Компютърна полиция

1

Брод на река Артъл, Талерн, виртуален доминион Сарксос,

Месец на зеленината, 13-о число,

Година на дъждовния дракон

Мястото вонеше като пробит отходен канал. Това направи най-силно впечатление на Шел, когато отметна платнището пред входа на палатката и се загледа в залязващото слънце.

Погледна уморено към осветените в червено-кафяво върхове на боровете в гората, прорязана тук-там от дълбоки сенки, към стръмните поляни и бреговете на реката, които днес по обед бяха бойно поле. После за няколко минути си представи съвсем картинно как изглеждаше това място. Строените в прави редици армии, блестящите върхове на копията, разветите от вятъра и огрени от слънцето бойни знамена и предизвикателният зов на бойните тръби, който се носеше над реката, разделяща двете войски — неговата и тази на Делмънд. Последният се бе спуснал с маршова стъпка по пътя, водещ към реката със своите две хиляди конници и три хиляди пехотинци. С типичната си арогантност беше изпратил през реката своя вестоносец Лазурния Алонт. Със същата арогантност Делмънд си бе пробил път през по-малките кралства на Сарксос. Нямаше и помен от уважението, което един военачалник засвидетелства на противниковия. Не предложи двубой между пълководците, за да спести проливането на кръв от войските, пренебрегна и предложението за среща на интендантите на двете армии, които да проучат възможността едната страна да откупи договорите на наемниците в другата войска. Често пъти подобна стъпка обезсмисляше битката, тъй като в резултат на сделката едната страна изведнъж удвояваше числеността си, а другата намаляваше наполовина. Не, Делмънд искаше да завземе малката територия на Талерн, която се намираше на отсрещния бряг на Артъл, нещо повече, той искаше да има битка, искаше да усети миризмата на кръв този следобед, да чуе звука на бойните тръби.

Така че Шел трябваше да му предостави тази възможност.

Нямаше защо да се прави, че не беше изпитал удовлетворение от това. Тактическият подход на Делмънд беше направо обиден. Не изпрати разузнавачи да се запознаят с обстановката и да разгледат предварително бойното поле. Просто се беше изкачил с марш по Северния път до река Артъл, като че ли нямаше от какво да се страхува, и след кратко спиране, колкото за да отправи официално предизвикателство срещу войската, строена на другия бряг, се насочи право към обраслото с трева възвишение в най-далечния край на брега на реката, без да се безпокои, че ще трябва да атакува нагоре по възвишението, върху което противниковата конница вече беше заела позиция.

Делмънд се насочи към Минсар, малък град, разположен на около две мили нагоре по пътя, започващ от брода на Артъл. Явно беше решил, че войската от петстотин конници и две хиляди пехотинци, която Шел беше разположил между брега на реката и пътя към Минсар, е лесно за преодоляване препятствие, още повече че липсата на тесните пряпорци на командващия върху голямото знаме на войската от Талерн показваше, че Шел не е там.

Обаче Артъл беше стара река, издълбала дълбоки проломи, лъкатушейки между покритите с борове хълмове. Тези хълмове криеха много тайни за опитния пътешественик. Множество пътечки, тайни пътища, пътеки, прокарани от ловци и диви животни се виеха из тях, докато реката лъкатушеше помежду им. Пътеките бяха скрити под гъстите клони на борове и ели. Земята под тези огромни стари дървета беше покрита с дебел килим от изсъхнали борови иглички, които заглушаваха звука от всичко, което се движи.

Точно по тази причина изненадата беше пълна, когато основната част от войската на Делмънд — конницата и следващите я пешаци — беше стигнала средата на реката и първите ездачи едва бяха влезли в съприкосновение с разположената горе на възвишението кавалерия на Талерн. Тъкмо в този момент Шел с осемстотин отбрани конници връхлетя върху им от околните хълмове от двете страни на реката и удари по фланговете пехотата на Делмънд, а кавалерията му в тил.

Тя остана изолирана на брега откъм Минсар, а част от нея, която още не беше успяла да излезе от водата, беше изтласкана в тинестите и обрасли с тръстики участъци в отсрещната страна на брода и бе изклана от въоръжените с алебарди пешаци на Шел. Както можеше да се очаква, пехотата на Делмънд се опита да избяга, но пътят й за отстъпление беше отрязан. Конницата на Талерн с Шел начело на единия от четирите й отряда връхлетя надолу изпод прикритието на боровете, обгради я и започна да поваля пешаците като в кървава жътва. За много кратко време битката приключи.

Така разказано, всичко звучи твърде просто, но не е. Достоверното описание на битката изисква да се споменат дългите часове още от преди разсъмване, които Шел прекара в разполагането при пълна тишина на войските си по хълмовете, надявайки се мъглата над реката да не се вдигне, преди хората му да се скрият. Не трябва да се пропуска и смразяващият студ под клоните на боровете преди разсъмване, студ, който караше дъха да излиза като пара, а зъбите да тракат. Само два часа по-късно той бе заменен от задушаващата горещина на необяснимо топлия пролетен ден. Да споменем и ухапванията на насекомите, влудяващите убождания от боровите иглички през туниката и плетената ризница на Шел, докато той се промъкваше от позиция на позиция, за да се увери, че хората му са се разположили точно там, където трябва, за да ги ободри с добре подбрани, окуражителни слова, докато точно той се нуждаеше от окуражаване, но не смееше да го покаже.

Описанието би трябвало да включва и връхлетелия го страх, който разтърси цялото му същество, когато чу дръзкото предизвикателство на медните бойни тръби на Делмънд да долита откъм пътя в най-далечния край на реката и да се приближава към брода. Напрегнатото очакване бе примесено с опасението, че дори и в този момент на Делмънд може да му хрумне да изпрати разузнавачи из боровата гора, но после то бе заменено от смесица от облекчение и гняв, когато той не стори нищо подобно. „Благодаря на Род за малката услуга“, помисли си Шел, а миг по-късно си каза: „По дяволите, за какъв генерал ме мисли той? Ще му покажа аз на този кучи…“

Последният пристъп на страх го връхлетя, когато войската на Делмънд нагази в брода на реката, като продължаваше да надува проклетите си тръби. „Къде си мислят, че се намират, на парад ли?… След два часа ще видят те един парад!“ След това противникът се насочи към най-далечния край на брода към чакащата го на отсрещния бряг войска. Това бяха неговите войни, командвани от младата и нетърпелива лейтенант Ала, която нямаше други заповеди, освен „Не му позволявай да премине! Дръж се!“.

И те се държаха. Моментът беше много критичен. Трябваше да се задържат там без подкрепления и да разчитат на собствените си сили, при това достатъчно дълго, докато стане ясно, че цялата конница на Делмънд се е хванала на въдицата и е преминала реката, за да се изкачи на възвишението, което я поставяше в неудобна позиция. Ако част от силите на врага се забавеха на другия бряг на реката, цялата внимателно планирана тактика на Шел можеше да отиде по дяволите. Но в този момент психологическата нагласа на противника му за битката беше очевидна. Няколкото победи над противници, които не бяха взели нужните мерки и нямаха достатъчно късмет, бяха затвърдили убеждението на Делмънд, че е опитен стратег и тактик, макар Шел да знаеше, че това не е така. Сега той просто трябваше да направи очевидното, да го накара да си помисли, че лесно ще спечели битката, да накара Делмънд да направи стъпката, която му се виждаше най-логична. И той я направи… Дори и тогава, в продължение на много минути Шел се измъчваше от съмнения, но когато малобройният му отряд на отсрещния бряг на реката не отстъпи и посрещна първия удар на Делмънд…

Тогава заедно с отбраните си конници Шел вече можеше да скочи на седлото, да надуе рога, за да даде сигнал за атака, и да поведе ездачите стремително надолу по хълмовете под тропота на копита и търкалящи се камъни. Той удари пехотата на Делмънд, незащитена отляво и отдясно, а противниковата конница, отрязана от пехотата си, попадна в капан, притисната отпред и отзад. Викът „За Шел! За Шел!“ — се изтръгна от гърлата на воините му откъм страната на Минсар. Отчаянието им в миг бе заменено от гняв и триумф и те започнаха да си пробиват път към него, докато той начело на конниците си се вряза в тила на противника, за да се свърже с тях.

Половин час по-късно най-лошото беше минало, въпреки че почистването на бойното поле, както обикновено, продължи до залез-слънце… макар че от него полето не стана кой знае колко по-чисто. Оцелелите противникови войници, които не бяха успели да избягат, бяха събрани като стадо и обезоръжени. Ранените трябваше да бъдат прибрани, а онези, за които можеше да се вземе откуп — поне тези, които бяха открити, преди да вземат мерки, за да не бъдат разпознати — бяха отделени от другите, цената им беше определена, гаранциите взети и бяха пуснати на свобода. Всичко това трябваше да става под контрола на Шел, който с всеки изминал момент чувстваше все по-силна умора.

Сега всичко беше приключило, освен най-важната част, причината, заради която се беше водила битката — пазарлъка с Делмънд. Преди това Шел не беше мислил за този момент и все още се чудеше как той изобщо се беше хванал на въдицата му. Обаче и швейцарците са били изненадани, когато австрийците са допуснали подобна грешка в битката при Моргартен. Делмънд не беше известен като страстен читател и затова бе осъден да повтори големите грешки на пълководците, допуснали ги още преди векове. Затова Шел с основание смяташе, че Делмънд си го беше заслужил напълно.

Навън тръбите уморено даваха сигнал за отбой, с което показваха, че прибирането на ранените е приключило и че сега няма опасност за цивилните — роднини на загиналите, които следваха и двете войски — да приберат телата на близките си. Шел хвърли последен поглед към бойното поле, което потъваше все по-дълбоко в обагрената в розово мъгла, надигаща се от река Артъл. Тя се стелеше над земята и състрадателно покриваше онези, които продължаваха да лежат на нея. След миг той спусна платнището пред входа на палатката, седна на походния стол пред масата, на която беше разстлана картата, и дълбоко въздъхна.

Когато преди няколко години беше водил първата си битка в Сарксос, Шел беше добил представа как би трябвало да изглежда бойното поле след голямо сражение. Над него се развяваше храбро знамето му, а вражеското лежеше в прахта. Сега, когато беше натрупал повече опит от многобройните спечелени и загубени битки, той знаеше, че по тези бойни полета имаше много малко прах. Тази сутрин при изгрева на слънцето възвишението, което започваше от брода, представляваше обширно пространство, обрасло със зелена, подкастрена от овцете трева, цялото осеяно с бели маргарити и малки, току-що цъфнали жълтурчета. Сега, след като беше отъпкано от двадесет хиляди копита и десет хиляди крака, това пространство беше превърнато в кал. Тя беше червена и се залепваше за ботушите с ужасно упорство. Стъпканото в нея знаме на врага се беше превърнало в прогизнал парцал, който не се различаваше по нищо от срутена палатка или от наметало на дребен благородник, простряно, за да предпази собственика му да бъде взет в плен и за освобождаването му да бъде поискан тлъст откуп.

Що се отнася до поразеното от битката поле, Шел винаги се поразяваше от вонята, която се носеше над него на следващата сутрин. Не се учудваше и на това, че съпрузи, съпруги и други роднини на падналите в боя винаги се появяваха, след като той приключеше или по някое време преди разсъмване, за да им бъде разрешено да потърсят телата на близките си. Те знаеха от болезнен опит каква смрад ще започне да се носи над мястото, когато слънцето изгрее и всичко наоколо се нагрее.

Дотогава Шел възнамеряваше да е далеч от тук. Палатката му вече не можеше да го предпази от вонята, която издаваха разкъсаните вътрешности, нито от изпражненията, последица от първото бойно кръщение на смелите, млади войни. Поговорката казва, че войната е ад. Но в момента Шел беше по-склонен да замени последната с друга, по-нецензурна дума. Със сигурност би предпочел миризмата на сяра пред вонята, която се носеше сега.

„Това е само игра“, помисли си той… и направи гримаса, изразяваща погнуса. Създателят на играта, педантичен и съвестен майстор, си беше свършил работата твърде добре и подобни голи твърдения не променяха нищо. Никое действие не можеше да избегне последиците. С настъпването на вечерта въздухът трябваше да стане по-свеж, но не беше. Естествено по-късно, когато Шел се върнеше в Минсар, щеше да има голямо празненство по случай победата му. Там щеше да се събере голямо множество, което щеше да поздрави героите, допринесли за спечелването на битката, щяха да развеят знамената, да надуят фанфарите, бардовете щяха да пеят хвалебствени песни… Но всичко това нямаше да бъде тук. Това място можеше да бъде прочистено само от природата, а дори и на нея щяха да й бъдат нужни няколко месеца, за да го стори. Дори и след като тревата отново позеленееше и маргаритите разцъфнеха, в продължение на години овцете, които щяха да пасат по пасбищата, щяха да се натъкват на саби, върхове на стрели и зацапани останки от черепи.

През лятото поне тревата щеше да бъде по-буйна. Кръвта е изключителен естествен тор…

Платнището пред входа на палатката се вдигна. Вътре надникна един от стражите на Шел, негов стар сподвижник на име Талч. Пълководецът вдигна очи.

— Кога ще пожелаете да го видите, сър? — попита Талч. Беше грамаден мъжага, кавалерист, все още изпоцапан с кал и кръв от работата през днешния ден и Род знае още с какво. Той вонеше, но същото се отнасяше и за Шел, както и за всеки друг на една миля наоколо.

— След около двадесет минути — отвърна Шел и се пресегна през масата за каната с медовина. — Нека първо се погрижа за кръвната си захар. Той каза ли нещо?

— Нито дума.

Шел повдигна окуражен вежди. Делмънд беше известен с това, че обичаше да се хвали, дори и когато губеше, докато продължаваше да се надява, че ще се измъкне от ситуацията.

— Добре. Ял ли си?

— Не още. Ник беше на лов. Ударил е сърна. Сега я дерат. Обаче тук всъщност никой не иска да яде…

— Защо ли им е? Ние също не искаме. Изпрати някой в Минсар, за да им каже да запалят огньове за приготовление на храна пред градските стени. Тази нощ ще лагеруваме там. И кажи на Ала, че сега искам да чуя доклада й.

Талч кимна и спусна платнището. Шел погледна след него и за сетен път се запита дали Талч е играч, или е конструкция, т.е. един от многобройните „допълнителни“ участници в играта. Такива имаше много, защото повечето хора предпочитаха да играят по-интересни роли, а не да са само стражи или следващи войската персонажи, въпреки че знае ли човек. Един от най-великите генерали през 22-те години от съществуването на Сарксос, предводителят на конницата Алейнде, беше прекарал почти две години, играейки ролята на перач сред слугите на Великия херцог Ербин, преди да започне изумителното си издигане във военната йерархия. При всички случаи етикетът в Сарксос повеляваше да не се задава въпросът „Вие играч ли сте?“ Това би развалило цялата магия.

Друго беше, ако даден играч сам ти се разкриеше и след това му благодариш за оказаното доверие. Обаче в Сарксос имаше десетки хиляди играчи, които предпочитаха да останат анонимни както с имената, така и със статута си. Това бяха хора, които се потапяха от време на време във Виртуалното царство за някоя и друга вечер. Други, като Шел, идваха всяка нощ, за да търсят нещо по-така — забавление, вълнение, приключение, отмъщение, власт, или просто да избягат от реалния свят, чиято действителност понякога започваше да им лази по нервите.

Шел отпи голяма глътка медовина и остана така замислен, като от време на време разтърсваше тялото си и се почесваше. В туниката му имаше още от боровите иглички… щяха да изминат дни, докато махнеше всичките. Би предпочел да свърши сутринта остатъка от работата за тази вечер, но не можеше да бъде сигурен каква дяволия щеше да измисли Делмънд, ако разполагаше с време. Дори и от сегашната си силна позиция Шел не можеше да си позволи да пренебрегне репутацията на Делмънд на човек, който умее да се измъква. Майка му, Тарасп от Хълмовете, беше нещо като магьосница, известна с това, че не се обвързваше трайно с никого и минаваше без предупреждение ту към Бялата, ту към Черната магия. От нея Делмънд беше наследил способността лесно да се преобразява, както и опасното си коварство. Беше способен да подпише с едната ръка договор за мир, а с другата да ти забие нож в корема. Веднъж дори беше се опитал да постъпи точно така в палатка, в която трябваше да се договори с един пълководец, който го беше победил в битка. Сред участниците в играта имаше и такива, които се възхищаваха от подобна тактика, но Шел не беше от тях и нямаше намерение да играе нечестно и сега.

Същевременно той не се безпокоеше много, че някой може да се опита да го убие. На основната греда на палатката беше подпрян, изваден от ножницата, дългият му лакът и половина широк меч. Това беше много просто на външен вид оръжие от сива стомана, с леко синкав оттенък. То имаше много имена, както повечето мечове в Сарксос, или поне тези, които ги биваше за нещо. Мечът, който тук повечето хора наричаха „Улилатор“, или „Писъка“, имаше зловеща репутация. Беше известен с това, че можеше да защити господаря си, без дори да се налага той да го държи. Малцина бяха чули свистенето на Писъка и бяха останали живи, за да разкажат за него.

Шел се ослуша, тъй като чу отвън стъпки и глас, който се оплакваше, след което последваха звучни псувни на елстърнски.

— Талч?

Измина кратка пауза, след която главата на стража надникна в палатката.

— Нашият човек започва да става нетърпелив, а? — попита Шел.

На лицето на стража се появи ехидна усмивка и той каза:

— Изглежда, че се чувства засегнат, защото не сме му дали собствена палатка.

— Има късмет, че само достойнството му е накърнено.

— Мисля, че повечето в лагера мислят така. Между другото, сър, Ала иска да я приемете.

— Кажи й да влезе.

— Добре, сър.

Платнището се спусна и после пак се вдигна. Влезе Ала. Когато се движеше, бронята й леко подрънкваше над дългата туника от сърнешка кожа. Сърцето на Шел подскочи, както ставаше от известно време, когато я видеше след сражение. Тя беше валкирия, не в буквалния смисъл, но фигурата й беше такава — едра, силна, но не прекалено мускулеста. Беше изумително руса, а лицето й, обикновено добродушно, можеше за секунди да добие свиреп вид… То беше точно такова по време на битката. Тя също беше от хората, към които Шел изпитваше най-голямо любопитство. Беше ли тя истинска и в реалността, или беше създадена само за играта? И на нея той не би задал подобен въпрос, но в случая с Ала сдържаността му се дължеше не толкова на етикета, колкото на известна нервност. Щеше да се разочарова, ако разбереше, че Ала не съществува в реалния живот, а ако беше обратното, веднага би последвал въпросът: „А ти какво би следвало да направиш?“. Засега той се чувстваше доста добре сам, но си мислеше, че някой ден ще трябва да направи нещо по този въпрос… не изведнъж, а постепенно, а ако и тя искаше да каже нещо — е, тогава…

— Как си? — попита я Шел. — Ходи ли при бръснаря?

Тя седна и направи физиономия, която показваше, че не е имало много смисъл.

— Да… той ми заши раната на крака. Стана бързо. Каза, че до утре ще зарасне. Направи и някои заклинания. А ти как си? Поуспокои ли се вече?

— Какво говориш — каза Шел, — ще трябва да мине поне седмица. Мразя сраженията.

Ала го изгледа учудена.

— Ще трябва да си… Участвал си в твърде много битки. Искаш ли да ти докладвам каква е равносметката?

— Да.

— От нашите сили: сто деветдесет и шест убити, триста и четиридесет ранени, дванадесет от тях в критично състояние. От тези на Делмънд: две хиляди и четиринадесет убити, сто и шестдесет ранени, четиридесет, от които тежко.

Шел тихо подсвирна. Новината за този красноречив успех щеше да се разпространи. Това можеше да охлади за известно време ентусиазма на някои жадни за земи и битки обитатели на Южния континент на Сарксос. Няма да са малко и онези, които щяха да си помислят, че стратегията му е била по-добра от тази на противника. Още повече щяха да бъдат тези, които щяха да си го обяснят с някакво чуло… Това също устройваше Шел.

— Има ли други пленници?

— Има тридесет пехотинци, които не са ранени. Благородниците, които не са ранени, са малко, може би десетина. Почти всички останали благородници са ранени или са загинали в битката. Всички, които не влязат в сметката, изглежда, са избягали, повечето на юг.

— Значи са се отправили обратно към градовете му. Какво им става на тези хора? Да не искат да бъдат избити от конницата?

Ала сви рамене. Тя не си падаше много по политиката. Нейният интерес беше главно към сраженията и яденето, въпреки че за Шел беше пълна загадка и повод за завист какво прави с калориите. За него беше достатъчно само да погледне баница с месо или печен глигански бут, за да напълнее.

— Нещо друго? — попита той.

— Може би ще искаш да хвърлиш поглед на съдържанието в обоза с багажа им — каза Ала, измъкна от туниката си парче пергамент и му го подаде.

Шел го погледна бегло, но докато четеше, челюстта му увисна.

— Какво е това по… Защо му е било нужно всичко това?

— Изглежда, че за тази вечер в Минсар е било предвидено голямо празненство — каза Ала и се протегна лениво, но лицето й доби свирепо изражение. — Скъпи дрехи, подбрани храни и богата плячка за победителите, както и унизяване на победените… обикновената история. Щяха да ни влачат с примки около вратовете, а хората щяха да ни замерват с говежди и свински кокали.

Шел изръмжа.

— Къде ли пък биха могли да ги намерят. Тук има само овце.

— Е, да, така е. Вместо прием в чест на победата и голямо напиване и вместо другите местни владетели да се почувстват твърде изнервени, сега Делмънд остана с пръст в устата, а ние пленихме обоза му.

Шел кимна в знак на съгласие, но продължи да чете изумен описанието на багажа.

— Но това е абсолютна глупост, да мъкнат със себе си тези неща… Не мога да повярвам, че е толкова наивен… сигурно крои нещо. Чудя се какво. С кого напоследък Делмънд си е имал работа, че да има изгода, ако го помислят за тъп или луд?

Ала повдигна вежди.

— С нас.

Той я погледна.

— Да не искаш да кажеш, че нарочно ни е подхвърлил тази победа? Влязъл е в капана, въпреки че е очаквал подобно нещо?

— Той не се безпокои много за живота на хората си, ако това имаш предвид — каза Ала. — Добре е известно.

— Хм. — За момент Шел се замисли върху казаното. „Ще видим. Ако не е искал да заблуди нас“… Облегна се назад и се запита кой от враговете му напоследък би могъл да стои по някакъв начин зад действията на Делмънд. За кого те биха били от полза? „Може би Аргат? Не… прекалено праволинеен е за такова нещо. Елбай? Не, от това, което чувам напоследък, тя се готви да скъса с Аргат… Някои се опитват да разрушат Тройния съюз“.

Шел се замисли върху това, преценявайки различните възможности. Очите му попаднаха върху нещо друго, което стоеше на масата с картата. Беше свит на руло пергамент, от който се носеше лек дим. В момента из целия Сарксос ставаше прегрупиране на съюзите, защото Черният властелин беше започнал деветгодишното си придвижване от оградените си с планини земи, за да завладее окончателно всички територии на Доминиона. Всеки път, когато той се опитваше да го стори, останалите владетели от Сарксос се обединяваха, за да го отблъснат, но последният им съюз не беше така добре организиран, както обикновено. Беше им необходимо прекалено дълго време, за да се обединят… А след поражението си Черният властелин беше започнал по-рано от обикновено следващия кръг от „дипломатически инициативи“. Като че ли този път се канеше да спечели…

Всичко беше доста сложно, но повечето от нещата в Сарксос бяха такива. Точно това правеше играта интересна. През това време Шел трябваше да подходи към Делмънд така, че да не накара враговете му да се нахвърлят веднага отгоре му, особено майка му, която представляваше самостоятелна сила в Доминиона и имаше много връзки, които можеха да причинят неприятности. Трябваше да постъпи с Делмънд по възможно най-справедливия начин, и дори да запази престижа му.

— Мисля, че трябва да го убиеш — каза Ала.

Шел снизходително се усмихна.

— Няма да спечеля много, ако го направя — каза той, но това не беше истинската причина. Даваше си сметка, че Ала също го знаеше. Тя отново го погледна учудена.

— Само си губиш времето с него — продължи тя.

— Ако някой ден човек иска да стане господар на целия Широк Доминион, трябва да се държи коректно както в началото на играта, така и на финала. Нека го наречем просто практика. Има ли още нещо, което да ми кажеш за разчистването на бойното поле?

Ала поклати глава.

— Главният интендант иска да знае кога ще превърнем тези боклуци в пари. Войската започва да става малко неспокойна, усещайки близостта на толкова много злато.

— Не се и съмнявам. Ще започнем да се разплащаме сутринта в Минсар. Утре е пазарен ден. Ще дойдат търговците на злато и скъпоценности от Велатил и с удоволствие ще изкупят плячката ни. Кажи на войниците, че всеки ще получи своя процент от печалбата, а аз ще дам моя дял във войсковия фонд за погребенията.

Ала повдигна вежди.

— Господарю, да не би днес някой да те е ударил по главата?

— Не, просто искам да бъда сигурен, че след няколко седмици ще мога да разчитам на достатъчно доброволци. А сега отворете няколко бъчви от виното, което нашият предвидлив противник носи в обоза си, и го раздайте на войниците. Нека и танцьорките да се поразпуснат, ако естествено имат такова желание.

— Повечето от тях вече достатъчно са се поразпуснали.

— Аха. Кажете им, че са свободни да вървят, където пожелаят. — Шел въздъхна. — Нещо друго?

Ала поклати глава.

— Е, добре — каза Шел. — Талч!

Стражът подаде глава иззад платнището.

— Господарю?

С това обръщение искаше да му подскаже, че Делмънд е отвън.

— Доведете пленника — нареди Шел.

След миг Делмънд влезе наперено вътре между двама стражи. Бяха му свалили майсторски изкованата черна броня, но дори и останал само по трико и подплатен с пух хитон, той беше твърде внушителен. Беше широкоплещест, мускулест и набит, а лицето му беше изкривено от яд. Единственият атрибут към облеклото му, в който имаше нещо необичайно, беше металната халка около врата му. Това беше най-сигурният начин да се запази сегашния образ на някого, който можеше да се преобразява.

Следваше го висок рус, строен мъж, облечен в туника на вестоносец с избродирано отдясно на гърдите голямо синьо куче. Както мъжът, така и туниката му бяха безупречно чисти. Шел забеляза как херолдът побърза да почисти демонстративно прахта от останалия свободен стол при масата.

Делмънд се отпусна, ръмжейки на стола. Херолдът се отдръпна и каза с ненужно висок глас:

— Представям на ваша светлост присъствието на моя господар Делмънд т’Лавирт, Черната одежда, принц на Елстър и Върховен господар на Чакс.

И двете титли бяха верни, но никоя не заслужаваше да бъде обявена с такъв висок глас. Елстър беше страна с толкова много наследници, че в нея имаше дузини принцове, а Чакс беше малка, но гъсто населена област от Сарксос, известна най-вече с горите си от желязно дърво, леките си червени вина, стратегически важното си положение при сливането на две големи реки и това, че веднъж на две седмици ставаше притежание ту на един, ту на друг участник в играта. Обаче Делмънд беше станал владетел на Чакс случайно… факт, който много забавляваше някои от опитните и изтъкнати играчи в Сарксос. След като я беше спечелил благодарение на много погрешна бойна тактика на негов противник, Делмънд се перчеше с това из кралствата и се представяше за по-важен, отколкото всъщност беше.

Понякога това се случва с новите играчи — потръгва им твърде рано. Постепенно те укрепват позициите си и се превръщат в сила, с която другите трябва да се съобразяват. Много често обаче ги сполетява точно толкова лош късмет в дипломацията или в битка, че те изгарят и напускат играта. Има и случаи, когато стават така досадни на другите играчи, че понякога най-различни сили се обединяват, само за да унижат по най-красноречив начин подобни парвенюта. Засега Делмънд не беше стигнал тази фаза, но беше на път да го стори.

Шел погледна към вестоносеца и после към Ала, а тя обяви, без да повишава глас:

— А това е Шел Предпазливия от Талерн и Ирдейн — свободен лидер на свободен народ, който днес ви победи в битка. Сега ние ще диктуваме условията.

Херолдът Лазурният Алонт направи такава гримаса на отвращение, сякаш някой му беше предложил да говорят за човешката пот.

— Чуйте сега какво ще каже Върховният господар на Чакс…

— Той няма да каже нищо — прекъсна го Ала, — докато победителят не свърши това, което има да казва и не посочи условията, при които би приел вашата капитулация.

Лазурният Алонт настръхна.

— Първото изискване на господаря ми е да покажете уважение към войската му, тази страхотно въоръжена и могъща армия, с която днес преминахме през такива трагични премеждия…

— Извинявай — прекъсна го Шел. — Лазурни Алонт, днес ти участва ли в битката? Не мисля, че си се бил, защото не изглеждаш като всички останали тук и не вониш като нас. Така че можеш просто да пропуснеш това „ние“.

— Хм. Трябва да помним, че никой не може да устои сам срещу големите сили на Черния властелин. Ако ние не се държим заедно, тогава всички ще…

— О, моля те, остави Бен Франклин настрана — прекъсна го Шел. — Що се отнася до останалото, е, Черен или не Черен властелин, все едно.

Очите на Делмънд се разшириха. Отвори уста и пак я затвори.

— Хайде, сега да бъдем реалисти — каза Шел. — Няма защо да се правиш на изненадан, защото ти самият продаде договора си със Силите на мрака и премина на свободна практика веднага след като ти се отдаде такава възможност. Тази твоя стъпка беше доста странна, но едва ли е нужно да ти го казвам сега, въпреки че навремето всички те предупреждаваха. Дори и майка ти. А сега си застанал тук с надеждата, че от тъпотия, т.е. от добро сърце, ще бъда снизходителен и ще съблюдавам военните норми и ще те измъкна от кашата, в което си се набутал… — Той отпи голяма глътка медовина. — Имам новина за теб. Според нормите за водене на война в Сарксос мога да постъпя както намеря за добре с пленник, за когото не съм взел откуп. Този следобед моите магьосници установиха контакт с всички страни, които евентуално биха проявили интерес. Между другото не можаха да се свържат с майка ти. Нейните помощнички им казаха, че това й бил ден за миене на косата. Не се получиха предложения да бъдеш откупен, дори и след като намалихме цената. Съжалявам. Така че ако утре до този час няма предложение, в което искрено се съмнявам, мога да постъпя с теб както намеря за добре.

Шел се облегна назад и се загледа за миг в чашата си с медовина. Ала наблюдаваше Делмънд, без да мигне и се усмихваше като котка, която очаква на коя страна ще побегне плъхът. След това Шел заговори отново:

— Мисля, че би ми доставило голямо удоволствие да те пратя на вечна служба в робските мини на Орон, Господаря на Дългата смърт. Ето виж, този следобед той ми изпрати писмо, в което ме уведоми, че с удоволствие ще те приеме.

Шел се пресегна през масата и побутна с върха на ножа си димящия пергамент, като мислено му се прииска мастилото, с което беше изписан, да престане да пуши. Получи се точно обратното и той се уплаши, че посланието ще подпали нещо ценно по масата.

— Това не е предложение за откуп, а оферта да те купи. Във Виртуалния доминион Сарксос има поне двеста генерали, лордове и графини, както и по-дребни благородници, които горещо биха ми препоръчали да приема предложението. Обаче аз не обичам много робството. Моят интендант ме посъветва, че ще е много по-добре да ти отнема всичко ценно и да те пратя да просиш по пътищата, за да могат селяните, на които си изгорил нивите и си унищожил добитъка, да те замерят с фъшкии, когато минаваш.

Делмънд видимо потръпна.

— За теб ще е повече от полза да вземеш в плен армията ми, а мен и имуществото ми да върнеш у дома с подходящ ескорт.

— Какво каза? — Шел мушна пръст в ухото си и го завъртя. — Мога да се закълна, че те чух да твърдиш, че имаш армия. Онази жалка сбирщина от подобие на войници с бръснатите глави, която държим в ограденото с колове място за добитъка, онези двеста души със смъкнати задници, без коне и оръжие, тази ли армия имаш предвид? Ох…

За Делмънд отдавна се говореше, че няма чувство за хумор. Сега Шел се увери, че е така.

— Не тази армия — побърза да каже Делмънд. — Другата ми армия.

Шел гръмогласно се засмя.

— Извинявай — каза той. — Ако имаш армия някъде другаде, в което се съмнявам, тя вече не е твоя. Не и след като се разпространи новината за това, което се случи този следобед.

Той много се надяваше да е така. Беше доста вероятно Делмънд да има и друга войска… но днес Шел не бе склонен да приеме подобна възможност.

— Дори и да имаш друга армия, за какво ми е притрябвала, като имам предвид от какво качество са войниците ти? Ако „качество“ е най-подходящата дума.

— Тогава земя.

Шел въздъхна.

— Не ми трябват земите ти. — „Всъщност не е точно така“, помисли си той, но сега не беше моментът да обсъжда личните си амбиции с Делмънд. Днешната битка беше част от дълга поредица начинания, обсъждани с двама генерали от Сарксос, на които Шел имаше доверие… е, дотолкова, доколкото човек можеше да има доверие на някого от играчите в Сарксос. Обикновено то не беше много голямо. Ако нещата се развиеха добре, през следващите няколко месеца Шел щеше да вземе със сила земите на Делмънд и всички в Сарксос, включително и хората, които ги населяваха, щяха на драго сърце да приемат промяната. Сега обаче Шел каза: — Не, благодаря. Интересува ме много повече преносимото ти имущество, което ти заслужаваш да загубиш. Не мога да си обясня защо носиш със себе си тези боклуци, освен, разбира се, с това, че си доста разглезен, за да ядеш обикновената войнишка храна като всички останали. Половин акър брокат за палатка, половин тон златни съдове за храна, дузина брони за официални случаи и цяла бригада танцьорки.

— Не можеш да ми отнемеш тези неща! От незапомнени времена те са част от покъщнината ми…

— Делмънд, аз вече ги взех. Днес ти загуби битката. Не си ли го забелязал? Освен това си откраднал девет десети от всичкото това имущество преди година и половина от Елансис от Ширхолц. Ти превзе замъка й, когато там беше само нейният малък брат, младият Лендгрейв, с недостатъчни сили да го защитава. Много долно от твоя страна, Делмънд, да откраднеш семейните сребърни прибори от деветгодишно момче. Не се учудвам, че не си оставил всичко това вкъщи. Страхуваш се някой да не постъпи по същия начин като теб. Този път обаче не си си направил добре сметката, защото сега всичко това е военна плячка, тъй като е била завладяна честно и открито на бойното поле. Ако я беше оставил в дома си, никой нямаше да я докосне. Но Елансис много ще се зарадва, ако й бъде върнато Окото на Аргон. Това значи в нивите на Ширхолц отново да поникне нещо през тази година, а Талерн да има двама силни съюзници, които от изненада ще повдигнат вежди дълги от тук до Морето на залеза. Това също си го заслужил. Не мога да повярвам, че си дръзнал да откраднеш такова нещо. На всички е известно, че Тъмночервеният смарагд носи разорение на всекиго, който се докосне до него, освен на господарите на замъка Лендгрейв. Не ми казвай, че майка ти те е подучила да сториш и това.

Върху лицето на Делмънд се изписа пълно недоумение. Шел се замисли за момент и прехвърли тази част от разговора във файл: „Майки/мащехи, злобарки, да се пристъпва много внимателно към тази тема“.

— Така — каза той. — Междувременно ще се отнесем с нужното уважение към оцелелите в битката благородници от твоята армия и ще поискаме нормалния за такива случаи откуп. За щастие, за тях имаме доста предложения. Оцелелите в сражението твои пехотинци ще работят принудително един месец в Минсар като обезщетение за щетите, които нанесоха на земите на Талерн, а след това ще бъдат освободени. Кой знае, след това някои от тях могат да пожелаят да останат. Изглеждат ми доста недохранени.

Ти обаче ще получиш храна тази вечер и утре сутринта. След това ще ти дадем полагащия ти се мех с вода и торба с хляб и месо, а един конник ще те съпроводи на десет мили навътре в твоите земи, за да можеш оттам да поемеш пътя за дома. Може би до средата на лятото ще стигнеш там, ако не се мотаеш. Между другото металната яка ще остане на врата ти. Ако полетиш обратно към дома, преобразен като птица или прилеп, няма да имаш време да размислиш върху грешката, която си допуснал — продължи Шел.

Лицето на Делмънд стана моравочервено. Той пое дълбоко въздух и изрече ужасни неща по адрес на цялото родословно дърво на Шел. Тъкмо беше започнал да навлиза във форма, когато откъм подпорната греда на палатката се чу някакъв слаб, подобен на стон шум. Писъкът леко потрепваше. Само толкова, колкото да се види, че стоманеното острие започва да се раздвижва, като че ли дишаше, а писъкът ставаше все по-силен. Приличаше на звука, който издава котарак, когато иска да изплаши някого, само че този звук беше по-силен и заплахата тенденциозна, като гласа на майка ви, когато иска да разбере защо се бавите толкова дълго в банята, и то при заключена врата.

Делмънд рязко пое въздух и млъкна.

— Мисля, че трябва да внимаваш какво говориш — посъветва го Шел. — Писъкът има навика да се измъква от палатката ми нощно време и да ходи по свои работи. Не бих казал, че са напълно законни, защото невинаги са такива, но след подобни случаи винаги плащам погребенията.

Сега вече Делмънд не смееше да помръдне.

— И така всичко е решено — каза Шел. — Лазурни Алонт, като пълноправен хералд на Доминиона, кажи дали това решение е законно?

— Законно е — отвърна херолдът, като гледаше леко изнервен своя работодател.

— Чудесно. Сега вече мога да изслушам потърпевшия, ако има някакви възражения.

Отначало на Делмънд не му достигна въздух, после не му идваха думи, но накрая се съвзе и изкрещя:

— Нищо подобно нямаше да се случи, ако чудото не беше на твоя страна! Вие не се спуснахте по хълма срещу нас на коне, а върху дяволи! Ще разберем откъде можем и ние да се снабдим с такива демони и след това ще ви размажем…

— Повечето от тях са от Алтарн — отвърна спокойно Шел. — Там има хубава, малка конеферма. Аз съм собственикът. Направихме кръстоска между нашия черен Делверн и планински попита. Носи се слух, че има и още някакъв примес… вероятно от коза. Не мисля, че ще ти провърви много с тях, Делмънд. Те хапят, просто трябва да се примириш с това… защото най-вече духът им прави стъпките им така уверени.

— Духове! — изкрещя Делмънд и се обърна към Лазурния Алонт. — Чу ли това? Той призна, че са били духове, т.е. вещици!

Лазурният Алонт погледна крадешком към Шел — лицето му изразяваше пълна безпомощност, но господарят му не го видя, а това накара Шел да се запита дали в някой по-далечен момент да не предложи на човека работа.

— Хм — обърна се Шел към Делмънд. — Подобна реакция не е типична за теб. — Работата, изглежда, загрубява.

Лицето на Делмънд стана още по-тъмночервено. В Сарксос намеците за „реалния живот“ отвън на някой играч не се считаха за кой знае каква проява на тактичност. В края на краищата играта трябваше да служи за отмора от външния свят, за място, където играчът можеше да се освободи от напрежението и ежедневието си и да изпита нещо по-значимо и екзотично в компанията на други, които се стремяха към същото. Но в Сарксос ставаха много неща, които бяха извън правилата, факт, който създателят й очевидно приемаше за показателен, че играта се развива в правилна посока, че това място става все по-близко до реалността, че човек се чувства по-близко до това, което е в действителност, че всичко е по-близо до реалния живот. Освен това самият Делмънд беше нарушил доста правила в тази битка. Да смениш изцяло позицията си също е честна игра, помисли си Шел.

— Е, добре. Всички въпроси са решени. Талч?

Стражът подаде глава.

— Изведи го навън и го нахрани. След това го заключи в една от каруците от обоза, докато се придвижваме. Не в негова, а в наша каруца. Бог знае какви малки изненади е монтирал в своите. Просешката му торба да е готова за сутринта. Не е нужно да бъдем чак толкова стиснати. Пусни вътре и буца кораво сирене.

Треперещ от гняв, но без да каже дума, Делмънд бе изведен навън. Лазурният Алонт се спря на входа на палатката и каза:

— Ако позволите, бих ви дал един съвет…

Шел кимна.

— Не е много безопасно да обиждате майка му. Ако синът й пострада по пътя, вашата игра също може да тръгне на зле.

За момент Шел не каза нищо.

— Дръзко казано — отбеляза накрая той. — Освен това може и да си прав. Ще имам предвид предупреждението ти, Лазурни Алонт.

Херолдът се поклони и се измъкна от палатката.

За момент Шел остана неподвижен, като хапеше замислен устната си.

— Този момък ми се струва прекалено гъвкав — каза Ала, изправи се и се протегна.

— Може би. Хайде — подкани я Шел и също се изправи. — Нека товарачите да разтурят тази палатка, а ние да поемаме пътя към Минсар, за да вечеряме. Днес свършихме добра работа.

Ала кимна и излезе от палатката.

След малко Шел също излезе навън в здрача и повървя малко в червената, лепкава кал, опитвайки се да намери по-твърдо място. Най-после откри едно, което по някакво чудо не беше превърнато в кал от хилядите копита. Погледна на юг към първата луна — по-малката, която плуваше над мъглата.

Обърна се на север към Минсар, който се виждаше между покритите с гори хълмове. На лунната светлина устремените нагоре върхове на боровете бяха малко по-бледи от останалите клони — по-светло сребро, контрастиращо с по-тъмното сребро и напълно черните сенки, хвърляни от дърветата. На Южния континент беше настъпила пролетта и на дневна светлина се виждаше истинският цвят на върховете на иглолистните — свежо бледозелено. На други места пък можеха да се видят бледозелените, разтварящи се пъпки на дъбове и кленове — всичко блестеше в новата си премяна. Сутрин полята бяха изумителни. Наред с жълтурчетата, подаващи се в тревата, и белите маргарити на Южния континент, които се появяваха, след като снегът се стопеше, имаше и друга белота — тази на новородените агнета, които подскачаха на неустойчивите си крачета, осветени от пролетното слънце, изумени и същевременно радостни, че са живи. Тъкмо затова, когато ти кажат, че някой като Делмънд е приближил границите на страната ти и се кани да я премине и да превърне всичко в кървава каша — селцата, хората, агнетата и маргаритите, изобщо всичко, което има значение за теб, а и много неща, които до този момент не си считал за толкова важни, тогава ставаш непреклонен и се изправяш в защита на тези места.

Преди време, за негова голяма изненада, Шел беше започнал да прави тъкмо това. Той рядко беше виждал маргарити, освен в цветарския магазин надолу на неговата улица и никога не беше зървал агне, освен на части, увити в пластмасови опаковки на щанда за месо в супермаркета. Обаче в Сарксос беше разбрал какво означават цветята и добитъкът за селяните, за дребните фермери и земевладелци, между които се движеше. И когато за първи път се „установи“ и превърна тази част на Сарксос в свой дом, далечен от другия, а някой в Доминиона идваше с намерение да посегне на добитъка и да унищожава хора и маргарити, при това не от необходимост, а по политически съображения, Шел си каза: „Тая няма да я бъде“ и започна да събира войска.

Сега му се струваше, че първата битка беше много отдавна… както тя, така и последвалите я проблеми, свързани със „спасяването на родината му“ за първи път. В армиите, независимо от това колко са малки, а неговата беше тъкмо такава, се развиваше достойната за съжаление тенденция да им се плаща. Ако заплатите на войниците закъснееха, те отиваха другаде или се обръщаха против теб. Шел беше намирал начини да им плати, понякога от собствения си джоб, и затова си беше спечелил репутацията на ексцентрик сред другите генерали и владетели в Сарксос.

След това дойде проблемът с местните владетели на „неговата страна“, обезпокоени от активността му в тези земи, за които те от много време нехаеха. Тези властелини гледаха, и то с основание, на Талерн като на своя собственост. На тях не им харесваше, че някой събира войска, за да я защитава без тяхно разрешение. Това несъгласие продължи близо година, докато владетелите не разбраха, че борбата против Шел не ги води доникъде и че цената, която той им предлагаше, за да ги купи, всъщност беше добра. След този момент до голяма степен той беше оставен на мира… освен от такива като Делмънд. Когато подобни хора се появяваха на границите на Талерн, Шел правеше всичко възможно да ги възпре, защото беше влюбен в това място. Знаеше, че подобно нещо винаги крие опасности. Обичаш ли, винаги съществува вероятност да бъдеш наранен.

Някои рани обаче си го заслужаваха.

Шел остана още малко на това място, за да подиша чист въздух и да погледа луната, след което каза:

— Тук играта свършва.

Изведнъж всичко около него придоби абсолютно застиналия вид на фотография или холограма.

— Опции — каза гласът на сървъра, който контролираше „рамката“ на виртуалния експеримент. — Да продължите: да запаметите: да запаметите и да продължите.

— Запамети — нареди Шел. — Равносметката, моля.

— Запаметено. Равносметка за Шел Предпазливия — чу се гласът на главния компютър на игрите, докато застиналата картина на екрана започна да се разтваря в синия цвят на монитора. — Равносметка от предишната игра: четири хиляди осемстотин и шестнадесет точки. Резултат от сегашната игра: петстотин и шестдесет точки. Всичко: пет хиляди триста седемдесет и шест точки. Проверка?

— Без проверка — отвърна Шел.

— Потвърждавам приетата равносметка; без проверка. Сега ли ще прочетете очакващите ви съобщения?

— Запамети ги за по-късно — нареди Шел.

— Прието — отвърна гласът на главния компютър. — Моля, въведете личния си код за запаметяване на този резултат в директория „архив“.

Шел натисна два пъти клавиша на мишката, за да извика на екрана личния код на компютъра си. Това беше „подписът“, който безпогрешно удостоверяваше за главния компютър, че това е неговият резултат от играта. Подписът беше сложен и прекалено труден, за да бъде подправен от някой негов противник. Част от него се променяше при всеки сеанс. Тя се комбинираше с втората част, която оставаше постоянна в компютъра му. Имаше и трета част, която се пазеше в главния компютър за Сарксос. Шел кимна, когато компютърът прие неговото „запаметяване“.

— Запаметяването потвърдено — каза гласът на компютъра. Шел премигна, осъзнавайки за първи път, че гласът много прилича на този на Ала. — Тази част от играта Сарксос приключи. Сарксос е патентована от Кристофър Родригес, 1999, 2000, 2003 — 2010 и следващите години. Всички права запазени за цялата Вселена, както и за всички други Вселени, които могат да бъдат открити.

След това всичко изчезна. Шел отново се озова в стаята, натъпкана с книги, дискети и с всичката останала покъщнина, включително огромното кресло, заемащо повечето място в помещението, в което ставаше връзката на имплантираното устройство с домашния му компютър. Шел седеше в креслото и се прозяваше истински, а не виртуално в шест часа сутринта в апартамента си в Синсинати. Бледата светлина на настъпващия ден вече се процеждаше през спуснатите завеси и плътта му започна да се оплаква след прекараната в битка дълга нощ. Тялото му се беше вдървило и го болеше навсякъде. Апаратурата беше нагласена така, че да дава по няколко пъти на час нареждане на мускулите да се свиват и разпускат, но понякога тези рутинни движения не бяха достатъчни, за да се разнесе натрупалата се в големите мускули млечна киселина, когато човек е изложен на стрес. Поради това някои дългогодишни редовни играчи се принуждаваха да вдигат тежести и да правят постоянно сериозни физически упражнения. Може и да е вярно мнението, че хората, които прекалено дълго сърфират във виртуалното пространство, са слаби и отпуснати, но играчите от Сарксос бяха в забележителна физическа форма. Едва ли бихте могъл да се борите достатъчно добре, за да спечелите едно кралство, ако тялото ви не ви помага в играта.

Междувременно неговото тяло казваше нещо съвсем конкретно. КОРНФЛЕЙКС! — крещеше то. — КОРНФЛЕЙКС И МЛЯКО!

Шел се изправи, протегна се и се захили при мисълта, че трябва да хапне нещо, както и от спомена за лицето на Делмънд, когато беше разбрал, че няма да се отърве с непокътнато имущество само за да се угоди на майка му. „Тарасп от Хълмовете“, помисли си Шел, докато си търсеше ключовете. „Как да постъпим с вас, госпожо? Та вие сте заплаха дори за собствената си плът и кръв. Ще трябва да поговоря с вещиците за това…“

Сложи си по-малко измачкана риза с къси ръкави, заключи апартамента и се спусна по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, докато излезе на улицата в изключително добро настроение. Въпреки че беше събота, нямаше да бъде свободен. Нощната смяна в болницата започваше в три и половина. Това щеше да бъде още една вълнуваща нощ, която щеше да прекара във вземане на кръв и събиране на лабораторни проби от около стотина пациенти, всеки от които направо го ненавиждаше. И въпреки това, когато той влезе в денонощния магазин за корнфлейкс и мляко и си побъбри десетина минути с Я Чен, нощната продавачка, преди да й изтече смяната, сърцето на Шел преливаше от радост. „Каква страхотна кампания. Каква страхотна битка. Нямам търпение да започна да се занимавам с проблемите, произтичащи от това, което стана“…

През целия обратен път от номер 7 до номер 11 той кроеше планове… мислеше си с кои играчи трябва да се консултира. Продължаващата заплаха от Черния властелин не му излизаше от ума. Какво ли точно целеше той с предложението си да „купи“ Делмънд? Сумата беше три пъти по-голяма от нормалната цена за откупа. Освен ако това не беше някаква тайна уговорка между майката на Делмънд и Черния. „Тя е способна на такова нещо“, каза си Шел, докато изкачваше тичешком стълбите. „Като змия е. Всъщност дали първообразът й не е на змия? Сигурно е някоя“…

Той се спря на площадката пред апартамента с ключове в ръка и се загледа във вратата. Тя беше леко открехната. „Не може да съм я оставил отворена“.

Внимателно отвори вратата и надникна вътре.

Сърцето му се сви. Някой беше влизат тук. Някой е влизат и… е претърсвал помещенията.

Запристъпва бавно напред, като едната му половина се питаше дали натрапникът е още вътре, а другата нехаеше, защото в далечния край на всекидневната, където бяха бюрото му и интерфейса1 беше настъпило истинско бедствие. Бюрото беше преобърнато с краката нагоре. Компютърът лежеше на една страна, основната кутия беше отворена, чарковете й се виждаха навсякъде. Мониторът беше разбит, цялата му система беше унищожена.

Естествено Шел отиде направо при телефона и се обади на застрахователната компания. Разбира се, след време те щяха да платят, за да си купи нова система. Но те не можеха да направят нищо за дисковото му запаметяващо устройство. Когато в понеделник занесеше харддиска си в магазина, Шел щеше да разбере, че той е бил форматиран и тогава щеше да загуби всякаква надежда.

Преди да излезе, не беше дублирал файловете си в директорията „извънредна ситуация“. Най-лошото беше, че не беше дублирал преносимите си кодове, сложните и абсолютно незапомнящи се кодове, които в комбинация с кодовете, запаметени в главния компютър на игрите в Сарксос, му даваха достъп до неговия герой и историята му.

Измина доста време, преди да престане да изпитва желание да си удари главата в стената заради глупостта си. Щяха да минат седмици, докато се измъкне от кашата, в която се беше забъркал, защото хората, свързани със Сарксос, бяха маниакално предпазливи, щом станеше въпрос за тяхната сигурност. О, след време той щеше да успее да влезе отново в играта. Щеше да предаде резултатите от последното си запаметяване в дистанционния дублаж (като много съвременни компютърджии, той имаше абонамент в службата „Запаметяване — живот“ — фирма, която пазеше в друг сайт дубликати на запаметените му файлове), както и копия на преносимите кодове, които са били използвани при последното запаметяване. Фирмата щеше да сравни последните му запаметени файлове в директория „архив“ с тези, които пазеше при себе си, щеше да провери валидността на положението му в реалния свят и виртуалната му самоличност и след време отново щеше да му издаде нова парола, за да може да се върне в играта.

Но дотогава нямаше да може да се скита из зелените поля на Талерн. Би могъл да стигне до Сарксос чрез една от евтините „въвеждащи програми“, които се продаваха на хора още не решили дали да се заемат сериозно с играта. Той обаче нямаше да може да се върне в нея като Шел, докато не получеше нова парола, а дотогава кампанийният сезон за тази година ще е приключил. Две години най-щателна предварителна подготовка за тазгодишната кампания, две години, изминали в кроене на планове с други играчи — всичко щеше да отиде по дяволите. Някои от хората, с които Шел беше замислял тези планове, щяха да побеснеят. Можеха да не пожелаят да имат нещо общо с него в бъдеще, независимо от факта, че той нямаше вина за случилото се. Други, на които той щеше да липсва, щяха да сключат нови съюзи.

Ами какво щеше да стане с Ала? Ако тя реално съществуваше, беше напълно възможно да се отдръпне поради липса на партньор, с когото да работи, а дори изобщо да излезе от играта. Ако не беше истинска, героите, създадени в процеса на играта, които не са за постоянно, често ги „отзоваваха“ — по-приемлива дума за „изтриваха“. В крайна сметка Сарксос беше едно икономическо предприятие, което не можеше да си позволи да държи неизползвани ресурси. Възможността Ала да престане да съществува поради неговото отсъствие го обезпокои дори повече от провала на кампанията му.

Цялата ситуация беше направо вбесяваща. Но това бяха някои от опасностите, съпроводени с играта, и Шел не можеше да направи абсолютно нищо.

Разбира се, той започна отново. Не беше от хората, които лесно се отказват. Това бе и първата причина, накарала го да стане играч в Сарксос. Обаче докато бавно възвръщаше своя виртуален живот и (след като най-после му издадоха нова парола) възстановяваше доверието в героя си, един много важен въпрос остана без отговор:

„Защо мен? Защо?“

Беше седем и половина сутринта няколко дни по-късно. Мегън О’Мали беше в кухнята, ровеше из шкафовете и мърмореше:

— Не мога да повярвам, че пак нямаме нищо…

Това, че имаше четирима по-големи братя, години наред й беше създавало много проблеми, но най-лошият беше, че никой от тях не се наяде или поне така изглеждаше. Идваш на закуска с намерение да мушнеш нещо набързо, преди да тръгнеш на училище, и намираш кухнята празна като реколтата на страна от Третия свят, след като е била опоскана от скакалци. Когато братята пораснаха достатъчно, за да постъпят в колеж, поне тези, които успяха да го сторят, Мегън се надяваше, че положението ще се подобри. Но вместо това стана по-лошо. Майк и Сийн започнаха да ядат повече, за да компенсират това, което вече не можеше да бъде изядено от Пол и Рори, които отсъстваха. Номерът да се скрие храна от двамата, които учеха наблизо в университета в Джорджтаун, успяваше само понякога, и то обикновено, ако храната не беше по вкуса им. За нещастие съвсем малко неща за ядене влизаха в тази категория. За известно време едно от тях беше мюсли… докато късно една нощ, тършувайки из шкафовете, Сийн не попадна на запасите на Мегън. Тя започна да ги крие на различни места и понякога тази тактика успяваше.

Но невинаги.

— Скакалци — промърмори Мегън ядосана, вземайки кутията, която беше скрила на много хитро място под мивката, зад шишето с белина и гумените ръкавици. Беше кутия с истинско швейцарско мюсли „Фамилия“, а не местно производство, което имаше вкус на стърготини. Кутията беше празна.

Тя се изправи сред голямата, слънчева, покрита със златисти плочки кухня, въздъхна и хвърли кутията в кофата за боклук. Насочи се към шкафа, където стоеше кутията за хляб, и я отвори.

Хляб нямаше. „Съжалявам, че не се налага да отслабвам, защото тъкмо сега е моментът да започна. Е, добре, тогава чай“.

Намери поне това. Братята й снизходително бяха преминали на кафе веднага след като родителите им разбраха, че то няма да възпрепятства растежа им (жестоката истина беше, че нищо не би могло да го стори). Мегън наля вода в чайника, сложи го на печката, включи котлона на най-силно и отиде да си потърси чаша, поглеждайки мимоходом към часовника. „Седем и четиридесет и пет. Има половин час, докато колата пристигне… мога да проверя пощата“.

Тя слезе в долния кабинет — голяма стая, в която се намираха трите семейни компютъра, свързани с мрежата. И четирите стени от пода до тавана бяха с рафтове, натъпкани с книгите на баща й и майка й. Когато майка ви е репортер на „Вашингтон Поуст“, а баща ви пише детективски романи, това е твърде разнообразна и безразборно събрана колекция. Всичко неизбежно се смесваше, така че книги по международна политика, икономика, околна среда и световна история, както и, в известен смисъл странни четива, като „Неосъзнати ужаси и какво да правим с тях“, „Тайните планове на «Луфтвафе» през 1946“, се мъдреха на лавиците наред с ужасяваща колекция от трудове, посветени на съдебна медицина, оръжия и отрови, книги със заглавия като „Снобизъм и насилие“, „Плюсовете и минусите на съвършеното престъпление“, „От А до Я за отровните животни“, както и „Медицинска юриспруденция и токсикология“ от Глейстър. Мегън знаеше, че баща й опазва стриктно законите и е изключително деликатен. Веднъж го беше видяла да плаче, когато случайно уби мишка, която се опитваше да улови и да я пусне навън, след като една от котките я беше подгонила из къщата. Въпреки това тя силно се надяваше, че никой няма да го заподозре в извършване на убийство. След като човек се запознае с това, което имаше в кабинета, после трудно би могъл да бъде разубеден, че баща й не е наясно как да го извърши.

Седна в компютърното кресло и въздъхна при вида на натрупаните книги върху масата пред главната кутия на интерфейса. Независимо от това колко пъти им беше напомняла, баща й и майка й продължаваха да оставят книгите си така, че да пречат на връзката между компютъра и компютърното кресло. Те обаче използваха имплантирани устройства в ретината, които безпрепятствено установяваха връзка с компютъра над нивото на масата, а имплантът на Мегън беше от по-нов модел, странично прикрепена към шията компютърна програма, имитираща човешкия мозък, при която връзката с компютъра се осъществяваше под по-нисък ъгъл. Мегън избута настрани купчината книги от тази сутрин, повечето от които бяха на баща й, поглеждайки заглавията им без особен интерес. Най-отгоре върху купа бяха „Разписание на европейските железници“ от Томас Кук, едно ръководство за огнестрелни оръжия на алманаха „Джеймс“, както и една готварска книга, издадена от клуба на любителите на къри с 250 рецепти за лютиви и пикантни ястия. Тя премигна, виждайки последната книга. До момента сюжетът на книгата, която той пишеше, вече се беше оформил съвсем ясно. „Примамват някого в един влак в Източна Европа, убиват го… и го потапят в сос от къри“.

„Нее, не става“. Въпреки това тя реши на връщане към къщи да се отбие в магазина и да се запаси с кисело мляко. Ако баща й имаше намерение да готви за вечеря, нямаше да е зле да има с какво да гаси огъня в устата си, ако беше попрекалил с подправките.

Мегън обърна въртящото се кресло в правилното положение.

Трябваше й малко време, за да си „спомни“ любимата си поза. Повдигна леко крака и изпъна назад глава, за да застане под подходящ ъгъл. Имплантираното във врата й устройство застана на една линия с главната кутия, в която се намираше интерфейса на компютъра и тя усети познатия лек шок при установяването на връзката, като че ли някой манипулираше светлинно табло в костите ти — изключваше заобикалящия я свят и включваше друг.

Мегън знаеше, че някои хора нагласяват своите виртуални „работни кабинети“ така, че те се превръщаха просто в още един офис, пълен с етажерки. Тя обаче презираше такава липса на въображение. След като във виртуалната реалност беше възможно абсолютно всичко, защо хората не се възползваха от това? Не можеше да си обясни поведението им. Сега тя се озова в средата на избрания от нея амфитеатър. Над нея на два стажа се издигаха ред след ред седалки от бял варовик. Над най-горния ред се виждаше черно небе с ярки звезди, което се простираше, докъдето стигаше погледът. Тя погледна през рамо над фасадата на амфитеатъра, за да види спускащия се надолу склон от осветен в бледорозово зърнест лед, посипан със синкав сняг от метан. Ниско над хоризонта, закръглен и оцветен като презряла праскова, висеше Сатурн с наклонените на една страна пръстени. Дългата сянка, идваща от обърнатата му към слънцето страна, хвърляше под диагонал успоредни черти върху осеяната с плитки кратери повърхност на планетата. Отразяващата се от нея светлина осветяваше в бледозлатисто повърхността на неговата луна Рея. Като земната Луна, Рея никога не извръщаше от Сатурн лицето си, но Мегън знаеше, че при продължително наблюдение планетата щеше да започне бавно да избледнява, пръстените щяха да променят положението си и скоро след това слънцето щеше да изгрее над малкия, твърде близък хоризонт на Рея и щеше да промени цвета й от бледозлатисто в искрящо като лед бяло, а върху амфитеатъра щеше да се спусне огромна сянка от високия ръб на издълбания от метеор кратер Тирава.

За съжаление тази сутрин Мегън имаше да върши много други неща, освен да гледа планетата.

— Стол — нареди тя и иззад нея се появи един, който приличаше досущ на тези, които имаше в дома и. Тя сложи крака върху него и се облегна назад. — Пощата, моля.

— Текуща поща — обяви компютърът с приятен женски глас и започна да показва без коментар поредица от неподвижни аудио-визуални кратки „резюмета“ на чакащите я съобщения. Други хора биха пожелали да персонифицират компютъра си като „секретарка“, възприела някакъв образ, която им говори, докато им поднася пощата и т.н. Но Мегън предпочиташе една машина, която просто да върши това, което й се нареди, и толкова. Не си падаше по бъбриви интерфейси, възприели образа на нетърпящи възражение личности.

— Обяснението е, че ти самата си такава — й бе казал Майк, когато преди няколко месеца бе споменала за това пред него. После в продължение на няколко дни той се оплакваше от синини по тялото. „Така му се пада“, помисли си Мегън и се усмихна при спомена. „Щом като не си е дал труда да понаучи някои бойни изкуства, за да не може по-малката му сестра да го просва на пода, когато пожелае, мен какво ме е грижа“.

В повечето от съобщенията нямаше нищо важно.

— Дай първото — нареди Мегън и малкото „резюме“ изведнъж стана триизмерно, разду се до истинските си размери и й заговори. Надписът над него сочеше, че това е нейният класен ръководител в гимназията. Господин Мак Ивейн седеше зад бюрото си, което приличаше на това на родителите й. Цялото беше покрито с листове, дискети, книги и бог знае още какво. „Това е напомняне, че тестовете ти САТ III и САТ IV са пренасрочени за 12-и март. Ако искаш да се явиш и на изпита за напреднали, той ще е на 15-и март. Темата на есето по английска литература ще бъде обявена за цялата страна едва през април. За да бъдем сигурни, че…“

— Да бе, да, прекрати, изтрий — нареди Мегън. Беше взела под внимание всичко, за което ставаше дума в съобщението, и се беше подготвила възможно най-добре за тестовете, въпреки че не беше чак толкова уверена, когато поглеждаше към датата на изпита за напреднали. „Средата на март, чудо голямо…“ Като че ли Шекспир и Юлий Цезар не бяха сторили достатъчно за проклинането на тази дата. И все пак оттам нататък до истинския изпит щеше да има месец и дори повече. Цял месец за ускорена подготовка… — Следващото — каза тя.

Следващото „резюме“ се разду в образа на Кери Хендерсън от по-долните класове в гимназията.

— Мегън, здравей! Виж, вече ми каза, че не се интересуваш от комисията по танците, но ние наистина, наистина, наистина бихме могли да…

— Прекрати — каза Мегън. — Запамети. „Аз наистина, наистина, наистина не желая да участвам, нека някой друг се заеме с това“. Ако продължа да се опъвам още малко, тя вероятно ще бъде принудена да намери някой друг за тази работа. Следващото.

Третото „резюме“ се превърна в мъж с костюм и вратовръзка, който държеше мостра на един килим в ужасни шарки. Килимът се разпростря в безброй акра, стигна ръба на амфитеатъра на Мегън и накрая изчезна зад него.

— Драги участници в мрежата — каза с развълнуван глас мъжът, — вашият адрес е сред малкото избрани, за да оцените първи качествата на…

— Прекрати, изтрий! — простена Мегън. „Кибер реклама… трябва да има някакъв начин да ги спрем“. Запита се дали мерките, които сега Компютърната полиция предлага против рекламите в киберпространството, ще бъдат одобрени от Конгреса. Проблемът беше, че „рекламните“ лобита бяха много влиятелни… Веднага щом правителството успяваше да намери някакъв начин да ги спре, те измисляха друг. Това означаваше, че нейната пощенска кутия, както и на почти всички нейни познати, продължаваше да се пълни с рекламни клипове, които тя не желаеше да види. Е, поне тази за килима беше сравнително безвредна. Някои, които намираше в пощенската си кутия, бяха толкова досадни и настоятелни, че изпитваше желание да приложи на компютъра си някои от ритниците, които бе усвоила в бойните изкуства. Щеше да е още по-добре, ако имаше възможност да ги приложи на онези, които ги изпращаха…

„Водата сигурно вече почти ври“, помисли си тя и погледна към оставащите резюмета. „Тук няма нищо наистина важно, тези могат да почакат…“

Въздухът около нея изведнъж се изпълни с приятна мелодия и Мегън с изненада се огледа. Някой искаше да си поговори с нея на живо. „В този час?“

— Кой е? — попита тя компютъра.

— Представя се като Джеймс Уинтърс — беше отговорът.

— Така ли? Ау! — възкликна Мегън. — Приеми.

В единия край на амфитеатъра внезапно се появи кабинет, който изглеждаше по-подреден от този на майка й и баща й. Лъчите на утринното слънце проникваха през венецианските щори на прозорците и хвърляха успоредни черти върху голямото бюро в предната част на офиса. Зад бюрото, което в момента беше почти празно, като се изключат няколко компютърни разпечатки, писма и наредени една върху друга дискети, седеше едрата, широкоплещеста фигура на Джеймс Уинтърс, дежурния офицер в отдела „Компютърна полиция“, чрез когото се осъществяваше и връзката с изследователите сътрудници. Той остави настрана листа хартия, който разглеждаше, и вдигна очи към Мегън. Облечен в костюм, много приличаше на нахакан бизнесмен, ако се изключат прическата на морски пехотинец и ленивият му поглед. Ъгълчетата на очите му, покрити с безброй бръчици, създаваха впечатлението, че непрекъснато се усмихва, но в погледа му имаше някаква твърдост, за която повечето бизнесмени можеха само да мечтаят.

— Мегън? Надявам се, че не те заварвам в неподходящ момент.

— Не, приготвям се за училище, но имам още няколко минути. — „Като че ли не го знае“, помисли си тя и любопитството й се изостри. Уинтърс беше много добре запознат с разписанията на всичките сътрудници на Компютърната полиция. „Нещо се е случило“.

Той кимна, загледан някъде покрай нея.

— Красива гледка.

Мегън леко се усмихна.

— Да, сега „тук“ е лято. Поне през следващите шест часа, ако може да се нарече лято времето, когато орбитата е наклонена с една трета от градуса. Какво мога да направя за вас?

Той я погледна замислен.

— Мегън, просто искам да проверя нещо. В биографията ти пише, че си играч в Сарксос.

Тя повдигна вежди.

— От време на време.

— Да речем, повече от веднъж на две седмици?

— Да, би могло да се каже. Може би средно веднъж седмично, въпреки че понякога играя и по-често, ако стане нещо по-вълнуващо. Това е хубаво място, където просто можеш да поскиташ, дори и в момента да няма война или вражда между вещици. Там могат да се срещнат интересни хора… а и Родригес си е свършил добре работата. Човек се чувства по-близо до „реалността“, отколкото при много други виртуални игри.

Той кимна.

— Чувала ли си нещо за така нареченото „натирване“ на играчи?

При този въпрос Мегън примигна.

— Имаш предвид, когато изтрият кодовете на някого ли? Вкарване на вируси, саботаж на участници, за такива неща ли става дума? Чувала съм, че понякога се случва. Предполага се, че се прави за отмъщение от някого, който е започнал да приема играта твърде сериозно.

— Напоследък някой, ако има такъв, е започнал да приема нещата прекалено сериозно. През последната година са били „натирени“ дванадесет души.

Това беше новина за Мегън.

— Един човек месечно… но в Сарксос участват стотини хиляди играчи. Не ми се струва кой знае колко много.

— На мен също, освен ако не знаех, че до преди година и половина, в продължение на осем години, не е имало никакви „натирвания“. Нещо става и компаниите, които спонсорират Сарксос, започват да нервничат. Не им се ще да закрият сървъра.

— Обзалагам се, че е така — беше краткият отговор на Мегън. — Играчите в Сарксос плащат на сеанс или годишен абонамент. И в двата случая става дума за много пари, за милиони и милиони долари годишно.

— Имаме един особено драстичен случай на „натирване“ — каза Уинтърс — Естествено няма да разкрия истинското име на играча, но като участник в играта е известен като Шел Предпазливия.

— Господи, Шел! — Възкликна изненадана Мегън.

— Познаваш ли го?

— Да, малко — отвърна тя. — Срещнах го по време на кампанията му преди година. Много хора се интересуват от схватките му с кралиците на Мордири. В протоколите не е записано, че някой може да завладява територия на друг, преди тя да е обявена официално за изоставена. Всички искат да разберат дали вече не е създаден прецедент в това отношение. Ходих в Талерн, за да се запозная на място с положението. Шел ми направи впечатление на добър играч и свестен човек. Поне такъв изглежда в играта.

— Както би могла да очакваш, сега неговият герой е извън играта, докато човекът, който стои зад него, не получи нова парола. Това „натирване“ е било съпроводено с най-грубата до момента проява на насилие. Тъкмо затова случаят привлече вниманието ни. Както и ти самата каза, повечето пъти неизвестно лице или лица заразяват системата на жертвата с троянски коне или с вируси. Досега имаме само един случай на кражба на домашна компютърна система, който може да е, а може и да не е „натирване“. Доказателствата не са убедителни. Обаче в случая с Шел някой е влязъл с взлом в апартамента му, обърнал е всичко наопаки, изтрил е основния му архив и почти е унищожил системата му.

Мегън поклати глава.

— И никой няма представа кой го е направил?

— Никаква улика, с което експертите от местния полицейски участък да се захванат. Обаче се надявах, че ти може да ни помогнеш малко.

— Искате да отида в Сарксос и да поразпитам тук-там — каза Мегън.

— Ти си подходяща за тази работа. Удобното е, че там имаш установена самоличност преди случая. Всеки нов герой, който се появи и започне да задава въпроси, веднага ще привлече вниманието и ще предизвика подозрение. Но не трябва да бъдеш сама. Мисля, че ще е разумно при създалите се обстоятелства да имаш някого, с когото да работите заедно. Още една гледна точка няма да е излишна… а и Сарксос е много грамадно място. Ще трябва да се провери огромна територия.

Мегън замислено задъвка устната си.

— Още някой от сътрудниците изследователи?

— Ще е за предпочитане.

Тя се замисли за момент.

— Трябва да си призная, че не знам кой от сътрудниците на Компютърната полиция може да е „играч“. Обикновено такива въпроси не се задават.

— Ами, аз знам поне още един изследовател с установена самоличност там, който прояви интерес и няма нищо против, ако друг негов колега знае, че играе. Познаваш ли Лийф Андерсън?

Мегън още веднъж бе заварена неподготвена.

— Имате предвид Лийф Андерсън, който живее в Ню Йорк? Червенокосият с многото езици? Той играе в Сарксос?

— Да. Играе като… — Уинтърс спря, погледна листа, който държеше, засмя се и каза: — Тук пише, че е магьосник от плетищата. Предполагам, че не е някой, който работи като градинар и си служи с магии.

Мегън се засмя.

— Не. Това е класификация, която означава, че се занимаваш с дребни магии, а не с големи и опасни. Може или да си от онези, които предпочитат да са по-близо до земята и „обикновените хора“, или че си много добър в това, което умееш да правиш, но се опитваш да действаш под прикритие. Предполага се, че магьосниците от плетищата не са твърде компетентни.

На Уинтърс, изглежда, му стана забавно.

— Добре. Смяташ ли, че това е добро прикритие?

— Би трябвало — отвърна Мегън, след като помисли. — Магьосниците от плетищата непрекъснато пътуват, за да търсят редки билки, да вършат чудати дела и заклинания. Обикновено познават много хора. Героят, който играя, се занимава със същото нещо, но по различни причини… така че би трябвало да е добро прикритие.

— Тогава да му кажа ли да се свърже с теб?

— Разбира се — отвърна Мегън. — Може ли да изчака до довечера? Днес съм малко заета.

— Няма проблеми. Действай с темпо, каквото намериш за най-добро. Струва ми се, че вие двамата не трябва да избързвате. Ако се втурнете да разследвате сериозно работата, има вероятност „човекът или хората“, отговорни за тези деяния, да се покрият… а вие не бихте искали да стане така.

— В никакъв случай. Ще ми трябва списъкът и на другите участници, които са били „натирени“ — каза Мегън.

— Той е у мен — каза Уинтърс.

Чу се друга приятна мелодия и след това на монитора на Мегън се появи малка, бавно въртяща се пирамида — знак, че има файл, който чака да бъде отворен.

— Ако имаш други въпроси или пък ти трябва още нещо, обади се.

— Добре, господин Уинтърс.

— Благодаря!

Той изчезна заедно с кабинета си. Мегън остана на мястото си. Започна да чувства, че се вълнува повече, отколкото бе необходимо, след като я чакаше един безкрайно дълъг ден в училище. Едно беше да знаеш, че си изследовател сътрудник на компютърната полиция и че си свързан (макар и немного тясно) с хора, които вършеха нещо толкова вълнуващо. Съвсем друго беше обаче да получиш задача от хората, с които се надяваш един ден да можеш да работиш заедно, те да те наблюдават… да се заинтересуват и да ти имат достатъчно доверие, за да ти поверят работа и да видят как ще се справиш.

„Това се казва удар!“ — помисли си Мегън.

Тя стана от креслото и нареди на компютъра:

— Прекъсни интерфейса.

Седеше в креслото на кабинета, а около нея се носеше някакво неземно пищене. Идваше от чайника. Любимият чайник на майка й, който свиреше като влак, трепереше, дрънчеше и пищеше така, като че ли всеки момент щеше да експлодира, а колата, дошла за Мегън, надуваше клаксона.

Тя се втурна към кухнята да свали чайника от печката, преди дъното му да прегори. „Останах без чай“, помисли си тя, но докато събираше набързо от масата в кухнята компютърния си бележник, книгите, дискетите и ключовете от къщи и бягаше към вратата, върху лицето й бе изписана нескрита радост.

— Сарксос, идвам!