Четвърта глава

Мнозина заморийски благородници, мислеше си лейди Джондра, докато се разхождаше в градината на двореца, съжаляват, че последният от Перашанидите е жена. Тя внимателно придърпа ръкава на яркочервената си дреха и протегна длан под искрящите струи на оградения с мрамор на червени жилки фонтан. С крайчеца на окото си наблюдаваше мъжа до нея. Красивото му лице с тъмни очи излъчваше самоувереност. Пред гърдите върху тежките дипли на лимоненожълтата му туника висеше тежък златен синджир с фамилен герб на всяка халка. Лорд Амарандис обаче не се числеше към разочарованите, защото това означаваше, че цялото богатство на Перашанидите отива в нейните ръце. Само да успееше да спечели ръката ѝ!

— Да продължим с разходката, Ама — каза тя и се усмихна на опита му да скрие недоволната гримаса, когато чу да го назовава с това галено измислено от нея име. Джондра знаеше, че Амарандис ще си въобрази, че тя се усмихва на него. Беше сигурна в това.

— Градината е прекрасна — обърна се той. — Но не може да се сравнява с твоята красота.

Вместо да приеме предложената ѝ ръка, тя тръгна напред по покритата с плочи пътека и така го принуди почти да се затича, за да я настигне.

Все някога трябва да се омъжа! При тази мисъл тя въздъхна от съжаление, но дългът ѝ повеляваше да направи онова, което легиони ухажори не успяваха да постигнат. Тя не можеше да допусне родът на Перашанидите да свърши с нея. Още една въздишка се отрони от сочните ѝ устни.

— Защо си толкова тъжна, мила? — прошепна Амарандис в ухото ѝ. — Позволи ми да целуна сладките ти устенца и да прогоня тъгата.

Джондра ловко избегна устните му, но с нищо повече не го обезкуражи. За разлика от повечето заморийски благороднички Джондра не позволяваше повече от целувка, и то на малцина избраници. Макар че ѝ беше трудно да се въздържа и да не засяга неговата горделивост, тя открито не отхвърляше ухажването на Амарандис.

Поне е достатъчно висок, утешаваше се тя. Джондра никога не се замисляше защо е по-висока от повечето заморийски мъже, но отдавна беше решила, че съпругът ѝ трябва да е по-висок от нея. Амарандис беше една глава по-висок, но беше слаб. В някакво скрито кътче на съзнанието си тя си бе изградила представа за желания мъж. Задължително благородник и разбира се отличен ездач, стрелец и ловец. По-висок поне с една глава от Амарандис, и много по-широк в раменете — с могъщи мускулести гърди. Красив и по-силен от нейния придружител. Очите му…

Когато разбра кого всъщност си беше представяла, Джондра ахна. Макар че го бе облякла като заморийски благородник, това беше същият уличен грубиян с небесносините очи, който беше помрачил тържественото ѝ завръщане от лов. Лицето ѝ се обля с червенина. Сини очи! Варварин! В тъмносивите ѝ очи загоряха гневни огънчета. Как можа дори да си помисли, че ще позволи на един такъв мъж да я докосне! О, всемогъщи Митра! Греховната мисъл е по-страшно провинение от сторен на дело грях!

— … И при последния лов — някъде отдалеч чу тя гласа на Амарандис — наистина убих чудесен леопард. По-великолепен от всички, които ти си убивала, предполагам. За мен ще бъде истинско удоволствие да те науча на някои ловни тънкости, сладка моя. Аз…

Джондра стисна зъби, когато той продължи весело да дърдори. Все пак той е ловец. И е благородник. А това, че е глупак, в което няма никакво съмнение, само щеше да ѝ помогне по-лесно да го командва.

— Знам защо дойде, Ама — рече Джондра.

— … ноктите му големи като… — гласът на благородника постепенно заглъхна и той объркан запримига. — Така ли?

Тя вече не успя да скрие раздразнението в гласа си.

— Ти ме искаш за жена. Нали така? Ела тогава! — Джондра прекоси бързо градината и се отправи към мястото за стрелба.

Амарандис се поколеба, после се затича подир нея.

— Ти не знаеш колко щастлив ме направи, захарче мое. Сладкишче?… Джондра? Къде си… Ах!

Джондра отблъсна ръцете му, протегнати да я прегърнат, с лъка, който беше взела от позлатена поставка на моравата. Спокойно обви лявата си китка с кожен предпазител, за да не се нарани при опъване на тетивата. На поставката имаше още един лък, втори предпазител, два колчана и сноп стрели.

— Ти трябва… да си добър поне колкото мен — каза тя и посочи към малката кръгла мишена от плътно сплетена слама, окачена върху висока три човешки боя широка дървена рамка на сто крачки разстояние от тях. Смяташе да каже „по-добър“, но в последния момент се отказа, защото не вярваше, че някой мъж може да е по-добър стрелец и ездач от нея. — Не мога да стана съпруга на мъж, който е по-слаб стрелец от мен.

Самодоволно усмихнат, Амарандис погледна първо мишената, после взе втория лък.

— Защо целта е толкова високо? Е, няма значение. Обзалагам се, че ще те бия — той се засмя — противен рев, който нямаше нищо общо с красивите черти на лицето му. — Спечелил съм много награди от състезания по стрелба с лък, но ти ще бъдеш най-ценната.

Джондра стисна устни. Нави ръкавите на робата си, зареди стрелата на тетивата и извика:

— Майнеус!

От храстите до рамката изскочи нисък мъж с плешиво теме, облечен в бяла туника на слуга и задърпа вързаното за мишената въже. Големият Колкото човешка глава диск се плъзна от единия към долния насрещен ъгъл на дървената рамка. Полюшваше се като махало с въртеливи движения около невидима ос и се спускаше с нарастваща скорост.

Джондра изчака мишената да пресече половината от разстоянието. После — само с едно движение — тя вдигна лъка, опъна тетивата и стреля. Чу се само рязко „трак“ и стрелата улучи мишената, без да забави нейното спускане. Почти едновременно до нея се забиха втора… трета… Когато сламената мишена падна на земята, Джондра свали заредения с поредната стрела лък, която беше безпредметно да изстрелва. Беше седмата. Шест стрели с перо на края украсяваха мишената.

— Робата малко ми попречи — каза тя разочаровано. — С твоята туника ще можеш да изстреляш повече от шест. Ще се облека в ловни дрехи… Добре ли си, Ама?

Лъкът на Амарандис висеше в отпуснатата му ръка. Пребледнял, той гледаше мишената. Когато се обърна към нея, червенина покри бледите му бузи. Амарандис изкриви устни и промълви:

— Бях чувал, че ти доставя удоволствие да демонстрираш превъзходството си пред мъжете, но не съм допускал, че ще се престориш на готова да се омъжиш за мен, само за да ме прилъжеш да участвам в… това! — Амарандис изплю последната дума и захвърли лъка към загадъчната мишена. — Каква бритунианска магия използваш за стрелите си?

Ръцете ѝ се разтресоха от ярост. Вдигна лъка и опъна тетивата до бузата си, но си наложи да бъде спокойна.

— Махай се! — заповяда мрачно тя.

Оклюмалият тъмнокос благородник гледаше като хипнотизиран насочената към лицето му стрела. Изведнъж Амарандис се завъртя и хукна. Тичаше на прибежки, свил глава между раменете си, сякаш едновременно се опитва да избяга от стрелата и да се стегне за удара.

Джондра го държеше на мушка с насочена към него стрела, докато тялото му се скри в храстите. Тогава изпусна дъх през стиснатите си зъби и отпусна тетивата. Мислите, които беше прогонила от ума си, отново се върнаха.

Баща ѝ, лорд Карентайдис, беше генерал от заморийската армия и също беше последна издънка на древен род. Докато ръководеше битки по бритунианската граница, той си бе взел за съпруга една от пленените девици. Високата сивоока Камардика претендирала, че е жрица. При нормални условия в това нямало да има нищо странно, защото заморийските войни често се забавлявали с пленнички от Бритуния, а в Замора имало безброй пленени бритунианци. Но Карентайдис се оженил за нея. И бил отлъчен от обществото.

Джондра си спомни изложеното за поклонение тяло на баща си — неговото… и на жената — след треската, която покоси стотици в града, без да пощади нито благородници, нито просяци. Бяха я отгледали, изучили и възпитали като наследница на огромно богатство, задължена да продължи древния род. Но беше белязана с високия ръст и проклетите сиви очи. Джондра често беше чувала да шушукат: „мелез“, „дивачка“, „бритунианка“… Докато умението ѝ да си служи с лъка и буйният ѝ нрав не прекратиха тези шушукания — поне в нейно присъствие. Тя беше лейди Джондра от рода Перашанид, дъщеря на лорд Карентайдис, последно поколение с родословие, съперничещо на рода на самия крал Тиридейтис… И смъртен враг за всеки, който дръзне да каже нещо друго.

— Амарандис нямаше да успее да уцели мишената дори веднъж, милейди — чу тя тих глас до себе си.

Джондра обърна глава и видя загриженото лице на слугата.

— Това не е твоя работа, Майнеус — отвърна тя, но в гласа ѝ не се долавяше упрек.

— Както заповядате, милейди — Майнеус почтително се поклони. — Позволете да ви кажа, че изпратеното от лейди Роксана момиче е тук. Оставих я във втората приемна, но ако желаете, мога да я отпратя.

— Щом няма да се омъжвам — рече тя и внимателно остави лъка върху поставката, — ще ми е нужна.

В средата на втората приемна, застлана с мозаечни арабески в зелено и златно, стоеше средна на ръст, стройна девойка, в къса тъмносиня туника — лейди Роксана използваше този цвят за своите прислужнички. Тъмната ѝ коса беше сплетена в плитка, пусната на гърба ѝ. Когато Джондра влезе в стаята, момичето разглеждаше пода под малките си крачета.

Върху абаносова маса, инкрустирана със слонова кост, лежаха две восъчни плочки, завързани една към друга с копринен шнур. Джондра внимателно огледа печатите на шнура. Освен благородниците и търговците малцина можеха да пишат, но някои слуги вече се бяха опитвали да подправят препоръките си. Печатите бяха цели. Тя сряза шнура и зачете.

— Защо искаш да напуснеш лейди Роксана? — попита неочаквано Джондра. — Лиана? Така се казваш, нали?

— Да, милейди — отговори девойката, без да вдига глава. — Искам да стана господарска прислужница, милейди. Работех в кухнята на лейди Роксана, но нейните лични слугини ме обучиха. Лейди Роксана няма място за мен, но ми каза, че вие търсите слугиня за себе си.

Джондра се намръщи. Нямаше ли това дребно момиче достатъчно смелост да я погледне в очите? Тя мразеше страхливците, независимо дали това са кучета, коне или прислужници.

— Трябва ми момиче, което да ме обслужва по време на лов. Последните две решиха, че работата е прекалено тежка. Мислиш ли, че желанието ти да бъдеш господарска прислужничка ще издържи на горещината, мухите и пясъка?

— О, да, милейди.

Джондра бавно обиколи момичето и го разгледа от всички страни. Изглеждаше доста яка и навярно щеше да издържи на суровия живот в ловния лагер. Тя повдигна брадичката на девойката.

— Хубавичка си — отбеляза Джондра и ѝ се стори, че в големите тъмни очи проблеснаха искри. Може би все пак момичето има кураж. — Не искам обаче ловът ми да се проваля от копиеносци, които се захласват по красивото ти лице. Да не си посмяла да задиряш ловците ми! — Джондра се усмихна. Този път нямаше съмнение, че в очите на Лиана проблеснаха гневни пламъчета.

— Аз съм девица, милейди — с едва уловимо напрежение в гласа заяви момичето.

— Сигурна съм — някак безразлично отвърна Джондра. Наистина девствени прислужнички бяха рядкост, макар всички те бяха убедени, че именно това е предимство пред бъдещите им господарки. — Изненадана съм, че лейди Роксана се е съгласила да те изпрати при мен, след като толкова те хвали в препоръките си — тя почука с нокът восъчния печат. — След време ще разбера дали наистина ги заслужаваш. Във всеки случай трябва да ти кажа, че не търпя дори и опит за неподчинение, лъжа, кражба или мързел. Не бия слугите си така често, както някои, но ако нарушиш тези изисквания, ще бъдеш наказана с бой с пръчки — когато смисълът на думите ѝ достигна до съзнанието на момичето, Джондра видя гневните пламъчета в очите ѝ да угасват, заменени от нетърпение.

— Милейди, кълна се, че ще ви обслужвам така, както заслужава да бъде обслужвана благородна дама като вас.

Джондра кимна.

— Майнеус, покажи ѝ стаите за прислугата. И извикай Арванеус.

— Слушам, милейди.

Джондра им обърна гръб и престана да мисли за новата си слугиня, нито пък чуваше стъпките на Майнеус, който отвеждаше момичето от стаята. Остави плочките на масата, прекоси стаята, застана пред високия, разкошно резбован шкаф от палисандрово дърво и го отвори. Полиците бяха пълни със завързани с панделки пергаментови свитъци. Тя набързо ги прерови.

Утринната разходка с Амарандис я накара да вземе решение. Слуховете за нейния произход, които продължаваха да се разпространяват, бяха достатъчно основание да не мисли повече за женитба. Вместо това…

Амарандис я беше обвинил, че обича да е по-добра от мъжете. Нейна ли беше вината, че с тяхната глупава гордост на мъжкари не можеха да се примирят, че стреля с лък, язди и ловува по-добре от тях? Добре, сега тя ще им покаже на какво е способна. Ще направи нещо, което никой мъж нито умее, нито има куража да извърши.

Джондра развърза шнурчето на един от свитъците, разви пергамента, откри това, което я интересуваше, и се зачете.

Казват, милейди, че звярът бил със змийска кожа, но ходел с крака. Като пресеем преувеличенията, предизвикани от страха, мога със сигурност да ви съобщя, че той убива и яде и хора, и животни. Изглежда, милейди, този звяр живее в Кезанкианските планини — до границата между Замора и Бритуния. При сегашните вълнения сред планинските племена аз не мога да предложа…

Пергаментът прошумоля в ръката ѝ. Ето! Това е! Тя ще донесе като ловен трофей кожата на този странен звяр. И тогава нека някой от пасмината на Амарандис се опита да твърди, че може да направи същото. Нека самият Амарандис се осмели.


Тамира потичваше по коридорите на двореца подир Майнеус, без да чува обясненията му за нейните задължения или думите, които разменяше с другите слуги. До последния момент тя не беше сигурна, че планът ѝ ще успее, въпреки че беше образцово замислен и прецизно разработен с много труд.

Почти всичките четирийсет златни монети от Зейла бяха отишли за тази подготовка. Повечето потънаха в джоба на дворцовия управител на лейди Роксана, който ѝ даде личния печат на господарката си. Нямаше как да проверят препоръките ѝ и да я уличат в измама, защото лейди Роксана беше заминала преди два дни. Тамира се усмихна. След ден-два приказните накити на Джондра — огърлицата и короната — ще бъдат в нейни ръце.

— Слушай ме внимателно, момиче — сгълча я Майнеус нетърпеливо. — Трябва добре да запомниш всичко, което ти казвам, за да можеш да прислужваш на лейди Джондра при подготовката за лова.

Тамира премигна.

— Лов ли? Но нали тя току-що се завърна от лов.

— Ти ме видя да говоря с Арванеус, главния ловец. Няма съмнение, че ще потеглите веднага щом всичко бъде готово.

Обхвана я паника. Всъщност планът И изобщо не включваше участие в ловните походи на Джондра. Не виждаше никакъв смисъл да се поти в палатка някъде си, докато скъпоценностите си стоят в Шадизар. Разбира се те нямаше да избягат, докато се върне в града. Но тогава имаше опасност и лейди Роксана също да се прибере в Шадизар.

— Аз… аз трябва да отида и си взема… нещата — запелтечи тя. — Дрехите ми останаха в двореца на лейди Роксана. И любимата ми брошка. Трябва да донеса…

— След като получиш указания какви са задълженията ти в подготовката за лов! — прекъсна я Майнеус. — Ти трябва да се погрижиш да се опаковат не само дрехите и накитите на милейди. Не бива да се забравят парфюмите ѝ, сапуни, благовонни масла и…

— Тя… милейди ходи на лов с накитите си?

— Да, момиче. Сега слушай внимателно! Ружът и пудрите на милейди…

— Имаш предвид няколко гривни и брошки — подпита Тамира.

Старият човек потри плешивата си глава и въздъхна.

— Нищо такова нямам предвид, момиче. Много често, когато е на лов, милейди обича да вечеря облечена като за прием. И да сме наясно, виждаш ми се нещо разсеяна, затова аз лично ще проверявам как си вършиш работата.

През целия ден Тамира беше претрупана със задачи, следена постоянно от бдителното око на Майнеус. Тя сгъна копринените дрехи с дантели на Джондра — наложи се да го направи три пъти, докато най-после Майнеус остана доволен — и ги подреди във върбови кошове. Трябваше да увие в мек плат и да опакова редки парфюми от Вендия и пудри от далечен Китай, руж от Султанапур, скъпи масла и помади от всички краища на света. И през цялото време плешивият стар мърморко вървеше по петите ѝ, за да ѝ напомня, че с всяка стъкленица и бурканче трябва да се отнася като с пеленаче. Когато кошовете бяха наредени, Тамира и още една слугиня едва ги замъкнаха до конюшните, откъдето на другия ден щяха да ги натоварят на конете.

При всяко влизане в покоите на Джондра, Тамира виждаше железните ковчежета, в които се пренасяха накитите на господарката. Те стояха там, до украсената с гоблени стена, и я подлагаха на неимоверни мъки. Но сега ковчежетата бяха празни и едва в последния момент щяха да ги напълнят. Все пак скъпоценностите нямаше да заминат без нея. Тя не можа да сдържи усмивката си.

Схваната от непривичния труд, Тамира разбра, че Майнеус я води към една странична врата на двореца.

— Отивай да си вземеш нещата, момиче — каза той — и бързо се връщай! Има още много работа!

Преди да успее да отвори уста, Майнеус избута Тамира навън и затвори вратата под носа ѝ. За миг тя се огледа в недоумение. Беше забравила за измислените в паниката вещи. Първоначалният ѝ план предвиждаше да не напуска двореца на Джондра, докато не вземе огърлицата и короната. Така Конан нямаше, да успее да открие какво е замислила. Огромният варварин изглежда имаше намерение да…

Изведнъж Тамира осъзна, че не е в двореца, обърна се и огледа тясната улица. Един кезанкиански планинец с чалма на главата и с безизразно лице клечеше до отсрещната стена, а няколко парцаливи гаменчета играеха на гоненица по неравната настилка. Тя облекчено въздъхна. Не се виждаше нито просяк, нито проститутка. Чичовците ѝ щяха да ѝ осигурят един вързоп, с който да заблуди Майнеус. Тя забърза по улицата, като внимателно се озърташе за многобройните съгледвачи на Конан.

Не забеляза обаче трите хлапета, които зарязаха играта си и тръгнаха подире ѝ. Планинецът гледаше подире ѝ с похотливи очи, после неохотно се върна към наблюдението на двореца.

Загрузка...