Ключът на страшния съд

12.

12 октомври, 10:12

Хоксхед, Англия

Изглеждаше невъзможно едно убийство да бъде проследено до подобно идилично място.

Грей караше по виещия се между хълмовете път. С всеки километър шосето ставаше все по-тясно, докато накрая едва успяваше да побере взетия под наем ландроувър. Високи дървета ограждаха пътя и създаваха над главите им тунел от преплетени клони. След като излязоха от гората, около тях отново се разкри изглед към заоблените скалисти хълмове, минаващи в Англия за планини. Снегът вече покриваше чукарите с бялото си одеяло — през нощта през района бе преминала една от първите зимни бури.

В по-непосредствена близост поляните и оградените с плетове територии на фермите превръщаха земята в покривка на зелени, жълти и кафяви петна. Ручеи и потоци проблясваха между гладките като огледало езера. Ледът поръбваше краищата им и всичко около тях бе покрито със скреж.

Прелестната картина бе накарала всички да замълчат.

Или почти всички.

— Изгуби се, нали? — обвинително се обади Ковалски от задната седалка.

— Не съм — излъга Грей.

Рейчъл потупа пътната карта и го изгледа със съмнение.

„Добре де, може би сме се отклонили малко…“

Бяха излезли от Ливърпул преди два часа и без особени трудности стигнаха до Лейк Дистрикт в Северна Англия. Магистралите бяха добре означени, но след като излезе от главните артерии, Грей се озова в селска област с виещи се пътища, шосета без знаци и разхвърлян пейзаж от хълмове, гори и езера.

Дори джипиесът се оказа безполезен. Никой от пътищата не отговаряше на електронната му карта. Със същия успех можеха да карат и направо през нивите.

Целта им бе Хоксхед, едно от многото примамливи селца, сгушени между хълмовете на прелестния Лейк Дистрикт. Там трябваше да се срещнат с д-р Уолас Бойл, колега на отец Джовани и историк от Единбургския университет. Бойл бе организатор на разкопките в отдалечената част на централните възвишения и все още ръководеше обекта. Беше се съгласил да се видят в кръчмата на хотела в Хоксхед.

Но Грей първо трябваше да намери селото.

Рейчъл пак запроучва картата и погледна навън с надеждата да открие някакъв ориентир. Сейчан седеше отзад до Ковалски и се взираше мрачно в хълмовете и долините. Почти не говореше, откакто бяха напуснали Италия, и продължаваше да поддържа предпазлива дистанция от групата.

— Ако не стигнем в най-скоро време — продължи Ковалски, — ще се наложи да спреш при най-близкото дърво или храст. Мехурът ми ще се пръсне.

Грей набра скорост нагоре по склона.

— Не трябваше да пиеш четири пинти бира в Ливърпул…

— Не е моя вината. Ама че изкилиферчени имена. „Блекуотър Брюъри Буканир“. „Кейнс Дабъл Бок“. „Бодингтънс Битър“. „Тетлис Каск“. Не можеш да познаеш какво ще получиш, докато не го пробваш. Доста време ми трябваше да намеря нещо свястно.

— Но ги изпи всичките.

— Естествено, че ще ги изпия. Би било неучтиво, ако не го направя.

Рейчъл се предаде, сгъна картата и каза не особено уверено:

— Не може да е много далеч. Може би ще е по-добре да спрем и да попитаме някого.

Няколко секунди по-късно се оказа, че не е нужно да го правят. С последен рев на двигателя джипът изкачи възвишението и пред тях се появи малко село, пръснато в долината.

Грей погледна Рейчъл. Облекчението на лицето й отговори на въпроса му. Това трябваше да е Хоксхед. Калдъръмени улички се пресичаха край оградени градини и ниски дървени къщи. Снегът застилаше покривите на селото, от комините се издигаха тънки струйки дим. На хълма от другата страна на долината бе кацнала стара каменна църква, подобна на някакъв мрачен сив дякон, гледащ намръщено към селото.

Пътят надолу минаваше между каменни стени. Джипът изръмжа по извития гранитен мост и навлезе в покрайнините. Сградите и къщите бяха от колове и плет, измазани с глина, с оголени греди — традиционната строителна техника от времето на Тюдорите. Малките градини и саксии по прозорците загатваха за великолепието, което настъпваше тук през пролетта и лятото, но след снощната буря дворовете бяха покрити със сняг, създаващ коледна картина.

Грей намали съвсем и ледът по калдъръма захрущя под гумите. Насочи се към централния площад, където се намираше мястото на срещата — хотел „Кралски герб“. Вече бяха закъснели с двайсет минути.

Спряха на малкия паркинг, слязоха и студът защипа ръцете и лицата им. Влагата на Ливърпул и дългото пътуване в отопленото купе не ги бяха подготвили за мразовития въздух на тукашните възвишения. Носеше се миризма на пушек. Сгушиха се в палтата си и закрачиха напред.

Хотелът се намираше на отсрещната страна на площада. Ниската постройка със застлан с плочи покрив посрещаше пътници вече цели петстотин години, още от епохата на Елизабет Първа. Ниска каменна стена ограждаше бирарията отпред. Масите и столовете бяха покрити с прясно навалелия сняг, но червеникавата светлина от долните прозорци на странноприемницата обещаваше топлина и горещи напитки. Групата забърза натам. Ковалски вървеше последен.

— Хей, вижте колко мечета…

Гласът му бе изпълнен с тъга и копнеж и звучеше някак странно за него, сякаш бик се опитваше да пее ария.

Грей се обърна. Ковалски бе вперил поглед във витрината на някакво магазинче. Кехлибарената светлина зад заскреженото стъкло осветяваше плюшени мечета с всевъзможни форми и размери. На табелата над вратата пишеше „Мечета за по шест пенса“.

— Гледай, това е облечено като боксьор! — Ковалски понечи да се лепне на витрината.

Грей го спря.

— Вече сме закъснели.

Раменете на Ковалски се отпуснаха и той тръгна след останалите, като хвърли изпълнен с копнеж поглед към магазина.

Рейчъл погледна озадачено гиганта.

— Какво толкова? — нацупено рече Ковалски. — Лиз, приятелката ми… тя събира мечета.

Рейчъл продължи да го гледа със съмнение. Ковалски промърмори нещо под нос и тежко закрачи към кръчмата.

Сейчан докосна Грей по лакътя.

— Вие влезте. Вижте се с историка. Аз ще пазя отвън.

Грей я зяпна. Планът не беше такъв. Макар лицето й да си оставаше спокойно и апатично, погледът й продължаваше да се стрелка из площада; тя преценяваше района за евентуални снайперистки засади, пътища за бягство и най-добрите места за прикритие. Или пък просто не искаше да го поглежда в очите. Наистина ли искаше да ги охранява, или продължаваше да поддържа дистанция?

— Нещо не е наред ли? — попита той и забави крачка.

— Не. — Очите й се стрелнаха към него почти гневно. — И смятам нещата да си останат така.

На Грей не му беше до спорове. След всичко случило се в Италия може би бе по-добре да има някой на пост отвън. Тръгна след Ковалски и Рейчъл, а Сейчан изостана.

Тримата минаха през замръзналата открита бирария и стигнаха до вратата. Табелата до входа привлече вниманието му. „Добрите кучета и деца са добре дошли“. Това май изключваше Ковалски. Грей се замисли дали да не нареди на партньора си да остане отвън със Сейчан, но с това само щеше да я разлюти още повече.

Отвори вратата. Отвътре лъхна топлина, изпълнена с миризма на малц и хмел. Чуха се гласове, последвани от гръмък смях. Грей влезе след Ковалски. Партньорът му се насочи право към тоалетната.

Грей остана на входа и огледа помещението. Кръчмата бе малка, с дървени маси и сепарета, подредени около каменна камина. Буйният огън държеше студа надалеч. До камината се мъдреше дървена статуя на коронован крал с височина половин човешки бой. Вероятно името на хотела се дължеше на нея.

Нов изблик на смях привлече вниманието му към сепарето в ъгъла. Двама местни, облечени в ловджийски дрехи и ботуши до коленете, стояха пред масата, на която седеше сам мъж.

— Значи паднал в клозетната яма!? — изсмя се единият от ловците и избърса насълзените си очи. Държеше висока халба тъмна бира.

— Със задника напред! Право в средата — съгласи се мъжът в сепарето със силен шотландски акцент.

— Иска ми се да го бях видял.

— Ама каква воня беше после, момчета. Не можете да си представите. — И мъжът отново се разсмя гръмогласно.

Грей позна д-р Уолас Бойл — беше видял снимката му в уебсайта на университета. Професорът от фотографията обаче беше гладко избръснат и с официално сако. Мъжът в кръчмата имаше прошарена четина и беше облечен като приятелите си с оръфано бродирало яке върху ватенка. На масата имаше тъмнозелено кепе, ръкавици без пръсти и дебел шал. До него на облегалката на пейката бе подпряна пушка в калъф. Д-р Бойл видя влезлите и каза:

— Тавиш, Дъф, май репортерите, с които се разбрах да се видя, дойдоха.

За такива се бяха представили — двама журналисти, отразяващи бомбената атака във Ватикана и разследващи смъртта на отец Джовани. Ковалски трябваше да играе ролята на фотограф.

Двамата ловци погледнаха към Грей. Лицата им се напрегнаха от обичайното подозрение на местните към пришълците, но кимнаха предпазливо.

— Лек ден, Уолас — каза единият. — И без това трябва да тръгваме. Навън вече е доста клинч.

— И ще стане още по-студено — съгласи се Уолас и махна с ръка на Грей и Рейчъл да приближат.

Ковалски беше излязъл от тоалетната, но така и не успя да стигне по-далеч от бара. Погледът му бе прикован в дъската над камината, на която се изброяваха местните питиета.

— „Златната ябълка на медния дракон“? Това бира ли е, или някаква плодова напитка? Не искам нищо с плодове в него. Освен ако не броим маслината за плод…

Грей го заряза и тръгна към масата на Уолас. Професорът се изправи и се оказа, че е над метър и осемдесет. Макар да бе към шейсет и пет, си оставаше як и широкоплещест, подобно на по-млада версия на Шон Конъри. Ръкува се с тях и погледът му се позабави върху Рейчъл. Очите му се присвиха за миг, след което се отпуснаха, скривайки онова, което го беше озадачило за момент.

Рейчъл понечи да се пъхне в сепарето, но внезапно замръзна. Мястото й беше заето. Остроноса глава се подаде над ръба и опря брадичка на дървената маса до преполовената чиния наденица и картофено пюре.

— Руфъс, махай се оттам — сгълча го Уолас, но не много остро. — Направи място на гостите.

Териерът на черни и кафяви петна изсумтя недоволно, скри се и излезе от другия край на масата. Отиде до огъня, направи два кръга около себе си и легна с тежка въздишка.

— Ловното ми куче — обясни професорът. — Малко е поразглезен. Но на неговата възраст си го е заслужил. Най-добрият лисичар на островите. Пък и не би могло да е иначе. Родил се е и е израснал тук. Истински езерен териер.

В гласа му звънеше гордост. Този професор определено не мечтаеше за скорошно пенсиониране, нито пък бе склонен да почива на лаврите си, които не бяха никак малко, ако се съдеше по биографията му. Д-р Уолас Бойл се смяташе за един от водещите специалисти по история на Британските острови и по-точно за епохите от неолита до римския период включително.

Настаниха се в сепарето и Грей сложи на масата малък цифров диктофон, както подобава на журналист. След кратки любезности за времето и пътуването Уолас заговори по същество.

— Значи сте били целия този път, за да видите какво сме открили по чукарите. — Диалектът му поизчезна, езикът му стана по-официален, в съответствие с аудиторията. — След смъртта на отец Джовани, през последните два дни непрекъснато отговарям на въпроси и запитвания. Но като че ли никой не намира за уместно да дойде на място. Но пък и добрият отец не се беше мяркал насам от месеци.

— Какво искате да кажете? — попита Рейчъл.

— Отец Джовани замина в края на лятото. Тръгна, към брега, а когато го чух за последен път, беше в Ирландия. — Уолас поклати тъжно глава и почука с нокът чашата си, сякаш вдигаше тост за мъртвия. — Марко беше чудесно момче. Огромна загуба, наистина. Проучванията му и теренната му работа върху произхода на келтското християнство можеха да променят възгледите ни за историята.

— Като начало, защо е дошъл тук? — попита Грей. — Имам предвид, в Лейк Дистрикт.

— Предполагам, че и сам рано или късно щеше да се озове тук. Дори да не го бях повикал след откритието ми в планините.

— Защо?

— Страстта, или по-скоро фикс идеята на Марко го караше да претърсва всички райони, където са се припокривали езичество и християнство. — Уолас вдигна ръка и обхвана с жест района като цяло. — А историята на този район е история именно на този конфликт изписана върху камъни и руини. Първи тук дошли скандинавците. Доплавали през девети век от Ирландия и донесли със себе си своите традиции. В района има много скандинавски топоними. Всъщност дори Хоксхед е бил основан от скандинавеца Хаукр, чието име все още живее тук. Това може да ви даде известна представа за дългата история на района.

Уолас кимна към прозореца, от който се виждаше извисяващата се над селото църква.

— Но времената се променят. През дванайсети век всички земи наоколо станали собственост на монасите от абатство Фурнес, чиито развалини могат да се видят недалеч оттук. Монасите култивирали района, търгували с вълна и овце и управлявали с железен юмрук суеверните селяни. Векове наред се нагнетявало напрежение между старите езически обичаи и новата религия. Старите ритуали продължавали да се изпълняват тайно, често на праисторическите обекти, които могат да се срещнат навсякъде.

— В какъв смисъл „праисторически“? — попита Рейчъл.

— Обекти, отнасящи се към епохата на неолита. Отпреди пет хиляди години. — Уолас ги изброи на пръсти. — Древни каменни кръгове, хенджове, могили, долмени, височинни укрепления. Стоунхендж може да е най-прочутият от тях, но той е само един сред няколкостотин подобни обекти, пръснати навсякъде из Британските острови.

— Но какво в тези конкретни разкопки е предизвикало интереса на отец Джовани? — попита Грей, за да насочи професора към същината на въпроса.

Уолас вдигна вежда към него.

— А, това ще трябва да разберете сами. Мога да ви кажа какво доведе мен тук.

— И какво е то?

— Един кратък запис в стара книга. Текст от единадесети век, известен като „Книга на Страшния съд“.

Ковалски тъкмо приближаваше масата. Носеше две халби и отпиваше ту от едната, ту от другата. Спря насред глътка, когато чу думите на Уолас.

— Страшният съд — рече той. — Страхотно. Сякаш си нямаме достатъчно проблеми.

11:05

Сейчан обходи целия площад. В ума й се оформи карта на района. Всяка подробност, тухла по тухла, всяка улица, алея, сграда, паркиран автомобил. Всичко това бе запаметено.

Двама мъже в ловджийско облекло излязоха от кръчмата. Тя ги гледа, докато не се качиха в един пикап на паркинга и не се увери, че заминават.

След това намери удобно място, от което да държи хотела под око — входа на затворен магазин за подаръци. Нишата й пазеше завет и в същото време я скриваше. Зад витрината от дясната й страна се виждаха сцени с малки керамични животинки в пастелни тонове, облечени в дрешки — прасета, крави, патици и, разбира се, зайчета… множество зайчета. Лейк Дистрикт беше родината на Биатрикс Потър и нейния прочут герой Зайчето Питър.

Въпреки че трябваше да следи хотела, вниманието й се отклони към витрината. Спомняше си съвсем малко неща от детството си, а онова, което се беше запазило, определено би предпочела да забрави. Не познаваше родителите си и бе отгледана в сиропиталище в околностите на Сеул. Мизерно място с малко удобства. Имаше обаче няколко книги, донесени от католически мисионер, сред които и няколко на Биатрикс Потър. Именно те бяха истинското й детство, мястото, където можеше да избяга от глада, малтретирането и липсата на грижи. Като малка дори си бе направила зайче от зебло, напълнено със сух ориз. За да не й го откраднат, го криеше зад една разкована дъска в стената, но накрая някакъв плъх го беше открил и бе изял пълнежа. Тя плака цял ден, докато една от домакинките не я наби, с което й напомни, че дори мъката е лукс.

Обърна гръб на витрината и спомените. Не само миналото й причиняваше болка. Гледаше през прозореца Грей, който разговаряше с някакъв по-възрастен мъж с вълнени дрехи. По всяка вероятност това бе д-р Уолас Бойл. Сейчан се вгледа внимателно в Грей. Черната му коса бе по-дълга от миналия път. Лицето му също бе станало някак по-кораво, скулите изпъкваха по-силно. Дори около сините му като лед очи имаше повече бръчки — не от смях, а от двете нелеки години, които бяха изминали.

Сега, в студа, Сейчан си спомни устните му. В момент на слабост го беше целунала. В това нямаше нежност, само отчаяние и нужда. Въпреки това не бе забравила топлината им, грубата четина по бузите му, силата, с която я прегръщаше. Но в крайна сметка се оказа, че и за двамата това е без значение.

Ръката в джоба й докосна белега на корема.

Просто танцуваха танц на предателство.

Точно като сега.

Усети вибриране в джоба си.

„Най-после“.

Това бе истинската причина да остане на студа. Извади телефона и го отвори.

— Казвай.

— Пакетът още ли е у тях? — Гласът от другата страна бе спокоен и уверен, леко отривист, с американски акцент. Това бе единствената й свръзка — Криста Магнусен.

Сейчан настръхваше при мисълта, че трябва да приема заповеди от някого, но нямаше друг избор. Трябваше да се докаже.

— Да. Артефактът е на сигурно място. В момента провеждат срещата.

— Много добре. Ще действаме, когато отидат на обекта в планините. Снощи екипът сложи експлозивите. Снеговалежът би трябвало да е скрил всички следи.

— А целта?

— Остава същата. Да поддържаш огъня. Този път в буквалния смисъл. Археологическият обект е по-скоро пречка, отколкото преимущество. Но трябва да изглежда, че е бил разрушен по естествен път.

— И сте се погрижили за това.

— Да. И ти даваме свободата да се съсредоточиш изцяло върху целта си.

Сейчан разпозна заплахата зад думите й. При евентуален провал нямаше да има извинения. Не биваше да допуска провал, ако искаше да остане жива.

Докато слушаше подробностите около мисията, гледаше прозореца на хотела. Вниманието й вече не бе насочено към Грей, а към седящата до него италианка. Рейчъл се усмихна на нещо казано от професора и дори от това разстояние се видя как очите й проблеснаха топло.

Сейчан нямаше нищо против Рейчъл Верона. Но това нямаше да й попречи да я отрови.

11:11

Рейчъл слушаше разговора. И макар лекцията по история на професора да бе интересна, тя имаше чувството, че има и по-сериозни неща във връзка с историята на отец Джовани и нещо друго, нещо, все още останало неизказано. Погледът на мъжа продължаваше да се задържа върху нея — не похотливо, а по-скоро сякаш преценяващо. Трудно й беше да го гледа в очите.

„Какво става?“

— Все още не разбирам — обади се седящият до нея Грей. — Какво общо има тази Книга на Страшния съд с вашето откритие в планините?

Уолас вдигна ръка да ги призове към търпение.

— Първо на първо, истинското име на книгата не е Книга на Страшния съд, а Книга на сметките. Идва от староанглийския корен dom, означаващ „преброяване“ или „счетоводство“. Книгата била поръчана от крал Уилям с цел да прецени стойността на новозавладените земи, като начин да определи размера на данъците и титлите. Тя обхващала цяла Англия, до най-малкото градче, село и имение, и в нея се записвали всички местни ресурси, от броя на животните и ралата по нивите до броя на рибите в езерата и потоците. До наши дни тази книга си остава един от най-добрите ни погледи към живота по онова време.

— Всичко това е чудесно — продължи да го притиска Грей, който явно искаше да го накара да побърза. — Но вие споменахте за един запис, който станал причина за разкопките ви. Какво имахте предвид?

— А, точно там е въпросът! Виждате ли, Книгата на Страшния съд е написана на тайна форма на латинския и е съставена от един-единствен книжник. Остава донякъде загадка защо са били нужни толкова много мерки за сигурност. Някои историци са се питали дали целият сборник не е имал и някаква друга цел, някакво друго, тайно преброяване. Особено като се има предвид, че някои от изброените в книгата места са отбелязани с една-единствена латинска дума, означаваща „опустошен“. Повечето от тези места са съсредоточени в северозападната част на Англия, където границите се променяли непрекъснато.

— Под северозападна част разбирате тукашния район, Лейк Дистрикт, така ли? — попита Рейчъл.

— Точно така. В Къмбрия са се водели почти непрестанни гранични войни. И много от имената, отбелязани като „опустошени“, представляват градчета или села, унищожени от кралската войска. Били отбелязани по този начин, защото не можеш да обложиш с данъци нещо, което вече не съществува.

— Сериозно? — обади се Ковалски, като се мръщеше на двете халби. — Значи никога не сте чували за смъртната такса?

Уолас го изгледа удивено.

— Просто не му обръщайте внимание — посъветва го Грей.

Уолас прочисти гърлото си.

— По-внимателното проучване на Книгата на сметките разкрива част от загадката. Не всички „опустошени“ места са станали такива в резултат от завладяването. За някои от тях няма обяснение. Именно те са отбелязани с червено мастило, сякаш някой е проследявал нещо важно. Поисках да разбера повече и посветих близо десет години на един от записите, споменаващ малко селце в района на възвишенията, което вече не съществува. Търсих записи за него, но не намерих нищо, сякаш е било заличено. Почти се отказах, когато се натъкнах на странно съобщение в дневника на един кралски следовател, Мартин Бор. Намерих книгата му горе, в „Сент Майкъл“.

Той махна към църквата на хълма.

— Открили я по време на реконструкция, зазидана в мазето. Бор бил погребан в гробището до „Сент Майкъл“, а имуществото му било дарено на църквата. Макар че в дневника не се казва какво точно се е случило със селото, човекът намеква за нещо ужасно, което навежда на мисълта, че може би Книга на Страшния съд е наистина по-точното заглавие на обемистия сборник. Дори отбелязал дневника си с езически символ и именно той привлече вниманието ми към него.

— Езически символ ли? — Ръката на Рейчъл се плъзна към джоба на палтото й, където държеше кожената чантичка със страховитото й съдържание.

Грей хвана пръстите й и ги стисна леко. Посланието му бе ясно. Не искаше Рейчъл да показва нищо, докато не опознаят този човек по-добре. Рейчъл преглътна — прекалено силно усещаше топлината на дланта му върху кожата си. Измъкна ръката си и я постави на масата.

Уолас не забеляза нищо.

— Символът е категорично езически. Ето, ще ви покажа.

Топна пръст в бирата си и с три бързи движения начерта върху дървената маса кръг и кръст. Познат знак.

— Разделен на четири кръг — каза Грей.

Уолас повдигна вежди и се вгледа в Грей малко по-внимателно.

— Именно. Можете да го откриете гравиран на много древни обекти. Но вниманието ми беше привлечено от факта, че се намираше върху дневника на християнин.

Рейчъл почувства, че се доближават до същината на загадката.

— Значи този дневник ви е помогнал да намерите онова изгубено село в планините?

— Всъщност не. — Уолас се усмихна. — Онова, на което попаднах, бе още по-вълнуващо.

— Какво имате предвид? — попита тя.

Уолас се облегна, скръсти ръце на гърдите си и ги измери с поглед.

— Преди да ви отговоря, защо първо вие не ми кажете какво всъщност става? Като начало, какво търсите тук?

— Не ви разбирам — объркано смотолеви Грей, опитваше се да запази ролята им на журналисти.

— Не се опитвайте да ме заблудите. Ако вие сте репортери, аз съм трамвай. — Погледът на Уолас се спря върху Рейчъл. — Освен това ви познах, младо девойче. Вие сте племенницата на монсеньор Верона.

Рейчъл смаяно погледна Грей. Той изглеждаше така, сякаш са го изритали в корема. Ковалски само завъртя очи, вдигна едната халба и я пресуши на една глътка.

Рейчъл не виждаше причини да продължават с преструвките. Обърна се към професора. Вече разбираше защо я беше гледал толкова странно.

— Значи познавате вуйчо ми?

— Да. Не много добре, но го познавам. И съжалявам да науча, че все още е в кома. Преди години се запознахме на един симпозиум и започнахме продължителна кореспонденция. Той много се гордееше с вас — карабинер, борещ се срещу кражби на антики. Прати ми ваши снимки, а на моята възраст трудно мога да забравя хубаво лице като вашето.

Рейчъл погледна извинително Грей. Не знаеше за тази връзка между вуйчо си и професора.

Уолас продължи:

— Не разбирам причината за това увъртане, но преди да продължим нататък, искам някои обяснения.

Преди някой да успее да отвори уста, териерът на професора заръмжа заплашително. Лежащото до камината куче скочи на крака и тръгна към входа на хотела. Вратата се отвори и ръмженето се усили.

Някаква фигура влезе вътре и изтръска снега от обувките си.

Беше просто Сейчан.

13.

12 октомври, 13:36

Осло, Норвегия

Официалният обяд завърши с предупреждение.

— Човечеството вече не може да чака с отговора на тази криза — каза Ивар Карлсен от подиума. — Или още това, или следващото поколение е изправено пред глобален срив.

Пейнтър седеше на маса в края заедно с Монк и Джон Крийд. Бяха пристигнали в Осло само преди час и едва не закъсняха за откриването на Световната конференция по изхранването.

Трапезната зала на замъка Акершхус бе като взета от някоя средновековна книга. Грубо издялани дървени греди подпираха тавана, а дъбовият паркет бе подреден във формата на рибена кост. Висящите полилеи осветяваха дългите маси с ленени покривки.

Обядът се състоеше от пет блюда — доста иронично за среща, посветена на световния глад. Беше характерна норвежка кухня и включваше медальони от северен елен в гъбен сос и пикантен специалитет от бяла риба. Монк все още ровеше с лъжица в купата си десерт и се мъчеше да освободи последната дива къпина от битата сметана. Крийд държеше чаша кафе и внимателно слушаше програмната реч.

Подиумът се намираше в другия край на залата и на Пейнтър му бе трудно да разгледа по-добре Ивар Карлсен, но дори от това разстояние възбудата и страстта на говорещия бяха очевидни.

— Правителствата на отделните страни ще реагират твърде бавно — продължи Ивар. — Единствено частният сектор има гъвкавостта да действа с необходимата бързина и изобретателност, за да избегнем тази криза.

Пейнтър трябваше да признае, че сценарият на Карлсен е наистина плашещ. Всички представени от него модели завършваха по един и същи начин. Когато безконтролното увеличаване на населението достигне точката, в която няма да е способно да се изхранва, настъпилият хаос ще избие над 90% от хората на Земята. Изглежда, съществуваше едно-единствено решение — окончателно решение, което не се различаваше от прийомите на Хитлер.

— Ограничаването на броя на населението трябва да се започне незабавно. Времето за действие е сега, а още по-добре щеше да е, ако бяхме започнали вчера. Единственият начин да избегнем тази катастрофа е да забавим темпото на увеличаване на населението, да използваме спирачките, преди да се блъснем в стената. Но и не бива да се заблуждаваме. Ние ще се блъснем стената. Неизбежно е. Единственият въпрос е дали искаме да убием всички пътници, или да се отървем само с няколко драскотини. В името на човечеството, в името на нашето бъдеще, трябва да действаме сега.

След тези последни думи Карлсен вдигна ръка под не особено ентусиазираните аплодисменти. Атмосферата далеч не беше от веселите. Още от самото си откриване конференцията се очертаваше мрачна.

Един от седящите на първата маса стана и взе микрофона. Пейнтър позна киселата физиономия на южноафриканския икономист д-р Ренард Бута, съпрезидент на Римския клуб. Макар че Бута кимна на Карлсен, докато се качваше на подиума, Пейнтър долови напрежението и раздразнението му. Бута изобщо не беше доволен от тона на програмната реч.

Едва чу думите на Бута. Бяха предимно успокояващи, по-оптимистични, обясняващи големите крачки, вече направени в борбата срещу глада. Вниманието на Пейнтър оставаше насочено към Карлсен. Лицето на норвежеца беше безизразно, но той стискаше чашата си вода прекалено силно и нарочно избягваше да гледа към Бута, сякаш отказваше да приеме посланието му за надежда.

Монк бе стигнал до същото заключение.

— Онзи тип изглежда така, сякаш е готов да фрасне някого.

Заключителните думи на Бута сложиха край на официалния обяд. Пейнтър незабавно стана и се обърна към Монк и Крийд.

— Връщайте се в хотела. Ще поговоря с Карлсен, после ще се срещнем там.

Крийд се изправи.

— Мислех си, че срещата ни е чак утре сутринта.

— Да — отвърна Пейнтър. — Но няма нищо лошо да кажеш едно здрасти.

Запробива си път през излизащата от залата тълпа. Неколцина поддръжници бяха наобиколили Карлсен, поздравяваха го, задаваха въпроси, стискаха ръката му. Пейнтър се приближи. Чу стоящия недалеч Бута, който разговаряше с някакъв мъж с подобен на клюн нос и лошо ушит костюм.

— Антонио, мислех, че си предупредил господин Карлсен да не изнася толкова провокираща реч.

— Предупредих го — отвърна онзи. Лицето му бе цялото на червени петна. — Но някога да е слушал? Е, поне спести най-лошото. В оригиналната му реч се призоваваше за задължителен контрол върху раждаемостта в страните от Третия свят. Можеш ли да си представиш как ще се приеме подобно нещо?

Бута въздъхна и двамата тръгнаха към изхода.

— Поне ще стои настрана от конференцията, която започва утре.

— Не е голяма утеха. Ще бъде в Свалбард с някои от най-големите ни спонсори и поддръжници. Не ми се мисли какво ще каже, когато остане насаме с тях. Може би ако бях отишъл и аз…

— Знаеш, че местата в самолетите са заети, Антонио. Освен това аз ще участвам в пътуването и ще се погрижа да няма пожари.

Минаха покрай Пейнтър, без да го погледнат. Пътят към Карлсен беше открит. Пейнтър пристъпи напред и хвана с две ръце ръката на главния изпълнителен директор — едната държеше дланта му, другата — китката.

— Господин Карлсен, реших да използвам момента да се представя. Капитан Нийл Райт от кабинета на главния инспектор.

Мъжът освободи ръката си, но топлата му усмивка не трепна.

— А, следователят от Министерството на отбраната. Позволете да ви уверя, че можете да разчитате на пълното ми съдействие във връзка с трагедията в Мали.

— Разбира се. Зная, че разговорът ни е насрочен за утре. Просто исках да споделя, че речта ви беше забележителна! — Пейнтър се възползва от онова, което току-що бе чул. — Макар да се запитах дали не се въздържахте малко.

— В смисъл? — Небрежният досега интерес на Ивар се изостри.

— Изглежда, ще бъдат необходими драстични мерки за обуздаване на ръста на населението. Надявах се, че ще се впуснете в повече детайли, вместо да се задоволите само с най-общи приказки.

— Може и да сте прав, но темата е доста болезнена и е най-добре към нея да се подхожда деликатно. Хората твърде често размазват границата между контрола върху раждаемостта и евгениката.

— Имате предвид да се определя кои могат да имат деца, а кои — не?

— Именно. Тази тема не е за хора, обвързани с политически опортюнизъм или търсещи популярност. Именно затова правителствата никога няма да подходят към този проблем. Решаването му е въпрос на воля и подходящо избиране на време. — Карлсен си погледна часовника. — И като стана въпрос за време, за съжаление, закъснявам за друга среща. Но ще се радвам да побъбрим по този въпрос, когато се видим утре в кабинета ми.

— Чудесно. Още веднъж ви благодаря за поучителния разговор.

Карлсен кимна и още докато се обръщаше, умът му вече се беше насочил към следващата задача.

Пейнтър го гледаше как се отдалечава. Щом Карлсен приближи изхода на залата, Пейнтър напипа мобилния си телефон и натисна едно копче. Нискочестотният сигнал от апарата включи полисинтетичния приемник в ухото му.

Моментално го заляха гласове и тракане на вдиганите от масите чинии и прибори. Усилените звуци идваха от микрофона, който току-що бе прикрепил към ръкава на Ивар Карлсен, докато се ръкуваха. Беше изработен от АИОП по един от проектите на Пейнтър. Сега можеше и да е директор на Сигма, но бе започнал като оперативен работник. Специалността му бе микроелектроника и наблюдение.

Видя как Карлсен внезапно спира пред банкетната зала. Стисна ръка на среброкос мъж, който не му отстъпваше по височина. Сенатор Горман. Пейнтър се напрегна да чуе разговора им, успя да изключи фоновия шум и се съсредоточи върху гласа на Карлсен.

— … видя, сенаторе. Успяхте ли да чуете речта ми?

— Само края. Но съм добре запознат с възгледите ви. Как я приеха?

Карлсен сви рамене.

— Боя се, че попадна в глухи уши.

— Това ще се промени.

— Уви, така е — малко тъжно рече Карлсен, след което потупа сенатора по рамото. — Между другото, току-що се срещнах с онзи следовател от Вашингтон. Стори ми се доста способен тип.

Пейнтър си позволи да се усмихне. „Няма нищо по-хубаво от това да направиш добро впечатление от самото начало…“ Погледът на сенатора обходи залата. Пейнтър се извърна и се смеси с групичка хора. Нивото на достъп на сенатора не бе достатъчно, за да знае за Сигма. За него Пейнтър бе просто човек от Министерството на отбраната. Въпреки това предпочиташе да остане анонимен. Генерал Меткаф го беше предупредил да не разрошва перата му. Сенаторът бе от избухливите и не се отличаваше с търпеливост. Точно това демонстрираше в момента.

— Безсмислено пилеене на средства е да пращат човек чак тук — оплака се Горман. — Разследването би трябвало да насочи всичките си ресурси в Мали.

— Сигурен съм, че просто си вършат съвестно работата. Не създават неудобства.

— Твърде щедър сте.

И с тези думи двамата излязоха.

Пейнтър остави микроприемника включен и тръгна към изхода, като продължаваше да подслушва разговора.

Хубаво беше поне веднъж да има предимство.

Криста Магнусен седеше пред отворен лаптоп в една стая до банкетната зала и изучаваше с лек интерес замръзналото на екрана изображение. Мъжът беше поразително красив, със стегнато тяло, черна коса и блестящи сини очи. По време на официалния обяд беше следила всички, които влизат в контакт с Ивар Карлсен. В ъгъла на залата имаше малка безжична камера, насочена към предната част на помещението. Нямаше звуков сигнал, но картината й даваше възможност да прекара всеки образ през софтуера за разпознаване на лица и да го сравни с базата данни на Гилдията.

Гледаше как лицето на мъжа се покрива със стотици отправни точки и се зарежда в мрежата. Секунди по-късно екранът примигна в червено и изписа дума и под нея оперативен код.

Думата я накара да изстине.

Сигма.

Оперативният код също й беше познат.

Да се ликвидира на място.

Криста включи камерата да приема в реално време и се наведе към монитора. Мъжът беше изчезнал.

Антонио Гравел имаше лош ден.

Стоеше в коридора с намерението да спре Ивар Карлсен след официалния обяд, да се опита за последен път да убеди кучия син да го включи в пътуването до Свалбард. Беше готов да предложи някакви отстъпки, дори да се подмаже, ако е необходимо. Но вместо това Ивар спря с американския сенатор. Антонио чакаше отстрани да го представят, но както обикновено мръсникът нарочно не му обърна внимание. Двамата се отдалечиха, като разговаряха оживено.

Едва си поемаше дъх от нанесената обида. Гневът му се смени със заслепяваща ярост. Обърна се ядосано и се блъсна в някаква жена, която забързано излизаше от една странична врата. Беше облечена с дълго кожено палто и с прибрана под шал коса. Бутна я толкова силно, че слънчевите очила на Версаче отлетяха. Тя сръчно ги улови и си ги сложи.

— Entshuldigen Sie bitte — извини се Антонио. Беше така стреснат и покрусен, че мина на родния си немски. Смущението му се засили и от чувството, че в жената има нещо познато.

„Коя…?“

Без да му обръща внимание, тя мина покрай него, погледна в банкетната зала и се завтече по коридора. Дългото до глезените палто се развяваше след нея. Явно закъсняваше за някаква среща.

Гледаше я как изчезва надолу по стълбището. Поклати раздразнено глава и тръгна в обратната посока.

И тогава си спомни.

Рязко закова и се обърна.

„Невъзможно!“

Сигурно беше сгрешил. Беше я виждал само веднъж, на една организационна среща във връзка с изследователския проект на „Виатус“ в Африка. Не си спомняше името й, но бе сигурен, че е същата жена. През по-голямата част от скучното събиране я беше гледал и я бе събличал с очи, въобразявайки си какво ли е да й го сложи.

Несъмнено бе тя.

Но нали трябваше да е мъртва, беше една от жертвите на клането в Мали. Не бе имало оцелели.

Продължи да се взира към стълбището. Какво правеше тук, при това жива и здрава? И защо се криеше, защо беше увила главата си?

Очите му се присвиха, когато бавно започна да осъзнава какво става. Гласеше се нещо. Нещо, което никой не би трябвало да знае, нещо свързано с „Виатус“. Години наред се бе мъчил да намери някакви кирливи ризи на Ивар, начин да подчини тоя кучи син на волята си.

И най-сетне подобна възможност май му се отваряше.

Но как да използва преимуществото си по най-добрия начин?

Обърна се. Вече беше започнал да крои замисъла си. Знаеше коя карта да изиграе най-напред. Мъжът, който беше изгубил сина си в онова клане. Сенатор Горман. Какво щеше да си помисли, ако научеше, че има оцелял от нападението и че Ивар го пази в тайна?

Тръгна си с мрачна усмивка.

Изведнъж денят стана далеч по-добър.

15:15

Пейнтър мина през прохода в стената на крепостта. Макар да бе малко след три следобед, на тези почти арктически ширини слънцето вече бе увиснало ниско над хоризонта. Пред него се разкри изглед към фиорда. Снегът белееше по покритите с патина оръдия, обърнати към морето и готови да защитят града от противникови кораби, макар че в момента на пристанището имаше само един луксозен лайнер.

Чайките се рееха с писъци в миришещия на дизел въздух. Пейнтър продължи покрай масивния корпус на лайнера към самия град. През последния час подслушваше непрекъснато разговорите на Ивар Карлсен. Благодарение на „бръмбара“ имаше добър шанс да научи повече подробности за изпълнителния директор, подробности, които можеха да се окажат безценни при утрешната среща.

Разговорите бяха предимно на светски теми, но въпреки това беше ясно, че Карлсен е твърдо решен да се заеме с належащите въпроси на глада и свръхнаселението. Бе изцяло посветен на реалните решения и практичността. Нямаше съмнение, че това бе мисията на живота му.

Освен това подслуша един интересен разговор за устойчивата на суша царевица, разработвана от „Виатус“ и изпитана в изследователската ферма в Мали. През последната седмица започнало масово снабдяване с растението по целия свят и това покачило цената на акциите на „Виатус“. Ивар обаче не беше доволен. Заяви, че отделът за биоинженерни проучвания на компанията продължава да разработва нови сортове с подобрени свойства — устойчива на насекоми пшеница, издръжливи на студ цитруси, неподдаваща се на плевели соя. Списъкът продължаваше и включваше рапица, от която ще може да се получи масло за производството на биоразлагаща се пластмаса.

Разговорът обаче завърши с по-мрачна нотка. Карлсен цитира Хенри Кисинджър. Думите му бяха в отговор на въпрос за пренасочването на вниманието на компанията от нефтохимията към генномодифицираните растения. Карлсен всъщност перифразира Кисинджър:

— Ако контролираш петрола, контролираш държави, но ако контролираш храната, контролираш всички хора на света.

Дали наистина вярваше в това?

След няколко минути Карлсен се бе качил в корпоративната лимузина и бе заминал за изследователския си комплекс извън Осло. Скритият микропредавател имаше ограничен обхват, така че засега Пейнтър трябваше да изостави подслушването. Нищо против. Думите на Карлсен за отдела му за биоинженерни проучвания бяха подпалили огън в Пейнтър. Едва усещаше студа, докато вървеше в сянката на големия кораб и си пробиваше път между хората около подвижното мостче.

Трябваше да се подготви за друга страна на разследването, страна, която щеше да изисква повече прикритост.

Докато минаваше между пътниците, пред него се изпречи някакъв едър тип с канадка. Пейнтър забеляза в последния момент предстоящия сблъсък и инстинктивно се дръпна настрани. Внезапна болка опари хълбока му.

Извъртя се и забеляза сребристия проблясък на ножа в отпуснатата ръка на мъжа. Ако не се беше измъкнал в последния момент, острието щеше да се забие право в корема му. Не можеше да разчита късметът му да се повтори. Мъжът отново го приближаваше.

Никой не бе забелязал атаката.

Пейнтър грабна фотоапарата от врата на един нищо неподозиращ турист, хвана ремъка, замахна и фрасна с тежкия „Никон“ нападателя си по ухото. Докато мъжът залиташе, Пейнтър скочи към него, омота ремъка около китката му и използва хватката, за да го удари в ребрата и да го стовари на земята.

Мъжът рухна по лице върху цимента. Някаква кост на заклещената му ръка изпука. Ножът се плъзна по земята.

Разнесоха се викове. Пейнтър се претърколи върху проснатото тяло, за да хване изпуснатото оръжие, но преди да се добере до него, ножът внезапно подскочи и с рязко съскане се понесе по леда като ракета. Пейнтър се поколеба — познаваше това смъртоносно оръжие.

Армейски инжекционен нож.

В дръжката му имаше капсула сгъстен газ, който го правеше два пъти по-опасен. След като наръга жертвата си, нападателят можеше да натисне бутон, да вкара студен въздух с обем колкото баскетболна топка в корема и да направи органите на пихтия. Подобен нож можеше да убие и мечка с един удар.

Задвижваният от сгъстения въздух нож полетя между гората крака и обувки. На кея настана истински хаос. Някои хора избягаха; други се струпаха да видят какво става.

— Този тип ми открадна фотоапарата! — извика някой.

Екип от охраната на кораба тичаше надолу по мостчето. Други си пробиваха път през тълпата.

Пейнтър притисна с длан хълбока си и се хвърли в бушуващия хаос. Дебелото палто и извъртането в последния миг бяха спасили живота му. Въпреки това горещата кръв напираше между пръстите му. Хълбокът му гореше. Не биваше да го хванат. Но това не беше единственото, за което трябваше да се тревожи. Докато тичаше, държеше тълпата под око.

Сам ли беше нападателят?

Малко вероятно.

Докато се препъваше през пътниците и туристите, оглеждаше лицата около себе си и следеше ръцете на хората. Колко други се бяха маскирали като първия, бяха се смесили с тълпата и пазеха този изход от Акершхус?

Едно бе сигурно. Това не беше случайно нападение. Нападателят бе въоръжен с армейски инжекционен нож. Някой беше разбил прикритието му по някакъв начин. И беше поставил в района на крепостта свои хора.

Трябваше да се махне от пристанището, да се отдалечи колкото се може повече от засадата. Тълпата започна да оредява и скоро той се озова в парка до кея. Снегът хрущеше под краката му. Зад Пейнтър оставаха яркочервени капки — диря, която лесно можеше да се проследи.

Беше се отдалечил на петдесетина метра, когато друг мъж с канадка прескочи ниската ограда и забърза към него. Дотук с потайностите. Пейнтър се обърна и побягна към боровата горичка в задната част на парка. Трябваше да намери прикритие.

Убиецът следваше прясно оставените в снега следи. Тичаше приведен, стиснал ножа в лявата си ръка. Стигна горичката и продължи по следата, като същевременно се оглеждаше. Под дърветата пътеката стана по-сумрачна, но не дотам, че да изгуби дирята. Никой не беше минавал оттук след бурята. Само едни следи нарушаваха девствената чистота на снега.

Наред с капчици кръв.

Следите вървяха на зигзаг между дърветата. Явно мишената се страхуваше от огнестрелно оръжие и бе взела мерки. Това бе излишна загуба на сили.

Убиецът стигна до малка полянка и спря. Следите минаваха право през нея. Жертвата явно беше зарязала предпазливостта и се опитваше да стигне до градските улици зад парка. Убиецът стисна по-здраво ножа и се втурна напред.

Един нисък клон от съседния бор неочаквано се изметна и го удари през пищялите със силата на таран. Краката му излетяха назад и убиецът падна по лице в снега. Преди да мръдне, нещо тежко се стовари отгоре му и изкара и малкото останал въздух в дробовете му.

Осъзна грешката си. Жертвата се бе върнала през гората, бе се скрила зад бора и му бе устроила засада.

Това бе последната му грешка.

Една ръка сграбчи брадичката му. Другата прикова врата му за земята. Рязко дръпване. Вратът му се счупи. Болката избухна, сякаш някой бе отворил черепа му. После настъпи мрак.

17:34

— Не мърдайте — сгълча го Монк. — Остава ми само още един шев.

Пейнтър седеше по боксерки на ръба на ваната. Усети как иглата пронизва плътта му. Анестетичният спрей само притъпяваше остротата на болката. Поне Монк работеше чевръсто. Вече бе почистил раната беше му бил профилактично антибиотик и с няколко последни сръчни движения с иглата затвори десетсантиметровия разрез в левия хълбок на Пейнтър, непосредствено под гръдния кош.

Монк пусна инструментите в стерилния медицински пакет на пода на банята, взе марля и лепенки и докато превързваше Пейнтър, попита:

— И сега какво? Продължаваме ли по плана?

След атаката Пейнтър избяга в града и изгуби още няколко минути, за да се увери, че не го следят. После се обади на Монк. За всеки случай нареди да сменят хотела и да се настанят в друг, под други имена. И сега бяха в новия хотел.

— Не виждам причина да го променяме — рече Пейнтър.

Монк кимна към раната.

— Аз пък виждам десетсантиметрова причина.

Пейнтър поклати глава.

— Бяха доста небрежни. Който и да е зад нападението, явно го е подготвил набързо! Явно са ме забелязали по някакъв начин, но не мисля, че това ни излага на по-голяма опасност.

— И все пак в момента сме доста изложени.

— Това просто означава, че отсега нататък трябва да сме още по-предпазливи. Ще се наложи да не се набивам на очи. С други думи, за теб и Крийд ще има повече работа.

— Значи довечера все пак ще идем да проучим онзи изследователски център?

Пейнтър кимна.

— Ще ви следя по радиото. Никакви своеволия. Промъквате се, влизате в сървърите им и се разкарвате.

Операцията беше проста. Благодарение на източниците на Кат Брайънт разполагаха с идентификационни карти, електронни ключове и подробни планове на центъра на „Виатус“. Щяха да влязат в него след полунощ, когато повечето служители ги нямаше.

Джон Крийд влезе забързано в банята. Беше облечен в лабораторна престилка с логото на „Виатус“ на джоба. Явно пробваше маскировката си.

— Сър, телефонът ви звъни.

Пейнтър протегна ръка и взе апарата. Погледна екрана и се намръщи. На него бе изписан номерът на генерал Меткаф. Защо ли се обаждаше? Беше решил да не докладва на Вашингтон за случилото се, докато не научи повече подробности. Да сложи край на операцията преди началото й нямаше да е от полза за никого.

Особено за Пейнтър.

Отвори телефона.

— Генерал Меткаф?

— Директор Кроу. Предполагам, че все още се настанявате, затова ще бъда кратък. Току-що ми се обади сенатор Горман. Много е обезпокоен.

Пейнтър се озадачи. Не беше направил нищо, с което да провокира сенатора.

— Преди половин час получил анонимно обаждане. От някой, който твърдял, че разполага с информация за клането в Африка. Обаждащият се казал, че знае за оцелял при атаката.

— Оцелял? — Пейнтър не успя да скрие изненадата си.

— Обаждащият се поискал да се срещнат в бара на хотела на сенатора. За да му даде повече подробности. Условието му е срещата да се проведе на четири очи.

— Не мисля, че това е разумно.

— Ние също. Именно затова искам да сте в онзи бар. Сенаторът знае, че в Осло вече има следовател от Министерството на отбраната. Той лично поиска да бъдете там. Няма да се набивате на очи и ще се намесите единствено при необходимост.

— Кога е срещата?

— В полунощ.

„Защо ли не се учудвам?“

Пейнтър завърши разговора и подхвърли телефона на Крийд.

— Какво има? — попита Монк.

Пейнтър обясни, което накара Монк само да се намръщи още повече.

Крийд изрече опасенията, които споделяха всички:

— Може да е капан. Може да се опитват да ви накарат отново да излезете на открито.

— Ще трябва да отложим операцията във „Виатус“ — предложи Монк. — И да дойдем с вас като подкрепление.

Пейнтър обмисли варианта. Монк от доста време не беше работил на терен, а Крийд имаше още жълто около устата. Би било рисковано да ги прати сами в изследователския център. Загледа се в Монк, претегляше плюсовете и минусите.

Монк сякаш разчете мислите му.

— Можем да се справим, сър, ако това ви тревожи. Хлапето може и да е зелено, но ще си свършим работата.

Пейнтър долови увереността в гласа му. Въздъхна и се отказа да задълбава повече в ситуацията. Не се намираше зад бюрото си във Вашингтон. Това беше теренна работа. Трябваше да се доверява на инстинкта си. А инстинктът му казваше, че нещата главоломно излизат извън контрол.

Не можеха да си позволят да се бавят.

— Придържаме се към графика — заяви той твърдо, за да спре всякакви опити за възражение. — Трябва ни достъп до сървъра. От днешното нападение е ясно, че някой е станал и по-дързък, и по-разтревожен. Лоша комбинация. Не можем да им позволим да попречат. Затова тази нощ ще трябва да се разделим.

Крийд изглеждаше загрижен, но не за себе си.

— Сър, ами ако ви нападнат пак?

— Не се безпокой. Вече направиха безплатния си опит. — Пейнтър се пресегна към умивалника и вдигна инжекционния нож, който бе взел от убиеца в парка. — Тази нощ аз ще съм ловецът.

18:01

Сгушена в палтото си от лисича кожа с качулка Криста вървеше по централната алея на парка Фрогнер в западната част на Осло. Имаше апартамент с изглед към заснежения парк, но вече не издържаше да чака вътре.

Слънцето беше залязло и температурата рязко спадна.

Паркът беше изцяло неин.

Продължи през градината със скулптурите. Топлият й дъх излизаше на пара от устата й.

Около нея бяха пръснати повече от двеста скулптури, създадени от норвежкото национално съкровище Густав Вигеланд. Повечето представляваха голи каменни фигури, замръзнали в различни комбинации и изкривени пози. Бяха покрити със сняг, сякаш някой бе наметнал отгоре им парцаливи бели наметала.

Централната скулптура се намираше в най-високата част на парка и се осветяваше през нощта. Наричаше се Монолитът. На Криста винаги й бе приличала на нещо от Дантевия „Ад“, особено нощем. Може би именно затова сега бе привлечена към нея.

Скулптурата представляваше кръгла кула с височината на четириетажна сграда, изработена от един-единствен гранитен блок. Цялата й повърхност представляваше гърчеща се маса преплетени и извиващи се човешки тела, мрачна каменна оргия. Скулптурата би трябвало да символизира вечния цикъл на човешкото съществуване, но на Криста й приличаше по-скоро на масов гроб.

Взираше се нагоре към нея. Знаеше какво предстои.

„Онова, което ще отприщим…“

Потръпна в топлата си дреха и загърна по-плътно качулката около шията си. Трепереше не от угризения, а от мащабите на онова, което предстоеше. Вече беше започнало, началото му бе поставено преди повече от десетилетие, но след още няколко дни връщане назад нямаше да има. Светът щеше да се промени и тя бе изиграла основна роля във всичко това.

Но не бе действала сама.

Телефонът в джоба й завибрира. Криста пое дълбоко дъх и издиша бяло облаче пара. Днес се бе провалила. Какво щеше да е наказанието й? Погледът й обходи тъмния парк. Дали вече приближаваха? Смъртта не я плашеше. Най-много я ужасяваше, че ще я извадят от играта сега, точно в последния момент. При цялото си желание да се представи по-добре бе действала прибързано. Трябваше да се свърже с началниците си, преди да се опита сама да се справи с оперативен агент на Сигма.

Извади телефона и го пъхна под качулката си.

— Да?

Беше сама в парка и не се налагаше да се притеснява, че някой може да подслушва. Освен това сигналът на сателитния телефон бе криптиран. Криста се приготви за онова, което й предстоеше.

И все пак не бе готова за гласа, който чу. И последната капчица топлина изтече от нея. Сякаш бе излязла гола в парка.

— Жив е — спокойно каза гласът. — Не биваше да го допускаш.

Бе затаила дъх и не можеше да отговори. Бе чувала този глас само веднъж в живота си. Това беше след приемането й, след бруталното посвещаване, при което трябваше да избие цяло семейство, в това число и новороденото им бебе. Венецуелският политик поддържаше едно разследване срещу френска фармацевтична компания, което трябваше да бъде прекратено. Самата Криста бе получила куршум в крака от един от телохранителите му, но успя да се измъкне, без да остави следи. Не намериха дори капчица кръв.

Докато се възстановяваше, бе получила обаждане и поздравление.

От мъжа, който сега беше на телефона.

Казваха, че е един от лидерите на Гилдията — от онези, за които се говореше единствено като за Ешелона.

Накрая успя да си възвърне дар слово.

— Сър, поемам пълната отговорност за провала.

— И предполагам, че си се поучила от грешката си. — Тонът си оставаше все така спокоен. Криста не можеше да определи дали човекът от другата страна е ядосан, или не.

— Да, сър.

— Оттук нататък оставяш нещата на нас. Вече са предприети мерки. Има обаче нов проблем, който е по-належащ от душещите копои на Сигма. Проблем, който ти би решила най-добре.

— Сър?

— Някой знае, че има оцелял от клането в Мали. И тази нощ има среща със сенатор Горман.

Пръстите на Криста се стегнаха около телефона. Как е възможно? Беше действала толкова внимателно. Мислите й препуснаха през последните няколко дни. Беше се крила много добре. Ужасът й се смеси с гняв.

— Тази среща не бива да се състои — предупреди я гласът и й даде подробностите около среднощното рандеву.

— А сенаторът?

— Не е от значение. Ако научи, преди да осуетиш срещата, елиминирай го. Не бива да оставяш никакви следи.

Криста го знаеше много добре.

— Колкото до операцията в Англия — продължи гласът, — всичко ли е подготвено там?

— Да, сър.

— Знаеш колко е важно да намерим ключа към Книгата на Страшния съд.

Знаеше. Погледна гърчещите се тела на Монолита. Ключът можеше или да ги спаси, или да ги прокълне.

— Имаш ли доверие на човека си там? — попита гласът.

— Разбира се, че не. Доверието никога не е от значение. Важни са единствено властта и контролът.

Този път в гласа се доловиха весели нотки.

— Добре си научила урока си. — Връзката прекъсна. Но не и преди Криста да чуе последните тайнствени думи — Ешелонът те следи.

Криста остана неподвижна пред Монолита с долепен до ухото телефон. Отново потръпна — от облекчение, от ужас, но най-вече от сигурност.

Не биваше да се провали.

14.

12 октомври, 16:16

Лейк Дистрикт, Англия

Грей погледна със съмнение превозното си средство.

Превозното средство също го погледна с не по-малко съмнение и тропна с копито, за да подчертае неувереността си.

— Планинско пони — каза д-р Уолас, докато вървеше сред животните. — Няма по-здраво конче на Божията земя. Идеално е за такива преходи. Има сигурна стъпка и е силно като вол.

— Наричате тия зверове понита! — попита Ковалски.

Грей разбираше смаяния тон на партньора си. Сиво-черният жребец, който оседлаваха за Грей, беше поне метър и половина в раменете. Животното изпръхтя в студения въздух и тропна с копито по замръзналата земя.

— Кротко, Пип — каза конярят и стегна ремъка на седлото още малко.

Бяха напуснали Хоксхед с кола преди час и Уолас ги бе довел до фермата в планините. Явно единственият начин да се стигне до обекта бе или пеша, или на гърба на кон. Уолас се бе обадил предварително и бе уредил четирикраките транспортни средства.

— Планинското пони има дълга традиция в този район — продължи той, докато приготвяха животните.

— Дивите пикти ги използвали срещу римляните. Викингите ги впрягали да орат с тях. А норманите, които дошли по-късно, ги използвали като товарни животни: прекарвали с тях олово и въглища.

Уолас потупа кафявия си кон по врата и се качи в седлото. Териерът му Руфъс изтича между групата и вдигна крак при един от стълбовете на оградата. Първоначалното недоверие на кучето към Сейчан като че ли се бе сменило с предпазливо примирие — Руфъс я заобиколи отдалеч, когато тя пъхна крак в стремето и плавно скочи на гърба на яката си кобила.

— Боя се, че трябва да извините стария Руфъс — бе обяснил Уолас в кръчмата. — Малко е опак. И с известно смущение трябва да призная, че май си пада расист. Миналата пролет ухапа един пакистански студент.

Рейчъл го беше изгледала ужасено.

Сейчан изобщо не бе реагирала. Просто закова поглед в кучето, докато то не подви опашка и не се оттегли в сянката на господаря си. После Сейчан седна при тях на масата.

След като бе разпозната, Рейчъл разкри защо всъщност са потърсили Уолас, макар че спести някои подробности. Не спомена за мумифицирания пръст.

Професорът я изслуша сериозно, след което сви рамене.

— Не се безпокой, девойче. Тайната ти ще си остане тайна, поне доколкото зависи от мен. Ако успея да ви помогна да пипнете гадините, които са убили Марко и са пратили вуйчо ти в болницата, толкова по-добре, нали?

И потеглиха.

Но дори сега им оставаше още много път.

Грей яхна Пип и след кратка препирня излязоха от фермата и тръгнаха към планините. Д-р Бойл водеше. Яздеха в колона по един по тясната пътека.

Грей не бе яздил от цяла вечност. Трябваха му близо два километра да свикне, да влезе в ритъма на коня. Възвишенията се издигаха все по-нависоко и се приближаваха. В далечината снежната корона на най-високия връх на Англия Скафел Пайк хвърляте огнени отблясъци на последните лъчи на залязващото слънце.

Около тях се възцари зимна тишина. Чуваше се единствено скърцането на снега под копитата на понитата. Грей трябваше да признае, че мнението на Уолас за конете не е празно фукане. Въпреки снега Пип сякаш знаеше къде точно да постави копито. Дори когато се спускаха, жребецът нито за миг не изгуби опора и стъпваше спокойно и сигурно.

След още три километра пътят стана достатъчно широк и Грей се изравни с Рейчъл и Сейчан. Двете си говореха нещо.

Рейчъл посегна за манерката си, но Сейчан я спря, пусна поводите и като управляваше кобилата си само с крака, извади термос и наля в капачката му.

— Горещ чай. — И я подаде на Рейчъл.

— Благодаря. — Рейчъл отпи глътка и парата докосна лицето й. — Ах, чудесен е! Стопля ме цялата.

— Билков е, по моя лична рецепта.

Рейчъл благодари, допи чая и й върна чашата.

Отпред Ковалски клюмаше в седлото. Почти беше заспал и бе оставил понито си само да върви след Уолас.

Пътуваха през рядка гора от елша и дъб, през гъсти папрати, покрит от снега торф и ледени поточета. Грей беше доволен, че има възможност да язди и не се налага да вървят пеша. За разлика от Руфъс, който като че ли нямаше нищо против да подтичва край тях и да прескача от купчина на купчина на по-мокрите участъци. След като слънцето се скри зад хребетите, въздухът стана по-студен.

— Как мислиш, още колко остава? — попита Рейчъл. Почти шепнеше. Студената тишина на планината й въздействаше.

Грей поклати глава. Уолас бе отказал да даде повече подробности освен „високо горе в пущинаците“. Въпреки това Грей не се безпокоеше дали ще намерят обратния път. Преди да потеглят, бе включил малкия джипиес в джоба си. Устройството следеше пътя им и оставяше малки дигитални трошици, по които да се ориентират.

Рейчъл се сгуши в дебелото си яке. Дъхът й излизаше на пара в студения въздух.

— Може би трябваше да изчакаме до утре.

— Не — глухо каза Сейчан. — Ако там има някакви отговори, колкото по-бързо ги научим и продължим нататък, толкова по-добре.

Грей беше съгласен, но точно в момента един пращящ огън щеше да му дойде страшно добре. Забеляза напрежението в устните на Сейчан. Погледът й бе прикован право напред.

Грей поизостана и използва момента да разгледа по-добре двете жени. Бяха пълни противоположности. Рейчъл яздеше с лекота, олюляваше се отпуснато, но готова за действие, адаптираше се към новата обстановка. Непрекъснато се оглеждаше и попиваше всичко. Сейчан пък сякаш бе тръгнала на битка. Личеше си, че е умела ездачка, но Грей я забеляза как коригира и най-малката крива стъпка на понито си. Сякаш всичко трябваше да бъде подчинено на волята й. Подобно на Рейчъл, тя също се оглеждаше, но погледът й се стрелкаше насам-натам и като че ли преценяваше всичко.

Въпреки тези разлики у двете имаше страшно много сходни неща. И двете бяха със силна воля, самоуверени, предизвикателни. И на моменти можеха да го накарат да затаи дъх само с един поглед.

Грей се застави да мисли за нещо друго, когато осъзна, че има още нещо, по което си приличат. Той нямаше бъдеще с нито една от тях. Отдавна беше затворил тази глава с Рейчъл и никога нямаше да я отвори със Сейчан.

Унесени в своите си мисли, ездачите продължаваха да пътуват през планините. През следващия час пътеката почти се изгуби сред насипи, покрити със сняг скали и черна гора. Накрая изкачиха един рид и пред тях се разкри дълбока долина. Пътят надолу бе зашеметяващо стръмен.

Уолас дръпна поводите и спря.

— Почти стигнахме.

Небето бе чисто и обсипано със звезди, така че не им бе трудно да яздят в тъмното, но сега под тях беше истинска нощ. Тъмна гора изпълваше долината.

Но това не бе всичко.

На черния фон на гората се виждаха няколко червени точки, подобни на малки лагерни огньове. Лесно можеха да не ги забележат, ако беше светло.

— Какви са тези светлини? — попита Грей.

— Горящ торф — отвърна Уолас, като духаше в шепи, за да разтопи ледените висулки по брадата си. — Голяма част от района е покрита с торф. Предимно наносни торфища.

— Това пък какво ще рече на нормален език? — попита Ковалски.

Уолас обясни, но Грей бе достатъчно запознат с темата. Торфът представляваше натрупване на гниещи растения — дървета, листа, мъх, гъби. Образуваше се на купчини във влажните места. Отлаганията често се срещаха там, където ледниците са се оттеглили и са издълбали планинските склонове, както беше в Лейк Дистрикт.

Уолас посочи към долината.

— Гората долу расте върху едно от най-дълбоките торфени блата в района. Заема хиляди хектари. Повечето от отлаганията са до три метра. Но в тази долина на някои места са измерени десет пъти по-големи дълбочини. Торфището е много старо.

— А огньовете? — попита Рейчъл.

— А, това му единственото хубаво на торфа — каза Уолас. — Гори. Използвали са го за гориво, откакто човекът се е появил тук. За готвене и отопление. Предполагам, че именно подобни естествени огньове като тези долу са дали идеята на древните хора да го използват за гориво.

— Откога горят тези огньове? — попита Грей.

— Не знам — сви рамене Уолас. — Димят си, откакто дойдох тук преди три години. Пълзят бавно под повърхността и е невъзможно да бъдат изгасени. Все си горят, подхранвани от безкрайните си запаси. Известно е, че някои подобни огньове не са угасвали векове наред.

— Опасни ли са? — попита Рейчъл.

— Да, девойко. Трябва да внимаваш къде стъпваш. Земята може да изглежда твърда, дори да е покрита със сняг, но няколко стъпки отдолу да се спотайва огнен ад. Горящи джобове торф и огнени реки.

Уолас смуши коня си с пети и започна да се спуска надолу.

— Но не се безпокойте. Знам най-безопасните пътеки. Не се отклонявайте. Дръжте се плътно зад мен.

Никой не възрази. Дори Руфъс се присламчи по-близо до господаря си. Грей извади джипиеса, за да се увери, че все още следи пътя им. На малкия екран светеше топографска карта. Линия от малки червени точки показваше как да се върнат от планините. Удовлетворен, Грей прибра устройството.

Забеляза, че Сейчан се взира в него. Щом видя, че я гледа, извърна поглед — малко по-бързо от обичайното.

Уолас ги поведе надолу на зигзаг. Сипеите и торфът правеха спускането опасно, но професорът се оказа верен на думата си. Стигнаха благополучно долината.

— Не се отклонявайте от пътеката — предупреди ги Уолас.

— Каква пътека? — промърмори Ковалски.

Грей разбираше объркването на партньора си. Пред тях се простираше покрита със сняг равна земя. Единственото разнообразие бяха няколко купчини ниски храсти и покрити с лишеи канари, приличащи на сгушили се великани. Далеч отляво се виждаше червеникавото сияние от петно черен торф, заобиколен от зелен мъх. Димът се носеше нагоре на снежния фон. Студеният въздух миришеше на пушена шунка.

Уолас пое дълбоко дъх.

— Напомня ми за дома — каза високо и издиша. Акцентът му се беше засилил. — Няма нищо по-хубаво от аромата на горящ торф към чаша хубаво шотландско уиски.

— Сериозно? — оживи се Ковалски и вдигна нос. Уолас ги поведе по лъкатушещ път между високите канари. Въпреки предупрежденията не изглеждаше особено обезпокоен. Повечето огньове се намираха по краищата на долината. Имаше дори няколко нагоре по хълмовете. Грей знаеше, че подобни места обикновено са резултат от горски пожари, които достигат по-ниските пластове и продължават да тлеят с години. Краищата на торфените отлагания бяха най-уязвими.

Тъмната гора отвъд откритата местност се издигаше като стена. Покритите със сняг клони отразяваха звездната светлина, но под тях цареше непрогледен мрак. Уолас се беше подготвил за това. Наведе се и включи фенера на седлото си. Лъчът му проникваше надалеч, сякаш се намираха в пещера.

Продължаваха да се движат в колона. Миризмата на пушек намаля. Гората бе смесена — мирта, бреза и бор, както и огромни дъбове на по стотици години. Стволовете им бяха чворести, по клоните все още имаше сухи листа. Земята бе покрита с жълъди, което и бе причината за многото катерици, които цвърчаха и бягаха от пътеката.

Грей забеляза и нещо по-голямо — бягаше тромаво.

Руфъс се хвърли към него, но Уолас му викна:

— Остави го на мира! Този язовец ще ти одере носа като едното нищо.

Ковалски погледна подозрително тъмната гора.

— Ами мечки? Има ли мечки в Англия?

— Разбира се — отвърна Уолас.

Ковалски подкара понито си по-близо до мъжа с пушката.

— Имаме сума ти мечки в зоологическите градини — продължи Уолас с иронична усмивка. — Но дивите са изчезнали още през Средните векове.

Ковалски му се намръщи, че го е уплашил, но не се отдалечи.

Още половин час яздиха през старата гора. Грей напълно изгуби ориентация в тъмното. Гъсто растящите дървета скриваха всички ориентири.

Накрая дърветата останаха зад тях и отново излязоха на открито. Звездите осветяваха широка плитка падина с площ около половин хектар. Треви и папрати стърчаха от снега, виждаха се дънерите на няколко повалени дървета.

Но падината не бе празна.

В единия й край се издигаха две големи тъмни палатки. Тежкото платно се държеше на стоманени рамки. До тях на малки пирамиди бяха подредени правоъгълници торф, използвани за отопление. Нямаше никого. През зимните месеци обектът се напускаше, тъй като имаше вероятност от силни снеговалежи.

Но не тъмният лагер привлече вниманието им. Грей се взираше в центъра на падината. Разкопките бяха отбелязани с жълта корда, опъната като голяма квадратна мрежа. Като уловени в тази паяжина, от земята се издигаха огромни камъни, подредени в груб кръг. Бяха два пъти по-високи от Грей. Върху два лежеше масивна каменна греда — своеобразен вход в кръга.

Грей си спомни думите на Уолас за многобройните неолитни обекти в този район. Явно беше попаднал на нов, изгубен векове наред в тази затънтена гора и торфищата.

— Прилича на малък Стоунхендж — отбеляза Ковалски.

Уил скочи от седлото и хвана повода на понито си.

— Само дето този обект е по-стар от Стоунхендж. Много по-стар.

Всички се спешиха. До палатките имаше груб навес, където завързаха понитата и се заеха да ги разседлаят и да ги изтъркат. Ковалски донесе вода от близкия поток.

Уолас им разказа за откритието си: как следите в Книгата на Страшния съд ги довели тук, на мястото, отбелязано на латински като „опустошено“.

— Не открих никаква следа от самото селище. Сигурно е било изравнено със земята. Но докато ловувах, попаднах на този каменен кръг. Беше наполовина погребан в торфището. Неопитното око лесно би решило, че камъните са най-обикновени, особено както бяха покрити с лишеи и мъх. Но те са пясъчник, който не е характерен за тези места.

Говореше развълнувано. След като приключиха с конете, ги поведе към каменния пръстен. Носеше фенера си. Грей също взе фенерчето от дисагите си. Прескочиха опънатата корда и нагазиха в дълбокия до глезените сняг. Каменният кръг се намираше в средата на разкопания участък. През годините археологическите екипи постепенно бяха освобождавали камъните от пластовете торф.

— Камъните бяха наполовина погребани, когато попаднах на тях. Заради чудовищната си тежест бяха потънали дълбоко през изминалите хилядолетия.

— Хилядолетия? — повтори Рейчъл. — Колко старо е това място?

— Според датировката ни е с две хиляди години по-старо от Стоунхендж. Това съответства на времето, когато на Британските острови са се появили първите земеделци. За да добиете известна представа, това е хиляда години преди построяването на Голямата пирамида.

Щом стигнаха тъмния кръг, Грей освети с фенерчето си най-близкия камък. Беше изчистен от мъха и лишеите и нямаше съмнение, че е обработен от човешка ръка. По страната му имаше груби петроглифи. Изображенията покриваха цялата повърхност, но мотивът бе един и същ.

— Спирали — промълви Грей.

Рейчъл застана до него. Уолас също се приближи.

— Много често срещан езически символ — каза професорът. — Представя пътуването на душата. Този например е почти точно копие на изображенията от Ню грейндж, гробищен комплекс в Ирландия отпреди келтите. Нюгрейндж е датиран към три хиляди и двеста години преди Христа, горе-долу колкото и този кръг. Това дава основания да се предположи, че двата паметника най-вероятно са дело на едно и също племе или народ.

— На друидите ли? — попита Ковалски.

Уолас се намръщи.

— Ох, кой ти е преподавал история, млади момко? Друидите са били племенните жреци на келтите. Те ще се появят чак три хиляди години по-късно. — Обхвана с жест неолитния каменен кръг. — Това е дело на първото племе, установило се на Британските острови. Тези хора са били тук много преди келтите и друидите.

Ковалски просто сви рамене, без да се обижда от забележката относно познанията си. Уолас въздъхна.

— Все пак разбирам защо повечето хора правят тази грешка. Келтите са уважавали дълбоко тези изчезнали хора, смятали са ги за богове, дори са включили културата им в своята собствена. Почитали са тези стари места, вплитали са ги в митовете си, вярвали са, че древните камъни са домове на техните богове. Всъщност онова, което днес се смята за връх на келтското изкуство, се основава именно на тези стари езически изображения. И в крайна сметка всичко се свежда до това място. — Уолас посочи извисяващите се камъни. — Но най-големият въпрос си остава — кои са били създателите му?

Грей усещаше, че възбудата на Уолас става още по-силна. Сякаш имаше да каже още нещо, нещо, което все още спестяваше като опитен шоумен. Но Рейчъл го прекъсна, преди да продължи.

— По-добре вижте това.

Беше отишла от другата страна на камъка и се намираше вътре в кръга. Ръката й сочеше нещо.

Останалите прекрачиха кордата и застанаха до нея. Грей вдигна фенерчето си. От тази страна на камъка имаше един-единствен символ. Грей се обърна и освети останалите изправени камъни — общо дванайсет на брой, както забеляза. Всички бяха белязани по един и същи начин.

— Разделеният на четири кръг — каза Грей.

Уолас кимна.

— Сега знаете защо бях толкова сигурен, че дневникът на онзи средновековен учен Мартин Бор е сочел тъкмо към това място. Знакът беше изписан на него.

Грей бавно се завъртя в кръг.

„Но какво означава всичко това?“

Отново застана с лице към първия камък и се замисли. Спирали от едната страна, езически кръст от другата. Даде си сметка, че същия мотив го има и върху кожената чантичка — спирала от едната страна и кръст от другата.

Обърна се към Рейчъл и прочете същото разбиране в очите й. Знаеше какво си мисли тя. Ако искаха отговори, беше време да споделят всичко с д-р Уолас Бойл.

20:42

Уолас разглеждаше внимателно артефакта. Седеше на сгъваемата маса в една от палатките. Фенерът бе до лакътя му. Рейчъл седеше до него, обгърнала с длани чашата чай — последния от термоса на Сейчан. Отпи глътка и се наслади на топлината, ако не и на леката му горчивина. Не би отказала малко сметана, но чаят все пак успя да стопли цялото й тяло.

Бяха прекарали два часа на студа, за да правят снимки, да мерят, да записват всичко. Но с каква цел?

Погледна седящия срещу нея Грей. Докато работеха, той бе станал по-вглъбен. Познаваше го достатъчно, за да разбере кога е разтревожен, кога усеща, че нещо му убягва. Почти разчиташе пресмятанията в главата му, знаеше основния въпрос, който не му даваше мира.

„Какво му е важното на този обект?“

Сейчан седеше до Грей. Почти не беше участвала в работата, сякаш оставяше на тях да решат главоблъсканицата. Сега всички чакаха мнението на професора. В дъното на палатката имаше две походни легла. Ковалски се бе проснал на едното с ръка на очите, за да не му пречи светлината на фенера. Хъркането му не разцепваше платнището, така че явно беше все още буден.

— Не зная какво да мисля за това — каза накрая Уолас и поклати глава. Държеше кожената чантичка. Вече беше разгледал мумифицирания пръст. — Не зная къде го е намерил Марко, нито защо някой ще иска да убива заради него.

— Тогава да се върнем към самото начало — каза Грей. — Причината, поради която отец Джовани изобщо е дошъл тук. Какво се е надявал да научи от посещаването на обекта.

— Заради телата — отвърна Уолас, без да спира да опипва чантичката.

Рейчъл се оживи.

— Тела? Какви тела?

Уолас най-сетне остави чантичката и се облегна в стола си.

— Трябва да разберете, че векове наред торфените блата са били почитани от древните келти и техните друиди. Те хвърляли в тях различни дарове. Подобни места са истински съкровищници за археолозите. Намират се мечове, корони, накити, керамика, дори цели колесници. Но понякога може да се попадне и на човешки останки.

Професорът направи пауза, за да могат да попият думите му, стана и отиде до малката лагерна печка, за да си стопли ръцете над горящия торф. Посочи печката с брадичка.

— Торфът е бил източникът на живота, така че е трябвало да бъде почитан. А почитането често ставало под формата на човешки жертвоприношения. Келтите убивали жертвите и хвърляли телата им в по-дълбоките места, за да умилостивят боговете. — Отново се обърна към масата. — А онова, което попада в торфа, се запазва векове.

— Не разбирам — каза Рейчъл.

— Киселинната среда и липсата на кислород в торфа спират процеса на гниене — обясни Грей.

— Точно. В торфените блата са намирани гърнета с масло на стотици години. И маслото е все още прясно и годно за ядене.

Ковалски изстена отвратено:

— Напомни ми да не ям препечени филийки у вас.

Уолас не му обърна внимание.

— По същия начин се запазвали и телата на принесените в жертва. Известни са като „блатни мумии“. Най-прочутата е човекът от Толунд, намерен в Дания. Толкова добре е запазен, че има вид, сякаш е паднал в блатото вчера. Абсолютно невредима кожа, органи, коса, мигли. Дори отпечатъците от пръстите му могат да се различат. Изследванията показали, че е бил ритуално удушен. Въжето все още било около шията му. И ние знаем, че е бил убит от друидите, тъй като в корема му имало имел, а това растение било свещено за келтските жреци.

— Значи сте попаднали на блатна мумия и тук? — попита Грей.

— Всъщност на две. Жена и дете. Открихме ги, докато разкопавахме каменния пръстен. Намираха се в центъра, свити една до друга.

Сейчан зададе първия си въпрос. Очите й се стрелнаха за момент към Рейчъл, след което се отместиха.

— И те ли са били принесени в жертва?

— Точно това се питахме и ние. Сега е прието, че каменните кръгове са били слънчеви календари, но същевременно са служили и като гробни съоръжения. А това място трябва да е било особено свято. Каменен кръг насред свещено блато. Трябваше да разберем дали става дума за нормално погребение, или за ритуално убийство.

Последните думи бяха изречени с известна вина.

— Имахме инструкции да запазим телата непокътнати, да ги пратим в университета, както сме ги намерили, но трябваше да разберем. Около шиите нямаше въжета, но имаше и друг начин да разберем дали става дума за ритуално жертвоприношение.

Рейчъл разбра.

— Имел в корема.

Уолас кимна.

— Направихме малък експеримент. Много добре документиран, ако мога да добавя. — Отиде до раницата си, отвори я и извади една папка. Върна се при масата и сви рамене. — И без това не смятах да пазя разпечатка.

Отвори папката и извади няколко фотографии. На едната се виждаха жената и детето, свити в черната почва. Жената бе прегърнала детето. Бяха се сгушили, сякаш спяха. Телата им бяха измършавели и съсухрен, но черната коса на жената все още покриваше лицето й. Следващата снимка показваше жената, положена върху маса. Виждаше се и нечия ръка със скалпел.

— Преди да изпратим тялото в университета, искахме да видим дали има полени на имел в стомаха й. Интервенцията беше съвсем малка.

— И намерихте ли? — попита Рейчъл. Изведнъж й призля.

— Не. Но попаднахме на нещо друго, доста обезпокоително. Ако имаш слаб стомах, по-добре не гледай.

Рейчъл се насили да не се извърне.

Следващата фотография показваше Y-образния разрез на корема. Кухината беше отворена и се виждаха вътрешните органи. Нещо обаче определено не беше наред. Уолас извади друга снимка — близък план на жълтеникав черен дроб. От повърхността му растеше нещо и го покриваше като някаква зловеща нива.

— Намерихме ги да растат из цялата коремна кухина — обясни Уолас.

Рейчъл закри устата си с ръка.

— Това ли е, за което си мисля?

Уолас кимна.

— Да. Гъби.

Отвратен, Грей се облегна назад. Мъчеше се да разбере какво става, какво са открили тук. Трябваше да намери някаква твърда почва, на която да гради мислите си, затова започна от самото начало.

— Да се върнем към отец Джовани. Казахте, че телата са го накарали да дойде тук.

— Да. — Уолас се върна на мястото си и възседна стола си. — Марко чу за откритието ни. Направено на място, където християнството и езическите култове са били все още в конфликт помежду си.

— Но всъщност не конфликтът го е привлякъл тук — каза Грей и се загледа в първата снимка на жената с детето. В позата им нямаше грешка. Досущ като мадона с младенец. И не която и да е мадона. Танинът в торфа бе боядисал кожата на жената и я бе направил тъмнокафява, почти черна.

— Изпратих му снимка на мумиите. Пристигна на следващия ден. Интересуваше се от всякакви прояви или връзки с неговата Черна мадона. Беше намерена двойка тела на свещено езическо място в страна, където християнството и древната вяра все още са били смесени, и той трябваше лично да провери дали находката няма някаква връзка с митологията за неговата черна богиня.

— И съществува ли такава връзка? — попита Рейчъл.

— Точно това проучваше Марко през последните години. Темата го беше накарала да прерови целите Британски острови. Трябва да призная обаче, че през последния месец нещо го беше развълнувало особено много. Така и не каза какво точно.

— А вашето мнение за мумиите какво е? — попита Грей.

— Както вече казах, не намерихме имел. Мисля, че жената и детето са били мъртви, когато са ги погребали в блатото. Но кой ги е погребал и защо? И защо Мартин Бор е белязал книгата си с този езически символ? Това исках да разбера.

— И? — настойчиво попита Грей. Професорът беше дразнещо уклончив в отговорите си, дразнеше ги за по-голям ефект.

— Имам една хипотеза — призна Уолас. — Свързана е с онова, което даде началото на изследванията ми. Книгата на Страшния съд. Нещо е опустошило близкото село или градче. Нещо толкова ужасно, че селището да бъде изравнено със земята и заличено напълно от всички списъци и карти. Тоест от всички с изключение на загадъчното споменаване в голямата книга и в дневника на Мартин Бор. И тъй, какво се е случило, за да се стигне до подобна реакция? Аз бих заложил на чума или някакъв мор. Унищожили са селището, защото не са искали да се разчува и за да попречат на болестта да се разпространи.

— Ами тези тела? — Рейчъл кимна към снимките.

— Затворете очи и си представете, че сте в онова село. Изолирано място, поразено от някаква страшна болест. Село, в което живеят християни и хора, които тайно се придържат към старите си обичаи, хора, които със сигурност са знаели за този каменен кръг недалеч от домовете им и вероятно са продължавали да изпълняват ритуалите си тук. Когато бедата се стоварила върху долината, и двете страни се обърнали към боговете си за спасение. А някои може би са се презастраховани и са смесили двете вери. Взели са лайка и малко момченце, символизиращи Мадоната с Младенеца, и са ги погребали на това древно езическо място. Смятам, че това са единствените тела, избегнали пречистването с огън. Единствените, останали от онзи стар мор.

Уолас докосна снимката, на която се виждаше дисекцията.

— Каквото и да е сполетяло селището, било е наистина необичайно. Не зная подобни неща да са били споменавани в медицинските анали. Телата все още се проучват и резултатите се пазят в дълбока тайна. Дори на мен не ми казват какво са открили.

— Но не трябва ли да ви държат в течение? — попита Грей. — Нали сте редовен професор в Единбургския университет?

Уолас се намръщи объркано, после челото му се изглади.

— О, не, не сте ме разбрали. Когато казах, че университетът е взел телата, нямах предвид Единбург. Финансирането е от чужбина. Често срещана практика. За теренни проучвания вземаш пари от всеки, който ти предложи.

— Тогава кой е взел телата?

— Бяха изпратени за първоначално проучване в университета в Осло.

Грей се почувства, сякаш са го изритали в корема. Трябваше му известно време, за да дойде на себе си. Осло. Ето я и първата сигурна връзка между ставащото тук и онова, което разследваше Пейнтър Кроу в Норвегия.

Докато Грей се мъчеше да осмисли всичко това, Уолас продължи:

— Предполагам, че в крайна сметка всичко това е свързано с екстремофилите.

Странно нелогичният му извод отново привлече вниманието на Грей.

— Какво имате предвид?

— Финансирането ми — каза Уолас с такъв тон, сякаш ставаше дума за очевидни неща. — Нали ви казах. В моята професия търсиш пари навсякъде, където можеш да ги намериш.

— И какво общо имат екстремофилите с всичко това? Грей знаеше какво означава този термин. „Екстремофили“ са организми, живеещи при екстремни условия, смятани за твърде сурови, за да са годни за живот, тоест предимно бактерии, откривани в токсични условия като кипящите разломи по океанското дъно или във вулканични кратери. Тези уникални организми предлагаха на света потенциално нови химически съединения.

И световните индустрии определено се бяха усетили и бяха създали нов бизнес, наречен „биотърсачество“. Вместо да търсят злато, компаниите се насочваха към нещо също толкова ценно — нови патенти. Това се бе оказало процъфтяващ бизнес. Екстремофилите вече се използваха за патентоване на нови почистващи препарати, лекарства, дори на един ензим, широко използван в следствените лаборатории за снемане на ДНК отпечатъци.

Но какво общо имаше всичко това с блатните мумии в Англия?

Уолас се опита да обясни:

— Свързано е с моята първоначална хипотеза, която споделих пред потенциалните си спонсори. Хипотеза относно Книгата на Страшния съд.

Грей забеляза, че вече я нарича Книга на Страшния съд, а не Книга на сметките. Предположи, че с обичайния си вкус към драмата професорът е използвал това цветисто име, за да си осигури финансирането.

— Както вече казах, малкото споменати в книгата места, означени на латински като „опустошени“, са били изтрити от картата — и в прекия, и в преносния смисъл. Какво друго би могло да накара преброяващите да постъпят по този начин освен някаква страшна опасност?

— Като болест или мор — каза Грей. Уолас кимна.

— При това най-вероятно нещо невиждано дотогава. Тези места били изолирани. Кой знае какво може да излезе от блатата? Торфищата са идеален развъдник на странни организми. Бактерии, гъби, слуз, какво ли не.

— И затова са ви наели не само като археолог, но и като биотърсач.

Уолас сви рамене.

— Не съм единственият. Доста големи фирми ползват услугите на археолози. Ровим се в древни, отдавна погребани места. Миналата година например една голяма американска химическа компания откри екстремофил в запечатана египетска гробница. Всички са полудели, нали разбирате.

— И за тези разкопки спонсор ви е бил университетът в Осло.

— Не. Университетът в Осло е беден като всеки друг университет. В наши дни финансирането идва от корпоративни спонсори.

— И коя корпорация ви е наела?

— Една компания, занимаваща се с биотехнологии. Работи върху генномодифицирани организми. Зърнени култури и тъй нататък.

Пръстите на Грей се вкопчиха в ръба на масата. „Разбира се!“ Биотехнологичните компании бяха основните играчи в лова на екстремофили. Биотърсачеството бе самата им същност. Пускаха агентите си навсякъде, във всеки клон на науката. Явно в това число и в археологията.

Грей нямаше никакво съмнение кой е спонсорирал проучванията на Уолас.

— „Виатус“ — каза той високо.

Уолас се ококори.

— Откъде знаете?

23:44

Сейчан стоеше пред палатката. Забравената цигара стърчеше незапалена от пръстите й. Звездите бяха ярки като стъкълца в нощното небе. Между дърветата се промъкваха ледените пипалца на мъглата. Тя вдиша дълбоко. Усещаше миризмата на торф както от лагерните печки, така и от тлеещите огньове под земята.

Покритите с лед камъни на пръстена приличаха на парчета сребро.

Представи си двете тела в центъра. Неизвестно защо се сети за музейния уредник, когото бе убила във Венеция — или по-точно за жена му и детето му. Представи си ги погребани тук. Мисълта бе родена от чувството за вина и тя го знаеше. Поклати глава на глупавата си сантименталност. Онова беше мисия, която трябваше да изпълни.

Но тази вечер чувството за вина се бе изострило особено силно.

Погледна другата си ръка. Държеше термоса, който пазеше чая топъл. Топлината поддържаше и биотоксина. Групата бе провела дълъг разговор за екстремофилите, след като стана ясно кой е финансирал проучванията на д-р Бойл. Източникът на отровата, която й бе осигурена, бе една бактерия, открита във вулканична шахта в Чили. Беше чувствителна на студ и трябваше да се държи на топло.

Никой не бе забелязал, че само Рейчъл пи от чая.

Сейчан само се беше престорила, че отпива.

Прибра цигарата, отиде до една навята от вятъра пряспа и започна да тъпче термоса със сняг. Той щеше да унищожи останалите бактерии. Напълни го и започна да завърта капачката. Пръстите й трепереха. Искаше й се да обвини студа за това. Завъртя капачката накриво и тя се заклещи. Безуспешно се опита да я развърти и се ядоса. В гнева си замахна и запрати термоса в гората.

Задиша тежко.

Не заплака — и поради някаква причина това й помогна да се стегне.

Вратата на другата палатка се отвори. Сейчан спеше в едната с Рейчъл, втората си деляха мъжете. Тя се обърна да види кой още не е заспал.

Едрата фигура и клатушкащата се походка трудно можеше да се сбъркат. Ковалски я забеляза и вдигна ръка за поздрав. Посочи с палец към навеса.

— Ще ида да видя един приятел при конете — каза и изчезна зад ъгъла.

Трябваха й няколко секунди да се сети, че няма да се среща с никого при понитата. Ставаше въпрос за оная работа. Чу го да си подсвирква, докато се облекчава.

Погледна си часовника. До полунощ оставаха няколко минути. Графикът бе установен. Връщане нямаше. Бяха имали достатъчно време да огледат обекта. Гилдията щеше да позволи на екипа на Грей да измине пътя на отец Джовани и да открие ключа преди всички други. Сейчан беше поискала още време, но я бяха поставили на мястото й. Тъй да бъде. Трябваше да продължат.

Погледна към навеса. В интерес на Ковалски беше да не се бави прекалено много. След минута той се появи отново, все още си подсвиркваше тихо.

— Не можеш да заспиш ли? — попита я, когато стигна до нея.

Сейчан напипа цигарата и я вдигна като оправдание.

— Тютюнът убива. — Ковалски бръкна в джоба си, извади недопушена пура и имитира жеста й. — Така че по-добре да приключим по по-бързия начин.

Захапа пурата, извади старомоден кибрит с дървени клечки и драсна сръчно две в платното на палатката. Те се запалиха. Подаде й едната. Явно беше правил този номер и преди.

Заговори, без да вади пурата от устата си:

— Грей току-що откърти. Цели два часа се мъчи да изкопчи още нещо от дъртия професор. Разкарах се да подишам малко чист въздух. Онова куче овонява всичко. И нищо чудно. Видя ли с какво го храни? С наденици и лук. Що за кучешка кльопачка е това, а?

Сейчан запали цигарата и остави Ковалски да мърмори. Нямаше нищо против глупостите му. За съжаление бърборенето му явно клонеше нанякъде — при това не особено гладко.

— Е — рече той, — какво има между теб и Грей?

Сейчан вдиша и се задави от дима.

— Имам предвид, все те поглежда. А ти се взираш право през него, сякаш е призрак. Приличате на ученици, които си падат един по друг.

Сейчан се сепна и понечи да отрече. Смущаваше се, че Ковалски е толкова близко до истината. За щастие обясненията й бяха спестени.

Точно в полунощ долината избухна.

Из цялата гора един след друг лумнаха огнени гейзери. Бяха съпроводени с тихи тътени, които лесно можеха да не се забележат, ако не се вслушваш специално. Запалителните заряди с рубидий, който превръщаше водата в катализатор, бяха разположени дълбоко в мокрия торф и настроени да се задействат в полунощ. Цялата долина трябваше да се подпали.

Други три експлозии избухнаха от центъра на каменния кръг. Огнените спирали се извиха високо в небето.

Дори от това разстояние горещината опари лицето й.

Хората се изсипаха от палатките. Ковалски изруга сочно.

Сейчан не се обърна. Беше хипнотизирана от пламъците. Сърцето й биеше лудо. Пожарът започна да се разраства — бързо, прекалено бързо — както тук, така и из цялата гора. Зарядите трябваше само да прогонят екипа на Грей — да подпалят огън под тях в буквалния и в преносния смисъл, като същевременно унищожат всякакви следи.

Пламъците обаче се усилваха.

Някой бе направил грешка, не си беше дал сметка колко леснозапалим е торфът. За миг я обзе съмнение. Да не би да я бяха предали? Да не би целта да беше да умрат тук?

Студената логика й помогна да отхвърли съмненията си. От смъртта им нямаше полза. Поне засега. Явно ставаше въпрос за грешка в изпълнението. Старите огньове, тлеещи години наред, сигурно бяха отслабили стабилността на наносите и бяха превърнали цялата долина в подпалка за подходящата факла.

Въпреки това крайният резултат бе един и същ. Огънят се затвори в кръг около тях. Никога нямаше да се измъкнат живи оттук.

15.

12 октомври, 23:35

Осло, Норвегия

Монк крачеше енергично през парка на изследователския център. Под тежкото си палто носеше униформа на човек от охраната на „Виатус“. Вървящият до него Джон Крийд също бе дебело облечен заради студа, но през ръката му бе преметната лабораторна престилка.

Минаха през главния портал на кампуса без никакъв проблем — просто размахаха фалшивите си идентификационни карти. Оставиха колата на паркинга за служители и продължиха пеша. „Виатус“ имаше филиали по цял свят, но централата се намираше в Осло. Заемаше площ над четиридесет хектара, с различни отдели и административни сгради, разположени в нещо като парк. Всички постройки бяха лъскави и модерни, явно повлияни от скандинавския минимализъм.

В центъра на кампуса се издигаше залата за срещи, построена изцяло от стъкло. Блестеше като диамант. През стените можеше да се види издължен корпус на викингски кораб. Не беше модел, а съвсем истински. Бе намерен замръзнал в леда някъде в арктическите райони на Норвегия. За освобождаването и запазването му бяха похарчени милиони, осигурени изцяло от Ивар Карлсен.

Сигурно не беше зле да си толкова богат.

Монк вървеше бързо. Изследователската лаборатория на Отдела за биоинженерни проучвания бе доста далече от паркинга, а си беше студеничко.

Той придърпа качулката на канадката и попита :

— Е, младок? Какво всъщност си направил, за да те изхвърлят от армията и да се озовеш в Сигма?

Крийд изсумтя пренебрежително.

— Не питай.

Явно не му се говореше на тази тема. Пък и беше докачлив.

А и обръщението „младок“ едва ли помагаше за стопляне на отношенията им.

Крийд не беше от разговорливите, но Монк трябваше да признае, че има доста остър ум. Вече беше прихванал малко от норвежкия и дори го докарваше на акцент. Монк познаваше само един човек, който можеше да се похвали с толкова бърз напредък. Представи си усмивката й, извивката на задника й и едва забележимата заобленост на растящия й корем. Мисълта за Кат го стопли.

Биоинженерната лаборатория приличаше на изправено сребърно яйце. Беше от огледално стъкло и отразяваше всичко около себе си, което й придаваше сюрреалистичен вид, сякаш беше в процес на изместване в някакво друго измерение.

Постройката бе сравнително нова, завършена едва преди пет години. Имаше сложна охранителна система, която изискваше съвсем малко персонал през нощта.

Не представляваше обаче препятствие за човек, оборудван с най-новите играчки на АИОП.

Монк носеше раница на едното си рамо и пистолет „Тазер“ под мишница. Оръжието изстрелваше малка наелектризирана стреличка, способна да неутрализира целта за пет минути. Предпазна мярка, която се надяваше да не му се налага да използва.

Крийд тръгна право към главния вход.

Монк докосна гърлото си. Имаше прикрепен към ларинкса микрофон и слушалка в ухото.

— Наближаваме сградата.

— Някакви проблеми? — незабавно отговори Пейнтър.

— Засега не.

— Добре. Дръжте ме в течение.

— Да, сър.

Крийд спря пред електронния четец и пъхна картата в слота. Картата бе съединена с тънка жица към закрепеното за китката му устройство — хакерско приспособление, използващо квантови алгоритми за разбиването на всяка ключалка, тоест в общи линии електронен еквивалент на шперц. Ключалката изщрака и Крийд отвори вратата.

Влязоха.

Фоайето бе слабо осветено, бюрото на рецепцията пустееше. Монк знаеше, че в стаята за мониторинг на горния етаж има дежурен. Стига да не задействаха някоя аларма, нямаше да имат проблем да стигнат сървърите в един от подземните етажи. Задачата им бе да отворят вратичка към изследователските компютри. С малко късмет след няма и десет секунди щяха да са се махнали оттук.

Монк тръгна през фоайето, като внимаваше да не се обръща с лице към камерите. Крийд го последва. Знаеха къде са камерите от плановете, които бе осигурила Кат.

Вървяха към асансьорите. Крийд крачеше мъничко по-бързо от необходимото. Монк го докосна по ръката, за да намали темпото, да не действа като обхванат от паника.

Стигнаха асансьорите, натиснаха бутона и вратата на една от кабините се отвори. Влязоха. И тук попаднаха на светеща в червено електронна ключалка. Асансьорът нямаше да тръгне без съответния код.

Пръстът на Монк спря над бутон Т2 (подземен етаж 2), където се намираха сървърите. Крийд чакаше да вкара електронния шперц. Монк се поколеба, преди да натисне копчето.

— Какво? — раздвижи устни Крийд. Страхуваше се да говори на английски — имаше вероятност асансьорът да е под наблюдение.

Монк посочи копчетата под пръста си. Бяха от Т2 До Х5. Според плановете под П2 не би трябвало да има други нива.

Какво ли имаше там?

Монк знаеше, че имат ясна задача, но нощната операция имаше и друг подтекст — да се разбере какво всъщност става във „Виатус“. Трудно можеше да се очаква, че корпорацията пази нещо компрометиращо на сървърите си. Ако съществуваше, истинската мръсотия най-вероятно щеше да бъде заровена много по-дълбоко.

Например под земята.

Монк премести пръста си и натисна Х5. Крийд го изгледа кръвнишки, явно го питаше какви ги е намислил.

„Просто мъничко импровизация“, отвърна той наум. Хората от Сигма не обичаха да следват сляпо заповеди, предпочитаха да мислят в движение.

Крийд трябваше да научи това.

Монк посочи четеца и направи знак на Крийд да вкара картата. Отклонението щеше да ги забави с не повече от минута. Той искаше само да надникне долу. Ако ставаше въпрос просто за някакво сервизно ниво или плувен басейн за служителите, бързо щяха да се качат на Т2, да влязат в сървърите и да се разкарат.

Крийд въздъхна раздразнено и пъхна картата. След половин секунда четецът светна зелено.

Асансьорът тръгна надолу.

Не се включиха никакви аларми.

Етажите се изнизаха един след друг и вратата се отвори в някакво тясно помещение. Право срещу тях имаше заключена врата. Монк спря, внезапно споходен от друга мисъл.

„Как щеше да постъпи Грей на мое място?“

Мислено поклати глава. Откога следването на примера на Грей бе нещо добро? Този човек имаше невероятната дарба да се навира между шамарите.

Вратата на асансьора започна да се затваря. Монк сграбчи Крийд за лакътя и го издърпа навън.

— Да не си откачил? — изсъска Крийд и се освободи от хватката му.

„Сигурно“.

Монк пристъпи да огледа вратата. Нямаше четец за карти. А само светещ панел, който очевидно бе предназначен да разчита длани.

— Сега какво? — прошепна Крийд.

Монк непоколебимо опря изкуствената си ръка върху четеца. Чувствителният на допир панел светна по-ярко. Ивицата светлина сканира дланта. Монк затаи дъх… и чу как ключалката изщрака.

Над четеца се изписа име.

Крийд се намръщи, после изгледа кръвнишки Монк. Беше ядосан, че не са го предупредили за допълнителната предпазна мярка.

Идеята беше на Кат. Беше се сдобила с пълните данни на главния изпълнителен директор, в това число и с отпечатък на дланта му. Нужни бяха само няколко минути да дигитализира данните и да ги пусне в еквивалента на лазерен принтер. След това устройството бе гравирало идеално копие от отпечатъка върху синтетичната длан на Монк.

Ако някой имаше пълен достъп тук, това със сигурност бе Карлсен.

Монк влезе през отключената врата.

„Да видим какво крие тук Ивар“.

23:46

Пейнтър беше на пост от другата страна на улицата срещу грандхотел „Осло“. Седеше на една пейка с добър изглед към входа. Нищо чудно, че сенатор Горман бе избрал да отседне именно тук. Построен в екстравагантния стил Луи XVI, хотелът имаше осем етажа и заемаше площта между четири пресечки, а над входа се издигаше висока часовникова кула. Допълнително удобство бе, че срещу него се намираха сградите на норвежкия парламент.

Идеален избор за един американски сенатор.

И малко вероятно място за засада.

Въпреки това Пейнтър предпочиташе да не рискува. Беше тук вече цял час, облечен в дебело палто, с шапка и шал. Освен това се движеше малко приведен — и това не беше изцяло преструвка. Раната от ножа щеше да напомни за себе си веднага щом действието на обезболяващите отминеше. През последния час бе проучил всички публични части на хотела, в това число и „Лаймлайт Бар“, където Горман трябваше да срещне загадъчния информатор. Като допълнителна мярка Пейнтър бе затъкнал в колана си армейския инжекционен нож, а в кобура под мишницата му имаше малка деветмилиметрова „Берета“.

Но засега всичко беше спокойно.

Хвърли поглед към часовниковата кула. До полунощ оставаха няколко минути. „Време е шпионинът да се махне от студа“.

Стана и тръгна да пресече улицата, напълно подготвен.

Монк вече се беше обадил, а преди това Пейнтър бе провел кратък, но съдържателен разговор с Грей по сателитния телефон. Оказа се, че корпорация „Виатус“ е финансирала разкопките в Англия. Търсели нови организми, които да включат в генетичните си изследвания. Дали бяха открили нещо? Грей бе описал зловещата находка в неолитния каменен кръг — тела, погребани и запазени в блатото, пълни с някакъв вид гъба.

Дали това бе от значение?

Спомни си, че убитият генетик от Принстън бе смятал, че в образците царевица на „Виатус“ са добавени гени, които не били бактериални. Възможно ли беше да са „фунгулни“, извлечени от гъби? И ако да, защо беше цялата тази секретност и всичките тези кръвопролития, за да се скрият фактите?

Засега остави тези въпроси. Трябваше да се съсредоточи върху належащата работа. Влезе във фоайето и се огледа. Сравни лицата на служителите с онези от предишното си влизане, за да се увери, че сред тях няма новодошли.

Удовлетворен, тръгна към бара. „Лаймлайт“ бе тъмен, с богата ламперия, осветен единствено от сиянието на фенерите по стените. Клубните кресла и дивани в червена кожа разделяха пространството. Долавяше се миризма на пури.

В този късен час в заведението имаше малко посетители. Не бе трудно да забележи сенатор Горман на бара. Особено със седящия до него едър мъж, чийто костюм бе твърде тесен за туловището му. Съвсем спокойно би могъл да изпише на челото си „бодигард“. Телохранителят седеше с гръб към бара и без никаква дискретност оглеждаше посетителите за евентуална заплаха.

Пейнтър ги наблюдаваше с крайчеца на окото си. Мина между креслата и се настани в едно сепаре недалеч от изхода. Една сервитьорка взе поръчката му.

„А сега да видим кой ще се появи — ако изобщо се появи“.

Не се наложи да чака дълго.

Влезе мъж, облечен в тежко, дълго до глезените палто. Огледа бара, след което погледът му се спря върху сенатора. Пейнтър с изненада откри, че го е виждал и преди, след края на официалния обяд. Оплакваше се на съпрезидента на Римския клуб.

Напрегна се да се сети името му.

„Нещо като Антъни“.

Възпроизведе разговора наум.

„Не… Антонио“.

Новодошлият забеляза сенатора и на лицето му цъфна доволна усмивка. Явно това бе техният човек. От по-ранния разговор бе ясно, че този човек не изгаря от любов към Карлсен. Усмивката на Антонио изчезна, когато забеляза и бодигарда. Инструкциите бяха сенаторът да дойде сам. Антонио се поколеба.

Време беше да се действа.

Пейнтър плавно се измъкна от сепарето и тръгна към Антонио. Сграбчи го за лакътя с едната си ръка и го смушка с пистолета в ребрата. Усмивката не слезе от лицето му.

— Да поговорим.

И го поведе навън.

Намерението му бе да го разпита насаме. Колкото по-малко бе въвлечен сенатор Горман в това, толкова по-добре за всички.

С опрян в ребрата пистолет, Антонио се подчини безпрекословно. Лицето му бе застинало като маска на ужаса.

— Работя за американското правителство — многозначително рече Пейнтър. — Ще проведем кратък разговор, преди да се срещнете със сенатора.

Ужасът в очите на Антонио избледня, но не напълно. Пейнтър го забута към едно канапе в безлюдната част на фоайето. Беше отчасти скрито от една ниска стена и саксия с папрат.

И изведнъж забеляза малка мигаща светлина на тила на мъжа… между пластмасовите пера на стрела за арбалет. Тялото му реагира още преди да се оформи каквато и да било мисъл.

„Бомба!“

Скочи напред и се метна през ниската стена. Докато падаше зад нея, зарядът експлодира.

Взривът бе оглушителен като гръмотевица в пещера. Болката стисна главата му като менгеме. За миг оглуша, след което звуците се завърнаха.

Писъци, викове, крясъци.

Звучаха някак кухо.

Претърколи се и се надигна, прикриваше се зад стената. Фоайето бе пълно с дим, виждаха се пламъци. От експлозията голяма част от пода бе напълно черна. Тялото на Антонио бе разкъсано на горящи парчета. В свръхнагорещения въздух се долавяше остра миризма на химикал.

Термит и бял фосфор.

Пейнтър се закашля и се огледа. Според положението на Антонио стрелата беше дошла от вътрешната част на хотела, отляво. Точно там две маскирани фигури изтичаха през дима от стълбището. Друг се втурна през централния вход.

И тримата се втурнаха към „Лаймлайт Бар“.

Отиваха за сенатора.

00:04

Монк стоеше пред отворената врата. От другата страна имаше дълъг коридор. Лампите се включиха една след друга, осветяваха пътя им.

— Ще хвърлим един бърз поглед — прошепна Монк. — И после се разкарваме.

Крийд го изчака да тръгне пръв. Хлапето почти не си поемаше дъх и определено не смееше да мигне.

В средата на коридора отляво и отдясно имаше двойни врати. Монк тръгна към тях. Миришеше на дезинфектант, сякаш се намираха в болница. Гладкият линолеум под краката им и еднообразните стени подсилваха усещането за стерилност.

Забеляза също, че в коридора няма камери. Явно на тези нива компанията се бе доверила изцяло на електронната защита.

Стигна до вратите. Отваряха се с длан, подобно на първата. Сложи ръка на четеца. За Карлсен със сигурност нямаше никакви ограничения.

Прав беше.

Ключалката тихо изщрака.

Монк прекрачи прага и се озова в тясно преддверие с още една двойна врата. Стените на преддверието бяха от стъкло. Зад вратата имаше огромно помещение. Осветлението се включи, но този път бе приглушено и с кехлибарен цвят.

Побутна вратата. Не беше заключена. Явно целта й не бе толкова да попречи на някой да влезе, колкото да не позволи на обитателите на помещението да излязат.

Влезе в стаята и се опули към стените. По цялата дължина на помещението имаше прозорци, стигащи от пода до тавана. Чуваше се ниско бръмчене, подобно на оставено между две станции радио.

Крийд го следваше по петите.

— Това да не са…?

Монк кимна.

— Да. Кошери.

Зад стъклото имаше плътна маса пчели, виеха се и се въртяха, оформяха хипнотизиращи шарки. Кошерите бяха подредени един върху друг до самия таван. Бяха разделени на отделни секции по дължината на помещението. Всеки пчелник бе означен с код. Монк забеляза, че пред всеки номер има едни и същи букви — ИМД.

Не знаеше какво означава това, но беше ясно, че пчелите се използват в някакво проучване.

Или може би Ивар бе маниак на тема пресен мед.

Отидоха до най-близката група кошери. Бръмченето се усили, пчелите станаха по-неспокойни. Светлината, макар и приглушена, явно ги беше събудила.

— Мисля, че са африкански — каза Крийд. — Виж само колко са агресивни.

— Не ми пука какви са. Какво правят „Виатус“ с тях?

„И защо е цялата тази секретност?“

Крийд посегна към малкото чекмедже в прозореца.

— Внимавай — предупреди го Монк. Крийд се намръщи и дръпна чекмеджето.

— Спокойно. Работил съм с пчели в семейната ферма в Охайо.

В чекмеджето имаше затворена кутия с мрежест таван. Вътре имаше една-единствена едра пчела.

— Царицата — каза Крийд.

Пчелите от другата страна полудяха още повече.

Монк забеляза, че кутията е означена със същия загадъчен код като отделението. Докато Крийд затваряше чекмеджето, Монк извади малка камера във формата на химикалка. Натисна едно копче и засне кратък клип, като обхвана кошерите и номерата над тях.

Можеше да се окаже важно.

Засега най-доброто, което можеха да направят, бе да документират всичко и да се махнат. Монк приключи със снимането и си погледна часовника. Искаше да провери и стаята от другата страна на коридора, преди да се върнат при сървърите и да изпълнят основната си задача.

— Хайде — каза той и поведе партньора си навън.

Опря длан в панела на другата врата. Тя също се отключи и той влезе. Озова се в преддверие, подобно на предишното. Но тук на стените имаше окачени дихателни маски. Лампите отново се включиха автоматично. Помещението зад вратата бе с размерите на другото.

Но тук нямаше пчели.

Вместо тях имаше четири дълги сандъка, минаващи по дължината на стаята. Дори от това разстояние Монк разпозна малките месести чадърчета, буйно израснали от пръстта.

— Гъби — каза Крийд.

Монк бутна вратата. Тя се отвори с леко съскане. Налягането в помещението бе по-ниско, за да не излиза въздух от него. Монк незабавно разбра причината.

Крийд запуши уста и нос.

Вонята бе като плесница по бузата. Въздухът бе тежък, топъл и смърдеше на смес от саламура, умряла риба и гнило месо. На Монк му се прииска да подвие опашка и да се разкара, но Пейнтър му беше предал разговора си с Грей.

За гъбите.

Не можеше да е случайно съвпадение.

Монк извади камерата, за да документира. Крийд застана до него и му подаде дихателна маска. Монк я надяна с благодарност.

„Поне един от двама ни мисли…“

Филтрите донякъде убиха вонята. Можеше да диша и пристъпи към най-близкия сандък. Гъбите растяха от клисава, мазна на вид тор.

Крийд си сложи латексови ръкавици и застана до него. Отвори още един пакет.

— Трябва да вземем образец от гъбите. Монк кимна и започна да снима.

Крийд посегна към една гъба, хвана я внимателно за пънчето и дръпна. Тя се отдели, но към нея имаше прикрепено нещо месесто. Крийд потръпна и я изпусна с отвращение. Гъбата падна в мократа тор, която се раздвижи като желатин.

Едва тогава Монк позна почвата, от която растяха гъбите.

Съсирена кръв.

— Ей! — възкликна Крийд. — Това не е ли…

Монк бе видял към какво е прикрепена извадената гъба. Към бъбрек. Вероятно човешки, ако можеше да се съди по големината му.

Тръгна с включена камера покрай дългия сандък. Най-малките гъби бяха най-близо до вратата. Бяха бели като кост. Но по-нататък ставаха все по-големи и придобиваха ален оттенък.

Забеляза две кафяви стъбла да се подават от кръвта. Насочи камерата, за да ги заснеме по-отблизо. Не бяха стъбла. Побиха го студени тръпки, когато осъзна, че снима човешки пръсти.

Пресегна се и хвана единия с изкуствената си ръка. Дръпна го и от кашата се показа цяла длан. Повдигна още и се оказа, че дланта продължава в китка и ръка. От плътта растяха гъби.

Стисна зъби и бавно пусна крайника. Не му беше нужно да гледа повече. Цели тела лежаха погребани в кръв и служеха като тор за гъбите.

Забеляза също тъмнокафявата кожа на ръката — доста странна за снежнобялата Норвегия. Спомни си за опитната ферма в Африка, унищожена в онази кървава нощ.

Дали там не бяха добили нещо повече от царевица?

Откри, че му е трудно да диша. Бързо отиде до края на реда. Гъбите там бяха с дебели пънчета, върху които имаше рипсени шушулки. Изглеждаха месести и влакнести.

Монк докосна една шушулка с протезата си. Тя се спука при първото стискане. Върхът й избълва гъст облак фин прах, който бързо се разнесе.

„Спори!“

Монк отскочи, благодарен, че носи маска. Не искаше да вдиша тези спори.

Сякаш получили сигнал от първата шушулка, другите също започнаха да се пукат. Монк заотстъпва по-далеч от облачето спори и извика:

— Трябва да се махаме оттук! — Думите му бяха приглушени от респиратора.

Крийд тъкмо беше взел образец от гъбата и я слагаше в резервната ръкавица. Погледна неразбиращо Монк, но очите му се разшириха, когато във въздуха се вдигнаха още облачета.

Трябваше по-скоро да излязат.

Изведнъж в тавана се отвориха вентили, вероятно задействани от някакъв биологичен сензор. Бликнаха силни струи пяна, която бързо покри пода и започна да се покачва. Монк изтича под един вентил и едва не беше съборен от силата на струята. Подхлъзна се.

Когато стигна до Крийд, пяната се беше надигнала до кръста им.

— Бягай! — изкрещя Монк и посочи към вратата.

Втурнаха се през първата врата в преддверието. То също бе пълно с пяна чак до тавана. Наложи се да си проправят слепешком път през нея.

Монк пръв стигна до вратата към коридора.

Натисна дръжката и подпря вратата с рамо. Тя не помръдна. Блъсна, после отново, но вече знаеше истината.

Бяха заключени.

00:08

Пейнтър се прехвърли през ниската стена. По пода още горяха огньове. Мраморът беше хлъзгав от кръвта. Пейнтър беше извадил пистолета си и се изпързаля право в маскирания стрелец, който се бе втурнал през входа. Нападателят бе насочил цялото си внимание към бара и не успя да види заплахата навреме. Пейнтър стреля в гърдите му от упор.

Нападателят се завъртя като пумпал, кръв плисна във всички посоки.

Един по-малко.

Хората с писъци бягаха навън или се криеха зад мебелите. Пейнтър спринтира право през фоайето.

На входа на бара се появи бодигардът на сенатора. Беше заел поза за стрелба, с изпънати напред ръце, стиснали служебното оръжие. Използваше за прикритие някакво растение в саксия. Не беше достатъчно. Другите двама стрелци вече бяха насочили дулата към входа.

Папратовите листа се разлетяха от автоматичните откоси. Бодигардът падна по гръб. Пейнтър не забави крачка нито за миг. Скочи върху един стол пред бара и полетя право напред. Падна на един от кожените дивани, претърколи се и се изправи.

Разполагаше с части от секундата.

В бара полетяха куршуми. Откосът избродира линия в стената зад тезгяха, пръскаше бутилки и огледала.

Пейнтър обгърна с един поглед помещението.

Сенаторът не се виждаше никакъв.

Бодигардът не би го оставил на открито. Освен входа в помещението имаше само една врата. Към тоалетните в дъното. Пейнтър се втурна натам и блъсна вратата. Покрай ухото му изсвири куршум. Изстрелът беше от тоалетната.

Сенатор Горман стоеше с гръб към редицата умивалници, насочил пистолет към Пейнтър.

Пейнтър вдигна ръце и каза твърдо:

— Сенатор Горман! Аз съм човек на генерал Меткаф!

— Следователят от министерството ли? — Горман свали пистолета и лицето му се отпусна облекчено.

— Трябва да се махаме оттук.

— Ами Самюълс? — Сенаторът погледна към вратата. Явно имаше предвид бодигарда.

— Мъртъв е, сър.

Поведе сенатора към прозореца с цветно стъкло в дъното на тоалетната.

— Има решетка. Проверих.

Пейнтър рязко вдигна прозореца. Украсени железни пръти наистина блокираха пътя. Блъсна ги с длан, решетката поддаде и се завъртя на пантите си. При обиколката си беше махнал завитите болтове.

Никога не е зле да си осигуриш изход.

— Бързо! — заповяда Пейнтър и подложи коляното си, та сенаторът да може да се покатери.

Горман се възползва от помощта и се пъхна през прозореца.

Докато буташе сенатора, Пейнтър чу зад себе си глухо тупване. Бързо се обърна и видя черна стрела, стърчаща от дървената врата на тоалетната.

„Ох, мамка му…“

Изблъска сенатора с всички сили и го последва по петите. В буквалния смисъл — получи италиански ток в лявото око. Но това беше нищо в сравнение с експлозията, която последва.

Пламъци и дим пръснаха отворения прозорец.

Горещата вълна мина над тях.

Пейнтър блъсна сенатора настрани и щом пламъците утихнаха, изтича обратно до прозореца, свали го и затвори желязната решетка.

Нека се чудят как са се измъкнали от заключено помещение.

Объркването можеше да им осигури няколко минути преднина, докато преследвачите претърсват хотела.

Върна се при Горман.

— Колата ми е на няколко преки оттук.

Забързаха.

Горман пуфтеше до него и се държеше за удареното рамо. След една пресечка впери поглед в Пейнтър и зададе екзистенциалния въпрос:

— Кой сте вие, по дяволите?

— Обикновен граждански служител — промърмори Пейнтър, докато се съсредоточаваше върху следващата задача. Нагласи микрофона на гърлото си и го включи.

— Монк, как върви при вас?

Монк чу накъсаните думи в ухото си, но щом махна дихателната маска, устата му се напълни с пяна. Блъсна вратата с надеждата да се отвори по чудо. Явно се беше заключила автоматично, след като вентилите се бяха активирали.

Може би имаше някакъв друг изход.

Преди да успее да помръдне, от тавана рукна вода и пяната веднага започна да се топи. Обемът й се сви съвсем за по-малко от трийсет секунди.

Монк погледна Крийд. Младокът стоеше като дръгливо мокро куче, което всеки миг ще се разтрепери. Очите му блестяха от шока.

— Противобиологична пяна — обясни Монк. — Използва се да елиминира патогени във въздуха. Би трябвало да сме добре.

В доказателство на думите му ключалката под лакътя му изщрака. Очевидно бе настроена според цикъла за стерилизация.

Подаде глава навън и чу ехтящи в коридора гласове. Фоайето с асансьорите се виждаше ясно. Вратата беше полуотворена и някой възбудено говореше нещо на норвежки. Монк видя нечия ръка в униформа.

Автоматичният протокол за безопасност бе вдигнал охраната по тревога.

Монк замръзна. Не можеха да се върнат в лабораторията с гъбите. Това бе първото място, което щяха да проверят. Оставаше само една възможност. Той излезе, бързо пресече коридора и постави длан върху четеца до другата врата. Затаи дъх, докато траеше сканирането. Не откъсваше очи от вратата към асансьорите и се молеше никой да не се появи точно сега.

Накрая ключалката изщрака. Той въздъхна и отвори вратата. Двамата с Крийд се втурнаха вътре.

Монк остави вратата открехната, колкото да наблюдават коридора.

Четирима охранители вървяха след някакъв служител с лабораторна престилка. Човекът имаше вид, сякаш току-що са го събудили. Явно не всеки имаше право на достъп до това ниво.

Монк остави вратата да се затвори и остана приклекнал до нея, за да чува. Вратата на другата лаборатория се отвори и затвори. В коридора бяха останали хора — Монк ги чуваше да си говорят. Не знаеше колко са. Според преценката му най-малко трима.

А сега какво?

— Направи малко място — каза Крийд зад него.

Монк се обърна. Партньорът му бе свалил канадката си и бе надянал престилката. Освен това бе избърсал косата си и я бе сресал грубо с пръсти. Влезе в преддверието. Докато Монк бе пазил при вратата, Крийд беше отишъл в голямото помещение с кошерите.

— Какво правиш? — попита Монк и го изгледа кръвнишки.

Крийд се дръпна настрани. Някакво движение зад вътрешната врата привлече вниманието на Монк. В другата стая се въртеше и събираше облак пчели.

— Какво си направил? — попита Монк.

Крийд вдигна ръка. Държеше метално чекмедже с кутийка.

— Откраднах царицата. — Посочи наляво. — И отворих кошера.

Монк се намръщи. От отвора, където трябваше да се намира едно от чекмеджетата, излиташе дебела колона пчели.

— Но защо? — попита Монк.

Пчелите зад вратата се събираха на все по-голям рояк.

— Определено са африкански — каза Крийд, докато оглеждаше откраднатата царица. — Много са агресивни.

— Това е страхотно, но… защо?

— За да се измъкнем оттук. — Крийд посочи вътрешната врата. — Отвори я по — мой сигнал. Но остани зад нея.

Монк започна да разбира. Отстъпи мястото си на Крийд и застана до вътрешната врата. Крийд застана до вратата към коридора, гледаше събиращия се рояк.

Облакът вече беше полепнал по стъклената врата и стените, привлечен от следата на царицата. Бръмченето стана толкова силно, че по кожата на Монк полазиха тръпки.

Крийд продължаваше да чака. Постави чекмеджето на пода. Роякът в другото помещение стана толкова гъст, че закри светлината.

— Готов — каза Крийд и се изправи. Монк хвана дръжката на вратата.

Крийд прокара за последен път пръсти през косата си, обърна се към вратата и я отвори. Монк не можеше да вижда от тялото му, но чу стреснатите възгласи на хората от охраната в коридора.

Крийд раздразнено им каза нещо на норвежки.

Докато онези се мъчеха да решат дали новопоявилият се е заплаха, или не, Крийд изрита чекмеджето по пода към тях и викна:

— Сега!

Монк отвори вратата и се сви зад нея.

Роякът незабавно излетя в преддверието като разгневен юмрук.

Крийд отстъпи назад и отвори изцяло външната врата. Пътят към царицата беше открит и роякът излетя в коридора на гъст облак. В пристъп на паника един от охраната стреля напосоки.

Груба грешка.

Монк бе чел достатъчно за африканските пчели, за да знае, че са много чувствителни към силния шум.

Последваха писъци, които само влошиха положението.

Крийд се втурна в преддверието и сграбчи Монк за ръкава. Време беше да се измъкват. Монк последва партньора си в коридора. Нямаше нужда да се крият. Четиримата от охраната се гърчеха в центъра на рояка, покрити с жилеща маса. Пчелите пълнеха устите им и се вмъкваха в ноздрите им.

Монк и Крийд спринтираха по коридора.

Няколко по-амбициозни пчели се впуснаха да ги преследват. Монк бе ужилен няколко пъти, но роякът остана в близост до царицата си. Дългокракият Крийд пръв стигна фоайето с асансьорите. Монк го последва и затръшна вратата след себе си.

Крийд извика асансьора и вратата незабавно се плъзна настрани. Кабината все още беше на това ниво. Втурнаха се вътре. Нямаха време да стигнат до сървърите, така че Монк заряза основната задача и натисна копчето за партера. Време беше да се махат оттук. Крийд не възрази.

Монк впери поглед в него.

— Добре се справи, младок.

— Сериозно? — Крийд се намръщи кисело. — Още ли съм младок?

Монк сви рамене. Излязоха от асансьора и забързаха през фоайето към изхода. Монк не искаше успехът на хлапето да му завърти главата. Докато вървяха в нощта, внезапно в ухото му зашепна ядосан и настойчив глас.

— Монк, докладвай.

Беше Пейнтър.

Монк включи микрофона си.

— Сър, в момента излизаме.

Последва облекчена въздишка.

— А задачата?

— Имахме малък проблем с едни пчели.

— Пчели ли?

— После ще обясня. В хотела ли ще се срещнем?

— Не. В момента пътувам към вас. Имам компания.

„Компания?“

— Промяна в плана — каза Пейнтър. — В Осло стана доста напечено, така че е време да си обираме крушите и да потърсим по-прохладно местенце.

Все още подгизнал от пяната и душа, Монк усещаше как нощният студ го пронизва до костите. „По-хладно от това?“ Докато пресичаше кампуса, Монк си представи Грей в някаква топла палатка до горяща печка.

„Проклет късметлия!“

16.

13 октомври, 00:22

Лейк Дистрикт, Англия

Пожарът продължаваше да бушува. Грей стисна юздите на жребеца си. Бяха оседлали понитата веднага. Нямаха никакво време за губене.

След първоначалната огнена буря пламъците бяха намалели до адски зарева навсякъде около тях. Плащ от гъст дим обгърна долината и скри звездите. На едно място танцуваха ослепителни езици — явно огънят бе стигнал до някой стар изсъхнал дънер. Останалата част от гората бе покрита със сняг и засега се съпротивляваше на пламъците.

Но групата съвсем не беше в безопасност.

Трябваше незабавно да се махнат от това място. Всяка секунда бе от значение — дебнеше ги още по-коварна заплаха. Торфените огньове се разрастваха под земята, разпространяваха се по тлеещите канали и по-дълбоките ями. Гората бе тъмна, но криеше под себе си същински огнен ад.

Уолас бе предрекъл, че цялата долина ще бъде погълната от пламъците за по-малко от час. Никакви спасители не можеха да пристигнат навреме. С помощта на сателитния си телефон Грей се бе свързал с Пейнтър, за да му обясни накратко ситуацията и да му предаде координатите им, но дори директорът се бе съгласил, че въздушната помощ не би могла да се мобилизира навреме, за да им помогне.

Бяха оставени сами на себе си.

Докато Грей яхаше коня си, един от тежките камъни на кръга падна — горящият под него торф беше поддал. От тъмната земя изригнаха пламъци. Другите камъни също почнаха да падат и да изчезват в огнени ями.

Това не беше естествен пожар на торфище.

Някой бе подпалил местността явно с намерението да унищожи археологическия обект — и всички на него.

Рейчъл поведе понито си до Грей, стискаше здраво юздите. Кобилата й въртеше очи и беше на ръба на паниката. Самата Рейчъл изглеждаше не по-малко уплашена.

Всички знаеха каква опасност ги грози.

Когато избухна пожарът, едно от понитата се бе освободило от коневръза и напълно обезумяло, мятайки глава, бе побягнало право към гората. Секунди по-късно се чу трясък. Избухнаха нови пламъци, последвани от ужасен писък.

Грей погледна към падналия камък, който бавно потъваше в огненото тресавище, сякаш за да им напомни за опасността под краката им. Една погрешна стъпка и всички можеха да споделят съдбата на паникьосаното пони.

Сейчан — тя бе останала без кон — изтича до Грей. Той се наведе, хвана я за ръката и я издърпа на седлото зад себе си.

— Да вървим! — Посочи най-тъмната част от гората, където за момента не се виждаха пламъци. Трябваше да излязат от огнения пръстен и да стигнат до хълмовете.

Грей поведе. Уолас яздеше до него. Пред тях подтичваше териерът Руфъс.

— Той ще намери безопасен път — каза професорът. Лицето му бе с цвят на пепел. — Торфът гори там, където е най-узрял. Носът на Руфъс е способен да открие онова, което ние не можем да видим.

Грей се надяваше да е прав, но пък цялата долина миришеше на горящ торф. Малко вероятно бе носът на кучето да различава дима от подземните огньове. Но каква друга възможност имаха?

Кучето обаче май все пак усещаше нещо, защото ги водеше на зигзаг между дърветата, като често спираше и завиваше в неочаквани посоки.

Яздеха в бавен тръс, балансирайки между скоростта и предпазливостта. Кучето тичаше по снега после прескочи един заледен поток. Изглеждаше невъзможно в такава студена нощ, когато земята бе покрита с лед и сняг, под краката им да бушува огнен пъкъл.

Но опасността напомни за себе си, когато един подплашен от пожара елен пресече пътя им. Носеше се уверено между дърветата, след което полетя право в едно затрупано със сняг дере. Земята под него хлътна. Задните му крака пропаднаха в огнена яма, вдигна се вихрушка от пламъци и горяща пепел. Шията на елена се изпъна в безмълвна агония, след това тялото му се отпусна безжизнено и изчезна от поглед. Вдигнаха се кълба черен дим. Горещата вълна от ямата прогони нощния мраз.

Отрезвяващ урок.

— Христе на шиш — промълви Ковалски.

Ръцете на Сейчан се стегнаха около кръста на Грей.

Продължиха през обгърнатата от дим гора. Тук-там избухваха нови пламъци — разпространяващият се пъкъл превръщаше мъртвите дървета в гигантски факли. Наложи им се да заобиколят отдалеч едно такова дърво. Беше стар дъб, съвсем сух, ударен от мълния. Пламъците танцуваха по белите му клони и предупреждаваха за опасността, спотайваща се под корените му.

Дори Руфъс започна да забавя темпо. Често спираше, въртеше глава, душеше и скимтеше. Явно увереността го напускаше. Но въпреки това продължаваше да води, а понякога се връщаше обратно, като се шмугваше между краката на плашливите коне.

Но накрая и той спря. Това стана на едно пресъхнало корито на поток — плитко дере, което се виеше напред. Нищо не вещаеше опасност, но кучето неспокойно се въртеше до брега от тяхната страна. Направи плах опит да слезе в коритото, но размисли и се отказа. Нещо го беше уплашило. Върна се при понитата. Тихото му скимтене се засили и в него ясно се долавяше страх.

Грей се загледа в гората. Навсякъде около тях пожарът беше започнал да излиза на повърхността и да доказва истинското си лице. Недалеч рухна голям бор и повлече със себе си по-малките дървета, за да бъдат погълнати от бушуващите пламъци. Същата участ застигаше все повече и повече дървета. Вече цели участъци от гората потъваха в горящото блато и падаха или когато корените им изгаряха, или когато самата земя се превръщаше в пламтяща пепел.

Трябваше да продължат. Колкото повече се бавеха, толкова по-лошо ставаше положението им. Трябваше да стигнат до хълмовете.

— Хайде, дърто псе — меко сгълча Уолас териера. — Можеш да го направиш, Руфъс. Хайде, момче. Води.

Кучето впери поглед в господаря си, после погледна надолу към коритото. Накрая седна. Продължаваше да трепери, но решението му бе твърдо. Нямаше безопасен път напред.

Грей скочи на земята и подаде юздите на Сейчан.

— Стойте тук.

— Какво правиш? — попита Рейчъл.

Грей отиде до един покрит с мъх камък на пътеката. Клекна, разклати го и го затъркаля към ръба на заснеженото корито. Вдигна го, залюля ръце и го метна в ниска дъга. Камъкът падна в средата на коритото — и потъна в огненото блато под него. Пламъците лумнаха нагоре. Снегът по ръбовете на дупката се разтопи, завря и засъска, вдигна се пара.

Дупката незабавно се разшири, огнени пипала плъзнаха във всички посоки. По дължината на коритото изригнаха още пламъци. Направеното от Грей бе като да метнеш камък в езерце. Огнените вълни се понесоха навсякъде, когато свежият кислород достигна погребания пъкъл. Пламъците танцуваха, вдигна се още пара. Огънят се разпространи по старото корито.

— Защо ти трябваше да го правиш? — обади се Ковалски. — Сякаш си нямахме достатъчно грижи.

Грей не му обърна внимание и отиде до друг камък. Вдигна го, засили се и го метна към другия бряг, който се намираше на шест-седем метра от тях. Камъкът падна с глухо тупване и остана заровен в торфа и снега.

— Там все още е твърдо. Ако можем да стигнем отсрещната страна… — Грей се обърна към Уолас. — Колко са добри в скоковете тия планински понита?

Професорът погледна огненото корито и отвърна колебливо:

— Бива си ги. Но разстоянието също си го бива.

— Не че имаме голям избор — сподели мнението си Ковалски.

Някъде зад тях рухна поредното дърво.

— Така е — съгласи се Уолас.

— Аз ще съм първи. — Грей забързано се върна при коня си и вдигна ръка към Сейчан, за да й помогне да слезе.

— Идвам с теб — каза тя.

— Не. Тежестта ти само ще му попречи да…

— Да виждаш случайно свободни коне? — рязко го прекъсна Сейчан. — Трябва да яздя с някого. А твоят жребец е най-едрият.

Беше права.

Грей яхна коня. Останалите се дръпнаха настрани, докато го отвеждаше на достатъчно разстояние от брега.

— Дръж се здраво — каза Грей.

Сейчан се подчини. Обгърна го здраво през кръста и опря буза в гърба му.

— Давай — прошепна.

Грей се наведе напред в седлото, смуши коня и отпусна юздите. Жребецът, вече подготвен, сякаш знаеше какво иска ездачът му, полетя напред сред грохот на копита. Само след миг вече препускаше в галоп.

Грей усещаше мощта му. Тежкият му дъх оставяше пара зад тях. Шията му се опъна напред, докато набираше още скорост — и в следващия момент стигна ръба.

Стегнал всичките си мускули, жребецът скочи високо във въздуха. Грей изпадна в безтегловност и се повдигна над седлото с вкопчилата се в него Сейчан.

Полетяха над пламъците. Усетиха изпепеляващата им жега.

После стигнаха отсрещния бряг.

Грей се стовари обратно в седлото, като умело пое тежестта си с помощта на стремената. Жребецът продължи още няколко крачки, за да убие инерцията. Грей дръпна юздите и бързо го обърна назад.

Сейчан продължаваше да се притиска към него.

Грей се върна до огненото корито и въздъхна с облекчение. Махна с ръка на останалите да го последват. Все още не се доверяваше на гласа си. Трепет премина през цялото му тяло, но ръцете на Сейчан го държаха все така здраво.

— Успяхме — промълви тя в гърба му.

Другите побързаха да ги последват. Уолас прелетя над коритото с Руфъс в скута си. Грей се възхити на стареца. Определено си го биваше в язденето.

Рейчъл бе трета. Отведе коня си назад и гладко ускори към реката. Грей можеше и да има най-едрото пони, но това на Рейчъл бе най-бързото. Стигна до ръба, но нещо не стана както трябва.

Едното копито се хлъзна, понеже брегът под него се изрони.

Грей моментално разбра, че Рейчъл е в беда. Скокът бе прекалено нисък.

Нямаше да успеят.

Рейчъл ахна. Гледаше право надолу в огненото сърце на пожара. Нямаше да успее. Обгърна я изпепеляваща жега.

Чу разтревожени викове.

Предните копита удариха в твърдия торф на отсрещния бряг, но задницата на кобилата попадна в тлеещия ръб на огнената река.

Ударът стовари Рейчъл по корем върху врата на понито. Останала без въздух, тя изпусна юздите и изгубила равновесие, се плъзна назад към пламъците.

Под нея горката кобила пищеше в агония и се мъчеше да се освободи, което само разпалваше пламъците още по-силно.

Рейчъл се плъзгаше назад. Успя да се хване за седлото. Огънят подпали подметките й. Полудялата от болка кобила се мяташе и всеки момент щеше да я хвърли. Още по-лошото бе, че започна да се килва настрани.

— Дръж се! — изкрещя някой.

Рейчъл погледна нагоре. Беше Сейчан — метна се напред и сграбчи юздите на кобилата. Грей застана до нея и се опита да хване оглавника.

Двамата заедно се мъчеха да задържат кобилата да не се преобърне.

Сейчан уви юздите около ръката си, седна на земята и заби пети в торфа. Кобилата бясно мяташе глава и Грей я изпусна, след което отново се хвърли напред.

— Хвани я! — изкрещя Сейчан, която вече се плъзгаше към реката.

Рейчъл напрягаше всичките си сили да се задържи. Краката й горяха, представяше си, че панталоните й са се подпалили. В следващия миг нечии пръсти се вкопчиха в китката й. Ненадейно до нея се оказа Грей, проснат между плешките на кобилата. Дръпна я с едната си ръка, с другата се държеше за лъка на седлото. Придърпа я до себе си. Лицето му бе червено и напрегнато.

— Излази по мен! — заповяда й той.

Желязната решимост в стоманеносините му очи я застави да се подчини.

Рейчъл се пресегна и се вкопчи в канадката му. Набра се, посегна към колана му с другата си ръка и изпълзя върху гърба му. Накрая стигна до брега и се срина на четири крака в снега.

Грей бързо изпълзя обратно и скочи до нея, хвана я и почти я понесе нагоре по склона. Рухнаха в снега. Тя го прегърна и се разхлипа.

Проехтя изстрел.

Рейчъл се обърна рязко и видя Сейчан до реката, с гръб към тях. Държеше пистолет с все още димящо дуло. Писъците на кобилата секнаха, тялото й потрепери и се плъзна в огъня.

Сейчан бавно се свлече в снега, без да изпуска оръжието си.

„Страхотно“.

Ковалски все още беше от другата страна. Беше видял как кобилата на Рейчъл се спъва и какво последва. Собственият му кон не беше висок като жребеца на Грей и беше два пъти по-бавен от кобилата на Рейчъл. Освен това беше скопец и нямаше топки, което и без това го изнервяше.

Пипна се по корема. Май наистина трябваше да изкара онази диета, за която настояваше Лиз.

— Какво чакаш? — извика му Грей от другата страна.

Ковалски му показа среден пръст. После потупа понито си по шията.

— Можеш да го направиш… нали?

Конят тръсна глава и завъртя уплашено око към него.

„И аз така се чувствам, приятел“.

Отстъпи малко повече назад, за да може да се засили по-добре. Въпреки това се поколеба. Понито също. Отказа да тръгне, затанцува нервно на място. И двамата имаха доста за губене.

„Трябва само да се успокоим, да спрем за момент и да съберем…“

Един бор изпращя точно зад тях и пламна като бенгалски огън. Горящите парчета полетяха във всички посоки, заудряха канадката му и опариха задницата на понито.

Огненото подритване убеди коня и той се понесе напред. Ковалски едва не падна, но успя да запази равновесие. Яздеше, повдигнал се високо на стремената. Понито се носеше с грохот под него, стигна до ръба и полетя.

Ако беше по-храбър, Ковалски сигурно щеше да нададе ликуващ вик. Или щеше да размаха каубойската си шапка, стига да я имаше. Вместо това той се наведе ниско напред и се вкопчи с две ръце в коня.

Коритото под него се превърна в огнен ад, сякаш знаеше, че и последната му жертва се измъква. Пламъците полетяха навсякъде около тях.

Ковалски стисна очи, обгърнат от изгарящата жега.

В следващия миг се стовариха тежко върху твърдата земя на отсрещния бряг. Ударът го изхвърли през главата на понито и Ковалски падна в снега. Остана да лежи зашеметен за момент, докато проверяваше дали е цял.

„Още съм жив…“

Надигна се на лакти и се изправи. Върна се с олюляване до коня си. Краката и на двамата трепереха. Щом стигна до понито, Ковалски го прегърна през шията.

— Адски те обичам, скопено чудо такова.

След двадесет минути изтощеният отряд се изкачваше по каменистата пътека. Пламъците ги осветяваха и сенките им танцуваха по склона. Цялата долина под тях гореше и тлееше.

Натъртена и уморена до смърт, Сейчан яздеше зад Ковалски. Погледна Грей и Рейчъл. Двамата яздеха заедно жребеца му. Рейчъл го беше прегърнала през кръста и бе опряла глава на рамото му. След почти фаталното падане не се отделяше от Грей, сякаш черпеше от силата му.

Сейчан се помъчи да не се надсмее презрително на уязвимостта й.

Но не можеше така лесно да пренебрегне другото, което я жегна.

Забеляза колко лесно двамата бяха влезли в ритъм, с каква лекота станаха едно цяло. Докато яздеше с Грей, Сейчан също се беше държала за него, бе усещала мириса на потта му, топлината на тялото му. Но не изпитваше нищо от негова страна. За Грей тя със същия успех можеше да е и пътна чанта.

А ето че дори в този момент той потърка с длан ръката на Рейчъл. Беше успокояващ жест, направен съвсем несъзнателно, като в същото време не откъсваше поглед от каменистата пътека.

Сейчан се извърна. Гневът се надигаше в нея. Не беше насочен към Грей, а към собствената й глупост. Спомни си думите на Ковалски преди гората да избухне в пламъци. „Ученици, които си падат един по друг“. А тя си мислеше, че е успяла да скрие чувствата си. А как стояха нещата около твърденията на Ковалски за партньора му? Дали беше прав за Грей?

Позволи си за момент да повярва, че е така. Но сало за момент. Погледна към него и осъзна, че за тях двамата няма бъдеще. Пропастта бе твърде дълбока и твърде широка.

И щеше да става само още по-дълбока и по-широка.

Особено след онова, което предстоеше.

Бе време да продължи със следващия етап от плана.

02:07

Грей нареди да спрат, за да си починат и да напоят конете. Бяха стигнали едно от многото сини езерца, осеяли района като капчици живак.

Освен това искаше да провери и изгарянията на Рейчъл. Беше наложил със сняг краката й под коленете веднага след злополучния й скок, за да ги охлади. Кожата й беше зачервена и на едно-две места може би щяха да излязат мехури, но той искаше да се увери, че е добре.

Слязоха от понитата. Животните бяха ожулени от седлата и на места бяха изгорени. Дори след като прескочиха огнената река, едва успяха да се измъкнат.

„Ако не беше Руфъс да намери пътя…“

Грей гледаше как професорът вади парче сушена наденица и го дава на териера. Руфъс заслужаваше цяла планина наденици. Териерът обаче беше повече от щастлив да се задоволи и с едно хубаво чесане зад ушите за добре свършената работа.

Уолас се наведе и прокара пръсти през козината му.

— Добро момче, краставо псе такова.

Опашката на Руфъс се замята бясно.

Дори Сейчан му подхвърли парче сирене, след което изпъна крака. Териерът го улови сръчно. Явно беше преодолял първоначалното си недоверие към нея.

Сейчан слезе до леденото езерце и спря на брега му откроена от лунната светлина, която се отразяваше от водата.

Грей я загледа.

Когато Рейчъл едва не падна в пламъците, Сейчан бе първата, която скочи да й се притече на помощ. Дори самият той бе половин крачка зад нея. Така и не беше намерил време да й благодари както подобава.

Но първо трябваше да се погрижи за някои неща.

Ковалски запали огън. Въпреки пожара долу нощта беше студена и всички се скупчиха около пламъците.

Грей си стопли ръцете, после въздъхна, дръпна ципа на един от джобовете на раницата си и извади сателитния телефон.

— У дома ли звъниш? — попита Ковалски.

— Трябва да се обадя на Пейнтър. Да му кажа, че сме се измъкнали от тая адска дупка.

— Не мисля — обади се зад него Сейчан тъкмо когато той вдигаше телефона до ухото си.

Грей се обърна. Беше насочила пистолета към главата му.

— Какво правиш? — попита той.

— Хвърли ми телефона.

— Сейчан…

— Действай.

Грей разбра, че няма смисъл да се опъва. Много добре знаеше, че тази жена знае как се стреля. Метна й телефона. Тя го улови ловко, без нито за миг да го изпуска от прицел, след което го запрати в езерцето и каза:

— Време е всички да излезем от мрежата.

Грей знаеше какво има предвид. Ако не докладваше, Пейнтър щеше да си помисли, че не са се измъкнали от горящата гора. Щяха да са необходими седмици, за да преровят пепелищата в търсене на останките им.

Но не можеше да разбере защо го прави.

Явно въпросът се бе изписал на лицето му.

Сейчан обясни:

— Целта ни е да намерим ключа, който е търсил отец Джовани. В миналото се показа доста способен, Пиърс. — Тя вдигна вежда към Грей. — Гилдията е напълно уверена в качествата ти.

Грей поклати глава и се наруга мислено. Беше подозирал, че тя може да използва събитията в своя полза и да си спечели отново доверието на бившите си господари — независимо дали наистина е двоен агент, или не. Така или иначе, беше смятал, че ще направи своя ход по-късно. Беше свалил гарда си. Всъщност не беше само това. Обхвана го ярост. Беше си позволил да й се довери донякъде.

Даде израз на част от гнева си.

— И как ще ни накараш да ти съдействаме? Не можеш непрекъснато да стоиш с насочен към мен пистолет.

— Така е. — Сейчан прибра оръжието.

Това още повече разтревожи Грей. Следващите й думи потвърдиха опасенията му.

— Именно затова отрових Рейчъл.

Шокът го накара да замълчи.

Рейчъл пристъпи напред.

— Какво?!

— С чая. — Сейчан дори не я погледна. Цялото й внимание беше насочено към Грей. — Специално подготвен биотоксин. Убива за три дни. За съжаление симптомите се появяват преди това и стават все по-силни. Гадене, главоболие, накрая — кървене.

Рейчъл заекна за момент, явно се мъчеше да се пребори с изненадата.

— Но… но ти ми спаси живота. Долу, в гората.

— Трябваш й жива — обади се Грей.

Сейчан сви рамене.

— Има противоотрова. Ензим, създаден точно за този токсин. Ключалка и ключ, така да се каже. Няма друго лекарство. И за да сме наясно, не знам какво представлява противоотровата, къде може да се намери и как да се сдобием с нея. Ще я получите едва когато намерите ключа.

— Не разбирам. За какъв ключ изобщо става дума?

— За онзи, който всъщност е търсил отец Джовани. Ключът към Книгата на Страшния съд.

Уолас подскочи и възкликна:

— Това е само мит!

— За доброто на Рейчъл по-добре да не е. Разполагаме с три дни да го открием.

— А каква е гаранцията, че наистина ще спазиш своята част от сделката? — попита Грей.

Сейчан завъртя очи при въпроса му.

— Наистина ли трябва да ти отговарям?

Грей се намръщи. Беше права. Не трябваше. Нямаше гаранция, нито беше необходима. Животът на Рейчъл беше залогът и нямаха друг избор.

Ковалски скръсти ръце и го изгледа кръвнишки.

— Следващия път, Пиърс, по-добре да послушаш кучето.

17.

13 октомври, 03:23

Осло, Норвегия

Криста не успя да мигне.

Нощта беше дълга, изпълнена със събития, които сякаш се развиваха от лошо към по-лошо. Но през последния час като че ли всичко тръгна на добре. След няколко минути щеше да разбере.

Стоеше пред горящия огън, облечена в италианска роба от кашмир. Камината беше достатъчно висока, за да влезе в нея, без да й се налага да се навежда. Пръстите на босите й крака ровеха самурения килим. Редицата готически прозорци, обковани в желязо, гледаха към покрития със сняг двор на замъка Акершхус. Луната обливаше света със сребърната си светлина, пламъците от огъня се отразяваха в прозорците.

А между тях бе и собственото й отражение.

Между огъня и леда.

Докато чакаше, през ума й мина стих от Робърт Фрост. Спомни си го как го бе учила в католическото девическо училище край Бостън, когато баща й идваше да я види вечер, докато майка й беше пияна.

Някои казват, че светът ще свърши в огън, други твърдят, че в лед.

Не й пукаше какъв ще е краят, стига тя да е на страната на победителя. Отново се загледа в пламъците, но си представяше друг огън. Огънят, който едва не бе съсипал всичко. Беше получила новината от английските планини малко след полунощ. Наблюдателят докладва, че запалителните заряди са свършили работата си успешно. Огънят обаче бързо беше излязъл от контрол и заплашваше да унищожи всичко. Наложи й се да чака още два часа, преди да получи потвърждение, че другите са успели да се измъкнат от гората. Че операцията е минала според плана.

„Ако се бях провалила…“

Побиха я ледени тръпки.

Щеше да е пълна катастрофа, особено след развоя на събитията в грандхотела. Доста време й бе нужно да открие, че Антонио Гравел е човекът, свързал се със сенатора, а той се оказа доста по-коварна мишена, отколкото бе предполагала. След като се бе свързал със сенатора, Гравел бе изчезнал. Нямаше го нито в хотела му, нито на срещата. Криста със закъснение научи за страстта му по млади проститутки, които нямаха нищо против малко по-груба игра. След като не успя да го намери достатъчно бързо, беше принудена да устрои засада в хотела. Получи се по-голяма каша, отколкото възнамеряваше, но нямаше време за по-изтънчени мерки. Освен това се надяваше да удари с един куршум два заека. Беше наредила на хората си да убият Антонио веднага щом влезе в хотела, после да използват настъпилия хаос и объркване, за да отстранят сенатора.

Смъртта на сенатор Горман не беше изрично поръчана. Той трябваше да бъде убит само ако Антонио разговаря с него, но Криста не обичаше половинчатите работи. Особено такива, които можеха да я разкрият. Джейсън Горман, влюбен до уши в приятелката си, бе изпратил на баща си нейни снимки.

Подобно излагане я тревожеше.

А тя не обичаше да изпитва тревога.

В крайна сметка сенаторът успя да се измъкне и вината за това не бе нейна. Имаше изричната заповед да не преследва тъмнокосия агент на Сигма. Не тя го беше извикала в хотела.

Въпреки това безпокойството не й даваше мира. Чувстваше се напрегната и й беше студено. Пристъпи по-близо до огъня, загърната плътно в робата си.

Най-накрая телефонът завибрира. Тя отговори незабавно.

— Разбрах, че операцията в Англия продължава по план — каза гласът.

— Да. — Позволи си в гласа й да прозвучи мъничко гордост.

— И че сенатор Горман е избягал.

Причерня й. Цялата й самоувереност се изпари, когато чу тона му.

— Да — застави се да отвърне тя.

Мълчанието се проточи. Сърцето на Криста затуптя в гърлото й.

— Значи можем да продължим с втория етап от плана.

Криста потисна дългата въздишка на облекчение, но остана объркана.

— Второ ниво ли?

— Да започнем да разчистваме в подготовка за края на играта.

— Сър?

— Ешелонът се събра и обсъди възможните сценарии. Накрая се стигна до решение, че няма особен смисъл да продължаваме отношенията си с „Виатус“. Смятаме, че Ивар Карлсен бързо започва да се превръща в пречка. Особено след някои странни събития в изследователския му център, които се случиха тази нощ. Сега ни е най-удобен като изкупителна жертва, която да отклони вниманието от нас.

Криста си заповяда да мисли студено, да влезе в новата си роля.

— Разполагаме с всички необходими изследвания — продължи гласът. — Онова, което започна Ивар Карлсен, не може да бъде спряно и в крайна сметка ще ни е от полза независимо с или без него.

— Какво трябва да направя?

— Ще отидеш с него до Свалбард според плана и ще чакаш по-нататъшни заповеди. Доколкото разбирам, решил е да замине по-рано от очакваното.

— Поредната буря се задава по-бързо, отколкото се очакваше. Иска да е сигурен, че лошото време няма да осуети замисъла му.

— Много мъдро от негова страна. Защото наистина се задава буря. — Гласът сякаш се отдалечи. — Е, получи си заповедите.

Връзката прекъсна.

Криста стисна телефона между дланите си. Приближи се още повече до огъня, но не намери топлина. Стоеше неподвижно, изгубила представа за времето. С мъка си поемаше дъх.

Зад нея се разнесе глас:

— Няма ли да си лягаш, Криста?

Тя извърна глава. Ивар Карлсен стоеше гол на прага на банята. За възрастта си беше много стегнат, с плосък корем и силни и мускулести крака. И, което бе по-важното, не му трябваше хапче, за да се прояви.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Всичко е идеално.

Тя се обърна към него. Пусна телефона в джоба си, развърза колана на робата и я остави да се свлече от раменете й. Стоеше с гръб към пламъците и много ясно усещаше топлината им и ледения мраз в стаята.

Стоеше там, където й беше мястото.

Между леда и огъня.