Клубът на Хънт

1/1992 г.

Отвън голямата четириетажна жилищна сграда на Двайсет и второ авеню близо до Балбоа в квартал Ричмънд изглеждаше добре поддържана, но и при предишни посещения по повод на оплаквания бях виждал подобно нещо и само по себе си то не означаваше нищо. В сградата имаше вероятно четирийсет жилища, всяко от които представляваше затворена в себе си отделна вселена, обитавана от самотници, от двойки, от студенти, от възрастни хора, от щастливи и от нещастни, от женени и от неженени, от хомосексуални и от нормални двойки, със или без деца.

В тази студена и мрачна сутрин задължаващото обаждане бе дошло от основното училище в Кабрило, където двете деца учеха съответно в шести и в четвърти клас. И двете бяха отсъствали от училище цялата предишна седмица, а родителите им не се бяха обадили в канцеларията, за да ги извинят. Когато служителката, следяща присъствието на децата в училище, позвънила в дома на семейство Дейд за пръв път миналата сряда, тя оставила съобщение, на което никой не отговорил. В петък отново се обадила и разговаряла с Тами, шестокласничката, която казала само, че всички са болни от грип. Майка й също била болна и не можела да дойде на телефона. Според Тами тя и брат й вероятно щели да се оправят до понеделник и щяла да донесе бележка от майка си или от лекаря. От някого. Обаче в понеделник децата пак ги нямало и служителката от училището се обади в Службата за закрила на детето, за да проверим какво става всъщност. В оплакването си тя отбеляза, че и двете деца изглеждат недохранени и са зле облечени.

Сега беше вторник сутринта, малко преди десет часа. Аз, Уайът Хънт, и партньорката ми за това посещение, всъщност любимата ми партньорка от СЗД, Бетина Кек, стояхме пред сградата, понеже никой не отговори след първите няколко натискания на копчето на звънеца от фоайето на сградата.

— Защо не ми се вярва да няма никой у дома? — попита Бетина.

Навън беше доста мразовито, а и на мен ми бе писнало да чакам. Преглеждах табелките с имената на живеещите в сградата и натисках копчетата едно след друго.

— Мразя, когато ни принуждават да правим това. Ако някой се обади, ще говориш ли?

— Защо аз?

— Може би защото си по-изобретателна? Не, чакай, едва ли е така.

— И съм по-забавна — отбеляза тя.

Като по даден знак домофонът изпращя и се разнесе гласът на възрастна жена: „Кой е?“.

Бетина се наведе по-близо до микрофончето и каза:

— Доставка по куриер.

— Така ли? Прекрасно. — Бетина ми направи знак да мълча и след това чухме: — Обаче нищо не съм поръчвала.

— Вие в кой апартамент живеете?

— В осми.

Забодох пръст в табелката с името, за да го прочете Бетина. Тя загря на секундата:

— Вие ли сте госпожа Крафт?

— Да.

— Ами ще трябва да се подпишете за доставката си.

— Какво е?

— В момента е една кафява кутия, госпожо. Ако не я искате, просто ще трябва да я върна.

— Къде?

— Я да видим. Струва ми се, че е от бижутерски магазин. Може би сте спечелили някаква награда.

Пауза, а след това:

— Е, добре.

Вратата избръмча и ни пусна в сградата.

— Може би наистина си по-изобретателна — казах аз, придържайки вратата пред партньорката си.

— Никакво „може би“ — усмихна ми се тя. — Това е най-приятната част от работата ни.

Минахме през една врата точно до входа и се качихме по стълбите до третия етаж. Апартаментът на семейство Дейд беше двайсет и втори номер, намираше се надолу по коридора вляво. Двамата застанахме пред външната врата, заслушани за известно време в звука от работещия вътре телевизор. Бетина ми кимна и аз почуках. Вътре тутакси намалиха телевизора. Почуках отново. И отново.

— Който намали телевизора — казах аз силно и авторитетно, — моля да отвори вратата.

Най-сетне се разнесе момичешки глас, тъничък и плах:

— Кой е?

— Служба за закрила на детето — меко каза Бетина. — Отворете, ако обичате.

— Не ми е разрешено.

— Не ти е разрешено да не го правиш, миличка. Ти ли си Тами?

След известно колебание гласчето попита:

— Откъде знаете?

— От училището ти ни се обадиха да проверим как си. Тревожат се за теб и за братчето ти. От много дни отсъствате.

— Болни сме.

— Така казаха и те.

— Просто искаме да се уверим, че всичко е наред — вметнах аз.

— Може още да сме заразни.

— Ще рискуваме, Тами — каза Бетина. — Не можем да си тръгнем, преди да ви видим.

— Ако не ни пуснеш вътре — добавих аз, — ще се наложи да се върнем с полиция. Нали не искаш да става така?

— Няма нужда да викате полицията — каза Тами. — Не сме направили нищо нередно.

Бетина без всякакво усилие влезе в синхрон с мен:

— Никой не твърди подобно нещо, миличка. Просто искаме да се уверим, че всичко при вас е наред. Брат ти с теб ли е?

— Той е добре, само дето още е малко болен.

— Ами майка ти? Тя там ли? Или пък баща ти?

— Ние нямаме баща.

— Добре, тогава майка ти.

— Спи. И тя не се чувства добре. Болна е от грип.

— Тами — подех аз и се постарах растящата ми тревога да не проличи в тона ми, — трябва веднага да влезем. Моля те, отвори вратата.

След няколко секунди чухме как ключалката се завърта и Тами застана на прага. Забележително сдържана и прилично облечена, помислих си веднага, за момиче, което явно беше гладно до смърт.

Бетина коленичи и я чух да пита:

— Тами, миличка, какво си яла напоследък?

Аз отворих вратата, минах зад тях и с половин ухо чух отговора на момичето:

— Малко хляб.

В дневната пред телевизора под купчина одеяла седеше измършавяло момченце, което се взираше с кух и празен поглед в екрана на телевизора без звук.

— Здравей, приятел — благо поздравих аз. — Ти ли си Мики?

Момчето ме погледна и кимна.

— Как си?

— Добре — отговори детето с тъничко гласче, — само че съм малко гладен.

— В такъв случай веднага ще ти намерим нещо за ядене. Какво ще кажеш?

— Добре, щом искате.

— Да, наистина искаме. Къде е майка ти, Мики?

Хванала Тами за ръка, Бетина чу въпроса ми на влизане в стаята.

— В спалнята си е — отговори ми тя. — Може би ще е добре аз да остана с децата за малко, а ти да провериш как е тя.

— Веднага.

Госпожа Дейд наистина си беше в леглото и спеше. Само че това не беше сън, от който човек се събужда.

При направената по-късно аутопсия бе установено, че е починала от свръхдоза хероин, вероятно под формата на черна смола, може би на третия или на четвъртия ден от отсъствието на децата от училище. Докато чакахме ненужната линейка, Тами ни разказа, че преди две седмици майка им изгубила работата си в супермаркет „Сейфуей“ заради проблема си с наркотиците, но това си било болест, с която тя просто не можела да се пребори. Казвала на Тами и на Мики, че знае, че не трябва да взема наркотици, че наркотиците са нещо лошо и че тя се опитва да престане, но наистина й е много, много трудно. Най-важното обаче било те да не обелват дума пред никого, ама пред абсолютно никого, защото ако в полицията узнаели, щели да дойдат и да отведат мама или да ги разделят от нея.

От часовете си в училище Тами знаела, че това е вярно. Всички смятали, че не бива да живееш с човек, който взема наркотици.

И точно затова Тами не казала на никого.

Пък и на мама не й било за пръв път. Понякога се затваряла в спалнята си за няколко дни. Само дето този път продължило по-дълго от обикновено. Тами не искала да надниква вътре, защото понякога мама ужасно се сърдела, ако я проверявала. Не искала децата й да я виждат как взема наркотици. Срамувала се. Тами си помислила, че майка й сигурно ще излезе от спалнята след още ден-два или пък че все пак ще влезе да провери как е тя, когато храната им привърши, а след това с брат й ще могат да се върнат на училище, а майка им ще излезе да напазарува и да им приготви нещо за ядене. А междувременно Тами хранела себе си и момчето с онова, което било останало в кухнята. Разпределила го така, че да не свършва бързо. Освен майка си, трябвало да закриля и брат си.

Влязох и проверих. Бяха им останали три филийки плесенясал бял хляб, малко оризови бисквити и една чаена лъжичка фъстъчено масло.

2/1996 г.

Бях на тази работа от пет години и все още не разполагах със самостоятелен кабинет в Службата за закрила на детето. Всъщност не ми трябваше и не исках самостоятелен кабинет. В крайна сметка седемдесет и пет до осемдесет процента от работата ми беше навън, на място. През останалото време пишех доклади за онова, което бях свършил. Кабинети получаваха надзорниците, а мен ако питате, халал да са им. Надзорниците се интересуваха от приключването на делата, от цифрите и от следването на установените процедури. Мен ме интересуваше спасяването на живота на децата. Имаше известна разлика в подхода.

След като успявах да се промъкна през бездомниците, окупирали съседните улици, всяка сутрин към осем часа пристигах в сградата на Отис авеню, проверявах дали има наистина спешни обаждания, а след това през повечето дни се заемах с дневната си норма от „нормални“ случаи. Всеки от тях беше посвоему спешен, макар че твърде често не бе определян като такъв от бюрокрацията.

За да бъде обявено за спешно и поради това незабавно да получи вниманието на служител или на екип от служители, положението в дома на едно дете трябваше да бъде определено като непосредствено застрашаващо живота му. Да кажем, спешен случай би било, ако някоя жена е провесила тригодишното си дете за крачетата от прозорец на шестия етаж. Всекидневните проблеми се смятаха за не толкова значими, а някои от тях бяха хроничното недояждане, вероятното физическо малтретиране, родител под влиянието на наркотици или в друго физически затруднено положение. Или пък чичо, за когото се подозира, че има плътски отношения с осемгодишната си племенница.

Повече или по-малко рутинното обаждане тази сутрин беше от Холи Парк, жилищен квартал близо до южния край на града. Поради вилнеещите там множество банди, смазващата бедност, отчайващата безнадеждност и астрономическия процент на жителите, които използваха или продаваха наркотици по улиците, броят на убийствата тук беше най-висок след този в Хънтърс Пойнт. И беше направо недостижим в сравнение с други престъпления — придружени с насилие или не.

Нямам нищо против мъглата или дъжда, горещината или студа, обаче мразя вятъра, а днес, четвъртък в началото на април, духаше много силно. В опит да предпазя вече поочуканата си лумина от вандализма в Холи Парк паркирах на три пресечки източно от квартала, след това отворих вратата и се озовах сякаш срещу вихър от експреса за Аляска, от който шубата ми ме предпазваше толкова, колкото би ме предпазила и метална ризница. Денят беше ясен и слънчев, обаче вятърът беше безмилостен и ужасно, ужасно, ужасно студен.

Пъхнал ръце дълбоко в джобовете на палтото си, аз се добрах до адреса, който бях запомнил наизуст, и от отсрещния тротоар се взрях към набраздената от белези порутина, в която се очакваше да вляза. Знаех, че преди петдесетина години това място сигурно си го е бивало — подобните на казармени апартаменти са били прясно боядисани, имало е тревисти площи, поддържани градини и дори дървета. Жителите на квартала са били глобявани, ако не окосят моравата си, ако не поддържат балконите и верандите си чисти, без проснато пране и без отпадъци. Сега не бе останало нито едно дърво, нямаше и помен от градина, не се виждаше нито едно стръкче трева. От наблюдателния си пункт от отсрещната страна на улицата забелязах стотици отблясъци по спечената кафеникава пръст около сградите — бях идвал тук вече много пъти и знаех, че това са отломки от безброй изхвърлени и счупени бутилки от бира, вино и всякакъв друг алкохол, който се продава в шише. Пепси и кока-кола изобщо не се конкурираха в този район.

Може би най-тревожно от всичко бе това, че не се виждаше жива душа. Разбира се, при този вятър и студ хората едва ли щяха да излязат навън да се мотаят и забавляват на слънчице, но все очаквах да мерна някой да минава между сградите, някоя жена да простира пране, въобще някой да прави нещо. Мястото обаче изглеждаше съвсем пусто.

Запитах се дали не беше по-добре да се позадържа още известно време в службата и да се сдобия с партньор за това повикване. Може би някое от относително новите попълнения, та все още да има известен хъс. Но вече бе станало невъзможно да намеря колега, на когото мога да разчитам или с когото бих издържал да прекарам известно време.

Понеже през последните няколко години всичко в службата бе като разядено от злокачествен тумор. Този факт съвпадна с пристигането и с назначаването на заместник-директора Уилсън Мейхю. Като се започне от надзорниците, които търсеха под вола теле и надуваха перки, и се стигне до моите колеги, които се отзоваваха на спешните повиквания, като влагаха целия си опит, ако изобщо благоволяха да се явят на работа, повечето хора в отдела явно получаваха тон в живота от Мейхю. В крайна сметка всички бяхме общински служители, профсъюзът ни бранеше и бяхме по същество неуязвими за дисциплината. Без мотивиран заместник-директор, работещите по случаите, на които наистина им пукаше за работата и за децата, се изхабяваха след няколко години. Повечето от онези, които бяха останали, бяха тук, защото никой не можеше да ги пипне с пръст — промъкваха се между самоволно удължените почивки, болничните дни и стотиците хитроумни измами с присъствените си карти. Една трета от служителите всъщност никога не правеха нищо съществено. Някои от тях дори изобщо не идваха на работа, което явно не правеше впечатление на Мейхю или на по-нисшите надзорници, на които поради това не им се налагаше да влизат в конфликт с нарушителите.

Бетина, която продължаваше да си върши работата, имаше известни проблеми след развода си, затова сега предпочитах да работя сам.

Е, нямаше какво друго да направя, освен да се заема със случая. Вече бях тук. И Кишиана Джеферсън се нуждаеше от помощ веднага. Трябваше да вляза и да преценя колко лошо е положението. Направих крачка от тротоара.

— Ей!

Обърнах се, върнах се назад и се опитах да смеля абсолютно невъзможната гледка на още един бял човек в квартала. След това чертите му се проясниха в нещо отначало смътно, а след това много познато.

— Дев? Дев Джул? — попитах.

С Джул бяхме от един отбор по бейзбол в гимназията. Преди колежът да ни раздели, той бе може би най-добрият ми приятел.

Другият мъж разцъфна в сърдечна, макар и леко озадачена усмивка, след това и той ме позна:

— Уайът? Какво търсиш тук?

— Работя — отговорих и почти механично понечих да извадя портфейла си, за да покажа служебната си карта. — Аз съм от СЗД. Службата за закрила на детето.

— Знам какво е СЗД. Аз съм ченге.

— Не може да бъде!

— Напротив.

— Не си облечен като ченге.

— Инспектор съм. Ние не ходим униформени. Работя в отдел „Убийства“.

Метнах бърз поглед към улицата:

— Да не искаш да кажеш, че съм закъснял?

— За какво?

— За Кишиана Джеферсън.

— Никога не съм чувал за нея.

Заля ме вълна на облекчение. Кишиана поне не беше жертва на убийството, което Дев разследваше. Може би все пак бях пристигнах навреме.

— Ами, здрасти, радвам се да те видя — казах, — обаче трябва да свърша нещо там.

Джул стисна ръката ми:

— Нали не смяташ да влезеш вътре сам?

— Такъв беше планът ми. — Забелязах загрижеността на Джул и добавих: — Не се тревожи, Дев. Всеки ден го правя.

— Тук?

— Тук, там, къде ли не.

— Какво точно правиш?

— В повечето случаи просто говоря с хората. Понякога отвеждам някое дете.

Джул метна притеснен поглед към сградите, след това отново към мен.

— Въоръжен ли си?

— Въоръжен ли? — засмях се и разтворих широко шубата си. — Само с бисквити и с чипс, в случай че някой е гладен. Наистина трябва да вървя.

— Кажи ми точния адрес — настоя Джул. — Така или иначе ще се помотая тук с партньора си, за да потърсим свидетели. Ще бъда наблизо.

— Няма нужда, но оценявам предложението ти. Е, ще се видим по-късно. Трябва веднага да проверя мястото.

Дървената входна врата към казармата се затвори зад гърба ми и в коридора веднага стана тъмно като в рог, особено след ярката светлина навън. Някой бе боядисал дългите стъклени прозорци от двете страни на вратата. Дадох на очите си няколко секунди да посвикнат с мрака, след това опитах ключа за осветлението, който забелязах. Не работеше.

В коридора вонеше — познатата комбинация от урина, плесен и животинска миризма. Долових и лек мирис на марихуана и на цигари, но по-силните миризми преобладаваха. Вятърът фучеше навън, промъквайки се между сградите, и воят му ме накара да се запитам дали да не се обърна и да не поотворя вратата, за да влезе малко светлина. Точно пред сградата върху купчина развалини забелязах един камък, който щеше да ми послужи за целта. Подпрях с него вратата, която остана открехната петнайсетина сантиметра.

Семейство Джеферсън живееха в апартамент номер три, задното жилище отляво. Пред вратата се заслушах и чух само познатото бръмчене на телевизора, но всъщност не бях сигурен дали идва от това жилище, или от някое съседно. Почуках, никакъв отговор. Почуках отново.

— Госпожо Джеферсън?

Най-сетне чух тътрене на крака и женски глас отвътре:

— Кой е?

И аз знаех някои номера. На някои хора, ако им кажеш, че си от Службата за закрила на детето, никога не ти отварят. Обаче ако кажеш, че си от „Човешки ресурси“, чието подразделение е Службата, често решават, че става дума за финансовите им помощи и номерът действа като „Сезам, отвори се“. Госпожа Джеферсън открехна вратата, без да сваля веригата.

— Какво искате?

— Бих желал да поговорим за малко, ако нямате нищо против.

— Вече говорим.

— Обадиха ни се за Кишиана. Тя добре ли е?

— Кой ви се обади?

— Майка ви.

И слава богу, помислих си. Би трябвало да ни позвънят от училището, защото момичето вече бе отсъствало цели две седмици, но така и не се бяха наканили до момента, в който аз им позвъних, за да потвърдят отсъствието. За щастие бабата наминала покрай апартамента предния ден и след това се обадила в СЗД.

— Тя се тревожи и за двете ви — казах аз и пристъпих още крачка напред, като се стараех тялото ми да не издава напрежение.

— Няма за к’во да се притеснява. Добре се грижа за детето си.

— Убеден съм, че е така, госпожо Джеферсън, но когато ни се обади нечия майка и каже, че е притеснена, аз трябва да отида и да се уверя, че всичко е наред. — Загърнах се по-плътно с шубата. — Ако може да вляза и да поговоря и с двете ви за няколко минути, след това веднага ще си тръгна.

От дясната ми страна вратата в другия край на коридора внезапно рязко се отвори с трясък и група от трима мъже излязоха сред вихър от разпалени жестове и ругатни. Всички бяха издокарани с кожени якета и имаха характерната престъпна походка. Тестисите ми се вмъкнаха в тялото, когато госпожа Джеферсън затръшна вратата под носа ми.

Задната врата остана отворена. Като ме видя, главатарят на бандата спря, погледна зад гърба си и след това огледа коридора зад мен.

— Ей ти, тъпак!

— Аха — кимнах, дирейки остроумен отговор. Обаче се обърнах с лице към тях, без да отстъпвам.

— К’во аха бе, мамка му!

Те се приближиха и застрашително ме заобиколиха — нищо ново. Очите на мъжа бяха жълти като на болник. Не се бе бръснал от няколко дни. И явно никога не си беше мил зъбите. Погледнах го право в жълтите очички:

— Спокойно, момчета — казах аз и вдигнах картата си. — От СЗД съм. Просто проверявам дали Кишиана е добре.

Главатарят почака, след това се огледа. Отново изруга, наклони глава и групата отмина. Последният реши да се откаже от приличното си поведение до момента, изкашля се и се изплю на пода пред краката ми.

Изкуших се дали да не им пожелая приятен ден, но реших, че това няма да ми донесе никакво предимство, затова прехапах език, обърнах се и отново почуках на вратата.

— Пак съм аз — казах.

Вратата се отвори, този път без веригата.

— Ти да не си някакъв глупак? — попита ме жената.

Последвах я вътре, вратата се затвори и резето хлопна.

Бях виждал подобни апартаменти десетки пъти преди това. Кухня, дневна и две малки спални. Не беше чисто и подредено, по мебелите бяха пръснати мръсни дрехи, по пода се въргаляха хартиени торби, върху масичките и по лавиците за книги, по които не бе имало книги от половин век, бяха струпани купчини кутии от Кей Еф Си и от „Макдоналдс“.

Жената пусна щорите и скри по-голямата част от прозорците със завеси и с нещо, което ми заприлича на калъфки за възглавници, така че вътре стана почти толкова тъмно, колкото бе в коридора, но ъгълчето на един чаршаф на прозореца в кухнята бе паднало и оттам влизаше малко дневна светлина.

— Това е моята малка Кишиана — каза госпожа Джеферсън.

Детето седеше до кухненската маса. Сладко на вид дребничко шестгодишно момиченце с червена фланелка, сложило ръце пред себе си и сключило длани.

Не протегнах ръка, стараех се всичко да бъде по-неофициално, затова само кимнах.

— Казвам се Уайът. — Удостоих я с професионалната си усмивка и тя уморено ми кимна в отговор. Отново се обърнах към майката. — Да поседнем — предложих и дръпнах един стол. — Е, Летиша — обърнах се към майката, — нали така се казваш?

— Лети.

— Така да бъде, Лети.

Само че тя ме прекъсна, внезапно обзета от гняв:

— Майка ми не е трябвало да ви вика. Не съм направила нищо нередно, само пазя себе си и детето си от злото.

— От злото ли?

— От сатаната — отвърна тя.

— От дявола?

— Точно така.

— Да не би да ви преследва?

— Предупреди ме. Каза, че ще ми я вземе, ако излезе навън. Много я иска.

— Кога ти го каза?

— Преди две седмици. Видях го, така да знаеш.

— Къде?

— Там навън — тръсна глава тя.

— В коридора ли?

Кимна.

— И навън. Затова съм закрила прозорците. За да не може да наднича вътре и да види къде е тя.

Внезапно разбрах защо стъклените панели от двете страни на входната врата са били боядисани. Бръкнах в шубата си, извадих пликче чипс и един сникърс и ги оставих на масата, без да кажа и дума, само ги побутнах, така че Кишиана да може да ги стигне.

— Можеш да си вземеш, миличка — каза майка й и момиченцето колебливо взе чипса, отвори пликчето и бързо започна да нагъва парченцата едно по едно.

Възползвах се от разсейването, за да разтопя леда помежду ни.

— Е, Кишиана, значи не си излизала навън от известно време?

Тя погледна въпросително към майка си, която й кимна, после отново погледна към мен:

— Не.

— А искаш ли?

Изяде още едно картофче, този път забола поглед в масата пред себе си.

— Мама казва, че е така, защото съм лоша. Затова той ме иска.

— Всеки ден се моля — каза Лети. — Всяка нощ. Дано тя се поправи.

Не бях сигурен, че разбирам, обаче чутото никак не ми харесваше.

— Как така си лоша, Кишиана? На мен не ми изглеждаш лоша.

— Мама казва така.

— Не — възрази Лети. — Не го казвам аз. Обаче сатаната я иска.

— Как точно я иска? Лети? Кишиана? — местех поглед аз от едната към другата. Най-сетне спрях очи върху майката. — Лети, откога не си я пускала навън?

Очите й се плъзнаха към момиченцето. Поклати глава:

— Откакто той е тук.

— Дяволът ли? И кога точно дойде?

— Не знам точно.

— Преди две седмици? Преди месец?

Лети примигна, за да възпре сълзите си:

— Ако тя излезе навън, не можеш се пребори с него. Ще я вземе.

— Няма да я вземе. Нали идвам от вън, няма и следа от него.

В този момент един порив на вятъра нахлу с приглушен писък и разтърси кухненския прозорец над нас.

— Ето ти знак — каза майката. — Той ти се присмива, чака да му се отвори сгоден случай.

— Това е вятърът, Лети. Само вятърът.

— Не! Заблудил те е.

— Мамо — обади се Кишиана. Сега държеше в ръце десертчето. — Моля те.

Лети отново кимна. В опит да се избавя от този абсурд прибягнах до суровата действителност:

— Лети — благо подех, — госпожо Джеферсън, изслушайте ме. Трябва да се уверя, че ще пуснете Кишиана да излезе от апартамента и да се върне на училище. Разбирате ли ме?

— Не мога. Наистина не мога. Нали виждате?

Не исках да прибягвам до заплахи, че ще отведа детето. Ако не постигнех напредък, не след дълго щях да стигна и до тях. Опитът да се отнеме попечителството на майката над детето винаги беше последната мярка и последното нещо, което ми се искаше да правя.

— Ето какво ви предлагам, защо двете с Кишиана не се облечете топло и тримата заедно не излезем за малко навън? Лети, двамата с вас можем да държим Кишиана за ръцете. Ако забележим нещо, което да ни притесни, веднага ще се върнем вътре. Обещавам ви.

Лети се цупеше и клатеше глава, но момиченцето бе престанало да дъвче и очите му блеснаха:

— Развържи ме само за минутка, мамо.

Стъписан от думите й, усетих как космите на врата ми настръхват от тревожното предчувствие, което бях развил след години на тази работа.

— Кишиана, какво значи „развържи“ ме?

— Нали се сещате — размърда се тя на стола. — За да мога да стана?

Смущението засенчи всяко друго чувство, изписано върху лицето на Лети.

— Добре си си така — каза тя на детето, след това се обърна към мен с безстрастен и дори разумен тон: — Няма нужда да става. Стане ли, ще се опита да излезе.

Безизразният ми поглед се премести от Лети към дъщеря й.

— Кишиана, бих искам да се изправиш, ако обичаш.

Очите й паникьосано се стрелнаха към майка й.

Това бе сигнал за мен. Пресилено бавно бутнах стола назад, изправих се и заобиколих масата към Кишиана. Издърпах стола й и рязко си поех дъх. Въже за пране, увито може би десетки пъти около кръста и краката й, не й позволяваше да помръдне.

Девин Джул, ченгето от отдел „Убийства“ и мой приятел от детството, цъфна до мен веднага щом излязох от тъмната дупка на яркото и ветровито парче спечена и осеяна със стъкло земя, което отвеждаше до тротоара. Носех Кишиана на ръце, краката й бяха загърнати с одеяло, а ръката й бе увита около врата ми.

— Какво правиш? — попита Джул.

— Отвеждам я оттук. Майка й я беше вързала.

— И ти позволи да я отведеш?

— Обясних й положението, дадох й да попълни формулярите.

— Въпреки това. Ако някой те види или тя излезе, разпищи и се разсмърди, хората тук ще…

— Мамчето ще трябва да го приеме. С това си вадя хляба, ясно? Има си начин. — Вървях бързо и дишах учестено. — Имаш ли кола наблизо? Моята е на три пресечки. Грешка.

— Да, обаче ако някой излезе…

— Точно затова почти припкам, Дев — срязах го аз и кимнах към Кишиана. — Тревожа се за нея.

— Колата ми е съвсем наблизо, зад ъгъла — каза Джул и ни поведе. Доста бързичко.

3/(2000 г.)

Заместник-директорът Уилсън Мейхю бе оставил учтива бележка в стаята ми, с която ме молеше да бъда така любезен да се отбия в кабинета му при първа възможност. В повикването нямаше нищо зловещо, само дето това щеше да бъде първата ми лична среща с Мейхю, след като на Коледа преди две години си бяхме разменили по едно престорено сърдечно „здрасти“. По онова време, проявяващ загриженост към подчинените си, той ме попита каква е връзката ми със СЗД. Тъй като тогава бях работил в службата от едва осем години и понеже самият Мейхю бе дошъл на борда преди пет години, аз го помолих да си остане между нас, но го уверих, че всъщност работя за ФБР под прикритие, за да заковем сводника, който от поста си в СЗД върти незаконна детска проституция.

След този случай той поне знаеше кой съм.

И така, този октомврийски следобед аз се озовах пред бюрото на заместник-директора в кабинета му на третия етаж на Отис авеню. Макар че мебелировката и интериорът в останалите помещения на СЗД можеха да послужат като еталон за сива бюрократична естетика със своите сивкави, зеленикави и метални повърхности, кабинетът на Мейхю, както и неговият обитател, издаваха подобие на стил, макар и не на вкус. Бюрото представляваше огромно туловище от червеникаво дърво, полирано и асиметрично, без видими чекмеджета и с плоска повърхност, само колкото да побере един телефон и една полупразна табличка за кореспонденция. Нямаше и следа от компютър или от друго подобно нещо. По стените бяха окачени три картини от Уолтър Кийн — деца с огромни очи, от които всеки момент ще бликнат сълзи (чат ли сте?) — поставени в рамки и поставени така, че да покрият цялото свободно място по стените. Шкаф от тиково дърво заемаше стената от дясната ми страна, точно срещу прозорците. Той беше покрит с голяма плетена покривчица, върху която се мъдреше истински сребърен руски самовар. По полиците зад гърба на шефа имаше съвсем малко книги, защото на повечето се мъдреха снимки в сребърни рамки на Мейхю с последните трима кметове, с шефа на полицията, с губернатор Грей Дейвис, с Боз Скагс, с Даниел Стийл и с още няколко знаменитости, които не успях да разпозная. Най-горната полица бе изцяло посветена на керамиката Ладро. Трогателно.

Мейхю се изправи. Костюмът му „Армани“ не можеше да прикрие излишните петнайсетина килограма. Заобленото му и леко ангелско лице лъщеше леко над двойната брадичка, все едно го бе протъркал. Решението му да вчесва назад останалата му коса не бе нито подобрило, нито влошило вида на високото чело. Вероятно и собствената му майка не би го нарекла привлекателен, но той въпреки това излъчваше самоувереност, породена от упражняването на власт. Пълничък възрастен бял мъж, който бе успял, а ако не ви харесва как изглежда, гледайте си работата.

Надигна телесата си от стола и протегна ръка над бюрото, за да се здрависа с мен и да ми благодари, че съм се отзовал толкова бързо. Преди да успея да му отговоря, отново бе седнал на мястото си.

— Разбира се. Какво има? Някакъв проблем?

— Не, не. Няма никакъв проблем. Всъщност е точно обратното.

— Страхотно. — Зачаках.

— От колко време си на улицата и работиш по различни случаи?

— От осем години, господине.

Той тихо подсвирна.

— И аз така разбрах. Даваш ли си сметка, че си най-старшият служител на долния етаж?

— Не съм се замислял за това.

— И през цялото това време оценката за работата ти е блестяща.

— Обичам работата си, господине — свих рамене аз.

— Очевидно. Очевидно. — Преплете пръсти върху корема си. — Работата е в това, че имаш богат личен опит от улицата, който можеш да предадеш на новите служители в отдела.

— Опитвам се да помагам, когато мога.

— Да, добре… но си мислех, че бихме могли да оформим официално тези отношения. — Той се поприведе напред, малките му очички приковаха моите и на устните му се появи някаква усмивка. — Ще ти го кажа направо, Уайът. Някога мислил ли си да станеш надзорник?

— Никога не съм кандидатствал за такова място, господине.

— Защо?

Позамислих се за миг и отговорих:

— Струва ми се, че ми харесва да бъда на улицата.

— Това е похвално. Там е целият екшън, нали?

— Нещо такова.

— Не би ли желал повишение?

Пак не му отговорих веднага. Явно му се е сторило, че разглеждам трофеите и снимките из стаята му. Неправилно прецени това като завист.

— С твоите блестящи постижения до този момент не е невъзможно след броени години да седнеш на моето място.

„О, сърце, недей да лудееш!“

Освен всичко друго това беше безочлива лъжа. Самият Мейхю никога не бе работил на улицата. Дори не знаех със сигурност дали има пряк опит в социална работа, което бе задължително изискване за нас, уличните типове. Само че задължително изискване, за да станеш заместник-директор, не беше работата по конкретни случаи. А политическите връзки. Мейхю беше брат на една общинска съветничка, Криса Мейхю. Нито се бях забърквал, нито исках да се забърквам в подобно нещо.

Само че понеже се държахме приятелски, не виждах причина да сменям тона.

— Лаская се, че ме смятате за…

Той отново се намеси, преди да успея открито да му откажа:

— Повишението на заплатата е доста съществено.

— Не става дума за това — поклатих глава аз.

— А за какво тогава?

— Вече ви казах. Просто не си падам по работата в кабинет. Харесва ми да се отзовавам при повиквания.

Мейхю отново се отпусна тежко на стола си и лицето му помръкна.

— И често излизаш сам.

Това не беше въпрос, но въпреки това казах:

— Да, господине, така е.

— И защо?

„Защото повечето от колегите ми, които ти си наел, не са мотивирани, идиот такъв.“ Но вместо това казах:

— Понякога графиците ни с колегите се съчетават трудно.

— Смяташ ли, че това е ефикасно?

— Понякога при работата на терен един неопитен партньор може по-скоро да попречи, отколкото да помогне.

— Но как тогава младите ще добият толкова ценния опит от първа ръка, ако един ветеран в службата не иска да ги взема със себе си?

— Ами… нещата не опират до желание. Някои от хората на долния етаж смятат, че на всяка цена трябва да напишат докладите си и че това е приоритетът им. Само че така остават по бюрата си. — Бързо слизахме от привидно приятелската сцена. — А що се отнася до ефикасността, нали сам казахте, че оценките за работата ми са добри.

— Да, за самите повиквания. Само че ние тук управляваме един кораб и ни трябва съдействието на всички моряци, за да го задържим над водата.

Опитният морски вълк у мен не откликна на аналогията. „Ами тогава наемете хора, които имат желание да излизат на улицата и да работят.“ Обаче се насилих да издокарам една обнадеждена усмивка:

— Бих искал да смятам, че аз съдействам, господине.

Мейхю дълго дъвка тънката си долна устна. Въздъхна тежко, явно с дълбоко съжаление, и каза:

— Има няколко многообещаващи млади хора, които бихме искали да вкараме тук, Уайът, и честно казано, те могат да започнат с много по-ниска заплата от твоята в момента. Дори да те повишим до надзорник, привличането на някои от тези хора ще се отрази положително върху бюджета ни.

Значи сега ставаше въпрос за бюджета. Мейхю вече нищо не криеше и аз започвах да прозирам за какво става въпрос. Той беше обещал работа — моята работа — на сина или на дъщерята на някой от своите хора.

— Кого ще заместя като надзорник? — попитах.

— Дарлийн вече пети месец е в отпуск по майчинство — отговори той. — И поиска още два. Според мен не възнамерява да се върне.

— Може ли да си помисля?

— Разбира се. — Дебелото му лице грейна. — Помисли си няколко дни, Уайът, колкото време ти е нужно.

Не приех.

Две седмици след отказа ми Мейхю обяви административно прочистване на отдела, при което тримата оперативни работници с най-голям опит — аз, Бетина Кек и един ветеран с десетгодишен стаж, който почти не се вясваше и се казваше Лайънел Уитмор — трябва да преценяваме сериозността и достоверността на докладите за малтретиране на деца и да възлагаме случаите на подходящите оперативни работници. По същество това беше ролята, която до този момент бяха изпълнявали нашите надзорници от първо ниво, и се вършеше изцяло в офиса, само че в този случай нямаше никакво повишение на заплатата.

Разбира се, всеки случай на малтретиране на дете е сериозен, само че не всяко обаждане за подобен случай е основателно. В началото на кариерата си останах изненадан от броя оплаквания до СЗД, които се оказваха фалшиви — бяха от бащи, които искаха да причинят неприятности на майката на детето си, или от съседи като отмъщение за вдигания шум, или от жена, която иска да тормози бившия си съпруг, докато децата са при него за уикенда. Тези и десетки други подобни случаи бяха най-често срещаните грозни, глупави и дребнави скандали, в които децата бяха използвани като пионки в игричките на възрастните. Позовавайки се на факта, че страдаме от хроничен недостиг на хора, че бюджетните ограничения ни съсипват и че броят на основателните оплаквания също е твърде голям, Мейхю реши, че опитните му оперативни работници ще се превърнат в средството за отсяване на зърното от плявата сред оплакванията и така ще повишат ефективността на СЗД като цяло.

Планът на Мейхю беше колкото очевиден, толкова и прост. От негова гледна точка аз не умеех да работя в екип, Бетина беше направо за лудница, а Лайънел беше безполезен. Ако не ме пускаше на улицата, не след дълго щях сам да напусна. А без мен, за да удържам фронта на фалшивите оплаквания, Бетина и Лайънел щяха рано или късно да оплетат конците и така щяха да се освободят цели три работни места, а не само едно. След това Мейхю можеше да ощастливи три от своите богати приятелчета и може би щеше да се сдобие с нова кола — или поне с още един сребърен самовар или със снимка с някоя знаменитост.

Само че този път аз бях наистина вбесен и нямаше да допусна да ме изхвърлят от работа, която толкова много обичах. Реших, че ще се задържа повече от Мейхю. Той се нуждаеше от добри и стабилни оперативни работници, защото в противен случай нямаше да изглежда добре отстрани. Реших да играя на изчакване, докато нещата в крайна сметка се обърнат и отново ме изпратят на улицата. Докато спечеля.

Грешах.

Късно един петъчен следобед през февруари, докато седях сам в кабинката си — Бетина и Лайънел се бяха отлъчили самоволно по-рано — с купчина оплаквания, които трябваше да бъдат оценени преди почивните дни, попаднах на задължителен доклад от спешното отделение в общопрофилната болница в Сан Франциско. Петгодишно момче от латиноамерикански произход, Мигел Нуньос, бе прието в болницата малко преди два часа същия следобед със счупена ръка, което се сторило доста необичайно на болничните служители. Обадих се на рецепцията и разговарях с някой си д-р Търнър, който бе открил, че това е третото постъпване на момчето в три различни болници — две счупени кости и разместено рамо — откакто майка му се била хванала с новия си приятел. Били гипсирали ръката и в момента на разговора ни майката чакала да отведе Мигел у дома, но според д-р Търнър някой от СЗД трябвало веднага да отиде там, да разговаря с майката и със сина и да прецени положението, преди лекарят да може с чиста съвест да изпише детето и да го остави под опеката на майката.

Бях склонен да се съглася с него.

Уила Кардоза и Джим Фрийд тъкмо застъпваха за късната смяна. Двамата бяха неразделни, всъщност скоро щяха да правят годеж, и бяха наети през последните две години, което означава, че са хора на Мейхю. До този момент бях имал с тях единствено професионални контакти и макар да не бяха нищо особено, двамата всеки ден се явяваха на работа и ми се струваха свестни. Поне привидно като че ли ходеха по повиквания, пишеха прилични доклади, правеха минималното. По онова време не знаех и това — не бях надзорник, затова нямах достъп до досиетата на служителите — че на нито един от двамата до този момент не му се е налагало да натиска спусъка, т.е. насила да отнеме детето от опеката на родителите му.

Въпреки това те бяха най-добрият, да не кажа единственият избор, който имах. Работата ми беше да преценявам основателността на всеки сигнал, а този несъмнено беше реален като сърдечен пристъп. Затова ги запознах накратко с положението и им казах, че ще е най-добре да побързат, защото майката седи в чакалнята и изгаря от нетърпение да отведе момчето у дома, а д-р Търнър няма да може да я възпира вечно.

Докато те тръгнат и аз приключа и с последното оплакване от купчината, стана седем часа. Все още притеснен от сериозността на сигнала, аз преглътнах гордостта си и се качих горе, за да проверя дали Мейхю е все още в кабинета си. Секретарката му си бе тръгнала, обаче той беше там и явно пиеше бренди от една малка чашка и говореше с някого по телефона. Когато ме видя на вратата на кабинета си, побърза да се извини и да затвори. Това беше първото ми посещение при него, след като отказах повишението.

— Да, Хънт, какво има?

От онзи ден бях станал Хънт, а не Уайът. Представих му накратко положението на Мигел, казах му кого съм изпратил и изтъкнах, че сигурно би искал да следи отблизо този случай през уикенда, за да види как ще се развият нещата.

Благодари ми за отговорността, с която съм поставил този сериозен случай на вниманието му, и заяви, че точно това възнамерява да направи.

Госпожа Нуньос отвела Мигел у дома в петък вечерта. В неделя той отново бил откаран в болницата, но този път със сериозно мозъчно сътресение, от което изобщо не се възстановил. По време на разпита д-р Търнър заявил, че е разговарял с мен и аз съм го уверил, че СЗД ще изпрати някой в болницата в рамките на един, най-много на два часа, обаче никой от отдела не бил отишъл.

В индивидуалните си показания Кардоза и Фрийд признаваха, че съм им възложил случая, но не съм поставил специален акцент върху него. Със сигурност нямаше нищо писмено (понеже бързах да ги изпратя да вървят, това поне беше вярно). Те дори отишли първо на друго повикване — имаха адреса и номера на случая като доказателство — и пристигнали в болницата много след като госпожа Нуньос била отвела сина си у дома. Тъй като смятали, че д-р Търнър не би изписал момчето, ако смята, че го грози опасност, те се отзовали най-напред на първото повикване и оставили бележка на семейство Нуньос за среща в понеделник сутринта.

Докато седях пред Уилсън Мейхю в същата стаичка по време на дисциплинарното проучване, той съвсем спокойно и категорично отрече някога да съм споменавал този случай пред него в каквато и да било връзка.

4/(2001 г.)

След края на административните процедури и обжалвания в крайна сметка щяха да ме оставят на работа в СЗД, ако приема официално писмено мъмрене, което щеше да влезе в личното ми досие, където обаче нямаше абсолютно нищо отрицателно, а и в случая с Нуньос също не бях направил нищо нередно. Нямаше сила на земята, която да може да ме накара да се замеся в предателството на Мейхю и в некомпетентността и безчестието на протежетата му. Осъзнах, че цената на отказа ми да приема писмото с мъмренето бе кариерата ми в СЗД.

Така да бъде.

От десет години живеех в един огромен склад с контролиран наем южно от Маркет стрийт, на практика в сянката на магистрала 101. Когато се нанесох, беше едно съвсем празно място с висок седем метра таван. Поставих окачени тавани и оградих с гипсокартон малко повече от една трета от 360-те квадратни метра площ, сложих мокет и разделих помещението на три отделни стаи — дневна с кухня, спалня и баня.

Пет месеца, след като напуснах работата си, лежах на ниския си матрак и дочитах „Последният лъв“, прекрасния втори том от биографията на Уинстън Чърчил, написана от Манчестър. Когато приключих, оставих книгата и поседях известно време, размишлявайки за живота на човека, за когото само бях чел. Блестящ военен лидер, обаятелен оратор, майстор на великолепни акварели, носител на Нобелова награда автор, министър-председател на Великобритания и — о, да — спасител на западния свят. Личните му трудности между двете световни войни, когато е бил дискредитиран и оклеветен както от враговете, така и от приятелите си, поставяха в друга светлина собствените ми проблеми с Мейхю и със СЗД.

Което не означава, че по някои въпроси не бях направо бесен. В повечето случаи се справях с този проблем, като карах сърф по няколко часа дневно близо до Койот Пойнт. Освен това играех в две баскетболни мъжки лиги, където се раздаваха здрави лакти. Често правех джогинг по Ембаркадеро. Включвах електрическата си китара „Страут“ към уредбата си и прозорците на склада едва не се пръскаха. Няколко пъти месечно заедно с Девин Джул се отбивах в стрелбището „Джаксънс Армс“ в южната част на града и изстрелвах няколкостотин деветмилиметрови куршума там, където си представях, че се намира главата на Уилсън Мейхю. Ейми Ву, симпатична адвокатка от града, с която се бях запознал във връзка с работата си в СЗД, ми бе страхотно платоническо приятелче на чашка, а освен това притежаваше сякаш вродено умение да озаптява нрава ми, който откакто напуснах работа се палеше от едното нищо.

Но както вече казах, полагах старание.

Станах и отидох да проверя съдържанието на хладилника си. Както си стоях босоног в кухненската част на жилището си, мръсотията под краката ми ми напомни, че от известно време не бях чистил основно помещението, така че без много да му мисля просто грабнах парцала. Когато приключих с пода, изпразних коша с дрехи в пералнята, която се намираше близо до спалнята, сипах прах за пране и я настроих на дълъг режим. Избърсах плотовете в кухнята и в банята, след това почистих ъглите от прах и паяжини. После пуснах миялната, защото вече цяла седмица просто плакнех съдовете и ги подреждах вътре — предимно чаши за кафе, няколко тенджери и малки чинийки.

След това се съблякох и се приготвих да си лягам. Дрехите ми се въртяха с грохот в сушилнята. Плотовете и подът бяха толкова чисти, че направо да се храниш от тях. Миялната беше престанала да бръмчи. В спалнята ми и в дневната имаше прозорци, разположени високо на стената, които гледаха към Бранан стрийт и поради уличното осветление жилището ми никога не беше съвсем тъмно. Когато всички светлини бяха изключени, както бе в момента, в стаите и в склада като цяло имаше нещо подобно на лунно сияние.

Телефонът иззвъня и аз вдигнах:

— Френския ресторант — казах.

— Ако това наистина е френският ресторант, бих искала да направя резервация — каза женски глас.

— Съжалявам, не правим резервации.

— Смятах, че ако се обадиш точно два месеца преди деня, в който искаш да ядеш, точно в девет сутринта, може би ще имаш шанс.

— Само при положение че има свободна маса и че телефонът не е зает, а той винаги е зает.

— Не и в момента.

— Не, обаче не е девет сутринта. Съжалявам.

— Има ли някакъв начин да си направя резервация сега?

— Да не би случайно първите три букви от фамилията ви да са щ-ж-х?

— Това не може да са първите три букви от нито една фамилия. Освен това моето фамилно име има само две букви.

— Съжалявам, обаче не мога да ви вместя в графика.

— Не обслужвате ли хора, чиито фамилни имена имат само две букви?

— Много рядко. — Само че играта вече се бе изчерпала. Попитах Ву дали не си търси компания за по едно тази вечер.

— Боя се, че не. Работя.

— Все още? — погледнах часовника си. — В десет и половина?

— Адвокатската работа никого не чака, Уайът. Ето, захващам се с папките. — Тя замълча за миг. — Можеш ли да познаеш на чие име попадам върху бюрото си?

— Уинстън Чърчил.

— Хубав опит, но грешиш. Уилсън Мейхю. Напомня ли ти нещо?

— Смътно.

— Да си чувал нещо за него напоследък?

Не успях напълно да прикрия обзелото ме вълнение.

— Какво знаеш, Ву? Кажи ми, че новината е лоша. Нали не е умрял. Би било твърде честно.

— Не, не е умрял. Но явно е пострадал. Или поне така твърди.

— Как точно е пострадал?

— Имал ужасна, побъркваща, предизвикана от работата и от огромния стрес болка в гърба.

— Ау, ама това са бая определения.

— Така е.

— И какво означават? Че болката не е физическа ли?

— Не, болката си е съвсем истинска, ако той изобщо я чувства. Само че точната физическа диагноза би била трудна.

— Ти как разбра за Мейхю? Да не би да е твой клиент?

— Не, обаче един от най-големите ни клиенти е Калифорнийската медицинска осигурителна агенция, която се занимава с медицинските компенсации на държавните служители. Имаме и отдел, който специализира предимно в разобличаване на измамите със здравните осигуровки.

— Така.

— Така. Ами чувал ли си някога за болестта на шефа?

— Не. Да не би Мейхю да е болен от нея?

Въпросът ми я накара да забави темпото.

— Всъщност догадката може би не е лоша. Знаеш ли какво представлява болестта?

Никога не бях чувал за това и тя ме осветли по въпроса. Явно всеки един от предишните шест директори на Калифорнийския магистрален патрул бе подавал иск за нетрудоспособност през последните месеци от съответните им периоди на този пост и сега всеки от тях получаваше над сто хиляди долара годишно като инвалидна пенсия над нормалната си пенсия. Един от бившите шефове, продължи да разказва Ейми, чиято нетрудоспособност като магистрален патрул била диагностицирана като дължащо се на стреса високо кръвно налягане, започнал работа като директор по сигурността на международното летище на Сан Франциско, а заплатата му на този пост била повече от сто и петдесет хиляди долара годишно. Заедно с пълната си пенсия като магистрален патрул, здравната компенсация и новата заплата този трудолюбив полицейски служител получавал почти четиристотин хиляди долара годишно, голяма част от които били освободени от данъци, защото идвали от фондове на данъкоплатците.

— Хубава работа — отбелязах аз.

— Страхотна работа — отвърна тя. — Наеха ни, за да се погрижим той да я изгуби или поне да се лиши от здравната компенсация.

— А как откривате такива неща?

— Предимно по юридически пътища. Вземаме показания от свидетели, които работят или са работили с този тип, изискваме със съдебни призовки медицински картони, насрочваме повторен преглед при посочени от нас лекари, проверяваме лекарствата му, такива неща. Но освен това наемаме частни детективи, за да следят тези хора, да видим дали например не забравят да носят предпазната си яка, когато ходят на водни ски и смятат, че никой не ги вижда. Или, както е в случая с директора по сигурността на летището, дали все още практикува скоковете с бънджи заедно със сина си, където за стрес не може да става и дума.

— Майтапиш се.

— Все още не сме го спипали на местопрестъплението, обаче имаме косвен свидетел. Все ще намерим начин да го установим. Но причината да ти се обадя не е господин Сигурност на летището, а Уилсън Мейхю.

— Преразглеждате неговата молба.

— Бива си те. Този следобед получихме последните документи от „Калмед“ и докато преглеждах както обикновено отбелязаните с червено молби разпознах името на Мейхю от нашите множество очарователни разговори.

— И би трябвало, Ейми. Какво е станало? Молбата на Мейхю е отбелязана с червено?

— Да, така е, но не възлагай на този факт големи надежди, Уайът. Проверката е задължителна за всички искове за пълна и постоянна нетрудоспособност. И за всяка сума над сто хиляди долара годишно. Освен това Мейхю твърди, че има предизвикано от стреса неспецифично увреждане — болките в гърба са класика — което няма очевидна и непосредствена физическа причина. Не е паднал в асансьорна шахта и не си е счупил врата, например. Няма дискова херния или нещо друго, което може да се види на рентген или да се улови при ядрено-магнитен резонанс. Явно е помагал на някой от служителите си да вдигне нещо по време на работа, обаче се изкълчил и паднал. На следващата сутрин не можел да стане от леглото, макар че в момента не е в болница. — Тя си пое дъх. — Така че е получил одобрение на всички искания.

— Лъже.

— Възможно е, но съм виждала искове като този, които са се оказвали напълно основателни.

— Познавам този тип. Няма начин да е помогнал на някого да вдигне нещо по-голямо от кламер.

— Искаш ли да се опиташ да го докажеш? — попита ме тя.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид да ни помогнеш да докажем дали искът му е основателен.

— И как ще го направя?

— По всякакъв възможен за теб начин.

В разговора зейна празнина. Най-сетне успях да продумам.

— Нямате ли си отбор частни детективи, които използвате за тази работа?

— Не са отбор, но имаме няколко.

— Тогава не разбирам — защо аз?

— Ами защото лицензираните и въоръжени частни детективи са скъпи, поне ако са добри. Обикновено фирмата прави предварително проучване, преди да решим да привлечем някой частен детектив да работи по случая. Обикновено предпочитаме да сме почти сигурни в причината да подозираме измама, преди да изпратим някого, за да се уверим. В противен случай ще трябва да разследваме всички искове, което ще означава изцяло да се отдадем на разследване, а не ни се иска да го направим. Ние сме адвокатска фирма.

Поразмислих върху думите й за момент.

— Това отговаря на общия въпрос „защо“, Ейми, но не отговаря на въпроса „защо аз“.

— Честно казано, не се сърди, ако съм малко нетактична, но нали сам спомена, че обмисляш отново да се върнеш в бизнеса и да започнеш да си търсиш работа. Смятах, че може да си мотивиран по този случай и че освен това ще ти се отрази добре. Както и да е, при обичайното развитие на нещата през следващите няколко седмици фирмата ще похарчи доста пари, докато разследва състоянието на Мейхю. Може би в крайна сметка ще решим да го изправим пред съда, което ще ни струва още пари, независимо от изхода на делото. Само че може и да не се стигне дотам. Зависи от предварителните разкрития.

— Искаш да проверя нещата.

Тя замълча, след това каза:

— Нека да бъде ясно, че не говоря официално от името на фирмата, Уайът. Не те наемем и дори не предлагам да те наема. Казвам само, че в този случай съм склонна да не следвам стриктно процедурата, защото така ще спестя значителни средства и човекочасове на фирмата. Ако ми кажеш, че ще се опиташ да откриеш уличаващи данни за измама в случая с иска на господин Мейхю, ще бъда склонна за известно време да задържа предприемането на предварителните законови стъпки.

— А ако намеря нещо категорично?

— В този случай можем да обсъдим някакво възнаграждение.

— Започвам от утре.

— Страхотно. Просто така? Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Няма ли да промениш мнението си?

— Няма.

— Добре тогава. — Та замълча и добави: — Знаеш ли, трябва да се опиташ да бъдеш малко по-решителен. Никой не обича колебливите.

— Старая се, а междувременно ми кажи всичко, което трябва да знам.

Завърших университета в Сан Франциско през 1989 г. и понеже копнеех да натрупам жизнен опит, а и тъй като нямах по-добра представа какво искам да правя през останалата част от живота си, се записах в армията, за да видя свят. Малко след това започна операция „Пустинна буря“ и ме изпратиха в Ирак, което не беше точно онази част от света, която имах предвид. Като магистър по английски, който няма специални умения освен способността да пише пълни изречения с глаголи, със съществителни имена и с други части на речта с повече или по-малко правилен словоред, ме зачислиха в отдела за криминални разследвания, за да пиша административните и дисциплинарните рапорти.

Колкото и да бяха досадни рапортите, опитът ми в отдела за криминални разследвания беше първият ми зрял сблъсък с тъмната страна на човешката природа. Армията не обича да се говори за това, но поради напрежението, жестокостта, изтощението, емоциите, натиска и травмите върху човешката психика, местата на военни действия са плодородна почва за тежко криминално поведение — най-вече за изнасилвания и за техните разновидности, но също така за убийства и за сериозни наранявания, за кражби и за обща поквара. Това не е голяма новина, но за мен беше. След известно време ме повишиха и започнах да разпитвам заподозрени и да провеждам разследвания. За пръв път в живота си имах важна и вълнуваща работа — усилена работа, понякога с елемент на опасност.

През годините ми в СЗД много от повикванията в домовете на малтретираните деца бяха свързани със същото напрежение и аз си дадох сметка, че в известен смисъл това чувство ме зарежда. През петте месеца, откакто бях принуден да напусна, някъде между мечтата си за отмъщение и гневните си пристъпи, се замислях за професионалния път, по който в крайна сметка бих искал да поема, ако изобщо някога се измъкнех от професионалната дупка. Една особеност изпъкваше. Каквато и да се окажеше новата ми кариера, тя нямаше да е свързана с дълго стоене в кабинет.

След обаждането на Ейми прецених възможностите си и най-накрая извадих своя фотоапарат „Канон“ с телеобектива. Имах и видеокамера „Сони“, която изрових от дъното на гардероба си в спалнята. Като по чудо, понеже не помнех кога за последен път ги бях използвал, и двата апарата имаха заредени батерии и филми. Напъхах ги заедно с останалите принадлежности в една раничка и ги оставих до входа към уличката в кухнята. След това си изключих мозъка и си легнах.

Когато за пети път отворих очи в мрака, най-накрая се отказах да се опитвам да спя. По покрива барабанеше дъжд, докато навличах анцуга си и едно дебело яке. Малко преди шест часа, когато от зората все още нямаше и помен, аз бях целият подгизнал и тъкмо завивах по Кост Плъс на Рибарския кей — два километра и половина за единайсет минути. По-бавно, отколкото когато бях на трийсет, но се утеших с мисълта, че несъмнено е по-бързо, отколкото ще бъде, когато стана на четирийсет и пет.

Когато се върнах у дома, си взех душ, преоблякох се и реших да надмина дори Чърчил, докато все още имам време, затова си отворих бутилка френско шампанско с бърканите си яйца. По правило със закуската си пия кафе, но каква е ползата да имаш правила, ако понякога не ги нарушаваш?

Като първа служебна задача реших, че ще го събудя за развлечение. Тъй като все още имах домашния му номер от указателя на СЗД, набрах го директно, чух гласа му след второто позвъняване и ухилен затворих. Отидох с колата си на адреса на Чери стрийт, който Ейми ми беше дала, уличка без изход в северния край на Лейк, близо до южната граница на Президио. Тъкмо минаваше осем часа. Докато паркирах от отсрещната страна на улицата, няколко къщи по-надолу, забелязах черния мерцедес със суетните табели, на които пишеше „Детски работи“ — представата на Мейхю за забавна игра на думи във връзка с работата му в СЗД. Значи бях на точното място. Проверих камерите си за последен път, но все още не бях съвсем сигурен какво точно възнамерявам да правя. Ейми бе описала Мейхю като частично амбулаторен пациент, но освен това ми каза, че той получавал пенсия за пълна инвалидност. Затова очаквах, че в неговия случай амбулаторно болен ще означава, че може да става от инвалидната си количка, за да отиде до тоалетната, или нещо подобно.

Петнайсет минути след началото на първото ми наблюдение дъждът отново се усили и се сипеше на вертикални снопове, които на практика частично скриваха гледката ми към входната врата на голямата двуетажна къща на Мейхю, намираща се на дванайсет стъпала над нивото на улицата. Прозорците на автомобила ми, леко отворени, за да не се запотяват, всъщност се запотиха. Казах си, че ме чакат много бавни две седмици, ако моят обект си остане у дома, прикован или не към леглото си.

А това не беше представата ми за добре прекарано време.

Имах две възможности: да се обадя отново или да почукам на вратата му.

В СЗД директният подход даваше най-добри резултати. Затова изчаках дъждът да понамалее, след това излязох от колата, притичах през улицата и нагоре по стълбите. Според добрия тон все още беше рано за посещения без предварителна уговорка, само че Мейхю беше буден още преди час, след като вдигна телефона, нали така? В сравнение с недокрай обмисления ми план отпреди седмица да поръчам убийството на този човек, подобно нахлуване ми се стори едва ли не добронамерено.

Натиснах звънеца, почаках, след това отново го натиснах. След малко чух стъпки и вратата се отвори. Вероятно бе съпругата му. В този час не бе въплъщение на добронамереността.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя рязко и делово. — Малко е раничко да звъните по хорските врати, не мислите ли?

— Да, госпожо, съжалявам, но се надявах да разговарям с господин Мейхю.

— Боя се, че в момента това не е възможно. Не се чувства добре.

— Чух за това, но е много важно. Няма да му отнемам много време. Аз съм негов бивш служител от СЗД, Уайът Хънт. Сигурен съм, че той ще иска да ме види.

Устите й бяха стиснати на тънка линия.

— Не съм толкова убедена, но почакайте за момент.

Затвори вратата под носа ми и аз направих каквото ми беше казала — зачаках.

Нови стъпки, този път по-тежки, и след миг се озовах лице в лице с Мейхю. Беше облечен за работа, със сако и вратовръзка. Съмнявам се, че съпругата му го беше вдигнала от леглото с тези дрехи, още повече пък с обувки.

— Уилсън. — За пръв път го наричах по малко име.

Той се поколеба, необичайната фамилиарност го свари неподготвен.

— Какво правиш тук? Какво искаш?

Ухилих се ледено и отговорих:

— Искам си работата, обаче вече е твърде късно за това, нали?

— Не съм виновен аз, Уайът. Решението беше твое.

— И кое решение по-точно, Уилсън? — Май ми допадна да му говоря на малко име. Така нещата ставаха по-динамични.

— Че не прие писменото мъмрене. Ти взе това решение.

— Да, така беше. А знаеш ли защо го направих?

— Не, не знам. Обаче постъпката ти беше глупава, това беше единственият ти шанс да запазиш работата си, а ти го проигра.

— Близо си, обаче не съвсем. Не можех да приема писменото мъмрене, защото не съм направил нищо нередно. Ти го знаеше и излъга.

— Измисляш си — каза той. Отстъпи назад и понечи да затвори вратата.

У мен като вълна започна да се надига ярост още щом го зърнах, а сега вече бях яхнал тази вълна. В крайна сметка бях новак в подобни сблъсъци. Силата на чувствата ми донякъде ме изненада. Действайки без да се замислям, подпъхнах крак във вратата и се наведох напред.

— Казваш ми право в лицето, че не си спомняш как се отбих в кабинета ти, за да ти кажа за Нуньос?

Той силно натисна вратата, но безуспешно, така че се отказа.

— Доколкото си спомням, и последния път, по време на изслушването, пак го казах в лицето ти. Тогава също не ме притесни, защото казвах истината. — Той се ухили и додаде: — В случай че носиш микрофон. — След това лицето му помръкна: — А сега махнете крака си от вратата ми, господин Хънт, защото иначе ще бъда принуден да повикам полицията. Последния път, когато имахме недоразумение, което изискваше намесата на трета страна, вие доста пострадахте, не мислите ли? Сигурен ли сте, че искате отново да преживеете подобно нещо?

— Не — отговорих, — прав сте. — Отстъпих назад и освободих вратата. — Този път трябва да се справя с нещата по различен начин.

Спокойното му лице се наклони с престорено любопитство.

— Това ми звучи като заплаха.

— Така ли?

— Е, в случай че е така, нека ви кажа, че още тази сутрин ще подам оплакване в полицията, а когато пътищата ни отново се пресекат, ще поискам — и уверявам ви, ще получа — ограничителна заповед срещу вас.

— Благодаря за предупреждението.

— На ваше място, щях да забравя и да продължа живота си. Ние не сме от една категория, господин Хънт. Смятах, че вече сте разбрали това. — Той ми кимна и преди да затвори вратата, май наистина каза: — Приятен ден.

Оставих съобщение на пейджъра на Девин Джул и той ми звънна половин час по-късно. Дъждът ту спираше, ту отново започваше да вали през цялата сутрин, но вече по небето бяха започнали да се появяват сини участъци, които аз тълкувах като приближаването на по-добри неща. В голямата къща малко по-надолу по улицата никой не помръдваше. Ако не бях видял със собствените си очи, че Мейхю страда от болки в гърба точно колкото страдам и аз, липсата на активност от негова страна би могла да ме обезсърчи. Вместо това се обнадеждих от вероятността искът му наистина да е бил фалшив и посветих известно време на логистика във връзка с най-добрия начин да го изоблича. Реших, че ми е хрумнала прилична идея.

По онова време Девин вече знаеше всеки нюанс от моята история с Мейхю. Когато му разказах в най-общи линии какво правя, той веднага се наостри, готов за малко извънкласна дейност заради мен, стига да има елемент на разплата. Уверих го, че ангажиментът му няма да е дълъг, а планът ми е толкова красив, че направо ще го разплаче.

Друг добър знак за нашия отбор беше, че в момента Девин и партньорът му не бяха затрупани с бог знае какви разследвания за убийства. През февруари явно не ставаха много убийства и те работеха само по два случая. Освен това и двамата трябваше да дадат свидетелски показания в съда тази сутрин. Затова си бяха оставили деня свободен, обаче процесът по някаква причина се проточил и сега ги очакваше следобед без насрочени разпити на свидетели и без никаква друга работа от жизнено значение. Девин можеше или да излезе и да се позабавлява, или да си кисне в участъка и да пише доклади.

Труден избор.

Дадох на Джул телефонния номер и го предупредих обаждането за спадналата гума на Мейхю на всяка цена да идва от уличен телефон, откъдето не може да бъде проследено.

— Ау, страхотна идея, Уайът! — каза той с убийствената ирония, която си беше негова запазена марка. — Никога нямаше да се сетя.

Обаче въпреки сарказма той и партньорът му се включиха. Така че вече разполагах с бойна група от трима души, броейки и самия себе си, а две трети от нея бяха подготвени полицейски инспектори. Нарекох всички ни Клубът на Хънт. Това не ме преизпълни с лековата самоувереност, но шансовете изглеждаха добри.

Сигурно ще попитате — каква спаднала гума?

Ами онази, която лично аз изпуснах, клекнал до колата му пред къщата, като развъртях клапана на дясната задна гума, след това изпуснах въздуха с галещо слуха ми свистене, докато гумата не спадна чак до джантата. Признавам, че това деяние може да се окачестви като детински и незрял вандализъм, който не приляга на зрял човек като мен. Само че ми носеше утеха съзнанието, че всъщност това са детински работи, както прокламираше самият Мейхю, а според мен това придаваше на стореното някаква елегантна симетрия.

Въпреки това нервите ми бяха обтегнати, докато притичвах обратно към собствената си кола, за да почакам. Джул щеше да се обади, когато наближеше достатъчно, а като се имат предвид всички променливи величини в графика му и в уличното движение, това щеше да му отнеме един час и дори повече. За щастие двамата с Маниън явно нямаха търпение да излязат на улицата, затова пристигнаха не повече от двайсет минути, след като Дев ми позвъни на мобилния и ми каза, че е осъществил обаждането. Трябваше да съм готов.

Проверих камерата си за последен път, излязох и се преместих от другия край на колата, където Мейхю не можеше да ме види, дори и да погледне насам. Облегнах камерата върху капака на автомобила, за да е стабилна, и се приведох възможно най-много, за да не се виждам зад колата. Разбира се, все още имаше възможност Мейхю просто да се обади на „Пътна помощ“ или очарователната госпожа Мейхю да излезе, за да прецени щетите и може би дори сама да оправи гумата. Но аз знаех, че Мейхю вече е станал и е облечен и че вероятно направо ще побеснее вътре в къщата. Освен това сигурно би искал да се изправи срещу мен, ако излезе достатъчно бързо и все още има шанса да го направи.

Освен всичко имах блестяща друга идея, включваща собственото ми самоубийство, ако тази не го накараше да излезе навън. Оказа се, че тя няма да ми е нужна днес.

Понякога късметът се усмихва и на добрите.

Докато аз действах с вариообектива, Уилсън излезе на верандата и с потъмняло от ярост лице огледа улицата в двете посоки. Несъмнено след анонимното обаждане на Джул той бе решил, че аз съм изпуснал гумата му в пристъп на гняв, а след това съм се омел. Не бях толкова глупав, че да остана и се насладя на сторената пакост. Очевидно недоволен, той ядосано поклати глава и заслиза по стълбите с уверена бърза крачка. Не прихвана с ръка болния си гръб. Не се пресегна към металните перила на стълбите.

Когато се озова на улицата, заобиколи колата. При вида на спадналата гума яростно започна да ругае — чуваше се дори от мястото, откъдето снимах — завъртя се бързо и според мен доста атлетично, търсейки още веднъж евентуалния извършител. Отново изруга и застина неподвижен за момент с ръце върху бедрата. Смятах, че вече съм заснел достатъчно, след като бях запечатал как с лекота слиза по дванайсетте стъпала, но колкото повече, толкова по-добре.

Зачаках.

И той не ме разочарова. Отвори багажника, наведе се (както забелязах, без да свива колене), порови известно време, след това извади явно тежка чанта със стикове за голф и я постави на тротоара. Отново бръкна в багажника, този път извади крика и след по-малко от минута го постави и започна да помпи с крак и да вдига колата.

Погледнах назад към ъгъла и видях Джул и Маниън, които стояха там и приличаха на двама души, които просто се разхождат. Махнахме си, но останахме по местата си още няколко минути, наблюдавайки как Мейхю развива гайките. И тогава, когато почти беше приключил, аз се изправих с видеокамерата, приближих се, снимайки през цялото време, и застанах на около три метра от него, когато той измъкна спадналата гума и се изправи, като я държеше в ръце.

Не мръдвах обектива от него. Сигурно дори съм бил усмихнат. Той се полуизвърна, стиснал гумата, и се запъти към багажника на колата. Щом ме забеляза, се слиса и рязко спря.

— Здрасти, Уилсън. Как ти е гърбът?

Очите му се разшириха от страх, когато свалих камерата, насочих към него показалеца и палеца си, все едно са пистолет, и натиснах спусъка.

— Пипнах те.

Това ми спечели бонуса. Мейхю рязко се извърна наполовина, пусна гумата и се пресегна към лоста на крика. С животински вик се нахвърли отгоре ми, а аз ловко отстъпих настрани и улових с камерата неповторимите мигове, докато той продължи да напредва, размахвайки желязото над мен. Дори да го болеше гърбът, не даде особени признаци. Само че вече бе съвсем близо до мен, затова се приведох и избегнах следващото замахване.

И тогава чух зад себе си дългоочаквания глас:

— Спри! Полиция! Хвърли оръжието!

Кавалерията се спеши и започна да се доближава.

Почти с пяна на уста, Мейхю се нахвърли на Джул и на Маниън, които го сграбчиха за ръцете и се опитаха да го обуздаят. Железният лост издрънча върху платното.

Заснех всичко на видеолента. Стълбите, стиковете за голф, повдигането на колата с крика, свалянето на гумата, силното замахване към мен с железния лост и — най-любимия ми кадър — съпротивата му при арест. Последното гарантираше, че фалшивият иск заради мними болки в гърба ще стигне чак до прокуратурата. Без съпротивата при арест, прокурорът може би щеше да се изкуши, да му бъде оказан натиск или направо да бъде подкупен да забрави за измамата. Само че при наличието на съпротива на инспектори от отдел „Убийства“ щеше да бъде принуден да предяви обвинения за всичко. Дори връзките на Мейхю нямаше да могат да потулят историята, след като веднъж се разчуе, че е нападнал две ченгета, които просто са минавали оттам и като са го видели да размахва смъртоносно оръжие, са се намесили, за да възстановят реда.

— Дизмъс Харди — каза Ейми Ву, — това е Уайът Хънт.

Ръкувахме се. Харди бе вероятно на около петдесет и пет години. Несъмнено изглеждаше добре за ролята на един от главните партньори в една от най-големите адвокатски фирми в града. Носеше сив костюм на съвсем тънки кафяви райета, кафява вратовръзка и копринена риза с монограм. Беше много изтупан, но всъщност бе от добрите момчета. Освен това бе проявил добрия вкус да назначи Ейми.

— Госпожица Ву ме осведоми, че тази сутрин сте спестили доста пари на нашата фирма. Оценяваме го.

— За мен беше удоволствие. Всъщност не помня друг път да съм се забавлявал толкова.

— Както ти споменах, когато за пръв път обсъждахме проблема, Диз — обади се Ейми, — отношенията на Уайът и на господин Мейхю си имат дълга предистория. Реших, че той ще бъде мотивиран.

— И все пак, само за един ден! — каза Харди. — Впечатляващо. Никой не постига такова нещо за един ден — кимна той с възхищение. — Радвам се, че Ейми се е сетила за вас.

— И аз.

Харди поседна в ъгъла на голямото си бюро от черешово дърво.

— Така че сега, Уайът, въпросът е какво ние можем да направим за теб?

Разбира се, бях мислил върху въпроса за плащането, само че не това бе основното. Сега се чух да казвам:

— Може би това е един от случаите, когато работата сама по себе си е наградата.

Харди се ухили към Ейми:

— Този тип е голяма работа. — Сетне се обърна към мен: — Ти истински ли си?

— Понякога просто не става дума за пари — свих рамене аз.

— Според моя опит не е толкова често, колкото си мислиш. Може ли да ти задам един личен въпрос? От колко време си без работа?

Стрелнах бързо Ейми с поглед. Явно бе провела доста съдържателен разговор с Харди, преди да ме покани да се погрижа за случая на Мейхю.

— От няколко месеца, но докато работех, пестях, така че в момента парите не са голям проблем. По-скоро се опитвам да реша какво ми се иска да правя.

— Е, ако аз бях направил това, което ти си направил тази сутрин, щях да се изкуша да го приема като някакъв знак. Мислил ли си някога да станеш частен детектив?

— Нито веднъж — засмях се аз.

— Добре, но ако постигаш резултати като днешния, след шест месеца дори само тази фирма ще те отрупа с толкова поръчки, че няма да успяваш да смогнеш. Уверявам те.

Поклатих глава, защото идеята все още ми се струваше доста забавна:

— Дори нямам представа как да подхвана подобно нещо.

— Че какво толкова? Вадиш си разрешително, започваш частна практика, отваряш си кантора. — Той щракна с пръсти: — Просто ей така.