Когато светът беше млад

III

Джеймс Дж. Уорд беше четиридесетгодишен, твърде преуспяващ бизнесмен и много нещастен човек. В продължение на четиридесет години той напразно се мъчеше да разреши проблема за собствената си личност и този проблем с всяка изминала година ставаше за него все по-страшен. В телесната му обвивка сякаш обитаваха двама души, разделени от гледна точка на времето с няколко хилядолетия промеждутък или нещо подобно. Беше изучил проблема за раздвоението на личността по-грижливо от който и да е специалист в тази заплетена и загадъчна област на психологията. В литературата не беше попадал на случай, подобен на неговия. Даже в описанията на белетристите, които се отличаваха с буен полет на фантазията, не беше открил нищо подобно. Не беше нито доктор Джекил, нито мистър Хайд, нито даже нещастният млад човек от „Най-великата история на света“ на Киплинг. Двете личности в него бяха така слети, че през цялото време всяка от тях знаеше за съседството на другата.

Едната личност беше на човек със съвременно възпитание и образование от последната четвърт на XIX и първото десетилетие на XX век. Другата беше личност на дивак, варварин, живял в условията на първобитно съществуване хиляди години по-рано. И Джеймс Уорд така и не можеше да реши кой именно е, защото постоянно усещаше в себе си и двете личности. Почти не се беше случвало едното му „аз“ да не знае какво прави другото. При това не го навестяваха нито виденията от миналото, в което беше съществувало първобитното му „аз“, нито дори спомени за него. Тази първобитна личност живееше сега, в настоящето, но независимо от това винаги я теглеше този начин на живот, който подхождаше на онова далечно време.

В детството си той беше истинско наказание за майка си, баща си и лекарите на семейството, макар че никой не успя ни най-малко да се доближи до тайната на странното поведение на Джеймс. Никой не можеше например да разбере откъде идва прекалената сънливост на момчето сутрин и прекалената активност вечер. Неведнъж го виждаха нощем да броди из коридорите, да се катери по покрива на главозамайваща височина или да тича по хълмовете и всички решиха, че момчето е сомнамбул. В действителност той изобщо не спеше — първобитните импулси го тласкаха да броди нощем. Веднъж той разказа истината на някакъв тъп лекар, но в отговор на откровеността му онзи му се подигра и нарече всичко това измислица. Всеки път обаче, щом се спуснеше здрач и настъпеше вечерта, сънят сякаш бягаше от Джеймс Уорд. Стените на стаята му се струваха клетка, дразнеха го. Той чуваше в тъмното хиляди гласове, които му говореха. Нощта го зовеше, защото от всички части на денонощието точно тя го тласкаше вън от дома. Никой нищо не разбираше, а той не се и опитваше да обясни. Смятаха го за сомнамбул и вземаха съответните предпазни мерки, но в повечето случаи те се оказваха безрезултатни. С възрастта момчето ставаше по-хитро, така че все по-често прекарваше нощите на открито, наслаждавайки се на свободата. След това, разбира се, спеше до пладне. Затова сутрешните занятия бяха изключени и едва през деня наетите учители можеха да научат на нещо младия Джеймс. Така се възпитаваше и развиваше съвременната личност на мистър Уорд-младши.

Да, като дете беше истинско наказание, такъв си остана и после. Смятаха го за зло, безсмислено жестоко дяволче. Домашните лекари тайно го считаха за умствен изрод и дегенерат. Малкото му приятели сред момчетата го превъзнасяха като „сила“, но страшно се бояха от него. Катереше се по дърветата по-добре от всички, най-бързо плуваше и бягаше, с една дума беше страшен палавник и никой не се осмеляваше да го закачи. Мигновено изпадаше в ярост и в порив на гняв притежаваше феноменална сила.

Деветгодишен, Джеймс избяга в планината и повече от месец — докато го намериха и го върнаха вкъщи — живя волен живот, скитайки по цяла нощ. По какъв чудодеен начин беше успял да не умре от глад и въобще да оцелее, никой не знаеше. А и не мислеше да разказва за дивите зайци, които убиваше, за това как ловеше и поглъщаше току-що излюпените пъдпъдъци, за набезите над кокошарниците във фермите, за това как си беше построил със сухи листа и трева бърлога, в която на топло се наслаждаваше на утринния сън…

В колежа Джеймс се славеше със своята сънливост и тъпота на сутрешните лекции и с блестящите си успехи на дневните. Като се занимаваше самостоятелно по помагалата и конспектите на другарите си, той някак успяваше да си вземе изпитите по тези омразни предмети, които се четяха сутрин, затова пък по другите, които се преподаваха през деня, показваше отлични резултати. Беше смятан в колежа за футболна звезда и страшилище за противника, в леката атлетика също бяха свикнали да го виждат пръв, макар понякога да го обхващаха пристъпи на непонятна ярост. Що се отнася до бокса, другарите му просто се бояха да се срещат с него: последната си схватка ознаменува с това, че впи зъби в рамото на противника си.

След завършването на колежа баща му беше в отчаяние, защото не знаеше какво да прави със своята издънка, и накрая реши да го прати в едно отдалечено ранчо в Уайоминг. Три месеца по-късно врелите и кипели каубои бяха принудени да си признаят, че не могат да се справят с Джеймс и се обадиха на баща му да си прибере дивака. Когато бащата пристигна, каубоите в един глас заявиха, че предпочитат да си имат работа по-скоро с виещи людоеди, бълнуващи лунатици, скачащи горили, грамадни мечки и разярени тигри, отколкото с този колежки възпитаник, грижливо сресан на път по средата.

Единственото, което помнеше от живота на първобитното си „аз“, беше езикът. По силата на някакви загадъчни атавистични явления в съзнанието му се бяха запазили немалко думи и фрази от първобитния език. В минути на блаженство, на възторг или по време на схватка имаше навика да издава диви звуци или да реве първобитни напеви. Благодарение на тези викове и песни откриваше у себе си тази надживяла своето време личност, която отдавна, преди хиляди поколения, е трябвало да се превърне в прах. Веднъж нарочно изпя няколко древни мелодии в присъствието на известния лингвист професор Верц, който четеше лекции по староанглийски и беше до самозабрава влюбен в предмета си. Като изслуша първата песен, професорът наостри уши и пожела да узнае какво е това — дали някакво безсмислено бъбрене или развален немски. След втората песен изпадна в крайна възбуда. Джеймс Уорд завърши изпълнението си с мелодия, която неудържимо напираше на устните му по време на схватка или бой. Тогава професор Верц заяви, че това не е безсмислица, а старогермански или по-скоро прагермански от такава древна епоха, от която езиковедите нямат и понятие. Той даже не можеше да си представи в каква глуха древност потъваше този език и все пак опитното ухо на професора долавяше в него нещо, което смътно напомняше познатите архаични форми. Поиска да узнае откъде са известни на Джеймс тези песни и го помоли да му заеме за известно време безценната книга, в която са преведени. Освен това пожела да узнае защо Уорд си дава вид, че е пълен невежа по отношение на германските езици. Уорд, разбира се, не можа да обясни защо се е правил на невежа, нито да даде на професора книгата. И след дълги уговорки и молби, продължили няколко месеца, професорът намрази Уорд и започна да го нарича шарлатанин и безсъвестен егоист — представете си само, да не му позволи и с крайчеца на окото да надникне в това забележително писание на език, по-древен от най-древния от езиците, привличали някога вниманието на лингвистите.

Съобщението, че е наполовина съвременен американец, наполовина древен тевтонец, никак не спомагаше за доброто настроение на крайно объркания младеж. Съвременният американец обаче беше силен характер, така че той, Джеймс Уорд (ако изобщо съществуваше и имаше право на самостоятелен живот), принуди към съгласие, по-точно към компромис другия, дивака, който скиташе нощем и не даваше мира на съседа си — културен изискан джентълмен, който искаше да живее, да обича и да работи като всички нормални хора. Денем и надвечер даваше воля на едната си личност, през нощта — на другата, а сутрин и от време на време нощем си отспиваше за двама. Сутрин спеше в леглото си като всеки цивилизован човек. Нощем спеше като диво животно сред дърветата, както в момента, когато беше настъпен от Слотър.

Джеймс Уорд убеди баща си да му отпусне значителен капитал, започна да се занимава с търговия и, трябва да се признае, енергично и успешно. Изцяло се отдаваше на работата си през деня, а съдружникът му работеше сутрин. След работа понякога се появяваше в обществото, но към девет-десет вечерта го обхващаше непреодолимо безпокойство и бързо се оттегляше до следващия ден. Приятелите и познатите му предполагаха, че се увлича от някакъв спорт. И бяха прави, макар никой да не се досещаше с какъв именно спорт се занимава — не биха се досетили даже ако бяха видели как гони нощем койотите из Мелничната долина. И никой не вярваше на капитаните на каботажните кораби, които твърдяха, че неведнъж в студено зимно утро в пролива Ракун по време на прилив или в бързото течение между островите на Козирога и Ангела са виждали на няколко мили от брега плуващ но вълните човек.

Джеймс Уорд живееше във вилата си в Мелничната долина в пълно уединение, ако не се смята Ли Синг, китайският готвач и довереник, който знаеше достатъчно за чудатостите на господаря си, но му плащаха добре, за да си държи езика зад зъбите и той се беше научил да мълчи. Като се наситеше на волните нощни разходки и се наспеше сутрин, Джеймс Уорд, след приготвената от Ли Синг солидна закуска, по обяд се прехвърляше с ферибота през залива в Сан Франциско и се появяваше в клуба или кантората същият нормален, уравновесен бизнесмен като всеки друг в града. Но настъпваше вечерта и нощта отново го зовеше. Завладяваше го безпокойство, сетивата му се изостряха. Слухът му ставаше по-чувствителен и неизброимото множество от нощни шумове му разказваше познатата увлекателна приказка. И ако беше сам, започваше нетърпеливо да кръстосва тясната стая, както хищник клетка.

Веднъж се осмели да се влюби. Но от тогава никога не си позволи подобно удоволствие. Страхуваше се. Работата е там, че ръцете и раменете на изплашената до смърт млада дама цяла седмица бяха в синини — това бяха следите от ласките, с които я беше обсипал в прилив на нежност, но — уви! — твърде късно вечерта. Ако срещата се беше състояла през деня, всичко щеше да мине прекрасно, би бил обикновен сдържано-страстен влюбен, а не грабващ жена свиреп дивак от непроходимите германски лесове. От получения опит си направи извод, че дневните срещи могат да бъдат успешни, но същевременно стигна до убеждението, че в случай на женитба семейният му живот е обречен на провал. С ужас си представяше как ще остане насаме с жена си след настъпването на тъмнината.

Ето защо Джеймс Уорд избягваше дамите, регулираше двойствения си живот, скалъпваше първия си милион и избягваше енергичните майчета, жадуващи да омъжат дъщеричките си от най-различни възрасти, но с еднакво нетърпеливо пламъче в очите; срещаше се с Лилиан Джерсдейл, но си беше поставил като правило никога да не остава с нея след осем вечерта; нощем се надбягваше с койотите, заспиваше в горските бърлоги и успяваше да държи живота си в тайна от всички с изключение на Ли Синг… а след това и на Дейв Слотър. Беше разтревожен, че младежът бе успял да види двамината, които живееха в него. Вярно, беше стреснал сериозно този бандит, но все пак можеше да се разприказва. А дори и да не кажеше нищо, все едно тайната му рано или късно щеше да излезе на бял свят.

И Джеймс Уорд реши да предприеме още един героичен опит да обуздае варварина тевтонец, който съставяше половината му същество. Той така стриктно следваше правилото да се среща с Лилиан само през деня и рано вечер, че настъпи време, когато тя се примири с това — може пък и да е за добро, — а той горещо се молеше в душата си нещата да не вземат лош обрат. Сигурно никой шампион не се е готвил за състезание така усилено и прилежно, както тренираше Джеймс Уорд, за да победи в себе си дивака. Покрай всичко останало се опитваше така да изтощи себе си през деня, че от умора да не чува по-късно зова на нощта. Често се откъсваше от работата и предприемаше дълги разходки на лов за дивеч в най-глухите и недостъпни места на областта, но го правеше задължително през деня. Вечер се връщаше изморен у дома. Там беше инсталирал десетки гимнастически уреди и стотици пъти повтаряше упражненията, които друг би направил десетина-дванадесет пъти. Като отстъпка пред самия себе си беше наредил към долния етаж да се пристрои веранда, от която можеше поне да се наслаждава на мириса на нощта докато спеше. Ли Синг го заключваше там вечерта и го пускаше чак сутринта, а двойната мрежа не му даваше възможност да избяга в гората.

Накрая, през август, той нае прислуга да помага на Ли Синг и рискува да покани в Мелничната долина гости — Лилиан, майка й, брат й и няколко общи приятели. Цели два дни се държа прекрасно. На третия ден остана до късно на партия бридж и имаше всички основания да се гордее със себе си. Умело скриваше безпокойството, което понякога го обхващаше, но се случи така, че Лилиан Джерсдейл се оказа негов противник в бриджа и седеше отдясно. Тя беше крехка като цвете жена и тази крехкост буквално го разпали тази вечер. Не че тя по-малко му харесваше в такива минути, не, просто изпитваше непреодолимо желание да я сграбчи и да я разкъса, особено когато тя печелеше.

Нареди да доведат в стаята шотландската му хрътка и когато му се струваше, че мускулите му ще се пръснат от напрежение, галеше кучето. Почувствал козината му под пръстите си, незабавно се успокояваше и можеше да продължи играта. Никой не подозираше, че зад безгрижния смях и тънката, добре пресметната игра гостоприемният домакин едва сдържа обзелите го страсти.

Когато стана време за лягане, Джеймс Уорд демонстративно пожела лека нощ на Лилиан. А след като Ли Синг го заключи в стаята, той се зае с физически упражнения, като двойно и тройно увеличаваше продължителността им, докато, останал без сили, рухна на дивана. Опитвайки се да заспи, той размисляше над двата проблема, които силно го тревожеха. Преди всичко — упражненията. Странно нещо — колкото по-усилено тренираше, толкова повече силите му се увеличаваха. Разбира се, до крайност изтощаваше живеещия в него тевтонски скитник, но по такъв начин очевидно само отдалечаваше съдбоносния ден, когато натрупаната в него енергия трябваше да избухне в чудовищна, невиждана вълна. Другата му задача бяха женитбата и хитрините, към които трябваше да прибягва, за да не остава насаме с жена си след настъпването на мрака.

В Мелничната долина дълго умуваха откъде онази нощ се беше появил мечокът, макар че служителите в цирка на братя Спрингс от Саосалито капнаха от умора, докато търсеха Големия Бен — „най-големия мечок в плен“. Но Големия Бен се измъкна от преследвачите си и от стотици имения и вили, кой знае защо, избра за посещение именно парка на Джеймс Уорд. Първото, което осъзна мистър Уорд, когато, треперещ от напрежение, скочи на крака, беше пламъкът на битката в гърдите и древната бойна песен на устните му. Отвън долитаха неистовият лай и злобното ръмжене на кучетата. После този адски шум внезапно, като от удар с нож, беше прорязан от пронизително квичене — знаеше, че това е неговото куче.

Без да надене чехлите, само по пижама, той счупи вратата, която така грижливо беше заключил Ли Синг, на един дъх прелетя по стълбището и изскочи навън. Но едва босите му крака докоснаха чакъла, с който беше посипана пътеката, рязко спря и се наведе, опипа с ръка заветното място под стълбата и измъкна огромна чепата тояга — верен спътник в безумните нощни приключения сред хълмовете. Яростният кучешки лай се приближаваше и размахвайки тоягата, се втурна насреща му.

Разтревожените гости се събраха на голямата веранда. Някой включи светлината, но не видяха нищо, освен изплашените си лица. От другата страна на ярко осветената пътека като тъмна стена се извисяваха дърветата. И някъде там, в непрогледния мрак, се разиграваше страхотна битка. Оттам долитаха диви животински крясъци, вой, ръмжене, шум от удари, трясък на счупени храсти.

Вълната на битката се изтърколи откъм дърветата на пътеката, точно пред верандата. Сега те видяха всичко. Мисис Джерсдейл изписка и губейки съзнание, се хвана за сина си. Лилиан трескаво, така че после дълго не чувстваше пръстите си, се вкопчи в парапета и застинала от ужас, гледаше червенокосия великан с яростен огън в погледа: позна в него човека, който трябваше да й стане съпруг. Размахвайки равномерно тоягата, нанасяше удари на рунтавия мечок — толкова грамаден не беше виждала.

Лилиан ужасно се боеше за любимия си и все пак не по-малко я плашеше самият Уорд. Нима можеше да си представи, че под колосаната риза и модния костюм на годеника й се таи такъв страшен, величествен варварин? И нима можеше да знае как изглежда мъжът в бой? Битката, която кипеше пред очите й, не беше, разбира се, битка от настоящето и мъжът не беше съвременен човек. Това не беше мистър Джеймс Дж. Уорд — бизнесменът от Сан Франциско, а някой неизвестен и безименен, някакъв свиреп първобитен дивак, който по каприз на случайността беше оживял след много хилядолетия.

С бесен лай кучетата се мятаха наоколо, хвърляха се върху мечока и отвличаха вниманието му. Едва звярът успяваше да се обърне, за да отблъсне нападателите отзад и човекът скачаше напред — стоварваше тоягата си върху него. Разяреният мечок отново се нахвърляше върху противника си, но Уорд отскачаше, като се стараеше да не налети върху кучетата, отстъпваше, обикаляше напред и назад. Тогава кучетата отново се хвърляха върху мечока и той отново им се озъбваше.

Краят на схватката беше неочакван. Мечокът се обърна и така цапна едно от кучетата с лапа, че то с пречупен гръбнак и изпотрошени ребра отлетя няколко фута настрани. Звярът в човека изпадна в ярост. На устните му изскочи пяна, от гърдите му се изтръгна див нечленоразделен вопъл. Той се хвърли напред и със замах стовари с всички сили тоягата върху изправеното на задни лапи животно. Даже черепът на мечока не можа да издържи такъв съкрушителен удар. Звярът рухна на земята и кучетата веднага го заръфаха.

Човекът с един скок прескочи ръмжащата глутница, стъпи върху мечото туловище и там, озарен от ярката светлина, опрян на тоягата си, запя победна песен на неизвестното наречие — толкова древна бе, че професор Верц би дал десет години от живота си да я чуе.

Гостите се спуснаха към победителя с бурни приветствия, но в този миг Джеймс Уорд внезапно погледна с очите на древния тевтонец нежната русокоса девойка от двадесети век, която обичаше, и нещо се скъса в него. С неуверени крачки тръгна към нея, после изпусна тоягата и, залитайки, едва не падна. Нещо се бе случило с него. Непоносимо го болеше главата. Струваше му се, че душата му се разпада на части. Уорд се обърна, проследявайки погледите на останалите, и видя разкъсания труп на мечката. Извика, спусна се да бяга, но го задържаха и грижливо го отведоха в къщата.

Джеймс Дж. Уорд, както и преди, ръководи работата на фирмата „Уорд, Ноулз и Ко“. Но сега не живее извън града и не гони нощем койотите. Древният тевтонец умря в нощта, когато в Мелничната долина се състоя битката с мечока.

Сега Джеймс Дж. Уорд е само Джеймс Дж. Уорд и никой друг. Нито частица от своето същество не дели с варварина, случайно оцелял от времето, когато светът е бил млад. Джеймс Дж. Уорд стана дотолкова съвременен човек, че напълно позна инстинктивния страх, който като горчиво проклятие висеше над цивилизацията. Бои се от тъмнината и мисълта да излезе нощем в гората го хвърля в ужас. Градската къща на Джеймс Уорд е образец на ред и изящество, а стопанинът й проявява голям интерес към всевъзможни устройства за защита от крадци. Навсякъде по стените са опънати кабели и след лягане рядко някой от гостите му може да се обърне в леглото, без да се включи сигналът за тревога. Сам изобрети сложен катинар, който можеше по време на пътуване да се носи в джоба на жилетката и да се използва без страх във всякакви условия. Но жена му не го смята за страхливец. Тя знае, че мъжът й не е страхливец.

А той като всяка знаменитост спокойно почива на лаврите си. Мъжеството на Джеймс Дж. Уорд не се поставя под съмнение от тези негови приятели, които знаят за произшествието в Мелничната долина.