Книжарничка на острова

"Разговор с баща ми"[75]

Грейс Пейли, 1972 г.

Умиращ баща спори с дъщеря си за "най-добрия" начин да се разкаже една история. Ще ти хареса, Мая, сигурен съм. Може би ей сега ще сляза на долния етаж и ще ти пъхна разказа в ръцете.

Ей Джей Ф.

Задачата на Мая за класа по творческо писане бе да разкаже история за някого, когото ѝ се иска да познава по-добре. "Биологичният ми баща е призрак за мен", написа тя. Мислеше, че първото изречение е страхотно, но какво да прави оттук нататък? След двеста и петдесет думи и пропиляна цяла сутрин се призна за победена. Нямаше история, защото не знаеше нищо за този човек. Той наистина бе призрак за нея. Провалът бе в самата концепция.

Ей Джей ѝ направи препечен сандвич със сирене.

– Как върви, Хемингуей?

– Никога ли не чукаш? – попита тя. Взе сандвича и затръшна вратата. Преди ѝ харесваше да живее над книжарницата, но вече бе на четиринайсет и Амелия също живееше с тях, така че апартаментът ѝ се струваше прекалено тесен. И шумен. По цял ден чуваше клиентите отдолу. Как може човек да твори при такива условия?

От отчаяние започна да пише за котката на Амелия.

Пъдълглъм никога не си бе представял, че ще се премести от Провидънс на Алис Айлънд.

Преправи го. Пъдълглъм никога не си бе представял, че ще живее в книжарница.

Евтин номер, реши тя. Това щеше да каже мистър Балбони, учителят им по творческо писане. Вече бе писала разкази от името на дъжда и от името на много стара книга от библиотеката. "Интересна идея, отбеляза мистър Балбони в рецензията за разказа с книгата, но може би следващия път е хубаво да се опиташ да измислиш нещо за някое човешко същество. Наистина ли искаш антропоморфизацията да е твоето нещо – това, което те отличава като писател?"

Трябваше да погледне в речника какво е "антропоморфизация", преди да реши, но не, не искаше това да става нейното "нещо". Не искаше да има "неща". И все пак, кой можеше да я обвинява, ако това наистина бе така? Детството ѝ бе преминало в четене на книги и в това да си представя какъв ли е животът на клиентите, които влизат в книжарницата, и понякога – какъв ли е животът на неодушевени предмети като чайника или въртящата се поставка с разделители за книги – нейната идея за въртележка. Не беше самотно детство, въпреки че много от близките ѝ приятели бяха някак си не много реални.

Малко по-късно Амелия потропа на вратата.

– Работиш ли? Мога ли да те прекъсна за малко?

– Влизай – каза Мая.

Амелия се тръсна на леглото ѝ.

– Какво пишеш?

– Не знам. Това е проблемът. Мислех си, че имам идея, но не се получи.

– О, това си е проблем.

Мая обясни задачата:

– Трябва да е някой важен за теб. Някой, който е починал, може би, или някой, когото ти се иска да познаваш по-добре.

– Защо не напишеш за майка си?

Мая поклати глава. Не искаше да нарани чувствата на Амелия, но това ѝ се струваше прекалено очевидно като обяснение.

– Знам съвсем малко за нея, също както и за биологичния си баща.

– Живяла си с нея две години. Знаеш името ѝ и имаш някаква представа за живота ѝ. Това може да ти послужи за начало.

– Знам всичко, което ми е нужно да знам за нея. Имала е своя шанс и е прецакала нещата.

– Това не е вярно – каза Амелия.

– Предала се е, нали?

– Вероятно е имала своите причини. И е направила най-доброто, което е могла.

Майката на Амелия бе починала преди две години от рак и макар понякога отношенията им да бяха напрегнати, сега Амелия усещаше липсата ѝ с болезнена острота. До самата си смърт я тормозеше, като всеки месец ѝ пращаше по пощата ново бельо. През целия ѝ живот на Амелия не ѝ се бе налагало да си купува бельо. Наскоро се бе озовала пред щанда за дамско бельо в магазина и докато минаваше покрай коша с натрупани бикини, се разплака. Вече никой никога няма да ме обича толкова много.

- Някой, който е починал? – каза Ей Джей по време на вечеря. – Какво ще кажеш за Дениъл Париш? Бяхте добри приятели с него.

– Когато бях съвсем малка – отвърна Мая.

– Не реши ли да станеш писател заради него? – попита Ей Джей.

Мая изпуфтя с досада.

– Не.

– Тя си падаше по него, когато бе малко момиченце – довери баща ѝ на Амелия.

– Татко! Това не е вярно.

– Първото ти литературно увлечение е важно нещо – каза Амелия. – Моето беше Джон Ървинг[76].

– Лъжеш – каза Ей Джей. – Била е Ан М. Мартин[77].

Смеейки се, Амелия си наля още една чаша вино.

– Да, всъщност си прав.

– Радвам се, че двамата намирате това за толкова забавно – каза Мая. – Вероятно ще се проваля и после ще свърша като майка ми.

Стана от масата и се втурна към стаята си. Апартаментът им обаче не беше подходящ за драматични излизания и тя си удари коляното в една лавица за книги.

– Това място е прекалено тясно! – извика, влезе в стаята си и тръшна вратата зад себе си.

– Да отида ли при нея? – прошепна Ей Джей.

– Не. Нуждае се от пространство. Тя е тийнейджърка. Нека изпусне парата малко.

– Може би е права – каза той. – Това място е прекалено тясно.

Ей Джей и Амелия започнаха да търсят къща по обявите веднага след сватбата и продължаваха да го правят. Откакто Мая бе станала тийнейджърка, апартаментът с една баня над книжарницата се бе свил по магически начин. През половината време на Ей Джей му се налагаше да ползва тоалетната в книжарницата и да избягва сблъскването с Мая и Амелия. Клиентите бяха по-любезни и възпитани от тези двете. Освен това бизнесът се развиваше добре – поне беше стабилен – и ако се преместеха, можеше да използва горния етаж, за да разшири детския отдел с място за четене на приказки, а можеше да добави и отдел с подаръци и поздравителни картички.

На Алис Айлънд къщите, които можеха да си позволят с техните доходи, бяха по-скоро малки и стари, като за млади семейства, нетърпеливи да имат нещо свое – с по една-две спални, а Ей Джей смяташе, че отдавна е преминал фазата на "новодомците", които се радват на собствен дом, какъвто и да е той. Странни кухни и още по-странно разпределение на стаите по етажите, прекалено тесни пространства и злокобни шумове, идващи от мазето, и притеснително скърцащи основи. От началото на търсенето им на нова къща Ей Джей се сещаше със съжаление поне по сто пъти на ден за изгубения "Тамерлан".

По-късно същата вечер Мая намери бележка, пъхната под вратата си.

Мая, ако си зациклила, четенето ще ти помогне.

"Хубавици" на Чехов, "Куклената къща", Катрин Мансфийлд; "Идеален ден за лов на рибка бананка", Дж. Д. Селинджър; "Шоколадови сладки" или "Да пиеш кафето си другаде", и двата на Зи Зи Пакър; "В гробището, където е погребан Ал Джолсън" на Ейми Хемпел; "Дебелак" на Реймънд Карвър; "Индианското селище" на Хемингуей[78]

Трябва да ги имаме всичките долу. Просто попитай, ако не намираш нещо, въпреки че ти знаеш кое къде се намира по-добре от мен.

Обичам те, татко

Тя пъхна листа в джоба си и слезе в книжарницата, която бе затворена през нощта. Завъртя поставката с разделители – Здравей, въртележко! – и тръгна към отдела с художествената литература за възрастни.

Мая бе нервна и леко развълнувана, когато предаде разказа си на мистър Балбони.

– "Разходка до плажа" – прочете той заглавието.

– Разказва се от гледна точка на пясъка – каза Мая. – В Алис е зима и на пясъка му липсват туристите.

Мистър Балбони се размърда и тесните черни кожени панталони, които винаги носеше, изскърцаха. Той ги окуражаваше да наблягат на позитивното и същевременно да четат и вникват в текстовете критично и информирано.

– Хъм, това е доста провокативно описание.

– Шегувам се, мистър Балбони. Опитала съм се да избягам от антропоморфизацията.

– Нямам търпение да го прочета – каза той.

Следващата седмица мистър Балбони обяви, че ще прочете на глас един разказ, и всички се изпънаха леко на местата си. Беше вълнуващо, когато избираха твоя разказ за четене, макар това да означаваше, че ще бъде критикуван. Беше вълнуващо да те критикуват и анализират.

– Е, какво мислим за текста? – попита класа мистър Балбони, когато свърши.

– Без да се обиждате – започна Сара Пип, – но диалогът не струва много. Разбирам какво ще направи героят, но защо авторът не използва повече конфликт и напрежение? И защо в трето лице? И в сегашно време? Така писането ми се струва някак детинско.

Сара Пип имаше блог – "Книжният свят на парцаления еднорог", в който правеше ревюта на книги. Постоянно се хвалеше с безплатните копия, които ѝ изпращаха издателите.

Били Либерман, който пишеше за проблемни момчета, преодоляващи свръхестествени и родителски пречки, каза:

– Дори не разбрах какво ще стане накрая. Объркващо е.

– Мисля, че е двусмислено – обясни мистър Балбони.

– Помните ли миналата седмица, когато говорихме за двусмислието?

Маги Маркакис, която бе в този свободно избираем час единствено защото имаше проблем с графика си с часовете по математика и дебати, каза, че разказът ѝ е харесал, но е забелязала несъответствия в пасажите, засягащи някои финансови моменти.

Абнър Шоше го разкритикува по няколко линии. Не харесваше разказите с герои, които лъжат ("писнало ми е от разказвачи, на които не можеш да вярваш" – в курса бяха говорили за тази концепция преди две седмици), и още по-лошо – смяташе, че в историята не се случва нищо. Това не засегна Мая, защото всичките разкази на Абнър завършваха по един и същи начин – оказваше се, че са били сън.

– Има ли нещо, което ви харесва в разказа? – попита мистър Балбони.

– Правописът – отвърна Сара Пип.

– Харесва ми колко е тъжен – каза Джон Фърнес. Той имаше дълги кафяви мигли и прическа на момчешки попидол. Беше написал разказ за ръцете на баба си, който бе накарал дори коравосърдечната Сара Пип да се разплаче.

– И на мен – каза мистър Балбони. – Като читател харесах и реагирах на много от нещата, които вие изтъкнахте като неясни и проблемни за вас. Хареса ми донякъде сухият, формален стил и двусмислеността. Не съм съгласен с коментара за "недостоверния разказвач" – може би трябва да обсъдим тази концепция отново. Не мисля и че финансовите моменти са представени зле. След всичко казано и прочетено смятам, че този разказ заедно с "Ръцете на баба ми" на Джон са двата най-хубави разказа в класа през този срок и ще бъдат предложени на училищното ръководство, за да представят гимназията "Алистаун" на окръжното състезание за къс разказ.

Абнър изпъшка.

– Не казахте кой е написал другия разказ.

– Да, разбира се. Мая. Поздравления за Джон и Мая.

Мая се опита да не изглежда прекалено самодоволна, когато останалите заръкопляскаха.

– Страхотно е, нали? Че мистър Балбони ни избра – каза Джон след часа. Беше я последвал до шкафчето ѝ, но Мая не разбираше защо.

– А-ха – каза тя. – Хареса ми разказът ти.

Беше го харесала, но наистина искаше тя да спечели. Първата награда бяха ваучер за 150 долара в "Амазон" и купа.

– Какво ще си купиш, ако спечелиш? – попита Джон.

– Не книги. Имам всичко от татко.

– Късметлийка си – каза Джон. – Иска ми се да живеех в книжарница.

– Живея над книжарница, не в нея, и не е чак толкова страхотно.

– Обзалагам се, че е – отметна той кестенявата коса, паднала над очите му. – Майка ми иска да знае дали си съгласна да пътуваме заедно за церемонията.

– Но ние разбрахме едва днес! – каза Мая.

– Познавам майка си. Винаги иска да дели разходите за пътуване. Питай баща си.

– Проблемът е, че баща ми ще иска да дойде, а той не шофира. Така че вероятно ще помоли кръстницата или кръстникът ми да ни закарат. Майка ти сигурно също ще иска да присъства. Не знам дали ще се поберем в една кола.

Мая бе изтощена, имаше чувството, че разговарят от половин час.

Джон ѝ се усмихна и перчемът му леко подхвръкна.

– Няма проблем. Може би ще имаме възможност да пътуваме заедно някъде другаде.

Награждаването се проведе в гимназията на Хаянис. Въпреки че бе просто физкултурният салон на училището – миризмата на топки от всякакъв вид се усещаше остро – и церемонията още не бе започнала, всички говореха с приглушени гласове като в църква. Тук щеше да се случи нещо важно и свързано с литературата.

От четирийсетте разказа, постъпили от двайсет училища, щяха да бъдат прочетени пред всички само три. Мая се бе упражнявала, като четеше разказа си пред Джон Фърнес. Той ѝ препоръча да си поема по-често дъх и да забави малко темпото. Тя упражнява многократно дишане и четене, което не е толкова лесно, колкото може човек да си помисли. Джон също прочете разказа си пред нея. Тя го посъветва да използва естествения си глас, а не да чете с онзи, фалшивия глас като на водещ на новините. "Знаеш, че ти харесва", ѝ каза той. Сега ѝ говореше с този глас постоянно. Беше дразнещо.

Мая видя мистър Балбони да разговаря с жена, която можеше да бъде само учителка от друго училище. Носеше учителски дрехи – рокля на цветя и бежова жилетка с бродирани снежинки върху нея – и кимаше ентусиазирано на всяка дума на мистър Балбони. Той, естествено, бе облечен с кожените си панталони и с кожено яке – все пак не беше в час, а навън, така че на практика носеше кожен костюм. Мая се замисли дали да не го запознае с баща си, защото искаше Ей Джей да чуе как той я хвали. От друга страна, не ѝ се щеше Ей Джей да я засрами по някакъв начин. Миналия месец в книжарницата го бе представила на учителката си по английски, мисис Смит, и той веднага напъха в ръцете ѝ една книга, казвайки: "Този роман ще ви хареса много. Изключително еротичен е". На Мая ѝ се прииска да умре на място.

Ей Джей беше с вратовръзка, а Мая носеше дънки. Първоначално бе облякла роклята, която Амелия ѝ избра, но после реши, че роклята показва, че мисли прекалено много за наградата. Амелия, която тази седмица бе в Провидънс, каза, че ще дойде направо в гимназията, но навярно щеше да закъснее. Мая знаеше, че тя ще се натъжи заради роклята.

От подиума се разнесе звук и потупване по микрофона. Учителката с жилетката на снежинки ги поздрави с добре дошли на Гимназиалното състезание на окръг Айлънд за къс разказ. Похвали всички кандидати за тяхното разнообразие и емоционално внушение. Каза колко обича работата си и как би искала всички да бъдат победители. После обяви първия финалист.

Разбира се, беше Джон Фърнес. Мая седеше на стола си и слушаше. Разказът ѝ се стори малко по-добър, отколкото помнеше. Харесваше ѝ как бе сравнил ръцете на баба си с хартиена кърпичка. Погледна към Ей Джей, за да види реакцията му. Имаше разсеяно изражение, което тя разпозна като скука.

Вторият разказ бе от Вирджиния Ким от гимназия "Блекхарт". "Пътуването" бе за осиновено дете от Китай. Ей Джей кимна няколко пъти. Личеше, че харесва този разказ повече от "Ръцете на баба ми".

Мая започна да се тревожи, че изобщо няма да бъде избрана. Зарадва се, че е облякла дънките си. Озърна се, за да потърси най-бързия начин за измъкване от салона. Амелия стоеше права до вратата. Вдигна палец към нея, за да я окуражи.

– Роклята? Какво стана с роклята? – оформиха безмълвен въпрос устните ѝ.

Мая сви рамене и се обърна, за да чуе остатъка от "Пътуването". Вирджиния Ким носеше черна кадифена рокля с бяла якичка като на Питър Пан. Четеше с много тих глас, на места снижаващ се почти до шепот. Сякаш искаше всички да се наведат напред, за да я слушат.

За нещастие, "Пътуването" бе безкрайно, почти пет пъти по-дълъг от "Ръцете на баба ми", и след известно време Мая спря да слуша. Полетът до Китай сигурно е по-кратък, помисли си тя.

Ако "Разходка до плажа" не беше в челната тройка, трябваше да изслуша още един разказ и да остане за приема след това. Щеше да има бисквитки и рекламни тениски. Но кой иска да остава за приема, ако не е бил поне номиниран за най-добър разказ.

Ако я изберяха, нямаше да се ядоса, дори да не спечели.

Ако Джон Фърнес спечелеше, щеше да се опита да не го мрази.

Ако Мая спечелеше, може би щеше да дари ваучера си за благотворителност. Например за деца в неравностойно положение или сираци.

Дори да загубеше, нямаше да е проблем. Не беше написала разказа, за да спечели награда или за да изпълни задачата на преподавателя си. Ако бе искала просто да напише нещо, можеше да пише за Пъдълглъм. Курсът по творческо писане се оценяваше с "взел/невзел", не с оценки.

Беше ред да обявят третия разказ и Мая сграбчи ръката на Ей Джей.

"Идеален ден за лов на рибка бананка"[79]

Дж. Д. Селинджър, 1948 г.

Ако нещо е хубаво и универсално признато за такова, това не е достатъчна причина да не го харесваш. (Странична бележка: отне ми цял следобед, за да напиша това изречение. Мозъкът ми трудно приемаше фразата "универсално признато".)

"Разходка до плажа", разказът ти за окръжното състезание, ми напомни за разказа на Селинджър. Споменавам го, защото смятам, че трябваше да спечелиш първо място. Спечелилият разказ, който се казваше май "Ръцете на баба ми", беше много по-семпъл – и формално, от гледна точка на наратива, и по отношение на емоционалността – в сравнение с твоя. Не унивай, Мая. Като книжар мога да ти кажа, че литературните награди понякога наистина са важни за продажбите, но рядко са съществен критерий за качество.

Ей Джей Ф.

P.S. В разказа ти най-обещаващ ми се стори фактът, че разкрива наличието на емпатия – в автора, в теб. Защо хората правят това, което правят? Присъствието на този въпрос в текста е отличителният белег за великото писане.

P.P.S. Ако трябва да спомена някакъв недостатък, бих казал, че може би трябваше да въведеш елемента с плуването по-рано.

P.P.S. Освен това читателите знаят какво е банков автомат (ATM). Използвай нормалните думи в подобни случаи – банкомат например.

Мери закъсняваше. Имаше собствена стая, но банята бе обща за нея и за още шест други души и изглеждаше, че винаги някой я ползваше. Когато се върна в стаята си, бавачката седеше на леглото ѝ.

– Мери, чакам те вече пет минути.

– Съжалявам, исках да си взема душ, но не можах да се добера навреме до банята.

– Вече е 11 часа – каза бавачката, също студентка. – Плащат ми да стоя само до обяд и вече имам уговорка за 12.15, така че по-добре не закъснявай.

Мери благодари на момичето. Целуна бебето по главичката.

– Бъди послушна – каза тя.

Втурна се през кампуса към английския факултет. Тичаше нагоре по стълбището. Когато стигна горе, преподавателят ѝ вече си тръгваше.

– Мери. Тъкмо си тръгвах, не мислех, че ще се появиш. Влез, моля те.

Мери влезе в кабинета му. Преподавателят извади работата на Мери и я сложи на бюрото си.

– Мери – каза той. – Преди получаваше само отлични оценки, пълно А, а сега се проваляш във всичките си курсове.

– Съжалявам – отвърна Мери. – Ще се постарая повече.

– Нещо станало ли е? Някаква промяна в живота ти? Преди беше една от най-добрите ни студентки.

– Не – каза Мери, прехапвайки устните си.

– Получаваш стипендия. Вече имаш проблеми заради понижаването на оценките си, а когато кажа на администрацията за резултатите ти, вероятно стипендията ти ще бъде спряна или ще те помолят да прекратиш обучението си за известно време.

– Моля ви, не правете това! – извика Мери. – Нямам къде да отида. Парите от стипендията са единственият ми доход.

– За твое добро е, Мери. Трябва да се прибереш у дома и да помислиш, да уредиш проблемите си. Коледа е след две седмици. Родителите ти ще разберат.

Мери закъсня с петнайсет минути за общежитието. Когато влезе в стаята, бавачката я погледна сърдито.

– Мери, отново закъсня! Когато ти закъсняваш, закъснявам и аз за нещата, които трябва да свърша. Съжалявам. Наистина харесвам бебето, но повече не мога да идвам.

Мери взе бебето от ръцете ѝ.

– Добре – каза тя.

– Освен това ми дължиш парите за последните три пъти. По десет долара на час, това прави трийсет долара.

– Мога ли да ти платя следващия път? – попита Мери. – Исках да отида до банковия автомат (ATM) на връщане, но нямах време.

Бавачката изпуфтя с досада.

– Просто ги пъхни в плик с името ми и го остави в моето общежитие. Бих искала да ги получа преди Коледа.

Мери кимна.

– Чао, малко бебче – каза бавачката. – Весела Коледа!

Бебето изгука.

– Двечките имате ли някакви по-специални планове за празниците? – попита бавачката.

– Вероятно ще отидем при майка ми. Тя живее в Гринуич, Кънектикът. Винаги има голяма коледна елха, прави невероятно вкусни ястия и ще има купища подаръци за мен и Мая.

– Звучи страхотно – каза бавачката.

Мери сложи бебето в кошницата му и отиде до банката. Провери баланса по картата си. Имаше 75 долара и 17 цента в сметката си. Изтегли четирийсет долара и влезе вътре да ги развали. Сложи трийсет долара в плик и написа името на бавачката отгоре. Купи си жетон за метрото и пътува до последната спирка. Кварталът, в който се озова, не беше толкова приятен като онзи, където се намираше колежът ѝ.

Тръгна надолу по улицата. Стигна до порутена къща с телена ограда отпред. В двора бе вързано куче. То излая и бебето се разплака.

– Не се тревожи, миличка – успокои я Мери. – Кучето няма да те ухапе.

Влязоха в къщата. Беше много мръсно и навсякъде имаше деца. Децата също бяха мръсни. Бяха шумни и на всякаква възраст. Някои от тях бяха в колички или с различни физически недъзи.

– Здрасти, Мери – каза едно момиче инвалид. – Какво правиш тук?

– Дойдох да видя Мама – каза тя.

– Горе е. Не се чувства много добре.

– Благодаря ти.

– Мери, това твоето бебе ли е? – попита момичето.

– Не – отвърна Мери, прехапвайки отново устни. – На една приятелка е, само я гледам.

– Как е Харвард?

– Супер.

– Обзалагам се, че имаш само отлични оценки.

Мери сви рамене.

– Толкова си скромна, Мери. Още ли си в отбора по плуване?

Мери пак сви рамене. Качи се на горния етаж, за да види Мама.

Мама беше ужасяващо затлъстяла бяла жена. Мери бе слабо черно момиче. Мама очевидно не можеше да е биологичната майка на Мери.

– Здрасти, Мама. Весела Коледа – каза Мери и целуна дебелата жена по бузата.

– Здрасти, Мери. Мис Бръшлянова лига. Не очаквах да те видя отново тук, в добрия стар приемен дом. Това твоето бебе ли е?

Мери въздъхна.

– Да.

– Колко жалко – каза Мама. – Умно момиче като теб да си оплеска така живота. Не ти ли казвах да не правиш секс? Не ти ли казвах винаги да се пазиш?

– Да, Мама – прехапа устни Мери. – Мама, може ли с бебето да останем при теб за малко? Реших да напусна за малко училище, докато уредя някои неща. Много ще ми помогнеш.

– О, Мери. Иска ми се да можех да ти услужа, но къщата е претъпкана. Няма никакво място. А и си прекалено голяма, щатът няма да ми плаща за теб.

– Мама, няма къде другаде да отида.

– Мери, ето какво си мисля, че трябва да направиш. Мисля, че трябва да се свържеш с бащата на бебето.

Мери поклати глава.

– Наистина не го познавам добре.

– Тогава трябва да дадеш бебето за осиновяване.

Мери отново поклати глава.

– Не мога да го направя.

Прибра се в общежитието. Събра багаж за бебето. Пъхна Елмо в чантата. Едно момиче от съседна стая намина да я види.

– Здрасти, Мери! Къде отиваш?

Мери се усмихна широко.

– Мислех да се поразходим до брега – каза тя. – Бебето обича плажа.

– Не е ли малко студено за такава разходка? – попита момичето.

– Не чак толкова – отвърна Мери. – Ще си облечем най-топлите дрехи. А и през зимата на плажа е много хубаво.

Момичето сви рамене.

– Сигурно е така.

– Когато бях малка, татко ми ме водеше постоянно на плажа.

Мери остави плика с парите в общежитието на бавачката. На гарата купи с кредитната си карта билети за влака и ферибота до Алис Айлънд.

– За бебето не ви е нужен билет – каза жената на гишето.

– Добре – кимна Мери.

Когато стигна до Алис Айлънд, първото нещо, което видя, бе една книжарница. Влезе вътре, за да се стоплят с бебето. Зад щанда стоеше мъж. Имаше сърдито изражение и носеше кецове "Конвърс".

В книжарницата звучеше музика. Песента беше "Желая ти Весела Коледа"[80].

– Тази песен винаги ме натъжава – каза един клиент.

– Това е една от най-тъжните песни, които някога съм слушал. Защо някой би написал толкова тъжна коледна песен?

– Търся нещо за четене – каза Мери.

Сърдитият мъж зад щанда стана малко по-ведър.

– Какви книги харесвате?

– О, всякакви, но любимите ми са онези, в които героят се сблъсква с много трудности, но в края ги преодолява. Знам, че в живота не става така. Може би затова са ми любими.

Продавачът каза, че има идеалната книга за нея и отиде да я вземе, но когато се върна, Мери я нямаше.

– Госпожице?

Той остави книгата на щанда, в случай че момичето се върне.

Мери бе на плажа, но бебето не беше с нея. Преди бе участвала в отбора по плуване. Беше доста добра и в гимназията спечели щатския шампионат. В този ден вълните бяха големи и водата бе студена, а Мери не беше плувала отдавна.

Влезе смело, заплува навътре, покрай фара, и не се върна обратно.

– Поздравления – каза Мая на Джон Фърнес по време на приема. В ръката си стискаше навитата рекламна тениска. Амелия държеше сертификата ѝ: трето място.

Джон сви рамене и косата му се отметна назад, после пак падна над очите му.

– Мисля, че ти трябваше да спечелиш. Но е суперяко, че и двата разказа от гимназията ни са финалисти.

– Може би мистър Балбони е добър учител.

– Може да си поделим ваучера ми за книги, ако искаш – каза Джон.

Мая поклати глава. Не искаше да получава наградата по такъв начин.

– Какво щеше да си купиш с него? – попита Джон.

– Щях да го дам за благотворителност. За бедни деца.

– Сериозно? – изненада се Джон, заговаряйки с новинарския глас.

– Татко не обича много онлайн пазаруването.

– Не си ми сърдита, нали?

– Не. Радвам се за теб. Само наште! – ощипа го тя по рамото.

– Ох!

– Хайде, ще се помотая малко. Ще се видим после. Трябва да хванем автоферибота до Алис.

– Ние също – каза Джон. – Ще имаме много време да се мотаем заедно после.

– Татко има работа в книжарницата.

– Ще се видим тогава в училище – каза отново с новинарския глас Джон.

На връщане в колата Амелия поздрави Мая, че се е класирала сред финалистите и че е написала такъв чудесен разказ. Ей Джей не каза нищо.

Мая си мислеше, че татко ѝ е разочарован от нея, но точно преди да слязат от колата, той заговори:

– Тези конкурси никога не са честни. Всеки си има свой собствен вкус и това е едновременно и чудесно, и ужасно. Става дума за личния вкус и за определената нагласа на група хора в един определен ден. Трябва да се вземе предвид и че двама от финалистите бяха момичета, което със сигурност е наклонило везните в полза на единственото момче, дори и на подсъзнателно ниво. Или пък бабата на някой от съдиите е починала миналата седмица, заради което този разказ му е повлиял особено силно. Никой не знае. Но ето какво знам аз: "Разходка до плажа" от Мая Тамерлан Фикри е разказ, написан от писател.

Мая си помисли, че ще я прегърне, но той стисна и раздруса ръката ѝ така, както би го направил с колега или с някой автор, дошъл в книжарницата.

Хрумна ѝ едно изречение: В деня, в който баща ми стисна ръката ми, разбрах, че съм писател.

Точно преди края на учебната година Ей Джей и Амелия направиха оферта за къща. Намираше се на десет минути път от магазина, във вътрешността на острова. Въпреки че имаше четири спални, две бани и спокойствието, от което според Ей Джей се нуждае всеки млад писател, къщата не беше представата на никого за идеалния дом. Последната ѝ собственичка бе починала в нея. Не беше искала да напуска къщата, но и не бе правила нищо, за да я поддържа в добро състояние през последните петдесет и повече години. Таваните бяха ниски, стените бяха облепени с тапети от няколко различни епохи, които се лющеха един след друг, основите бяха нестабилни. Ей Джей я нарече "къща за след десет години", имайки предвид, че след десетина години може би щеше да става за живеене. Амелия я нарече "проекта" и се захвана веднага за работа. Мая, която току-що бе изчела трилогията "Властелинът на пръстените", я нарече Торбодън[81]. "Защото прилича на място, в което би могъл да живее хобит"

Ей Джей целуна дъщеря си по челото. Бе щастлив, че е възпитал и отгледал такава фантастична откачалка.

"Издайническото сърце"[82]

Е.А. По, 1843 г.

Вярно е!

Мая, може би не знаеш, че имах съпруга преди Амелия и друга професия, преди да стана книжар. Някога бях женен за жена на име Никол Евънс. Обичах я много. Тя загина в автомобилна катастрофа и една голяма част от мен беше мъртва дълго време след това, вероятно до твоята поява в живота ми.

С Никол се запознахме в колежа и се оженихме в годината, преди да завършим. Тя искаше да стане поетеса, но междувременно работеше с неохота по докторската си дисертация за жените поетеси от XX век (Ейдриън Рич, Мериан Мур, Елизабет Бишъп; о, как само мразеше Силвия Плат[83]).

Аз се занимавах с докторската си дисертация по американска литература. Дисертацията ми бе върху описанията на болестите в творбите на Е. А. По – тема, която не само никога не бях харесвал, но в крайна сметка започнах и да ненавиждам. Ник каза, че сигурно има и по-хубав, по-щастлив начин да осъществим мечтата си за живот, посветен на литературата. "Да бе, и какъв ще е той", попитах аз. И тя предложи: "Собственици на книжарница". "Разкажи ми повече", настоях аз. "Знаеш ли, че в родния ми град няма книжарница?" "Наистина ли? Алис Айлънд изглежда като място, което заслужава да има такава. " "Знам, отвърна тя. Едно място не е истинско място без книжарница." И така, напуснахме университета, зарязахме дисертациите си, взехме парите от тръстовия ѝ фонд и отворихме "Айлънд Букс". Нужно ли е да казвам, че изобщо нямахме представа с какво се захващаме?

В годините след катастрофата на Никол често си представях какъв щеше да бъде животът ми, ако бях завършил дисертацията си.

Но аз се отклоних.

Това несъмнено е най-известният разказ на Е. А. По. В кутията, на която е изрисувана еднодневка, ще намериш бележките ми и двайсет и пет страници от дисертацията ми, повечето свързани с "Издайническото сърце", ако се интересуваш да прочетеш за нещата, които татко ти е вършил в един друг живот.

Ей Джей Ф

- Това, което ме притеснява най-вече в една история, е недовършеният край – каза заместникът на Ламбиаз Дъг Липман и сложи в чинията си четири миникиша от ордьоврите, които началникът му бе осигурил. През дългите години, в които ръководеше читателския клуб "Изборът на полицая", Ламбиаз бе научил, че най-важното нещо – дори повече от книгата в ръка, е изобилието от храна и напитки.

– Заместник – каза Ламбиаз, – вземай най-много по три киша, иначе няма да има достатъчно за всички.

Дъг Липман върна единия киш на подноса.

– Например какво, по дяволите, стана с цигулката? Пропуснах ли нещо? Безценен "Страдивариус" не изчезва просто така във въздуха.

– Добър въпрос – отбеляза Ламбиаз. – Някой иска ли да добави нещо?

– Знаете ли какво не понасям? – обади се Кейти от "Убийства". – Не понасям калпавата полицейска работа. Когато описват някой, който не носи ръкавици, ми се иска да изкрещя: Разкарай се, замърсяваш ми местопрестъплението!

– Дивър никога не го допуска – каза Силвио от "Експедиция".

– Ех, ако всички можеха да пишат като Дивър – съгласи се Ламбиаз.

– Но май повече от калпавата работа мразя, когато всичко се разгадава прекалено бързо – продължи Кейти от "Убийства". – Това дори Дивър го прави. Понякога е нужно време, за да се изяснят обстоятелствата. Месеци, години. Налага ти се да живееш с някой случай дълго време.

– Добър коментар, Кейти.

– Тези миникишове са великолепни впрочем.

– От "Костко" са – каза Ламбиаз.

– Мразя женските персонажи – каза Роузи пожарникарката. – Полицайките винаги са бивши модели от семейства на ченгета. И винаги имат един-единствен недостатък.

– Гризе си ноктите – допълни Кейти. – Косата ѝ е прекалено буйна. Има голяма уста.

Роузи се разсмя.

– Сякаш е една обща фантазия на писателите за жената в униформа.

– Не знам – каза заместник-началникът Дейв. – Харесвам тази фантазия.

– Може би идеята на писателя е била, че цигулката изобщо не е важна – върна се към темата Ламбиаз.

– Разбира се, че е важна – каза Дейв.

– Може би идеята е как цигулката засяга живота на всички – продължи Ламбиаз.

– Ууу – каза пожарникарката Роузи и наведе палец надолу. – Ууу!

От мястото си зад щанда Ей Джей слушаше дискусията. От дузината и даже повече читателски клубове, които се провеждаха в книжарницата, този на началника на полицията му бе най-любимият. Ламбиаз се провикна към него:

– Помощ, Ей Джей. Невинаги е задължително да разбереш кой е откраднал цигулката, нали?

– От моя опит съдя, че една книга е по-задоволителна за читателите, ако това стане ясно – каза книжарят. – Въпреки че аз самият нямам нищо против двусмислеността.

Аплодисментите на групата заглушиха всичко след думата "ясно".

– Предател – провикна се Ламбиаз.

Ей Джей сви рамене. В този момент в книжарницата влезе Исмей. Групата се зае отново да обсъжда книгата, но Ламбиаз не можа да се въздържи и се зазяпа в нея. Беше облечена в бяла лятна рокля с дълга набрана пола, която подчертаваше тънката ѝ талия. Отново бе пуснала дълга червената си коса, която смекчаваше чертите на лицето ѝ. Напомняше му за орхидеите, които бившата му жена някога гледаше в дома им.

Исмей отиде при Ей Джей. Сложи лист хартия на щанда пред него.

– Най-накрая избрах пиесата – каза тя. – Вероятно ще ми трябват около петдесет копия от "Нашият град"[84].

– Истинска класика – каза бившият ѝ зет.

Години след смъртта на Дениъл Париш и половин час след края на читателския клуб Ламбиаз реши, че е минало достатъчно време и може да направи леко проучване.

– Не ми е приятно, че те притеснявам, но дали според теб балдъзата ти би се заинтересувала да излезе на среща с не чак толкова зле изглеждащ на външен вид представител на силите на реда?

– За кого говорим?

– За мен. Шегувах се в частта за не чак толкова зле изглеждащ на външен вид. Знам, че не съм образец на мъжко съвършенство.

– Не, имах предвид кого искаш да питам. Амелия е единствено дете, не знам да има сестра.

– Не говоря за Амелия, а за твоята бивша балдъза – Исмей.

– О, да, вярно. Исмей – Ей Джей млъкна, после повтори пак: – Исмей? Сериозно? Тя ли?

- Да, винаги съм си падал много по нея. Още от гимназията. Не че тя ме забелязваше там. Никой от нас двамата няма да става по-млад, така че смятам да се пробвам сега.

Ей Джей позвъни на Исмей и отправи питането си.

– Ламбиаз? – каза тя. – Сериозно?

– Той е добър човек – каза Ей Джей.

– Само че... ами, никога не съм била на среща с полицай.

– Това прозвуча ужасно снобско.

– Не исках да кажа това, просто мъжете в униформа никога не са били мой тип.

А между теб и другия тип мъже – като Дениъл – нещата се получиха ужасно добре, помисли си саркастично Ей Джей, но не го каза на глас.

– Разбира се, бракът ми бе пълна катастрофа – допълни сама Исмей.

Няколко вечери по-късно Исмей и Ламбиаз бяха в "Ел Корасон". Тя си поръча "сърф енд търф"[85] и джин-тоник. Реши, че не е нужно да парадира с женственост и префиненост, защото подозираше, че няма да има втора среща.

– Добър избор – отбеляза Ламбиаз. – За мен от същото.

– Е – каза Исмей, – с какво се занимаваш, когато не си полицай?

– Вярваш ли ми, или не – каза той свенливо, – но чета много. Всъщност ти може и да не го сметнеш за много. Все пак си учителка по английски език и литература.

– Какво четеш? – попита Исмей.

– По малко от всичко. Започнах с криминални романи. Доста предсказуемо, предполагам. Но после Ей Джей ме запозна и с други жанрове. Съвременни романи, класика. В някои няма достатъчно действие за моя вкус. Малко срамно звучи, но харесвам янг адълт романите. Сигурно децата в твоето училище ги четат. Има много действие и емоции. Чета и това, което чете Ей Джей. Той си пада много по късите разкази...

– Знам.

– Чета и това, което чете Мая. Обичам да разговарям за книги с тях. Те са книжни хора, знаеш го. Освен това ръководя читателски клуб за мои колеги, полицаи. Може би си виждала табелата за "Изборът на полицая"?

Исмей поклати глава.

– Съжалявам, ако говоря прекалено много. От притеснение е.

– Всичко е наред – отпи тя от питието си. – Чел ли си някоя от книгите на Дениъл?

– Да, една. Първата.

– Хареса ли ти?

– Не е точно по моя вкус. Но е много добре написана.

Исмей кимна.

– Липсва ли ти съпругът ти? – попита Ламбиаз.

– Не особено – отвърна тя след кратко мълчание. – Липсва ми понякога чувството му за хумор. Но най-хубавото от него бе вложено в книгите му. Предполагам, че винаги мога да ги отворя, ако усетя прекалено липсата му. Все още обаче не съм изпитала желание да прочета отново никоя от тях – разсмя се тихо Исмей.

– А какво четеш?

– Пиеси, по-странна поезия. Както и книгите, които преподавам всяка година: "Тес от рода д'Ърбървил", "Джони грабна пушката", "Сбогом на оръжията", "Молитва за Оуен Мийни" В някои години има и други: "Брулени хълмове", "Сайлъс Марнър", "Очите им гледаха бог" или "Моят замък"[86]. Тези книги са ми като стари приятели. Когато избирам нещо ново обаче – продължи тя, – нещо само за мен, любимият ми образ е жена, заминала на далечно място. Индия. Или Банкок. Понякога напуска съпруга си. Понякога изобщо няма съпруг, защото знае, проявявайки неподозирана мъдрост, че бракът не е за нея. Харесва ми, когато има много любовници. Харесва ми, когато носи шапки, за да предпазва бледата си кожа от слънцето. Харесва ми, когато пътува и се впуска в приключения. Обичам описания на хотели и куфари с етикети по тях. Обичам описания на храна, на дрехи и бижута. Малко романтика, но не прекалено. Историята трябва да има начало и край. Да няма мобилни телефони, нито социални мрежи. Изобщо никакъв интернет.

В идеалния вариант действието се развива между двайсетте и четирийсетте години на XX век. Може би има война, но на заден фон. Никакви кръвопролития. Малко секс, но нищо прекалено детайлно. Без деца. За мен намесата на деца често съсипва книгата.

– И аз нямам деца – каза Ламбиаз.

– Нямам нищо против децата в реалния живот. Просто не искам да чета за тях. Краят може да е щастлив или тъжен, не ме интересува, стига да е достоверно оправдан. Може да се установи някъде, да има малък бизнес или пък да се удави в океана. И накрая, за мен е важна хубавата корица. Не ме интересува колко хубаво ще е съдържанието, ако корицата е ужасна. Не желая да прекарам нито минута с грозен предмет в ръцете си. Предполагам, че съм повърхностна.

– Ти си една невероятно красива жена – каза Ламбиаз.

– Аз съм обикновена.

– Изобщо не е вярно.

– Красотата не е достатъчно добра причина да ухажваш някого, нали знаеш. Постоянно го повтарям на учениците си.

– Хъм, и това е казано от жената, която не иска да чете книги с грозни корици.

– Е, просто те предупреждавам. Може би съм лоша книга с хубава корица.

Той изпъшка.

– Познавам две-три такива.

– Например?

– Първият ми брак. Жена ми бе красива, но зла.

– Значи мислиш, че ще допуснеш същата грешка втори път?

– Не, видях те на лавицата преди години. Прочетох синопсиса и цитатите на гърба. Добър учител. Кръстница. Изявен член на общността. Грижи се за съпруга на сестра си и за дъщеря му. Лош брак, може би грешка на младостта, но полага всички усилия.

– Доста схематично – каза тя.

– Но е достатъчно, за да ме накара да пожелая да прочета книгата – усмихна ѝ се той. – да поръчаме ли десерт?

– Не съм правила секс от години – каза Исмей в колата, когато пътуваха към дома ѝ.

– Добре – отвърна смутено Ламбиаз.

– Мисля, че трябва да правим секс – уточни тя. – Ако искаш, разбира се.

– Искам – каза Ламбиаз. – Но не и ако това означава, че няма да те изведа на втора среща. Не искам да бъда разгрявката за типа, който ще те получи.

Тя се изсмя и го поведе към спалнята си. Свали дрехите си на запалената лампа. Искаше той да види как изглежда жена на петдесет и една години.

Ламбиаз подсвирна с уста.

Мил си, но трябваше да ме видиш преди – каза тя. – Белезите ми си личат.

Един дълъг белег минаваше от коляното до бедрото ѝ. Ламбиаз прокара пръст по него: приличаше на шев върху кукла.

– Да, личат си, но не отнемат нищо от красотата ти.

При катастрофата кракът ѝ бе счупен на петнайсет места и ставата на дясното ѝ бедро бе подменена, но иначе бе добре. Един-единствен път в живота си Дениъл бе този, който бе поел тежестта на удара.

– Боли ли много? – попита Ламбиаз. – Трябва ли да внимавам?

Тя поклати глава и му каза да си свали дрехите.

На сутринта Исмей се събуди преди него.

– Ще направя закуска – каза тя. Той кимна сънливо и Исмей го целуна по обръснатата глава. – Защо се бръснеш? Защото си плешив или защото ти харесва този стил?

– По малко и от двете – отвърна Ламбиаз.

Тя остави кърпа на леглото и излезе от стаята. Ламбиаз започна да се оправя. Отвори по навик чекмеджето на нощното ѝ шкафче и се порови малко из нещата ѝ. Исмей имаше скъпи на вид кремове и лосиони, които миришеха на нея. Той втри малко в дланите си. Отвори гардероба ѝ. Дрехите ѝ бяха малко. Имаше копринени рокли, памучни блузи, вълнени тесни поли и тънки кашмирени жилетки. Всичко беше в елегантните тонове на бежово и сиво, а състоянието на дрехите ѝ бе безупречно. Погледна горния рафт в гардероба, където в оригиналните им кутии бяха грижливо подредени обувките ѝ. Върху една от купчините с кутии видя малка детска раничка в бонбоненорозово.

Опитното му полицейско око веднага забеляза, че детската раничка тук някак си не беше на място. Знаеше, че не бива, но я издърпа и я отвори. Вътре в плик с цип имаше моливи и няколко книжки за оцветяване. Извади една от тях. На корицата бе написано МАЯ. Зад тази книжка имаше друга. Тънка, по-скоро като памфлет, отколкото като книга. Ламбиаз погледна корицата.

ТАМЕРЛАН И ДРУГИ ПОЕМИ ОТ БОСТЪНЕЦА

По корицата имаше драсканици с цветни моливи.

Ламбиаз не знаеше какво да мисли.

Мозъкът му на ченге веднага защрака и формулира няколко въпроса. 1) Това ли е откраднатият "Тамерлан" на Ей Джей? 2) Защо се намираше у Исмей? 3) Как се бяха появили драсканиците на корицата? Мая ли ги бе направила? 4) Защо "Тамерлан" се намираше в раничка, която вероятно принадлежеше на Мая?

Искаше да изтича на долния етаж и да поиска обяснение от Исмей, но после размисли.

Загледа се в стария ръкопис още няколко секунди.

От мястото си надушваше миризмата на палачинки. Можеше да си представи Исмей в кухнята, застанала пред печката, как ги приготвя. Вероятно носеше бяла престилка и копринена нощница. А може би носеше само престилка. Това щеше да бъде вълнуващо. Може би щяха да правят отново секс. Не на кухненската маса. Не е удобно да правиш секс на кухненска маса, независимо колко еротично изглежда във филмите. Може би на дивана. Може би отново тук, в спалнята. Матракът ѝ бе много мек, а чаршафите и завивките ѝ сигурно струваха хиляди долари.

Ламбиаз се гордееше, че е добър полицай, и знаеше, че трябва да слезе долу, да ѝ се извини за това, което ще направи, и да я разпита.

Това, което чуваше, звукът от изцеждане на портокали за пресен сок ли беше? Дали топлеше и сиропа за палачинките?

Книгата бе съсипана.

Освен това кражбата беше станала много отдавна. Преди повече от десет години. Ей Джей бе щастливо женен. Мая бе намерила стабилен дом. Исмей бе страдала достатъчно.

Да не споменаваме, че той наистина много харесваше тази жена. И без това не беше негова работа. Пъхна обратно книгата в плика, затвори раницата и я върна там, откъдето я бе взел.

Ламбиаз вярваше, че ченгетата поемат по един от двата пътя, когато остареят. Или стават по-сурови и критични към хората, или обратното. Той вече не беше толкова суров и безкомпромисен, какъвто беше като млад полицай. Бе разбрал, че хората вършат различни неща и обикновено имат своите причини.

Слезе долу и седна до кръглата ѝ кухненска маса, покрита с най-бялата покривка, която някога беше виждал.

– Ухае страхотно – каза той.

– Хубаво е да има за кого да готвиш. Забави се горе доста време – каза тя, докато му наливаше прясно изцеден портокалов сок. Престилката ѝ бе тюркоазенозелена и носеше черни спортни дрехи.

– Ей – каза Ламбиаз, – прочете ли разказа на Мая за конкурса? Мисля, че хлапето определено трябваше да спечели.

– Още не съм го чела – каза Исмей.

– Това всъщност е версията на Мая за последния ден от живота на майка ѝ – обясни Ламбиаз.

– Винаги е била много зряла за възрастта си – каза Исмей.

– А аз винаги съм се чудил защо майката на Мая е избрала Алис.

Исмей обърна една палачинка, после още една.

– Кой знае защо хората правят това, което правят?

"Желязната глава"[87]

Ейми Бендър, 2005 г.

За сведение искам да отбележа: не е задължително всичко ново да е по-лошо от всичко старо.

Разказът. Родители с глави от тикви си раждат бебе с глава от желязо. По причини, които предполагам, че са напълно очевидни, напоследък мисля доста за тази история.

Ей Джей Ф.

P.S. Улавям се, че мисля и за " Куршум в мозъка"[88] на Тобаяс Улф. Може и него да погледнеш.

Коледа доведе и майката на Ей Джей, която изобщо не приличаше на него. Пола беше дребничка бяла жена е дълга сива коса, която сигурно не бе подстригвана, откакто преди десетина години се бе пенсионирала от работата си в една компютърна компания. Сега прекарваше повечето си време в Аризона. Правеше бижута от камъни, които боядисваше. Преподаваше в домове за проблемни деца. Спасяваше сибирски хъскита. Опитваше се да ходи на различен ресторант всяка седмица. Излизаше на срещи – с жени и с мъже. Беше се впуснала в бисексуалността съвсем небрежно, без да го превръща в някаква голяма тема. Беше на седемдесет и вярваше, че ако не опитваш нови неща, все едно си мъртъв. Донесе три подаръка с еднаква форма, увити с еднаква хартия, и заяви, че е избрала един и същ подарък за тримата не от мързел.

– Това е нещо, което мисля, че и тримата ще оцените и ще използвате с удоволствие – каза тя.

Мая разбра какво е, още преди да го разопакова.

Беше ги виждала в училище. В днешно време почти всички имаха такива, но баща ѝ не одобряваше. Бавно разви своя, като обмисляше каква трябва да е реакцията ѝ, за да не обиди нито баба си, нито баща си.

– Електронен четец! Толкова отдавна искам такъв – възкликна тя и стрелна бързо с поглед баща си. Той кимна, но веждите му леко трепнаха. – Благодаря ти, нана[89] – обърна се към баба си Мая и я целуна по бузата.

– Благодаря ти, мамо Фикри – каза Амелия. Вече имаше един четец в работата си, но предпочете да запази тази информация за себе си.

Щом видя какво е, Ей Джей спря да разопакова своя подарък. Ако го запазеше в оригиналната му опаковка, можеше да го даде на някого.

– Благодаря ти, мамо – каза той и после прехапа езика си.

– Ей Джей, хапеш си езика, значи лъжеш – каза майка му.

– Не е вярно – настоя той.

– Трябва да си в крак с времето – продължи тя.

– Защо трябва? Какво му е толкова хубаво на днешното време?

Ей Джей често размишляваше как малко по малко всичко хубаво в света биваше заличавано и премахвано, като тлъстото от месото. Първо бяха магазините за грамофонни плочи, после – за видеокасети, после будките за вестници и списания, а сега, ако се огледаш, изчезваха дори големите книжарски вериги. Според него единственото по-ужасно нещо от свят с големи вериги книжарници бе свят БЕЗ големи вериги книжарници. Поне тези големи магазини продаваха книги, а не лекарства или дрънкулки! Поне някои от хората в тези магазини имаха литературно образование и знаеха как да четат и да препоръчват книги на хората! Поне големите магазини можеха да продадат десетки хиляди от комерсиалните боклуци на издателите, така че "Айлънд Букс" да продаде своите стотина бройки качествена литература на неколцината читатели, развили литературен вкус!

– Най-лесният начин да остарееш, Ей Джей, е да бъдеш технически изостанал.

След двайсет и пет години в компютърния бизнес майка му се бе оттеглила с прилична пенсия и едно-единствено непоклатимо мнение, помисли си кисело Ей Джей.

Пое си дъх, отпи голяма глътка вода, после пак вдиша дълбоко. Усещаше как главата му щеше да се пръсне. Майка му го посещаваше рядко и той не искаше да проваля времето им заедно.

– Татко, стана много червен – каза изведнъж Мая.

– Ей Джей, добре ли си? – попита майка му.

Той стовари юмрука си на масата за кафе.

– Майко, не разбираш ли, че това устройство не само ще унищожи бизнеса ми, но – и което е по-лошо, ще прати безцеремонно и светкавично в забвение векове жизнена литературна култура?

– Драматизираш малко – каза Амелия. – Успокой се.

– Защо да се успокоявам? Не харесвам подаръка. Не харесвам това нещо и определено не харесвам в дома ми да има три такива неща. По-скоро бих купил на дъщеря си нещо по-малко разрушително, като бонг за пушене на трева например.

Мая се изкикоти.

Майка му изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

– Е, не съм искала да разстройвам никого с подаръците си.

– Чудесни са – каза Амелия. – Подаръците са прекрасни. Всички обичаме да четем и съм сигурна, че ще ги използваме добре. Ей Джей наистина е прекалено драматичен понякога.

– Съжалявам, Ей Джей – каза майка му. – Не знаех, че имаш такова отношение по въпроса.

– Можеше да попиташ!

– Спри, Ей Джей. Престани да се извиняваш, мамо Фикри – каза Амелия. – Това е идеалният подарък за семейство четящи хора. Много книжарници са измислили начини да продават електронни книги заедно с традиционните издания. Ей Джей просто не иска...

Той я прекъсна:

– Знаеш, че това са пълни простотии, Ейми!

– Толкова си груб – каза Амелия. – Не можеш да си заравяш главата в пясъка и да се преструваш, че четците не съществуват. Това не е начин за справяне с проблемите.

– Надушвате ли дим? – попита Мая. Миг по-късно алармата за пожар се включи.

– О, по дяволите! – извика Амелия. – Месото! – впусна се към кухнята, а Ей Джей я последва. – Бях сложила аларма на телефона си, но не се е включила.

– Аз изключих звука на телефона ти, за да не ни съсипе Коледа! – каза той.

– Какво? Спри да ми пипаш телефона!

– Защо не използваш таймера на фурната?

– Защото НЕ МУ ВЯРВАМ! Печката е на около сто години като всичко друго в тази къща, ако не си забелязал – изкрещя Амелия, докато вадеше изгорелите телешки гърди от фурната.

Тъй като месото бе съсипано, коледната вечеря се състоеше главно от предястия.

– И без това харесвам най-много предястията и гарнитурите – каза майката на Ей Джей.

– Аз също – кимна Мая.

– Нямат никаква хранителна стойност – измърмори Ей Джей. – Ще останете гладни след тях.

Имаше главоболие, което не се повлия особено добре от допълнително изпитите чаши червено вино.

– Някой ще помоли ли Ей Джей да подаде виното? – каза Амелия. – И някой ще му каже ли, че не бива да изпива бутилката сам?

– Много зряло – каза Ей Джей и ѝ наля още една чаша.

– Честно, нямам търпение да го пробвам, нана – прошепна Мая на изстрадалата си баба. – Ще изчакам, докато се прибера в стаята си – стрелна тя с очи баща си. – Нали знаеш.

- Мисля, че това е много добра идея – прошепна ѝ тя в отговор.

По-късно същата нощ в леглото Ей Джей продължи да говори за електронните четци.

– Знаеш ли какъв е истинският проблем с четците?

– Предполагам, че ти ще ми кажеш – отвърна Амелия, без да вдига глава от книгата, която четеше.

– Всички си мислят, че имат добър вкус, но не е така. Всъщност съм на мнение, че повечето хора имат ужасен вкус за книги. Когато ги оставим с техните устройства за четене, те ще четат само боклуци и дори няма да осъзнават разликата между добра и лоша литература.

– Знаеш ли какво е хубавото на четците? – попита Амелия.

– Не, мадам Многознайке. И не искам да знам.

– За тези от нас, които имат съпрузи с развиващо се далекогледство, без да споменавам имена. За тези от нас със съпрузи, които попрехвърлят средната възраст и чието зрение бързо се влошава. За тези от нас, носещи бремето на полумъже, които уж са със съпрузи...

– Изплюй го, Амелия!

– Електронният четец позволява на тези клети създания да увеличават текста колкото си искат.

Ей Джей не каза нищо.

Амелия остави книгата си и се усмихна самодоволно на съпруга си, но когато го погледна, се вцепени. Ей Джей бе в едно от своите отсъстващи състояния. Тези случки я притесняваха, въпреки че постоянно си казваше да не се тревожи.

Минута и половина по-късно Ей Джей дойде на себе си.

– Винаги съм бил далекоглед – каза той. – Не е защото остарявам.

Тя изтри с кърпичка пяната от ъгълчетата на устата му.

– Божичко, пак ли съм припаднал? – попита Ей Джей.

– Да.

Той грабна кърпичката от ръцете ѝ. Не беше от мъжете, които обичат да се грижат така за тях.

– За колко време?

– Около деветдесет секунди, там някъде – каза Амелия.

– Това дълго ли е, или средно?

– Може би една идея по-дълго, но все пак влиза в средното.

– Мислиш ли, че трябва да отидеш на лекар?

– Не – отвърна той. – Знаеш, че имам тези припадъци от дере.

– Дере? – попита тя.

– Дете. Какво казах? – Ей Джей стана от леглото и тръгна към банята, а Амелия го последва. – Моля те, Ейми. Имам нужда от малко пространство.

– Не искам да ти давам пространство – каза тя.

– Добре.

– Искам да отидеш на лекар. Това е третият ти припадък от Деня на благодарността насам.

Ей Джей поклати глава.

- Здравната ми осигуровка е пълен боклук, мила Ейми. А и доктор Роузен ще каже, че е същото нещо, което си имам от години. Ще отида на редовния си преглед за застраховката през март, както всяка година.

Амелия влезе в банята.

- Може би доктор Роузен ще ти предпише ново лекарство? – попита тя, като застана между него и огледалото, и намести щедрото си дупе на новия плот с две мивки, който бяха сложили миналия месец. – Ти си много важен за мен, Ей Джей.

– Не съм точно президентът на Америка – отвърна ѝ саркастично той.

– Ти си бащата на Мая. И любовта на живота ми. И доставчикът на култура за тази малка общност.

Ей Джей направи престорена гримаса, после целуна оптимистичната и винаги търсеща щастие Амелия по устата.

Коледа и Нова година минаха и заминаха, майка му се върна благополучно в Аризона, Мая тръгна пак на училище, а Амелия на работа. Истинският подарък на празниците, помисли си Ей Джей, е, че те все някога свършват. Той обичаше рутината. Обичаше да прави закуска рано сутрин. Обичаше да тича до книжарницата.

Облече екипа за тичане, направи няколко разтягания, сложи лентата си за глава, метна раницата на гърба си и се подготви за джогинга си до книжарницата. Сега, когато вече не живееше над нея, пътят му бе точно в обратната посока на онзи, по който бягаше, когато Ник бе жива, когато Мая беше бебе и в първите години на брака му с Амелия.

Тичаше покрай къщата на Исмей, в която тя някога живееше с Дениъл, а сега споделяше с Ламбиаз. Тичаше покрай мястото, където Дениъл бе загинал. И покрай старото танцово студио. Как се казваше учителката? Знаеше, че немного отдавна се бе преместила в Калифорния и студиото бе празно. Запита се кой ли ще учи малките момиченца в Алис Айлънд да танцуват? Тичаше покрай началното училище на Мая, покрай основното и покрай гимназията ѝ. Гимназия. Имаше си гадже. Момчето на Фърнес, писателя. Чуваше ги как спорят през цялото време. После минаваше напряко през полето. Така направи и сега. Почти бе изминал улица "Капитан Уигинс", когато припадна.

Температурата беше минус пет градуса и когато дойде на себе си, ръката му бе посиняла от допира до леда.

Изправи се и пъхна ръцете си в джобовете на якето си, за да ги стопли. Никога преди не беше припадал, докато тичаше.

– Мадам Оленска – спомни си внезапно той.

Доктор Роузен му направи обстоен преглед. Ей Джей беше в добро здраве за възрастта си, но имаше нещо странно в очите му, което накара лекарката да се умълчи.

– Имаш ли някакви други проблеми? – попита тя.

– Ами... Може би просто остарявам, но се улавям, че правя словесни грешки.

– Грешки?

– Усещам се и се поправям, не е толкова зле. От време на време заменям някоя дума с друга. "Дере" вместо "дете". Или пък миналата седмица: нарекох "Гроздовете на гнева"[90] "Грозниците на греха". Очевидно това създава проблеми в работата ми. Бях напълно убеден, че казвам правилно заглавието. Жена ми мисли, че може да има някакви лекарства, които да ми помогнат за тези пристъпи.

– Афазия[91] – каза лекарката. – Не ми харесва това.

Имайки предвид медицинската история на Ей Джей с временните припадъци, тя реши да го изпрати при мозъчен специалист в Бостън.

– Как е Моли? – попита той, за да смени темата. Бившата му продавачка не работеше при него от вече шест-седем години.

– Приеха я в... – и лекарката спомена името на известна писателска програма, но Ей Джей не я слушаше. Мислеше за мозъка си. Хрумна му, че е странно да използваш нещо, което може да не работи, за да обмисляш това, което не работи... – и мисли, че ще напише следващия Велик американски роман. Предполагам, че за това сте виновни ти и Никол.

– Поемам пълна отговорност – каза Ей Джей.

Глиобластома мултиформе.

– Можеш ли да ми го произнесеш буква по буква? – попита Ей Джей. Не беше взел никого на срещата. Не искаше да знаят, преди да е сигурно. – Искам да го проуча по-подробно после.

Ракът беше толкова рядък, че онкологът в Главната болница на Масачузетс не беше срещал такъв случай никъде освен в научните публикации и в сериала "Анатомията на Грей".

– Какво е станало с пациента от научната публикация? – попита Ей Джей.

– Умрял е, след две години – отвърна онкологът.

– Две добри години?

– Една доста добра година.

Той се пробва с втория вариант.

– А с другия, от сериала?

Лекарят се разсмя с онзи пресилен смях, който трябваше да изпълни целия кабинет. Виждате ли, ракът може да бъде забавен.

– Не мисля, че трябва да правим прогнози въз основа на телевизионни сериали, мистър Фикри.

– Какво стана?

– Мисля, че му направиха операция, живя един-два епизода, реши, че е спасен, предложи брак на приятелката на лекаря, получи инфаркт, който очевидно бе без връзка с рака на мозъка, и почина в следващата серия.

– О.

– Сестра ми пише сценарии и мисля, че в телевизията наричат това "триепизодно действие".

– Значи се предполага да живея някъде между три епизода и две години.

Онкологът се разсмя отново звучно и продължително.

– Добре. Чувството за хумор е ключът към справянето със ситуацията. Бих казал, че оценката ви е сравнително точна.

Лекарят поиска да направят веднага операция.

– Веднага?

– Симптомите ви са били прикрити от припадъците ви, мистър Фикри. Скенерът показва, че туморът ви е доста напреднал. Ако бях на ваше място, не бих чакал.

Операцията щеше да струва почти колкото къщата им. Не беше ясно как скромната здравна застраховка на Ей Джей, собственик на дребен бизнес, щеше да я покрие.

– Ако направя операцията, колко време ще ми спечели тя? – попита Ей Джей.

– Зависи каква част от тумора успеем да махнем. Десет години, ако изчистим всичко. Две години, може би, ако не успеем. Този вид тумори имат неприятната склонност да се развиват отново.

– А ако го махнете успешно, но се появят усложнения и остана зеленчук?

– Не обичаме подобни термини, мистър Фикри. Но туморът е в левия ви фронтален лоб. Може да имате определени вербални затруднения. Увеличена афазия например. Но няма да махнем толкова, че да не бъдете себе си и да се превърнете във вегетиращо човешко същество. Разбира се, ако туморът не се лекува, ще расте и ще влияе върху езиковия център на мозъка ви, докато той в крайна сметка не бъде заличен. Независимо дали ще го оперираме, или не, по всяка вероятност това ще се случи.

Странно, но в този момент Ей Джей се замисли за Пруст. Макар да се преструваше, че е чел цялото проклето нещо, всъщност бе прочел само първата част на "По следите на изгубеното време". И това му беше трудно, а сега изведнъж си помисли: Поне вече няма да ми се наложи да прочета и останалото.

– Трябва да го обсъдя със съпругата и с дъщеря си – каза той.

– Разбира се – кимна онкологът, – но не се бавете много.

Във влака до ферибота за Алис Ей Джей мислеше за колежа на Мая и как Амелия щеше да успява да изплаща ипотеката на къщата, която бяха купили преди по-малко от година. Докато вървеше по улицата към дома си, вече бе решил, че няма да се подложи на операцията, ако това означаваше да остави най-любимите си същества разорени.

Не знаеше как да се изправи пред тях с ужасната новина, затова позвъни на Ламбиаз и двамата се срещнаха в бара.

– Разкажи ми някоя добра полицейска история – каза Ей Джей.

- История за добро ченге или за интересен случай, включващ полицаи?

– И двете. Зависи от теб. Искам да чуя нещо, което да ме откъсне от проблемите ми.

– Какви проблеми имаш? Идеална жена. Идеално дете. Добър бизнес.

– Ще ти кажа после.

Ламбиаз кимна.

– Добре. Нека да помисля... Може би преди около петнайсет години имаше едно хлапе, ходеше в гимназия "Алистаун". Не беше се вясвал в училище от месец. Всеки ден казвал на родителите си, че отива на училище, и всеки ден ходел някъде другаде. Дори когато го оставяли пред самото училище, той влизал, после се измъквал и изчезвал.

– Къде е ходел?

– Точно това е въпросът. Родителите мислеха, че сигурно се е забъркал в някакви сериозни проблеми. Беше трудно хлапе, което се мотаеше с други трудни хлапета. Всички носеха смъкнати дънки и имаха лоши оценки. Родителите му имаха сергия за храна на плажа ѝ не бяха богати. Хората не знаеха какво да правят и ме помолиха за помощ. Един ден реших да проследя хлапето. То отиде на училище, остана там час-два, после се измъкна навън. Тръгнах след него и в крайна сметка се озовахме пред сграда, в която никога не бях влизал. Беше на главната улица и "Паркър". Сещаш ли се?

– Там е библиотеката.

– Бинго. Знаеш, че по онова време не четях много. И така, последвах го по стълбището и в читалнята, в най-отдалечената ѝ част, като си мислех, че вероятно ще се надруса или нещо подобно. Идеалното място, нали? Изолирано. Но знаеш ли какво взе той там?

– Книги, предполагам. Това е очевидният отговор.

– Една дебела книга. Беше по средата на "Безкрайна шега" на Дейвид Уолъс[92]. Чувал ли си за нея?

– Шегуваш се!

– Момчето четеше "Безкрайна шега". Каза ми, че не може да чете вкъщи, защото има петима по-малки братя и сестри, за които да се грижи, а не може да чете и в училище, защото приятелчетата му го подигравали. Затова бягал от училище, за да наваксва в библиотеката. Книгата изисквала много концентрация. "Чуй, hombre, каза ми той, в даскалото няма нищо за мен. Всичко е в тази книга."

– Явно подчертаваш, че е латино, след като използва думата hombre. Много испаноезични хора ли има на Алис Айлънд?

– Намират се.

– И какво направи ти?

– Изритах го по задника и го закарах обратно в училище. Директорът се чудеше как да го накаже. Попитах хлапето колко време според него ще му е нужно да дочете книгата. То каза: "Около две седмици". И аз препоръчах на директора заради провинението му да го отстрани от училище за две седмици.

– Определено си измисли тази история – каза Ей Джей. – Признай си го. Хулиганчетата не бягат от училище, за да четат "Безкрайна шега".

– Така си беше, кълна се в Господ – отвърна Ламбиаз, но после избухна в смях. – Добре де. Но ти изглеждаше толкова потиснат, че исках да ти разкажа история, която да ти повдигне духа.

– Благодаря ти. Много ти благодаря.

Ей Джей си поръча нова бира.

– Какво искаше да ми кажеш?

– Странно е, че спомена "Безкрайна шега". Защо избра точно тази книга?

– Гледам я от години в книжарницата. Заема много място на рафта.

Ей Джей кимна.

– Веднъж спорих много с един мой приятел за този роман. Той го обичаше. Аз го мразех. Но най-смешното в този спор е това, което ще ти призная сега...

- Да?

– Че така и не дочетох "Безкрайна шега" – разсмя се Ей Джей. – Тя и Пруст влизат в списъка ми с недовършените книги, слава на бога. Между другото, мозъкът ми е на пихтия.

Отпи от питието си и извади бележката от джоба си, за да я прочете.

– Глиобластома мултиформе. Превръща те в зеленчук, а след това умираш. Поне ставало бързо.

Ламбиаз остави бирата си на масата.

– Сигурно има възможност за операция или нещо такова.

– Има, но струва майка си и баща си. А и така или иначе само ще забави за кратко нещата. Няма да оставя Ейми и Мая разорени, без пукната пара само за да удължа живота си с някой и друг месец.

Ламбиаз надигна чаша и довърши бирата си. Даде знак на бармана да му донесе още една.

– Мисля, че трябва да ги оставиш сами да решат това.

– Те ще се поддадат на чувствата си и ще реагират импулсивно.

– Остави ги да го направят.

– Правилното нещо според мен е да оставя тъпия си мозък да се пръсне.

Ламбиаз поклати глава.

– И ще го причиниш на Мая?

– Нима ще е по-добре за нея да има баща със скапан, полумъртъв мозък и никакви пари за колеж?

Тази нощ в леглото, след като угасиха лампите, Ламбиаз притисна Исмей близо до себе си.

– Обичам те – каза ѝ той. – И искам да знаеш, че няма да те съдя за нищо, каквото и да си направила в миналото.

– Добре – каза тя. – Полузаспала съм и не знам за какво говориш.

– Знам за раницата в гардероба – прошепна ѝ Ламбиаз. – Знам, че книгата е там. Не знам как се е озовала тук и не искам да разбирам. Но единственото правилно решение е да бъде върната на собственика ѝ.

След дълго мълчание Исмей отвърна:

– Книгата е съсипана.

– Но дори повреден, един "Тамерлан" все ще струва нещо – каза Ламбиаз. – Проверих на сайта на аукционна къща "Кристис" и последното такова копие на пазара се е продало за петстотин и шейсет хиляди долара. Предполагам, че едно повредено ще може да се продаде за около петдесет хиляди примерно. Ей Джей и Ейми се нуждаят от тези пари.

– Защо?

Той ѝ разказа за рака на Ей Джей и тя закри лицето си с ръце.

– Ето какво ще направим – продължи Ламбиаз. – Ще изтрием книгата от отпечатъци, ще я сложим в плик и ще я върнем. Никой няма да разбере откъде е дошла.

Исмей включи нощната лампа.

– Откога знаеш?

– От първата нощ, която прекарах в дома ти.

– И не си направил нищо? Защо не ме предаде? – изгледа го втренчено тя.

– Защото не беше моя работа, Изи. Не бях поканен в дома ти като полицай, като служител на закона. Нямах право да ровя из нещата ти. А и се досетих, че навярно зад това се крие някаква история. Ти си добра жена, Изи, и животът ти не беше лесен.

Тя се надигна и приседна в леглото. Цялата трепереше. Отиде до гардероба и извади раницата.

– Искам да знаеш какво се случи.

– Не е необходимо.

– Моля те, искам да ти кажа. И не ме прекъсвай. Ако ме прекъснеш, няма да успея да ти кажа всичко.

– Добре, Изи.

– Първия път, когато Мериън Уолъс дойде да ме види, бях бременна в петия месец. Тя водеше Мая със себе си и детето беше на около две години. Мериън беше много млада, много красива, много висока и с уморени златистокафяви очи. Каза ми: "Мая е дъщеря на Дениъл". И аз казах – и не се гордея с това: "Откъде да знам, че не ме лъжеш?". Виждах отлично, че не лъже. Познавах съпруга си. Познавах и типа момичета, които харесваше. Изневеряваше ми от деня, в който се оженихме, а вероятно и преди това. Но обичах книгите му – или поне онази, първата. И се надявах, че някъде дълбоко вътре в него човекът, който бе написал тези неща, все още е там. Вярвах, че не можеш да напишеш толкова прекрасни неща и да имаш толкова грозно сърце. Но това бе истината. Той бе прекрасен писател и ужасен човек.

Не мога да прехвърлям вината върху Дениъл за всичко обаче – продължи Исмей. – Не мога да го виня за моето участие в историята. Разкрещях се на Мериън Уолъс. Беше на двайсет и една, но приличаше на дете. "Мислиш ли, че си първата, която идва тук и твърди, че детето ѝ е от Дениъл?" Тя се извини, не спираше да се извинява. Каза ми: "Не е нужно детето да присъства в живота на Дениъл Париш..." Все го наричаше така, с двете му имена. Беше му почитателка, разбираш ли? Уважаваше го. "Не е нужно детето да присъства в живота на Дениъл Париш. Няма да ви безпокоим отново, кълна се в Господ. Просто имаме нужда от малко пари, за да си стъпим на краката. За да продължим. Той каза, че ще ми помогне, но сега не мога да го намеря никъде." Беше напълно логично. Дениъл винаги пътуваше, беше канен автор – училище в Швейцария, гостуване в Лос Анджелис и т.н., не че някое от тези пътувания водеше до нещо смислено. "Добре, казах ѝ аз, ще се опитам да се свържа с него и ще видя какво можем да направим. Ако той потвърди, че историята ти я вярна..." Но аз вече знаех, че е, Ламбиаз! "Ако той потвърди, че историята ти е вярна, може би ще направим нещо." Момичето поиска да разбере как може да се свърже с мен. Казах, че аз ще се свържа с нея. Същата вечер говорих с Дениъл по телефона. Беше приятен разговор, какъвто не бяхме имали от много време, и аз не споменах Мериън Уолъс. Той бе много загрижен за мен, правеше планове за бебето ни. "Исмей, каза ми, когато бебето се роди, ще стана различен мъж." Бях го чувала и преди. "Не, сериозен съм, настоя той. Определено ще пътувам по-малко. Ще си стоя у дома, ще пиша повече, ще се грижа за теб и за дребосъка." Винаги умееше да говори добре и аз исках да вярвам, че това е нощта, в която всичко в брака ни щеше да се промени. И тогава реших, че ще се погрижа веднъж и завинаги за проблема с Мериън Уолъс. Щях да намеря начин да откупя свободата ни от нея.

Хората в този град винаги са смятали, че семейството ми притежава повече пари, отколкото всъщност имаме – въздъхна Исмей. – С Ник имахме малки тръстови фондове, но парите не бяха милиони. Тя купи със своите книжарницата, а аз – тази къща. Това, което ми остана, съпругът ми го похарчи много бързо. Първата му книга се продаваше много добре, но другите – не толкова, а винаги е имал скъп вкус и нередовни доходи. Аз съм обикновена учителка. С Дениъл изглеждахме богати, но всъщност бяхме бедни.

Долу, в подножието на хълма, домът на сестра ми бе пуст – тя бе мъртва от повече от година и половина, а съпругът ѝ упорито се напиваше до смърт. Чувствах се длъжна пред нея и някои вечери го проверявах как е. Влизах вътре, измивах повръщаното от лицето му и го завличах в леглото. Една нощ пак го посетих. Ей Джей бе припаднал, както обикновено. А "Тамерлан" бе поставена на масата пред него. Тук трябва да вметна, че бях с Ей Джей в деня, в който намери книгата. Не че някога е предлагал да си разделим парите, което може би щеше да е почтеното в този случай. Скръндзавото копеле сигурно никога нямаше да отиде на онази разпродажба, ако не бях аз. Така че сложих Ей Джей в леглото и отидох да почистя дневната, която бе истинска кочина. Изтрих всичко и последното, което направих, дори без да помисля съзнателно за това, бе да пъхна книгата в чантата си.

На следващия ден всички търсеха "Тамерлан", но аз бях извън града. Отидох в Кеймбридж за един ден. Намерих общежитието на Мериън и метнах книгата на леглото ѝ. "Виж, можеш да продадеш това. Струва много пари." Тя погледна книгата със съмнение и попита: "Еротична ли е?". "Не, отвърнах ѝ аз, на Дениъл е и той искаше ти да я имаш, но не бива никога да казваш как е попаднала в теб. Занеси я в някоя аукционна къща или при търговец на ценни книги. Кажи, че си я намерила в кош със стари книги, измисли нещо..." Известно време не чух нищо от Мериън Уолъс и мислех, че това е краят на историята – гласът на Исмей изведнъж заглъхна.

– Но не е било така? – попита Ламбиаз.

– Не. Тя се появи у дома с Мая и книгата точно преди Коледа. Каза, че е ходила във всяка аукционна къща и при всеки антиквар в района на Бостън, но никой от тях не искал да се забърква с книгата, защото нямала доказателства за начина, по който се е сдобила с нея, а и ченгетата се били обаждали за откраднато копие на "Тамерлан". Извади книгата от чантата си и ми я подаде. "Какво да правя с това?", тръсна глава тя. Книгата падна на пода и малкото момиченце я взе и започна да я прелиства, но никоя от нас не ѝ обърна внимание. Големите кехлибарени очи на Мериън Уолъс бяха пълни със сълзи и тя каза: "Чели ли сте "Тамерлан", мисис Париш? Толкова е тъжна". Поклатих глава. "Това е поема за този тюркски завоевател, който се отказал от любовта на живота си – едно бедно селско момиче, заради властта." Втренчих се в нея и я попитах: "Това ли смяташ, че става тук? Смяташ, че ти си някакво бедно селско момиче, а аз съм злата жена, която те лишава от любовта на живота ти?" "Не", отвърна тя. В този момент детето почна да плаче. Мериън каза, че най-лошото от всичко е, че е знаела много добре какво върши. Дениъл бил на посещение в колежа ѝ за литературно четене. Тя обичала книгата му и когато е спала с него, е знаела много добре, че е женен – била чела биографията му отзад на корицата стотици пъти. "Допуснах толкова много грешки", каза тя. "Не мога да ти помогна", казах аз. Тя поклати глава и вдигна детето си. "Сега ще се прибираме, каза тя. Весела Коледа." И си тръгнаха. Бях доста разстроена, затова отидох до кухнята да си направя чай. Когато се върнах в дневната, забелязах, че малкото момиченце бе оставило раничката си. "Тамерлан" лежеше до нея на пода. Вдигнах книгата. Смятах да се вмъкна в апартамента на Ей Джей на следващия ден и да я върна. И тогава забелязах, че е покрита с драсканици. Мая я бе съсипала! Пъхнах я в раничката и я прибрах в гардероба. Не възнамерявах да я крия тук дълго време. Мислех, че Дениъл може да я намери и да ме разпитва за нея, но това така и не стана. На него му бе все едно какво се случва с другите хора. Онази нощ Ей Джей ми се обади и ме попита с какво може да се храни малко дете. Мая бе при него, в апартамента му, и аз се съгласих да отида.

– На следващия ден намерихме тялото на Мериън Уолъс край фара – каза Ламбиаз.

– Да. Изчаках да видя дали Дениъл ще каже нещо, дали ще разпознае момичето и ще признае детето, но той не го направи. А аз бях страхливка и никога не повдигнах темата пред него.

Ламбиаз хвана ръцете ѝ.

– Вече нищо от това няма значение – каза той след малко. – Ако е имало някакво престъпление...

– Имаше престъпление – настоя Исмей.

– Ако е имало престъпление – повтори той, – всички, които са знаели за него, са мъртви.

– С изключение на Мая.

– Животът на Мая се нареди прекрасно – каза Ламбиаз.

Исмей тръсна глава.

– Така е, нали?

– Ето как виждам аз положението – каза Ламбиаз. – Когато си откраднала тази книга, си спасила живота на Ей Джей. Така смятам аз.

– Какво ченге си ти? – попита Исмей.

– От старите – отвърна той.

Следващата нощ, както всяка трета сряда от всеки месец през последните десет години, в "Айлънд Букс" се провеждаше читателският клуб на началник Ламбиаз. Отначало полицаите се чувстваха задължени да идват, но клубът си бе спечелил истинска популярност през годините. Сега това бе най-голямата читателска общност на острова. Полицаите все още бяха основното ядро на клуба, но постепенно се бяха присъединили и жените, и дори порасналите деца на някои от тях. Преди години Ламбиаз въведе политиката "Забранено за оръжия", защото едно младо ченге бе извадило и насочило пистолета си срещу друг колега по време на особено разгорещен спор за "Къщата от пясък и мъгла"[93].

По-късно Ламбиаз сподели с Ей Джей, че изборът на книгата е бил грешка. "Има един интересен полицейски персонаж, но прекалено много морална двусмисленост. Отсега нататък ще се придържам към по-лесни неща по отношение на жанра." С изключение на този инцидент в групата не бе имало друг случай на насилие. Освен в съдържанието на книгите, които обсъждаха, естествено.

Както му беше обичай, Ламбиаз пристигна в книжарницата по-рано – за да подреди столовете и да си поговори с Ей Джей.

– Намерих това до вратата – каза той, влизайки вътре, и му подаде малък пакет от онези с уплътнението от мехурчета вътре, в които се изпращаха чупливи неща. Върху него бе изписано името на Ей Джей.

– Вероятно поредното копие за четене.

– Не говори така – разсмя се Ламбиаз. – Може да е следващият хит тук.

– Да, сигурно. Навярно е Великият американски роман. Ще го добавя към купчинката си: Неща, които да прочета, преди мозъкът ми да спре да работи.

Ей Джей остави пакета на щанда, а Ламбиаз не откъсваше поглед от него.

– Никога не знаеш, нали...

– Аз съм като момичето, което е излизало на прекалено много срещи. Преживял съм прекалено много разочарования. Имаше прекалено много обещания за "онзи, единствения" – а, повярвай ми, те никога не се оказаха такива. Като полицай не приемаш ли и ти нещата по този начин?

– По кой начин?

– Циничния, да речем – обясни Ей Джей. – Не си ли стигал до момента, в който очакваш само най-лошото от хората, и то всеки път?

Ламбиаз поклати глава.

– Не. Виждам толкова добри хора, колкото и лоши.

– Да бе, кажи ми няколко.

– Хора като теб, приятелю – прокашля се Ламбиаз и Ей Джей не успя да измисли подходящ отговор. – Какво ново, което не съм чел? Трябва да подбера акценти за "Изборът на полицая".

Ей Джей отиде до отдела с криминална литература. Огледа гръбчетата на книгите, които основно бяха черни и червени, с главни букви отпред в сребристо и бяло. Тук-там монотонността бе нарушавана от ярък изблик в искрящ цвят. Защо една книга е различна от останалите? Различни са, помисли си Ей Джей, защото са такива, различни. Трябва да погледнем в много от тях. Трябва да повярваме. Съгласяваме се понякога да се разочароваме, за да можем да се въодушевяваме от другите сега и впоследствие, отново и отново.

Избра една книга и я подаде на приятеля си.

– Може би тази?

"За какво говорим, когато говорим за любов"[94]

Реймънд Карвър, 1980 г.

Две двойки се напиват много, обсъждат какво е и какво не е любовта.

Много съм разсъждавал по въпроса защо е толкова по-лесно да се пише за нещата, които не харесваме/мразим/ или признаваме, че са неприятни, отколкото за нещата, които обичаме. Това е любимият ми къс разказ, Мая, и все пак не мога да ти обясня защо.

(А ти и Амелия сте любимите ми хора.)

Ей Джей Ф.

P.S. Това важи с пълна сила и за нещата, писани в интернет, разбира се.

- Обект 2200. Добавка в последната минута в следобедния ни аукцион и рядка възможност за ценителите на стари издания. "Тамерлан и други поеми" от Едгар Алън По. Написана е, когато По е на осемнайсет години, и излиза под името Бостънеца. Отпечатани са само петдесет бройки. "Тамерлан" ще бъде перлата в короната на всяка сериозна колекция. Това копие има някои поражения по гръбчето и по корицата – има рисунки с молив. Уврежданията обаче не омаловажават красотата, нито намаляват стойността на този рядък обект, който в никакъв случай не бива да бъде подценяван. Нека наддаването започне от начална цена двайсет хиляди долара.

Книгата се продаде за седемдесет и две хиляди долара, скромно надвишавайки очакванията на аукционната къща.

След комисионата и данъците останаха достатъчно пари, за да покрият операцията на Ей Джей и първия курс лъчетерапия.

Дори след като получи чека от "Кристис", той се колебаеше дали да се подлага на лечението. Все още смяташе, че парите ще бъдат по-добре похарчени, ако отидат за образованието на Мая в колежа.

– Не – каза Мая. – Аз съм умна. Ще получа стипендия. Ще пиша най-тъжните есета за прием – как едно сираче е било изоставено в книжарница от самотна майка и как осиновителят ми се е разболял от рядък рак на мозъка, но я ме вижте сега. Изявен представител на общността. Членовете на приемните комисии направо ще лапнат историята, татко.

– Това е ужасно цинично от твоя страна, малка моя откачалке – разсмя се Ей Джей, усмихвайки се на чудовището, което бе създал.

– И аз имам пари – настоя жена му.

Основното бе, че жените в живота на Ей Джей искаха той да живее, затова насрочи операцията.

– Заради престоя си на това място започвам наистина да мисля, че "Късно разцъфване" е пълна измишльотина – каза огорчено Амелия. Изправи се и отиде до прозореца. – Как искаш да са щорите? Пуснати или вдигнати? Ако ги вдигна, ще имаме хубава естествена светлина и чудесна гледка към детската болница отсреща. Ако ги спусна, ще се наслаждаваш на мъртвешката ми бледност под светлината на флуоресцентната лампа. От теб зависи.

– Вдигнати – каза Ей Джей. – Искам да те запомня на по-добра светлина.

– Помниш ли как Фридман казва в книгата си, че не можеш напълно да опишеш болнична стая? Как тогава си мислехме, че това е много поетично? Отвратена съм от нас. На този етап от живота си вече разбирам хората, които така и не пожелаха да прочетат тази книга. Разбирам дизайнера, сложил на корицата цветя и ходила. Защото знаеш ли? Всъщност можеш да опишеш една болнична стая. Тя е сива. Ако има някакво изкуство по стените, то е най-лошото, което може да се види някъде. Като нещата, които дори най-долнопробният хотел би отхвърлил. Всичко мирише така, сякаш някой се опитва да прикрие миризмата на урина.

– Ти обичаш "Късно разцъфване", Ейми.

Тя така и не му бе казала за Леон Фридман.

– Но не искам да съм в някаква тъпа версия на тази книга, когато съм едва на четирийсет години.

– Смяташ ли, че тази операция наистина е толкова необходима?

Амелия изпуфтя.

– Да, смятам. Първо, насрочена е за след двайсет минути, така че и да я отложим, едва ли ще си върнем парите. И второ, главата ти е обръсната и приличаш на терорист. Не виждам никакъв смисъл да се отказваме.

– Струва ли си да дадем всички тези пари за някакви си две години, в които вероятно ще бъда жалък полутруп? – попита Ей Джей.

– Да, струва си – каза тя и го хвана за ръката.

– Спомням си жената, която ми говореше колко е важно да сме на една и съща вълна, да споделяме еднаква чувствителност. Спомням си жената, която ми каза, че е скъсала с истински американски герой, защото не са имали за какво да си говорят. Това може да се случи и с нас, нали знаеш? – каза Ей Джей.

– Това е напълно различно – отвърна решително Амелия. Миг по-късно тя извика: – МАМКА МУ!

Ей Джей помисли, че е станало нещо сериозно, защото Амелия никога не ругаеше.

– Какво има?!

– Проблемът е, че май наистина харесвам най-много ума ти.

Той се разсмя, а тя подсмръкна леко.

– О, я спри тези сълзи. Не искам да ме съжаляваш.

– Не плача за теб. Плача за себе си. Знаеш ли колко време ми отне да те намеря? Знаеш ли на колко ужасни срещи съм била? Не мога... – Амелия се задъха, – не мога да влизам пак в сайтове за запознанства. Просто не мога.

– Голямото пиле винаги гледа напред.

– Какво? Аз ли съм Голямото пиле?! Не можеш да ми измисляш прякори на този етап от връзката ни!

– Ще срещнеш някого. Аз срещнах.

– Майната ти. Харесвам те. Свикнала съм с теб. Ти си единствен, задник такъв. Не мога тепърва да срещам нов човек.

Той я целуна, а тя пъхна ръка под болничната му нощница и го стисна между краката.

– Обичам да правя секс с теб. Ако се превърнеш в зеленчук след операцията, може ли още да правя секс с теб? – попита Амелия.

– Разбира се – каза Ей Джей.

– И няма да си развалиш мнението за мен?

– Няма. Но не съм сигурен, че ми е приятна посоката, в която тръгна този разговор.

– Познавахме се четири години, преди да ме поканиш на среща.

– Вярно е.

– Беше толкова гаден с мен първия ден, когато се запознахме.

– Също е вярно.

– Прецакана съм. Как ще намеря друг мъж като теб?

– Изглеждаш забележително незаинтересувана от това, което ще се случи с мозъка ми.

– Мозъкът ти е свършен. И двамата го знаем. А какво ще стане с мен?

– Горката Ейми.

– Да, преди бях жената на книжаря. Това си е и без друго достойно за съжаление. Скоро ще бъда вдовицата на книжаря.

Тя го целуна по зле работещата му глава.

– Харесвам този мозък. Харесвам този мозък! Той си е много добър мозък.

– Аз също го харесвам – каза Ей Джей.

Санитарят вкара количката в стаята.

– Обичам те – каза Ейми и сви рамене с примирение. – Ако това са последните думи, които ще си спомняш от мен, бих искала да са по-мъдри, но това е всичко, което знам. Само това мога да ти кажа.

Когато той се събуди, думите си бяха пак там. Отне му известно време, преди да си спомни някои от тях, но не ги беше изгубил.

Кръв.

Обезболяващо.

Повръщам.

Кофа.

Хемороиди.

Диария.

Вода.

Блистери.

Памперс.

Лед.

След операцията го преместиха в изолирано крило на болницата за един месец – толкова щеше да продължи курсът с лъчетерапията. Имунната му система беше толкова увредена от облъчването, че не му бяха позволени никакви посетители. Никога в живота си не се беше чувствал толкова самотен, дори в първите месеци след смъртта на Ник. Искаше му се да може да пие, но облъченият му стомах нямаше да понесе алкохола. Такъв беше животът му преди Мая и преди Амелия. Човек не е остров, затворен в себе си. Или ако е такъв, това не е най-доброто, което може да му се случи.

Когато не повръщаше или не се мяташе в неспокоен полусън, се ровеше в четеца, подарък от майка му за миналата Коледа. (Сестрите твърдяха, че електронният четец е по-здравословен за него от хартиените книги.) "Трябва да напишат това като реклама на кутията отгоре", казваше Ей Джей. Установи, че не може да остане достатъчно буден, за да прочете наведнъж един цял роман. Късите разкази бяха по-добър вариант. И докато четеше, откри, че му се иска да направи нов списък с разкази за Мая. Тя щеше да стане писател, сигурен бе. Той самият не беше такъв, но бе размишлявал доста за тази професия и искаше да ѝ сподели своите мисли. Мая, романите определено имат своето очарование, но най-елегантното творение във вселената на прозата е късият разказ. Овладей до съвършенство късия разказ и ще владееш света, помисли си той миг, преди да се унесе. Трябва да запиша това. Протегна се за химикалка, но наблизо до него нямаше никаква.

В края на лечението онкологът установи, че туморът му нито се е свил, нито е нараснал. Даде на Ей Джей една година. "Говорът ви и всичко друго най-вероятно ще се влоши", каза лекарят с глас, който според Ей Джей бе неуместно весел. Независимо от всичко той бе щастлив, че се прибира у дома.

"Продавачът на книги"[95]

Роалд Дал, 1986 г.

Истински бонбон за продавач на книги, който има странен и порочен начин за измъкване на пари от клиентите. Ако използваме термини, това е обичайната колекция от гротескни персонажи на Дал. От гледна точка на сюжета обратът идва прекалено късно и не успява да "изкупи" недостатъците на разказа."Продавачът на книги" наистина не би трябвало да е в този списък – не е чак толкова изключителен и не представя Дал по най-добрия възможен начин. Определено не е като "Смъртоносният агнешки бут" и все пак – ето го. Как да се аргументирам за неговото присъствие, когато знам, че е по-скоро посредствен? За мен той има смисъл. Колкото по-дълго самият аз върша това (да продавам книги, имам предвид, но също така и да живея, ако не е прекалено сантиментално), толкова повече вярвам, че това е смисълът на всичко. Да се свържеш с текста, с хората, моя малка откачалке. Просто да се свържеш.

Ей Джей Ф.

Толкова е просто, помисли си той. Мая, искаше да каже, открих го.

Но мозъкът му не му позволи.

Думите, които не можеш да намериш, можеш да ги заемеш.

Четем, за да знаем, че не сме сами. Четем, защото сме сами. Четем и вече не сме. Ние не сме сами.

Животът ми е в тези книги, искаше да ѝ каже. Прочети ги и ще опознаеш сърцето ми.

Ние, хората, не сме точно романи.

Сравнението, което търсеше, бе почти пред него.

Не сме и къси разкази. Въпреки че в този момент неговият собствен живот му се струваше най-близо до това сравнение.

В крайна сметка ние сме събрано творчество.

Беше чел достатъчно, за да знае, че няма сборник, в който всеки разказ да е съвършен. Някои са успешни. Други са провал. Ако имаш късмет, може да се окаже, че си изключителен, истински шедьовър. Накрая хората така или иначе помнят само последните, изключителните, а дори и тях не ги помнят много дълго.

Не, не много дълго.

– Татко – каза Мая.

Ей Джей се опита да разбере какво му казва. Устните и звуците. Какво означаваха?

За щастие тя повтори. "Татко."

Да, татко. Аз съм татко. Превърнах се в татко. Бащата на Мая. Таткото на Мая. Татко. Каква дума. Каква голяма малка дума. Каква дума и какъв свят! Разплака се. Сърцето му бе препълнено, а нямаше думи да го изрази. Знам за какво служат думите, помисли си той. Освобождават ни от чувствата.

- Не, татко. Моля те, недей. Всичко е наред – прегърна го тя.

Четенето вече го затрудняваше. Ако се постараеше наистина много, успяваше да се пребори с някой къс разказ. Романите му бяха непосилни. Да пише, му беше по-лесно, отколкото да говори. Не че беше чак толкова лесно. Пишеше по един параграф на ден. Параграф за Мая. Не беше много, но само това му бе останало, което можеше да ѝ даде.

Искаше да ѝ каже нещо много важно.

– Боли ли? – попита тя.

Не, помисли си той. Мозъкът няма сензори за болка и следователно не може да боли. Загубата на разума му се оказа любопитен, лишен от болка процес. Струваше му се нелепо, нещо такова заслужава да боли повече.

– Боиш ли се? – попита Мая.

Не от смъртта, помисли си Ей Джей, само мъничко от онази част, в която все още ме има, но не съвсем. Всеки ден остава по-малко от мен. Днес съм мисли без думи. Утре ще бъда тяло без мисли. И така ще продължи. Но, Мая, сега ти си тук и аз съм толкова щастлив, че също съм тук. Дори без книги и без думи. Дори без разума си. Как, по дяволите, казваш и обясняваш такова нещо? Как изобщо започваш?

Мая се взираше в него и сега тя също се разплака.

– Мая – каза той, – само една дума е важна, само една има смисъл.

Погледна я да види дали го беше разбрала. Челото ѝ бе смръщено. Личеше, че не се е изразил достатъчно ясно. Мамка му. Напоследък повечето неща, които говореше, бяха безсмислици. Ако искаше да бъде разбран, най-добре беше да се ограничи в една дума. Но за да бъдат изразени някои мисли, е нужно повече от една дума.

Опита отново. Никога нямаше да спре да опитва.

– Мая, ние сме това, което обичаме. Това сме, което обичаме.

Мая поклати глава.

– Татко, съжалявам. Не разбирам.

– Не сме нещата, които събираме, добиваме, четем. Докато сме тук, на тази земя, сме само любов. Нещата, които обичаме. И те... мисля, че те наистина продължават да живеят.

Тя все още поклащаше глава.

– Не те разбирам, татко. Иска ми се да можех. Да извикам ли Ейми? Или пък се опитай да го напишеш?

Той се потеше. Разговорите вече не бяха забавни. А някога бяха толкова лесни. Добре, помисли си. Щом трябва да е една дума, нека да е една дума.

- Любов? – попита той. Надяваше се да я е произнесъл правилно.

Тя сбърчи вежди и се опита да разгадае изражението на лицето му и на разперените му ръце.

– Какво? Студено ли ти е, татко?

Ей Джей кимна и тя взе ръцете му в своите. Неговите наистина бяха студени, а сега се стоплиха и той реши, че е стигнал достатъчно близо за днес. Утре, може би, ще намери думите.

На погребението на книжаря въпросът, който си задаваха всички, бе какво ще стане с "Айлънд Букс". Хората са привързани към своите книжарници – повече, отколкото Ей Джей Фикри някога би предположил. Все пак има значение кой слага в ръцете на дванайсетгодишната ти дъщеря, която още си гризе ноктите, "Гънка във времето"[96], или кой ти продава туристическия справочник за Хавай, или настоява, че леля ти, която има много особен литературен вкус, ще хареса "Облакът Атлас"[97].

Освен това те харесваха "Айлънд Букс". И въпреки че не бяха абсолютно лоялни, въпреки че си купуваха понякога електронни книги и пазаруваха онлайн, им харесваше, когато другите казваха, че книжарницата е точно в сърцето на града им и че е второто или третото място, до което стигаш веднага след като слезеш от ферибота.

На погребението пристъпваха към Мая и Амелия и питаха – разбира се, много почтително: "Никой не може да замени Ей Джей, но все пак ще намерите ли някой, който да се занимава с книжарницата?".

Амелия не знаеше какво да прави. Обичаше Алис. Обичаше "Айлънд Букс". Нямаше никакъв опит в ръководенето на книжарница. Винаги бе работила от страната на издателския бизнес, а и сега повече от всякога имаше нужда от редовната си заплата и здравна осигуровка, защото трябваше сама да се грижи за Мая. Обмисли дали да не остави книжарницата и да наеме човек, който да я ръководи през седмицата, но планът не беше много добър. Щеше да ѝ се налага да пътува прекалено много и единственото логично решение бе двете с Мая да се преместят от острова. След седмица терзания, лош сън и интелектуални размишления тя реши да затвори книжарницата. Сградата, в която се намираше, и земята, на която бе разположена, щяха да струват доста скъпо. Ник и Ей Джей ги бяха купили изгодно преди години. Амелия обичаше "Айлънд Букс", но не можеше да я управлява като Ей Джей. Около месец и малко се опитваше да я продаде, но така и не се появи купувач. Пусна я за официална продажба чрез агенциите. "Айлънд Букс" щеше да затвори в края на лятото.

– Краят на една епоха – каза Ламбиаз на Исмей, докато похапваха пържени яйца в местната закусвалня. Сърцето му бе сломено от новината, но той и без това смяташе някой ден да напусне Алис. Следващата пролет правеше двайсет и пет години в полицията и вече имаше достатъчно спестени пари. Представяше си как си купува яхта и живее във Флорида Кийс като пенсионирано ченге от някой роман на Елмор Ленард. Опитваше се да убеди Исмей да тръгне с него и смяташе, че е на път да сломи съпротивата ѝ. Напоследък тя намираше все по-малко причини да му отказва, въпреки че бе едно от онези странни създания от Нова Англия, които наистина харесват зимата.

– Надявах се, че ще намерят човек, който да поеме книжарницата. Но истината е, че "Айлънд Букс" няма да е същата без Ей Джей, Мая и Амелия – каза Ламбиаз. – Няма да има същата атмосфера, същия дух.

– Вярно е – кимна Исмей. – Тъпо е обаче. Вероятно ще отворят там "Форевър 21".

– Какво е "Форевър 21"?

Исмей се разсмя.

– Изненадана съм, че не знаеш. Нима никога не е споменавано в някои от твоите тийнроманчета, които четеш?

– Терминът е "янг адълт" и в тях не се пише за такива неща.

– Верига за предимно младежки дрехи. И ако отворят такъв магазин, всъщност ще сме късметлии. Вероятно ще превърнат книжарницата в банка – отпи тя от кафето си. – Или в аптека.

– А може би ще отворят "Джамба Джус"[98]? – каза Ламбиаз. – Обичам "Джамба Джус".

Исмей се разплака.

Сервитьорката спря до масата и Ламбиаз ѝ кимна да разчисти чиниите.

– Знам как се чувстваш – каза той. – И на мен не ми харесва, Изи. Знаеш ли нещо смешно, свързано с мен? Преди да срещна Ей Джей и да започна да ходя в "Айлънд Букс", не четях много. Когато бях хлапе, учителите ми смятаха, че чета прекалено бавно, така че не си давах много зор.

– Кажи на дете, че не обича да чете, и то ще ти повярва – каза Исмей.

– По английска литература също имах основно слаби и средни оценки. След като Ей Джей осинови Мая, исках да имам някакво извинение, за да ходя там и да следя как се справя, затова продължавах да чета независимо какви книги ми даваше. И тогава започна да ми харесва.

Исмей се разплака още по-силно.

– Оказа се, че наистина харесвам книжарниците. Знаеш ли, срещал съм много хора във връзка с работата си. Мнозина минават през Алис Айлънд, особено през лятото. Виждал съм филмови звезди на почивка, виждал съм музиканти, телевизионни водещи и др. Но никой не може да се сравни с хората от книжния свят. Това е бизнес за джентълмени и дами.

– Не бих се изказвала толкова смело – каза Исмей.

– Не знам, Изи. Казвам ти. Книжарниците привличат правилния тип хора. Добри хора като Ей Джей и Амелия. Обичам да говоря за книги с хора, които обичат да говорят за книги. Обичам хартията. Харесва ми да я усещам между пръстите си, харесвам и чувството да имам книга в задния си джоб. Харесва ми и миризмата на нова книга.

Исмей го целуна.

– Ти си най-странното и забавно ченге, което някога съм срещала.

– Притеснявам се какво ще стане с Алис, ако на острова няма книжарница – каза Ламбиаз, докато допиваше кафето си.

– Аз също.

Той се надвеси през масата и я целуна по бузата.

– Ей, знаеш ли... хрумна ми една нелепа идея. Какво ще кажеш вместо да се местим във Флорида, ти и аз да поемем мястото?

– В тази икономическа ситуация това си е направо налудничава идея.

– Да – каза той. – Вероятно е така.

Сервитьорката попита дали искат десерт. Исмей отвърна, че не иска нищо, но Ламбиаз знаеше, че тя винаги си взема от неговия. Поръча парче ябълков пай с две вилици.

– Какво може да стане, ако все пак го направим? – продължи той. – Имам спестявания и много добра пенсия, както и ти. А и Ей Джей винаги казваше, че летните хора купуват много книги.

– Летните хора вече четат книгите си на електронни четци – напомни му Исмей.

– Така е – кимна Ламбиаз. Реши да зареже темата.

Бяха на половината на пая си, когато Исмей каза:

– Можем да отворим и кафене. Това навярно ще помогне в месеците, когато има застой на продажбите.

– Да, и Ей Джей понякога говореше за нещо такова.

– Ще превърнем мазето в малка театрална сцена. Така няма да се налага литературните представяния и гостуванията на авторите да се провеждат в средата на книжарницата. Може пък хората и да започнат да наемат пространството за театрални постановки или разни курсове и конференции.

– Театралните ти умения ще ни бъдат от голяма полза.

– Сигурен ли си? Не сме особено млади – каза Исмей. – А през зимите? Какво стана с Флорида?

– Ще отидем там, когато остареем. Още не сме толкова стари – каза Ламбиаз след кратка пауза. – Живял съм в Алис през целия си живот. Това е единственото място, което познавам. Хубаво е и възнамерявам да го запазя такова. Един град не е истински без книжарница, Изи.

Няколко години след като продаде книжарницата на Исмей и Ламбиаз, Амелия реши да напусне работата си в "Птеродактил Прес". Мая завършваше гимназия и Амелия вече се бе уморила да пътува постоянно. Намери си работа като търговски представител на голям търговец на книги близо до Мейн. Преди да си тръгне, остави указания за клиентите си на своя наследник – както бе направил някога Харви Роудс за нея. Запази "Айлънд Букс" за накрая.

"Айлънд Букс", написа тя. Собственици: Исмей Париш (бивша учителка) и Никълъс Ламбиаз (бивш началник на полицията). Ламбиаз е изключителен продавач, особено на криминална литература и на янг адълт романи. Париш, която преди е ръководела училищен театрален клуб, организира съвършени литературни представяния и събития, достойни за най-първокласните автори. Книжарницата има кафене, сцена и отлично присъствие в интернет. Всичко това е изградено на солидната основа, положена от Ей Джей Фикри, първоначалния собственик, чиито вкусове бяха по-скоро насочени към високата литература. В книжарницата все още има на склад тонове художествена литература, но собствениците не поръчват нещо, което не могат да продадат. Обичам "Айлънд Букс" с цялото си сърце. Не вярвам в Бог. Не съм религиозна. Но за мен това място е най-близкото до храм. То е свещено. С книжарници като тази уверено мога да кажа, че ще има книжен бизнес още години напред. Много дълго време." Амелия Ломан.

Амелия се почувства засрамена от последните няколко изречения и изряза всичко след "собствениците не поръчват нещо, което не могат да продадат".

"...собствениците не поръчват нещо, което не могат да продадат." Джейкъб Гарднър прочете бележките на предшественичката си за последен път, после затвори телефона си и слезе от ферибота, тръгвайки по улицата с решителна, отсечена походка. Джейкъб, двайсет и седем годишен и въоръжен с полузавършена и полуплатена магистърска степен по писане на документална, нехудожествена литература, бе готов. Не можеше да повярва на късмета си, че си бе намерил тази работа. Разбира се, заплащането можеше да е по-добро, но той обичаше книгите, винаги бе обичал книгите. Беше убеден, че те бяха спасили живота му. Дори бе татуирал на китката си онзи прословут цитат от К. С. Луис, "Но някой ден ще бъдеш достатъчно голям, за да четеш отново вълшебни приказки"[99].

Още му бе трудно да осъзнае, че е един от онези хора, на които им плащат, за да говорят за литература. Щеше да го прави и без пари, но не държеше шефът му да го научава. Нуждаеше се от парите. Животът в Бостън не беше евтин и той бе поел тази работа само за да може да поддържа своята страст: историята на ранните гей водевили. Мечтаеше да напише книга с интервюта на артисти, макар да бе наясно, че темата щеше да развълнува минимален брой хора. Така се чувстваше още по-специален и влагаше още повече енергия в издирването на малцината оцелели от онзи период. Това не променяше и факта, че Джейкъб Гарднър бе истински литературен вярващ. Той дори ходеше като призован от духове – от книжните духове. Можеше да бъде взет за мисионер. Между другото Джейкъб бе отгледан като мормон, но това е друга история.

"Айлънд Букс" бе първият му клиент и той нямаше търпение да дойде тук. Гореше от желание да им разкаже за чудесните книги на "Птеродактил Прес", които носеше в чантата си. Тя сигурно тежеше над двайсет килограма, но Джейкъб бе в добра форма и дори не ги усещаше. "Птеродактил" имаше забележително силен каталог тази година и той бе сигурен, че работата му ще бъде много лесна. Читателите нямаше да имат друг избор, освен да харесат тези заглавия. Милата жена, която го нае, му предложи да започне от "Айлънд Букс". Собственикът на книжарницата обичал криминална литература, така ли? Е, любимата книга на Джейкъб от този каталог бе дебютен роман за момиче от амишите, което изчезва по време на Румспринга[100]. Според него бе абсолютно задължително четиво за всеки сериозен почитател на криминалния жанр.

Когато Джейкъб премина през прага на пурпурната викторианска къща, вятърните камбанки зазвънтяха с познатата си песен и дрезгав, но приятелски глас се провикна: "Заповядайте!".

Джейкъб мина покрай редичката с историческа литература и протегна ръка на покатерения на стълбичката мъж на средна възраст.

– Мистър Ламбиаз, имам книга, специално за вас!

Писателската кариера на Габриел Зевин започва на 14 години, когато гневно писмо до местен вестник за концерт на "Гънс енд Роузес" довежда до първата ѝ работа като музикален критик. Има осем романа за тийнейджъри и възрастни. Пише за жените войници в Ирак, за мафиотска принцеса от ретрофутуристичен Ню Йорк, тийнейджърка в отвъдния свят, говорещи кучета, хора, страдащи от амнезия, и за трудността да обичаш един човек дълго, много дълго време. Първият ѝ роман Elsewhere (FSG, 2005) е преведен на над 20 езика. Третата ѝ книга "Memoirs of a Teenage Amnesic" (FSG, 2007) печели наградата ALA за най-добра книга за янг адълт и по нея е направен японският филм Dareka ga Watashi ni Kiss wo Shita.

Майката на Зевин е корейка, а баща ѝ – руски евреин, което е една от причините за разнообразните ѝ литературни вкусове. Габриел завършва Харвард със степен по английска литература. Там среща своя състудент Ханс Каноза, настоящия ѝ партньор. Докато са в Харвард двойката пише заедно сценария "Разговори с други жени", който по-късно Каноза режисира. Във филма участват Хелена Бонъм Картър и Аарон Екхарт, а сценарият на Зевин е номиниран за наградата "Инди Спирит". Благодарение на него Зевин се сдобива и с първия си агент.

Осмият ѝ роман, бестселърът на "Ню Йорк Таймс" – "Книжарничката на острова", е издаден от най-големите издателства в света – в САЩ от Algonquin, в Канада от Penguin, а във Великобринатия от Little, Brown. Има издания на над двайсет езика.

Габриел Зевин е благодарна за топлия прием, който е получила от книготърговците и от читателите. "За да напишеш ревю за книгата, трябва първо да си я прочел – да си я избрал от многото други предварителни копия, които си получил от представителя. Затова се старая винаги да пиша благодарствени писма на тези хора. Накрая реших да напиша едно по-голямо писмо – към всички тях. И така се появи "Книжарничката на острова" – с нея исках да покажа колко е важно да продължим да купуваме книги – не само от големите вериги, но и от малките независими книжарнички. Защото вече никой не го казва на хората."

Габриел Зевин живее в Силвър Лейк, Лос Анджелис.