Ключът на познанието

Четиринадесета глава

Бързо стана ясно, че Дейна не умее да борави сръчно с инструменти за ремонт, и бе назначена за главна бояджийка.

„Това означава, че ще прекарам целия ден в мазане — помисли си тя малко мрачно, — докато Зоуи работи с електрическа отвертка или пробива с бормашина, а Малъри отстранява теча йод мивката в кухнята“.

Малъри бе най-женственото момиче, което тя познава, и фактът, че гаечният ключ бе поверен на нея, бе унизителен.

Дейна нямаше нищо против боядисването, макар и да бе невероятно скучно дори с вълшебния автоматичен валяк. Просто й се искаше да върши малко по-разнообразна работа.

Все пак изпита задоволство, докато гледаше как стените добиват цвят. Подборът на Малъри и Зоуи се оказа сполучлив. Книжарницата й щеше да изглежда не само уютна, но и стилна.

Зоуи се кълнеше, че когато бъдат изциклени и лакирани, подовете ще заблестят.

Тя знаеше как би могло да изглежда всичко. Кейн й го бе показал. Щом бе използвал собствените й фантазии, за да изгради този образ, чудесно. Щеше да се постарае да ги превърне в реалност.

Внезапно стигна до прозрение. Изключи валяка и го остави.

„Истината в неговите лъжи“. Нейните фантазии и манипулациите, за които ги използваше той.

А ако ключът е тук, както този на Малъри? Защо да не е толкова просто? Беше й показал нещо, нали?

„Виж какво можеш да имаш, ако минеш на моя страна: книжарницата на мечтите си, пълна с клиенти и стока“.

„Нереална — помисли си Дейна сега. — Не истинска“. Но имаше известна доза истина. Беше точно това, което тя желаеше и за което възнамеряваше да работи. Можеше да го постигне със собствени усилия.

Може би ключът бе пред очите й и само трябваше да го види и да го сграбчи, както Малъри бе сграбчила своя.

Вдиша дълбоко и издиша няколко пъти, разтърси ръце и раздвижи рамене като гмуркачка, готвеща се за скок от висок трамплин. След това затвори очи и се опита да се пренесе в света на фантазиите си.

Чуваше бръмченето на бормашината на Зоуи и жизнерадостната музика от радиото на Малъри.

Какво звучеше? АББА? Господи, не можеше ли да намери станция с музика от това хилядолетие?

Ядосана на себе си, Дейна напрегна сили да заличи от съзнанието си образа на тийнейджърката — кралица на танците.

Ключът. Красивият златен ключ. Беше малък и лъскав, със странния келтски символ на кръглата част. Дали бе гравиран за първи път върху ключ? Или може би върху дръжка на меч? Трябваше да провери това.

„О, престани!“

Отново шумно издиша и се съсредоточи.

Бормашината, музиката, приглушеният шум на колите, които минаваха по улицата, и тихото бръмчене на отоплителната печка, която автоматично се включваше и изключваше.

Осъзна, че ако човек се заслуша, би могъл да чуе шепота на къщата и проскърцването на старческите й кости.

Нейната къща, единствената, която някога бе притежавала. Крачката от миналото към бъдещето. Една единствена решителна крачка, която представляваше преходът от сигурността към неизвестното.

Долавяше мирис на прясна боя, символ на ново начало.

Тези неща бяха реални като собствената й плът и кръв. В тях се криеше истината.

Ключът бе реален. Трябваше само да го зърне, да го докосне и улови.

Видя го да се носи над поляна с яркозелена трева и да проблясва върху наситения фон. Но когато посегна, ръката й премина през него, сякаш е видение или тя бе безплътна.

„Аз съм ключът. Предназначен е за мен“.

Опита отново и отново, напрягайки сили, докато по челото й изби пот.

„Мой е — не преставаше да си повтаря тя, — както и къщата. Скоро покрай тази стена ще бъдат подредени книги. И покрай останалите. Познание“.

— Дейна!

Изведнъж се опомни и залитна, въпреки че Зоуи бе обхванала раменете й.

— Какво ти стори той? Какво? Малъри!

— Всичко е наред, добре съм.

— Не изглеждаш добре. Дръж се за мен. Мал! — отново извика Зоуи.

Дейна пресметна, че тежи с около петнадесет килограма повече от приятелката си, и все пак тя успяваше да я крепи.

— Какво има? Какво става?

С гаечния ключ в ръка, вдигнат като оръжие, Малъри се втурна в стаята. Необяснимо защо, Дейна тихо се засмя при вида на привлекателната женствена блондинка със секси клин, прилепнал зелен пуловер и ластик за коса в същия цвят, която размахва гаечен ключ.

— Кейн. Кейн направи нещо с нея. Беше изпаднала в някакъв транс.

— Не, не беше Кейн. Малко съм замаяна. Може би трябва да поседна.

Отпусна се на пода и повлече и Зоуи със себе си.

— О, господи. Бременна ли си?

— Моля? — Бяха й нужни няколко мига да се опомни, след което ококори очи срещу Зоуи. — Не, за бога. Отдавна не бях правила секс, до преди няколко дни, не помниш ли? Ще престанете ли да ме зяпате, сякаш всеки момент ще заговоря на извънземен език?

— Ето. Пийни вода.

Зоуи извади бутилка от калъфа с инструменти на колана си.

— Добре съм. — Все пак Дейна отпи голяма глътка. — Просто експериментирах със самохипноза.

— Подай ми това. — Малъри грабна бутилката и почти я пресуши. — Изплаши ме до смърт.

— Съжалявам. Хрумна ми, че ключът е тук, като твоя. Цялата история за миналото, настоящето и бъдещето… Книжарницата, нашите фирми. Книгите, които ще докарам. Истината в лъжите. Кейн ми показа помещенията в завършен вид, пълни с книги и клиенти.

— Добре, следя мисълта ти. — Зоуи попи потта от челото й с червена кърпа за глава. — Но какво стана? Когато влязох тук, стоеше в средата на стаята с протегната напред ръка. Олюляваше се, а очите ти бяха затворени. Скъпа, изглеждаше страховито.

— Опитах се да изкова ключа с мисълта си. Да го видя. По дяволите, беше ужасно глупаво.

— Не е така. — Малъри върна бутилката на Зоуи и се замисли. — Идеята е добра. Възможно е да е тук. Може да бъде навсякъде, така че защо не и в тази къща?

— Добра идея — съгласи се Зоуи. — Но според мен не бива да правиш подобни опити сама. Отваряш съзнанието си и той може да те обсеби, ако няма кой да те върне обратно. Нещо като подкрепление. Ти не беше на себе си, Дейна.

— Имаш право. — Но Дейна се усмихна. — Не се безпокой, мамче. — Шеговито докосна бицепса й. — по-силна си, отколкото изглеждаш. Ходиш ли на фитнес?

— От време на време. По-скоро съм яка по рождение. — най-сетне пулсът й се успокои. — Изглеждаш по-добре. Бихме могли да опитаме трите заедно.

— Струва си да пробваме — съгласи се Малъри.

— Ако си готова, Дейна. Ще седнем, ще се хванем за ръце и двете с Мал ще насочим енергията си към теб.

— Помните ли малкия инцидент с дъската за викане на духове миналия месец? — попита Дейна.

— Едва ли някога ще го забравя. — Зоуи потръпна. — Но този път няма да използваме друго, освен връзката помежду си. Това не е като игра с тъмните сили или нещо подобно.

— Добре. — Дейна нацупи устни и се огледа. — Но ми се струва глупаво. Трите да седим върху някакъв парцал в полубоядисана стая и да се опитваме да изковем вълшебен ключ. Все пак… — Хвана ръцете им. — Готова съм.

— Малъри, може би трябва да ни посъветваш нещо. Какво направи ти?

— Не зная дали мога да го обясня. Просто се случи, като в сън. Знаеш, че сънуваш, и същевременно си убедена, че не е точно сън.

— Голяма помощ. — Дейна се засмя и стисна ръката й. — Всъщност разбирам какво имаш предвид. Така се почувствах, когато той ми показа книжарницата.

— Не зная как се досетих какво да правя, но изведнъж всичко стана съвсем ясно. Най-важното бе да се съсредоточа върху това, което трябваше да постигна, без да му го показвам. Трудно беше — отчасти заради ужасния страх, който изпитвах. Преодолях го, като се съсредоточих върху рисуването, върху самия творчески акт. Цветовете, светлосенките, детайлите. Не зная какво би помогнало на теб.

— И аз нямам представа. Е, да разберем.

— Няма да позволим да ти се случи нищо — увери я Зоуи. — Ще бъдем тук.

— Добре.

Както преди, Дейна си пое дълбоко дъх и затвори очи. Успокояващо бе да чувства допира на ръцете им. Те бяха като котва, която щеше да поддържа връзката й е реалността, за да може да се върне.

Отново се заслуша в звуците на къщата и в тихите равномерни удари на сърцето си, което биеше в един ритъм със сърцата на приятелките й. Долови мириса на боя и парфюм.

Отново видя ключа над зелената поляна и осъзна, че яркият фон е стената, която току-що бе боядисала. Стената на книжарницата й, чийто цвят бе избран от жената до нея.

Но когато мислено протегна ръка към него, не успя да го достигне.

Опита се да преодолее нетърпението си и да си представи, че го държи в ръката си. „Гладък — помисли си тя — и хладен“.

Не, би трябвало да излъчва топлина. Той притежаваше сила. Щом почувства огъня, от който е изкован, и свие пръсти в юмрук, щеше да усети допира му до дланта си.

Защото бе писано да го усети.

Цветът избледня до снежнобяло с черни напречни ивици, а ключът се стопи, превърна се в малка златна локва и изчезна.

В съзнанието си Дейна чу дълга въздишка. Въздишка на жена. Засвири вятър, който носеше миризма на запалена шума.

„Тя бродеше в нощта, сливаше се с мрака и всички негови тайни. Когато заплака, отчаяно умоляваше да настъпи ден“.

Думите, които прозвучаха в съзнанието й, я накараха да изпита пронизваща болка в сърцето, като смъртоносна рана. За да се защити, тя ги прогони от ума си.

Всичко отново избледня и остана само мирисът на боя и парфюм.

Отвори очи и видя, че приятелките й я гледат.

— Добре ли си, скъпа? — тихо заговори Зоуи, пусна ръката на Малъри и докосна бузата на Дейна.

— Да, всичко е наред.

— Плачеш.

Зоуи изтри сълзите й с кърпата.

— Така ли? Не зная защо. Мисля, че от мъка. — Дейна сложи ръка на сърцето си. — Сякаш нещо ме прониза тук. Не зная къде е. Все още не мога да достигна ключа. — Закри лицето си с длани и им описа виденията си.

„Тя броди в нощта — повтори Малъри. — Една богиня броди“.

— Да, и на мен ми се стори познато, но е възможно просто да съм го съчинила. Или да се отнася за Ниниан. Зная само, че ужасно ме натъжи. — Изправи се и отвори прозореца. Имаше нужда от въздух. — Сама е в мрака, така си я представям. Трите са сами в мрака. Ако не направим каквото е необходимо, завинаги ще останат там.

Зоуи застана зад нея и облегна брадичка на рамото й.

— Държат се една за друга и имат нас. Не се отчайвай. Полагаш усилия.

— Мисля, че напредваш. — Малъри се присъедини към тях до прозореца. — Не го казвам, защото съм непоправима оптимистка. Постепенно събираш парчетата от мозайката на Роуина. Умът ти ги размества и преподрежда и накрая ще паснат. Мисля, че при този опит започна да се вслушваш и в сърцето си. Не само съзнанието ти трябва да бъде отворено — добави Малъри, когато Дейна извърна глава и втренчи поглед в нея, — а и сърцето ти. Това е най-важното, което научих. Иначе не можеш да направиш последния скок. Няма да бъдеш готова за онова, което те очаква от другата страна.

Не знаеше защо това я терзае и изпълва с негодувание. Да отвори сърцето си? Как би трябвало да го разбира? Напълно да разкрие чувствата си и всеки да може да се възползва от тях, когато пожелае?

Нима не бе достатъчно, че работеше до пълно изтощение и вече имаше главоболие от дългите часове ровене в книги, водене на бележки и разсъждения?

„Не съм безчувствена, по дяволите“, каза си тя, когато влезе с трясък в апартамента си.

Тъгуваше за трите млади жени — полубогини, полусмъртни, обречени да прекарат цяла вечност в стъклен затвор.

Бе проляла сълзи за тях и би проляла дори кръвта си, ако е необходимо.

Колко по-открита да бъде?

Уморена, схваната от болки и раздразнителна, влезе в кухнята, отвори бутилка бира и пакет чипс и се отпусна на един фотьойл в хола, за да пийне и поразмишлява.

Да направи последния скок?

Бе изправена срещу могъщ магьосник на хиляди години. Бе вложила почти всеки цент в новия си бизнес. Вече бе поръчала рафтове, маси, столове и книги. Не преставаше да мисли за книгите.

Трябваше да купи и машина за капучино, порцеланови и стъклени чаши и канцеларски вещи, което скоро щеше да опразни кредитната й карта.

Правеше всичко, без да очаква сигурни приходи. Ако това не бе скок в неизвестното, тогава кое?

За Малъри бе лесно да я съветва да отвори сърцето си. Тя вече бе изпълнила задачата си и сега се наслаждаваше на спокоен съвместен живот с Флин.

„Имаш си къща, куче и мъж — намръщено си помисли тя. — Поздравления“.

„Господи, каква кучка съм“.

Наведе глава назад и се загледа в тавана.

— Не отричай, че завиждаш, Дейна. Малъри не само взе изпита си с пълно шест, а намери и щастието си. А ти тъпчеш на едно място и спиш с мъж, който вече веднъж разби сърцето ти и се страхуваш, че ще провалиш всичко.

Почукването на вратата я стресна и тя отиде да отвори с бирата в ръка.

Мо пъхна нос между краката й вместо поздрав и се втурна в коридора да захапе заплетеното въженце, което бе оставил там при последното си гостуване.

Дотича обратно, завъртя глава и с надежда отърка находката си в коленете й.

— Не дойде да вземеш Мо — каза Джордън.

— Забравих.

Тя сви рамене, върна се в хола и отново седна на фотьойла.

Джордън затвори вратата след себе си и стовари на масата кафявия хартиен пакет, който носеше.

„Познавам това изражение“, помисли си той, когато се вгледа в лицето на Дейна.

Издаваше стаено негодувание, което би я накарало да полудее.

— Какво има?

— Нищо особено.

Мо се опита да пропълзи в скута й, но тя издърпа въженцето от устата му и го подаде на Джордън.

Очакваната реакция на кучето бе да се втурне към него като бик към тореадор. Също като тореадор, размахващ плащ, Джордън раздвижи въженцето и кучето с весело ръмжене заподскача да го хване, а той втренчи поглед в нея.

— Тежък ден, а? Канех се да дойда да ви помогна, но не намерих време.

— Справяме се с всичко.

— Още две ръце никога не са излишни.

— Искаш ли да свършиш нещо добро със своите?

— Разбира се.

— Чудесно. — Дейна стана и тръгна към спалнята. — Вземи ги със себе си.

Джордън погледна Мо и повдигна вежди.

— Съжалявам, приятел, ще постоиш тук сам. Отивам да поиграя на друга игра.

Влезе след нея в спалнята и затвори вратата. Чу как Мо се отпусна на пода от другата страна с протяжна кучешка въздишка.

Дейна вече бе свалила пуловера и обувките си и разкопчаваше джинсите си.

— Сваляй дрехите.

— Зажадняла си за секс, а, Дългучке?

— Да. — Освободи се от джинсите и тръсна коси назад. — Ще утолиш ли жаждата ми?

— С удоволствие.

Джордън съблече палтото си и го захвърли. Свали обувките и ризата си, докато тя отмяташе завивките. Не се бе излъгал за настроението й. Вече бе достигнала до етапа на лудостта и търсеше отдушник.

Когато посегна да разкопчае сутиена си, той се приближи, сграбчи ръцете й и ги притисна към гърба й за един кратък възбуждащ миг. После я освободи и плъзна пръсти надолу по гръбнака й.

— Няма ли да оставиш нещо за мен?

Дейна повдигна рамене, зарови пръсти в косите му и жадно впи устни в неговите.

Захапваше със зъби и драскаше с нокти, настроена за бърз, необуздан секс. Този път не търсеше нежно докосване и опияняващи ласки, а пот и страст.

Почувства мигновената реакция на тялото му, учестените удари на сърцето му и светкавичната топлина, която заструи от него и се вля в нея. Устните му ненаситно докосваха нейните, а ръцете му притискаха плътта й до болка.

Вече бе готова да усети проникването му, когато го повали на леглото. Искаше веднага да го притисне между бедрата си и час по-скоро да изживее насладата. Но той се претърколи върху нея и всмука едното от зърната й. Внезапна тръпка я накара да подскочи и да се вкопчи в него, изгаряща от желание.

Очите й се премрежиха, сякаш пред тях се спусна воал от розова мъгла, докато неудържимият порив разкъсваше тялото й. Той смъкна сутиена до талията й и продължи да всмуква плътта й, а ръката му се плъзна между тях, пръстите му навлязоха в нея и сякаш я накараха да полети.

Тялото й изригна и започна да се гърчи и извива, готвейки се за нов скок. Ноктите й се забиваха в кожата му и чувствените движения на ханша й доведоха и него до безумие.

Тръпнещи и слети, се търкаляха в отчаяна битка. Устните й бяха горещи и ненаситни, а ръцете й трескаво го докосваха.

Той знаеше, че би предпочел да загине в тази битка, отколкото да се наслаждава на спокойствие без тази жена.

Дишайки на пресекулки, тя се надигна над него и го прие в себе си с един силен тласък. Блаженството, което изпита, замъгли разсъдъка й, докато гневът и съмненията изчезнаха.

„Това е реалност — каза си Дейна. — Всичко, за което съм жадувала“.

Долови насладата, изписана на лицето му.

В отчаяния й стремеж към върха движенията й ставаха все по-енергични. Сякаш тялото й бе вулкан от напираща страст.

Когато пръстите му се впиха в бедрата й и ярките сини очи се замъглиха, тя наведе глава назад и се понесе заедно с него отвъд пределите на света.

Все още тръпнеща, най-сетне се сгуши до Джордън. Дишането й бе учестено, както и неговото, когато отпусна глава на рамото му. Едва събрал сили да обвие ръка около раменете й, той осъзна, че в момента единственото му желание е да лежи до нея, изтощен и щастлив.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я.

— Значително. А ти?

— Не мога да се оплача. Когато ушите ми престанат да бучат, ще ми кажеш ли защо си толкова мрачна днес?

— Поради не една причина. — Дейна леко повдигна глава, за да отмести косите си и да почувства допира на лицето си до кожата му. — Просто ми се струва, че обърквам всичко, но току-що си спомних, че в едно отношение все още съм доста добра.

— Няма да споря с теб за последната част. Какво си объркала?

— Откъде да започна… Чувствам, че съм близо до ключа, но не мога да го достигна. Сякаш изведнъж се оказва на километри разстояние и разбирам, че ще се проваля. Прекарах по-голямата част от деня в боядисване, защото никак не ме бива с инструментите.

— Е, тогава навярно ще ти бъде неприятно да чуеш, че имаш боя по косата.

— Зная — въздъхна тя. — Дори Малъри работи по-добре с отвертката от мен, а тя е толкова изтънчено момиче. А Зоуи? Истински Боб Вайла в пола. Знаеш ли, че има пиърсинг на пъпа?

— Наистина ли? — Последва дълга пауза. — Наистина ли — повтори той и мъжкото му любопитство я накара да се засмее.

— Както и да е. — Дейна се отпусна по гръб. — Освен това започнах да правя сметки наум и осъзнах, че съм на ръба на фалит, а не зная дали ще имам някакви приходи.

Дори да започна да печеля, едва ли ще възстановя вложеното в обозримото бъдеще.

— Мога да ти дам заем, за да бъдеш спокойна. — Мълчанието й бе ясен отговор. — Ще бъде инвестиция. Писател-книжарница. Разумно.

— Не искам заем. — Тонът й бе хладен и бе смръщила вежди. — Нямам нужда от още един партньор.

— Добре. — Джордън сви рамене и заигра с косите й. — Разбирам. Мога да ти плащам за секс. Както сама каза, добра си. Но ще изготвим ценоразпис за всяка услуга и на всеки три ще ми се полага по една безплатна.

Не откъсваше поглед от нея и забеляза, че трапчинките й се появиха, макар и да се опита да сдържи усмивката си.

— Ти си извратен тип. — Тя се обърна по корем и се облегна на лакти. — Много благородно от твоя страна да се самоунижаваш, за да подобриш настроението ми.

— Правим каквото можем. — Плъзна пръст по бузата й. — Сигурно си гладна. Искаш ли да излезем да хапнем?

— Никак не ми се излиза.

— Добре. И на мен. — Джордън извърна глава към нея и чаровно й се усмихна. — Предполагам, че нямаш желание и да готвиш.

— Прав си.

— Добре. Аз ще сготвя.

Дейна примигна, изправи гръб и докосна челото си.

— Правилно ли чух, че току-що предложи да сготвиш?

— Не се вълнувай. Имам предвид нещо от рода на бъркани яйца или принцеси с кашкавал.

— Да не мислим за холестерола и да хапнем и от двете. — Наведе се и го целуна. — Благодаря. Аз ще взема душ.

Когато излезе от банята в удобни домашни дрехи, той бе в кухнята и сипваше яйцата в тигана. Принцесите се печаха, а кучето душеше храната в паничката си.

„Липсва му бяла престилка“, забеляза Дейна.

Все пак представляваше трогателна гледка.

— Изглеждаш като идеалния съпруг.

— Дори когато човек живее в Ню Йорк, е полезно да умее да забърква това-онова. Ще извадиш ли чинии?

„Ню Йорк“, помисли си тя, докато отваряше шкафа. Не биваше да забравя, че той живее в Ню Йорк и няма често да й приготвя принцеси.

Прогони тази мисъл, сервира и сложи две свещи на масата за настроение.

— Вкусно — каза му след първата хапка. — Благодаря.

— Майка ми винаги ми печеше принцеси с кашкавал, когато видеше, че съм потиснат.

— Действат успокояващо. Мирисът на препечения хляб, маслото и топлия разтопен кашкавал.

— Мм. Слушай, ако искаш сръчните ми ръце да свършат още нещо полезно, освен да разпалват в теб бурна страст, утре мога да ти отделя известно време.

— Ако си свободен.

— Щях да дойда днес, но бях зает с домашното си.

Посочи към плика, който бе донесъл.

— О, вече си го написал?

— Мисля, че обхванах всичко. Можеш да го прегледаш, за да видиш дали не съм пропуснал нещо.

— Чудесно.

Дейна стана и забърза към другия край на стаята, за да донесе пакета.

— Не са ли ти казвали, че е неприлично да четеш на масата?

— Не, разбира се. — Отметна коси назад и се върна на мястото си. — Никога не е неприлично да се чете. — Прелисти страниците, удивена от броя им. — Здравата си се потрудил.

Джордън набоде нова хапка от яйцата.

— Реших, че е най-добре да го разкажа на един дъх.

— Да видим какво имаме тук.

Дейна хапваше, докато четеше. Разказът му я върна в самото начало, до първата вечер, когато бе карала в бурята към „Уориърс Пийк“. Накара я отново да види и изживее всичко, което се бе случило оттогава.

„Това е дарбата му — осъзна тя. — Майстор е“.

Бе описал случките и героите правдиво и толкова въздействащо, че когато стигне до края, читателят да жадува за продължение.

— Флин беше прав — каза тя, след като прочете последната страница. — Има полза да си го припомня. Трябва да го осмисля и препрочета. Така мога да видя събитията в последователност, а не като откъслечни, несвързани моменти.

— Трябва наистина да ги опиша.

— Нали вече го направи? — попита тя с недоумение.

— Не, това е само част от историята, в най-добрия случай половината. Днес, докато нахвърлях бележки, осъзнах, че когато всичко свърши, трябва да го претворя в книга. Имаш ли нещо против?

— Не зная. — Дейна прокара пръсти по страницата. — Никога не съм била героиня в книга.

Джордън понечи да каже нещо, но го премълча и доизяде порцията си.

„Не е чела книга, в която самата тя е героиня“, помисли си той.

Всъщност бе почти едно и също.