Колеж за магьосници

Бруклин

Куентин направи фокус. Никой не го забеляза.

Джеймс, Джулия и Куентин вървяха заедно по студения неравен тротоар. Джеймс и Джулия се държаха за ръце. Така стояха нещата сега. Куентин се тътреше подире им — изглеждаше и се чувстваше като ядосано хлапе. Предпочиташе да е сам с Джулия или просто сам, обаче човек не може да има всичко. Поне наличните доказателства категорично водеха към това заключение.

— Така — подвикна Джеймс и се обърна. — Куентин, да обсъдим стратегията си.

Изглежда, шестото чувство винаги му подсказваше кога Куентин започва да се самосъжалява. Събеседването му беше след седем минути. Веднага след него щеше да се яви Джеймс.

— Стискаш му здраво ръката. Гледаш го в очите. Изчакваш го да се отпусне, халосваш го със стола, а пък аз разкодирам паролата му и изпращам имейл на "Принстън".

— Бъди естествен, Куентин — намеси се Джулия. Тъмната й чуплива коса беше прибрана на кок.

Милото й отношение към него всеки път го караше да се чувства още по-зле.

— Нали тъкмо това казах и аз?

В този момент Куентин отново направи фокуса. Беше много елементарен и изискваше само ловкост и една петцентова монета. Куентин го направи в джоба си, затова никой не го видя. Повтори го, после го направи още веднъж, но на обратно.

— Според мен паролата му е "Палав тигър 69" — заяви Джеймс.

— Или "Лошо котенце 40".

— Чакайте, бе, той е над петдесетте — намеси се Куентин.

— Паролата му със сигурност ще е "парола".

Хрумна му, че тази история сякаш продължава цяла вечност. И тримата бяха само на по седемнайсет, но му се струваше, че познава Джулия и Джеймс от цяла вечност. Тук имаше пръст провидението: училищната система в Бруклин подбираше надарените ученици и ги съсредоточаваше на едно място. После отсяваше гениите и ги отделяше от другите. В резултат на това още от началните класове тримата се засичаха на състезанията по ораторско майсторство, на регионалните изпити по латински и в специалните класове по математика за свръх напреднали. Бяха най-големите зубрачи сред зубрачите. Сега беше последната им година в училище и Куентин познаваше Джулия и Джеймс по-добре от всекиго на света (по-добре дори от родителите им). Те също го познаваха като опакото на дланта си. И тримата знаеха какво ще каже някой от другите още преди да го е изрекъл. Всеки, който би спал с другиго, вече го бе сторил. Джулия — замечтаната Джулия с бледо луничаво лице — никога нямаше да спи с Куентин. Той беше кльощав и висок, макар постоянно да се привеждаше, за да избегне удара на божия гняв, който според законите на логиката поразява първо високите хора. Косата му, дълга до раменете, започваше да се превръща в ледени висулки. Трябваше да остане след часа по физическо и да я изсуши, особено след като му предстоеше събеседване. Прихлупеното сивкаво небе предвещаваше снеговалеж. Помисли си, че в момента светът представя само за него картина на скръбта: врани, накацали по електропроводите, настъпени кучешки изпражнения, боклуци, разнасяни от вятъра, жалки останки от безброй мокри дъбови листа, осквернявани по безброй начини от превозни средства и пешеходци.

— Леле, повдига ми се! — заяви Джеймс. — Преядох. Защо все преяждам?

— Защото си лакомо прасе ли? — подхвърли Джулия. — Понеже ти е писнало да си виждаш ходилата ли? Или защото се стараеш коремът ти да увисне чак до пениса?

Джеймс сложи ръце на тила си, вплете пръсти в чупливата си кестенява коса, при което палтото му от камилска вълна се разтвори срещу ледения ноемврийски вятър, и шумно се оригна. Не се страхуваше от студа и сякаш никога не го усещаше.

Куентин пък вечно зъзнеше, като че ли беше впримчен в някаква собствена зима.

Джеймс запя — песента беше като кръстоска между "Добрият крал Венцел" и "Бинго":

"Живееше нявга едно момче,

младо, силно и храбро бе то.

Размахваше меч, яздеше коне

и носеше името Дейво…"

— Ужас! — извика Джулия. — Престани!

Джеймс беше съчинил тази песен преди години за някакво представление с участието на млади таланти — средношколци. Още обичаше да си я тананика; вече всички я знаеха наизуст. Джулия го блъсна в една кофа за смет, но след като той не престана да пее, тя грабна плетената му шапка и го заналага по главата.

— Косата ми! Прекрасната ми прическа за събеседването!

"Крал Джеймс — помисли си Куентин. — Le roi s'amuse — кралят се забавлява."

— Извинете, че ви развалям купона — промърмори той, — но имаме само около две минути.

— Боже мили! — изписка Джулия. — Ще закъснеем за аудиенцията!

"Би трябвало да съм щастлив — каза си Куентин. — Аз съм млад и в добро здраве. Имам сравнително нормални родители — баща ми е редактор на учебници по медицина, майка ми участва в създаването на реклами, след като не е осъществила мечтата си да стане художничка. Аз съм солиден член на средно-средната класа. Гимназиалната ми диплома е много по-висока, отколкото повечето хора си представят, че е възможно."

И все пак, докато крачеше по Пето Авеню в Бруклин, издокаран с черно палто и сив официален костюм, Куентин осъзнаваше, че не е щастлив. Но каква беше причината? Грижливо бе трупал всички съставки на щастието. Изпълнил бе всички задължителни ритуали, изрекъл бе думите, запалил беше свещите, извършил бе жертвоприношенията. Само че подобно на непокорен дух щастието отказваше да го споходи. Не му идваше наум какво друго да направи.

Продължи да се тътри след Джеймс и Джулия покрай винарски изби, обществени перални, тузарски бутици, магазина за мобилни телефони, чиито витрини бяха обрамчени с неонови лампички, покрай някакъв бар, където някакви старци вече се наливаха с алкохол, въпреки че беше ранен следобед, покрай тухлена сграда на ветераните от войните в чужбина, пред която се мъдреха пластмасови градински мебели. Всичко това затвърждаваше убеждението му, че поради някаква космическа бюрокрация е бил лишен от истинския живот, който му е бил отреден. Бил е даден другиму, а на него бяха пробутали този сурогат, това жалко съществуване. Може би щеше да открие истинския си живот в "Принстън". Той отново направи в джоба си фокуса с петачето.

— Оная работа ли си дърпаш? — подвикна Джеймс.

Куентин се изчерви:

— Глупости! Какви ги дрънкаш!

— Няма лошо, приятел. — Джеймс го потупа по рамото. — Така се избистря съзнанието.

Вятърът проникваше през тънката материя на официалния костюм на Куентин, но той не си закопча палтото. Остави студът да го смразява до мозъка на костите. Нямаше значение, и без това той не беше тук.

Беше във Филория.

Поредицата от пет романа на Кристофър Пловър "Филория и отвъд" са издадени в Англия през 1930. В тях се описват приключенията на петте хлапета Чатуин във вълшебна страна, която те откриват, докато са на почивка в провинцията заедно с ексцентричните си леля и чичо. Всъщност те не са на почивка — баща им гази до колене в кръв и кал в Пасендал, а майка им е хоспитализирана заради странна болест, може би душевна, затова хлапетата на бърза ръка са експедирани в провинцията.

Само че всички тези нещастия се случват далеч на заден план. На преден план всяко лято, в продължение на три години, децата напускат училищните си пансиони, връщат се в Северна Англия и всеки път откриват прохода към тайния свят на Филория, където се впускат в приключения. Изследват вълшебни страни и защитават местните кротки същества от злостните сили, които заплашват живота им. Най-необичайният и най-упоритият враг на тези създания е забулена фигура, известна като Пазачката, чиито магии заплашват да спрат хода на времето и Филория да остане впримчена в седемнайсетия час на отвратителен дъждовен следобед в края на септември.

Като повечето хора Куентин беше чел книгите за Филория още в началното училище. Но за разлика от повечето от тях — от Джеймс и Джулия, например — той така и не ги надрасна. В тях се потапяше, когато нямаше сили да се изправи лице в лице с истинския живот. (Романите за Филория му бяха утеха, задето Джулия не го обичаше.) Несъмнено те бяха пропити с духа на английска детска стая и той тайничко се срамуваше, когато четеше за Удобния кон — грамадно дружелюбно същество, което нощем безшумно препуска из Филория и чийто гръб е толкова широк, че можеш да спиш на него.

В историята за Филория обаче се таеше по-примамлива и по-опасна истина, от която Куентин не можеше да се откаже. Струваше му се, че книгите от поредицата — особено първата, наречена "Светът в стената", сякаш олицетворяват самото четене. В мига, в който най-големият Чатуин, меланхоличният Мартин, отваря вратичката на стенния часовник, намиращ се в един тъмен тесен коридор в къщата на чичо му, и пристъпва във Филория, той сякаш разгръща книга (Куентин винаги си представяше как Мартин несръчно отмества махалото, напомнящо мъжец във великанско гърло). Такава книга, която прави всичко, което книгите обещават и никога не изпълняват: да те изтръгнат от твоя свят и да те пренесат на много по-хубаво място.

Светът, който Мартин открива в стените на чичовата си къща, е изпълнен с магически здрач. Там пейзажът е черно-бял и неумолим като печатна страница. Полята са обрасли с бодливи храсталаци, а заоблените хълмове са пресечени от старинни каменни стени. Във Филория всеки ден по обяд има слънчево затъмнение и понякога сезоните траят по сто години. Голи клони на дървета дращят небето. Вълните на светлозелен океан се плискат в тесни бели брегове от натрошени мидени черупки. Всичко във Филория имаше значение, непознато за нашия свят. Там човек изпитваше съответните чувства, когато нещо се случеше. Щастието беше реално и постижимо. То идваше, когато го повикаш. И по-точно — никога не те напускаше.

Застанаха пред къщата. Кварталът беше хубав. Високи дървета се издигаха край широките тротоари. Къщата беше тухлена и се отличаваше с това, че беше единствената самостоятелна постройка сред редицата от къщи, залепени една за друга. Прочута бе с ролята си в кървавата и скъпоструваща битка за Бруклин. Изглеждаше така, сякаш отправяше лек упрек към автомобилите, уличните лампи и околните къщи със спомените си за аристократичното си минало, датиращо от времето на първите германски заселници в Америка. "Ако това беше роман за Филория — мислено отбеляза Куентин, — в къщата щеше да има таен проход към друг свят." Старецът, който я обитаваше, щеше да е любезен ексцентрик, подхвърлящ загадъчни забележки, и зад гърба му Куентин щеше да се натъкне на тайнствен шкаф или на омагьосан кухненски асансьор, или на нещо друго, през което с развихреното си въображение щеше да зърне един друг свят. Само че това не беше роман за Филория.

— Е — промърмори Джулия. — Да им дадем да се разберат.

Носеше синьо палто от шевиот с кръгла яка, което й придаваше вид на ученичка от Франция.

Удариха си юмруците. Тя смутено сведе поглед. Знаеше за чувствата му. Куентин бе наясно, че тя знае, и точка по въпроса. Той зачака, преструвайки се, че гледа някакъв паркиран автомобил, докато Джулия целуна за сбогом Джеймс (тя сложи ръка на гърдите му и кокетно повдигна пета като старовремска филмова актриса). После тръгна, без да се обърне.

Двамата с Джеймс бавно се отправиха по павираната пътека към входната врата.

Джеймс прегърна приятеля си през раменете.

— Знам какво ти се върти в главата — подхвърли той намусено. Куентин беше по-висок, но Джеймс бе с по-солидно телосложение и за малко щеше да го повали. — Мислиш си, че никой не знае какво ти е. Обаче аз те разбирам. — Той почти бащински стисна рамото на Куентин. — Само аз те разбирам.

Куентин не продума. Човек можеше да завижда на Джеймс, не и да го мрази, защото освен красив и умен, той бе и добър по душа. Куентин не бе срещал другиго, който толкова да му напомня за Мартин Чатуин. Но ако Джеймс беше един Чатуин, то какъв бе тогава Куентин? Най-големият проблем на общуването с Джеймс бе, че винаги той беше героят. Каква роля ти отреждаше този факт? Или на приятеля, или на злодея.

Куентин натисна звънеца. Някъде в дълбините на тъмната къща отекна тихо дрънчене. Старомоден аналогов звънец. Куентин мислено си преговори списъка с извънучилищните си занимания, целите в живота си и така нататък. Беше подготвен за събеседването във всеки един аспект, с изключение може би на влажната си коса. Сега, когато съблазнителният плод, към който толкова се бе стремил, бе под носа му, той изведнъж загуби желание да го притежава. Не се изненада. Беше свикнал с внезапната загуба на интерес — често се случваше да се бъхти, за да постигне нещо, а накрая вече да не го иска. Случваше му се непрекъснато и чувството дори му действаше някак успокояващо заради постоянството, с което го връхлиташе.

Входът се охраняваше от потискащо обикновена и типична за предградията мрежеста врата. В лехите от двете страни на стъпалата, противно на всякаква градинарска логика, още цъфтяха оранжеви и пурпурни цинии. "Колко странно — помисли си без капчица учудване Куентин, — че още са живи през ноември." Издърпа ръкавите на палтото си върху дланите си (беше без ръкавици) и ги пъхна под мишниците си. Въпреки че при този студ би трябвало да падат снежинки, неочаквано заваля дъжд.

Изминаха пет минути, през които дъждът не секна. Куентин отново позвъни, после леко побутна вратата. Тя се открехна и отвътре лъхна топъл въздух. И застоялата миризма на чужда къща.

— Ехо?! — провикна се Куентин.

Спогледаха се с Джеймс и широко отвориха вратата.

— Предлагам да изчакаме още малко.

— Изобщо кой провежда събеседвания в извънработно време? — промърмори Куентин. — Бас държа, че тоя е педофил.

Вестибюлът бе тъмен, плътните ориенталски килими заглушаваха всеки звук. Джеймс продължително натисна звънеца, но не пристъпи вътре. Никой не се появи.

— Според мен няма никого — промълви Куентин. Не беше сигурен, че Джеймс го е чул. Приятелят му не се осмеляваше да прекрачи прага и това още повече подсилваше желанието му да влезе в тази къща. Жалко, че не си беше сложил по-практични обувки, в случай че събеседването наистина се окажеше проход към вълшебната страна Филория.

Той пристъпи напред. Извита вътрешна стълба водеше към горния етаж. Вляво се виждаше официална и явно неизползвана трапезария. Вдясно имаше уютен кабинет с кожени кресла и грамаден гравиран дървен шкаф, изправен в ъгъла. Интересно! Древна морска карта заемаше половината от едната стена, компасът бе изобразен като бодлива роза. Той прокара длан по всички стени, за да намери бутона за осветлението. В другия ъгъл зърна стол от бамбук, но не седна на него.

Всички щори бяха спуснати. Непрогледният мрак не бе като в помещения със спуснати завеси, а сякаш в мига, в който бе прекрачил прага, слънцето бе залязло или беше настъпило пълно затъмнение. Той влезе в кабинета — струваше му се, че движенията му са като на забавен каданс. Казваше си, че ей — сега ще излезе и ще извика приятеля си. Само след минутка. Искаше му се поне да погледне. Мракът го обвиваше като боцкащ електрически облак.

Шкафът беше грамаден — толкова голям, че да се скриеш в него. Куентин докосна месинговата валчеста дръжка. Вратичката не беше заключена. Пръстите му затрепериха. Не можеше да се въздържи. Струваше му се, че светът се върти около него…

Оказа се шкаф за напитки.

Всъщност напитките бяха като в истински бар. Куентин се пресегна пред редиците леко подрънкващи бутилки и за всеки случай опипа дъното на шкафа. В гладката дървена повърхност нямаше нищо вълшебно. Той затвори вратичката. Лицето му пламтеше в мрака. Огледа се, за да се увери, че никой не го наблюдава, и едва тогава забеляза трупа на пода.

След петнайсет минути просторният вестибюл гъмжеше от хора. Куентин седеше на бамбуковия стол в ъгъла като човек, комуто предстои да носи ковчега на напълно непознат. Притискаше тила си към хладната солидна стена. Джеймс стоеше до него и явно не можеше да измисли къде да си дене ръцете. Двамата не се поглеждаха.

Старецът лежеше по гръб на пода. Коремът му беше като хълмче, прошарената му коса наподобяваше бухналата "прическа" на Айнщайн. До него бяха клекнали трима медици от спешна помощ — двама мъже и една жена. Тя беше обезоръжаващо и почти неуместно красива — изглеждаше не на място сред тази потискаща сцена. Медиците си вършеха работата, но липсваше почти мълниеносната бързина при животоспасяващите процедури. Това тук беше последствието — задължителният и провален опит за възкресяване на мъртвец. Тримата си шепнеха, събираха си нещата и пускаха замърсените инструменти в специален контейнер.

С обигран жест единият мъж извади тръбата, с която бяха интубирали мъртвеца. Устата на стареца бе отворена и Куентин виждаше сивкавия му език. Подуши нещо, което отказа да приеме — лека миризма на изпражнения.

— Лоша работа — за пореден път каза Джеймс.

— Да — изломоти Куентин, — много лоша.

Устните и зъбите му сякаш бяха изтръпнали. Казваше си, че ако не помръдне, повече няма да му обърнат внимание. Помъчи се да диша бавно и да не се движи. Взираше се в една точка, отказвайки да гледа онова, което се случваше в кабинета. Даваше си сметка, че ако погледне Джеймс, ще види отразено собственото си душевно състояние — безкраен коридор от паника, който водеше наникъде. Запита се кога ще ги освободят. Не можеше да се отърси от срама, че е влязъл неканен в този дом, сякаш това по някакъв начин бе причинило смъртта на непознатия.

— Не биваше да го наричам педофил — промърмори. — Беше гадно.

— Много гадно — съгласи се Джеймс. Двамата говореха бавно, сякаш за пръв път разменяха реплики на непознат език.

Жената от спешна помощ се изправи и се протегна. Куентин наблюдаваше как тя сложи ръце на кръста си и завъртя глава на една страна, после на друга. Сетне тръгна към тях и пътьом си свали ръкавиците.

— Така — подхвърли жизнерадостно. — Той е мъртъв. — По акцента й личеше, че е англичанка.

Куентин се покашля, за да се отърве от буцата, която сякаш бе заседнала в гърлото му. Жената ловко запрати ръкавиците право в кошчето за смет в другия край на помещението.

— От какво е починал?

— Мозъчен кръвоизлив. Чудесен и бърз начин да умреш, ако ти е дошло времето. Неговото определено е дошло. Сигурно си е падал по чашката. — Тя направи жест, сякаш пиеше.

Лицето й беше зачервено от усилието да стои наведена над трупа. Навярно бе най-много двайсет и пет годишна. Носеше добре изгладена тъмносиня блуза с къси ръкави, а едно от копчетата се различаваше от другите: стюардеса на полет към ада. Куентин съжаляваше, че е толкова привлекателна. Много по-лесно бе да си имаш вземане-даване с некрасиви жени — нямаше опасност да бъдеш наранен от тяхната недостижимост. Само че тази жена не бе от тях. Беше бледа, слаба и неприлично хубава, с плътни и много сексапилни устни.

— Ами… — измънка Куентин, докато се мъчеше да измисли как да продължи. — Съжалявам.

— Защо? — изгледа го жената. — Ти ли го уби?

— Дойдох за събеседване. Той набираше кандидати за "Принстън".

— Тогава какво ти пука?

Той се поколеба. Вероятно не беше доразбрал целта на този разговор. Изправи се, както трябваше да стори още когато тя се приближи. Беше много по-висок от нея. Хрумна му, че дори при въпросните обстоятелства жената се държи доста нахакано за длъжността си. В крайна сметка беше нещо като добре обучена санитарка, а не истинска лекарка. Искаше му се да потърси с поглед табелката с името й, но се страхуваше да не би тя да си помисли, че зяпа гърдите й.

— Не съм разтревожен от смъртта на конкретния човек — каза, като внимателно подбираше думите си, — но ценя човешкия живот като цяло. И макар да не познавах господина, мога да кажа, че съжалявам, задето е мъртъв.

— Ами ако е бил някакво чудовище? Може би наистина е бил педофил. — Явно одеве го беше чула.

— Може би. Но може да е бил и добър човек. Дори светец.

— Може би.

— Сигурно непрекъснато си имате работа с мъртъвци. — С крайчеца на окото си той забеляза, че Джеймс озадачено наблюдава тази размяна на реплики.

— Задачата ни е да спасяваме живота на хората. Поне така ни учат.

— Навярно е трудно.

— С мъртвите е много по-лесно.

— Защото не говорят.

— Именно. — Погледът й противоречеше на думите й. Куентин си каза, че тя внимателно го наблюдава.

— Вижте — намеси се Джеймс, — мисля да си тръгваме.

— Защо толкова си се разбързал? — промърмори жената, без да изпуска от очи Куентин. За разлика от всички познати и непознати тя явно се интересуваше от него повече, отколкото от Джеймс. — Мисля, че този човек е оставил нещо за вас — добави и взе от масичката с мраморен плот два големи плика като онези за документи.

Куентин се намръщи:

— Едва ли.

— Време е да тръгваме — настоя Джеймс.

— Вече го каза! — скастри го жената.

Джеймс отвори вратата. Студеният повей беше като приятно разтърсване. Изглеждаше реален. Именно това бе необходимо на Куентин — повече реалност. И по-малко от това тук, каквото и да беше.

— Говоря сериозно — продължи тя. — Според мен трябва да вземете пликовете. Може би съдържат нещо важно.

Продължаваше да го фиксира. Всичко наоколо бе стихнало. На площадката пред къщата беше студено и влажно, а на всичко отгоре се намираха на десетина метра от труп.

— Вижте, ние си тръгваме — заяви Джеймс. — Благодаря. Сигурен съм, че направихте всичко възможно.

Тъмната коса на красивата жена беше сплетена на две дебели плитки. Тя носеше лъскав пръстен от жълт емайл и странен старинен часовник. Носът и брадичката й бяха изящни и заострени. Беше блед, кльощав и красив ангел на смъртта и държеше два плика, върху които с флумастер и печатни букви бяха написани имената им. Може би съдържаха поверителни препоръки. Поради някаква причина, вероятно защото знаеше, че Джеймс няма да го стори, Куентин взе плика, адресиран до него.

— Чудесно. Довиждане! — изчурулика жената. Врътна се, влезе обратно в къщата и затвори вратата. Двамата останаха сами на площадката.

— Така… — промърмори Джеймс. Вдиша през носа си и шумно издиша.

Куентин кимна, все едно се съгласяваше с нещо, казано от приятеля му. Двамата бавно тръгнаха по пътеката към тротоара. Още се чувстваше замаян. И не му се разговаряше с Джеймс.

— Виж сега — продължи онзи, — май не биваше да вземаш плика.

— Знам. Но кой знае какво има вътре? Може да се окаже полезно.

— Да бе, извадихме късмет, че онзи е ритнал камбаната — гневно се сопна Джеймс.

Извървяха разстоянието до края на пресечката, без повече да проговорят — взаимно се дразнеха, обаче не го признаваха. Тротоарът беше мокър, а небето — побеляло от дъжда. Куентин осъзнаваше, че може би не биваше да взема плика. Яд го беше на себе си, яд го беше и на Джеймс, задето не беше взел своя плик.

— Ще се видим по-късно — измънка Джеймс. — Имам среща с Джулс в обществената библиотека.

— Добре.

Официално си стиснаха ръце. Жестът бе някак финален. Куентин бавно закрачи по Първа улица. Току-що бе излязъл от къща, в която беше умрял човек. Още живееше в сън. Даде си сметка (и още повече се засрами), че всъщност изпитва облекчение, задето днес няма да се яви на събеседване за постъпване в университета "Принстън". Смрачаваше се. Слънцето вече залязваше зад сивкавата пелена от облаци над Бруклин. За пръв път от един час насам той се сети за всичко, което трябваше да свърши днес: решаване на задачи по физика, доклад за часа по история, кореспонденция по електронната поща, миене на съдове, пране. Тежестта на тези задължения го приковаваше към гравитационното поле на обикновения свят. Налагаше се да разкаже за случилото се на родителите си, които по някакъв начин, който той не разбираше и затова не можеше да им се противопостави, щяха да му внушат, че вината е изцяло негова. Животът му щеше да се върне към обичайното си състояние. Замисли се за срещата на Джеймс и Джулия в обществената библиотека. Знаеше, че Джулия работи върху доклада си за западната цивилизация, възложен й от господин Карас — проект, предвиден за шест седмици, който тя можеше да завърши за две безсънни денонощия. Макар пламенно да желаеше Джулия да е негова, а не на Джеймс, той не си представяше как би могъл да я спечели. В най-реалистичните му фантазии Джеймс умираше неочаквано и без да се мъчи, а тя, ридаейки, търсеше утеха в прегръдките на най-добрия му приятел.

Докато вървеше, разхлаби клипса и отвори плика. Веднага забеляза, че вътре не бяха документите му за кандидатстване, нито други официални документи. Видя само някаква тетрадка. Изглеждаше вехта, ъглите й се бяха протрили и заоблили, корицата беше покрита с кафеникави петна.

Надписът с мастило на първата страница гласеше:

"Магьосниците — Шеста книга от Филория и отвъд".

Мастилото беше почерняло от времето. Куентин не знаеше да има книга от Кристофър Пловър, наречена "Магьосниците". Всеки почитател на автора беше наясно, че поредицата за Филория се състои само от пет романа.

Той прелисти на другата страница и в този момент някакво парче бяла хартия, сгънато на две, изхвърча от тетрадката и вятърът го понесе. За миг то кацна върху оградата от ковано желязо, после вихърът пак го отвя.

На това място имаше обществена градинка — триъгълно парченце земя, което бе прекалено тясно и с прекалено странна форма, за да възбуди апетита на строителните предприемачи. Собствеността върху него бе като черна дупка от юридически неясноти, ето защо преди няколко години неколцина предприемчиви жители на квартала си го присвоиха. Те изкопаха и изнесоха киселинния пясък, характерен за Бруклин, и го замениха с плодородна почва. Известно време отглеждаха тикви, домати и пролетни зеленчуци. Дори си направиха миниатюрни японски градинки, но напоследък бяха зарязали парцела, който сега бе обрасъл с неумолими градски бурени. Те се ширеха навсякъде и най-безцеремонно задушаваха по-деликатните си и по-екзотични съперници. Бележката се приземи сред гъсталака и изчезна.

По това време на годината всички растения, дори плевелите, бяха мъртви или вече загиваха и Куентин нагази сред буренаците, които му стигаха до коленете и се закачаха в панталона му. Под подметките на кожените му обувки захрускаха строшени стъкла. Хрумна му, че може би на бележката е записан само телефонният номер на готината мацка от спешна помощ. Градината беше тясна, но учудващо дълга. По средата й стърчаха три-четири големи дървета и колкото по-навътре навлизаше Куентин, мракът все повече се сгъстяваше и буренаците ставаха все по-непробиваеми.

Той зърна бележката — беше кацнала на дървената рамка, обвита с мъртви лозови филизи. Имаше опасност, преди да я хване, белият лист хартия да прехвърчи през оградата от ковано желязо. Телефонът му иззвъня — търсеше го баща му. Куентин не се обади. Стори му се, че в обсега на периферното му зрение нещо прелетя край шубраците, нещо голямо и белезникаво, което изчезна, преди той да обърне глава. Продължи да си пробива път сред трупове на гладиоли, петунии, слънчогледи с човешки бой, розови храсти — бодливи твърди стъбла и мъртви цветове, застинали във форми, напомнящи натруфени дантели.

Струваше му се, че е стигнал чак до Седмо Авеню. Все пак продължи да навлиза по-навътре в градината, докосвайки се до Бог знае какви опасни растения. Само това му липсваше — да попадне на шибан отровен бръшлян! Направи му впечатление, че тук-там сред мъртвите растения още надничаха зелени стъбла, които извличаха сокове незнайно откъде. Долови и някакъв сладникав мирис.

Спря. Ненадейно настъпи тишина. Никакви автомобилни клаксони, стереоуредби или сирени. Телефонът му вече не звънеше. Пръстите му бяха изтръпнали от кучешкия студ. "Да продължа ли, или да се върна?" След малко отново си запробива път сред гъсталака, като затвори очи и се опита да си пази лицето от трънливите вейки. Спъна се в нещо — някакъв стар камък. Внезапно му се догади. Беше плувнал в пот.

Отвори очи и видя, че стои край необятна и равна като тепсия морава, заобиколена от дървета. Ароматът на сочната трева беше зашеметяващ. Жежко слънце напичаше лицето му.

Само че слънцето не трябваше да е под такъв ъгъл. Небето беше ослепително синьо. Зави му се свят. Затаи дъх за няколко секунди, изкара от белите си дробове ледения зимен въздух, вдиша топлия летен въздух, наситен с цветен прашец, и кихна.

Отвъд просторната морава се издигаше голяма къща, изградена от камъни с цвят на пчелен мед и сиви плочи, и окичена с комини, кулички и кули. Над централното крило се издигаше царствена часовникова кула, която според Куентин изглеждаше не на място в тази сграда тип частна резиденция. Часовникът беше във венециански стил: една-едничка дълга стрелка обикаляше циферблат с римски цифри. На другото крило се виждаше позеленял от времето меден купол като на обсерватория. Между къщата и моравата се виждаха примамливи терасирани площадки, китни горички, живи плетове и фонтани.

Куентин си каза, че ако не помръдне няколко секунди, всичко ще се върне към нормалното. Помисли си, че преживява някакъв жесток неврологичен срив. Предпазливо се озърна през рамо. Нямаше и помен от мъртвата градина. Зърна само няколко високи дъбови дървета, отвъд които се простираше наглед неизбродна гора. Изпод мишницата му се стече вадичка от пот. Жегата беше непоносима.

Той остави на земята ученическата си раница и си свали палтото. Самотно чуруликане на птичка наруши тишината. На около два метра по-нататък висок кльощав младеж се облягаше на едно дърво и пушеше цигара. Изглеждаше приблизително на възрастта на Куентин. Носеше риза на тънки розови райета, с копченца на острата яка. Не погледна новодошлия, само отново дръпна от цигарата и издиша дима сред топлия летен въздух. Изглежда, жегата не го тормозеше.

— Здрасти — подвикна Куентин.

Едва сега непознатият го погледна. Вирна брадичка, но не отговори.

Куентин тръгна към него с възможно най-небрежната походка. Не искаше да изглежда като човек, който няма представа какво се случва. Беше плувнал в пот дори и без палтото. Чувстваше се като прекалено навлечен английски изследовател, опитващ се да впечатли недоверчив туземец. Така или иначе непременно трябваше да зададе един въпрос.

— Това ли е… — Той се покашля. — Това ли е Филория? — И присви очи срещу яркото слънце.

Младежът съсредоточено го изгледа. Отново дръпна жадно от цигарата, после бавно поклати глава и издуха дима:

— Не. Това е северната част на щата Ню Йорк. — Не се засмя.

По-късно Куентин щеше да му е благодарен за това.

"Брейкбилс"

— На север, а? Примерно… град Васар, а?

— Видях те, като премина — заяви младежът, без да отговори на въпроса. — Да вървим, чакат те в Къщата.

Хвърли цигарата и закрачи през необятната морава. Не се обърна да провери дали новодошлият го следва — отначало Куентин не помръдна, но внезапно го обзе страх да остане сам и се затича да настигне младежа.

Моравата беше голяма колкото половин дузина футболни игрища. Стори му се, че измина цяла вечност, докато я прекосяваха. Безмилостното слънце напичаше тила му.

— Как се казваш? — попита младежът с тон, който подсказваше, че отговорът изобщо не го интересува.

— Куентин.

— Очарователно. Откъде си?

— От Бруклин.

— На колко си години?

— Седемнайсет.

— Аз съм Елиът. Не ми казвай нищо повече, не желая подробности. Не искам да се сближавам.

Наложи се Куентин да подтичва, за да не изостане от него. Мислеше си, че има нещо нередно в лицето на младежа. Той се движеше напето, но устата му беше изкривена в подобие на гримаса, разкриваща зъби, растящи нагъсто и извити навън и навътре под всевъзможни ъгли. Приличаше на човек, който при раждането си е бил деформиран поради изваждане с форцепс*.

[* Форцепсът е метален инструмент, използван в акушерството — Бел.ред.]

Въпреки странната си външност обаче Елиът бе олицетворение на самоувереността и на Куентин му се прииска да му бъде приятел или просто да е на негово място. Очевидно младежът бе от хората, които се чувстват на свой терен, където и да се намират — бе жизнерадостен по природа, докато Куентин непрестанно полагаше неимоверни усилия да прогони депресията.

— Какво е това място? — обърна се той към Елиът. — Тук ли живееш?

— За "Брейкбилс" ли питаш? — безгрижно подхвърли онзи.

— Май да. — А когато най-сетне прекосиха моравата, добави: — Ако това може да се нарече живот.

Преведе Куентин през пролука във висок жив плет и двамата се озоваха в лабиринт, засенчван от листата на дърветата. Прецизно подрязаните храсти образуваха разклоняващи се коридори, които на интервали се прекъсваха от сенчести ниши и вътрешни дворове. Растителността беше толкова гъста, че светлината не проникваше през нея, но някъде отгоре плътна жълта ивица от слънчеви лъчи разполовяваше по диагонал пътеката. Докато вървяха, виждаха ту плискащ се фонтан, ту меланхолична бяла каменна статуя, съсипана от дъждовете.

След около пет минути излязоха от лабиринта през изход, охраняван от храсти, подрязани във формата на мечки, изправени на задните си крака. Озоваха се на каменна тераса в сянката на голямата къща, която Куентин беше видял отдалеч. Той почти беше готов да се закълне, че едната от мечките леко обърна глава към него.

— Вероятно всеки момент директорът ще дойде да те вземе — каза Елиът. — Един съвет от мен. Седни тук — той посочи една каменна скамейка, сякаш даваше команда на добродушно куче — и се помъчи да се впишеш в обстановката. Ако ме изпортиш, че съм пушил, ще те прогоня в най-долния кръг на ада. Не съм бил там, обаче ако и половината от онова, което разправят, е вярно, там е кофти почти като в Бруклин.

Елиът се шмугна обратно в лабиринта, а Куентин покорно седна на скамейката. Сложи на скута си палтото и ученическата си раница и се загледа в сивите каменни плочи между черните си официални обувки. "Не може да бъде" — каза си той, разсъждавайки съвсем трезво; думите изникнаха в съзнанието му, но нямаха опорна точка в света, който го заобикаляше. Чувстваше се като дрогиран, но усещането не бе неприятно. Плочките бяха изкусно изрисувани с преплетени лозови клонки или пък с калиграфски написани думи, които с течение на времето бяха станали нечетливи. В слънчевите лъчи кръжаха безброй прашинки и миниатюрни семенца. Хрумна му, че ако това е халюцинация, то със сигурност е дяволски реална. Най-странна беше тишината. Колкото и да напрягаше слуха си, той не чуваше да преминава нито една кола. Все едно гледаше филм с внезапно изключен звук.

Двете остъклени врати издрънчаха и се отвориха. Висок шишкав мъж с крепонен костюм на райета излезе на терасата.

— Добър ден — каза той. — Ти сигурно си Куентин Колдуотър.

Произнасяше думите много прецизно, сякаш му се искаше да говори с английски акцент, но не беше толкова префърцунен, че да се прави на англичанин. Имаше добродушно открито лице, а русата му коса беше започнала да оредява.

— Да, сър. — Никога досега Куентин не се беше обръщал към възрастен или към когото и да било с думичката "сър", но внезапно обръщението му се стори уместно.

— Добре дошъл в колеж "Брейкбилс" — продължи непознатият. — Предполагам, че си чувал за нашето учебно заведение.

— Всъщност не съм.

— Добре, добре. Предлагаме ти да държиш тук приемен изпит. Съгласен ли си?

Куентин се поколеба. Въпросът не беше от онези, които си беше преговорил сутринта.

— Не знам — отвърна и примигна. — Мисълта ми е, че не съм сигурен.

— Напълно резонен отговор, обаче се боя, че е неприемлив. Искам да чуя думичките "да" или "не". Отнася се само за изпита — добави услужливо.

Куентин бе обзет от необяснимо, но силно предчувствие, че ако отвърне отрицателно, всичко ще свърши още преди да произнесе едносричната дума. Тогава той ще се озове под студения дъжд на Първа улица, осеяна с кучешки изпражнения, питайки се защо само преди секунда е усетил как слънцето напича тила му. Не беше подготвен за това. Все още.

— Да, добре — каза, опитвайки се да не изглежда прекалено въодушевен. — Да.

— Чудесно. — Шишкото беше от онези наглед безгрижни веселяци, чието веселие е само привидно. — Да проведем изпита. Казвам се Хенри Фог* — и без шегички с името ми, вече съм чувал всички. Наричай ме господин директор. Последвай ме. Мисля, че ти си последният, когото очакваме.

[* Fog (англ.) — мъгла; foggy — човек със замъглен разум. — Бел.прев.]

На Куентин изобщо не му беше до шеги. В къщата беше тихо и прохладно. Въздухът беше наситен с миризмата на книги, персийски килими, старинни дървени мебели и тютюн. Директорът нетърпеливо мина пред него. Едва след минута зрението на Куентин се приспособи към полумрака. Набързо прекосиха всекидневна, по чиито стени висяха мрачни картини с маслени бои, преминаха по тесен коридор с дървена ламперия, изкачиха се по някакви стъпала и се озоваха пред масивна дървена врата.

Щом я отвориха, стотици очи се впериха в Куентин. В дългото и просторно помещение бяха строени в редици дървени чинове за по един човек. На всеки седеше юноша със сериозно лице. Беше класна стая, но не от онези, с които Куентин бе свикнал. В неговото училище стените бяха от кухи бетонни тухлички и бяха окичени с табла за обяви и плакати с котенца, увиснали от клони, под които се мъдреха надписи с грамадни букви: "Не мърдай оттам, маце." Стените на тази стая бяха от старинни каменни блокове. Тя бе обляна от слънчева светлина и се простираше докъдето поглед стига.

Сякаш бе плод на оптична илюзия с "магически" огледала. Наглед повечето ученици бяха връстници на Куентин или с една-две години по-малки и също като него изглеждаха задръстени и без капчица чар. Но не всички. Имаше неколцина пънкари с пурпурни мохикански прически или с бръснати глави, контингентът на почитателите на готиката бе доста внушителен. Някакво прекалено високо момиче с прекалено големи очила с червени рамки тъпо се хилеше на всички. Няколко по-малки момичета изглеждаха така, сякаш допреди малко са плакали. Някакъв хлапак, гол до кръста, имаше зелени и червени татуировки по целия си гръб. "Мили боже — каза си Куентин, — кои ли родители биха разрешили да се изрисуваш така?" Друг ученик седеше на инвалидна количка. Трети носеше тъмна риза с копченца на яката, а лявата му ръка липсваше. Единият ръкав беше прегънат и защипан със сребърен клипс.

Всички чинове бяха еднакви. На всеки бяха оставени синя книжка за тестове и много тънък и остър молив — първите неща тук, които бяха познати на Куентин. Той седна на празния чин в дъното на помещението и придърпа напред стола си, който оглушително изскърца. Стори му се, че зърна Джулия сред учениците, но момичето се обърна почти веднага и той нямаше време да се вгледа по-внимателно.

Директорът Фог застана пред чиновете и превзето се прокашля:

— Така. Няколко предварителни указания. Искам пълна тишина по време на изпита. Можете да поглеждате в тетрадките на другите, но ще виждате само празни страници. Няма да се налага отново да подостряте моливите. Ако желаете чаша вода, вдигнете три пръста ето така. — Той показа жеста нагледно. — Не се притеснявайте, че не сте подготвени. За този изпит няма учебници, но пък, от друга страна, цял живот сте се готвили за него. Оценките са само две — "издържал" и "скъсан". Ако издържите, преминавате към втория етап на изпита. Скъсат ли ви, което ще сполети повечето от вас, ще бъдете върнати в домовете си с правдоподобно алиби и със заличени спомени за това преживяване. Изпитът ще продължи два часа и половина. Започвайте.

Директорът се обърна към черната дъска и нарисува циферблат. Куентин погледна тетрадката пред себе си. Страниците вече не бяха празни, а се изпълваха с въпроси. Буквите се появяваха пред очите му.

Стаята се изпълни с шумолене на хартия, сякаш излетя ято птици. Всички едновременно сведоха глави. Куентин знаеше какво означава движението — гениите, убийци на тестове, се захващаха с кървавата си работа.

Това не го притесняваше. Беше един от тях.

Не беше очаквал до края на следобеда (или на сутринта, или каквото време беше там) да полага изпит по непозната тема в непознато учебно заведение, намиращо се в непозната климатична зона, където още беше лято. Трябваше да е в Бруклин, да го мъчи кучешки студ и да се яви на събеседване при някакъв старец, който вече не беше между живите. Само че логиката на настоящите обстоятелства надделяваше над другите му въпроси, колкото и да бяха състоятелни. Открай време животът му бе подчинен на логиката. И харесваше тестовете. Тези тук се състояха от въпроси с конкретни отговори.

Голяма част от теста беше по висша математика и въобще не затрудни Куентин, който беше такъв математически гений, че от гимназията бяха принудени да го изпратят направо в Бруклинския колеж. Според него задачите бяха фасулски — диференциална геометрия и няколко коварни доказателства по линейна алгебра, които не му се опънаха. Тестът обаче съдържаше и доста странни елементи. Някои въпроси изглеждаха напълно безсмислени. Например, в един от тях му бе показана задната страна на карта за игра — при това не истинска карта, а рисунка, представляваща ангели близнаци на велосипеди, а въпросът бе коя е картата. Безспорно беше адски тъп.

По-нататък му бе даден откъс от "Бурята", а задачата бе да си измисли някакъв език и да преведе на него думите на Шекспир. След това му бяха зададени въпроси за граматиката и ортографията на този измислен език, последваха въпроси (да му се не види, какъв беше смисълът?) за културата, географията и обществото на въображаемата страна, в която се говореше въпросният език. Следващата задача бе да преведе откъса обратно на английски, като обръща внимание на граматичните деформации, подбора на думите и значението. Ега ти майтапа! Той винаги даваше всичко от себе си при решаването на тестовете, но този път не беше сигурен какво се очаква от него.

И нещо още по-странно — тестът се променяше пред очите му. В раздела за художествен текст му бе показан откъс, който започва да избледнява, докато той го четеше, и накрая изчезна, след което му бе наредено да преразкаже съдържанието. Куентин си каза, че сигурно е използвана някаква компютъризирана хартия. Ами да, наскоро беше чел, че някакъв учен работи по този въпрос. А може би мастилото беше дигитално. Така или иначе резолюцията беше забележителна. Поискаха от него да нарисува заек, а щом на листа се появиха лапите му, той се почеса, взе да подскача по страницата и да отхапва от другите въпроси, затова Куентин го подгони с молива, за да дорисува козината му. Умилостиви го с няколко набързо нарисувани репички и нарисува около него ограда, за да го държи изкъсо.

Скоро забрави за всичко друго, освен за удоволствието с хубавия си почерк да пише един след друг отговорите на въпросите, примирявайки се дори с най-безумните изисквания. Едва след час вдигна поглед. Задните части го понаболяваха. Намести се на чина и забеляза, че слънцето, надничащо през прозорците, се е преместило.

Имаше и още една промяна. Отначало всички чинове бяха запълнени с ученици, а сега няколко бяха празни. Не беше забелязал някой да излиза от стаята. В сърцето му се загнезди леденостудено зрънце на съмнението. Ужас — напусналите сигурно вече бяха свършили теста. Не беше свикнал някой да го изпреварва в учението. Кои бяха тези хора? Дланите му се изпотиха и той ги прокара по бедрата си. Прелисти на следващата страница и установи, че е празна, с изключение на една — единствена дума по средата, написана със старомоден шрифт със заврънкулки като в края на архивните филми — КРАЙ.

Куентин се облегна назад и притисна опакото на дланите си към очите си, които пулсираха от болка. Никога нямаше да си върне тези два часа от живота си. Още не беше видял някой да излиза, но помещението започваше да изглежда обезлюдено. Все едно момчетата и момичетата безшумно се изплъзваха от стаята всеки път, когато той извърнеше глава. Голият до кръста хлапак с татуировките още бе тук. Или беше приключил, или се бе отказал, защото само се въртеше и през пет минути поръчваше да му донесат вода. Чинът му беше отрупан с празни чаши. Последните двайсет минути Куентин посвети на взиране през прозореца и упражняване на фокус с молива.

Директорът отново се появи и се обърна към присъстващите:

— Имам удоволствието да ви съобщя, че всички вие се класирахте за втория етап на теста. Този изпит е индивидуален и ще се проведе под ръководството на нашите преподаватели. Междувременно похапнете и поговорете помежду си.

Куентин се озърна — само двайсет и два чина още бяха заети. Не щеш ли, появи се комично официален иконом с бели ръкавици и подаде на всеки ученик дървен поднос, върху който имаше сандвич (филия хляб с печени червени чушки и прясно сирене моцарела), едра круша и голямо парче натурален шоколад. После донесе голяма бутилка без етикет и наля в чашите им някаква мътна напитка. Оказа се газирано питие с грейпфрут.

Куентин взе подноса и тръгна към първия ред, където се събираха повечето присъстващи. Странно, но изпитваше облекчение, задето е стигнал дотук, макар да не знаеше защо е изкарал, а други са се провалили, нито какво ще получи за успеха си. Икономът търпеливо подреждаше върху поднос колекцията от полупразни чаши, подредени на чина на татуирания. Куентин потърси с поглед Джулия, но тя или не беше изкарала теста, или изобщо не беше стъпвала в този свят.

— Да бяха сложили тапа на шишето — възнегодува татуираният, който се представи като Пени. Облото му добродушно лице контрастираше с иначе страховитата му външност. — Колко чаши можеш да си поискаш? Не повече от пет, така си мисля. Гот ми е да откривам такива дебилности, при които системата се прецаква със собствените си правила. — Сви рамене и добави: — Иначе пък щях да пукна от скука. Тестът ми съобщи, че съм приключил за двайсет минути.

— Двайсет минути ли? — Куентин изпита едновременно възхищение и черна завист. — Да му се не види, а пък аз се бъхтих два часа!

Пени отново сви рамене и направи физиономия, означаваща "Какво очакваш да ти кажа?".

Сред младежите, участващи в теста, приятелското отношение вървеше рамо до рамо с недоверието. Някои се запознаваха, съобщаваха откъде са и плахо обсъждаха изпита, макар че в течение на разговора се убедиха, че на всеки са се паднали различни въпроси. Оказа се, че са от всички краища на страната, само двама бяха индианци инуит от резервата Саскачеван. Хлапетата обикаляха помещението и разказваха как са се озовали тук. Всяка история беше различна, но краят й беше един и същ. Някой хукнал по тясна уличка да гони футболната си топка, друг — подир побягнала овца, трети проследил някакъв наглед излишен кабел в училищната компютърна зала, който го отвел до помещение, несъществуващо до този момент. После попадали сред зелена трева, лятна жега и някой ги отвеждал в класната стая.

Веднага след закуската преподавателите занадничаха в стаята и започнаха да извикват по име кандидатите. Явно караха по азбучен ред, затова само след няколко минути строга наглед четирийсетгодишна жена с тъмна коса, дълга до раменете, повика Куентин Колдуотър. Той я последва в тясна стая с дървена ламперия и френски прозорци, гледащи от учудващо голяма височина към моравата, която беше прекосил по-рано. Със затварянето на вратата секна говорът от съседното помещение. Два стола бяха поставени един срещу друг от двете страни на дълга масивна дървена маса.

На Куентин му се виеше свят. Тази история му се струваше малко абсурдна, но се насили да слуша внимателно. Все пак участваше в състезание, а той беше свикнал да побеждава. Нещо повече — усещаше, че трудното тепърва предстои. На масата имаше само колода карти и около дузина монети, поставени една върху друга.

— Разбрах, че харесваш фокусите, Куентин — каза непознатата. Говореше със съвсем лек акцент — явно беше от Европа, но той не можа да определи точно от коя страна. Дали пък не беше Исландия? — Ще ми покажеш ли няколко?

Куентин наистина харесваше магическите трикове. Интересът му към илюзионното изкуство се бе разпалил преди три години и отчасти беше предизвикан от любимите му четива, но най-вече бе начин да разнообрази извънучебните си занимания с дейност, която не изисква общуване с други хора. Изпаднал в транс, предизвикан от скуката, той прекара стотици емоционално безплодни часове в правене на фокуси с монети, разбъркване на карти и изваждане на изкуствени цветя от тънки пластмасови бастуни. Беше изгледал по няколко пъти видеозаписи, на които илюзионисти на средна възраст, застанали пред опънати чаршафи, разкриваха тайната на някои фокуси. В крайна сметка се убеди, че магията изобщо не е романтична, а неумолима, стандартна и измамна. И си скъса задника от упражнения, за да стане първокласен илюзионист.

Близо до дома му имаше магазин, в който освен евтини електронни джаджи и прашасали дъски за игра на шах и на дама, се продаваха пособия за илюзионисти. Собственикът Рики — мъжага с брада и бакенбарди, но без мустаци, неохотно се съгласи да даде няколко урока на Куентин. Не след дълго ученикът надмина учителя си. На седемнайсет младежът вече владееше няколко много сложни трика. Прочу се сред съучениците си със способността си от три метра да улучва с най-обикновена карта за игра някоя от безвкусните ябълки, които се продаваха в училищната лавка.

Сега той посегна първо към картите. Гордееше се с умението си да ги разбърква, което бе постигнал с безброй часове упражнения, затова разбърка колодата като за фаро, ако случайно (в което се съмняваше) жената срещу него знаеше разликата и колко трудно се постига това.

Изпълни обичайната си програма, предназначена да изтъкне многобройните му умения: фалшиво сечене, фалшиво разбъркване, зрелищни трикове. Между фокусите подхвърляше картите така, че те се спускаха като лавина или водопад от едната в другата му ръка. Подхвана обичайните си брътвежи, придружаващи артистичната му програма, но му се стори, че звучат нелепо в тази тиха просторна стая и пред тази изискана и красива жена. Думите пресъхнаха и той продължи в пълно мълчание.

В тишината картите плющяха и съскаха. Жената не откъсваше поглед от него. По негова молба тя покорно избираше карта и не се изненадваше, когато той я изваждаше я от разбърканата колода, я от джоба на ризата си, или като по чудо я хващаше във въздуха.

После Куентин се захвана с монетите. Бяха чисто нови петцентови монети, добре фрезовани и много удобни. Не разполагаше с помощни средства — например чаши или сгънати носни кърпички, но пък знаеше достатъчно други номера. Жената го наблюдава около минута, без да продума, после се пресегна през масата и докосна ръката му:

— Направи го отново.

Куентин се подчини. Фокусът беше старомоден, професионалистите го наричаха "Изчезващото петаче" и се състоеше в това — монетата (всъщност три монети) като по чудо да се премества от едната в другата ръка. Той показваше петачетата на публиката, преструваше се, че им е загубил дирята, после победоносно ги изваждаше, след което те отново изчезваха от дланта му пред очите на смаяните зрители. На практика трикът беше доста елементарен — с добре отработена последователност от ловки прехвърляния с помощта на пръстите; труден беше само моментът, в който монетите трябваше да изчезнат.

— Направи го отново.

Той се подчини. Жената го спря по средата на изпълнението:

— Тук грешиш.

— Къде? — навъси се Куентин. — Така се прави.

Непознатата сви устни и поклати глава:

— Ще ти покажа.

Взе от купчинката три монети и преспокойно, сякаш не правеше нищо особено, изпълни съвършено фокуса "Изчезващото петаче". Куентин се взираше като хипнотизиран в малките й гъвкави ръце. Движенията й бяха по-плавни и по-прецизни от тези на професионалистите, които беше гледал.

— Виж сега — показа му тя. — Грешиш в момента, в който втората монета трябва да премине в другата ръка. Застани зад мен, за да ти покажа как да я държиш.

Младежът заобиколи масата и застана зад преподавателката, като се мъчеше да не гледа в деколтето й. Дланите й бяха много по-малки от неговите, обаче петачето изчезна между пръстите й като птиче в гъсталак. Тя му показа движението бавно, разделяйки го на сегменти.

— И аз правя същото — заяви Куентин.

— Покажи. — Този път тя не направи усилие да прикрие усмивката си. Хвана го за китката, за да го спре: — Ето тук. Къде е втората монета?

Куентин протегна ръце и обърна дланите си. Монетата беше… изчезнала. Той отпусна ръце, размърда пръстите си, потърси я с поглед на масата, на скута си, на пода. Нямаше я. Сякаш беше потънала вдън земя. Да не би непознатата незабелязано да я беше грабнала? Всичко можеше да се очаква от жена с усмивка на Мона Лиза и ловки пръсти.

— Тъкмо това предполагах. — Тя се изправи. — Благодаря, Куентин. Ще изпратя следващия преподавател.

Той я проследи с поглед. Още го беше яд заради изчезналото петаче. За пръв път в живота си не можеше да прецени дали е издържал, или е скъсан.

Целият следобед продължи като насън — преподаватели влизаха през едната врата и излизаха през другата. Да, сън, но безкраен и наглед съвсем безсмислен. Появи се старчок с трепереща глава, който порови в джоба на панталона си, хвърли на масата купчина усукани пожълтели и излинели въженца, после засече с хронометър времето, за което момчето ги развърза. Плаха и красива млада жена, която изглеждаше почти връстница на Куентин, го помоли да нарисува подробна карта на къщата и на имението, като се базира на видяното досега. Привлекателен и разговорлив младеж с грамадна глава го накара да изиграят блиц партия шах. По едно време Куентин си каза, че вече дори не ги взема на сериозно — струваше му се, че подлагат на изпитание лековерието му. Червенокос и надут шишко пусна в стаята гущерче с криле на колибри, обагрени в цветовете на дъгата, и с големи любопитни очи. Този преподавател не продума, само скръсти ръце и седна на ръба на масата, която измъчено изпъшка под тежестта му.

Тъй като не му хрумна нищо друго, Куентин се опита да накара гущерчето да кацне на пръста му. То полетя надолу, захапа ръката му и пусна малко кръв, а после се стрелна към прозореца и забръмча като пчела. Шишкото безмълвно подаде лейкопласт на Куентин, взе си гущера и излезе.

Най-сетне вратата се затвори и повече не се отвори. Куентин дълбоко си пое дъх и изпъна рамене. Очевидно изпитът беше свършил, въпреки че никой не си направи труда да му го съобщи. Той се утеши с мисълта, че поне няколко минути ще го оставят на мира. Слънцето вече залязваше. Тази стая гледаше на юг, но Куентин виждаше през прозореца някакъв фонтан, а светлината, отразена във водната повърхност, бе студена и оранжева. Сред дърветата се надигаше мъгла. На моравата не се виждаше жива душа.

Куентин прокара длани по лицето си. Съзнанието му се проясняваше. Сети се — много по-късно, отколкото би трябвало, че родителите му ще си изкарат ангелите. Обикновено не му обръщаха внимание кога излиза или се прибира, но сега неминуемо щяха да забележат отсъствието му. Учебните занятия бяха приключили преди часове. Може би си мислеха, че събеседването му е продължило повече от очакваното, макар шансът да си спомнят, че синът им е щял да ходи на събеседване, беше минимален. Или пък ако тук беше лято, то училището още не беше започнало, нали така? Мъглата, която през целия следобед обвиваше съзнанието му, започваше да се разсейва. Той започна да се пита, доколко е в безопасност тук. И ако това беше сън, то много скоро трябваше да се изтръгне от него.

През затворената врата чу как някой плаче — гласът беше на юноша, който е прекалено голям да плаче пред хората. Някакъв преподавател му говореше тихо и убедително, но момчето или не искаше, или не можеше да се овладее. Куентин се опита да не му обръща внимание, обаче звукът, опасен и нечовешки, проникна през бронята на крехкото му юношеско хладнокръвие, добито с цената на толкова много усилия. В този звук се долавяха нотки на страх. Гласовете затихнаха — явно отведоха момчето. Куентин чу как директорът каза с леден тон, сдържайки с мъка гнева си:

— Не съм сигурен дали вече ме е грижа. — Някой отговори, но толкова тихо, че Куентин не долови думите. — Ако нямаме кворум, ще ги върнем обратно и ще пропуснем една година — добави Фог. — Изисканата му резервираност беше убийствена. — Ще превърнем училището в старчески дом за преподаватели. Бог ми е свидетел, че ги имаме в изобилие. — Някой пак промърмори нещо нечуто. — Има някъде двайсетина, Мелани. Правим го всяка година — ще пресеем всяка гимназия и прогимназия, всеки затвор за малолетни, докато открием него или нея. Ако ударим на камък, с удоволствие ще си подам оставката и можеш да заемеш моето място. В момента не се сещам за друго, което ще ми достави по-голямо удоволствие.

Вратата се открехна и една жена, която изглеждаше разтревожена, надникна — беше тъмнокосата европейка с ловките пръсти. Куентин понечи да поиска телефон — батерията на мобилния му апарат беше паднала, но вратата отново се затвори. Той се почувства глупаво. Приключил ли беше изпитът? Не трябваше ли просто да си тръгне? Несъмнено си падаше по приключенията, но с мярка. Това започваше да му писва.

Помещението тънеше в мрак. Той се огледа за бутон за осветлението, обаче не видя нищо подобно. Всъщност откакто беше тук, не беше видял нито един електрически уред. Нито телефони, нито лампи, нито часовници. Отдавна беше изконсумирал сандвича и парчето шоколад и пак беше гладен. Стана и отиде до прозореца, където беше малко по светло. Само той ли беше останал? Защо се бавеха толкова? Небето беше като тъмносин купол, осеян с грамадни заврънкулки от звезди, сякаш излезли изпод четката на Ван Гог, които не се виждаха в Бруклин. Запита се къде се намира и какво се е случило с бележката, която гонеше. Безкрайно съжаляваше, че не е взел книгата, която беше в училищната му раница, останала в първата класна стая. Представи си как родителите му приготвят вечерята в кухнята — на печката ври ястие, баща му си тананика някаква ужасяващо старомодна мелодия, на плота стоят две чаши с червено вино. За пръв път усети, че му липсват. Внезапно вратата се отвори с трясък, появи се директорът, говорейки на някого зад себе си:

— … кандидат? Чудесно — заяви саркастично. — Да го видим този кандидат. И донесете свещи, да му се не види! — Извърна се и седна до масата. На места ризата му беше станала прозрачна от пот. Нищо чудно да беше пийнал нещо след последната си среща с Куентин. — Здравей, младежо. Седни.

Куентин се подчини. Фог закопча най-горното копче на ризата си и гневно извади от джоба си вратовръзка.

След него влязоха тъмнокосата жена, старецът с въженцата и шишкото с гущера. Последваха ги останалите преподаватели, които следобеда бяха преминали през класната стая. Някой се подпряха на стените, други се сгушиха в ъглите — оглеждаха момчето и си шепнеха помежду си. Татуираният също беше тук — вмъкна се незабелязано, тъкмо когато вратата се затваряше.

— Май догодина ще го направим в голямата зала — промърмори директорът, после се обърна към младата русокоса жена, която беше накарала Куентин да нарисува картата: — Пърл, ела по-близо. А ти, Куентин, седни.

Момчето вече седеше, затова само придърпа стола си по-близо до масата.

Фог извади от джоба си неразпечатана колода карти, от другия измъкна няколко петцентови монети и ги хвърли на масата. Двамата с Куентин едновременно посегнаха да ги сложат една върху друга.

— Да започваме. — Директорът плесна с ръце и потри длани. — Покажи ни своята магия. — Отново седна на стола и скръсти ръце.

"Нали вече минахме този тест?" — каза си Куентин. Опита се да изглежда невъзмутим, но умът му беше в състояние на свободно падане. Бавно разопакова колодата и сякаш се наблюдаваше от километри разстояние, видя как ръцете му покорно разбъркаха картите. Помъчи се да си спомни фокус, който не беше направил първия път. Някой се покашля.

Подхвана първия си трик, но Фог го спря:

— Не, не така! Искам да видя истинска магия!

Потропа по масата с кокалчетата на пръстите си и пак седна, без да откъсва поглед от момчето. Очите му бяха млечно сини и не приличаха на очи на човешко същество.

— Не разбирам какво искате — пророни Куентин, сякаш беше забравил репликата си в училищната пиеса и молеше да му я подадат. — Какво разбирате под истинска магия?

— Ами, не знам. — Фог иронично се усмихна и огледа преподавателите. — Ти ми кажи.

Куентин разбърка още няколко пъти картите, за да спечели време. Чудеше се как да постъпи. Би направил всичко, стига да му кажеха какво искат. "Ето какво било да се провалиш" — каза си той и се огледа, но присъстващите го наблюдаваха невъзмутимо или избягваха погледа му. Никой нямаше да му помогне. Щеше да се върне в Бруклин. Обзе го гняв, като усети, че се просълзява. Ужасно му се искаше да не му пука, но все едно падаше назад и потъваше в себе си, а там нямаше нищо, което да му даде опора. Това беше изпит, който не можеше да изкара.

Всъщност изобщо не беше изненадан. Само се чудеше докога ще продължат изтезанието му.

— Стегни се, Куентин! — извика Фог и щракна с пръсти. — Събуди се! — Пресегна се през масата и грубо сграбчи дланите му. Силните му пръсти, необичайно сухи и горещи, насилваха пръстите на момчето в положения, в които те отказваха да бъдат. — Например така! И така!

— Добре, стига! — Куентин се опита да се освободи от хватката му. — Престанете!

Само че директорът не престана. Присъстващите неловко запристъпваха от крак на крак, някой прошепна нещо. Фог сгъна пръстите на момчето, после ги разтвори толкова много, че Куентин изпита болка. Стори му се, че между дланите им проблясват мълнии.

— Престанете! — извика Куентин и дръпна ръцете си.

Изненада се колко приятно се почувства от изблика на гняв. Настъпи тишина — явно всички бяха потресени от реакцията му. Той си пое дълбоко въздух и го издиша през носа. Стори му се, че така донякъде се освободи от отчаянието си. До гуша му беше дошло да го преценяват и изпитват. През целия си живот се беше подчинявал, но всичко си имаше граници.

Фог отново говореше, но той не го слушаше. Беше започнал тихичко да рецитира нещо… нещо познато. След секунда осъзна, че думите не бяха английски, а от чуждия език, който си беше измислил този следобед. Тогава си каза, че езикът е много рядък; говореха го само обитателите на малък океански архипелаг — райско местенце с горещ климат, подканващ към леност. Като картина на Гоген, на която са изобразени брегове, покрити с черен пясък, хлебни дървета, сладководни извори и гневно смръщен бог на вулканите. Този език изобилстваше с цинични изрази, а Куентин го говореше свободно, без следа от акцент. Думите, които изричаше, не бяха молитва, а по-скоро заклинание.

Той престана да разбърква картите. Нямаше връщане назад. Всичко около него започна да се движи на забавен каданс, сякаш помещението се беше изпълнило с лепкава, но напълно прозрачна течност, в която хора и предмети плуваха бавно и спокойно. С изключение на Куентин, чиито движения бяха бързи. Той хвана колодата с две ръце и леко я подхвърли към тавана, сякаш освобождаваше гълъбица. Картите се разпиляха като метеорит, загубил целостта си при попадане в земната атмосфера, закръжиха надолу и се подредиха върху масата, образувайки къщичка. Макар и доста импресионистична, тя бе копие на сградата, в която се помещаваше училището. Последните две — асо пика и асо купа, се облегнаха една срещу друга, за да направят покривчето над часовниковата кула.

В стаята се възцари мъртвешка тишина. Никой не помръдваше. Директорът Фог сякаш се беше вкаменил на стола си. Куентин беше настръхнал, но се чувстваше спокоен и господар на положението. Пръстите му оставяха във въздуха почти невидими фосфоресциращи следи. Той се приведе и лекичко духна къщичката от карти, която се срути и се превърна в грижливо подредена колода. Куентин я взе и разпери като ветрило картите, все едно беше крупие на блекджек. Всички карти бяха дами — не само от стандартния комплект, но и от несъществуващи комплекти в различни цветове, зелено, жълто и синьо. Дама рога, дама часовници, дама пчели, дама книги. Някои бяха облечени, други — безсрамно разголени. Някои бяха с лицето на Джулия, други носеха образа на красивата лекарка от спешната помощ.

Директорът не откъсваше поглед от Куентин. Другите — също. Той отново събра картите, без усилие скъса колодата на две, после още на две и хвърли парченцата към присъстващите. Всички, освен Фог машинално се отдръпнаха. Директорът се изправи, столът му се прекатури.

— Кажете ми къде съм — прошепна Куентин. — Кажете ми какво правя тук. — Сграбчи в шепата си петачетата, само че това вече не бяха монети, поставени една върху друга, а дръжката на бляскав меч, който той с лекота извади от масата, сякаш до този момент острието бе забито там чак до ръкохватката. — Кажете ми защо съм тук — повтори, този път по-високо. — И ако това не е Филория, нека някой ми обясни къде се намирам, мамка му!

Подържа острието на милиметри от носа на Фог, после прехвърли меча в другата си ръка и го заби в масата. Директорът не помръдна. Оръжието завибрира и Куентин неволно подсмръкна. Последната светлина отвъд прозореца угасна. Настъпи нощта.

— Така-а-а-а… — най-сетне пророни Фог. Отмести стола си и се изправи. Извади от джоба си грижливо сгъната носна кърпа и избърса челото си. — Според мен всички ще се съгласят, че това беше майсторски трик.

Някой — старецът с въженцата — окуражаващо стисна рамото на Куентин, после с изненадваща сила издърпа меча от масата и го остави встрани. Присъстващите колебливо заръкопляскаха и скоро овациите преминаха в бурни аплодисменти.

Елиът

Спомените за случилото се по-късно почти бяха заличени от съзнанието на Куентин. В едно обаче беше сигурен — че е пренощувал в училището. Беше капнал от умора, изчерпан и без сили, сякаш излизаше от упойка. Вече дори не беше гладен, само жадуваше за сън. Стана му неловко, но преподавателите сякаш нямаха нищо против. Ван дер Веге — така се наричаше чернокосата жена — му каза, че е напълно нормално да е изтощен, след като е направил първото си Елементарно Заклинание (каквото и да означаваше това). Добави, че родителите му са уведомени за местонахождението му и не се тревожат за него. На Куентин вече му беше все едно. Единственото му желание беше да заспи.

Заедно с чернокосата изкачи (по-точно тя го пренесе на ръце) около десет хиляди стъпала, докато се озоваха пред тежка врата, зад която се намираше малка стая с много меко пухено легло, застлано с искрящо бели чаршафи. Той се просна на него направо с обувките. Госпожа Ван дер Веге му ги свали, което го накара да се почувства като невръстно детенце. После го зави и той заспа още преди вратата да се затвори подир нея.

На другата сутрин се събуди объркан и цяла минута се чуди къде се намира. Остана в леглото и се опита да свърже спомените от предишния ден. Беше петък, което означаваше, че сега трябва да е на училище. Вместо това се беше събудил в непозната стая. Отгоре на всичко се оказваше, че си е легнал направо с дрехите. Изпита съжаление и срам, сякаш се беше напил на купон с почти непознати хора и беше окупирал спалнята на домакина. Дори му се струваше, че има лек махмурлук.

Какво се беше случило снощи? Какво беше сторил? Спомените му бяха объркани. Случките бяха като сън — как иначе? — обаче нямаше усещането, че е сънувал. И тази стая не беше сън. Навън изграчи врана и тутакси млъкна, като че ли се засрами. Отново се възцари гробна тишина.

Куентин се огледа. Стаята имаше дъгообразна форма, на стените бяха монтирани шкафове от тъмно дърво. Обзавеждането се състоеше от писалище във викториански стил, скрин и огледало. Леглото беше поставено в дървена ниша. Външната стена беше заета от вертикални прозорчета. Не можеше да се отрече, че стаята е много уютна. И засега нямаше признаци на опасност. Може би приключението не беше пълна катастрофа. Така или иначе вече беше време за ставане. Трябваше да приключи със загадките и да разбере какво се случва.

Стана и отиде до едно прозорче. Беше ранна утрин, навън се стелеше мъглица, а той гледаше отвисоко — толкова отвисоко, че короните на дърветата се намираха някъде долу. Беше спал десет часа. Загледа се в зелената морава — безлюдна и безмълвна. Край прозореца прелетя врана, размахвайки лъскавите си синьо-черни криле.

На писалището имаше бележка — уведомяваха го, че директорът Фог го чака да закусят заедно. На долния етаж Куентин откри баня като в общежитията с кабинки с душове, дълги редици големи порцеланови умивалници и купчини грижливо сгънати бели пешкири. Той застана под душа и остави горещата вода да го облива, докато се почувства чист и нервите му се отпуснаха. Беше странно да не е на училище, а да се впуска в приключение на непознато място, макар и доста съмнително. Усещането беше прекрасно. Наум изчисли какви поражения ще нанесе отсъствието му на дома му в Бруклин — засега бяха в приемливи граници. Поприглади с длани смачканите си дрехи и заслиза по стълбището.

В сградата нямаше жива душа. Не беше очаквал официално посрещане, но поне двайсет минути се лута из дълги коридори, гостни и класни стаи. Най-сетне го намери икономът, който предишния ден му беше поднесъл сандвич, и го заведе в кабинета на директора — малко помещение, изпълнено почти до краен предел от бюро с размерите на брониран танк. На полиците по стените бяха подредени книги и старовремски месингови инструменти.

Фог се появи след малко. Беше се издокарал със светлозелен ленен костюм и жълта вратовръзка. Държеше се безцеремонно, без да прояви нито следа от смущение или друго чувство, свързани със сцената от предишната вечер. Обясни, че вече е закусил, но Куентин може да се храни, докато разговарят.

— Така. — Той плесна с длани по коленете си и повдигна вежди. — Първо, най-важното — магията е истинска. Предполагам, че може би сам си стигнал до това заключение.

Куентин не продума. Нито пък помръдна. Взираше се в една точка зад рамото на директора. Разбира се, това беше възможно най-елементарното обяснение на случилото се предишната вечер. Едно вътрешно гласче — онова, на което най-малко се доверяваше, му нашепваше да прегърне тази идея. Само че той не го послуша, защото гласът на здравия разум му напомни за всичко, случило се с него през живота му. Прекалено дълго бе търпял разочарования, прекалено дълги часове бе копнял за нещо подобно, за доказателство, че реалният свят не е единственият. Неохотно се беше примирявал с неоспоримото доказателство, че на практика е точно така. Нямаше толкова лесно да се хване на въдицата. Щеше да е като да открие, че любим човек, когото смята за мъртъв, всъщност е жив и здрав.

Затова остави Фог да говори.

— В отговор на въпроса ти от снощи ще те информирам, че се намираш в Брейкбилския колеж за магии. — Той млъкна, докато икономът постави на масата поднос с покрити блюда и сръчно махна капаците, все едно беше сервитьор от рум сървис. — На базата на показаното от теб на вчерашните изпити решихме да ти предложим място в нашето учебно заведение. Впрочем опитай бекона, много е вкусен. В местната ферма хранят прасетата с орехи и сметана.

— Предлагате ми да постъпя във вашия колеж, така ли?

— Да. Ще учиш тук вместо в традиционен университет. Ако помещението, в което преспа, ти харесва, това ще бъде твоята стая.

— Ама аз не мога просто да… — Куентин не знаеше как да вмести в едно изречение аргументите си против тази абсурдна идея. — Извинете, малко съм объркан. Казвате, че трябва да отложа постъпването си в университета, така ли?

— Не, драги мой. Няма да го отложиш, а ще се откажеш. "Брейкбилс" ще е твоят университет. — Директорът говореше така, сякаш десетки пъти беше произнасял тази реч. — Няма да се запишеш в някое от най-престижните висши учебни заведения. Няма да ходиш на лекции с приятелите си от гимназията. Няма да имаш честта да те изберат за член на престижно научно дружество, няма да бъдеш набелязан от агентите на могъща компания. Това не е лятно училище, младежо. Това е университетът на университетите.

— Тоест ще уча четири години…

— Всъщност пет.

— … след които ще получа диплома за какво? Бакалавър по магия? — Всъщност идеята беше направо комична. — Невероятно е, че водим този разговор — добави, без да адресира репликата си конкретно към Фог.

— След пет години ще бъдеш маг, Куентин. Известно ми е, че това не е професия, която всеки би избрал. Никой няма да знае с какво се занимаваш тук. Ще се откажеш от приятелите си, от мечтите си за кариера, от всичко. Ще загубиш един свят, но ще получиш друг. "Брейкбилс" ще стане твоят свят. Давам си сметка, че подобно решение не се взема лесно.

"Имаш право" — каза си Куентин. Отмести чинията си и скръсти ръце. Най-важното сега беше да спечели време.

— Как ме открихте?

— За тази цел имаме специално приспособление. — Фог посочи полицата, на която бяха наредени какви ли не глобуси: съвременни и старинни, бели лунарни, тъмносини небесни и тъмносиви глобуси с абсурдно неточни континенти. — То намира младежи като теб, увлечени по магията, защото улавя трикове, изпълнявани машинално от нерегистрирани илюзионисти, сред които си и ти. Вероятно е прихванал твоя фокус "Изчезващото петаче". И ние си имаме скаути. Например твоят странен приятел Рики. — Той докосна лицето си, все едно показваше брадата на Рики.

— Ами жената с плитките? Онази от спешна помощ. И тя ли е скаутка?

Фог се навъси:

— С плитки ли? Нима я видя? — Изведнъж лицето му се промени: — Тя е особен случай. Нещо като нещатна сътрудничка, както бихте се изразили вие, младите.

Куентин трескаво се питаше как да спечели още малко време. Можеше да поиска брошура за учебното заведение. Пък и досега изобщо не беше станало дума за стипендия. Въпреки поговорката, че на подарен кон зъбите не се гледат, все пак не знаеше нищичко за този колеж. И ако наистина беше за магии, какво му гарантираше, че не е попаднал на треторазредно учебно заведение? Налагаше се да разсъждава практично. Не биваше да се обвърже с някакъв общински колеж по магьосничество, след като можеше да следва в еквивалента на Харвард.

— Не искате ли да видите резултатите ми от изпита САТ?

— Видях ги — търпеливо отговори Фог. — Имам и друга информация. Но вчерашният изпит ни беше напълно достатъчен. Приемът тук е много ограничен. Съмнявам се, че на континента съществува друго учебно заведение, предназначено само за отбрани кандидати. Това лято проведохме шест изпита за двайсет места. Само двама издържаха вчерашния тест — ти и момчето с татуировките. Твърди, че се казва Пени, но се съмнявам, че това е истинското му име. И така, това е единственото училище за магии в цяла Северна Америка. — Фог се отдръпна назад. Изглежда, изпитваше удоволствие от притеснението на Куентин. — Има едно в Обединеното кралство, две в Европа, четири в Азия и така нататък. Също в Нова Зеландия, макар да не знам защо. Хората се отнасят с пренебрежение към американското магическо изкуство, обаче аз те уверявам, че нашият колеж отговаря на всички международни стандарти. Представяш ли си, в Цюрих още преподават окултната отживелица френология!

Нещо малко, но тежко, тупна върху бюрото му и издрънча. Той се наведе да го вземе — беше сребърна статуйка на птичка, която сякаш потрепваше.

— Горкичкото мъниче. — Фог я помилва с голямата си длан. — Някой се опита да го превърне в истинска птица, но не успя. То се мисли за хвъркато, обаче е прекалено тежко, за да лети. — Металното птиче тихо изцвърча, звукът напомняше прещракване на незареден пистолет. Директорът въздъхна и го пъхна в едно чекмедже. — Непрекъснато се хвърля през прозорците и пада върху живия плет… Така. — Той се приведе и допря пръстите си така, че образуваха колибка. — Ако решиш да учиш тук, ще направим малка магия на родителите ти. Разбира се, ще знаят, че си в "Брейкбилс", но ще мислят, че си в много престижно частно учебно заведение — което не е далеч от истината, — и много ще се гордеят с теб. Магията е безболезнена и много ефикасна, стига да не изтърсиш нещо прекалено очевидно… И още нещо — започваш веднага. Началото на семестъра е след две седмици, ето защо ще пропуснеш остатъка от учебната година в гимназията. Всъщност не биваше да ти го казвам, преди да изготвим документите ти.

Фог извади писалка и купчина изписана хартия, която напомняше мирен договор от осемнайсети век между две държави.

— Пени подписа вчера — додаде той. — Светкавично си взе изпита това момче. Е, приемаш ли?

"Виж го ти, прилага ми триковете на пътуващите търговци" — помисли си момчето. Фог сложи пред него договора и му подаде писалката — много дълга и дебела като пура. Куентин я взе, но се поколеба. Беше нелепо. Наистина ли беше готов да се откаже от всичко? От приятелите си, от Джеймс и Джулия, от мечтите си за кариера, за която се бе подготвял толкова дълго. И в името на какво? В името на тази странна шарада, този непонятен сън и на тази глупава шега ли?

Загледа се през прозореца. Фог невъзмутимо го наблюдаваше и го чакаше да попадне в капана. Дори да му пукаше, с нищо не издаваше чувствата си. Металното птиче, което беше излетяло от чекмеджето, се блъсна в ламперията.

В този момент непосилен товар внезапно падна от плещите на Куентин. Сякаш се отърси от тежест, потискала го през целия му живот — невидим албатрос, гранитен воденичен камък, който изчезна безследно. Той почувства лекота, още малко и щеше да полети като балон. Тук щяха да го направят маг и единственото, което искаха от него, бе да подпише. Да му се не види, какво имаше да му мисли? Разбира се, че щеше да подпише. Открай време мечтаеше за това, само че преди години беше решил, че мечтата му никога няма да се сбъдне. А сега осъществяването й бе съвсем реално. Най-сетне се беше озовал от отвъдната страна, преминал беше през огледалото. Щеше да подпише договора и да стане велик илюзионист. Иначе за какво живееше?

— Добре — промълви тихо. — Приемам. При едно условие — да започна веднага и да остана в онази стая. Не искам да се връщам у дома.

Не го принудиха да се върне вкъщи. Вещите му пристигнаха в куфари на колелца и сакове, подготвени от родителите му, които (Фог беше изпълнил обещанието си) някак си се бяха примирили с мисълта, че единственото им дете ненадейно зарязва гимназията по средата на учебната година и се прехвърля в загадъчна образователна институция, за която никога не са чували. Куентин бавно разопакова дрехите и книгите си и ги прибра в шкафовете в стаичката си. Изпитваше към тях само отвращение, защото принадлежаха на предишното му аз и на предишния му живот, от който се беше отрекъл. Липсваше му само вехтата тетрадка, която му беше дала жената от спешна помощ. Сякаш беше потънала вдън земя. Беше я оставил в залата за изпити, защото предполагаше, че ще се върне там, но когато я потърси, тетрадката беше изчезнала. Директорът и икономът заявиха, че не са я виждали и не знаят какво е станало с нея.

Той се сети за Джеймс и Джулия. Бог знае какво си мислеха за него. Дали й липсваше? Дали, след като вече го нямаше, щеше да осъзнае, че е направила погрешен избор? Можеше да им се обади, но какво щеше да им каже? Запита се какво щеше да се случи, ако приятелят му беше взел плика от лекарката. Може би и той щеше да се яви на изпита. Може би това беше част от теста.

Изпита нещо странно — поолекна му на душата. Престана да се подготвя за удара на съдбата и за пръв път си каза, че може би това няма да се случи.

Тъй като нямаше какво да прави, той бродеше из грамадната къща. Директорът и преподавателите бяха любезни, когато налетеше на тях, но бяха прекалено заети да се занимават с него. Усещането беше като да се намира в луксозен морски курорт, когато сезонът е свършил и в хотела няма нито един гост освен него. Накъдето и да се обърнеше, виждаше празни стаи и градини, пусти отекващи коридори. Хранеше се сам в стаята си и често ходеше в библиотеката. Разбира се, разполагаха с пълните събрани съчинения на Кристофър Пловър, и то в луксозна подвързия. Веднъж откри как да се качи в часовниковата кула и цял следобед съзерцава люлеещото се махало и работата на сложния механизъм, докато лъчите на залязващото слънце проникнаха през грамадния циферблат.

Понякога без причина избухваше в смях. Плахо експериментираше с идеята, че е щастлив, само дето не беше свикнал с това състояние на духа. Общо взето случващото се беше абсурдно. Щеше да изучава изкуството на магията! Или беше най-великият гений на всички времена, или най-големият глупак. Но поне го гризеше любопитство какво ще му се случи по-нататък. От известно време наистина му беше интересно. Действителността в Бруклин беше безсъдържателна и безсмислена. В "Брейкбилс" беше различно. Тук всичко беше съществено, изпълнено със съдържание. В предишния си живот той беше на границата на тежка депресия, дори нещо по-лошо — бе на границата да започне да се ненавижда, причинявайки си неизлечима душевна травма. Сега обаче се чувстваше като Пинокио — дървеното човече, превърнало се в момче от плът и кръв. Или пък беше обратното — превърнали го бяха от истинско момче в нещо друго. Така или иначе промяната беше положителна. "Брейкбилс" не беше Филория, но и това го задоволяваше.

Не беше сам непрекъснато. От време на време зърваше отдалеч Елиът да тича през моравата или да седи на някой перваз, да гледа през прозореца или разсеяно да прелиства книга. Изтънченото му лице бе изпълнено с меланхолия, сякаш смяташе, че мястото му е другаде и че е попаднал тук по някакво недоглеждане свише, стараейки се да се примири с положението си.

Един ден Куентин вървеше покрай моравата и се натъкна на Елиът, който се беше облегнал на един дъб, пушеше цигара и четеше книга. Намираше се горе-долу на същото място, където беше при запознанството им.

— Искаш ли цигара? — попита учтиво и извади пакет "Мерит Лайт". Не бяха разговаряли след първия ден на Куентин в "Брейкбилс". — Контрабандни са — добави. Очевидно не беше разочарован, че момчето отказа предложението. — Чеймбърс ми ги купува. Веднъж го спипах в избата да опитва вино от частната колекция на директора — "Еленски скок", реколта деветдесет и шеста. Стигнахме до споразумение. Той е симпатяга, не е редно да го изнудвам. И рисува добре за аматьор, само дето стилът му е старомодно реалистичен. Веднъж му разреших да ме нарисува — с дрехи, разбира се. Подозирам, че за него импресионизмът не съществува.

Куентин никога не беше виждал толкова поразяващо превзет човек, затова не знаеше как да реагира. Повика на помощ цялата мъдрост, която бе натрупал през живота си в Бруклин.

— Цигарите "Мерит" са за мацки — заяви той.

Елиът одобрително го изгледа.

— Абсолютно си прав. Само че са единствените, които ми понасят. Пушенето е отвратителен навик. Хайде, запали с мен.

Куентин посегна към пакета, осъзнавайки, че се озовава на непозната територия. Беше пипал цигари — те бяха често срещан реквизит при фокусите, но никога не беше пушил. Накара цигарата да изчезне чрез простичък трик с палеца и дланта, после щракна с пръсти, за да я върне обратно.

— Казах ти да запалиш, не да я опипваш! — сопна се Елиът. Промърмори нещо, после също щракна с пръсти. Пламък като от запалка изригна от показалеца му. Куентин се наведе и вдиша дима.

Изпита усещането, че белите му дробове са били смазани и после кремирани. Цели пет минути кашля неспирно. Елиът се разсмя толкова силно, че му се наложи да седне. Лицето на Куентин беше мокро от сълзи. Насили се още веднъж да дръпне от цигарата и повърна в храстите.

Двамата прекараха заедно целия следобед. Може би Елиът беше гузен, задето беше дал цигара на момчето, или пък беше решил, че скуката от самотата е още по-голяма от скуката в компанията на Куентин. Разведе го из кампуса и го открехна за някои тънкости относно "Брейкбилс".

— Всеки новак ще забележи, че тук времето е необичайно топло за ноември. Знаеш ли защо? Защото при нас още е лято. Древни магии не позволяват на хората, минаващи с лодки по реката, да видят нашата сграда и парка, пречат и на разни любопитковци случайно да се натъкнат на нея. Само че някъде през 1950 г. времето тук започнало да се отклонява от оста си. С всяка изминала година отклонението се увеличава. В общи линии няма причини за притеснение, но малко изоставаме от общоприетата норма. С два месеца и двайсет и осем дни, плюс-минус няколко часа.

Куентин не знаеше дали е редно да покаже безкрайното си учудване, или да симулира безразличие. Затова смени темата и попита за учебната програма.

— През първата година нямаш избор относно програмата. Хенри… — Елиът винаги наричаше директора с малкото му име — … кара всички да правят едно и също. Умен ли си?

Нямаше начин отговорът на този въпрос да не прозвучи самохвално.

— Май да — смотолеви Куентин.

— Не се притеснявай, всички тук са гении. Щом са те довели за изпита, значи си най-умният в училището си и превъзхождаш дори преподавателите. Тук всеки е бил най-умната маймунка на своето дърво. Само че сега всички сме събрани на едно дърво. Подготви се за неприятни мигове. Кокосовите орехи не са достатъчно. За пръв път в живота си ще се състезаваш с равни на теб и с по-гениални. Няма да ти хареса. Работата също не е каквато си мислиш. Не става въпрос само да размахаш магически жезъл и да произнесеш думи, за които се предполага, че са латински. Съществуват ред причини, поради които повечето хора не могат да го направят.

— И какви са тези причини?

— Които пречат на болшинството хора да станат магове ли? Ами… — Елиът вдигна костеливия си пръст. — Първо, много е трудно, а те не са достатъчно умни. Второ, много е трудно, а те не са достатъчно отчаяни, че да се бъхтят до постигане на успех. Трето, липсват им напътствията на отдадените на работата си и харизматични преподаватели в колежа "Брейкбилс". Четвърто, липсва им непоколебимата морална устойчивост, необходима за отговорно боравене със страшните магически сили. И пето — Елиът вирна палец, — някои притежават всички тези качества и все пак не стават за магове. Никой не знае причината. Те произнасят думите, размахват ръце и нищо не се случва. Разбира се, ние не сме сред тях. Ние го притежаваме, каквото и да е то.

— Не съм сигурен, че притежавам морална устойчивост.

— Аз също. Според мен тя не е задължителна.

Известно време не продумаха. Тръгнаха по идеално правата алея, от двете страни на която се издигаха високи дървета и която водеше обратно към моравата. Елиът отново запали цигара.

— Виж, не ти се бъркам — промълви Куентин, — но сигурно знаеш някаква магия за премахване на вредата от никотина.

— Много мило, че попита. През две седмици след пълнолуние принасям в жертва девствена ученичка, като използвам сребърен скалпел, изработен от швейцарец албинос. Който също е девствен. Белите ми дробове се прочистват на мига.

След тази случайна среща Куентин се виждаше с Елиът почти всеки ден. Дългучът отдели цял следобед да научи новака как да се ориентира в лабиринта от жив плет, разделящ Къщата от моравата "Сийгрейв", носеща името на предишен директор, който я създал през осемнайсети век. Сред лабиринта бяха разположени шест фонтана и всеки беше назован на някой директор, обикновено покойник, но си имаше и прякор, създаден от подсъзнанията на поколения питомци на колежа. Храстите от лабиринта бяха оформени като едри животни — мечки, слонове и други по-трудно различими същества. За разлика от обикновените храсти тези се движеха — пристъпваха много бавно и тромаво сред листака като хипопотами, нагазили в африканска река.

Последния ден, преди започване на занятията, Елиът и Куентин заобиколиха Къщата и застанаха пред фасадата, гледаща към река Хъдсън. Широки каменни стъпала водеха от терасата към красив викториански навес за малки плавателни съдове. Двамата решиха, че на всяка цена ще се повозят с лодка, макар че досега не бяха хващали гребла. Елиът изтъкна, че след като са гениални магове, все някак ще се справят с една проста лодка.

Пуфтяха, напъваха се, но накрая избутаха във водата дълъг двуместен скул, при това без да се наранят или да се ядосат един на друг, че да се откажат от плаването. След няколко неуспешни опита най-после обърнаха лодката в желаната посока и бавно загребаха. Ентусиазмът им не беше помрачен нито от несръчността им, нито от факта, че Куентин изобщо не беше във форма, а Елиът хем не беше във форма, хем бе закоравял пушач.

След около километър лятото изведнъж свърши, стана студено и мрачно. Елиът обясни, че са излезли извън обсега на магията, която пази "Брейкбилс" от любопитни очи, и че отново е ноември. В продължение на двайсет минути гребяха ту напред, ту назад, наблюдаваха как небето променя цвета си и усещаха как температурата се понижава, покачва и пак се понижава.

На връщане бяха капнали от умора, затова оставиха лодката да плава по течението. Елиът се настани удобно, запали цигара и заразказва. Заради надменното му поведение Куентин беше решил, че новият му приятел е от богаташко семейство, живеещо в Манхатън, но се оказа, че всъщност Елиът е израснал във ферма в Източен Орегон.

— Нашите получават пари, за да не отглеждат соя — обясни той. — Имам трима по-големи братя. Великолепни екземпляри — добродушни и дебеловрати атлети, които се наливат с бира и ме съжаляват. Баща ми все разправя, че не знае какво се е случило. Предполага, че се е надрусал, преди да ме направи, затова не съм наред. — Смачка цигарата си в стъклен пепелник, който балансираше на коляното си, и запали друга. — Мислят, че съм в специално училище за компютърни гении и хомосексуалисти, затова през ваканциите оставам в колежа. На Хенри му е все едно. Не съм си бил у дома, откакто постъпих тук. Вероятно ме съжаляваш — подхвърли небрежно. Върху дрехите си беше облякъл домашен халат и приличаше на дрипав принц. — Недей. Много съм щастлив. Някои хора не могат да се реализират без семействата си, което си е съвсем в реда на нещата. Обаче има и други начини.

Едва сега Куентин осъзна, че зад фасадата на високомерно безразличие Елиът прикриваше истинските си проблеми. Досега се беше смятал за нещо като местен шампион по злочестие, но се запита дали новият му приятел не го превъзхожда и в това отношение.

Докато бавно се носеха по течението обратно към колежа, покрай тях минаваха други лодки, платноходи, туристически корабчета. Хората в тях бяха намръщени и навлечени с дебели дрехи, за да се предпазят от студа. Не усещаха августовската жега, не знаеха, че всъщност им е топло. Древното заклинание не им позволяваше да проникнат във вълшебното място.

Магия

— Магията не е наука, нито изкуство, нито религия. Да бъдеш маг е призвание и професия. Когато правим магии, не се молим на бог. Разчитаме на волята и познанията си, както и на способността си да предизвикаме определена промяна в света. Това не означава, че разбираме магията, както физиците разбират функциите на субатомните частици. Не, май и те още не са наясно по този въпрос… Така или иначе и ние не разбираме и не можем да разберем същността и произхода на магията, както дърводелецът не проумява защо расте дадено дърво. Не му и трябва. Работи с онова, което има.

Подчертавам обаче, че е много по-трудно, по-опасно, но и по-интересно да си маг, отколкото дърводелец.

Лекцията четеше преподавателят Марч — червенокосият шишко с гущера, когото Куентин беше видял за последно в деня на изпита. Обикновено пълничките хора са симпатични и с ведър характер, но Марч явно правеше изключение.

Сутринта Куентин откри, че Къщата, до вчера празна и безлюдна, гъмжи от народ — от шумни младежи, които тътреха куфарите си по стълбището и от време на време с трясък отваряха вратата на стаята му, поглеждаха го и я затръшваха. Той изпита горчиво разочарование. Беше свикнал да броди сам из Къщата като неин безспорен господар или поне като секретар на Елиът. Оказа се обаче, че в "Брейкбилс" учат още деветдесет и девет младежи, разделени на пет курса. Бяха пристигнали тази сутрин за първия ден от семестъра и си защитаваха правата. Всички, с изключение на Куентин, бяха с униформи — раирани сака и вратовръзки за момчетата, бели блузи и тъмни карирани поли за момичетата.

— Сакото и вратовръзката са задължителни, освен когато си в стаята си — обясни Фог. — Има и още правила, които ще научиш от другите колежани. Повечето момчета сами избират вратовръзките си. В това отношение сме склонни към компромис, но не злоупотребявай с търпението ми. Всяка крещяща вратовръзка ще бъде конфискувана и ще бъдеш принуден да носиш униформената, за която, макар и да не съм специалист в тази област, знам, че е ужасно старомодна.

В дрешника си Куентин намери няколко тъмносини и светлокафяви раирани сака, комбинирани с официални ризи. Повечето изглеждаха чисто нови, само някои бяха леко протрити на лактите и миришеха (но не неприятно) на нафталин и тютюнев дим. Той се преоблече и застана пред огледалото. Би трябвало да ненавижда униформата, обаче той се влюби в нея. Още не се чувстваше като истински маг, но поне можеше да изглежда като такъв. На всяко сако беше избродиран герб — златна пчела и златен ключ на черен фон, обсипан с миниатюрни сребърни звездички. След време забеляза, че същият мотив е втъкан в килимите и завесите и гравиран на паркета.

Сега седеше в голяма аудитория с грамадни прозорци от двете страни. Четирите реда елегантни дървени чинове бяха разположени амфитеатрално. Пред тях имаше голяма черна дъска и масивна каменна демонстрационна маса, покрита с дълбоки вдлъбнатини и драскотини. Класът се състоеше от двайсет униформени колежани, които приличаха на обикновени тийнейджъри, опитващи се да изглеждат като непукисти. Куентин подозираше, че поне половината са победители от конкурса за таланти в областта на науката и от шампионата по правопис. Знаеше със сигурност, че едно от момичетата беше председателствало експерименталния съвет на Обединените нации и бе успяло да прокара закона за забрана на ядрените опити в океана с цел запазване на застрашената от изчезване морска костенурка.

Всъщност миналите им успехи вече нямаха значение, но атмосферата беше напрегната, сякаш нервите на всички бяха опънати до краен предел. Изведнъж му се прииска да е в лодката заедно с Елиът.

Марч замълча за момент, после каза:

— Да видим какво умеете. Куентин Колдуотър, излез пред класа, ако обичаш. — Говореше сърдечно и жизнерадостно, сякаш се канеше да му връчи награда. — Застани до мен. Ще ти дам реквизит.

Порови в джобовете си, извади прозрачно стъклено топче и го сложи на масата.

Настъпи гробна тишина. Куентин знаеше, че това не е истински тест, а нещо като нагледен урок. Само че докато слизаше по широките стъпала, усети, че краката му сякаш са се превърнали в кокили. Другите ученици се взираха в него с безразличието на спасили се от изпит.

Той застана до Марч. Топчето беше малко, може би с обиколката на петаче, следователно нямаше да е трудно да го скрива и изважда от ръкава на униформеното си сако. "Сега ще им покажа какво мога" — помисли си той. От напрежение ушите му забучаха. Заизважда топчето ту от едната, ту от другата си ръка, от устата и от носа си. Публиката го възнагради с откъслечни кискания. Напрежението го напусна и той се развихри. Подхвърли топчето толкова високо, че то едва не се удари в тавана, приведе се и топчето падна в трапчинката под кръста му. Някой забарабани с пръсти по чина си. Избухнаха бурни ръкопляскания.

За финалния си номер Куентин се престори, че разбива топчето с тежкото метално преспапие, като в последния миг размени стъклената сферичка с ментов бонбон, случайно останал в джоба му, който силно изхруска и на мястото му остана достоверна купчинка бял прах. Той намигна на публиката и се извини на Марч, после го помоли да му даде носната си кърпа. Преподавателят посегна да я извади и откри топчето в джоба на сакото си.

Първокурсниците заръкопляскаха още по-силно. Куентин се поклони. "Не е зле" — помисли си. Само половин час след началото на учебната година се беше превърнал в герой.

— Благодаря, Куентин — раболепно каза Марч. — Беше много поучително. Върни се на мястото си. Алис, готова ли си да ни покажеш уменията си?

Обръщаше се към дребничко намусено момиче, седнало на последния ред. Алис не се изненада, че е избрана. Изглеждаше като човек, който непрекъснато очаква да му се случи най-лошото. Слезе по стъпалата, взирайки се напред, сякаш вървеше към бесилото, и безмълвно взе топчето, което й подаде преподавателят. Застана зад демонстрационната маса, която й стигаше до гърдите, остави топчето на каменната плоча и зажестикулира над него. Изглеждаше сякаш разговаря чрез знаци или намотава около пръстите си невидими конци. Държеше се така, като че ли не прави нищо особено. Поведението й беше коренно противоположно на парадирането на Куентин. Тя се втренчи в топчето толкова напрегнато, че в един момент като че ли стана кривогледа. Устните й замърдаха, но от тях не се изтръгна нито звук.

Топчето заблестя в червено, в бяло, после стана непрозрачно като око, покрито с перде. Изпод него се заизвива струйка сивкав дим. Самодоволството на Куентин се изпари. "Алис вече познава истинската магия — каза си той. — Господи, толкова съм изостанал!"

Алис потърка длани и промърмори:

— След минута пръстите ми ще се приспособят.

Внимателно, все едно изваждаше гореща тава от фурната, тя докосна топчето с върховете на пръстите си. То се беше разтопило от високата температура и приличаше на карамел. С четири уверени движения Алис му оформи крачета, после добави глава. Отдръпна ръце и го духна. Топчето се претърколи, отърси се и се изправи. Беше се превърнало в миниатюрно стъклено животинче. След миг заприпка по масата.

Този път никой не заръкопляска. Хладината в стаята беше осезаема. Куентин усети, че настръхва. Единственият звук беше от чаткането на стъклените крачка върху каменния плот на масата.

— Благодаря, Алис. — Марч се върна пред дъската — На онези от вас, които се питат какво беше това, ще отговоря, че току-що Алис направи три основни магии: безмълвна термогенеза на Демпси, анимация на Лесър Кавалиери и париране и защита, които са толкова оригинални, че предлагам да им дадем твоето име, Алис.

Тя с безразличие впери поглед в него, очаквайки разрешение да си седне. Изобщо не изглеждаше самодоволна, просто изгаряше от нетърпение да я освободят. Забравено от всички, мъничкото стъклено животинче стигна до ръба на масата. Алис понечи да го хване, но съществото падна и се разби на твърдия каменен под. Покрусена, тя коленичи до него, но Марч бързаше да завърши лекцията си.

Куентин наблюдаваше драмата със смесица от състрадание и завист. "Каква нежна душа има тази Алис — помисли си той. — Само че именно нея трябва да победя."

— Тази вечер прочетете първа глава от "История на магията" от Льо Гоф, превод на Лойд — подхвана Марч, — и първите две глави от "Практически упражнения за начинаещи магове" на Амилия Попър — книга, която скоро ще започнете да мразите до дъното на младите си невинни души. Предлагам да опитате първите четири упражнения. Всеки от вас утре в час ще направи някое от тях. Ако езикът на мадам Попър, типичен за осемнайсети век, ви се стори труден, знайте, че след месец ще започнете да изучавате средноанглийски език, латински и класически старохоландски. Гарантирам ви, че тогава с носталгия ще си спомняте за лейди Попър.

Учениците започнаха да си събират нещата. Куентин погледна тетрадката пред себе си — белият лист беше празен с изключение на една тревожна зигзагообразна линия.

Марч повиши глас:

— И още нещо, преди да си тръгнете. Призовавам ви да мислите за този курс като за чисто практически, с минимум теория. Ако ви се прииска да научите нещо повече за същността и произхода на магическите сили, които ще овладявате бавно и с много труд, спомнете си прочутия анекдот за английския философ Бъртранд Ръсел, който ще ви разкажа сега. Веднъж Ръсел изнесъл лекция за структурата на вселената. Накрая някаква жена се приближила до него, похвалила го, че е умен младеж, но с погрешни схващания, защото било всеизвестно, че Земята е плоска и се крепи на гърба на костенурка. Философът я попитал на какво се крепи костенурката, а тя отвърнала: "Много хитро, млади човече, много хитро. Но знайте от мен, че чак до долу има костенурки."

Разбира се, жената грешала относно Земята, но е щяла да бъде права, ако е говорела за магията. Велики магове са прахосали живота си, опитвайки се да стигнат до корена на вълшебството. Това е безнадеждно и скучно дирене, а понякога и много опасно. Защото колкото по-надолу прониквате, костенурките стават все по-големи и по-страшни, докато постепенно заприличват на люспести дракони… И не забравяйте на излизане от клас да си вземете по едно стъклено топче.

Още на другия ден следобед Марч им преподаде простичко заклинание на непознат език, който звучеше като цигански (по-късно Алис обясни на Куентин, че бил естонски), и жест, състоящ се в движение на средния пръст и кутрето на двете ръце, независимо един от друг. Трикът изглеждаше простичък, но се оказа адски труден. Марч обяви, че онези, които изпълнят задачата, могат да напуснат веднага, а другите ще останат, докато задоволят изискванията му. Добави, че сами ще разберат, когато са успели.

Куентин остана в аудиторията, докато болката в пръстите му стана непоносима, докато светлината, проникваща през прозорците, помръкна, смени цвета си и напълно се стопи, докато празният му стомах се разбунтува. Остана, докато лицето му пламна от срам и всички (с изключение на четирима души) напуснаха помещението. Алис беше сред първите — справи се само за двайсет минути, но излезе тихичко, без да си придава важности. Най-после Куентин изрече заклинанието и направи движенията (дори не знаеше какво по-различно бе сторил този път), но усилията си струваха, защото топчето заподскача от само себе си.

Той не продума, само оброни глава на чина и скри лице в сгъвката на лакътя си. Не беше случайност, нито шега. Наистина се беше справил. Можеше да прави магии. Което означаваше, че му се разкриват безкрайни възможности. До края на семестъра стъкленото топче стана негов неизменен спътник. Според Куентин то въплъщаваше студения безмилостен подход на Марч към магическата педагогика. Всяка лекция, всяко упражнение, всяка демонстрация бяха посветени на преобразяването на стъкленото топче. През следващите четири месеца Куентин бе длъжен да го носи навсякъде. Обикновено го държеше в джоба на униформеното сако, а когато се къпеше, го пускаше в сапунерката. Лягаше си с него и понякога го сънуваше, когато спеше дълбоко.

Научи се да го изстудява, докато то се заскрежи. Принуждаваше го да се търкаля по масата, тласкано от незнайни сили, да се носи във въздуха. Тъй като топчето беше прозрачно, много лесно го превърна в невидимо, в резултат на което го загуби и се наложи Марч да го материализира. Куентин го караше да плава във вода, да преминава през дървена преграда и да привлича като магнит метални стружки. Преподавателят му обясни, че това са елементарни умения. Забележителното представяне на Куентин на изпита било аномалия, прилив на акумулирана енергия, което често се наблюдавало при първата изява на маговете. Добави, че ще изминат години, преди отново да направи трик, който може да се сравни с първоначално показаното.

Междувременно, Куентин изучаваше и история на магията. Оказа се, че онези, които я практикуват, открай време живеят сред "обикновените" хора, но са встрани от обществото, което не подозира за тях. Най-великите магьосници бяха непознати на широката публика. Леонардо, Роджър Бейкън, Нострадамус, Нютон бяха магове, само че с много скромни възможности. Фактът, че са известни на човечеството, бе в техен ущърб. Според стандартите на магическото общество те бяха отпаднали на първото препятствие, понеже не бяха проявили достатъчно здрав разум да запазят в тайна познанията си.

Книгата на Попър, която Куентин получи за домашно, се оказа тъничко томче, съдържащо поредица от кошмарно сложни упражнения за пръстите и гласа. Той стигна до заключението, че правенето на магия се състои в много точни жестове, придружени от заклинания, нашепвани или произнасяни на висок глас. Дори най-малката грешка в жестовете или в заклинанието можеше да обезсили и да провали магията.

Стигна и до друго заключение — наистина не беше във Филория. В книгите от поредицата за тази страна менторът винаги вземаше под крилото си едно-две от децата Чатуин и ги обучаваше на някакво умение или професия. В "Светът в стената" Мартин ставаше прекрасен ездач, а Фиона бе обучена за горски разузнавач; в "Летящата гора" Рупърт се превръщаше в отличен стрелец с лък; в "Момичето, което измерваше времето" Хелън тренираше с майстор на фехтовката и така нататък.

Обучението в "Брейкбилс" нямаше нищо общо с описаното в книгите. Оказа се, че дори най-простичката магия трябва да се преобрази, за да се съгласува с деня и часа, фазата на луната, целта на мага, и още сто фактора, подредени в безброй таблици, графики и диаграми, отпечатани на грамадни пожълтели листове хартия. Половината от всяка страница беше заета от бележките под линия, описващи изключенията и особените случаи, които също трябваше да бъдат наизустени.

Но имаше още нещо освен упражненията и зубренето, което никога не се споменаваше в лекциите на Марч. Куентин не можеше да го опише, но усещаше, че човек трябва да знае още нещо, ако иска магията му да е ефикасна. Опиташе ли да мисли за това, умът му се замъгляваше и се отплесваше в абстракции. Бе нещо като силна воля и концентрация, прозорливост и дори малко артистичност. А най-важното беше, че трябва да си отдаден на онова, което правиш.

Необяснимо как, но винаги чувстваше кога думите и жестовете му оказват въздействие на загадъчния долен слой на вселената. Върховете на пръстите му се затопляха и сякаш оставяха следи във въздуха. При това усещаше лека съпротива, като че ли атмосферата около него се сгъстяваше и притискаше ръцете му, дори устните и езика му. Умът му започваше да работи на бързи обороти, все едно бе под влиянието на кофеин или кокаин. Като цяло усещането му харесваше.

Приятелите на Елиът се бяха върнали в училището и сега той се хранеше заедно с тях. Бяха като могъща клика, разговаряха само помежду си, смееха се необуздано и не се интересуваха от останалото население на "Брейкбилс". Все пак нещо ги отличаваше от другите колежани. Не бяха по-красиви или по-умни, но изглеждаха така, сякаш знаеха кои са, и не търсеха потвърждение от останалите. Куентин си казваше, че ще е хубаво един ден да заприлича на тях.

Беше му криво, задето Елиът го беше зарязал след завръщането на приятелите си, обаче сега беше изправен пред ново предизвикателство — деветнайсетимата си колеги първокурсници. Всички без изключения бяха необщителни и се гледаха недоверчиво, сякаш се питаха кой ще излезе победител в интелектуалната битка на живот и смърт. Бяха свикнали да се състезават и винаги да побеждават. С други думи приличаха на Куентин, а той не беше свикнал да е сред себеподобни.

Всички първокурсници бяха обсебени от дребничката Алис, но скоро стана ясно, че макар в академично отношение да е много по-напред от тях, на практика тя беше ужасно срамежлива и с нея почти не можеше да се разговаря. Ако някой се опиташе да я заговори, тя отговаряше едносрично и криеше лицето си зад дългата си коса. Очевидно й беше адски мъчително да е обект на внимание.

Куентин се питаше кой е накарал гениалната Алис да се страхува от другите хора. Искаше му се да се състезава с нея, но желанието да я закриля потискаше състезателния му дух.

Животът в "Брейкбилс" беше спокоен, официален и дори малко театрален, а по време на закуските, обедите и вечерите официалността бе направо фетишизирана. Вечерята се сервираше точно в шест и половина, а закъснелите не се допускаха. Преподавателите и колежаните седяха заедно до безкрайно дълга маса, застлана с невероятно бяла покривка. Приборите за хранене бяха сребърни, но от различни комплекти. Осветлението се осигуряваше от батальони невероятно грозни полилеи. За разлика от традиционно безвкусните ястия в частните училища храната тук беше превъзходна и приготвена предимно по класически френски рецепти. Първокурсниците сервираха на по-възрастните си колеги и се хранеха сами, след като другите свършеха. Онези от трети и четвърти курс имаха право да изпият по чаша вино на вечеря, а петокурсниците — по две. Необяснимо защо студентите четвърта година бяха само десетима. Всеки, който се поинтересуваше за причината, не получаваше отговор.

Куентин се приспособи с бързината на моряк, попаднал на непознат континент, населен с диваци, който или трябва да научи местния език, или да бъде изяден от местните. Почти беше сигурен, че макар повечето колежани да мрънкаха и да се държаха така, сякаш ще ги подложат на изтезания, всъщност бяха щастливи, че са в "Брейкбилс". Самият той наистина беше щастлив, въпреки че никога нямаше да прояви слабостта да изрази чувствата си. Всяка сутрин се събуждаше с радостното усещане, че до вечерта ще му се случи нещо интересно и неочаквано. Първите два месеца в училището минаха неусетно. Скоро червеникавозлатисти листа се разпиляха по моравата, като че ли бяха тикани с невидими метли (нищо чудно да беше точно така).

Всеки ден след часовете той отделяше по половин час да обиколи пеш кампуса. Един горещ следобед се натъкна на миниатюрно лозе. Отвъд, на около четиристотин метра навътре в гората, в края на тясна чакълеста пътека видя малка ливада, разделена на квадрати. Някои бяха затревени, други — от камък или пясък, трети от вода, а два бяха от почернял метал, напомнящ сребро, покрит с надписи. Територията на колежа не беше обградена нито със стена, нито с ограда. Границите й бяха очертани от реката и гъсти дървета от трите страни. Въпреки това преподавателите явно отделяха много време за поддържане на магията, която правеше училището невидимо за външни хора. Непрекъснато обикаляха периметъра, вглеждаха се в неща, невидими за Куентин, и после ги обсъждаха.

Сняг

Един следобед, в края на октомври, Марч помоли Куентин да остане след часа по практическо приложение. При занятията по ПП, както го наричаха всички, младежите и девойките се обучаваха на правене на магии. На този етап им разрешаваха да правят само елементарни заклинания, и то под стриктен надзор, обаче това беше като малка награда за океаните от теоретични познания, които бяха принудени да усвоят.

По този предмет Куентин не беше особено силен. Занятията се провеждаха в помещение, напомнящо университетска лаборатория по химия и обзаведено с каменни маси, плотове, носещи следите от безброй опити, и дълбоки умивалници. Въздухът миришеше на озон заради вечните заклинания, направени от поколения преподаватели, за да предпазят учениците от самонараняване.

Куентин наблюдаваше как лабораторният му партньор Сурендра поръси дланите си с бял прах (равни части брашно и пепел от плавеи), изписа във въздуха невидими знаци с върбовия си жезъл, после леко докосна с него стъкленото си топче и го разполови. Обаче когато самият Куентин докосна с жезъла своето топче, то се пръсна като електрическа крушка и от него изригна малък гейзер от парченца стъкло и белезникав прашец. Куентин изпусна жезъла си и се обърна, за да си предпази очите, а другите колежани изпънаха шии да видят какво става и се закискаха. Ето защо той беше в отвратително настроение, когато Марч го помоли да остане след часа. Докато го чакаше да приключи разговора с няколко момчета и момичета, Куентин потъна в мрачни размишления. Единствената му утеха беше, че и Алис бе помолена да остане. Тя стоеше до прозореца и замечтано се взираше в мътната река Хъдсън. Стъкленото й топче бавно кръжеше около главата й като миниатюрен сателит. Той се запита защо магиите й се удават толкова лесно. А дали само изглеждаше така? Не му се вярваше да й е трудно колкото на него. Пени също беше тук и както обикновено бледото му лице беше напрегнато.

Марч се върна в стаята, последван от Ван дер Веге. Тя започна направо, без да увърта:

— Помолихме ви да останете, защото обмисляме да ви прехвърлим във втори курс през пролетния семестър. Ще се наложи да работите допълнително, та през декември да вземете изпита за първа година и после да настигнете второкурсниците. Мисля, че ще се справите. Така ли е?

Погледна ги окуражаващо. Всъщност не им задаваше въпрос, а правеше заключение. Куентин, Пени и Алис смутено се спогледаха и отново извърнаха очи. Куентин се беше научил да не се изненадва, когато му казват, че интелектуалните му способности са много над тези на други хора, и това отличие донякъде заличи срама му от счупеното стъклено топче. От друга страна, всички се държаха ужасно тържествено, сякаш беше голяма привилегия да прескочиш една година в "Брейкбилс"… нещо, което той не беше сигурен, че иска.

— Защо? — престраши се да попита Пени. — И ще прехвърлите ли в трети курс други ученици, за да отворите място за нас?

Въпросът беше напълно резонен. По някакво неписано правило във всеки клас имаше само по двайсет ученици — нито повече, нито по-малко.

Ван дер Веге каза само:

— Всеки курсист усвоява знанията с различна бързина, Пени. Иска ни се да учите с онези, сред които ще се чувствате най-добре. — Тъй като нямаше повече въпроси, тя явно изтълкува мълчанието им като съгласие. — Разбрахме се. Желая ви успех.

Тези думи тласнаха Куентин към нов и по-труден етап от живота му тъкмо когато беше започнал да свиква с предишния. До този момент работеше усърдно, но от време на време кръшкаше като всички други. Разхождаше се из кампуса и общуваше с другите първокурсници в отделеното за тях помещение — запусната, но уютна стая с камина, обзаведена с фатално контузени канапета и фотьойли. Разполагаха с контрабандна конзола за видеоигри, скрита в големия дрешник и свързана със старомоден телевизор.

Но това беше преди. Сега нямаше момент, в който Куентин да не учи. Въпреки че Елиът го беше предупреждавал какво го чака, той си въобразяваше, че обучението му в изкуството на магията ще е прекрасно пътуване през тайна градина, където безгрижно ще къса от най-ниските клони плодовете на познанието. Вместо това всеки следобед след часовете по ПП отиваше право в библиотеката, за да си приготви набързо домашните, за да може след вечеря отново да се върне там за срещата с наставника си.

Всъщност наставникът беше красивата млада жена, която на изпита го беше накарала да нарисува картата на училището и която се казваше Съндърланд. В общи линии русокосата дама със съблазнителни форми и очарователни трапчинки беше пълната противоположност на магьосница. Тя преподаваше предимно на колежани от горните курсове и проявяваше нетърпимост към аматьорите. Безмилостно го караше да упражнява жестове и заклинания, а когато Куентин най-сетне постигнеше съвършенство, хубавелката го принуждаваше да повтори някои етюди "за по-сигурно". Ръцете й правеха чудеса, за които той не можеше и да мечтае. Поведението й щеше да е нетърпимо, ако Куентин не беше лудо влюбен в нея.

Понякога се чувстваше гузен, че изневерява на Джулия. "Да не би да съм й длъжен? — казваше си гневно. — Тя с нищо не показа, че държи на мен." А русокосата Съндърланд бе тук. Той изпитваше необходимост от близък човек в новия си свят. Джулия беше обречена на забрава.

Свободното си време (доколкото го имаше) прекарваше с Алис и Пени. Първокурсниците бяха длъжни да си лягат в единайсет часа, но тримата намериха начин за мъничко разтуха след непосилните учебни занимания. В крилото със стаите на колежаните имаше малък кабинет. Говореше се, че въпреки магическите си способности преподавателите не виждат какво се случва там. Помещението нямаше прозорци, беше безкрайно неприветливо и миришеше на мухъл, но беше обзаведено с канапе, маса и столове, а преподавателите не стъпваха там след започването на вечерния час. Така кабинетът се превърна в убежище на Куентин, Алис и Пени.

Алис сядаше до масата, Куентин се просваше на дивана, а Пени обикаляше из помещението, когато искаше да се съсредоточи, или седеше по турски на пода. Омразните книги на Попър притежаваха магическата способност човек да се упражнява пред тях и сами да му казват дали е успял (тогава позеленяваха), или се е провалил (в тези случаи ставаха червени). Най-гадното беше, че не обясняваха причината за провала. Алис винаги знаеше кога някой се е издънил. Беше същинско дете чудо с неестествено гъвкави пръсти и китки, и с феноменална памет. Говореше тихо и внимателно, но по отношение на чуждите езици беше ненаситна. Докато състудентите й още бродеха из дебрите на средноанглийския, тя вече овладяваше арабски, арамейски, старохоландски и църковнославянски език. Още беше безкрайно стеснителна, обаче се отпускаше пред Пени и Куентин и дори от време на време проявяваше чувство за хумор, макар да разказваше вицовете на църковнославянски език.

Куентин си мислеше, че и без това татуираният няма да схване шегата, защото беше напълно лишен от чувство за хумор. Упражняваше се самостоятелно, мърмореше и наблюдаваше жестовете си, отразени в голямото огледало с позлатена рамка, облегнато на стената. Явно навремето е било омагьосано, но магията беше отслабнала, затова понякога вместо отражението на Пени се появяваше хълм без дървета — гладка затревена гърбица под мрачно небе. Вместо да се отдръпне, Пени чакаше мълчаливо и намръщено отражението да се промени. Проклетото огледало изнервяше Куентин, сякаш всеки момент нещо страховито щеше да превали хълма.

— Питам се къде ли е тази височина — веднъж каза Алис. — В реалния живот, де.

— Не знам — измънка Куентин. — Може би именно това е Филория.

— Можеш да минеш през огледалото и да попаднеш там. В книгите винаги става така.

— И какво от това? Само си помисли — ще се прехвърлим оттатък, ще учим един месец, ще се върнем и ще завършим с отличие.

— Само не ми казвай, че искаш да отидеш във Филория, за да учиш още по-усърдно — отбеляза Алис. — Ще е най-тъжното, което съм чувала.

— Стига сте дрънкали! — скастри ги Пени. За пънкар беше невероятен досадник.

Зимата дойде — сурова зима, типична за долината на Хъдсън. Фонтаните замръзнаха, храстите животни, образуващи лабиринта, потрепваха и се отърсваха от снега. Тримата приятели започнаха да странят от съучениците си, които им завиждаха и ги мразеха.

Куентин преоткри трудолюбието си. Не го мотивираше жаждата за познания, нито желанието да докаже на Ван дер Веге, че наистина заслужава да е във втори курс. Просто изпитваше перверзно задоволство от непрекъснатото залягане над учебниците — същото задоволство, благодарение на което от малък научи сложните трикове с карти, а в осми клас взе изпита по висша математика.

Неколцина горнокурсници се съжалиха над тримата зубрачи и ги обявиха за свои талисмани. Насърчаваха ги да учат по-усърдно, а нощем им носеха сандвичи и безалкохолни напитки. Дори Елиът благоволи да ги посети и им подари контрабандни амулети и талисмани, които да ги държат будни и да подсилват паметта им.

Толкова бяха преуморени от зубренето и от безсънните нощи, че не усетиха кога измина декември. Всъщност вече бяха забравили към каква цел се стремят. Куентин установи, че дори любовта му към красивата преподавателка Съндърланд е заменена от депресия. Улавяше се, че се взира в разкошните й гърди, вместо да мисли за правилното положение на палеца си.

На лекциите на Марч вече седеше на последния ред, изпитвайки надменно презрение към състудентите си, които още изучаваха Попъровия етюд №27, докато той вече беше на №51. Започна да изпитва ненавист към продъненото канапе в мизерната стаичка, където късно нощем се събираха заедно с Алис и Пени. Дотолкова ненавиждаше и противната миризма на кафето, което пиеха, че почти се изкушаваше да опита леката дрога, предпочитана от Пени. Даваше си сметка, че е станал раздразнителен мизантроп, почти копие на онзи Куентин, който смяташе, че е останал в Бруклин.

През почивните дни, поне денем, можеше да работи където пожелае. Най-често оставаше в стаята си, но от време на време се изкачваше по спираловидното стълбище, водещо към обсерваторията в една от кулите. Там се помещаваше старинен телескоп, голям колкото телеграфен стълб. Вероятно някой от персонала изпитваше истинска обич към този инструмент, защото лагерите на въртящата се поставка винаги бяха смазани, а металният корпус бе излъскан до блясък.

Куентин предпочиташе да чете в обсерваторията, понеже беше добре отоплена и рядко посещавана. Първо, катеренето по стълбите не беше особено приятно, и второ, телескопът беше неизползваем през деня. Но една събота в края на ноември откри, че не е единственият, който е стигнал до това заключение. Щом се изкачи по стълбището, видя, че капакът в пода е вдигнат, което означаваше, че някой е завзел убежището му. За всеки случай внимателно провря глава през отвора и огледа кръглата стая, озарена с жълтеникава светлина. Усещането беше, че е надникнал в друг свят на непозната планета, който носеше зловеща прилика с неговия, но беше пренареден. Натрапникът се оказа Елиът. На креслото седеше един от второкурсниците — момче с гладко бебешко лице и рижава коса. Куентин не го познаваше, но мислеше, че се казва Ерик.

Двамата се прегърнаха и се целунаха.

Необяснимо защо Куентин изчака още секунда, преди да слезе по стълбището и да се върне в своя познат и предсказуем свят, но не можеше да откъсне поглед. Гледаше право в оголената същност на емоционалния механизъм на "летния" си приятел. Запита се как не се е досетил и дали Елиът прелъстява едно-две момчета годишно и ги захвърля, след като им се е наситил. И наистина ли беше принуден да се крие? Дори в "Брейкбилс"?

Реши, че повече няма да учи в обсерваторията.

Довърши първи том от книгата на Попър в полунощ преди изпита, който щеше да се проведе след неделния ден. Затвори книгата и около минута се взира в корицата. Ръцете му трепереха. Виеше му се свят, чувстваше тялото си тежко като олово. Не можеше да остане в тайната стаичка, но беше прекалено изнервен, за да си легне. Надигна се от продъненото канапе, облече си палтото и заяви, че отива да се поразходи.

За негова изненада Алис предложи да го придружи. Пени безмълвно се взираше в пейзажа в огледалото, очаквайки да види отражението на бледото си лице, за да продължи да се упражнява.

Куентин възнамеряваше да мине през лабиринта, да прекоси заснежената морава, да се обърне и да се взре в притихналата Къща. Трябваше да обмисли защо приключението изобщо не е забавно и да се опита да успокои опънатите си нерви, за да поспи. Тръгна към високите остъклени врати към задната тераса.

— Недей! — прошепна Алис и обясни, че след вечерния час вратите се настройват чрез магия така, че да изпращат предупредителни сигнали в стаите на преподавателите. Било направено, с цел да се попречи на колежаните да напускат сградата. Тя го поведе към вратичка, скрита зад един гоблен, която водеше към жив плет, покрит със сняг. Провряха се през него и пристъпиха в студения мрак.

Куентин беше с двайсетина сантиметра по-висок от Алис и с по-дълги крака, но тя смогваше да върви редом с него. Преминаха през лабиринта и закрачиха през заледената морава.

Алис първа наруши мълчанието:

— Идвам тук всяка нощ.

Куентин не можа да реагира веднага, защото съзнанието му беше замъглено от липсата на сън.

— Всяка нощ ли? — попита глуповато. — Наистина ли? Защо?

— Ами… така — въздъхна тя. Под лунната светлина парата от устата й приличаше на бяло облаче. — За да избистря съзнанието си. В кулата на момичетата става много шумно и не мога да мисля. Тишината ме успокоява.

— Дали знаят, че излизаш след вечерния час?

— Разбира се. Най-малкото Фог знае.

— Тогава защо си правиш труда да…

— Да излизам през тайната вратичка ли? Мисля, че не го е грижа дали някой от нас излиза без разрешение. Обаче оценява усилието да се прикриваме.

Стигнаха до края на голямата морава, обърнаха се и се загледаха в Къщата. Някъде избуха бухал. Ленивата луна посребряваше облаците, надвиснали над покрива. Сцената беше като от стъклено кълбо с изкуствен сняг, което никой не е разклатил.

Куентин си спомни онзи откъс от "Светът в стената" от поредицата за Филория, в който Мартин и Фиона бродеха през замръзналата гора, търсейки дървета, омагьосани от Наблюдателката, в стволовете на които имаше тиктакащи часовници. Наблюдателката не беше като другите лоши магьосници, понеже много рядко правеше злини, и то далеч от хорските очи. От време на време я зърваха в далечината, хванала в едната си ръка книга, а в другата — богато инкрустиран часовник; друг път профучаваше в тиктакаща карета с формата на часовник, украсена с бронзови заврънкулки. Неизменно носеше воал, закриващ лицето й. При всяко преминаване засаждаше своите дървета часовници.

Куентин се улови, че се ослушва за тиктакане, но тишината се нарушаваше само от странен пукот навътре в гората.

— От тук влязох в този свят — промълви той. — През лятото. Дори не знаех какво е "Брейкбилс". Мислех, че съм попаднал във Филория.

Алис се засмя, но побърза да се извини:

— Прощавай. Нямаш представа колко харесвах тези книги като малка.

— А ти откъде влезе?

— От там. — Тя посочи друга редица дървета. — Само че не влязох като теб, през портал. Не бях поканена… — Стараеше се да говори спокойно, но гласът й затрепери. — Моят брат дойде тук. Мечтаех да го последвам, обаче така и не ме поканиха. Чаках, чаках, накрая избягах. Знаех, че вече съм пропуснала първата година. Аз съм с една година по-голяма от теб.

Куентин не знаеше този факт. Алис изглеждаше по-малка.

— Качих се на автобуса за Покипси, после се придвижвах с таксита, докъдето беше възможно. Направило ли ти е впечатление, че пред Къщата няма алея за коли. Няма и пътища, водещи към "Брейкбилс". Най-близкият е междущатската магистрала. Последният шофьор ме остави посред пустошта. Извървях пеш последните осем километра. Загубих се. Спах в гората.

— Наистина ли? Направо на земята?

— Да, а трябваше да взема палатка. Не знам тогава какво ми се въртеше в главата. Бях изпаднала в истерия.

— Ами брат ти? Защо не ти помогна да влезеш?

— Той почина. — Изрече го спокойно, сякаш съобщаваше най-обикновен факт, но Куентин се смая. Не предполагаше, че Алис има брат. Нито че животът й невинаги е бил магически.

— Виж — промърмори той, — нещо не се връзва. Нали знаеш, че си най-умната в нашия клас?

Тя сви рамене. Взираше се напрегнато в Къщата.

— Значи някак си влезе. Как реагираха даскалите?

— Шашнаха се. Предполага се, че никой не може да намери Къщата. Решиха, че е чиста случайност. Аз обаче знам, че тук действат древни магии… Отначало ме помислиха за бездомница. От косата ми стърчаха сухи клонки, очите ми бяха подпухнали, защото плаках през цялата нощ. Ван дер Веге ме съжали. Даде ми чаша кафе и ми позволи да се явя самостоятелно на приемния изпит. Фог не беше съгласен, обаче тя го убеди.

— И ти изкара, така ли?

Алис отново сви рамене.

— Още не разбирам какво е станало — настоя Куентин. — Защо не са те поканили като нас?

Тя не отговори, само гневно се втренчи в луната, забулена в мъгла. По лицето й се стичаха сълзи. Едва в този момент той осъзна, че не е единственият в колежа, който се чувства като натрапник. Алис не беше само негова съперница, чиято единствена цел беше да се наложи и така да отнеме частица от щастието му. Тя имаше мечти и кошмари и посвоему се чувстваше изгубена като него.

Стояха под грамадно дърво, чиито клони се огъваха от натрупания сняг. Това напомни на Куентин за Коледа и той внезапно осъзна, че са пропуснали този празник. Беше забравил, че в "Брейкбилс" времето изостава от това в реалния свят. Родителите му бяха споменали нещо по телефона, обаче не им беше обърнал внимание.

Всъщност имаше ли значение? И защо, по дяволите, си струваше да се бъхти така? Защо се скъсваха от учене? Заради властта… или познанието. Само че тези понятия бяха безкрайно абстрактни. Отговорът би трябвало да е очебиен, но му се изплъзваше.

Алис потрепери от студа. Той се обърна към нея:

— Така или иначе вече си в "Брейкбилс". Всички сме тук. — Прегърна я през раменете. Тя не се притисна към него, нито показа, че жестът му я е трогнал, но и не припадна — нещо, от което той се страхуваше. — Да се приберем, преди Фог да побеснее. Утре ни чака тежък изпит. Почини си, иначе няма да изпиташ удоволствие.

Изпитът се проведе на следващия ден, понеделник, в началото на третата седмица на декември. Два часа бяха посветени за писане на есе и още два — за практически упражнения.

Рано на другата сутрин някой пъхна под вратите на стаите им по един сгънат лист плътна кремава хартия като онази, на която се печатат поканите за сватба. На всеки лист бяха написани резултатите от изпита. Куентин и Алис бяха издържали, Пени — не.

Изчезналото момче

През последните две седмици на декември учениците в "Брейкбилс" бяха разпуснати за ваканция. Отначало Куентин не разбираше защо толкова се страхува от завръщането си у дома. Накрая истината му проблесна — боеше се, че ако напусне колежа, няма да го приемат обратно. Никога нямаше да намери пътя — щяха да заключат след него тайната врата към градината и той щеше завинаги да остане впримчен в реалния свят.

В крайна сметка се върна за пет дни в дома си в Бруклин. За миг, докато се изкачваше по стълбите към входната врата, попадна под магията на познатите миризми на готвено, боя, персийски килими и прах. Щом зърна широката усмивка на майка си и усети крепкото ръкостискане на баща си, изведнъж отново стана онзи Куентин от миналото. Подаде се на илюзията, че не е трябвало да напуска дома си, че му е отредено да води тъкмо този живот.

Само че магията бързо се разсея. Не можеше да остане. Бащиният му дом беше станал непоносим. Как да се върне в мизерната си стаичка с олющена бяла боя и зарешетени прозорци, гледащи към дворче с висока ограда, след като имаше на разположение уютната си стая в кулата на Къщата? Нямаше за какво да разговаря с добронамерените си, но не особено любопитни родители. И вниманието им, и пренебрежението им бяха еднакво непоносими след пребиваването му в другия объркан, интересен и магически свят.

Върнал се беше у дома в четвъртък. На следващия ден изпрати съобщение на Джеймс по мобилния си телефон и в събота се срещна с него и Джулия в изоставен хангар за лодки край канала Гоуанъс. Харесваха това убежище може би защото се намираше близо до домовете им и бе уединено. Намираше се в края на задънена уличка, стигаща до водния канал, и човек трябваше само да се прехвърли през ръждясала метална ограда, за да се озове там.

Куентин се зарадва на срещата със старите си приятели, но още повече го зарадва осъзнаването колко се е променил самият той. В "Брейкбилс" беше израснал. Вече не беше загубенякът, който вечно се взираше в земята, не беше верният паж на Джеймс, нито момчето, безнадеждно влюбено в Джулия. След като с Джеймс се поздравиха и прегърнаха, не изпита към него някогашната почит — приятелят му да е винаги главното действащо лице в пиесата. Щом зърна Джулия, потърси в сърцето си някогашната си любов към нея. Тя не беше изчезнала, ала бе като притъпена болка от шрапнел, който лекарите не са могли да извадят.

Не му беше хрумнало, че те може да не изпаднат във възторг от срещата си с него. Вярно, че беше изчезнал ненадейно и без всякакво обяснение, но нямаше представа колко обидени и предадени се чувстват приятелите му. Седнаха един до друг и докато се взираха във водата, той им разказа накратко за непознатото, но много престижно учебно заведение, което посещаваше. Запази в тайна изучаваните предмети и се съсредоточи върху описанието на сградата на колежа. Джеймс и Джулия се притискаха един до друг, за да прогонят мартенския студ (в Бруклин вече беше месец март) — приличаха на двойка възрастни съпрузи, седнали на скамейка в парка. Като дойде неговият ред, Джеймс заразказва за дипломната си работа, предстоящия абитуриентски бал, за учителите, за които Куентин не се бе сещал от половин година. Невероятно беше, че още държи на тези неща и не проумява как всичко се е променило. А Джулия… "Нещо се е случило с нежната луничава Джулия, докато ме е нямало" — помисли си Куентин. Запита се дали не си въобразява, защото вече не я обича като преди. Не, сега косата й беше по-дълга и тя си я беше изправила, а под очите й се бяха вдълбали тъмни сенки. Преди тя пушеше само на купони, а сега палеше цигара от цигара. Дори Джеймс изглеждаше изнервен от поведението й. Тя равнодушно се взираше в двете момчета, а хладният вятър развяваше черната й пола. По-късно Куентин се запита дали изобщо е проговорила.

Същата нощ, изпитвайки неутолима носталгия към магическия свят, който тъй наскоро беше напуснал, той прерови библиотеката си и до три сутринта препрочете "Летящата гора", една от най-слабите книги в поредицата за Филория. В нея Рупърт, най-задръстеният от братята Чатуин, заедно с красивата Фиона проникваха в чудната страна, изкачвайки се по едно дърво, и до края на романа търсеха откъде идва тиктакането, което пречи на приятеля им сър Големи петна (леопард с много остър слух) да заспи. Виновниците се оказваха племе джуджета, които бяха издълбали отвътре грамадната скала и я бяха превърнали в гигантски часовник (едва сега Куентин забеляза до каква степен авторът е обсебен от часовниците). Накрая Рупърт и Фиона повикваха на помощ приятелски настроен великан, който с кирката си заравяше по-надълбоко часовника, заглушавайки дяволското му тиктакане. Така сър Големи петна вече можеше да заспи, а джуджетата бяха доволни, защото като всички пещерни обитатели харесваха да са под земята. После двамата пътешественици се отправяха към кралската резиденция в замъка Беловръх, построен във формата на гигантски часовников механизъм. Главната пружина под замъка се задвижваше от вятърни мелници и кулите му бавно се въртяха, сякаш танцуваха.

След като вече знаеше нещо повече за истинската магия, Куентин беше по-критичен читател. Искаше от автора да посочи техническите подробности, свързани с магиите. И защо джуджетата са направили грамадния часовник. Отгоре на всичко развръзката му се стори безкрайно неубедителна — напомняше му на финала на "Издайническото сърце", където се казваше, че нищо не остава погребано завинаги. А и къде беше летящата гора в "Летящата гора"? Къде бяха Амбра и Умбра, овните — близнаци, които патрулираха във Филория и поддържаха реда? Всъщност те се появяваха едва след като братята Чатуин им свършваха работата. Изглежда единствената им роля беше да се грижат братята да не се застояват във Филория, затова в края на всяка книга неизменно ги прогонваха обратно в Англия. Куентин не можеше да се примири с този похват на автора. Защо не им позволяваше да останат? Какво толкова лошо имаше в това.

Беше очевидно, че Кристофър Пловър хабер си няма от истинска магия. Всъщност дори не беше англичанин. Според биографичната бележка на обложката авторът беше американец, който натрупал състояние през двайсетте чрез търговия с галантерийни* стоки, преселил се в Корнуол малко преди борсовия крах и станал по-голям англофил от самите англичани. Пловър твърдеше, че братята Чатуин не са плод на фантазията му, а живеели наблизо. Често го посещавали и му разказвали за Филория, а той записал историите им.

[* Галантерийни стоки са изделия с многофункционално предназначение, поради което се изисква да притежават комплекс от потребителни свойства — ергономичност, естетични, надеждност, безвредност и безотказност — Бел.ред.]

Според многобройните почитатели на поредицата и академиците — анализатори обаче истинската мистерия в "Летящата гора" се съдържаше в последните страници. След като се справят с тиктакането на часовника, Рупърт и Фиона си устройват банкет заедно със сър Големи петна и семейството му, състоящо се от грациозната му съпруга и пет очарователни леопардчета. Но не щеш ли при тях цъфва Мартин, най-големият от братята Чатуин, който в романа "Светът в стената" пръв открива Филория.

Мартин вече е тринайсетгодишен, прекалено голям, за да броди из Филория, търсейки приключения. В предишните книги той внезапно изпада от добро настроение в депресия и обратно. В "Летящата гора" Мартин е в депресия. Не след дълго се сбива със симпатягата Рупърт, докато леопардите развеселено ги наблюдават. Накрая Мартин се разкрещява на брат си, че той е открил чудната страна и само той има право да се забавлява там. Възкликва още, че не е честно винаги да ги връщат у дома. Той е герой във Филория, а у дома е кръгла нула. Фиона пренебрежително му просъсква да не се държи като дете. Мартин хуква към гъстата Здрачна гора, леейки сълзи като лигав английски ученик. И… никога не се завръща. Филория го поглъща. Той не се появява и в следващите три книги "Тайното море", "Момичето, което измерваше времето" и "Блуждаещата дюна" — и братята му напразно го търсят (което напомни на Куентин за горкия брат на Алис). Като повечето почитатели на поредицата и той предполагаше, че авторът е възнамерявал да върне Мартин в последната книга — жив и здрав, но изпълнен с разкаяние. Само че Пловър внезапно починал (едва петдесетинагодишен), докато романът "Блуждаещата дюна" още бил под формата на ръкопис, в който нищо не подсказвало отговора на загадката. И така Мартин завинаги останал момчето, което изчезнало във Филория и повече не се върнало.

Куентин си мислеше, че отговорът може би се крие в книгата "Магьосниците", която за толкова кратко бе негово притежание, само че тя отдавна беше изчезнала. Той преобърна Къщата и разпита всички, обаче така и не я намери. Някой в "Брейкбилс" я беше взел или я беше забутал някъде. Но кой и защо? Може би тя изобщо не беше реална.

В неделя се събуди призори и изпита непреодолимото желание да разпери криле и да отлети. Тук само си губеше времето, а в "Брейкбилс" го очакваше новият и вълнуващ живот. Изпитвайки минимално чувство за вина, на бърза ръка съчини история за пред родителите си — някакъв богат съученик настоятелно го поканил на ски в Ню Хемпшир. Също така на бърза ръка си стегна багажа — и без това беше оставил повечето си дрехи в училището — и след половин час вече крачеше по бруклинските улици. Отиде право в обществената градинка и навлезе сред най-гъстите храсталаци. Известно време обикаля напред-назад, газейки плевелите и замръзналите гниещи тикви, като с всяка изминала минута все повече се изнервяше. Как го беше направил преди? Дали не му трябваше писмото… или книгата? Вероятно допускаше някаква грешка, но не знаеше каква. Така или иначе магията не се случваше. Помъчи се да си спомни точно какво е направил миналия път. Може би беше прекалено рано…

Отиде в една пицария, за да се подкрепи. Молеше се да не влезе някой познат, защото се предполагаше, че вече пътува за Ню Хемпшир. Не знаеше какво да прави. Седеше в сепарето, взираше се в отражението си в огледалните стени (защо всички пицарии бяха с огледални стени?) и четеше полицейската сводка в местния безплатен вестник. Не усети кога шумът в голямото помещение напълно стихна. Огледалата потъмняха, светлината се промени, плочките на пода се превърнаха в дъски и когато той отново отмести поглед от вестника, вече се намираше в общата стая в "Брейкбилс".

Без всякакви церемонии Алис и Куентин станаха второкурсници. Занятията се провеждаха в зала в дъното на Къщата. Сутрин часовете водеше възрастна и малко смахната хавайка на име Петипоа, която носеше островърха черна шапка и настояваше да се обръщат към нея с "госпожо магьоснице". Много често, когато някой й задаваше въпрос, тя отвръщаше: "Няма страшно, прави каквото трябва." Но скоро стана ясно, че изкривените й старчески пръсти са много по-сръчни дори от тези на много по-младата Съндърланд. Следобедните практически занимания се водеха от Хеклер, дългокос германец с вечно набола брада, висок почти два метра.

Второкурсниците не приеха с отворени обятия новопостъпилите. Куентин и Алис се бяха превърнали в клас от двама души — първокурсниците ги мразеха, другите ги пренебрегваха. Алис вече не беше "звездата на представлението". Второкурсниците си имаха свои звезди, сред които най-изявената беше Аманда Орлоф, дъщеря на прославен армейски генерал — грозновато широкоплещесто момиче с права мазна коса. Аманда правеше магии с убийствено безразличие, сякаш подреждаше невидимо кубче на Рубик. Дебелите й пръсти бяха невероятно ловки. Другите ученици предполагаха, че Куентин и Алис вече са приятели и може би гаджета, което още повече ги сближи. Чувстваха се по-непринудени един с друг, откакто тя сподели тайната на пристигането си в "Брейкбилс". Алис сякаш почерпи сила от признанието си: вече не изглеждаше толкова деликатна и плаха, понякога повишаваше глас и не шепнеше. Дори се шегуваше с Куентин. Той се чувстваше като касоразбивач, който — отчасти благодарение на късмета си — от първия път беше разгадал първата цифра от комбинация за заключване на сейф.

Един неделен следобед реши, че му е писнало да го отбягват, намери Сурендра, бившия си лабораторен партньор, и го накара да се поразходят. Слънцето грееше, но студът още беше жесток. Двамата бавно минаха през лабиринта. Подрязаните храсти бяха натежали от топящия се лед. Сурендра беше син на натурализиран индиец от Сан Диего, натрупал безмерното си богатство като компютърен специалист. Всеки, който погледнеше облото му ангелско лице, нямаше да предположи, че този човек притежава отровен език и склонност към убийствен сарказъм.

Докато вървяха към моравата, към тях се присламчи второкурсничката Гретхен. Беше русокоса и с телосложение на примабалерина, само че имаше някакъв вроден дефект на сухожилието на едното коляно, куцаше силно и ходеше с бастун.

— Привет, момчета — подвикна им.

Гретхен не се срамуваше от недъга си. Обясняваше на всеки, който пожелаеше да я изслуша, че силата й идва от дефектния крак и че ако го оперира, ще изгуби способността си да прави магии. Никой не знаеше дали това е вярно, или не.

Стигнаха до моравата и спряха. Може би бяха допуснали грешка. Сякаш нито един от тримата не знаеше накъде да тръгне, нито какво търси тук. Отгоре на всичко Гретхен и Сурендра се познаваха само бегло.

Няколко минути водиха банален разговор — за изпитите и преподавателите, но Сурендра не беше в час с живота на второкурсниците и явно се чувстваше изолиран. Куентин грабна един мокър камък и го хвърли с все сила. Не носеше ръкавици и от влагата дланта му съвсем замръзна.

— Тръгваме натам! — най-накрая отсече Гретхен и тръгна да прекосява моравата. Вървеше учудващо бързо за човек, който куца. Минаха по тясна пътека, посипана с чакъл, и се озоваха на полянка до най-отдалечения край на периметъра.

Куентин я беше виждал веднъж. Това беше игрище, разделено на квадрати, като излязло от "Алиса в страната на чудесата". Квадратите бяха различни — от вода, камък, пясък, трева, два бяха от потъмнял метал. Тревните бяха грижливо окосени като игрище за голф. Водните представляваха тъмни вирчета, в които се отразяваше синьото небе.

— Какво представлява това? — попита той.

— Как така какво? — изгледа го Сурендра.

— Искате ли да играем? — Гретхен заобиколи игрището, насред което се мъдреше висок стол, боядисан в бяло като онези на спасителите или на съдиите на тенис мачове.

— Значи е игра, така ли? — Куентин поглеждаше ту Сурендра, ту Гретхен.

Индиецът присви очи:

— Понякога не те разбирам. — Явно осъзнаваше, че знае нещо, което не е известно на Куентин. Гретхен съзаклятнически се спогледа с него и благоволи да обясни:

— Това е уелтърс.

— Игра? — попита Куентин.

— Нещо повече от игра.

— Страст — обади се Сурендра.

— И начин на живот — добави Гретхен.

— Състояние на духа — допълни индиецът.

— Мога да ти го обясня, ако разполагаме с десет години. — Гретхен се опита да стопли с дъха си премръзналите си длани. — В общи линии правилата са следните — двата отбора застават в противоположните краища на игралното поле и се опитват да завладеят квадратите.

— Как се завладява квадрат?

Тя размърда пръсти във въздуха:

— С магииия!

— Как се играе?

— Прилича повече на шахмат. Измислили са я преди около петдесет милиона години. Мисля, че първоначално са я прилагали като средство за обучение. Някои твърдят, че била алтернатива на дуелирането. Учениците взаимно се избивали, затова ги насърчавали да упражняват това занимание.

— Славни времена са били.

От един заснежен бряст излетя врана. Слънцето се спускаше зад дърветата, оставяйки подир себе си розова переста диря.

Сурендра размаха ръце и обяви:

— Не си чувствам пръстите. Да се прибираме.

Мълчаливо тръгнаха обратно по пътеката към моравата.

След като слънцето залезе, стана още по-студено. Дърветата се превърнаха в черни силуети на фона на небето. Десетината диви пуйки, патрулиращи из гората, изглеждаха странно заплашителни, сякаш бяха птици, изникнали от праисторическото минало.

Докато прекосяваха моравата, Сурендра заразпитва Куентин за Елиът.

— Наистина ли сте приятели?

— И добре ли го познаваш? — намеси се Гретхен.

— Всъщност не. Той дружи предимно със своите хора. — Куентин тайно се възгордя, че го мислят за приятел на Елиът, въпреки че напоследък двамата разговаряха много рядко.

— Да, знам — кимна Сурендра. — С Физиците. Големи нещастници са.

— Кои наричаш Физици?

— Ами онази шайка. Джанет Уей, шишкото Джош и подобните на тях. Всички правят физични магии. — Индиецът обясни, че в началото на третата година в "Брейкбилс" колежаните избират магическа дисциплина, в която да се специализират… по-точно преподавателите я избират и разделят учащите се на групи според специалностите. — Всъщност това разделение става и социално — хората от всяка специалност общуват само помежду си. Физиците са най-елитната група и си падат малко сноби. А пък Елиът… знаеш за него.

Сурендра повдигна вежди. Носът му се бе зачервил от студа. Вече наближаваха терасата. Последните отблясъци на залязлото слънце обагряха в розово високите остъклени врати.

— Не, не знам — заяви Куентин. — Защо не ми обясниш?

— Не знаеш ли?

— Боже мой! — възкликна Гретхен и се вкопчи в рамото на индиеца. — Бас държа, че Куентин е от момчетата на Елиът…

Не довърши, защото високите врати се отвориха. Пени излезе от Къщата и се затича към тях. Не носеше сако, ризата му се беше измъкнала от панталона и се развяваше. Белезникавото му обло лице беше пребледняло още повече. Изражението му беше като на човек, изпаднал в транс. Движеше се с енергията на безумец. Щом се приближи, замахна и с все сила заби юмрук в лицето на Куентин.

Подобно поведение беше невиждано в "Брейкбилс". Учениците клюкарстваха по адрес на съперниците си, стараеха се да провалят практическите им упражнения, но почти никога не се стигаше до физическо насилие. В Бруклин Куентин беше присъствал на боеве между враждуващи банди, обаче никога не беше участвал. Мразеше проявите на грубост, а високият му ръст стряскаше грубияните и те не го закачаха.

Стори му се, че наблюдава на забавен каданс как юмрукът на Пени се приближава като комета, преминаваща в опасна близост със Земята, след миг мълния прониза дясното му око. Докато се мъчеше да осмисли случилото се, онзи отново го удари. Този път Куентин машинално се наведе и грубиянът улучи ухото му.

— Ох! — изкрещя Куентин и панически отскочи назад. — Какво ти става, бе? — Колкото и да беше стреснат, видя, че към прозорците на Къщата са притиснати безброй лица.

Сурендра и Гретхен бяха пребледнели и ужасено се взираха в него, като че ли случващото се беше по негова вина.

Пени театралничеше, подскачаше като петел, финтираше и въртеше глава като боксьорите във филмите.

— Какви ги вършиш? — извика му Куентин. Не го болеше много, но беше потресен.

Пени стискаше зъби, по брадичката му се стичаше слюнка, зениците му бяха разширени като на наркоман. Замахна силно към противника си, но Куентин отскочи, машинално закри с ръце главата си и след миг се окопити дотолкова, че да сграбчи през кръста грубияна, докато онзи още не си беше възвърнал равновесието.

Подпирайки се един в друг, двамата залитнаха като двойка пияници, танцуващи валс, и се строполиха в шубрака. Върху им се изсипа купчина сняг. Куентин беше с десетина сантиметра по-висок от противника си и ръцете му бяха по-дълги, обаче онзи беше по-як.

Накрая се препънаха в ниска скамейка и се строполиха на земята.

Куентин удари темето си в каменната тераса. Проблесна мълния. Болката беше непоносима, но прогони страха му и свързаните му мисли. Като че ли някой помете с ръка съдовете, поставени на маса. Остана само безпаметният гняв.

Затъркаляха се в снега, кръв бликна от раната на челото на Пени. Куентин се мъчеше да го изправи на крака, за да се боксират. Искаше да го срази с юмруците си. Смътно осъзна, че разярената Гретхен се опитва да удари Пени с бастуна си.

Тъкмо успя да възседне противника си и вдигна юмруци, когато някой почти нежно го хвана през кръста, дръпна го назад и му помогна да стане. Пени отскочи като човече на пружинка. Задъхваше се, по лицето му се стичаше кръв. Понечи да се спусне към Куентин, само че помежду им вече имаше цяла тълпа хора. Схватката беше приключила.

За Куентин следващият час премина като насън. Заведоха го в няколко непознати стаи. Разни хора се навеждаха над него, говореха му и бършеха лицето му с хавлиени кърпи. Някаква възрастна жена с грамаден бюст, нашепвайки на непознат азиатски език, му направи магия с кедър и тамян, от която пулсиращата болка в тила му понамаля. Още му се виеше свят и се чувстваше така, сякаш носеше скафандър и се движеше в безтегловност по коридорите, отминавайки любопитни рибки, които го поглеждаха и се стрелваха встрани. Връстниците му и по-малките хлапета със страхопочитание се взираха в обезобразеното му лице — ухото му се беше подуло, под окото му се мъдреше голяма синина. Големите явно намираха случилото се за безкрайно забавно. Реши да обърне всичко на шега и да се прави на непукист. По едно време пред погледа му изплува лицето на Елиът, на което беше изписано толкова искрено съчувствие, че Куентин едва не се разплака. Оказа се, че именно Елиът и Физиците са прекратили "боксовия мач".

Куентин се появи в трапезарията едва когато поднасяха десерта. По правило закъснелите оставаха гладни, но заради него направиха изключение. Той не можеше да се отърси от замайването — струваше му се, че наблюдава света през обектив, а думите и звуците чува през чаша, допряна до стена. Още се питаше защо Пени го бе ударил. И защо някой, приет в "Брейкбилс", ще провали бъдещето си заради такава глупост.

Каза си, че трябва да хапне нещо, но след първата хапка от шоколадовата торта без брашно му се стори, че е погълнал лепило, и едва стигна до тоалетната, където повърна. В същия момент могъщо гравитационно поле го впримчи и безвъзвратно го притисна към мръсния под, сякаш великан го събори с един удар на могъщата си ръка и се просна върху него с цялата си тежест.

Свести се в мрак. Беше в легло, но не в своето. Главата го болеше.

Всъщност "свести се" беше пресилено. Още не можеше да се фокусира и не беше сигурен дали не е получил мозъчно увреждане. Знаеше, че в училището има амбулатория, но не беше стъпвал там, дори нямаше представа къде се намира. Беше преминал през друг таен портал и този път се беше озовал в света на болните и ранените.

Някаква жена се беше навела над него… красива жена. Той не я виждаше какво прави, но усещаше допира на хладните й пръсти. Прокашля се и промълви:

— Линейката на спешна помощ… Ти беше лекарката.

— Вярно е, бях. Миналото време е по-уместно, защото онова беше еднократна проява. Макар да не отричам, че ми беше забавно.

— Ти беше и тук. В деня, в който пристигнах.

— Да. Исках да се уверя, че си стигнал навреме за изпита.

— Защо си тук?

— Идвам от време на време.

— За пръв път те виждам.

— Старая се да бъда невидима.

Куентин стисна клепачи и задряма, но когато отново отвори очи, жената още беше до него.

— Харесвам косата ти — прошепна й.

Тя вече не носеше униформата на медицинско лице. Тъмната й коса беше прибрана на кок, придържан от две дървени пръчици. И преди, и сега изглеждаше много млада, само че Куентин не можеше да определи възрастта й, защото поведението й беше на улегнала възрастна жена.

— Онзи човек, който почина — какво всъщност се случи с него? Защо умря?

— Ами просто така. — Между веждите й се вряза вертикална бръчица. — Не трябваше, но се случи. Хората умират, нали знаеш?

— Реших, че по някакъв начин аз съм предизвикал смъртта му.

— Ако не друго, то самочувствието ти не е пострадало от схватката. Легни по корем.

Куентин се подчини и тя намаза тила му с някаква миризлива и щипеща течност.

— Значи смъртта му не е означавала нещо определено, така ли?

— Смъртта винаги има някакво значение. Обаче не търси символика в случилото се… Така, готов си. Пази се, младежо. Искаме те винаги във форма.

Той отново легна по гръб и затвори очи. Искаше да се съсредоточи, за да разбере каква роля играе тази жена в живота му, обаче не можа.

— Онази книга, която ми даде… — промърмори. — Май я изгубих. Така и не успях да я прочета.

— Още не беше дошло времето. Пак ще я намериш, ако търсиш усърдно. Поне това мога да ти обещая.

Хората все така казваха, станеше ли дума за Филория. Жената постави нещо хладно върху горящото му чело и той изгуби съзнание. Когато отново се свести, тя си беше отишла. Обаче той не беше сам.

— Получил си сътресение на мозъка — каза някой.

Може би го беше събудил именно този глас, който го викаше по име. Беше му познат, но той не се сещаше на кого принадлежи. Така или иначе усещането за нещо познато му подейства успокояващо.

— Ей, спяща красавице, събуди ли се? Морети каза, че имаш мозъчно сътресение. — Гласът беше на Пени. Куентин видя, че онзи се е проснал през едно легло от неговото. — Затова се издрайфа. Шибнал си си главата в нещо твърдо. — Нямаше и следа от побеснелия Пени. Сега той беше ведър и разговорлив.

— Да, знам — бавно изрече Куентин. — Нямаше как да не усетя, след като става въпрос за собствената ми глава.

— Сътресението няма да навреди на умствените ти способности, ако се притесняваш за това. Така каза Морети. Специално я попитах.

Умълчаха се. Някъде тиктакаше часовник. В последната книга от поредицата за Филория, озаглавена "Блуждаещата дюна", имаше трогателен епизод, в който Джейн, най-малката от хлапетата Чатуин, хваща настинка и прекарва цяла седмица на легло на борда на кораба "Брулен от вятъра", където за нея се грижат зайчета. Куентин открай време харесваше Джейн, която се различаваше от другите Чатуинови — беше по-вглъбена и с непредсказуемо чувство за хумор.

Запита се колко ли е часът. После неохотно (още не можеше да прости на грубияна) промърмори:

— Ти как си? Нарани ли се?

— Разцепих си челото от зъба ти. А ти ми счупи носа с твърдата си глава.

— Не знаех, че съм те ударил с глава.

Пени отново се умълча. След трийсетина секунди попита:

— Насиних ли ти окото? От тук не мога да видя.

— Синината е грамадна.

— Така си и мислех.

Куентин отпи от чашата с вода, оставена на нощното шкафче, и се отпусна на възглавниците. Болката пронизваше главата му като с нажежени шишове. Лекарката или която и да беше онази жена, беше облекчила страданията му, но само временно. Още го беше яд на Пени, само че нямаше сили да си излее гнева.

— Мамка му, защо ме удари така? — промърмори.

— Мисля, че се налагаше. — Пени изглеждаше леко шокиран, че някой повдига въпроса.

— Налагало се е, така ли? — Куентин си каза, че май не е толкова уморен. — Нищо не съм направил.

— Не си направил нищо. О, да. Точно така. — Пени тихичко се изкиска. Говореше спокойно, сякаш много пъти беше репетирал речта си, но Куентин усети как яростта отново започва да клокочи зад привидното хладнокръвие на някогашния му приятел. — Можехте да разговаряте с мен. Можехте да проявите елементарно уважение. Двамата с милото ти гадже.

— Пени, какви ги дрънкаш? За Алис ли говориш?

— Я не ми се прави на света вода ненапита! Наблюдавам ви как се споглеждате, как ми се надсмивате, и то без да се прикривате. Смятахте, че ще ми се стори забавно, а? Че тримцата ще си гукаме заедно? Откъде ви скимна, че ще си го помисля?

Като го слушаше, Куентин изведнъж си спомни как преди време родителите му бяха дали под наем сутерена на къщата на един наглед нормален човек, който започна да ги засипва с бележки да престанат да го снимат с камера всеки път, когато изхвърля боклука.

— Не дрънкай глупости — сопна се той на Пени. Не можеше да махне с ръка и да забрави. Току-виж онзи пак го удареше и му причинеше друго сътресение.

— Знаеш ли как изглеждате отстрани? Перчите се като някакви богоизбрани и очаквате другите да ви ближат подметките, за да ги приемете в компанията си, а? — Пени така се разпали, че седна в леглото. — Онази вечер с Алис си тръгнахте, без да ме поканите да ви придружа, без дори да се сбогувате. А после, а после изкарахте изпита. А пък аз — не. Справедливо ли е? Справедливо ли е, а? Какво очаквахте да направя?

— Сега разбрах. Налагало се е да ме пребиеш, защото се провали на изпита. Защо не удари и Ван дер Веге?

— Не съм заядлив човек. — Гласът на Пени отекваше в лечебницата. — Не искам неприятности. Но ако ме настъпиш по мазола, ще ти се случи случка. Така стоят нещата, умнико. Въобразяваш си, че това е лично твой фантазен свят? Че можеш да правиш каквото ти скимне? Опитай се да ме прегазиш и ще ти го върна тъпкано.

Говореха толкова високо, че Куентин не чу кога вратата се отвори и директорът Фог влезе в лечебницата. Носеше богато извезано кимоно и нощна шапчица като на Дикенсов герой. На Куентин се стори, че Фог държи свещ, но след миг разбра, че това е вдигнатият му показалец, който излъчваше мека светлина.

— Престанете — тихо каза директорът.

— Господине… — подхвана Пени.

— Престанете, казах! — все така тихо повтори Фог. Денем бе почти смехотворен, но сега, загърнат с кимоното и намиращ се на неприсъщата територия на лечебницата, изглеждаше могъщ и като пришълец от друг свят. — Нито дума повече, освен когато отговаряте на въпросите ми. Ясно ли е? — Куентин се запита дали това е въпрос и за по-сигурно кимна. Главоболието му вече беше непоносимо.

— Да, сър — каза Пени.

— До гуша ми дойде от вас! Кой беше подстрекателят?

— Аз — на мига отвърна Пени. — Сър, Куентин няма никаква вина.

Куентин не продума. Мислеше си какъв чешит е Пени. Безспорно беше луд, но имаше свои налудничави принципи и се придържаше към тях.

— И все пак по някакъв начин носът ти е влязъл в съприкосновение с челото на Куентин. Ще се повтори ли?

— Не, сър.

— Не.

— Добре. — Пружините изскърцаха — директорът седна на едно празно легло. — Само едно ме радва — че и двамата не сте прибягнали до магия, за да се нараните взаимно. Разбира се, не сте напреднали дотолкова, за да осъзнаете за какво говоря, но след време ще научите, че онзи, който прави магия, борави с невероятно силни енергии. И че контролирането им изисква хладнокръвие и здрав разум. Всеки, практикуващ магия, когато е обзет от гняв, ще нарани себе си, вместо противника. Съществуват строго определени заклинания… ако не можете да ги обуздаете, те ще ви преобразят в нечовешко същество, в дух, притежаващ неконтролируема магическа сила.

Куентин се втренчи в тавана. Чувстваше, че отново започва да губи съзнание. Като в просъница чу как Фог добави:

— Слушайте внимателно! Повечето хора са слепи за магията. Те обитават скучен и пуст свят. Водят скучен живот, но не могат да го променят. Копнежът ги изяжда отвътре и ги превръща в живи мъртъвци. Вие обаче живеете в магически свят и това е голямо предимство. И ако искате да загинете тук, ще ви се предоставят безброй възможности, без да се избивате взаимно.

Той стана и тръгна към вратата.

— Ще ни накажете ли, сър? — обади се Пени.

Директорът се спря. Светлината от пръста му почти беше угаснала.

— Да, Пени. Шест седмици обед и вечер ще миете чиниите. А повтори ли се днешната случка, ще ви изключим. Куентин… — Фог се позамисли. — Научи се да се владееш. Не искам повече проблеми.

Той излезе. Куентин въздъхна от облекчение. Затвори очи, стаята безшумно се откъсна от кея и заплува към океана. Хрумна му въпрос, чийто отговор не го вълнуваше кой знае колко — дали Пени е влюбен в Алис.

— Брей! — ококори се Пени, явно не беше стреснат, че месец и половина ръцете му ще гъбясват в сапунената вода. — Жестоко, братле. Чу ли какво каза старецът? Че магията те поглъща! За пръв път го чувам. А ти знаеше ли?

— Чуй ме — промърмори сърдито Куентин. — Първо, прическата ти е смешна. Второ, не знам как е по родните ти места, но ако още веднъж направиш нещо, заради което да ме върнат в Бруклин, няма само да ти счупя носа. Направо ще те пречукам!

Физиците

След шест месеца, през септември, Куентин и Алис прекараха първия ден от трети курс в "Брейкбилс", седнали пред малка викторианска постройка на около километър от Къщата. Всъщност беше миниатюрна къщурка, причудливо творение на архитектурата, което навремето може би е било вила за гости или голяма градинска барака.

На покрива се мъдреше ветропоказател от ковано желязо с формата на прасе, който посочваше навсякъде другаде, но не и към мястото, откъдето духаше вятърът. Отвъд къщурката се простираше широка ливада.

Куентин надникна през няколко прозореца, не видя нищо, но му се стори, че чува някакви хора да разговарят вътре.

— Тъпо е! — възкликна. — Почукай отново.

— Ти почукай. — Алис кихна. — Чуках най-малко двайсет… двайсет… — Тя отново кихна. Беше алергична към цветен прашец.

— Наздраве.

— Двайсет минути. Благодаря. — Алис си издуха носа. — Вътре са, но не отварят. Според теб как да постъпим?

Куентин се позамисли и отвърна:

— Не знам. Може да е някакво изпитание.

След последните изпити през юни всички второкурсници преминаха през залата за практическо приложение, за да получат разпределението си за специализация. За всеки бяха отредени по два часа, но понякога разговорите продължаваха повече от предвиденото. В крайна сметка събеседването продължи цели три дни. Повечето курсисти и преподаватели бяха раздвоени по отношение на специализацията, защото общо взето се изучаваха същите предмети. Обаче традицията повеляваше всеки колежанин да се специализира в дадена област. Алис нарече случващото се "кръщение в магията".

Лабораторията беше преобразена заради събитието. Шкафовете бяха отворени. Всички маси и работни плотове бяха отрупани със старовремски дървени и метални инструменти, колби, мензури, часовникови механизми, везни, увеличителни стъкла, стъкленици, пълни с живак, и други по-трудно различими вещества. В "Брейкбилс" се работеше по технологии от викторианската епоха и то не заради превзето маниерничене. Обясниха на Куентин, че уредите с вградена електроника се влияят от магиите и не може да се разчита на показанията им. Общо взето атмосферата в лабораторията беше като в голям цирк. Директор на "цирка" се явяваше преподавателката Съндърланд. Напоследък Куентин я избягваше. Любовта му към нея беше угаснала дотолкова, че вече можеше да я погледне, без да изпита желание да вплете пръсти в косата й.

— Така. — Тя прибра някакви сребърни инструменти в малко куфарче и го заключи. — Курсистите в "Брейкбилс" безусловно притежават магически способности, но всеки има наклонност към определена магия. Свързано е с мястото, на което сте родени, с положението на луната и метеорологичните условия, плюс още куп подробности, в които не си струва да задълбаваме. Ако проявявате любопитство, колегата Марч ще ви ги изброи на драго сърце.

— Каква е вашата специалност? — попита Куентин.

— Свързана е с металургията. Други лични въпроси?

— Да. Защо да държим допълнителен изпит? Не можете ли да определите в какво да се специализирам въз основа на рождената ми дата и другите данни, които споменахте?

— Би могло. Теоретично. Но на практика ще излезе една голяма глупост. — Тя се усмихна и Куентин усети как любовта му към нея отново се разпалва. — Много по-лесно е да действаме по индукция, докато улучим вярната посока.

Тя сложи в дланите на Куентин по един скарабей и го накара да каже азбуката първо на гръцки, после на иврит, а междувременно го наблюдаваше през уред, напомнящ сгъваем телескоп. Той чуваше как металните бръмбари в ръцете му бръмчат под въздействието на предишни магии. Потръпна от ужас, като си представи как внезапно крачката им се размърдват.

Съндърланд постави пред него мъничко дърво бонзай и го накара да се взира в него от различни ъгли, а растението се огъваше под напора на несъществуващ вятър. След теста тя взе дървото, застана встрани и проведе с него кратко съвещание. Накрая се обърна към Куентин и отсече:

— Със сигурност не си билкар!

През следващия час го подложи на дузина тестове, повечето от които му се струваха безсмислени. Накара го да направи магиите, изучавани през първата година, и измери ефективността на всяка чрез набор от различни инструменти. Следващата му задача беше да каже заклинание, застанал до голям месингов часовник със седем стрелки, една от които се въртеше на обратно, и то с шеметна бързина. Няколко пъти Съндърланд взе от полиците някакви дебели томове и дълго се консултира с тях. Междувременно Куентин се почувства още по-неловко.

— Ти си интересен случай — промърмори тя накрая. После се опита да го принуди да задреме, за да надникне в сънищата му. Само че той не можа да заспи и тя му даде да изпие някаква отвара с дъх на мента.

Очевидно сънищата му не й подсказаха нещо, което тя вече да не знае. Сложи ръце на кръста си и дълго се взира в него.

— Да опитаме един експеримент — каза тя с пресилен оптимизъм. Спусна дървените щори и помещението потъна в мрак. Разчисти една маса, седна на нея, запретна полата си над коленете и направи знак на Куентин да седне с лице към нея на отсрещната маса. — Направи така. — Съндърланд протегна ръце, сякаш се канеше да дирижира невидим оркестър.

Куентин се подчини. Тя го накара да направи поредица от жестове, познати му от Попър, макар че никога не ги беше виждал съчетани по този начин, след това вдигна ръце над главата си:

— Сега направи така.

Нейният жест не предизвика никаква реакция, но когато той последва примера й, от върховете на пръстите му засвяткаха големи бели искри. Беше невероятно — струваше му се, че са били в него през целия му живот и са чакали той да направи подходящото движение. Искрите озариха мрака, стигнаха до тавана, спуснаха се около него, подскочиха няколко пъти, щом се удариха в пода, и накрая помръкнаха. Дланите му се бяха затоплили и го сърбяха.

Облекчението беше почти непоносимо. Куентин отново вдигна ръце, този път изскочиха само няколко искри, но не така ярки. При третия опит се появи само една.

— Какво означава това? — попита той.

— Нямам представа. Ще те класирам към Неопределените. Ще опитаме отново след година.

— След цяла година ли? — разочаровано промърмори Куентин и я проследи с поглед, докато тя вдигаше щорите. — Какво говорите? Какво ще правя дотогава?

— Ще чакаш. Случва се понякога. Хората придават прекалено голямо значение на тези неща. Бъди така добър и кажи на следващия да влезе. Вече изоставам от графика, а е едва пладне.

Лятото се проточи като на забавен каданс. Разбира се, в света отвъд "Брейкбилс" вече беше есен и когато Куентин се върна у дома за лятната ваканция, се озова в един студен и сивкав Бруклин с улици, обсипани с почернели листа.

В бащиния си дом той се чувстваше като привидение — налагаше се да положи големи усилия, за да го забележат родителите му, които вечно изглеждаха леко изненадани, че призрачният им син иска да привлече вниманието им. Джеймс и Джулия бяха заминали за университетите си. Куентин запълваше дните си с дълги разходки, дриблираше с топка на баскетболни площадки с липсващи мрежички и с големи дъждовни локви в ъглите. Неговият свят не беше тук, а другаде. Често си разменяше отчаяни съобщения по електронната поща с приятелите си от "Брейкбилс" (Алис, Елиът, Сурендра, Гретхен) и неохотно прелистваше задължителното си четиво за през ваканцията, а именно "История на магията", издание от средата на осемнайсети век. Наглед томчето изглеждаше тънко, но се оказа, че по някаква библиографична магия съдържа цели 1832 страници.

През ноември получи кремав плик, който невидими ръце пъхнаха в "История на магията". Вътре имаше елегантна покана, гравирана с герба на колежа, с която го призоваваха да се върне в училището в шест вечерта през тясна безлюдна уличка край Лютеранската църква на десет пресечки от дома му. Той покорно се яви на указаното място и в указаното време. Тъй като беше късна есен, слънцето беше залязло още в четири, но времето беше необичайно топло за месеца. Докато стоеше до църквата, се вслушваше в колите, профучаващи на улицата зад него, и се оглеждаше за клисари, които можеха да го обвинят, че е влязъл без разрешение на тяхна територия, или още по-лошо — да му предложат духовно напътствие. Той изпита абсолютна увереност, че халюцинира и Бруклин е единствената съществуваща реалност, а всичко, случило му се през последната година, е плод на въображението му и доказателство, че скуката на реалния свят най-накрая го е тласнала към пълна и необратима лудост. Уличката беше толкова тясна, че му се наложи да се обърне настрани, за да мине по нея с двата си претъпкани сака, които все пак се отъркаха във влажните каменни стени от двете страни.

Ала щом стигна до края й, усети полъха на прекрасен топъл летен въздух и зърна необятната зелена морава. Забрави колко тежки са саковете му и затича към нея…

Сега беше първият ден на семестъра и с Алис стърчаха като кръгли глупаци на напечената от слънцето ливада пред бялата викторианска къщурка. Същата, в която хората от курса по физична магия се събираха всеки вторник следобед за ежеседмичния си семинар.

По време на изпита Алис беше проявила завидни умения в областта на специалност, свързана с манипулирането на светлината (каза, че се наричала фосфоромантия), затова я бяха записали в курса по физична магия. Куентин беше тук, понеже тази група наброяваше най-малко членове и му се виждаше като тихо пристанище, където да изчака, докато получи своя специалност. Първият семинар трябваше да започне в дванайсет и половина и двамата с Алис отидоха по-рано, от страх да не закъснеят, а сега наближаваше пет следобед и още висяха отвън. Бяха уморени, жадни и ядосани, но не искаха да се откажат и да се върнат в Къщата. Ако искаха да бъдат включени в групата, очевидно трябваше да се докажат, като влязат през парадния вход.

Седнаха под голям бук, който се издигаше наблизо, безразличен към злочестата им съдба, и се облегнаха на дебелия ствол. Миниатюрни прашинки танцуваха в светлината на късния следобед.

— Какво искаш да направим? — промърмори Куентин.

— Не знам. — Алис отново кихна. — Ти какво искаш?

Той отскубна стръкче трева. В къщата избухна смях. Ако достъпът ставаше с парола, не я бяха открили. С Алис цял час търсиха скрито послание — изследваха вратата във всеки спектър, който им хрумна, видим и невидим, от инфрачервени до гама-лъчи, помъчиха се да свалят боята, за да надникнат отдолу, само че не успяха. Алис дори опита някакви сложни графоложки заклинания, обаче дървената плоскост безучастно се взираше в тях. После изпробваха енергийни потоци към бравата, но не можаха да я отключат. Напразно търсиха четириизмерен път около вратата. Накрая събраха кураж и призоваха на помощ призрачна брадва, която дори не одраска дървото. Известно време Алис вярваше, че вратата е илюзия и въобще не съществува, само дето на вид и на допир изглеждаше реална, но двамата не откриха заклинания, които да развалят.

— Само я погледни! — процеди Куентин. — Прилича на тъпата колиба на Хензел и Гретел. Мислех, че Физиците са върхът на сладоледа.

— Вечерята е след час — отбеляза Алис.

— Ще я пропусна.

— Менюто е печено агнешко с розмарин. И картофи със сметана по френски — замечтано промърмори Алис, която притежаваше невероятната способност да запомня дори ненужни подробности.

— Какво ще кажеш да си проведем собствен семинар? Тук, на открито.

— Да, ще им натрием носовете.

Букът се издигаше край наскоро окосена ливада. Високите канелени купи сено хвърляха дълги сенки.

— Каква беше ти? Фотомантка ли?

— Фосфоромантка.

— И какво умееш да правиш?

— Още не знам със сигурност. През лятото опитах това-онова: да фокусирам светлината, да я пречупвам и да я огъвам. Ако я огънеш около предмет или човек, той става невидим. Само че искам първо да науча теоретичните постановки.

— Покажи ми нещо.

Алис се превърна в предишното срамежливо момиче.

— Не умея почти нищо.

— Виж, аз дори нямам специалност. Аз съм нищомант. Нуломант.

— Не се отчайвай, просто още не могат да разберат какво можеш.

— Я не ми се подигравай. Щом си толкова умна, покажи ми как се огъва светлината.

Тя се намръщи, но коленичи на тревата, протегна ръце и разпери пръсти. С Куентин се намираха един срещу друг и за пръв път той забеляза как едрите й гърди опъват блузата й.

— Наблюдавай сянката! — сопна му се Алис.

Тя направи нещо с пръстите си и сянката на ръката й изчезна, оставяйки подире си само няколко призрачни следи, обагрени в цветовете на дъгата.

— Интересно.

— Жалка съм, знам. — Тя махна с ръка и заличи магията. — Би трябвало цялата ми ръка да стане невидима, обаче изчезна само сянката.

Тук имаше нещо… Куентин усети как лошото му настроение започва да се изпарява. Отново ги подлагаха на тест, а загадката беше свързана с неумолима сила.

— Да пробваме нещо друго — замислено изрече той. — Можеш ли да фокусираш светлината… като лупа, да речем?

Алис не отговори веднага — явно разсъждаваше върху въпроса.

— Може би — промълви след малко. — Струва ми се, че съм чела нещо по въпроса. Обаче трябва да стабилизираш ефекта. И да го локализираш.

Тя сви в окръжност палеца и показалеца си и изрече пет дълги думи. Куентин видя как светлината се огъва в окръжността, а листата и тревата зад нея се разкривиха. След миг тя стана по-ярка и се превърна в бяла точка, която прояви в ретината му остатъчен образ и той побърза да извърне очи. Алис наклони ръка и земята под нея запуши. Тя промърмори:

— Ще те убия, ако заради теб ме изгонят от "Брейкбилс"! Ясно ли ти е? Не се шегувам. Знам как да го направя. Ще те умъртвя! И наистина ще го направя.

Куентин дори не я погледна.

Решиха да прогорят дупка във вратата и така да проникнат в къщичката. Куентин разсъждаваше, че ако това е поредният тест, няма значение как ще го разрешат, стига да се справят. Много важно, че ако изпепеляха проклетата къща, самодоволните приятелчета на Елиът щяха да изгорят заедно с нея. Така им се падаше.

Налагаше се да действат бързо, понеже дневната светлина бързо гаснеше. Слънцето вече беше добило бакърен оттенък и след няколко минути щеше да докосне върховете на дърветата отвъд ливадата. Внезапно захладня. В прозорците на къщичката заблещукаха жълтеникави светлини. Куентин чу (или поне така му се стори) изпукването на тапа, извадена от бутилка.

Алис вдигна ръце, все едно крепеше на главата си невидима кошница, създавайки магически еквивалент на увеличително стъкло — дланите й очертаваха окръжност, горната част на която беше на едно ниво с върха на бука, извисяващ се над комина на викторианската къщичка. Центърът на окръжността беше толкова ярък, че човек не можеше да гледа в него.

Алис стоеше на петнайсетина метра от вратата. Куентин застана встрани, засенчи с длан очите си и започна да дава указания на приятелката си:

— Нагоре! По-бавно! Още малко нагоре! Продължавай! Сега малко вдясно!

Топлината от фокусираното слънце сгряваше лицето му, усещаше сладникавия аромат на горящо дърво, примесен с острата миризма на обгоряла боя. Очевидно вратата беше уязвима на висока температура. Допреди малко се тревожеха, че слънцето ще залезе, обаче магията на Алис вече прорязваше вратата. За беда понякога тя не улучваше целта и един-два пъти прогори улей в стената.

— Чувствам се като кръгла глупачка! — извика тя. — Докъде стигнахме?

— Напредваме!

— Гърбът ме заболя! Към края ли сме?

— Почти! — излъга Куентин.

Алис увеличи радиуса на магията, за да компенсира намаляващата светлина. Шепнеше нещо, но не беше ясно дали изрича заклинания, или ругатни. По едно време Куентин забеляза, че някой ги наблюдава — един от по-възрастните преподаватели, беловласият Брезински, специалист по отварите, който носеше пуловерчета без ръкави, пушеше лула и изглеждаше като инженер на "Ай Би Ем" от 1950. Панталоните му бяха вечно покрити с ужасни петна. Беше прекъснал разходката си и стоеше наблизо. В един друг живот, по време на приемния изпит, същият Брезински беше дал на Куентин въженцата с многобройните възли.

"Мамка му! — каза си момчето. — Ще ни обади на директора и ще ни изхвърлят!"

Обаче Брезински само промърмори: "Продължавайте!", обърна се и тръгна обратно към Къщата.

Едва след десетина минути Алис разряза странично вратата, после повтори процедурата. От прореза заструи червена светлина.

Щом свърши, Куентин се приближи до нея.

— Цялото ти лице е в пепел. — Тя прокара пръсти по челото му.

— Не знам дали да го направим още веднъж. Ей така, за всеки случай. — Ако и това не подействаше, идеите му се бяха изчерпали, а нямаше никакво желание да пренощува тук. Нито пък му се искаше да се върне в Къщата и да признае поражението си.

— Светлината е прекалено слаба — въздъхна Алис. Изглеждаше капнала от умора. — Накрая обсегът на лупата ми достигна около четиристотин метра. Отвъд тя губи целостта си. Разпада се по краищата.

"Четиристотин метра? — помисли си момчето. — Колко ли голяма е силата й?"

Приближиха се до вратата. Стомахът на Куентин протестиращо закурка. Вече се беше здрачило и небето беше зашеметяващо тъмносиньо. Втренчиха се в набраздената от белези почерняла врата. Отблизо се забелязваше, че при втория опит Алис се беше отклонила от целта и на места дървеният плот беше прорязан на две места. Ако бяха сгафили, Елиът щеше да ги убие.

— Да се опитам ли да я отворя с ритник?

— Ами ако някой стои зад нея? — намръщи се Алис.

— Какво предлагаш?

— Не знам… — Тя вдигна от земята една метална панта, която вече беше изстинала. — Струва ми се, че почти успяхме…

Чукчето на вратата представляваше ръка, държаща метална топка.

— Ще се пробвам — заяви Куентин. — Отдръпни се назад! — Здраво се хвана, сложи крак на вратата, нададе вик като състезател по бойни изкуства и с все сила блъсна напред.

Горната половина на вратата зейна — навярно се беше държала само на магия. Куентин падна по гръб на пътеката.

На прага застана девойка (той позна една от четвъртокурсничките), която беше обгърната от мека светлина и държеше чаша с червено вино. Тя равнодушно изгледа Куентин. Алис се беше облегнала на стената на къщата и се смееше, но от гърлото й не излизаше нито звук.

— Вечерята е почти готова — каза непознатата. — Елиът приготвя италианско ястие, наречено аматричиана. Не разполагахме с месо от лама, както е по рецептата, но мисля, че става и с бекон. Нали?

Въпреки жегата навън, в камината гореше огън.

— Шест часа и дванайсет минути — обади се някакъв шишко с чуплива коса, който се беше настанил на кожено кресло.

— Горе-долу нормално постижение.

— Кажи им колко време отне на теб, Джош — намеси се момичето, което ги беше посрещнало на вратата. Куентин си спомни, че името й е Джанет.

— Двайсет и четири часа и трийсет и една минути. Беше най-дългата нощ в живота ми. Не е рекорд, но почти го достигнах.

— Решихме, че се опитва да ни умори от глад. — Джанет наля виното, останало в бутилката, в две чаши и ги подаде на Куентин и Алис. Въпреки че на пода стояха още две празни бутилки, никой от компанията не изглеждаше пиян.

Намираха се в занемарено, но уютно помещение, служещо за библиотека, осветявано от свещи и от огъня на камината. Куентин осъзна, че къщата е много по-голяма, отколкото изглеждаше отвън, и вътре е много по-студено — тук усещането беше за мразовита есенна вечер. Полиците бяха претъпкани с книги, други томчета бяха натрупани в ъглите на помещението, имаше дори върху полицата над камината. Мебелите бяха изискани, но в различни стилове, а някои почти бяха предали богу дух. Между лавиците с книги на стените бяха окачени обичайните необясними артефакти, които обикновено се натрупват в частните клубове: африкански маски, кошмарни картини с пейзажи, церемониални кортици, остъклени шкафчета, пълни с географски карти, медали и жалки останки от екзотични пеперуди, за които се предполагаше, че са уловени с цената на много усилия и материални средства.

Куентин, който умираше от горещина, се почувства неподходящо облечен, но безкрайно облекчен, че най-сетне е в къщичката.

Заедно с него и Алис присъстващите бяха само петима. Елиът разглеждаше книгите на една лавица и се преструваше, че още не е забелязал новодошлите. Полагаше усилия да обясни някои основни положения на теорията на магията, само че никой не го слушаше.

— Съкровище, имаме гости — изчурулика Джанет. — Ако обичаш, обърни се към нас. — Беше висока, жизнена и с прическа на кралски паж, която изглеждаше малко анахронична. Беше и доста приказлива. Куентин я беше чувал да надприказва съкурсниците си по време на разходките из лабиринта и да изнася речи в трапезарията по време на вечеря.

Елиът прекъсна монолога си и се обърна. Беше препасал кухненска престилка.

— Привет! — провикна се, без да му мигне окото. — Радвам се, че успяхте да влезете. Алис, чух, че си ни изгорила половината врата.

— Куентин ми помогна.

— Гледахме ви през прозореца — намеси се Джош. — Извадихте късмет, че Брезински не ви спипа на местопрестъплението.

— Кой е правилният метод? — попита Алис. — Наистина влязохме, но сигурно има по-уместен начин. — Тя опита виното си и веднага след това отпи голяма глътка.

— Няма такъв — обясни Джанет. — По-точно, няма установено правило. Тъкмо в това е същността на въпроса. Това е физична магия. Тук не общуваме с горските духове. Методите ни са нестандартни, понякога дори жестоки. Стига да не съборите сградата, усилието ви се зачита. Но дори да я разрушите, сигурно пак ще се смята, че сте издържали теста.

— Ти как влезе? — срамежливо попита Алис. — Когато и ти си била подложена на изпитанието.

— Замразих вратата и я разбих. Правя специални студени магии, те са моята специалност. Отне ми шейсет и три минути. Това е истински рекорд.

— Навремето човек казваше "приятел" на езика на елфите и го пускаха — промърмори Джош. — Сега прекалено много хора са чели Толкин.

— Елиът, скъпи, предполагам, че вечерята е готова — обади се Джанет. Трудно беше да се прецени какво е отношението й към Елиът — ту изглеждаше, че го презира, ту беше невероятно любезна с него. Тя плесна с ръце и добави: — Джош, предлагам да се погрижиш за… — тя посочи към вратата, унищожена наполовина. — Комарите ще ни изпохапят.

Куентин, който още се чувстваше като замаян, последва Елиът в кухнята. И това помещение беше по-голямо, отколкото изглеждаше. Белите шкафове стигаха до тавана, плотовете бяха от сапунен камък, наричан още стеатит. Имаше и хладилник с аеродинамична форма, каквито са се произвеждали през петдесетте години на двайсети век. Елиът изля малко вино от чашата си в тигана със сос, който къкреше на печката.

— Никога не готви с вино, което не би пил — заяви той. — Макар това да предполага, че съществува вино, което не бих близнал. — Не изглеждаше засрамен, че през последната година не обръщаше внимание на Куентин. Държеше се така, сякаш нищо не се беше случило.

— Значи къщата е само за вас, така ли? — попита Куентин. Не искаше да издаде колко копнееше да се приобщи към тази елитна група… дори сега, когато вече беше един от тях.

— Нещо такова. Сега е и твоя.

— Всички специалности ли си имат клубове?

— Това не е клуб! — каза Елиът. Изсипа пакет макарони във висока тенджера с вряща вода и ги разбърка. — Трябва да врат около минута, не повече.

— Тогава какво е?

— Е, наистина е клуб, но не го наричай така. Викаме му Вилата. Тук провеждаме семинарите си и библиотеката е доста богата. Понякога Джанет рисува в стаята на горния етаж. Само ние имаме достъп тук.

— Ами Фог?

— О, и Фог, само че той никога не стъпва тук. И Бигби. Познаваш го, нали?

Куентин поклати глава.

— Чудно ми е, че не го познаваш — изкиска се Елиът. — Гарантирам ти, че ще го обикнеш. — Опита соса, прибави малко гъста сметана и разбърка сместа. Действаше със самочувствието и увереността на опитен готвач. — Всички групи си имат свое убежище. Естествениците се приютяват в глупавата къщичка на едно дърво в горските дебри. Илюзионистите имат къщичка като нашата, обаче само те знаят къде се намира. Учените — горкичките — си имат само библиотеката. Лечителите разполагат с клиниката…

— Елиът! — провикна се Джанет от другата стая. — Умираме от глад.

— Ей сега, ей сега! — извика той и се обърна към Куентин: — Дано обичаш макарони. Само това съм приготвил. Имаме и брускети… поне доскоро имахме. Ако не друго, виното е в изобилие. — Той изцеди макароните и ги добави към соса в тигана. — Обожавам да готвя! Ако не бях магьосник, сигурно щях да стана готвач. Нямаш представа как разтоварва след толкова магии и тормоз с видимото и невидимото… В интерес на истината истинският кулинар сред нас беше Ричард. Струва ми се, че не го познаваш, той се дипломира миналата година. Беше голям проклетник и ни клепаше пред Бигби, но поне можеше да готви. Вземи двете бутилки, ако обичаш. И тирбушона.

Масата в библиотеката беше застлана с бяла покривка, свещите бяха поставени в два масивни сребърни свещника.

Приборите бяха от различни комплекти, някои дори приличаха на хладни оръжия. Храната беше непретенциозна, но вкусна. Куентин беше забравил, че е гладен като вълк. Джанет направи фокус (той не беше сигурен дали трикът е магически, или само механичен) и превърна дългата маса за семинари в маса за хранене.

Тримата с Джош и Елиът клюкарстваха за колегите си от другите курсове и за преподавателите, както и за това кой с кого спи и кой с кого иска да спи. По едно време подхванаха безкрайно обсъждане за магическите способности на конкурентите си. Разговаряха със самочувствието на хора, които почти непрекъснато са заедно, обичат се и се уважават, знаят как взаимно да изтъкнат положителните си качества и да прикрият неприятните си навици. Куентин ги слушаше с половин ухо. Изведнъж се почувства възмъжал. Доскоро беше аутсайдер, но сега наистина беше пристъпил в духовния живот на училището. Това беше истинският "Брейкбилс". Той се намираше в топлото сърце на тайния свят.

Тримата заспориха какво ще правят след дипломирането си.

— Мисля да се заселя на самотен планински връх — безгрижно подхвърли Елиът. — Известно време ще поживея като отшелник. Ще си пусна дълга брада и хората ще идват при мен за съвет като в анимационните филмчета.

— За какво ще ги съветваш? — презрително изсумтя Джош. — Каква вратовръзка подхожда на тъмен костюм ли?

— Умирам да видя как ще се опиташ да си пуснеш брада — добави Джанет. — Боже, какъв си егоист! Не ти ли се иска да помагаш на хората?

Елиът озадачено я изгледа.

— Хората ли? Кои хора?

— Бедните! Гладните! Болните! Онези, които не могат да правят магии!

— Какво хубаво съм видял от тях? Те не искат помощта ми. Наричаха ме обратен, а когато бях в пети клас, през едно междучасие ме хвърлиха в контейнера за смет, защото панталонът ми беше изгладен.

— Надявам се на планинския ти връх да има изба с вино — кисело каза Джанет. — Или добре зареден бар. Няма да издържиш и осем часа без питие…

— Ще си варя силна напитка от билки и плодове.

— … нито без химическо чистене.

— Да, това наистина ще е проблем. Нищо не ми пречи да използвам магия, но резултатът няма да е същият. Може като Елоиз да си взема апартамент в "Плаза".

— Скучно ми е — изръмжа Джош. — Да направим Харпъровия трик с огъня.

Приближи се до висок шкаф с дузини чекмедженца, който се оказа нещо като картотека на клонките. На всяко чекмедже имаше табелка с название, написано на ръка. Харпъровият трик се оказа безполезна, но много забавна магия за разпъване на пламък, с който във въздуха се изписваха сложни калиграфски форми, които за миг проблясваха и после изчезваха. Фокусът се правеше с клонка от трепетлика. Петимата се опитаха да превърнат пламъците на свещите във все по-трудни или нецензурни думи и форми, което неизбежно доведе до подпалване на завесите (очевидно не за пръв път).

Това сложи край на играта с огъня. Елиът извади бутилка, пълна с италианската ракия грапа. Само две свещи бяха оцелели след триковете, но никой не си направи труда да замени другите. Петимата седяха в полумрака и доволно мълчаха. Джанет легна по гръб на пода и подпря краката си на скута на Елиът. Помежду им съществуваше физическа близост, която според Куентин изглеждаше странна, предвид сексуалните предпочитания на неговия ментор.

— Това ли е всичко? Наистина ли сме вече Физици? — попита Куентин. Грапата беше като огнено семе, което се прокрадна в гърдите му и се вкорени там. От него покълна нажежен филиз, който прорасна и се превърна в голямо разклонено дърво на добро настроение. — Не трябва ли да ни жигосате, да ни обръснете главите или нещо друго?

— Не и ако не го пожелаете — отвърна Джош.

— Не знам защо, но си мислех, че сте повече — продължи Куентин.

— Че сме повече — поправи го шишкото.

— Само толкова сме, откакто Ричард и Изабел се дипломираха — обясни Елиът. — Нямаме петокурсници. Ако не получим попълнение тази година, Фог заплашва да ни слее с Естествениците.

Джош театрално потрепери.

— Какви бяха онези двамата? — намеси се Алис. — Думата ми е за Ричард и Изабел.

— Бяха като огън и лед — отвърна Джош. — Като шоколад и марципан.

— Откакто ги няма, всичко се промени — отбеляза Елиът.

— Добре, че се махнаха — заяви Джанет.

— Всъщност не бяха толкова лоши — поправи я шишкото. — Помниш ли когато Ричард обяви, че може да съживи ветропоказателя и да го накара да се върти около оста си? Три дни стърча на покрива и маза устройството с рибено масло и други гадости, за които предпочитам да не мисля.

— Да, беше забавно, но се получи случайно и не се брои.

— Ти така и не се сближи с Ричард.

Джанет кисело се усмихна и промълви с изненадваща горчивина:

— Напротив, сближихме се прекалено.

Настъпи неловко мълчание. Беше първата фалшива нота през тази иначе прекрасна вечер.

— Няма значение, сега отново имаме кворум — побърза да каже Елиът. — И то кворум, достоен за уважение. В курса по физична магия винаги идват най-способните.

— За най-способните — обади се Джош.

Куентин вдигна чашата си за наздравица. Седеше сред най-високите клони на огненото си дърво и се полюшваше под топлия алкохолен ветрец.

— За най-способните.

Всички отпиха от чашите си.

Звярът

През цялото си пребиваване в "Брейкбилс" — първата година, изпитите, нелепия сблъсък с Пени… чак до вечерта, когато стана член на клуба на Физиците, Куентин несъзнателно беше сдържал дъха си дотолкова, че едва не посиняваше от хипоксия. Едва сега си даваше сметка, че е очаквал колежът да изчезне като рухнала въздушна кула.

Освен че тук непрекъснато и редовно се нарушаваха всички закони на термодинамиката, всичко беше прекалено привлекателно, за да е реално. В това отношение колежът приличаше на Филория. Филория неизменно се изплъзваше от хората. В края на всяка книга Амбра и Умбра прогонваха хлапетата Чатуин. Дълбоко в душата си Куентин се чувстваше като турист, който късно следобед отново ще се повлече към мърлявия и смрадлив автобус и ще потегли обратно към дома си. Ще стиска в потната си длан кичозна сувенирна картичка и ще наблюдава как кулите, живите плетове и часовниковите кулички постепенно се смаляват в огледалцето за обратно виждане.

Само че това не се бе случило. Сега вече разбираше и осъзнаваше, че няма опасност това да стане. Толкова дълго се измъчваше с мислите: "Сигурно сънувам" и "Нищо не е вечно", че бе крайно време да започне да се държи както подобава на деветнайсетгодишен възпитаник на таен колеж за истинска магия.

След като вече беше приет от Физиците, можеше да си позволи да ги наблюдава отблизо. При запознанството си с Елиът беше предположил, че всички в "Брейкбилс" са като дългуча аристократ, само че изобщо не беше така. Първо, дори в това училище за гении Елиът се отличаваше с блестящия си ум. Може би не беше гениален като Алис, но тя се скъсваше да учи и да се упражнява, докато той не си помръдваше и пръста. Или ако го правеше, то се прикриваше много успешно. Според Куентин той изобщо не учеше. Единственото, което го интересуваше, беше външността му, и то най-вече скъпите ризи, които носеше с копчета за ръкавели, макар непрекъснато да го наказваха с принудителен труд за нарушаване на училищните правила.

Джош ходеше с униформа, обаче някак си съумяваше да изглежда така, сякаш е цивилен — сакото вечно беше усукано около едрата му снага, намачкано или прекалено тясно в раменете. Цялата му персона беше като тъпите вицове, които той непрекъснато разказваше. Едва след известно време Куентин разбра, че шишкото не очаква хората да го приемат на сериозно и се наслаждава (понякога дори изпитва злорадство) на момента, в който те осъзнаваха — прекалено късно, че са го подценили. Той не беше погълнат от себе си като Елиът и Джанет, затова беше най-проницателният в групата и не пропускаше нищо от случващото се около него.

Сподели с Куентин, че от няколко седмици е очаквал Пени да превърти, после добави:

— Нима не ти направи впечатление, че този тип е загадка, обгърната от мистерия и прикрепена към бомба с тиктакащ часовников механизъм. Вариантите бяха два — или да удари някого, или да си направи блог. Честно казано, доволен съм, че те цапардоса.

За разлика от другите Физици Джош беше посредствен ученик, но овладееше ли някое заклинание, се превръщаше в изключително могъщ маг. През първата си година в "Брейкбилс" съумял да задвижи чрез магия стъкленото топче едва след шест седмици, обаче щом овладял това умение (така разказваше Елиът), топчето с такава сила изхвърчало през прозореца на класната стая, че се забило в ствола на клена отвън и вероятно още си стои там.

Родителите на Джанет бяха невероятно богати адвокати, чиито клиенти бяха предимно прочути холивудски актьори. Тя беше израснала в Лос Анджелис под грижите на различни знаменитости, които (ако я притиснеха, но не много) бе готова да назове и по име. Куентин предполагаше, че именно заради това е толкова жизнена, безцеремонна и артистична. Беше по-скоро привлекателна, отколкото красива. Тялото й бе някак ъгловато, обаче тя умело прикриваше малките си физически дефекти (например изпращаше у дома училищните си униформи, за да бъдат прекроени така, че да прилягат на фигурата й), а жадният й поглед беше невероятно секси. Човек изпитваше желание да бъде погълнат от очите й.

По отношение на мъжете имаше ужасен вкус. Най-ласкателното, което можеше да се каже за безкрайната върволица нейни любовници, бе, че нито един не оставаше дълго с нея. Понякога беше голяма досадница, но Куентин никога не скучаеше в компанията й. Беше вярна до гроб на приятелите си. Понякога бе прекалено дръзка и безцеремонна, но само защото дълбоко в себе си таеше милосърдие и състрадателност. Затова бе лесноранима, а когато я засегнеха, на мига отвръщаше на удара. Тормозеше всички около себе си, но само защото самата тя беше по-изтормозена от всеки друг.

Въпреки че вече беше включен в групата на Физиците, Куентин прекарваше повече време с другите третокурсници: заедно с тях посещаваше занятията, упражняваше се в лабораторията по приложна магия и учеше за изпити, а вечер сядаше на масата при тях. Както всяко лято лабиринтът беше променен и те изгубиха цяла седмица да го изучат наново — подвикваха си през високите живи плетове, когато се изгубеха или откриеха пряк път.

В училището устроиха голямо тържество по случай есенното равноденствие: запалиха висока клада, свиреше музика. Илюзионистите представиха невероятно светлинно шоу и всички останаха навън, докато лицата им се зачервиха от огъня. Алис и Куентин научиха другите на заклинанието за извайване на форми от пламъците, а Аманда Орлоф разкри, че през последните два месеца тайно е варяла медовина. Напитката беше сладка и пенлива, но отвратителна, и на следващия ден всички, които бяха прекалили с нея, се чувстваха на прага на смъртта.

През есента Куентин започна да изучава и нови дисциплини освен жестове и мистериозни езици. Цял месец посветиха на архитектурни магии за подсилване основите на сгради и изолиране на покривите от влиянието на природните стихии. Практическите занимания се провеждаха в мизерна барачка с размерите на голяма кучешка колиба. На Куентин му бяха необходими цели три дни да запомни заклинанието за устойчивост на покрива срещу мълнии, при това се наложи да репетира жестовете си пред огледало, за да постигне необходимата бързина и въздействие. Заклинанието пък беше на развален староарабски и много трудно за запомняне. А накрая преподавателят Марч сътвори малка буря с една мълния, която начаса развали магията на Куентин и дъждът го накваси до кости.

Всеки втори вторник той работеше с Бигби, неофициалния наставник на Физиците — дребничък човечец с воднисти очи и ниско подстригана прошарена коса, който вечно носеше дълго палто по модата от викторианската епоха. Движеше се леко приведен, обаче не изглеждаше немощен или сакат. Куентин си беше внушил, че Бигби е политически бежанец. Непрестанно подчертаваше, че е станал жертва на конспирация, и описваше заканително какво ще направи с враговете си след неизбежното си връщане на власт. Притежаваше скованото достойнство на емигрантите от интелигенцията.

Един следобед по време на поредния семинар (Бигби беше специалист по нелепо трудни магии, които трансформираха елементите чрез манипулиране на структурата им на квантово равнище) той прекъсна заклинанието и направи нещо странно — изви назад първо едната, после другата си ръка и сякаш разкопча нещо. След миг на гърба му се появиха четири прозрачни крила като на водно конче, обагрени в цветовете на дъгата. Бигби ги размаха и доволно въздъхна, като промърмори:

— Извинете ме. Нямаше как да издържа и секунда повече.

— Господин Бигби — обади се Куентин, — нима сте… — Той млъкна. Какъв отговор очакваше? Че онзи е елф? Или ангел? Даваше си сметка, че постъпва невъзпитано, но не можеше да се въздържи. — Елф ли сте?

Бигби кисело се усмихна и крилете му прошумоляха.

— Всъщност съм добро духче — обясни той. Явно беше доста чувствителен на тази тема.

Една ранна утрин Марч изнасяше лекция върху магии за атмосферното време и предизвикваше циклони. Беше необичайно пъргав за толкова едър мъж. Само като го гледаше как подскача, при което червеникавата му коса се полюшваше, а червеното му лице почервеняваше още повече, на Куентин му се прииска да се пъхне обратно в леглото. Сутрин Чеймбърс поднасяше катраненочерно еспресо. То бе приготвяно в екзотично приспособление, в сърцевината на което имаше мъничко позлатено отделение от стъкло. Само дето кафето свършваше много бързо и не стигаше за всички… Момчето отвори очи и осъзна, че Марч му говори нещо:

— … между циклоните в субтропичните зони и в умерените ширини? Куентин? Отговори на френски, ако можеш.

Куентин примигна. Изглежда, беше задрямал.

— Разликата ли? — измънка и реши да рискува. — Има ли разлика?

Настъпи неловко мълчание, което той се опита да запълни с думи, опитвайки се да разбере точно какъв е бил въпросът, и за всеки случай да изрече колкото е възможно повече пъти фразата "Бароклинични зони, при които повърхности с постоянно налягане се пресичат от други с постоянна плътност". Другите младежи взеха да се въртят на чиновете си. Марч, който беше надушил прекрасната миризма на унижението, беше готов да чака. На Куентин му се искаше да потъне вдън земя. Най-несправедливото беше, че в действителност бе учил по тази тема.

Времето сякаш спря. Той почувства, че лицето му гори. Не беше честно — това дори не беше магия, а метеорология, да му се не види!

— Не разбирам — обади се някой от мястото си.

— Питам Куентин, Аманда.

— Все пак може ли да обясните на всички ни? — настоя Аманда Орлоф със самочувствието на човек, чиито умствени способности надвишават средното ниво. — Дали тези циклони са баротропични? Тоест става въпрос за атмосферни условия, при които зони с еднакво налягане съвпадат със зони с еднаква плътност, така ли? Нещо не ми е ясно.

— Всички тропически циклони са баротропични, Аманда! — нервно се тросна Марч.

— Аз пък мислех, че има и баротропични, и бароклинични — намеси се Алис.

Последва ожесточен спор, който заплашваше да провали часа, затова Марч се принуди да се откаже от въпросите си към Куентин и да продължи лекцията. Ако можеше да го стори незабелязано, Куентин щеше да изтича при Аманда и да я целуне по челото. Вместо това се задоволи да й изпрати умствен сигнал на благодарност.

Марч подхвана сложна магия, за която нарисува на черната дъска символ, напомнящ мандала*.

[* Мандала от санскрит: кръг — обиколка или завършване, отговарящо на тибетския термин дкил кхор и двете означават концентрична диаграма, която има духовно или ритуално значение в будизма и в индуизма. — Бел.ред.]

Прекъсваше на всеки трийсет секунди, отстъпваше назад, слагаше ръце на кръста си, шепнеше си нещо, после се спускаше обратно към черната дъска. Целта на магията беше съвсем обикновена — да предизвиква градушка или да предпазва от нея. Куентин го слушаше с половин ухо, пък и принципът беше почти един и същ.

Обикновена или не, но явно не беше по силите на Марч — заклинанията бяха на средновековен холандски, който той очевидно не владееше добре. На Куентин му хрумна, че ще е върховно, ако даскалът се издъни. Хрумна му още да си направи с него малка шегичка.

Общо взето класните стаи в "Брейкбилс" бяха обезопасени срещу пакости, обаче всички ученици знаеха, че подиумът е ахилесовата пета на всеки преподавател. С малко повечко усилия и умения човек можеше да го поразклати. Куентин провеси ръце между коленете си и направи няколко движения под масата. Подиумът се размърда, като че ли беше протягащ се човек, после отново стана неподвижен. "Успях!" — помисли си момчето. Марч продължаваше да се изтезава със старохоландския. Усети раздвижването и погледна надолу, поколеба се за миг, обаче се съсредоточи и продължи. Нямаше избор, иначе щеше да се наложи да започне заклинанието от самото начало.

Куентин беше разочарован. Обаче непогрешимата Алис се наведе към него и му прошепна:

— Тъпанар! Пропусна втората сричка. Трябваше да каже…

В този момент за частица от секундата реалността като че ли се изплъзна. Светът се килна, после се върна в началното си положение, все едно нищо не се беше случило. Но се случи. Сякаш поради някаква грешка до Марч стоеше човек. Беше дребничък, носеше консервативен сив английски костюм и тъмночервена вратовръзка, прикрепена със сребърна игла във формата на полумесец. Марч продължи да говори, сякаш не забеляза появата на непознатия, който заговорнически помаха на момчетата и момичетата в аудиторията, като че ли споделяше с тях някаква шега по адрес на преподавателя им. Куентин забеляза нещо странно — стори му се, че човекът стана безлик. Едва след миг разбра каква е причината — пред лицето му стърчеше листата клонка, която почти закриваше чертите му. Клонката се беше появила от нищото. Не беше прикрепена към нещо, а просто висеше пред лицето на човека със сивия костюм.

Изведнъж Марч млъкна и се вкамени.

Алис също се беше вцепенила. Настъпи гробна тишина. Някакъв стол изскърца. И Куентин не можеше да помръдне. Нищо не го възпираше, но проводникът между мозъка и тялото му беше прекъснат. Непознатият ли беше предизвикал прекъсването? Кой беше той? Всичко и всички бяха замрели. Движеше се само човекът на подиума.

Сърцето на Куентин заблъска в гърдите му. Непознатият наклони глава и се навъси, като че ли чуваше туптенето. Куентин не разбираше какво се е случило, но нещо не беше наред. Адреналинът нахлуваше в кръвта му, обаче нямаше къде да се излее. Мозъкът му вреше в собствените си сокове. Човекът се заразхожда по подиума и се заоглежда, за да се запознае с обстановката. Изражението му беше като на благородник, пътешестващ с балон, който по погрешка е попаднал в екзотична страна — изглеждаше и любопитен, и развеселен. Клонката пред лицето му пречеше да се разгадаят намеренията му.

Човекът заобиколи Марч. Походката му беше странно гъвкава. Едва когато застана под светлината Куентин видя, че това не е човешко същество… или ако е било някога, вече се беше превърнало в нещо друго. Ръцете му, стърчащи от маншетите на бялата му риза, бяха с по три-четири пръста повече от нормалното.

Изминаха петнайсет мъчителни минути, после половин час. Колкото по-дълго съществото отказваше да разкрие мотивите си, толкова по-страховити изглеждаха намеренията му. Разгледа учебните помагала на Марч. Обиколи залата. Извади джобно ножче и подряза ноктите си. Предметите неспокойно се размърдваха, когато ги доближеше. Куентин не можеше да си завърти главата и съществото с човешки облик ту влизаше, ту излизаше от полезрението му. То взе от масата на преподавателя дебел железен прът и го изви като сламка. Веднъж направи заклинание (говореше прекалено бързо и Куентин не схвана подробностите), от което прахът в залата лудешки се завихри във въздуха, после отново се слегна. Докато съществото говореше, допълнителните му пръсти се разперваха и свиваха.

Измина час, сетне втори. Страхът на Куентин ту го напускаше, ту се връщаше с нова сила и го връхлиташе като вълни, причиняващи изпотяване. Убеден беше, че се случва нещо много лошо, обаче още не беше наясно какво е. Знаеше, че по някакъв начин е свързано с шегата, която си беше направил с Марч. Защо беше постъпил толкова глупаво? Донякъде беше доволен, че не може да помръдне — така имаше оправдание, че се държи като долен страхливец, вместо да предприеме нещо смело.

"Мъжът" като че ли не забелязваше, че се намира в зала, пълна с хора. В него имаше нещо комично гротескно — мълчанието му беше като на мим. Понякога се движеше много бавно, друг път светкавично се озоваваше от едно място на друго. Приближи се до корабния часовник, окачен на стената зад подиума, и промуши юмрука си през него. Не го удари, само притисна ръка към циферблата, счупи стъклото, прекърши стрелките и смаза механизма. Изглежда, смяташе, че така ще му причини по-голяма болка.

Часът трябваше да е свършил преди цяла вечност. Поне някой отвън вече би трябвало да усети, че става нещо необичайно. Къде бяха другите преподаватели? Къде беше Фог? Къде се беше дянала онази лекарка — медицинска сестра, та не беше тук да помогне в този критичен момент? Куентин се запита какво ли мисли Алис. Съжаляваше, че не може да завърти главата си съвсем мъничко, за да вижда лицето й. Гласът на Аманда Орлоф наруши тишината. Вероятно някак си се беше отърсила от магията и произнасяше заклинание — говореше бързо и ритмично, но спокойно. Куентин за пръв път чуваше такова заклинание — гневно, могъщо, ожесточено. Това беше бойна магия, целяща буквално да разкъса противника. Странно откъде я беше научила. В "Брейкбилс" беше забранено да се споменават подобни магии, камо ли да се правят. Ала преди Аманда да свърши, гласът й, който постепенно заглъхваше, напълно секна. Отново се възцари тишина. Утрото беше заменено от следобед, времето се точеше като сън, изпълнен с паника и отегчение. Куентин се вдърви. Чу шум в коридора. Виждаше само един прозорец, и то само с периферното си зрение, но долови, че отвън става нещо и препречва светлината. Проехтяха силни удари и далечни гласове, които напяваха в унисон. Гигантска мълния проблесна до вратата с такава сила, че за миг дебелият дървен плот засвети и стана прозрачен. Чуваха се боботения, сякаш някой се опитваше да проникне в залата през пода. Съществото със сивия костюм изобщо не се трогна, нито се обезпокои. Куентин наблюдаваше през прозореца как едно-едничко червеникаво листо на върха на гола клонка, напусната през есента от другите листа, лудешки плющеше под вятъра. Струваше му се, че никога не е виждал толкова прекрасна гледка. Най-съкровеното му желание беше да погледа листото поне още минута. Би дал всичко на света само за още една минута с неговото червеникаво листенце. След миг изпадна в транс или заспа — не беше сигурен точно какво се случи. Събуди се и чу как "човекът" на подиума тихичко и изненадващо нежно напява:

"Нани-на, детенце сладко.

Днес на лов отиде татко.

Кожа заешка ще има

да те топли цяла зима."

Той затананика, после ненадейно изчезна. Случи се толкова безшумно и внезапно, че в първия момент Куентин не забеляза отсъствието му. Така или иначе номерът с изчезването беше засенчен от Марч, който до този момент, зяпнал като малоумен, стърчеше на подиума. Щом съществото се изпари, преподавателят се строполи на пода, удари си главата и изпадна в безсъзнание.

Куентин се опита да стане, но се изхлузи и тупна между редиците столове. Раменете, краката и гърбът му бяха изтръпнали, струваше му се, че силите му са се изцедили. Изпъна крака и почувства пареща болка, придружена с облекчение. Усещането бе, сякаш се изправяше след космически полет. Просълзи се от радост. Зловещото същество си беше отишло и нищо лошо не се беше случило. Алис също пъшкаше. В цялата аудитория отекваха стонове и ридания.

По-късно Куентин научи, че веднага след появата на "човека" Фог мобилизирал целия учителски състав. Магиите, защитаващи колежа, на мига прихванали присъствието на непознатия, въпреки че не могли да му попречат да проникне в сградата. Директорът се проявил като изненадващо компетентен пълководец — хладнокръвен, бърз и точен в преценката на положението — и умело се възползвал от наличните си "воини". Още до обяд кулата била опасана с временно скеле. Преподавателят Хеклер, надянал шлем на електроженист, за да предпази очите си, я подпалил чрез пиротехнически атаки. Съндърланд геройски се опитала да проникне през стената, само че ударила на камък (в прекия и преносен смисъл), пък и не било ясно какво би сторила при успех на начинанието. Дори Бигби се появил и демонстрирал екзотична неземна магия. (Слушайки разказа, Куентин остана с впечатлението, че похватите на наставника на Физиците са накарали другите преподаватели да се почувстват малко неловко.)

След вечерята и след като колежаните намусено изслушаха обичайните съобщения за предстоящи обществени или спортни събития в "Брейкбилс", директорът Фог се опита да обясни случилото се през този ден. Застана начело на дългата маса в трапезарията още докато първокурсниците неохотно събираха приборите. Изглеждаше много състарен. Машинално подръпваше маншетите на ризата си и приглаждаше русата си коса, оредяваща на слепоочията.

— Мнозина от вас вече знаят, че съществуват и други светове, различни от нашия — подхвана той тихо. — Не е предположение, а факт. Не съм бил в тези светове и вие никога няма да попаднете там. Способността за преминаване от един свят в друг е раздел от магията, за който знаем много малко. Обаче знаем със сигурност, че някои светове са населени. Може би Звярът, който ни връхлетя днес, е грамаден.

Фог нарече Звяр съществото със сивия костюм и всички започнаха да използват това название.

— Навярно видяхме само периферията му, една малка част, която той благоволи да ни покаже. И преди са наблюдавани подобни същества. В старите книги ги наричат "израстъци". Трудно е да отгатнем мотивацията им — Фог въздъхна. — За тях ние плаваме "кучешката" по повърхността на техния свят на фона на небесната светлина и понякога дръзваме да се гмурнем, но никога не се спускаме надълбоко. По принцип те почти не ни забелязват. За беда нещо в днешното заклинание на колегата Марч, е привлякло вниманието на Звяра. Може би е допуснал грешка, която е позволила на чудовището да проникне в нашия свят.

Куентин потрепери, но се постара да изглежда невъзмутим. Никой не подозираше, че вината може би е негова.

Фог продължи:

— То изплува от дълбините като акула, която атакува плувеца откъм дъното. Трудно е да си представим какви са били намеренията му, но явно е търсело нещо или някого. Не знам дали е постигнало целта си. Това никога няма да узнаем… — Обикновено директорът беше олицетворение на самоувереността, но тази вечер изглеждаше объркан и няколко пъти изгуби нишката на мисълта си. Пооправи вратовръзката си и се насили да поднови обясненията: — Случаят е приключен. Всички свидетели на инцидента ще бъдат прегледани медицински и магически и накрая ще бъдат пречистени, в случай че Звярът ги е набелязал или омърсил.

Той млъкна и излезе от трапезарията, макар всички да очакваха, че ще каже още нещо. На следващия ден часовете бяха отменени.

Само че всичко това се случи по-късно…

Докато лежеше на пода след нападението, Куентин изпитваше само положителни емоции. Радваше се, че е жив. Катастрофата беше избегната. Беше допуснал ужасна грешка, но всичко отново беше наред. Дори столът, под който беше паднал, му се струваше много интересен и красив. Можеше да го гледа безкрайно. Донякъде дори беше вълнуващо да си имал досег с такава чудовищна сила и да си оцелял, за да опишеш преживяването си. Внезапно той се почувства почти като герой. Пое си дълбоко дъх и почувства под гърба си прекрасния солиден под.

Осъзна, че в момента най-много му се иска окуражаващо да стисне глезена на Алис, намиращ се до главата му. Чувстваше се на седмото небе от щастие, че отново може да я погледне. Тогава още не знаеше, че Аманда е мъртва.

Звярът я беше изял жива.

Лавлейди

Дните до края на третата година на Куентин в "Брейкбилс" преминаха под знака на почти военна бдителност. През седмиците, последвали нападението, колежът остана под ключ в прекия и в преносен смисъл. Преподавателите бяха заети с подновяване и укрепване на древните защитни магии и с правенето на нови заклинания. Например, красивата Съндърланд цял ден обикаляше периметъра около училището, вървейки заднешком, за да разпръсне върху снега ярко оцветени прахообразни вещества. Подир нея вървеше Ван дер Веге, която проверяваше дали работата е свършена както трябва, а пред Съндърланд крачеха ученици, за да разчистват пътя й от паднали клони и да подновяват запасите й от оцветена пудра. За да подейства магията, процесът не биваше да се прекъсва.

Очистването на аудиторията беше лесно — позвъниха с няколко камбанки и запалиха салвия в ъглите на помещението, но пренастройването на главната охранителна система на колежа отне цяла седмица. Мълвата гласеше, че системата се намира в грамаден тотем от ковано желязо, съхраняван в тайно помещение в самия център на кампуса, обаче никой не я беше виждал. Бедният Марч, който така и не се съвзе напълно след ужасното изпитание, неуморно бродеше из безбройните сутерени, мазета и катакомби под училището и подсилваше магиите, предпазващи от нападение изпод земята. Преподавателите запалиха грамадна клада от обелени и изсушени кедрови дънери, прави като железопътни линии и подредени в странна конфигурация, напомняща великански китайски пъзел. Хеклер се бъхти цял ден, докато постигна идеалната форма. Накрая подпали кладата с парче хартия, върху което бяха написани няколко думи на руски, и огънят изригна като вулкан. Предупредиха учениците да не гледат в пламъците.

Донякъде предпазните мерки бяха част от обучението, шанс да се наблюдава правенето на истинска магия, от която зависеше съдбата на реални хора. Само че удоволствието липсваше. На вечеря всички мълчаха, някои бяха със зачервени от плач очи. Страхът вгорчаваше живота им. Една сутрин видяха, че разчистват стаята на някакъв първокурсник, който беше избягал обратно вкъщи. Често можеха да се видят групички от по три-четири момичета (същите момичета, които допреди седмица избягваха да сядат на масата редом с Аманда Орлоф) да седят край някой фонтан в лабиринта и да ридаят. Щом се увери, че са взети всички предпазни мерки срещу Звяра, Марч си взе полагаемата едногодишна отпуска и онези, които се смятаха за посветени (тоест Елиът), твърдяха, че вероятността той да се върне в "Брейкбилс" е равна на нула.

Понякога и Куентин се изкушаваше да избяга. Опасяваше се, че съучениците му ще го отлъчат заради номера, който беше погодил на Марч, но за негово учудване никой не спомена шегата с подиума. Колкото и да е странно, почти му се искаше да го порицаят. Сега не знаеше дали е извършил съвършеното престъпление, или това е толкова отвратително злодеяние, че никой не смееше да му потърси сметка. Не можеше искрено да тъгува за Аманда. Боеше се, че е причинил смъртта й, а не можеше да изкупи вината си, защото не смееше да я признае дори пред Алис. Затаи дълбоко в себе си срама и нечистотията, които неминуемо щяха да доведат до разложение.

Тъкмо такъв фатален край смяташе, че е избегнал, когато влезе в онази квартална градинка в Бруклин. Подобни злочестини не се случваха във Филория. Там, разбира се, не липсваха конфликти и дори насилие, но те се подчиняваха на възвишеността и героизма, а всички симпатични и добри герои, загинали по един или друг начин, възкръсваха в края на книгата. Сега съвършеният му свят се беше пропукал. Страхът и тъгата нахлуваха в него като ледена мръсна вода през спукан бент и душевният мир го беше напуснал. "Брейкбилс" вече не приличаше на вълшебна градина, а по-скоро на укрепен лагер. Той не беше герой от книжка, в която несправедливостите автоматично се поправят. Още беше в реалния свят, в който безпричинно настъпваха трагични събития и хората плащаха с живота си, без да имат вина.

Седмица след гибелта на Аманда Орлоф родителите й дойдоха да приберат нещата й. Не пожелаха да се видят със съучениците на дъщеря си, но Куентин случайно стана свидетел на отпътуването им. Сигурен беше, че ще видят вината му — струваше му се, че е полепнала по него, само че те не му обърнаха внимание. Двамата повече приличаха на брат и сестра, отколкото на съпрузи. Бяха високи и широкоплещести, а косата и на двамата беше права и с миши цвят. Стори му се, че горките хора са зашеметени от скръбта, затова се налагаше директорът Фог да ги води под ръка, но само след секунди разбра, че са под въздействието на много силна магия, за да не разберат в какво училище е била дъщеря им.

През август Физиците съкратиха лятната си ваканция и се върнаха по-рано в колежа. Седмицата преди началото на занятията прекараха във Вилата, само че не залягаха над учебниците, а играеха билярд и се черпеха с отвратително порто, което Елиът намери забутано в един кухненски шкаф. Обаче дори алкохолът не ги разведри и всички бяха в мрачно настроение.

Един ден Джанет обяви, че трябва да си имат отбор по уелтърс.

— Не трябва — възрази Елиът, който лежеше на вехтото кожено канапе и беше закрил с длан лицето си. Намираха се в библиотеката на Вилата и бяха уморени от безделие.

— Грешиш, драги! — Тя леко го ритна в ребрата. — Бигби ми каза, че ще има турнир и всички ще участват. Само че още не са го съобщили официално.

— Мамка му! — едновременно възкликнаха всички.

— Защо? — простена шишкото. — Защо ни го причиняват?

— За повишаване на настроението — обясни Джанет. — Според Фог е необходимо събитие, което да ни повдигне духа след миналогодишната трагедия. Турнирът по уелтърс ще допринесе за връщане към "нормалното ни състояние".

— Настроението ми беше високо допреди пет минути. Да му се не види, не понасям тази игра, тя е извращение на добрата магия. Да, извращение! — Джош заканително размаха пръст, без да адресира заплахата си към някого от присъстващите.

— Жалко, че участието е задължително. Освен това е по специалности, следователно ние сме от един отбор. Включен е и Куентин… — Джанет го помилва по главата, — който още си няма специалност.

— Много благодаря.

— Предлагам Джанет да ни е капитан — каза Елиът.

— Естествено, че ще бъда аз. И в тази си функция имам удоволствието да ви съобщя, че първата тренировка започва след петнайсет минути.

Всички изпъшкаха, размърдаха се, после се настаниха по-удобно на столовете и канапетата.

— Джанет, престани! — измънка Джош.

— Никога не съм играла — обади се Алис. — Не знам правилата.

Тя лежеше на пода и равнодушно прелистваше някакъв атлас с географски карти от древността, на които моретата и океаните бяха населени от чудовища, пресъздадени чрез прекрасни гравюри. Интересното в картите беше, че мащабите бяха разменени и чудовищата бяха много по-големи и по-многобройни от континентите. През лятото Алис се беше сдобила с нетипично модни правоъгълни очила за четене и те почти винаги бяха кацнали на носа й.

— Ще ги научиш бързо — успокои я Елиът. — Освен че е забавна, играта е и образователна.

— Не бери грижа за правилата. — Джанет се наведе и майчински целуна Алис по тила. — Всъщност никой не ги знае.

— Освен теб — ухили се Джош.

— Освен мен. Чакам ви на игрището точно в три. — Тя доволно се усмихна и с танцова стъпка излезе от стаята.

В крайна сметка се оказа, че нямаха друго по-интересно занимание — Джанет явно беше разчитала тъкмо на това. Събраха се до игрището за уелтърс, което изглеждаше доста непривлекателно сред палещата жега. Елиът носеше лепкавата гарафа с порто. Само като я погледна, Куентин се почувства обезводнен. Синьото лятно небе се отразяваше във водните квадрати.

— Така… — Джанет, която носеше опасно къса поличка, се изкачи по стълбичката към дървения съдийски стол, олющен от дъждовете и ветровете. — Знае ли някой как започва играта?

Оказа се, че първо трябва да се избере квадрат и в него да се хвърли топче, наречено "земното кълбо". Синкавото мраморно топче наистина приличаше на земното кълбо и беше голямо колкото топка за тенис на маса, само че беше необичайно тежко. Оказа се, че Куентин много го бива в това упражнение. Майсторлъкът беше топчето да не попадне във воден квадрат, което водеше до загуба на играта. Освен това изваждането му беше доста досадно.

Алис и Елиът играеха срещу Джош и Куентин. Джанет беше рефер. Уелтърсът се оказа учудващо сложен.

Използваха се и стратегия, и магия. Всеки играч завладяваше и пазеше квадрати чрез магия, или ги отнемаше от противника чрез отменяне на предишно заклинание. Най-лесни бяха водните квадрати, а най-трудни — металните, те бяха запазени за призовавания и други екзотични омагьосвания. Накрая играчът стъпваше на игралното поле, напомнящо шахматна дъска, и на практика се превръщаше във фигура в собствената си игра. В мига, в който Куентин застана на страничната линия, ливадата около него сякаш се смали и игрището се разшири, като че ли се намираше в центъра на широкоъгълен обектив. Дърветата се обезцветиха, станаха сребристи и очертанията им се размиха.

През първите серии играта вървеше бързо, защото двата отбора завзеха неоспорваните квадрати в свободната територия. Също като в шахмата и тук имаше традиционни увертюри, изпробвани и оптимизирани преди много години. След това обаче състезанието стана безмилостно и продължи до късно, прекъсвано само от Джанет за дълги и подробни обяснения. По едно време Елиът изчезна за двайсетина минути и се върна с три бутилки ризлинг (явно ги беше пазил за подобни спешни случаи), поставени в две метални кофички с топящ се лед. Забравил беше да вземе чаши, затова всички пиха направо от бутилките.

Куентин не носеше на алкохол и с всяка следваща глътка умът му все повече се замъгляваше и той не можеше да се съсредоточи върху правилата на играта, които ставаха все по-сложни. Очевидно беше разрешено играчите да видоизменят квадратите и дори да разменят местата им на игралното поле. Докато настъпи моментът самите те да стъпят на игрището, всички бяха толкова пияни и объркани, че се наложи Джанет да им подсказва къде да застанат, което госпожицата стори с безгранично високомерие.

Само че на никого не му пукаше. Слънцето се спусна зад дърветата и изпъстри тревата със сенки. Небето притъмня и стана зеленикаво-синьо. Джош заспа върху квадрата, който трябваше да защитава, проснат върху целия ред. Елиът започна да имитира Джанет и тя се престори на вбесена. Алис си свали обувките и си потопи краката във временно свободен воден квадрат. Гласовете им се понесоха нагоре и се изгубиха сред гъстите зелени листа. Виното беше свършило, празните бутилки подскачаха като тапи в кофичките, пълни вече само с хладка вода.

Всички се преструваха на отегчени до смърт (или наистина бяха), само Куентин правеше изключение. Чувстваше се безкрайно щастлив, толкова щастлив, че дъхът му секваше, но благоразумно не се издаде.

Като изчезващ в далечината глетчер ужасното преживяване със Звяра беше променило света — объркан, наранен и кървящ, но от земята най-сетне се показваха зелени кълнове. Идиотският план на Фог с играта на уелтърс явно даваше резултат.

Мрачната сянка на меланхолията, която чудовището беше хвърлило върху училището, се разсейваше и светът отново стана екзотичен и красив. Куентин чувстваше, че е получил опрощение, макар да не знаеше от кого.

Опита се да си представи какво би си помислил човек, който ги наблюдава от нисколетящ самолет или от дирижабъл — петима души, застанали на малкото игрално поле в тайния си магически анклав. Сигурно щяха да му се сторят безкрайно доволни и в мир със себе си. И щеше да е прав.

— Без мен щяхте да сте загубени! — повтори Джанет и си избърса с опакото на дланта сълзите, бликнали от смях.

Играта помогна на Куентин донякъде да възвърне душевното си равновесие, но безкрайно усложни живота на Джош. Продължиха да тренират през първия месец от семестъра и Куентин постепенно хвана цаката на уелтърса. Разбра, че е от значение да владее заклинанията и стратегията, но по-важното беше да ги прилага в най-подходящия момент. Магията се подсилваше от онова чувство за сила, което се таи у всеки човек. Каквото и да бе то, трябваше да го призовеш на помощ, когато ти е най-необходимо.

Джош така и не овладя това умение. На една тренировка Куентин го наблюдаваше как влезе в битка с Елиът за един от металните квадрати. Двата бяха от патиниран сребрист метал сребро и паладиум. Върху тях бяха гравирани тънки заврънкулки и мънички думи, написани с курсив. Правилата разрешаваха върху тях да се упражнява всякаква магия.

Елиът беше избрал една от основните магии, която създаде малка светеща сфера. Джош се опита да направи контра заклинание, но изричаше думите апатично, а жестовете му бяха недодялани. Винаги изглеждаше притеснен, когато правеше магии, като че ли не вярваше, че ще подействат.

Само че като свърши, светлината помръкна и се обагри в червеникавокафяво, все едно облак бе закрил слънцето или настъпваше слънчево затъмнение.

— Какво става, да му се не види? — провикна се Джанет, присви очи и се загледа в небето.

Джош не само успешно беше защитил квадрата, но бе отишъл много по-далеч. Някак си беше създал черна дупка и светлината се завихряше в нея. Петимата Физици се скупчиха около нея и я загледаха, като че ли беше някакво странно и вероятно отровно насекомо.

Куентин за пръв път виждаше подобен феномен. Все едно някъде бяха включили мощен уред, който изсмукваше енергията, необходима за осветяването на света, и предизвикваше местно затъмнение.

Само Джош не изглеждаше разтревожен.

— Какво ще кажете, а? — Той победоносно затанцува. — А? Гениален ли съм?

— Боже! — изпъшка Куентин и отстъпи крачка назад. — Джош, какво е това нещо?

— Не знам. Само си размърдах кутретата… — Той сви пръсти пред лицето на Елиът. Подухна лек ветрец.

— Признавам, победи ме — промърмори Елиът. — Изключи го.

— Изплаши ли се? Шубето ли те хвана, магьоснико?

— Без майтап, Джош — намеси се Алис. — Махни това чудо. Плашиш ни.

Вече се беше смрачило, въпреки че бе едва два следобед. Куентин не можеше да погледне право в пространството над металния квадрат, но въздухът около него изглеждаше разкривен, а моравата отвъд — далечна и зацапана. Стръкчетата трева под черната дупка, образуващи идеална окръжност, стърчаха като късчета зелено стъкло. Вихрушката лениво се понесе към края на игралното поле и дъбът наблизо започна да се накланя към нея, скърцайки страховито.

— Джош, не прави глупости! — сопна се Елиът. Шишкото вече не танцуваше, а изплашено се взираше в творението си.

Дървото злокобно изстена и се наклони още повече. Корените заизскачаха от земята, придружени от пукане, напомнящо приглушени изстрели.

— Джош! Джош! — изкрещя Джанет.

— Добре де, добре. — Той заличи магията и дупката в пространството изчезна. Беше пребледнял, но и вбесен, задето бяха помрачили успеха му.

Стояха безмълвно около почти поваления дъб. Един от най-дългите клони докосваше земята.

Директорът Фог направи график за турнирите по уелтърс, които се провеждаха всеки уикенд, завършвайки в края на семестъра с училищен шампионат. За тяхна изненада Физиците печелеха почти всички мачове. Победиха дори снобската група на Медиумите, които компенсираха недостатъците си в правене на заклинания с необикновената си интуиция. Победите им продължиха през целия октомври.

Само непоследователността на Джош продължаваше да им създава проблеми. Като капак той изобщо не се появи в деня на финала.

Беше съботна утрин в началото на ноември и предстоеше мач за купата на "Брейкбилс" — название, което Фог даде на училищния шампионат, въпреки че в действителност не беше предвидена купа за победителите. В чест на събитието около игралното поле бяха подредени мърляви дървени скамейки, сякаш излезли от архивен кинопреглед за колежанска спортна проява. Вероятно бяха лежали десетилетия в някой прашен склад. Издигната беше дори ложа за важни персони, в която се настаниха директорът и Ван дер Веге.

Небето беше оловносиво, листата на дърветата сякаш кипяха под силния вятър. Бойните знамена в синьо и кафяво (цветовете на "Брейкбилс"), окачени на пилони зад скамейките, плющяха като корабни платна. Заскрежената трева проскърцваше при всяка стъпка.

— Да му се не види, къде е дебелакът? — възкликна Куентин, който подскачаше на място, за да не му замръзнат краката.

— Откъде да знам! — Джанет се притискаше до Елиът, за да се стопли, а той недоволно се мръщеше, но не я отблъскваше.

— Майната му. Да започваме — промърмори след малко. — Искам да приключим час по-скоро.

— Не можем без Джош — настоя Алис.

— Кой казва, че не можем? — Елиът се опита да се изтръгне от прегръдката на Джанет, но тя още по-силно се вкопчи в него. — И без това без него играем по-добре.

— Предпочитам да загубим с него, отколкото да спечелим без него — заяви Алис. — Във всеки случай е жив и здрав. Видях го малко след закуската.

— Ако не благоволи да се появи по-бързичко, ще умрем от студ. И само той ще остане жив да продължи славната ни битка.

Необяснимо защо Куентин се безпокоеше от отсъствието на шишкото.

— Отивам да го търся — обяви.

— Стига глупости. Сигурно е…

Към тях се приближи преподавателят Фокстри — индианец, с лице като меден съд, който щеше да е съдия на срещата. Колежаните го уважаваха, защото винаги беше в добро настроение и с атлетично телосложение.

— Защо се бавим? — попита той.

— С един играч сме по-малко, сър — обясни Джанет. — Джош Хобърман е изчезнал по време на бойните действия.

— Е, и? — Фокстри потрепери и се загърна плътно с дебелото си палто. — Да започваме злощастния мач, който ще е пълно фиаско. Ще ми се да приключим до обяд. С колко души разполагате?

— Четирима, сър.

— Колкото, толкова.

— Всъщност трима — намеси се Куентин. — Извинете, сър, но ще потърся Джош. Редно е да е тук.

Не изчака отговор, а затича обратно към Къщата, пъхнал ръце в джобовете си.

Чу как Джанет му извика да се върне, а когато разбра, че той няма да й се подчини, грозно изруга.

Куентин беше раздвоен дали да е вбесен на Джош, или да се тревожи за него. Установи, че изпитва и гняв, и безпокойство. Фокстри беше прав — всъщност мачът беше само формалност без абсолютно никакво значение. Докато тичешком прекосяваше замръзналата морава, той си помисли, че може би шишкото се е успал. Късметлия — поне си имаше тлъстинки да го топлят.

Само че Джош не си беше в леглото. Както обикновено в стаята му цареше пълен хаос. Навсякъде бяха разхвърляни учебници, тетрадки и дрехи за пране, някои дори лениво кръжаха във въздуха. Куентин отиде в солариума, но завари там само стария Брезински, специалиста по отварите, който, окъпан от слънчевите лъчи, седеше със затворени очи до прозореца. Дългата му бяла брада беше разпиляна върху работната му престилка. Изглеждаше задрямал, обаче миг преди Куентин да излезе, белобрадият промърмори:

— Търсиш ли някого?

— Да, сър. Джош Хобърман. Закъснява за уелтърса.

— Хобърман. Дебелакът. — Брезински вдигна ръката си, прорязана от изпъкнали вени, и направи знак на Куентин да се приближи. Извади от джоба на престилката си цветен молив и лист от тетрадка и сръчно начерта схема на кампуса. Промърмори няколко думи на френски и с жест очерта върху хартията въображаем компас. Вдигна листа и попита:

— Какво ти говори това?

Куентин очакваше да види някакъв специален магически ефект, само че на листа нямаше нищо, освен петно от кафе в единия му ъгъл.

— Не много, сър.

— Нима? — Старецът озадачено се втренчи в листа от тетрадка. От него лъхаше на озон, като че ли наскоро го беше поразила мълния. — Това е прекрасна локаторна магия за установяване на местонахождение. Погледни пак.

— Нищичко не виждам.

— Правилно. Къде в кампуса не действа отличната локаторна магия?

— Нямам представа. — Признаването на невежество беше най-бързият начин да се получи информация от който и да е преподавател в "Брейкбилс".

— Надникни в библиотеката. — Брезински отново затвори очи като стар язовец, който се изляга на скала, напечена от слънцето. — Това помещение е така опорочено от разни хитреци, че в него е почти невъзможно да се намери нещо.

Куентин рядко посещаваше библиотеката на колежа. Почти никой не стъпваше там, освен при крайна необходимост. През вековете учените, гостуващи в "Брейкбилс", бяха правили безброй силни локаторни магии, за да открият търсените книги, или заклинания за скриване, за да не попаднат томчетата в ръцете на конкурентите им. Помещението беше заприличало на палимпсест, древен ръкопис, върху който текстовете са били заличавани толкова често, че са станали нечетливи. Като капак някои книги бяха добили навика да мигрират. През деветнайсети век в колежа назначили библиотекар с романтично въображение, който си представял как книгите прехвърчат като птици от полица на полица и сами се подреждат, за да улеснят търсенето. Говореше се, че през първите месеци резултатът бил много драматичен. На стенописа зад регистрационното бюро беше запечатана знаменателна сцена — дебели атласи като кондори се стрелкаха из просторното помещение.

На практика нововъведението се оказало ужасно непрактично. Излизало твърде скъпо да се преподвързват томчетата, които бързо се късали от полетите, пък и самите книги били невероятно непокорни. Библиотекарят си въобразявал, че само като извика номера на дадена книга, тя ще кацне в ръката му, само че томчетата били прекалено своенравни, а някои дори се превърнали в хищници. На бърза ръка уволнили новатора, а наследникът му се захванал отново да опитоми книгите. Но и досега някои скитосваха, особено онези в разделите "История на Швейцария" и "Църковна архитектура", които упорито кръжаха близо до тавана. От време на време цели подкатегории, които дълго бяха спали кротко, политаха нагоре, придружавани от невъобразимо шумолене.

В библиотеката отново нямаше посетители, затова Куентин веднага видя Джош, седнал до малка квадратна масичка. Срещу него се беше настанил висок мъж, слаб като скелет, с изпъкнали скули и тънки, сякаш нарисувани мустачки. Черният костюм висеше на него като на закачалка. Изглеждаше досущ като погребален агент.

Куентин го позна — кльощавият беше пътуващ търговец, който веднъж — два пъти годишно пристигаше в "Брейкбилс" с дървения си фургон, натоварен със сандъци и куфари, пълни с какви ли не амулети, талисмани и реликви. Никой не го харесваше, но колежаните го покровителстваха само защото притежаваше неосъзната духовитост и вбесяваше преподавателите, които все заплашваха, че завинаги ще му забранят достъпа до територията на "Брейкбилс". Самият той не беше магьосник и не можеше да различи ценната вещ от вехторията. Това обаче не му пречеше да взема прекалено на сериозно и себе си, и стоката си. Името му беше Лавлейди.

Беше се появил малко след инцидента със Звяра и по-малките ученици си купиха талисмани, за да ги предпазват от следващо нападение. Само че Джош не беше толкова наивен — поне така смяташе Куентин.

— Здрасти — подвикна му и тръгна към него, но си удари челото в невидима преграда. От каквото и да беше направена, бе студена и скърцаше като чисто стъкло. Освен това беше звукоизолираща — той виждаше как мърдат устните на двамата до масичката, обаче не чуваше какво си говорят. След миг Джош го забеляза. Размени няколко думи с Лавлейди, който се обърна да погледне новодошлия. Не изглеждаше зарадван от присъствието му, но взе нещо подобно на стъклена чаша, което стоеше наопаки върху масата, и го обърна. Преградата изчезна.

— Здравей — намусено промърмори шишкото. — Какво те води насам? — Под зачервените му очи се бяха вдълбали големи сенки. И той не беше въодушевен от появата на съученика си.

— Какво става с теб? — Куентин се престори, че не забелязва Лавлейди. — Нали ти е известно, че тази сутрин имаме мач?

— Ох, братче. Да. Мач. — Джош разтърка очи с опакото на дланта си. Лавлейди ги наблюдаваше, опитвайки се да запази достойнството си. — С колко време разполагам?

— Минус половин час.

— Ох, братче — повтори шишкото, за миг облегна челото си на масичката, после погледна пътуващия търговец. — Имаш ли нещо за пътуване във времето? Например, времеизключвател.

— Не и този път — тържествено обяви Лавлейди. — Обаче ще поразпитам тук-там.

— Върхът! — Джош се изправи и отдаде чест. — Изпрати ми един бухал.

— Побързай, чакат ни. На Фог му замръзна задникът.

— Така му се пада. И без това е прекалено голям. — Докато вървяха към задната врата на Къщата, Джош пристъпваше много бавно и няколко пъти едва не се блъсна в съученика си или в рамките на вратите. По едно време спря и се обърна кръгом. — Чакай! Отивам да си взема костюма за куидич. Тоест спортния екип за уелтърс.

— Нямаме спортни екипи.

— Знам! — сопна се шишкото. — Не халюцинирам, а съм пиян. Все пак не мога без дебелото си палто.

— Господи! Какво те е прихванало, пич, та си се натряскал рано сутринта? — Гневът на Куентин се подсилваше от факта, че се беше разтревожил за дебелака.

— Експериментирах. Реших, че алкохолът ще ми помогне да се настроя за големия мач.

— Сериозно? И как ти подейства?

— Пийнах малко скоч, да му се не види! Нашите ми изпратиха една бутилка по случай рождения ми ден. Елиът е пияницата сред нас, не аз. — Джош вдигна глава. Изражението му беше невинно като на същинско ангелче. — Споко, знам си мярката.

— Да бе! Май си я пообъркал.

— Дреме ми! — озъби се шишкото, за да не остане длъжен. — Сигурно се надяваше да не се появя и ти да спечелиш скъпоценния мач. Жалко, че не ти стиска да си признаеш. Само да видеше как Елиът ти се подиграва зад гърба ти! Бива те колкото Джанет. Тя поне има цици.

— Ако исках да победя — процеди Куентин, — щях да те оставя в библиотеката. Другите настояваха да не те търся.

Скръсти ръце и се облегна на рамката на вратата, докато Джош издирваше палтото си сред хаоса в стаята. Запита се дали наистина Елиът тайно го взема на подбив. Едно беше сигурно — ако целта на Джош беше да го уязви, беше улучил най-слабото му място.

Мълчаливо тръгнаха по коридора. Най-сетне дебелакът благоволи да продума:

— Стига си се цупил. — Въздъхна и добави: — Нали знаеш, че съм най-големият неудачник?

Куентин не реагира. Тъкмо сега нямаше желание да задълбава в личната драма на Джош.

— Да, задръстен съм. Не си прави труда да ми четеш лекция за самоподценяването, защото идея си нямаш колко съм затънал. Може да съм умен, но не съм на вашето ниво. Ако не беше Фог, още миналия семестър щяха да ме изритат от колежа.

— Хубаво.

— Виж, всички вие можете да си позволите да се правите на тежкари, обаче аз трябва да си скъсам задника от зубрене, за да остана тук! Ако ми видиш оценките… слава богу, че няма по-малка цифра от нулата.

— На всички ни се налага да работим усърдно — промърмори Куентин с леко извинителен тон. — С изключение на Елиът.

— Дори да е така, ученето ви доставя удоволствие. Тогава сте в стихията си. — Джош блъсна с рамо остъклената врата и излезе на моравата, като в движение навличаше палтото си. — Ега ти кучешкия студ! Виж, тук ми харесва, обаче сам няма да се справя. Не знам как се получава. — Ненадейно сграбчи Куентин за реверите на палтото и го притисна до стената на Къщата: — Не загряваш ли? Не знам как се получава! Правя ли магия, никога не съм сигурен дали ще се получи, или ще се издъня! — Лицето му, което обикновено приличаше на ведра месечина, се бе превърнало в маска на гнева. — Вие призовавате силата и тя идва. А пък аз не знам дали ще се подчини, когато ми потрябва. Идва и изчезва, без дори да знам защо!

— Успокой се, бе, човек. — Куентин го хвана за раменете. — Ще ми смажеш циците. — Той хукна подир Джош, който го пусна и гневно замарширува към лабиринта. — Обърнал си се за помощ към Лавлейди, така ли?

— Помислих си, че ще може… не знам… — Шишкото безпомощно сви рамене. — Да ми удари едно рамо, че да не се излагам пред вас.

— Като ти пробута някой боклук, който е купил по интернет.

— В интерес на истината, той има интересни връзки. — Джош явно възвръщаше душевното си равновесие и гневът му стихваше. — Даскалите се правят, че го презират, но тайно пазаруват от него. Чух, че преди две години Ван дер Веге купила от него старинно чукче за врата, което се оказало ръка на Оберон, царя на приказната страна. Чеймбърс го използва за отсичане на дърветата около моравата… Та аз си рекох, че Лавлейди ще ми продаде талисман, с който да си повиша оценките. Може да се правя, че не ми пука, обаче мечтая да остана в училището! Не искам да се върна там. — Той махна с ръка, все едно обозначаваше целия външен свят.

— И аз искам да останеш — промърмори Куентин. И неговият гняв вече отшумяваше. — Но да се обърнеш към Лавлейди… Да му се не види, защо не потърси помощ от Елиът?

— От Елиът ли? Той е последният, от когото ще поискам нещо. Виж, знам, че и на него не му е било лесно, обаче няма да ме разбере.

— Какво се опита да ти пробута вехтошарят?

— Шепа прах. Мръсникът ми каза, че е прахта на Алистър Кроули, най-грешния човек на земята.

— И какво щеше да я правиш? Да я смъркаш ли?

Минаха през пролука в дърветата около ливадата и видяха печална сцена. Елиът и Джанет стояха прегърнати в единия край на игралното поле и изглеждаха премръзнали и отчаяни. Бедната Алис беше клекнала на един каменен квадрат и трепереше от студ. Естествениците бяха в другия край на игрището — бяха решили да играят, въпреки че съперниците им бяха по-малко. Лицата им почти не се виждаха, закрити от качулките на друидските им мантии, които някой беше ушил от зелени кадифени завеси, без да се съобрази, че тази тъкан не бива да се мокри.

Щом видяха Джош и Куентин, Физиците нададоха немощни приветствени възгласи.

— Моите герои! — иронично процеди Джанет. — Къде го намери?

— На място, където е сухо и топло — не й остана длъжен шишкото.

Досега падаха жестоко, но неочакваната поява на Джош повдигна бойния им дух. Още при първия си опит той си постави за цел сребърния квадрат и след като цели пет минути напевно изрича грегориански заклинания, най-ненадейно го превърна в мъничък и бавноподвижен саламандър, сякаш изграден от разпалени въглени, който за радост на Физиците плени и двата съседни квадрата. После кротко се отпусна на шестте си крака, за да наблюдава мача, докато изтлее, а дъждовните капки съскаха и се плъзгаха по овъглената му люспеста кожа.

За жалост подемът на Физиците удължи играта дотолкова, че състезателите престанаха да изпитват дори минимално удоволствие. Оказа се, че не е само най-дългият мач за сезона, а най-продължителната среща по уелтърс от създаването на този спорт. Накрая капитанът на Естествениците пристъпи извън пясъчния квадрат, на който стоеше, царствено се загърна с подгизналата си мантия и накара мъничкото маслинено дръвче, стърчащо в един тревен квадрат, да се наклони към Физиците.

— Сега вече ви прецаках! — процеди.

— Край! — провикна се Фокстри от високото си съдийско столче. Изглеждаше така, сякаш от скука беше изпаднал в кататония. — Край… освен ако вие, Физиците, не ги биете с едно-единствено хвърляне. Иначе тъпият мач най-сетне свърши. Някой да се пробва със сферата.

— Хвърляй, готин! — обърна се Елиът към Куентин. — Пръстите ми са посинели. Вероятно и устните.

— Вероятно и топките ти — промърмори Куентин. Извади тежкото мраморно топче от каменната купа до игралното поле и се огледа. Почти бяха загубили мача, после се бяха върнали в него, а сега всичко висеше на косъм и зависеше от Куентин. Досега той нямаше пропуск при хвърлянията, но… Нямаше вятър, но започваше да пада мъгла и вече беше трудно да се види другият край на игрището. Тишината се нарушаваше само от капките влага, отронващи се от дърветата. Слънцето беше далечен спомен. Откъм скамейките се провикна момиче:

— Давай, Куентин!

— Куентин! — Директорът стоеше прав в "ложата" и се преструваше на въодушевен.

Младежът бе обзет от прекрасно усещане за лекота и топлина — беше толкова ясно и толкова различно от суровата действителност около него, че той се запита дали някой прави тайна магия. Загледа се недоверчиво в тлеещия саламандър, но люспестото създание се престори, че не го забелязва. Стори му се, че светът се вмести в игралното поле, дървета и хора се смалиха, станаха сребристи, преекспонирани. Погледът му, внезапно станал критичен, се спря на бедния Джош, крачещ напред-назад край игралното поле, на Джанет, вкопчила се в Елиът, който се взираше в някакъв невидим пейзаж.

Внезапно разбра какво е предизвикало прекрасното усещане — беше осъзнал, че не може цял живот да се самонаказва, задето може би е допринесъл за смъртта на Аманда Орлоф. Никога нямаше да забрави случилото се, но след време щеше да се примири с него. Осъзнал беше и още нещо, че няма да заприлича на Джош. Щеше да разбере откъде идва силата му и как действа, та да знае къде е, когато му е необходима. Нямаше да допусне да се изтезава като Джош. Логично беше да се боят от Звяра, но след всичко преживяно не биваше да се страхуват един от друг. Обратното означаваше прахосване на време. И той щеше да го докаже.

Свали си палтото, сякаш като змия си хвърляше кожата, и си нави ръкавите. Даваше си сметка, че само след минута ще замръзне, но в момента студът му действаше освежаващо. Прицели се в надменния капитан на Естествениците, загърнат в нелепата си мантия, и запрати топчето право в коляното му.

— Ох! — Невярващ на поражението, русокосият фукльо се хвана за удареното място и негодуващо изкрещя.

— Майната ти! — каза победоносно Куентин.

Свали си ризата и без да обръща внимание на учудените възклицания на присъстващите (толкова лесно беше да игнорираш хората, след като осъзнаеш колко малко власт имат над теб), пристъпи до Алис, която стърчеше като парализирана в своя квадрат. Знаеше, че може би после ще съжалява, но понякога беше адски удовлетворяващо да си магьосник. Преметна Алис през рамо, като че ли беше пожарникар, и заедно с нея скочи в ледената пречистваща вода.

Страната на Мери Бърд

От деня на постъпването си в "Брейкбилс" Куентин (като всички останали) се мъчеше да отгатне мистерията с четвъртокурсниците. Известно беше, че всяка година през септември половината внезапно се изпаряваха от Къщата. Никой не говореше за отсъствието им. В края на декември изчезналите се завръщаха, но бяха изнемощели и само кожа и кости. Смяташе се за проява на лош вкус да се говори на тази тема, затова странното събитие беше забулено в мълчание. Останалите четвъртокурсници изчезваха през януари и се завръщаха в края на април.

Сега самият Куентин беше ученик четвърта година, наближаваше краят на първия семестър, а той така и не беше научил нищо повече за странните изчезвания. Тайната за мястото, където отиваха четвъртокурсниците, и какво правеха там или какво им причиняваха, беше пазена строго. Дори колежаните, които се майтапеха с всичко друго в "Брейкбилс", предпочитаха да си мълчат по този въпрос, а когато ги попитаха, намръщено отвръщаха:

— Виж, говоря сериозно — не ти трябва да се интересуваш…

Предишната година злощастният инцидент със Звяра беше нарушил установената традиция. Първият контингент четвъртокурсници изчезна по график и те отсъстваха по време на разигралата се трагедия, но групата от втория семестър, в която бяха Елиът, Джанет и Джош, завърши учебната година както обикновено. Членовете на въпросната група започнаха да наричат себе си "пощадените". Явно онова, което ги чакаше, беше достатъчно неприятно и без опасността да станат жертва на неизвестен хищник.

Сега обаче традицията беше възстановена. Половината четвъртокурсници се изпариха по график заедно с неколцина петокурсници. Дали случайно, или нарочно, но всички Физици щяха да се отправят заедно към неизвестното през януари.

Тази тема редовно се обсъждаше около очуканата маса за билярд във Вилата.

— Знаете ли какво си мисля? — каза Джош една неделна утрин през декември. Предишната вечер се бяха напили и сега лекуваха махмурлука с големи чаши кока-кола и обилно количество бекон. — Бас държа, че ще ни изпратят в обикновен колеж. В някое тъпо държавно училище, дето ще ни накарат да четем "Улица Консервна" на Стайнбек и да зубрим за Гражданската война. Още на втория ден Елиът ще ридае в тоалетната, задето са го лишили от гъшия пастет, а някой грубиян ще го насилва отзад със стик за лакрос.

— Абе, какви са тия хомо-фантасмагории? — присмя му се Джанет.

— Знам от сигурен източник — намеси се Елиът, — че мистерията около четвъртокурсниците е за заблуда. Целта е да изкарат ангелите на по-слабохарактерните. В действителност "изчезналите" прекарват целия семестър на частния остров на Фог на Малдивите, изтягат се на великолепния плаж и им поднасят ром с тоник.

— Ако е така, Елиът — намеси се Куентин, — защо всички се връщат толкова отслабнали?

Самият той още беше раздвоен относно изпитанието и се питаше дали то спада, или не спада към нещата, които го плашат.

— Защото по цял ден плуват голи в океана.

— Ха-ха-ха! — изграчи Джанет.

— Идеално упражнение за Куентин — добави Джош.

— Да бе. И за твоя дебел задник.

— Не ми се заминава — въздъхна Алис. — Не може ли да си взема бележка от лекар? Вие не се ли страхувате?

— Направо ме втриса. — Този път Елиът явно не се шегуваше. — Не съм силен като вас. Аз съм мекушав, приличам на деликатно цвете.

— Не се бой, Скъпо Деликатно Цвете. — Джанет взе стика и удари топката, без да сведе поглед към масата за билярд. — Страданието ще те направи по-силен.

Дойдоха за Куентин през една януарска нощ.

Той знаеше, че ще се случи през нощта — винаги на закуска забелязваха изчезването на четвъртокурсниците. Навярно беше към три след полунощ, но той се събуди веднага щом Ван дер Веге почука на вратата му. Знаеше какво става. Като чу дрезгавия й глас в мрака, си спомни за първата си вечер в "Брейкбилс", когато тя го заведе в стаята му след приемния изпит.

— Време е, Куентин! — подвикна му. — Качваме се на покрива. Не вземай нищо със себе си.

Той стана и нахлузи домашните си чехли. На стълбището вече се бяха строили негови съученици, които изглеждаха объркани от събуждането посред нощ.

Никой не продума, когато Ван дер Веге ги преведе през врата, за която той беше готов да се закълне, че до вчера не съществуваше. Безмълвно се заизкачваха по стъпалата към покрива. Бяха общо петнайсет души, от които петима четвъртокурсници, а останалите от пети курс. Всички носеха еднаквите сини пижами, които им бяха дали при постъпването в колежа. Само Гретхен не беше спазила нареждането на преподавателката и заедно с бастуна си беше взела любимото си плюшено мече. Ван дер Веге отвори капандурата и един по един всички се качиха на стръмния покрив. Покрай перваза имаше нисък железен парапет, който в никакъв случай не можеше да предпази някого от падане, дори напротив — човек можеше да се спъне в него, ако вървеше заднешком и не го забележеше.

Куентин обгърна с ръце раменете си. Все още никой не беше продумал, никой не беше погледнал другарите си по съдба. Все едно още спяха и дори една-едничка дума щеше да прогони лекия им сън. Дори Физиците се държаха помежду си като непознати.

— Съблечете се — каза Ван дер Веге.

Момчетата и момичетата безропотно се подчиниха. Случващото се беше толкова сюрреалистично и напомнящо транс, че изглеждаше съвсем логично въпреки студа да останат голи и да не изпитват срам. По-късно Куентин си спомни как Алис се облегна на рамото му, докато смъкваше долнището си.

Неколцина притискаха пижамите към гърдите си, но Ван дер Веге им нареди да ги хвърлят на покрива. Вятърът отнесе дрехите на Куентин, обаче той дори не се опита да ги хване. Вече му беше все едно. Преподавателката ги строи в редица и минавайки покрай всеки, намаза челото и раменете му с тебеширенобяла паста. Огледа ги, за да се увери, че са изпънати като войници, и изрече само една дума.

Миг по-късно непоносима тежест притисна раменете на Куентин и го накара да се приведе. Той приклекна и се опита да се освободи от нея. Още малко и щеше да го сплеска… Насили се да овладее паниката си. Първата му мисъл беше, че Звярът се е върнал, само че този път се случваше нещо друго. Докато се навеждаше, усети как коленете му се сливат с корема. Да му се не види, защо проклетата Ван дер Веге не им се притичаше на помощ? Шията му започна да се удължава и той установи, че е безпомощен да прекрати ужаса. Сънуваше ужасен кошмар. Искаше му се да повърне, но не можеше. Пръстите на краката му се разтапяха и се сливаха, а тези на ръцете му се удължаваха и се разперваха. Нещо меко и топло поникваше от раменете и гърдите му и покриваше цялото му тяло. Устните му се издуха гротескно, после се втвърдиха.

Ненадейно тежестта изчезна. Той клечеше на покрива и дишаше тежко. Ако не друго, поне вече не му беше студено. Погледна Алис и тя впери поглед в него. Само че това вече не беше Алис. Беше се превърнала в голяма сива гъска, той също.

Ван дер Веге отново мина покрай редицата от ученици. Хващаше с две ръце всеки и го хвърляше във въздуха. Въпреки шока, а може би тъкмо заради него, всички машинално разперваха криле и полетяваха, преди да попаднат в безжалостната хватка на голите дървета. Един по един някогашните ученици, превърнати в птици, изчезваха в мрака.

Куентин закряка в знак на протест. Дланите на Ван дер Веге бяха жестоки, страшни и сякаш прогаряха перушината му. Обзе го ужас и той се изцвъка върху преподавателката. В следващия миг обаче се озова във въздуха и полетя надолу като камък. Разпери криле и панически ги размаха, докато накрая се издигна към небето.

Оказа се, че гъшият му мозък не е пригоден за разсъждения. Куентин схвана само няколко основни положения. Например, че това тяло е пригодено само за седене или за летене, а тъкмо сега той изпитваше огромно желание да лети. Всъщност му се искаше да лети повече от всичко, за което беше мечтал през живота си. Интуитивно със съучениците му се подредиха в клинообразен строй. Начело летеше четвъртокурсничка от Мичиган, на име Джорджия. Майка й беше секретарка, баща й работеше в автосалон, а тя бе постъпила в колежа против волята им. За разлика от Куентин, беше признала пред тях какво представлява "Брейкбилс" и като награда за откровеността й, техните се бяха опитали да я вкарат в лудница. Благодарение на магическата намеса на Фог, те смятаха, че дъщеря им посещава специализирано учебно заведение за юноши, страдащи от душевно разстройство. Сега Джорджия, чиято специалност беше малко познат аспект на лечителството, донякъде аналогичен с ендокринологията, размахваше силните си криле и водеше другарите си на юг. Позицията й беше чиста случайност — всеки от тях би могъл да е водач на ятото. Куентин смътно осъзнаваше, че при преобразяването е изгубил голяма част от умствените си способности, но пък е придобил нови сетива. Например, можеше съвсем точно да прецени скоростта и посоката на вятъра, както и температурата на въздуха. Сега виждаше небето като триизмерна карта на въздушни течения и вихрушки, добронамерени топли фронтове и опасни атмосферни депресии. Чувството му за посока също се беше изострило дотолкова, че сякаш в центъра на мозъка му бяха монтирали идеално балансиран компас. Усещаше как от него във всички посоки се разпростират невидими линии и изчезват в далечната синева. Те очертаваха магнитните полета на Земята и Джорджия следваше една от тях, водейки ятото на юг. Призори летяха на височина около две хиляди метра и със скорост сто километра в час, задминавайки автомобилите по магистралата край река Хъдсън. Минаха над Ню Йорк — искрящ каменен гигант, излъчващ неземна топлина и токсични газове. Летяха цял ден ту над океана, ту над заскрежени поля. Понякога се рееха, понесени от въздушните течения. Усещането беше неописуемо. На Куентин му се искаше никога да не спира. Учудваше се на силата си, която му помагаше неуморно да размахва крилете си. Не можеше да се сдържи, трябваше да сподели емоциите си.

— Кряк! — извика.

— Кря-кря-кря-кряяяк! — Съучениците му се съгласиха.

Понякога ятото кацаше да си почине или да се нахрани край някое езеро, голяма локва сред морава или сред служебен паркинг в предградие (нехайството на озеленителите беше златна мина за гъските). Често споделяха тези безценни парцели с други гъски, но истински, които долавяха трансформираната им същност и ги наблюдаваха с учтиво пренебрежение.

Куентин нямаше представа колко време летяха. От време на време зърваше позната земна формация и се опитваше да изчисли изминатото разстояние — ако летят с Х скорост и заливът Чесапийк се намира на Х километра от Ню Йорк, значи са изминали Х броя дни, откакто… Хиксовете и многобройните бели пространства упорито отказваха да придобият значения, подпомагащи решаването на уравнението. Гъшият мозък на Куентин нямаше необходимия капацитет да борави с числа, нито проявяваше достатъчно интерес към онова, което те трябваше да докажат.

Продължиха на юг, прелетяха над флоридските крайбрежни рифове, надничащи от синьо-зелената океанска шир, после над Карибския залив и край Куба, навлизайки в територии, в които нито една здравомислеща гъска не бива да припарва. Прелетяха и над Панамския канал и вероятно предизвикаха изумлението на естествознателите, наблюдаващи навиците на птиците, които отбелязаха в дневниците си странното явление.

Изминаха дни, седмици, може би месеци и дори години. Кой знае, на кого му пукаше? Никога досега Куентин не беше изпитвал толкова безметежно спокойствие и душевен мир. Забрави миналото си като човешко същество, "Брейкбилс", Бруклин, Джеймс, Джулия, Пени и директора Фог. Защо му беше да ги помни? Вече нямаше име, не притежаваше индивидуална идентичност и не желаеше да притежава. Каква полза от подобни човешки артефакти? Той беше птица. От него се искаше да превръща погълнатите буболечки и червейчета в мускули, тлъстина и пера, които да улесняват летенето му. Подчиняваше се само на другите птици от ятото, на вятъра и на законите на Дарвин. И на онази сила, която го тласкаше по невидимите магнитни линии все по на юг. Отляво вече бяха каменистите брегове на Бразилия и острите върхове на Андите, вдясно се простираше необятната синя шир на Тихи океан. Само че летенето ставаше по-трудно. Все по-рядко кацаха за отдих в доста екзотични междинни станции, отстоящи на големи разстояния една от друга, които вероятно предварително бяха набелязани за тях. Понякога, докато Куентин се рееше във въздуха и усещаше болка в гръдните мускули и в празния си стомах, виждаше нещо да блести в далечината и не след дълго се озоваваха на наскоро окосено футболно игрище или до басейн край изоставена вила на някой новобогаташ.

След дългата им тропическа интерлюдия отново застудя. Бразилия отстъпи място на Чили и ветровитите патагонски пампаси. Всички бяха изнемощели, запасите им от подкожни мазнини се бяха изчерпали, но никой не се поколеба и за миг, когато продължиха самоубийствения си полет на юг от нос Хорн над ужасяващия син хаос на Магелановия пролив. Невидимата магистрала, по която се движеха, не допускаше отклонения.

Вече никому не беше до закачливи крякания. Веднъж Куентин погледна към другото крило на клинообразната формация и зърна черното око на Джанет, напомнящо копче, в което гореше фанатична решимост. Пренощуваха на гостоприемна баржа в пролива Дрейк, натоварена с благинки като люцерна и детелина. А когато студеният мрачен бряг на Антарктика запълни хоризонта, те не изпитаха облекчение, а отчаяно примирение. В езика на гъските нямаше название на тази страна, понеже те не летяха дотук, а пък ако го стореха, никога не се връщаха. Куентин виждаше как магнитните линии се сливат във въздуха като меридианите, които се събират в основата на земното кълбо.

Птиците от "Брейкбилс" летяха на височина три хиляди метра, но заради чистия въздух нагънатата земна повърхност под тях се виждаше като през телескоп.

Вместо океански бряг зърнаха големи скални блокове, върху които се бяха събрали групички пингвини. После на тяхно място се разпростря безкрайна ледена шир, замразеният череп на Земята. Куентин беше уморен. Студът хапеше тялото му през тънката дреха от перушина. Той вече не знаеше какво ги държи във въздуха. Беше сигурен, че ако един от тях полети към земята, другите ще се предадат, ще свият криле и ще полетят надолу към порцелановобелия сняг, който жадно ще ги погълне.

Ненадейно линията, която следваха, се изви като пръчка за откриване на подпочвена вода и те с облекчение се плъзнаха надолу по нея. О, колко божествено беше да не полагат усилия да се задържат във въздуха, размахвайки изморените си криле! Куентин зърна каменна къщичка в снега — истинска аномалия сред безличната бяла пустош. Постройката принадлежеше на хора и при други обстоятелства той щеше да се изплаши, да прелети над нея и да я забрави.

Но не, безсъмнено пътят им свършваше тук, на някой от многобройните покриви на къщата, затрупани със сняг. На единия стоеше човек, стиснал дълга тояга. Куентин изпита силно животинско желание да отлети далеч от него, но умората и магнитната логика на невидимата линия бяха по-силни. В последната секунда разпери изтощените си криле, които грабнаха последните остатъци от кинетичната му енергия и омекотиха падането. Тупна върху заснежения покрив и безпомощно се опита да вдиша разредения въздух. Очите му се замъглиха. Човекът не беше помръднал. "Майната му! — помисли си Куентин. — Да прави с нас каквото си поиска, да ни оскубе, изкорми и да ни изпече." Изобщо не му пукаше, стига да можеше поне за миг да отмори крилете си, пулсиращи от болка.

Човешкото същество изрече някаква непозната дума и почука с пръчката по покрива. Петнайсет голи юноши лежаха в снега под бледото полярно слънце.

Куентин се събуди в малка стая. Нямаше представа колко време е спал. Гърдите и раменете му сякаш бяха натъртени и ужасно го боляха. Погледна грозните си розови човешки ръце без перушина, докосна лицето си. Примирено въздъхна — отново беше човешко същество.

Всичко в стаята беше бяло — стените, завивките, пижамата му, металното легло и чехлите, оставени на студения каменен под. От онова, което видя през квадратното прозорче, разбра, че помещението е на втория етаж. Отвън се простираха безкрайни заснежени полета. Бялото небе, стигащо до хоризонта, беше като безсмислена абстрактна линия, намираща се на разстояние, което той не можеше да определи. "Ужас! — помисли си. — В какво се забърках?"

Наметна върху пижамата тънкия халат, който беше окачен на кука, забита във вратата, и се затътри по коридора. Слезе по стълбището и се озова в просторно помещение с гредоред, което напомняше салон в скиорски хотел в Алпите. Покрай едната стена имаше дълга маса, от двете страни на която бяха поставени скамейки.

Куентин се настани на една скамейка. От другата страна седеше някакъв човек, който пиеше кафе от голяма порцеланова чаша и мрачно се взираше в остатъците от обилната си закуска. Беше рижав и с шкембенце. Брадичката му почти се сливаше с шията. Халатът му беше много по-луксозен от този на Куентин. Очите му бяха воднистосини.

— Оставих те да се наспиш — заяви. — Другите вече станаха.

— Благодаря. — Куентин се премести така, че да седи срещу него, и затърси чиста вилица сред купищата използвани прибори и чинии.

— Това е "Южен Брейкбилс". — Непознатият имаше лек руски акцент и докато говореше, не гледаше събеседника си. — Намираме се на около осемстотин километра от Южния полюс. След Чили си прелетял над Белигхаузеново море и над територия, наречена Елзуърт Ланд. В тази част на Антарктика й казват Земята на Мери Бърд. Адмирал Бърд я е нарекъл на съпругата си. — Той машинално почеса рижавата си грива и добави: — Аз пък се казвам Маяковски и ще ви преподавам.

— Знаеш ли къде са другите? — попита Куентин, пренебрегвайки официалностите — все пак и двамата бяха по халати и формалното обръщение щеше да прозвучи нелепо. Бодна си от студените пържени картофи и му се сториха божествени. Едва сега разбра колко е гладен.

— Освободих ги до обяд. Заниманията започват следобед.

Куентин кимна и попита, без да престава да дъвче:

— Какви занимания?

— Какви занимания ли? — повтори Маяковски. — Тук ще започне обучението ти в магия. Нима си въобразяваш, че Фог ви е научил на нещо важно?

Подобни въпроси смущаваха Куентин, затова предпочете да отговори откровено:

— Така си и мислех.

— Тук си да усвоиш основните механизми на магията. Досега само си се подготвял за истинското обучение. Упражнявал си се по Попър и си наизустявал връзки, отклонения и модификации. Кои са петте третостепенни условия?

Отговорът начаса изплува в съзнанието на Куентин и той изрецитира:

— Надморска височина, епоха, положение на съзвездието Плеяди, фазата на луната, най-близкият воден басейн.

— Отлично — иронично подхвърли рижавият. — Ти си истински гений.

Куентин не се засегна. Още беше под въздействието на дзенбудисткото си изживяване като гъска. И на вкусните пържени картофи. Затова само смотолеви:

— Благодаря.

— Изучавал си магията, както папагал би изучавал Шекспир. Рецитираш отговорите, като че ли произнасяш клетва за вярност. Обаче не ги разбираш.

— Така ли?

— За да си магьосник, от теб се иска нещо съвсем различно. Магията не се научава. Трябва да я погълнеш. Да я смелиш. Да се слееш с нея. И тя с теб. При заклинанията магьосникът не си повтаря наум главните, второстепенните, третостепенните и четвъртостепенните обстоятелства. Не се вглежда в душата си, за да определи фазата на луната, къде се намира най-близкият воден басейн и кога за последно си е избърсал задника. Пожелае ли да направи магия, просто я прави. Пожелае ли да лети, просто лети. Поиска ли да се измият съдовете, те се измиват.

Маяковски промърмори нещо, почука по масата и чиниите с тракане се заподреждаха една върху друга, като че ли бяха намагнетизирани.

— От теб се иска повече, Куентин — да възприемеш принципите на магията не само със съзнанието си, а с костите, кръвта, черния си дроб, сърцето, с пишката си! — Той се хвана за чатала. — Ще вградим езика на заклинанията в самото ти същество, за да е винаги с теб, когато ти потрябва, а не само когато си го учил за изпита. Няма да се впуснеш в загадъчно приключение, младежо. Процесът е дълъг, мъчителен и невъобразимо… — той изкрещя последната дума — … скучен! Възприемането се улеснява от тишината и усамотението. Затова си тук. Престоят в "Южен Брейкбилс" няма да ти достави радост. Не се опитвай да изпиташ удоволствие.

Куентин не прекъсна тирадата. Не харесваше този човек, който току-що беше споменал пениса му и чието име още нищо не му говореше. Насили се да не мисли за него и се съсредоточи върху задачата да зареди с храна изнемощялото си тяло.

— И как да го направя? — промърмори след малко. — Да възприема знанията чрез костите си и… другите си органи?

— О, много е трудно. Не всеки успява. Не всеки може.

— Аха. И какво ще стане, ако не мога?

— Нищо. Ще се върнеш в "Брейкбилс". Ще се дипломираш. И до края на живота си ще останеш посредствен магьосник. Случва се с мнозина. Навярно няма да разбереш какво е станало. Дори няма да осъзнаеш, че си се провалил.

Куентин се зарече, че това няма да му се случи, но, от друга страна, едва ли някой се захващаше с изучаването на магиите с мисълта, че ще се издъни.

В "Южен Брейкбилс" нямаше часовници, които да измерват времето. Човек не можеше да се ориентира и по слънцето — белезникав флуоресциращ диск, сякаш закован с кабарчета на два сантиметра над белия хоризонт. Куентин се сети как Наблюдателката вечно се опитваше да спре времето. Тук много щеше да й хареса.

Следобеда на първия си ден в новия колеж момчетата и момичетата останаха с часове на покрива на западната кула — струваше им се, че ако са заедно, по-лесно ще възприемат непознатата обстановка. На никого не му се слизаше от покрива, затова дори след като се умориха да стърчат прави и изчерпиха всички теми за разговор, те седнаха с гръб към каменната стена и безмълвно впериха погледи в мъглявата далечина. Странната всепроникваща бяла светлина, отразена от снега, озаряваше лицата им.

Куентин се облегна на стената и затвори очи. Усети, как Алис отпусна глава на рамото му. Хрумна му, че в краен случай тя ще му е опора. Каквото и друго да се беше променило, Алис си оставаше все същата.

По-късно — може би след минути, часове или дни — той отвори очи. Опита се да каже нещо и установи, че не може да говори. Маяковски се беше изкатерил на покрива. Изглеждаше нелепо с белия халат, завързан с колан над облото му шкембенце.

— Позволих си да ви отнема дар словото — обяви и посочи адамовата си ябълка. — В "Южен Брейкбилс" не се разговаря. С това най-трудно се свиква. Установил съм, че преходът се приема по-лесно, ако през първите седмици ви попреча да говорите. Разрешено ви е само да изричате заклинания, но нищо повече.

Момчетата и момичетата нямо се взираха в него. Маяковски изглеждаше по-спокоен, след като знаеше, че никой не може да му възрази.

— Ако обичате, последвайте ме долу — добави той. — Време е за първия ви урок.

Открай време един факт относно магията, описана в книгите, озадачаваше Куентин — всичко изглеждаше прекалено лесно. Споменаваха се белобради старци с чела, сбърчени от усилието да се съсредоточат, дебели томчета, съдържащи мистериозни знания, и какво ли още не. Всъщност, когато човек наизустеше заклинанието (или в краен случай го прочетеше от дадената книга), той започваше да събира чудодейни билки, да размахва жезъла, да смесва отвари и да изрича думите, отприщващи неведомите сили. Беше като да правиш салата или да сглобяваш мебели от хипермаркет — просто още едно умение, което се придобива. Разбира се, овладяването му изискваше усилия и време, но в сравнение с висшата математика или свиренето на обой това изглеждаше направо фасулско. Излизаше, че всеки малоумен може да прави магии.

Куентин изпита перверзно облекчение, като разбра, че се изисква много повече. Безусловно притежаването на талант беше задължително условие, но по-важно беше да се трудиш неуморно. Всяка магия се пригаждаше и променяше по стотици начини в зависимост от предходните Обстоятелства (в "Брейкбилс" винаги пишеха тази дума с главна буква), при които е била направена. Въпросните Обстоятелства бяха най-разнообразни: магията беше сложен инструмент, който се настройваше много фино спрямо конкретния контекст. Куентин беше наизустил безброй таблици и диаграми, свързани с Главните Обстоятелства и начина, по който въздействаха на дадено заклинание. Наложило му се беше да назубри и стотиците заключения и изключения от правилата. Донякъде магията приличаше на говорим език. И също като при говоримия език учебниците и преподавателите я представяха за стройна система (за да улеснят усвояването й), но всъщност тя беше сложна, хаотична и органична. Подчиняваше се на правилата само доколкото й бяха изгодни, затова съществуваха безброй изключения и вариации. Изключенията бяха отбелязани с куп звездички, кръстчета и други странни представители на типографската фауна, подканващи читателя да се запознае с бележките под линия, запълващи белите полета на справочниците по магия.

Маяковски възнамеряваше да накара пленниците си не само да наизустят всички тези подробности, ами да ги осмислят и да могат да ги прилагат. Обясни им, че най-великите магьосници притежават талант, но в същото време и необикновена мисловна машина с деликатни и взаимосвързани механизми, необходими за лесен достъп и управление на огромния поток от информация.

Първия следобед Куентин очакваше да присъства на лекция, само че Маяковски не им преподаде урок, а им отне способността да говорят. После показа на всеки някакво малко помещение със зарешетено прозорче и каменни стени, напомнящо монашеска килия, в което имаше само един стол и квадратна дървена маса. На едната стена с болтове беше прикрепена полица, отрупана със справочници по магия.

— Седни — нареди той на Куентин, когато дойде и неговият ред. Момчето се подчини. Рижавият постави пред него чук, дървено трупче, кутия с гвоздеи, лист хартия и книжка, подвързана с паус. Почука с пръст по хартията и обясни: — Льограновата магия с чука. Знаеш ли я?

Всички я знаеха. Обикновено преподавателите я използваха с дидактична цел. Теоретично беше много лесна — идеята беше само с един удар на чука целият гвоздей да се забие в дървото, като осъществяването изискваше изключителна прецизност. Съществуваха буквално хиляди варианти, зависещи от Обстоятелствата.

Маяковски посочи тънкото книжле:

— На всяка страница в това томче е описана комбинация от различни обстоятелства. Различни! Ясно ли е? Място, атмосферно време, звезди, сезон… сам ще се убедиш. Прелистваш страниците, правиш магията според Обстоятелствата и забиваш гвоздейче. Много полезно упражнение.

Куентин забеляза, че руският акцент на преподавателя вече беше по-силен. Освен това рижавият вмъкваше в речта си и думи от родния си език. Той изчака Маяковски да излезе и едва тогава отвори книгата. Някой, който явно не бе притежавал бог знае какво въображение, беше написал на първата страница "НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ". Куентин подозираше, че преподавателят е видял надписа, но нарочно не го е заличил.

Не след дълго той владееше Льограновата магия с чука по-добре, отколкото му се искаше да владее която и да е магия. След всяка страница Обстоятелствата, описани в книжката, ставаха все по-екзотични и невероятни — денем и нощем, зиме и лете, на планински върхове или на хиляди метри под земната повърхност. Направи я според Обстоятелствата под вода и на повърхността на Луната. После по време на снежна буря на остров Мангарева, каквато никога нямаше да се разрази там, защото островът се намираше в южната част на Тихия океан. Направи я в ролята на мъж, на жена и веднъж — на хермафродит. Направи я гневно, после с противоречиви чувства и накрая с горчиво съжаление.

Устата му беше пресъхнала, пръстите му бяха изтръпнали. Четири пъти беше стоварил чука върху палеца си. Дървеното блокче гъмжеше от сплескани главички на гвоздеи.

Вратата рязко се отвори. Маяковски влезе с поднос, от който се разнасяше мелодично дрънчене, и го остави на масата. Върху подноса имаше чаша с горещ чай, чаша с вода, чинийка с бучка жълто масло, похлупено с комат хляб, и още една чаша, съдържаща, както се разбра по-късно, два пръста лютива водка, половината от която Маяковски изгълта на един дъх. След това пристъпи до Куентин и го зашлеви с все сила:

— Наказание, задето се усъмни в себе си.

Куентин се втренчи в него. Допря длан до страната си и си каза: "Този тип е луд за връзване. Може да прави с нас каквото му скимне. Тук сме в ръцете му."

Рижавият прелисти книгата обратно на първа страница. Обърна наопаки листа хартия с магията и го потупа с пръст. На гърба беше написана друга магия — Бужолдово вълшебство за изваждане на гвоздеи.

— Започни отначало, ако обичаш — нареди и си излезе.

Куентин стана и се протегна, коленете му изпукаха. Вместо да започне отново, той се приближи до прозорчето и се загледа в заснежените поля, напомнящи лунен пейзаж. Безкрайната белота го подтикваше да халюцинира цветове. Слънцето въобще не беше помръднало.

Така измина първият месец от пребиваването на Куентин в "Южен Брейкбилс". Магиите се променяха, Обстоятелствата бяха различни, но стаята беше същата и дните бяха винаги, винаги, винаги еднакви — същинска безкрайна и безмилостна пустош от повторения. Зловещите закани на Маяковски се сбъднаха, и то с пълна сила. Дори през най-ужасните си мигове в "Брейкбилс", Куентин имаше усещането, че с присъствието си там се спасява от справедливо възмездие, че саможертвите, изисквани от преподавателите, са нищо в сравнение с предимствата на живота, който ще води като магьосник. В "Южен Брейкбилс" той за пръв път почувства, че усилията му са оправдани. И разбра защо са изпратени тук. Маяковски искаше от тях невъзможното. Човешкият мозък не беше приспособен да поема подобно количество информация. Ако Фог се опиташе да наложи такъв порядък в "Брейкбилс", в колежа щеше да избухне бунт.

Трудно му беше да се прецени как се справят другарите му по съдба. Всички се виждаха на закуска, обед и вечеря и се разминаваха по коридорите, но заради забраната за говорене само се споглеждаха и свиваха рамене. Магията не ги беше лишила само от дар слово, но и от способността да пишат.

Според Куентин това не беше болка за умиране, защото и без това вече губеше желание за общуване. Би трябвало да жадува за контакт с друго човешко същество, но вместо това започна да страни от другите и все повече да се затваря в себе си. Тътреше се като затворник по каменните коридори от спалнята до трапезарията и оттам до мъничката класна стая, през чието прозорче надничаше скучното бяло слънце с немигащ поглед. Веднъж се качи на покрива на западната кула и се натъкна на представление — дългучът Дейл правеше пантомима пред апатична публика. Само че той установи, че не си струва усилието да обърне глава, за да следи действието. Чувството му за хумор беше загинало в пустошта.

Маяковски не изглеждаше изненадан, сякаш знаеше, че това ще се случи, защото го беше виждал отново и отново всеки семестър при предишни ученици. Оказа се прав. След първите три седмици обяви, че е отменил магията, която им беше отнела говора. Новината беше посрещната с гробно мълчание. Никой не бе забелязал.

На втория месец той започна да разнообразява заниманията. Повечето време още беше посветено на зубрене на Обстоятелствата и безкрайните им изключения, но от време на време той възлагаше нови упражнения. В един празен коридор беше изградил триизмерен лабиринт, съставен от телени обръчи, през които чрез левитация колежаните щяха да прокарват различни предмети, за да усъвършенстват умението си да се съсредоточават и да упражняват контрол. Отначало използваха стъклени топчета, после — метални топки с малко по-малък диаметър от този на обръчите. При докосването на топката до обръча се получаваше искра и човекът, правещ магията, усещаше разтърсване като от електрически ток.

След време започнаха да прокарват през същия лабиринт светулки, въздействайки върху разума им чрез силата на волята си. Безмълвно се дебнеха взаимно, изпитваха завист от успехите на някого и презрение от провала на другиго. Режимът ги беше настроил един срещу друг. Джанет беше най-зле по отношение на експеримента със светулките — влагаше в магията си толкова сила, че ги изпепеляваше във въздуха. Маяковски невъзмутимо я караше да започне отново, без да обръща внимание на сълзите й предизвикани от няма безпомощност. Тормозът можеше и продължаваше с часове. Никой нямаше право да напусне коридора, докато целият клас не направеше упражнението. Неведнъж всички спаха на пода.

Седмиците се нижеха една подир друга и младежите, които продължаваха да мълчат, навлизаха все по-навътре в дебрите на магии, за които Куентин не беше вярвал, че ще дръзне да опита. Упражняваха се в преобразяване. Той научи заклинанието, което ги беше превърнало в гъски (оказа се, че магията се състои в разделяне, натрупване и възстановяване на разликата в телесната маса). Един следобед изкараха чудесно преобразени в полярни мечки — тичаха по отъпкания сняг и замахваха един към друг с големите си лапи, а дебелата им козина ги предпазваше от студа. Мечешките им тела бяха ужасно непохватни и ту един, ту друг тупваше по гръб, което предизвикваше всеобщо веселие.

Всички мразеха Маяковски, но беше очевидно, че той не е самозванец. Можеше да прави магии, които Куентин не беше виждал в "Брейкбилс" и които според него не бяха правени от векове. Един следобед руснакът им показа (но не им разреши да опитат) магия, преобръщаща процеса на ентропията. Счупи стъклен глобус и го възстанови пред очите им, като че ли гледаха филмови кадри, прожектирани в обратен ред. Спука балон с хелий, после възстанови целостта му и го напълни с първоначалните хелиеви атоми, измъквайки ги от белите дробове на зрителите, които ги бяха вдишали. Задуши с камфор един паяк, след което, свъсвайки чело от усилие, съживи насекомото. Куентин наблюдаваше как горкото травматизирано създание запълзя в кръг по масата, после се сви в единия й ъгъл и безпомощно затрепери, докато Маяковски вече преминаваше към друга тема.

Един ден, след около три месеца от началото на семестъра, руснакът обяви, че следобеда ще се преобразят в полярни лисици. Изборът му беше странен — няколко пъти се бяха преобразявали в бозайници, което беше много по-лесно, отколкото превръщането в гъска. Оказа се, че е прекрасно да си полярна лисица. Щом се преобрази, Куентин се стрелна по снега. Лисичето му тяло беше толкова леко и гъвкаво, очите му бяха толкова близо до земята, че усещането бе сякаш лети ниско с реактивен самолет. Малките хълмчета и купчини сняг му приличаха на планини и морета. По едно време се опита да се обърне, но се движеше толкова бързо, че се подхлъзна и падна по гръб. Другите лисици се скупчиха върху него и шеговито затракаха със зъби.

Беше невероятна проява на масова радост. Куентин беше забравил, че е способен да изпитва подобно чувство, също както изгубеният в пещерата си мисли, че светлината на слънцето не съществува, че е само жестока измислица. Въпреки че умствените му способности бяха като на лисица, тоест ограничени, все пак му направи впечатление колко лесно разпознава всекиго под животинския му образ. Онази лисица със счупените зъби беше Елиът, а шишкавата — Джош. Малкото животинче с копринена козина и ококорени очи беше Алис.

По едно време им омръзна да се закачат и подхванаха игра всеки избутваше с лапи и муцуна възможно най-далеч парче лед, после скачаше върху него, докато не го изместеше следващият съперник.

Куентин откри още нещо: зрението не беше нещо, с което полярната лисица да се гордее, но обонянието й беше забележително. Новият му нос беше сензорен шедьовър. Дори сред мелето той разпознаваше съучениците си само като подушеше козината им. Постепенно една миризма започна да му се натрапва. Беше остра, парлива, мускусна и обикновеният човек би си казал, че така вони котешката пикня, но за лисицата този аромат беше като наркотик. Куентин я долови няколко пъти и се почувства като риба, която се мята на кукичката.

По едно време забеляза, че още побутва парчето лед, но все по-малко лисици си играят с него. Елиът се стрелна сред снежните дюни. Наблизо останаха само десет, после осем животни. "Къде се дянаха другите? — мярна се в лисичия ум на Куентин. — И каква е тази неустоима миризма?" Ето че пак го лъхна! Този път определи източника — остатъкът от разсъдъка му подсказа, че миризмата се излъчва от Алис, и той зарови муцуна в козината й.

Беше против всички правила, но нарушаването им се оказа не по-малко забавно от спазването им. Да му се не види, как досега не му беше хрумнало? Играта продължаваше… всъщност не… лисиците вече не преследваха ледения къс, а се бяха разделили на двойки и се съвкупяваха. Той също се съвкупяваше с Алис. Животинските хормони и инстинкти надделяха над остатъка от рационалния му човешки мозък. Чувството беше и вълнуващо, и страшничко като в мига, в който човек усети въздействието на наркотик.

Куентин я захапа за врата, но явно не я нарани или поне реакциите й не подсказаха усещане за болка. Ставаше нещо налудничаво и съдбовно и нямаше начин да се прекрати… или пък имаше, но защо? Прекратяването беше от онези глупави човешки пориви, към които мъничкият му лисичи ум изпитваше само презрение.

Видя как Алис забели тъмните си очи, обзета от страх, после ги притвори в пристъп на удоволствие. От муцуните им излизаха белезникави облачета пара, сливаха се и изчезваха. Всеки път, когато Куентин проникваше по-дълбоко в нея, тя леко изръмжаваше. Искаше му се никога да не спира.

Снегът гореше под тях и пареше като нажежени въглени. Двамата се оставиха пламъците да ги изпепелят.

Непосветеният не би забелязал нещо по-особено по време на закуската на следващия ден. Младежите и девойките с обичайните си бели халати — униформата на "Южен Брейкбилс", се настаниха до масата, без да говорят или да се споглеждат, и ометоха храната в чиниите си. Куентин се чувстваше, сякаш се намира на Луната: върви сред мъртвешка тишина, прави гигантски стъпки в безвъздушното пространство, а в него са вперени очите на милиони телевизионни зрители. Не смееше да погледне никого, камо ли Алис.

Тя седеше срещу него, лицето й беше безизразно, изглеждаше съсредоточена в овесената каша в чинията си. Куентин нямаше представа какво се върти в главата й. Знаеше обаче какво си мислят другите. Сто на сто знаеха какво се е случило. Та нали беше станало пред очите им! А може би бяха правили същото. Всички ли се бяха съвкупявали? Лицето му пламна. Дори не знаеше дали Алис е била девствена. И ако е била, дали още е невинна.

Щеше да е много по-лесно, ако разбираше какво означава за него случилото се. Възможно ли беше да е влюбен в Алис? Опита се да сравни чувствата си към нея с онова, което навремето изпитваше към Джулия, само че емоциите бяха коренно различни. Нещата бяха излезли от контрол, нищо повече. Съвкупявали се бяха животни, не човешки същества, затова актът не биваше да се приема на сериозно.

Маяковски седеше начело на масата и самодоволно се подсмихваше. "Знаел е какво ще стане! — помисли си Куентин и гневно забучи вилицата си в изстиналата вечеря. — Какво може да се очаква от тийнейджъри, впримчени цели два месеца в капана на снежната пустош. Съвсем естествено е да превъртят."

Безспорно руснакът изпитваше перверзно удоволствие от случката с лисиците, но през следващата седмица стана ясно, че експериментът му има и положителен резултат, защото Куентин поднови заниманията си с отдадеността на човек, който отчаяно се стреми да избегне погледите на другите и анализа на чувствата си: например, какво изпитва към Алис и кой е правил секс с нея — самият той или лисицата. Отново залегна над Обстоятелствата, изключенията и хилядите мнемонични упражнения, предназначени да набият още хиляди факти в меката тъкан на вече препълнения му мозък.

Тийнейджърите изпаднаха в колективен транс. Пустошта на Антарктическия свят ги хипнотизираше. От време на време ледените блокове се раздвижваха от само себе си и отдолу лъсваха черни глинести шисти, единствената топографска забележителност сред един безличен свят. Колежаните я наблюдаваха от покрива, все едно гледаха телевизия. Гледката напомни на Куентин за пустинята в "Блуждаещата дюна". Господи, откога не се беше сещал за Филория! Хрумна му идиотската мисъл, че другият свят и животът му преди постъпването в "Брейкбилс" са били само странен сън. Струваше му се, че континентът Антарктика се е разпрострял върху цялото земно кълбо като метастаза на ледено злокачествено образувание.

Обзе го тиха лудост. Всички леко се побъркаха, само дето лудостта им се проявяваше по различни начини. Някои се вманиачиха на темата секс. Съзнанията им бяха толкова изтощени, че те се превърнаха в животни, жадни за всякакви удоволствия и контакти, които не изискваха работа на ума. Спонтанно си устройваха оргии. Няколко пъти Куентин попадна на такива "секс купони", организирани в празна класна стая или в нечия спалня — полуголи двойки с изцъклени погледи и безразлични физиономии се чукаха сред пълно мълчание. Той не изпита желание нито да гледа, нито да участва — всеки път безмълвно се обръщаше и се отдалечаваше, изпитвайки превъзходство, но и необясним гняв. Може би се ядосваше, че нещо му пречи да се включи в забавата. Така или иначе изпита безкрайно облекчение, че никога не видя Алис да участва в оргиите.

Времето минаваше (поне се предполагаше, че минава), въпреки че Куентин не забеляза доказателства за това, с изключение на мустаците и брадите, които си бяха пуснали той и другите младежи. Колкото и да се тъпчеше, все повече отслабваше. Вече не беше в състояние на транс, а халюцинираше. Най-различни предмети — обло камъче, сламка от метла, тъмна черта върху бяла стена — придобиваха изключителна значимост, но след минути впечатлението се разсейваше. Понякога по време на заниманията виждаше фантастични същества сред състудентите си — грамадно кафяво насекомо, вкопчило пипалата си в облегалката на стол, огромен гущер с люспеста кожа, чиято глава бе обгърната от бял огън, въпреки че по-късно започваше да се пита дали не са били само плод на въображението му. Веднъж му се стори, че вижда човека, чието лице беше скрито от клонка. Струваше му се, че няма да издържи още много, ако виденията продължат.

Неочаквано една сутрин по време на закуската Маяковски обяви, че остават две седмици до края на семестъра и че е време сериозно да се замислят за последния изпит. Оказа се, че не е изпит, а по-скоро изпитание — от тях се искаше да изминат пеш разстоянието между "Южен Брейкбилс" и Южния полюс, тоест приблизително осемстотин километра. Щяха да са голи, нямаше да носят храна и географски карти. Щяха да се пазят от студа и да се прехранват чрез магия. Нямаше да летят — задачата беше да се доберат до целта пеш и като човешки същества, а не като полярни мечки, пингвини или други животни, издържащи на студ. Взаимната помощ също беше забранена. Маяковски обясни, че по желание младежите могат да приемат изпита като състезание, че няма ограничения за време и че тестът не е задължителен.

Две седмици не бяха достатъчни за солидна подготовка, но срокът беше дори прекалено дълъг за вземане на решение. Да участват или да не участват? Руснакът изрично подчерта, че мерките за безопасност ще са минимални. Щял да ги държи под око по време на прехода, но нямало гаранция, че ако се издънят, ще може да спаси премръзналите им задници. Бедните тийнейджъри си задаваха куп въпроси: как да се предпазят от слънчево изгаряне, има ли опасност снегът да им причини временна слепота, трябва ли да закалят стъпалата си, или да създадат някакви магически обувки. Има ли начин да вземат от кухнята овча лой, необходима за магията на Картишвили, наречена "Закриляща топлина"? И най-важното, ако тестът не е задължителен, защо да си правят труда? Маяковски не благоволи да им обясни.

В деня на изпита Куентин стана рано, за да измъкне от кухнята съставките, необходими за забранената магия. Беше решил да се състезава. Искаше да разбере какви са възможностите му.

Повечето шкафчета бяха заключени — вероятно не беше първият колежанин, на когото беше хрумнала същата идея, но той все пак натъпка джобовете си с брашно, намери сребърна вилица и няколко прораснали скилидки чесън, които можеха да му потрябват за нещо, и заслиза по стълбището. Алис го чакаше на площадката между двата етажа.

— Ще те питам нещо — каза тя без предисловия. — Влюбен ли си в мен? Няма да ти се разсърдя, ако отговориш отрицателно, но искам да съм наясно. — Говореше привидно спокойно, но накрая не издържа и гласът й затрепери.

Куентин не я беше поглеждал от следобеда, в който двамата бяха преобразени в лисици, а оттогава бяха изминали най-малко три седмици. Сега я изгледа изпод око и се запита как е възможно момиче, което не си е подстригвало и мило косата цели пет месеца, да е толкова красиво.

— Не знам — измънка. Гласът му, неизползван толкова време, скрибуцаше като паянтова врата. Думите му се струваха по-страшни от всяка магия, която беше правил. — Би трябвало да съм наясно с чувствата си, обаче… Наистина не знам.

Не искаше да я засегне, стараеше се тонът му да е лековат, но усети, че тялото му е натежало като олово. Етажната площадка, на която бяха стъпили, бързо се носеше нагоре. Той си даваше сметка, че от него се иска да е пределно откровен, обаче нямаше представа дали лъже, или казва истината. Толкова дълго беше залягал над учебниците, толкова магии беше усвоил тук, а не беше научил най-важното? Едно беше сигурно — че предаваше и себе си, и Алис.

— Няма нищо — прошепна тя и устните й се разтегнаха в усмивка, която бе като нож в сърцето на Куентин. — Така и предполагах. Питах се обаче дали ще ме излъжеш.

— Трябваше ли? — измънка той. Изобщо го нямаше по тази част.

— Не ти се сърдя, Куентин. Беше хубаво. Говоря за секса. Надявам се да разбираш, че е редно от време на време да имаш приятни емоции.

Той знаеше, че е права, само че му беше невъзможно да приеме истината. Алис му спести усилието да измисли подходящ отговор — изправи се на пръсти и нежно го целуна. Устните й бяха сухи и напукани, но езикът и беше мек и топъл.

— Постарай се да не загинеш — прошепна му, помилва го по страната и в полумрака на ранното утро затича надолу по стълбището.

След това изпитание Куентин вече не се страхуваше от теста. Маяковски пускаше младежите през равни интервали от време и един по един, за да не си помагат взаимно. Накара Куентин да си свали дрехите (откраднатото брашно, сребърната вилица и скилидките чесън останаха в джобовете) и гол да прекрачи отвъд границата на предпазните магии, които поддържаха приемлива температура в "Южен Брейкбилс". Щом младежът излезе от невидимия периметър, невероятният студ смрази първо лицето му. Тялото му се загърчи. Усещането беше, сякаш го бяха хвърлили в горящ керосин. Въздухът прогори белите му дробове. Той се приведе и пъхна длани под мишниците си.

— Лек път! — извика му Маяковски и му подхвърли торба с цип, пълна с нещо сивкаво и мазно — овча лой. — Бог да те закриля.

Куентин знаеше, че само след секунди пръстите му ще са премръзнали и правенето на магии ще е невъзможно. Отвори чантата, пъхна вътре ръцете си и изрече заклинанието на Картишвили за закриляща топлина. След това вече беше по-лесно. Една подир друга направи магиите за предпазване от вятъра и слънцето, за бързина, издръжливи крака и закалени стъпала. Накрая дойде ред на магия за навигация и в белезникавото небе се появи голям светещ златен компас, видим само за неговите очи.

Куентин знаеше теоретично всички заклинания, но за пръв път ги прилагаше на практика. Почувства се като супер герой. Като най-могъщия човек на света. Вече беше истински магьосник.

Обърна се така, че да върви в посока юг, указвана от компаса, и се затича. Под босите му стъпала изригваха фонтанчета от сух сняг, напомнящ пудра захар. Усещаше бедрата си като пневматични бутала. Глезените му бяха стоманени амортисьори. Стъпалата му бяха издръжливи като обувки от кевлар.

По-късно установи, че онова, което се случи през следващата седмица и половина, почти се е заличило от съзнанието му. През цялото време му се струваше, че безучастно се наблюдава отстрани. Всичко се свеждаше до опазване на мъждукащото пламъче на живота, докато леденият континент се опитваше да изсмуче от тялото му топлината, захарта и водата, които не позволяваха пламъчето да угасне.

Спеше леко и много малко. Урината му доби тъмнокехлибарен цвят, после секна. Монотонността на пейзажа беше безмилостна. Куентин загуби представа за времето. От време на време си тананикаше песничката от анимацията за семейство Симпсън. Говореше на Джеймс и Джулия. Понякога объркваше Джеймс с Мартин Чатуин и Джулия с Джейн. Подкожните му мазнини се стопиха, ребрата му щръкнаха, сякаш се опитваха да пробият кожата му. Той непрекъснато си напомняше да внимава. Всяка грешка можеше да се окаже фатална. Използваше силни и трайни магии, съществуващи сами за себе си. Като нищо можеше да умре посред ледената пустош, а тялото му да продължи да подтичва към полюса.

Веднъж — два пъти дневно пред него зейваше дълбока ледникова пукнатина и му се налагаше да я заобиколи или да я прескочи с помощта на специална магия. Веднъж падна в дълбок процеп и се озова сред синкав мрак. Магиите, предпазващи голото му тяло, бяха толкова могъщи, че той дори не забеляза премеждието. Подпря се с лакти на гладките ледени стени, набра се нагоре, озова се на повърхността и продължи да тича.

След като силите го напуснаха, той започна да се осланя на магическата енергия, натрупана по време на престоя му в колежа на Маяковски. Вече не се изненадваше, че заклинанията му имат успех. Магическата и физическата действителност му се струваха еднакво реални. Посягаше за вълшебната сила, заключена в него, както човек посяга за солницата на масата. Установи, че притежава способността да импровизира, да си представя ефекта от Обстоятелства, които не беше запомнил. Резултатът беше зашеметяващ — осъзна, че всъщност магията притежава форма — неправилна и дори хаотична, но на подсъзнателно ниво мисловните му пръсти, работещи на сляпо, бяха започнали да я овладяват.

Спомни си една лекция на Маяковски, на която преди време не беше обърнал внимание. Сега, докато тичаше през заледената пустош, думите изплуваха в съзнанието му.

— Не ме харесвате — подхвана руснакът. — Призлява ви, като ме гледате, скерлингс. — Така ги наричаше много често. Очевидно думата беше от речника на викингите и в свободен превод означаваше смотаняци или нещастници. — Но ако изобщо възнамерявате да ме изслушате, сега е моментът. Щом овладеете донякъде изкуството на магията, ще започнете свободно да манипулирате действителността. Не се отнася за всички. Например ти, Дейл, вероятно никога няма да преминеш този Рубикон. Някои от вас обаче след време ще овладеят това умение дотолкова, че ще правят магии почти машинално и без всякакво усилие. Настъпи ли този момент, искам да го осъзнаете и да бъдете нащрек. Защото за истинския магьосник няма ясно очертана граница между онова, което съществува в мислите му и в реалността. Пожелаете ли нещо, то ще стане истинско, низвергнете ли го, ще бъде унищожено. В това отношение опитният маг почти не се отличава от детето или от безумеца. Накратко, необходимо е да притежавате много остър ум и много силна воля, за да станете истински магьосници. Много скоро ще разберете дали у вас са заложени тези качества. — Руснакът се загледа с неприкрито презрение в смълчаните юноши, после слезе от подиума и промърмори: — Нещастници! Не разбирате нищо ни от вечност, ни от младост, макар да сте млади.

Нощем неописуемо красивите и ярки звезди обсипваха небето. Куентин тичаше, вирнал глава, и машинално свиваше колене. Тялото му вече беше изтръпнало от кръста надолу, той се чувстваше изолиран от целия свят и запленен от небесния спектакъл. Превърна се в бягащо привидение, миниатюрна топла плът сред безмълвна вселена на среднощен мраз.

Веднъж в продължение на няколко минути нещо заблестя на хоризонта. Куентин предположи, че това е негов събрат по съдба, друг скерлинг, който се движи по успореден маршрут, но далеч на изток. Хрумна му да се отклони от пътя си и да се свърже с другото човешко същество. Само че имаше ли смисъл да рискува да го дисквалифицират само за да каже здрасти? Какво общо имаше с другиго, след като беше само едно привидение, миниатюрна топла плът?

С безразличие си помисли, че който и да беше съперникът му, със сигурност прилагаше магии, които се различаваха от неговите. Разстоянието беше прекалено голямо, за да прецени какви са, но от тях се излъчваше силна розово-бяла светлина. "Ама че некадърник!" — каза си той.

При изгрев-слънце го изгуби от поглед.

След известно време (не знаеше точно колко) Куентин примигна. Беше изгубил навика си да затваря очите си, защитени чрез магия от атмосферните условия, но сега нещо го тревожеше. Знаеше, че има основание за безпокойство, макар че съзнанието му не можеше да формулира причината. В полезрението му се беше появило някакво черно петно.

Пейзажът (ако изобщо бе възможно) беше станал още по-монотонен. Далеч зад него бяха останали миговете, когато от време на време ивици от черни замръзнали шисти загрозяваха белия сняг. Веднъж мина край нещо, за което беше почти сигурен, че е грамаден метеорит, забит в леда. Само че това беше преди много време. След безсънните денонощия умът му беше само машина за управление на магиите и за задвижване на краката му. Обаче нещо странно се случваше с компаса му. Стрелката лудешки трептеше, буквата "С" се беше разплула и заемаше пет шести от окръжността, а буквата Ю, която му служеше за ориентир, се беше превърнала в микроскопична заврънкулка.

Черното петно подскачаше нагоре-надолу, докато той тичаше към него. Следователно беше някакъв предмет или животно, а не дефект на зрението. И с всяка изминала минута се уголемяваше. Оказа се, че е Маяковски, който стоеше сред снежната пустош и държеше одеяло. Вероятно се намираше точно на полюса. Куентин съвсем беше забравил къде отива и защо.

Щом се приближи, руснакът го подхвана, зави го с дебелото жулещо одеяло и го положи на снега. Краката на Куентин продължиха да се движат още няколко секунди, после той легна по хълбок и задиша тежко като риба на сухо. За пръв път от девет дни беше престанал да тича. Притъмня му. Повърна. Маяковски се наведе към него:

— Браво, Куентин. Браво, младежо. Успя. Връщаш се у дома. — Старият брадясал магьосник вече не говореше подигравателно, напротив — гласът му трепереше от вълнение. За миг устните му се изкривиха в усмивка и разкриха пожълтелите му зъби. Хвана под мишница юношата, за да го изправи на крака, замахна със свободната си ръка и във въздуха се появи портал. Той безцеремонно блъсна напред Куентин.

Младежът залитна и се озова сред сюрреалистична зеленина, която така безмилостно атакува възприятията му, че отначало не разбра какво става. Не разбра и че се намира на задната тераса в "Брейкбилс" в горещ летен ден. След еднообразието на полярната пустош кампусът беше като лудешки водовъртеж от звуци, цветове и топлина. Той затвори очи. Беше си у дома.

Легна по гръб върху каменните плочи, напечени от слънцето. Песента на птиците беше оглушителна. Той отвори очи. Зърна нещо още по-странно от дърветата и тревата — през портала още се виждаше високият приведен магьосник, заобиколен от ледената Антарктика. Снегът се вихреше около него. Няколко снежинки преминаха през портала и се изпариха във въздуха. Само че магическият прозорец вече се затваряше. "Сигурно старецът се подготвя за завръщане в пустата си полярна къща" — помисли си Куентин. Махна с ръка, но Маяковски не го гледаше, а се взираше в лабиринта и в кампуса на колежа. На лицето му беше изписан толкова силен копнеж, че младежът не издържа и извърна очи. След миг порталът се затвори. Всичко свърши. Беше краят на май и въздухът беше изпълнен с цветен прашец. След разредената атмосфера на Антарктика на Куентин му се стори, че не вдишва, а поглъща топла гъста супа. Беше също като през онзи далечен ден, когато беше попаднал в "Брейкбилс" направо от студения Бруклин. Слънцето напичаше жестоко. Той кихна.

Чакаха го всички… или почти всички. Тук бяха Елиът, Джош и Джанет — носеха колежанските си униформи и изглеждаха напълнели, щастливи и спокойни, като че ли през последните шест месеца само се бяха излежавали и се бяха тъпкали с печени сандвичи със сирене.

— Добре дошъл — ухили се Елиът и отхапа от голямата жълта круша, която стискаше. — Едва преди десет минути ни съобщиха, че може би ще се прехвърлиш.

— Леле, братче! — ококори се Джош. — Ега ти колко си кльощав! Магьосникът спешно трябва да се нахрани. И да си вземе душ.

Куентин знаеше, че само след минута-две ще се разридае и ще припадне. Още беше увит с грубото вълнено одеяло на Маяковски. Сведе очи да погледне подбитите си ходила. Не изглеждаха измръзнали. Само единият му пръст леко стърчеше, но още не го болеше.

Беше му хубаво, адски хубаво да лежи по гръб върху напечените каменни плочи и другите да го зяпат. Даваше си сметка, че май трябва да стане — ако не за друго, то поне от учтивост, само че още не му се искаше да се помръдне. Щеше да си полежи още малко. Заслужил си беше почивката.

— Добре ли си? — попита Джош. — Как беше?

— Алис те изпревари — обади се Джанет. — Върна се преди два дни. Вече си е вкъщи.

— Беше в пустошта седмица и половина — намеси се Елиът. — Тревожехме се за теб.

Защо продължаваха да дърдорят? Щеше да е прекрасно, ако млъкнеха и го оставеха да ги гледа. Само да ги гледа, да слуша цвъртенето на птиците и да усеща топлината на каменните плочи. Ех, ако някой му дадеше чаша вода! Опита се да каже, че умира от жажда, но от пресъхналото му гърло се изтръгна само безпомощно писукане.

— Ти какво си мислеше? — усмихна се Джанет и отхапа от крушата на Елиът. — Никой от нас не се нави на изпитанието, освен ти и Алис. Да не сме луди?

Алис

Това лято Куентин не прекара ваканцията в Бруклин, защото родителите му вече не живееха там. Ненадейно и без да се допитат до него, бяха продали дома си на Парк Слоуп и бяха заживели като пенсионери в къща в псевдоколониален стил в спокойното бостънско предградие Честъртън, където майката можеше да рисува по цял ден, а бащата да прави бог знае какво.

Шокът от внезапната раздяла с Бруклин беше двойно по-изненадващ, понеже изобщо не настъпи. Куентин потърси дълбоко в себе си тъга за стария квартал, но се оказа, че отдавна го е пропъдил от сърцето си. И не само него. Беше се отърсил и от предишната си самоличност, и предишния си живот. Всъщност така беше много по-лесно. А родителите му бяха предприели промяната не за да щадят чувствата му, а от финансови съображения.

Къщата в Честъртън беше боядисана в жълто, кепенците — в зелено, а покривът беше с многобройни кулички. Ширеше се на едноакров парцел земя и изглеждаше толкова грамадна, че сякаш след построяването й я бяха напомпали. Беше дори по-нереална, отколкото обикновено е реалността.

Куентин пристигна у дома, когато в "Брейкбилс" лятото беше в разгара си, а за останалия свят бе настъпил месец септември. Родителите му се изплашиха от изпитото му лице, отнесения му поглед и изнемощялото му тяло, но както обикновено не проявиха голямо любопитство. Той лесно ги залъга и скоро си върна нормалното тегло с помощта на техния претъпкан хладилник.

Отначало изпитваше радост само защото винаги му беше топло, спеше нормално и се беше отървал от Маяковски, Обстоятелствата и безмилостната бяла зимна светлина. Само че след седемдесет и два часа отново му доскуча. В Антарктика си мечтаеше да не се занимава с нищо, само да лежи и да се взира в една точка, но след като беше осъществил фантазията си, тя му се стори безкрайно глупава. След продължителното мълчание в "Южен Брейкбилс" баналните разговори го отегчаваха. Телевизията вече не го интересуваше — предаванията му приличаха на електронни куклени представления карикатурен свят, който не означаваше нищо за него. Какъвто и да беше животът в "Брейкбилс" — истински или въображаем, важно беше едно — че събитията се случваха.

Както при всяко завръщане в дома си Куентин си устрои пиршество за душата с книгите за Филория. Всеки път кориците им, нарисувани в стила на седемдесетте, му изглеждаха все по-старомодни, а няколко дори се бяха откъснали и той ги беше пъхнал между страниците. Светът, описан в романите, беше все така вълнуващ и не изглеждаше смешен на Куентин, въпреки че той вече не беше невръстно хлапе. Едва сега си даваше сметка за оригиналността на втората книга от поредицата — "Момичето, което измерваше времето", в която ненадейно отвеждаха Рупърт и Хелън във Филория. В този роман за пръв и последен път хлапетата Чатуин се прехвърляха там през зимата, вместо през лятото. Попадаха в по-ранен период от време, който се препокриваше със сюжета на първата книга. След като вече знаеше какво ще се случи, Рупърт тръгваше по петите на Мартин и Фиона, които пресъздаваха с най-малки подробности събитията в "Светът в стената". Той се криеше от тях, оставяше им указания и им помагаше, без те да разберат. Куентин се питаше дали авторът е написал "Момичето, което измерваше времето", за да запълни всички празноти в сюжета на "Светът в стената".

Междувременно Хелън се впускаше в преследване на загадъчното Животно търсач, което според легендата беше неуловимо. (Обаче ако човек го хванеше — противно на всякаква логика — Животното щеше да изпълни всичките му желания.) По време на гонитбата Хелън ту влизаше, ту излизаше от магическите стенни гоблени в библиотеката на замъка Беловръх. От време на време зърваше хитрото Животно, което надничаше иззад избродиран храст, после изчезваше, придружавано от тропота на копитата си.

Накрая както обикновено се появяваха вездесъщите овни Амбра и Умбра, напомнящи зловещи пазители на реда. Разбира се, те олицетворяваха доброто, обаче в поведението им имаше нещо оруелско — знаеха всичко, случващо се във Филория, и притежаваха безгранична власт, но рядко благоволяваха да се намесят в полза на съществата, които трябваше да закрилят. В повечето случаи им вдигаха скандали и ги караха отново да им се закълнат във вярност, след което отиваха да опасат люцерната на някой нещастен фермер. Те връщаха Рупърт и Хелън в действителния свят и хлапетата се озоваваха в мрачните и неприветливи пансиони към съответните си училища, сякаш никога не бяха излизали оттам.

Куентин препрочете и "Блуждаещата дюна", петата и последна книга от поредицата, макар че не му беше любимата. Беше много по-дълга от другите романи и главни герои бяха Хелън и най-малката Чатуин — умницата Джейн. След като в последните два тома хлапетата Чатуин безуспешно търсеха изчезналия си брат Мартин, обичайният им английски оптимизъм бе заменен от отчаяние. При влизането си във Филория двете момичета се сблъскваха с мистериозна пясъчна дюна, която се придвижваше от само себе си. Те се качваха върху нея и попадаха в призрачна пустош, където оставаха почти до края на романа.

От тук започваше голямата скука. Страниците бяха запълнени с безкрайните разговори на Джейн и Хелън относно правдата и неправдата, незрелите им метафизични теории и разсъжденията им дали са по-скоро земни жители, или обитатели на Филория. Джейн много се тревожеше за Мартин, но и мъничко ревнуваше. Какъвто и железен закон да забраняваше на хлапетата Чатуин да останат завинаги във Филория, Мартин беше намерил вратичка в него… или пък дългата ръка на закона го беше застигнала. Все пак жив или мъртъв той беше съумял да надвиши срока на туристическата си виза.

Заядливата Хелън обаче непрестанно злословеше по негов адрес и твърдеше, че се е скрил във Филория, за да не се върне у дома. Наричаше го егоист и най-големия лигльо в семейството.

Накрая се качваха на магически платноход, който плаваше сред пясъците като по вода. Екипажът му се състоеше от зайчета, които щяха да са адски симпатични, ако не се занимаваха само с управляването на сложния им плавателен съд.

На раздяла те подаряваха на Хелън и Джейн две вълшебни копчета, чрез които да се прехвърлят от Земята във Филория и обратно, когато пожелаят. След завръщането им в Англия в пристъп на благочестие Хелън скриваше копчетата и отказваше да каже къде са. В резултат на това сестра й я правеше на луда и преобръщаше къщата с краката нагоре. Така или иначе не ги намираше и по този начин — доста неубедително — свършваше романът, слагащ край на поредицата.

Дори това наистина да беше последната книга за Филория, Куентин се питаше за какво би разказвал Пловър в "Магьосниците". Първо, вече не можеше да пише за хлапетата Чатуин — беше изчерпил тази тема. Последната и най-малката Чатуин беше хубавичката тъмнокоса Джейн. Възможно ли бе само тя да се върне във Филория? Едва ли — така се нарушаваше шаблонът.

Второ, най-прекрасното изживяване за читателите беше очакването да се появи вълшебната врата към Филория, която се отваряше само и единствено за Чатуинови. Човек винаги знаеше кога ще се случи това и винаги се изненадваше. Само че притежателите на магическите копчета можеха да се придвижват до незнайната страна и обратно, когато пожелаят, и усещането за някакво чудо се губеше. Може би затова Хелън ги беше скрила. Иначе пътуването до Филория щеше да е като возене с метрото.

Разговорите на Куентин с родителите му бяха толкова еднообразни и банални, че звучаха като реплики от експериментална пиеса. Сутрин оставаше в леглото колкото е възможно по-дълго, за да избегне закуската с тях, обаче те винаги го чакаха. Докато се преструваше на адски зает с наливане на мляко в купичката си, той отчаяно се мъчеше да измисли някаква що-годе приемлива тема за разговор.

— Значи решихте да пътувате до Южна Америка, така ли?

— Южна Америка ли? — Баща му вдигна глава и озадачено го изгледа.

— Няма ли да заминавате за Южна Америка?

Те се спогледаха.

— Испания. Заминаваме за Испания и Португалия.

— О, Португалия! Вярно. Не знам защо я обърках с Перу.

— Испания и Португалия. Майка ти ще присъства на обмяна на опит между художници в Лисабон. После ще предприемем пътуване с корабче по река Тигър.

— Река Тахо, съкровище! — Смехът на съпругата му беше от типа "Извинете, мъжът ми е тъпак." — Река Тигър е в Ирак. Не ми се вярва скоро да плаваме по Тигър.

Съпругът й гръмко се разсмя, сякаш беше казала нещо ужасно духовито, позамисли се и добави:

— Съкровище, помниш ли пътуването ни по Волга?

Последваха лирични излияния за Русия, прекъсвани от многозначителни паузи, изтълкувани от Куентин като намеци за сексуални изживявания, за които предпочиташе да не узнава. В компанията на смахнатите си родители започваше да завижда на хлапетата Чатуин. Маяковски щеше да знае как да прекъсне подобен разговор. Щеше да лиши всички от дар слово и готово. Куентин се питаше дали е трудно да се научи тази магия.

Всяка сутрин издържаше докъм единайсет и бързаше да избяга от къщи в сравнително безопасния Честъртън, който упорито отказваше да разкрие дори намек за някаква мистерия. Така и не се беше научил да шофира, затова отиваше до центъра на градчето със стария велосипед на баща си, тежащ поне един тон.

Куентин не познаваше никого и не се интересуваше от нищо — беше като турист, запознаващ се със забележителностите на града, който се гордееше със славното си колониално минало. Веднъж разгледа разкошната къща на някакъв герой от Гражданската война, друг път посети църквата, построена през 1766 година. Зад нея се натъкна на приятна изненада — почти заличено гробище от седемнайсети век — квадратен парцел с невероятно зелена трева, осеяна с шафраненожълти брястови листа и ограда от ковано желязо. Тук беше прохладно и тихо.

Върху килнатите надгробни камъни бяха издълбани четиристишия за цели семейства, отнесени от малария, но под влияние на атмосферните условия думите бяха почти заличени.

Куентин коленичи на влажната трева, опитвайки се да разчете надписа на много стара плоча — син каменен правоъгълник, разцепен на две и потънал до половината в земята.

— Куентин…

Той се изправи. Някаква млада жена с невероятно кльощави крака бързо вървеше към него.

— Здрасти — промърмори той и се запита как непознатата е научила името му.

— Сигурно не предполагаше, че ще те намеря! — изрече тя с треперещ глас. — Изобщо не ти е минало през ума!

Приближи се до него и в последния момент, когато беше прекалено късно да реагира, Куентин разбра, че непознатата няма намерение да спре. В крачка го хвана за реверите и го повлече към каменна скамейка под един кипарис. Лицето й, почти долепено до неговото, беше изкривено от гняв.

Той устоя на импулса да я отблъсне. Само това липсваше — да го видят как се бие с момиче в двора на църквата.

— По-кротко, по-кротко — измърмори. — Престани, чуваш ли?

— Все пак те намерих! — възкликна тя. По гласа й личеше, че се мъчи да запази присъствие на духа. — И хубавичко ще си поговорим. Ще си изясним това-онова.

Едва сега Куентин забеляза издайническите признаци за нарушено душевно равновесие. Непознатата беше мъртвешки бледа и само кожа и кости. Погледът й беше налудничав. Дългата й черна коса беше сплъстена от мръсотия. Носеше дрипава дреха в стил готика, около ръцете й беше усукано нещо подобно на черен изолирбанд. Опакото на дланите й беше покрито с дълбоки червени драскотини.

Куентин за малко да не се сети коя е.

— Аз бях там, ти също — просъска Джулия и го погледна в очите. — На онова място. В онова училище или каквото там го наричат. Приеха те, нали?

Едва сега му просветна. Не беше сгрешил — наистина беше видял Джулия на приемния изпит, само че тя не го беше издържала. Беше отпаднала още на писмения тест.

"Не! Нещо не е наред! — помисли си. — Това не бива да се случва, нали има специални предпазни мерки!" Задача на преподавателите в "Брейкбилс" беше да заличат спомените на всеки провалил се на приемния изпит и да му втълпят правдоподобно алиби. Не беше нито лесно, нито етично, но магиите бяха хуманни и разбираеми. Само дето не бяха подействали на Джулия… поне не изцяло.

— Виж… — колебливо подхвана той. Лицата им бяха толкова близо, че усети дъха й, лъхащ на никотин. — Джулия, какво търсиш тук?

— Не се прави на ударен, не и пред мен! Посещаваш онова училище, нали? Колежът по магии!

Куентин невъзмутимо я изгледа. Основно правило в "Брейкбилс" беше колежът да не се обсъжда пред външни хора. Като нищо можеше да го изключат. От друга страна, той нямаше вина, че Фог е прецакал магията за заличаване на спомени. Пък и момичето пред него беше Джулия. Отблизо се виждаше, че симпатичното й луничаво лице е повехнало и покрито с петна. Навремето беше влюбен в нея, не можеше да остане безразличен към страданието й.

— Признавам — изрече неохотно. — Права си. Наистина уча там.

— Знаех си! — възкликна Джулия и тропна с крак. Реакцията й подсказваше, че е блъфирала и не е очаквала да получи искрен отговор. — Знаех си, че съществува! Знаех си! — повтори тя по-тихо, сякаш говореше на себе си. — Знаех, че не е било сън. — Приведе се, притисна длани до лицето си и тихичко изхлипа.

Куентин дълбоко си пое дъх. Пооправи си връхната дреха.

— Чуй ме — промълви той. Наведе се и докосна кльощавия й гръб. — Джулия, не би трябвало да си спомняш каквото и да било. Принуждават те да забравиш, ако не влезеш в колежа.

— Но аз трябваше да вляза! — Тя се изправи. Зачервените й очи проблясваха, говореше съвсем сериозно като всички луди. — Трябваше! Сигурна съм. Стана някаква грешка, повярвай ми. Аз съм като теб, умея да правя истински магии. Да, с теб си приличаме. Затова не можаха да заличат спомените ми. Разбираш ли?

Куентин разбра. Разбра всичко. Нищо чудно, че беше толкова променена при последната им среща. Беше надникнала през завесата между двата свята и напълно беше излязла от релси. Зърнала беше "Брейкбилс" и вече не можеше да го забрави. Колежът я беше погубил.

Навремето той би сторил всичко за нея. И все още беше готов да й се притече на помощ, само че не знаеше какво да направи. И защо изпитваше толкова непоносимо чувство за вина? Той дълбоко си пое въздух и заобяснява:

— Нещата не стоят така. Умението ти да правиш магии не означава, че си неподатлива на заклинанието, заличаващо спомените.

Джулия жадно се взираше в едновремешния си приятел. Всяка негова дума само потвърждаваше онова, в което й се искаше да вярва — че магията съществува. Куентин отстъпи назад, но тя го сграбчи за ръкава, устните й се разтегнаха в горчива усмивка:

— Не, не, не, не! Не бързай толкова, миличък, почакай. Знам, че ще ми съдействаш. Затова те потърсих.

Косата й изглеждаше суха и изтощена.

— Джулия, искам да ти помогна, обаче не знам как.

— Виж какво ще ти покажа. Наблюдавай ме. — Джулия неохотно пусна ръката му, като че ли очакваше той да побегне или да изчезне. И захвана да прави баска оптична магия, наречена "призматичен спрей". Куентин забеляза, че жестовете й са общо взето правилни. Вероятно беше намерила указанията онлайн. В интернет понякога се срещаше информация за магиите, която обаче бе скрита сред толкова измишльотини, че никой не можеше да отсее зърното от плявата. Куентин дори беше виждал в "е-Вау" да се продава униформено сако от "Брейкбилс". В изключително редки случаи външни хора си измисляха заклинания, но не постигаха нищо особено. Истинските магьосници ги наричаха псевдомагове. Една шепа от тях ставаха прочути илюзионисти или се изживяваха като полубогове — водачи на секти, събирайки около себе си уикани, сатанисти и хора, загърбили християнството.

Джулия изричаше заклинанието прекалено театрално, сякаш играеше в любителска постановка на Шекспирова пиеса. От пръстите й с нокти, изгризани до живеца, изригваха лъчи, обагрени в цветовете на дъгата. Тази магия беше напълно безполезна. Куентин се замисли колко ли месеци, ако не и години, Джулия си е блъскала главата, докато стигне до правилните жестове, и сърцето му се сви.

— Виждаш ли? — извика тя през сълзи. — Виждаш какво мога. Още не е късно за мен. Няма да се върна в университета тук. Кажи на твоите хора, че съм готова да постъпя веднага в колежа ви.

— Джеймс знае ли?

Джулия поклати глава:

— Няма да ме разбере. Вече не се виждаме.

Куентин искрено искаше да й помогне, но нямаше как. Беше прекалено късно. Най-добре беше да й каже истината право в очите. "Можеше да се случи с мен — помисли си. — За малко не станах като нея."

— Боя се, че не мога да съм ти полезен — промълви. — Не зависи от мен. Не съм чувал да променят решението си. Никой няма право на втори приемен изпит.

Докато го изричаше, си спомни, че на Алис бяха разрешили да държи изпита. Въпреки че не беше официално поканена в "Брейкбилс".

— Все пак им кажи. Нямаш право на глас, но можеш да ги подсетиш за мен, нали? Поне това можеш да направиш. — Тя отново се вкопчи в ръката му и Куентин набързо изрече контра заклинание, за да анулира нейната магия. Разноцветните лъчи разяждаха тъканите.

— Кажи им, че си видял какво мога! — Очите й бяха изпълнени с умираща надежда. — Моля те. Упражнявам се непрекъснато. Ти ще си ми учител, ще ти се подчинявам безпрекословно. Ще се преместя да живея при една моя леля в Уинчестър… Какво още искаш? — Джулия пристъпи още по-близо до него и колената им се допряха. Против волята си Куентин усети някогашното привличане помежду им. Тя иронично се усмихна: — Ще си помагаме взаимно. Навремето искаше да ти помогна.

Куентин се разгневи на себе си, задето се беше изкушил. Разгневи се на света, задето беше толкова несправедлив. Искаше му се да крещи, да ругае грозно. Достатъчно гадно беше да видиш как някой е стигнал до дъното, но… искаше му се да е всеки друг, не и Джулия. Джулия вече беше изпитала повече мъка, отколкото той щеше да изпита през целия си живот.

— Чуй ме, скъпа — промълви. — Ако им съобщя за теб, ще те намерят и ще ти изтрият паметта. Този път наистина.

— Нека дойдат! — озъби се тя. — Вече опитаха. — Дишаше тежко, беше пребледняла още повече. — Само ми кажи къде е училището. Къде бяхме с теб. Скъсах се да го търся. Кажи ми къде е и няма да те тормозя повече.

Куентин не можеше да си представи какво щеше да му се случи, ако Джулия цъфнеше в Къщата и заявеше, че той й е показал пътя.

— В северната част на щата Ню Йорк. Някъде край река Хъдсън, не знам точно къде. Близо е до Уест Пойнт, но те го превръщат в невидимо. Дори аз не мога да го намеря. Все пак обещавам да им кажа за теб, щом толкова държиш.

Само влошаваше положението. Може би трябваше да блъфира, да измисли по-правдоподобна лъжа. Само че нямаше връщане назад.

Джулия го прегърна, сякаш краката й се бяха подкосили от облекчение, и той не се отдръпна. Преди години мечтаеше тъкмо за този миг.

— Не можаха да ми изтрият спомените — прошепна тя, притиснала лице до гърдите му. — Разбираш ли? Не можаха!

Куентин усещаше биенето на сърцето й и сякаш с всеки удар чуваше думата срам, срам, срам. Джулия беше толкова умна, защо не я бяха приели? Джулия имаше място в "Брейкбилс", не той. "Този път наистина ще изтрият паметта й — помисли си. — Този път Фог ще се постарае да не се издъни. Но за нея ще е по-добре. Ще възстанови душевното си равновесие, ще се върне в университета, ще се сдобри с Джеймс и ще продължи да живее нормално."

На другата сутрин Куентин се озова обратно в "Брейкбилс". Другите вече бяха тук и се изненадаха, че е изкарал толкова дълго във външния свят. Повечето бяха издържали с родителите си едва четирийсет и осем часа. Елиът пък изобщо не си беше ходил у дома.

Във Вилата беше тихо и прохладно. Куентин отново се почувства в безопасност. Върнал се беше там, накъдето го теглеше сърцето. Елиът шеташе в кухнята. Донесъл беше бутилка бренди и картон с дузина яйца и се опитваше да приготви нещо като яйчен пунш, който всички отказаха да пият. Той обаче не искаше и да чуе. Джош и Джанет се забавляваха с някаква идиотска игра на карти, много популярна в "Брейкбилс". Куентин я използваше да демонстрира умението си да прави трикове с карти, затова никой не искаше да играе с него.

По време на играта Джанет заразказва за изпитанията на Алис в Антарктика, въпреки че всички, освен Куентин вече знаеха историята. Самата Алис също присъстваше — седеше на широкия перваз на прозореца и безмълвно прелистваше някаква стара книга за билки. След последния им разговор Куентин се страхуваше от срещата с нея, но за свое неописуемо облекчение не се почувства неловко. Напротив — като я видя, сърцето му се сви от щастие.

— … а когато Маяковски й подал торбата с овча лой, тя му я запратила в лицето… — разказваше Джанет.

— Исках да му я подам — обади се Алис. — Само че така треперех от кучешкия студ, че без да искам, я хвърлих. А той взе да ругае на руски.

— Защо не я взе?

— Не знам. — Тя остави книгата. — Очаквах да се справя и без това средство, затова предложението ме извади от равновесие. Освен това не исках старецът да ме гледа гола. Пък и не подозирах, че ще ни даде овча лой, иначе щях да се подготвя за магията Картишвили.

"Лъже! Изобщо не я може тая магия! — помисли си Куентин. — Боже, колко ми липсваше!"

— И как се топлеше? — попита.

— Опитах с германски заклинания за създаване на топлина, но щом заспях, магията се изключваше. След втората нощ се насилвах да се събуждам на всеки петнайсет минути, за да се уверя, че още съм жива. На третия ден започнах да полудявам. Затова приложих подобрена версия на магията, наречена "Пламък на Милър".

Джош сбърчи чело.

— И каква полза от нея?

— Голяма. Обаче ако сгафиш, става безполезна. Допълнителната енергия се превръща в топлина вместо в светлина.

— Знаеше ли, че има опасност да се опечеш жива? — намеси се Джанет.

— Разбира се. Само че не можах да измисля друго, след като осъзнах, че германските заклинания не действат.

— Мисля, че веднъж те видях — промълви Куентин. — През нощта.

— Нямаше как да не ме забележиш. Бях като сигнална ракета.

— Гола сигнална ракета — поправи я Джош.

Елиът донесе купа с пунш, наподобяващ повръщано, и започна да го разлива в чаени чаши. Алис взе книгата си и тръгна към стълбището.

— Чакайте, сега идват ордьоврите! — извика Елиът.

Куентин се престори, че не го чува и последва Алис. Отначало си мислеше, че всичко ще е различно помежду им. После му се стори, че отношенията им са като преди. Сега разбра, че не иска да е така. Не можеше да откъсне очи от нея дори след като тя забеляза, че я наблюдава, и смутено извърна очи. Сякаш беше заредена с енергия, която неудържимо го привличаше. Той чувстваше голото й тяло под роклята, надушваше го, както вампирът надушва кръв. Може би Маяковски не беше съумял да прогони от него всички гени на лисицата.

Откри Алис в спалнята на горния етаж. Беше се проснала на двойното легло и четеше книга. Осветлението беше слабо в това таванско помещение с червени тапети и задръстено с какви ли не вехти мебели. Беше горещо. Куентин открехна прозореца и се тръшна на другото легло.

— Знаеш ли какво намерих? Нямах представа, че ги има в библиотеката. — Тя му показа книгата, която четеше.

Куентин се ококори от изненада — беше "Светът в стената".

— Навремето имах същото издание — каза той. — Илюстрацията на корицата показваше как Мартин Чатуин излиза от стенния часовник. Краката му още се намираха в реалния свят, но той вече виждаше Филория, изобразена като зимен пейзаж на старомодна поздравителна картичка. Не подозирах, че си чела романите от поредицата.

— Разбира се, че съм ги чела. Като малка, де. Бяха любими на всичките ми приятели. Само че от години не съм се сещала за тях. Помниш ли Удобния кон, който отвежда човек където си поиска? Като малка мечтаех да имам точно такъв кон. И ти си ги чел, не отричай.

Той не искаше да издава доколко е вманиачен на тема Филория, затова смотолеви:

— Май съм ги преглеждал.

Алис се подсмихна.

— Защо си мислиш, че можеш да скриеш нещо от мен?

Той сплете пръсти зад главата си, облегна се на възглавницата и се загледа в полегатия таван. Не му се нравеше, че Алис се държи с него като с брат.

— Я се премести — промърмори той и се просна до нея на тясното легло. Тя вдигна книгата и двамата безмълвно прочетоха заедно няколко страници. Раменете им се докосваха. Куентин изпита усещането, че леглото е бърз влак и че ако погледне през прозореца, ще види как отстрани профучават полета и гори.

— Така и не ми стана ясна историята с Удобния кон — промълви след малко. — Първо, само един ли е, или са цяло стадо. Второ, той е много полезен. Човек би си казал, че някой вече го е превърнал в домашно животно.

Алис го удари с книгата по главата, и то доста силно.

— Не можеш да дресираш Удобния кон, той е волна душа. Освен това е прекалено голям. Мислех си, че е механичен и че някак си някой го е направил.

— Кой например?

— Не знам. Магьосник. Древен магьосник.

Джанет надникна в стаята. Очевидно всички бягаха от гнусния пунш на Елиът.

— Майко мила! — възкликна. — Не е за вярване какво четете!

Алис машинално се отдръпна от Куентин, но той не помръдна и иронично подхвърли:

— Само не ми разправяй, че не си чела за Филория.

— Не отричам. Когато бях на девет, накарах всички у дома да ме наричат Фиона.

Тя изчезна, оставяйки след себе си приятна тишина. В стаята стана по-хладно — горещият въздух беше излязъл през открехнатия прозорец. Куентин си го представи как се вие като невидима лента в синьото лятно небе.

— Знаеш ли, че наистина е имало семейство Чатуин? — промърмори. — Предполага се, че са били съседи на Пловър.

Алис кимна.

— Знам. Обаче ми е жал за тях.

— Така ли? Защо?

— Знаеш ли какво се е случило с тях?

Той поклати глава.

— Съдбата им е описана в друга книга. Повечето станали най-обикновени хора с най-обикновени професии — застрахователни агенти и прочее досадници. Мисля, че едното момче се оженило за богата наследница. Другото загинало през Втората световна война. Обаче знаеш ли най-любопитното за Мартин?

Куентин отново поклати глава.

— Нали се сещаш, че той изчезва още във втората книга от поредицата. Случило се е и в действителност. Избягал е от къщи, загинал е при злополука или бог знае какво. Една сутрин след закуска изчезнал и повече не го видели.

— Истинският Мартин ли?

— Именно.

— Ужас! Толкова е тъжно. — Във въображението му изникна симпатичното английско семейство. Сякаш ги видя на старинна червеникавокафява снимка и зърна как изведнъж помежду им зейна празнота. Представи си как научават тъжната вест. И как напразно се опитват да приемат загубата.

— Напомня ми за брат ми — прошепна Алис.

— Знам.

Тя го изгледа. Куентин не извърна очи. Наистина знаеше за брат й. Подпря се на лакът, взря се в лицето й и бавно изрече:

— Като малък, пък и след като поотраснах, завиждах на Мартин.

Алис се усмихна.

— Вярвам ти.

— Защото смятах, че най-сетне е постигнал върховното щастие. Изчезването му би трябвало да е трагично събитие, но според мен той съумява да надхитри системата. И да остане завинаги във Филория.

— Разбирам те. — Тя сложи ръка на гърдите му. — Наистина вярваш в магията и затова се различаваш от всички останали. Предполагам, знаеш, че всички сме скептици. Да, знаем, че магията съществува. Но ти искрено вярваш в нея, нали?

Куентин се смути.

— Не бива ли? — измънка.

Алис кимна и се усмихна още по-широко.

— Не бива.

Той започна да я целува, отначало много нежно. След малко стана и заключи вратата. Това беше началото… само дето всъщност всичко беше започнало доста отдавна. Сякаш двамата се спасяваха от справедливо наказание и очакваха всеки момент нещо или някой да им попречи. След като не се случи нищо подобно, щом се убедиха, че няма да има последствия, буквално обезумяха — взаимно се разсъблякоха не само защото бяха обзети от страст, но и поради желанието да изгубят контрол. Куентин жадуваше да я насърчи, да разбере дали и тя го желае толкова силно и какви волности ще му позволи. Алис не го спря. Тя не му беше първата жена и на практика вече беше спал с нея, само че сега всичко беше различно. Правеха секс, а не се съвкупяваха като животни, и усещането беше върховно именно защото бяха скромни и свенливи човешки същества, преобразени в похотливи зверове. Не чрез магия, а понеже на някакво подсъзнателно ниво открай време в действителност бяха такива.

Опитаха се да не се издават пред другите, само че приятелите им разбраха, започнаха да си измислят поводи да ги оставят насаме и Алис и Куентин се възползваха. Явно другите Физици изпитваха облекчение, задето двамата с Алис се бяха изяснили най-после и помежду им вече нямаше напрежение. За Куентин фактът, че Алис отвръщаше на чувствата му, беше чудо като всичко, което беше видял от пристигането си в "Брейкбилс", и също толкова невероятно. Чувствата му към Джулия бяха бреме, опасна сила, опитваща се да го върне в студения и неприветлив Бруклин. Любовта на Алис беше много по-реална и го обвързваше завинаги с новия му живот, с истинския му живот в "Брейкбилс".

И тя го разбираше. Изглежда, знаеше всичко за него, четеше мислите му, отгатваше чувствата му и въпреки това го желаеше. Двамата безцеремонно узурпираха горния етаж на Вилата (отскачаха до Къщата само да си вземат най-необходимите лични вещи) и дадоха да се разбере, че всеки дръзнал да наруши спокойствието им, ще се натъкне на прояви на взаимна любов — вербална и физическа — и на бельото им, захвърлено на пода.

През това лято се случи и друго забележително събитие. Тримата по-големи Физици завършиха "Брейкбилс". Дипломира се дори Джош въпреки слабите си оценки. Официалната церемония щеше да се състои след седмица и на нея не бяха поканени другите колежани. По традиция абсолвентите имаха право да останат в "Брейкбилс" до края на лятото, след което щяха да бъдат изпратени в реалния свят.

Куентин беше слисан от развоя на събитията. Не можеше да си представи живота в колежа без тях… не можеше да си представи и живота след престоя си в "Брейкбилс". Приятелите му не споделяха какво ще правят след това, поне не и пред него.

Напускането на колежа невинаги беше повод за тревога. Преминаването сред простосмъртните беше добре отработено. Във външния свят действаше мрежа от магьосници, които благодарение на уменията си никога нямаше да останат гладни. Общо взето можеха да правят каквото им скимне, стига да не си пречат взаимно. Най-трудно беше да преценят с какво искат да се занимават. Някои възпитаници на "Брейкбилс" ставаха държавни служители и дискретната им намеса спомагаше за осъществяване на хуманитарни каузи. Други съдействаха за балансирането на неустойчиви екосистеми, а трети участваха в управлението на магическото общество. Мнозина пътуваха, създаваха вълшебни творби на изкуството или устройваха сложни магически военни игри. Други се посвещаваха на изследователска дейност: много колежи по магия (не и "Брейкбилс") предлагаха програми за допълнително обучение и получаване на по-висока научна степен. Някои младежи дори избираха да се запишат в стандартни университети. Прилагането на традиционната наука, особено на химията, към магическите техники беше много популярно. Никой не знаеше какви нови магии могат да се изобретят с помощта на новите елементи, притежаващи по-голямо атомно число от урана.

— Мисля да си поговоря по въпроса с дракона от Темза — подхвърли Елиът един следобед. Чаените чаши, пълни с отвратителния му пунш, стояха на столовете, масите и дори на первазите на прозорците.

— С кого? — ококори се Куентин.

— Мислиш ли, че ще пожелае да се срещнете? — попита Джош.

— Няма да разбера, ако не опитам…

— Я чакай — прекъсна го Куентин. — Кой е драконът от Темза?

— Ами то се подразбира от названието — назидателно от — беляза Елиът. — Драконът, който живее в Темза. Сигурно си има някакво драконско име, но се съмнявам, че можем да го произнесем.

— Стига, бе! — Куентин се огледа, търсейки подкрепа. — Истински ли е? Нима твърдиш, че драконите наистина съществуват? — Още не можеше да разбере дали Елиът го поднася.

— Ти сериозно ли говориш? — намеси се Джанет.

— Съвсем.

— Наистина ли не знаеш? Не си ли чел Маккейб? — Алис смаяно го изгледа.

— Не съм го чел! — тросна се Куентин. Яд го беше, че го изкарват невежа, но същевременно изпитваше вълнение. — Можеше да ми кажеш, че има истински дракони.

Тя се намуси.

— Не е ставало дума.

Според книгата на Маккейб драконите съществуваха, макар че се срещаха рядко. Повечето живееха във водата и бяха самотни същества, които рядко излизаха на повърхността и през повечето време спяха, заровени в речната кал. Всяка от големите реки по света беше обитавана от по един дракон. Тъй като бяха умни и практически безсмъртни, тези същества бяха същински мъдреци. Драконът от Темза не беше общителен като събратята си от Ганг, Мисисипи и Нева, но се предполагаше, че е по-изобретателен и по-интересен. И в река Хъдсън живееше дракон. През повечето време лежеше, свит на кълбо, във въртоп на около километър от хангара за лодки в "Брейкбилс". Никой не го беше виждал почти един век. Най-големият и най-стар известен дракон беше един грамаден бял екземпляр, обитаващ геологически слой под ледената шапка на Антарктика, за който беше известно, че в живота си не е проговорил на никого, дори на събратята си.

— Наистина ли смяташ, че драконът от Темза ще ти даде безплатен съвет относно избора на професия? — обади се Джош.

— Де да знам — ухили се Елиът. — В това отношение драконите са особняци. Иска ти се да им зададеш дълбокомислени въпроси — например, за произхода на магията и дали извънземните съществуват, а те мислят само как да играят на дама.

— Обожавам да играя на дама! — намеси се Джанет.

— Ами тогава ти се срещни с дракона от Темза! — подхвърли Елиът.

— Може и да го посетя. — Тя замечтано се усмихна. — Мисля, че ще намерим много общи теми за разговор.

На Куентин му се струваше, че всички Физици са се разделили на влюбени двойки. Сутрин спяха до късно. Следобед играеха билярд, плаваха с лодка по Хъдсън, тълкуваха сънищата си и обсъждаха маловажни аспекти на техниката на магиите. Разказваха надълго и нашироко за махмурлука си.

Вече бяха напълно завербували иконома Чеймбърс и той редовно ги снабдяваше с бутилки от най-изисканото вино в избата на "Брейкбилс", които и без това бяха прекалено много и трябваше да се изпият. Само Елиът разбираше от вина и се опита да образова другарите си чрез дегустация. Куентин обаче нямаше търпение за пространните му лекции и по принцип беше против метода за проба, изискващ изплюване на отпитата глътка. Затова в крайна сметка всяка вечер се напиваше, забравяше наученото и се налагаше на другия ден да започне от нулата. При събуждането си сутрин беше убеден, че повече няма да близне алкохол, обаче до пет следобед решимостта му се изпаряваше.

Джош се учеше да свири на раздрънканото пиано, намиращо се в коридора на горния етаж, и всички лежаха на тревата и слушаха нескопосаното му изпълнение на "С цялото си сърце и душа", което той повтаряше отново и отново. Би трябвало да им лази по нервите, но кой знае защо не им действаше така.

Емили Грийнстрийт

Един следобед петимата бяха седнали по средата на безбрежната морава, която тук наричаха Океана. Беше непоносимо горещ летен ден и Физиците възнамеряваха да опитат сложна магия, изискваща участието на пет лица, която при успех щеше да изостри зрението и обонянието им и да ги направи физически по-силни през следващите няколко часа. Доколкото им беше известно, от близо хилядолетие никой не беше правил тази бойна викингска магия. Вечният скептик Джош заяви, че не е сигурен дали изобщо заклинанието действа, защото викингските шамани били прочути хвалипръцковци, но все пак се нае да координира "мероприятието".

Започнаха да се наливат с алкохол отрано. Въпреки че по обед шишкото заяви, че всичко е готово и че могат да започват, докато им раздаде листовете хартия, на които с прецизния си ситен почерк беше написал древните норвежки заклинания, и докато подготви терена, посипвайки тревата с черен пясък, стана почти четири часа. Заклинанията бяха придружени с песни и тъй като Куентин и Джанет бяха музикални инвалиди, се налагаше да започват отново и отново.

Най-сетне всички направиха необходимото и както си седяха, се загледаха в тревата, в небето, в опакото на дланите си и в часовниковата кула в далечината, за да проверят дали нещо се е променило. Куентин изтича до дърветата, за да се облекчи, а като се върна, Джанет разказваше за някоя си Емили Грийнстрийт.

— Само не казвай, че си я познавала — обади се Елиът.

— Аз — не. Обаче помните ли, че през първата година съквартирантка ми беше онази коза Ема Къртис? Миналата седмица, докато си бях у дома, разговарях с братовчедка й, която живее в Ел Ей близо до нашите. Та тя ми разказа цялата история.

— Не думай!

— А сега ти ще я разкажеш на нас — промърмори Джош.

— Само ако обещаете да не казвате на никого.

— Всъщност Ема не беше коза — замислено изрече шишкото. — Но ако държиш да я наричаш така, ще добавя, че беше адски секси коза. Между другото, тя плати ли ти онази рокля, върху която се издрайфа? — Той лежеше по гръб и се взираше в безоблачното небе, сякаш не го беше грижа дали магията е подействала, или не.

— Не ми даде и цент! А сега козата му с коза е заминала за Таджикистан да спасява изчезващите азиатски скакалци.

— Коя е Емили Грийнстрийт? — намеси се Алис.

— Емили Грийнстрийт — тържествено подхвана Джанет, наслаждавайки се на пикантната клюка, която се канеше да сподели — е първият човек, който доброволно е напуснал "Брейкбилс" в сто и петдесет годишната история на колежа. Думите й се разнесоха като дим от цигара в топлия летен въздух. На моравата беше адски горещо, защото нямаше сянка, под която да се подслонят, но петимата ги мързеше да се помръднат. — Дошла в "Брейкбилс" преди осем години. Мисля, че била от Кънектикът, но не от този на богаташите и братовчедите на Кенеди, а от Ню Хейвън или Бриджпорт. Била кротка и невзрачна…

— Откъде знаеш, че е била невзрачна? — прекъсна я Джош.

— Ш-ш-шт! — Алис го удари по рамото. — Не й противоречи. Искам да чуя историята. — Лежаха на одеяло, проснато върху черния пясък, поръсен от шишкото.

— Знам, защото братовчедка й ми каза. Така или иначе историята си е моя и мога да казвам каквото си поискам.

И така, Емили Грийнстрийт била добра студентка. Постигала всичко с много усилия и се добрала до третата година, когато най-после се прославила, като се влюбила в свой преподавател. Разбира се, всеки го прави. Или поне ние, момичетата, понеже всички малко или много сме влюбени в бащите си. Само че обикновено чувството е мимолетно. Преодоляваме го и си намираме загубеняк на нашата възраст. Но не и нашата Емили. Тя била влюбена до уши… не, до лудост. Любовта й била като в "Брулени хълмове". Нощем стояла под прозореца на любимия си. В час го рисувала. Гледала луната и плачела. Станала раздразнителна и изпаднала в депресия. Започнала да се облича в черно и да чете в оригинал Камю. Под очите й се появили торбички. Взела да се усамотява във Вълчицата.

Всички изпъшкаха. Вълчицата беше фонтан в лабиринта. Официалното му название беше Ван Пелт (така се беше наричал един от директорите на колежа през осемнайсети век), но скулптурната група изобразяваше Ромул и Рем, които сучат от вълчица с провиснали бозки, от тук и названието Вълчицата. Това място беше любимото свърталище на псевдоинтелектуалците.

— Сега Емили имала Тайна с голямо Т и колкото и да е странно, станала център на вниманието, защото всички искали да разбулят мистерията около нея. Естествено, не след дълго едно момче, едно злочесто момче, се влюбило в нея.

Тя не го обичала, защото била отдала чувствата си на господин Сексапил, обаче й било приятно, понеже за пръв път някой се влюбвал в нея. Разигравала нещастника и флиртувала с него пред всички с надеждата да възбуди ревността на обекта на желанията си.

Сега да обърнем внимание на третата страна в малкия любовен триъгълник. По закона на логиката би следвало преподавателят да не се подаде на ухажването на Емили. Би трябвало през смях да сподели с колегите си за увлечението й и да я забрави. Защото тя не била нито красива, нито секси. Може би той преживявал криза на средната възраст, може би си въобразявал, че връзката с госпожица Грийнстрийт ще му върне отдавна изгубената младост. Кой знае… Отгоре на всичко глупакът бил женен!

Никога не ще узнаем какво точно се е случило. Известно е само, че работата станала дебела, на господин Сексапил му дошъл умът в главата (или получил каквото иска) и скъсал с нашата Емили. Естествено, тя напълно изперкала, а момчето се влюбило още по-силно в нея. То я обсипвало с подаръци, било й опора.

Може би знаете — самата аз научих наскоро, че Вълчицата се различава от другите фонтани. Фонтанът бил притегателно място за всички откачалки. Отначало човек не забелязвал нищо особено, но като се загледал във водата, не виждал отражението си, а само пусто небе. Ако през конкретния ден небето било облачно, водата във фонтана била синя и обратното. Случвало се някой да застане до него и да види озадачените лица на други хора, сякаш те гледат във водата на друг фонтан и са се стреснали, защото виждат чужд човек вместо своите образи. Навярно някой е открил начин да размени отраженията в два фонтана, но нямам представа кой и защо го е сторил, нито по каква причина директорът не е развалил магията.

— Понякога се питам дали не е имало нещо повече от отраженията. Дали ако човек се гмурне в единия фонтан, няма да се озове във втория… в този или в някакъв друг свят. Открай време ми се струват обгърнати от мистерия. Знаете ли, че ги е имало още преди "Брейкбилс"? Построили колежа близо до тях, а не обратното. Поне така казват хората.

Елиът презрително изсумтя.

— Именно. Така казват хората, скъпи — подхвърли Джанет. — Така или иначе Емили започнала все по-често да се застоява при Вълчицата. Пушела цигара след цигара, взирала се във водата, опитвала се да излекува разбитото си сърце. Прекарвала толкова много време там, че започнала да разпознава едно от лицата във фонтана. Девойка като нея, която по цял ден висяла при другия фонтан, онзи в отражението. Ще я наречем Дорис. След известно време момичетата започнали да се поздравяват — от учтивост си помахвали с ръка. Може би и Дорис е била унила и потисната. Във всеки случай двете започнали да се чувстват като сродни души. Измислили начин за общуване. За жалост подробностите не са ми известни. Може би са разговаряли чрез послания, написани на обратно, за да се избегне ефектът на огледалното отражение… или греша? Не знам къде е живеела Дорис — може би магията е различна в нейния свят. А може би й е писнало да слуша как Емили се оплаква от разбитото си сърце. Или пък в нея е дремело латентно зло. Така или иначе един ден подхвърлила, че ако Емили иска любовникът й да се върне при нея, трябва да промени външността си.

Въпреки че всички лежаха на моравата, напечена от палещото слънце, внезапно ги побиха ледени тръпки. Дори Куентин знаеше, че използването на магия за промяна на външността не вещае нищо добро. Според всички писмени източници тази материя беше тера инкогнита. Заради нерушимата връзка между лицето на човека и неговата същност (ако щете, неговата душа поради липса на по-точна дума) магията беше невероятно трудна, а резултатът — пагубно непредсказуем.

При постъпването си в "Брейкбилс" Куентин се питаше защо всички момчета и момичета не се преобразят в красавци и красавици. Наблюдаваше накуцващата Гретхен и изкривената физиономия на Елиът и се чудеше защо не накарат някой да заличи дефектите им по примера на Хърмаяни в "Хари Потър". В действителността обаче всеки подобен опит завършваше катастрофално.

— Бедната Емили — въздъхна Джанет. — След като си записала заклинанието, на което Дорис я научила през фонтана, тя решила, че е открила техниката, убягваща на другите. Магията била сложна и изисквала много средства, но Емили вярвала в успеха. След няколко седмична подготовка една нощ се заключила в стаята си и изрекла фаталното заклинание. Според вас как се е почувствала, когато застанала пред огледалото и видяла какво си е причинила? — В неумолимия глас на Джанет прозвучаха нотки на искрено съчувствие. — Аз не мога да си представя. Наистина не мога.

Слънцето бавно клонеше към заник и сенките на дърветата бяха пропълзели чак до одеялото, разстлано по средата на моравата.

— Вероятно още можела да говори, защото намерила начин да съобщи на младежа, влюбен в нея, че е в беда. Той веднага се отзовал, застанал пред вратата й и след дълги уговорки Емили го пуснала в стаята. Храбър е бил този младеж. Сигурно си е изкарал ангелите, обаче не избягал. Тя не му позволила да потърси помощ — по онова време директорка била Дънливи, която щяла да я изключи, без да й мигне окото.

Той й казал да не мърда от стаята и да не предприема нищо повече, за да не влоши още повече положението. Добавил, че ще отиде в библиотеката и ще потърси наръчник за разваляне на магията. Върнал се призори и заявил, че май разполага с необходимото средство. Представям си как са изглеждали. Не били мигнали цяла нощ, седели на малкото легло, заобиколени от осем книги, отворени върху завивките. Той смесил някакви реактиви в голяма купа, взета от трапезарията. Емили облегнала на стената жалките останки от челото си и се опитала да запази присъствие на духа. Навън вече се развиделявало, налагало се да побързат. Тя вече не изпитвала нито страх, нито съжаление. Но все още се надявала.

Съвсем различно било душевното състояние на младежа. Съдбата му давала възможност да бъде герой, да спаси Емили и да спечели любовта й. Накратко, сбъдвало се най-съкровеното му желание. Не знам точно какво е станало. Може би той най-сетне е разбрал истината — че любимата му е поела ужасяващ риск, но не заради него.

Каквато и да е причината, младежът не бил във форма, необходима за правенето на важна магия. Бил уморен, изплашен и неуверен, пък и сърцето му било разбито. Може би прекалено силно искал да успее. Подхванал заклинанието за възстановяване — по една случайност знам, че въпросното заклинание е сред най-тайнствените от времето на Ренесанса и отприщва могъщи сили. Накратко, енергията се изплъзнала от контрола му и унищожила тялото му. Пред очите на Емили той се превърнал в синкав огън, надаващ кански писъци. И престанал да съществува.

"Тъкмо за това говореше Фог, когато ме посети в лечебницата след спречкването ми с Пени — помисли си Куентин. — За контролирането на енергията."

Очевидно другите знаеха какво точно се е случило. Безмълвно се взираха в Джанет, сякаш се бяха вкаменили. Тя продължи да разказва:

— Емили превъртяла. Напълно си загубила разума. Барикадирала се в стаята си и отказвала да пусне когото и да било, докато не се появил любимият й преподавател. В този момент вече целият колеж бил на крак. Не знам какво е изпитвал онзи човек, след като донякъде бил виновен за трагичните събития. Във всеки случай не вярвам да се е гордеел със себе си. Вероятно е бил длъжен да се опита да прогони нечовешкото същество… само че не знам дали е умеел.

Във всеки случай той запазил присъствие на духа и не позволил на никого да влезе в стаята. Възстановил лицето на Емили, макар че едва ли му е било лесно. Каквито и кусури да е имал като човек, сигурно е бил страхотен магьосник, понеже магията, проникнала през фонтана, била много опасна. Но той закърпил в движение Емили и й върнал човешкия облик, макар да съм чувала, че тя вече не била като преди. Не била обезобразена или нещо друго, просто била различна. Може би онези, които не я познавали отпреди инцидента, нямало да забележат промяната…

Накратко, така завършва историята. Дори не мога да си представя какво са казали на родителите на младежа. Говори се, че родителите му също били магьосници, затова вероятно са им съобщили част от истината. Но само малка част.

Настъпи продължително мълчание. Някъде заби камбана, лодка премина по реката. Сянката на дърветата вече прехвърляше половината морава и жегата на късния летен следобед вече не беше така нетърпима.

Алис се прокашля и попита:

— Каква е съдбата на преподавателя?

— Не се ли сещаш? — Джанет не си направи труда да прикрие злорадството си. — Имал е две възможности — да си подаде оставката и позорно да напусне колежа… или да бъде преместен в "Южен Брейкбилс" в Антарктика. Познайте коя избрал.

— Майко мила! — ахна Джош. — Въпросният преподавател е Маяковски!

— Едва сега разбирам много неща — промърмори Куентин.

— Не е ли справедливо, а? Как мислите? — изкиска се Джанет.

— Какво е станало с Емили Грийнстрийт? — обади се Алис. — Просто е напуснала колежа, така ли? Каква е съдбата й? Нима са я изпратили в обикновен университет?

— Научих, че работи в Манхатън — отвърна Джанет. — Уредили са я със златна служба… нещо, свързано с консултантска дейност в голяма фирма. Ние сме партньори във въпросната компания. Правят се много и сложни магии, за да се скрие, че Емили по цял ден си клати краката и сърфира в интернет. Знаете ли, струва ми се, че частица от нея така и не е превъзмогнала трагедията.

Джанет млъкна. Куентин се загледа в облаците и сякаш бавно се понесе с тях. От виното му се виеше свят, все едно Земята се клатушкаше. Явно и Джош изпитваше същото, защото щом се опита да стане, залитна и се просна на тревата. Изпълнението му беше възнаградено с вяли ръкопляскания. След миг обаче той се изправи, запази равновесие, поклони се и направи салто назад. Приземи се като опитен гимнастик и широко се усмихна:

— Действа! Невероятно, но магията действа! Вземам си думите назад относно викингските шамани. Действа, мамка му!

Магията наистина действаше, но незнайно защо само върху него. Докато приятелите му прибираха в кошница нещата за пикник, той тичешком обикаляше моравата и правеше гигантски скокове.

— Аз съм могъщ викингски боец! Трепери пред мен! Трепери! Силата на Тор и всичките му воини приижда в мен! А-а-а!

— Вижте го само — иронично подхвърли Елиът. — Толкова е щастлив, сякаш ястието, което е приготвил, се е получило като на картинката в готварската книга.

След малко Джош запя с пълно гърло бойния химн на републиканците и тръгна да си търси друга публика, пред която да се фука. Джанет и Елиът се запътиха към Вилата, Алис и Куентин — към Къщата. Още бяха замаяни от алкохола. Лицата им пламтяха, защото бяха изгорели от слънцето. Куентин вече си беше наумил да си подремне и да пропусне вечерята.

— Този тъпак ще вземе да нарани някого — промърмори равнодушно. — Може би себе си.

— Магията осигурява защита срещу наранявания. Подсилва кожата и костите. Джош може да пробие стена с юмрука си, без да пострада.

— Може би. Във всеки случай сигурно ще се опита.

Алис бе още по-мълчалива от обичайното. Едва когато навлязоха в здрачните алеи на лабиринта, Куентин видя, че лицето й е обляно от сълзи. Сърцето му се вледени.

— Алис! Алис, миличка. — Спря и я обърна с лице към себе си. — Какво ти е?

Тя отпусна глава на рамото му и изплака:

— Защо Джанет разказа тази история? Защо? Защо е толкова гадна?

Куентин се почувства гузен, задето разказът му се беше сторил интересен. Всъщност историята беше потискаща и мрачна. Същевременно готическият й привкус беше неустоимо привлекателен.

— Джанет е глупаво плямпало — промърмори. — Но не е злонамерена.

— Така ли мислиш? — Алис се отдръпна и с опакото на дланите си избърса сълзите си. — Смятам, че го направи напук на мен. Каква съм наивница — вярвах, че брат ми е загинал при автомобилна катастрофа.

— Твоят брат ли? — Тръпки полазиха Куентин. — Не разбирам…

— Беше с осем години по-голям от мен. Нашите ми казаха, че е загинал при катастрофа. Само че Джанет разказваше за него! Сигурна съм!

— Чакай малко… Мислиш, че брат ти е младежът, влюбен в Емили, така ли?

Алис кимна:

— Да, сигурна съм. — Клепачите й бяха зачервени, очите й горяха от гняв и обида.

— Господи! Виж, може би грешиш. Няма начин Джанет да знае какво е станало с брат ти.

— Да, обаче знае — прошепна Алис и отново тръгна по алеята. — Всичко съвпада. Да не говорим, че той… Чарли, си беше такъв — адски влюбчив. Сто на сто се е опитал да спаси Емили. — Тя горчиво се усмихна. — Обикнеше ли някого, и в огъня стъпваше за него.

— Може би Джанет не е знаела. Не се е досетила, че става въпрос за него.

— Тъкмо това се опитваше да внуши на всички! За да не разберете каква отврат е самата тя.

Тази година думата отврат беше на мода в "Брейкбилс" и всички я употребяваха с повод и без повод. Куентин щеше да продължи да защитава Джанет, но изведнъж нещо му прищрака.

— Затова не те поканиха тук — промълви. — Сега разбирам, че е било заради брат ти.

Тя машинално кимна, но явно го слушаше с половин ухо. Острият й ум правеше дисекция на фактите, наместваше липсващите парченца от кошмарната мозайка.

— Страхували са се да не пострадам и аз прошепна след малко. — Божичко, защо всички освен нас са толкова глупави?

Спряха на няколко метра от изхода на лабиринта под арката, образувана от живите плетове, сякаш искаха да останат още малко в полумрака, сякаш светлината ги плашеше.

— Поне сега знам какво е станало с Чарли — промълви Алис. — И все пак защо тя ни разказа тази история, Куентин? Знаела е, че ще ми причини болка. Защо го направи?

Той поклати глава. Неприятно му беше, че в сплотената им групичка може да възникне конфликт. Искаше му се да намери приемливо обяснение за постъпката на Джанет. Искаше му се всичко помежду им да е като преди.

— Според мен тя ти завижда, защото си по-красива от нея — изтърси най-накрая.

Алис презрително изсумтя:

— Завижда на двама ни, понеже сме щастливи. Открай време е влюбена в Елиът. А той не я обича.

— Какво? Момент така. — Куентин тръсна глава, като че ли така съзнанието му щеше да се избистри. — Защо Джанет желае Елиът?

— Защото не може да го има! — горчиво процеди Алис, без да го погледне. — А тя държи да притежава всичко, абсолютно всичко. Цяло чудо е, че не се е опитала да свали и теб. Да не мислиш, че вече не е спала с Джош?

Излязоха от лабиринта, изкачиха се по стъпалата и застанаха на задната тераса, обсипана с преждевременно опадали листа, и озарена от жълтеникавата светлина, струяща през остъклените врати. Алис избърса лицето си с опакото на дланите си. Куентин машинално й подаде хартиена кърпичка, за да си издуха носа, но мислите му бяха другаде. За пореден път се изумяваше колко загадъчен и невидим е заобикалящият го свят.

Пета година

После дойде септември и останаха само Куентин и Алис. Другите си бяха заминали при първите слани сред вихрушка от опадали листа. Раздялата си бе жива мъка, но подобно на ликьор в коктейл тя беше примесена с още по-осезаемо чувство на облекчение. Куентин искаше отношенията им да са добри, даже съвършени. Обаче съвършенството си е тягостна работа, понеже зърнеш ли най-малкия недостатък, всичко заминава на кино. Съвършенството съставляваше част от митологията на Куентин за "Брейкбилс", повествование за тамошния му живот, старателно съчинен разказ и благоговейно поддържан като във "Филория и отвъд". Как би искал не само да го разказва, но и да вярва! Само че му ставаше все по-трудно. В някакъв подземен резервоар се беше натрупало напрежение и накрая всичко гръмна. Дори Куентин със своя безграничен капацитет да си затваря очите за очевидното беше започнал да схваща някои неща. Може би Алис беше права, може би Джанет наистина я мразеше и обичаше Елиът. Може би ставаше въпрос за нещо друго, толкова очевидно, че Куентин не би понесъл директен сблъсък. Така или иначе връзките помежду им се износваха и те губеха вълшебната си способност да се обичат с лекота. А сега, въпреки че никога нямаше да е същото, въпреки че никога нямаше да бъдат заедно постарому, той поне щеше да запомни всичко, както му изнасяше. Спомените бяха безопасни, навеки запечатани като в кехлибар.

Със започването на семестъра Куентин свърши нещо, което твърде дълго беше отлагал: отиде при директора Фог и призна какво се е случило с Джулия. Фог само се начумери и каза, че щял да има грижата. На Куентин му идеше да го сграбчи за ревера и да го раздруса заради страданията, на които я беше подложил, прецаквайки заклинанията за памет. Опита се да му обясни, че е накарал Джулия да се мъчи по начин, недопустим за живо същество. Фог само го гледаше, без да се помръдне. Накрая Куентин го накара да обещае, че ще приложи разпоредбите максимално в нейна полза. За друго не се сети. На излизане от кабинета се чувстваше по-зле, колкото при влизането.

Докато вечеряше или между занятията се разхождаше по прашните коридори, огрявани от косите лъчи на следобедното слънце, постепенно осъзна, колко малко от другите колежани познава, колко изолирани са били с Алис през изминалите две години. Сами по себе си всички групи представляваха клики, но Физиците бяха особено сплотени, а сега от тях бяха останали само той и Алис. Все още имаше занятия с другите петокурсници и разговаряше с тях, но знаеше, че вниманието им е насочено другаде.

— Бас държа, че ни взимат за страшни сноби — подхвърли един ден Алис. — Как само страним от тях.

Седяха върху хладния каменен ръб на фонтана, познат като "Змиите", евтина имитация на "Лаокоон" в Рим. Змиите удушаваха жреца — отстъпник и синовете му, ала от устните им весело шуртеше вода. Бяха излезли да изпробват една шантава домашна магийка за премахване на петна (от полата на Алис), само че бяха забравили ключовата съставка — куркума, а още не им се прибираше. Беше чудно неделно утро, всъщност почти пладне, а температурата опасно се колебаеше на границата между топло и студено.

— Така ли мислиш?

— А ти?

— Вероятно си права — въздъхна той. — Копелдаци такива! Те са снобите!

Алис замери фонтана с жълъд, който се хлопна в набитите колене на умиращия жрец и цамбурна във водата.

— Как мислиш, дали сме такива? Сноби, де? — запита Куентин.

— Де да знам. Не непременно. Май не сме. Нямаме нищо против тях.

— Точно така. Някои са свестни.

— Към някои изпитваме огромно уважение.

— Точно така. — Куентин потопи пръсти във водата. — Е, какво ще кажеш? Да пробваме ли да се сприятелим?

Тя сви рамене.

— Те са единствените магьосници на нашата възраст на континента. Ще бъдат и единствените ни връстници.

Отражението на синьото небе, прорязвано от клоните на дърветата, потрепваше във фонтана.

— Дадено — съгласи се Куентин. — Само че не с всички.

— Кой ти говори за всички? Ще бъдем придирчиви. Пък и не се знае дали те ще искат да се сприятелим.

— Така си е. Е, с кои?

— Има ли значение?

— Разбира се, Лис. — Лис беше умалително от Лисичке, намек за тяхната антарктическа интерлюдия. — Това все пак са хора. Кои?

— Сурендра.

— Дадено. Разбрахме се. Уф, той обаче ходи с оная ужасна второкурсничка. Оная, зъбатата. Дето непрекъснато се опитва да накара хората да танцуват мадригал след вечеря. А какво ще кажеш за Джорджия?

— Може би не бива много да му мислим. Насила хубост не става. Нека се случи от само себе си.

— Добре. — Куентин наблюдаваше как Алис съсредоточено разглежда ноктите си. Понякога изглеждаше толкова красива, че направо не беше за вярване. Чувстваше се безпомощен. Нима тя наистина съществуваше?

— Обаче ти поемаш щафетата. Оставиш ли на мен, нищо няма да излезе. Знаеш ме каква съм патетична.

— Знам те.

Тя го замери с жълъд.

— Не биваше да се съгласяваш.

Ето как двамата излязоха от изолацията си и съгласувано подеха закъсняла кампания по сприятеляване с колегите си, от които лека-полека съвсем се бяха отчуждили. В крайна сметка ключът се оказа не Сурендра или Джорджия, а Гретхен — русото момиче, което ходеше с бастун. Помогна това, че двете с Алис бяха префекти, което едновременно беше източник на гордост и притеснение. Постът почти не вървеше с официални задължения и общо взето представляваше поредният абсурд; инфантилно хрумване, заимствано от системата на английските държавни училища; симптом на англофилството, внедрено дълбоко в институционалната ДНК на "Брейкбилс". Длъжността се заемаше от четиримата студенти в четвърти и пети курс с най-висок успех, които получаваха сребърна игла във формата на пчела, за да я забодат на сакото си. Отговорностите им се състояха в дреболии като регулиране на достъпа до един надживял времето си телефон с въртяща се шайба, приютен от дървена телефонна будка ветеран. Тя бе натикана под едно стълбище, до което неизменно се виеше опашка от десетина студенти. В замяна префектите имаха достъп до учителската стая — специална дневна в източното крило, която се заключваше.

Дневната имаше висок прозорец с красива чупка отгоре и барче, винаги заредено със сладникаво лепкаво шери, от което Алис и Куентин насила си пийваха. Мястото беше идеално за секс, ако предварително се споразумееш с другите префекти кога да го ползваш, но последното обикновено не представляваше проблем. Гретхен проявяваше разбиране, тъй като самата тя си имаше гадже, а третият префект беше едно популярно момиче на име Беатрис, с щръкнали руси кичури, което никой не смяташе за особено умно, преди да получи този пост. Беатрис така или иначе не използваше стаята. Но четвъртият префект се извъди не кой да е, а Пени.

Съобщението, че Пени е назначен за префект, предизвика такава всеобща изненада, че това беше тема за разговори до края на деня. Куентин не беше разменил и две думи с него след прочутото им стълкновение, нито го беше потърсил. От онзи ден нататък Пени се превърна в самотник, в призрак, което не беше лесно в малък колеж като "Брейкбилс", но на Пени му идеше отръки. Вървеше бързо по коридорите с очи, изцъклени на кръглото му като палачинка лице, в стола на две на три изгълтваше храната си, правеше дълги разходки, следобедите се усамотяваше в стаята си, лягаше си рано, ставаше призори.

Никой нямаше представа какво друго върши. Когато студентите бяха разпределени в групи по специалността си в края на втората година, Пени не беше зачислен никъде. Носеше се слух, че кандидатствал за толкова тайнствена и причудлива наука, че тя не се вмествала в стандартните схеми. За всеки случай до името му в официалния списък Фог просто беше поставил "независим". След това Пени рядко се вясваше на лекции, а когато въобще си покажеше носа, се спотайваше мълчаливо в дъното на залата с ръце в джобовете на овехтелия си блейзър. Не задаваше въпроси, не си водеше записки. Създаваше впечатлението, че знае неща, неизвестни на другите. Понякога го забелязваха в компанията на Ван дер Веге, под чието ръководство уж се занимавал интензивно.

Дневната на префектите ставаше все по-важна за Куентин и Алис, защото тяхното старо светилище, Вилата, вече не бе неприкосновено. На Куентин не му беше хрумвало, че миналата година по чиста случайност никой не е бил разпределен към Физиците и така се е запазила целостта на тяхната малка клика. Но в края на предишния семестър цели четирима изгряващи третокурсници бяха разпределени към физиците и въпреки че отвсякъде изглеждаше нередно, сега имаха право над Вилата, колкото Куентин и Алис.

Постараха се да бъдат великодушни. През първия ден на занятията търпеливо изчакаха в библиотеката новаците да минат през ритуала и да нахълтат във Вилата. Задълбочено обсъдиха какво да поднесат на колегите си и накрая се спряха на едно доста прилично шампанско и — понеже не искаха да бъдат егоисти, макар че се чувстваха точно такива — на неприлично скъпо блюдо с хапки от скариди и хайвер.

— Яко! — възкликваха новите Физици, докато един по един се промъкваха вътре. Пулеха се на интериора. Разглеждаха разните джунджурии, пианото, шкафът с клонките, наредени по азбучен ред. Изглеждаха невъзможно млади. Куентин и Алис си побъбриха с тях за туй-онуй, мъчейки се да проявят духовитост. Третокурсниците насядаха на дивана и на бърза ръка си изпиха шампанското, шавайки нервно — като деца. Любезно се поинтересуваха от картините и библиотеката. Можело ли да се изнасят книги за вкъщи? Вярно ли е, че го имало първото издание на "Елементарната Аркана", написана от ръката на самия Псевдо-Дионисий? Вярно. А кога била построена Вилата? Вярно ли? Преди цяла вечност!

После вкупом изчезнаха в билярдната. Не проявиха особено желание да си имат придружители, а Куентин и Алис не проявиха особено желание да ги виждат отново. С напредването на вечерта се разнесоха звуците от юношески съвкупления. За Куентин и Алис стана очевидно, че са останки от предишна ера. Бяха изминали пълен кръг. Отново бяха аутсайдери.

— Чувствам се като някой стар доцент — оплака се Куентин.

— Вече им забравих имената — отвърна Алис. — Все едно са четворка близнаци.

— Хайде да ги номерираме. Ще ги излъжем, че е традиция.

— И ще започнем да бъркаме номерата. Направо ще ги направим на маймуни. Или пък ще кръстим всички "Денис".

— Даже момичетата ли?

— Предимно момичетата.

Посръбваха си от топлото изветряло шампанско. Напиваха се, само че на Куентин не му пукаше. От съседната стая долетя дрънченето на строшен кристал — вероятно чаша за шампанско — а след малко се чу звукът от отварянето на прозореца и някой взе да повръща.

— Проблемът — изфилософства Куентин — е, че когато пораснеш, непорасналите индивиди вече не те кефят.

— Да му бяхме драснали клечката на това място — увеси нос Алис. Питието ги хващаше. — Трябваше да излезем последни, да му дръпнем една факла и да се отдалечим на фона на пламъците: като на кино. Краят на една ера. На една епоха. Кое? Ера или епоха? Каква е разликата?

Куентин не знаеше. Замаяно си помисли, че трябва да намерят ново убежище. Тук не можеха да останат повече. Не можеха да вървят назад, а само напред.

— Дали и ние сме били такива? Като тези хлапетии?

— Като нищо. Даже и по-зле. Как ли са ни изтърпели останалите.

— Права си. Права си. Уф, а бяха къде-къде по-свестни от нас.

Куентин не се прибра у дома през зимната ваканция. Около Коледа — Коледа в реалния свят — проведе с родителите си обичайния разговор за необичайната програма в "Брейкбилс", свит в телефонната будка под стълбището, опрял крак в дървената й врата. А когато се зададе Коледата в "Брейкбилс", в реалния свят беше месец март и чудо голямо, като не се прибереш. Ако го бяха помолили — примерно ако бяха казали, че са се затъжили да го видят или че ще се разочароват не ги ли навести — сигурно щеше да отстъпи. Начаса щеше да се подаде на увещанията им. Но както винаги те се вълнуваха от други неща много по-силно отколкото от поредната кратка среща със сина си. Вместо това отиде да гостува на Алис. Идеята беше нейна, макар Куентин да не бе сигурен защо го покани, при положение че перспективата й навяваше самоубийствени въжделения.

— Откъде да знам, бе! — тросна му се тя, когато я попита. — Гаджета сме, видя ми се нормално.

— Не е речено, че трябва да дойда. Ще си измисля, че имам някаква курсова работа. Ще те видя през януари.

— Не ти ли се идва? — нададе вой тя.

— Разбира се, че ми се идва. Иска ми се да видя откъде си. Родителите ти да знаят кой съм. Бог ми е свидетел, че няма да те заведа при нашите.

— Добре. — Не личеше тревогата й да е поотслабнала. — Обещаваш ли да ги намразиш колкото мен?

— Може би повече от теб.

Отварянето на порталите открай време си беше сложна и отегчителна процедура. Огромен брой възпитаници на "Брейкбилс", помъкнали багажа си, неминуемо образуваха нестройна редица в студения коридор с дъбова ламперия към главната дневна, където Ван дер Веге отговаряше за разпределението им. Всички изпитваха облекчение, че сесията е приключила, и чакането неизменно биваше съпътствано от ръчкане, бутане, пищене и разни пиротехнически магийки. Куентин и Алис чакаха един до друг с натъпканите си чанти — тържествено и мълчаливо. Куентин се беше постарал да изглежда максимално прилично, въпреки че почти не му бяха останали дрехи, които да не са част от униформата му.

Знаеше, че Алис е от Илинойс и че Илинойс е някъде на запад, но не би могъл да посочи точното местоположение на щата в радиус от хиляда километра. Като се изключи една ваканция в Европа в прогимназията, не беше мърдал от Източното крайбрежие. Образованието в "Брейкбилс" с нищо не бе подобрило познанията му върху география на Америка. Накрая стана така, че пак не видя нищо от Илинойс.

Ван дер Веге настрои портала да се отвори директно в преддверието на къщата на Алис. Каменни стени, равен мозаечен под, вратички от всички страни. Точно беше пресъздадено традиционно жилище на буржоа от древен Рим. Звукът ехтеше като в църква. Все едно си прескочил червеното кадифено въже в музея. Магията се предаваше от поколение на поколение в повечето семейства — в това отношение Куентин беше изключение — и майката, и бащата на Алис бяха магьосници.

— Добре дошъл в къщата, която времето е забравило да забрави — нацупи се изгората му и изрита чантите си в ъгъла.

Поведе го за ръка по обезпокоително дългия мрачен коридор към една дневна с възглавнички и твърди канапета, наслагани в шантави комбинации. В средата шуртеше скромно фонтанче.

— На всеки няколко години татко променя всичко. Занимава се предимно с архитектурна магия. Когато бях малка, стилът беше барок — златни брави до насита. Беше кажи-речи хубаво. Обаче с японските хартиени паравани се чуваше всичко. После на мода излезе Франк Лойд Райт с "Фолингуотър", докато на мама кой знае защо не й писна да живее в плесенясала ферма. Известно време пребивавахме в голям стар ирокезки вигвам с пръстен под. Стени нямаше. Голям купон беше. Едва измолихме татко да направи тоалетна. Той май сериозно смяташе, че ще го гледаме как ходи по голяма нужда в някаква си дупка. Съмнява ме, че индианците са го правели, по-скоро е било татково нововъведение.

Алис се тръшна върху коравото канапе, облицовано с изкуствена кожа, разгърна книга и потъна във ваканционното си четиво.

Куентин разбираше, че понякога е по-добре да изчака мрачните й периоди да преминат от само себе си. Всеки има идиопатична реакция към дома на своето детство. Затова следващия час се мота из помпейското буржоазно жилище, фрашкано с порнографски фрески. Беше автентично до степен на вманиаченост освен тоалетните, които очевидно бяха компромис. Даже вечерята, сервирана от три одушевени дървени марионетки, които се движеха с потракването на влакова композиция, бе отблъскващо историческа: телешки мозък, папагалски език, печена змиорка, поръсени с чер пипер дотолкова, че не можеха да се ядат — ако изобщо са ставали за ядене. Добре, че имаше вино на корем.

Бяха стигнали до третото блюдо — свинско шкембе на пещ с плънка — когато някакъв нисък възпълен червендалест мъж се появи на прага. Носеше захабена тога, сивееща като непран чаршаф. Не се бе бръснал от няколко дни и тъмнеещата му четина се простираше надолу по шията, а малкото му останала коса плачеше за ножица.

— Ave atque vales! — гръмко оповести той и направи римски поздрав, който всъщност не се отличаваше от хитлеристкия. — Добре дошли в domus-а на Danielus! — Гримасата му загатваше, че ако смешката не се е получила, то зрителите са виновни.

— Здрасти, тате. Да те запозная с приятеля ми Куентин.

— Здравейте. — Куентин се изправи. Беше опитал да се храни полегнал като римляните, само че се оказа по-трудно, отколкото изглеждаше, и гърбът му се бе схванал. Бащата на Алис раздруса ръката му.

— Наистина ли ги ядете тия простотии?

— Не знаехме, че има друго. Мама къде е?

— Кой ли да знае? — Опули очи, все едно изправен пред нечувана мистерия. — Последно я видях да работи по композиция.

Бодро изприпка в стаята — сандалите му изшляпкаха по каменните плочи — и си наля вино от гарафата.

— И кога беше това? През ноември?

— Не ме питай. Изгубих ориентация за времето.

— Защо не вземеш да сложиш прозорци, татко? Много е тъмно.

— Прозорци ли? — Той отново опули очи, явно му беше привично. — Говориш за някаква варварска магия, за която ние, благородните римляни, не знаем нищичко!

— Сътворили сте чудеса тук! — подмаза се Куентин. — Изглежда съвсем автентично.

— Благодаря! — Бащата на Алис пресуши бокала, наля си още вино и се тръшна на едно канапе, като междувременно успя да се залее с пурпурната течност. Върху голите му прасци — пухкави и тебеширенобели — черните косми стърчаха в статично удивление. Куентин се запита дали в красивата Алис има генетична информация от тази особа.

— Три години я тъкмих тази къща. Три години. И да ти кажа ли честно? Втръсна ми след два месеца. Храната не мога да я ям, тогата ми се омърля за нула време, а от тия сандали ми падна напречният свод на стъпалото. Какъв е смисълът на живота ми? — Той го погледна разярено, сякаш действително очакваше отговор, а Куентин го криеше от него. — Ще ми каже ли някой, моля? Защото хал хабер си нямам!

Алис изгледа яростно баща си, все едно току-що беше утрепал кученцето й. Един протяжен миг тримата седяха в мълчание, после мъжът се изправи.

— Грациас — и лека нощ!

Преметна през рамо шлейфа на тогата и си излезе. Марионетките изтракаха по каменния под, докато попиваха разлятото вино.

— Това е баща ми! — шумно обяви Алис.

Ако не друго, къщата беше тиха и заредена с римско вино — сладко, но затова пък пивко. Освен това разполагаха с уединение — с Алис деляха една спалня, без нейните да ги е грижа. Баща й беше издълбал грамадни просторни римски бани под земята, които бяха изцяло на тяхно разположение. Всяка божа сутрин двамата се боричкаха по цял час: единият се опитваше да натика другия във врящия калдарий и ледения фригидарий — и двата еднакво непоносими, а сетне киснеха голи в тепидария — зала с топла вода.

В течение на две седмици Куентин зърна майката на Алис точно един път: тънка и върлинеста, с тясно лице и суха русолява коса, прибрана на тила. Тя добросъвестно го просвети в своите изследвания върху музиката на феите, която била предназначена за мънички камбанки и недостъпна за ушите на човешките същества. Цял час му чете лекция, без той да гъкне и без тя нито веднъж да го попита какво търси в нейната къща. По някое време едната й гърда се изплъзна от накриво закопчаната на голо жилетка; тя я прибра, без ни най-малко да се притесни. Куентин доби впечатлението, че от доста време не е разговаряла с когото и да е.

— Малко ме тревожат твоите родители — каза той на Алис същия следобед. — Като нищо може да са луди за връзване.

Бяха се прибрали в спалнята на Алис, където лежаха по халати на нейното грамаданско легло и зяпаха мозайката на тавана: Орфей пее на овен, антилопа и цял рояк прехласнати птички.

— Така ли?

— Алис, според мен си даваш сметка, че са малко… смахнати.

— Сигурно. Накратко, мразя ги, но те са ми родители. Не ги виждам като луди, а като нормални хора, които умишлено се държат така, за да ме тормозят. Казвайки, че са душевно болни, само ги оправдаваш. Помагаш им да избягат от правосъдието. Така или иначе мислех, че може да ги намериш за интересни. Знам колко се въодушевяваш, стане ли дума за магия. Voila, ето ти двама магьосници от бранша. Да са ти честити.

— За всеки случай виждам откъде си придобила комуникативните си умения.

— Не знаеш какво е да отраснеш в магьосническо семейство.

— Вярно, бе, не знаех, че се налага да носиш тога.

— Точно там е проблемът, Куентин. Не се налага да правиш каквото и да било. Тъкмо това не ти е ясно! Освен преподавателите не познаваш никакви възрастни магьосници. Можеш да се занимаваш с каквото ти скимне — нищо няма значение. Пълна пустота. Ако не искаш да изперкаш напълно, трябва да откриеш към какво да се привържеш истински. Мнозина магьосници така и не откриват такова нещо.

Гласът й беше странно настоятелен, почти гневен.

— Твоите родители също.

— Също, въпреки че имаха две деца, което им осигуряваше минимум две добри възможности. Е, сигурно щяха да се привържат към Чарли, но заедно с него загубиха всякакви ценностни ориентири.

— Нали майка ти се занимава с оркестри за… феи? Изглежда, сериозно е задълбала в тази област.

— Само дразни татко. Кой знае дали такива оркестри изобщо съществуват.

Алис се претърколи отгоре му и го възседна, затискайки с длани раменете му, което й придаде авторитетния вид на богиня, надвесила се от небесата. Косата й се спусна към лицето му като блестяща завеса и го погъделичка.

— Обещай ми, че никога няма да станем като тях, Куентин. — Носовете им почти се докосваха. Тялото й го възбуждаше, но лицето й бе сърдито и сериозно. — Въобразяваш си, че ще търсиш змейове, ще надвиваш злото и тем подобни като във Филория. Знам, че това ти се върти в главата. Но още не си разбрал. Там няма нищо. И тъй, обещай ми, че никога няма да станем хора с глупави хобита, за които никой не дава пукната пара. Че няма по цял ден да се занимаваме с безсмислици, да се ненавиждаме и да чакаме да умрем.

— Брей, трудно е да ти угоди човек. От мен да мине. Обещавам.

— Не си правя шегички, Куентин! Ще бъде много по-трудно, отколкото си мислиш. Те даже не знаят. Имат се за щастливи. Което е най-лошото.

Тя развърза долнището на пижамата му и го смъкна надолу, втренчена в очите му. Халатът й се беше разтворил на кръста, а под него не носеше нищо. Куентин чувстваше, че му е предала важна информация, но не проумяваше каква. Пъхна ръце под халата й, погали я по гладкия гръб. Налетите й гърди се търкаха в неговите. Тази магия щеше да ги съпътства винаги. Тогава…?

— Може би са щастливи. Може би просто са си такива.

— Не, Куентин. Не са. — Пръстите й стиснаха до болка косата му. — Боже, такова си дете понякога.

Движеха се в синхрон и пъшкаха. Куентин беше проникнал в нея и вече не говореха. Само Алис повтаряше:

— Обещай ми. Обещай ми. Само ми обещай.

Изричаше го с гневна настоятелност, непрекъснато, сякаш той й се опъваше, сякаш в този момент не би склонил на нищо.

Дипломиране

В определен смисъл ваканцията се оказа почти катастрофа. Не излизаха навън, като се изключат две-три разходки (с бодро темпо) из мразовитите полета до града — тъй равни и пусти, та не ги напусна усещането, че ей сега ще пропаднат в обширното бяло небе. Но в други отношения беше съвършено. Алис и Куентин се сближиха. Той разбра защо тя е такава, каквато е. Нито веднъж не се скараха. В сравнение със страшния пример, който представляваха нейните родители, те се чувстваха млади, романтични и страстно влюбени. След първата седмица приключиха с всички домашни и бяха свободни да мързелуват. Като изтече и втората седмица, вече бяха готови за последния си семестър в "Брейкбилс".

От миналото лято почти не се бяха чували с другите приятели. Куентин беше любопитен какво става в света отвън, обаче беше схванал, че Елиът, Джош и Джанет сега са заети да се изкачват до невъобразимо ново равнище — много над "Брейкбилс", както "Брейкбилс" беше много над Бруклин или Честъртън.

От съобщенийцата им, които пристигаха от дъжд на вятър, беше стигнал до извода, че живеят заедно в манхатънски апартамент. Единственият що-годе свестен кореспондент се оказа Джанет, която на всеки няколко седмици изпращаше евтина картичка със снимка на Ню Йорк. Пишеше с главни букви, а с пунктуацията се ограничаваше до минимум:

"МИЛИ К & А

МИНАЛАТА СЕДМИЦА ХОДИХМЕ В ЧАЙНАТАУН ДА ТЪРСИМ БИЛКИ, ЕЛИЪТ КУПИ СБОРНИК МОНГОЛСКИ ЗАКЛИНАНИЯ НА МОНГОЛСКИ ВИКА ЧЕ МОЖЕ ДА ГО ЧЕТЕ СПОРЕД МЕН Е МОНГОЛСКО ПОРНО. ДЖОШ КУПИ ЗЕЛЕНО КОСТЕНУРЧЕ КРЪСТИ ГО ГАМЕРА НА ЧУДОВИЩЕТО. ПУСКА СИ БРАДА ДЖОШ, НЕ ГАМЕРА. ВИЕ ПИЧОВЕ (остатъкът едва се четеше, нахлувайки вертикално в мястото за адреса) ТРЯБВА ДА ДОЙДЕТЕ БРЕЙКБИЛС Е МАЛКО, МАЛКО ЕЗЕРЦЕ А НЕ Е ОКЕАНЪТ А ЕЛИЪТ СЕ НАЛИВА С ЧАЙ КАТО РИБА СПРИ ЕЛИЪТ СПРИ, ЧЕ ТЕ УТРЕПВАМ… АЙДЕ ЧАО (нечетливо)

МНОГО ЛЮБОВ

Дж."

Въпреки големия отпор, а може би именно заради него, директорът Фог записа "Брейкбилс" в международен турнир по уелтърс и Куентин за пръв път пътува до задморски магически университети, макар че от тях виждаше само игрищата и чат-пат столовата. Сред мъгливите Карпати турнирът се провеждаше в изумруденозеления двор на средновековен замък, а игрището сякаш бе изсечено в безкрайните аржентински пампаси. На остров Ришири до северното крайбрежие на Хокайдо се състезаваха на най-прекрасното поле, което Куентин бе виждал. Съвършено еднаквите пясъчни квадрати бяха ослепително бели. Тревните квадрати имаха цвета на зелен лимон и всяко тревно стръкче беше 12 мм. Водните квадрати димяха зловещо в мразовития въздух. Хуманоидни маймуни потресаващо ги гледаха как играят, овесени на шаващи борове, а розовите им лица, обрамчени от снежнобяла козина, се чумереха.

Световната обиколка на Куентин свърши неочаквано, когато за голям срам на професор Фог отборът на "Брейкбилс" загуби всичките си шест мача от първата серия и изпадна от турнира. Броят записани загуби стана легендарен, когато и съревнованието на победените бяха сразени на родна почва от паневропейския тим, предвождан от една люксембургска мацка трепач, по която Куентин и другите момчета (плюс някои момичета) моментално хлътнаха. Сезонът по уелтърс свърши в последния ден на май и изведнъж, приключил с безсмисления фарс, Куентин се взря в края на учението в "Брейкбилс" през опасно тънката пролука от два месеца. Все едно беше вървял из огромен блестящ град, а се е оказало, че го е извървял целия и му остава само една къса улица.

Сега и най-маловажните подробности му се струваха от значение. Изпълваше го носталгия. Имаше го обаче и обратния момент: "Брейкбилс" му втръсваше жестоко, ставаше му криво и клаустрофобично, изпитваше отчаян напор да се махне. За четири години кажи-речи не беше излизал от кампуса. Това си беше ексклузивен магически затвор. Оле-ле, та той носеше ученическа униформа! По същество беше прекарал още четири години в гимназията! Студентите говореха за "Брейкбилс" с превзето британско произношение, придобито от безброй гласови упражнения, все едно току-що се връщаха от стипендия в чужбина и държаха всички да узнаят това. Да не говорим за манията по кръщаване. Във всички стаи имаше едно и също бюро, което навярно е било поръчано на едро през втората половина на деветнайсети век. То бъкаше от чекмеджета, чекмедженца и отделения и всяко едно от тях носеше своето незаменимо безценно име. Чуеше ли нещо за "Мастилената пукнатина" или "Ушенцето на старика директор", Куентин се блещеше на Алис. "Господи, тия сериозно ли? Я да се махаме от тук!"

Само че къде точно щеше да се махне? Не беше прието да се паникьосваш и да си даваш зор заради предстоящата криза на дипломирането, но всичко след това му се струваше опасно неясно и недомислено. Преследваха го отегчените размъкнати призраци на родителите й. Какво щеше да прави? Какво точно? Всичките му житейски амбиции се сбъднаха в деня, в който го приеха в "Брейкбилс" и той се мъчеше да си формулира нови. Това не беше Филория, където да поведеш вълшебна война. Нямаше Наблюдателка, която да намериш, голямо зло, което да надмогнеш, а без това всичко изглеждаше толкова банално и изтъркано. Никой не би дръзнал да го заяви, но световната магическа екология страдаше от сериозен дисбаланс: прекалено много магьосници, недостатъчно чудовища.

По-лошо: май единствено той се притесняваше от това. Множество студенти вече активно се свързваха с официалните магически организации. Сурендра опяваше на всеки, готов да го изслуша, за консорциум от магьосници — още не беше получил отговор, но хранеше пълната увереност, че стажът му е в кърпа вързан — там прекарвали времето на ниво суборбита, оглеждайки се за заблудени астероиди, засилено слънчево лъчение и други потенциални заплахи от планетарен мащаб. Немалко студенти се ориентираха към научна дейност. Алис се беше премерила в една следдипломна програма в Глазгоу, въпреки че мисълта за раздяла не ги блазнеше; не ги блазнеше и Куентин да се помъкне безцелно след нея в Шотландия.

Считаше се за шик да минеш в нелегалност, да се внедряваш в правителства и техните спецслужби, за да влияеш задкулисно върху делата на истинския свят с магия. Някои хора посвещаваха години от живота си на тази цел. Съществуваха още по-новаторски пътища. Неколцина магьосници — особено илюзионистите — се нагърбваха с мащабни арт проекти: дирижираха северното сияние и прочее вълшебства, които отнемаха години, за да имат нямат публика от един човек. Други сееха глобални конфликти с произволно избрани тактически цели и обекти, колкото да си намират занимавка: чародеи срещу чародеи, отборно и индивидуално в як тупаник. Играеха без предпазители и от дъжд на вятър някой биваше убит. Но това беше тръпката.

И тъй нататък — всичко звучеше ужасяващо правдоподобно. Отвсякъде се надпреварваха да му обещават и гарантират богато на предизвикателства бъдеще, в което ще може да се реализира. Защо тогава неистово търсеше друг път? Защо все още жадуваше велико приключение? Давеше се, защо се дърпаше, когато някой му подадеше сламка или ръка да му помогне? Преподавателите му изобщо не изглеждаха разтревожени, защо той да се терзае?

Междувременно с Алис залягаха над задължителната курсова работа с гаснещ ентусиазъм. Алис се опитваше да изолира индивидуален фотон и да го застопори, прекъсвайки движението му със скоростта на светлината. За тази цел сглоби сандъче от дърво и стъкло и го постави в адски сложен сферичен възел от сияйна индигова магия. Но накрая никой не беше сигурен дали фотонът е там, или не, а не изнамериха и начин да го докажат с категоричност. Насаме Алис призна пред Куентин, че тя самата не е сигурна и искрено се надява, че изпитната комисия ще реши едното или другото, защото полудявала. След седмица дребнави спорове, които не решиха нищо, гласуваха да пишат на Алис положителна оценка и да забравят въпроса.

За своя проект Куентин планираше да полети до луната и обратно. Правеше си сметката, че ще стигне там за няколко денонощия, а след антарктическото приключение беше станал бетон в заклинанията за телесна топлина. (Макар че те не му бяха по специалността. Неговата си специалност просто я беше зарязал.) Освен това идеята беше обагрена от романтично-лиричен привкус. Едно горещо и влажно пролетно утро Алис, Гретхен и неколцина подлизурковци от новите Физици дойдоха на Океана да го изпратят. Предпазните заклинания образуваха около него прозрачен мехур. Звуците се деформираха, зелената морава и усмихнатите доброжелателни лица се смениха с лъчиста синя сфера.

Шест часа след като беше тръгнал на път, гърлото му изведнъж се стегна и пирони пронизаха тъпанчетата му. Още малко и очите му щяха да изскочат. Беше се унесъл и импровизираният космически мехур започваше да се разпада. Заразмахва ръце като въодушевен диригент и въздухът отново се уплътни и стопли. Само че той не можа да се успокои и се разтресе от хрипкав истеричен смях. Нима имаше по-голяма безсмислица, за която да си рискуваш кожата? Един господ знае, колко междузвездна радиация беше попил. Космосът е пълен с миниатюрни гневни частици.

Обърна курса. Обмисли дали да не се скрие за няколко дена, а после да излъже, че е отишъл на Луната. Лека-полека се успокои. Все едно преглътна коктейл с доста щедри части облекчение и срам. Светът отново се показа под него: разчленената крайбрежна ивица, синята вода, плътна като кован метал, размаханата лапа на малкия полуостров Кейп Код.

Най-мъчително се оказа слизането в голямата зала същата вечер: подранил с два дена, със свенлива усмивка на червеното като домат лице, която показваше, че се е издънил. След вечеря зае ключа на Алис и отиде да си ближе раните в стаята на префектите, където се настани пред затъмнения прозорец и препи с шери. Представяше си как река Хъдсън тече в мрака — ленива и придошла от студените пролетни дъждове. Алис учеше в стаята си. Всички спяха освен някакви купонджии в западното крило. След като се разкисна от самосъжаление и алкохол, а зората заплашваше да връхлети всеки миг, Куентин предпазливо се върна в спалнята си, плетейки крака по витото стълбище, където някога беше стаята на Елиът. На излизане беше присламчил бутилката с шери и чат-пат отпиваше направо от нея.

Опиянението му се превръщаше в махмурлук — тази неврологична алхимия, която обикновено се осъществява по време на сън. Течността се плискаше в стомаха му. Хората, които беше предал, изпълзяха от едно мрачно кътче на съзнанието му. Неговите родители. Джеймс. Джулия. Преподавателя Марч. Аманда Орлоф. Даже мъртвия възрастен господин — как му беше името? — с когото трябваше да проведе събеседването за Принстън. Те всички го гледаха безучастно. Нямаше защо да си хабят презрението.

Светна лампата и се отпусна на леглото. Няма ли магия за лично щастие? Сигурно някой е измислил. Защо ли не я преподаваха? Дали не беше в библиотеката — летяща книга, пърхаща досами ръката ти, пляскайки с криле в някой висок прозорец? Дали не беше тайното откровение на Мартин Чатуин, момчето, което избягало във Филория и никога не се завърнало на този окаян свят? Куентин зарови пламналото си охлузено лице в хладната възглавница и зарида, сякаш сърцето му се късаше.

До дипломирането оставаха само две седмици. Занятията постепенно замираха. Лабиринтът се къпеше в искряща зеленина. Въздухът беше пълен с пърхащи еднодневки, а по реката се носеше платноходка във формата на сирена, пълна с блаженстващи студенти, които хващаха тен. Всички приказваха колко велико щяло да бъде само да купонясват, да спят до късно и да експериментират със забранени заклинания. Току се споглеждаха, прихваха, тупаха се по гърба или клатеха глави. Погаждаха си номера. В спалното помещение се разиграха последните дни на Помпей. Някой измисли нова игра със зар и вълшебно огледалце, която в общи линии представляваше версия на стрийп покера. Предприемаха се последни отчаяни опити да преспиш с тайния обект на безнадеждните си въжделения.

Церемонията по дипломирането започна в шест следобед. В трапезарията беше организиран банкет с единайсет блюда. Деветнайсетимата абсолвенти се споглеждаха със страхопочитание, чувствайки се самотно зад дългата празна маса. Поднесоха им червено вино от бутилки без етикети, а Фог обясни, че било от грозде, отгледано в лозето на "Брейкбилс". По традиция цялата реколта се изпивала от абсолвентите — трябвало, дебело подчерта Фог, отправяйки злокобен намек какво ще се случи, ако дори една бутилка остане неизконсумирана. Виното беше възкисело каберне совиньон, обаче младежите го изпиха жадно на големи глътки. Вдигнаха се наздравици в памет на Аманда Орлоф, а чашите бяха строшени в камината — да не би някой да вдигне с тях тост по по-маловажен повод.

По време на хапките със сиренето и кашкавала им подариха игла със сребърна пчела, сходна с тази на префектите — на Куентин не му стигаше въображение да си представи случай, където ще е прилично да си я сложи — и тежък железен ключ с два зъбеца, с който можеха да се върнат в "Брейкбилс", ако се наложи. Чеймбърс им сервира скоч. Куентин никога не беше пил скоч. Наклони чашката си, гледайки как светлината се носи през загадъчната кехлибарена течност.

Невероятно беше една течност да има вкус едновременно на огън и дим.

Наведе се към Джорджия и взе да й обяснява този пленителен ребус, но Фог се изправи от почетното си място със странна тържественост, отпрати Чеймбърс и помоли абсолвентите да го последват долу.

Това им дойде изневиделица. "Долу" означаваше мазето, където Куентин почти не беше стъпвал — само веднъж-дваж, за да гепи силно желана бутилка вино или когато с Алис отчаяно копнееха за усамотение. Но ето, че Фог поведе разхайтеното си стадо абсолвенти през кухнята, в килера и оттам — по едно прашасало стълбище. Озоваха се в мрачното студено мазе.

Атмосферата изобщо не беше купонджийска. Умълчаха се. Подът беше каменен, таванът — нисък и сводест, а неравните неизмазани стени поглъщаха звука. Припевът на традиционната Брейкбилска песен — кахърно парче със заглавието "Префект с дефект" — секна. Носеше се улегналата, ала не неприятна миризма на влажна почва.

Фог спря до нещо като наблюдателен отвор, издълбан в пода. Пиринченият му похлупак беше гъсто гравиран с калиграфски знаци. Странно, блестеше като новоизсечена монета. Директорът взе някакъв тежък лост и с усилие повдигна пиринчения диск. Беше дебел пет сантиметра и трима абсолвенти едва го претърколиха встрани.

— След вас — запъхтяно ги подкани директорът и величествено посочи мастиленочерната дупка.

Куентин се вмъкна първи. Вцепенените му от скоча крака се натъкнаха на желязно стъпало. Все едно се спускаше в топъл нефт. Стълбата ги отведе в камера, достатъчно голяма деветнайсетимата да се наредят изправени в кръг. Чуха как Фог връща похлупака обратно. Той слезе последен и бутна стълбата, която се сгъна автоматично. Тишината беше абсолютна.

— Тъкмо сме набрали инерция, няма смисъл да я губим. — Фог запали свещ и измъкна две бутилчици с бърбън, които подаде на кръга. Нещо в жеста му подразни Куентин. В "Брейкбилс" употребата на алкохол беше позволена в определени количества — макар и солидни количества — но това идваше в повече.

Е, нали беше абсолвентският им бал. Бяха големи хора. Връстници, които си поркаха заедно. Посред нощ, в тайна подземна тъмница. Куентин отпи и предаде нататък бутилката. Директорът запали още свещи в пиринчени свещници, образувайки кръг в техния кръг. Бяха най-много на петдесет метра под земята, но все едно се намираха на цял километър в недрата й, живи погребани, забравени от света.

— В случай че се чудите — подхвана Фог, — тук сме, за да излезем от защитния кордон на "Брейкбилс". Това е магическа бариера, която се разпростира във всички посоки от централното здание. Месинговият похлупак, който отместихме, беше вход през нея. — Тъмнината моментално погълна думите му. — Изнервящо, а? Но пък уместно, тъй като, за разлика от мен вие ще живеете вън. Години наред сме водили абсолвентите тук, за да ги плашим с истории за призраци. Във вашия случай това е излишно. Лично се убедихте каква деструктивна мощ обладават някои магически същности. Надали ще видите такива ужасии, каквито ни сполетяха тук в деня на Звяра. Ала помнете, че този ден може да се повтори. Особено онези, които бяха в аудиторията тогава, завинаги ще носят белег. Никога няма да забравите Звяра, а бъдете сигурни, че и той няма да ви забрави.

Ще ме прощавате, ако ви назидавам, но това е последният ми шанс да ви дръпна една лекция.

Куентин седеше срещу Фог в кръга — всички бяха насядали на гладкия под. Двете бутилки едновременно стигнаха при него и той отпи юнашки от всяка.

— Понякога се питам дали на човека наистина му е било писано да открие магията — разприказва се директорът. — Не ви ли се струва прекалено съвършено? Ако животът ни учи на нещо, то е, че само желание не стига. Лозето не иска молитва, иска мотика. Езикът е строго разграничен от реалността, която е своенравна и непреклонна, и не се интересува какво мислиш или говориш за нея. Вие се спогаждате с нея и си живеете живота.

Малките деца не го знаят. Магическо мислене, така го е наричал Фройд. Научим ли се да мислим другояче, преставаме да бъдем деца. Разделението, дума — предмет е незаменим факт, върху който се гради животът ни на възрастни.

Но в разгара на магията тази граница се размива, пропуква се. Дума и предмет преливат едно в друго и се спояват. Езикът се омешва със света, който описва.

Понякога чувствам, че попадам на неизправност в системата, а вие? Късо съединение? Грешка в категорията? Непонятна гайка? Възможно ли е магията да е познание, от което е по-добре да се отречем? Кажете ми: може ли човек, който прави заклинания, да порасне истински?

Той замлъкна. Никой не отговори. Какво да кажат, дявол го взел? Пет години се обучаваха, сега ли намери да ги хока?

— Развил съм една теорийка, която ще изложа тук с ваше съгласие. Какво според вас ви прави магьосници? — Пак последва мълчание. Фог вече навлизаше в територията на риторичните въпроси. Тонът му омекна. — Дали е вашата интелигентност? Вашата храброст и доброта? Вашата уникалност?

Може би. Кой знае. Аз обаче ще ви кажа друго: според мен сте станали магьосници, защото сте нещастни. Магьосникът е силен, защото изпитва болка. Чувства разликата между истинската същност на света и начина на възприемането й. За какво ви е онова нещо, дето тупти в гърдите? Магьосникът е силен, защото страда повече от другите. Неговата рана е негова сила. Много хора цял живот носят тази болка в себе си, докато те не я убият, или тя тях. Но вие, другари мои, намерихте изход: да използвате болката. Да я изгаряте като гориво за светлина и топлина. Научихте се да скършвате света, който се е опитал да ви скърши.

Куентин насочи вниманието си към точиците светлина, блещукащи тук-там на сводестия таван, оформяйки непознати съзвездия — все едно бе на чужда планета и съзираше звездите от нов, странен ъгъл.

Някой се прокашля. Фог продължаваше:

— Просто в случай че това е недостатъчно, всеки от вас ще напусне това помещение със застрахователна полица: с пентаграма на гърба. Петолъчка с изящни завъртулки, която на всичкото отгоре е затворническа килия за малко, ала доста злобно създание. Технически го водим какодемон — "зъл демон". Надъхани скандалджии са и кожата им е твърда като желязо. Ще дам на всекиго парола, с която да освободи своето другарче. Казвате думата и той изскача и се бие за вас до смърт — неговата или на противника ви.

Фог скръсти ръце на колене и ги погледна, все едно им беше съобщил, че цяла година ще получават привлекателни и полезни канцеларски материали от "Брейкбилс". Джорджия колебливо вдигна ръка.

— Това… по избор ли е? Така де, само аз ли се притеснявам, че гневен демон ще ми шава под кожата?

— Щом ще се тревожиш, Джорджия, да се беше записала в девически пансион. Не се притеснявай, гадинката ще бъде адски благодарна, когато я пуснете на свобода. Бива я само за един бой обаче, тъй че мъдро избирайте момента. Впрочем, ето още една причина да сме тук: какодемон не може да се призовава в Кордона. Затова ви дадох бърбън — така ще ви боли, че майката си трака. Кой е пръв? Или да започваме по азбучен ред?

На другата сутрин в десет часа се проведе по-стандартна церемония в най-голямата и величествена аудитория. Трудно беше да си представиш по-умърлушена група абсолвенти, които очевидно ги държеше махмурлукът. Беше един от редките поводи, когато до кампуса се допускаха родители и магиите бяха строго забранени. Болката от петолъчката ги измъчваше не по-малко от махмурлука. Куентин имаше чувството, че гладни насекоми са налазили гърба му като деликатесна мръвка. Освен това прекалено остро съзнаваше, че майка му и баща му са седнали на десет реда зад него.

Спомените му от изминалата вечер бяха объркани. Директорът лично призова демоните, описвайки концентрични кръгове и магически знаци на стария варовиков под. Момчетата си свалиха саката и ризите и застанаха в редица, момичетата също — с различни степени на целомъдрена скромност. Едни притискаха омачканите си дрехи към гърдите си, няколко ексхибиционистки гордо се разгърдиха. Фог действаше чевръсто и с изненадващ артистичен нюх. Болката беше смайваща, все едно директорът им дереше кожата от гърба и посипваше раната със сол. Но това беше нищо в сравнение с мига, когато поставяше в тях демона. Фог съгради нисък купол с разпалена жарава в центъра на магическите пръстени; стана задушно и влажно. Въздух с кръв, пушек и пот. При реда на първото момиче — Гретхен — Фог си сложи желязна ръкавица и заровичка из въглените, докато не улови нещо. Жаравата го озари. Надигна се и ето: държеше тежичък демон с големината на куче, който бясно мърдаше и разпръскваше рой искри. С едно движение го напъха в гърба на Гретхен.

Сега всичко беше като насън, макар че на заранта първата работа на Куентин беше да си погледне гърба в огледалото. Нямаше грешка: петолъчката беше изместена леко наляво, горе-долу центърът й се падаше проекция на сърцето му. Нейните плътни черни очертания бяха изпълнени с луни, полумесеци и други по-дребни знаци — все едно не беше татуиран, а щампован като паспорт.

След края на церемонията всички се дотътриха до преддверието. Ако имаха шапки, сигурно щяха да ги хвърлят във въздуха. Приглушени подмятания, няколко по-силни възклицания и толкоз. Свърши се, нямаше друго. За разлика от вчера днес наистина бяха абсолвенти. Можеха да отидат навсякъде, да правят каквото си поискат.

Алис и Куентин се измъкнаха през една странична врата, сплели ръце, и отидоха при грамадния дъб. Не духаше вятър. Светлината бе прекалено ярка. Главата на Куентин пулсираше. Още малко и трябваше да потърси родителите си. И може би поне веднъж те щяха да го потърсят? Вечерта щеше да има купони, но вече се бе накупонясал. Не му се събираше багаж, не му се заминаваше за Честъртън, Бруклин или където и да е. Нито му се оставаше, нито му се заминаваше.

Крадешком погледна Алис. Любовта, която изпитваше към нея, временно се бе дянала някъде. В този момент искаше да е сам. Искаше, обаче нямаше как.

Калпави мисли, ала не му се удаваше да обуздае потока им, да спре мозъчния кръвоизлив. Ей го на: новоизлюпен и акредитиран магьосник, пресен-пресен от колежа. Научи се да прави заклинания, видя Звяра и оцеля, отлетя до Антарктика на двете си крила и се завърна гол само по силата на магическата си воля. В гърба му шаваше железен демон. Що за вцепенение го бе налегнало? Какво му липсваше? У него ли беше проблемът? Щом дори тук не бе щастлив, да не би причината да е у него? Щом хванеше щастието, то се разпиляваше и се появяваше отново, само че другаде. Подобно на Филория и на всичко добро, щастието беше мимолетно. Получих каквото жадувах и от тук произтичат проблемите ми. Страшна работа.

— Животът е пред нас, а на мен ми се спи — оплака се Алис.

Зад тях се разнесе тих звук. Пукване на сапунен мехур, пляскане на крило, поемане на дъх.

Куентин се обърна. С русата си брада, Джош повече от всякога приличаше на приветлив усмихнат абат. Джанет си беше продупчила носа, вероятно и други места от тялото. Елиът носеше слънчеви очила, което беше нова мода, и… удивителна съвършена риза. С тях имаше още някакъв човек: сериозен, малко по-възрастен мургав мъж, с одухотворена хубост.

— Стягайте се за път — подкани ги Джош. Ухили се широко и разпери ръце като прорицател. — Ще ви избавим от всичко това.