Комар

ГЛАВА 19

Екатерин навъсено наблюдаваше как звуковата тоалетна поглъща обувките й, без дори да се оригне.

— Струваше си да опиташ, скъпа — каза вуйна Вортис, след като забеляза изражението й.

— На тази космическа станция има прекалено много системи за предупреждение при повреда — каза Екатерин. — Ники успя да го направи, когато пътувахме за насам със скоковия кораб. Каква врява се вдигна само! Корабният стюард ни се разсърди.

— Внуците ми биха му видели сметката за нула време, сигурна съм — съгласи се професорката. — Жалко, че няма няколко деветгодишни човечета при нас.

— Да — въздъхна Екатерин. „И не.“ Ники се намираше на далечния Комар и това бе извор на ведра радост, която клокочеше успокоително в някакви тайни ниши на съзнанието й. Но все трябваше да има някакъв начин да саботират една звукова тоалетна, което да задейства някоя лампичка върху контролното табло на техниците по поддръжката и да ги доведе тук. Как да превърне звукова тоалетна в оръжие не беше точно по специалността на Екатерин. „Воркосиган сигурно знае как“ — горчиво си помисли тя. Типично по мъжки — с дни й се мотае в краката, а когато наистина има нужда от помощта му, се намира на четвърт слънчева система от нея.

За десети път опипа стените, провери вратата и огледа подробно дрехите им. На практика единственият запалим материал в помещението бяха косите им. Да запалиш огън в заключено помещение не й изглеждаше много препоръчително, макар да бе възможно последно средство. Пъхна ръце в процепа на стената и ги обърна, оставяйки звуковия очистител да разтвори мръсотията, ултравиолетовата светлина да опече микробите, а въздушния поток да издуха, както си го представяше, малките им трупчета. Извади ръце. Инженерите може и да се кълняха, че тази система е по-ефикасна, но Екатерин и досега смяташе, че старомодното измиване с вода е много по-освежително. А и как ще напъхаш бебешко дупе в това нещо? Екатерин изгледа злобно санитарното устройство.

— Ако имахме някакъв инструмент, какъвто и да било, все щяхме да измислим нещо.

— Носех ворската си кама — тъжно каза професорката. — Нея си я харесвам най-много — цялата дръжка е украсена с емайл.

— Носила си я?

— Беше в ножницата на ботуша ми. Онзи, който хвърлих.

— Оо!

— Ти май си престанала да носиш своята?

— Откакто сме на Комар. Опитвах се да бъда, и аз не знам, модерна. — Изкриви устни. — Чудя се какво ли е културното послание на ворската женска кама. Искам да кажа — да, с нея си по-добре въоръжена от селяните, но не може да се сравнява с двата меча на мъжете. Да не би ворските лордове да са се страхували, че жените им може да ги нападнат?

— Като се има предвид баба ми, възможно е — каза професорката.

— Хм. И баба Ворвейн също. — Екатерин въздъхна и погледна разтревожено вуйна си.

Професорката се бе подпряла с една ръка на стената. Изглеждаше все така бледа и уморена.

— Ако си свършила с опитите за саботаж, мисля, че ще е по-добре пак да седна.

— Да, разбира се. И без това идеята беше глупава.

Професорката се отпусна благодарно върху единственото клекало в малката тоалетна и Екатерин на свой ред се подпря на стената.

— Толкова съжалявам, че те въвлякох в това. Ако не беше с мен… Една от двете ни трябва да се измъкне.

— Видиш ли възможност, възползвай се, Екатерин. Не ме чакай.

— И Суда пак ще разполага със заложник.

— Мисля, че за момента това не е най-важното. Особено ако комарците казват истината за онова грозно нещо навън.

Екатерин провлачи големия пръст на крака си по гладкия сив под и тихичко попита:

— Мислиш ли, че собствените ни хора биха ни пожертвали, ако се стигне до безизходица?

— Заради това? Да — каза професорката. — Или поне… би трябвало. Знаят ли професорът, лорд ревизор Воркосиган и ИмпСи какво са построили комарците?

— Не, или поне вчера не знаеха. Тоест, знаеха, че Суда е построил нещо — доколкото разбрах, почти бяха успели да възстановят плановете на устройството.

— В такъв случай ще разберат — твърдо каза професорката. Сетне не толкова твърдо: — Рано или късно.

— Надявам се, няма да сметнат, че сме длъжни да се пожертваме като в „Трагедията на Девицата от езерото“.

— Всъщност тя е била пожертвана от брат си, както си му е традицията — каза професорката. — Чудя се дали е било чак толкова доброволно, колкото той е твърдял по-късно.

Екатерин се замисли за старата бараярска легенда. Според преданието град Воркосиган Сърло, на Дългото езеро, бил обсаден от силите на Хазелбрайт. Верни васали на отсъстващия граф — един ворски офицер и неговата сестра удържали града до последно. В навечерието на последната атака Девицата от езерото подложила бялото си гърло под меча на брат си, избирайки смъртта пред страшната участ в ръцете на вражеските войници. На следващата сутрин обсадата внезапно била вдигната, благодарение на хитрината на нейния годеник — всъщност един от далечните предци на техния ревизор Воркосиган, чието име носеше известният напоследък граф генерал Селиг — които пратил враговете за зелен хайвер. Хазелбрайт подкарал войската си в бърз марш да отбива друга атака, която съществувала само в пуснатите от находчивия годеник фалшиви слухове. Но било, разбира се, твърде късно за Девицата от езерото. Съчувствието и симпатията на бараярския народ се бяха излели в обилни количества под формата на пиеси, поеми и песни, в които се описваше надълго и широко последвалата скръб на двамата мъже. Като ученичка в началните класове Екатерин беше учила наизуст една от по-кратките балади.

— Винаги съм се чудила — каза тя, — ако нападението наистина се беше състояло на следващия ден и грабежите и изнасилванията се бяха провели по разписание, дали тогава щяха да кажат: „О, правилно е постъпила“?

— Вероятно — каза вуйна й и сви устни.

След малко Екатерин отбеляза:

— Искам да си ида у дома. Но не искам да се връщам в Стария Бараяр.

— Нито пък аз, скъпа. Да четеш за него е вълнуващо и романтично. Хубаво е, че сме живи, за да го четем, обаче.

— Познавам момичета, които копнеят за онези времена. Обличат се в старовремски дрехи и се преструват на ворски дами, спасявани от романтични ворски младежи. Странно защо, но никога не играят на смърт при раждане или на повръщане, докато си издрайфаш червата от червената дизентерия, или на тъкане, докато не ослепееш, не осакатееш от артрит и не умреш от натравяне с боя, или на детеубийство. Е, понякога наистина умират романтично от някаква болест, но незнайно как въпросната болест винаги ги прави интригуващо бледи, извиква дълбока мъка у околните и никога не включва дрисък.

— От трийсет години преподавам история. Човек не може да налее ум в главите на всички, макар че се опитваме. Все пак прати ги на моите лекции следващия път, когато ги видиш.

Екатерин се усмихна мрачно.

— С удоволствие.

За известно време се възцари тишина. Екатерин се взираше в отсрещната стена, а вуйна й си почиваше със затворени очи. Екатерин я наблюдаваше с нарастваща тревога. После хвърли поглед към заключената врата и каза:

— Ще можеш ли да се престориш, че си много по-болна, отколкото си?

— О — каза вуйна й, без да отваря очи — никак няма да ми е трудно.

От което Екатерин заключи, че тя вече се преструва на по-малко болна, отколкото е. Изглежда, този път скоковата болест я беше изтощила повече от нормалното. Сивкавата умора върху лицето й наистина ли се дължеше само на пътуването? Лъчът на зашеметителя можеше да бъде смъртоносен за хора със слабо сърце — имаше ли и друга причина освен объркването вуйна й да не се опита да извика или да се противопостави по някакъв начин на Арози, докато той я заплашваше със зашеметителя си?

— Ъъъ… как ти е сърцето напоследък? — предпазливо попита Екатерин.

Вуйна Вортис отвори рязко очи, после вдигна рамене.

— Долу-горе, скъпа. В списъка съм за ново.

— Мислех, че вече, не е проблем да се отглеждат нови органи.

— Така е, но това не се отнася за хирургическите екипи, извършващи трансплантации. Моят случай не е толкова спешен. След проблемите, които имаше една моя приятелка, реших, че ще е по-добре да изчакам да се отвори местенце в програмата на един от по-добрите екипи.

— Разбирам. — Екатерин се поколеба. — Мислех си… Нищо не можем да направим, докато сме заключени тук. Но ако успея да накарам някой да дойде до вратата, може да се престорим, че ти е много зле, и да ги принудим да ни извадят оттук. След това — кой знае? Не може да стане по-лошо от сега. От теб се иска само да стенеш убедително.

— Готово — каза вуйна Вортис.

Екатерин се зае да блъска по вратата с всички сили и да вика комарците. След десетина минути блъскане и викане ключалката щракна, вратата се плъзна и мадам Радовас подаде глава от безопасно разстояние. Арози стоеше зад нея със зашеметител в ръка.

— Какво има? — попита тя.

— Вуйна ми е зле — каза Екатерин. — Тресе я и цялата е в пот. Може да изпада в шок от скоковата болест, а и сърцето й е слабо, пък и целият този стрес… Трябва да легне някъде на топло и да пийне горещ чай, най-малкото. Да я види лекар, може би.

— В момента не можем да ви доведем лекар. — Мадам Радовас надникна разтревожено покрай Екатерин към отпуснатата върху клекалото професорка. — Другото може да се уреди.

— Някои от нас не биха имали нищо против да си върнат тоалетната — измърмори Арози. — Не е много приятно да маршируваме по коридора до най-близката обществена тоалетна.

— Няма къде другаде да ги заключим — каза му мадам Радовас.

— Ами сложи ги в средата на помещението и ги дръж под око. По-късно можеш пак да ги затвориш тук. Едната е болна, а другата трябва да се грижи за нея, какво толкова могат да направят? Няма да е добре, ако възрастната дама вземе че ни умре в ръцете.

— Ще видя какво мога да направя — обърна се към Екатерин мадам Радовас и отново затвори вратата.

След малко се върна и придружи двете бараярки до едно походно легло и един сгъваем стол в края на товарния док, възможно най-далеч от всички алармени системи. Екатерин и мадам Радовас придържаха залитащата професорка, докато стигне до леглото, помогнаха й да легне и я завиха. Мадам Радовас остави Арози да ги охранява и отиде до донесе чай, след което Арози й връчи зашеметителя и се върна към работата си. Мадам Радовас благоразумно седна на няколко метра от пленничките си. Екатерин придържаше вуйна си през раменете, докато си изпие чая, след което старата дама примигна с благодарност и се отпусна с пъшкане назад. Екатерин изнесе цяло представление — току попипваше челото на професорката, разтриваше студените й ръце и въобще изглеждаше много загрижена. Зае се да приглади разрешената й сива коса и тайно заоглежда товарния док.

Устройството още стоеше върху рамата си на въздушна възглавница, но броят на плъзналите към него енергийни кабели се бе увеличил. Суда тъкмо наглеждаше свързването на един от тях към сложния набор от конвертори в основата му. Някакъв мъж, когото Екатерин не познаваше, стоеше в стъклената контролна кабина и изглеждаше много зает. Като следваше указанията му, Капел начерта прецизни тебеширени линии по пода около устройството. След като свърши, се консултира със Суда, който взе дистанционното управление и отстъпи назад. Повдигна внимателно рамата, придвижи я напред досами външната стена и я приземи точно в тебеширените очертания. Сега рогът беше насочен почти под прав ъгъл спрямо вътрешната врата на големия товарен шлюз. Дали не се готвеха да го натоварят на кораб и да го транспортират до точка, от която да го насочат към възления проход? Или можеха да го използват директно оттук?

Екатерин извади кубчето с холокартата от джоба си. Мадам Радовас изправи стреснато гръб, насочвайки зашеметителя, после видя какво е и се отпусна неспокойно назад, но не понечи да вземе картата от Екатерин. Тя провери местонахождението на доковете и шлюзовете на „Южен транспорт“ — компанията беше наела три съседни товарни дока, но Екатерин не можа да прецени в кой от тях се намират. Триизмерната холопроекция не даваше представа за външната ориентация на станцията, но според Екатерин се намираха от страната на прохода, което означаваше, че шлюзът като нищо може да гледа право срещу него. „Май не ни остава много време.“

Освен рампата, по която бяха влезли, и вратата на тоалетната, имаше още два херметични изхода. Единият очевидно беше обслужващ шлюз, водещ към открития космос, точно до товарния. Другият водеше към някакъв сектор от противоположната страна, навярно с административни офиси, в случай че това наистина беше средният док. През него явно се стигаше до най-близкия обществен коридор. Няколко комарци бяха влезли и излезли през вратата — може би използваха сектора като жилищни помещения. Във всеки случай го използваха много по-често от вратата, през която бяха влезли те. Но пък беше по-близко. Контролната кабина не предлагаше изход.

Екатерин измери с поглед другата вдовица. Странно бе, че различните им житейски пътища ги бяха довели до еднакъв край. Мадам Радовас изглеждаше уморена и съсипана. „Тази история се превърна в кошмар за всички ни.“

— Как смятате да се измъкнете, след като всичко свърши? — от чисто любопитство я попита Екатерин. „И нас ли ще вземете със себе си?“ Определено щеше да им се наложи.

— Това не влизаше в плановете ни — отговори мадам Радовас. — Докато вие двете не се появихте. Жалко. Иначе беше по-просто. Унищожаваме възления проход и умираме. Сега нищо не е ясно, само тревоги.

— Тревоги? И това е по-лошо от смъртта?

— Оставих три деца на Комар. Ако бях мъртва, от ИмпСи нямаше да имат основание да… да ги безпокоят.

Отвсякъде заложници, наистина.

— Освен това — продължи мадам Радовас — гласувах „за“. Не бих могла да направя по-малко, отколкото направи съпругът ми.

— Гласували сте? За какво? И как разпределяте вездесъщите си комарски акции с право на глас в случай на бунт? Трябва да сте взели всички със себе си — ако на Комар беше останал някой, който знае за плановете ви, всичко щеше да излезе наяве при разпитите с фаст-пента.

— Суда, Фоскол, Капел и съпругът ми се смятаха за главните акционери. Решиха, че аз наследявам правото на глас на съпруга си. Изборът беше повече от ясен — да се предадем, да избягаме или да се борим до последно. Гласовете бяха три на един за това.

— Така ли? И кой гласува против?

Тя се поколеба.

— Суда.

— Колко странно — каза Екатерин недоумяващо. — Сега той е главният ви инженер — това не ви ли притеснява?

— Суда няма деца — язвително обясни мадам Радовас. — Искаше да изчакаме и да опитаме пак по-късно — сякаш ще има по-късно! Ако не ударим сега, ИмпСи в най-скоро време ще задържи роднините ни като заложници. Но ако затворим прохода и умрем, ИмпСи няма да има кого да заплашва. Децата ми ще бъдат в безопасност, макар и никога да не ги видя отново. — Очите й бяха пусти и прями.

— А всички бяраярци на Комар и Сергияр, които никога няма да видят семействата си? Откъснати, без дори да знаят живи ли са, мъртви ли са… — „Като моето семейство например.“ — Ще е все едно, че са мъртви. Втора Изолация. — Потръпна от ужас при заливащите я образи на потрес и мъка.

— Ами радвайте се, че сте от тази страна на прохода — сопна й се мадам Радовас, но при студения поглед на Екатерин омекна малко. — Изобщо няма да бъде като във времената на Изолацията. Имате високо развита индустрия в планетарен мащаб и много по-голямо население, което от сто години се захранва с нови гени. Има много други светове с нищожни галактически контакти, които се справят съвсем добре.

Професорката полуотвори очи.

— Мисля, че подценявате психологическия ефект.

— Какво ще си сторят един на друг бараярците няма да лежи на моята съвест — каза мадам Радовас. — Стига никога повече да не го сторят на нас.

— Как… смятате да умрете? — попита Екатерин. — Ще изпиете отрова? Ще излезете през някой от шлюзовете? — „Първо нас ли ще убиете?“

— Предполагам, че вие, бараярците, ще се погрижите за тази подробност, когато се разбере какво е станало — каза мадам Радовас. — Фоскол и Капел мислят, че ще успеем да избягаме или че ще ни бъде позволено да се предадем. Аз мисля, че ще се повтори Клането в Равноденствие. Дори си имаме свой собствен Воркосиган за тази цел. Не ме е страх. — Поколеба се, сякаш размишляваше над собственото си смело изявление. — Във всеки случай съм прекалено уморена, за да ме интересува.

Това Екатерин можеше да разбере. Нямаше намерение да се съгласява гласно с комарката, така че замълча и се втренчи невиждащо в отсрещната стена на помещението.

Замисли се трезво за собствения си страх. Сърцето й се блъскаше в гърдите, да, и стомахът й бе свит на топка, и дишането й беше учестено. И въпреки това тези хора не я плашеха толкова, колкото беше очаквала.

Веднъж — малко след като един от неприятните и необясними пристъпи на ревност на Тиен се бе оттеглил в незнайния фантазен свят, от който бе изпълзял — той съвсем сериозно я бе уверил, че е изхвърлил невроразрушителя си (незаконно притежаван, защото нямаше разрешение от окръжния им васален господар) от някакъв мост и се е отървал от него. Дори не бе подозирала, че има невроразрушител. Тези комарци бяха отчаяни и опасни в отчаянието си. Но тя бе спала в едно легло с неща, които я плашеха повече от Суда и всичките му приятелчета. „Колко странно се чувствам.“

В бараярския фолклор имаше приказка за един мутант, който не можел да бъде убит, защото криел сърцето си в кутия, която държал на таен остров далеч от крепостта си. Естествено, младият ворски герой убедил красивата пленница на мутанта да му разкрие тайната, откраднал сърцето и бедният мутант си получил заслуженото, както си му е редът. Навярно страхът не успяваше да я парализира, защото Ники беше нейното сърце, и то се намираше в безопасност далеч оттук. Или защото за пръв път в живота й отговорността беше изцяло нейна.

На няколко метра от тях Суда отново се приближи до устройството, насочи дистанционното към рамата и промени едва доловимо положението й. Капел му извика нещо от другия край на дока и Суда остави дистанционното на ръба на рамата. После тръгна покрай един от захранващите кабели, оглеждайки го внимателно, докато не стигна до енергийния изход в стената, около който се суетеше Капел. Събраха глави — сигурно ставаше въпрос за слаб контакт или нещо такова, — после Капел извика нещо на човека в стъклената кабина, който поклати глава, излезе и тръгна към тях.

„Ако тръгна да го обмислям, шансът ми ще изчезне. Ако тръгна да го обмислям, дори и мутантското ми сърце няма да ми помогне.“

Имаше ли право да поема толкова голям риск върху раменете си? Това беше истинският страх, да, и той я разтърси до дъно. Не беше задача за нея. Беше задача за ИмпСи, за полицията, за армията, за някой ворски герой, за всеки друг, но не и за нея. „Но тези други не са тук.“ Но, Боже, ако се опиташе и не успееше, провалът й щеше да засегне цял Бараяр, завинаги. И кой щеше да се грижи за Ники, ако за една седмица загубеше и двамата си родители? Единственото разумно нещо беше да чака компетентни мъже да я спасят.

„Като Тиен, така ли?“

— Постопли ли се, вуйно? — попита Екатерин. — Още ли те тресе? — Стана, наведе се над вуйна си с гръб към мадам Радовас и се престори, че подпъхва по-плътно одеялото под професорката, докато всъщност правеше точно обратното. Мадам Радовас беше по-ниска от Екатерин, по-слаба, и с двайсет и пет години по-стара. „Сега“ — прошепна тя в лицето на професорката.

С плавни, но не внезапни движения, тя се обърна, тръгна към мадам Радовас и метна одеялото върху главата й тъкмо когато жената скачаше на крака. Столът се катурна с трясък назад. Още две крачки и успя да я сграбчи и да притисне ръцете й към тялото й. Лъчът на зашеметителя облиза със съскане пода до тях и краката й изтръпнаха. Тя вдигна мадам Радовас във въздуха и я разтърси. Зашеметителят издрънча на пода и Екатерин го ритна към вуйна си, която се мъчеше да стане от походното легло. После блъсна увитата в одеялото комарка колкото може по-далеч, обърна се и хукна към рамата.

Грабна дистанционното управление и се затича колкото я държаха краката към стъклената кабина, потните й боси стъпала пляскаха по гладкия под. Мъжете при енергийния изход се развикаха и хукнаха към нея. Тя не погледна назад.

Заобиколи ъгъла и с един скок взе двете стъпала до кабината. Заблъска като обезумяла по контролното табло на вратата. Сякаш мина цяла вечност, докато тя се затвори докрай по плъзгачите си. Капел почти беше стигнал до стъпалата, когато треперещите й пръсти най-после успяха — при третия опит — да активират ключалката. Капел се стовари с цялата си тежест върху вратата и заблъска по нея.

Екатерин не погледна, не смееше да погледне назад и да провери какво става с професорката. Вместо това вдигна дистанционното и го насочи през стъклото към рамата. Имаше шест бутона и топка с четири лостчета. Този вид координация никога не й се беше удавала. За щастие, сегашната й цел не изискваше прецизност.

При третия опит откри бутона, задвижващ рамата нагоре. Безкрайно бавно тя се надигна от пода на товарния док. Сигурно имаше вградени сензори, които я държаха в равновесно положение. Първите четири комбинации не дадоха резултат. Най-накрая успя да завърти нещото около оста му, после да го блъсне във висящите пътечки отгоре. Чу се гадно стържене. Добре. Захранващите кабели се откъснаха с пукот и заплющяха из въздуха — непознатият мъж се хвърли на пода и едва успя да избегне разхвърчалите се искри. Суда крещеше и се опитваше да скочи върху стъклената стена пред нея. Чуваше го съвсем слабо. В края на краищата, стъклото бе предвидено да издържа на вакуум. Той се плъзна назад и насочи зашеметителя си към нея. Лъчът изплющя в прозореца.

Тя най-накрая успя да извика сензорната програма върху миниатюрното екранче на дистанционното управление. Отмени зададените инструкции и рамата сякаш оживя. Успя да обърне устройството на сто и осемдесет градуса — с главата надолу. Сетне изключи рамата.

От висящите пътечки до пода имаше не повече от четири метра. Нямаше представа от какъв материал е направен огромният рог. Очакваше, че ще трябва да повтори упражнението няколко пъти, преди да го огъне или напука достатъчно, така че Суда да не може да го поправи за единия ден, необходим да забележат нейното и на професорката отсъствие, когато фериботът се върнеше без тях. Вместо това камбаната се пръсна като… като саксия.

Трясъкът разтърси целия док. Големи и малки отломки обсипаха пода като шрапнели. Едно назъбено парче прелетя на сантиметри от главата на Суда, отскочи от стъклото на кабината и Екатерин несъзнателно приклекна. Изключителен материал. Добре че устройството не беше направено от него. В гърлото й заклокочи смях — заливаха я вълни на някакъв кървав воински екстаз. Искаше да унищожи сто устройства. Включи отново рамата и стовари още няколко пъти смачканите останки върху пода, просто защото можеше. „Девицата от езерото отвръща на удара!“

Професорката седеше превита на пода до отсрещната стена. Не бягаше, нито се канеше да бяга. Лошо. Мадам Радовас вече беше на крака и си бе взела зашеметителя. Капел блъскаше по вратата на контролната кабина с дълъг цял метър гаечен ключ, който беше намерил незнайно откъде. Арози, чието лице беше потънало в кръв от срещата с летящо парче от разбития рог, успя да го разубеди преди блъскането му да я е заключило за вечни времена. Суда дотича с комплект електронни инструменти и двамата с Арози изчезнаха под прозорчето на вратата. През ключалката долетяха стържещи звуци, по-зловещи дори от френетичните удари на Капел.

Екатерин затаи дъх и огледа контролната кабина. Не можеше да изтегли въздуха от товарния док, защото и вуйна й беше там. Ето го и комтаблото. Дали не трябваше да започне с него? Не, действията й бяха в правилния ред. Колкото и неадекватна да беше реакцията на ИмпСи, колкото и неподходяща и некомпетентна да беше тактиката им, вече нямаше как да загубят Бараяр.

— Ало, Аварийната служба ли е? — задъхано каза Екатерин, когато видеоплочата се активира. — Казвам се Екатерин Ворсоасон… — Наложи се да спре, когато автоматичната система се опита да я пренасочи към пътнически услуги. Отхвърли „Изгубени и намерени“, избра „Сигурност“ и започна наново, без да е сигурна дали отсреща най-сетне я слуша човек, молейки се съобщението й да бъде записано. — Казвам се Екатерин Ворсоасон. Лорд ревизор Вортис е мой вуйчо. Държат ме като заложник заедно с вуйна ми — комарски терористи при шлюзовете на „Южен транспорт“. В момента се намирам в контролна кабина в един от товарните докове, но те всеки момент ще отворят вратата — Хвърли поглед през рамо. Суда бе надвил ключалката. Херметичната врата, изкривена от усилията на Капел с гаечния ключ, скърцаше и не искаше да се върне в плъзгачите си. Суда и Арози я натиснаха с рамо, изпъшкаха от усилието и тя се плъзна с няколко сантиметра. — Кажете на лорд ревизор Воркосиган… кажете на ИмпСи…

В този момент Суда се вмъкна през отвора, последван от Капел, който продължаваше да стиска гаечния ключ. Задавена от истеричен смях, с обляно от сълзи лице, Екатерин се обърна да посрещне съдбата си.