Кодексът на маите

1.

Виена, 1937 година

Професор Леви Вайцман извади скъпоценната статуетка от големия сейф, вграден в стената на кабинета, и я сложи на бюрото. Интригуващата фигурка от зелен нефрит с млечен оттенък изобразяваше дървото сейба, което маите бяха почитали като дърво на живота. Сред опорните корени се промъкваше мускулест мъжки ягуар, а в корените имаше пролука, наподобяваща гръцката буква „фи“. Незнайният майстор бе издялал усърдно и плоската корона на дървото. Дългите клони се простираха водоравно в четирите посоки на света. Леви бе виждал често такива дървета по време на експедиции. По високите плата на Гватемала сейба се извисяваше над гъсталака на джунглата и приютяваше най-едрия вид орел. Но в тази статуетка маите бяха заменили орловото гнездо с обсидианова купичка, инкрустирана със злато, в която блещукаше голям кристал.

Апартаментът на третия етаж имаше изглед и към „Щернгасе“, и към „Юденгасе“, отдавна заселена от евреи част на заможния квартал Щефансдом. В ранната вечер снежинки обсипваха паважа под прозорците. Умислен, Леви рееше поглед, пъхнал ръце в джобовете си. Макар и прехвърлил петдесетте, археологът можеше да се мери по сила и издръжливост с далеч по-млади мъже. Сивеещата му коса беше вчесана назад и откриваше овалното лице, а побелелите мустаци и брада бяха спретнато подрязани. Леви намести очилата на носа си и пак се вторачи в статуетката. Съдейки по изработката и други белези, тя бе създадена около 850 година от новата ера, когато маите обитавали големия град държава Тикал, насред джунглите на днешна Гватемала.

През лятото на 1936 година Леви намери статуетката в тайник на Пирамида I — една от многото гробници в Тикал. Знаеше, че рано или късно ще се наложи да съобщи за находката, но той беше убеден, че в нея е скрита древна тайна и искаше първо да я разгадае.

— Мили, време е за вечеря. Децата губят търпение.

Петнайсет години по-млада от съпруга си, Рамона Вайцман имаше свое призвание като една от най-търсените моделиерки и шапкарки във Виена. Продаваше изделията със своята марка само в собствения си бутик на първия етаж в същата сграда. Висока и стройна, с тъмна къдрава коса и тъмнокафяви очи, Рамона излъчваше топлота и обаяние.

— Леви, цял ден се свираш в кабинета — укори го тя меко и изви очи нагоре с досада, щом зърна листовете с изчисления, пръснати по бюрото.

— Разглеждам статуетката и се опитвам да разбера скрития в нея смисъл — обясни Леви. — Помниш ли каква стела открих в Пирамида I?

Рамона се смути едва забележимо.

— Смътно… — Приседна на единствения свободен ъгъл на бюрото и скръсти хубавите си крака. — Показа ми снимки. Онази каменна плоча със завъртулките, точките и чертичките, нали?

— Йероглифи и цифри на маите — поправи я Леви усмихнат. — Почти сигурен съм, че се отнасят до зимното слънцестоене, и се питам дали статуетката не е свързана някак с този момент от годината.

Леви отнесе статуетката до широката маса, на която бе направил модели на главните постройки в Тикал, и я сложи върху Пирамида I.

— Макар че нямали телескопи, маите били забележителни астрономи и това личи по съграденото от тях. По време на зимното слънцестоене пирамидите в Тикал и слънцето са на една линия с близкия връх Виктория — посочи той дървените модели. — Всяка пирамида е част от някаква матрица, разбираш ли? Например ако застанеш върху Пирамида IV преди изгрев на 21 декември, слънцето ще изгрее точно над върха на Пирамида III, а по залез ще се случи обратното.

— А това какво общо има със статуетката?

— Още не знам, но подозирам, че част от отговора е скрит в този кристал.

— Моля те да ме извиниш, Леви — промълви Рамона кротко, за да не засегне увлечението му по всичко, свързано с маите, — но това е твърде грозно изображение на дървото. Все пак сейба е високо, величествено дърво, а това тук е ниско и тантуресто.

— Високо е точно 33,98 сантиметра и широко 21 сантиметра — потвърди Леви. — Съотношението не е случайно. Ако разделиш 33,98 на 21, получаваш 1,618.

Рамона се засмя и изви вежди питащо.

— А това е стойността на златното сечение, обозначавано с гръцката буква „фи“ — обясни съпругът й. — Производно е от редицата на Фибоначи, която е в основата на цялата природа…

Тя вдигна ръка, за да прекъсне напиращия поток от думи.

— Убедена съм, че добрият стар Фибоначи не би имал нищо против да прекъснеш за малко, за да се нахраниш.

Леви я прегърна за миг.

— Добре че си ти, за да ме връщаш на земята.

— Все някой трябва да го прави. Хайде, че и децата прегладняха, и аз.

Леви неохотно угаси лампите и излезе след нея от кабинета.

— Уф, я стига! — Ребека избута брат си настрани. — Мамо, Ариел само ме гони да ме налага по главата с тази възглавница!

— Престанете и двамата. Вървете да си измиете ръцете. Ей сега ще поднеса вечерята.

Леви сипа в две чаши от любимото вино на Рамона и вдигна своята за наздравица.

— Да пием за по-скорошното разгадаване на тайната в твоята статуетка — предложи жена му. — Какво ли означава тя, как мислиш?

— Струва ми се, че маите са се опитали да ни оставят послание. По времето, когато е създадена статуетката — преди около хилядолетие, тяхната цивилизация процъфтявала. Пирамидите и храмовете й се издигали от полуостров Юкатан в днешно Мексико до джунглите на Гватемала, Салвадор и Хондурас. Но само петдесет години по-късно цялата им цивилизация просто изчезнала и градовете държави били погълнати от джунглата.

— А знае ли се защо?

— Има различни хипотези — от смъртоносен вирус до падането на метеорит, но данните, с които разполагаме, не ги потвърждават. Мнозина подозираме, че неспирните войни между градовете държави, съчетани с изсичането на горите, са навредили толкова на природата, че маите вече не можели да се изхранват от посевите си. Каквато и да е причината, тя си остава сред големите загадки на историята. Помниш ли онзи старейшина на потомците на маите, с когото се запознах при последното си пътуване до Гватемала?

— Онзи от бреговете на езерото Атитлан ли? Роберто?

— Да, Роберто Арана. Той ми каза, че е голяма чест да намеря статуетката, но ме увещаваше да не разгласявам находката. Съществуването й е било тайна, пазена старателно от старейшините. Роберто обаче ми каза и че имало още две статуетки, всяка с кристал в короната на дървото. Онази, която донесох тук, е а-тон, мъжката фигура, но неутралната и женската тепърва трябва да бъдат намерени.

— Имаш ли представа къде може да са другите две?

Леви се усмихна криво.

— Де да имах… Разбира се, попитах Роберто, но той отговори твърде загадъчно: „Онези две няма да бъдат намерени, докато не настъпи моментът“. Божествено предопределение, така да се каже. — Леви се озърна към децата и реши да спести останалите подробности от разговора си с шамана. — Освен това според него статуетките ще подскажат къде се намира важният Кодекс на маите, но който се заеме да го търси, ще се нуждае и от трите фигури.

— Татко, а какво е кодекс? — стрелна го с поглед осемгодишната Ребека и русите й къдрици блеснаха в светлината на свещите.

— Много стара книга, миличка, изработена от кората на дърво, и се сгъва подобно на акордеон.

— Намерили от какво да правят книги — пренебрежително се обади Ариел.

Високото десетгодишно момче вече проявяваше дарбите си в училище. Той пък бе наследил тъмната къдрава коса, мургавата кожа и очарователната усмивка на майка си. Тази вечер обаче не беше особено весел.

— Не си прав, Ариел — благо каза баща му. — Хартията е отдавнашно изобретение на китайците, но първата печатарска машина е била създадена чак през 1448 година.

— Тоест — добави Рамона — маите е трябвало да използват само каквото са можели да си направят.

— Как беше в училище днес? — попита Леви дъщеря си.

— Ами добре — промърмори тя, изведнъж решила да се вторачи в масата пред себе си.

Бащата и майката се спогледаха. Обикновено Ребека преливаше от жизненост, но и тя като брат си беше потисната от нещо.

— Само „добре“ ли? Ти какво ще кажеш, Ариел?

Той ровичкаше в чинията си с вилицата.

— Е, млади човече, как мина денят ти?

— Горе-долу. Имаме нов учител — сподели най-сетне момчето.

— Много е гаден! — смръщи се Ребека.

— Нима? Къде е хер Льовенщайн? — попита майката учудена, че родителите не са били уведомени.

Ариел вдигна рамене.

— Новият учител е хер Швайцер и той казва, че Третият райх на Хитлер щял да бъде хилядолетен.

Леви и Рамона пак се спогледаха, но разговорът беше прекъснат от звъна на телефона в кабинета.

— Професор Вайцман на телефона.

— Моля ви да изчакате, хер професор, свързвам ви с Берлин.

— Добър вечер, професор Вайцман. Аз съм щандартенфюрер Волф, началник на кабинета на райхсфюрер Химлер.

Леви слушаше много внимателно, докато полковникът от СС Волф му обясняваше предложението на Хайнрих Химлер за археологическа експедиция в Гватемала.

— Лека нощ, татко!

Ребека и Ариел прегърнаха поред Леви.

— Кой се обади? — попита Рамона, щом децата легнаха да спят.

— Щандартенфюрер Волф от Берлин, началник на кабинета на Химлер, който иска да го посетя следващата седмица в щаба на СС във Вевелсбург.

Рамона настръхна.

— Какво ще правиш там?!

— Както се оказва, той обмисля изпращането на експедиция в Гватемала, която ще търси в пирамидите и гробниците на маите потвърждение на теорията за висшата раса, която Хитлер толкова обича. Ако получат и одобрението на самия Хитлер, експедицията ще бъде ръководена от млад офицер от СС — някой си Фон Хайсен. Химлер искал аз да му помагам.

— Няма да се съгласиш, нали? — още по-неспокойно избълва Рамона. — Не можеш да им се довериш, Леви. Ако ще вече да са начело на Германия, но и Хитлер, и Химлер, и Гьобелс си остават бандити.

— Знам. Но ако са готови да платят за добре оборудвана експедиция в Тикал, ще имам шанс да потърся другите две статуетки.

— Леви, няма ли да попаднеш в капан? Защо им е да искат помощ тъкмо от тебе? Хитлер и Химлер заявиха на всеослушание, че няма да търпят евреи интелектуалци. Всичките ни приятели… Айнщайн, Шрьодингер… всички се махнаха. Ако стане още по-зле, дали и ние няма да бягаме по принуда?

— Нека първо чуя какво има да ми каже Химлер — спокойно отвърна Леви. — Мисля, че съм длъжен да сторя всичко по силите си, за да намеря останалите две статуетки… и да не допусна да попаднат в ръцете на нацистите.

Рамона прегърна съпруга си.

— Не знам, Леви… Вчера слушах по радиото канцлера Фон Шушниг — предупреждаваше да не се доверяваме на нацистите. Имам много лошо предчувствие…

— Всичко ще бъде наред. Обещавам ти, любима.

— Ще си лягаш ли? — тихо попита Рамона и очите й блеснаха влажно.

— Скоро — обеща Леви. — Искам първо да опитам нещо с онзи кристал.

Той нагласи проектора за диапозитиви в кабинета така, че да имитира изгрев в деня на зимното слънцестоене. Провери отново положението на статуетката върху модела на Пирамида I и включи проектора.

Пулсът му се ускори. Кристалът сякаш се насити със странна енергия и изпрати тънък зелен лъч точно към върха на Пирамида IV.

2.

Оберзалцберг

Шофьорът на райхсфюрер Химлер караше бавно и внимателно големия черен мерцедес по паважа, докато подминаваха двете островърхи кули на църквата в баварския град Берхтесгаден. Малко преди обяд тесните улици бяха изпълнени с хора, излезли на покупки: мъжете с техните традиционни кожени якета и алпийски шапки със забодено в тях перо, а жените — с пъстроцветни рокли.

Завиха по „Банхофщрасе“, после се насочиха на изток по моста над бързата река Ахе. По бреговете още имаше високи преспи. Тук-там водата обливаше странни, естествено образували се ледени изваяния. Пътят вече криволичеше в подножията на Оберзалцберг — планината, която се извисяваше над града. Понякога слънцето надничаше иззад тежките облаци, пълзящи по небето, и осветяваше гъстата борова гора.

Химлер не поглеждаше навън, наместил се удобно на тапицираната с червена кожа задна седалка. Ако не беше в зловещата черна униформа на СС-преторианската гвардия на Хитлер, а в цивилни дрехи, мнозина биха го помислили за банков чиновник или счетоводител — кръгли очила в златна рамка на острия нос, главата наглед твърде едра за ниското слабо тяло, гъстата черна коса подстригана късо.

Той продължаваше да допълва старателно бележките си в секретното досие, докато четеше шифрограмата от германския посланик в Гватемала.

Химлер подчерта думите „кодекс на маите“ и „наближаващия край на света“. Спомни си за конференцията на Нордическото дружество през 1933 година. Там се срещна със стар бивш полковник от австрийската армия — Карл-Мария Вилигут. Полковникът му показа пожълтял ръкопис в кожена подвързия, съдържащ откъс от предупреждение:

Вилигут твърдеше, че цялото предупреждение се съдържало в прастар кодекс на маите, който тъй и не бил намерен, но би обяснил връзката с миналото и с краха на маите, както и какво трябва да бъде направено, за да не настъпи подобно бедствие в бъдеще. Химлер плъзна пръсти по брадичката си. „От неизвестността ще се въздигне принц… ще носи на гърдите си железен кръст.“ Фюрерът бе награден с Железен кръст за участието си в световната война… Пак се зачете в шифрограмата.

Колата стигна до първия строго охраняван контролен пункт. Тежката порта се вдигна едновременно с изпружените в приветствие десни ръце на войниците. Тук вече очакваха Химлер.

Още с издигането си на власт нацистите прогониха безцеремонно предишните обитатели на прекрасните баварски планини — сега Оберзалцберг беше същинска крепост на нацисткия режим. Тук беше Бергхоф, любимата планинска вила на Хитлер, а и други висши нацисти като Херман Гьоринг и председателят на партията Мартин Борман също се бяха сдобили с обширни имения наблизо. Още войници вдигнаха ръце отсечено, когато черният мерцедес мина през поредния портал, украсен с орела на Третия райх. Сивкавите каменни здания, които принадлежаха на гестапо, омразната тайна полиция на Химлер, изглеждаха студено заплашителни. Под тях бяха прокопани много километри тунели и построени огромни подземни бункери.

Химлер отвори досието на Леви Вайцман. Дали австрийският професор не криеше нещо, което бе научил за маите? Докато Австрия оставаше извън пределите на райха, не беше лесно да претърсят безнаказано апартамента на Вайцман във Виена. Погледна снимките на жената и децата на професора. Любящ съпруг и баща? Много добре. Това можеше да се използва.

Пътят се катереше на зигзаг между дърветата към „Орловото гнездо“ — поредното инженерно чудо на Третия райх. Това планинско убежище беше подарък за рождения ден на Хитлер и го построиха под личния надзор на Мартин Борман.

Най-сетне Химлер слезе от колата пред входа на дълъг тунел, чиито стени бяха облицовани с мрамор от Унтерсберг. Осветяваха го големи квадратни лампи в готически стил. Двамата часови в униформа на СС, се изопнаха вдървено, а началникът на караула — висок рус унтерщурмфюрер, изпъна рязко дясната си ръка в приветствие.

— Хайл Хитлер, хер райхсфюрер!

— Хайл Хитлер — отвърна Химлер с небрежно подобие на същия жест.

Младшият офицер го придружи в тунела, навлизащ в планинските недра, токовете на ботушите им отекваха по полирания камък. Още двама часови застанаха мирно в края на тунела, където в кръгла зала беше основата на асансьорната шахта. Този асансьор беше украсен с лъскав месинг и тъмнозелена кожа по вкуса на Хитлер, имаше венециански огледала, телефон и голям часовник от подводница. Унтерщурмфюрерът натисна бутона за изкачване и кабината забръмча тихо във високата сто и петдесет метра шахта към „Орловото гнездо“.

Хитлер стоеше на терасата, опрял ръце в каменния парапет и загледан в Австрия отвъд близката граница. Заснежените гранитни върхове на околните планини пронизваха облаците. Химлер различаваше водите на Кьонигсзее далече долу. Обрамчено от планини от три страни, езерото блещукаше под хладните лъчи на зимното слънце.

Химлер се поколеба и събра смелост да прекъсне размишленията на своя водач. Всъщност Адолф Хитлер беше единственият човек, на когото той искрено се възхищаваше. Единственият, който според Химлер можеше да издигне техния фатерланд до полагащото му се място в света. Налагаше се обаче да бъде предпазлив заради всеизвестните променливи настроения на фюрера.

— Гутен таг, майн фюрер! — тракна с токове Химлер.

— А, ти ли си… — Хитлер пак се загледа в Алпите. — Виждаш ли това? — махна с ръка към родната си Австрия. — Скоро ще принадлежи на Великия райх!

Химлер кимна, също вперил поглед в австрийската част от Алпите. В ясния студен ден далеч под тях долината Берхтесгаден се простираше към Австрия, сякаш бяха стъпили на самия връх на света. Оттук мощта на райха изглеждаше безпределна.

— Имам предложение, майн фюрер — подхвана той, насърчен от радостното вълнение на Хитлер. — Надяваме се, че е възможно да открием нови археологически доказателства за ролята на арийската раса във възхода на някои от най-великите цивилизации в цялата човешка история.

— Превъзходно! — тупна се по бедрото Хитлер. — Ще поговорим за това по време на обяда. И аз искам да обсъдя с тебе някои идеи за „еврейския въпрос“ и за католическата църква.

Обядът включваше две от любимите ястия на Хитлер: картофи на фурна и прясно сирене с нерафинирано ленено олио.

Двамата седяха в облицованата с дърво трапезария, където скъп гоблен покриваше цялата стена срещу прозорците. И оттук можеха да се любуват на заснежените борови гори, простиращи се чак до Австрия.

— Тази сутрин се срещнах с финансовия съветник на папата, синьор Феличи — каза Хитлер. — Той твърди, че във Ватикана са все по-загрижени за здравето на Пий XI.

— Значи състоянието му е безнадеждно? — попита Химлер.

— Така изглежда. Слабо сърце и усложнения от диабета.

— Майн фюрер, ще се наложи да внимаваме с новия папа, а на Феличи не можем да се доверим. Твърде близък е с онзи надменен държавен секретар на Ватикана — кардинал Пачели. Получих сведения, че Пачели проявява прекомерен интерес към нашите археологически експедиции.

Химлер не забравяше, че Ватиканът твърде отдавна бе започнал да заличава историята на маите. През 1562 година, по време на завоюването на полуостров Юкатан от испанците, католическата църква заповядала да бъдат изгорени безценните библиотеки на маите. Така била унищожена писаната история на цяла цивилизация. Съхранили се само четири сборника. А сега Химлер подозираше, че Фридрих Валтхайм е прав — интересът на Ватикана към гватемалските джунгли е свързан с Кодекса на маите.

— Съгласен съм — кимна Хитлер. — Не можем да се доверим на Ватикана, обаче имаме двайсет и три милиона католици в тази страна. А щом си върнем Австрия и Судетската област като неразделна част от Райха, броят им ще нарасне с още поне десетина милиона. Трябва да държим изкъсо немските и австрийските епископи, а шансът ни за това нараства, ако Пачели бъде избран за папа.

— Знаете ли какви позиции ще отстоява, ако бъде избран?

— Наредих на Фон Берген да проучи. — Диего фон Берген беше посланик на Германия във Ватикана още от 1920 година. — Но ако Пачели иска да подпиша конкордат с Ватикана, за да запазят контрола си над програмата в скъпоценните им католически училища в Германия, ще му се наложи да ни подкрепи, дори против волята си. Казах на Фон Берген да му предаде, че ако Католическата центристка партия продължава да ни се противопоставя в Райхстага, да забрави за конкордата.

Химлер се замисли.

— Как смятате, дали Пачели… ако бъде избран, разбира се… би могъл да заеме страната на евреите?

— Според мен и той е убеден, че евреите сами са си навлекли справедливо възмездие, затова ще ни бъде от полза, ако заеме мястото на Пий XI. Но дори да ги изтребим тук — Хитлер се вторачи в австрийските върхове на Алпите, — отвъд границата има още много от тях.

— Да, майн фюрер. По последни данни са около 185 000.

— Значи са 185 000 в повече. Проблемът е какво да ги правим? — делово натърти Хитлер. — Дахау вече е препълнен с евреи, без да споменавам и всички педерасти, цигани и други получовеци.

— Ще се нуждаем от много нови лагери — съгласи се Химлер, — но ние подготвихме планове за периода след присъединяването на Австрия. Осведомиха ме, че около Гузен е удобно да построим няколко лагера, получих и проект за голям лагер в Маутхаузен. Там има стара каменоломна, която можем да използваме отново — нека еврейската сган добива строителен материал.

— По възможност с голи ръце.

— Достатъчно е да утвърдите проектите, майн фюрер, и след като подготвим лагерите в Гузен и Маутхаузен, ще можете да се разходите във всеки квартал на Виена, без да се натъкнете на нито един евреин.

Хитлер кимна.

— Добре, добре… Но австрийският канцлер упорства излишно. Заповядах на военните да проведат малка демонстрация на сила по границата, за да омекне. Подготвяме и проекта за договор, който австрийците да подпишат. Забраната върху местната националсоциалистическа партия, която Фон Шушниг наложи, ще бъде отменена, а нашите хора ще бъдат освободени от затвора! — Хитлер удари с юмрук по масата. — Скоро ще започнете строителството там.

Бледите устни на Химлер се изопнаха в студена усмивка.

— А за какви археологически доказателства говореше? — сети се Хитлер.

— Получих шифрограма от нашия посланик. Има вероятност арийците да са играли твърде важна роля във възхода на великата цивилизация на маите.

— Това изобщо не би ме изненадало. Прочетох „Митът на двайсети век“ — книгата е великолепна! — Хитлер се плесна по крака въодушевено. — Алфред Розенберг е обяснил всичко съвсем точно. Низшата раса на евреите е покварила арийската култура и ние трябва да вложим цялата си душа в усилията да пречистим наново расата на господарите. Полагаме основите на Райх, който ще властва хилядолетия!

Очите на Хитлер заблестяха. Той стана и опря юмруци в перваза на прозореца.

— Именно за тази цел, майн фюрер, обмислям създаването на изследователска организация, която ще проучва и разгласява чистотата на нашето историческо наследство. Ще бъде финансирана предимно с дарения от промишлени концерни като „Байерише Моторен Верке“, които ще отпуснат средства и за археологически експедиции в Близкия изток, Тибет и Гватемала. Ще се възползваме в Гватемала от помощта на австрийския професор Вайцман.

— Вайцман? Фамилията му не е ли еврейска?

— Проучваме произхода му, майн фюрер — уклончиво каза Химлер. — Йероглифите на маите са прекалено неподатлива загадка, а Вайцман е сред най-изтъкнатите специалисти в тази област.

— Не бих му се доверил — завъртя глава Хитлер, — също както не бих се доверил на Феличи или Пачели.

— Не е трудно да го направим послушен. Събрахме сведения за него — има млада съпруга и деца. А щом изпълни задачата си, ще се отървем от цялото семейство.

Хитлер изсумтя одобрително.

— Експедицията ще бъде ръководена от перспективен млад офицер — хауптщурмфюрер Фон Хайсен — продължи Химлер.

— А, да, срещал съм го в Райхстага — кимна Хитлер. — Чудесен младеж. За да възстановим родината от цялото зло, причинено ни от юдейството и християнството, ще се нуждаем от мнозина като него.

3.

Щайнхьоринг, близо до Мюнхен

Висок и рус, с пронизващо сини очи, хауптщурмфюрер Фон Хайсен олицетворяваше представата на Химлер за як мъжага от расата, предопределена да властва. В момента Фон Хайсен стоеше до бара в „Хайм Хохланд“ — първия от така наречените „домове за арийско потомство“. Замислената от Химлер програма предвиждаше в тези домове да бъдат настанявани момичета от добро арийско потекло, които да раждат деца от чиста раса. Той често поощряваше офицерите от СС да се отбиват в домовете, за да оставят там арийското си семе. А за Фон Хайсен „Хайм Хохланд“ беше удобно място, където да преспи с подходяща за него млада жена, без да си лепне сифилис като в някой берлински бардак.

Доктор Райнер Дрехслер — хилав дребосък с нервно потрепващ десен клепач, наблюдаваше равнодушно как едно от поверените на грижите му момичета слага плоча на грамофона. Скоро двойки запълниха дансинга под звуците на сладникав романс. Фон Хайсен тъй и не се бе научил да танцува. „Време е да оставя малко семе“ — рече си той. Сипа си още една пълна чаша уиски „Гленфидих“, като разля малко по барплота. Примъкна се до доктор Дрехслер с чашата в ръка.

— Знойната мацка с червената рокля е за мен. Онази, дето си седи в ъгъла. Запознайте ме с нея — изгъгна той.

Дрехслер сви рамене и тръгна към високата руса жена, която седеше сама до ъгловата маса. Фон Хайсен се заклатушка след него.

— Позволете да ви представя госпожица Катрина Баумгартнер — каза докторът безстрастно.

Катрина вдигна глава. Очите й бяха бледосини, кожата имаше млечнобял оттенък.

— Хауптщурмфюрер Карл фон Хайсен — завалено каза офицерът и неуверено тракна с токове. — Какво пиете, госпожице?

— Аз нея пия, хауптщурмфюрер — хладно отвърна Катрина и го изгледа презрително.

— Глупости… — Фон Хайсен щракна с пръсти към една от прислужниците в трапезарията. — Червено вино за госпожицата! Откъде сте? — попита и си придърпа стол.

— От Берлин — с нескрито отегчение го осведоми Катрина.

— И защо дойдохте тук? — ухили й се офицерът.

— Включиха ме в програмата „Лебенсборн“, така че нямах избор. Това би трябвало да ви е известно.

— За една жена — назидателно изрече Фон Хайсен — е голяма чест да служи на великия Райх. А аз скоро ще бъда изпратен в джунглите на Гватемала, но това е секретна мисия. Утре ще се срещна с райхсфюрер Химлер, който лично ме избра да изпълня тази задача. Ще търсим археологически доказателства, че арийците са истинските създатели на цивилизацията на маите.

Катрина изви вежди скептично.

— Ще търсим и един таен кодекс, чиито следи се губят от векове — добави Фон Хайсен. — Той може да се окаже извънредно ценен за Райха!

— Щом мисията ви е толкова секретна, не бива да говорите за нея, нали?

— На вас ще се доверя — заяви безгрижно Фон Хайсен. — Участвате в програмата и сте истинска германка. Ако бяхте еврейка или циганка, щях да постъпя иначе…

— Ами ако ви кажа, че мнозина от приятелите ми са евреи и те са почтени хора и добри граждани?

— Щом е така, госпожице, съветвам ви да внимавате какво говорите. Не сте ли чели „Протоколите на мъдреците от Цион“?

— Трябва ли да чета това?

— Непременно. Ще уредя да получите екземпляр. Лично фюрерът изказа одобрението си за книгата… — Той протегна ръка към чашата си и едва не падна от стола. — Е, засега съм принуден да се примиря с участието на професор евреин в експедицията, но полезността му все някога ще се изчерпи. — В трапезарията отекна гърленият му смях. — Тук е твърде шумно — реши Фон Хайсен, надигна се и със замах подаде ръка на Катрина. — Да отидем във вашата стая.

Тя се взря с пренебрежение в лъснатите ботуши, в безупречната черна униформа и стана неохотно.

Фон Хайсен седеше на ръба на леглото и се бореше да изуе ботушите си. Катрина разкопча червената си рокля и я остави да се смъкне на килима в просторната, уютно обзаведена стая. Черното дантелено бельо се открояваше на гладката бяла кожа.

Фон Хайсен зяпна похотливо дългите й крака и най-после се отърва от униформата. Изправи се и залитна към нея. Тя направи крачка встрани, той се спъна и се тръшна на леглото.

— Май не сме много готови, а? — подхвърли момичето.

— Какви ги приказваш?

— Я го погледни — прихна Катрина и се изтегна на леглото. — Така се е свил, че ще ми е трудно да го намеря.

Тя бе пресметнала хладнокръвно риска в подигравката. Знаеше, че колкото по-неистово се насилва един мъж да стигне до ерекция, толкова по-малък е шансът му. Особено ако е надменен, самонадеян офицер. Разбира се, Катрина не подозираше, че и първата приятелка на Фон Хайсен се бе смяла дълго при подобна случка. Оттогава той търсеше утеха в публичните домове.

— Fick dich! — изрева Фон Хайсен и се опита да я удари с юмрук, но тя се изви пъргаво.

Той цапардоса таблата на леглото, кресна от болка и се свлече на възглавницата.

— На ваше място не бих опитала това отново, хауптщурмфюрер. — Катрина посочи бутона на алармената сигнализация, монтиран на нощното шкафче. — Заставиха ме да участвам в програмата, но ако хората от охраната чуят този сигнал, ще дотичат мигом тук. — Тя пак изви вежди. — Е, ще го вдигнете ли най-после? Или искате още една чаша уиски, преди да опитате?

Фон Хайсен се облягаше на възглавницата и разтриваше натъртения си юмрук, а очите му бяха кървясали от гняв.

Катрина стана и отиде при шкафа.

— Хайде, изгълтайте това — предложи и му подаде широка стъклена чаша, напълнена догоре с „Чивас“, — ще ви оправи настроението.

Фон Хайсен я изгледа отровно и наистина опразни чашата на един дъх. Момичето му сипа още уиски и застана пред грамофона, уж да подбере някоя плоча. Когато се озърна, офицерът се бе отпуснал и клепачите му се затваряха.

Сутринта Катрина се измъкна безшумно от леглото, облече се и излезе на дълга разходка. Потисната от безизходицата, тя следваше тясната пътека нагоре по склона, обвит в мъгла.

Наближаваше пладне, когато колата стигна до Касел. Оттам шофьорът зави по долината на Алм, но Фон Хайсен не гледаше откъде минават. Още беснееше заради вечерта, подробностите за която бе вписал старателно в дневника си.

След по-малко от час големият мерцедес спря върху гранитните плочи в двора на Вевелсбург. Фон Хайсен излезе и се протегна, докато оглеждаше яките стени на замъка.

— Хайл Хитлер! — поздрави го млад лейтенант от СС. — Аз съм унтерщурмфюрер Бош. Добре дошли във Вевелсбург.

Лейтенантът беше малко по-висок и от Фон Хайсен, с прилежно сресана назад кестенява коса. В наситеносините очи се забелязваше фанатична целеустременост.

— Хер хауптщурмфюрер, повериха ми грижите за вашето удобство по време на престоя ви — продължи той. — Професор Вайцман вече се настани в стаята си, ще обядва с вас и райхсфюрера. Моля, последвайте ме до залата, където райхсфюрер Химлер говори пред офицерите.

Фон Хайсен влезе след него под огромния свод на отворената дъбова порта и слезе по стъпала, над които лампи от ковано желязо осветяваха призрачно огромните каменни блокове на стените.

— Това е Залата на граала — обясни Бош в движение, докато минаваха край внушително помещение с ярко осветен грамаден кристал в средата. Явно кристалът трябваше да символизира Светия граал. — Ето я и церемониалната зала — сниши глас лейтенантът и открехна тихо вратата.

Залата беше украсена с древни руни. Каменни колони крепяха сводовете й, а под тавана висеше голям железен обръч със седем лампи, отразяващ се в мраморния под. Петдесетина офицери от СС в черни униформи слушаха внимателно своя райхсфюрер.

— Господа, строгият подбор при създаването на потомство ще стане основа за нашия успех. В животновъдството отдавна знаят колко важна е селекцията. Ако човек реши да си купи кон, най-разумно ще бъде да потърси съвет от специалист по разплод. — Химлер имаше леко писклив глас, но също като Хитлер влагаше хипнотична мощ в думите си. — Само най-чистокръвните породи създават истинските победители, но вековете на християнски внушения са ни накарали да пренебрегнем този факт — натърти той и се вторачи над очилата си в своите слушатели. — Християните смятат, че съблазнително тяло в бански е гледка, въвеждаща в грях!

Невъздържан смях заехтя между стените.

— Ваш дълг е да създавате потомство с хубави жени от здраво нордическо потекло. Цялата ни борба ще е напразна, ако политическата победа не бъде последвана от раждането на деца с чиста кръв. Въпросът колко деца да има всеки не е негов личен проблем, а дълг към прадедите и народа. Здравият брак е безполезен, ако не създаде многобройни наследници. Минималният брой на децата в доброто семейство е четири. Това не означава, че искам от вас или подчинените ви офицери да се ожените за първото момиче, което наглед отговаря на нашите изисквания. Без да стигате до грубост и нахалство, трябва да разпитате младата жена за семейството й. Ако сподели, че баща й се е самоубил или има леля в лудница, длъжни сте да постъпите правилно и да кажете: „Съжалявам, но не мога да се оженя за момиче от род с такива заболявания“.

Фон Хайсен кимна с одобрение.

— Преди да направим почивка за обяд, имаме време за един-два въпроса — завърши Химлер.

Надигна се майор със сламеноруса коса и застана мирно.

— Хер райхсфюрер, според вас кой е най-големият проблем пред Германия днес?

— Представете се.

— Щурмбанфюрер Аустерлиц, хер райхсфюрер.

— Чудесен въпрос — одобри Химлер и излезе иззад катедрата.

Майорът седна, грейнал от похвалата.

— Като не забравяме никога потребността от Lebensraum1 — повече територии, на които Третият райх да разгърне своите възможности, най-важно е да си върнем изгубения свят на нордическата раса. Длъжни сме да издигнем висшата раса до подобаващата й позиция на превъзходство, а за да положим основите на това, трябва да научим отново забравената история на арийците. Тъкмо с тази цел скоро ще изпратим няколко археологически експедиции, които ще докажат произхода и влиянието на висшата раса. Една от тези експедиции ще се отправи към джунглите по високите плата на Гватемала. Ще я ръководи хауптщурмфюрер Фон Хайсен, който преди малко се присъедини към нас. Може би искате да споделите нещо за задачата си, Фон Хайсен?

— Благодаря, хер райхсфюрер. Господа, жизненоважно е да познаваме началото и развитието на чистата арийска раса — започна Фон Хайсен, без да се смущава от присъствието на мнозина по-старши офицери. — Защо? Защото древните германски племена са проявявали несравнимо по-висш интелект и находчивост от всяка друга цивилизация в онзи период. Ако с нашите проучвания успеем да си върнем техните знания, това ще помогне на Третия райх да постигне превъзходство в науката, медицината, селското стопанство и всяка друга област. Германската нордическа раса е върхът на човешкото развитие, докато раси като евреите, африканските бушмени и австралийските аборигени са дъното.

Химлер се усмихна, горд от думите на младия си възпитаник.

— Засега африканците и австралийците не са непосредствена грижа, но за евреите заедно с циганите и хомосексуалистите ще намерим практическо решение. Фюрерът съвсем скоро ще въведе Закона за недопускане на наследствено обременено потомство. Тогава ще можем да стерилизираме умствено непълноценните, слепите, глухите — всеки, който би могъл да спъне нашия величав напредък. Разбира се, ще бъде необходимо да отделим специално внимание на евреите.

Химлер се обърна към оберщурмбанфюрер Манфред фон Кнобелсдорф, коменданта на новата Нордическа академия на СС, и му даде знак, че е време да прекъснат за обяд.

Леви Вайцман прелистваше „Дер Ангриф“. Знаеше, че зад вестника стои нацисткият министър на пропагандата Гьобелс, но нямаше друго четиво в стаята. Изненадан, Леви видя и материал за католици в този нацистки парцал, но изненадата скоро се превърна в изострен интерес.

Леви вече разбираше защо този материал е бил одобрен. Противното джудже Гьобелс нямаше да изтърве такъв шанс да тръби за някоя германска победа.

Леви рязко си пое дъх, щом си спомни какво откри в Пирамида V в Тикал. Макар че маите не бяха посочили точната година, древните надписи предсказваха такова събитие на тринайсетия ден от май до октомври — събитие, което ще бъде съдбоносно за човечеството. Той се питаше има ли връзка между предупрежденията, отправени от Дева Мария във Фатима, и Кодекса на маите. Дали това обясняваше интереса на Ватикана към експедицията и присъствието на католически свещеник в Тикал? Но как биха могли маите да знаят за подобно събитие векове по-рано? И какво общо имаше предсказанието им с 2012 година? Леви поклати глава. Безброй въпроси с твърде малко отговори. Но вече беше убеден, че от древните маи може да се научи много повече, отколкото си представяше доскоро.

Леви се стъписа от сърдечната учтивост, с която го посрещна неговият домакин. Скоро обаче фасадата на добродушие се изпари. Кабинетът в северната кула на замъка Вевелсбург беше украсен мрачно с пречупени кръстове и нордически руни, които изглежда съответстваха напълно на настроението на Химлер. Леви вече съзнаваше, че участието му в експедицията изобщо няма да бъде доброволно.

— Професоре, запознат ли сте с краниометрията и мозъчния индекс?

Леви само кимна, без да издава отношението си. Отдавна беше убеден, че нацистките идеи за „формата на главата“ и „формата на носа“ като мерило в расовите категории са мръсно петно върху антропологията.

— Следователно не е нужно да ви убеждавам колко важно е за мен да събирате черепи на маи. Те ще бъдат донесени тук — във Вевелсбург, за измерване и класификация. За ваше добро е да ни съдействате напълно — натърти Химлер и погледна младото си протеже. — Хауптщурмфюрер Фон Хайсен ще бъде начело на експедицията, макар че вие, разбира се, ще ръководите археологическите разкопки и проучвания. Искаме да представите колкото може по-скоро списъка с всичко, което ще ви бъде необходимо. Фон Хайсен ще се погрижи да ви подпомагат достатъчно офицери.

Леви кимна повторно, а тревожните думи на Рамона отекваха в паметта му. Химлер се изправи и застана пред малкия прозорец, от който се виждаше селото.

— След време този замък ще бъде най-видното средище на науката за расите — заяви той и опря юмруци в каменния перваз. — А село Вевелсбург ще се превърне в град на СС. Този замък ще бъде Ватикана на бъдещия свят! Пожелавам ви приятен престой при нас, професоре — завърши Химлер и отпрати Леви с намусено кимане.

— Искам да потеглите час по-скоро — заповяда Химлер на Фон Хайсен.

— Слушам, хер райхсфюрер. Започнахме да събираме оборудването и припасите и вече се свързах с нашето посолство в Гватемала. Те правят всичко по силите си да отстранят възможните дипломатически пречки.

— Отлично! Генералоберст Гьоринг ме увери, че ще имате на разположение самолет и екипаж по време на цялата експедиция. Дръж под око Вайцман. Този евреин е хитър като плъх и в нищо не бива да му се доверяваш.

— Нямаше ли по-подходящ археолог, хер райхсфюрер?

— Не и такъв, който да му е равен в разчитането на йероглифите на маите. Но щом експедицията завърши успешно, можем да се отървем от него. По-важното е, че се срещнах с папския пратеник Алберто Феличи, който има намерение да ви посети в Гватемала. Феличи е уредил да бъдат отпуснати значителни средства от Ватикана за експедицията, така че отнасяйте се почтително към него. В замяна той поиска отец Ерлихман да бъде включен официално в състава на експедицията. Впрочем Ерлихман е специалист по краниометрия, затова не се съмнявам, че ще ви бъде полезен. Но не бива да му доверяваш повече, отколкото на Вайцман или Феличи.

— Значи да разбирам, че Ватикана има свои цели в тази експедиция?

— Може би. Там проявяват интерес към разкопки, само ако се опасяват от вероятните находки. И ти прочете шифрограмата от нашия посланик в Гватемала. Споменава за изчезнал кодекс, който уж съдържал предупреждение за катастрофа, застрашаваща човечеството. И Вайцман, и Ватикана май имат свои догадки за какво по-точно ни предупреждават маите… Ще видим. Но ако кодексът съществува наистина, евреинът може би ще ни помогне да го намерим.

4.

Тикал, Гватемала, 1938 година

Леви Вайцман погледна към пилотската кабина на самолета. Първият пилот на техния „Юнкерс 52“ бе започнал спускането, но вторият пилот се взираше отблизо в датчиците за горивото.

Леви се извърна на седалката и надникна през големия квадратен илюминатор. Около километър и половина под него рехави сиви облаци се просмукваха в гъстото покривало на джунглата. Вече летяха над високите плата на Гватемала. Самолетът беше твърде бавен, едва поддържаше скорост от 250 километра в час, а и много тесен — побираше само дванайсет пътника. Вследствие на междинните кацания полетът от Берлин се проточи десет дни, през които цялото тяло на Леви се схвана от неподвижността. Най-после бяха прелетели над Мексиканския залив, наскоро кацнаха за малко и в Мерида — оживеното, богато средище на полуостров Юкатан. Би било лоша шега, каза си Леви, ако тъкмо накрая имат проблеми с горивото. Озърна се за миг към седящия от другата страна на пътеката Фон Хайсен, но надменният немец, когото Химлер бе повишил в майор, оставаше невъзмутим.

— Професоре, Тикал като че ли е твърде затънтено място, за да основат тук град — подхвърли офицерът от СС.

— Може да изглежда така днес, но маите са подбирали много придирчиво местата за градовете си. Тикал е изграден на един от най-важните търговски маршрути, свързващ Мексиканския залив и река Усумасинта на запад и реките, които се вливат в Карибско море на изток. Жителите на Тикал са контролирали търговията.

— Това напомня ли ви за начините, по които арийците са подреждали живота си?

— Хер щурмбанфюрер, като археолог аз се старая да събера достатъчно данни, преди да правя категорични изводи.

Фон Хайсен се вгледа в начертаната от Леви карта на древния град.

— Явно има много развалини…

— Строителството е продължило векове наред. Знаем, че към средата на шести век Тикал е заемал площ от трийсетина квадратни километра и е бил обитаван от стотина хиляди маи. Огромен град за времето си.

— А пирамидите?

— Стъпаловидните пирамиди са построени да наподобяват Уиц, свещената планина на маите — обясни Леви. — Други постройки са били дворци на владетелите или гробници.

Подбираше думите си, за да не издаде неволно предположенията си за използваното от маите „златно сечение“. Той вече не се съмняваше, че градежът и разположението на пирамидите са свързани с липсващите статуетки и със самия Кодекс на маите.

Разговорът им беше прекъснат от внезапното задавяне на левия двигател, който спря само след секунда-две.

— Всичко ще бъде наред. Имаме още два двигателя — подхвърли Фон Хайсен и се засмя.

Но и десният двигател, и предният започнаха да се давят и прекъсват. Леви усети как коремът му се присвива от страх. Пилотите се мъчеха трескаво да включат отново двигателите, а радистът припряно тракаше сигнала SOS по морзовата азбука. Леви обаче знаеше, че в тази част от света не би имало голям шанс някой да приеме сигнала.

— Затегнете коланите! — подвикна бординженерът, а самолетът започна да се спуска по-стръмно към джунглата.

Вятърът свиреше в замрелите перки на двигателите, самолетът се тресеше силно.

— И трите датчика показват празни резервоари! — кресна лейтенант Мюлер, младият втори пилот.

Първият пилот — полковник Ханс Крюгер, подкани с властен жест младежа да запази самообладание. Крюгер бе започнал като пилот още на двуплощниците „Фокер“, летя с Гьоринг през световната война, свалиха три пъти самолетите му. Полковникът бе награден с Железен кръст първа степен и генералоберст Гьоринг го избра лично да участва в „Операция Маи“.

— Не виждам пистата, може би ще се наложи да се приземим в джунглата — отбеляза Крюгер делово, вторачен през предните стъкла на кабината. — Каква е скоростта ни?

— Сто и седемдесет километра в час — отговори пребледнелият Мюлер.

— Задкрилките на десет градуса — заповяда полковникът.

— Хер оберст, това е над пределната норма — напомни нервно лейтенантът.

Крюгер се усмихна и го погледна.

— Ще ни бъде от голяма полза, лейтенант Мюлер, ако забравите на какво са ви учили в школата за пилоти, и нагласите задкрилките на десет градуса отклонение. Нямам желание да се стоварим върху короните на дърветата с по-голяма скорост от необходимата.

Мюлер кимна и протегна ръка към лоста за задкрилките. Самолетът забави полета си, но Крюгер знаеше, че скоростта все още е твърде голяма.

— Какъв вятър посочваха в прогнозата тази сутрин? — попита той.

Помнеше метеопрогнозата, но за младежа до него това беше първото аварийно кацане и Крюгер се опитваше ненатрапчиво да го научи от какво се нуждае пилотът в труден момент: непоклатимо спокойствие и точност в действията.

— Североизточен вятър, до двайсет и пет километра в час.

Крюгер леко завъртя щурвала.

— Задкрилки на двайсет и пет градуса.

Мюлер се подчини мигновено и полетът стана още по-муден, въздухът се плъзгаше със свистене по кабината в непривичната тишина.

— Трийсет градуса вдясно по курса! Три километра! Пистата! — кресна на пресекулки Мюлер, протегнал ръка към предното стъкло.

— Виждам я — потвърди Крюгер безстрастно и завъртя още малко щурвала, за да насочи осакатения си самолет към дългата пролука в джунглата. — Скорост?

— Сто и петдесет километра в час.

Крюгер изсумтя. Рискът беше огромен. От една страна, задкрилките трябваше да бъдат с наклон четиридесет градуса при кацането, но опитът да ги поставят в това положение при скорост над сто и двайсет километра в час би довел до откъсването на крилата от фюзелажа. От друга страна, беше принуден да поддържа по-високата скорост, за да може планиращият самолет да достигне пистата. Ако пък скоростта паднеше под сто километра в час с толкова наклонени задкрилки, щяха да се забият с носа надолу в гората.

— Да наклоня ли още задкрилките, хер оберст? — нетърпеливо попита Мюлер, ръката му не се отделяше от лоста.

— Чакай. — Крюгер начерта мислено линията на полета им до пистата и нагласи леко курса. — Чакай — нареди отново, доловил безпокойството на младия офицер. — Сега!

Мюлер мигновено премести лоста и самолетът се раздруса от нарасналото въздушно съпротивление.

— Scheiße! — изруга Крюгер, защото носът на затруднената машина се вдигна твърде рязко.

Самолетът се разтресе още по-силно — опашката закачи клоните на голямо дърво преди просеката. Полковникът се присви на седалката, когато колелата докоснаха затревената писта и отскочиха. Успяха да спрат чак към края на разчистената ивица.

— Добре ли са всички? — озърна се той към пътническия салон.

Фон Хайсен огледа набързо спътниците си.

— Всичко е наред, хер оберст!

Леви отправи безгласна благодарствена молитва и слезе след Фон Хайсен по подвижната стълбичка.

Посрещна ги католически свещеник.

— Добре дошли в Тикал, щурмбанфюрер Фон Хайсен.

— Радвам се да ви видя отново, отец Ерлихман. Това е професор Вайцман. Професоре, отец Ерлихман е специалист по краниометрия и мозъчен индекс. Той ще се занимава с предварителната класификация на намерените черепи, преди да бъдат изпратени във Вевелсбург.

— Добър ден, професоре.

— Добър ден, отец Ерлихман — отвърна Леви, вече настроил се недоверчиво към свещеника.

На другата сутрин Леви се събуди малко преди изгрев. Облече леки дрехи, подходящи за полева работа в джунглата, и отметна кафявото платнище. Палатките на експедицията бяха наредени от източната страна на пистата. Фон Хайсен се бе настанил само през две палатки от неговата.

Звездите избледняваха в небето, докато Леви се провираше през гъстата джунгла в северозападния край на просеката. Вече знаеше, че тясната пътека води към свещеното средище в града на маите. Още беше хладно, а оживлението в гората нарастваше в меката светлина на зората. Промъкваше се предпазливо и скоро видя големи отпечатъци от лапи, които разпозна веднага — наоколо дебнеше ягуар. Леви стъпваше тихо по дебелия пласт гниещи листа и надничаше бдително през папратите, орхидеите и парцаливите мъхове, избуяли в гъсталака от всевъзможните дървета и увивни лози около древния град.

След двайсетина минути излезе при покритите с мъх пирамиди от дялан варовик. Той тръгна през източния площад покрай свещеното игрище, където маите бяха провеждали най-старите и най-смъртоносните игри с топка в историята на човечеството. Стигна до Големия площад и основата на Пирамида I, построена от Джасо Чан К’оил, двайсет и петия владетел на града. Леви вдигна глава. Варовиковите стъпала по огромната пирамида свързваха девет ясно различаващи се етажа и завършваха с гребена на върха около четиридесет метра над равнището на площада.

Леви се покатери задъхан до върха на пирамидата и се завъртя на пети да огледа джунглата, останала под него. Гъста мъгла се процеждаше през короните на околните сейба, някога свещени дървета за обитателите на този град. Различаваше също махагон, кедър, рамон, надвиснали над по-дребния копал и палмите ескобо. Зеленото покривало се простираше докъдето погледът му стигаше. Вдясно от него стърчеше внушителната Пирамида II, на югозапад от Големия площад виждаше Пирамида III. На запад беше по-отдалечената Пирамида IV, чийто гребен стърчеше предизвикателно през мъглата, на юг се виждаше и върхът на Пирамида V, както и Пирамидата на изгубения свят. Леви застана в източния край на площадката върху Пирамида I. Бялата мътилка на хоризонта се обагряше ярко в оранжево-червено. Пламтящото слънце се издигаше величествено и обливаше древния град със светлината си.

Леви отново изпита страхопочитанието, което го спохождаше, щом се замислеше за маите. На изток от Големия площад джунглата бе погълнала великолепните каменни пътища, по които търговците влизали в шумните пазари преди столетия. Пирамидалните храмове на могъщия град, някога сияли в розово, сега се бяха изронили и откриваха за погледа зацапан варовик с тъмни петна от влажен мъх. Леви потръпна. Внезапното сгромолясване на маите бе страховито напомняне за човешката уязвимост и тленност. Обърна се към Пирамида IV, извади компас и измери ъгъла. След това измери ъгъла и към Пирамидата на изгубения свят.

Далеч под него Фон Хайсен фокусира бинокъла си. Стоеше в сенките на прастарото игрище и гледаше как професор Вайцман вдигна компаса пред очите си.

Роберто Арана — шаманът от бреговете на езерото Атитлан, също наблюдаваше. Лицето на ниския набит мъж изглеждаше състарено за годините му. Лъскаво черната му коса беше вързана на опашка и покрита с яркочервена кърпа. В джунглата беше като у дома си и притаен до Пирамида II оставаше незабележим за другите двама.

Леви изчака малкия седефен диск в компаса да застине неподвижно. Пулсът му се ускори. Експериментът във Виена подсказваше, че призмата върху първата статуетка би трябвало да отрази под ъгъл лъчите на изгрева право към върха на Пирамида IV. Дали втората статуетка беше някъде в недрата на само частично проучената Пирамида IV? И къде ли можеше да е третата?

Прибра позахабения компас в калъфчето на колана си и тръгна надолу по стръмните почернели стъпала, врязани в източната стена на Пирамида I. Мислеше си за Рамона, Ариел и Ребека. Знаеше, че положението във Виена е все по-лошо. Хитлер засилваше заплахите си, а „кафявите ризи“ от австрийската нацистка партия вилнееха безнаказано по улиците.

Фон Хайсен свали бинокъла от очите си и зачака.

5.

Виена

Ариел Вайцман се тътреше нагоре по стъпалата към „Юденгасе“ и преглъщаше сълзите. Ребека вече хлипаше и той я хвана за ръката. Униженията в училище бяха смазващи за децата.

— Ей, ти, чифутчето! — му бе подвикнал новият учител Швайцер, хилав и оплешивяващ мъж с редки мустачки. — Мръсно вонящо чифутче! Имаш късмет, че изобщо са те допуснали в този клас. От днес ще седиш на последния чин. На света би му олекнало без такива като тебе, а ние не искаме да ни омърсяваш прекалено с присъствието си!

Ариел се бе озърнал безпомощно, но дори неговите приятели от класа се смееха. Седна изтръпнал на последния чин. С какво бе заслужил това?

А хер Швайцер, заместник-председателят на австрийската нацистка партия в този район на Виена, се обърна към останалите ученици.

— Скоро ще настъпят промени за доброто на Австрия и на великия Райх. Днес ще разгледаме Версайския договор. Някой от вас може ли да обясни защо Германия изобщо не е трябвало да го подписва?

Чак когато изкачиха стъпалата от Донауканал към „Юденгасе“, Ариел забеляза тълпата. Изведнъж някакъв непознат го сграбчи за ухото — едър, възпълен мъжага с бричове. Носеше и филцова шапка с голямо перо, а на ръкава на тясното си палто — лента с пречупен кръст.

— Ти пък какво търсиш тук?! — кресна мъжът и лицето му се зачерви.

— Пуснете ме! Ние живеем на тази улица!

— Аха, чифутчета! — изрева непознатият към останалите в тълпата.

Ариел чуваше думата за втори път в този ден, но пак го жилна болезнено. Зърна наблизо хер Либерман и съпругата му, които притежаваха магазина за килими на няколко врати от бутика на неговата майка. Двамата търкаха унило каменните стъпала с четки за зъби, но хер Либерман успяваше някак да запази достойнство. Той завъртя глава към Ариел и Ребека: „Недейте да им се репчите“.

Непознатият натика в ръцете на Ариел кутия с боя и четка.

— Напиши ей тук „Смърт на евреите“!

Впи пръсти в шията му и го принуди да коленичи. Ариел нищо не разбираше, но се подчини и започна да пише големи черни букви на най-горното стъпало. Когато довърши надписа, гъмжилото изрева тържествуващо, а дебелакът го бутна грубо с крак. Ариел се просна по гръб на стъпалата и мъжът изрита кутията към него. Гъста черна боя плисна по лицето и училищната униформа на момчето. Тълпата се развика още по-радостно.

Ариел си избърса носа и устата. Три много по-големи от него момчета с кафяви ризи стояха наоколо. Той изохка, когато едно от тях заби носа на обувката си в ребрата му.

— На твое място, чифутче, няма да отида на училище утре. Отнася се и за тази кучка, сестра ти. Ние ще ви чакаме.

Ариел копнееше баща им да е тук. Пак преглъщаше сълзите. Обгърна с ръка раменете на Ребека и двамата побягнаха.

Химлер крачеше край червено-златистите кресла с високи облегалки и масите, наредени във внушителната и дълга Мраморна зала на канцлерството. Токовете му тракаха по пода и звуците отекваха от стените, украсени със скъпи гоблени. Великолепният червен мрамор бе добит специално за сградата в Унтерсберг. Проектирано от любимия архитект на Хитлер — Алберт Шпеер, канцлерството беше огромна сграда на „Вилхелмщрасе“.

Двама часови от СС стояха пред мраморната арка над двукрилата врата към кабинета на Хитлер.

— Майн фюрер, дойде райхсфюрер Химлер — съобщи полковник Хосбах, адютантът на Хитлер.

Кабинетът бе предназначен да вдъхва страхопочитание. Огромното бюро на Хитлер в дъното бе инкрустирано умело и облицовано майсторски с червена кожа също като тежкия стол. Някои от любимите му картини с маслени бои бяха наредени по стените. В ъглите имаше внушителни вази в египетски стил с цветя. Над вратата от вътрешната страна бе окачен релефен златен орел.

— Нашата експедиция пристигна в Тикал, започнали са проучванията — съобщи Химлер, щом се настаниха в удобните сини кресла пред грамадната мраморна камина.

— Много добре.

— Получих и телеграма от посланика в Гватемала. Известно е, че при предишното си пътуване до езерото Атитлан професор Вайцман се е срещнал с някакъв шаман, обсъждали са съществуването на безценен кодекс. Още не можем да потвърдим сведенията, че Вайцман е намерил и древна статуетка, която вероятно подсказва къде да бъде намерен кодексът.

— Как посланикът е научил това?

— Той поддържа добри отношения с папския нунций в Гватемала. А отец Ерлихман, чиято енория е в Сан Педро и Тикал, е полезен източник на сведения.

— Предупреди ли Фон Хайсен?

Химлер кимна.

— Вещите на Вайцман са били претърсени и Фон Хайсен се е погрижил да бъде наблюдаван денонощно.

— За нищо не можеш да се довериш на евреин. За нищо! А проучванията на произхода и тайните на арийците трябва да продължат. Оставете Вайцман жив, само докато е полезен.

— Слушам, майн фюрер. Когато Виена бъде наша, ще претърсим всеки сантиметър в апартамента му.

Щом чу името на града, където бе живял в мизерия, Хитлер загуби спокойствие и закрачи из грамадния кабинет.

— Сред нас има и такива, които смятат нахлуването в Австрия за грешка. — Той впери гневен поглед във вътрешния двор на сградата. — Но днес следобед ще се срещна с генералния щаб и онзи страхливец — външния ни министър Фон Нойрат, за да им обясня, че трябва да се подготвят за присъединяването не само на Австрия, но и на Чехословакия.

— Нуждаем се от повече територии, майн фюрер — подкрепи го Химлер.

— Lebensraum! Господа, всичко се свежда до разширяване на пространството, на което се развива висшата раса.

Енергията, с която фюрерът насищаше думите си, сякаш зареждаше въздуха около дългата маса. Само шестима мъже седяха във виненочервените кресла — райхсмаршалът Фон Бломберг, главнокомандващ въоръжените сили и военен министър; барон фон Нойрат, външен министър; адмирал Ерих Редер, главнокомандващ флота; генералоберст барон фон Фрич, главнокомандващ армията; генералоберст Гьоринг, главнокомандващ военновъздушните сили; адютантът на фюрера полковник Хосбах. Малки лампи по дължината на масата я осветяваха, алени папки със златни орли и свастики и надписи „Строго секретно“ лежаха неотворени върху нея. Всеки от събралите се тук мъже знаеше твърде добре съдържанието на своята папка и сега обмисляше напрегнато необозримите последствия от плановете на фюрера.

— Изграждаме наново въоръжените си сили и — точно както предвидих — Британия и Франция не направиха нищо — разпали се Хитлер. — Нищо! Вече поддържаме трийсет и шест армейски дивизии. Германия има своето право! — Погледът му пламна от вяра в съдбата. Никой друг не продумваше. — Германският народ има правото да види своята родина върната на подобаващото й място като велика сила — великата сила на света. И можем да постигнем това само със сила. Върнахме си Рейнската област без нито един изстрел. Сега трябва да насочим вниманието си към Австрия и Чехословакия.

Барон фон Фрич си позволи да извие вежда скептично. Хитлер впи поглед в него.

— Тревожи ли ви нещо, генералоберст?

— Майн фюрер, никой не подлага на съмнение постигнатия напредък, откакто вие сте канцлер на Райха — сдържано отвърна Фон Фрич, — но не бих изпълнил дълга си към вас и към народа на Германия, ако не напомня за рисковете, свързани с вашите предложения. Ако британците и французите се противопоставят на плановете ви за нахлуване в Австрия и Чехословакия, такава мащабна война може да доведе до катастрофа за Третия райх. От гледна точка на армията ние постигнахме много със създаването на трийсет и шестте дивизии, за които настоявахте, но е необходимо време за обучението на половин милион мъже. Още по-важно е, че още не разполагаме с военнотехническите средства за обслужването на такава армия при бойни действия. Затова ви умолявам да не прибързваме.

— Винаги има рискове! — кресна фюрерът и удари с юмрук по масата.

Лицето му се наля с кръв, очите му се изцъклиха. Висшите офицери от генералния щаб бяха осъзнали твърде бързо, че райхсканцлерът може да се вбеси и от една дума. Хитлер избута с крака стола си назад и отиде до големия географски глобус, поддържан от резбована дървена рамка. От движението на ръката му глобусът се завъртя безшумно на оста си.

— Хер генералоберст, явно не знаете достатъчно за човешката история — насмешливо изрече Хитлер. — Водачите на всички велики империи — гръцката, римската, дори глупавите британци — винаги са били готови да рискуват. — Той помълча, доближи масата, опря юмруци в нея и продължи по-спокойно: — Господа, основната цел на германската политика е да съхрани и да увеличи превъзходството на нашата раса. Германците са най-великият народ и затова имаме право на по-голямо жизнено пространство от останалите. — Изведнъж на другите им се стори, че той изпадна в транс. Очите му пак се изцъклиха и той заудря с длан по масата. — Най-скъпоценното нещо на земята са нашите хора! За тях и чрез тях ще се борим и ще побеждаваме! Никакво отпускане! Никаква умора! Никакво колебание! Никакво двоумене! Да живее нашето движение! Да живее нашият народ!

Той изфуча от залата и закрачи по коридора към своя кабинет, разгневен от слабохарактерните си генерали като Фон Фрич, който не успяваше да вникне в гениалността на неговия план. Каза си разярен, че това няма значение. Знамената с пречупения кръст щяха да се развеят скоро над красивите сгради на Виена, а улиците на прекрасния град щяха да бъдат прочистени от проклетите евреи.

6.

Тикал, Гватемала

— Какво открихте, професоре? Толкова рано тръгнахте да обикаляте.

Леви отскочи, стреснат от внезапната поява на Фон Хайсен, който излезе от гъсталака до игрището.

— Щурмбанфюрер, винаги ли се промъквате тихомълком?

— Зависи, професоре, дали хората наоколо са решили да крият нещо от мен — нещо, което би могло да допринесе за величието на Райха. Видях, че измервахте ъгли с компаса. Предполагам, че има причина за тези ваши занимания?

— Обичайна практика при археологически проучвания.

— Без да си записвате резултатите ли? Колко интересно… С любопитство ще следя напредъка във вашата работа.

— Древните маи са били горд народ и когато празнували победите си, принасяли в жертва пленени врагове. Преди векове гъсти редици от воини с нашарени лица и тела навлизали с тежка стъпка в ей това игрище под ритъма на барабани и сред ароматния дим на огньове от храмовете. Водели пленниците си нагоре по онези стъпала. — Леви посочи големия камък над стълбата. — Изтръгвали сърцата им още туптящи. После отсичали главите на жертвите си. Предишния път намерих няколко черепа в джунглата зад игрището.

Леви охотно се възползва от повода да отвлече вниманието на Фон Хайсен с любимата на Химлер краниометрия.

— И не занесохте нито един череп в Австрия? — усъмни се офицерът от СС.

— Някой музей може и да прояви интерес, но аз не съм колекционер на черепи, нито осквернявам свещени места.

Шаманът Роберто Арана бе напомнил на Леви за проклятието, което древните египтяни наложили върху гробницата на Тутанкамон. А Леви знаеше, че първите, които отворили тази гробница, бяха умрели един след друг от загадъчни болести. Роберто бе подчертал, че маите защитавали гробниците и другите светини с не по-малко зловещи средства.

— Джунглата отдавна е превзела мястото и там е същински гъсталак. — Леви кимна към зелената стена отвъд игрището. — Но стойките, на които маите слагали главите на жертвите, би трябвало още да съществуват.

— Превъзходно! — възкликна Фон Хайсен. — Изобщо не бих се изненадал, ако при измерванията на намерените там черепи те се вместят в мозъчния индекс на нордическите арийци.

— А, да… Математическата формула за формата на главата, на която се опирате в преценката си за интелекта и расовата принадлежност. Ако съм запомнил правилно, това е съотношението между ширината и дължината на главата, умножено по сто. Твърде опростен подход, струва ми се. Но вашият райхсфюрер като че ли много разчита на него.

— Аз също — с леден тон натърти Фон Хайсен. — Професоре, може би е по-добре да си мерите ъглите с компаса и да оставите тънкостите на краниометрията на онези, които ги разбират.

Леви си замълча. Явно Фон Хайсен не подозираше как маите са се отнасяли към формата на черепа. Според тях удължената глава била белег за благородство. Леви бе научил, че връзвали за дни наред дъсчици на главите на бебетата, за да променят формата на черепите им.

Чак към средата на следобеда наетите работници от близкото село успяха да изсекат гъсталака край игрището и повикаха Леви, но Фон Хайсен и отец Ерлихман го избутаха полека и го изпревариха.

— Ето, вижте формата! — въодушевено кимаше есесовецът.

Селяните, самите те потомци на маите, бяха направили достъпна първата от няколко зловещи редици черепи. Празните очни кухини сякаш гледаха мрачно натрапниците. Леви потръпна. Черепите още бяха нанизани на гнилите, покрити с мъх стойки, както ги бяха оставили някогашните обитатели на града преди хилядолетие. Леви си мислеше дали няма да си навлекат възмездието, за което го предупреди Роберто, ако смутят покоя им след толкова време. Не много далеч от просеката една масакуата се размърда от нахлуването в нейната територия. Боата удушвач беше най-голямата змия в Централна Америка, а дължината на този екземпляр сигурно надхвърляше пет метра.

Фон Хайсен опипа първия череп, пред който застана. Преди векове стойките били облети със съсирваща се кръв, въздухът натежавал от вонята на смърт, но сега всеки череп беше гладък и пожълтял.

— Вижте големината им! Арийци!

Отец Ерлихман бръкна в платнената си торба и извади голям шублер.

— Индексът е около седемдесет и пет — обяви той, щом измери един череп. — Формата е необичайна, но според мен райхсфюрер Химлер ще бъде доволен.

Леви пак не се намеси. Ерлихман може и да беше специалист по твърде съмнителната „наука“ краниометрия, но също като Фон Хайсен не знаеше нищо за обичаите на маите.

Няколко дни по-късно придаденият към експедицията „Юнкерс“ се върна за ежеседмичната доставка на припаси. Леви седеше на сгъваемия стол пред палатката и се взираше в небето обнадежден. Може би щеше да получи писмо от Рамона. Самолетът направи кръг над пистата и се спусна плавно към нея.

А вътре синьор Алберто Феличи подръпваше неспокойно пищните си черни мустаци. Капки пот избиваха и се стичаха по бледото пълно лице. Мразеше самолетите, а пътуването от Рим до столицата на Гватемала с DC-2, после дотук с този „Юнкерс“ го изнерви прекалено. Пръстите на едната му ръка се впиваха до болка в облегалката, но нямаше защо да се тревожи. Следвайки търпеливите указания на полковник Крюгер, вторият пилот Мюлер приземи самолета меко на неравната писта, зави в края й и доближи палатките.

Леви наблюдаваше как плешив и възпълен нисичък мъж в твърде натруфени дрехи за сафари излезе от самолета, понесъл голям кожен куфар. Фон Хайсен и отец Ерлихман го поздравиха, после тримата влязоха в палатката на есесовеца. Леви се чудеше кой ли си е направил труда да навести това затънтено кътче на света, но бързо получи отговор. Гостът, придружен от свещеника, излезе съвсем скоро и двамата се запътиха към Леви.

— Синьор Феличи е съветник на папа Пий XI — обясни Ерлихман — и е дошъл да се запознае с нашата работа по личното нареждане на кардинал Пачели, държавния секретар на Ватикана.

— И защо Ватикана проявява такъв интерес към маите? — попита учтиво Леви, щом свещеникът ги остави да разговарят на спокойствие.

— Мога ли да ви наричам Леви? — добродушно подхвърли италианецът. Леви кимна усмихнат. — Ще ви бъда признателен, ако разговорите ни си останат между нас двамата. Не бих се доверил във всичко на нацистката военна машина.

Леви кимна отново. Дали пък най-сетне нямаше да се намери някой по-дружелюбен в тази глутница?

— За Ватикана не остана незабелязано вероятното съществуване на кодекс на маите. Опожаряването на библиотеките на маите от епископ Де Ланда е ужасна загуба за цялата ни цивилизация и макар че Ватикана не би признал вината си за това, ще споделя лично с вас, че подкрепата за експедицията е някакъв вид отплата за тежката несправедливост.

— Синьор Феличи, необходимо е да направите много повече, за да заличите неправдата. Представете си каква буря от възмущение би се надигнала, ако маите бяха нахлули в Рим и бяха опожарили всички библиотеки и музеи!

— Да, урокът беше болезнен — съгласи се Феличи — и не бива да го забравяме никога. Засега ще ви бъда признателен, ако споделите накратко докъде стигнахте в проучванията си.

Леви изрази пренебрежението си към нацистките теории за краниометрията и осведоми сбито папския пратеник какво е намерено.

— Според вас какво би могъл да съдържа този кодекс? — попита Феличи.

— Нацистите се надяват, че ще потвърди връзката между арийците и маите, но аз мисля, че се заблуждават. Маите са били сред най-видните астрономи на древността и опитите ми да вникна в смисъла на техните йероглифи ме убедиха, че са искали да ни предупредят за рядко подреждане на небесни тела, което ще се случи през 2012 година. Разбира се, то няма да засегне вас или мен, но хората, които ще живеят тогава, би трябвало да са подготвени за развихрената космическа стихия. И може би има връзка между предупреждението в кодекса и изреченото от Дева Мария във Фатима. Затова се питам каква е причината предупрежденията й, чути от децата във Фатима, да остават в тайна. Дали те застрашават само папската институция или засягат унищожението на нашата цивилизация?

— Не съм чул да са тайна — престори се на учуден Феличи.

— Маите са предсказали явяването на Дева Мария във Фатима, и то хиляда години по-рано — продължи Леви, взрян бдително в лицето на италианеца.

— Но как?

Леви се подсмихна загадъчно.

— Записано е на каменна стела, която е била намерена наблизо. Синьор Феличи, още много ни предстои да научим за маите. Засега едва сме докоснали повърхността. Астрономите вече потвърдиха предвижданията им за 2012 година с точност до секунда. Ако искаме човечеството да има някакъв шанс, жизненоважно е да намерим този кодекс.

Фон Хайсен отново сипа щедра порция уиски в чашата си.

— Желаете ли уиски, синьор? — предложи и на Феличи, който се върна в палатката му.

— Благодаря, хер щурмбанфюрер. Добре сте си уредили живота тук.

— Надявам се. Моля ви, за вас съм Карл — отвърна Фон Хайсен, който нито за миг не забравяше заповедта на Химлер да предразположи пратеника на папата. — Какво имаше да ви каже професорът?

— Той е убеден, че кодексът на маите съществува. Нямам доверие на този човек, Карл. В края на краищата той е евреин. — Феличи вдигна чашата си. — Наздраве.

— Е, да, но не се безпокойте — държим го под око денонощно. Наздраве! Подсказа ли ви какво би могло да е съдържанието на кодекса?

Феличи завъртя глава.

— Твърдеше, че е някъде наоколо, но иначе говореше много уклончиво. Но ако все пак го намери, ще ви бъда благодарен първо да обсъдим находката и чак след това да я оповестим пред света.

— Разбира се. Интересите ни съвпадат. А как е положението във Ватикана? Чух, че папата не е добре.

— Боя се, че здравето му се влошава бързо.

— Знае ли се вече кой би могъл да бъде следващият папа?

— Карл, обичате ли хазартните залози?

Фон Хайсен се засмя.

— Случва се да заложа, макар и рядко.

— Щом е тъй, на ваше място бих рискувал парите си с държавния секретар кардинал Еудженио Пачели. Ако той бъде избран, това ще се отрази прекрасно на отношенията между Германия и Ватикана… Държавният секретар Пачели е много добре настроен към вашия фюрер.

Феличи доста пресилваше истината. Знаеше, че Пачели се опасява сериозно от нацисткия режим, но конкордатът между Хитлер и Ватикана засили значително влиянието на Светия престол в Германия. Освен това Пачели смяташе, че нацистите са най-добрият шанс за възпиране на надигащата се комунистическа заплаха.

Когато Фон Хайсен изпровождаше госта от палатката си, каза:

— Вашето предложение за нова банка на Ватикана ми се струва особено интересно. Впрочем, получих лично от райхсфюрер Химлер известие, че след приключването на експедицията ще бъда назначен в Маутхаузен, тоест в Австрия. Ако дойдете във Виена, знам кои са най-добрите ресторанти там.

Феличи кимна, малко му беше трудно да се задържи на краката си.

— Пътувам до Виена два-три пъти годишно по работа, ще очаквам с удоволствие срещите ни. Лека нощ и благодаря за гостоприемството.

Той се заклатушка към своята палатка, като размишляваше замаяно над огромната сила, която се трупаше на север от Италия, както и за връзките на Фон Хайсен с висшето ръководство на райха.

А Фон Хайсен извади дневника си и се зае да опише подробно случките и през този ден.

Леви започваше да се поддава на разочарованието. От почти три месеца бяха в Тикал, но въпреки че изпрати няколко съобщения по местни селяни, нямаше никакви вести от Роберто Арана.

Облегна се на стола и погледна към пистата от отъпкана червеникава пръст. Предишния ден старейшините на селото го поканиха да хапне с тях и той се чудеше дали Роберто няма да се появи най-после довечера.

Откакто започна експедицията, събраха 129 черепа от стойките зад игрището. Отец Ерлихман ги мереше прилежно и записваше подробно данните.

Леви бе получил няколко писма от Рамона и не се съмняваше, че пликовете са били отваряни. Жадуваше да се прибере, да прегърне жена си, да чуе смеха й. Тревожеше се дали тя и децата са в безопасност. Препрочете края на последното писмо, което получи наскоро.

Леви знаеше, че времето му изтича. Претърси усърдно Пирамиди I, II, III и IV, но безуспешно. Все пак в Пирамида IV откри тайна ниша като онази в Пирамида I, където намери мъжката статуетка, само че нишата беше празна. Дали друг не бе прибрал някоя от статуетките? През последната седмица се опитваше да проучи малкото помещение под декоративния гребен на Пирамида V, но все му досаждаха Фон Хайсен или отец Ерлихман. Подозираше, че дебнат всяко негово движение. Трябваше да измисли как да се промъкне до Пирамида V посред нощ, когато онези двамата са заспали.

Погледна си часовника — пет следобед. Само след час щеше да се здрачи. Реши да се отбие от учтивост в палатката на Фон Хайсен, преди да отиде на срещата със старейшините.

— О, хер професор… На какво дължа това неочаквано удоволствие? — ухили се есесовецът.

Течността в поредната бутилка „Гленфидих“ — доставиха му няколко дузини с поредния товарен полет — бе намаляла видимо.

— Само да ви уведомя, че тази вечер съм поканен от жителите на селото. Не знам точно кога ще се върна.

— И за какво ви е да вечеряте с прислугата? — подхвърли Фон Хайсен, докато пак пълнеше чашата си.

— Щурмбанфюрер, ако човек иска да разбере йероглифите на маите, длъжен е да вникне и в културата, която ги е създала. Бездруго смятам за чест да споделя храна с тези хора. Могат да ни научат на много неща.

— Това си е ваше мнение, Вайцман. Щом толкова искате да се тъпчете с боб и банани, няма да ви спирам. Но не е зле да напомните на техния главатар, че още не са ми изпратили онова момиче, което му посочих. Казва се Ици или нещо подобно… — Фон Хайсен вече заваляше думите. — Вайцман, ние — германците, сме потомците на висшата раса. Напомнете му и това.

Леви се обърна рязко, за да не даде воля на гнева си. В извратения свят на Фон Хайсен и Химлер древните черепи незнайно как се оказваха доказателство за принадлежност към висша раса, но днешните наследници на маите оставаха извън нагласените изчисления. Той прекоси пистата и когато стигна до пътеката в джунглата, спря да успокои дишането си. Нямаше смисъл да спори с Фон Хайсен, дори когато беше трезвен, камо ли да се кара с него, когато спиртът се е развихрил във вените му.

Селото беше отдалечено на почти три километра от развалините, но преди да е извървял и петстотин метра, Леви долови, че някой го следи. Озърна се, но виждаше само няколко гласовити маймуни и чуваше само крякането и писукането на пъстри птици, а пътеката изглеждаше пуста. Половин час по-късно стигна до буйната бучаща река. Доближи несигурния наглед въжен мост над водата. В сумрака не се виждаше добре, но пак усети движение стотина метра зад гърба си. Шмугна се в храстите до пътеката и зачака.

7.

Виена, март 1938 година

Още беше тъмно, когато звънът измъкна канцлера Фон Шушниг от унеса на изтощението. Напипа бутона на лампата върху нощното шкафче и погледна часовника — пет и половина сутринта.

— Шушниг на телефона.

— Моля да ме извините, хер бундесканцлер — каза началникът на полицията, — но германците затвориха границата при Залцбург. Спряно е и движението на влаковете, освен това ми докладваха, че от германската страна на границата се струпват войскови части.

Фон Шушниг му благодари и остави слушалката върху апарата. Уморено стъпи на пода и се запъти към банята. След час неговият черен мерцедес навлезе на Балхаусплац. В лъчите на фаровете се мяркаха редки снежинки.

Зайс-Инкварт, млад пронацистки настроен адвокат, го чакаше в иначе необичайно притихналата сграда на канцлерството. Той започна безцеремонно:

— Хер бундесканцлер, провеждането на този референдум беше груба грешка.

— На избирателите бе зададен въпросът дали искат свободна и независима Австрия, трябваше само да отговорят с „да“ или „не“ — остро отвърна Фон Шушниг.

— Хитлер е вбесен. Той смята това за предателство, за отказ от поето задължение.

— Изглежда имате пряк достъп до висшите кръгове в Берлин — отбеляза канцлерът вече с леден тон.

— Живеем в трудни времена. Аз само се опитвам да постигна възможно най-добрия резултат за австрийския народ.

— Всички се опитваме. А като говорим за поети задължения, не съм забравил, че с хер Хитлер се бяхме споразумели той да зачита независимостта на Австрия.

— Той държи на думата си, хер бундесканцлер, но с едно условие.

— И какво е то?

— Вие подавате оставка, а аз заемам вашия пост — отсечено каза Зайс-Инкварт, но лицето му остана неразгадаемо.

— Друго няма ли? — изръмжа Фон Шушниг.

— Уверявам ви, че това решение би предотвратило голямо кръвопролитие. Всичко е само за доброто на австрийския народ.

— Както вие си го представяте. Скоро ще ви уведомя за решението си.

Младите жени в подземието на главната телефонна централа във Виена не биха могли да се съмняват, че се задава много важно събитие. Вече три часа свързваха президента и бундесканцлера с мнозина от най-влиятелните хора в Австрия и цяла Европа. Малко след пладне и Фон Шушниг, и президентът Миклас се бяха примирили с неизбежното.

Канцлерът гледаше премрежено през прозореца на кабинета си към заснежения двор. Умуваше нерадостно, че може би сбърка с решението да върне на постовете им висши офицери от полицията, известни с нацистките си възгледи. Техният началник го предупреди, че вече не може да разчита на полицията в собствената си страна. Военните бяха готови да се сражават, но Фон Шушниг знаеше, че накрая ще бъдат прегазени. Не можеше да прахоса напразно живота на толкова много млади австрийци. Самият той увери преди малко президента, че е по-добре да се подчинят на ултиматума на германския фюрер.

В бутика вече не влизаха клиенти, Рамона нямаше какво да прави, освен да се страхува за живота и на Леви, и на децата. Слушаше радиото и не вярваше на ушите си.

— По улиците са се наредили безброй хора в очакване на фюрера — ликуващо бърбореше говорителят. — Във всеки град знамето с пречупения кръст се развява величаво над кметството и други обществени сгради.

Големият шестколесен мерцедес на Хитлер прекоси моста над река Ин при Браунау в три часа и петдесет минути следобед на дванайсети март, придружен от тежковъоръжен конвой.

— Хората приветстват шумно германския канцлер, докато минава през Линц на път за Виена — редеше думите неспирно говорителят по радиото, — където очакваме на Площада на героите да се съберат повече от половин милион души.

Рамона се питаше изумено как е възможно австрийците да са толкова глупави.

Откритият мерцедес навлезе бавно на площада зад военния оркестър, свирещ бодър марш. Хитлер се изправи и изпъна дясната си ръка нагоре. Тълпата пощуря.

— Зиг хайл! Зиг хайл! Зиг хайл!

Простият ритъм на воплите отекваше зловещо от стените на двореца на Хабсбургите. Огромни червено-черни знамена със свастика се вееха над двореца и кметството, висяха от фасадата на хотел „Империал“ и градския театър. Гъмжилото още ревеше приветствието си, когато Хитлер излезе на балкона на двореца, подпря се на парапета и огледа морето от хора долу. Той си беше у дома. Застана пред микрофона и вдигна ръка. Огромната тълпа се смълча.

— Преди години напуснах тази страна, понесъл същата несломима вяра, която и днес изпълва сърцето ми! Можете да си представите от какви чувства преливам в този миг, когато след толкова години сбъдвам вярата си.

Думите му кънтяха навсякъде из площада. Млади жени се разплакаха, истерията отново обзе множеството.

— Зиг хайл! Зиг хайл! Зиг хайл!

Тътенът на думите не отслабваше, а Хитлер стоеше тържествуващ над града, където преди четвърт век бе бродил по улиците небръснат и само мръсното палто го пазеше от режещия зимен вятър. Продаваше рисувани от самия него картички за няколко жалки монети, чакаше за канче супа в благотворителните кухни, докато други се наслаждаваха на шампанско и на творбите на Моцарт и Хайдн. Виена… перлата в короната на Австрия. Тук Хитлер бе опознал евреите и се бе отвратил от тази зла раса. Те бяха като личинки, гъмжащи по труп. Вярваше, че няма гнусотия, в която да не са замесени. Невинни момичета християнки, съблазнени от противни кривокраки чифути. Тъкмо евреите бяха злите духове, отклоняващи хората от правия път. Пак си каза, че трябва да бъдат изтребени. И това щеше да бъде сторено. Скоро Адолф Айхман щеше да пристигне във Виена, за да изпълни заповедите му.

Разтрепераната Рамона изтри сълза от бузата си и изключи радиоапарата. Заключи бутика и се качи в апартамента, за да вземе молитвения си шал.

8.

Тикал, Гватемала

Леви чуваше пронизителните крясъци на маймуни нагоре по брега, но на пътеката зад него не се появяваше нищо.

Може и да му се е сторило. Пак тръгна към несигурния въжен мост над разпенената вода, деляща селото на маите от развалините на Тикал.

— Отдавна не сме се срещали, професор Вайцман.

От гъсталака вдясно излезе Роберто Арана с привичната червена кърпа над набръчканото лице. Протегна ръка засмян.

— Не знаех дали получаваш съобщенията ми — каза Леви, докато следваше шамана по моста и внимаваше краката му да не хлътнат в пролуките между дъските. — Ти ли вървеше подире ми?

Роберто завъртя глава.

— Дебнеше те ягуар.

Внезапно в джунглата се разнесе рев, от който тръпки полазиха гърба на Леви. Наистина беше ягуар.

— Не се плаши — продължи Роберто, — млади воини от селото ще те придружат на връщане. А твоите съобщения… Професоре, търсеното от тебе е останало скрито много столетия. Кодексът и останалите статуетки ще бъдат намерени, когато му дойде времето. Но старейшините предчувстват, че това време наближава. Имат да ти кажат нещо.

Сърцето на Леви затуптя по-бързо.

— За кодекса или за статуетките?

— Ако разгадаеш каквото чуеш от тях, ще откриеш и каквото древните са искали да откриеш.

Леви тръгна след шамана по тясната пътека в джунглата на другия бряг. Скоро стигнаха до голяма поляна при реката, около която бяха пръснати десет дървени къщи с тръстикови покриви. Димът от огньовете се стелеше към буйната река. Предишната вечер жените от селото бяха накиснали царевични зърна в сок от зелени лимони, за да омекнат. През деня ги стриха и замесиха традиционното тесто маса. Почернели гърнета висяха над пламъците, а до тях се загряваше мазнината в големите тигани комалес за питките. Приятна миризма се просмукваше към гъсталака наоколо — пилешко, задушено с люти чушлета. В светлината от огньовете някои от по-младите жени още работеха на тъкачните си станове. Под сръчните им ръце платовете за пъстрите пончо се удължаваха видимо. Всяко градче или село в Гватемала се отличаваше по своеобразието на своите трахес — тук ярките оттенъци на червеното и жълтото се съчетаваха чудесно с ромбовидни шарки от синьо и изумрудено.

Старейшините чакаха госта, облечени в традиционните си шарени ризи и сламени шапки. Леви им кимаше учтиво, докато се запознаваха. Предложиха му място на един от загладените кедрови дънери, наредени около най-големия огън.

— Много се радваме да те срещнем — каза му Пакал, вождът в селото.

Сърдечната усмивка откри пролуки в зъбите му.

— И аз много се радвам, че съм тук. — Леви се обърна към младата жена, на която бяха заръчали да се грижи за него по време на угощението. — Как се казваш?

— Името ми е Ицел — отвърна тя и белите й зъби блеснаха в меката светлина на огньовете.

— Благодаря ти — каза Леви и пое дървената чиния с питки и салца и малката керамична чаша с пулке — типичната за Централна Америка силна напитка, която правеха от растението агава.

Старейшините вдигнаха чашите си и първо кимнаха на Роберто, после и на Леви. Макар че родното село на Роберто беше до езерото Атитлан, личеше веднага, че тук го почитат не по-малко, отколкото в Сан Маркос.

Венера се бе издигнала доста нависоко в небето, преди да подхванат разговор за важните неща.

— Твоят немски колега може да ти вгорчи живота — промълви Пакал.

— Моля за извинение, ако държанието му ви е оскърбило.

— Повече сме загрижени за твоята безопасност — вметна Роберто. — Трябва да се пазиш и от католическия свещеник.

— Отец Ерлихман все се опитва да ни попречи да спазваме обичаите си — обясни Пакал. — Нарича ни езичници и затова и той, и неговата църква не научиха нищо за предупрежденията. Но ти, професоре, си човек на духа и нямаш предразсъдъци. Може би на тебе ще се падне да разгадаеш тайната.

— Търсех останалите две статуетки, но не успях да ги намеря.

— Едната все още е тук — бавно изрече Пакал. — Другата бе взета, за да бъде опазена — добави, без да обяснява повече.

Бръкна в тъканата торба, която носеше през рамо, и извади две карти, нарисувани на парчета хартия от дървесна кора. Подаде първата на Леви. Виждаха се очертанията на странна жълта форма. Три линии, със ситни пояснения за посоката им, започваха от различни места извън формата и се събираха в една точка при нейния край.

— Германците идваха и преди, къртиха като иманяри в Пирамида IV — подхвана Пакал. — Свещената статуетка бе извадена оттам, за да не попадне в ръцете им, и сега е на по-далечно място, но ако на тебе се пада да я откриеш, това ще се случи. Тази карта подсказва къде е мястото. А последната статуетка… — Пакал му даде и втората карта. — … още е тук. Трите статуетки заедно ще покажат къде е кодексът.

Леви се взря в картата — имаше отбелязани три точки, свързани с триъгълник.

— Древните ни прадеди съставяли календари въз основа на движението на планетите — продължи Пакал. — Известно ти е, професоре, че календарите на маите са циклични за разлика от западните, които представят времето като права линия. Затова календарите на маите са много по-точни и нашите прадеди успявали да предскажат бъдещето, като се опирали на повтарящи се минали събития. Следващото велико събитие ще настъпи на 21 декември 2012 година.

— Подреждане на планетите — наполовина въпросително каза Леви.

Пакал закима.

— За пръв път от 26 000 години нашата слънчева система ще застане на една линия със звездната порта в средата на Млечния път. Запознат ли си с числовата редица, която вие наричате редица на Фибоначи?

— Да, но… смятах я за откритие на западната цивилизация.

Пакал и другите старейшини се усмихнаха сдържано.

— Маите, инките, древните египтяни са я познавали. И трите цивилизации са били много по-напреднали, отколкото смятат вашите историци. Щом знаеш за тази редица, знаеш и за златното сечение, обозначавано от вас с буквата „фи“, нали?

— Да. Едно цяло шестстотин и осемнайсет хилядни.

Той отдавна бе запленен от съотношението, обозначено с „фи“. В редицата на Фибоначи всяко число е сбор на предишните две:

1,1,2,3,5,8,13,21,34,55…

Тази редица се стреми все по-точно към съотношението 1,618, което се получава от делението на всяко число на предишното. Леви знаеше, че „златното сечение“ е неотделима част от живота. Това съотношение може да бъде намерено и в спиралните черупки на морски животинки, и в спиралите на огромни галактики.

— То е една от основите на вселената — натъртено каза вождът. — Маите, инките и египтяните са го използвали в градежа на своите пирамиди. Ако искаш да намериш каквото търсиш, търси средата на златното сечение.

— Благодаря ти. Ще продължавам да търся.

— И внимавай — повтори Роберто Арана. — Немският офицер и свещеникът дебнат какво правиш.

Четирима младежи от селото — потомци на някогашните воини от Тикал, съпроводиха Леви до пистата. Когато вървяха по моста, страховитият рев пак разцепи нощта, но заради факлите, пламтящи в ръцете на младежите, царственият ягуар не доближи хората.

Лагерът на експедицията тънеше в мрак. Леви сложи скъпоценните карти в ямичката, която бе изкопал в единия ъгъл на палатката, прикри я пак, грабна протърканата кожена чанта с инструменти и тръгна към Пирамида V. Държеше факела в изпъната ръка пред себе си и доближаваше внимателно гробницата на един от владетелите на маите. Изкатери почернелите стъпала до малкото помещение върху втората по височина пирамида в Тикал. Поне беше настъпило пълнолуние.

В джунглата под пирамидата Фон Хайсен стоеше зад дебел кедър и го наблюдаваше.

9.

Ватикана, Рим

Държавният секретар кардинал Еудженио Пачели се бе умислил и не се заглеждаше в река Тибър и прастария град Рим, макар да стоеше до прозореца на третия етаж в Апостолическия дворец. Вторият по власт човек в йерархията на католическата църква беше висок и кльощав, със слабо издължено лице, хлътнали бузи и гърбав нос.

Сред грижите, струпали се върху старшия дипломат на Ватикана, някои бяха особено неотложни и важни. Над него на последния етаж на двореца личният лекар на папата се грижеше за Пий XI. Вече смятаха Пачели за най-вероятния му наследник, който ще поеме в ръцете си Ключовете на Свети Петър. Но не по-малко време отделяше в размислите си на нарастващата сила на Адолф Хитлер и нацисткия режим.

Сведе поглед към площад „Свети Петър“. Тъмната каменна настилка лъщеше с меки отблясъци и му се струваше, че крие мрачно предвестие. Дръпна се от прозореца и се върна зад бюрото. Мислите му се насочиха към други неприятни проблеми — финансовото състояние на Ватикана и нацистката експедиция в джунглите на далечна Гватемала. На стената зад него двуметрово разпятие в черно и сребърно висеше в безмълвно съзерцание. Ако изваяният от сребро Христос можеше да говори, дали и Той не би изрекъл предупреждение, питаше се кардиналът. Сепна го почукването по двойната врата. Позна по звуците, че е неговият личен секретар.

— Влез.

— Ваше Преосвещенство, дойде синьор Феличи.

— Нека влезе.

Алберто Феличи се поклони почтително.

— Добре дошъл, Алберто. — Пачели целуна по бузите своя амбициозен подчинен. — Настани се удобно — посочи му трите кресла. — Искаш ли кафе, или чай?

— Благодаря, но се нахраних преди малко.

Алберто погледна многозначително напиращото си шкембенце — най-неоспоримото свидетелство за привързаността му към вкусните гозби и доброто вино.

— Благодаря ти, че се отзова в толкова късен час — започна Пачели, щом секретарят излезе и затвори вратата. — Но преди да чуя какво си установил, нека първо те поздравя.

— Благодаря, Ваше Преосвещенство, много сте любезен.

Алберто се бе оженил доста години след като прехвърли четирийсетте, съпругата му роди преди дни първото им дете.

— Избрахте ли името?

— Да, Ваше Преосвещенство — Салваторе Джовани Феличи. Знам колко сте зает, но ако намерите време, двамата с Мария ще бъдем много щастливи да присъствате на кръщенето.

— Можем да кръстим сина ти тук — в „Свети Петър“, ако желаеш. Кой знае дали младият Салваторе няма да стане един от нас. Винаги търсим подходящи кандидати — усмихна се Пачели.

— Мария би се зарадвала много и на едното, и на другото.

— Добре. Сега да чуя какво си научил за нашия приятел Ногара.

Напоследък Пачели се поддаваше на подозренията си към Бернардино Ногара, финансовия съветник на Пий XI. През 1929 година италианският премиер Бенито Мусолини подписа Латеранския договор, с който най-после призна суверенитета на Светия престол като независима държава. В замяна на земите, които Ватиканът губеше съгласно договора, италианското правителство му изплати огромни суми. Но сега из коридорите на Ватикана бяха плъзнали слухове за неуспешни сделки, принадлежността на Ногара към свръхсекретна масонска ложа и прекомерния му стремеж към разкош.

— Ваше Преосвещенство, докато работех съвместно със синьор Ногара по Латеранския договор, убедих се колко е потаен, затова не бих се учудил на нищо, което науча за него. И все пак бях изненадан от резултатите, а смея да ви уверя, че проучвах много старателно.

Пачели се напрегна в очакване на лоши новини.

— Синьор Ногара живее много умерено — продължи Феличи. — През цялото време, откакто се занимава с финансите на Ватикана, той е получавал скромна заплата и в банковата му сметка има по-малко от двеста долара. Доколкото можах да установя, често прави дарения на благотворителни организации, и то само на католически. Всеки ден присъства на богослужение, а развлеченията му изглежда се свеждат до ходене на кино веднъж седмично.

Пачели се озадачи.

— Няма ли жени в живота му?

— Той не поддържа близка връзка с никоя жена, Ваше Преосвещенство, и няма никакви сведения, че си позволява… как да се изразя по-прилично… да плаща за сексуални услуги. Не установих негови връзки с масони или други антикатолически организации. Ногара чете само финансови издания.

— Какво е състоянието на сметките?

— Всичко в Специалната администрация е изрядно. Ваше Преосвещенство, синьор Ногара е на път да превърне онези сто милиона долара в първия милиард на Ватикана.

Зениците на Пачели се разшириха.

— Синьор Ногара — добави Феличи — е човек, който би ви допаднал. Той е отдаден на Светия престол.

— Явно съм бил несправедлив към него — призна кардиналът.

— О, във финансовите въпроси бдителността никога не вреди. Предполагам, че слуховете са разпространени от хора, които завиждат на Ногара за прекия достъп до вас и до Светия отец. Разбира се, дразни ги и фактът, че подписаният с Хитлер конкордат донесе много по-големи приходи от очакваните.

Пачели кимна. Договорът, който той подписа с Хитлер, се оказа благодатен за Ватикана. Германското законодателство вече забраняваше критиката на католическата доктрина. А като отплата за подкрепата на Ватикана за нацисткия режим Хитлер се бе съгласил с въвеждането на кирхенщойер — църковен данък. От доходите на германските католици се удържаха по девет процента в полза на църквата.

— За нас е важно споразумението за кирхенщойер да остане в сила, но доколкото чух, Светият отец се готви да издаде енциклика…

Благодарение на многобройните си връзки във Ватикана Феличи бе научил отрано, че умиращият Пий XI има намерение да обнародва отдавна чакания трактат Humani Generis Unitas — „За единството на човешкия род“.

— Ако енцикликата съдържа критика на действията на Хитлер спрямо евреите, това би могло да застраши и самия конкордат. Посланик Фон Берген изрази силното си безпокойство — подчерта Феличи.

Пачели съзнаваше твърде добре, че тежко болният папа може само с няколко думи да съсипе всичките му усилия.

— Аз вече уверих посланика, че Германия може да разчита и занапред на подкрепата на Ватикана, особено в борбата срещу болшевиките. Според мен те са несравнимо по-голяма заплаха от Хитлер и Третия райх. А евреите… те не са наша грижа.

— Това е добра новина, Ваше Преосвещенство, защото Ногара ще предложи скоро промени във финансовата организация.

— Но защо, щом положението е толкова добро?

— Специалната администрация изпълни похвално задачите си, но при толкова големи приходи Ватикана скоро ще се нуждае от собствена банка. Отделна организация, която може да извършва операции като всяка нормална банка на международните финансови пазари.

Феличи знаеше отсега, че в банката на Ватикана не би имало нищо нормално. Недостъпна за разследвания на италианските или други власти, или дори на кардиналите, бъдещата банка щеше да бъде освободена и от данъци, дължими на италианската държава. След време тя щеше да предложи удобен механизъм на мафията и на видни италиански бизнесмени, чрез който да „изперат“ милиарди лири и да ги прехвърлят в тайни сметки в Швейцария. А в по-близкото бъдеще банката щеше да стане доверен посредник за прехвърляне на нацистко злато и на ценности, отнети от милиони избити евреи.

— Такава банка може би е несъвместима с позицията на църквата спрямо лихварството — замисли се Пачели.

Католическите догми заклеймяваха лихварството като тежък грях. Не само съборите в Никея, Картаген и Клиши бяха осъдили получаването на лихви от заеми, но по-наскоро и папа Бенедикт IX бе изразил същата позиция.

— Ваше Преосвещенство, има начини за преодоляване на подобни пречки… особено когато е за доброто на църквата.

Пачели кимна.

— Алберто, готов ли си да поемеш и задълженията на наш представител в съвета на директорите?

— Разбира се, Ваше Преосвещенство. Разбира се.

Феличи се постара да прикрие изблика на задоволство — замислите му се осъществяваха безупречно.

— Добре. Ще обмисля внимателно предложението на Ногара.

Пачели затвори папката с досието на Ногара и протегна ръка към друга, надписана „Маите“.

10.

Тикал, Гватемала

Леви Вайцман преодоля и последните изронени стъпала пред малката каменна стая върху Пирамида V. Спря задъхан и се обърна да огледа джунглата, ширнала се под него. Вятърът се засилваше и лунната светлина играеше призрачно по гъстите листа. Леви бръкна в чантата и извади рулетката. Бързо определи размерите на малкото помещение и побърза да раздели наум височината на ширината.

Едно към 1,618. Леви подсвирна тихичко. Значи и това помещение бе изградено на основата на свещеното за маите „златно сечение“. Той взе компаса. Тъмните очертания на върховете на Пирамида I и IV се открояваха като късове обсидиан, устремили се към центъра на Млечния път. „Търси средата“ — напомни си той. Измери ъгъла към средата на Пирамида I, после и към средата на Пирамида V. Обърна се. Доколкото можеше да прецени, двете линии би трябвало да се пресекат върху далечната стена зад отвора. Пак взе рулетката и намери средата. След това разгледа зида в светлината на фенерчето и пулсът му се ускори изведнъж.

Колкото и да бяха избледнели с вековете, все пак различи очертанията на буквата „фи“ върху големия камък в центъра. Извади от чантата шило и се зае да изчегъртва хоросана, който изобретателните маи бяха забърквали от смлян варовик. Отначало хоросанът се ронеше доста лесно, но когато Леви стигна до слоеве, които не са били изложени на влажния въздух, работата потръгна по-мудно. Избра друго шило и след няколко минути острието проникна в кухина зад камъка. „Търси средата.“ В Пирамида IV бе намерил подобна кухина, само че тя се оказа празна. Сега знаеше причината — вътре е имало друга статуетка, но шаманът и старейшините са я извадили, за да я опазят. Камъкът се клатеше. Леви пъхна внимателно и острието на длето. Накрая измъкна камъка.

Ниската ъгловата статуетка бе чакала столетия, точно според замисъла на древните маи. Млечнозелено дърво сейба, изваяно от прекрасен нефрит и почти еднакво с другото, което Леви съхраняваше във Виена. Само че между въздушните му корени се промъкваха и мъжки, и женски ягуар. Леви си каза, че това придава равновесие — несъмнено бе намерил неутралната статуетка. Ако можеше да открие и онази, която въплъщаваше женското начало… последният елемент от равновесието, изгубено в света, където господстваха мъжете.

И макар че до 2012 година оставаха повече от седем десетилетия, може би светът имаше нужда от това време, за да се подготви. Или да опита да предотврати незнайната катастрофа, за която маите предупреждаваха в кодекса. Характерният за Централна Америка нефрит блещукаше меко и Леви вдигна статуетката, за да види как се променя кристалът в лунните лъчи. Древните майстори бяха оформили в корените и на това дърво пролука с формата на „фи“.

— Хер професор, какво открихте посред нощ? — Фон Хайсен застана в тясната рамка на входа. Пистолетът му беше насочен към Леви. — А-а, статуетката… Колко интересно. Може ли да я взема?

Леви с голямо нежелание му подаде скъпоценната находка.

Фон Хайсен се прицели в сърцето му. Леви надушваше неизменния дъх на уиски от устата му. Застави се да запази спокойствие.

— Професоре — ухили се есесовецът, — ако не се завърнете от експедицията, това просто ще бъде поредната злополука.

— Може и така да е, но изстрелите се чуват надалече в джунглата. По-важното е, че райхсфюрер Химлер няма да е особено доволен, ако отидете при него със статуетката, без да знаете значението й за съдбините на висшата раса.

— И какво е значението й? — озъби му се Фон Хайсен.

— Предлагам да приберете пистолета. Ще ви съобщя какво съм открил, щом проуча статуетката утре.

Есесовецът, застанал на пост пред палатката, запали поредната цигара, но Леви не му обръщаше внимание. Изучаваше статуетката през целия ден, но още не можеше да повярва. Пак погледна през лупата йероглифа под фигурите на ягуарите. Не би могъл да сбърка в превода — датата беше 21 декември 2012 година. Ясно беше и значението на следващите два йероглифа — „зимно слънцестоене“ и „унищожение“. Дъхът му спираше всеки път, когато се взираше в йероглифа до тях. Леви знаеше, че поредицата от назъбени линии означава неизмеримо могъща енергия. Те сочеха към друг йероглиф — знака на маите за звездния портал в центъра на галактиката.

Въпреки безсънната нощ вълната от адреналин в кръвта му го поддържаше бодър. Сложи внимателно статуетката в средата на сгъваемата масичка. Пакал бе потвърдил, че липсващата трета статуетка — женската, е необходима за намирането на кодекса. А Леви вече не се съмняваше, че този кодекс съдържа ключа за оцеляването през 2012 година. Но дори ако успееше да намери статуетката, нацистите щяха да я отнемат.

Колкото и шумна да беше джунглата по здрач, вече я заглушаваха песните откъм голямата палатка на столовата в края на пистата. Някой бе пуснал плоча с оркестрови изпълнения на любими кръчмарски песни и есесовците пригласяха въодушевено. Леви въздъхна. Чувстваше се уморен и потиснат, а знаеше, че след вечеря трябва да се яви при Фон Хайсен и да му обясни какво е открил. Липсваха му прозорливите, спокойни съвети на Рамона, а още по-силно му липсваха ласките й. Колкото и важен да беше скритият Кодекс на маите за съдбата на човечеството, Леви копнееше само да се прибере във Виена. Толкова беше умърлушен, че с удоволствие би прехвърлил на друг археолог задачата да намери кодекса.

— Е, хер професор, какво можем да научим от тази находка?

Фон Хайсен издуха въображаемо облаче дим от цевта на пистолета си и го остави на масата до полупразната бутилка „Гленфидих“.

Леви се помъчи да не издаде презрението си. Нацистът пред него беше още по-пиян от обичайното.

— Както сам виждате, статуетката изобразява дървото сейба. Древните маи са го почитали като дървото на живота. Ако искате да направим аналогия, древните арийци, които преди 3500 години нахлули от северните области на днешен Афганистан и превзели долината на река Инд, са почитали по същия начин брезата. Имаме основа за сравнения.

— Райхсфюрер Химлер ще се радва да чуе това — изфъфли Фон Хайсен. — Може и да се окажете полезен в края на краищата, хер професор.

Леви си мълчеше. Сравнението, което подхвърли на есесовеца, беше съвсем безпочвено.

— Любопитен съм обаче — не мирясваше Фон Хайсен, — как знаехте точно къде да търсите.

— Щурмбанфюрер, аз търся древни предмети от много години. Случва се, макар и рядко, на археолога да му провърви — да напипа хлабав камък в зид. Случва се, макар и още по-рядко, някой да намери затрупана стълба, водеща към скрита гробница.

Фон Хайсен напълни чашата си.

— Хер професор, съветвам ви да правите редките си открития на дневна светлина, за да можем всички да споделим радостното вълнение.

Внезапно той се вторачи над рамото на Леви, който се озърна. Хубавата Ицел стоеше смутено пред палатката.

— Я гледай! — възкликна немецът. — Ти пък какво търсиш тук?

Ицел сведе глава свенливо. Дрехите й бяха обичайните за нейния народ — пъстра блуза и дълга до глезените пола с широк пояс. Леви беше уверен, че са я изпратили шаманът и старейшините, но защо им бе хрумнало да го правят?

— Госпожичке — изсумтя Фон Хайсен, — не съм свикнал да ме разиграват. Очаквах да дойдеш още преди три дни.

Момичето пак се вторачи в пода, преди да бръкне във вълнената торба, която носеше на рамо. Извади керамична кана и чаша, оформена като маймунка. Сложи чашата на масата и я напълни от каната. Старейшините бяха смесили тази пулке със сок от манго и ананас.

— Хач мал-об — промълви тя притеснено.

Фон Хайсен я зяпаше стръвно. Хубавата мургава кожа над яката на блузата направо сияеше в трепкащата светлина на фенера.

— Щурмбанфюрер — намеси се Леви, — тя не говори друг език, освен родния си. Предлага ви малък дружески дар.

Фон Хайсен взе чашата и опита течността.

— Прекалили са с този сок! — Опразни чашата на един дъх и сипа вътре уиски. — Госпожичке, пийни си нещо истинско.

Накара момичето да седне на сгъваем стол, ръката му небрежно се плъзна по бедрото й. Леви знаеше, че не може да му повлияе, но беше длъжен да опита.

— Съветвам ви да се въздържате от постъпки, които биха могли да влошат сериозно отношенията между експедицията и селяните.

— Я се разкарай! С тебе ще си поприказваме утре.

Фон Хайсен се изправи тромаво, взе статуетката, заключи я в сандъка и прибра ключовете в джоб на панталона си.

Вбесен и разтревожен за Ицел, Леви се върна в своята палатка и засили пламъчето на фенера.

Роберто Арана седеше на сгъваемия стол в сенките.

— Професоре, не се безпокой за Ицел. Принцесите на маите често са правили жертви, а Ицел знае, че това е за доброто на нейния народ.

— Тя принцеса ли е?

Роберто се усмихна вместо отговор.

— Събери си вещите по-бързо. Само най-необходимото. Тук вече не е безопасно за тебе, тръгваме си още тази нощ.

— Но статуетката…

— Немецът пи ли от каната?

— Само една чаша.

Леви чак сега се сети какъв „подарък“ е донесла Ицел.

— И една чаша стига. Тази пулке е приготвена грижливо.

— Госпожичке, я седни на леглото, там можем да се опознаем по-добре.

Фон Хайсен се хвана за подпорния прът на палатката, за да не падне, докато затваряше платнището. Обърна се, помъчи се да съсредоточи погледа си, но вътрешността на палатката се завъртя пред очите му. Залитна към Ицел и се просна по лице върху червената пръст. Момичето направи каквото й бе заръчано. Взе ключовете от джоба му, отвори сандъка и прибра статуетката в торбата си. Върна ключовете в джоба на Фон Хайсен и прекоси пистата към мястото, където чакаха шаманът и Леви заедно с шестима от младите воини на селото. Леви бе успял да грабне само кожената чанта с инструментите, в която напъха малко лични вещи, бельо, двете карти и скъпоценните писма от Рамона.

— Сложи и това в чантата. — Роберто му подаде статуетката. — Трябва да намериш още една, но картите ще те упътят. Пази двете статуетки и с цената на живота си, ако се наложи, защото заедно с третата сочат къде е кодексът.

— Но как…

— Ще се случи, когато космосът е готов за това — отвърна шаманът.

Водачът на воините запали факлата си и всички тръгнаха по пътеката.

— Ами немците? — попита Леви.

— Остави тази грижа на нас. Жените и децата от селото вече вървят към сигурно убежище в джунглата. Воините ще те отведат с лодка надолу по течението на реката до Пуерто Бариос и Хондураския залив. Там ще те посрещне наш човек. Уредихме ти пътуване до Неапол с товарен кораб, а оттам можеш да се прибереш във Виена. Ще загубиш време и няма да ти бъде много удобно, но през Италия е по-безопасно. Фон Хайсен ще съобщи, че си изчезнал, и вероятно ще наблюдават летищата.

— Не знам как да ви се отблагодаря…

— Предостатъчно е да опазиш статуетките — натъртено каза Роберто, но усмивката му проблесна в светлината от факела.

Музиката на оркестъра и пиянските гласове откъм голямата палатка стихваха зад тях, вече ги заглушаваха цвърченето на насекоми и ревът на ягуар някъде наоколо.

11.

Ватикана, Рим

— Изпълних заръката ви, Ваше Преосвещенство, и говорих с всички, които биха могли да знаят нещо за изгубения Кодекс на маите, включително отец Ерлихман и папския нунций в столицата на Гватемала — обясни Алберто Феличи. — Все повече се убеждавам, че е скрит в Тикал или близо до руините на древния град.

— Значи Химлер не се е захванал да гони вятъра? — поклати глава Пачели.

Феличи се подсмихна многозначително.

— Ваше Преосвещенство, добре е винаги да бъдем нащрек с райхсфюрер Химлер, защото си подбира твърде странна компания. По съвета на някой си Карл-Мария Вилигут, бивш полковник от австрийската армия, Химлер е превърнал средновековния замък във Вевелсбург в Нордическа академия на СС. Аз обаче научих, че Вилигут е психически неустойчив, склонен към насилие алкохолик, когото са пуснали от лудницата през 1927 година след дълго лечение.

— Но защо Химлер би се вслушвал в съветите на луд пияница?

— Първо, Вилигут изпитва свирепа омраза към евреите и издава антисемитско вестниче със заглавие „Желязната метла“. Но не само това буди симпатията на Хайнрих Химлер. Макар че вдъхва страх в райха като хладнокръвен, безпощаден и способен администратор, който не пропуска и най-малката подробност, райхсфюрерът е затънал в занимания с окултното. Вилигут му е бил представен като мистик, който имал достъп до изгубени градове и цивилизации чрез древни тайни… Успял е да убеди Химлер, че последната битка за съдбините на цивилизацията ще се състои около Вевелсбург в долините на Вестфалия.

— Тоест имаме си работа с откачалка?

Феличи завъртя глава.

— Никога не подценявайте Химлер, Ваше Преосвещенство. Той изгражда СС като нова арийска аристокрация — благороднически орден от воини, предани на фюрера. Подражава и на тамплиерите, и на йезуитите. Химлер възнамерява да превърне Вевелсбург в град на СС, в езическа версия на Ватикана, който ще бъде средището на новия свят.

Зениците на Пачели се разшириха.

— По заповед на Хитлер вече изселват жителите на Вевелсбург и преустрояват замъка. Също по негова заповед е построен концентрационен лагер в горите на Нидерхаген. Затворените там евреи са принудени да вършат тежка работа. В лицето на Химлер се сблъскваме с дявола, Ваше Преосвещенство. На пръв поглед той е педантичен и благопристоен човек, но в съзнанието му тегне средновековен мрак. Той е бездушна, пресметлива и смъртно опасна твар. И може би ще се наложи да изразите публично позицията си за действията му спрямо евреите. Все повече хора по света заклеймяват тази политика на нацистите.

— Това ми е известно, Алберто. — В гласа на Пачели се промъкна раздразнение. — Но имаме и по-важни проблеми от положението на евреите.

— Ваше Преосвещенство, а известно ли ви е, че папският нунций в Истанбул организира канали за спасяване на еврейски деца? Вайцман сподели с мен, че ако във Виена стане съвсем непоносимо, може би ще избяга със семейството си през Турция.

Феличи дебнеше зорко и за най-слабия издайнически признак, че има неприязън между всемогъщия държавен секретар и неговия пряк подчинен Анджело Ронкали, представителя на Ватикана в Турция.

Пачели само си отбеляза мислено да поговори с архиепископа, отговарящ за международните връзки на Ватикана, и попита:

— Професор Вайцман спомена ли пред тебе какво би могъл да съдържа този кодекс?

— Той смята, че маите са оставили предупреждение за наближаваща унищожителна катастрофа. Освен това според него има връзка между предупрежденията на маите и изреченото от Светата дева във Фатима.

Пачели пребледня. Твърде силно беше обвързан с явяването на Божията майка. Папа Бенедикт XV го ръкоположи за архиепископ тъкмо на 13 май 1917 година — същия ден, когато Дева Мария се бе явила за пръв път на три селянчета във Фатима, Португалия. А и той никога не пренебрегваше значението на трите предупреждения, изречени от нея.

— Ваше Преосвещенство, Ватикана ще разгласи ли някога тези предупреждения? — попита Феличи.

Пачели не отговори веднага и мълчанието тегнеше в покоите на държавния секретар.

— Възможно е — промълви той накрая — да разгласим първите две. Документът, на който са записани и трите, в момента е поверен на епископа на Лейра в Португалия. Третото — казано само между нас — се отнася за заплаха към самата църква и трябва да остане скрито.

— Защо документът да не бъде преместен в тайния архив, където ще е по-добре защитен? И съществуването на документа, и чудото на слънцето са широко известни.

Пачели се замисли за последното явяване на Светата дева на 13 октомври 1917 година. В дъждовното и ветровито утро над 70 000 души се бяха събрали в полята край Кова да Ирия, за да съзрат чудото, обещано от нея на трите деца във Фатима. Щом облаците се разнесоха, малката Лусия първа извика на тълпата и посочи слънцето. Изведнъж светилото започна да се върти и пръскаше лъчи в различни цветове, както беше готов да се закълне всеки в множеството. Неколцина журналисти от най-влиятелните португалски вестници, сред тях и „О секуло“, настроен враждебно към религията, съобщиха, че слънцето криволичеше и променяше посоката на движението си в небето. А според лисабонския всекидневник „О диа“ от средата на слънцето бликаше тъмносиньо сияние, осветило проснатите на земята, ридаещи хиляди хора.

— Алберто, засега нищо не застрашава сигурността на документа — каза Пачели, — но и аз мисля, че трябва да бъде преместен в тайния архив. От тебе искам да следиш внимателно какво се случва в Тикал. Ако има връзка между Кодекса на маите и предупрежденията на Дева Мария, неговото място също е в тайния архив.

— Съгласен съм с вас, Ваше Преосвещенство. Трябва да бъдем бдителни с този Вайцман.

Феличи кимна на часовите от швейцарската гвардия, когато излизаше от Ватикана през огромната бронзова порта. Слезе по мраморните стъпала и тръгна по безлюдния площад „Свети Петър“. Умуваше над разговора с Пачели. Участието в съвета на директорите на Ватиканската банка щеше да му даде власт. Но той не забравяше и какво каза Фон Хайсен в Тикал. Връзките на есесовеца с Химлер биха могли да послужат не по-зле на Феличи. Той се смяташе за майстор в нечистите игри на двойния агент.

12.

Виена, 1938 година

Влакът намаляваше скоростта си преди италианско-австрийската граница в прохода Бренер, над който надвисваха побелелите от снега гранитни склонове на Алпите. Влакът спря със съскане и Леви гледаше как във вагона се качват нацистки граничари. Колкото по-близо беше до Виена, толкова по-застрашен се чувстваше.

— Документите!

Той подаде паспорта си на надменния младеж.

— С каква цел влизате в страната?

— Връщам се във Виена — отвърна Леви невъзмутимо, доколкото му беше по силите.

Струваше му се, че е чужденец в собствената си страна.

— Занятие?

— Професор във Виенския университет.

Граничарят се взря в снимката, погледна лицето му, пак се вторачи в снимката и му върна паспорта, без да продума повече.

Леви потисна въздишката на облекчение. Роберто беше прав. Нито германците, нито италианците бяха затегнали контрола докрай. Бенито Мусолини беше прекалено зает с военната помощ за своя съюзник генерал Франко в испанската гражданска война и паспортната проверка в оживеното пристанище на Неапол не бе особено старателна. Грубият, но неопитен младок само избълва заучените въпроси.

Четири купета зад Леви едър мъж със сив шлифер показа служебната си карта от СС на граничарите и те припряно отминаха нататък. Агентът продължи да чете днешния брой на „Кориере дела сера“.

Леви нахлупи шапката си ниско над очите, щом слезе от стария трамвай на кея „Франц-Йосиф“ недалече от стълбата към „Юденгасе“. Виена гъмжеше от нацистки войници и „кафяви ризи“ — във влаковете, в трамваите, в автобусите, на всяко кръстовище и във всяко кафене. Той огледа безлюдната стълба и по инстинкт притисна по-силно към тялото си чантата, скрита под палтото, което си купи в Неапол. Щом изкачи стъпалата, Леви се шмугна в сенките на камбанарията на църквата „Свети Рупрехт“. В далечния край на „Юденгасе“ неколцина войници излязоха от бирария и пиянската им песен заехтя из павираните улици. Видя, че прозорците на неговия апартамент са осветени. Сърцето му затуптя от надеждата съвсем скоро да види Рамона и децата. Войниците се отдалечиха към квартал „Хофбург“ и той притича тихо към черния вход на сградата.

— Кой е? — попита Рамона отвътре, щом Леви почука на задната врата.

Гласът й беше уверен, но той долови и страх.

— Аз съм, любима — Леви. — Върнах се.

Тя дръпна вратата рязко, но й попречи веригата.

— Леви! Но как?!… — Тя махна веригата с трескаво движение, отвори и обви с ръце шията му. — Защо не ми каза, че се прибираш? Толкова се боях за тебе!

Сълзи на облекчение намокриха бузите й, докато се притискаше към съпруга си.

— Татко! Татко!

Ребека и Ариел дотичаха в коридора. Момичето се хвърли към баща си и се вкопчи в него. Леви я целуна и прегърна Ариел със свободната си ръка.

— Мъчно ми беше за тебе, татко! — избълва Ребека, която сякаш нямаше намерение да го пусне никога.

— Не знаех дали нацистите не подслушват нашия телефон и не посмях да се обадя — каза Леви, след като сложиха децата да спят. Седна до кухненската маса. — Виена е направо неузнаваема с всички тези войници…

— Ужасно е, Леви. — Ребека отпи от чая и едва преглътна. — Децата се страхуват да излизат, аз също. Дори не можем да се разходим в парка. Навсякъде са сложили табели „Забранено за евреи“. Онези с кафявите ризи идваха два пъти през последната седмица, искат да затворя бутика. И без това вече нямам клиентки…

Леви се пресегна над масата и стисна ръката й.

— Сега всички сме заедно и само това има значение.

— Безпокоя се за тебе. Няма ли Химлер и онзи Фон Хайсен да те издирват?

Леви се прокле, че бе оставил семейството си беззащитно.

— Изобщо не биваше да тръгвам… не че имах някакъв избор — каза той нерадостно. — Все пак не ми се вярва Фон Хайсен да признае пред Химлер, че е взел статуетката, макар и за малко, нито да му разкаже как я е загубил. Но ти си права — трябва да се махнем, и то скоро. Свързах се със Зеев Жаботински в Еврейската агенция. Те уреждат маршрути за бягство през Истанбул. Ако успеем да се доберем до Щатите или до Англия, Алберт Айнщайн или Ервин Шрьодингер биха могли да ме препоръчат в Принстън или в Оксфорд. Там ще продължа проучванията си по историята на маите, а ти ще отвориш друг бутик.

— А какво ще стане с апартамента? Дори да ни разрешат да го продадем, което е немислимо, ще получим нищожна сума.

— Брат ми е германски гражданин. Може да наглежда апартамента, докато не настъпи някаква благоприятна промяна.

— Леви, той се подмазва на нацистите!

— Така е, но сега това ще ни е от полза…

Изведнъж тишината в студената нощ беше прогонена от крясъци и трошене на стъкло. Леви се надигна и отиде припряно до прозореца към улицата. Видя пламъците на факли в края на „Юденгасе“.

— Угаси лампите, по-бързо!

Шумотевицата се засилваше. Тълпа от млади нацистки активисти вилнееше по улицата.

— Свят без чифути! Свят без чифути!

Виковете отекваха навсякъде. Тухли и павета пръскаха на парченца стъклените витрини на всеки магазин, по който предварително бяха намацани жълти „звезди на Давид“.

— Събуди децата и се заключете в банята! — прошепна Леви.

И в тъмнината долавяше страха на Рамона. Той побърза да вземе скъпоценната статуетка, която донесе, уви я в парче червено кадифе, вдигна килима пред камината и я сложи при другата в дългото тенекиено скривалище, което бе направил под дъска от дюшемето. Дори не помисли за големия сейф в кабинета си — нацистите биха претърсили първо него. След това Леви скри бележките си за редицата на Фибоначи и пирамидите в Тикал в една от книгите на своя приятел Ервин Шрьодингер. Върна книгата на рафта и чак тогава се опита да направи достъпа до апартамента по-труден. Двамата с Рамона избутаха тежък шкаф върху големия капак над стълбището, което се спускаше до бутика.

— Сега иди при децата — заръча той на жена си и пак доближи прозореца.

Тълпата напираше към тяхната сграда, гадеше му се от врявата и шума. Леви се дръпна навътре в тъмната стая, щом двайсетина млади главорези спряха пред бутика на Рамона.

— Смърт на чифутите! — изврещя някой и запрати първата тухла към витрината.

Младежите нахълтаха вътре и започнаха да трошат всичко с железни пръти. Плиснаха жълта боя върху изкусно ушитите рокли и шапки. Един от тях изкачи стъпалата и започна да блъска по вратата с приклада на пушката си, но останалите решиха да продължат нататък по улицата и той се отказа. Изтича да догони групата, но се провикна:

— Ще се върнем, чифутски изчадия!

— Колко време ни остава според тебе? — попита Рамона, прегърнала Ребека и Ариел.

Момичето хлипаше, момчето преглъщаше сълзите, но и двамата се бяха вцепенили от ужас. Трясъкът на счупени витрини стихна, заглушен от воя на сирени — от прозорците на синагогата само на една пряка от „Юденгасе“ вече изскачаха пламъци.

— Трябва да се приготвим за отпътуване още тази нощ — каза Леви, чиито очи също бяха овлажнели.

13.

Истанбул

Слънцето се спускаше с прощално зарево, обагрило небето в пламтящо червено и оранжево. За разлика от кардинал Пачели, който в ролята си на папски нунций в Мюнхен бе обикалял навсякъде в черна лимузина с герба на Ватикана, папският пратеник в Турция и Гърция — бъдещият папа Йоан XXIII — архиепископ Анджело Ронкали реши да остави своя очукан фиат в гаража. Избра удобни всекидневни дрехи и излезе да спре такси на тясната улица в Йолджек Сокак. Много години след смъртта му, в знак на уважение, турците нарекоха тази улица „Ронкали“.

Архиепископът се напъха в раздрънканата таратайка и каза:

— До хотел „Пера Палас“, моля.

Колата включи на скорост с плашещо скрибуцане и застаряващият мъж зад волана я набута дръзко в хаоса, който обичайно цареше по улиците на Истанбул, като махаше помирително с ръка в отговор на звучните оскърбления от другите шофьори — също обичаен ритуал наред с нестройния хор от клаксони.

— Имате ли семейство? — попита учтиво Ронкали.

— О, да. — Мургавото лице се набръчка в усмивка, показала липсата на три зъба. — Имам двама сина и дъщеря. А вие?

Ронкали се засмя и завъртя глава.

— Сам съм.

От двете страни се бяха наредили нагъсто улични търговци, но шофьорът минаваше умело край тях. На проснатите платнища се виждаха риби и пилета, кожени и месингови изделия, обувки и ризи. Добраха се до „Рефик Сайдам“ и потеглиха надолу към дългата тясна ивица на Босфора. Насреща им стар дорест кон, чиито ребра се брояха, напрягаше силиците си докрай да дърпа непосилен товар нагоре по склона. Гумите на паянтовата каруца бяха съвсем гладки от износването, а чувалите с ориз, подправки и кафе стърчаха в триметрова купчина, сякаш неподвластна на земното притегляне. Старци превиваха гърбове под големи кошници с портокали или топли питки. Безкраки просяци върху дъски на колелца се промушваха между по-малки ръчни колички, от които продавачи предлагаха силно турско кафе, печени орехи или шишчета. Миризмите на подправки и печено месо изпълваха кабината на таксито.

— Благодаря ти, приятелю — каза Ронкали, когато спряха пред хотела. — Ето ти и нещо за децата — сложи още няколко банкноти на дланта на шофьора.

Поспря пред входа и се загледа в Златния рог. От другата страна на пристанището големите джамии на Истанбул протягаха минаретата си към вечерното небе като каменни пръсти. Ронкали се обърна към пищното здание в стил рококо. Младо пиколо с черен панталон и виненочервена куртка със златни еполети се усмихна до ушите и отвори пъргаво полираната до блясък врата.

Вдясно от тъмната лакирана дървена преграда на рецепцията широка мраморна стълба се виеше около стоманените колони и гъстата мрежа на асансьорната шахта. Ронкали ги подмина и навлезе в широкото фоайе с кристални полилеи, стъпките му заглъхваха във великолепния персийски килим. Тежки масички с дърворезба, огледала с позлатени рамки и изящни вази в египетски стил създаваха своеобразния стил на хотела. Но лъскавата фасада криеше свои тайни. Докато светът едва се задържаше на ръба на кръвопролитията, турското правителство беше решено да запази неутралитета на страната, но разреши на Еврейската агенция да настани своето представителство в „Пера Палас“. Световната еврейска общност бе създала агенцията след Първата световна война, за да подпомага изпаднали в беда свои сънародници.

Мордекай Хершел вече чакаше архиепископа до една от старинните масички.

— Анджело, благодаря ти, че дойде.

Той протегна ръка към Ронкали. Макар че беше прехвърлил петдесетте, Хершел си оставаше строен и жилав. Бившият деец на Хагана, военното крило на еврейската общност в Палестина, имаше на дясната си буза ясно различим белег от сблъсъците с британските колониални части. Тъкмо на него бе възложено да ръководи представителството на агенцията в Истанбул като част от отчаяните опити за спасяване на колкото може повече евреи от нацистите. Ронкали изобщо не приличаше на Хершел с мечешката си фигура, оредяващата коса и големия римски нос, но пък ги сближаваше това, че и двамата бяха проницателни и отдадени на справедливостта и човечността.

— Някакви новини от Ватикана? — попита Хершел.

— Ще дойде някой представител на папата, но може би само с цел да протакат. Опасявам се, че във Ватикана понякога се опитват да стоят встрани от проблемите на реалния свят.

Ронкали не добави колко многозначително е мълчанието на Пачели в отговор на молбата му да бъде оказана помощ на евреите.

— Разбирам — кимна Хершел. — Като заговорихме за проблемите, Анджело, едно от най-големите препятствия за нас е поддържането на връзка. Не беше лесно да намеря подходящи хора, които да говорят свободно местните езици, но вече имам по един агент в Унгария и Румъния, следващата седмица ще заминат още двама за Югославия и България. Освен това успях да внедря свои хора и в концентрационния лагер в Маутхаузен.

— Ако се нуждаеш от безопасно изпращане на съобщения, мога да разчитам на неколцина служители в наши посолства — предложи Ронкали.

— Във Ватикана няма ли да възразят?

— Само ако научат — доволно се засмя Ронкали. — Господ няма да възрази, а само неговият глас се брои…

— Благодаря ти, Анджело, наистина ще ти бъдем признателни. Хората в турските пощи са услужливи, ще продължим да се възползваме от помощта им за обичайните съобщения, но ще е добре да знаем и че имаме по-сигурна връзка за всеки случай.

Ронкали сниши глас.

— Мислех си и за децата. Ако можем да осигурим кръщелни свидетелства с необходимите печати и заверки, че са приели католическата вяра, това няма ли също да е от полза?

Стените на „Пера Палас“ не за пръв път ставаха свидетели на тайни уговорки и конспирации. Мата Хари бе пила шампанско в бар „Ориент експрес“…

— Анджело, това ще ни улесни неимоверно. Ще се опитаме да изведем повече хора оттук към Палестина, макар че двуличните британци не разрешават корабите с бежанци да акостират в пристанищата. Откарваме хората с лодки нощем до потайни места на брега.

Хершел сви вежди невесело.

— Други държави не биха ли приели бежанците?

— Опитваме да се споразумеем с правителства в Централна и Южна Америка.

— Да, това поне дава повече възможности.

— Но за някои времето вече изтича. Чувал ли си за професор Леви Вайцман?

— Изтъкнатият археолог ли?

Хершел кимна.

— Получихме сведения от наш агент в СС, че Вайцман и семейството му са в голяма опасност.

14.

Виена

Адолф Айхман стоеше на подиума в балната зала на наскоро реквизирания дворец „Ротшилд“ на „Плослгасе“ и завършваше речта си пред събралите се офицери от СС и гаулайтери и крайслайтери — регионални и областни политически шефове, изплували нагоре в редиците на австрийската нацистка партия досущ като пяна върху мътна вода. Фон Хайсен, вече повишен в оберщурмбанфюрер и назначен за комендант на лагера в Маутхаузен, седеше на първия ред.

Айхман опря ръце в ръбовете на катедрата.

— Господа, евреинът е гнусен паразит. Единствената друга цел в живота му, освен печеленето на пари е унищожението на германския народ и Райха. Но ние — немците, сме добронамерени хора, затова ще разрешим на тази мръсна сган да напусне доброволно пределите на нашата държава.

— А ако не поискат да се махнат?

Кафявата униформа на крайслайтера на трети район във Виена се опъваше до скъсване. Жестокостта на крайслайтер Швайцер беше безмерна също като апетита му.

Айхман се усмихна със стиснати устни.

— Всички делови начинания на евреите ще бъдат бойкотирани. Всеки виенчанин, който остане клиент на еврейски магазин, ще бъде обвинен в престъпление срещу държавата. Името и адресът му ще бъдат оповестени публично. Никой австриец дори не бива да заприказва евреин, освен при крайна необходимост. Съвсем скоро — натърти той — тези ненаситни кръвопийци ще бъдат принудени да предложат бизнеса си за продажба на нищожна цена, за да могат да го поемат и ръководят почтени австрийци. Освен това по заповед на фюрера всички държавни служители от неарийски произход ще бъдат уволнени, включително от университетите, които ще станат недостъпни за всяко лице с еврейска кръв. Това се отнася и за училищата. Адвокатите и лекарите с еврейски произход ще бъдат лишени от правото да упражняват професията си. Лекарите могат да бъдат прекласифицирани като „еврейски лечители“ и ще прилагат отвратителните си методи само върху себеподобните.

— Хер оберщурмфюрер, как да сме сигурни, че са ни известни всички евреи? — пак се обади Швайцер.

— Ще заповядате на водачите на техните общности да ви помогнат в съставянето на пълни списъци във всеки район и всички евреи ще бъдат задължени да носят жълтата звезда на ръкавите си — натърти Айхман. — Законът за собствеността на евреите вече влезе в сила и те са длъжни да предадат на държавата всички количества платина, злато и сребро, които притежават, както и скъпоценни камъни, бисери и накити с тях. — Фон Хайсен кимаше с одобрение. — Политическите затворници, както и онези, за които се смята, че разполагат с информация, важна за Райха, ще бъдат изпращани в лагера Маутхаузен.

Айхман кимна към Фон Хайсен, за да напомни кой е комендант на лагера.

Айхман се бе върнал в кабинета си в двореца и стоеше пред прозореца, сплел пръсти зад гърба си. Знаеше, че мерките, които обяви тази вечер, няма да са достатъчни. Необходимо беше проблемът с евреите да се реши веднъж завинаги. А това би дало и възможност за провеждане на някои крайно наложителни медицински изследвания, които да подобрят живота на гражданите на Райха. Някой почука на вратата и прекъсна размишленията му.

— Влез!

Помощникът му щракна с токове.

— Получихме тази спешна телеграма току-що, хер оберщурмфюрер.

Айхман прочете безстрастно текста.

Айхман подписа заповед Фон Хайсен да поеме временно командването на специално подразделение от СС.

— Дай това на оберщурмбанфюрер Фон Хайсен — каза Айхман на помощника си. — Ще го намериш долу, в залата.

— Слушам, хер оберщурмфюрер!

15.

Виена

По вратата на апартамента блъскаха безцеремонно.

— Отворете, чифути!

Стреснатата Рамона се подпря да седне.

— Леви! Дойдоха ли вече?

Той вдигна пръст пред устните си.

— Тихо… Аз ще говоря с тях.

Той облече халат и изведнъж си спомни за двете карти от дървесна кора, които бе оставил до модела на пирамидите в кабинета си. Прибра ги и се върна в спалнята. Ребека и Ариел, ококорени и уплашени, бяха дотичали при майка си. На Леви му хрумна внезапно, че нацистите трудно биха заподозрели дете. Даде картите на Ариел.

— Пази ги за татко — помоли той. — Всичко ще бъде наред, обещавам ви — добави, за да успокои децата.

— Отворете, чифути, иначе ще изкъртим вратата!

Когато Леви отвори, есесовците, на които помагаха и „кафяви ризи“, го събориха на пода и нахълтаха в апартамента. Леви се изправи болезнено и се озова срещу Фон Хайсен, който потупваше високите си ботуши с къс камшик. Опря края му под брадичката на професора.

— Да не се канеше да пътуваш, евреино? — попита есесовецът, видял веднага куфарите в коридора.

Леви бутна камшика настрани.

— Как се осмелявате да нахлувате така?!

Фон Хайсен го цапардоса по лицето.

— Къде е статуетката?

Болката беше непоносима.

— Нямам представа… Някъде в джунглите на Гватемала, предполагам.

Фон Хайсен пак го удари по лицето.

— Къде е?

В очите на Леви изскочиха сълзи и той изскърца със зъби, но не каза нищо.

Фон Хайсен едва сдържаше беса си от упоритостта му.

— Сержант! Арестувайте ги и претърсете навсякъде тук! Търсим статуетка от нефрит, висока трийсетина сантиметра.

— Слушам, оберщурмбанфюрер. В кабинета има сейф, но е заключен.

— Сейф, така ли? — Доволна усмивка се мярна по лицето на Фон Хайсен. — Евреинът ще го отвори — каза той и пак пъхна камшика под брадичката на Леви.

Леви напрягаше ръката си да не трепери, когато завърташе ключа. Отвори вратичката и се дръпна. Молеше се безмълвно за Рамона и децата.

Фон Хайсен огледа вътрешността на здравия стоманен сейф, където Леви и Рамона бяха сложили всичките си ценности. Там имаше над 4000 шилинга от бутика на Рамона, които още не бе разменила срещу новите райхсмарки.

— Статуетката не е и тук — ядосано установи Фон Хайсен.

Разочарованието му пролича. Прерови останалото — накитите на Рамона и три златни менори, седемте им разклонения символ на пламтящия храст, намерен от Моисей. Фон Хайсен взе тежък златен кръст. В средата имаше великолепен рубин, заобиколен от дванайсет големи диаманта. Есесовецът въртеше кръста между пръстите си и го разглеждаше съсредоточено.

На Леви му беше трудно да запази самообладание. Този нагръден кръст бил открит от прадядо му при разкопки близо до Йерусалим и вече четири поколения от семейството го съхраняваха грижливо. Реликвата беше от времето на Третия кръстоносен поход, Ричард Лъвското сърце и Саладин.

— Качете тези отрепки в камиона — накрая заповяда Фон Хайсен, затвори сейфа и пусна ключа в джоба си.

Леви се запъна, когато един есесовец го дръпна.

— Трябва да се облека!

Фон Хайсен се засмя злобно.

— Качете го в камиона, казах. Не са му нужни дрехи там, където отива.

Фон Хайсен застана до прозореца към улицата, гледаше как младоците активисти набутват грубо Вайцман в камиона, спрял пред сградата. През нощта се бе натрупал сняг, а заледените павета блестяха в първите лъчи на изгрева. Нататък по „Юденгасе“ пълнеха още камиони с евреи за изпращането им в Маутхаузен, но Фон Хайсен се чувстваше измамен. Зад него есесовците и активистите изтърбушваха апартамента. Нямаше и следа от изчезналата статуетка. Фон Хайсен си каза разярен, че може би все пак тя е останала в Гватемала. Зарече се, че евреинът ще си плати за това. Обърна се на пети и мина на метър от двете статуетки, скрити под дюшемето.

Леви прегръщаше с едната си ръка Рамона, с другата — двете деца. Ребека плачеше, опряла лице на гърдите на баща си. Рамона се бе примолила на малко по-човечен ефрейтор, който й позволи да се облече и да облече Ариел и Ребека, но Леви трепереше по пижама.

— Татко, къде ни водят тези хора? — изхълца Ребека.

Леви я целуна по къдриците и я притисна до себе си.

— Ще видим… всичко ще се оправи, миличка — прошепна й, за да успокои някак момиченцето си.

Минаха над Дунав при Емерсдорф и продължиха по северния бряг. Леви си разтриваше ръцете, за да не замръзнат. Децата дремеха до лявото му рамо, Рамона бе опряла глава в дясното. Около два часа по-късно камионът забави ход на влизане в градчето Маутхаузен, няколко километра по-нататък изкачи полегат склон и спря пред огромния дървен портал на концентрационния лагер. Часовите провериха документите на шофьора, надникнаха небрежно към човешкия товар отзад и отвориха портата. Камионът продължи навътре и спря рязко на долния плац.

Там чакаха капитан и десетина войници от СС.

— Свалете ги от камиона и ги подредете до стената! — изръмжа хауптщурмфюрерът.

Леви пак прегърна жена си и децата, преди да им прошепне:

— Бог ще ни закриля.

Леви, Рамона и децата се озоваха по средата на редицата. Леви се оглеждаше предпазливо. Лагерът беше обграден от високи каменни стени с бодлива тел отгоре. На много места в оградата имаше високи наблюдателни кули от гранит със здрав покрив от каменни плочи. Той видя двама часови на кула, насочили картечницата си към новите затворници. Долови и внезапното напрежение във войниците, когато портата на лагера се отвори отново.

— Achtung!

Още десетина есесовци изтичаха от главното караулно помещение, строиха се и взеха пушките си за почест. Началникът на караула застана мирно, изпънал дясната си ръка напред и нагоре, преди черният мерцедес на Фон Хайсен да спре на плаца. Фон Хайсен излезе от колата, кимна на подчинения си офицер и доближи нехайно затворниците. Пак потупваше ботушите си с камшика. Мина бавно покрай редицата и спря пред Ариел, който бе пъхнал едната си ръка в джоба.

— Какво имаш там, момче?

Ариел се вторачи безмълвно в земята, долната му устна затрепери.

Фон Хайсен вдигна главата му с края на камшика.

— Дай ми каквото криеш!

Леви понечи да защити сина си, но един войник го блъсна към стената.

— Казах да ми го дадеш, момченце!

Сълзите напираха в очите на Ариел, но той извади едната карта, на която линии се пресичаха над езерото Атитлан.

— Я да видим какво е това… — проточи Фон Хайсен и се обърна към Леви.

— Детска рисунка — отвърна Леви сдържано.

— Лъжец!

Камшикът пак се изплющя по лицето му и Рамона се разплака.

— Смееш да се опълчваш на Третия райх, така ли? Щурмшарфюрер!

Ниският и набит старши сержант тракна с токове. Униформата се опъваше по туловището му, червендалестите бузи опираха в яката. Щурмшарфюрер Шмит бе назначен в лагера Маутхаузен преди всичко заради неизчерпаемата си омраза към евреите. Имаше вече двайсет и пет години служба в германския Вермахт, а отскоро бе преместен в СС. Никога не си позволяваше изблици на гняв, но този покорен на началството садист беше мразен еднакво и от затворници, и от останалите в охраната. Фон Хайсен обаче смяташе, че е полезен.

— Шмит, заведи тези боклуци в казармата на охраната и ги накарай да изчистят тоалетните.

— Слушам, хер оберщурмфюрер!

Фон Хайсен пак опря жезъла си под брадичката на Леви.

— Ще чистиш тоалетните до блясък. Така ще имаш време да помислиш дали не трябва да си малко по-сговорчив.

Есесовецът се врътна на токовете на безупречно излъсканите си ботуши и се отдалечи.

Шмит подкара затворниците в колона към главния вход на лагера, където две внушителни каменни кули пазеха портала. Леви погледна наляво. Мъже и жени къртеха парчета гранит от почти отвесен склон и ги носеха към големи дървени вагонетки. Няколко жени напрягаха силите си докрай, за да бутат пълна вагонетка и писъците им огласяха каменоломната, когато един надзирател ги налагаше с дебела пръчка. По-нататък мъже носеха големи каменни късове на раменете си. Надзиратели с готови за стрелба пушки ги заставяха да тичат по стръмни стъпала, изсечени в гранита, които водеха към ръба на канара.

Есесовците набутаха групата в тоалетната на казармата.

— Съвсем уместно, не мислите ли? — ухили се Шмит. — Чифутски лайна чистят мястото, където войниците от СС си оставят лайната.

— Моят талит, Леви… Накараха ме да търкам тоалетната с молитвения си шал.

Ребека сподавяше риданията си, докато войниците ги подкарваха към празна барака в лагера.

Ефрейтор Шауб угаси лампите. На Леви му се струваше, че този млад немец е от малко по-свестните в охраната на лагера, затова се изненада, когато Шауб доближи неговия нар.

— Ей, ти! Излез навън!

Претръпнал и физически, и емоционално, Леви безропотно се остави Шауб да го избута към вратата. Щом излязоха пред бараката, ефрейторът затвори вратата плътно.

— Нямаме много време, затова ме слушай внимателно — заговори немецът припряно и тихо, докато дърпаше Леви встрани от осветения кръг под единствената лампа над входа. — Съжалявам, че сте подложени на всичко това. Ще се опитаме да ви измъкнем по-скоро, но засега е прекалено опасно. Ще измислим обаче нещо за децата. Ако изпратят Ариел и Ребека в пералнята, не се опитвайте да ги задържите при себе си и им кажете да правят каквото се иска от тях.

— Как научихте имената им… Кой сте вие? — промърмори Леви, който не можеше да се справи с изумлението си.

— Няма значение. Достатъчно е да спомена Еврейската агенция в Истанбул.

Изведнъж вратата на казармата в отсрещния край на лагера се отвори и Леви се присви, когато Шауб го зашлеви през лицето.

— Чифутски боклук! Не може да излизаш, след като лампите са угасени! Връщай се вътре!

16.

Маутхаузен, 20 април 1938 година

Денят започна облачен и студен, ботушите на Фон Хайсен хрущяха по тънкия слой пролетен сняг, докато се връщаше от обиколката на лагера. Той бе решен посещението на райхсфюрер Химлер и честването на рождения ден на Хитлер да минат безукорно. Когато стигна до сградата на своята канцелария, той слезе по стъпалата към просторното подземие. Само двама души можеха да влизат в този същински трезор — самият Фон Хайсен и неговият ординарец, на когото бе възложено да претопява златните накити на евреите и златните зъби, изтръгнати от устите на труповете, преди да бъдат изнесени от „душовете“ под лазарета. Фон Хайсен докосна предпазливо малката пещ, която бе заповядал да вградят в една от стените. Още беше топла от работата през нощта. Той доволно набра комбинацията на огромния сейф в дъното на подземието.

„Прекрасно!“ — рече си, щом взе десеткилограмовото кюлче, което ординарецът бе добавил към предишните шест. На златото имаше щамповани орел и пречупен кръст, все едно бе предназначено да обогати хазната на Райха, но Фон Хайсен кроеше съвсем други планове. Вече бе поканил Феличи да го навести. Контактите на влиятелния дипломат във Ватикана — суверенна държава извън юрисдикцията и на Германия, и на Италия, можеха да се окажат особено полезни. Полковникът от СС издърпа едно от чекмеджетата на сейфа и извади нагръдния кръст, намерен в апартамента на Вайцман. На ординареца бе заповядано да съхранява кръста и още няколко вещи особено грижливо. Фон Хайсен не виждаше в този кръст нищо, освен внушителна купчина пачки, но предполагаше, че за човек като Феличи може да бъде и скъпоценна реликва. Върна го в чекмеджето, заключи сейфа и се качи в кабинета си.

Настани се зад широкото махагоново бюро и пак се взря в късчето странна хартия, което взе от еврейчето. Дали беше детска драсканица? В жълтото петно не виждаше нищо особено, но защо десетгодишно момче би нарисувало тези линии и знаците до тях, които приличаха на координати? Струваше ли си да остави жив гнусния баща на чифутчето, докато научи истината? При нормални обстоятелства би постъпил точно така, за да се захване да го убеждава с всички възможни средства, само че Фон Хайсен съзнаваше твърде ясно колко е опасен за него професорът. С всеки ден нарастваше рискът Вайцман да разкаже на някого за статуетката. А полковникът се страхуваше безгранично само от един човек — Химлер. Ако райхсфюрерът научеше за провала му, с Фон Хайсен беше свършено.

Улисан в колебанията си, той отиде до прозореца и се зазяпа разсеяно в каменоломната, където еврейската сган се трудеше от ранни зори. Почти не се съмняваше, че ако Вайцман е отнесъл статуетката, накрая би я прибрал в своя сейф. Значи трябваше да се примири, че е останала някъде из дебрите на Гватемала, следователно…

Отсечено чукане по вратата прекъсна умуването му.

Неговият адютант хауптщурмфюрер Ханс Бранд беше висок само метър и седемдесет, едва се вместваше в изискванията за приемане в редиците на СС, но имаше предостатъчно връзки. А ниския си ръст компенсираше с амбиции и необуздана жестокост.

— Хер комендант, доведохме евреина. Освен това ми съобщиха, че колата на райхсфюрер Химлер доближава Маутхаузен. Той ще пристигне след по-малко от половин час.

— Караулът готов ли е?

— Тъй вярно, хер комендант. Инспектирах ги лично. Съобщиха ми също, че доктор Рихтоф придружава райхсфюрера.

— Подготвихте ли всичко за доктора?

Бранд кимна.

— Техниците монтираха оборудването, включително барокамерата. В сграда номер шест също са направени промените, които изискваше доктор Рихтоф.

— Добре — изсумтя Фон Хайсен. — Вкарай евреина тук.

Вайцман застана пред бюрото.

— Увериха ме — започна Фон Хайсен, — че са претърсили щателно твоя апартамент и няма дори следа от статуетката. Къде е тя?

Той зададе въпроса много бавно, гласът му беше зловещо спокоен.

— Вече ви казах…

— Лъжеш! — Есесовецът замахна с камшика, Вайцман трепна от удара, но не извика. — Мръсен лъжлив чифутин! — Вторият удар счупи очилата на Вайцман. — Къде е статуетката?! — крещеше Фон Хайсен и го биеше, без да се сдържа.

Полковникът се питаше дали все пак еврейският археолог не казва истината, но това вече нямаше значение.

— А какво означава тази карта? — попита и взе парчето хартия от дървесна кора.

— Нищо повече от рисунка на малко момче — отвърна Вайцман упорито, макар че коленете му се подгъваха.

— Пак лъжеш! — Фон Хайсен погледна адютанта си. — Кажи на войниците да го отведат и щом райхсфюрерът си тръгне, обершарфюрер Шмит може да го качи за парашутен скок.

Каквато и власт да имаше вече Фон Хайсен, не би могъл да се отърве от този чифутин без одобрението на Химлер, докато райхсфюрерът е в лагера.

— Achtung!

Почетният караул взе пушките за почест, щом бронетранспортьорът и новата щабна кола влязоха през портата на Маутхаузен. Лъскавият черен автомобил имаше номер СС1. Фон Хайсен изпъчи гърди, изопнал дясната си ръка в нацисткото приветствие.

— Хайл Хитлер, хер райхсфюрер. Добре дошли в Маутхаузен.

В каменоломната Рамона, Ариел и Ребека се мъчеха да вдигнат голям камък, за да го пуснат във вагонетка. Леви понечи да отиде при тях, за да им помогне, и трепна от болка — войник го отблъсна с приклада на пушката си.

— Милички, опитвайте се да вземате по-малки камъни, ако ви позволят — прошепна Леви.

Озърна се и ледена тръпка плъзна по гърба му — Химлер, придружен от Фон Хайсен, се появи до парапета на една от стражевите кули. Изведнъж цял допълнителен взвод есесовци дотичаха в каменоломната. В отсрещния й край колона затворници в грубите си дрехи на черни и сиви ивици бяха спрени неочаквано и по заповед се обърнаха с лица към каменната стена.

Отекна изстрел и жената в левия край на редицата се свлече с пръсната от куршума глава. Рамона припадна, Ариел и Ребека се разплакаха, свити зад вагонетката. Още час и половина в каменоломната трещяха изстрели на всеки две минути и поредният евреин умираше с куршум в тила в чест на рождения ден на фюрера.

Фон Хайсен изпроводи с поглед щабната кола на Химлер, изчака часовите да затворят портата на Маутхаузен и чак тогава закрачи към каменоломната. Смяташе, че в този ден се представи много добре. Химлер хареса честването на рождения ден на Хитлер и похвали Фон Хайсен за строгия ред в лагера, а после сподели, че тъкмо затова Маутхаузен бил избран за провеждането на най-секретните медицински експерименти на доктор Рихтоф. Райхсфюрерът на СС дори сподели, че ако всичко върви гладко и занапред, не е изключено протежето му да получи поредното повишение. Щандартенфюрер Фон Хайсен вече си представяше дъбовите клонки, извезани на яката на мундира му. Обзет от гордост, той пляскаше по ботушите си с камшика, докато вървеше нагоре по пътеката към канарата над каменоломната. Озърна се към портала — бяха изпълнили заповедта му. Жената на Вайцман и децата им бяха оковани с вериги до стената на едната стражева кула. Това подобри настроението му още малко. Оттам и те можеха да виждат какво става в каменоломната.

Шмит буташе Леви към грубо изсечената стълба.

— Това са 186 стъпала, евреино, и ще ги изкатериш всичките.

Леви се оглеждаше към Рамона и децата. Очите на Рамона зееха от страх.

— Вдигни този камък! — извика Шмит, щом стигнаха до тясната стълба, по която се стигаше до високата гранитна канара. — Ще го носиш на рамене, евреино!

Провисващите бузи на немеца червенееха, устата му бълваше тежък дъх на чесън. Леви опря големия камък на дясното си рамо.

— Сега тичай! — заповяда есесовецът.

Рамона, чиито ръце бяха приковани към желязна халка зад главата й, гледаше смразена как Леви се мъчи да изкачи стълбата и се олюлява под тежестта на парчето скала.

Шмит се обърна към двама млади надзиратели.

— Знаете какво да правите. След него!

По-високият от двамата изтича с широки крачки по стъпалата и ревна до ухото на Леви:

— По-пъргаво, чифутче, още не си преполовил стълбата!

Краката на Леви трепереха от усилието да носи гранитния къс. Той залитна и падна. Другият надзирател заби приклада на пушката си в ребрата му.

— Я ставай, чифутска свиньо! Няма да мръзна тук цялата шибана нощ заради тебе!

Леви се изправи някак и пак нарами камъка, като се мъчеше да забрави за изгарящата болка в ребрата.

— Мамо, какво правят на татко? — хълцаше Ребека, чиито китки бяха стегнати от веригата високо над главата й.

Въздухът свиреше в гърдите на Леви, той гледаше право напред и не смееше да спре. Още десет стъпала. С изцедени сили затътри крака на последното стъпало и пусна камъка.

— Кой ти разреши да го хвърляш?

Този път по-високият немец го удари с приклад в кръста. Леви се пльосна по лице върху камъните, счупи си носа и два зъба.

— Стани!

Леви успя да се опре на коляно, изплю кръв и парченца от зъби. Единият надзирател погледна часовника си.

— Гюнтер, губим си тук времето, вместо да пием с другите!

— Така си е. Стани, чифутски боклук! — изръмжа Гюнтер и ритна Леви в корема.

Леви се запрепъва към ръба на плоската скала, надвиснала над каменоломната. Стотина метра под него неравен гранитен ръб се проточваше напред от подножието. Измършавели затворници трошаха камъни с кирки. Леви погледна наляво и се вцепени — познатата фигура на Фон Хайсен чернееше в гаснещата светлина.

Опита да отстъпи назад, но го ритнаха в гърба с все сила.

Рамона видя в безмълвен ужас как Леви се преметна от ръба, размахал диво ръце. Викът му прониза душата й, после тялото му отскочи от издатина в канарата, преди да се размаже върху назъбения гранит в подножието.

— Ей това чака всеки, който се опълчва на Райха! — кресна Шмит към затворниците долу. — Работете по-усърдно, иначе вие сте следващите!

Ординарецът на Фон Хайсен и началникът на офицерската столова, който държеше голяма кристална чаша с „Гленфидих“ на сребърен поднос, чакаха зад тежката кедрова врата. Каменните стени бяха украсени с флаговете на Третия райх и СС и голям позлатен орел срещу входа.

— Господа — комендантът! — обяви хауптщурмфюрер Бранд и всички офицери станаха.

Фон Хайсен подаде фуражката си и камшика на ординареца и взе чашата.

— Ханс, ела при нас — заповяда на адютанта и посочи свободното кожено креело до доктор Рихтоф. — Искаш ли бира?

— Благодаря, хер комендант.

Фон Хайсен щракна с пръсти към началника на столовата.

— Едуард, всичко ли е както трябва? — обърна се към Рихтоф, който кимна.

Кожата на лекаря есесовец беше млечнобяла под щръкналата къса коса, която посивяваше. Широкото чело с дебели вежди надвисваше над бледозелените очи.

— Така изглежда, Карл. В момента моите хора проверяват оборудването. Очаквам да започнем провеждането на експериментите още утре.

— Какво ще изследвате, хер доктор? — почтително попита Ханс.

— СС ще изгради новите основи на Райха, хауптщурмфюрер. Експериментите в Маутхаузен ще подпомогнат създаването на новия германски елит — човешки ембрион, в който се съчетават заложбите на водач, учен, воин и управник. Моля да ми простите, господа, но вие и аз не сме съвършени.

— Поне сме добро начало, докторе — подсмихна се Фон Хайсен и посочи на чакащия сервитьор празната си чаша.

— Ще има и експерименти — продължи Рихтоф, — чиито данни ще помогнат да подготвим по-добре войските си за възможни бойни действия на Източния фронт.

— Как ще постигнете това? — попита Бранд, нетърпелив да научи как може да бъде усъвършенствана германската раса.

— Вашият комендант беше така добър да ми осигури здрави обекти и от мъжки, и от женски пол. В първия експеримент ще бъдат съблечени голи и поставени във вани с лед, за да установим колко време ще измине до смъртта им. Разбира се, през зимата ще бъде по-лесно — добави Рихтоф, — защото можем да ги оставяме навън в клетки, за да проверим колко ще издържат. При втория експеримент ще понижаваме температурата до стойността, при която повечето умират, и ще установим колко от останалите могат да бъдат възстановени напълно. В Аушвиц вече направихме някои опити, в които вкарвахме ледена вода в червата им… но всички умряха. За съжаление се оказва, че този метод не е особено перспективен.

Рихтоф протегна ръка към своята халба бира.

— А барокамерата за какво е? — сети се Бранд.

— Ще симулираме въздушна среда с ниско налягане и ниско съдържание на кислород — обясни докторът. — Вашият комендант е майстор на парашутните скокове от голяма височина и познава тази среда.

— Отдавна не съм скачал — поклати глава Фон Хайсен.

— Проведохме и такива опити в Аушвиц — продължи Рихтоф, — но в Маутхаузен ще използваме и жени, а не само мъже. Човешкото тяло функционира най-добре на морското равнище, където кръвта е наситена с кислород. Но на височина над 4500 метра съдържанието на кислород във въздуха е двойно по-малко и възниква нуждата организмът да се приспособява. В Аушвиц установихме, че повечето обекти умряха, щом достигнахме симулирана височина 7000 метра. На такава височина сънят е затруднен, в храносмилателната система има сериозни смущения. Но един оцеля до почти 8000 метра и запазихме органите му за по-нататъшен анализ.

— Колко обекти са ви нужни, хер доктор? — попита Бранд.

— Четиридесет стигат за начало. По двайсет мъже и жени, но непременно здрави.

— Ханс, включи онази Вайцман в първата група — заповяда Фон Хайсен. — Погрижи се нейните изчадия да гледат. Ще отуча онова момченце да крие сведения, важни за Райха. Едуард, в чест на твоето пристигане наредих да ни поднесат много хубаво вино за вечеря.

Нощта се бе спуснала и в каменоломната, войниците приключиха с ваденето на златните зъби от устите на труповете под канарата. Ауспухът на големия булдозер блъвна пушек, машината запълзя тежко и започна да избутва телата в дълбока яма.

А зад внушителните стени на лагера затворниците чакаха вечерната проверка на студа. Рамона се опитваше да утешава Ариел и Ребека, както можеше. Волята й оставаше несломима, но душата й се късаше от скръб по мъжа, когото бе обичала всеотдайно.

— Скъпи мои, утре ще ви изпратят на работа в пералнята — говореше съвсем тихо на децата. — Ако някой предложи да ви помогне, правете точно каквото ви казва, разбрахме ли се?

— Ами ти, мамо? — промълви Ариел.

Лицето му белееше в мрака. Целият му свят бе рухнал в този ден. Ребека гледаше майка си и още не проумяваше докрай какво се е случило.

— Аз ще се оправя… ти се грижи за сестра си. Обещай ми.

— Обещавам — прошепна Ариел и стисна ръката й още по-силно.

17.

Маутхаузен

Ариел се притече на помощ на Ребека. Чувалът с чаршафите и бельото на офицерите беше голям почти колкото нея и тя се напъваше безпомощно да го завлече по рампата към очуканото синьо камионче, което всеки ден сновеше между лагера и града. Ариел и Ребека понечиха да домъкнат последните чували, но шофьорката — млада жена със светлосини очи, им махна с ръка да отидат при нея там, където каросерията ги скриваше от погледите на часовите.

— Сега внимавайте — зашепна им тя. — Аз съм Катрина и трябва да ме слушате. Щом напълните камиона, ще пропълзите върху чувалите и ще се скриете зад кабината. Ще дръпнете чували върху себе си. Аз ще заключа каросерията. — Катрина се огледа спокойно наляво и надясно, за да се увери, че никой не ги наблюдава. — Побързайте и донесете онези два чувала.

— Ами мама?

Ребека се взираше умоляващо в Ариел.

— Мама заръча да правим каквото казва тази госпожица — напомни Ариел с разсъдливостта на възрастен.

— Какво става тук?

Свинските очички на войника, излязъл от склада за пране, се присвиха подозрително.

— По-пъргаво, малки негодници! Няма да си губя целия ден заради вас! — сопна се Катрина и блъсна децата покрай войника към товарната рампа. — Ама че са мързеливи тези двамата — оплака се тя на войника и седна зад волана.

— А вие какво очаквате? Нали са чифутчета…

Той влезе в склада след Ариел и Ребека. Катрина завъртя ключа, но двигателят не запали. Тя опита втори и трети път. Пак нищо. Видя, че войникът се връща.

— Scheiße! — изруга с престорен яд, излезе и вдигна капака.

Извади от джоба си ротор с полепнал по него зеленикав прах.

— Пак този ротор — каза с отвращение. — В работилницата нали има шкурка? — попита тя войника и пусна в ръката му пакет цигари.

— О, да — усмихна й се той похотливо. — Елате с мен.

Катрина изостана крачка зад войника, погледна Ариел и Ребека и кимна рязко към отворените задни вратички на малкия камион.

Ариел грабна единия край на чувала, с който се мъчеше сестра му, и го помъкна заедно със своя. Напъхаха се вътре и той затвори припряно вратичките.

— По-бързо! — изсъска и надникна през тясното прозорче. Катрина вървеше до войника и драскаше нещо на листче. — Идват!

Двамата пропълзяха върху чувалите, свряха се до задната стена на кабината и се покриха с най-горните чували. Ребека дишаше тежко, Ариел хвана ръката й.

— Все нещо такова ще ми се случи — мърмореше Катрина.

Застанала с гръб към войника, тя просто нагласи правилно разпределителя и затвори предния капак с трясък.

— Много благодаря! — каза засмяна на войника.

— Моля, винаги съм готов да ви помогна. Дали не бих могъл да ви почерпя нещо, когато съм в градски отпуск?

— Ще си помисля.

Тя включи на скорост и подкара бавно към масивната порта на Маутхаузен. Дебелият войник й помаха с ръка и тръгна да се скрие зад тоалетните, за да изпуши една цигара на спокойствие.

Катрина очакваше да отворят веднага, но един от часовите слезе от стражевата купа и й даде знак да спре.

— Какво карате отзад?

— Мръсни дрехи за пране, както винаги.

— Отворете!

Тя вдигна рамене, излезе от кабината и отвори задните вратички.

Ариел и Ребека инстинктивно се притиснаха до ламарината. Часовият размести няколко от големите сини чували, надникна по-навътре, накрая сложи щика на пушката си и ръгна между два чувала. Децата се смръзнаха, когато острието мина между тях и остави вдлъбнатина в задната стена на кабината.

— Извинете… — нехайно се обади Катрина.

— Какво има?

— Само искам да спомена, че в тези чували има и дрехи на оберщурмбанфюрер Фон Хайсен. Едва ли ще се зарадва, ако види дупка от щик на някоя от униформените си ризи.

Есесовецът изсумтя и излезе от камиона.

— Подредете чувалите и потегляйте! — заповяда троснато и се качи в кулата.

Ариел пак стисна ръката на Ребека. С другата бръкна в джоба си да провери дали още е там другата карта, която успя да скрие от нацистите.

Половин час по-късно Катрина отби по страничен път и спря навътре в гората. Отвори задните вратички и даде на децата малка торба.

— Вътре има дрехи. След още два часа ще бъдем във Виена, но искам да се преоблечете още сега, защото излезете ли от камиона, направо се качвате на кораб.

— Благодаря ви — смънка Ариел. — Имате ли молив и лист хартия?

— Имам. Ей сега.

— За какво ти е тази хартия? — попита Ребека, когато камиончето излезе отново на главния път.

— Опитах се да запомня какво имаше на картата, която немецът взе. Татко каза, че картите са много важни…

Сълза капна на листа, докато Ариел възстановяваше картата по памет. Оказа се обаче, че помни само един от трите знака до линиите. Накрая прибра внимателно двете карти в торбата, която Катрина им даде.

Когато влязоха в града, той надникна през прозорчето и позна някои сгради.

— Май сме близо до пристанището — каза на сестра си.

Спряха рязко и след малко вратичките се отвориха. В късния следобед мъгла бе обгърнала Виена. Неколцина войници се облягаха на бали вълна, пушеха и си разказваха вицове. Никой не обръщаше внимание на ръждясалия товарен параход, който се отъркваше в гумите, сложени по стената на кея. Рехав пушек се издигаше от единствения осажден комин на „Вилхелм Колер“ и се смесваше с мъглата. Кафявите води на Дунав обтичаха покритите с ръждиви петна бордове на парахода. Насред реката самоходен шлеп с дървени трупи се бореше упорито с течението.

— Тези са последните двама — каза Катрина на моряка, изпратен на кораба от Еврейската агенция във Виена. Тя доближи Ариел и Ребека. — Желая ви късмет, дано Бог ви пази.

С тези думи се обърна и си тръгна.

Морякът побърза да преведе децата по тясното подвижно мостче и да ги скрие в трюма.

Бягството на Ариел и Ребека може би нямаше да бъде разкрито чак до вечерната проверка, ако Фон Хайсен не беснееше заради загубата на статуетката. След като се бе погрижил бащата на еврейчетата да не издаде провала му, Фон Хайсен напомни на адютанта си, че иска хлапетата да гледат как умира майка им, преди да добави и тях в списъка с жертви за експериментите на доктор Рихтоф.

Сирената виеше заплашително, в градчето наблизо също се досетиха веднага, че някой е избягал.

— Хер комендант, претърсихме целия лагер. Видели са ги за последно да товарят камиона с прането, но след това са изчезнали — докладва изнервеният Бранд.

— Какво казаха от пералнята в града? — намръщено попита Фон Хайсен.

— Щатният им шофьор бил болен, не знаят къде са сега нито жената, която го заменила, нито камионът. Часовият на кулата настоява, че е претърсил камиона. Останалите от караула потвърдиха думите му.

— Евреите са виновни! — кипна Фон Хайсен. — Доведете собственика на пералнята за разпит.

— Да съобщя ли във Виена?

— Не! Сам ще се заема с това — натърти Фон Хайсен.

Нямаше да допусне и най-малкото петънце в служебното си досие. Имаше приятели в Гестапо, които щяха да затворят каналите за бягство през Виена или Истанбул.

— Искате ли да бъде отменен експериментът с онази Вайцман? — сети се Бранд. — Доктор Рихтоф е готов да започне.

— Кажи на доктора да си върши работата. И аз ще дойда скоро. За двете малки гадинки ще измислим нещо друго… нещо много специално.

— Слушам, хер комендант!

За по-малко от две минути Фон Хайсен се свърза с Адолф Айхман във Виена и му продиктува регистрационния номер на камиона.

— Няма проблем, приятелю — увери го Айхман. — Границите са под бдително наблюдение, а ако някой се опита да ги измъкне през пристанището, ще ги хванем.

— Благодаря ти, Адолф. Правиш ми голяма услуга.

Фон Хайсен остави слушалката върху телефона с убеждението, че децата на Вайцман скоро ще бъдат върнати в Маутхаузен.

Рамона лежеше гола на стоманена количка пред барокамерата. Трепереше от студ, но не можеше да помръдне. Черни метални скоби притискаха глезените и китките й. Кабели свързваха нещо залепено по тялото й с машина под количката. Страхът за децата й я смазваше.

— Вкарайте я и измерете температурата, кръвното налягане и пулса — заповяда Рихтоф на свой помощник — дългурест дипломант по медицина само на двайсет и няколко години.

— Веднага, хер доктор.

Фон Хайсен и Бранд стояха пред един от прозорците в стаята за наблюдение. Двама санитари избутаха и наместиха количката в барокамерата. Погледът на Бранд се плъзна по голото тяло на Рамона. Доста добре изглеждаше за жена на четиридесет. Рихтоф влезе при тях.

— Според вас колко ще издържи? — попита Бранд.

Докторът сви рамене.

— Трудно ми е да преценя. Наглед е съвсем здрава, но за съжаление още не сме натрупали достатъчно данни с женските екземпляри. Ще почакаме и ще видим.

Рихтоф взе малък микрофон.

— Готово ли е?

— Да, хер доктор. — Гласът на помощника прозвуча странно приглушен от високоговорителя. — Температура 38 градуса. Кръвно налягане — 160 на 115. Пулс — 110.

— Обектът е с повишена температура и кръвно налягане, както и ускорен пулс — отбеляза Рихтоф. — Може и да свърши скоро, но нека не гадаем.

Двамата санитари и помощникът излязоха от барокамерата, докторът натисна червен бутон на пулта и сигналната лампа над вратата започна да мига.

Единият санитар завъртя голямото колело на вратата и затвори херметично барокамерата.

— Внимание! Започваме!

Капитан на кораба „Вилхелм Колер“ беше турчинът Мустафа Гьоколан. Той вдигна ръка към оръфаното въже над главата си. Сирената изрева печално три пъти, но звуците заглъхнаха бързо в мъглата, разстлала се над пристанището. Той надникна от мостика и нареди с жест на моряците да приберат подвижното мостче и да отвържат кораба от кнехтовете.

Съгласи се с неохота да вземе и човешки товар, но езикът на парите звучеше много убедително в неговите уши. В четири тесни каюти на трюма се бяха натъпкали двайсет и едно еврейски деца и той нямаше търпение да потегли. Другият товар в трюма също нямаше да бъде отминат с равнодушие от митничарите, притесняваха го и германските войници на кея. Гьоколан отпи горещо кафе от очуканото канче, хвана гладката месингова дръжка на машинния телеграф и я премести на „бавен напред“.

В машинното отделение механикът — кюрд на име Хосан Барзани, избърса мургавото си лице с топка доста омазнени памучни конци и посегна към регулатора. Отвори го полека и парата нахлу със съскане в стария парен двигател с тройно разширение. Барзани завъртя регулатора още малко и още повече пара под високо налягане изригна в първия, най-малък цилиндър, после във втория, по-голям и накрая в третия — най-големия. Не бяха с еднакви размери, за да се компенсира намаляващото налягане на парата.

Старият двигател надвисваше над дребния жилав Барзани. Износените лагери на еднометровите мотовилки скрибуцаха жално, докато внушителните бутала ускоряваха постепенно движенията си.

— Кучи син! — изръмжа на кюрдски Барзани.

Караше се от месеци с несговорчивия си капитан, а полза — никаква. Не само тези лагери, но и лагерите на витловия вал отдавна се нуждаеха от подмяна. Имаше твърде голям теч на масло и лагерите прегряваха.

Плаването по голямата река не беше съвсем безопасно, особено нощем, а Барзани знаеше, че щом излязат от румънската делта на Дунав, ще продължат през Черно море към Босфора — дълъг четиринайсет морски мили криволичещ пролив, където гъстата мъгла можеше да намали видимостта до някакви си стотина метра, а острите завои скриваха идващите насреща кораби. На места проливът се стесняваше до по-малко от километър. А близо до Истанбул фериботите и по-малките корабчета само умножаваха опасностите. На Барзани бе казано, че ще продължат през Босфора към Палестина.

— Баща ти е песоглавец! — пак заяви той и размаха юмрук към ръждясалите железа над главата си.

Ама че безумие…

Коминът на „Вилхелм Колер“ бълваше черен дим и старият параход се отдалечи от пристанището, за да навлезе в течението на реката. Гьоколан си посръбваше кафето, без да подозира и за обидите отдолу, и за сирените в далечината.

Тъмната влажна каюта в трюма вонеше на гниещ брезент и машинно масло. Подът трепереше под краката на Ребека и тя се боеше да не повърне. Хвана ръката на своя брат.

— Ариел, страх ме е.

— Нищо лошо няма да ни сполети… Обещавам ти.

Хауптщурмфюрер Бранд зяпаше барокамерата през дебелото стъкло. Обектът май плачеше, иначе гледката беше доста скучна.

— Хер доктор, май не се случва кой знае какво… — подхвърли младият капитан от СС с нескрито разочарование.

— Не става бързо — промърмори Рихтоф. — Отначало намаляваме температурата до нула градуса, а налягането е една атмосфера — стойностите, които приехме за стандартни при експериментите. В тези условия би минало много време, докато обектът умре от студа, но сега и налягането спада, с което симулираме издигане на все по-голяма надморска височина.

Голямата червена стрелка в барометъра трепна и бавно се завъртя наляво. Фон Хайсен пък гледаше как стрелката на термометъра започва да отброява отрицателни стойности. Гневът му от бягството на децата не се укротяваше, но мнозина в Райха знаеха, че е покровителстван от Химлер, затова разчиташе на Гестапо да залови скоро бегълците. Границите бяха затворени, пристанището във Виена щеше да бъде претърсено, пристигащите и заминаващите кораби в Истанбул вече бяха под наблюдение.

С размътеното от сълзите зрение Рамона гледаше недоумяващо как по дебелите тръби над нея се трупа скреж. Трепереше неудържимо на стоманената количка. Главата я болеше, струваше й се, че назъбена игла начесто пробожда китките й. Смъртта щеше да бъде блажено избавление, но тя знаеше, че е длъжна да се вкопчи в живота. Децата бяха останали без баща, нуждаеха се от нея. Но дишането й ставаше все по-тежко, усещаше колко бързо и уморено бие сърцето й. Поредният пристъп на болка сякаш стисна мозъка й и тя стисна зъби.

— Шест хиляди метра — отбеляза Рихтоф. — Този обект се оказва по-издръжлив, отколкото очаквах.

Бранд кимна, не можеше да откъсне поглед от барометъра. Експериментът бе започнал преди почти двайсет минути и стрелката пълзеше неотклонно — 6200 метра… 6400 метра… 6600 метра…

— Обектът се гърчи — установи Бранд, щом въздухът в камерата се разреди като на височина 6800 метра.

— Много издръжлив обект, наистина — призна Рихтоф. — Пулсът вече е 180. Изумително е колко мощно може да работи сърцето, преди да се изтощи. Вижте непроизволните движения на главата. Дори при такава температура обектът се поти.

Рамона отчаяно се бореше да вдиша въпреки неспирните гърчове.

— Децата ми… децата ми…

— Според мен вече изпадна в безсъзнание — небрежно каза Рихтоф. — Дишането се забавя рязко.

— По устата изби пяна — възбудено добави Бранд.

Докторът се обърна към помощника си.

— Отбележи острата цианоза.

Заради лишената от кислород кръв лицето на Рамона беше станало тъмносиньо.

— Ето че и дишането спря — забеляза Рихтоф. Пет минути по-късно той се обърна към Фон Хайсен. — Обектът е мъртъв. Да, забележителен екземпляр. Почти 7500 метра… Не си спомням друг обект да е издържал толкова дълго на тази височина, камо ли пък екземпляр от женски пол. Да се надяваме, че при аутопсията ще научим повече.

— Добре. Ако имате нужда от още нещо, казвайте веднага на Ханс.

Фон Хайсен се върна в канцеларията си. Намери на бюрото две телеграми, получени преди малко. Първата беше от Алберто Феличи, който съобщаваше, че скоро ще пътува до Истанбул по възложени от Ватикана задачи. Втората — от Адолф Айхман. Имало сведения, че децата на семейство Вайцман били качени на параход, който се отправил към Босфора. Айхман го съветваше да се свърже направо с военното аташе на Райха в Истанбул.

Фон Хайсен натисна бутона на звънеца и адютантът влезе.

— Слушам, хер комендант.

— Уреди да замина за Истанбул с първия полет от Виена утре и изпрати тази телеграма във Ватикана.

Фон Хайсен предаде на Бранд отговора си до Феличи — предлагаше на италианеца да се срещнат в хотел „Пера Палас“.

18.

„Вилхелм Колер“

Гладни, зъзнещи и съсипани, Ариел и Ребека се гушеха под мостика на „Вилхелм Колер“. По-близо до кърмата други деца търсеха спасение от вятъра, свити до десния борд. Ръждивата палуба под краката им вибрираше от равномерното боботене на парния двигател. Вятърът от юг носеше дъжд из Черно море, но и това се понасяше по-леко от тежките миризми в каютата. От джоба, където съхраняваше картите на своя баща, Ариел измъкна внимателно сухар, който не изяде на закуска, и го раздели на две. Тъкмо даваше половината на Ребека и откъм мостика над тях се разнесоха крясъци.

— От три месеца ти разправям, че основните лагери прегряват! Все искаш максимална скорост, но ако продължаваш така, накрая лагерите ще блокират!

Черните очи на Барзани се блещеха от гняв. Тази словесна битка вече му се струваше стара като самия двигател. За кюрда прегретите лагери вещаеха непоправимо бедствие. Но за инатливия турчин на мостика всяко забавяне означаваше разправии със злонравния собственик на кораба и орязване на заплатата.

— Аз съм капитан тук, господинчо, и ти ще изпълняваш заповедите ми. Поддържай максимални обороти!

Барзани се смъкна яростно по тясната стълбичка, зацапаният му гащеризон разкопчан до пъпа — по мургавите космати гърди още се стичаше пот от жегата около двигателя.

— Кучи син! — мърмореше си под носа, докато слизаше в машинното.

Грохотът на буталата, съскането на парата и бученето на пещта бяха оглушителни, но той долови и нов звук. Досущ като изкусен диригент, който знае, че някой обой в оркестъра звучи мъничко фалшиво, механикът чу леко потракване. Зад двигателя единственият витлов вал лъщеше по дължината на кораба, закрепен от стойки с лагери колкото малка кола. Барзани провери налягането на парата и протегна ръка към очукания съд с машинно масло. Тръгна назад, гърбеше се, за да мине в теснотията. Добра се до първата стойка и я опипа — прекалено гореща. Сипа по навик точно необходимото количество масло в отвора. Поспря само колкото да размаха юмрук нагоре.

— Копеле!

Отиде да смаже следващия лагер.

„Вилхелм Колер“ наближи Босфора в късния следобед. И Мустафа Гьоколан знаеше, че този морски път е сред най-опасните в света. Твърде много криволичеше този пролив по своите седемнайсет морски мили. На повърхността водата се устремяваше от Черно море към Мраморно, а поради различната соленост на двете морета в дълбочина имаше насрещно течение. Гьоколан ту захапваше лулата си, ту отпиваше от кафето, в което бе сипал няколко капки силна ракия.

— Виж, Ариел — рибарско селце — посочи Ребека към първата земя, която виждаха след излизането на кораба от делтата на Дунав.

„Вилхелм Колер“ се движеше на някакви си триста метра от брега. Малки, пъстро боядисани дървени лодки се поклащаха пред рибния пазар. Дъждът отслабна и на рида над пазара се виждаха къщи под клоните на чинари. По-назад се извисяваше голяма старинна крепост. На азиатския бряг отсреща можеше да се различи един от някогашните летни дворци на султаните.

От юг пълзеше гъста мъгла. Гьоколан самоуверено дръпна мръсното въже, увиснало от тавана на мостика. Три кратки изблика на пара накараха корабната сирена да изреве три пъти, но звуците не стигнаха далече в бялата мътилка. Капитанът пренебрегваше мерките за безопасност и продължаваше с пълна скорост към Кандълъ — печално известната издатина на сушата, която налагаше завой на четиридесет и пет градуса. Тук плаващите на юг кораби бяха слепи за движението в обратната посока. Гьоколан се взираше във все по-гъстия здрач и напразно търсеше носа, който бяха подминали. „Вилхелм Колер“ неусетно навлезе в онази част на пролива, където бяха пътуващите на север кораби.

Друга сирена се обади разтърсващо пет пъти — международния сигнал за опасност от скорошен сблъсък. От мъглата се подаде много по-големият корпус на руски товарен кораб.

Гьоколан изпсува и дръпна ръчката на машинния телеграф към „пълен назад“.

В машинното отделение Барзани скочи към регулатора и незабавно спря тромавия двигател сред облак от пара и скърцане на претоварени бутала. Каквото и да си мислеше за своя твърдоглав и сприхав капитан, механикът спазваше жизненоважно правило на мореплавателите. Трескавото дрънчене на машинния телеграф можеше да означава само едно — опасността е твърде голяма. Завъртя регулатора на другата страна докрай. Гледаше как мотовилките мудно ускоряват движенията си.

На мостика Гьоколан въртеше припряно щурвала надясно, но когато тежкият парен двигател достигна максималните си обороти, един от прегрелите лагери на витловия вал не издържа. В най-близката до двигателя стойка лагерът задра и се пръсна във взрив от искри. Лишен от едната си опора, блестящият витлов вал започна да се огъва и усуква. Барзани се хвърли към регулатора, но беше късно. Валът се скъса точно пред повредената стойка. Двигателят вече не се бореше да завърти витлото и изведнъж оборотите нараснаха до стойности, които не бе предназначен да понесе. Мотовилката в първия цилиндър проби буталото, вторият и третият цилиндър се разпиляха на късове секунда по-късно. Парче нажежена стомана откъсна главата на Барзани и окървави облаците пара в машинното отделение.

Руският кораб се вряза в десния борд на „Вилхелм Колер“ между мостика и кърмата. Носът му разцепи ръждясалите метални плочи с влудяващо стъргане. Главата на Ребека се блъсна в някакъв ръб и момичето падна в несвяст. Ариел крепеше отпуснатото й тяло с едната си ръка, с другата успя да се хване за една тръба.

Руският капитан веднага заповяда „пълен назад“ и с чегъртане и скърцане на стомана в стомана неговият кораб се измъкна бавно от останките на „Вилхелм Колер“. Тонове ледена вода се вляха тутакси в трюма на кърмата, „Вилхелм Колер“ се килна застрашително надясно, а разпенената вода заливаше и останалата част от трюма, защото херметичните прегради долу не бяха затворени.

— Спуснете спасителната лодка! — извика Гьоколан.

Един от моряците се бореше с въжетата, но не постигаше нищо. Мустафа Гьоколан не си бе правил труда да проведе учебна тревога от толкова години, че макарите на скрипците бяха безнадеждно проядени от ръждата. Капитанът изтрополи по стълбата към все по-кривата палуба.

— Хайде бе, спуснете я!

И той започна да дърпа въжетата, но лодката само се люшкаше като пияна над водата. „Вилхелм Колер“ се наклони още повече и се разтресе. Ариел, Ребека и онези деца, които не се давеха в трюма, изпопадаха в смразяващото море.

Ариел изкашля солена вода, щом подаде глава недалеч от обречения параход.

— Ребека! Ребека! — крещеше и търсеше панически сестра си в тъмната, омазнена вода.

19.

Истанбул

Алберто Феличи се наведе напред на малко протритото, но удобно кресло. Стените в кабинета на архиепископ Ронкали в посолството на Ватикана на „Йолджек Сокак“ бяха закрити от пълни библиотечни шкафове.

— Моля ви да не се съмнявате, че държавният секретар е изпълнен със съчувствие към всички потиснати хора. Но трябва да разберете и че в момента има по-важни проблеми от положението на евреите — настойчиво говореше той.

— Любопитен съм какво бихте могли да сметнете за по-важен проблем от съдбата на деца — отвърна Ронкали, чието лице беше като каменна маска. — Хитлер и Третият райх са огромна заплаха за мира в света.

— Ваше Превъзходителство, кардинал Пачели не е на същото мнение. Той смята комунизма за много по-голяма заплаха за Светата църква в сравнение с Хитлер. Светият отец е тежко болен — по-натъртено изрече Феличи — и не е изключено кардинал Пачели да е следващият, който ще седне на Светия престол.

— Този въпрос ще бъде решен от следващия конклав. Синьор, не смятате ли, че е неуместно да обсъждаме кой ще бъде следващия папа преди кончината на сегашния? — Неприязънта на Ронкали към този папски легат и по съвместителство банкер се засилваше с всяка минута. — А засега Истанбул ще остане един от основните маршрути за бягство на евреи. Нацистите ги лишиха от всичко и аз имам нужда от повече пари, за да им помагам. Още по-важно е в Рим да проумеят, че нацистите извършват масови убийства. Вместо да изпраща на Хитлер поздравителна телеграма за рождения му ден, кардинал Пачели би трябвало да настоява папата да заклейми недвусмислено убийствата. Ако и Ватикана не иска да осъди такъв геноцид, каква надежда ни остава?

— Ваше Превъзходителство, вие изглежда не желаете да вникнете в…

Телефонът върху бюрото на Ронкали прекъсна увъртанията на Феличи.

— Ронкали на телефона.

— Анджело, обажда се Мордекай Хершел. Случи се ужасно нещастие в Босфора. „Вилхелм Колер“ е потънал, след като се е сблъскал с руски товарен кораб.

— О, не… Ами децата?

— Още не знаем нищо за тях. Сега тръгвам към Кандълъ. Вече няма как да прехвърлим децата в Палестина, но друг параход отплава за Централна Америка утре вечерта. Ще ти се обаждам, когато имам новини.

— Ще се моля за тях… — прошепна Ронкали и прекъсна връзката. Погледна Феличи. — Синьор, налага се да изляза. „Вилхелм Колер“ — кораб, който превозваше еврейски деца от Австрия, е потънал в Босфора.

Оберщурмфюрер Фон Хайсен повика с жест сервитьора.

— Още една бутилка „Шато Латур“.

Ресторантът на „Пера Палас“ беше сред най-изисканите в Истанбул. Прекрасен кристален полилей, тежки плюшени драперии, бели ленени покривки и сребърни прибори се допълваха с изба, събрала някои от най-хубавите вина в света.

— Алберто, дали предложението за банка на Ватикана ще бъде осъществено?

Феличи кимна.

— Подозирам, че Пачели ще бъде следващият ни папа, а той гори от желание да я създадем. Това е поверителна информация, разбира се, но той вече ме помоли да стана член на съвета на директорите.

— Чудесна новина! — Фон Хайсен вдигна чашата си. — Предполагам, че такава банка ще разполага с внушителни средства…

— Убеден съм, че за подходящите клиенти ще можем да предложим услуги над равнището на нашите конкуренти в Цюрих — невъзмутимо каза Пачели.

Фон Хайсен се усмихна, щом се сети за трезора под щаба на СС в Маутхаузен.

— Има още нещо — продължи Пачели. — Бях при архиепископ Ронкали по-рано тази вечер. Чух, че два кораба се сблъскали в Босфора. На единия имало еврейски деца от Виена.

— Така ли? Да, този пролив е твърде опасен — отбеляза Фон Хайсен, като подбираше предпазливо думите си. — Дали има оцелели?

— Още не се знае, но Ронкали много се вълнува от случая.

— Колко бяха спасени? — попита Ронкали веднага, щом се срещна с игуменката в манастира на Сионските сестри в стария квартал Пангалти.

— Уви, само три. Момче и две малко по-големи от него момичета — отвърна сестра Марта и го поведе по тесен каменен коридор към набързо стъкмения лазарет.

Ронкали въздъхна и се прекръсти. Осемнайсет млади души… В такива мигове се съмняваше дали Бог изобщо присъства в този свят.

— Момчето в последното легло — тихо му каза сестра Марта — е Ариел. Нацистите убили баща му, майка му е в концентрационен лагер, загубил е и сестра си при катастрофата.

Очите й се наляха със сълзи.

Ронкали стисна леко ръката на Ариел. Какво да каже на това момче, което бе изстрадало толкова много през краткия си досегашен живот?

— Толкова съжалявам — промълви той накрая. — Само искам да знаеш, че не си сам.

Ариел кимна безмълвно и изтри сълза от бузата си.

Ронкали се обърна — друга от сестрите бе застанала до него.

— Пред входа на манастира чака германски офицер — прошепна тя.

Ариел гледаше излизащия Ронкали и си казваше, че това е човек, на когото може да се довери. Пак опипа под възглавницата и въздъхна с облекчение. Картите си бяха на мястото.

Висок офицер от СС с безупречна униформа стоеше до входа. Ронкали изпита силна погнуса при вида му, но все пак го доближи.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин офицер? — каза кротко.

— Ваше Превъзходителство, аз съм оберщурмбанфюрер Карл фон Хайсен. Дойдох да поднеса съболезнованията на германското правителство и личните си пожелания за скорошно възстановяване на оцелелите. Потресаваща трагедия…

— Много любезно от ваша страна, оберщурмбанфюрер. Сигурен съм обаче, че разбирате в какво състояние са сега децата. Може би ще минат няколко дни, докато пуснем посетители при тях. Възможно ли е да дойдете пак вдругиден… да речем, в ранния следобед?

Фон Хайсен потисна раздразнението си.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство… Вдругиден.

Отдавна бе минало полунощ, докато Ронкали и Мордекай Хершел най-сетне прехвърлят Ариел и момичетата на по-сигурно място — посолството на Ватикана.

Двамата продължиха да се трудят до ранните утринни часове. Едва ли други свидетелства за приемането на католическа вяра са били подготвяни с такава нежна грижа.

— Корабът „Звездата на Белиз“ отплава утре вечерта към Британски Хондурас и Гватемала — каза Хершел и си разтърка очите. — Уредих места за децата, а в столицата на Гватемала имаме агент, който ще ги посрещне. Ще занеса документите в имиграционния отдел, щом започне работното им време, и ще уредя да получат турски паспорти.

Ронкали се засмя.

— В моята родина това би отнело седмици… Всичко се протака — домани, домани.

— Анджело, тук е същото като в Италия, но имам познат в отдела, който е готов да помогне. Дано децата да понесат пътуването…

— Мордекай, децата често са изумително издръжливи. Все пак се тревожа за Ариел Вайцман. Преживял е толкова, колкото не би трябвало да се събере и на възрастен за целия му живот.

Архиепископ Ронкали караше бавно старичкия фиат по тъмното пристанище на южния бряг на Златния рог. Бетонът още беше мокър след проливния дъжд по-рано вечерта, релсите на крановете проблясваха в мъждивата жълта светлина от илюминаторите на корабите.

— Ето го — в края на онзи кей.

Коминът на „Звездата на Белиз“ вече бълваше пушеци, докато екипажът довършваше подготовката за отплаване. Ронкали спря малката кола до наглед крехкото подвижно мостче, но мракът изведнъж беше пронизан от два мощни фара на черен мерцедес, спрял в плътните сенки. На кея излезе висок рус офицер и Ронкали го позна мигновено.

— Ваше Превъзходителство, какво ви води на пристанището в този късен час?

Фон Хайсен потупваше дланта си с камшика.

— Оберщурмбанфюрер, бих могъл да ви задам същия въпрос — отвърна Ронкали и също излезе от колата.

— Надявам се, че не сте намислили да изведете тайно тези деца от Турция — учтиво каза есесовецът, вторачен в трите деца на задната седалка. — Опасявам се, че властите, чийто представител съм аз, имат сериозни съмнения във валидността на документите им, както и много въпроси за начина, по който са се озовали в Истанбул.

Стомахът на Ариел се сви на топка от страх. Взираше се в очите на убиеца, който погуби баща му. Още не знаеше, че и майка му е мъртва. Ненавиждаше този немец с цялата си душа.

— Бих очаквал Райхът да има по-важни занимания от имиграционните проблеми на няколко деца — поклати глава Ронкали.

— Какво става тук?! Трябва вече да отплаваме! — развика се със силен испански акцент ниският плещест капитан, който слизаше по подвижното мостче.

— Капитане — веднага каза Фон Хайсен, — тези еврейски деца са под попечителството на германската държава. Ако ги качите на борда, ще бъдете обвинен в отвличане. Съмнявам се, че във фирмата, която притежава кораба, ще се зарадват на спирането му от плаване още в следващото пристанище.

— Капитане, оберщурмбанфюрерът се заблуждава — възрази Ронкали. — Тези деца са католици и са под попечителството на манастира на Сионските сестри в Истанбул.

Той вече вадеше кръщелните свидетелства и паспортите от куфарчето си.

Капитанът погледна документите и вдигна рамене.

— Синьор, ако има проблем, няма да си навличам неприятности.

Обърна гръб с намерението да се върне на кораба и Фон Хайсен се подсмихна.

С три крачки Мордекай Хершел пресрещна капитана, преди да е стъпил на мостчето.

— Капитане, документите им са напълно валидни, а германските власти нямат никакви правомощия в това турско пристанище.

Извади дебела пачка турски лири от джоба си. Очите на капитана блеснаха, изгледа парите, озърна се към децата и пак присви очи към пачката.

— Качете ги — заповяда накрая. — Отвързваме въжетата след десет минути.

Ариел стъпи на палубата с ръка в джоба — проверяваше за стотен път дали не е изгубил картите, които бяха толкова важни за баща му.

20.

Рим, 1944 година

— Gloria in excelsis Deo. Et in terra, pax hominibus bonae voluntatis…

Еудженио Пачели, вече папа под името Пий XII, четеше от служебника по литургия „Missale Romanum“, която един от секретарите му държеше пред него.

— Генерал-майор Уилям Донован, за доблест в сраженията, писмената и делата, които спомагат за разпространението на вярата, закрилят и възвеличават Светата църква — обяви тържествено друг от секретарите.

Той поднесе на Светия отец червена кадифена възглавничка, насред която сияеше осемлъчевата звезда от злато и бял емайл на Големия кръст на Ордена на свети Силвестър. Една от най-престижните награди, връчвани от папите, с която бяха удостоени по-малко от сто души след учредяването й през 1841 година от папа Григорий XVI.

Назначеният от Рузвелт началник на Управлението на стратегическите служби пристъпи напред. След време американското външно разузнаване, засега правещо прощъпалника си, щеше да стане известно в цял свят като ЦРУ. Свадливият стар генерал склони глава и Пий XII сложи на шията му златната верига на ордена.

— Това е огромна чест, Ваше Светейшество. Благодаря ви — изрече Донован и целуна пръстена на папата.

— Удоволствието е изцяло наше. Наградата е съвсем заслужена.

Алберто Феличи ръкопляскаше учтиво заедно с всички присъстващи. Орденът скрепяваше близката връзка между Ватикана и бъдещото ЦРУ, която щеше да се окаже много трайна. Всичко започваше да се подрежда. Новият папа се бе съгласил с неговите финансови препоръки и основаната наскоро Ватиканска банка имаше несравнимо преимущество над всички останали — не подлежеше на външен одит. Като член на съвета на директорите Феличи се сдоби с неизмерима лична власт. А като посланик на Ватикана за връзка с управлението на Донован ставаше още по-могъщ. Власт и влияние, от които Феличи смяташе да се възползва напълно при срещата с Донован в римския му щаб по-късно същия ден.

— След идването на Хитлер на власт, най-голямата заплаха за Съединените щати си остава комунизмът! — дрезгаво натърти Донован.

Прякорът му Дивия Бил беше широко известен, в момента той също не беше настроен за компромиси. Феличи кимаше. Войната в Тихия океан още не бе стигнала до ужасяващия си завършек в Хирошима и Нагасаки, но вече се виждаше краят на войната с Германия. Новата заплаха ставаше все по-явна. Тепърва щеше да се спусне „желязната завеса“, разделила Европа на две. Ако искаха да успеят в борбата на Щатите и Ватикана срещу комунизма, най-важните нацистки разузнавачи и учени трябваше да бъдат измъкнати тихомълком от Германия. Помощниците на Донован вече бяха съставили строго секретен списък.

— Списъкът пред вас подлежи на промени и допълване — каза генералът на тримата офицери, които щяха да се грижат за маршрутите на бегълците. — Ще се нуждаем от всеки германски офицер, който познава съветското военно дело, включително транспорта, снабдяването и промишления капацитет. Добавете и всеки германски учен, който е способен да помогне в тихоокеанските ни операции.

— Няма да бъдат включени членове на нацистката партия, нали? — обади се очилатият представител на Държавния департамент на САЩ.

Донован впи свиреп поглед в него.

— Момчето ми, всеки проклет учен в Германия е член на нацистката партия. Това се отнася и за Вернер фон Браун, вероятно най-добрия ракетен специалист в целия свят. Преди вие — лигльовците от външната политика, да започнете да кършите ръчички, задайте си въпроса дали искате тези хора да работят за Чичо Сам или за Сталин! Техните досиета могат да бъдат редактирани и изчистени… по-трудното е да ги изведем невредими, без да се разчуе.

— Генерале, според мен ние сме в състояние да ви помогнем — предложи Феличи. — Проходът Бренер на италианско-австрийската граница все още е основният маршрут за бягство, но известен човек като Фон Браун трудно би минал оттам… без прикритие.

— Какво по-точно? — попита човекът от Държавния департамент.

— Едва ли някой ще задава излишни въпроси на свещеник, особено с ватикански паспорт. Генерале, позволих си да добавя още едно име в списъка. — Феличи бутна листа обратно към Донован. — Щандартенфюрер Фон Хайсен е от най-доверените хора на Химлер. Струва ми се, че ще бъде особено полезен и за разузнаването на САЩ.

— „Таксата“ е петдесет процента, щандартенфюрер — заяви Феличи. — Приеми или се откажи. Връзките ми в разузнаването са сигурни, а 11-та бронетанкова дивизия на американците вече мина Дунав. Ще бъдат тук след броени дни.

— Синьор, златото в трезора струва над три милиона райхсмарки. Петдесет процента… това е кожодерство!

Феличи вдигна рамене.

— Никак не е лесно да превозиш цял тон злато. Дори да го промъкнеш някак покрай американските патрули, шансовете ти да минеш с него италианската граница, камо ли пък да го откараш в Централна Америка просто са нищожни.

Фон Хайсен се чувстваше приклещен в ъгъла.

— Явно нямам голям избор — озъби се накрая.

Той бе оставил радиоапарата в кабинета си включен, за да чува докъде са стигнали войските на противника.

— Говори Би Би Си. Водеща новина в този специален новинарски бюлетин е вероятното приключване на войната в Европа след броени дни. След като канцлерът на Германия Адолф Хитлер се самоуби на 30 април, очаква се началникът на оперативния щаб в германското върховно командване генерал Алфред Йодл да връчи безусловната капитулация на всички германски военни сили на генерал Айзенхауер. Министър-председателят на Великобритания Уинстън Чърчил…

Някой почука на вратата.

— Влез!

Оберщурмбанфюрер Бранд, който вече беше заместник-комендант на лагера, влезе блед и уплашен.

— Хер комендант, съобщиха ни, че в околностите на Маутхаузен са забелязани американски бронетранспортьори от 41-ви разузнавателен батальон. Възможно е да превземат лагера след по-малко от денонощие.

Фон Хайсен кимна разярен.

— Ханс, Вермахтът провали нашия Фатерланд. Разпусни охраната, кажи им да се слеят с цивилното население. Евреите да правят каквото щат. И предай на моя шофьор и ординареца да са готови за отпътуване всеки момент. — Щом Бранд излезе, Фон Хайсен се вторачи във Феличи. — И как ще ме измъкнеш оттук?

Италианецът му даде малък пакет.

— По пътищата цари страхотна бъркотия и смятам да се възползвам от това. Расото в този пакет е ушито по твоите мерки. Ако някой попита, работиш в германския отдел на Държавния секретариат във Ватикана. Тези документи ти дават самоличността на отец Бартоло Ернандес. За златото ще осигуря камион, сандъците ще носят печата на Светия престол. Ще минем през Виена, където ще оставим временно златото в подземията на хотел „Империал“, преди да бъде прехвърлено във Ватиканската банка в Рим. Ако някой се заяде, остави ме аз да говоря с него. А сега, ако нямаш нищо против, искам да огледам сейфа.

Фон Хайсен набра комбинацията и отвори тежката врата. Лъснаха редица върху редица златни кюлчета с орела и пречупения кръст на Третия райх. Бръкна в чекмеджето с нагръдния кръст, отнет от Леви.

— Взех това от един евреин в лагера. — Диамантите около огромния рубин заблещукаха и в мъждивата светлина на мазето. — Ще стане твой, но чак след като се измъкна невредим от Германия.

Феличи прикри вълнението си. Не бе виждал нищо подобно на този кръст, но знаеше, че струва цяло състояние.

Дългурест американски войник свали карабината M1 от рамото си и махна заповедно на черния мерцедес и камиона да спрат пред бариерата на входа на градчето Маутхаузен. Пътят гъмжеше от танкове и бронетранспортьори на 11-та дивизия на американците. Докато шофьорът на Фон Хайсен, преоблякъл се в обикновен панталон и пуловер, спираше плавно, ниско над тях профуча изтребител „Мустанг“.

— Вашите документи, моля — нареди на немски сержантът, командващ войниците при бариерата. — Доста далече сте от дома си, отче — добави, забелязал свещеническата яка на Фон Хайсен.

— Е, да, но угодните Богу дела нямат край, нали? — усмихна се любезно Фон Хайсен.

— Господа, накъде сте тръгнали, пътят е шибан… извинете, отче. Исках да кажа, че оттук до Виена е пълен хаос.

— Няма как, сержант, ще рискуваме — отвърна Феличи. — Имаме задача, възложена ни от Ватикана, и трябва да се доберем до Виена още тази вечер. Както вече каза отец Ернандес, не можем да отлагаме богоугодните дела.

— Щом е така, желая ви късмет — каза сержантът и им върна документите.

— Бог да те благослови, синко — благо изрече Феличи.

Фон Хайсен прибра паспорта си в тайника на куфарчето, където беше и оръфаната карта на Леви Вайцман. Фатерландът беше разгромен, но Фон Хайсен беше решен да продължи търсенето на Кодекса на маите.