Глава дванадесета

Зловещата бисерна тъмнина още не беше напуснала кратера, когато Конан се събуди, но не му беше необходимо да види зараждащата се на изток бледа светлина, за да разбере, че наближава зазоряване. За да пресекат езерото на разсъмване, те трябваше да бъдат будни преди изгрев-слънце, следователно беше се събудил точно навреме. Отдавна беше усвоил този навик, макар да трябваше да признае, че когато прекали с виното, невинаги може да разчита на него. Кимериецът отметна от себе си одеялата, прибра в ножницата голата сабя, която лежа през нощта до него и се протегна. Очите му попаднаха на празната постеля на Джина и той се намръщи. Конан бързо огледа склона на кратера над техния лагер. Конете спяха с наведени глави. Нищо не помръдваше.

Той се наведе и смушка Акиро и Малак.

— Събуждайте се — прошепна им Конан. — Джина е изчезнала. Ставайте.

Конан ги остави — Малак ругаещ, а Акиро мърморещ ядосано, че на неговата възраст има нужда от сън — и тръгна към Бомба̀та и Зула, легнали от двете страни на опразнените завивки, където е била Джина. Той погледна воина с белязаното лице, който тихо похъркваше, и го срита в ребрата.

Стреснат, Бомба̀та изрева и се събуди. В следващия миг той се изправи и посегна към извитата си индийска сабя.

— Ще те убия, крадецо! Аз…

— Джина е изчезнала — каза студено Конан. — Ти само дето не я върза за себе си и въпреки това допусна да изчезне. Може би е мъртва!

Още при първите думи яростта на Бомба̀та изчезна. Той гледаше стреснато празните одеяла.

— Всички коне са тук — каза Малак.

Мъжът в абаносовочерните доспехи разтърси глава.

— Разбира се, че ще са тук! — изрева той. — Джина няма да избяга от своята орис.

— Орис! — озъби се Зула. — Ти наричаш това нейна орис. Защо не й се разреши сама да избере своята орис?

— Да не би ти да си й сторила нещо! — изръмжа Бомба̀та и черната жена настръхна.

— Аз? Никога не бих й сторила нищо лошо! Ти си този, който мисли, че тя е играчка, която можеш да използуваш както намериш за добре!

Белезите върху лицето на едрия воин изпъкнаха като бели въжета.

— Ти, болен чакал! Ще те съсека…

— Боят по-късно! — сряза ги Конан. — Сега трябва да намерим Джина!

Напрежението между двамата намаля, но не изчезна. Бомба̀та с ръмжене прибра сабята си в ножницата, а Зула изви гневно устни и свали надолу тоягата, която беше стиснала с две ръце.

Акиро коленичи до одеялата на Джина и започна да рови в тях. Той мълчаливо движеше устни, затворил очи. Когато ги отвори, вместо зеници се показаха само невиждащи бели сфери. Малак изкрещя и се обърна.

— Момичето е отнесено от птица — съобщи старият човек.

— Стар глупак — промърмори Бомба̀та, но Акиро продължи, сякаш воинът не беше казал нищо.

— Голяма птица, птица от пушек, която се движи безшумно. Тя я е отнесла в ноктите си. — Клепките му се затвориха, а после се отвориха и откриха нормалните му черни очи.

— Акиро глупак? — каза Конан на Бомба̀та. — Ние с тебе сме глупаци. Трябваше да очакваме стигиецът да направи нещо.

— Къде я е занесла тази птица? — попита Зула.

Акиро посочи кристалния дворец отвъд езерото.

— Там, разбира се.

— Тогава трябва да я последваме — каза тя.

Конан кимна в знак на мълчаливо съгласие. Двамата с Бомба̀та едновременно побягнаха към кожената лодка и я замъкнаха до водата.

— Лодката може да е омагьосана — възрази Малак. — Акиро каза така.

— Трябва да опитаме — отвърна Конан. Той беше нагазил до колене във водата и стоеше до тесния плавателен съд. — Качвайте се всички! Бързо!

Всички бързо са качиха на лодката, Зула по средата между Акиро и Малак, Конан и Бомба̀та в краищата. Греблата в ръцете на едрите мъже се забиваха мощно във водата и малката лодка се отдалечи от брега.

— Сиджин да ме порази! — изведнъж изрева Малак. — Забравих! Тази сутрин трябваше да си отида! Обръщайте!

Без да престава да гребе, Конан изръмжа:

— Скачай.

Малкият крадец погледна към езерото под тях и потрепери.

— Водата е за пиене — промърмори той — там, където няма вино.

Без да има нито вятър, нито вълни, които да им пречат, двамата здрави мъже така гребяха, че кожената лодка само дето не хвръкна над езерото. Вълничките от нейното движение се разнесоха невероятно далеч зад тях, защото нямаше нищо, което да смущава огледалната повърхност. Пред тях се издигаше кристалният дворец. Между него и водата имаше площадка, която беше съвсем обикновена, само дето изглеждаше като изрязана от монолитен огромен скъпоценен камък. Когато достигнаха до двореца, слънцето вече осветяваше ръба на кратера и огромната постройка заприлича на истински фойерверк.

Конан задържа лодката близко до необичайната площадка, докато другите излизаха от нея. Когато и той застана на блестящия камък, кимериецът измъкна кожената лодка от водата. Един крадец, който не планира изход и пътища за бягство, в Шадизар не доживява до дълбока старост. Засега езерото беше спокойно, но той не искаше да рискува лодката да бъде отнесена преди да си осигури други средства за напускане на този необикновен дворец.

След като се погрижи за лодката, Конан насочи вниманието си към двореца. Блестящи гладки стени. Кристални колонади от прозрачен камък, които се простираха далеч на ляво и на дясно от двореца. Над тях се издигаха бляскави простори от отвесни стени, завършващи с куполи и островръхи кули, извисяващи се към небето.

— Прелестно — промърмори Акиро, като галеше с пръсти кристалната стена. — Няма никакви фуги. Наистина е монолитен скъпоценен камък. Съвършено.

— По-добре да беше обикновен мрамор — каза грубо Конан. — Тогава щях да измисля как да се изкачим. Ела. Трябва да намерим някаква врата.

— Няма такава — каза Акиро. Все още не можеше да се отърси от възхищението си.

— Как — започна Конан, после реши, че е по-добре да го попита откъде знае, че няма врати, но накрая каза: — Как тогава, в името на деветте ада на Зандру, ще влезем вътре?

Акиро мигна от изненада.

— О, това е много лесно. — Той тръгна по края на площадката и посочи към водата. — Там долу има отвор. Усетих го веднага щом се опитах, може би защото това е единственият отвор, който намерих. Не е много голям, но за нашите цели е добър.

— Излаз за черпене на вода от езерото? — каза Зула недоверчиво.

— Не обичам водата — измърмори Малак и огледа нервно двореца.

Конан коленичи до магьосника със закръгления корем и се взря във водната повърхност. Тя отново беше огледално гладка и той не видя нищо, освен собствения си образ. „Невъзможно е — каза си той, — този Амон-Рама да е построил дворец без вход за влизане, а да е оставил такава лесна възможност за проникване в него. Сигурно е капан, а Джина вътре е примамката“. Тогава нека ловецът разбере що за същество е това, което иска да хване в този капан.

Конан пое дълбоко дъх и се гмурна в езерото. Само леко плискане отбеляза мястото на неговото гмуркане.

Водата под повърхността беше сивкава и прозрачна. С мощни загребвания кимериецът се спусна надолу, проучвайки стената на площадката. По кристалната повърхност нямаше нито тиня, нито водорасли, каквито имаше върху нормалните каменни повърхности, потопени във вода.

Той намери бързо отвора: една голяма тръба, широка почти колкото разперените му ръце, зарешетена с дебели железни пръти. Конан хвана решетката, опря крака в тръбата и задърпа. Тя дори не помръдна. Той се напъна още по-силно, докато сухожилията му започнаха да пращят, но отново без никаква полза. Неочаквано Конан трепна, когато видя други ръце до неговите. Той вдигна очи и съзря напрегнатото лице на Бомба̀та, който беше свалил черните си доспехи. Конан удвои усилията си. Костите и мускулите му затрепериха, белите му дробове се запалиха.

Изведнъж с остро изпукване един от прътите се откъсна сред порой прилични на кристал отломки. Решетката се размърда в ръцете на Конан. Сега вече имаше по-добра опора. Кристалите се цепеха и се чупеха. Един по един той махна всички пръти.

След като освободи входа, кимериецът бързо изскочи на повърхността и жадно пое дъх. Веднага подир него Бомба̀та също изскочи на повърхността. От края на площадката три загрижени лица се взираха надолу.

— Пътят е отворен — каза Конан между две вдишвания. — Идвайте.

— Почакай малко — отвърна Акиро. — Възстанови дишането си. Трябва да съставим план.

— Нямаме време — отговори Конан. Той пое дълбоко дъх, обърна се и отново се гмурна.

С рязко извиване на тялото Конан се вмъкна в тръбата и с мощни загребвания се придвижи навътре. Светлината помръкна зад него и той продължи да плува в мрак. Измина трийсет стъпки. Четирийсет, гърдите му искаха въздух. Петдесет. Изведнъж пред него се появи светло петно. Той заплува бързо към него, после се обърна нагоре, към източника на светлината, движейки ръце и крака, за да забави изкачването си. Той излезе безшумно на повърхността.

Конан се огледа и разбра, че е в кладенец, изграден от същия кристал, от който беше направен и дворецът. Във водата до него висеше дървено ведро, въжето беше опънато. Той внимателно го дръпна. Не поддаде.

На лицето му се появи дяволита усмивка. Амон-Рама очевидно смяташе, че е в безопасност и че е скроил хитра уловка. В страните на север обаче една древна поговорка гласеше: „Да хванеш кимериец означава да хванеш собствената си смърт“.

На повърхността до него някой изскочи с плясък, който отекна в стените на кладенеца, но Конан не се обърна да види кой е. Сега умът му беше зает само една мисъл. Той хвана въжето и загрижено започна да се изкачва по него. Кимериецът беше влязъл в капана, а беше тръгнал на лов.



В залата с огледалата Амон-Рама седеше, подпрял умислено острата си брада върху дългия си, тънък пръст. Те бяха проникнали в двореца. Той беше забравил тръбата, през която влизаше вода в неговия кладенец и те бързо бяха открили този пропуск. Очертаваше се добро развлечение.

Със злобна усмивка Амон-Рама докосна леко огледалната стена. Разбира се, нямаше никаква възможност тези натрапници да се измъкнат — всички черни сили предотвратяваха това — нито пък можеха да постигнат победа. Този дворец му беше верен по начин, за какъвто никой крал не би могъл да мечтае. Когато пръчките бяха измъкнати, кристалът пронизително изпищя. Този писък достигнало него. Шумът от стъпките на краката им по коридорите, движението на въздуха от тяхното дишане — долитаха до него. А после той намери развлечение в други неща, вместо да предлага истинска надежда на жертвите си. Тяхната вяра в лъжливата надежда му достави истинска наслада, но още по-голямо удоволствие изпита, когато бяха лишени от всякаква надежда.

Сега беше време за приготовления. Той произнесе една дума, вдигна ръце и златните завеси, покриващи стените, се вдигнаха нагоре, за да разкрият сто големи огледала, вградени околовръст на залата. Всяко отразяваше прозрачната колона, на която стоеше сърцето на Ариман, но на никое не се виждаше Амон-Рама. Един живот, отдаден на най-черни магии, има много необичайни последици върху тялото на магьосника. Той нямаше отражение, което можеше да се види върху каквато и да било огледална повърхност.

В редицата от огледала имаше само две пролуки. Едната беше врата към коридора. През другата той можеше да вижда безкрайната тъмнина и леглото, на което все още лежеше спящата Джина. Амон-Рама мина през вратата. В стаята се чуваше шум като от плискане на вода о камък, а в стената имаше само един отвор непокрит с огледала. Сто и едно отражения на сърцето на Ариман чакаха заедно с оригинала.



Акиро се измъкна от кладенеца с мърморене, без да обръща внимание на водата, която капеше от него и се изправи, загледан в приличните на скъпоценен камък стени, в орнаментите от злато и сребро с такава фина направа, каквато никой човешки ум не би могъл да измисли. Навсякъде имаше гоблени с неземна красота и килими с безкрайно разнообразие от цветове и мотиви.

— Акиро? — извика Малак.

Магьосникът поклати глава с възхищение. Всичко е направено с магия; нищо от това не е сътворено от човешка ръка. Всичко е великолепно.

— Акиро?

Закръгленият магьосник гневно се обърна, за да погледне дребния крадец. Косата на Малак беше паднала върху лицето му, а от дрехите му се стичаше вода, която беше образувала локва около краката му. Акиро си помисли, че крадецът прилича на удавен плъх, после бързо отметна с ръка мократа коса от собственото си лице.

— Какво? — отговори той грубо.

— Отишли са — каза Малак.

Акиро погледна в посоката, в която другият сочеше и преглътна една клетва, която се канеше да изрече. Бомба̀та и Зула бяха изчезнали зад един ъгъл на коридора, Конан също не се виждаше.

— Глупаци — промърмори той. — Чакай! — Бързо, доколкото позволяваха старите му кости, той се затича подир тях, следван по петите от Малак. — Човек не може да се разхожда в бърлогата на един магьосник така, сякаш се намира в градината на някой търговец! Тук може да се случи всичко.

Когато зави зад ъгъла, Акиро видя другите напред, водени от Конан. Хванал сабя в ръка, кимериецът мина през една врата в края на коридора, ала в същия момент вратата се плъзна и се затвори с трясък, прекъсвайки връзката с коридора зад нея. Бомба̀та и Зула изтичаха напред и заудряха по вратата — мъжът с дръжката на сабята си, тя с тоягата.

Бълвайки проклятия, Акиро тичаше да помогне, но когато стигна при тях, остана като вцепенен. Вратата беше прозрачна като стъкло — те ясно виждаха Конан, който внимателно оглеждаше една зала с огледала, стиснал в ръка широката си сабя — и въпреки това ударите на Бомба̀та и Зула кънтяха като върху врата, обкована с желязо. Сякаш да увеличат шума от глухия тътнеж, всичките започнаха да викат в един глас.

— Нима не ни чува? — извика Малак. — Конан, заклевам те в нокътя на крака на Огун, обърни се! Конан!

Зула застана на колене и заопипва долния край на вратата.

— Ако можем да я повдигнем… няма никаква пролука! Никаква!

— Отдръпни се — изрева Бомба̀та и хвана с две ръце сабята си. — Ще я разбия, ако изобщо това може да се разбие.

— Отдръпнете се всички — извика им Акиро. — И млъкнете — добави той. Акиро зарови в торбата си, после въздъхна и изхвърли праховете, намокрени от водата, без да престава да нарежда: — Това не е кръчмарска кавга, която може да се уреди с груба сила. Стигиецът е голям магьосник. Отнасяйте се към него като такъв или всички ние… а, ето го. — Засиял от задоволство, той извади малко мускалче, покрито с най-чист пчелен восък и подпечатано с магьоснически печат.

— Не виждам Джина — неочаквано се обади Бомба̀та. — Нека да оставим крадеца на собствената му съдба и да потърсим Джина. Длъжни сме да я намерим.

— Тя е тук — каза Акиро, без да вдига поглед от мускалчето, от което отстраняваше восъка. Това трябваше да се извърши правилно, иначе съдържанието на флакончето щеше бъде безполезно. — Не чувствате ли… разбира се, че не можете да почувствате. Тук е възелът, центърът на всичките магически сили в този дворец.

Акиро свали последното парченце восък, разкривайки някаква тъмна блестяща смес, която изглеждаше едновременно и мазна, и газообразна. Той я докосна с малкия пръст на лявата си ръка и изписа тайнствен знак върху дясната страна на прозрачната врата. С малкия пръст на дясната си ръка той начерта същия символ върху лявата страна на вратата.

Акиро се намръщи, когато начертаните символи започнаха да съскат, сякаш кипяха, но нищо не се получи. Той започна да напява бързо и безшумно. Когато думите бяха произнесени високо, се призоваваха такива сили, които той намираше за опасни, ненадеждни или противни, а често и всичко това едновременно. Напрежението нарасна; той го чувстваше вътре в главата си. Акиро призоваваше духове, способни да отварят врати, които са непоклатими, духове, достатъчно силни да повдигнат неща, които никой не успяваше да помръдне. Напрежението нарасна, челото му се покри с капчици пот. Напрежението продължаваше да нараства, да нараства, да…

Акиро въздъхна тежко, отпусна се и щеше да падне, ако не се бе подпрял на вратата.

— Успя ли? — попита Бомба̀та.

Разтреперен, Акиро гледаше учудено вратата. Там напрежението вече беше толкова голямо, че можеше да разбие портата на един замък и въпреки това то нямаше никакъв ефект.

— Това е най-силният магьосник, когото познавам — прошепна най-после той, — а след това, взирайки се в стаята с огледалата, добави; — Ако вярвате в богове, помолете им се.

Загрузка...