Шестнадесета глава

Разположен върху златния си змийски трон, Аманар наблюдаваше четирите танцьорки, които извиваха гъвкавите си тела върху украсения с мозайка под, за да го развличат. Бяха съвсем голи, ако не се брояха златните звънчета, привързани към глезените и китките им. Те се въртяха и гърчеха в див унес, изпотени от страх да не го разочароват. Подрънкването на звънчетата отмерваше ритъма на флейтите, а четиримата музиканти, мъже от човешката раса, свиреха, забили погледи в земята. В централната кула на крепостта биваха допускани само неколцина слуги човеци и на никого от тях не бе разрешено да вдига поглед от пода.

Аманар изпитваше опиянение от страха, който излъчваха телата на четирите жени. Насладата, която ужасът им му доставяше, бе дори по-голяма от онази, с която го даряваше безсрамно изложената на показ сочна плът. Петото момиче, Ясмийн със златистите очи, беше първата, която сред ужасни писъци бе дадена на Сита — заплахите създаваха по-силен страх, след като момичетата предварително знаеха съдбата си. Ясмийн някак бе успяла да пререже гърлото си с меча на съществото С’тара.

Магьосникът опита всичко, за да я задържи жива и годна да бъде принесена в жертва на Морат-Аминее, ала извлече твърде малко удоволствие от нея поради бързината, с която настъпи смъртта й. Е, вече беше взел предпазни мерки, за да е сигурен, че подобно нещо няма да се повтори. Аманар наблюдаваше с премрежени очи как робините танцуват в негова чест.

— Господарю?

— Да, Сита? — каза магьосникът, без да отмества поглед от момичетата. Съществото С’тара — телохранителят с огромни мускули — стоеше приведено от едната страна на трона. Алените му очи жадно следяха танцьорките.

— Картата, господарю. Тя проблясва.

Аманар стана от трона и излезе от стаята, следван по петите от Сита. Девойките продължиха да танцуват. Той не беше дал заповед да престанат и те не смееха да спрат, без да им е изрично наредено.

Близо до тронната зала имаше малка стая, в която бяха оставени само два предмета. Първият бе сребърно огледало, окачено върху сивата каменна стена. Вторият бе по-интересен. Поставен в полирана дървена рамка, подпряна на отсрещната степа, сияеше прозрачен лист кристал, върху който беше гравирана картата на планините, заобикалящи централната Кула на крепостта. В кристала проблясваше червена светлина, която бавно се движеше през една долина, където Аманар бе поставил свои стражи. Животните не предизвикваха тревога, нито неговите подчинени същества С’тара. Само хората караха картата да излъчва проблясващата червена светлина.

Аманар се обърна към огледалото, произнесе няколко тайнствени думи и направи заклинателни жестове, които оставиха слаба светеща следа във въздуха. Когато блясъкът на следата изчезна, сребърното огледало стана прозрачно като прозорец — прозорец, който от височината на орлов полет разкриваше как трупа мъже язди бавно сред планинска долния.

Един от мъжете направи жест, като че искаше да посочи нещо на земята. Очевидно диреха следи. Аманар изрече още непонятни думи и картината, която разкриваше огледалото, забърза напред, търсейки нов обект. Като сокол, усетил присъствието на плячка, образът в огледалото спря и след това стана уголемен и ясен, като че се бе спуснал по-ниско. Виждаше се ранен С’тара, който се препъваше, падаше, изправяше се, за да продължи с мъка напред. Аманар върна огледалото обратно върху групата ездачи, които следяха неговия слуга.

Около тридесетина добре въоръжени мъже и една жена.

Магьосникът не беше сигурен кой точно — дали жената, или един младеж с огромни мускули и свирепи сини очи — дава командите на групата. Аманар замислено потри брадичката си с прекомерно издължената си ръка.

— Момичето на име Велита, Сита — каза той. — Веднага я доведи тук.

Телохранителят излезе с поклон от стаята, като остави Аманар да изучава внимателно образа в огледалото. Съществата С’тара използваха своите ранени — онези, чиито рани бяха прекалено тежки, за да заздравеят — като месо за ядене. На ранения със сигурност нямаше да му бъде позволено да напусне своя патрул — следователно патрулът вече не съществуваше. Щом като тези мъже го преследваха, по всяка вероятност те бяха унищожили патрула, а това не бе малко постижение. И очевидно преследваха С’тара с някаква цел.

— Момичето, господарю. — Сита се появи на вратата, сграбчил Велита за косата, така че тъмнооката девойка насила трябваше да върви на пръсти. Ала ръцете й висяха безсилно от двете страни на тялото й и тя трепереше, изпаднала в ужас и от съществото, което я влачеше, и от човека, срещу чието лице бе изправена.

— Пусни я — нетърпеливо заповяда Аманар. — Момиче, ела тук и погледни това огледало. По-бързо, момиче!

Тя се препъна, залитна напред — макар че с грацията, която притежаваше, движението й приличаше по-скоро на танцова стъпка — и ахна, когато видя образите на хората, които се движеха пред нея. За момент магьосникът си помисли, че девойката ще каже нещо, ала тя стисна челюсти и затвори очи.

— Веднъж спомена едно име, момиче — каза Аманар. — На мъжа, който щял да те спаси. Конан. Виждаш ли този човек сред мъжете долу? — Тя не произнесе никакъв звук. По лицето й не потрепна нито едно мускулче. — Няма да сторя нищо лошо на този човек. Посочи ми кой е той, или ще накарам Сита да те нашиба с камшик.

Нисък стон се откъсна от гърлото й, тя за миг отвори очи, погледна ужасено огромния С’тара зад гърба си и прошепна:

— Не мога.

Тялото й трепереше, сълзи окъпаха лицето й, глухи ридания я разтърсиха, ала тя не каза нищо повече.

Аманар раздразнено изхъхри:

— Глупаво момиче. Всичко, което ще постигнеш, е, че ще ме забавиш няколко мига. Изведи я. Сита. Двадесет удара.

Устата на С’тара зейна и се ухили, разкривайки извити животински зъби. Масивният слуга отново сграбчи косите й в юмрука си и я помъкна навън. Сълзи обливаха лицето на момичето, ала риданията й бяха беззвучни.

Магьосникът продължи да изучава образите в огледалото. В действителност тя бе дала отговор на въпроса му, поне отчасти, но вероятно мислеше, че е защитила мъжа. Беше споменала, че Конан е крадец, а крадците не яздят с повече от двадесет въоръжени мъже зад гърба си.

Изпод черната си, украсена с бродерия на змии дреха магьосникът измъкна няколко предмета, от които се нуждаеше, за да изпълни своята проста задача. С червено парче варовик очерта петолъчна звезда върху каменния под. След това изсипа от кесията си купчинка прах върху всеки един от върховете й. Лявата му ръка се протегна напред, от края на петте му пръста изскочиха пет искри и запалиха купчинките прах, които лумнаха в ослепителни пламъци. Пет тънки стълбчета парлив червен пламък се вдигнаха към високия таван.

Аманар замърмори думи от някакъв мъртъв език и направи жест с лявата си ръка. Внезапно пушекът отново се всмука във фигурата, завихри се, сякаш подгонен от ураганен вятър, ала не можеше да избяга от очертанията на петолъчната звезда. Магьосникът каза още една дума и с остро проникване всичкият дим изчезна. На негово място се появи плешиво сиво същество, чийто ръст не надминаваше коляното на магьосника. Смътно наподобяващо маймуна по своята форма, с остро, издадено напред полегато чело, съществото имаше криле, покрити с изопната сива кожа. Кокалчетата на предните му крайници почти докосваха каменния под.

Съществото затрака с челюсти, оголи кривите си зъби, които, изглежда, заемаха почти цялото му лице на човекоподобна маймуна, след това скочи срещу магьосника, но щом достигна границата на начертаната фигура, внезапно изпищя и сред дъжд от искри рухна в центъра на звездата. После несигурно се надигна и ядосано загриза камъка. Крилете му, подобни на криле на прилеп, затрептяха, като че ли се готвеше да полети.

— Пусни! — остро излая то.

Устните на Аманар се изкривиха от отвращение и гняв. Положението му на магьосник беше прекалено високо, за да се занимава лично с тези низши същества в йерархията на демоните. Момичето го бе принудило да понесе това унижение и щеше да заплати това с огромно страдание.

— Пусни! — повтори демонът.

— Млъкни, Зат! — заповяда магьосникът. Сивото телце се сгърчи и по-тънките устни на Аманар пропълзя едва видима усмивка.

— Да, аз знам твоето име. Зат! И ако не направиш онова, което ти заповядам, ще използвам могъществото, което държа в ръцете си, срещу теб. И други като тебе от време на време са ми досаждали и аз ги затварям в обикновени материални тела. Е, от чисто злато. — Аманар отметна глава и се разсмя.

Маймуноподобиото същество потрепери. Мъртвешки белите му очи злобно наблюдаваха магьосника изпод костеливите сводове на веждите.

— Какво да направи Зат? — попита то.

— Тези двамата — каза Аманар и докосна образите на Конан и Карела. — Разбери как се казват и с каква цел преследват С’тара.

— Как? — изпищя пронизително демонът.

— Не си играй с мен! — озъби се Аманар. — Да не мислиш, че не зная? Щом се намираш достатъчно близо до обикновения простосмъртен и го чуваш какво приказва, значи чуваш и неговите мисли. По-добре престани да ме поставяш на разни изпитания. Знаеш, че с мен няма да успееш.

Демонът гневно изтрака с кривите си животински зъби.

— Зат тръгва! — И със страхотен гръмотевичен трясък съществото мигновено изчезна. Вятър разлюля одеждите на Аманар, когато в петолъчната звезда вихрено се втурна въздушен поток.

Магьосникът изтри ръце, сякаш бе докоснал унизителна вещ, и отново обърна поглед към огледалото. Известно време образите в него продължаваха да яздят, после изведнъж един от мъжете посочи нещо високо в облаците. За миг лицата им останаха вцепенени от ужас. Мнозина вдигнаха арбалетите си и стреляха към небето.

В стаята се чу изщракване; маймуноподобният демон се появи и сви криле. Държеше една стрела от арбалет.

— Опитаха убият Зат — изкиска се той и презрително добави: — Със стомана. — Демонът продължи да се забавлява, като промуши стрелата през кокалестата си ръка. Тя не остави никаква рана след себе си.

— Какво стана с онова, за което те изпратих? — запита Аманар.

Демонът го изгледа свирепо, после отговори:

— Голям мъж се казва Конан. Жената е Карела, викат й Червена каня. Идват за медальони и за едно момиче. Пусни Зат!

Аманар се усмихна на образите в огледалото, които се бяха съвзели след срещата си със Зат и продължаваха да яздят. Любимият крадец на Келт, а и прославената главатарка Червената каня наведнъж! Какъв улов! При това тя беше със своята банда. Имаше много начини, по които можеше да използва тези човешки същества.

— Пред тези хора — каза той на демона, без да снема поглед от огледалото, — върви един от моите слуги С’тара. Той е ранен, но е все още жив. Можеш да се нахраниш с него. Хайде, върви. — Усмивката на магьосника съвсем не беше приятна.



Склоновете на лъкатушещото дефиле ставаха по-стръмни и по-пустинни, колкото по-навътре навлизаха. Тръните, които се срещаха все по-нарядко, бяха недорасли и превити, сякаш нещо във въздуха или в почвата бе изкривило тъмните им клони.

— Местността си я бива — измърмори Хордо така, че да го чуе само Конан. Единственото му око наблюдаваше предпазливо Карела, която яздеше начело на колоната. — Отначало се изтърсиха мъжете-змии, а после онова летящо чудовище, само Митра знае какво бе то.

— То не нарани никого — спокойно каза Конан. — И си отиде.

Не искаше да споменава и най-дребното нещо, с което да разубеди останалите да поемат обратния път, ала същевременно не успяваше да разпръсне собственото си чувство на несигурност.

— Уцелихме го — продължи едноокият. — Поне две стрели се забиха в него, но то дори не трепна. Истински късмет е, че хората не подвиха опашки и не побягнаха.

— Може би наистина трябва да се върнете, Хордо. — Младежът се обърна и погледна назад към изтъняващата върволица на бандитите по неравната криволичеща пътека. Алчността ги караше да продължават напред, но откакто зърнаха странното същество да лети над тях, като че ли ги преследва, всички гледаха сивото небе и стръмните склонове навъсено и с подозрение. От време на време някой докосваше превързаните си рани и замислено се обръщаше назад към пътя, по който бяха дошли.

Конан тръсна черната си грива и се обърна към брадатия разбойник.

— Ако тя каже, че е решила да се върне, те ще я последват с благодарност. Ако продължи напред, ще започнат да изчезват един след друг.

— Измежду всички мъже ти трябва най-добре да знаеш, че главатарката няма да се откаже. Не и докато ти не се откажеш.

Не му се наложи да отговаря, понеже изведнъж прозвуча острият вик на Абериус. Бандитът с лице на невестулка яздеше пред колоната, за да открива следите на раненото змиеподобно същество. Сега бе спрял до един остър скалист зъбер и размахваше ръка над главата си.

Карела се спусна в галоп натам, без да каже нито дума.

— Дано да е загубил следата — измърмори Хордо.

Конан смуши коня с пети и забърза напред. Почти веднага и едноокият тръгна след него. Червенокосата отби коня си, за да направи място на Конан. Кимериецът погледна онова, което й показваше Абериус. Подобното на влечуго създание, което бяха преследвали, лежеше проснато по гръб, мъртво, в сянката на скалистия зъбер. Плетената му ризница беше раздрана, гръдният му кош зееше грозно разкъсан.

— Дивите зверове вече са го посетили — измърмори Хордо. — Жалко, че другото същество умря в оная дупка и не може да го замести. — Ала начинът, по който звучеше гласът му, даваше да се разбере, че според него не е чак толкова жалко.

— По небето не се виждат лешояди — замислено каза Конан. — А и никога не съм чувал, че чакалите изяждат само сърцето и не посягат към останалото.

Абериус дръпна юздите на коня си и той изцвили.

— В името на Митра! Кимериецът е прав — каза бандитът. — Кой знае какво го е убило! Може би онова отвратително нещо, което прелетя над нас и въобще не се уплаши от стрелите на арбалетите. — Мънистените очи на разбойника диво се замигаха, като че очакваше видението да изплува отново иззад някоя скала.

— Млъкни, глупако! — озъби се Карела. — То е умряло от раните, които получи нощес, и котата ти си се приближил, сигурно си уплашил някое животно, което тъкмо го е разкъсвало.

— Това няма значение — лукаво каза Абериус. — Аз вече не мога да проследявам тази купчина мърша.

Зелените очи на жената проблеснаха развеселено, ала в тях се четеше и презрение.

— Е, значи нямам нужда повече от тебе. Обзалагам се, че и сама мога да разбера накъде е било тръгнало това същество.

— Време с да се махнем от тези проклети планини. — Абериус хвърли поглед към другите разбойници, който чакаха на почтително разстояние. Все още достатъчно се страхуваха от Червената каня, за да се осмелят да нарушат бойното й съвещание.

Карела не благоволи да се вслуша в думите му.

— Съществото се е придържало към определена посока. Дори извивките на терена да са го карали да се отклонява, после винаги се е връщало в същата посока. Ние ще поддържаме същия курс.

— Но… — Абериус спря, защото Хордо приближи с коня си към него, Карела тръгна отново напред, без да им обръща внимание.

— Ако чуя някакви приказки — изсъска едноокият, — които се различават от това, че си подплашил някаква промъкнала се до трупа гадина, ще станеш следващата купчина мърша тук. — Конан срещна погледа му, когато се обърна да последва Карела, и за момент брадатият бандит му се стори уплашен. — Тя има нужда поне една от нейните хрътки да й остане вярна, кимериецо — каза Хордо. — Хайде, Абериус. Напред, жалки мошеници! — изрева той. Отново погледна Конан, след това пришпори коня си в галоп.

За известно време Конан остана да наблюдава лицата на минаващите край трупа бандити. Щом зърнеха кървавия люспест труп, всички се отдръпваха ужасени и мърмореха молитви или ругатни. Ала алчността в очите им не беше намаляла.

Конан също изруга и пришпори жребеца си след Карела и Хордо.

Загрузка...