Конан наемника

Петнадесета глава Война на три народа

На сутринта Тотила се приготвяше за предстоящия бой. Беше изпълнен с дълбокото задоволство на човек, който е планирал добре всичко и вижда как плановете му се осъществяват. Препаса колана със сабята и излезе от шатрата.

— Готови ли са кладите? — попита Тотила един от хората си и той посочи към равнината, където близко до камъните на великаните се издигаха две големи камари дърва. — Тогава да отидем и да изгорим тези трупове — каза нетърпеливо Тотила. — Днес ни предстои още работа: да спечелим една битка и да извършим кралска сватба.

Тунгианците вече се бяха струпали около кладите, над които се бяха трудили цяла нощ. Торманците се разтакаваха наоколо, стояха подпрени на копията си и не показваха никакво уважение към мъртвите. Според техния обичай падналите се изгаряха час след свършване на битката или биваха връщани у дома, ако разстоянието позволяваше това.

По пътя към кладите към Тотила се присъедини Илма.

— Не се ли потрудих добре, кралю?

— Много добре, наистина — съгласи се Тотила и се усмихна великодушно на своя магьосник. — До вчера почти бях готов да те убия, толкова много бях разочарован от теб. Но сега, изглежда, всичко върви към най-добро.

— За моя крал желая само най-доброто — увери го Илма. Напоследък беше изгубил високомерието си под влияние на някаква лоша звезда. Но можеха ли последните му дела да не дадат желания резултат? Нямаше начин това да стане.

Без никакво предисловие Тотила взе една факла и я хвърли върху по-голямата от кладите.

— С това давам последен покой на духа на моя побратим, Одок, крал на тунгианците.

После отиде при по-малката клада. Между тунгианците се чу мърморене. Погребалният обред на един крал трябваше да трае часове. Постъпката на Тотила беше непристойна.

Но ги очакваше още по-голяма изненада.

— Камбрийците идват! — извика някой.

Всички се обърнаха към крепостта и зяпнаха от изумление. Цялата армия на камбрийците пресичаше равнината. В предната редица вървеше Елкуина.

— Светотатство! — каза Тотила повече изненадано, отколкото гневно. — Сигурен съм, че дори и най-отчаяните хора не биха осквернили едно погребение!

— Те държат копията си наведени надолу — отбеляза старейшината на тунгианците. — И водят Елкуина. Може би искат да отдадат последна почит.

Широка усмивка се изписа на лицето на Тотила.

— Не. Те идват да се предадат. Защо иначе ще идва и самата Елкуина? Трябва да се приготвим да я приемем както подобава. — Той тръгна към пристигащата армия, а Илма го последва. — Привет, Елкуина — извика Тотила, когато камбрийците наближиха. — Радвам се да видя, че здравият разум е надделял и ти си решила да туриш край на тази война и да спреш по-нататъшните кръвопролития.

— Какво имаш предвид, Тотила? — попита Елкуина. — Аз дойдох да почета това двойно погребение. Кралете трябва да участват в такива ритуали.

— Особено когато едната от кладите е моя! — извика някой.

Онемял Тотила наблюдаваше как тълпата се раздели и се появиха четирима роби с носилка на ръце. На нея лежеше Леовигилд — блед, превързан, но жив. Тунгианците се опулиха от недоумение, после се развеселиха и се спуснаха към младежа, а той посочи с пръст Илма.

— Този магьосник направи фантом, който прие моя образ! Фантомът уби Одок, не аз!

Без да се колебае, Тотила се завъртя, извади сабята си и преди Илма да успее дори да мигне, кралското оръжие се вряза в рамото му и спря чак когато достигна до кръста. Тотила стъпи върху умиращия магьосник, изтегли сабята си от трупа и се обърна към Елкуина.

— Така наказвам подобно престъпление! Уверявам те, Елкуина, че не знаех за това. Мислех, че отмъщавам за смъртта на Одок. — Той посочи трупа на магьосника. — Но сега наистина отмъстих.

Елкуина леко изкриви устни.

— Ти наистина си човек на бързите решения, но този път това няма да те спаси. Хората няма дълго да вървят подир коварство и предателство.

Сякаш в потвърждение на тези думи тунгианците се отдръпнаха от торманците и се наредиха до камбрийците.

Тотила свали от лицето си маската на дружелюбност и се озъби.

— Те ще вървят подир един истински крал, ако няма други живи! — И пристъпи към Елкуина и Леовигилд, но внезапно пред него се изправи един чернокос мъж с щит и извадена сабя.

— Време е да се запознаем — каза Конан.

— Вярно е — съгласи се Тотила. — Прекалено дълго наметалото ми е без черен скалп. Ако ми отделиш малко време, ще заслужиш мястото си върху него.

Той свали прочутата си дреха и я подхвърли на един от хората си. Друг мъж му донесе щита. Всички се разстъпиха, за да направят място. Предстоеше рядко зрелище.

Кралят и кимериецът се въртяха в кръг, добре прикрити зад щитовете си. Тотила атакува пръв, подскачайки, за да нанесе хоризонтален удар по главата на Конан. Вместо да блокира удара с щита си, кимериецът се наведе и замахна към кръста на Тотила, но ударът беше съзнателно къс и мина пред щита му. Бърз като мълния Конан промени посоката и нанесе удар отляво върху незащитената от щита страна. Вместо да прикрие тялото си, Тотила промени посоката на собствения си замах и блокира сабята на Конан, която беше само на един пръст от кръста му.

При тази кратка размяна на удари се чу се мощен възглас, награда за майсторския бой на мъжете и израз на възхищение от невероятната сила на ръцете и китките, необходима да се обърне посоката на две толкова тежки саби по средата на замаха. Други мъже сигурно щяха да се отдалечат един от друг за следващата атака, но тези двамата продължаваха със смайваща бързина размяна на удари към краката, бедрата, раменете и главите. От време на време сабя иззвъняваше по ризница, шлем или щит, но биещите се бяха толкова изкусни, че се отдръпваха в последния миг и ударите никога не падаха под прав ъгъл, а винаги се отплесваха от броните, оставяйки само малки повреди.

Изглеждаше невъзможно смъртни хора да могат да издържат на такъв бой, но двамата мъже не проявяваха никакви признаци на умора. Щитовете им бяха изподрани, ризниците подбити и с вдлъбнатини, слънцето се беше вдигнало високо на небето, но те продължаваха да се нападат с неуморната ярост на мъжкари, защитаващи харемите си. Никой от двамата нямаше да намали атаките си, докато не просне другия на земята.

Накрая все пак си пролича, че са уморени. При толкова равни сили никой не можеше да победи. Атаките им започнаха да стават по-неточни, защитата загуби бързината си. Пот се лееше от двамата мъже, дишането им стана тежко, по ръцете и краката и на двамата кървяха рани.

Най-сетне те се отдалечиха един от друг. За зрителите това изглеждаше като кратък отдих, предхождащ нова продължителна схватка, но двамата противници знаеха по-добре какво щеше да последва. И двамата бяха еднакво изморени, щитовете им тежаха като каменни. Още един удар, може би два, най-много три и битката ще бъде решена.

— Благодаря ти за великолепния бой, кимериецо — каза Тотила. — Каквото и да се случи, този бой ще се запомни.

— Поздравявам те, Тотила — отвърна тежко задъхан Конан. — Трябвало е да си останеш боец, а не да се стремиш да станеш крал.

— Човек е длъжен да тръгне по пътя на кралете, когато знае, че челото му е белязано със знака на величието. Хайде да свършваме.

Тотила отново вдигна щита си. Над ръба се показваха единствено очите му. Той извика и пристъпи напред. Конан мълчаливо атакува, но се подхлъзна в локва кръв и едва се задържа да не падне. Тотила използува този момент, за да нанесе страхотен удар отгоре, при което смъкна малко щита си. Това беше достатъчно за Конан.

За първи път той използува върха. Възстановявайки равновесието от престореното подхлъзване, той изхвърли напред ръката си и натисна с цялата тежест на тялото си. Върхът влезе в крещящата уста на Тотила, изхрущя през зъбите, небцето и черепа и се показа на цели две педи зад чудесния шлем. Конан измъкна сабята. За момент огромното тяло на Тотила се задържа на крака, после рухна като отсечен дънер.

Конан се обърна към торманците.

— Кой иска да последва своя крал в царството на мрака?

Торманските бойци, допреди час толкова уверени, се бяха смълчали. Бяха без крал, в чужда страна, сред по-многоброен противник. Накрая един старейшина отиде при Елкуина.

— Господарке, нашият крал не беше от знатно потекло и не остави наследник. Ако камбрийците и тунгианците се обединят, торманците също ще станат ваши хора, стига да се отнасяте с нас като с равни.

Елкуина погледна към Леовигилд и той леко кимна. Тя се обърна към старейшината.

— Така да бъде. — Клетвата за вярност към един крал беше нещо много просто на север. — Хвърлете тази мърша на кладата с фалшивия Леовигилд. Тотила не беше истински крал.

— Не! — изрева Конан. — Направете му клада по-висока от кладата на Одок! Той беше истински крал. Ако трябва, лично аз ще я издигна. Кълна се във всемогъщия Кром!

Елкуина го погледна, после каза:

— Постъпете, както каза Конан кимериецът. Изгорете го заедно със сабята и шлема му. И с наметалото.

Търговецът Дооз вдигна поглед от списъците, по които сверяваше стоките от разтоварващия се кораб, и видя позната фигура да крачи право към брега. Дългата развяваща се от вятъра черна коса не можеше да се сбърка дори и отдалеко.

— Конан! — извика той и размаха ръце, после остави списъците и се спусна да посрещне боеца. Когато го наближи, видя, че Конан вече не носи неговите бронзови доспехи и е запасал дълга аквилонийска сабя. На ръцете му блестяха няколко златни гривни, украсени със скъпоценности.

— Привет, Дооз — извика Конан. — Кога ще отплува този кораб на юг?

— Утре, щом натовари стоките ми. Как мина? Харесаха ли ти тукашните земи?

Конан продължи да крачи към магазина и Дооз тръгна подир него.

— Беше добра зима и не така скучна, както се опасявах. Корабът докара ли добро южно вино?

— Най-доброто туранско. Но разкажи за приключенията си. Трябва да си свършил страхотна работа, за да спечелиш толкова злато.

Конан не отговори веднага, а спря пред вратата, после се усмихна.

— Налей да пийнем по малко вино и ще ти разкажа. Няма обаче кой знае какво за разказване. Прекарвал съм и много по-вълнуващи зими.

Двамата мъже влязоха в сградата.