Колекцията

9

По някое време през нощта беше задухал вятър и ниските облаци полетяха над Атлантика. В събота над града изгря приветливо златно слънце. Но въздухът все още беше студен не според сезона и синоптикът на Си Би Ес предупреди, че отново ще се заоблачи, а следобед можеше да превали и сняг. Нийв се измъкна от леглото. Имаше уговорка да тича с Джек в седем и половина.

Облече си анцуг — нейния „Рийбок“, и върза косата си на опашка. Майлс вече беше в кухнята. Намръщи се.

— Никак не ми харесва да ходиш да тичаш сама толкова рано.

— Не сама.

Майлс вдигна поглед.

— Разбирам. Бързо напредваме, а? Той ми харесва, Нийв.

Тя си сипа портокалов сок.

— Хайде сега, не събуждай надеждите си. И брокерът ти харесваше.

— Не съм казвал, че го харесвам. Казах, че изглежда порядъчен. Има разлика. — Майлс остави закачките настрана. — Нийв, мислех си, че може би е по-разумно първо да отидеш в Роклънд Каунти и да разговаряш с онези детективи, преди да седнеш да говориш с нашите момчета. Ако си права, дрехите, с които е била облечена Етел Лемстън, са купени от твоя магазин. Така че това е първото нещо, което трябва да установим. Предполагам, че след това трябва да огледаш гардероба й много внимателно и да видиш какво още липсва. Знаем, че в отдела за убийства насочват всичките си усилия към бившия съпруг, но не бива да правим прибързани изводи.

Домофонът иззвъня. Нийв вдигна слушалката. Беше Джек.

— Веднага слизам — каза му тя. В колко часа искаш да отидем в Роклънд? — попита баща си. — Наистина трябва да се отбия за малко на работа.

— Някъде в средата на следобеда ще е добре — в отговор на учуденото й изражение Майлс добави: — Единадесети канал ще предава на живо погребението на Ники Сепети. Искам да седя на първия ред и да гледам.

В седем часа Дени беше заел мястото си. В седем и двадесет и девет видя висок мъж с анцуг да влиза в Шваб хауз. Няколко минути по-късно Нийв Кърни излезе с него. Започнаха да тичат към парка. Дени изпсува тихо под мустак. Само да беше сама. На път за насам беше минал оттам — беше почти празен. Можеше да я очисти навсякъде. Пипна пистолета в джоба си. Снощи, когато се прибра в стаята си, Големия Чарли беше паркирал от другата страна на улицата и го чакаше.

Чарли беше смъкнал прозореца на колата и му подаде кафява хартиена торбичка. Дени я взе и пръстите му напипаха очертанията на пистолета.

— Кърни започва да причинява истински безпокойства — каза му Големия Чарли. — Вече няма значение дали ще изглежда като инцидент, или не. Премахни я, както можеш.

Сега се изкушаваше да ги последва в парка и да убие и двамата. Но на Големия Чарли това можеше и да не му хареса.

Дени тръгна в противоположната посока. Днес беше облечен в широк пуловер, който висеше до коленете му, със скъсан военен панталон, кожени сандали и плетена шапка с пискюл, която някога е била яркожълта. Под нея носеше сива перука. По челото му полепваха кичури мазна сива коса. Приличаше на наркоман с размътен мозък. С другия си костюм пък приличаше на пияница. Но така никой нямаше да запомни, че някой постоянно е висял пред дома на Нийв Кърни.

Докато пускаше жетон на бариерата в метрото на Седемдесет и втора улица, Дени си помисли: „Трябва да поискам от Големия Чарли парите, които ми струва преобличането“.

Нийв и Джек влязоха в парка при Седемдесет и девета улица и започнаха да тичат на изток, после на север. Като приближиха музея „Метрополитън“, Нийв инстинктивно започна отново да тича на запад. Не искаше да минава покрай мястото, където бе умряла майка й. Но в отговор на озадачения поглед на Джек каза:

— Съжалявам, ти води.

Опита се да гледа право напред, но не можа да се спре да не погледне към мястото зад все още голите дървета. Денят, в който майка й не беше дошла да я вземе от училище. Директорката, сестра Мария, я беше взела в кабинета да чака и й предложи да се заеме с домашните си. Беше почти пет часът, когато Майлс дойде да я вземе. И тогава тя вече беше сигурна, че нещо не е наред. Майка й никога не закъсняваше.

В мига, в който беше вдигнала поглед и беше видяла Майлс пред себе си със зачервени очи и с изражение, в което се смесваха мъка и жалост, тя беше разбрала. Беше вдигнала ръце към него с въпроса: „Майка ми мъртва ли е?“.

„Ти, бедно малко детенце — беше казал Майлс, докато я вдигаше и я притискаше към себе си. — Ти, бедно малко детенце.“

Нийв усети в очите й да заблестяват сълзи. Усили скоростта и изтича покрай тихата алея и пристройката на „Метрополитън“, в която се помещаваше египетската колекция. Беше стигнала почти до водохранилището, преди да намали.

Джек тичаше в крак с нея. Сега я хвана за ръката.

— Нийв? — това беше въпрос. Когато свиха на запад и после на юг, постепенно забавяйки крачка до бърз вървеж, тя му разказа за Рената.

Излязоха от парка на Седемдесет и девета улица. Последните няколко пресечки до Шваб хауз вървяха рамо до рамо, със сплетени пръсти.

Когато включи радиото в седем часа в събота, Рут чу новината за смъртта на Етел. В полунощ беше взела приспивателно и през следващите часове спа с тежък, опиянен сън, изпълнен с кошмари, за които смътно си спомняше. Сиймъс беше арестуван. Сиймъс на процеса. Онзи женски дявол, Етел, свидетелства срещу него. Преди години Рут беше работила в правна кантора и добре знаеше какви обвинения можеха да бъдат повдигнати срещу Сиймъс.

Но докато слушаше радиото и оставяше чашата за чай с треперещи пръсти, тя осъзна, че можеше да добави и още едно: убийство.

Бутна стола си назад, стана от масата и изтича в спалнята. Сиймъс тъкмо се събуждаше. Поклати глава, прокара ръка през лицето си — типичен за него жест, който винаги я беше дразнил.

— Ти си я убил! — извика тя. — Как мога да ти помогна, щом не искаш да ми кажеш истината!

— Какви ги приказваш?

Тя включи радиото. Говорителят описваше как и къде е била намерена Етел.

— Водиш момичетата на пикници в Морисън Стейт парк от години — извика тя. — Познаваш мястото като петте си пръста. Сега ми кажи истината! Намушка ли я?

Час по-късно, парализиран от страх, Сиймъс се отправи към кръчмата. Бяха намерили тялото на Етел. Знаеше, че полицията ще дойде за него.

Вчера Брайън, дневният барман, бе изкарал двойна смяна. За да покаже неудоволствието си, беше оставил бара мръсен и разхвърлен. Виетнамецът, който се грижеше за кухнята, вече беше там. Той поне работеше с желание.

— Сигурен ли сте, че трябваше да идвате, мистър Лемстън? — попита той. — Все още имате доста болнав вид.

Сиймъс се опита да си спомни какво му беше казала Рут.

„Кажи, че те е хванал грип. Никога не отсъстваш от работа. Трябва да ти повярват, че си бил много болен вчера, че си бил болен и миналия уикенд. Трябва да ти повярват, че изобщо не си излизал от апартамента миналия уикенд. Разговаря ли с някого? Някой видя ли те? Онази съседка със сигурност ще им каже, че си бил там два пъти миналата седмица.“

— Дяволските вируси непрекъснато ме нападат — измърмори той. — Вчера беше зле, но през уикенда бях истински болен.

В десет часа се обади Рут. Той я изслуша като дете и повтори дума по дума онова, което тя му каза.

Отвори бара в единадесет. По пладне постоянните клиенти, които все още живееха наоколо, започнаха да пристигат.

— Сиймъс — избумтя единият от тях с весело, набръчкано от усмивка лице, — лоши новини за бедната Етел, но е страхотно, че вече няма да трябва да плащаш издръжка. Заведението ли черпи?

В два часа, малко след като средно големият поток за обяд понамаля, двама мъже влязоха в бара. Единият беше в началото на петдесетте си години, с яка конструкция и червендалесто лице — мъж, който все едно, че си беше сложил надпис „ченге“. Партньорът му беше слаб испанец в края на двадесетте си години. Представиха се като детективи О Брайън и Гомез от Двадесето районно управление.

— Мистър Лемстън — попита тихо О Брайън.

— Знаете ли, че бившата ви жена, Етел Лемстън, е била намерена в Морисън Стейт парк и че е била жертва на убийство?

Сиймъс стисна ръба на плота и кокалчетата му побеляха. Кимна, неспособен да говори.

— Имате ли нещо против да дойдете в управлението? — попита детектив О Брайън. Прочисти гърлото си.

— Бихме искали да обсъдим с вас няколко въпроса.

След като Сиймъс тръгна за бара, Рут набра номера в апартамента на Етел Лемстън. Вдигнаха слушалката, но никой не се обади. Накрая тя каза:

— Бих искала да говоря с племенника на Етел Лемстън, Дъглас Браун. Обажда се Рут Лемстън.

— Какво искате? — беше гласът на племенника.

Рут го позна.

— Трябва да се видя с вас. Веднага идвам.

След десет минути едно такси я остави пред апартамента на Етел. Рут слезе, подаде парите на шофьора и се огледа. На четвъртия етаж една завеса се размърда. Съседката от горния етаж, която не пропускаше нищо.

Дъглас Браун я чакаше. Отвори вратата и отстъпи назад, за да я пусне в апартамента. Все още беше невероятно подредено, макар че Рут забеляза тънък слой прах на масата. Прахът в нюйоркските апартаменти трябваше да се забърсва ежедневно.

Учуди се, че такава мисъл би могла да й мине през ума точно сега и застана право пред Дъглас, забелязвайки скъпия халат и копринената пижама, която се подаваше изпод долния му край. Очите му гледаха тежко, сякаш беше пил. Правилните му черти щяха да бъдат красиви, ако в тях имаше сила. Вместо това обаче те напомняха на Рут за детски скулптури, направени от пясък, скулптури, които изчезваха от вятъра и вълните.

— Какво искате? — запита той.

— Няма да губя нито вашето време, нито своето, като казвам, че съжалявам за смъртта на Етел. Искам писмото, което Сиймъс й написа, и искам да сложите това на мястото му — тя протегна ръка. Пликът не беше залепен. Дъглас го отвори. В него имаше чек за издръжката с дата 5 април.

— Какво се опитвате да направите?

— Не се опитвам нищо. Правя равностойна замяна. Дайте ми обратно писмото, което Сиймъс написа на Етел, и ме разберете добре. Причината, поради която Сиймъс е идвал тук в сряда, е била да донесе издръжката. Етел не си е била вкъщи и той се е върнал в четвъртък, защото се е обезпокоил, че не е успял да пъхне добре плика в пощенската кутия. Знаел е, че тя ще го даде под съд, ако не я получи.

— Защо ми е да го правя?

— Защото миналата година Сиймъс попита Етел на кого смята да завещае всичките си пари, затова. Отговорила му, че няма избор — вие сте единственият й роднина. Но миналата седмица Етел казала на Сиймъс, че крадете от нея и че смята да промени завещанието си.

Рут видя как Дъглас стана тебеширенобял.

— Лъжете.

— Така ли? — попита Рут. — Аз ви давам възможност. Вие също бихте могли да дадете на Сиймъс възможност. Ще си държим устите затворени за това, че сте крадец, и вие ще си мълчите за писмото.

Дъглас изпита неохотно възхищение към решителната жена, която стоеше пред него със стисната подмишница чанта, с практично палто за всички сезони и практични обувки, с очила без рамки, които уголемяваха бледосините й очи, и с тънки, студени устни. Знаеше, че тя не блъфира.

Вдигна поглед към тавана.

— Изглежда забравяте, че онова дрънкало отгоре разправя на всеки, който иска да го слуша, че Сиймъс и Етел са имали голям скандал в деня, преди тя да не спази уговорените си срещи.

— Говорих с тази жена. Не може да цитира нито една дума. Само твърди, че е чула силни гласове. Сиймъс по принцип си говори високо. Етел крещеше всеки път, когато си отвореше устата.

— Изглежда сте помислила за всичко — каза й Дъг. — Ще донеса писмото. — Отиде в спалнята.

Рут се приближи безшумно до бюрото. Зад купчината писма се виждаше острието на камата с червено-златиста дръжка, която Сиймъс й беше описал. За миг тя се озова в чантата й. Дали само въображението й я накара да почувства лепкавост?

Когато Дъглас Браун излезе от спалнята с писмото на Сиймъс, Рут го погледна и го пъхна дълбоко в страничния джоб на чантата си. Преди да си тръгне, тя му протегна ръка.

— Много съжалявам за смъртта на леля ви, мистър Браун — каза тя. — Сиймъс ме помоли да предам съболезнованията му. Независимо какви неприятности са имали, някога са се обичали и им е било приятно заедно. Това време ще запомни.

— С други думи — каза студено Дъглас, — когато полицията пита, това е официалната причина за посещението.

— Точно така — отвърна Рут. — Неофициалната причина е, че ако спазвате споразумението ни, нито Сиймъс, нито аз ще споменем пред полицията, че леля ви е планирала да ви лиши от наследство.

Рут се прибра вкъщи и с почти религиозен фанатизъм започна да почиства апартамента. Изтърка стените, свали пердетата и ги накисна в банята. Двадесет и две годишната прахосмукачка забуча неефективно по протритите килими.

Докато работеше, Рут осъзна, че трябва да се отърве от камата.

Отхвърли всички възможни места. Пещта за горене на смет? Ами ако полицията провереше боклука на сградата? Не искаше да я хвърли в някоя кофа на улицата. Можеха да я следят и ченгетата да я извадят оттам.

В десет часа се обади на Сиймъс и отрепетира с него какво трябваше да каже, ако го разпитват.

Не можеше да се бави повече. Трябваше да реши какво да прави с камата. Извади я от чантата си, изми я с вряла вода и я изтърка с препарат за почистване на медни предмети. Въпреки това й се струваше, че лепне — лепне от кръвта на Етел. Не изпитваше никаква жалост към нея. Единственото, което имаше значение, беше да опази бъдещето на момичетата неопетнено.

Погледна с омраза камата. Сега изглеждаше чисто нова. Една от онези шантави индиански вещи с остри като бръснач остриета, с пищна дръжка, украсена със сложен червено-златист мотив. Вероятно скъпа.

Чисто нова.

Разбира се. Толкова беше просто. Толкова лесно. Знаеше къде точно да я скрие.

В дванадесет часа Рут влезе в „Прам енд Син“, магазин за индиански предмети на изкуството на Шесто авеню. Тръгна от витрина на витрина, спирайки се пред щандовете и надничайки в кошниците с дрънкулки. Накрая откри онова, което търсеше — голяма кошница с ножове за писма. Дръжките им бяха евтини копия на мотива от антиката на Етел. Взе бавно един. Както си спомняше, той донякъде напомняше камата, която носеше.

Извади камата на Етел от чантата си и я пусна в кошницата, после разбута съдържанието й, докато не се увери, че оръжието, с което е била убита Етел, е най-долу в купчината.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита продавачът.

— О… да. Просто… Искам да кажа, че бих искала да видя подносите за вино.

— Те са на трети щанд. Ще ви покажа.

В един часа Рут се върна в апартамента. Направи си чай и зачака сърцето й да спре да препуска. Дано никой не я открие там, помоли се тя. Никога, никога…

След като Нийв тръгна за магазина си, Майлс изпи още една чаша кафе и се замисли над факта, че Джек Кемпбъл щеше да дойде заедно с тях в Роклънд Каунти. Инстинктивно беше харесал Джек и с горчивина си даде сметка, че години наред бе карал Нийв да не се придържа към мита за любов от пръв поглед. Господи, помисли си той, възможно ли е чудото наистина да става два пъти?

В десет без петнадесет се настани в мекото кожено кресло и започна да наблюдава предаваното от телевизионните камери грандиозно зрелище, което представляваше погребението на Ники Сепети. Коли с цветя, три, от които буквално преливаха от скъпи венци, вървяха пред катафалката към църквата „Сейнт Камила“. Други взети под наем лимузини превозваха опечалените и онези, които се преструваха, че жалеят. Майлс знаеше, че патрулите на ФБР, прокуратурата и полицията бяха там, записваха номерата на частните коли и фотографираха лицата на влизащите в църквата хора.

Вдовицата на Ники бе съпровождана от един едър мъж на около четиридесет години и една по-млада жена, чиято черна шапка скриваше по-голямата част от лицето й. И тримата бяха с тъмни очила. Синът и дъщерята не искат да бъдат разпознати, реши Майлс. Знаеше, че и двамата се бяха дистанцирали от приятелите на Ники, Умни деца.

Репортажът продължи и вътре в църквата. Майлс намали звука и, хвърляйки по едно око на картината, тръгна към телефона. Хърб беше в кабинета си.

— Видя ли „Нюз“ и „Поуст“? — попита Хърб. — Наистина отразяват обширно убийството на Етел Лемстън.

— Прегледах ги.

— Все още вниманието ни е насочено към бившия й съпруг. Ще видим какво ще покаже претърсването на апартамента. Онзи скандал, който съседката е чула миналия четвъртък, може да е завършил с убийство. От друга страна, може да я е изплашил достатъчно, за да я накара да изчезне от града и после да я е проследил. Майлс, учил си ме, че всеки убиец остава визитната си картичка. Ще открием тази.

Разбраха се Нийв да се срещне с детективите от отдел „Убийства“ на Двадесето районно в апартамента на Етел в неделя следобед.

— Обади ми се, ако откриете нещо интересно в Роклънд Каунти — каза Хърб. — Кметът иска да обяви случая за приключен възможно най-бързо.

— Нещо ново около кмета? — попита сухо Майлс. — Ще се чуем, Хърб.

Майлс увеличи звука и започна да гледа как свещеникът благославяше тленните останки на Ники Сепети. Изнесоха ковчега от църквата, докато хорът пееше „Не се страхувай“. Майлс се заслуша в думите: „Не се страхувай, аз съм с теб винаги“. Ти беше с мен денонощно седемнадесет години, копеле такова, помисли си той, докато носещите тежкия махагонов ковчег сгънаха одеялото и го вдигнаха на раменете си. Може би, когато се уверя, че гниеш в земята, ще се освободя от теб.

Вдовицата на Ники стигна края на църковните стъпала, после рязко се обърна, отдалечи се от сина и дъщеря си и отиде при най-близкия телевизионен коментатор. Когато лицето и се появи на екрана — уморено и примирено, тя каза:

— Искам да направя изявление. Много хора не одобряват бизнеса на мъжа ми, нека почива в мир. Изпратиха го в затвора заради това. Но го задържаха там още много години заради престъпление, което не е извършил. На смъртното си ложе Ники ми се закле, че няма нищо общо с убийството на съпругата на полицейския комисар Кърни. Мислете за него, каквото искате, но не и като за човек, отговорен за тази смърт.

Докато се връщаше при децата си, я засипаха с въпроси, на които тя не отговори. Майлс изключи телевизора. Лъжец до края, помисли си той. Но докато дърпаше вратовръзката си и я завързваше с бързи, механични движения, той осъзна, че за първи път семената на съмнението покълват в ума му.

След като научи, че тялото на Етел Лемстън е било открито, Гордън Стюбър започна трескаво да действа. Нареди да опразнят последния му незаконен цех в Лонг Айлънд сити и да предупредят незаконните работници за последствията, ако решат да говорят пред полицията. После се обади в Корея, за да отмени очакваната пратка от един от заводите му там. Като научи, че тя вече се товари на летището, той хвърли телефона по стената със свирепо отчаяние. После, насилвайки се да мисли разумно, се опита да определи размерите на щетите. Какви доказателства имаше Лемстън и доколко блъфираше? И как можеше да се справи със статията й?

Въпреки че беше събота, Мей Евънс, дългогодишната му секретарка, бе дошла, за да навакса картотекирането. Съпругът на Мей беше алкохолик, подрастващото й дете вечно забъркваше каши. Поне половин дузина пъти Гордън бе плащал, за да не го съдят. Можеше да се разчита на дискретността й. Сега помоли Мей да дойде в кабинета му.

С възстановено спокойствие той я разгледа: подобна на пергамент кожа, която вече започваше да се сбръчква, неспокойни, наведени надолу очи, нервно, угодническо поведение.

— Мей — рече той, — вероятно си чула за трагичната смърт на Етел Лемстън?

Мей кимна.

— Мей, Етел дойде ли тук една вечер преди около десетина дни?

Мей го погледна, за да разбере какво очакваше.

— Една вечер работих малко по до късно. Всички, освен вас, си бяха тръгнали. Мисля си, че видях Етел да влиза и вие я изгонихте. Греша ли?

Гордън се усмихна.

— Етел не е идвала, Мей.

Тя кимна.

— Разбирам — отвърна. — Приехте ли обаждането миналата седмица? Искам да кажа, че мисля, че я свързах, но вие бяхте прекалено ядосан и й затворихте телефона.

— Никога не съм приемал обаждането й — Гордън взе ръката на Мей, по която изпъкваха вените, в своята и леко я стисна. — Аз си спомням, че отказах да говоря с нея, отказах да се видя с нея и нямах представа какво смята да пише за мен в статията си.

Мей отдръпна ръката си от неговата и отстъпи от бюрото му. Загубилата й блясък кестенява коса беше настръхнала.

— Разбирам, сър — каза тихо тя.

— Добре. Затвори вратата, като излизаш.

Също като Майлс, и Антони де ла Салва гледаше по телевизията погребението на Ники Сепети. Сал живееше в един скъп апартамент на най-горния етаж на Сентръл парк-сауд — в „Тръмп парк“ — луксозната сграда с апартаменти, подновена от Доналд Тръмп за много богатите. Апартаментът му, мебелиран от най-известния нов дизайнер по интериора с мотиви от „Пасифик рийф луук“ имаше зашеметяващ изглед към Сентръл парк. След развода си с последната си жена Сал беше решил да живее само в Манхатън. Повече никакви досадни къщи в Уестчестър или Кънектикът, или на Лонг Айлънд, или на Палисейдс. Харесваше му възможността да може да излезе по всяко време на нощта и да намери отворен някой хубав ресторант. Обичаше премиерите в театъра и елегантните партита, на които можеше да бъде познат от хората, които имаха някакво значение. „Остави предградията на селяндурите“ — беше станало негово мото.

Сал беше облечен с един от последните си модели: светлокафяв велурен панталон и подходящо сако а ла Айзенхауер. Тъмнозелените маншети и тъмнозелената яка завършваха спортния му вид. Модните критици не бяха много ласкави към последните му две важни колекции, но неохотно бяха похвалили мъжките му дрехи. Разбира се, истинските почести в модната индустрия се пазеха за модистите, които правеха революции в женската мода. И независимо какво казваха или не казваха за колекциите му, те все още го наричаха един от водещите модисти на двадесети век, създателят на „Пасифик рийф луук“.

Сал се сети за онзи ден преди два месеца, когато Етел Лемстън беше дошла в офиса му. Онази нервно дрънкаща уста: навикът й да говори толкова бързо. Да я слушаш, беше като да се опитваш да следиш цифрите на телеграфна лента. Беше посочила стенописа с мотива на „Пасифик рийф“ и беше обявила: „Това е гениално“.

— Дори и любопитна журналистка като тебе, Етел, признава истината — отвърна й той и двамата се изсмяха.

— Хайде — пришпори го тя, — престани и забрави за глупостите за вилата в Рим. Онова, което вие, момчетата, не разбирате, е, че благородничеството вече не е на мода. Това е светът на Крал Бургер. Интересни са хората с бедно потекло. Ще ти направя услуга, като разкажа на света, че си от Бронкс.

— На Седмо авеню има хора, които искат да скрият много повече от това, че са родени в Бронкс, Етел. Не се срамувам.

Сал гледаше как носят ковчега на Ники Сепети надолу по стълбите на „Сейнт Камила“. Достатъчно, помисли си той и тъкмо се готвеше да изключи телевизора, когато вдовицата на Сепети грабна микрофона и обяви, че Ники няма нищо общо с убийството на Рената.

Известно време Сал остана със скръстени ръце. Беше сигурен, че Майлс гледа. Знаеше как се чувства и реши да му се обади. С облекчение чу, че Майлс звучи доста делово.

— Да, видях страничната реакция — каза той.

— Надявал се е, че ще му повярват — предположи Сал. — И двамата са се оженили доста добре и не биха искали внуците им да знаят, че под снимката на Ники е имало номер в полицейския архив.

— Това е най-вероятният отговор — отвърна Майлс. — Макар че, да ти кажа право, имам чувството, че една изповед на смъртното ложе, за да спаси душата си, е повече в стила на Ники — гласът му изтъня. — Трябва да вървя. Нийв скоро ще се върне. Трябва да изпълни неприятното задължение да види дали дрехите, с които е била облечена Етел, са купени от магазина й.

— Дано да не са, за нейно добро — рече Сал. — Не й трябва такава реклама. Кажи на Нийв, че ако не внимава, хората ще започнат да говорят, че не искат дрехите й да им донесат смърт. А това ще е достатъчно, за да разбие тайнствеността на „Нийвс плейс“.

В три часа Джек Кемпбъл застана пред вратата на апартамент 16 В в Шваб хауз. След като се върна от магазина, Нийв смени тъмносиния си костюм на Адел Симпсън с червено-черен, дълъг до хълбоците ластичен пуловер и панталон. Палячовският ефект се подсилваше от обиците, които бе направила за костюма: маските на комедията и трагедията от оникс и гранат.

— Нейна светлост, дъската за игра на дама — каза сухо Майлс, докато се ръкуваше с Джек.

Нийв вдигна рамене.

— Майлс, знаеш ли какво? Не ми е приятно онова, което трябва да направим. Но имам чувството, че Етел би се зарадвала, ако пристигна с нов костюм да говоря за дрехите, с които е била облечена, преди да умре. Просто не можеш да разбереш какво удоволствие й доставяше модата.

В кабинета влизаха последните отблясъци на слънцето. Синоптикът бе улучил прогнозата. Над Хъдзън се събираха облаци. Джек се огледа, оценявайки някои от нещата, които бе пропуснал предишната вечер. Картината на хълмовете в Тоскана39, която висеше на стената вляво от камината. Сложената в рамка червеникавокафява снимка на дете в ръцете на тъмнокоса млада жена с невероятно красиво лице. Беше сигурен, че това са Нийв и майка й. Зачуди се какво ли е да убият жената, която обичаш. Непоносимо.

Забеляза, че Нийв и баща й се гледаха гневно с едно и също изражение. Приликата беше толкова огромна, че му се прииска да се усмихне. Усещаше, че тези дискусии върху модата са обичайни за тях и не искаше да се намесва. Отиде до прозореца, където една книга, която очевидно бе пострадала, бе изложена на слънцето.

Майлс беше направил прясно кафе и го сипваше в красиви порцеланови чаши „Тифани“.

— Нийв, нека ти кажа нещо — рече той. — Твоята приятелка Етел вече не може да харчи кралски суми за екстравагантни дрехи. Точно в този момент е както майка я е родила, на един плот в моргата с прикрепен към палеца на крака й идентификационен номер.

— Така ли свърши и майка? — попита Нийв с тих и вбесен глас. После ахна, изтича към него и сложи ръце на раменете му. — О, Майлс, съжалявам. Това, което казах, беше гадно и отвратително.

Майлс остана неподвижен като статуя с каната кафе в ръка. Минаха двадесет дълги секунди.

— Да — отвърна, — точно така свърши и майка ти. И беше гадно да казваме такива неща и двамата. Обърна се към Джек. — Прости ни за семейните кавги. Не знам дали дъщеря ми е благословена или прокълната със смесицата между римски темперамент и ирландска чувствителност. От своя страна, никога не съм успявал да разбера как жените могат да създават такава суматоха около дрехите. Собствената ми майка, Бог да я прости, пазаруваше само от Александър на Фордъм роуд, сменяше домашните си рокли всеки ден и обличаше рокля на цветя — също купена от Александър — за неделната служба и за банкетите в Полицейското певческо дружество. С Нийв, както по-рано и с майка й, имаме интересни дискусии по въпроса.

— Разбрах го — Джек вдигна една чаша от подноса, който Майлс му поднесе. — Радвам се, че и други пият много кафе — отбеляза той.

— Едно уиски или чаша вино вероятно биха ми се отразили по-добре — отбеляза Майлс. — Но ще оставим това за по-късно. Имам бутилка прекрасно бургундско, която ще ни донесе приятна топлинка в подходящия час, независимо какво ми разправя докторът — отиде до барчето в долната част на библиотеката и извади бутилка.

— Навремето не ги различавах — каза Майлс на Джек. — Бащата на жена ми имаше превъзходна изба, така че Рената бе израснала в дома на познавач. Научи ме на това. Научи ме на много неща, които бях изпуснал. — Посочи книгата на перваза. — Беше нейна. Поминалата вечер се намокри. Има ли някакъв начин да се реставрира?

Джек вдигна книгата.

— Срамота — рече той. — Тези скици сигурно са били очарователни. Имате ли лупа?

— Някъде тук.

Нийв потърси из бюрото на Майлс и намери една. С Майлс наблюдаваха как Джек разглежда изпоцапаните и намачкани страници.

— Скиците не са се размазали — каза той. — Знаете ли какво. Ще попитам някои от моите служители и ще видя дали няма да мога да открия името на добър реставратор. — Върна лупата на Майлс. — И, между другото, не мисля, че идеята да се оставя на слънце е много добра.

Майлс взе книгата и лупата и ги остави на бюрото си.

— Ще ти бъда благодарен за всичко, което можеш да направиш. Сега по-добре да вървим.

И тримата седнаха на предната седалка на шестгодишния линкълн на Майлс. Караше Майлс. Джек Кемпбъл нехайно сложи ръка на облегалката на седалката. Нийв се опита да не забелязва присъствието й и да не се обляга на него, докато колата заобикаляше рампата между „Хенри Хъдзън паркуей“ и „Джордж Вашингтон бридж“.

Джек я докосна по рамото.

— Отпусни се — каза й. — Не хапя.

Кабинетът на областния прокурор в Роклънд Каунти приличаше на кабинетите на областните прокурори в цялата страна. Препълнен. Стари неудобни мебели. Големи купчини с папки по шкафовете и бюрата. Прекалено топли стаи, като се изключеха онези, където прозорците бяха отворени и където ледените повеи на вятъра бяха неприятна алтернатива.

Чакаха ги двама детективи от отдела за убийства. Нийв забеляза как в мига, в който влязоха в сградата, Майлс се промени. Челюстта му се стегна. Изглеждаше по-висок. Сините му очи станаха сурови.

— В стихията си е — прошепна тя на Джек Кемпбъл. — Не знам как понесе бездействието през последната година.

— Областният прокурор би искал да се отбиете при него, сър. — По всичко личеше, че детективите си даваха сметка, че стоят пред най-дълго служилия и най-уважавания комисар на Ню Йорк сити.

Областният прокурор, Мира Брадли, беше привлекателна млада жена, която не можеше да е на повече от тридесет и шест или тридесет и седем години. Нийв усети, че се забавлява от учуденото изражение на лицето на Майлс. Господи, ама че антифеминист си, помисли си тя. Би трябвало да знаеш, че миналата година Мира Брадли беше избрана, но си предпочел да забравиш този факт.

Представиха Нийв и Джек. Мира Брадли им махна да седнат и мина към въпроса.

— Както знаете — започна тя, — става въпрос за юрисдикция. Знаем, че тялото е местено, но не знаем откъде е било преместено. Може да е била убита в парка на пет фута от мястото, където е била намерена. В този случай ние трябва да се заемем с убийството.

Брадли посочи папката на бюрото си.

— Според съдебния лекар смъртта е причинена от силен удар с остър предмет, който е прерязал югуларната й вена и е срязал трахеята й. Може да се е съпротивлявала. Челюстта й е насинена, а брадичката й е порязана. Мога да добавя, че е цяло чудо, че животните не са я нападнали. Вероятно защото е била доста добре скрита зад скалите. Не е трябвало да я открием. Погребването й там е било добре планирано.

— Което означава, че търсите някой, познаващ мястото — рече Майлс.

— Точно така. Не е възможно да се посочи точното време на настъпване на смъртта, но от онова, което ни каза племенникът й, тя не е спазила уговорената среща с него миналия петък, преди осем дни. Тялото беше доста добре запазено, а от сводките за времето се вижда, че застудяването започна преди девет дни, в четвъртък. Така че, ако Етел Лемстън е загинала в четвъртък или в петък и е била погребана малко след това, става ясно защо липсва разлагане.

Нийв седеше вдясно от бюрото на областния прокурор, а Джек — на един стол до нея. Усети как потръпва и ръката му докосна облегалката на стола й. Само да се бях сетила за рождения й ден. Опита се да прогони тази мисъл и да се концентрира върху онова, което Брадли казваше.

— … Етел Лемстън можеше спокойно да не бъде открита месеци наред, до такава степен, че идентификацията да стане невъзможна. Не е трябвало да бъде открита. Нямаше бижута. До нея нямаше портфейл или чанта. — Брадли се обърна към Нийв. — Дрехите, които продавате, винаги ли имат пришити етикети?

— Разбира се.

— Всички етикети по дрехите на мис Лемстън бяха махнати. — Областният прокурор стана. — Ако нямате нищо против, мис Кърни, бихте ли погледнали дрехите й сега?

Отидоха в съседната стая. Единият от детективите донесе найлонови пликове, пълни със смачкани и изпоцапани дрехи. Нийв гледаше как ги изпразват. В единия беше бельото: комплект от сутиен и бикини, поръбени с дантела. Сутиенът бе зацапан с кръв. Чорапогащник с голяма бримка отпред на десния крак. Обувки със средно висок ток от мека синьо-лилава кожа бяха захванати една за друга с панделка. Нийв си помисли за поставките за обувки във вид на дърво, които Етел с такава гордост показваше в гардероба си — истинско произведение на изкуството.

В следващия плик имаше костюм от три части: жакет от снежнобяла вълна със синьо-лилави маншети и яка, бяла пола и блуза на сини и бели райета. И трите части бяха просмукани с кръв и изпоцапани с мръсотии. Нийв усети ръката на Майлс на рамото си. Разгледа решително дрехите. Нещо не беше наред, нещо извън трагичния край както на дрехите, така и на жената, която ги беше носила.

Чу областния прокурор да пита:

— Това един от липсващите от гардероба на Етел Лемстън костюми ли е?

— Да.

— Вие ли й го продадохте?

— Да, по празниците — Нийв вдигна поглед към Майлс. — Беше облечена с него на партито, помниш ли?

— Не.

Нийв заговори бавно. Чувстваше се така, сякаш времето беше спряло. Беше в апартамента, украсен за ежегодното им коледно парти. Етел изглеждаше особено привлекателна. Синьо-белият костюм беше хубав и много отиваше на сините й очи и сребристорусата й коса. Няколко души й направиха комплимент за него. После, разбира се, Етел бе насочила усилията си към Майлс, надувайки му главата, и той прекара останалата част от вечерта, опитвайки се да я избягва…

Нещо в спомените й не беше наред. Какво?

— Купи този костюм заедно с някои други неща в началото на декември. На „Ренардо“ е. „Ренардо“ е дъщерна компания на „Гордън Стюбър текстайлс“. — Какво й се изплъзваше? Просто не можеше да разбере. — Беше ли облечена с палто?

— Не. — Областният прокурор кимна на детективите, които започнаха да сгъват дрехите и да ги слагат обратно в найлоновите пликове. — Комисарят Шварц ми каза, че причината да започнете да се безпокоите за Етел била, че сте намерили всичките й топли палта в гардероба й. Но не е ли истина, че би могла лесно да си купи палто от някой друг, а не от вас?

Нийв стана. Стаята сякаш леко миришеше на антисептични средства. Нямаше намерение да се прави на глупачка, като настоява, че Етел просто не пазарува никъде другаде, освен при нея.

— Ще се радвам да направя инвентаризация на гардероба на Етел — каза тя. — Имам всичките фактури за покупките й в една папка. Мога да ви кажа точно какво липсва.

— Бих искала да получа колкото се може по-пълен списък. Обикновено носеше ли бижута с този тоалет?

— Да. Златна игла с диамант. Също такива обици. Широка златна гривна. Винаги носеше няколко пръстена с диаманти.

— Нямаше бижута. Може би става дума за обикновено убийство с цел грабеж.

Джек хвана ръката й, докато излизаха от стаята.

— Добре ли си?

Нийв поклати глава.

— Нещо ми убягва.

Един от детективите я чу. Подаде й визитката си.

— Обаждайте се по всяко време.

Тръгнаха към изхода на прокуратурата. Майлс беше отпреди си говореше с областния прокурор. Сребристобялата му коса беше с цяла глава над тъмнокестенявата й, къса прическа. Миналата година кашмиреното му палто висеше отпуснато на раменете му. След операцията изглеждаше блед и повехнал. Сега раменете му отново изпълваха палтото. Крачеше твърдо и уверено. А тук беше в стихията си. Полицейската работа бе онова, което имаше смисъл за него, за живота му. Нийв се хвана, че се моли нищо да не му попречи да приеме онази работа във Вашингтон.

Стига да работи, ще доживее до сто години, помисли си тя. Имаше една откачена поговорка: „Ако искаш да си щастлив една година, спечели от лотарията. Ако искаш да си щастлив цял живот, обичай онова, което правиш.“

Любовта към работата му поддържаше Майлс след смъртта на майка й.

А сега Етел Лемстън бе умряла.

Детективите бяха останали, когато те си тръгнаха, за да сгънат дрехите, станали саван за Етел, дрехите, които Нийв знаеше, че някой ден отново щяха да бъдат показани при процеса. Видяна за последен път с…

Майлс беше прав. Беше абсолютна глупачка да дойде на това място, облечена като дъска за игра на дама, с тези идиотски обици, поклащащи се леко. Нийв изпита благодарност, че не беше свалила качулката на черната пелерина, която прикриваше странния й тоалет. Една жена беше умряла. Не лесна жена. Не и обичана. Но много интелигентна жена, която отчаяно се опитваше да контролира нещата, така, както ги разбираше, и която искаше да изглежда добре, но нямаше нито времето, нито усета да се грижи за себе си в света на модата.

Мода. Точно така. Имаше нещо в тоалета, с който беше облечена…

Нийв усети как през тялото й премина тръпка. Джек Кемпбъл сякаш също го почувства. Изведнъж ръката му хвана нейната.

— Ти я обичаше, нали? — попита той.

— Много повече, отколкото осъзнавах.

Стъпките им отекнаха до дългия коридор. Мраморът беше стар и износен, пукнатините по него приличаха на прозиращи под кожата вени.

Югуларната вена на Етел. Шията на Етел беше толкова тънка. Но без бръчки. На шестдесет издайническите знаци на старостта започват да личат при повечето жени.

„Шията остарява първа.“ Нийв помнеше, че Рената го казваше, когато някой производител се опитваше да я убеди да купи дрехи с дълбоки деколтета с номера като за зрели жени.

Бяха до изхода на прокуратурата. Областният прокурор и Майлс се споразумяваха, че Манхатън и Роклънд Каунти ще си сътрудничат тясно в разследването.

— Би трябвало да си държа устата затворена — рече Майлс. — Става ми все по-трудно да помня, че вече не съм шеф на Първо полицейско управление.

Нийв знаеше какво трябва да каже и вътрешно се помоли да не прозвучи смешно.

— Чудя се… — Областният прокурор, Майлс и Джек зачакаха. Започна отново: — Чудя се дали не е възможно да говоря с жената, която е открила тялото на Етел. Не знам защо, но просто чувствам, че трябва — преглътна буцата в гърлото си.

Усети очите им да я гледат изучаващо.

— Мисис Конуей даде пълни показания — каза бавно Мира Брадли. — Можете да ги видите, ако желаете.

— Бих искала да говоря с нея. — „Не ги оставяй да те попитат защо“, помисли си отчаяно Нийв. — Просто трябва.

— Дъщеря ми е причината Етел Лемстън да бъде идентифицирана — рече Майлс. — Ако иска да разговаря с тази свидетелка, мисля, че трябва да го направи.

Вече беше отворил вратата и Мира Брадли потръпна от студения априлски вятър.

Повече прилича на март — отбеляза тя. — Вижте, изобщо не възразявам. Можем да се обадим на мисис Конуей и да видим дали си е вкъщи. Смятам, че ни е казала всичко, което знае, но може би ще изникне още нещо. Изчакайте малко.

След известно време тя се върна.

— Мисис Конуей си е вкъщи. С готовност ще разговаря с вас. Тук са адресът и упътванията. — Тя се усмихна на Майлс — усмивката на две професионални ченгета. — Ако случайно си спомни, че е видяла добре човека, убил Лемстън, обадете ни се незабавно. Окей?

Кити Конуей бе запалила камината в библиотеката и сините огнени езичета на горящите цепеници образуваха пирамидални сенки.

— Кажете, ако ви е прекалено топло — каза извинително. — Просто от момента, в който докоснах ръката на онази нещастна жена, все имам чувството, че ми е студено — спря смутена, но трите чифта очи, които я гледаха, изразяваха разбиране.

Харесваха й. Нийв Кърни. Повече от красива. Интересно, магнетично лице с тези високи скули и млечнобялата кожа, подчертаваща тъмните кафяви очи. Но по лицето й се четеше напрежение; зениците й бяха огромни. Очевидно младият мъж, Джек Кемпбъл, бе загрижен за нея. Когато взе пелерината й, каза: „Нийв, ти още трепериш“.

Изведнъж Кити усети как я обзема носталгия. Синът й беше същият тип като Джек Кемпбъл — висок малко над шест фута, с широки рамене, стегнато тяло, силно, интелигентно изражение. Не одобряваше факта, че Майк Младши живееше на другия край на света.

Майлс Кърни. Когато областният прокурор се обади, тя веднага се беше сетила кой е той. Години наред името му редовно се появяваше в медиите. Понякога го беше виждала, когато с Майк отиваха да хапнат в „Ниърис пъб“40 на Източна петдесет и седма улица. Беше чела за сърдечния му пристъп и оттеглянето му, но сега изглеждаше добре. Добре изглеждащ ирландец.

Кити изпита задоволство от факта, че беше сменила дънките и стария, прекалено голям пуловер с копринени блуза и панталон. След като не пожелаха да приемат питиетата, тя настоя да направи чай.

— Имате нужда от нещо, което да ви стопли — каза тя на Нийв. Отказвайки се от предложената й помощ, тя изчезна надолу по коридора към кухнята.

Майлс седеше в един стол с висока облегалка, тапициран с дамаска на червени и тъмнооранжеви райета. Нийв и Джек седяха един до друг на кадифено разглобяемо канапе, разположено като полумесец до камината. Майлс огледа одобрително стаята. Удобна. Много малко хора имаха достатъчно ум да купуват канапета и столове, в които един висок мъж би могъл да си облегне главата. Той стана и започна да разглежда сложените в рамки семейни снимки. Обикновената история на един живот. Младата двойка. Кити Конуей не бе изгубила хубостта си през годините, това беше сигурно. Тя и съпругът й с малкия им син. Колаж от детските години на момчето. Последната снимка беше на Кити, сина й, неговата съпруга японка и малката им дъщеричка. Мира Брадли им беше казала, че жената, открила тялото на Етел, е вдовица.

Той чу стъпките на Кити в коридора и бързо се обърна към книжните лавици. Една от тях привлече погледа му — колекция от очевидно доста четени книги по антропология. Започна да ги разглежда.

Кити остави сребърния поднос на кръглата масичка до канапето, наля чай и поднесе сладки.

— Тази сутрин изпекох огромно количество. Нерви след вчера, предполагам — рече тя и тръгна към Майлс.

— Кой е антрополог? — попита той.

Тя се усмихна.

— Обикновен аматьор. В колежа се заинтригувах, когато професорът каза, че за да опознаем бъдещето, трябва да изучаваме миналото.

— Нещо, което непрекъснато напомнях на детективите си — отвърна Майлс.

— Пуска си чара — измърмори Нийв на Джек. — Много необичайна гледка.

Докато отпиваха от чая, Кити им разказа как конят се е втурнал по наклона, за найлона, полетял към лицето й, за смътното впечатление от ръка в син маншет. Обясни им за ръкава на анцуга си, провиснал изпод капака на коша, и как в този миг бе разбрала, че трябва да се върне в парка и да огледа.

През цялото време Нийв я слушаше внимателно с наклонена на една страна глава, сякаш се мъчеше да долови всяка дума. Все още имаше непреодолимото усещане, че нещо й се изплъзва, нещо, което стоеше точно пред нея и само чакаше да бъде уловено. И тогава осъзна какво беше то.

— Мисис Конуей, бихте ли описали какво точно видяхте, когато намерихте тялото?

— Нийв? — Майлс поклати глава. Той задаваше въпросите си внимателно и не искаше да бъде прекъсван.

— Съжалявам, Майлс, но това е страшно важно. Разкажете ми за ръката на Етел. Кажете ми какво видяхте.

Кити затвори очи.

— Беше, сякаш гледах ръката на манекен. Толкова бяла, че ноктите изглеждаха крещящо червени. Маншетът на сакото беше син. Стигаше до китката и онова черно парче найлон беше залепнало за него. Блузата беше в синьо и бяло и едва се виждаше под маншета. Беше някак си измачкана. Може би звучи откачено, но едва се сдържах да не я оправя.

Нийв изпусна дълга въздишка. Наклони се напред и разтри челото си с ръце.

— Точно това не мога да си обясня. Тази блуза.

— Какво за блузата? — попита Майлс.

— Тя… — Нийв прехапа устни. Щеше отново да му прозвучи като глупачка. Блузата, с която беше облечена Етел, беше част от оригиналния тоалет от три части. Но когато Етел си купи костюма, Нийв й беше казала, че не смята блузата за подходяща. Беше продала на Етел друга блуза, бяла, без развалящите я сини райета. Беше виждала Етел с този тоалет два пъти, и в двата случая с бялата блуза.

Защо беше облякла тази в бяло и синьо?

— Какво има, Нийв? — настоя Майлс.

— Вероятно нищо. Просто се учудвам, че е облякла тази блуза с този костюм. Не си отиват.

— Нийв, нали каза на полицаите, че познаваш тоалета и на кой дизайнер е?

— Да, на Гордън Стюбър. От неговия склад е.

— Съжалявам, но не разбирам — Майлс се опита да прикрие раздразнението си.

— Аз мисля, че разбирам — Кити наля горещ чай в чашата на Нийв. — Изпийте това — заповяда й. — Изглеждате зле. — Погледна право към Майлс. — Ако съм права, Нийв казва, че Етел не би комбинирала тоалета, с който беше намерена, по този начин.

— Знам, че не би решила да се облече така — рече Нийв. Погледна право в невярващите очи на Майлс.

— Очевидно тялото й е било преместено. Има ли някакъв начин да се установи дали някой не я е преоблякъл, след като е умряла?

Дъглас Браун беше наясно, че от отдел „Убийства“ смятаха да получат разрешително за обиск на апартамента на Етел. Въпреки това получи шок, когато те пристигнаха с него. Група от четирима детективи се събра в апартамента. Гледаше ги как покриват с някакъв прах повърхностите, как чистят с прахосмукачка килимите, подовете и мебелите, внимателно запечатвайки и надписвайки найлоновите пликчета, в които събираха праха, фибрите и частиците, докато щателно разглеждаха и душеха малкото ориенталско килимче до бюрото на Етел.

След като беше видял тялото на леля си на плота в моргата, Дъг непрекъснато усещаше гадене, което нелепо му напомняше за единственото пътуване с лодка, което някога беше предприемал, и каква ужасна морска болест го беше нападнала. Етел беше покрита с чаршаф, увит около лицето й като забрадка на монахиня, така че поне не му се наложи да гледа гърлото й. За да не мисли за него, той се концентрира върху мораво жълтата подутина на бузата й. После кимна с глава и се втурна към тоалетната.

Цяла нощ бе лежал буден в леглото на Етел, опитвайки се да реши какво да прави. Можеше да каже на полицията за Сиймъс, за отчаяния му опит да престане да плаща издръжката. Но жена му Рут щеше да се раздрънка за него. По челото му изби студена пот, когато осъзна колко глупаво беше постъпил, отивайки в банката онзи ден и настоявайки да получи теглената сума в стодоларови банкноти. Ами ако полицията откриеше това?

Преди детективите да дойдат, се измъчваше от въпроса дали да остави банкнотите скрити из апартамента. Ако ги нямаше, кой можеше да каже дали Етел не ги беше изхарчила всичките?

Някой щеше да знае. Онова откачено момиче, което беше дошло да чисти, можеше да е забелязало онези, които беше сложил обратно.

Накрая Дъглас реши да не прави абсолютно нищо. Щеше да остави ченгетата да открият банкнотите. Ако Сиймъс или жена му се опитаха да го изобличат, той щеше да ги нарече лъжци. Успокоен донякъде от тази мисъл, се зарея в бъдещето. Сега този апартамент беше негов. Парите на Етел бяха негови пари. Щеше да се отърве от всички онези глупави дрехи и аксесоари. А си отива с А, Б си отива с Б. Може би щеше да ги опакова точно по този начин и да ги изхвърли в кофите за смет. Мисълта го накара да се усмихне мрачно. Но нямаше защо да става прахосник. Всичките пари, които Етел харчеше за дрехи, не биваше да отиват на боклука. Щеше да намери добър магазин за дрехи втора употреба и да ги продаде.

Когато се облече в събота сутринта, той умишлено избра тъмносин панталон и жълтокафеникава спортна риза с дълъг ръкав. Искаше да внушава впечатлението за сподавена мъка. Безсънието беше образувало тъмни кръгове под очите му. Днес това беше само за добро.

Детективите прегледаха бюрото на Етел. Гледаше ги как отварят папката, на която пишеше „Важно“. Завещанието. Все още не беше решил дали да признае, че знае за него. Детективът свърши с четенето му и го погледна.

— Виждал ли сте това? — попита той грубо.

Дъглас взе импулсивно решението си.

— Не. Това са документи на леля ми.

— Никога ли не е обсъждала завещанието си с вас?

Дъглас успя да се усмихне унило.

— Тя много се шегуваше. Казваше, че ако може да ми завещае само издръжката си, ще съм осигурен за цял живот.

— Значи не знаете, че ви е оставила внушителна сума пари?

Дъглас махна с ръка към апартамента.

— Не мислех, че леля Етел има внушителна сума пари. Купи това жилище, когато стана кооперация. Трябва да й е струвало доста. Печелеше добре като писателка, но не кой знае колко.

— Тогава значи е била доста спестовна. — Детективът беше пипал завещанието с ръкавици, държейки го за самите ръбчета. Докато Дъглас го гледаше с ужас, той извика експерта по отпечатъците. — Сложи прах на това.

След пет минути, с нервно треперещи в скута си ръце, Дъглас потвърди и после отрече да е знаел за стодоларовите банкноти, които хората от отдел „Убийства“ бяха намерили скрити из апартамента. За да ги отклони от тази тема, той обясни, че до вчера не беше вдигал телефона.

— Защо? — Дежурен беше детектив О Брайън. Въпросът разцепи въздуха като бръснач.

— Етел беше странна: Веднъж, докато бях тук, вдигнах телефона и тя само дето не ми откъсна главата. Каза ми, че не било моя работа кой й се обажда. Но вчера реших, че може би тя се опитва да се свърже с мен. Така че започнах да се обаждам.

— Не би ли могла да ви намери в службата ви?

— Никога не съм се сещал за това.

— И още първото обаждане бе заплахата към нея? Какво съвпадение, че са ви се обадили почти в същия час, в който беше открито тялото й — О Брайън изведнъж прекъсна разпита. — Мистър Браун, възнамерявате ли да останете в този апартамент?

— Да.

— Утре ще дойдем с мис Нийв Кърни. Тя ще провери гардероба на мис Лемстън, за да види какви дрехи липсват. Може би ще трябва отново да поговорим с вас. Бъдете тук. — Това не беше молба. Беше заповед.

По някакви причини Дъглас не изпитваше облекчение, че разпитът е приключил. И тогава страховете му се оправдаха. О Брайън каза:

— Сигурно ще ви помолим да се отбиете в управлението. Ще ви се обадим.

Когато си тръгнаха, те взеха найлоновите пликчета с откритото при почистването, завещанието на Етел, бележника й за ангажименти и малкото ориенталско килимче. Точно преди вратата да се затвори зад тях, Дъг чу единия да казва:

— Независимо колко се стараят, не могат да почистят кръвта изцяло от килимите.

Тони Витале все още лежеше в интензивното отделение на болницата „Сейнт Винсент“ и положението му беше все така критично. Но главният хирург продължаваше да уверява родителите му: „Той е млад. Як е. Вярвам, че ще се оправи“.

Увит в бинтове, които покриваха огнестрелните рани в главата, рамото, гърдите и краката му, с вливаща се във вените му интравенозна течност, с пластмасови тръбички в ноздрите, Тони преминаваше от състояние на дълбока кома към мигове на съзнание. Онези последни кадри се връщаха. Очите на Ники Сепети, които го пронизваха. Беше разбрал, че Ники подозира, че е подставено лице. Би трябвало да отиде с колата до управлението, вместо да спира, за да се обади. Трябваше да се досети, че са го разкрили.

Тони изгуби съзнание.

Когато отново започна да идва на себе си, чу докторът да казва:

— С всеки изминал ден се вижда известно подобрение.

Всеки ден! От колко време беше тук? Опита се да говори, но не излезе никакъв звук.

Ники беше креснал, беше ударил с юмрук по масата и им беше заповядал да отменят поръчката.

Джоуи му беше отвърнал, че това е невъзможно.

После Ники бе пожелал да узнае кой я е направил.

— … Някой е предизвикал шум — беше казал Джоуи. — Провалил е бизнеса му. Сега федералните са по следите му… — след това Джоуи беше споменал името.

Докато отново изпадаше в безсъзнание, Тони си го спомни:

Гордън Стюбър.

Сиймъс чакаше в Двадесето районно на Западна осемдесет и втора улица. Кръглото му, бледо лице беше мокро от пот. Опита се да си спомни предупрежденията на Рут, наставленията, които му беше дала.

Всичко се беше объркало в главата му.

Стаята, в която седеше, беше абсолютно чиста. Маса за конференции, чиято повърхност бе осеяна с изгаряния от цигари. Дървени столове. Онзи, на който седеше, го убиваше по гърба. Мрачен прозорец, който гледаше към странична уличка. Трафикът навън беше пълен ад; таксита, автобуси и коли, които натискаха клаксоните си. Сградата беше обкръжена от патрулни коли.

Колко време щяха да го държат тук?

Мина още половин час, преди двамата детективи да се върнат. Една съдебна стенографка влезе след тях и седна на стола до Сиймъс. Той се обърна и видя как нагласява стенографската машина в скута си.

Името на по-възрастния детектив беше О’Брайън. Беше представил себе си и партньора си Стив Гомез в бара.

Сиймъс очакваше да му прочетат предупреждението Миренда41. И все пак изпита шок, когато го чу и О’Брайън му даде напечатано копие и го помоли да го прочете. Кимна на въпроса дали го разбира. Да. Иска ли адвокатът му да присъства? Не. Разбира ли, че може да престане да отговаря на въпросите във всеки момент? Да. Осъзнава ли, че всичко, което каже, може да бъде използвано срещу него?

Той прошепна „Да“.

Отношението на О’Брайън се промени. Стана малко по-мек. Тонът му беше нормален.

— Мистър Лемстън, мое задължение е да ви кажа, че гледаме на вас като на възможен обвиняем за смъртта на бившата ви съпруга Етел Лемстън.

Етел вече не е сред живите. Никакви чекове за издръжка. Няма да я има мъртвата хватка върху него, Рут и момичетата. Или може би тя едва сега започва? Виждаше ръцете й, насочени към него, начина, по който го беше погледнала, когато падна назад, изправянето й и как взе ножа за писма. Усети влагата на кръвта й по ръцете си.

Какво казваше детективът с този дружелюбен, спокоен тон?

— Мистър Лемстън, карали сте се с бившата си съпруга. Тя ви е влудявала. Издръжката ви е разорявала. Понякога нещата стават прекалено нетърпими за нас и чивиите ни избиват. Това ли се случи?

Полудял ли беше? Усещаше омразата от онзи миг, жлъчта, надигнала се в гърлото му, начина, по който сви юмрук и го насочи към подигравателната, зла уста.

Сиймъс сложи глава на масата и започна да плаче. Тялото му се разтърси от ридания.

— Искам адвокат — рече той.

След два часа Робърт Лейн, около петдесетгодишен адвокат, когото с отчаяни усилия Рут беше успяла да открие, се появи.

— Готови ли сте да отправите официални обвинения срещу клиента ми? — попита той.

Детектив О’Брайън го погледна с кисело изражение.

— Не, не сме. Засега.

— В такъв случай мистър Лемстън е свободен да си върви?

О Брайън въздъхна.

— Да, свободен е.

Сиймъс беше сигурен, че ще го арестуват. Като не смееше да повярва на онова, което беше чул, той долепи длани към масата и се надигна от стола. Усети как Робърт Лейн го хваща под ръка и го води през стаята. Чу го да казва:

— Искам препис от показанията на клиента ми.

— Ще го получите — детектив Гомез изчака вратата да се затвори, после се обърна към партньора си. — С удоволствие бих бутнал този тип зад решетките.

О’Брайън се усмихна с лека, безмилостна усмивка.

— Спокойствие. Трябва да изчакаме резултатите от лабораторията и да проверим какво е правил Лемстън в четвъртък и петък. Но ако искаш да играеш на сигурно, заложи на това, че ще имаме присъдата, преди Сиймъс да успее да се зарадва, че вече не трябва да плаща издръжката.

Когато Нийв, Майлс и Джек се върнаха в апартамента, не телефонния секретар имаше съобщение. Дали Майлс би се обадил на полицейския комисар Шварц в кабинета му?

Хърб Шварц живееше на Форист Хилс, където „по традиция са живели деветдесет процента от полицейските комисари“ обясни Майлс на Джек Кемпбъл, докато се пресягаше към телефона.

— Щом Хърб не се суети около къщата си в събота вечерта, значи става нещо важно.

Разговорът беше кратък. Когато затвори, Майлс каза:

— Изглежда всичко е приключило. В мига, в който завели бившия съпруг в управлението и започнали да го разпитват, той се разревал като бебе и поискал адвокат. Въпрос на време е да получат достатъчно доказателства, за да го осъдят.

— С една дума, не е направил самопризнания — рече Нийв. — Нали така? — Докато говореше, тя започна да пали настолните лампи и стаята се обля в мека, топла светлина. Светлина и топлина. За това ли копнееше душата й след сблъсъка с грубата реалност на смъртта? Не можеше да се отърси от чувството, че я заобикаля нещо зловещо. От мига, в който беше видяла дрехите на Етел сложени върху масата, думата „саван“ бе затанцувала в ума й. Осъзна, че моментално бе започнала да се чуди с какво ли щеше да бъде облечена тя, когато умреше. Интуиция? Ирландско суеверие? Чувството, че някой се разхожда върху гроба й?

Джек Кемпбъл я наблюдаваше. Той знае, помисли си тя. Усеща, че има нещо повече от дрехите. Майлс беше изтъкнал, че ако блузата, която Етел обикновено е носила с този костюм, е била на химическо чистене, тя автоматично би избрала вместо нея онази, която е била част от тоалета.

Всички доводи, които изтъкваше Майлс, бяха толкова разумни. Той стоеше пред нея, ръцете му бяха на раменете й.

— Нийв, ти не чу и дума от това, което казах. Зададе ми въпрос и аз ти отговорих. Какво ти става?

— Не знам — Нийв се опита да се усмихне. — Виж, беше гаден следобед. Може би трябва да пийнем по нещо.

Майлс се вгледа в лицето й.

— Мисля, че трябва да пийнем нещо силно и после с Джек да те изведем на вечеря — погледна към Джек. — Разбира се, ако ти нямаш други планове.

— Никакви, освен ако не възразявате аз да приготвя питиетата.

Уискито, също като чая у Кити Конуей, временно премахна чувството на Нийв, че я влачи някакво тъмно течение. Майлс повтори онова, което комисарят му беше казал: детективите от отдел „Убийства“ усещаха, че Сиймъс Лемстън е на границата да се признае за виновен.

— Все още ли настояват да прегледам гардероба на Етел утре? — Нийв не беше сигурна дали иска да я освободят от това задължение.

— Да. Не мисля, че ще има някакво значение дали Етел е възнамерявала да замине и сама си е събрала багажа, или, след като я е убил, той е искал да изглежда така, сякаш е заминала за някъде, но ние не оставяме работата недовършена.

— Но нямаше ли да му се наложи да продължава да изплаща издръжката до безкрайност, ако хората си мислеха, че е заминала? Помня, веднъж Етел ми каза, че ако той закъснее с чека, ще накара счетоводителя си да му се обади и да го заплаши със съд. Ако тялото на Етел не беше открито, щяха да го накарат да плаща още седем години, преди официално да я обявят за мъртва.

Майлс вдигна рамене.

— Нийв, процентът на убийствата, извършени в резултат на семейни разправии, е огромен. И не си мисли, че хората са кой знае колко умни. Те действат импулсивно. Стигат до крайности. После се опитват да прикрият следите си. Чувала си ме да го казвам много пъти: „Всеки убиец си оставя визитната картичка“.

— Ако това е така, комисарю, бих искала да знам каква визитна картичка е оставил убиецът на Етел.

— Ще ти кажа каква мисля, че е визитната картичка. Онази синина на челюстта на Етел. Ти не видя резултатите от аутопсията. Аз ги видях. Като млад Сиймъс Лемстън е бил дяволски добър боксьор — има „Златна ръкавица“. Ударът едва не е счупил челюстта на Етел. Със или без самопризнания, бих започнал да търся някой, който е бил боксьор.

— Легендата проговори и ти страшно грешиш.

Джек Кемпбъл седеше на кожения диван, отпиваше „Чивас Ригал“ и за втори път този ден реши да не се намесва в спора между Нийв и баща й. Да ги слушаш, беше като да гледаш игра на тенис между двама равностойни противници. Едва сдържа усмивката си, но, като погледна Нийв, усети нова вълна на безпокойство. Тя все още беше много бледа и черната като въглен коса, обграждаща лицето й, подчертаваше прекрасната й млечнобяла кожа. Беше виждал тези големи черешови очи да блестят от удоволствие, но тази вечер му мина мисълта, че в тях имаше и някаква тъга, която не се дължеше само на смъртта на Етел Лемстън. Случилото се с Етел още не е приключило, помисли си Джек, и то има нещо общо с Нийв.

Той поклати нетърпеливо глава. Шестото чувство на шотландските му предци започваше да се проявява и у него. Беше помолил да придружи Нийв и баща й в прокуратурата на Роклънд Каунти по простата причина, че искаше да прекара деня с Нийв. След като се раздели с нея тази сутрин, той се върна в апартамента си, взе душ, преоблече се и тръгна към Манхатънската библиотека. Там прочете на микрофилм вестниците отпреди седемнадесет години с крещящите им заглавия: „Съпругата на полицейския комисар убита в Сентръл парк“.

Обърна внимание на всички детайли и разгледа снимките на погребалната процесия в катедралата „Сейнт Патрик“. Десетгодишната Нийв с тъмно палто и боне, с потънала в ръката на Майлс; малка ръчичка и с блеснали от сълзи очи. Лицето на Майлс, сякаш издялано от гранит. Редици след редици полицаи. Те сякаш заемаха цялото Пето авеню. Уводните статии, които свързваха гангстера Ники Сепети с убийството на съпругата на полицейския комисар.

Тази сутрин бяха погребали Ники Сепети. Това сигурно отново бе върнало Нийв и баща й към спомена за смъртта на Рената Кърни. Микрофилмите на старите вестници бяха изпълнени с догадки дали Ники Сепети не е поръчал от тъмничната си килия и смъртта на Нийв. Тази сутрин Нийв беше казала на Джек, че баща й се е ужасявал от освобождаването на Ники, защото се тревожел за нея, и че тя вярва, че смъртта на Ники Сепети е освободила Майлс от натрапчивите му страхове.

„Тогава защо се безпокоя за теб, Нийв?“ — запита се Джек. Отговорът дойде в мислите му толкова ясно, сякаш беше задал въпроса на глас. Защото я обичам. Защото я търся от онзи първи ден, когато избяга от мен в самолета.

Джек забеляза, че чашите и на тримата са празни. Стана и посегна към чашата на Нийв.

— Не мисля, че тази вечер трябва да летиш на едно крило.

Докато пиеха вторите си питиета, гледаха вечерните новини. Дадоха репортажи от погребението на Ники Сепети, включително и безстрастното изявление на вдовицата му.

— Какво мислиш? — попита Нийв Майлс тихо.

Майлс изключи телевизора.

— Онова, което мисля, е нецензурно.

Вечеряха в „Ниърис пъб“ на Източна петдесет и седма улица. Джими Ниъри, ирландец с блестящи очи и усмивка на стар елф, се втурна да ги посрещне.

— Комисарю, страшно се радвам да ви видя. — Отведе ги до една от хубавите ъглови маси, които пазеше за специалните си гости. Запознаха Джими с Джек и той му посочи окачените по стените снимки. — Ето го него. — Снимката на бившия губернатор Кери беше сложена на такова място, че да не можеш да я пропуснеш. — Само каймакът на Ню Йорк е там — каза Джими на Джек. — Виждате ли къде точно е комисарят? — Снимката на Майлс беше точно срещу, тази на губернатора Кери.

Беше хубава вечер. Кръчмата на Ниъри винаги бе сборно място за политици и представители на църквата. Хората непрестанно спираха да поздравяват Майлс.

— Много се радвам да те видя отново, комисарю. Изглеждаш чудесно.

— Това страшно му харесва — измърмори Нийв на Джек. — Ненавиждаше болестта си и просто се скри през тази последна година. Мисля, че е готов да се върне в реалността.

Приближи се сенаторът Мойни Хън.

— Майлс, надявам се да оглавиш Агенцията за борба с наркотиците, за Бога — рече той. — Имаме нужда от теб. Трябва да се отървем от тази напаст и искаме ти да се заемеш с това.

Когато сенаторът си тръгна, Нийв вдигна поглед.

— Говореше за „опипвания на почвата“. Толкова ли напреднахте!

Майлс разучаваше менюто. Маргарет, любимата му сервитьорка, се приближи.

— Как са скаридите по креолски, Маргарет?

— Страхотни.

Майлс въздъхна.

— Знаех си, че ще е така. В чест на диетата ми, донеси ми варена камбала, ако обичаш.

Поръчаха вечерята и докато отпиваха вино, Майлс каза:

— Това означава да прекарвам много време във Вашингтон. Означава да си наема апартамент там. Не мисля, че бих могъл да те оставя сама тук, ако Ники Сепети се разхождаше по улиците, Нийв. Но сега смятам, че си в безопасност. Бандата намрази Ники за това, че поръча смъртта на майка ти. Непрекъснато ги притискахме, докато по-голямата част от старата гвардия не влезе вътре при него.

— Значи не вярваш на предсмъртната изповед? — попита Джек.

— За онези от нас, които са възпитани да вярват, че предсмъртното разкаяние може да ти осигури рая, е трудно да видим как някой си отива от този свят с лъжа на устните. Но в случая с Ники ще се доверя на първата си реакция. Това беше жест към семейството му и очевидно те са се хванали. А днес денят и без това беше мъчителен. Хайде да говорим за нещо интересно. Джек, достатъчно дълго ли си в Ню Йорк, за да прецениш дали кметът ще спечели още един мандат?

Докато допиваха кафето си, Джими Ниъри отново спря до масата им.

— Комисарю, знаеш ли, че тялото на Етел Лемстън бе открито от една от старите ми клиентки Кити Конуей? Тя често идваше тук със съпруга си. Страхотна жена е.

— Днес се срещнахме с нея — отвърна Майлс.

— Ако я видиш пак, предай й поздравите ми и й кажи да не ни забравя.

— Може би ще направя нещо по-добро — отвърна нехайно Майлс. — Може би ще я доведа сам.

Таксито спря първо пред жилището на Джек. Докато казваше лека нощ, той попита:

— Вижте, знам, че звучи нахално, но имате ли нещо против да дойда утре с вас в апартамента на Етел?

Майлс вдигна вежди.

— Не, ако обещаеш да бъдеш незабележим и да си държиш устата затворена.

— Майлс!

Джек се ухили.

— Баща ти е абсолютно прав, Нийв. Приемам условията.

Щом таксито спря пред Шваб хауз, портиерът отвори вратата на Нийв. Тя излезе, а Майлс остана да получи рестото от шофьора. Портиерът се върна и застана до входа на фоайето. Нощта се беше изяснила. Небето беше изпъстрено със звезди. Нийв се отдалечи от таксито. Вдигна глава и погледна с възхищение галактиката.

Дени Адлер се беше облегнал на един блок от другата страна на улицата. До него имаше бутилка, а главата му бе отпусната на гърдите. Проследи с присвити очи как Нийв излиза от таксито. Пое си рязко въздух. Нищо не му пречеше да я простреля, а и можеше да избяга, без никой да го види. Бръкна в джоба на парцаливото плетено яке, с което беше облечен тази вечер.

Сега.

Пръстът му докосна спусъка. Тъкмо се готвеше да извади пистолета от джоба си, когато вратата вдясно от него се отвори. От сградата излезе възрастна жена, хванала верижка, която малък пудел дърпаше напред. Пуделът се хвърли към Дени.

— Не се страхувайте от Хъни Бий — рече жената. — Тя е дружелюбно сладурче.

Гневът се надигна в Дени като изригваща лава, когато видя Майлс Кърни да излиза от таксито и да влиза в Шваб хауз редом с Нийв. Пръстите му се насочиха към гърлото на пудела, но той навреме успя да се възпре и отпусна ръка на тротоара.

— Хъни Бий обича да я глезят — окуражи го възрастната жена. — Дори непознати. — Хвърли четвърт долар в скута на Дени. — Надявам се това да ви помогне.