Когато тя беше лоша

Втора глава

Вилидж представляваше истинско удоволствие за нея. Любимата й част от Манхатън, макар че не идваше насам особено често. Беше прекалено заета с учене и чистене. Лита си мечтаеше за стипендия, може би от Нюйоркския университет или от Колумбийския. Който и да е, само да й даде достатъчно висока квалификация за нещо повече от досадните чиновнически длъжности, които баща й бе избрал за нея, или от това да се омъжи, преди да навърши пълнолетие — като много от приятелките й. Но в неделя, след църковната служба, тя обичаше да се качи на метрото и да иде в града. Манхатън направо кипеше от живот. Разбира се, след мръкване бе опасно, а и в парковете можеше да видиш оставени от хипитата спринцовки и графити по стените, но все пак… кулите от бетон и стъкло се извисяваха толкова нависоко, сякаш до безкрая, и омайваха Лита като доза наркотик, който явно всички — освен нея — взимаха.

По вените й потичаше чист адреналин, когато идваше тук. Искаше да има апартамент на Парк Авеню, в една от онези сгради с копринени тенти над входа и портиер с ливрея. Искаше да прилича на богатите млади жени, които виждаше да излизат от „Сакс“, придружени от служители на магазина, които носеха покупките им на закачалки или в твърди картонени кутии. На Лита й се струваше, че вижда какво има в кутиите. Луксозно бельо от нежен сатен и дантела, увито в множество пластове от тънка хартия със златен монограм, може би превързано с тънка панделка, или пък модерна минирокля на „Фиоручи“, зашеметяващо пъстра, с широка пола — тоалет, който би облякла Бианка, гаджето на Мик Джагър, допълнен от невероятно големи бели слънчеви очила и широка кадифена шапка. Лита обожаваше модата. Макар да не можеше да си позволи подобни дрехи, това не означаваше, че не ги иска.

А във Вилидж всичко бе модерно. Кварталът бе също толкова на мода, колкото и джинсите с широки крачоли и потничетата с мъниста. Децата на цветята и студентите, които защитаваха правата на цветнокожите, се разхождаха заедно по сенчестите улички с ниски тухлени сгради, които сякаш принадлежаха на друга епоха. Младежи с дълги коси и китари пълнеха модерните нови кафенета. Там звучаха последните хитове, дошли от Англия — в момента „Аби Роуд“ бе любимата й плоча — и чаша кафе струваше четвърт долар. Безумно скъпо, но си струваше да поседнеш на тротоара в слънчев ден като този и да погледаш минувачите. Лита бе истински специалист в умението да пие едно кафе цял час, че дори и повече. А и никога не я подканяха да побърза. Тя бе прекрасна. Едно красиво момиче можеше да прави каквото си поиска.

Зави по улица „Кристофър“ и се запъти към „Инсенс“ — най-доброто заведение на улицата. Промуши се през завесата от ярко оцветени стъклени мъниста, които звъняха и проблясваха, стигна уверено до бара и си поръча черно кафе с аромат на канела.

— Десет цента — каза момчето зад бара и посипа щедро от канелата върху пяната на кафето.

Лита примигна:

— Но то струва четвърт долар.

Младежът й се усмихна и отметна дългите си къдрици над кафявата кадифена яка.

— Скъпа, за теб струва само десет цента.

— Благодаря — промърмори тя и го възнагради с една от редките си усмивки, която направо озари лицето й като лъч светлина, отразен от водната повърхност. Момчето мислено заряза и двете си руси гаджета и й направи предложение за по-малко от две секунди.

Но Лита остави монетата на бара и излезе навън, на тротоара, а на него не му оставаше друго, освен да зяпа поклащането на страхотното й дупе, докато тя минаваше през вратата.

— Устата ти е отворена — отбеляза мъжът, който седеше на бара и пиеше уиски, макар да бе едва пет часът. Беше облечен с наистина скъп костюм, което означаваше, че не бива да му прави хапливи забележки, когато си поръчва алкохол, ако се надява на бакшиши.

Барманът въздъхна.

— Можеш ли да ме обвиниш? Човече, видя ли дупето й? Това се казва гореща мацка. Разбирам аз от тези неща, казвам ти.

— Да, имаше хубава кожа.

— Хубава кожа? Забрави кожата, не видя ли какви гърди имаше? Ами очите й? По дяволите!

Мъжът го изгледа преценяващо, което леко го смути.

— Това би трябвало да стигне за сметката — каза той, извади портфейл от крокодилска кожа и сложи на бара двайсетдоларова банкнота. — Задръж рестото.

— Сигурен ли си? Искам да кажа, благодаря — поправи се момчето, моментално съжалило за въпроса си, и прибра парите, преди човекът да е променил мнението си. Това бе повече от половината наем за седмицата. А и с този огромен златен „Ролекс“ мъжът явно можеше да си го позволи.

Той стана и сред звъна на мънистата последва страхотното момиче навън — към слънчевата светлина, където примигна, привикнал към мрачното и задимено кафене.

Барманът поклати глава. Наслада за окото и пари за прехрана. Жалко, че никой от двамата не бе останал. Той обичаше парите и красивите момичета. Е, какво пък — оставаха му двайсетте долара печалба. Започна да си тананика песен на „Ролинг Стоунс“.

Нямаше и представа, че е станал свидетел на миг, който ще промени два човешки живота.

В лятната привечер Лита седеше на една огряна от яркото слънце маса, с изпружени крака. Вкусният аромат на канела се издигаше от напитката й, тя го вдишваше и се наслаждаваше на всяка секунда, прелиствайки списанието. Ето я Джейн Ашър, снимана в страхотна оранжева минирокля, с високи до бедрата кожени ботуши, а също и Туиги, екзотична и гъвкава, в дълга плетена пола и късичка пухкава блуза — заради студа в Лондон. Модният Лондон бе толкова вълнуващ! Запита се дали някога ще иде там. Може би един ден, когато има малко пари. А също и в Париж. Париж обаче бе по-опасен; градът все още се съвземаше след студентските вълнения миналото лято. Лита предпочиташе стила на обличане на английските момичета, с дебело нанесения бял молив за очи и много тъмна спирала. Говореше се, че Дъсти Спрингфийлд си слагала по седем слоя. Прелистваше страниците като поглъщаше с очи полите, кожените елечета с мъниста и полупрозрачните бели блузи с английска бродерия по яката. Всички модели изглеждаха бели като сняг и кльощави като Туиги — без никакво дупе и гърди. Безброй калифорнийски момичета с дълги руси коси и светъл тен Лита се почувства леко притеснена и се загърна по-добре в палтото си, за да скрие гърдите си. Знаеше, че й остава само да си мечтае за тези рокли. Дори и ако се пренесеше в някакъв паралелен свят, където би могла да си ги позволи наистина, просто нямаше да успее да влезе в тях.

Беше лесно да свали килограми с хапчета. Лита знаеше със сигурност, че тези момичета никога не хапват истинска храна. Те вдишваха „храната“ си чрез малки сребърни лъжички — като пропадналите дилъри, които се мотаеха в „Саундвю“. Пък и, опита се да убеди самата себе си, тя не изглеждаше дебела. Имаше женствени извивки. Тя ли е виновна, че сега женските форми не са на мода? Все пак е жена. И да гладува до смърт, пак няма да има дупе като на десетгодишно момче. Лита се усмихна мрачно. Щеше да се наложи някой пластичен хирург направо да го отреже.

— Извинете, госпожице?

Тя вдигна очи. Около трийсет и три годишен мъж се бе надвесил над нея. Носеше скъп костюм и златен часовник. Тя се скова. Това бе времето й за излизане и то бе ценно. Защо мъжете си мислеха, че имат дадено им от Бога право да задяват всяка жена, която седи сама?

— Мир и любов.

„Да, хубава реплика, съвсем нормална… и върши работа, когато искаш да накараш някое момиче да се съблече“, цинично си помисли Лита. Така бе станало и с Елена, а девет месеца по-късно вече гледаше две бебета, които нямаше как да върне обратно в магазина.

— Малко съм заета — остро каза тя, — господине.

— Виждам, че седите и четете списание — меко я опроверга той.

— Точно така. Както казах, заета съм.

Той се усмихна широко, доволен от огъня в нея. Боже, изглеждаше страхотно! Бил беше гей, така че мнението му бе обективно, а това момиче наистина бе красавица. На дневна светлина това ясно се виждаше. Хетеросексуалните мъже щяха да се спират и да зяпат тялото й, където и да отидеше, но него повече го интересуваше лицето й. Кожата й бе направо фантастична. Кафе с мляко, с дълга, блестяща коса, чувствени устни и високи скули, които показваха, че ще запази красотата си и в по-зряла възраст. Шоколадовите й очи с тежки мигли му напомняха за… коя беше, направо си я представяше… Ама разбира се — София Лорен. Именно на нея приличаше. София Лорен като тийнейджърка, с малко по-тъмна кожа и акцент от Бронкс. Истинско земно момиче. Вярно, че изглеждаше прекалено ниска да дефилира по подиумите, което бе много жалко, но той просто не можеше да откъсне очи от лицето й. Беше различно, а в „Моделс Сикс“ търсеха именно различното или поне така казваха. Вярно, че всяко от момичетата им приличаше на кльощав битник от Сан Франциско, но сега имаше особено предчувствие.

— Няма да отнема много от времето ви, госпожице. Не съм тук, за да ви свалям. От различни партии сме, ясно? — Извади визитна картичка от вътрешния си джоб и й я подаде. — Истинска е. Казвам се Бил Фишър и работя за една модна агенция. — Забелязал израза на лицето й, той добави: — Съвсем законна агенция за модели. Без никакви голи снимки. Някои от момичетата даже водят на фотосеансите и майките си.

Тя не каза нищо, затова той се наведе към пооръфания й брой на „Вог“.

— Страница шейсет и седма — там е Табита, тя е от нашите момичета. А на следващата страница представяме Саманта, тя е червенокосата отляво.

— И какво от това? Какво искате от мен?

Лита си повтаряше, че трябва да запази спокойствие, но сърцето й биеше като обезумяло.

— Най-напред бих искал да ви направя някои снимки. Пробни снимки.

— Пробни за какво? — настоя Лита.

Той я изгледа, сякаш е луда.

— За да станеш модел, разбира се.

Лита се убеждаваше мислено, че не трябва да ходи. Беше си починала, а сега наближаваше време да се връща у дома, при учебниците. Майка й щеше да се нуждае от помощ за вечерята. И какво щеше да стане, ако съберяха мръсните чинии в мивката и ги оставеха там? В апартамента щяха да се появят хлебарки. Големи колкото мишки…

Обаче нямаше полза. Държеше се, сякаш й е безразлично, но това може би щеше да се окаже най-вълнуващото нещо, което й се е случвало. Разбира се, нямаше начин да стане модел. Нали току-що бе прегледала „Вог“? Почти всички момичета там бяха бели и много слаби блондинки, да не говорим за високите им гъвкави тела. Тези момичета не бяха бедни и нямаха хлебарки в кухнята си. Но този непознат гей (от начина, по който оглеждаше момчета с прилепнали джинси по улица „Кристофър“, си личеше, че наистина е гей), този непознат смяташе, че тя има хубаво лице. Достатъчно хубаво, че някой да пожелае да й плати, за да го снима.

Лита си представи как Мелиса Менес, онова надуто момиче от училище, чийто баща притежаваше мизерна сграда с апартаменти под наем, узнава, че са й правили пробни снимки за модел. Мелиса боядисваше косата си платиненоруса в Манхатън на всеки шест седмици и разполагаше с пари да си купува дрехи. Никога не пропускаше да се подиграе на Лита. Тя кипваше само като си спомнеше как Мелиса се бе снабдила с билети за концерт на „Бийтълс“ и ги бе донесла в училище, размахвайки ги нависоко — в очакване другите момичета да възклицават и да се тълпят около нея само за да ги докоснат. Лита не си бе направила труда, макар че бе влюбена страстно в Джордж Харисън.

— Не те ли интересуват? Може би имаш запазени места? — бе казала Мелиса, а после бе добавила с онзи тъничък смях, който Лита толкова мразеше: — Но… предполагам, че нямаш, нали, Розалита?

Мелиса винаги обичаше да я нарича с цялото й име, сякаш й се подиграваше. Тя смяташе, че по рождение превъзхожда Лита. Но от цигарите кожата й бе изтъняла, а постоянните посещения в солариума в салоните за красота й бяха придали леко повехнал вид. Освен това под скъпия фон дьо тен, който обичаше да използва, имаше акне.

Лита си напомни, че трябва да се постарае да вземе визитната картичка на мъжа, когато приключат със снимките. Ако не занесеше истинско доказателство, никой нямаше да й повярва. А тя искаше да се похвали. Искаше Хектор да се гордее с нея.

— Добре, скъпа. Обърни се леко наляво. Усмивка. Добре. Сега ме погледни, все едно съм най-големият ти враг.

Лита бе прекалено вежлива, за да го направи. Тя леко се намръщи пред фотообектива.

„У нея просто го няма — помисли си той и мислено поклати глава. — Пък е и прекалено ниска. А и какво ще правим с толкова голямо дупе и гърди?“

Спря за миг. Оставаше му още половин лента. Не можеше да направи кой знае какво, но не обичаше да смесва лентите. По-добре да остави хлапето да си помечтае още няколко минути. Мразеше да прекъсва набързо някой сеанс. Неподходящата кандидатка неизменно започваше да плаче, да умолява и да прави глупави, измъчени гримаси. Като това испанско момиче. Беше се стегнала като дърво.

— Добре, благодаря, госпожице Моралес. Сега ще снимаме свободно. Не позирайте, просто погледнете към мен и се дръжте естествено.

— Но…

— Не мисли! Просто се размърдай, скъпа, наслаждавай се на мига, ясно?

Той потисна въздишката си и застана зад обектива, като се приготви да натиска копчето и да изхаби и остатъка от лентата.

Лита се размърда.

С нарастващо вълнение той започна да снима и ателието на „Моделс Сикс“ избухна в море от светлина. По дяволите, в нея имаше страст! Истинска страст. Сега, когато не следваше чужди напътствия, тя се държеше като звезда. Излъчваше сексуалност. От всяка пора на златистата й кожа струеше сексапил, а според него момичето дори не си даваше сметка за това. Отмяташе лъскавата си черна коса, извиваше талията си, гледаше фотообектива, сякаш е неин любовник, предизвикваше го, дразнеше го, изкушаваше го, тъмните й очи проблясваха, високите й скули се накланяха към фотографа. Устата му бе пресъхнала. Усещаше напрежение в панталона си. О, мили боже, сексът в офиса бе категорично забранен. Разбира се, фотографите спяха с момичетата — това бе едно от предимствата да работиш в този бизнес. Но не и при първи сеанс и определено не в „Моделс Сикс“. За подобно нещо попадаш в черния списък. Той захапа устната си, за да се разсее.

— Благодаря. — Изправи се бързо и й посочи вратата. — Мини оттам, Бил ще запише данните ти.

— Добре — безизразно каза тя.

Страстната красавица беше изчезнала. Пак изглеждаше хубава, но се бе превърнала отново в онова тихо и сковано момиче. Искаше му се да й каже, че сеансът е бил чудесен, но се оказа прекалено късно. Тя беше излязла.

Бил записа телефона на Лита.

— Трябва малко време да се проявят снимките. Ще ги покажа на господин Джак Хамънд, той е шефът тук. Ако сме заинтересовани, някой ще ти се обади, така че няма защо ти да ни звъниш.

— Да не се обаждам. — Лита сви рамене. — Добре, господине, разбирам. Мога ли да получа една от визитките ви с насрочения за днес ангажимент?

— За какво ти е?

— Искам да разкажа на приятелите си — откровено заяви тя.

Бил се засмя. Харесваше я. Може пък снимките да се окажеха добри. Веднъж на петдесет опита това действително се случваше.

— Разбира се, госпожице. Ето. А ето и трийсет долара за такси.

— Благодаря — изрече Лита и прибра малкото съкровище в джоба си, без да мигне. Никога не отказваше да вземе пари. Доброто възпитание не беше всичко на света. Слезе с асансьора и напусна внушителната мраморна сграда със стени от опушено стъкло, после взе метрото от съседната пряка.

Нямаше намерение да пилее пари за такси. Не одобряваше безсмисленото харчене. Можеше да направи много по-добри неща с тези трийсет долара, вместо да ги хвърли на вятъра.

Минаваше седем и половина, когато най-сетне се върна у дома. Майка й бе в лошо настроение.

— Оставих ти чинията, но яденето вече изстина. И ще трябва да измиеш след себе си.

— Нали винаги го правя, мамо? Какво става в работата ти?

Тя само издиша шумно:

— Работата си е работа. Знаеш как е. Баща ти вече излезе за нощна смяна.

— Съжалявам — виновно изрече Лита.

— Гледай да не закъсняваш повече. Чико винаги закъснява, но татко ти разчита, че ще се види с теб. — Лицето й се оживи. — Чико ми даде малко пари днес. Изкарал е извънредна надница на строежа.

— Чудесно! — каза Лита, докато се питаше кого ли е изнудил брат й, за да изкара двайсет долара. Може би беше прекалено цинична. Може би той наистина бе свършил малко работа. Както и да е, парите са си пари. — Скоро ще почнат да ми се обаждат от колежите, мамо.

— Колеж. Това е хубаво, миличка. Но знаеш, че ще е трудно да се плати — отбеляза майка й.

Имаше предвид, че на Лита ще й е трудно да си плати. Никога не бе ставало и дума дали родителите й могат да си го позволят.

— Но там предлагат стипендии.

— С това не се плаща наем, Лита.

— Мога да си намеря работа.

— Ти? Ти не работиш! — сопна се майка й.

Тя обичаше дъщеря си, но понякога видът й, нежните й все още ръце, с нокти, които не бяха начупени и захабени, не загрубели от честен труд, я влудяваха. Госпожа Моралес не смяташе четенето на книги за истинска работа.

— Вече съм доста добра в писането на машина. Има хора, които се нуждаят от това.

— Ако си в колежа по цял ден, не можеш да работиш като секретарка! — сряза я госпожа Моралес и мигновено се разкая. В крайна сметка днес бе рожденият ден на дъщеря й.

Лита въздъхна. Водеха този спор почти всеки ден, когато майка й се прибереше у дома. Взе си малко от ориза с пилешко и грабна една вилица. Щеше да го изяде студен, за да може после да целуне майка си и по-бързо да се скрие в малката си стаичка.

— Но мога да пиша нощем. Доклади и разни други неща. Има куп работа.

Телефонът звънна и майка й бързо взе слушалката.

— Ало. Да. Кой се обажда? Какво искате от нея?

Лита скочи, с разтуптяно сърце. Майка й я погледна.

— Да, добре. Да, можете да говорите с нея. — Тя подаде несигурно слушалката. — Скъпа, някакъв господин от града е. За теб.

— О-о-о-о, Хектор, да, скъпи! — стенеше Мелиса, яхнала го отгоре, докато се поклащаше ритмично.

Родителите й щяха да са навън поне още час и тя бе сама вкъщи. Тази седмица Хектор Фернандес за втори път се отбиваше „да учат“ и Мелиса тържествуваше. Той имаше готина кола и тя направо се побъркваше от яд, като гледаше как вози в нея Розалита. Миси и без това не можеше да понася тази надменна глупачка. Тя дори не бе популярна в училище, въпреки лъскавата си коса и фигурата си, защото се числеше към свръхинтелигентните зубрачки. И за какво си придаваше важности, всеки знаеше, че баща й кара такси, а майка й работи във фабрика! Освен това носеше дрехи втора употреба от разпродажби на Армията на спасението — нелепи, размъкнати дрехи. Не се гордееше с външния си вид, но според Миси Розалита си въобразяваше, че превъзхожда другите. Нима брат й Чико не се мотаеше с бандите по улиците, също като останалите момчета в квартала?

Мелиса притисна Хектор с леко пълните си бедра и заподскача нагоре-надолу, за да може той по-добре да види гърдите й, докато русата й коса се развяваше. Ммм, онази глупачка не знаеше какво изпуска. Да не би да искаше да умре девствена? Нейна си работа. Сама си бе виновна, че не може да задържи един мъж.

Хектор изпъшка, извърнал лице настрани, с израз на върховна концентрация, докато потъваше в нея.

Мелиса се усмихна и посегна с дългите си лакирани нокти да погали леко тестисите му, както обичат мъжете. Роза Моралес оставаше единственото момиче в училище, което никога не се впечатляваше от Мелиса, никога не се възхищаваше на скъпоструващата й руса коса, на хубавия й грим и на парите й. Веднъж Мелиса бе заявила, че направо ще умре, ако не се омъжи, докато навърши двайсет и пет, а Розалита се бе засмяла и бе казала, че тя ще умре, ако не си намери добра работа, докато стане на двайсет и пет. Правеше се на втора Голда Майър. Сякаш бе нещо повече от Мелиса.

— Хей, това е хубаво! — задъхано рече Хектор. — Само така…

Той се загледа в подскачащите гърди на Мелиса с тъмни, настръхнали зърна и усети как го залива вълна от желание и нетърпение. Мелиса Менес дори не приличаше на идеала му за жена, но какво пък — Хектор беше на осемнайсет и не му трябваше много. Мисълта какво крие Лита под онези безформени дрехи, които майка й я караше да носи, го възбуждаше месеци наред, но вече започваше да се чувства измамен. Господи, тя никога не поддаваше! А Мелиса ясно показваше, че е на разположение. Вярно, приятелят му Джак Меткалф се бе похвалил, че също е спал с Мелиса, но в буря всяко пристанище изглежда добро… а и тя наистина имаше големи гърди…

Хектор изпъшка, сграбчи Мелиса през кръста и експлодира вътре в нея. „Да-а-а-а…“

Сега трябваше да скъса с Лита, но какво пък? Лита нямаше да му даде нищо. Мелиса от седмици му опяваше да го направи и сега желанието й щеше да се изпълни. Не му трябваше някаква скована мадама. Мелиса казваше, че Лита е готова да стане като онези заклети феминистки, и Хектор смяташе, че е права.

— Хайде да се погушкаме — предложи Мелиса.

Хектор се намръщи. Не, по дяволите!

— Трябва да си вземеш душ, захарче. Вашите скоро ще се приберат. А и нали искаш да се видя с Лита?

— Да. — Устните на Мелиса, очертани с червен молив, се разтегнаха в победоносна усмивка. — Време е за това.

Лита стигна до тяхното място на Касъл Авеню — на второкласния път, който водеше към Бронкс, имаше малко островче със статуя по средата. Хлапетата обичаха да се събират тук; личеше си по бетонния постамент на статуята, покрита с празни кутии от бира, цигари и фасове марихуана. С Хектор винаги се срещаха тук и тази сутрин той отново я чакаше. Тя напрегна очи, за да види дали държи пакет или букет, но не различи нищо. Нямаше значение, може би беше дребно — например златна брошка или нещо подобно.

Направо подскачаше от радост. Уха, само да каже на Хектор, че наистина искат да я направят модел, само да чуе той за какви пари става дума — достатъчно, за да напусне училище, достатъчно, за да отложи отиването в колеж за няколко години, дори да си купи къща…

Но с Хектор имаше и още някой. Момиче. О, господи!…

— Хектор? — Лита прекоси тичешком пътя и погледна объркано Мелиса Менес, която си бе сложила повече от обичайния фон дьо тен и носеше малки златни обеци на ушите си. — Какво става? Донесе ли ми подаръка за рождения ден?

Мелиса избухна в смях:

— Рожден ден ли имаш?

— Беше вчера. — Лита я изгледа втренчено. — Какво правиш тук, Мелиса?

— Дойдох да почакам с гаджето си.

Лита отвори широко очи. Хектор зяпаше обувките си.

— Твоето гадже?

— Точно така. Хектор не иска да те вижда повече. — Мелиса го блъсна с лакът в ребрата. — Нали така, скъпи?

— Ти не ми даваше нищо — измърмори Хектор.

Лита поклати глава:

— Мислех, че между нас има нещо.

— Е, не е било така. — Очите на Мелиса проблясваха тържествуващо под русите й кичури.

— Ти провали всичко, Хектор. — Лита примигна, за да спре сълзите, които напираха в очите й. — Казах ти, че можем заедно да се измъкнем оттук.

— Това винаги са били празни приказки, Лита. — Той я погледна начумерено. — Тук си е много хубаво за мен.

— И за мен — отекна Мелиса.

Лита сви рамене:

— Но не и за мен. Всичко хубаво и на двама ви!

Обърна се кръгом и си тръгна.