Ключът на Лъжеца

25.

Лятото лежи върху покривите на Умбертиде, цвърчи по керемидите, блести по варосаните стени, в които са се вкопчили неподвижно гущери, чакащи също като целия град слънцето да залезе.

Три нощи ме преследваше един и същи сън, в сравнение с който онези от последните три седмици изглеждаха хубави. Денем изпитвах мъничко притеснение за Хенан — харесвах момчето и не исках да го сполети нещо лошо, но не се бях цанил за негов опекун, нито пък го бях осиновил в рода Кендет. То беше избягало, както правят много деца, и не смятах за свой дълг да го диря из необятната Разделена империя.

Съвестта ми явно не беше съгласна — макар и само след полунощ. Три сутрини поред се събуждах изтощен и тормозен от безкрайни видения на измъчвания Хенан. Най-често го виждах заловен, стиснат от множество ръце, които го влачеха пищящ към мрака. Виждах го свит окаяно върху мръсен под, опърпан, кажи-речи само кости и бледа кожа, огънят в косата му угаснал, а очите му — мътни и невиждащи.

На първата сутрин наех детектив да потърси момчето. Имах пари за това, купища пари.

На втората платих на един свещеник да каже молитви и да запали свещи за Хенан, макар че съвсем не бях сигурен дали няколко свещи ще убедят Бог да бди над някакъв си езичник.

На третата сутрин реших, че съвестта е твърде надценявана работа и трябва да ида на лекар, за да получа някакъв цяр за болестта си. Тревогите за други хора, особено пък за някакво си селянче от пущинака, изобщо не бяха в мой стил.

Умбертиде е град на тесни улички, чийто калдъръм бива огряван само за кратко всеки ден, когато слънцето е в зенита си и бръква с пръсти дълбоко във всеки процеп и пролука. По тези сенчести пътища хора сноват по своите дела — а техните дела са делата на другите. Тръгналите по задачи вестоносци, понесли кредитни писма, фактури, записани и нотариално заверени транзакции, носят със себе си капчици информация, слухове, скандали и интриги, които се събират, за да образуват река, която тече от един архив към друг, пълни и изпразва хранилища. Човек би си помислил, че кръвта на Умбертиде е златна, но тя тече мастиленочерна: информацията има по-голяма стойност и е по-лесна за пренасяне.

А днес един от мъжете в това множество беше тръгнал по моите дела, носейки, както се надявах, някакъв дребен факт, ценен за мен.

Вратата на ресторанта се отвори и след известни преговори сред група скупчени сервитьори управителят доведе до масата ми висок слаб мъж, все още увит в черното си улично наметало.

— Сядай. — Махнах с ръка към отсрещния стол. Мъжът миришеше на пот и подправки. — Опитай пъдпъдъчите яйца, те са възхитително… скъпи. — От известно време си играех с изискания обяд, сервиран ми в три пищно украсени лингийски чинии. Хайвер от есетра от Степите, дребна аншоа в сливов сос, артистично напръскан по порцелана, гъби, пълнени с чесън и лукчета, тънки резени пушена шунка… нищо от изброеното не ме блазнеше, макар че щеше да ми е нужна цяла златна крона, за да платя сметката.

Мъжът се настани на стола и обърна към мен лице, дълго и ъгловато като тялото му, пренебрегвайки яйцата.

— Намерих го. В килиите за длъжници на Централната банка, на Пиацо.

— Прекрасно. — Облекчението ми се бореше с раздразнението. Проклет да съм, ако знаех защо бях профукал сума ти пари за детектив — можех да позная, че хлапето ще свърши зад решетките някъде. Но в затвор за длъжници? — Сигурен ли си, че е той?

— В Умбертиде няма много северняци — или поне не бледи като мляко безбожни северни езичници, и не като него. — Той бутна през масата малко руло пергамент. — Адресът и номерът на случая му. Обадете ми се, ако мога да ви услужа с още нещо. — С тези думи той стана и един сервитьор се втурна да го изпрати до вратата.

Аз развих пергамента и се втренчих в числото, като че ли то би могло да ми разкрие как едно дете без пукната пара се е озовало в килия за длъжници, а може би дори отговора на още по-силно човъркащия ме въпрос — защо бях хвърлил време и пари, за да го издиря? Е, поне намирането му се бе оказало изненадващо бързо и лесно. Следващата ми работа беше да го настаня на някое безопасно и сигурно място, откъдето няма да избяга. Тогава може би щях да се отърва от неудобния си и за щастие рядък пристъп на съвест.

Годината, прекарана в Математа, ме беше въоръжила с очакването, че числата крият тайни, но бе пропуснала да ми даде средствата да ги разбуля. Аз бях лош студент и дребните матмагьосници, натоварени с обучението ми, скоро вдигнаха ръце от мен. Единствените числа, от които разбирах нещо, бяха ставките — поради любовта ми към хазарта. Либанците го наричаха теория на вероятностите и успяваха да изсмучат повечето удоволствие и от него.

Просто числа. Централната банка? Бях мислил, че ще открия Хенан мъртъв в някоя канавка или прикован с верига към тезгяха в някоя работилница… но не и като гост на Флорентинската централна банка.

Останах още малко да гледам как обядващите поглъщат цели малки състояния, без да мога да кажа колко от тях действително се наслаждаваха на пресолените деликатеси, наредени върху чиниите им.

Обърнах се да дам знак да ми донесат нова чаша анкратско червено. Има един шум, който монетите издават при търкането им една в друга, не точно звън и не точно шушнене. Златото издава по-тих звук от медта или среброто. Във Флоренция секат флорини, по-тежки от дукатите или златните крони на Червения предел, а в Умбертиде секат също така двойни флорини, върху които стои не главата на някой крал, нито Адам, третият с това име и последен от императорите, нито пък някакъв имперски символ — само монограмът на Централната банка. Този тих звън на злато в злато, на двоен флорин, плъзгащ се по двоен флорин, придружи движението, с което поисках още вино, и макар че бе не по-силен от шепот на фона на разговорите наоколо, няколко чифта очи се завъртяха към мен. Златото винаги говори гръмко и никъде другаде ушите не са тъй настроени да улавят гласа му, както в Умбертиде.

Повечето от обядващите хора бяха модерни, движени както и цял Умбертиде от теченията на модата, които се меняха с главозамайваща бързина. Що се отнася до модата в облеклата, единственото неизменно нещо в стила на Умбертиде беше, че те трябва да са неудобни, скъпи и да не приличат на дрехи.

Сведох пак очи към числото. Би трябвало да оставя хлапето да се мъчи, докато си довърша яденето. В идеалния случай би трябвало да оставя неблагодарното келеме да прекара още месец на застояла вода и огризки. Сдъвках едно пъдпъдъче яйце, взирайки се над малкото море от многоетажни шапки, приведени над чиниите. Явно беше модно да не ги свалят по време на ядене — поне за тази седмица. Аз обаче не разполагах с цял месец. Беше дошло време да напусна града и забавянето дори с един ден можеше да се окаже рисковано.

С въздишка се оттласнах от масата, оставих един орязан флорин до главната чиния и си тръгнах. Златото, скрито по цялата ми персона, подрънкваше тихичко, а остатъкът, прибран в чантата, която носех, се опитваше да ми откъсне ръката.

Модерните ме изпратиха с поглед, сякаш някакъв инстинкт привличаше очите им към оттеглянето на такова количество капитал.

Та-Нам ме чакаше пред „Угоената гъска“, отпуснат в сянката, но не и задрямал. Можех да си наема шестима пазачи за цената, която платих за сина на меча, но прецених, че той е по-смъртоносен и със сигурност по-лоялен към парите, след като лоялността е кредо на неговата каста. Мъжете като Та-Нам се отглеждаха и обучаваха само с тази цел на някакъв адски остров край бреговете на Африк, далеч, далеч на юг. Бях се възползвал от съвета на матмагьосника и си бях осигурил услугите на син на меча веднага щом депозирах първата си хилядарка. Цената на договора му остави значително по-малка сума за пазене, но въпреки това смятах съвета на Юсуф за добър — един принц трябва да има най-доброто и охраната му трябва да показва стойността на онова, което се пази. Както и да е, една от прелестите на Умбертиде е начинът, по който магиите на пазара позволяват една монета да се превърне в много, плувайки по мрежа от кредити, обещания и завъртени изчисленийца, наречени „финансови инструменти“. Може би за първи път в живота си бях платежоспособен и можех да си позволя най-доброто.

— Ела с мен — казах. — Отиваме в затвора.

Та-Нам не отговори, просто ме последва. Не беше лесно да измъкнеш отговор от този човек. Каквото и да включваше обучението им, то отнемаше на синовете на меча също толкова, колкото им даваше — правеше ги прекалено посветени на задачата им, за да губят време или мисли за социални любезности или бъбрене. Вече можех да си позволя да заменя Та-Нам с върховния градски аксесоар — стига да исках. Бях направил средно голямо състояние, залагайки корабите си, търговски съдове под бабиния флаг, срещу сложни бъдещи опции за товара. С натрупаното богатство можех да си позволя почти всичко. Колкото и лош събеседник да беше Та-Нам обаче, някой от прочутите местни механични войници едва ли би подобрил нещата в това отношение. Пък и освен това, макар че може да нямаше по-компетентен охранител от тях, играчките на Механиците ме изнервяха. От самата им близост ме полазваха тръпки. Постоянното бръмчене на всички ония колелца под броните им, скърцащи при всяко движение, с множество мънички зъбци, захванати един за друг, които не спират нито за миг… това ме безпокоеше, а и медният блясък в очите им не вещаеше нищо хубаво.

Та-Нам вървеше зад мен, както прави един охранител, който е за защита, а не за показност, за да държи подопечния си под око през цялото време. Сегиз-тогиз се озъртах назад да проверя дали е още там, моята безмълвна сянка. Засега не го бях виждал в действие, но на вид определено го докарваше, а уменията на синовете на меча бяха легендарни от векове. Беше мускулест, но не чак толкова, че това да вреди на бързината му, невъзмутим, солиден, наблюдаващ безстрастно света. По-тъмен дори от нубанец, с обръсната и лъщяща глава.

— Даже не знам защо отиваме — казах през рамо на Та-Нам. — Не е като да му дължа нещо. Пък и всъщност той изостави мен! Искам да кажа, такова неблагодарно…

Напредвахме бавно, но сигурно. През седмиците, прекарани тук, бях научил плана на града — въпреки че прекарвах повечето си часове в сумрака на борсата, като завличах търговци, играех си с процентите и лъжех на поразия.

По тесните улички и напечените от слънцето площади на Умбертиде сновяха множество хора, също толкова необичайни като тези в най-тежкарските му ресторанти. Вездесъщите пратеници с черни плащове нашарваха космополитната тълпа. Съблазънта на богатството притегляше тук посетители от всяко кътче на познатия свят, повечето вече богати. Може би няма друго място на картата, където можеш да откриеш лингийски търговец от Далечния изток да си пие кафето с либански матмагьосник, а на масата при тях да седи нубански посредник със златен синджир. Даже бях видял по улиците на Умбертиде да крачи човек от Великите земи отвъд Атлантическия океан, по-светлокафяв от племената на Северен Африк и синеок, с перната роба, обилно украсена с малахитови мъниста. Какъв кораб го е пренесъл през тази океанска шир, така и не разбрах.

Проходът се разшири в нещо, което почти можеше да се нарече улица, оградена от двете страни със замазани с хоросан къщи на по пет-шест етажа, всичките невзрачни и с пуснати кепенци, напукани и избелели, макар че луксът вътре би засрамил много богаташки имения и цената на такова жилище би разорила повечето провинциални лордове. Някъде отпред фонтан ромолеше на пресечката на две улици, макар че още не можех да го видя, само чувах мелодията му и усещах прохладата.

— Принц Джалан. — Тълпата около мен оредя.

— Корпус Арман. — Формално би трябвало да добавя „от Желязната къща“, но той вече беше потъпкал протокола, като не изброи семейството ми и владенията му. Озърнах се към Та-Нам — когато един модерен пренебрегне протокола, знаеш, че това означава неприятности. За един модерен нарушаването на етикета е като за един Анкрат да избие семейството ти — сиреч, не е нещо нечувано, но означава, че е бесен.

Корпус се изпъна в целия си невпечатляващ ръст и излезе на пътя ми. Зад него войникът му зае позиция с бръмчене, извисявайки се над своя господар. Представляваха любопитна двойка, модерният с тесните си черни дрехи, съвсем непригодни за жегата, и с мъртвешки бяла кожа там, където можех да я видя — не бледа по северняшки, а с цвят на албинос, който се постигаше с обезцветители и ако слуховете бяха верни, немалка доза вещерство. Войникът зад него беше почти с размерите на трол, по-висок от всеки човек, слаб и с дълги крайници; на местата, където се срещаха плочите на бронята му, се виждаха механизми, а стоманените му нокти се свиваха, докато кабели се навиваха около колелцата си или изчезваха зад предпазителите на китките.

— Полицата ви за Гоганската сделка е невалидна, принце. И Уейлан, и Бутарни я отхвърлиха.

— Аха — рекох. Да бъдеш отхвърлен от една банка си беше достатъчно зле. Но когато две от най-старите банки във Флоренция обявят кредита ти за невалиден, това на практика те изхвърляше от всички най-добри финансови игри, предлагани в Умбертиде. — Какво печално недоглеждане! Как смеят някакви си прости банки да поставят под съмнение името Кендет? Това е все едно да нарекат Червената кралица курва!

Та-Нам пристъпи до мен. Разпоредбите в Умбертиде забраняваха носенето на оръжия, по-големи от нож, в стария град, но с назъбените остриета от хромирана стомана на кръста си синът на меча представляваше ходещо масово убийство. За нещастие автоматът зад Корпус се славеше като неуязвим срещу намушкване.

Корпус присви срещу мен малките си тъмни очички.

— Нациите се издигат и падат в зависимост от финансите си, принц Джалан. Факт, с който, сигурен съм, баба ви е съвсем наясно. А финансите се основават на доверие — доверие, крепящо се на зачитането на дълговете и договорите. — Той протегна въпросните полици, хубави чистички документи, написани на най-дебелия пергамент, с украса по ръбовете и подписани от моя милост плюс трима свидетели със сигурна репутация. — Възстановете доверието ми, принц Джалан. — Някак си бледото келешче успя да вмъкне впечатляващо количество заплаха покрай всичките си официалности.

— Всичко това са глупости, драги ми Корпус. Кредитът ми трябва да е наред. — И бях напълно искрен. Докато изпразвах финансите си, много внимавах да оставя минимален брой активи, които да крепят сградата поне ден-два след заминаването ми. Трябваше само да превърна прекалено тежката си купчина злато в някаква по-лесно преносима форма на богатство — такава, която не зависи от банкови хранилища, тръстове и тем подобни глупости, — и щях да потегля, яхнал най-бързия кон, който може да се купи с крадени пари. Всъщност, ако моят детектив не ме беше намерил по време на обяда, вече щях да съм пред вратите на един търговец на диаманти и да купувам най-големите образци от колекцията му. — Кредитът ми е не по-лош от всеки…

— Прекратен поради проблем с таксите. — Корпус ме дари с тънка усмивка. — Централната банка ще получи своя фунт месо.

— Аха. — Още една дълга пауза, изпълнена с трескаво съчиняване на извинения. Банковите такси върху всяка транзакция силно затрудняваха изкарването на законна печалба на борсите в Умбертиде. Аз отрано бях открил, че истинският ключ към успеха е да не ги плащаш. Това, разбира се, изискваше още по-сложна схема от отложени плащания, разсрочени плащания, условни плащания, лъжи и опашати лъжи. Бях изчислил, че тези големи и потенциално смъртоносни неприятности няма да ми се струпат на главата до края на седмицата. — Виж какво, Корпус, стари друже от Желязната къща и така нататък. — Направих крачка напред и щях да го прегърна през раменете, ако той не беше отстъпил и ако войникът му не изглеждаше готов да сграбчи всяка докоснала го ръка и да я метне над покривите, със или без собственика ѝ, прикрепен към нея. — Ще се оправим с това по стария начин. Хайде да се видим в кафенето на Юлани утре по първи камбани и ще съм ти приготвил сумата в злато. — Тупнах се по ребрата, за да накарам монетите, зашити в туниката ми, да иззвънтят. — В края на краищата аз съм наследник на трона на Червения предел и думата ми на две не става. — Гарнирах предложението си с усмивка и оставих почтеността да заструи от мен.

При тези думи Корпус направи погнусената физиономия, характерна за всички финансисти в Умбертиде, когато стане дума за нещо толкова просто и мръсно като злато. Те градят целия си живот върху него и въпреки това, кой знае защо, смятат, че самото вещество е недостойно за тях, предпочитат си своите документи и полици вместо тежестта на монетите. В моето съзнание една допълнителна нула върху платежен документ е много по-малко вълнуваща от кесия, която тежи десет пъти повече. Макар че в дадения момент, когато по-голямата част от активите ми бяха събрани в чанта и се бяха наговорили с гравитацията да ми извадят рамото, проявявах известна симпатия към идеята.

— По първи камбани… принце. Цялата сума. Иначе ще има санкции. — Той завъртя глава и очите му се стрелнаха към войника, с което не остави съмнение, че санкциите ще са много по-лоши от отнемането на търговския ми лиценз.

Минах покрай Корпус, без да погледна повече него или чудовището му, като прикривах облекчението си. Бях си откупил близо ден с малко нахалство и много лъжи. Евтина работа! Неистините са валута, която винаги съм харчил охотно.

— Двама души ни следят — обади се Та-Нам до мен.

— Какво? Къде? — Врътнах се. Сред морето от глави наоколо нищо не биеше на очи, освен механичния войник на Корпус, смаляващ се в далечината. Никой не стигаше дори до раменете му.

— Ще е по-трудно да им се измъкнем, ако им покажете, че знаете за присъствието им. — Та-Нам успя да не го каже укорително, не чрез раболепие, а може би поради разумното си очакване, че всички други са аматьори в тази игра.

Обърнах се пак напред и ускорих леко ход въпреки жегата.

— Двама, казваш?

— Може да има и други, по-способни — призна Та-Нам. — Двамата, които забелязах, трябва да са частни детективи — банковите агенти не са толкова нескопосани.

— Освен ако не искат да пратят послание… — Частни детективи? Като онзи, който ми беше донесъл вестта на обяд. Може би аз бях следващият му случай и той ме следеше в същия този момент. Както и да е, посланието беше ясно — Корпус от Желязната къща не беше единственият с подозрения. Не можеха да предприемат нищо срещу мен, докато не откажа да си изпълня задълженията, но можеха да ме наблюдават. Което доста усложняваше плана ми да духна от града. Страхът протегна ръка от онова скришно кътче, където чака винаги, и ме стисна за топките. — Проклети да са всички.