Комуто каквото е писано

Отдавна, много отдавна в замъка си доживявал спокойно своите старини богат княз. Имал той едничък син — рицар напет и сърцат, прочут надалеч със своята ловкост и сила. А старата княгиня много искала да си има момиче, та казала на княза да си вземат едно сираче и да го отгледат като свое. Така и сторили и не се разкаяли. Защото храненичето излязло добричко и послушно и всички му се радвали. То се казвало Мария.

Един ден в замъка пристигнал прашен вестоносец и съобщил, че кралят е замислил да се бие с неверниците, та приканва всеки, който може да върти меч, да дойде под неговото знаме. Изпълнили се друмищата с храбри мъже. Пък старият княз бил вече немощен, та изпратил своя син.

Тръгнал младият рицар с воините си на война — ризниците им светят като ясно слънце, мечовете им бляскат като светкавици.

А насред пътя — белобрад гуслар свири и песен нарежда, всекиму на ръката поглежда, съдбата му отрежда. Спрял се и княжеският син да научи какво занапред ще му се случи — война е това, не игра! Старецът погледнал ръката му и рекъл така:

— Светли княже, щастлив живот те чака: на войната ще се отличиш, със слава здрав и читав ще се върнеш дома и ще се ожениш за добра мома. Ала няма да бъде тя от знатно коляно, а бедно сираче по милост отхранено.

Подхвърлил рицарят златна пара на гусларя, смахмузил коня и продължил по пътя си.

Дълго траяла войната, много кръв се проляла, много млад живот се затрил. А щом свършила, княжеският сия си тръгнал за дома здрав и невредим, с големи почести от краля награден, защото безстрашно се бил и много неверници победил. Когато наближил бащиния си замък, вратите се отворили — излезли да ги срещнат с чест и почет старият княз с княгинята и храненичето Мария, което те обичали като родно дете. Младият воин скочил от коня, целунал ръка на баща си и майка си, пък Мария дори не погледнал. Спомнил си той думите на стария гуслар и си помислил:

„Досега всичко, що ми предрече, се сбъдна. Дали пък не каза, че нашето хранениче ще ми стане жена?“

Славата така му била замаяла главата, че той много се възгордял, както това често става с младите хора. Изведнъж намразил Мария, не искал очите му да я гледат — решил да я пропъди, да се отърве от нея.

Пък Мария била израснала мома ненагледна: кротка гълъбица, ясна зорница, умна-умница — както се пее в песните. Като видяла княжеския син такъв левент и възмъжал, начаса го залюбила. И колкото той по-злобно я гледал, толкова повече тя го обиквала — такова е то, моминското сърце!

Един ден младият рицар заповядал на най-верния си слуга да пусне в близката река лодка без гребла, без кормило, да сложи вътре и малко храна. На заранта повел Мария уж да се разходят край реката. Качил я на лодката, па блъснал лодката навътре в реката.

Реката бърже отнесла лодката далеч-далеч. Мария кършела ръце и плачела, а накрай от мъка и умора заспала. През нощта лодката запряла под колелото на една воденица.

На заранта воденичарят понечил да пусне камъка да се върти, а колелото не мръдва. Излязъл да види дали някой пън не се е препречил, гледа — лодка, а в нея — заспало момиче, облечено в хубави дрехи. Викнал той жена си и двамата я пренесли вътре. Като се събудила, Мария им разправила какво я сполетяло. Воденичарят и жена му били добри хора. Те се смилили над клетото сираче и го оставили да живее при тях. Мария помагала в къщи, защото била сръчна и работлива, и скоро прашната воденица светнала като дворец.

Един ден тя се качила на малката лодка и отишла на брега да събере сухи дърва в гората, що растяла край реката. Ето ти, че след малко се за чул ловен рог, а после и конски тропот. Надзърнала Мария през храстите и що да види: към нея препускал самият княжески сия, който бил излязъл с хората си на лов. Хукнала момата да тича през гъсталаците. Ала рицарят я зърнал и познал. Ядосал се, гдето пак му се изпречва на пътя, пък той си мислел, че реката я е отнесла далеч, а може и да се е удавила. Викнал на слугите да я хванат. Подгонили я, ама тя като подплашена сърна бягала, бягала през най-големите гъсталаци и накрай се шмугнала в едно тресавище. Слугите се върнали с изпокъсани дрехи и издраскани лица.

На мръкване Мария тръгнала накъдето и видят очите — не смеела да се върне във воденицата, защото там можел да дойде пак княжеският син. Вървяла, вървяла през тъмната гора цяла нощ, а на разсъмване излязла на едно поле. Далеч пред нея се виждали кулите на един замък. Запътила се момата натам. Стигнала до оградата на хубава градина с пъстри цветя, а сред цветята — дванадесет девойки, облечени в скъпи дрехи, везат гергеф със златни и сребърни нишки. Те били дъщерите на тукашния княз.

Сторила Мария дълбок поклон и ги помолила за хлебец и подслон. От приказката й и от дрехите, макар и да били изпокъсани, княгините разбрали, че тази мома е от добър род, и че е видяла по-добри дни. Съжалили я те и помолили баща си да я остави в замъка.

Минал се някой и друг ден, веднъж Мария взела един гергеф и направила такова хубаво везмо, че всички ахнали от почуда. Княгините я заразпитвали откъде е и какво я е довело при тях. Тогава тя им разправила всичките си патила от игла до конец. Те така се нажалили, че се разплакали. Прегърнали я и и рекли да не бере грижа — отсега нататък тя ще им бъде тринадесетата сестра и те няма да оставят никой зло да й стори. Облекли я в скъпи дрехи, сложили я на трапезата наред със себе си — имали я като родна сестра.

Настъпили пак добри дни за прокуденото сираче. Ала макар княжеският сия да и бил сторил толкова злини, тя пак въздишала за него и тайно си поплаквала.

Много дни изтекли в игри и весел смях. Ето че един ден пристигнал вестоносец и съобщил, че идва младият рицар с тежки сватове да иска за жена някоя от дъщерите на княза. Като чула това, Мария страшно се уплашила и помолила дружките си да я скрият някъде. Княгините я качили в една стая на най-високата кула и се заклели, че нито една от тях няма да стане жена на този лош човек.

Князът и княгинята приели гостите с голяма почит и им рекли, че ще дадат коя да е от дъщерите си, стига тя да се съгласи. Рицарят огледал момите: всички били хубавици, която и да е, ще му бъде прилика. Заговорил той най-голямата сестра с любезни думи, захвалил се със славата и богатството си, завъздишал. А тя се прави, че нищо не чува и не разбира — студена като камък. Подметнал и за женитба — тя го отрязала. Ядосал сд княжеският син — не очаквал да го отблъснат. На другия ден си опитал късмета с втората. И тя му отказала. Всеки ден подред се мъчел да склони някоя от дъщерите на княза — все удрял на камък. Останал княжеският син в замъка цели дванадесет дни. И когато и най-малката не рачила да го вземе, той побеснял от яд, метнал се на коня си и без да се сбогува с домакините, напуснал замъка. А подир него сватовете и слугите препускат с наведени глави, учудени и засрамени — как ще се върнат без невеста?

По пладне спрели в гората край един полусрутен параклис, в който живеел стар, полусляп, полуглух калугер. Не сполучилите годежари спрели да починат. А младият рицар не може място да си намери: как ще се върне сега с празни ръце? Та нали бил обещал на родителите си снаха да им доведе? За сватбата били разгласили надлъж и шир. Ще стане за срам и посмешище на всички.

„Коя да е от тях жена ще ми стане, пък ако ще би насила!“ — рекъл си той и викнал слугите. Заповядал им да се върнат и да отвлекат една от княгините.

Тръгнали слугите да изпълнят заповедта на младия господар. Стигнали до замъка на мръкване. Точно по това време Мария била излязла в градината да се поразтъпче, че дванадесет дни стояла в кулата затворена. Издебнали я слугите, скочили връз нея, вързали и устата да не вика и я понесли. Посред нощ стигнали до параклиса. А там всичко било готово за тая разбойническа венчавка: калугерът с патрахила стоял пред олтара и две свещички едва мъждукали в мрачината.

Щом чул тропота на конските копита, княжеският син изскочил навън, грабнал още несвестилата се от уплаха мома и я отнесъл в параклиса, без дори да надзърне да види коя е. Калугерът ги венчал на бърза ръка, както става при такива случаи и сватбарите си тръгнали с леко сърце. Княжеският син метнал невестата отзад на коня си и препуснал в тъмнината.

На заранта вестоносец известил на стария княз и на княгинята, че младоженците си идват. Всички излезли пред за мъка да ги срещнат с хляб и сол, както е обичаят. Забили барабани, задумкали тъпани, засвирила музика — събрал се сума народ.

Пристигат сватбарите и скача от коня си княжеският син. Като поел булката си, без малко да я изпусне — така му се завил свят, като видял коя води. А Мария паднала в краката на старците. Пък те, радостни и учудени, защото я мислели вече за умряла, вдигнали я, запрегръщали я.

Разбрал тогава младият рицар, че срещу съдбата си човек не може да отиде. А като се вгледал по-добре в булката си, като че перде му паднало от очите: та тя била по-хубава от всички хубавици. Станало му ясно колко лош е бил към сирачето, отхвърлил горделивостта си и коленичил пред нея да иска прошка. Тя му простила от все сърце — та той винаги й бил мил и драг.

Сватбата отпразнували с голямо веселие. От близо и далеч пристигнали знатни гости. Дошли и дванадесетте дъщери на съседния княз с богати дарове за своята посестрима. А когато веселбата свършила и гостите се разотишли, младоженците останали в замъка при стария княз и княгинята. И доживели те до дълбока старост, без да си кажат лоша дума нито веднъж.