Колекционерите

53

Докато Стоун и Милтън извършваха своите проучвания, Кейлъб прилежно работеше на бюрото си в читалнята. Вратата се отвори и на прага се появи Анабел, облечена с черна плисирана пола, сако, бяла блуза и ниски обувки. През рамото й бе преметната чанта, а в ръката си държеше новоиздадена читателска карта.

— С какво мога да ви услужа, мис… — надигна се Кейлъб.

— Шарлот Абруцио — помогна му тя. — Искам да открия една книга.

— Попаднали сте където трябва — усмихна се Кейлъб. — Това все пак е библиотека.

Анабел запази строгото изражение на лицето си. Предварително беше инструктирала малкия глупак да си държи устата затворена и да избягва тъпите шеги, но той все пак го направи. Лаконично му съобщи заглавието на книгата, за което се бяха уточнили предната вечер.

Кейлъб я донесе и тя седна на една от масите. Зае такава позиция, която й позволяваше да гледа както него, така и вратата на читалнята.

Около час по-късно библиотекарят скочи от мястото си и се втурна към вратата.

— О, Джуъл, как сте? Много се радвам да ви видя, Джуъл!

Докато се връщаше на мястото си, той се обърна и хвърли многозначителен поглед към Анабел.

Какъв глупак, господи! — скръцна със зъби тя. По-добре да беше щракнал чифт белезници около китките на старата дама. За щастие Джуъл Инглиш не му обърна внимание, заета да търси нещо в чантата си.

Няколко минути по-късно тя получи исканата книга и се настани на една от масите. Кейлъб продължаваше да се отбива при нея, поглеждайки многозначително Анабел, сякаш не беше сигурен дали няма да „пропусне“ обекта. Накрая тя го изгледа толкова свирепо, че той побърза да седне зад бюрото си.

Час по-късно Джуъл приключи с четенето, събра си нещата и излезе, кимайки бегло на Кейлъб. Минута по-късно Анабел излезе след нея. Възрастната дама стоеше на бордюра и се оглеждаше за такси. Анабел уви главата си с шал и облече дълго сако, което извади от сака си.

Предприе атаката в момента, в който едно свободно такси даде мигач и спря до тротоара. Тя политна и се блъсна в Джуъл, а ръката й бръкна и после се измъкна от чантата на възрастната жена с такава скорост, че дори най-внимателният наблюдател не би могъл да проследи движението й.

— Боже, боже! — извика с дрезгав южняшки акцент тя. — Много съжалявам, мила! Мама не ме е учила да се бутам в такива приятни дами!

— Няма нищо, миличка — усмихна се Джуъл, макар да беше леко задъхана от сблъсъка.

— Желая ти приятен ден!

— На теб също — любезно отвърна Джуъл и отвори вратата на таксито.

Анабел опипа калъфката за очила в джоба си и побърза да се отдалечи. Няколко минути по-късно отново беше в читалнята. Зад бюрото на уредника седеше непозната жена, но минута по-късно в помещението влетя Кейлъб.

— Ще разведа мис Абруцио из хранилището, Даун — подвикна на колежката си той. — Тя не е оттук, а аз… хм… вече поисках разрешение от началството.

Само преди няколко дни той дори не би си помислил за подобна лъжа, но след случилото се напоследък бе стигнал до решението да направи всичко възможно, за да бъде разкрит убиецът на Джонатан.

— Добре, Кейлъб — обади се от бюрото Даун.

Влязоха в хранилището и Кейлъб я побутна към залата „Джеферсън“, където можеха да говорят на спокойствие.

— Искаш ли да ги пробваш? — подаде му откраднатите очила тя. — Аз вече го направих, но май не видях нищо.

Кейлъб постави очилата на носа си и моментално ги смъкна обратно.

— Господи! Сякаш гледам през три или четири стъкла с различни диоптри, на всичкото отгоре изпъстрени с точици! Но защо тогава с резервния чифт виждах прекрасно?

— Защото не е искала да събуди подозрението ти. Къде е книгата, която ти поиска?

Той вдигна книгата от поредицата на Бийдъл.

— Само се престорих, че я връщам на мястото й.

— Изглежда ми съвсем обикновена книжка — пое я Анабел.

— Това й е ценното. Става въпрос за книга от поредицата „Романи за десет цента“, излизала през деветнайсети век.

— Работата е там, че тя си я четеше най-спокойно с тези очила — промърмори Анабел. — Дори си водеше записки.

— Точно така — кимна Кейлъб, сложи си очилата и разтвори книгата.

— Виждаш ли нещо?

— Доста неясно — промърмори той, прелисти няколко страници и изведнъж спря. — Какво е това?

— Какво?

Пръстът му се насочи надолу:

— Тази буква е оцветена в жълто. Не я ли виждаш? Ярка е като слънце!

— Нищо не виждам — наведе се над книгата Анабел.

— Как не виждаш? — извика Кейлъб. — Ето я тук, в началото на страницата: буквата „Е“!

— Нищо оцветено не виждам — промърмори Анабел, после изведнъж се сепна. — Я ми дай очилата!

Сложи си ги и веднага я видя — яркожълта и трептяща, сякаш се готвеше да скочи от хартията.

— Тези очила май ще се окажат наистина специални! Кейлъб гледаше и не виждаше нищо. После грабна очилата и отново ги окачи на носа си. Буквата грейна в жълто.

— Има и други! — възбудено извика той. — Виждам w, h и f… — Прелисти страницата: — Тук също… E, w, h, f, s, p… Пълна бъркотия!

— Не е бъркотия, а шифър, Кейлъб — спокойно поясни Анабел. — Буквите са части от шифър, който се разчита с помощта на тези очила.

— Шифър?! — смаяно я погледна той.

— Знаеш ли какви други книги е поръчвала напоследък?

— Мисля, че само от поредицата на Бийдъл, но все пак трябва да погледна формулярите.

Няколко минути по-късно на масата се появиха шест екземпляра от споменатата поредица. Кейлъб си сложи очилата и ги прегледа страница по страница, но не откри нито една оцветена буква.

— Не разбирам — озадачено прошепна той. — Нима става въпрос само за един екземпляр?

— Изключено — поклати глава Анабел и вдигна маркираната книга. — Може ли да я взема за проверка?

— Не. Библиотеката не разрешава изнасяне на книги.

— Дори и на теб?

— Е, аз имам това право, но трябва да попълня специален формуляр в четири екземпляра.

— За да се знае, че си я взел, така ли?

— Ами да.

— Лошо. По този начин със сигурност ще събудим нечии подозрения.

— Какво искаш да кажеш?

— Тези букви са оцветени от вътрешен човек, Кейлъб. Изнесеш ли някоя от обработените книги, ще събудиш подозренията му.

— Нима твърдиш, че служител от Библиотеката на Конгреса вкарва секретни кодове в редки книги?!

— Точно така — притеснено въздъхна Анабел. — Дай ми тази книга. Тя е тънка, ще я изнеса без проблеми. Не, чакай… Възможно ли е в книгите да са вградени електронни чипове против кражба?

— За бога! — почервеня от възмущение Кейлъб. — Това са редки книги! Никой не би си позволил да ги оскверни по този начин!

— Добре, добре — вдигна ръце Анабел. — Но някой все пак ги е осквернил, макар и по друг начин! Мисля, че това ми дава право да я взема, съвсем за малко.

— Как така ще я вземеш? Тази книга е собственост на Библиотеката на Конгреса!

— Престани, защото ще те ударя! — Търпението на младата жена се изчерпа. — Вземам книгата, и толкоз! — Видя, че Кейлъб отново се готви да протестира, и добави: — Това може да има връзка със смъртта на Джонатан, разбираш ли? Пет пари не давам за правилата, ако в тази книга се крие истината! Той беше твой приятел. Нима не искаш да разбереш кой го е убил?

— Искам, разбира се — веднага се укроти Кейлъб. — Но измъкването на книгата няма да е лесно. На излизане от читалнята личният багаж на посетителите задължително се проверява. Разбира се, аз мога да се престоря, че го правя, но охраната на входа също отваря чантите. И трябва да ти кажа, че ги проверява много внимателно.

— Вече ти казах, че това не е проблем. Ще занеса книгата у Оливър. Ела там след работа. Имам чувството, че той разбира от тези неща.

— Какво искаш да кажеш? У него действително откривам малко, как да кажа… необикновени умения, но тайни шифри? Това си е шпионска работа!

— Ще ти призная нещо, Кейлъб — въздъхна младата жена. — Адски си наивен за човек, който цял живот се рови из книгите!

— И ако това не е обида, не знам какво друго може да бъде! — почервеня той.

— Такова беше намерението ми! — отсече тя. — Дай някакво тиксо!

— За какво ти е?

— Хайде, донеси го!

Той с нежелание се подчини и отиде да донесе ролка тиксо от хранилището.

— А сега се обърни.

— Какво?!

Анабел мълчаливо го хвана за раменете и го завъртя с гръб към себе си, после вдигна полата си и закрепи книгата от вътрешната страна на лявото си бедро.

— Ще държи — увери го тя, докато увиваше тиксото. — Но не ми се мисли как ще я отлепя.

— Само гледай да не я повредиш — проплака Кейлъб. — Тази книга е част от историческото ни наследство.

— Обърни се и виж — предложи тя.

Той се подчини. Очите му пробягаха по книгата, закрепена на стройното бедро, после се плъзнаха нагоре, към ивицата от бикините, която се виждаше над нея.

— Не мислиш ли, че скъпоценната ти книга ще се чувства добре там? — с преднамерена небрежност подхвърли Анабел.

— Никой уважаващ себе си служител на тази свещена институция… — започна той, но млъкна, неспособен да отмести очи от бедрата й. Сърцето блъскаше като чук в гърдите му.

Тя бавно придърпа полата си надолу и се усмихна закачливо.

— Ама ти харесва, нали? — Плъзна се покрай него, нарочно отърквайки бедрото си в неговото. — Ще се видим у Оливър, жребецо!