Компютърна полиция

Пролог

Вашингтон,

окръг Колумбия,

март 2025

Стаята беше без прозорци, като онези, които можеха да се видят в хиляди административни сгради. Светът беше станал напълно виртуален, по желание на обитателите всяка стена можеше да се превърне в прозорец. Обаче присъстващите в тази стая, изглежда, нямаха и най-малко желание да създават дори илюзията за прозорци, а може би не им харесваше самото основно предназначение на прозореца — да се гледа отвън навътре и обратно. Стените бяха голи и напълно слепи, въпреки че излъчваха студена, мека, бяла и равномерна светлина над голямата лъскава, черна маса в средата и над петимата мъже, седнали в единия й край.

Бяха облечени в костюми. Реверите и вратовръзките на някои бяха по-тесни, а на други по-широки, но дори и тези малки указания за възрастта и модните им предпочитания ги правеха съвсем различни един от друг. Иначе вратовръзките на всички бяха в убити тонове, ризите бели или в бледи цветове, без никакви монограми и шарки. Външният вид на тези мъже не ги отличаваше с нищо и те използваха тъкмо тази незабележимост за прикритие.

Беше един часът.

— И така, кога ще е готово? — попита този, който седеше в средата на групата.

— Вече е — отвърна мъжът, седнал най-далеч от него вляво. Имаше младежки вид, стоманен цвят на косата и стоманеносиви очи. — Уредите са в готовност от осемнадесет месеца, укрепват позициите си и се подготвят за състояние на максимална интервенция.

— И никой не е заподозрян в нищо?

— Никой. Изключили сме абсолютно всякаква възможност за изтичане на информация… не че щеше да е кой знае какъв проблем, ако все пак беше изтекла. В тази околна среда цари толкова типичния за нея хаос, че можете да изстреляте тактическа ракета, което ще предизвика много скубане на коси и взаимни обвинения, но нито един що-годе полезен анализ. — Младоликият презрително се изсмя. — Никой не се интересува от анализи. Всички са изцяло обладани от желание за пряко усещане и „преживяване“. Дори когато програмата е в ход, никой няма да има и най-малка представа какво става, докато всичко приключи и стане твърде късно.

Мъжът в средата се обърна към единия от двамата, застанали от дясната му страна. Беше по-възрастен, с остри черти на лицето и гъста руса коса, която беше започнала тук-там да посребрява.

— Как върви работата с хората в Екс? Готови ли са?

Мъжът със златисто-сребристата коса кимна.

— Преди няколко месеца стигнаха максимална икономическа ефективност. Всички проекции напълно имитират реални резултати, ако „реални“ е думата, която ни е нужна. Можем да преместим света като едно нищо. Лостът е готов. Трябва само да изберем мястото, в което да го поставим.

Мъжът в средата кимна.

— Добре. Вашите две секции трябва да си сътрудничат много тясно в тази работа, но вие и без това сте взаимно свързани. Гледайте да изберете подходящото „място“… Когато веднъж започнете, не жалете усилия. Искам всичко да се преобърне с краката нагоре. Тази демонстрация ще се наблюдава от много хора и те ще очакват да видят нещо впечатляващо за средствата, които са отклонили. Извинете. Исках да кажа „вложили“ — другите се усмихнаха, — за да се получат възможно най-добри резултати. Трябва да сте абсолютно сигурни, че позицията на последната игра съответства напълно на предварителния модел. Не искам след това да започне да се говори за „двусмислени резултати“.

Двамата мъже, към които се обърна, кимнаха в знак на съгласие.

— И така — каза мъжът в средата, — обядът с хората от „Токугава“ е в един и половина. Не закъснявайте. Искаме да се покажем на презентацията като екип, а знаете какъв педант е онова нещастно старче, когато стане дума за обноски.

— Ако начинанието успее — обади се един от мъжете, към когото той не се беше обръщал, — вече няма да е нужно да внимаваме с обноските. Той ще трябва да внимава.

Мъжът в средата извърна бавно, преднамерено глава, като кула на оръдие, и вторачи в него очи.

— Ако?

Другият леко пребледня и сведе поглед към масата.

Мъжът в средата продължи да го гледа още няколко секунди, а след това стана. Другите също се изправиха.

— Колата ще бъде тук в един и пет — каза той. — Да приключваме.

Мъжът, който пребледня, побърза да излезе пръв от стаята, следван плътно от единствения, който не беше проговорил. Младоликият със стоманеносивата коса погледна към мъжа в средата, а после последва другите. Вратата се затвори.

Тогава мъжът в средата тихо се засмя.

— Ракета, а? Би било забавно.

Лицето на мъжа със златисто-сребристата коса доби саркастично изражение, когато се обърна, за да последва другите.

— Ами, честно казано, не знам дали подобно нещо би трябвало да ме безпокои. Вероятно ще си помислят, че е някакво необяснимо чудо…