5. Черния жребец

Когато Ясмина се събуди, слънцето отдавна беше изгряло. Без да става, тя се огледа смутено, чудейки се къде се намира. Добре си спомняше случилото се. Гъвкавите й крайници се бяха вдървили от продължителната езда, здравата й плът още чувстваше контакта с мускулестата ръка, която я доведе толкова далеч.

Лежеше на пълен със сухи листа и покрит с овча кожа сламеник, сложен направо върху пръстения под. Под главата й вместо възглавница имаше сгънат овчи кожух, беше завита с парцаливо наметало. Намираше се в голяма стая с груби стени от неодялан камък, измазани с глина. Дебели греди поддържаха покрив от същия вид с отвор, към който водеше стълба за излизане. Нямаше прозорци, а само амбразури и една-единствена врата — здрава, бронзова, вероятно отмъкната от някоя погранична вендиянска кула. Срещу нея в стената имаше широк отвор, в който бяха зазидани изправени няколко здрави, дървени греди. Зад тях Ясмина видя един великолепен черен жребец да хрупа суха трева. Постройката не беше място за живеене, а укрепление и заедно с това конюшня.

В другия край на стаята до малък огън клечеше момиче с фланела и торбести панталони, каквито носеха жените на планинците. Тя печеше късове месо на желязна решетка, поставена върху камъни. На няколко стъпки от пода имаше пролука и част от пушека излизаше оттам. Останалата част се виеше на сини вълни из стаята.

Момичето погледна през рамо към Ясмина, показвайки дръзкото си, красиво лице. После продължи работата си. Отвън се чуха гласове, някой отвори с ритник вратата и влезе Конан. Изглеждаше по-грамаден от когато и да е било, тъй като утринното слънце светеше зад него. Ясмина видя някои подробности, които й бяха убягнали предната нощ. Дрехите му не бяха парцаливи. Широкият бакхарийски колан, на който беше закачена богато украсена ножница подхождаше за дрехите на принц, а под ризата му се виждаше фина туранийска ризница.

— Пленницата ти се събуди, Конан — каза вазулийското момиче.

Той изсумтя, отиде до огъня, взе няколко парчета печено месо и ги сложи в каменно блюдо.

Клекналото момиче му се усмихна и направи двусмислен жест, на който той се усмихна свирепо, пъхна крак под нея и я катурна на пода. Момичето изглежда много се развесели от тази груба шега, но Конан не му обърна повече внимание. Взе отнякъде голям комат хляб, медна кана с вино и занесе всичко това при Ясмина, която беше станала от сламеника и го разглеждаше подозрително.

— Груба храна за една деви, момиче, но това е най-доброто, което имаме — изсумтя той. — Все пак ще ти запълни стомаха.

Конан постави подноса на пода и тя изведнъж почувства вълчи глад. Без да каже нещо Ясмина кръстоса крака, взе подноса в скута си и започна да яде с пръсти, които в момента бяха единствените й прибори за хранене. В края на краищата умението да се приспособява беше една от чертите на истинския аристократ. Конан стоеше пъхнал палци в колана си и я гледаше. Той никога не беше сядал с кръстосани крака, по източен маниер.

— Къде съм? — попита неочаквано тя.

— В колибата на Яр Афзал, вождът на курумските вазули — отговори Конан. — Афгулистан се намира на много мили на запад. Известно време ще се крием тук. Кшатрианците те търсят из планините… племената вече изклаха няколко ескадрона.

— Какво си намислил да правиш? — попита тя.

— Да те държа докато Чандър Шан се съгласи на размяна срещу моите седем крадци на говеда — изсумтя той. — Вазулийките сега изстискват мастило от листа на шоки и не след дълго ти ще можеш да напишеш писмо на коменданта.

Пристъп на обичайния й кралски гняв я разтърси, когато си помисли как се бяха провалили плановете й, а тя се оказа пленница на същия онзи мъж, когото беше намислила да подчини на властта си. Ясмина хвърли чинията с остатъка от храната и скочи на крака почервеняла.

— Няма да напиша никакво писмо! Ако не ме върнеш в двореца, моите хора ще обесят седмината пленници и още хиляда други.

Вазулийското момиче се засмя подигравателно. Конан се намръщи, но точно в този момент вратата се отвори и Яр Афзал влезе важно вътре.

Вазулийският вожд беше висок колкото Конан и с по-голяма обиколка, но до стегнатия Конан изглеждаше дебел и бавен. Той подръпна червената си брада и погледна многозначително вазулийското момиче. То стана и побърза да излезе. Тогава Яр Афзал се обърна към своя гост.

— Проклетите хора мърморят, Конан — рече той. — Искат да те убия и да взема момичето, за да получим откупа. Казват, че по дрехите й личи, че е благородна дама. „Защо трябва афгулийските подлеци да извлекат ползата от нея — казват те, — когато ние сме тези, които поемаме риска да я пазим.“

— Заеми ми коня си — каза Конан. — Ще заминем и ще ви оставим.

— Пфу! — избоботи Яр Афзал. — Да не би да мислиш, че не мога да командвам собствените си хора? Ако ме ядосат ще им припари под краката! Вярно, че не те обичат — както не обичат никой друг чужденец, — но навремето ти ми спаси живота и аз няма да забравя това. Но да излезем, Конан. Пристигнал е разузнавач.

Конан завърза колана си и последва Яр Афзал. Той затвори вратата и Ясмина надзърна през амбразурата. През нея се виждаше пространството зад постройката. В далечния край имаше няколко колиби. Между големите бал вани играеха голи деца, далеч на хълма стройни жени си вършеха работата.

Точно пред къщата на вожда бяха наклякали в кръг космати, парцаливи мъже и гледаха към вратата. Конан и Яр Афзал стояха на няколко крачки пред нея, а между тях и кръга от бойци седеше кръстосал крака друг мъж. Той се обърна към вожда с грубия акцент на вазули, който Ясмина почти не разбираше, макар че част от нейното кралско образование включваше изучаване на иранистански и езиците близки до гулистанския.

— Говорих с Дагозай, който е видял конниците миналата нощ — каза разузнавачът. — Когато стигнали до мястото, където бяхме устроили засада на лорд Конан, той се промъкнал близко до тях. Подслушал разговорите. С тях бил Чандър Шан. Кшатрианците намерили убития кон и един от мъжете познал, че е конят на Конан. Намерили и мъжа, когото Конан уби и познали, че е вазулиец. Тогава отхвърлили плана си да отидат до Авгулистан, но не знаели от кое село е убитият мъж. И така конниците отишли до най-близкото вазулийско село — това на Джугра, изгорили го и изклали много от хората му. Но хората на Коджур ги нападнали в тъмнината, изклали неколцина от тях и ранили коменданта. В мрака преди зазоряване оцелелите се прибрали в Зейбар. Но още преди изгрев-слънце се върнали с подкрепления и от сутринта се бият в планините. Говори се, че голяма армия претърсва хълмовете около Зейбар. Хората от племената точат ножовете си и правят засади във всички проходи от тук до долината Гараша. Освен това, Керим Шах се е върнал в планините.

Сред кръга се чу мърморене и Ясмина, когато чу името на човека, на когото бе престанала да вярва се наведе по-близко до амбразурата.

— Къде е отишъл? — попита Яр Афзал.

— Дагозай не знае. С него били тридесет иракзайци от по-долните села. Отишли навътре в планините и изчезнали.

— Тези иракзайци са чакали, които вървят подир лъвовете да обират трохите — изръмжа Яр Афзал. — Те вземат алчно парите, които Керим Шах пръска между граничните племена, за да купува хора така, както се купуват коне. Не харесвам този човек, въпреки че ни е родственик от Иранистан.

— Не е дори и такъв — каза Конан. — Отдавна го познавам. Хирканианец е, шпионин на Йездигерд. Ако го хвана, ще окача кожата му на някой тамариск3.

— Ами кшатрианците! — запротестираха шумно мъжете в кръга. — Нима ще седим тук, за да ни изловят като зайци? Зейбарците не ни обичат. Те ще помогнат на кшатрианците да ни намерят.

— Нека дойдат — изсумтя Яр Афзал. — Ние можем да удържим дефилето срещу войска.

Един от мъжете скочи и замахна с юмрук към Конан.

— Ние да поемаме рисковете, а той да отмъкне възнаграждението? — измуча мъжът. — Трябва ли ние да се бием вместо него?

С една крачка Конан се озова пред него и се наведе, за да го погледне право в косматото лице. Кимериецът не беше измъкнал дългия си нож, но лявата му ръка стисна ножницата, насочвайки недвусмислено дръжката напред.

— Не искам никой да се бие вместо мен — каза той тихо. — Извади сабята си, ако си много смел, скимтящо куче!

Вазулиецът се отдръпна, озъбвайки се като котка.

— Само ме пипни и петдесет души ще те разкъсат на парчета! — озъби се той.

— Какво? — изрева Яр Афзал, а лицето му беше почервеняло от гняв. Мустаците му бяха щръкнали, коремът му се беше издул от ярост. — Да не би ти да си вожд на Курум? Чии заповеди изпълняват вазулийците, на Яр Афзал или на някакъв си жалък страхливец?

Мъжът се сви като бито куче пред своя непобедим вожд, а Яр Афзал отиде до него, сграбчи го за гърлото и започна да го души, докато лицето му не стана черно. После го събори на земята и застана над него със сабя в ръка.

— Има ли още някой, който да оспорва моята власт? — изрева той и войнственият му поглед обходи кръга.

Бойците му сведоха мрачно очи. Яр Афзал изсумтя презрително и прибра оръжието си в ножницата с жест, който беше връх на обидата. После ритна падналия агитатор с такава сила, че жертвата му изрева.

— Слез в долината при наблюдателите по височините и разбери, дали са видели нещо — заповяда Яр Афзал и човекът тръгна, разтреперан от страх, скърцайки със зъби от гняв.

Яр Афзал седна тежко на един камък, ръмжейки под мустак. Конан стоеше разкрачен близко до него, пъхнал палци в колана си, наблюдавайки внимателно събраните бойци. Те го гледаха начумерено и макар че мразеха чужденеца така, както само планинците могат да мразят, не се решаваха да предизвикат гнева на Яр Афзал.

— Сега слушайте, синове на безименни кучета, да ви разкажа как сме запланували двамата с лорд Конан да надхитрим кшатрианците.

Мъжът мина покрай колибите, където жените му подхвърлиха обидни думи и присмехи, относно неговото поражение и забърза към виещата се между хребетите и скалите пътека, водеща към началото на долината.

Когато отмина първия завой и се скри от селото, той внезапно се спря и зяпна глупаво. Не беше за вярване, че е възможно някой външен човек да влезе в курумийската долина, без да бъде открит от разположените по височините наблюдатели с ястребови очи. И все пак край пътеката, с кръстосани крака седеше мъж в наметало от камилска вълна и зелен тюрбан на главата.

Вазулиецът отвори уста да извика, ръката му хвана дръжката на ножа. Но в този момент очите му срещнаха тези на непознатия и викът заглъхна в гърлото му, пръстите му се отпуснаха безжизнени. Той се вкамени като статуя с изцъклени и празни очи.

Така минаха няколко минути. После мъжът начерта с показалеца си върху прахта на скалата един тайнствен знак. Вазулиецът не видя непознатия да слага нещо в очертанията на този символ, но скоро там заблестя една кръгла, черна топка, която приличаше на полиран черен кехлибар. Мъжът със зеления тюрбан я взе и я подхвърли към вазулиеца, който машинално я пое.

— Занеси я на Яр Афзал — каза той и вазулиецът се обърна като автомат и тръгна назад по пътеката, държейки топката от черен кехлибар в протегнатата си ръка. Не се обърна, когато жените край колибите подновиха подигравките си, дори не ги чу.

Непознатият гледаше подир него със загадъчна усмивка. Отстрани на пътеката, се показа главата на едно момиче и го погледна с възхищение и лек страх.

— Защо направи това? — попита тя.

Той погали тъмните й къдрици.

— Още ли си замаяна от полета с въздушния кон, та се съмняваш в моята мъдрост? — отвърна мъжът и се засмя. — Докато Яр Афзал е жив, Конан ще е между многобройните вазулийски бойци, а техните ножове са остри. Онова, което съм намислил дори за мен е по-сигурно, отколкото да се опитвам да го убия и да измъкна деви от тях. Никой магьосник не може да предскаже какво ще направят вазулийците и какво ще направи Конан, когато моята жертва предаде кълбото на Йезуд на вожда на Курум.

Яр Афзал спря пред колибата, изненадан и раздразнен, като видя мъжът, когото беше изпратил в долината.

— Защо си тук? — изрева вождът. — Заповядах ти да отидеш при наблюдателите! Ти не си имал време да отидеш при тях.

Мъжът не отговори. Той стоеше вдървен и гледаше с блуждаещ поглед към вожда, а в протегнатата си ръка държеше топка от черен кехлибар. Конан погледна над рамото на Яр Афзал, промърмори нещо и се пресегна да хване вожда за рамото, но точно в този момент Яр Афзал в припадък на гняв удари човека с юмрук. Той падна на земята, падна и топката от черен кехлибар и се търколи в краката на Яр Афзал. Вождът, който изглежда я видя за първи път, се наведе и я взе. Мъжете, гледайки объркано към другаря си, изпаднал в безсъзнание, видяха как вождът се навежда, но не видяха какво взе от земята.

Яр Афзал се изправи, погледна към черния кехлибар и понечи да го сложи в пояса си.

— Отнесете този глупак в колибата му — изръмжа вождът. — Той има поглед на лотофаг4. Аз… ай…

Върху насочената си към пояса дясна ръка той неочаквано почувства нещо живо, нещо, което не трябваше да бъде там. Гласът му затихна, докато стоеше и гледаше към нищото. В стиснатата си дясна ръка почувства някакво потрепване, някаква промяна, някакво движение, някакъв живот. Той вече не държеше в ръката си гладка, блестяща, безжизнена сфера. Яр Афзал не смееше да погледне. Езикът му прилепна към небцето, не можеше да разтвори ръката си. Неговите изненадани бойци видяха как очите му се разшириха, как цветът се дръпна от лицето му. После изведнъж от обраслата с брада уста се изтръгна агонизиращ рев. Силният воин се олюля и падна като поразен от мълния, с отметната напред дясна ръка, Яр Афзал лежеше захлупен по лице, а изпод разтворените му пръсти изпълзя един паяк — ужасно, черно, чудовище с космати крака, чието тяло блестеше като черен кехлибар. Хората извикаха и неочаквано отстъпиха назад. Насекомото изприпка в една пукнатина между скалите и изчезна.

Разтревожени бойците гледаха нервно, а над глъчката се извиси незнайно откъде един глас, чиято властна заповед отекна надалеч. По-късно всички, които бяха все още живи, отричаха да са извикали, но всички бяха чули гласа.

— Яр Афзал е мъртъв! Убийте чужденеца!

Този вик фокусира обърканите им умове в едно. Съмнение, смущение и страх изчезнаха в надигащата се жажда за кръв. Вазулийците мигновено откликнаха на повика. Мощният им вик разцепи небесата и те се втурнаха стремглаво през откритото пространство с развети наметала, блестящи ножове и мълнии в очите.

Движението на Конан беше толкова бързо, колкото и тяхното. Когато гласът извика, той скочи към вратата на колибата. Но вазулийците бяха по-близо до него, отколкото той до вратата и едва стъпил с единия крак на прага, той трябваше да се извърне, за да парира удара на сабя, дълга цял ярд. Конан разцепи главата на мъжа, мушна се под един размахващ се нож и изкорми неговия притежател, повали с левия си юмрук един мъж, прободе друг в корема и гърбом запъна здраво рамене в затворената врата. Следствие саблените удари от страничните подпори хвърчаха трески, но под натиска на мощните му рамене вратата се отвори и той влетя в стаята гърбом. Когато Конан скочи към вратата, един брадат планинец се хвърли с всички сили към нея, изпревари го и полетя с главата напред пред Конан. Кимериецът спря, хвана го за панталона, внесе го вътре и затръшна вратата току пред лицата на останалите. При удара се чу шум от трошене на кости. За миг Конан залости вратата и светкавично се обърна, за да посрещне мъжа, който скочи от пода и се хвърли като луд към него.

Свита в един ъгъл Ясмина гледаше ужасена как двамата мъже се бият, как обикалят из стаята на моменти заплашвайки да я стъпчат. Проблясването и звънтенето на сабите им изпълваше пространството, а отвън тълпата виеше като глутница вълци, удряше с дългите си ножове по бронзовата врата, хвърляше огромни камъни по нея. Някой донесе един дънер и вратата започна да се тресе под страхотните удари. Запушила ушите си Ясмина гледаше изпълнена с ужас. Стаята се изпълни със сила и ярост, навън цареше разрушителна лудост. Жребецът в яслата цвилеше и се изправяше на задните си крака, удряше с копита в стените. Животното се завъртя и провря копитата си през преградата и точно тогава планинецът отстъпи назад под убийствените удари на Конан и попадна под копитата. Гърбът му се пречупи на три места като изгнил клон. Той отхвърча към кимериеца, понесе го със себе си и двамата паднаха като подкосени на пода.

Ясмина изпищя и изтича при тях. В смутения й поглед и двамата приличаха на убити. Тя се пресегна, но в този момент Конан отхвърли трупа на планинеца и стана. Разтреперана тя го хвана за ръката.

— О, ти си жив! Аз мислех… мислех, че си мъртъв!

Конан погледна бързо лицето й — бледо, с широко отворени тъмни очи.

— Защо трепериш? — попита той. — Какво те интересува дали съм жив или мъртъв?

Ясмина се поуспокои и се отдръпна от него, правейки жалък опит да влезе в ролята си на деви.

— Ти си за предпочитане пред онези виещи вълци навън — отговори тя, сочейки към вратата, чийто каменен праг беше започнала да се руши.

— Няма да издържи още дълго — промърмори той, после се обърна и отиде бързо при жребеца в яслата.

Със стиснати ръце и затаен дъх Ясмина гледаше как чупи разцепените прегради и влиза при побеснялото животно. Жребецът се изправи над него с вдигнати копита, с бляскащи очи и зъби, с прибрани назад уши и изцвили страхотно. Конан скочи, хвана го за гривата и с неимоверна сила дръпна надолу животното и го принуди да стъпи на земята. Конят изпръхтя и потрепери, но се остави мъжът да му сложи юздата, да пристегне украсеното със злато и със сребърни стремена седло.

Обръщайки животното в яслата, Конан извика Ясмина и тя, промъквайки се боязливо покрай жребеца, побърза да отиде при него. Конан опипваше каменната стена и бързо приказваше.

— Тук на стената има тайна врата, която дори вазулийците не знаят. Яр Афзал ми я показа веднъж, когато беше пиян. Тя води към устието на дефилето зад колибата. Ха!

Той дръпна една на пръв поглед случайна изпъкналост и част от стената се плъзна назад. На няколко стъпки от задната стена на колибата момичето видя тясно дефиле сред отвесни каменни скали. Конан скочи на седлото и я вдигна пред себе си. Зад тях голямата врата изпъшка като живо същество и с трясък се отвори. В стаята прозвуча дивият рев на нахлулите вътре брадати планинци, стиснали, ножове в косматите си ръце. Силният жребец се понесе през каменния тунел като копие изстреляно от катапулт. Ударите от копитата му ехтяха в дефилето, мундщукът се обви в пяна.

Този ход напълно изненада вазулийците. Той изненада също и онзи, който се беше прокраднал в клисурата. Всичко стана толкова бързо, че мъжът със зеления тюрбан не успя да се отмести от пътя. Той падна под копитата на обезумелия кон и едно момиче изпищя. Когато прелетяха край нея Конан я погледна — стройно, тъмнооко момиче в копринени панталони и украсена със скъпоценни камъни препаска на гърдите. После черният кон и неговите ездачи отминаха като пяна издухана от буря, а мъжете, които се втурнаха подире им в дефилето срещнаха онова, което превърна техните кръвожадни викове в пронизителни писъци на страх и смърт.

Загрузка...