Червени пирони

В продължение на около две години като капитан на „Уостръл“, Конан продължава успешната си кариера на разбойник. Обаче другите пирати от Зингария, които завиждат на чужденеца сред тях, най-накрая успяват да го свалят на брега край Шем. Конан бяга във вътрешността и там чува, че по границите на Стигия започва война. Той се присъединява към Свободните другари — банда кондотиери1 под командата на някой си Зарало. Вместо да се награби с богата плячка обаче, той трябва да изпълнява скучната работа на поста Сукмет — на границата с черните царства. Виното е кисело, плячката — нищожна, а и черните жени скоро омръзват на Конан. Но идва краят на скуката: в Сукмет се появява Валерия от Червеното братство. Там се подвизават жени пирати, които той познава още от островите Барача. След енергични действия Валерия успява да отблъсне един стигийски офицер, а Конан тръгва с нея на юг, в земите на черните.

1. Черепът на скалата

Жената върху коня отпусна юздите на уморения си жребец. Той застана с широко разтворени крака, а главата му клюмна — сякаш даже златистите пискюли по юздата от червена кожа му тежаха твърде много. Тя бързо закачи юздите за клона на една фиданка и се огледа наоколо с ръце върху бедрата.

Околностите не изглеждаха гостоприемни. Гигантски дървета ограждаха малкото езерце, от което конят току-що бе пил вода. Малки дръвчета препречваха гледката в мрака. Прекрасните рамене на жената потрепериха и тя изруга.

Беше висока, с едри гърди, дълги крака и със здрави рамене. Цялата й фигура излъчваше необикновена сила, но това не я лишаваше от женственост. Бе истинска жена, независимо от походката и дрехите си. Последните изглеждаха доста странни за околната среда. Вместо пола тя носеше широки копринени бричове, които свършваха малко над коляното. Бяха препасани с широк копринен шал. Яркочервените кожени ботуши стигаха почти коленете й, а деколтираната копринена риза с широка яка и ръкави завършваше костюма й. Върху едното си бедро тя носеше права кама, а върху другото — дълга сабя. Буйната й златиста коса, подстригана до раменете, бе прибрана с превръзка от пурпурен сатен.

В контраст с околностите, с мрачната, първобитна гора, жената излъчваше безумна живописност и сексапил. Определено не беше на мястото си. Би трябвало да е сред морски облаци, пъстро боядисани мачти и виещи се чайки в небето. Огромните й очи имаха цвета на морето. И това бе съвсем естествено — просто тя бе Валерия от Червеното братство, чиито дела всички моряци прославяха в песни и балади.

Тя понечи да прониже зеления покрив от сплетените клони и да види небето, но се отказа, тихо проклинайки.

Остави коня си вързан и тръгна на изток. От време на време поглеждаше назад към езерцето, за да не се изгуби на връщане. Тишината в гората я потискаше. В сплетените клонаци не пееха птици и храстите не шумоляха, раздвижени от дребни животни. Тя бе пътувала дълго в царството на мрачното спокойствие, нарушавано само от нейната стремителна езда.

Валерия утоли жаждата си край езерцето, но вече усещаше пристъпите на глада и се оглеждаше за някакви плодове, с които да се подкрепи, след като вече бе привършила запасите си от храна.

Пред себе си забеляза тъмна скала от кремък, издигаща се нагоре по неравния склон сред дърветата. Върхът й се губеше буквално сред облаци листа. Може би се издигаше чак над върховете на дърветата, над онова, което се простираше отвъд тази зловеща гора.

Тесният хребет образуваше естествена преграда, водеща нагоре по стръмната канара. След като се изкачи на около петдесет фута, тя стигна до пояса листа, които ограждаха скалата. Стъблата на дърветата не стигаха близо до канарата, но краищата на най-горните им клони се протягаха към нея и я забулваха. Жената опипа подозрителния листак, но не можа да види нищо отгоре или отдолу. После зърна синьото небе, а миг по-късно излезе под яркото, горещо слънце и видя горския покров, който се простираше под краката й.

Валерия стоеше върху широка тераса, почти на една височина с върховете на дърветата, а от него се издигаше остро възвишение — върхът на канарата. Внезапно кракът й се натъкна на нещо, заринато в опадалите листа, покрили терасата. Тя ги разрита и видя човешки скелет. Огледа с набитото си око избелелите кости, но не забеляза счупвания или следи от насилие. Човекът сигурно бе умрял от естествена смърт, макар че тя не разбираше защо му е трябвало да се изкачи до върха на канарата, за да намери кончината си там.

Изкатери се до върха и погледна към хоризонта. Горският покров, който приличаше на под от удобната й позиция, бе толкова непроницаем, колкото изглеждаше и отдолу. Не се виждаше и езерцето, където бе оставила коня си. Погледна на север, в посоката, от която бе пристигнала. Видя само вълнистия зелен океан, проснат във всички посоки и разделен само от едва забележимата синя линия на хълмовете в далечината. Тя бе пресякла тази линия преди няколко дни, за да се потопи в разлистената пустош около себе си.

На изток и на запад гледката беше същата, макар че синята линия на хълмовете в тези посоки я нямаше. Но когато се обърна на юг, Валерия замръзна и затаи дъх. На около миля гората оредяваше и изведнъж преминаваше в кактусова пустош. А насред полето се издигаха стените и кулите на някакъв град. Това вече надминаваше очакванията й. Не би се изненадала да види друга форма на човешко съществуване — например колибите на чернокожите, които приличаха на кошери, или скалните жилища на тайнствената кафява раса, за която легендите разказваха, че обитавала тези неизследвани райони. Но сега се натъкваше на нещо наистина сензационно — град с крепостни стени след дълги седмици поход от най-близките предни постове в края на цивилизацията.

С ръце, изморени от катеренето по острия връх, жената се отпусна на терасата и се начумери нерешително. Беше стигнала далеч от лагера на наемниците край граничния град Сукмет, където сред равнинните прерии отчаяни авантюристи от всички раси охраняваха стигийската граница от дафрарите, налитащи като червена вълна. Беше яздила без посока в една напълно непозната страна. А сега се колебаеше между желанието да се насочи направо към този град сред полето и инстинкта за предпазливост, което я караше да заобиколи отдалеч и да продължи самотния си път.

Размислите й бяха прекъснати от шумоленето на листите под нея. Изви се като котка и посегна към камата; после замръзна неподвижно, вперила очи в мъжа пред нея.

Беше почти гигант, а мускулите се движеха плавно под кожата му, получила кафеникав загар. Дрехите му приличаха на нейните, с изключение на широкия кожен колан вместо нейния пояс. Оттам висяха широк меч и кинжал.

— Конан Кимериеца! — възкликна жената. — Какво търсиш на пътя ми?

Той едва-едва се усмихна, а пронизващите му сини очи пламнаха с онази светлина, която всяка жена можеше да разбере, защото погледът му мина по чудесната й фигура, забави се върху възвишението на прекрасните й гърди под леката риза и чисто бялата плът, разкрила се между бричовете и ботушите й.

— Не знаеш ли? — разсмя се той. — Не разбра ли, че съм твой обожател още от първия път, когато те видях?

— И жребец не би могъл да ми го покаже по-ясно — отговори презрително тя. — Но изобщо не съм очаквала да те срещна тук, толкова далеч от буретата с бира и паниците с месо в Сукмет. Наистина ли ме следваш от лагера Зарало или са те изхвърлили заради някоя пакост?

Конан сви мощните си бицепси.

— В Зарало нямаше достатъчно негодници, които да ме изхвърлят от лагера — усмихна се той. — Разбира се, че те последвах. И ти извади голям късмет, момиче! Когато закла онзи стигийски офицер, ти укрепи решителността и защитата на Зарало и за стигийците вече си извън закона.

— Знам — намуси се тя. — Но какво можех да направя? Знаеш как ме провокира.

— Да — съгласи се той. — Ако бях там, също щях да го заколя. Но когато една жена живее във военни лагери, сред мъже, трябва да очаква подобни неща.

Вбесена, Валерия скочи на крака.

— Защо мъжете не ме оставят да живея като мъж?

— Че то е очевидно! — Жадните му очи отново я погълнаха. — Но постъпи мъдро, като избяга. Стигийците жива щяха да те одерат. Братът на онзи офицер тръгна подире ти. И не се съмнявам, че се е движил по-бързо от теб. Почти те беше настигнал, когато го улових. Конят му беше по-добър от твоя. След още няколко мили щеше да те хване и да ти пререже гърлото.

— Е, и?

Той я изгледа озадачен.

— Какво стана със стигиеца?

— Ти какво предполагаш? — нетърпеливо продължи той. — Убих го, разбира се, и оставих трупа му на лешоядите. Това обаче ме забави и едва не загубих следите ти, докато ти прекосяваше скалистите хребети. Иначе отдавна щях да те настигна.

— И сега мислиш да ме завлечеш обратно в лагера Зарало? — подигра му се тя.

— Не говори глупости — изпъшка той. Хайде, момиче, не бъди толкова сприхава. Аз не съм като стигиеца, когото закла и добре го знаеш.

— Безпаричен негодник!

Той се разсмя.

— Ами как би нарекла себе си? Нямаш достатъчно пари да си купиш дори ново дъно за бричовете. Презрението ти няма да ме измами. Знаеш, че съм командвал големи кораби и повече мъже, отколкото си виждала в живота си. Колкото до безпаричието… кой скитник не е такъв през повечето време? Прахосал съм доста злато из пристанищата. С него мога да напълня цял галеон. И това ти е известно.

— Къде са хубавите кораби и смелите момци, които командваш сега? — засмя се тя.

— Повечето са на дъното на морето — весело й отвърна той. — Зингарийците потопиха последния край бреговете на Шем. Заради това се присъединих към Свободните другари на Зарало. Парите обаче бяха малко, виното — кисело, а и не харесвам черни жени. Само такива идваха в лагера ни край Сукмет — с пръстени на носовете и с изпилени зъби — пфу! А ти защо се присъедини към Зарало? Сукмет е доста далеч от солената вода.

— Червеният Орто искаше да ме направи своя любовница — мрачно отговори тя. — Една нощ скочих от борда и плувах до брега на Кушит, където бяхме пуснали котва. Там един шемски търговец ми каза, че Зарало повел Свободните си другари на юг, за да охраняват дарфарската граница. Нямах по-добро предложение за работа. Присъединих се към източния керван и пристигнах в Сукмет.

— Направо си е лудост да се втурнеш на юг, както ти направи — прецени Конан. — Но пък беше и много умно, тъй като патрулите на Зарало никога няма да се сетят да те търсят в тази посока. Само братът на онзи, когото уби, се беше сетил да те последва насам.

— И сега какво възнамеряваш да правиш? — попита тя.

— Да се обърна на запад. Стигал съм толкова далеч на юг, но никога — на изток. Едно дълго пътуваше на запад ще ме заведе до откритите савани, където черните племена пасат стадата си. Имам приятели сред тях. Ще идем до брега и ще намерим кораб. Писна ми от джунглата.

— Ами тогава върви си по пътя! — посъветва го Валерия. — Аз имам други планове.

— Не ставай глупава! — раздразнено реагира Конан. — Не можеш постоянно да бродиш из тази гора.

— Ако реша, мога.

— Но какво възнамеряваш да правиш?

— Не е твоя работа!

— Моя е — спокойно отвърна той. — Да не мислиш, че те гоних толкова време, за да се обърна и да си тръгна с празни ръце? Бъди разумна, няма да ти причиня зло.

Пристъпи към нея, но тя се дръпна назад и светкавично извади камата си.

— Върни се, варварско куче! Ще те набода като печено прасе!

Той спря неохотно, после попита:

— Искаш ли да ти взема тази играчка и да те напляскам?

— Думи! Само думи! — подигра му се тя. В неспокойните й очи танцуваха пламъчета като слънчеви лъчи в бистра вода.

Конан знаеше, че това е истина. Не се бе родил човекът, който да обезоръжи с голи ръце Валерия от Братството. Той се намръщи, усетил у себе си възел от противоречиви чувства. Беше ядосан, но му беше и забавно, защото изпита възхищение от силния й дух. Изгаряше от желание да сграбчи това прекрасно тяло и да го прекърши в желязната си прегръдка, макар че не желаеше да нарани момичето. Разкъсваше се между желанието да я разтърси здраво и едновременно с това да я помилва. Знаеше, че ако приближи, камата й ще се забие в сърцето му. Бе виждал как Валерия убива твърде много мъже при гранични набези или кръчмарски свади и не си правеше никакви илюзии. Тя бе бърза и свирепа като тигрица. Можеше да измъкне меча си и да я обезоръжи, като избие оръжието от ръката й, но мисълта за това му се стори отвратителна.

— Проклета да си, дръзко момиче! — изкрещя той, изгубил търпение. — Ще ти взема…

Обзет от гняв и страст, той тръгна безразсъдно към нея, а тя се приготви за смъртоносен удар. После изведнъж и двамата прекратиха тази едновременно смешна и опасна сцена.

— Какво е това? — изпищя Валерия.

Конан се извъртя като котка, а големият меч блесна в ръката му. В гората се чу цвилене на коне, ужасено и агонизиращо. Хрускане от счупени кости се смеси с цвиленето.

— Лъвове нападат конете! — извика Валерия.

— Не са лъвове! — изръмжа Конан със светнали очи. — Да си чула лъвски рев? Слушай как се трошат тези кости — даже лъв не може вдигне толкова шум, докато убива кон.

Той се спусна надолу и тя го последва. Кавгата им бе забравена и инстинктите им на авантюристи се обединиха срещу общата опасност. Докато си проправяха път надолу, през зеленото було от листа, цвиленето престана.

— Намерих коня ти вързан до езерото — промърмори той, стъпвайки толкова безшумно, че тя вече не се чудеше как е успял да я изненада на канарата. — Вързах и моя там и те последвах по стъпките. Гледай сега!

Те излязоха от листака и погледнаха надолу. Зеленият покрив над тях разпери мрачния си балдахин. Слънчевата светлина едва се процеждаше през полумрака. Само на стотина ярда от тях, гигантските стволове на дърветата изглеждаха мрачни и призрачни.

— Конете трябва да са под онзи гъсталак, ей там — прошепна Конан, а гласът му се чуваше не по-силно от ветреца, едва помръдващ клоните. — Слушай!

Валерия вече беше чула и кръвта и замръзна; тя несъзнателно сложи бялата си ръка върху загорялото, мускулесто рамо на спътника си. Иззад гъсталака се чуваше шумно трошене на кости, и разкъсване на плът и скърцане със зъби — като при ужасно пиршество.

— Лъвовете не вдигат такъв шум — прошепна Конан. — Нещо яде конете ни, но не е лъв…

Шумът изведнъж спря, а Конан тихо изруга. Внезапно надигнал се вятър задуха от тях направо към мястото, където се бе скрил невидимият убиец.

— Ето го, идва — промълви Конан и повдигна меча си.

Гъсталакът жестоко се разклати, а Валерия стисна силно ръката на спътника си. Макар и да не познаваше джунглата, тя бе наясно с това, че никое животно не може да разтърси така високите храсти.

— Трябва да е голямо като слон — промърмори Конан, повтаряйки на глас мисълта й. — Какво, по дяволите… Гласът му заглъхна и настъпи изумителна тишина.

През храсталака бе подало глава нещо кошмарно, нещо ужасно! От раззинатите челюсти се подаваха мазни жълти бивници, а над зейналата паст се мръщеше муцуна на влечуго. Огромните очи, като на увеличен хиляди пъти питон, гледаха, без да примигнат, към вкаменените хора, прилепнали на скалата. Кръв се стичаше от люспестите, провиснали устни и от огромната уста.

Главата, по-голяма от крокодилска, се крепеше върху дълъг люспест врат с ред назъбени шипове, а след тях, пречупвайки шипки и фиданки, се влачеше гигантско тяло, с корем като бъчва върху абсурдно къси крачка̀. Назъбеният гръб се издигаше доста по-високо от Конан. Дълга опашка с шипове като на гигантски скорпион се влачеше най-отзад.

— Бързо да се качваме на канарата! — извика Конан и повлече момичето след себе си. — Не мисля, че то може да се катери, но може да се изправи на задните си крака и да ни стигне…

Като чупеше и разкъсваше храстите и дръвчетата пред себе си, чудовището изфуча през гъсталака, а те литнаха на скалата преди него — така, както листите политат, преди да излезе вятър. Когато Валерия се хвърли в прикритието, тя погледна назад и видя как титанът ожесточено се изправя на огромните си задни крака, точно както беше предрекъл Конан. Изправен, звярът изглеждаше още по-огромен. После желязната ръка на Конан сграбчи китката й и я дръпна с главата надолу в скривалището от листа, а след това я измъкна чак до горещото слънце отгоре. Точно тогава чудовището падна с предните си крака върху канарата. От сблъсъка тя цялата се разтресе.

Огромната глава зад бегълците светкавично се провря между клоните. За един ужасен миг те погледнаха надолу, към кошмарната гледка сред зелените листа: очите на звяра пламтяха, а пастта му зееше. После чудовището издърпа главата си и тя изчезна от погледа им, все едно че потъна в езеро.

Взирайки се надолу през счупените клони, останали по скалата, те го видяха как кляка в подножието на канарата и се взира в тях, без да премигне.

Валерия потрепери.

— Колко предполагаш, че ще клечи тук?

Конан ядно ритна черепа върху застланата с листа тераса.

— Този тип сигурно се е покачил тук, за да избяга от него или от някой като него. Трябва да е умрял от глад. Няма счупени кости. Навярно е дракон. Чернокожите разказват за тях в легендите си. Ако е така, няма да си иде оттук, докато не умрем и двамата.

Валерия го погледна с празен поглед, напълно забравила за враждебността си. Беше доказала безразсъдната си смелост в хиляди дивашки битки по море и по суша; върху опръскани с кръв палуби на горящи военни кораби; при щурмуването на крепостни стени и по утъпкани пясъчни плажове, където отчаяните мъже от Червеното братство къпеха ножовете си в кръвта на другите, воювайки за лидерство. Но сегашната перспектива буквално смразяваше кръвта й. Да седиш бездеен и безпомощен върху една гола скала докато пукнеш от глад, обсаден от старо чудовище, борещо се за оцеляването си… От тази мисъл паниката започна да пулсира чак в мозъка й.

— Но то трябва да си тръгне, за да яде, да пие — безпомощно подхвърли тя.

— Няма да иде надалеч — отбеляза Конан. — Току-що се натъпка с конско месо и, като истинска змия, може да изкара още дълго без храна и вода. Но изглежда, че за разлика от змиите, не спи след ядене. Както и да е, не може да се покачи на скалата.

Конан беше истински варварин и ужасното търпение на пустошта на и нейните деца беше част от него, от желанията и бесовете му. Можеше да издържи в подобна ситуация със спокойствие, абсурдно за цивилизован човек.

— А не може ли да слезем върху дърветата и избягаме по клоните им като маймуни? — с отчаяние попита тя.

Той поклати глава.

— Помислих за това. Клоните, които стигат до скалата, са твърде тънки. Ще се счупят от тежестта ни. Освен това ми се струва, че този дявол може да изкорени някое дърво.

— Е, какво тогава — ще си седим на задниците и ще чакаме да пукнем от глад ли? — вбесена, изкрещя тя и ритна черепа, който шумно се изтърколи към ръба. — Няма да чакам така! Ще сляза долу и ще му отрежа проклетата глава…

Седнал върху една издатина на самия връх на канарата, Конан погледна с възхищение към блесналите й очи, към напрегнатото, разтреперано тяло, но щом след миг разбра, че тя може да извърши подобна лудост, от възхищението му не остана и следа. Той й извика:

— Сядай! — После я хвана през кръста и я дръпна върху коляното си. Тя бе твърде изненадана, за да се съпротивлява, а той взе камата от ръката й и я пъхна обратно в ножницата. — И се успокой. Само ще си счупиш ножа в люспите му. Ще те лапне на един залък или ще те смачка като яйце с бодливата си опашка. По някакъв начин ще се измъкнем от тази бъркотия, не ми се ще да попаднем между зъбите му.

Тя не отговори и отблъсна ръката му от кръста си. Беше уплашена, а това чувство бе нещо ново за нея — Валерия от Червеното братство. Седеше върху коляното на спътника — или похитителя си — с покорност, която би изненадала Зарало, анатемосал я като дяволица от сараите на Ада.

Конан си играеше мързеливо с русите й кичури, привидно безразличен към завоеванието си. Нито скелетът в краката му обаче, нито чудовището, клекнало долу, му бяха объркали ума. Не бяха притъпили и желанието му.

Неспокойните очи на момичето, блуждаещи из листата отдолу, откриха цветни петна в зеленината. Някакви плодове — големи, тъмночервени топки — се криеха в клоните на едно дърво, чиито широки листа бяха странно изобилни и живо зелени. Тя усети глад и жажда. Досега не бе усетила жаждата, защото знаеше, че може да слезе от канарата и да намери храна и вода.

— Няма да гладуваме — каза тя. — Има плодове, които можем да достигнем.

Конан погледна.

— Ако ядем от това, не е необходимо да ни похапне драконът — изпъшка той. — Чернокожите ги наричат „ябълките на Деркета“. Деркета е кралица на мъртвите. Ако пийнеш малко от сока или само го разлееш върху себе си, ще умреш още преди да си стъпила отново на скалата.

— О!

Тя се отпусна и замълча, мрачно замислена, че не ще успеят да избягат от съдбата си. Конан обаче като че ли се интересуваше само от гъвкавата й талия и къдравите й коси. И да се опитваше да състави план за бягство, той не го показваше.

— Ако за известно време си свалиш ръцете от мен и се изкачиш на този връх — посъветва го саркастично тя, — ще видиш нещо, което ще те изненада.

Той я погледна озадачено, после сви огромните си рамене и се подчини. Покачи се върху острия като копие хребет и погледна над гората.

— Има укрепен град — промърмори след малко той. — Там ли щеше да отидеш, като ме изпратиш към брега?

— Видях го, преди да дойдеш ти. Не знаех нищо за него, когато си тръгнах от Сукмет.

— Кой ли би си помислил, че тук може да има град? Не вярвам стигийците да са стигали толкова далеч. А дали чернокожите могат да построят такъв град? Не виждам стада из полето, никакви следи от култивиране, нито пък хора.

— Как се надяваш да видиш такива неща от това разстояние? — подхвърли тя.

Той сви рамене и слезе на терасата.

— Хората от града не могат да ни помогнат точно сега. А и надали ще го направят, дори ако можеха. Живеещите в Черните страни често са враждебни към чужденците. Вероятно щяха да ни набодат на копията си…

Спря след миг и се умълча, сякаш забравил за какво говори.

— Копия… — промърмори той. — Какъв глупак съм да не се сетя досега! Ето какво прави една красива жена с мъжкия ум.

— За какво говориш?

Без да отговори на въпроса й, той се смъкна към пояса от листа и погледна през тях. Огромният звяр клечеше отдолу и наблюдаваше скалата със страховитото търпение на влечугите. Някой от неговата порода навярно е наблюдавал така някого от пещерните му предци, прикован на висока скала в зората на човечеството. Конан безстрастно го прокле и се захвана да сече клони. Пресягаше се и ги отсичаше колкото може по-дълги. Разклащането на листата обезпокои чудовището. То се изправи и размаха отвратителната си опашка, пречупвайки дръвчетата така, сякаш бяха клечки за зъби. Конан го наблюдаваше предпазливо с крайчеца на очите си и точно когато Валерия смяташе, че драконът отново ще се хвърли към скалата, кимериецът се отдръпна и се покатери до ръба с отсечените клони. Бяха три тънки пръта, дълги по около седем фута, но не по дебели от палеца му. Беше отрязал и няколко нишки здраво, тънко лико.

— Клоните са твърде тънки за дръжки на копия, а ликото не е по-дебело от конец — отбеляза той и показа листака около скалата. — Няма да издържат тежестта ни, — но като се съберат заедно, стават силни. Това ни разказаха аквилонските отстъпници, когато дойдоха при нас в Кимерия да съберат армия и да нападнат собствената си страна. Ние винаги се бием по кланове и племена.

— Какво общо има, по дяволите, всичко това с тези пръчки? — попита тя.

— Почакай и ще видиш.

Събра пръчките в плътен сноп и заби дръжката на кинжала си в единия край. После здраво ги привърза с ликото и когато приключи, той вече имаше едно доста стабилно копие с устойчива дълга дръжка.

— И как ще ти помогне това? — попита тя. — Нали каза, че острието няма да може да пробие люспите му…

— Не е целият покрит с люспи — отвърна Конан. — Има много начини да одереш пантера.

Той слезе до листака, вдигна копието, внимателно прониза една от „ябълките на Деркета“ и бързо се дръпна, за да избегне моравите капки, които потекоха от проводения плод. След това издърпа острието и й показа как синята стомана се оцвети в моравочервено.

— Не знам дали това ще свърши работа — отбеляза той. — Тук има достатъчно отрова, за да убие и слон, но… ще видим.

Валерия стоеше близо зад него, когато той слезе сред листата. Като държеше внимателно отровното копие, той пъхна глава сред клоните и почти ласкаво се обърна към чудовището:

— Какво чакаш там, долу, ти, незаконно отроче на съмнителни родители? — бе един от най-невинните му въпроси. — Пъхни си грозната глава пак тук, дълговрат звяр такъв… или искаш да сляза долу и да те изритам по задника?

Имаше и още — все в този дух. Валерия чак зяпна от красноречието му, макар сред моряците да бе получила добро образование, що се отнася до ругатните. Това подейства и на чудовището. Точно както непрестанното кучешко джафкане вбесява по-тихите животни, кресливият глас на човека събужда страх у някои зверове или дива ярост у други. Внезапно с ужасяваща бързина мастодонтът се изправи на мощните си задни крака и протегна врат да стигне гласовития пигмей, чийто крясък нарушаваше първобитната тишина на древното му царство.

Но Конан бе преценил разстоянието прецизно. Огромната глава се стовари страховито на около пет фута под него. А когато чудовищната паст зина като на змей, Конан заби копието си в нея. Натисна с всичка сила и дългото острие на кинжала прониза месото, мускулите и стигна чак до кокала.

Изведнъж челюстите конвулсивно се затвориха с трясък и тройното копие се разсече, а Конан за малко не полетя от гнездото си. Момичето зад него навреме го хвана за колана. Той се улови за скалата и й благодари с усмивка на облекчение.

Долу, на земята, чудовището се въргаляше като побесняло. Въртеше глава, удряше по нея с лапа и постоянно разтваряше уста колкото може. След миг успя да докопа дръжката на копието и да го извади. Вдигна глава. От широко разтворената му уста течеше кръв. Погледна към скалата с такава концентрирана и разумна ярост, че Валерия трепна и неволно извади камата си. Люспите по гърба и по хълбоците му от ръждивокафяви станаха зловещо червени. Нещо по-страшно — свърши се с чудовищното му мълчание. Ревът, който нададе кървящата паст на звяра, не приличаше на звук, който може да издаде никое земно създание.

С хрипкав, влудяващ рев драконът се хвърли към скалата — цитаделата на враговете си. Десетки пъти огромната му глава се удряше в клоните отгоре й, но зъбите му щракваха напразно. Блъскаше канарата с цялата мощ на тромавото си тяло, докато накрая тя се разтресе от основата до върха. Вдигна се на задните си крака и я сграбчи като човек с предните си лапи, опитвайки се да я изтръгне от корен — сякаш беше дърво.

Тази проява на безумна ярост смрази кръвта на Валерия, но Конан бе твърде близък до първобитното и не изпита нищо друго, освен съвсем разбираем в случая интерес. За варварина не съществува бездна между човека и другите хора, между хората и животните. За Конан чудовището долу бе просто форма на живот, различна от него главно по физиката. Той му приписваше характеристики, подобни на своите, в яростта му виждаше противопоставяне на собствения си гняв, а ревът и мученето му представляваха просто животински еквиваленти на ругатните, с които той го бе обсипал. Тъй като се чувстваше близък с всички диви същества, даже с драконите, той не можеше да изпита смразяващия ужас, който обзе Валерия от свирепата ярост на звяра.

Седна и го загледа спокойно, отбелязвайки различните промени, които настъпваха в гласа и действията му.

— Отровата действа — убедено произнесе той.

— Не вярвам. — За Валерия беше нелепо да предполагаш, че нещо, колкото и смъртоносно да е, може да унищожи такава планина от мускули и ярост.

— В гласа му има болка — поясни Конан. — В началото беше просто вбесен заради паренето в челюстта. Сега усеща действието на отровата. Гледай! Залита. След няколко минути ще ослепее. Какво ти казах?

И наистина, изведнъж драконът залитна и миг след това с трясък пое през храстите.

— Бяга ли? — неспокойно попита Валерия.

— Отива към езерото! — Конан скочи, възбуден от бързината, с която се развиваха нещата. — Ожаднява от отровата. Хайде! След малко ще е сляп, но може да надуши пътя си обратно до подножието на скалата и ако нашите миризми все още са тук, ще седи, докато умре. Да тръгваме, защото и други негови събратя могат да пристигнат, като чуят рева му.

— Долу? — Валерия беше ужасена.

— Разбира се! Тръгваме към града! Там може да ни отрежат главите, но това е единствената ни възможност. По пътя може да се натъкнем на още хиляда дракона, но да останем тук означава сигурна смърт. Ако го чакаме да умре, може да се наложи да се разправяме с още цяла дузина като него. След мен!

Бърз като маймуна, той се спусна от терасата, спирайки само за миг да помогне на по-несръчната си спътничка, която, докато не видя какво прави кимериеца, си въобразяваше, че е равна с всеки мъж в катеренето по такелажа на кораб или по отвесна скала.

Двамата слязоха в мрака под клоните и се плъзнаха тихо на земята. Валерия да си мислеше, че биенето на сърцето й сигурно се чува на километри. Шумното клокочене и лочене зад гъсталака показваше, че драконът пие от езерото.

— Ще се върне веднага щом си напълни търбуха — прошепна Конан. — Докато отровата го убие, може да минат часове… ако това изобщо стане.

Някъде зад гората слънцето се скриваше зад хоризонта, а гората беше мрачно място на черните сенки и безрадостните перспективи. Конан грабна Валерия през кръста и се плъзна с нея от ръба на скалата. Вдигна по-малко шум и от вятъра, носещ се край дърветата, но Валерия си мислеше, че меките й ботуши издават бягството им на цялата гора.

— Надявам се, че няма да може да ни проследи — промърмори Конан. — Но ако вятърът духне към него, не е изключено да ни надуши.

— Митра, нека вятърът не духа! — въздъхна Валерия.

Лицето й бе като блед овал в мрака. Със свободната си ръка тя сграбчи камата, но допирът с нея я накара да се чувства още по-безпомощна.

Имаше още малко път до края на гората, когато чуха тропане и трошене на храсти зад себе си. Валерия прехапа устни, за да не заплаче.

— Преследва ни! — ужасена простена тя.

Конан поклати глава.

— Не ни е надушил при скалата и се лута из гората, опитвайки се да открие миризмата ни. Хайде! Градът или нищо! Той може да изтръгне всяко дърво, по което сме се катерили. Стига само да не излиза вятър…

Продължиха да се промъкват, докато дърветата пред тях започнаха да оредяват. Гората зад тях бе като черен, непроницаем океан от сенки. Зловещите трясъци зад тях още се чуваха. Драконът продължаваше да се лута в грешна посока.

— Ето и полето — въздъхна Валерия. — Още малко, и…

— Кром! — помоли се Конан.

— Митра! — прошепна Валерия.

Откъм юг задуха вятър. Минаваше през тях и отиваше направо към черната гора. Изведнъж страховит рев разклати дърветата. Безцелното лутане и трошене на храсти премина в напористо газене, сякаш драконът се бе насочил като ураган направо в посоката откъдето идваше миризмата на враговете му.

— Да бягаме! — извика Конан, с очи блеснали като на вълк, хванат в капан. — Само това ни остава!

Моряшките ботуши не бяха удобни за спринт, а животът на пират не е тренировка по бягане. След стотина ярда Валерия вече се задъхваше и преплиташе крака, а тракането зад тях се превърна в търкалящ се гръм. Чудовището бе излязло от гъсталака в откритото поле.

Желязната хватка на Конан около тънкия й кръст почти я повдигаше във въздуха; краката й едва докосваха земята, защото тя бе понесена със скорост, която сама никога не би могла да достигне. Ако той успееше поне за малко да избяга от звяра, издайническият вятър може би щеше да смени посоката си… — Но вятърът не спирате, а с един бърз поглед през рамо Конан видя, че чудовището почти ги настига, носейки се като галера в ураган. Той хвърли Валерия с такава сила, че тя се претърколи чак на десетина фута и се спря в дънера на най-близкото дърво. Кимериецът се изправи на пътя на громолящия титан.

Убеден, че смъртта го е настигнала, Конан действаше според инстинкта си и се хвърли с всички сили срещу ужасната муцуна, която връхлиташе отгоре му. Скочи и замахна като дива котка, усетил, че мечът му разсича дълбоко люспите по силната муцуна. И тогава един ужасен удар го претърколи на петдесет фута, изкара му въздуха и едва не му отне живота.

По-късно Конан сам не можеше да каже как е успял да се изправи на крака. Но единствената мисъл в мозъка му бе за жената, легнала зашеметена и безпомощна почти на пътя на разфучалия се демон. Още преди да успее да си поеме дъх, той се изправи пред нея с меч в ръката.

Тя още лежеше на същото място, където я беше хвърлил, но се опитваше да седне. Нито острите бивни, нито смазващите лапи бяха успели да я докоснат. Може би само някое рамо или преден крак бяха ударили Конан… И в този момент, забравило за жертвите си, чиято миризма беше следвало, сляпото чудовище се строполи във внезапната агония на предсмъртните си гърчове. Наведената му глава се разби в едно гигантско дърво, изпречило се на пътя му. От удара дървото се изкорени и сигурно е изкарало мозъка от обезформения череп. Дърво и чудовище се строполиха едновременно, а зашеметените спътници видяха как клоните се разтресоха от последните конвулсии на съществото, което бяха покрили. После всичко утихна.

Конан вдигна Валерия на крака и двамата се отдалечиха в несигурен бяг. След няколко мига се озоваха в спокойния мрак на голото поле.

Мъжът спря за малко и погледна назад, към абаносовата твърд зад тях. Не се помръдваше нито лист, нито една птичка не чуруликаше. Всичко сякаш бе замръзнало в такава тишина, каквато трябва да е царяла по света преди Сътворението.

Хайде — прошепна Конан, вземайки ръката на спътничката си. — Него вече го няма. Но ако от гората изскочат още дракони…

Не беше необходимо да я убеждава.

Градът изглеждаше много надалеч през полето, по-далеч, отколкото им се бе сторила от скалата. Сърцето на Валерия биеше с всичка сила, сякаш щеше да се задуши. На всяка стъпка тя очакваше да чуе пукане на храсти и да види друг колосален кошмар да се носи към тях. Но нищо не наруши тишината в гъсталака.

След като се отдалечиха на миля от гората, младата жена започна да диша по-свободно. Самоувереността й започна да се връща. Слънцето беше залязло и мракът се спускаше над полето, осветено слабо от звездите, които превръщаха в призраци недоразвитите кактуси.

— Няма добитък, полето не е обработвано — промърмори на себе си Конан. — Как живеят тези хора?

— Може би затварят стадата в обори през нощта — предположи Валерия, — а нивите и пасищата са от другата страна на града?

— Може би — изръмжа той. — Не виждам и никакви скали.

Луната се показа иззад града и гравира стените и кулите в черно на фона на жълтия си блясък. Валерия потрепери. Черен срещу луната, непознатият град изглеждаше още по-мрачен и зловещ.

Вероятно подобно чувство бе споходило и Конан, защото той спря, огледа се и обяви:

— Спираме тук. Няма смисъл да се появяваме пред вратите им посред нощ. Сигурно няма да ни пуснат. Освен това имаме нужда от почивка, а не знаем как ще ни приемат. След няколко часа сън ще сме в по-добра форма за бягство или битка.

Намери легло в един кактус, който растеше в кръг — феномен, обичаен за южната пустиня. Направи отвор в растението с меча си и покани Валерия да влезе.

— Тук ще бъдем защитени от змиите.

Тя погледна уплашено назад към черната линия, откъдето започваше гората. Бяха се отдалечили на около шест мили.

— Предполагам, че драконите излизат от горите?

— Ще внимаваме — отговори той, макар че нямаше представа какво ще направят, ако стане нещо такова. Взираше се в града, от който ги деляха няколко мили. Никаква светлинна не проблясваше от кулите. Огромна черна маса от тайнственост, издигната загадъчно срещу лунното небе.

— Лягай и заспивай. Аз ще пазя пръв.

Тя се поколеба, поглеждайки го неуверено, но той седна отвън и кръстоса крака, обърнат към полето, с меч между коленете и с гръб към нея. Без повече коментари Валерия легна върху пясъка в бодливия кръг.

— Събуди ме, когато луната достигне зенита си — нареди му тя.

Той нито отговори, нито се обърна към нея. Последният й спомен, преди да потъне в сън, бе за мускулестата му фигура, неподвижна като статуя, излята от бронз, очертана на фона на увисналите от небето звезди.

2. Край блясъка на огнените скъпоценности

Валерия се стресна от зората, която се прокрадваше над полето.

Тя седна и разтри очи. Конан клечеше край кактуса, режеше дебелите му листа и сръчно издърпваше бодлите.

— Ти не ме събуди — обвини го тя. — Оста̀ви ме да спя цяла нощ!

— Беше уморена — подсмихна се той. — Може и задникът ти да е протрит от дългата езда. Вие пиратите не сте свикнали със седлото.

— Ами ти? — продължи да упорства тя.

— Преди да стана пират, бях казак — отвърна той. — Тези хора живеят на седлото. Подремвам като пантера и не изпускам от очи пътеката, откъдето идват кошутите. Ушите ми са на пост, докато очите ми спят.

И наистина, гигантският варварин изглеждаше толкова бодър, сякаш цяла нощ бе спал в пухено легло. След като извади тръните и обели твърдата кора, той подаде на момичето едър, сочен кактусов лист.

— Забий сега зъби в тази круша. Тя е водата и храната на пустинника. По едно време бях и вожд на зуагирсите — пустинници, които се препитават с грабеж; на кервани.

— Има ли изобщо място, където да не си бил? — попита спътничката му с подигравка и с възхищение.

— Не съм бил цар на Хиборейското царство — усмихна се той и отхапа огромна хапка от кактуса. — Но съм мечтал да стана такъв. Пък някой ден може и да стана. Защо не?

Тя поклати глава, учудена от спокойната му дързост, и се захвана с крушата. Не й се стори неприятна на вкус, а и беше пълна със студен, удовлетворяващ жаждата сок. Конан привърши закуската си и изтри ръце в пясъка. После стана, и прокара пръсти през гъстата си черна грива, повдигна колана си и каза:

— Е, да вървим. Ако хората в този град мислят да ни прережат гърлата, те могат да го направят и сега, преди да започнат горещините.

Валерия помисли, че в черния му хумор може да се крие пророчество. Нощните й страхове бяха преминали. Ревящите дракони от далечната гора бяха като ужасен сън. В колана й имаше втъкната кама, а и вървеше до кимериеца. Каквито и опасности да ги очакваха, враговете им щяха да са хора. А Валерия от Червеното братство никога не се страхуваше от мъжете.

Конан сведе поглед към раз люляната й походка, която толкова си пасваше с неговата.

— Походката ти прилича повече на планинец, отколкото на моряк — отбеляза той. — Сигурно си аквилонка. Слънцето на Дарфар не е изгорило кожата ти. Много принцеси биха ти завидели.

— Аз наистина съм от Аквилония — отвърна тя. Комплиментите му вече не я дразнеха. Беше й приятно от нескритото му възхищение. Ако друг мъж беше поел поста й, докато спи, тя щеше да се ядоса — винаги се обиждаше жестоко на всеки, който се опитваше да я закриля заради пола й. Но сега откри някакво тайно удоволствие във факта, че този мъж постъпва така. И не се възползва от страха и от слабостта й. Все пак, реши тя, спътникът й не беше обикновен мъж.

Слънцето се издигна високо над града и оцвети кулите в зловещо червено.

— Снощи, изправени срещу луната, бяха черни — изръмжа Конан. Очите му се замъглиха от безкрайните суеверия на варварите. — Кърваво червено — като заплаха от кръв призори. Този град не ми харесва!

Но те продължиха и докато вървяха, Конан отбеляза факта, че от север към града не води никакъв път.

— Никакъв добитък не е утъпкал полето от тази страна — продължи той. — От години, а може би и от векове, земята не е докосвана от рало. Но виж — някога това поле е било обработвано.

Валерия видя старите бразди за напояване, които той посочи. На места те бяха наполовина запълнени и обрасли с кактуси. Тя се намръщи объркано, когато огледа полето, простряло се около целия град и гората зад него, ограждаща го като огромен, мрачен пръстен. Зад този пръстен не се виждаше нищо.

Тя погледна неспокойно към града. По бойниците не блестяха шлемове и копия, не свиреха тромпети, от кулите не се чуваха предупреждения. Абсолютна тишина: като в гората, надвиснала над стените и кулите.

Слънцето се беше издигнало високо на изток, когато двамата застанаха пред огромната порта в северната стена, под сянката на високата крепост. Ръждата ядеше железните скоби на голямата бронзова порта. Дебели паяжини блестяха по пантите, по праговете и по обкова.

— Не е отваряна от години! — възкликна Валерия.

— Мъртъв град — допълни Конан. — Ето защо полето е недокоснато.

— Но кой го е построил? Кой е живял тук? И защо са го изоставили?

— Кой може да каже? Може някой прогонен клан от стигийците да го е построил. А може и да не е — не прилича на стигийска архитектура. Много хора бяха прогонени от враговете си или пък чумата ги умори.

— В такъв случай съкровищата им още събират прах и паяжини тук — предположи Валерия и алчността, характерна за професията й, се събуди у нея, подсилена от женското й любопитство. — Ще можем ли да отворим вратата? Да влезем и да поразгледаме.

Конан погледна неуверено тежката порта, но опря силното си рамо о нея и натисна с цялата мощ на мускулестите си прасци и бедра. С пронизително скърцане на ръждясалите си панти портата мръдна бавно навътре. Конан се изправи и извади меча си. Валерия погледна през рамото му и ахна.

Пред погледа им не се разкри широка улица или двор, както можеше да се очаква. Отвореният портал водеше директно в широка, дълга зала, на която краят й не се виждаше. Подът бе покрит със странен червен камък, изрязан на квадратни плочки, които сякаш отразяваха невидими пламъци. Стените бяха от лъскав зелен материал.

— Шемит да съм, ако това не е нефрит! — изруга Конан.

— В такова количество?

— Грабил съм достатъчно от китанските кервани и знам какво говоря — не отстъпи кимериецът. — Това е нефрит!

Сводестият таван бе от изумрудено зелен камък, който грееше с отровно излъчване.

— Зелените огнени камъни — изръмжа Конан. — Така му викат хората от Пунт. Предполага се, че тези камъни са вкаменените очи на праисторически змии, които древните наричали „зелените змейове“. В тъмното светят като котешки очи. Нощем тази зала се осветява от тях, но това ще е една адски странна илюминация. Да се огледаме. Може да намерим скривалище със скъпоценности.

— Затвори вратата — посъветва го Валерия. — Хич не ми се ще в тази зала да нахълта някой дракон.

Конан се усмихна и отговори:

— Не вярвам драконите да излизат от гората.

Но се съгласи с идеята на спътничката си и посочи счупеното резе от вътрешната страна.

— Мисля, че чух някакво прещракване, като го натиснах. Счупено е скоро, а ръждата го е прояла. Ако хората са избягали, защо резето е пуснато отвътре?

— Несъмнено са излезли през друга врата — предположи Валерия.

Тя се чудеше колко ли века са минали, откакто външната светлина се бе процеждала в огромната зала. Високо в сводестия таван небето се виждаше през нещо като прорези — прозрачни процепи от някаква кристална субстанция. В тъмните сенки помежду им зелените скъпоценности премигваха като очи на разярени котки. Тъмният зловещ под в краката им тлееше с променливи нюанси и огнени цветове. Сякаш стъпваха по пода на Ада и над главите им премигваха дяволски звезди.

Покрай всяка от стените на залата минаваха три сводести галерии, изградени една над друга.

— Четириетажна къща — изпъшка Конан, — а тази зала е висока чак до покрива. Дълга е като улица. Чакай — като че ли мярнах врата от другата страна…

Валерия сви белите си рамене.

— В такъв случай ти виждаш по-добре от мен, макар че сред морските пирати ме смятаха за най-зоркото око.

Влязоха напосоки през една отворена врата и прекосиха цяла редица празни стаи с подове като в залата и със стени от същия зелен нефрит, от мрамор, слонова кост и халцедон, украсени с фрески от бронз, злато и сребро. По таваните бяха поставени огненозелени скъпоценни камъни, а светлината им бе призрачна и някак си измамна. Нашествениците се движеха като призраци под самодивския огнен блясък.

В някои от стаите нямаше такива илюминации и от вратите им зееше черен мреш, като от преддверието на Пъкъла. Конан и Валерия ги избягваха. Влизаха само в осветените стаи.

По ъглите висяха паяжини, но по пода не се беше събрал прах, нито по масите и пейките от мрамор, нефрит и червен халцедон, с които бяха обзаведени стаите. Тук-там бяха постлани килими от онази китанска коприна, която е практически вечна. Никъде не откриха прозорци, нито врати, които да водят към улици или дворове. През всяка врата просто се влизаше в друга стая или зала.

— Защо не излизаме на никаква улица? — ядоса се Валерия. — Този дворец трябва да е голям колкото царските сараи в Туран.

— Сигурно не са умрели от чумата — замисли се Конан върху мистерията на празния град. — Иначе щяхме да намерим скелети. Може би е бил обладан от духове и всички са си плюли на петите. Може би…

— Може би, по дяволите! — грубо го прекъсна Валерия. Погледни фреските. Те са на хора. От коя ли раса са?

Конан ги огледа и поклати глава.

— Никога не съм виждал точно такива като тях. Но имат нещо източно — Вендия, може би, или Косала.

— Бил си цар на Косала? — попита го тя, прикривайки искреното си любопитство с подигравка.

— Не. Но съм бил вожд на афгулис, които живеят в Химелейските планини, над границите на Мендия. Тези хора приличат на косалците. Но защо косалците ще вземат да строят град толкова далеч на запад?

Фигурите показваха стройни мъже и жени с маслинена кожа и с фино изваяни екзотични черти. Всички носеха прозрачни роби и скъпоценности с много нежни орнаменти. Бяха нарисувани сцени на празнуване, танци и любене.

— От изтока са, така е — изпъшка Конан, — но откъде точно, не знам. Трябва обаче хората тук да са били изключително миролюбиви, иначе щеше да има и военни сцени. Да се качим по стълбата.

Тя представляваше спирала от слонова кост, извиваща се нагоре от стаята, където се бяха спрели в момента. Изкачиха три площадки и влязоха в обширна стая на четвъртия етаж, най-високия в сградата. Прорезите в тавана осветяваха стаята, а на по-силната светлина скъпоценните камъни едва-едва примигваха. Надзърнаха през вратите и видяха още много стаи, осветени по подобен начин. Само една врата водеше към сводеста галерия, увиснала над зала, доста по-малка от онази на първия етаж.

— По дяволите! — Валерия ядно се тръшна върху нефритената пейка. — Хората, които са напуснали града, сигурно са си взели всичките съкровища. Писна ми да се мотая из тези празни стаи!

— Всички горни стаи са осветени — обади се Конан. — Ще ми се да намерим прозорец, от който да се вижда градът. Да погледнем зад онази врата.

— Ти погледни. Аз смятам да си почина.

Конан изчезна през вратата, а Валерия се излегна, скръсти ръце под главата си и опъна крака. Тези тихи стаи и зали с блестящите си зелени орнаменти и грейнали червени подове започваха да я депресират. Искаше й се да открият изход от този лабиринт, където се лутаха толкова дълго, и да излязат на някаква улица. Лениво се чудеше какви ли потайни крака са се плъзгали по тези пламнали подове в миналите векове, колко ли мрачни и жестоки дела са се извършили под тези премигващи тавани от скъпоценни камъни.

Едва доловим шум прекъсна мислите й. Преди да осъзнае какво я бе смутило, тя вече беше на крака с извадена кама. Конан не беше се върнал и тя знаеше, че не е чула него.

Звукът се чу някъде зад вратата към галерията. Тя се провря безшумно през нея, пропълзя до балкона и погледна иззад тежките колони.

Един човек се прокрадваше през залата.

Гледката на човешко същество в този град, който сметнаха за изоставен, я шокира. Клекнала зад каменната колона, Валерия свирепо погледна към прокрадващата се фигура. Нервите й бяха опънати до скъсване.

Човекът изобщо не приличаше на фигурите от фреските. Беше малко по-висок от среден на ръст, много тъмен, но не негър. Нямаше никакви дрехи, освен малка копринена кърпа, която частично покриваше мускулестите му бедра, и кожен колан, широк една педя, препасан около тънкия му кръст. Дългата му черна коса висеше на тънки кичури по раменете и му придаваше свиреп вид. Беше мършав, но жилав, с мускулести крака и ръце, но без онези месести подложки, които придават приятна симетрия на фигурата. Беше конструиран с почти отблъскваща икономия.

Но не толкова външният му вид, а поведението му впечатлиха жената, която го наблюдаваше. Той се промъкваше крадешком, приклекнал, постоянно въртейки глава насам-натам. В дясната си ръка държеше широк нож. Явно мъжът беше доста неспокоен. Той трепереше, сякаш обзет от ужас. Когато се обърна, тя видя пламъка в дивашките очи зад тънките кичури черна коса.

Той не я видя. Плъзна се на пръсти през залата и изчезна през отворената врата. Миг по-късно тя чу предсмъртен вик, после всичко утихна.

Разяждана от любопитство, Валерия се плъзна през галерията и стигна до вратата над мястото, където бе изчезнал човекът. Вратата водеше към друга, по-малка галерия, опасваща просторна стая.

Тази стая се намираше на третия етаж и таванът й не беше толкова висок както в залата. Беше осветена само от огнени камъни и странният им зелен блясък оставяше пространството под балкона в сянка.

Валерия се облещи. Човекът, когото видя, все още беше в стаята.

Лежеше по лице върху тъмночервен килим в средата на стаята. Тялото му беше отпуснато, ръцете — широко разперени. Кривият му нож лежеше до него.

Тя се учуди защо човекът лежи неподвижно. После присви очи и се взря в килима. Цветът на плата около човека бе малко по-различен, бе по-дълбоко, по-ярко червен.

Тя потрепери и се сви по-близо до колоната, като внимателно наблюдаваше сенките от горната галерия. Те обаче не издаваха своята тайна.

Изведнъж на сцената на мрачната драма се появи друга фигура. Човек, подобен на първия, влезе през вратата срещу залата.

Очите му гледаха свирепо към човека на пода. Изписка нещо, което звучеше като „Чикмек!“. Другият не помръдна.

Човекът бързо прекоси стаята, наведе се и сграбчи падналия за рамото, като го преобърна. После извика сподавено, тъй като главата безпомощно се строполи назад: гърлото на жертвата бе прерязано от ухо до ухо.

Човекът остави трупа на окървавения килим и скочи на крака, разтреперан като лист. Лицето му беше пребледняло от страх. Коленичи и изведнъж замръзна като статуя, вперил поглед към другия край на стаята.

В сенките зад балкона се появи призрачна светлина, която все повече нарастваше, светлина, която не приличаше на огнения каменен блясък. Докато наблюдаваше сцената, Валерия усети, че косата й настръхва: едва забележим в пулсиращата светлина, изплува човешки череп. И именно черепът — все още човешки, но ужасно обезформен — излъчваше тази призрачна светлина. Висеше там, като глава без тяло, измъкната от света на нощта и сенките, блестяща все по-отчетливо и по-отчетливо; човек, но не съвсем в нейните представи за човека.

Втренчен във видението, мъжът стоеше неподвижно — въплъщение на парализиращия ужас. Съществото излезе от стената, а с него се движеше чудновата сянка. Сянката бавно се появи — човекоподобна фигура, а голото й тяло грееше ослепително в нюансите на снежнобелите кости. Черепът върху раменете й се усмихна. Черните дупки на очите зейнаха грозно насред сатанинския си ореол и човекът насреща му нямаше сили да свали очи от него. Мечът увисна в безчувствените му пръсти, сякаш магията го бе хипнотизирала.

Валерия разбра, че не само страхът бе парализирал мъжа. Някакви пъклени способности на тази пулсираща светлина го бяха лишили от силата му да мисли и действа.

Най-накрая жертвата се размърда, но само за да изтърве меча си и да се строполи на колене, закривайки очите си. Човекът безмълвно очакваше удара на меча, който проблесна в ръката на видението, издигнало се над него като демон на Смъртта, побеждаващ човечеството.

Валерия реши да действа според импулса на своеволната си природа. С движение на тигрица тя скочи през перилата и се озова на пода зад ужасната фигура. При тупването на меките й ботуши сянката се изви и в този момент тя замахна. Жестоко ликуване я завладя, когато усети, че острието пронизва твърда плът и кост на смъртен.

Привидението изкрещя с гърлен глас и падна, посечено през рамото, гърдите и гръбнака. Щом падна, горящият череп се претърколи и разкри мръсна черна коса и тъмно лице, изкривено от предсмъртни конвулсии. Под ужасната маскировка се криеше човешко същество мъж, подобен на коленичилия безропотно на пода.

След удара и вика другият вдигна глава и изумен се втренчи в бялата жена, застанала над трупа с кървав меч в ръката.

Изправи се с усилие, скимтейки, сякаш гледката беше замъглила разума му. Тя с удивление осъзна, че го разбира. Той ломотеше на стигийски, макар че този диалект й беше непознат.

— Коя си ти? Откъде идваш? Какво правиш в Ксукотъл?

После продължи, без да дочака отговор:

— Но ти си приятел — богиня или дявол, няма значение! И закла Горящия череп! А то под него имало човек! Ние го мислехме за демон, който те са измъкнали от катакомбите! Слушай!

Той спря за миг с бръщолевенето си и замръзна на място, наострил уши. Момичето не чуваше нищо.

— Трябва да побързаме! — прошепна мъжът. — Те са на запад от Голямата зала! Може би вече са навсякъде наоколо! Може би сега пълзят точно под нас!

Сграбчи я за китката, и то толкова здраво, че тя едва успя да се освободи.

— Кого имаш предвид, като казваш „те“? — поиска да разбере Валерия.

За миг той я погледна втренчено, сякаш му бе трудно да разбере невежеството й.

— Те? О-хо-хо, хората на Ксоталанк! Кланът на човека, когото ти току-що закла. Дето живеят край източната врата.

— Искаш да кажеш, че градът е обитаем? — възкликна тя.

— Ай! Ай! — Гърчеше се мъжът с нетърпението на човек, изпълнен с мрачни предчувствия. — Бързо! Трябва да се върнем в Текухултли!

— Къде е това?

— Лагерът край западната врата! — Хвана я за китката и я задърпа към вратата, откъдето беше дошъл. Едри капки пот се стичаха по тъмното му чело, а очите му горяха от ужас.

— Чакай малко! — изръмжа Валерия и издърпа ръката си. — Не ме пипай, или ще ти разцепя черепа. Какво става тук? Кой си ти? Къде искаш да ме заведеш?

Той се хвана за главата, хвърляйки погледи на всички страни, и заговори толкова бързо, че думите му се застъпваха една с друга:

— Казвам се Текотъл. От Текухултли съм. Аз и този човек, който лежи с прерязано гърло, дойдохме в Залата на Тишината, защото бяхме решили да направим засада на някой от ксоталанците. Самите богове си затварят очите за съдбата на онези, които те заловят живи!

Само при мисълта за това той се разтрепери като трескав и тъмната му кожа посивя като пепел. Валерия озадачено се намръщи. Очевидно зад всички тези дрънканици се криеше някакъв здрав смисъл, но той не значеше нищо за нея.

Тя се обърна към черепа, който още светеше и пулсираше на пода, и посегна с крак към него. Тогава мъжът, който се нарече Текотъл, скочи напред и извика:

— Не го докосвай! Даже не го поглеждай! В него се крият лудост и смърт. Магьосниците на Ксоталанк разбират тайната му — намерили са го в катакомбите, където лежат костите на ужасните крале, управлявали в Ксукотъл в черните минали векове. Погледне ли го човек, който не разбира неговата тайна, кръвта на този човек замръзва, а мозъкът му изсъхва. Докосването причинява лудост и унищожение.

Тя се намръщи недоверчиво. Човекът пред нея не беше много убедителен със слабото си, мускулесто тяло и змийските си кичурчета. В очите му, зад искриците на ужас, светеше странна светлина, каквато тя не беше виждала в очите на напълно нормалните хора. Все пак изглеждаше напълно искрен в твърденията си.

— Ела! — умоляваше я той, посягайки към ръката й, но после се дръпна, спомнил си за заканата й. — Ти си чужденка. Не знам как си дошла тук, но ако си богиня или демон, ела на помощ на Текухултли. Тогава ще разбереш всички неща, за които ме питаш. Сигурно си дошла отвъд голямата гора, откъдето са дошли и прадедите ни. Но ти си приятел, иначе нямаше да заколиш врага ми. Ела бързо, преди ксоталанците да ни намерят и заколят!

Тя свали поглед от нетърпеливото му лице и погледна към зловещия череп, тлеещ и проблясващ на пода до мъртвеца. Беше като череп от сънищата, безспорно човешки, но със странни деформации. Приживе собственикът на черепа сигурно е бил изрод или чудовище. Дори и сега той като че ли притежаваше някаква форма на живот. Изведнъж челюстите му зинаха към нея и се затвориха с трясък. Светлината му стана по-ярка, по-жива. Все повече заприличваше на някакъв кошмарен сън. Но нима целият живот не бе сън… Припряният глас на Текотъл издърпа Валерия от мрачните течения, по които се беше понесла.

— Не гледай черепа! Не гледай черепа! — Това бе далечен вик от дълбоката пустош.

Валерия разтърси грива. Погледът й се проясни. Текотъл бърбореше:

— Приживе е подслонявал злия мозък на царя на магьосниците! Още съдържа живот и магически огън от космоса!

Валерия изруга и скочи, гъвкава като пантера, а черепът се разби на блещукащи парченца под извития й меч. Някъде в стаята или в пустошта, или в мрачните гънки на съзнанието й, нечовешки глас изрева от болка и ярост.

Ръката на Текотъл докосна нейната, а той не спираше да бръщолеви:

— Ти го унищожи! Сега всички черни магии на Ксоталанк няма да могат да го възстановят! Да тръгваме! Хайде, бързо!

— Но аз не мога да тръгна — възпротиви се тя. — Приятелят ми е някъде наблизо…

Пламъкът в очите му я прекъсна. Той гледаше през нея ужасен. Лицето му стана смъртно бледно. Тя се извъртя точно когато четирима мъже изскочиха от четири врати и се насочиха към двойката в средата на стаята.

Бяха като другите, които вече бе видяла: същите възлести мускули върху иначе кльощавите крайници, същата дълга синьо-черна коса, същия налудничав поглед в широките им очи. Бяха въоръжени и облечени като Текотъл, но върху гърдите на всеки беше изрисуван бял череп.

Не последваха предизвикателства или бойни викове. Ксоталанците скочиха като побеснели тигри право към гърлата на враговете си. Текотъл ги посрещна с яростта на отчаянието. Той избягна удара на широкото острие, счепка се със собственика му и го събори на пода, където двамата се претърколиха и се сбориха в убийствено мълчание.

Другите трима се нахвърлиха върху Валерия; налудничавите им очи бяха червени като на побеснели кучета.

Уби първия, който влезе в обсега й преди той да успее да посегне — дългият й, остър меч разцепи черепа му и неговият кинжал остана издигнат във въздуха. Тя отстъпи встрани и избягна едно промушваше, като същевременно парира друг саблен удар. Тя отново беше Валерия от Червеното братство и свистенето на стоманата й приличаше на булчина песен.

Мечът й се насочи през острието, което беше парирала, и потъна на шест инча в диафрагмата на мъжа. Той въздъхна в агония и се строполи на колене, но високият му приятел нападна със свирепо мълчание, сипейки удар след удар толкова настървено, че Валерия нямаше възможност да го контрира. Тя отстъпи назад, отбягвайки ударите и търсейки сгоден момент да вкара острието на мястото му. Той не би могъл да издържи дълго на това въртене като вихрушка. Ръцете му щяха да се уморят, щеше да се задъха; щеше да се спъне и тогава острието й щеше да се забие без препятствия в сърцето му. Бърз поглед встрани, и Валерия видя, че Текотъл е коленичил върху гърдите на противника си и се опитва да освободи ръката си, за да може да го промуши с камата си.

Пот обля челото на мъжа срещу нея, очите му светеха като тлеещи въглени. Вече уморен, той не би могъл да я нападне отстрани, нито да пробие гарда й. Дишаше тежко, ударите му ставаха неточни. Тя отстъпи назад, за да го привлече към себе си… и усети бедрата си хванати в желязна хватка. Беше забравила за ранения на пода.

Коленичил, той бе обвил краката й с две ръце, а приятелят му изграчи триумфално и се запъти да я прободе от ляво. Валерия се изви и диво се дръпна, но напразно. Можеше да се освободи от надвисналата заплаха с бърз удар надолу, но в този момент кривото острие на високия воин щеше да разполови черепа й. Раненият захапа голото й бедро, сякаш бе див звяр.

Тя протегна лявата си ръка и сграбчвайки дългата му коса, дръпна главата му назад толкова силно, че белите му зъби и изцъклените очи блеснаха нагоре към нея. Високият ксоталанец извика свирепо и замахна с всички сили. Тя несръчно парира удара. Плоското на меча се стовари върху главата й с такава сила, че й се видяха звезди. Залитна. Мечът се вдигна отново, чу се гърлен, триумфален вик… и една гигантска фигура изникна иззад ксоталанеца, а стоманата в ръцете й проблесна като синя светкавица. Воинът се строполи като вол под сатъра на касапина, а мозъкът потече от черепа му, който беше разполовен чак до гърлото.

— Конан! — въздъхна Валерия. Миг след това, разярена, тя се обърна към ксоталанеца, чиято дълга коса все още стискаше в лявата си ръка. — Куче адово! — Мечът й се изви, проряза въздуха и обезглавеното тяло се строполи в потоци от кръв.

— Какво, по дяволите, става тук? — Конан се изправи над мъжа, когото беше убил. Държеше широкия му меч в ръката си и го гледаше изумен.

Текотъл се надигаше от гърчещата се фигура на последния ксоталанец и изтърсваше червените капки от камата си. Беше зле промушен в бедрото и кървеше. Погледна към Конан с опулени очи.

— Какво е всичко това? — попита пак Конан. Още не можеше да се опомни от изумлението, че е намерил Валерия, въвлечена в дивашка битка с тези фантастични същества, в един град, който той доскоро смяташе за празен и необитаем. На връщане от безцелната си експедиция из горните стаи той бе видял, че Валерия е изчезнала и бе тръгнал да я търси, воден от шума, достигнал до слисаните му уши.

— Пет мъртви кучета! — възкликна Текотъл, а в пламналите му очи се четеше бурна екзалтация. — Петима заклани! Пет червени пирона на черния стълб! Благодаря ви, богове на кръвта!

Той вдигна високо треперещите си ръце, а после се изплю върху труповете и стъпи по лицата им, в плен на някакъв зловещ танц. Доскорошните му съюзници го погледнаха изумени, а Конан попита на аквалонски:

— Кой е този побъркаш?

Валерия сви рамене.

— Казва, че името му било Текотъл. От бръщолевенето му разбирам, че неговите хора живеят в единия край на този шантав град, а онези там — в другия. Може би е най-добре да идем с него. Изглежда приятелски настроен, а очевидно с другия клан нещата не стоят така.

Текотъл беше спрял танца си и отново се ослушваше с наведена настрани глава, като куче. В отвратителното изражение на лицето му триумфът се бореше със страха.

— Да тръгваме, веднага! — прошепна той. — Свършихме достатъчно работа! Пет мъртви кучета! Моите хора ще ви посрещнат добре! Ще ви обсипят с почести! Но идвайте! До Текухултли е далеч. Ксоталанците може да дойдат ей сега и ще се нахвърлят върху ни на орляци, твърде многобройни даже за вашите мечове…

— Водѝ ни — прекъсна го Конан.

Текотъл бързо скочи на стълбата, водеща нагоре към галерията, махна им да го следват и те не чакаха втора покана. Затичаха се, за да успеят да го настигнат. След като стигна до галерията, той се хвърли към една врата, водеща на запад, и хукна да пресича стая след стая — всяка осветена от прорези или от зелени огнени камъни.

— Какво е това място? — пресекливо попита Валерия, едва поемайки си дъх.

— Кром знае! — отвърна Конан. — Обаче съм виждал такива хора и преди. Живеят по бреговете на езерото Зуад, до границата на Куш. Някакви нечистокръвни стигийци са, смесени с друга раса, която бродела из Стигия. Дошла някъде от изток преди няколко века и била асимилирана от тях. Наричат ги тлазитланци. Но съм готов да се обзаложа, че те не са построили този град.

Страхът на Текотъл сякаш не намаля, след като излязоха от стаята, където лежаха мъртъвците. Той продължаваше да се озърта и да се ослушва, а очите му горяха с неспокоен блясък при всяка врата, през която минаваха.

Въпреки смелостта си Валерия потрепери. Тя не се страхуваше от никой човек. Но страшният под под краката й, тайнствените камъни над главата й, разделящи криещите се сред тях сенки, потайността и ужасът на водача им я впечатляваха с едно неназовано предчувствие, с усещането за тайнственост и свръхчовешка опасност.

— Те може да са на пътя ни! — прошепна той. Трябва да се оглеждаме да не би да лежат някъде и да ни чакат!

— Защо не излезем от това пъклено място и не поемем по улиците? — попита Валерия.

В Ксукотъл няма улици — отвърна той. — Няма площади, няма открити дворове. Целият град е построен като един гигантски дворец под огромен покрив. Най-близкият излаз навън е Голямата зала, която прекосява града от северната до южната врата. Единствените врати към външния свят са градските, през които обаче жив човек не е минавал от четиридесет години.

— Ти откога живееш тук? — попита Конан.

Роден съм в замъка Текухултли преди тридесет и пет години. Никога не съм стъпвал извън града. Мили Боже, нека се движим тихо! Тези зали може да са пълни със скрити дяволи. Олмек ще ви разкаже всичко, като стигнем в Текухултли.

И така, в мълчание, те се носеха под зелените огнени камъни, премигващи над главите им, и по пламтящите подове, тлеещи в краката им. На Валерия й се струваше, че тичат през Ада, водени от тъмнолик, дългокос таласъм.

Но докато пресичаха една необикновено голяма стая, Конан ги спря. Слухът му бе по-остър даже от този на Текотъл, прекарал целия си живот във война из тези тихи коридори.

— Смяташ, че враговете ти може да са пред нас, да ни дебнат в засада?

— Те постоянно пълзят из тези стаи — отвърна Текотъл, също като нас. Залите и стаите между Текухултли и Ксоталанк са спорен район, ничия земя. Наричаме ги Залите на Мълчанието. Защо питаш?

Защото в стаите пред нас има хора — отговори Конан. Чух тракане на стомана.

Треската пак обхвана Текотъл и той стисна зъби, за да не тракат.

— Може да са приятелите ти — предположи Валерия.

Не бива да рискуваме — изпъшка Текотъл и започна да се върти като обезумял. Обърна се настрани и се шмугна през една врата вляво, която водеше към стая със стълба от слонова кост, виеща се надолу в мрака.

— Тя води до един неосветен коридор! — изсъска той, а огромни капки пот оросиха челото му. — Онези може да дебнат и там. Навярно е номер, с който сигурно искат да ни привлекат там. Но ще трябва да рискуваме. Дано са направили засадата си в горните стаи. Хайде, бързо!

Плахо, като привидения, те се спуснаха по стълбата и стигнаха до преддверието на коридор, тъмен като нощта. Наведоха се за миг, ослушаха се и потънаха в него. Докато се движеха, Валерия имаше чувството, че всеки момент нечий меч може да я промуши в тъмното. Усещаше само железните пръсти на Конан и не можеше да види спътниците си: тъмнината беше абсолютна. С разперена ръка опипваше стената и от време на време усещаше по някоя врата в нея. Тунелът й се стори безкраен.

Изведнъж се сепнаха от звук, който се чу отзад. Валерия отново настръхна, тъй като разбра, че се отваря врата. Някой ги следваше по коридора. В този момент тя се препъна о нещо, което й заприлича на човешки череп. Нещото се претърколи по пода с ужасяващо тракане.

— Бягай! — изджавка Текотъл с истеричен глас и се понесе по коридора като летящ призрак.

Валерия отново усети как ръката на Конан я сграбчва и я повлича след водача им. Конан не виждаше в тъмното по-добре от нея, но притежаваше безпогрешен инстинкт за посоката, в която се движеха. Без негова помощ тя щеше да падне или да се блъсне в стената. Докато буквално хвърчаха надолу по коридора, чуваха зад себе си трополене, което все повече се приближаваше. После изведнъж Текотъл изпъшка:

— Ето я стълбата! След мен, бързо! О, побързайте…

Ръката му се показа от мрака и хвана Валерия за китката, докато тя се изкачваше, без да вижда нищо пред себе си. Усети как Конан я повдига във въздуха, после я пусна и се обърна към стъпките. Слухът и инстинктът му подсказваха, че враговете им почти ги настигат. А звуците не бяха от човешки крака.

Сякаш нещо се гърчеше, плъзгаше се и шумолеше, а въздухът пред него беше леден. Конан шибна надолу с огромния си меч. Острието потъна в плът и кости и разсече стълбата отдолу. Нещо мразовито докосна крака му, а после в тъмнината се чуха ужасно тракане и пляскане. Нечий човешки глас изрева в агония.

В следващия миг Конан тичаше по виещата се стълба, мина през вратата и излезе на открито.

Валерия и Текотъл вече бяха пред него. Текотъл затръшна вратата и мушна резето — първото нещо, което Конан видя, след като излязоха.

После се обърна и се затича през една добре осветена стая към следващата врата. Конан хвърли поглед назад и видя как вратата скърца и се напряга от огромното налягане, приложено от другата й страна.

Макар че Текотъл не отслаби нито скоростта, нито вниманието си, сега той като че ли беше по-уверен. Имаше вид на човек, попаднал на позната територия, сред приятели.

Но Конан отново го ужаси с въпроса:

— Какво беше това, с което се бих на стълбата?

— Ксоталанците — отвърна Текотъл, без да се обръща. — Нали ти казах, че залите са пълни с тях.

— Това не беше човек изръмжа Конан. — Беше нещо, което пълзеше и беше студено като лед. Мисля, че го посякох. Падна върху мъжете, които ни преследваха, и сигурно е убило поне един в агонията си.

Лицето на Текотъл отново пребледня. Той се разтрепери и ускори ход.

— Бил е Пълзача! Едно чудовище, което те извадиха от катакомбите да им помага! Не знаем какво е, но сме намирали някои от нашите хора ужасно разкъсани от него. Побързайте, в името на Сет! Ако го пуснат след нас, то ще ни следва чак до самите порти на Текухултли!

— Съмнявам се — усмихна се Конан. — Ударът ми беше смъртоносен.

— Побързайте! Побързайте! — изстена Текотъл.

И те се спуснаха през многобройните стаи, осветени в зелено, прекосиха една обширна зала и спряха пред гигантска бронзова порта.

Текотъл се обърна към тях:

— Това е Текухултли.

3. Хората в кръвна вражда

Текотъл почука по портата с юмрук и се обърна встрани, за да наблюдава залата зад себе си.

— Някои хора са убивани и пред тази врата, когато вече са смятали, че са в безопасност — обясни им той.

— Защо не отварят? — попита Конан.

— Гледат ни през Окото — отвърна Текотъл. — Озадачени са от вида ви. — Той повиши глас и извика: — Отвори вратата, Екселант! Аз съм, Текотъл, с приятели от големия свят отвъд гората! Ще отворят — увери спътниците си той.

— Тогава е най-добре да го направят бързо — мрачно промълви Конан. — Чувам нещо да пълзи по пода зад онази зала.

Текотъл пак пребледня, заудря вратата с юмруци и се развика:

— Отворете, глупаци, отворете! Пълзача е по петите ни!

Докато той блъскаше и крещеше, голямата бронзова порта се завъртя безшумно назад и на входа се показа тежка верига. Иззад нея щръкнаха върхове на копия и зад тях надникнаха свирепи лица. Веригата падна и Текотъл толкова силно прегърна приятелите си, че едва не ги извлече зад прага. Бърз поглед през рамо разкри пред Конан дългата зала, в другия край на която се виждаше нещо с форма на змия, гърчещо се бавно и болезнено, излизащо от вратата на някаква стая. Отвратителната му окървавена глава се клатеше замаяно. После вратата се затвори и закри гледката пред очите му.

Влязоха в квадратна стая, тежки резета се спуснаха върху вратата, а веригата тракна на мястото си. Четирима мъже стояха на стража. Бяха също такива дългокоси и тъмнокожи като Текотъл, с копия в ръце и с мечове, увиснали на бедрата им. На стената до вратата имаше сложна система от огледала. Конан се досети, че това е Окото, за което бе споменал Текотъл. Беше нагласено така, че можеше да се гледа през една малка кристална цепнатина в стената, без да те забележат отвън. Четиримата стражи гледаха с почуда непознатите, но не задаваха въпроси, нито пък Текотъл благоволи да им даде някаква информация. Сега той се движеше бързо и уверено, сякаш наметалото от страх и нерешителност бе паднало от раменете му веднага щом бе прекрачил прага.

— Елате! — извика той новите си приятели, но Конан погледна към вратата.

— Ами онези, дето ни преследваха? Няма ли да се опитат да атакуват вратата?

Текотъл поклати глава.

— Те знаят, че не могат да разбият Вратата на Орела, и ще се върнат обратно в Ксоталанк заедно с пълзящия си приятел. Елате! Ще ви заведа при управниците на Текухултли.

Един от четиримата стражи отвори друга врата и те влязоха в коридор, осветен както повечето стаи на този етаж от процепи в тавана и снопове премигващи скъпоценни камъни. Но за разлика от другите стаи, коридорът явно беше обитаем. Кадифени завеси покриваха лъскавите нефритени стени, разкошни килими лежаха върху червените подове, а по пейките, столовете и диваните от слонова кост бяха натрупани сатенени възглавнички.

Коридорът свършваше до гравирана врата, пред която не стоеше страж. Без излишни церемонии Текотъл прекрачи прага и въведе приятелите си в широка стая, с около тридесет тъмнокожи мъже и жени, излегнати върху сатенени дивани. Като видяха новодошлите, те скочиха с викове на удивление.

Мъжете, всички, освен един, бяха от същия тип като Текотъл, а жените бяха също толкова тъмни, но със странни погледи, макар че бяха красиви по свой начин. Носеха сандали, златни превръзки на гърдите и съвсем къси копринени поли, прикрепени с колани и обсипани със скъпоценни камъни. Черните им гриви, отрязани до голите рамене, бяха привързани със сребърни панделки.

Върху нефритена платформа, в широко кресло от слонова кост, седяха мъж и жена, които значително се различаваха от другите. Той беше гигант, с огромни гърди и рамене като на бик. За разлика от другите, имаше гъста черна брада, която стигаше чак до широкия му колан. Бе облечен в роба от пурпурна коприна. Единият му ръкав, спуснат до лакътя, разкриваше масивна ръка с възлести мускули. Панделката, която привързваше синьо-черните му кичури отзад на тила, беше обсипана с бляскави скъпоценности.

Жената до него скочи на крака и възкликна сепнато, като видя непознатите. Очите й огледаха набързо Конан и се спряха с напрегнат блясък върху Валерия. Тя беше висока и гъвкава, определено най-красивата жена в стаята. Беше облечена по-оскъдно от другите; вместо пола носеше широка лента от златист плат, привързана през средата с колана й. Лентата падаше под коленете й. Друга лента отзад завършваше тази част от костюма й, който тя носеше с цинично безразличие. Превръзките около гърдите й и лентичката на главата й бяха украсени със скъпоценни камъни. В очите й, за разлика от тъмнокожите й приятели, не проблясваше онова напрежение, граничещо с лудостта. След първото си възклицание не продума и дума; просто стоеше, втренчена във Валерия.

Мъжът в креслото от слонова кост остана седнал.

— Принц Олмек — Текотъл се наведе с разперени ръце и с длани, обърнати нагоре, — водя съюзници от света зад гората. В залата на Тезкоти Горящия череп закла Чикмек, моя другар…

— Горящия череп! — понесе се уплашен шепот сред хората в Текухултли.

— Да! Намерих Чикмек да лежи с прерязано гърло и преди да успея да избягам, Горящия череп се появи над мен. Когато го погледнах, кръвта ми се смрази, а мозъкът ми сякаш се разтопи. Не можех нито да се бия, нито да побягна. Можех само да изчакам удара. После дойде бледоликата жена и го намушка с меча си. И ето на, оказа се, че той е само едно куче от ксоталанците, намазано с бяла боя по кожата и с живия череп на древния магьосник върху главата си! Сега този череп лежи, разбит на много парчета, а кучето, което го носеше, е мъртво!

Неописуемо жестока екзалтация последва крайното изречение, а стълпените наоколо слушатели нададоха дивашки възклицания.

— Почакайте! — възкликна Текотъл. — Има още нещо! Докато говорех с жената, четирима ксоталанци налетяха отгоре ни! Единия го заклах аз, другите двама бяха убити от жената. Но ни бяха притиснали здраво, когато този мъж се намеси в боя и разцепи черепа на четвъртия! Да! Пет червени пирона трябва да се поставят върху стълба на отмъщението!

Той посочи към черната абаносова колона зад платформата. Стотици червени точици осейваха полираната й повърхност: алените глави на тежки медни пирони, забити в черното дърво.

— Пет червени пирона за живота на петима ксоталанци! — възкликна Текотъл и в лицата на слушателите му се появи ужасна, нечовешка екзалтация.

— Кои са тези хора? — попита Олмек. Гласът му бе тих и дълбок, като на бик в далечината. Никой от хората в Ксукотъл не говореше високо. Сякаш бяха разтворили душите си в тишината на тези празни зали и опустели стаи.

— Аз съм Конан Кимериеца — кратко отговори варваринът. — А спътничката ми е Валерия от Червеното братство, аквалонска пиратка. Дезертирахме от армията на дарфарската граница, далеч на север, и се опитваме да стигнем до брега на морето.

Жената върху платформата извика силно, обърквайки думите в бързината си:

— Никога няма да стигнете до брега! От Ксукотъл не може да се избяга! Ще прекарате остатъка от живота си в този град!

— Какви ги дрънкаш? — отряза я Конан и се плесна по сабята. — Да не да смяташ, че сме затворници?

— Тя не искаше да каже това — намеси се Олмек. — Ние сме ваши приятели. Не можем да ви спираме против волята ви. Но се боя, че други обстоятелства ще ви задържат завинаги в Ксукотъл.

Очите му премигнаха към Валерия, но той бързо ги сведе.

— Тази жена е Тасела — продължи той. — Тя е принцеса на Текухултли. А сега донесете храна и пиене на гостите ни! Несъмнено те са гладни и изморени от дългото си пътуване.

Стопанинът посочи с жест към масата от слонова кост и след светкавична размяна на погледи авантюристите се настаниха около нея. Пронизващите сини очи на кимериеца се стрелкаха из стаята, а ръката му не се отделяше от меча. Конан обаче никога не отказваше на покана за ядене и пиене. Той втренчи поглед в Тасела, но принцесата не сваляше очи от бледоликата му компаньонка.

Текотъл, превързал раненото си бедро с копринена лента, се настани край масата, за да задоволява желанията на гостите. Явно за него това беше привилегия и чест. Първо огледа храната и напитките, които другите донесоха в златни съдове, и опита от всичко, преди да го постави пред новодошлите. Докато се хранеха, Олмек седеше тихо в креслото си и ги наблюдаваше изпод гъстите си черни вежди. Тасела седна до него, подпря брадичка с ръце и се облакъти върху коленете си. Тъмните й, загадъчни очи горяха с тайнствен пламък и не се откъсваха от гъвкавата фигура на Валерия. Едно красиво и намръщено момиче зад гърба й бавно размахваше ветрило от щраусови пера.

Храната се състоеше от непознати екзотични плодове, които се оказаха много вкусни, и леко тъмночервено вино с опияняващ дъх.

— Дошли сте твърде отдалеч — обади се най-накрая Олмек. — Чел съм за вас в книгите на дедите ни. Аквилония е отвъд земите на стигийците и шемитите, отвъд Аргос и Зингара; а Кимерия е отвъд Аквилония.

— И двамата обичаме да бродим — безгрижно вметна Конан.

— За мен е направо чудо как сте минали през гората — продължи Олмек. — В стари времена хиляди бойци едва са успели да се справят с всичките опасности, с които е изпълнена.

— Срещнахме кривокрако чудовище с размери почти като на мастодонт — внимателно продължи да разказва Конан, подавайки встрани бокала си, който Текотъл пълнеше с нескрито удоволствие. — Но след като го убихме, нямахме повече неприятности.

Съдът с вино се изплъзна от ръцете на Текотъл и се разби на пода. Тъмната му кожа пребледня. Олмек се изправи — по лицето му се изписа нескрито изумление, а от устата на другите се откъснаха въздишки на благоговение или ужас. Някои коленичиха, тъй като краката не ги държаха. Само Тасела не реагира. Конан погледна наоколо си объркано.

— Какво става? Защо зяпнахте така?

— Вие… сте заклали бога-дракон?

— Бог? Убих просто един дракон. И защо не? Опитваше се да ни изяде.

— Но драконите са безсмъртни! — възкликна Олмек.

Те се убиват един друг, но никой човек досега не е убивал дракон! Хилядите воини, нашите прадеди, които си проправяли път към Ксоталанк, не са могли да ги победят! Мечовете им се чупели като вейки в люспите им!

— Ако прадедите ви са се сетили да натопят копията си в отровния сок на деркетските ябълки — усмихна се Конан с пълна уста, — и да ги забият в очите или в устата им, са щели да разберат, че драконите не са по-безсмъртни от всяко друго парче месо. Трупът лежи в края на гората. Ако не ми вярвате, уверете се сами.

Олмек поклати глава с почуда.

— Заради драконите прадедите ни са останали в Ксоталанк — каза той. — Не посмели да минат през полето и да влязат в отвъдната гора. Някои от тях са били хванати и разкъсани от чудовищата, преди да успеят да се доберат до града.

— Значи не вашите прадеди са построили Ксоталанк? — попита Валерия.

— Когато са дошли той вече е бил един древен град. Откога обаче е тук даже най-старите му обитатели не знаят.

— Вашите хора навярно са дошли от езерото Зауд? — попита Конан.

— Да. Преди повече от половин век едно племе от тлазитланите се разбунтувало срещу стигийския крал и тъй като загубили битката, тръгнали на юг. Много седмици се лутали из прерии, пустини и хълмове, докато най-накрая стигнали до голямата гора — хиляда бойци с жените и децата си. Но в гората ги нападнали драконите и мнозина разкъсали на парчета. Хората избягали от тях, вцепенени от страх, и когато излезли в полето, видели град Ксоталанк насред него.

Направили си лагер пред града, защото не смеели да си тръгнат от полето. Нощта била ужасна от ръмженето на чудовищата, които се биели в гората. Постоянно воювали помежду си, но не идвали в полето.

Хората в града затръшнали портите и почнали да обстрелват прадедите ни от стените. Тлазиланите били откъснати на полето. Пръстенът на гората около тях бил като огромна стена, но всяко навлизане в нея би било лудост.

Онази нощ в лагера им тайно пристигнал един роб от града, от нашата собствена кръв, който дълго преди навлязъл в гората с група разузнавачи. Тогава мъжът бил още млад. Драконите разкъсали всичките му приятели, но него го взели в града като прислужник. Казвал се Толкемек. — Пламък освети тъмните очи при споменаване на името, а някои от присъстващите изпсуваха и се изплюха на пода. — Той обещал да отвори портите на нашите воини. Помолил само да му дадат в ръцете всички пленници. Призори отворил портите. Воините се впуснали вътре и по коридорите на Ксукотъл потекла кръв. Тук живеели само неколкостотин души, загниващи останки от някога велик народ. Толкемек казал, че са дошли от изток преди много време, от Старата Косала. Тогава прадедите на онези, които сега живеят в Косала, дошли от юг и изгонили първите обитатели на тези земи. Те тръгнали далеч на запад и най-накрая намерили това поле, оградено от гората. Тогава тук живеело едно племе чернокожи. Те ги заробили и ги накарали да строят града. От хълмовете на изток донесли нефрит, мрамор и изумруди, злато, сребро и мед. Стадата от слонове ги снабдили със слонова кост. Когато градът им бил завършен, те изклали всички черни роби. А магьосниците им направили ужасни магии, които да защитават града; чрез черни магии те пресъздали драконите, живели някога по тази забравена земя и чиито ужасни кости те открили в гората. Облекли тези кости в плът и живите зверове тръгнали по земята както в древните времена. Но магьосниците ги проклели да си стоят в гората и да не излизат в полето.

И така хората от Ксукотъл живели в града дълги векове, обработвали плодородната земя, докато мъдреците им се научили как да отглеждат плодове в града — плодове, които не се садели в почва, а получавали хранителните си вещества от въздуха. Тогава изоставили напоителните бразди и заживели в луксозна леност, от която започнали да западат. Вече били умираща раса, когато прадедите ни минали през гората и излезли в полето. Мъдреците умрели, а хората забравили древните им магии. Не можели да се бият нито с чародейства, нито с меч.

Е, и бащите ни избили хората от Ксукотъл, всичките, освен сто, които били предадени живи в ръцете на Толкемек, техния роб; много дни и нощи из залите се носели виковете им, виковете на агонията от мъченията, на които ги подложил той.

И така тук се настанили тлазитланите, известно време живели в мир, под управлението на братята Текулти и Ксоталанк, и на Толкемек. Толкемек се оженил за момиче от племето и тъй като той отворил портите, а и познавал много от изкуствата на ксукоталанците, той поделял властта над племето с братята, които ръководили бунта и похода.

В продължение на няколко години те живели в мир и не правили почти нищо друго, освен да ядат и да пият, да се любят и да отглеждат деца. Не било нужно да обработват полето, защото Толкемек ги научил как да култивират въздушните плодове. Освен това убийството на ксукоталанците развалило магията, която задържала драконите в гората и те идвали нощем да мучат пред градските порти. Полето почервеняло от кръвта им, от постоянните им войни и тогава…

Той прехапа език насред изречението, после продължи, но Валерия и Конан усетиха, че мълчаливо е поискал разрешение от другите.

— След пет години мир — очите на Олмек бързо се спряха върху умълчаната жена до него — Ксоталанк се оженил за една жена, която и Текулти, и Толкемек желаели. Текулти побеснял и я откраднал от съпруга й. Всъщност тя си отишла от него по свое желание. Толкемек, за да обиди Ксоталанк, помогнал на Текулти. Ксоталанк поискал да му я върнат и съветът на племето постановил, че спорът трябва да се реши от жената. Тя избрала да остане при Текулти. В гнева си Ксоталанк поискал да си я върне със сила и последователите на двамата братя се сбили в Голямата зала.

Последвали множество ожесточени битки. Скандалът се превърнал в кръвна вражда, а от нея се родила война. От бъркотията се оформили три фракции: Текулти, Ксоталанк и Толкемек. Още в мирни дни те си били поделили града. Текулти живеел в западната част, Ксоталанк — в източната, а Толкемек със семейството си — до южната врата.

Сега обаче гневът, омразата и ревността разцъфнали в кръвопролития, изнасилвания и убийства. След като мечът бил изваден веднъж, нямало връщане назад: кръвта викала за още кръв, а отмъщението следвало зверствата по петите. Текулти се биел с Ксоталанк, а Толкемек помагал първо на единия, после на другия, предавайки всяка от фракциите според това как предателството съвпадало с целите му. Текулти и хората му се отдръпнали към западната порта, където сме седнали сега. Самият Ксукотъл е построен във формата на елипса. Текулти, който е кръстен на своя принц, е в западния край на елипсата. Хората блокирали всички врати, свързващи квартала с останалата част от града с изключение на една на всеки етаж, която може да се брани лесно. Слезли в подземията и там построили стена, разделяща западния край на катакомбите — там лежат телата на древните ксукоталанци и на тлазитланите, паднали в бой. Живеят като в обсаден замък, правят засади и нападат враговете си.

Хората на Ксоталанк пък укрепили източния квартал, а Толкемек направил същото с южната врата. Централната част на града е оставена гола и необитаема. Именно тези празни зали и стаи са превърнали в бойно поле и място на постоянен ужас.

Толкемек се биеше и за двата клана. Беше демон в човешки образ, по-зъл и от Ксоталанк. Знаеше много тайни за града, които никога не разказа на другите. От криптите в катакомбите е заграбил мъртвите им страховити тайни: тайните на древни крале и мъдреци, отдавна забравени от изпадналите ксукоталанци, които нашите прадеди изклали. Но всичките магии не му помогнаха през нощта, когато Текулти нападна замъка му и изпокла хората му. Толкемек бе измъчван в продължение на много дни…

Гласът на разказвача заглъхна, превърна се в гальовно бърборене и започна да се разбира трудно. В очите му се появи далечен блясък, сякаш гледаше назад през годините към някаква сцена, която му носеше огромно удоволствие.

— Да, оставихме го жив, докато крещеше и искаше смъртта така, сякаш искаше булка. Накрая, след всички мъчения, го оставихме полужив и го хвърлихме в подземието да го довършат плъховете. Но той успя някак си да избяга от това подземие и се завлече в катакомбите. Там несъмнено е умрял, защото единственият начин да излезеш от катакомбите на Текухултли е да минеш през Текухултли. А той никога не се появи. Костите му не бяха открити и суеверните сред нас се кълнат, че духът му бродел сред криптите и до ден-днешен, виейки сред костите на мъртвите. Преди дванадесет години изклахме хората на Толкемек, но враждата между Текулти и Ксоталанк продължи да бушува и тя ще продължи, докато умрат и последният мъж, и последната жена.

Преди петдесет години Текулти открадна жената на Ксоталанк. Половин век продължава враждата. Аз съм роден в нея. Всички в тази стая, освен Тасела, са родени в нея. Очакваме и да умрем в тази смъртоносна вражда.

Ние сме умираща раса, точно като онези ксукоталанци, които прадедите ни избиха. Когато започна враждата, имаше по стотици във всяка фракция. Сега в Текухултли сме само тези, които виждаш, и стражите пред вратите: общо четиридесет. Не знаем колко са ксоталанците, но се съмнявам да са повече от нас. От петнадесет години сред нас не са се раждали деца, не сме виждали деца и сред ксоталанците. Ние загиваме, но преди да умрем, ще избием толкова ксоталанци, колкото боговете ни позволят.

Още дълго говори Олмек с блесналите си, налудничави очи за тази страховита омраза, бушуваща из тихите стаи и мрачните зали под светлината на зелените огнени камъни, по подовете, тлеещи от адските пламъци и опръскани от тъмночервената кръв на прерязаните вени.

— В тази продължителна кланица измря цяло поколение. Ксоталанк отдавна е мъртъв, заклан в зловеща битка на една стълба от слонова кост. Текулти е мъртъв, одран жив от побеснелите ксоталанци, които го хванаха…

Сякаш безчувствено разказваше Олмек за ужасните битки из черните коридори, за засадите по виещите се стълби и за кървавите кланици. С още по-бездънен блясък в дълбоките си черни очи той разказваше за мъже и жени, одрани живи, осакатени и разпокъсани, за пленници, виещи по време на мъченията. Разказваше толкова ужасни неща, че даже Кимериецът-варварин изсумтя. Нищо чудно, че Текотъл трепереше от ужас да не го пленят! Да, той бе тръгнал напред да убие, ако може, воден от омраза, по-силна от страха му.

Олмек продължи да разказва за мрачни и тайнствени неща, за черна магия и мъдрост, измъкнати от мрака на катакомбите, за странни същества, призовани от тъмнината, за да се превърнат в страховити съюзници. В тези неща ксоталанците имали предимство, защото в източните катакомби лежали костите на най-великите магьосници на древните ксукоталанци с техните тайни от незапомнени времена.

Валерия слушаше с болезнено опиянение. Да, враждата се бе превърнала в ужасна стихийна сила, неумолимо тласкаща хората от Ксукотъл към обреченост и унищожение. Тя изпълваше буквално целия им живот. Бяха родени в омраза и очакваха да умрат в нея. Никога не напускаха укрепения си замък, освен когато се прокрадваха в Залите на Тишината между вражеските крепости, за да убиват или да бъдат убити. Понякога нападателите се връщаха с ужасени пленници или със зловещи трофеи от победата в боя. Понякога изобщо не се връщаха или се връщаха като отрязани крайници, захвърлени пред заключените бронзови порти. Тези хора водеха едно ужасно, нереално, кошмарно съществуване, откъснати от останалия свят, хванали се за гушите като бесни плъхове в един и същ капан. Дълги години бяха се избивали един друг, пълзейки по мрачните коридори, за да осакатяват, измъчват и убиват.

Докато Олмек говореше, Валерия усещаше блесналите очи на Тасела върху себе си. Принцесата като че ли не чуваше думите на Олмек. Докато той разказваше за победи и поражения, изражението й не приличаше на дивашката ярост или враждебната екзалтация, които се изписваха по лицата на другите текухултли. Враждата, завладяла ума на съплеменниците й, като че не я интересуваше. Валерия си помисли, че нейното безразлично безсърдечие е по-отвратително от голата жестокост на Олмек.

— Никога няма да можем да напуснем града — продължи Олмек. — Петдесет години вече никой не е успял да си тръгне, освен онези… — Той пак се спря. — Даже и без заплахата от драконите — продължи мъжът, — ние, които сме родени и израснали в този град, няма да се осмелим да го напуснем. Никога не сме стъпвали отвъд стените. Не сме свикнали с откритото небе, със слънчевата светлина. Родени сме в Ксукотъл и ще си умрем в Ксукотъл.

— Добре намеси се Конан, — с ваше позволение ние ще си премерим силите с драконите. Тази вражда не ни интересува. Покажете ни как да излезем през западната порта и ще си поемем по пътя.

Тасела сви юмруци и понечи да каже нещо, но Олмек я прекъсна:

— Вече пада мрак. Ако тръгнете из полето посред нощ, ще станете жертва на драконите.

— Снощи го пресякохме и спахме на открито, но не видяхме дракони — възрази Конан.

Тасела се усмихна мрачно.

— Няма да посмеете да си тръгнете от Ксукотъл!

Конан я погледна с нескрита вражда. Тя обаче не сваляше очи от жената до него.

— Мисля, че ще посмеят — възрази й Олмек. — Но вижте какво, Конан и Валерия, сигурно боговете са ви пратили при нас, за да дадат победата на народа на Текухултли! Вие сте професионални бойци. Защо не се биете на наша страна? Имаше богатства в изобилие — безценните бижута са нещо толкова обикновено в Ксукотъл, колкото паветата в другите градове. Някои от тях са донесени от ксукоталанците от Косала. Други, като тези огнени камъни, са намерени по хълмовете на изток. Помогнете ни да очистим ксоталанците и ще ви дадем толкова скъпоценности, колкото можете да носите.

— А вие ще ни помогнете ли да унищожим драконите? — попита Валерия. — С лъкове и отровни стрели тридесет мъже могат да избият всички дракони в гората.

— Добре — съгласи се охотно Олмек. — Забравили сме да използваме лъкове, защото от години водим ръкопашен бой, но ще се научим пак.

— Какво ще кажеш? — обърна се Валерия към Конан.

— И двамата сме безпарични скитници — сърдечно се усмихна той. — Бих убивал кдоталанци, както и всекиго другиго.

— Значи си съгласен? — възкликна Олмек, а лицето на Текотъл светна от радост.

— Да. А сега предполагам, че ще ни покажете стаите, където можем да се наспим, за да сме свежи за утрешния ден.

Олмек кимна и махна с ръка, а Текотъл и една жена изведоха скитниците през някаква врата отляво на нефритената платформа. Валерия хвърли поглед назад и видя Олмек, седнал на трона си, подпрял глава и вперил поглед в тях. В очите му гореше налудничав пламък. Тасела се облегна в креслото си и прошепна нещо на тъмнокожата си прислужница Йасала, която се наведе над рамото й и послушно подаде ухо до устните на принцесата.

Коридорът не беше толкова широк, но беше дълъг. След малко жената спря, отвори една врата и дръпна Валерия навътре.

— Почакай малко — изръмжа недоволно Конан. — Ами аз къде ще спя?

Текотъл му посочи една стая в другия край на коридора. Конан се поколеба и като че ли искаше да възрази нещо, но Валерия му се усмихна и категорично затръшна вратата под носа му. Той измърмори нещо неласкаво за жените изобщо и тръгна по коридора след Текотъл.

В украсената стая, където трябваше да спи, Конан се взря към тесните пролуки в тавана. Някои от тях бяха достатъчно широки, за да може един слаб човек да се промъкне през тях, ако се счупеше стъклото.

— Защо ксоталанците не минават по покрива и не разбиват тези пролуки? — попита той.

— Не могат да се счупят — отвърна Текотъл. — А освен това е много трудно да се катериш по покривите. Те са пълни със заострени върхове, куполи и стръмни хребети.

Конан измъкна още информация за замъка Текухултли. Както останалата част от града, той се състоеше от четири етажа, или редове от стаи, с кули, щръкнали от покрива. Всеки ред си имаше име. Разбира се, хората от Ксукотъл кръщаваха всяка стая, зала и стълба в града, както хората в нормалните градове измислят имена за улиците и кварталите си. В Текухултли етажите се казваха: Етаж на Орела, Етаж на Маймуната, Етаж на Тигъра и Етаж на Змея. Етажът на Орела беше най-високият, четвъртият.

— Коя е Тасела? — попита Конан. — Жена на Олмек?

Текотъл потрепери и го погледна плахо, преди да му отговори.

— Не. Тя е… Тасела! Беше жена на Ксоталанк… жената, която Текулти открадна и с това започна враждата.

— Какво говориш? — възкликна Конан. — Тази жена е млада и красива. Да не искаш да ми кажеш, че е била нечия съпруга преди петдесет години?

— Да! Кълна се! Тя си е била зряла жена още когато тлазитланите са тръгнали от езерото Зауд. Кралят на Стигия я пожелал за любовница и тогава Ксоталанк и брат му се разбунтували и избягали из пустошта. Тя е вещица. Знае тайната на вечната младост.

— Не те разбирам — продължи Конан.

— Не ме питай! Не смея да говоря. Твърде е ужасно, даже за Ксукотъл!

Сложи пръст на устните си и се измъкна от стаята.

4. Ухание на черен лотос

Валерия разкопча колана с меча си и положи ножницата с оръжието върху дивана, където възнамеряваше да спи. Забеляза, че по вратите има резета, и попита прислужницата накъде водят.

— Тези водят към съседни стаи — отвърна жената и показа вратите вдясно и вляво. — Онази — посочи към медната порта срещу вратата към коридора — води до един коридор, който свършва със стълба, спускаща се чак до катакомбите. Не се страхувай, нищо не може да те нарани тук.

— Че кой говори за страх? — ядоса се Валерия. — Просто държа да знам в какво пристанище съм хвърлила котва. Не, не искам да спиш край дивана ми. Не съм свикнала да ми прислужват, особено пък жени.

Разрешавам ти да си тръгнеш.

Сама в стаята, пиратката пусна резетата на всички врати, срита ботушите си и се опъна удобно върху дивана. Представи си Конан в подобно положение от другата страна на коридора, но женската суета й подсказа, че точно в момента той се мръщи и мърмори, хвърлил се върху самотния си диван. Тя се усмихна с радостно лукавство и се приготви да подремне.

Валерия внезапно се събуди. В мрачния смарагден блясък на огнените камъни тя видя сянка, наведена над нея. В един миг видението й се стори като част от съня й. Изглежда, че лежеше върху диван в някаква стая, а през това време над нея пулсираше гигантски черен цвят, толкова огромен, че скриваше тавана. Екзотичното му ухание я завладяваше, причинявайки й приятно чувствено отмаляване… Тя потъваше в ароматните вълни на лудо блаженство, когато нещо изведнъж докосна лицето й. Това й подейства като внезапно събуждане, което бързо я раздруса и тя отново се върна в реалния свят. Над себе си видя обаче не гигантски цвят, а тъмнокожа жена.

Жената се обърна гъвкаво, но преди да побегне, Валерия скочи на крака и я хвана за ръката. Тъмнокожата се бореше като дива котка, но бързо се отпусна, усетила, че е завладяна от далеч по-голямата сила на съперничката си. Пиратката дръпна жената, завъртя я, за да види лицето й, хвана я за брадичката и принуди пленничката си да я погледне в очите. Това беше намръщената Йасала, прислужницата на Тасела.

Защо, по дяволите, се беше навела над мен? Какво държиш?

Жената не отговори, но се опита да хвърли предмета. Валерия й изви ръката и на пода падна огромен черен екзотичен цвят върху зелено нефритено стъбло. Беше голям колкото женска глава, но далеч по-малък от видението, което бе съзряла в съня си.

— Черният лотос! — изсъска Валерия. — Цветът, чийто аромат приспива дълбоко. Опитваше се да ме упоиш, а! И ако случайно не беше ме докоснала по лицето, щеше да успееш! Каква игра играеш?

Йасала се мръщеше и не продумваше. Валерия изруга и я завъртя обратно, принуди я да коленичи и изви едната й китка зад гърба.

— Кажи ми или ще ти изтръгна ръката!

Йасала се извъртя болезнено, тъй като ръката й бе извита необикновено силно между плешките, но отчаяното клатене на глава бе единственият й отговор.

— Мръсница! — Валерия я просна на пода. Пиратката гневно погледна повалената фигура. Страхът и споменът за огъня в очите на Тасела, вперени в нея, събудиха всичките й инстинкти за самосъхранение. Тези хора бяха пропаднали; от тях можеше да се очакват всякакви перверзни. Но Валерия усети тук нещо, което отиваше отвъд чувствата, някакъв ужасен таен разврат, а не обикновено израждане. Тези хора не бяха нито откачени, нито нормални. Тя започваше да се съмнява, че изобщо са човешки същества. В очите на всичките тлееше лудост — освен в жестоките, гробовни очи на Тасела, които криеха тайни и драми, по-бездънни от лудостта.

Тя вдигна глава и се ослуша напрегнато. Залите на Ксукотъл бяха толкова тихи, сякаш той наистина бе един мъртъв град. Зелените скъпоценни камъни къпеха стаята в кошмарен огън, сред който очите на жената върху пода бляскаха зловещо срещу нея. Панически трепет премина през тялото на Валерия и той изтри последната следа от милосърдие в жестоката й душа.

— Защо се опита да ме упоиш? — промърмори тя, хвана черната коса на жената и дръпна главата й назад, за да погледне в мрачните й очи. — Тасела ли те прати?

Никакъв отговор. Валерия изруга жлъчно и плесна жената първо по едната буза, после по другата. Ударите прокънтяха в стаята, но Йасала не издаде и звук.

— Защо не викаш?! — дивашки изкрещя Валерия. — Да не те е страх, че някой може да те чуе? От кого се страхуваш? От Тасела? От Конан?

Йасала не отговори. Сви се и погледна към мъчителката си с очи, отровни като на гущер. Упоритото мълчание винаги предизвиква гняв. Валерия се обърна и ядно откъсна сноп шнурове от близката завеса.

— Глупава кучка! Ще те съблека чисто гола и ще те завържа за този диван, а после ще те шибам, докато ми кажеш какво правеше тук и кой те е изпратил!

Йасала не протестираше, нито се съпротивляваше докато Валерия изпълняваше първата част от заплахата си. После за миг в стаята не се чуваше никакъв шум, освен свистенето и плющенето на здравите копринени шнурове върху голата плът. Йасала не можеше да движи вързаните си ръце и крака. Тялото й се гърчеше под суровото наказание, главата й се въртеше в ритъм с ударите. Беше забила зъби в долната си устна и кръвта багреше брадичката й. Но тя не извика.

Всеки шнур оставяше червена рязка по тъмната плът на Йасала. Валерия налагаше наказанието си с цялата сила на загрубялата си от войните ръка, с цялата безпощадност, придобита през един живот, в който болката и мъчението бяха ежедневие, и с цялата цинична изобретателност, която само една жена може да измисли за друга жена. Йасала страдаше повече физически и душевно, отколкото би страдала от камшика на който и да е мъж.

Именно този женски цинизъм най-накрая укроти Йасала. Тя нададе глухо стенание и Валерия спря, като вдигна ръка и отметна назад влажния си рус кичур.

— Е, ще говориш ли? Ако е нужно, мога да продължа така цяла нощ!

— Милост! — прошепна нещастницата. — Ще ти кажа.

Валерия сряза шнуровете на китките и на глезените й и я изправи на крака. Йасала се строполи на дивана, облегна се на голото си бедро, подпря се с ръка и се сгърчи при допира на наранената си плът с грубата материя.

— Вино! — помоли се тя с пресъхнали устни и треперейки, посочи към златната кана върху масичката от слонова кост. — Прималя ми от болка. Дай ми да пия. После ще ти кажа всичко.

Валерия й подаде каната, а Йасала залитна, за да я поеме. После я вдигна я към устните си… и с всичка сила лисна съдържанието й в лицето на аквилонката. Валерия залитна назад, разтрепери се и трескаво захвана да бърше парещата течност от очите си. През болезнената мъгла тя видя как Йасала се стрелна през стаята, отвори медната порта и хукна по коридора. Пиратката веднага се втурна след нея с изваден меч, вече решена на убийство.

Но Йасала бе взела преднина. Тя просто летеше като жена, която току-що е била нашибана до точката на истерично безумие. Зави на ъгъла, доста пред Валерия, и когато пиратката стигна дотам, видя само един празен коридор и зейнала врата в другия му край. Лъхна я противната миризма на плесен. Това сигурно беше вратата, водеща към катакомбите. Йасала беше потърсила убежище при мъртвите.

Валерия отиде до вратата и погледна надолу, по каменната стълба, която се губеше в абсолютен мрак. Очевидно това беше шахта, която водеше направо до ямите под града, без отвори към долните етажи. Тя потрепери при мисълта за хилядите трупове в каменните гробници долу, увити в мухлясали парцали. Нямаше смисъл да се лута надолу. Йасала несъмнено познаваше всеки завой и извивка из подземните тунели.

Тъкмо се обърна, объркана и вбесена, когато от тъмнината на бездната се понесе ужасено ридание. Като че ли идваше от много дълбоко, но тя успя да долови човешки думи и това, че гласът е женски: „Помощ! Помощ, в името на Сет! А-ааа!“ После изчезна и на негово място се чу ехото на някакво призрачно кикотене.

Валерия усети, че настръхва. Какво се беше случило с Йасала долу, в мрака? Без съмнение именно тя беше изкрещяла. Но какво зло би могло да я сполети? Нима ксоталанците се криеха и там? Олмек ги беше уверил, че катакомбите под Текухултли са зазидани, и то твърде здраво, за да не могат в тях да се промъкнат враговете им. Кикотът обаче изобщо не звучеше като глас на човешко същество.

Валерия хукна обратно по коридора, без да си дава труда да затваря вратата към стълбата. Върна се в стаята си и пусна резето. Трескаво си обу си ботушите и препаса колана с меча. Щеше да влезе в стаята на Конан, да го събуди, ако все още беше жив, и да го убеди да изчезнат от този дяволски град.

Но щом стигна до вратата към коридора, из всички зали се понесоха предсмъртни писъци, последвани от трополене и силен звън на мечове.

5. Двадесет червени пирона

Двама воини се излежаваха на пода в стаята за стражите на Етажа на Орела. Бяха небрежни въпреки бдителността, която вече им се беше превърнала в навик.

Винаги имаше възможност за атака срещу голямата бронзова порта, макар че от години никоя от двете страни не бе предприемала такова нападение.

Непознатите са силни съюзници — подхвърли единият. — Смятам, че още утре Олмек ще тръгне срещу врага.

Говореше така, както говорят войниците на война. В миниатюрния свят на Ксукотъл всяка шепа врагове представляваше една армия, а празните зали между замъците бяха страната, за която се биеха.

Другият съзерцаваше пространството.

— Да предположим, че с тяхна помощ унищожим ксоталанците — каза той. И тогава какво, Ксатмек?

— Какво ли? — учуди се Ксатмек. Ще забием червени пирони за всичките. Пленниците ще ги изгорим, ще ги одерем живи или ще ги насечем.

— Ами след това? — упорстваше другият. — Не ти ли изглежда странно, че няма да имаме врагове? През целия си живот съм се бил и съм мразил ксоталанците. Какво ще ни остане, като свърши враждата?

Ксатмек сви рамене. И през ум не му беше минавало, че някой ден може да унищожат враговете си. Просто не можеше да си го представи.

Изведнъж двамата се стегнаха, дочули подозрителен шум.

— Към вратата, Ксатмек! — изсъска воинът. — Аз ще погледна през Окото…

С меч в ръка Ксатмек, се облегна на бронзовата порта, опрял ухо о метала. Приятелят му погледна в огледалото. Плътно край вратата се бяха скупчили хора: мрачни, тъмнокожи мъже, захапали мечове… и с пръсти в ушите. Един от тях, наложил шапка с пера, имаше набор свирки в устата си и макар текухултли да изкрещя предупредително, свирките вкупом писнаха.

Викът замря в гърлото на стража, когато тънкият, странен писък прониза металната врата и порази слуха му. Ксатмек замръзна и като парализиран остана в това положение. Лицето му приличаше на дървена маска, вцепенено от звука. Другият страж, по-далеч от източника на звука, усети, че ужасът го обзема. Странни жилки го дърпаха като невидими пръсти, проникваха във всички клетки на мозъка му, изпълваха го с непознати емоции и импулси на лудост. Но със сърцераздирателно усилие успя да отхвърли магията и извика с глас, който самият той не можа да разпознае.

В този миг музиката се промени в непоносим писък, който раздра тъпанчетата му като с нож. Изведнъж целият разум на Ксатмек изчезна от лицето му — както внезапният полъх на вятъра гаси пламъка на свещта. Като полудял той освободи веригата, отвори портата и се втурна навън с изваден меч преди приятелят му да успее да го спре. Дузина остриета го приковаха към земята, ксоталанците прегазиха безжизненото му тяло и се втурнаха в стражевата стая с продължителен, кръвожаден вой, който отекна в тихите зали.

Замаян от всичко това, другият страж скочи да ги посрещне с насочено копие. Ужасът от магията, която току-що видя, бе преминал. Сега бе зашеметен от страховития факт, че враговете вече са в Текухултли. Мъжът мушна копието си в нечий тъмнокож корем и не разбра нищо повече. Един меч разцепи черепа му и подивелите воини се изсипаха от стаите зад стражевата.



Виковете и звънът на стомана накараха Конан да скочи от дивана си и да хукне навън с меч в ръка. За миг той стигна до вратата, отвори я и погледна към коридора точно в момента, когато Текотъл се втурна към шума с подивели очи.

— Ксоталанците! — извика той с глас, който трудно можеше да се нарече човешки. — Те са вътре!

Конан изтича по коридора и в този миг Валерия излезе от стаята си.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя тя.

— Според Текотъл ксоталанците са нахълтали вътре — отговори той набързо. — Като чувам врявата, май че наистина е така.

С текухултли по петите им те се втурнаха в тронната зала и видяха сцена, която не можеше да сравни с най-безумния сън за кръв и ярост. Двадесет мъже и жени с изпотени черни коси и бели черепи, блестящи върху гърдите им се бяха счепкали на живот и смърт с хората от Текухултли. Жените и от двете страни се биеха свирепо като мъжете, а стаята и залата вече бяха застлани с трупове.

Олмек, съвсем гол, като се изключи превръзката му, се сражаваше пред трона си, а когато нападателите напреднаха, Тасела изскочи от вътрешната стая с меч в ръка.

Ксатмек и другарят му бяха мъртви, тъй че нямаше кой да каже на хората от Текухултли как враговете им са проникнали в тяхната цитадела. Никой не знаеше и какво ги е подбудило да нападнат. Но загубите на ксоталанците бяха по-големи, а положението им — по-отчаяно, отколкото текухултли бяха предполагали. Осакатяването на люспестия им съюзник, счупването на Горящия череп и новините, чути от издъхващия, че някакви тайнствени бледолики са се присъединили към враговете им, ги бе подтикнала към тази отчаяна стъпка с налудничавата увереност, че ще умрат, но и старите им врагове ще ги последват.

Текухултли, окопитили се след първата изненадваща атака, която ги помете чак в тронната зала и покри пода с мъртвите им тела, се биеха със същата ярост. Стражите от долните етажи се втурнаха да се включат в боя. Това беше борба между побеснели вълци — слепи, задъхани, безпощадни. Биеха се навсякъде — от вратата до платформата. Краката им тъпчеха червения под, потъмнял от кръв. Масите от слонова кост бяха изпочупени, кадифените завеси — откъснати и обагрени в червено. Това беше кървавият финал на едно кърваво половин столетие и всички го усещаха.

Краят наистина беше неизбежен. Текухултли надвишаваха нашествениците почти с две към едно, а бяха окрилени и от факта, че в касапницата се включиха бледоликите им съюзници.

Двамата влетяха в боя с опустошителния ефект на ураган, помитащ гора с фиданки. По сила трима тлазитланци не можеха да се сравнят с Конан, а въпреки теглото си той бе и по-бърз от тях. Движеше се през бъркотията, съчетавайки маса, увереност и разрушителност като сив вълк сред глутница улични песове, и прескачаше повалените тела.

Валерия се биеше до него, усмихваше се, а очите й пламтяха. Беше по-силна от мъжете и много по-бърза и свирепа. Мечът се въртеше като жив в ръката й. Докато Конан побеждаваше съпротивата с теглото и със силата на ударите си, чупейки копия, разсичайки черепи и промушвайки гърди, Валерия пускаше в действие фината игра с меча, която зашеметяваше и объркваше противниците й преди да ги разсече. И докато някой воин вдигнеше нависоко тежкия си меч, тя промушваше гърлото му преди той да успее да нанесе удара си. Конан, извисил се над бойното поле, крачеше през трупове и поразяваше вляво и вдясно, а Валерия се движеше леко, като привидение — вдигаше меча, мушкаше и разсичаше. Противниците й все не я улучваха, разсичаха въздуха и умираха с върха на оръжието й в сърцата или в гърлата си, а подигравателният й смях кънтеше в ушите им.

Подивелите бойци не признаваха нито пол, нито състояние. От стена до стена, от врата до врата бушуваха вълните на сражението, разливаха се из съседните стаи. И накрая само текухултли и бледоликите им съюзници останаха прави в голямата тронна зала. Всички се гледаха безрадостно и празно, като оцелели след Страшния съд или след края на света. Превързани крака, отпуснати ръце и кървави мечове — кръвта се стичаше по ръцете им, а те се гледаха през осакатените трупове на приятели и врагове. Не им беше останал дъх да извикат, от устните им се носеше само ръмжене на вълча глутница, крачеща сред телата на жертвите си.

Конан хвана Валерия за ръката и я обърна към себе си.

— Имаш рана на прасеца — изръмжа той.

Тя погледна надолу и чак сега усети паренето в крака си. Някой умиращ на пода бе забил камата си с последни сили.

— Ти самият приличаш на касапин — разсмя се тя.

Той разтърси ръце и от тях се изля червен душ.

— Не е моя. О, само някоя драскотина тук-там. Нищо, за което да се притеснявам. Но този прасец трябва да се превърже.

Олмек тръгна към тях през камарата трупове. Приличаше на таласъм с голите си едри рамене, опръскани с кръв, и с черната си брада, обагрена в червено. Очите му също бяха червени, като черна вода, отразила пламъци.

— Победихме! — изкряка той слисано. — Враждата свърши! Кучетата на Ксоталанк лежат мъртви! И няма пленници, които да одерем живи! Но и така е добре — да се насладим на мъртвите им лица. Двадесет мъртви кучета! Двадесет червени пирона за черния стълб!

— По-добре се погрижи за ранените си — охлади го Конан и се обърна към Валерия. — Хей, момиче, дай да видя този крак.

— Чакай малко! — отхвърли го тя нетърпеливо. Огънят на боя още гореше буйно в кръвта й. — Откъде да знаем, че тези са били всичките?

— Не биха разделили клана за такава битка — поклати глава Олмек, възвърнал обичайния си разум. Без пурпурната си роба той не би приличал на принц, а на някакъв отвратителен звяр, тръгнал да търси плячка.

Главата си залагам, че сме ги изклали всичките. Бяха по-малко, отколкото си мислех, и сигурно са били отчаяни. Но как са успели да влязат в Текухултли?

Тасела излезе напред, изтри меча о голото си бедро и вдигна някакъв предмет, който бе взела от пернатия водач на ксоталанците.

— Свирките на лудостта — обяви тя. — Един воин ми каза, че Ксатмек отворил вратата на ксоталанците и бил съсечен. Този воин дошъл в стражевата стая от вътрешната зала, видял какво става и чул края на странна музика, от която чак душата му замръзнала. Според Толкемек за тези свирки ксоталанците твърдели, че били скрити някъде в катакомбите, при костите на древния магьосник, който ги използвал приживе. Кучетата от Ксоталанк някак си са ги намерили и са научили тайната им.

— Някой трябва да отиде до Ксоталанк и да провери дали има останали още живи — предложи Конан. — Аз бих го сторил, ако някой ме заведе.

Олмек погледна към останалите си хора. Имаше само дванадесет живи, а от тях няколко лежаха на пода и стенеха. Тасела единствена от целия Текухултли се отърва без нито една рана. Принцесата беше недокосната, макар че се би свирепо, като всички останали.

— Кой ще отиде с Конан до Ксоталанк? — попита Олмек.

Текотъл изкуцука напред. Раната на бедрото му пак беше започнала да кърви, а сега имаше и друг прорез в ребрата.

— Аз!

— Не! — забрани Конан. — И ти няма да ходиш никъде, Валерия. След малко този твой крак ще се скове.

Аз ще отида — предложи услугите си един воин, който превързваше ранената си ръка.

— Много добре, Йанат. Върви с кимериеца. И ти също, Топал. — Олмек посочи друг мъж, чиито рани бяха леки. Но първо помогнете да вдигнем тежко ранените върху онези дивани, където ще можем да ги превържем.

Справиха се бързо. Докато се навеждаха да вдигнат една жена, ударена с бойна тояга, брадата на Олмек се допря в ухото на Топал. На Конан му се стори, че принцът промърмори нещо на воина. Няколко минути по-късно той водеше спътниците си по коридора.

На излизане от вратата Конан погледна назад, към онази кланица, където мъртвите лежаха върху тлеещия под: окървавени кичури коса, замръзнали тъмни лица — маски на омразата, изцъклени очи, осветени от зелените огнени камъни, които къпеха отвратителната сцена в изумрудена адска светлина. Живите се лутаха безцелно сред мъртвите, като хора, изпаднали в транс. Конан чу, че Олмек извика една жена и й нареди да превърже крака на Валерия. Пиратката последва жената в съседната стая. Беше започнала да накуцва.

Двамата текухултли, изнурени, поведоха Конан по коридора зад бронзовата порта. Минаваха от стая в стая, осветени от зеления огън. Не видяха никого, не чуха нищо. След като прекосиха Голямата зала, която разделяше града в посока от север към юг, те станаха по-внимателни, тъй като наближиха вражеската територия. Но изморените им погледи виждаха само празни стаи и зали. Най-накрая стигнаха до широк, мрачен коридор и спряха пред бронзова порта, подобна на Орловата порта в Текухултли. Опитаха я предпазливо и тя бавно се отвори. Внимателно огледаха зелените стаи вътре. От петдесет години нито един текухултли не беше влизал в тези зали, като се изключат пленниците, дошли да посрещнат ужасната си съдба. Да се отиде в Ксоталанк бе най-кошмарното нещо, което можеше да сполети човек от западния замък. Този кошмар ги беше стряскал в сънищата им от най-ранно детство. За Йанат и Топал тази бронзова порта беше като преддверието на Ада.

И така, те се отдръпнаха назад със стаен ужас в очите, а Конан мина покрай тях и влезе в Ксоталанк.

Мъжете плахо го последваха. Като всеки човек, който прекрачва чужд праг, той се огледа внимателно. Но само пресекливото дишане на спътниците му нарушаваше тишината.

Озоваха се в квадратна стражева стая, същата като онази зад Орловата врата в Текухултли, преминаха и през коридор, който водеше към обширна зала абсолютно копие на тронната зала на Олмек.

Конан огледа залата с всичките й килими, дивани и завеси, спря и се ослуша напрегнато. Абсолютна тишина се стелеше из помещенията. Не му се вярваше в Ксукотъл да са останали живи ксоталанци.

— Хайде — промърмори той и тръгна по коридора.

Не беше стигнал далеч, когато усети, че го следва само Йанат. Обърна се и видя Топал, замръзнал от ужас. Беше вдигнал едната си ръка, сякаш за да се защити от някакво страшно зло, изправящо се иззад дивана.

— Какво става, по дяволите? Само след миг Конан видя какво гледа Топал и усети лек сърбеж по гърба между гигантските си рамене. Иззад дивана се подаваше чудовищна глава на влечуго, напомняща глава на крокодил със закривени надолу зъби, щръкнали над долната челюст. Но съществото бе отпуснато неестествено, а ужасните му очи бяха изцъклени.

Конан погледна зад дивана. Там лежеше огромен змей, мъртъв и вдървен. Никога в странстванията си кимериецът не беше виждал такъв змей. Около него се носеше смрад, а цветът му беше с неопределени нюанси, които се сменяха при всеки ъгъл, от който го погледнеше. Огромна рана върху врата на чудовището показваше от какво е настъпила смъртта.

— Това е Пълзача! — със страхопочитание прошепна Йанат.

— Съществото, което разсякох на стълбата — спомни си Конан. — След като ни проследи до Орловата врата, то се е довлякло дотук, за да умре. Как са могли ксоталанците да контролират такъв звяр?

Двамата текухултли поклатиха глави.

— Извлекли са го от черните тунели под катакомбите.

— Е, сега е мъртво, но ако си имаха още такива, щяха да ги вземат за атаката в Текухултли. Хайде, да вървим.

Двамата го следваха по петите, докато той крачеше бързо по коридора, после влязоха през сребърната врата от другия край.

— Ако не намерим никого на този етаж — каза той, — ще слезем и на долните. Ще изследваме целия Ксоталанк — от покрива до катакомбите. Ако Ксоталанк е като Текухултли, всички зали и стаи на този етаж трябва да са осветени… какво, по дяволите!

Бяха влезли в обширната тронна зала, съвсем същата като онази в Текухултли. Там имаше същата нефритена платформа и трон от слонова кост, същите дивани, килими и завеси по стените. Но зад трона не се извисяваше черна колона с алени пирони, макар че доказателства за мрачната вражда не липсваха.

На стената зад платформата бяха наредени няколко етажа стъклени лавици. И върху тези лавици седяха подредени стотици човешки глави. Идеално запазени, те фиксираха изумените си зрители с безжизнени очи. Колко ли месеци и години бяха гледали така?

Топал измърмори някаква псувня, но Йанат не каза нищо — налудничав блясък светна в очите му. Конан се намръщи, тъй като знаеше, че само за миг тлазитланите могат да изгубят здравия си разум.

Изведнъж Йанат посочи с разтреперан пръст към отвратителните реликви.

— Ето главата на брат ми! — промърмори той. — Това е главата на чичо ми! А там отзад е по-големият син на сестра ми!

Той внезапно се разплака без сълзи, с дрезгави, силни ридания. Риданията му ставаха все по-пискливи, докато преминаха в страховит, писклив смях, а после — в непоносим крясък. Само за една минута Йанат бе полудял съвсем.

Конан сложи ръка върху рамото му и докосването сякаш освободи цялата ярост в душата на мъжа. Йанат изкрещя и се обърна, после завъртя меча си срещу кимериеца. Конан парира удара, а Топал се опита да хване ръката на Йанат. Но побърканият го избегна и с пяна на устата заби меча си дълбоко в тялото му. Топал изстена и се строполи, а Йанат се извъртя за миг като луд пумпал; после хукна към лавиците и се захвана да сече стъклото с меча си, сипейки ругатни до Бога.

Конан скочи зад него, опитвайки се да го обезоръжи, но полуделият воин се възви и замахна срещу него, крещейки като обезумял. След като разбра, че боецът е безнадеждно побъркан, Конан отскочи встрани и когато маниакът профуча край него, той замахна. Ударът разсече рамото на Йанат и стигна чак до гърдите. Мъртвият се строполи до умиращата си жертва.

Конан се наведе над Топал и видя, че той бере душа. Безполезно бе да спира кръвта, бликаща от ужасната рана.

— Отмъстен си, Топал — изръмжа Конан. — Искаш ли да кажеш нещо на хората си?

— Наведи се по-близко — изпъшка Топал.

Конан се подчини… и успя навреме да хване китката на Топал, който понечи да забие камата си в гърдите му.

— Да не си се побъркал и ти? — извика Конан.

— Олмек заповяда! — изстена умиращият. — Не знам защо. Като вдигахме ранените по диваните, той ми прошепна да те убия на връщане към Текухултли… — И Топал издъхна с името на клана си на уста.

Конан се намръщи озадачено. В цялата тая работа имаше нещо налудничаво. Дали и Олмек не беше превъртял? Бяха ли всички в Текухултли по-луди, отколкото беше предполагал? Сви рамене, тръгна през залата и излезе през бронзовата врата, оставяйки мъртвите мъже да лежат под втренчените погледи на обезглавените си роднини.

Конан нямаше нужда от водач, за да намери пътя обратно из лабиринта. Първобитният му усет за посока го водеше безпогрешно по маршрута, по който бяха пристигнали. Вървеше предпазливо както преди, с меч в ръка и с поглед, свирепо втренчен във всяко тъмно кътче и ъгъл. Сега вече се боеше от бившите си съюзници, не от призраците на изкланите ксоталанци.

Беше пресякъл Голямата зала и навлезе в стаите отвъд, когато чу нещо да се движи пред него… Нещо, което пъшкаше и се задъхваше, а докато се движеше, издаваше някакъв странен, спънат, объркан шум. Миг по-късно Конан видя един човек да пълзи към него по пламтящия под, оставяйки след себе си широка кървава диря. Текотъл! Очите му вече се изцъкляха; кръвта течеше силно от дълбоката рана в гърдите му и се стичаше през пръстите на ръката му. С другата си ръка драскаше и се придвижваше напред.

— Конан! — задавено простена той. — Конан! Олмек хвана русокосата жена!

— А, ето защо е наредил на Топал да ме убие… — промърмори варваринът и коленичи до Текотъл. Виждаше, че той вече издъхва. — Олмек не е луд, както си мислех.

Текотъл посегна пипнешком към ръката на Конан. В нерадостния и ужасен живот на Текухултли неговото възхищение и привързаност към нашествениците от външния свят оформяха в душата му един топъл човешки оазис, създаваха една връзка, съединяваща го с по-естествената човечност, абсолютно чужда за неговите съплеменници, чиито единствени чувства бяха омразата, похотта и желанието за садистична жестокост.

— Опитах се да го спра — изхърхори Текотъл и на устните му излезе кървава пяна. — Но той ме съсече. Мислеше, че ме е убил, но аз успях да допълзя дотук. О, Сет, колко далеч съм стигнал, окъпан в собствената си кръв! Пази се, Конан! Олмек може да ти е направил засада! Убий го! Той е звяр! Вземи Валерия и бягайте! Не се бойте да минете през гората. Олмек и Тасела лъжат за драконите. Те се избиха помежду си още преди години, всички, с изключение на най-силния. От поне дузина години има само един дракон. Ако сте го убили, в гората няма нищо, което да ви застрашава. Той беше Богът, пред който Олмек се прекланяше. Хранеше го с човешки жертвоприношения. Връзваше най-старите и най-младите и ги хвърляше от стените. Побързай! Олмек занесе Валерия в Стаята на…

Главата му клюмна и той издъхна още преди да се строполи на пода.

Конан скочи на крака. Очите му горяха като живи въглени. Значи такава била играта на Олмек, след като най-напред използва непознатите, за да унищожи враговете си! Трябваше да се сети, че нещо подобно се върти в покварения ум на чернобрадия.

Кимериецът си плю на петите и хукна към Текухултли. Набързо преброи на ум бившите си съюзници. Само двадесет и един, заедно с Олмек, бяха оцелели след адската битка в тронната зала. После бяха умрели трима, значи оставаха седемнадесет врагове, с които да се справи. В яростта си Конан чувстваше сили да унищожи целия клан с голи ръце.

На помощ му дойде вродената хитрост на дивата природа, която усмири безумния му гняв. Спомни си предупреждението на Текотъл за засадите. Твърде възможно беше принцът да вземе подобни мерки, в случай че Топал не е успял да изпълни заповедта му. Олмек щеше да го очаква по същия маршрут, по който потеглиха за Ксоталанк.

Конан погледна нагоре, към прореза, под който минаваше, и забеляза неясното мъждукаше на звездите. Все още не бяха започнали да избледняват — събитията през нощта се бяха развили за сравнително кратко време.

Кривна встрани от директния си маршрут и слезе по виещата се стълба на долния етаж. Не знаеше къде е вратата към замъка, но беше уверен, че ще я намери. Не знаеше и как ще се справи с ключалките: беше убеден, че вратите на Текухултли ще бъдат заключени, ако не по друга причина, то поради половинвековните навици. Но не му оставаше нищо друго, освен да опита.

С меч в ръка той изтича безшумно през лабиринта от стаи и зали. Вече бе близо до Текухултли, когато един звук го накара да застане нащрек. Разпозна го човек със запушена уста, който се опитваше да извика. Бе някъде пред него, отляво. В тези мъртвешки спокойни стаи и най-слабият звук се чуваше надалеч.

Конан внимателно пое по посока на звука, който се повтаряше непрестанно. След малко се озова пред една отворена врата и стана свидетел на ужасна сцена. Видя железен инструмент за мъчения с форма на решетка и гигантска фигура, просната върху него. Главата бе отпусната върху подложка от железни шипове, вече почервенели от кръв. Странен уред, подобен на хамут, бе стегнат около главата, и то така, че кожата не предпазваше скалпа от шиповете. Този хамут беше свързан с тънка верига към механизъм, който крепеше огромно желязно гюлле над косматите гърди на пленника. Когато човекът не се движеше, гюллето също висеше неподвижно. Но щом болката от железните шипове го принуждаваше да си повдигне главата, гюллето се спускаше с няколко инча надолу. После, поради това неестествено положение, мъжът го заболяваха вратните мускули и главата му отново падаше върху шиповете. Беше очевидно, че постепенно гюллето щеше да го смачка на каша, бавно и неумолимо. Устата на жертвата беше запушена, но големите му волски очи се завъртяха диво към човека на входа, който гледаше изумен. Мъжът върху решетката беше Олмек, принцът на Текухултли.

6. Очите на Тасела

— Защо ме доведе в тази стая да ми превързваш крака? — намръщи се Валерия. — Не можа ли да го направиш в тронната зала?

Тя седна на един диван и протегна ранения си крак, а жената от Текухултли го превърза с копринен бинт. Окървавеният меч на Валерия лежеше до нея.

Жената вършеше работата си мълчаливо и майсторски, но на Валерия не й харесваше нито бавното, ласкаво докосване на пръстите й, нито изражението в очите й.

— Заведоха другите ранени по стаите — отвърна жената с нежния говор на жените от Текухултли, но тонът й изобщо не означаваше, че те самите са нежни и благородни. Само преди минути Валерия бе видяла как същата тази жена прониза гърдите на една ксоталанка и извади очите на друг ранен ксоталанец.

— Ще занесат труповете на мъртвите в катакомбите — допълни тя, — нека духовете да избягат от стаите и да си живеят там, долу.

— Вярваш ли в духове? — попита Валерия.

— Знам, че духът на Толкемек живее в катакомбите — потрепери жената. — Веднъж го видях. Бях се свила зад една гробница, криеща костите на някаква мъртва кралица. Той мина оттам, облечен като древен мъж с бяла коса и брада и със светещи очи, проблясващи в мрака. Беше Толкемек. Виждала съм го жив, когато го измъчваха. Тогава бях дете.

Гласът й премина в уплашен шепот:

— Олмек се смее, но аз знам, че духът на Толкемек броди из катакомбите! Казват, че плъховете изяждали плътта на умрелите… но всъщност призраците я изяждат. Кой знае, но това…

В този миг над дивана падна сянка. Валерия погледна нагоре и видя над себе си Олмек. Принцът внимателно бе измил кръвта от ръцете, тялото и брадата си, но не беше си сменил робата и огромното му тъмно тяло издаваше зверската му природа. Дълбоките му черни очи горяха със странен блясък и нервно подръпваше с пръсти космите на синьо-черната си брада.

Когато Олмек погледна жената втренчено, тя стана и буквално излетя от стаята, но преди това хвърли към Валерия поглед, изпълнен с цинична подигравка.

— Калпава работа е свършила — разкритикува я принцът, приближи до дивана и се наведе над бинта. — Чакай да видя…

С бързина, удивителна за туловището му, той грабна меча на Валерия и го хвърли в другия край на стаята. После я сграбчи в гигантските си ръце.

Това беше светкавичен неочакван ход, но тя веднага реагира. Още щом мъжът я хвана, камата беше в ръката й и тя замахна смъртоносно към гърлото му. Повече с късмет, отколкото с ловкост, той успя да я хване за китката и тогава между двамата започна дива борба. Тя се биеше с юмруци, крака, колене и нокти, с цялата сила на великолепното си тяло и с всичките умения за ръкопашен бой, които бе усвоила през годините скитане и войни по суша и по море. Но това не й помогна срещу зверската му сила. Още в началото тя изгуби камата си, а после беше безсилна да причини болка на гигантския си нападател.

Блясъкът в налудничавите му черни очи не се промени. Те бяха изпълнени с бяс, а язвителна насмешка като че ли бе гравирана на устните му. Тези очи и тази усмивка съдържаха целия жесток цинизъм, който кипеше под повърхността на една объркана и покварена раса. За пръв път в живота си Валерия се уплаши от мъж. Беше като да се бориш срещу някаква огромна стихия; железните му ръце не й даваха да мръдне. Той като че ли беше безчувствен към всяка болка, която тя можеше да му причини. Само веднъж, когато тя диво заби белите си зъби в китката му и оттам потече кръв, той реагира. Зашлеви я така грубо по бузата, че главата й се отметна и килна върху дивана.

В борбата ризата й се разкъса и Олмек с цинична жестокост разтри гъстата си брада по голите й гърди. Брадата му беше като пила и от красивата й кожа потече кръв, а от устата й се надигна вик на болка и свирепа ярост. Конвулсивната й съпротива беше безполезна: тя бе притисната върху дивана, обезоръжена и запъхтяна… Очите й напразно святкаха срещу него. Очи на пленена тигрица.

Миг по-късно той я вдигна на ръце и бързо излезе от стаята. Тя не се съпротивляваше, но духът й още не бе покорен. Не викаше. Знаеше, че Конан няма да я чуе, и не мислеше, че някой от Текухултли ще се противопостави на принца си. Но забеляза, че Олмек върви крадешком, ослушва се и не се връща към тронната зала. Понесе я през някаква врата, пресече още една стая и се прокрадна по коридора. След като се увери за неговите опасения от това, че някой може да се противопостави на отвличането, тя отметна глава и изкрещя с всичките сили на енергичния си глас.

Един светкавичен шамар почти я зашемети. Олмек ускори ход, но викът й отекна в тишината. Валерия изви глава и през сълзи и звезди, които почти я заслепяваха, тя видя, че Текотъл куцука зад тях.

Олмек изруга и хвана жената в неудобно и доста недостойно положение под огромната си ръка. Тя се въртеше и риташе във въздуха като дете.

— Олмек! — възпротиви се Текотъл. — Не може да си чак такова куче! Не можеш да направиш такова нещо! Тя е жена на Конан! Помогна ни да избием ксоталанците и…

Без да каже и дума Олмек сви свободната си ръка в огромен юмрук и простря в несвяст ранения воин. Наведе се, като изобщо не изпитваше затруднения от съпротивата и проклятията на пленничката си, издърпа меча на Текотъл от ножницата и прободе боеца в гърдите. После захвърли оръжието настрани и полетя по коридора, без да забележи тъмното лице на жената, което предпазливо се взираше в него иззад една завеса. То изчезна, после Текотъл изстена, изправи се несигурно и залитна, викайки името на Конан.

Олмек продължи бързо по коридора, после се спусна по една виеща се стълба от слонова кост. Пресече няколко коридора и най-накрая спря в обширна стая, чиито врати бяха забулени с гоблени — с едно изключение… огромна бронзова порта, подобна на Орловата врата на горния етаж.

Посочи към нея и изръмжа от удоволствие:

— Тя води извън Текухултли и за пръв път от петдесет години не се охранява. Сега не е и нужно, тъй като вече няма ксоталанци.

— Благодарение на Конан и на мен, гаден мошенико! — презрително изсъска Валерия, трепереща от ярост и срам заради физическото насилие. — Куче коварно! Конан ще ти пререже гърлото заради това!

Олмек цинично й съобщи, че гърлото на Конан вече е прерязано по негова заповед. Блестящите му очи я разкъсваха, опипваха с жар изобилната чиста бяла плът, съвсем гола под скъсаните в борбата риза и бричове.

— Забрави за Конан — усмихна се той. — Олмек е господар на Ксукотъл. Вече няма Ксоталанк. Няма да има повече сражения. Ще прекараме живота си в пиене и любене. Хайде първо да пийнем!

Настани се край маса от слонова кост и придърпа Валерия върху коленете си — подобно тъмнокож сатир бяла нимфа. Без да обръща внимание на ругатните й, той я държеше безпомощна, прегръщайки я през кръста с огромната си ръка, а с другата се пресегна към масата и взе кана вино.

— Пий! — заповяда той, притискайки каната до устните й.

Тя завъртя глава. Алкохолът се разплиска, ужили устните й и се разля по голите й гърди.

— Гостенката не харесва виното ти, Олмек — чу се хладен, язвителен глас.

Олмек замръзна. В пламналите му очи се прокрадна страх. Завъртя бавно огромната си глава и погледна към Тасела, която стоеше нехайно до завесата на вратата с една ръка върху гладкото си бедро. Валерия се изви в желязната му прегръдка и когато видя пламналите очи на Тасела, по целия й гръб пробягаха студени тръпки. Нови изживявания нахлуха в душата на Валерия тази нощ. Току-що бе разбрала, че може да се страхува от мъж; сега научи какво е да се уплаши от жена.

Пребледнял, Олмек седеше неподвижно. Тасела извади другата си ръка иззад гърба и показа малка златна кана.

— Боях се, че тя няма да хареса виното ти, Олмек — измърка принцесата, — тъй че взех малко от моето, от онова, което донесох преди много години от бреговете на езерото Зауд… Разбираш ли, Олмек?

Капчици пот избиха по челото на мъжа. Мускулите му се отпуснаха, Валерия се освободи и блъсна масата помежду им. И макар разумът да й подсказваше, че трябва да избяга от стаята, някакъв странен интерес я задържаше на едно място, за да види какво ще се случи по-нататък.

Тасела приближи към седналия принц с разлюляна, похотлива походка, което само по себе си беше подигравка. Гласът й беше мек, нежен и гальовен, но очите й пламтяха. Тънките й пръсти игриво подръпнаха брадата му.

— Ти си егоист, Олмек — напевно прошепна тя и се усмихна. — Щеше да задържиш красивата гостенка за себе си, макар да знаеш, че аз исках да я забавлявам. Голяма грешка направи, скъпи!

За един миг маската й падна; очите й се присвиха, а лицето й цялото се изкриви. Тя дръпна с ужасна сила брадата му и откъсна цяла шепа косми от нея. Неестествената й мощ не бе по-ужасяваща от внезапното разголване на адската й ярост, скрита досега под невинната й външност.

Олмек изрева и скочи, завъртя се като мечка, а мощните му ръце се свиха в юмруци… После се отпуснаха.

— Кучка! — Боботещият му глас изпълни стаята. — Вещица! Дявол! Текухултли трябваше да те заколят още преди петдесет години! Махай се! Твърде много те търпях! Тази бледолика девица е моя! Изчезвай, преди да съм те убил!

Принцесата се изсмя и захвърли, кичура косми в лицето му. Смехът й бе по-безмилостен от звъна на кремък върху стомана.

— Едно време не говореше така, Олмек — подигравателно изрече тя. — Едно време, когато беше млад, ми говореше за любов. Да, веднъж ми беше любовник, преди години, и тъй като ме обичаше, заспа в ръцете ми, под омагьосания лотос… И така сам ми подаде веригите, с които те заробих. Знаеш, че не можеш да ми се противопоставиш. Че трябва само да те погледна в очите с онази тайнствена сила, на която преди години ме научи жрецът от Стигия, и ти ще бъдеш съвсем безсилен. Помниш онази нощ под черния лотос, който се люлееше над нас, полюшван от безшумния вятър. Тогава ти пак помириса неземните парфюми, които се прокраднаха и надвиснаха като облак над теб, за да те заробят. Не можеш да се биеш против мен. Ти си мой роб като онази нощ… И ще бъдеш такъв, докато си жив, Олмек от Ксукотъл!

Гласът й бе заглъхнал в едва чуто шептене, като поточе, ромолящо под звездите в нощта. Тя се наведе над принца и разпери дългите си остри пръсти над гигантските му гърди. Очите му се изцъклиха, огромните му ръце се отпуснаха безпомощно встрани.

С жестока и злобна усмивка Тасела вдигна каната и я поднесе към устните му.

— Пий!

Принцът се подчини механично. Секунди след това очите му се промениха, изпълниха се с ярост, разбиране и ужас. Устата му се разтвори, но не се чу никакъв звук. За миг падна на колене, после тежко се строполи върху пода.

Това напълно измъкна Валерия от вцепенението й. Тя се обърна и рипна към вратата, но със скок, който би засрамил и пантера, Тасела се озова пред нея. С цялата сила на гъвкавото си тяло Валерия замахна към нея с юмрук. Но с ловка извивка Тасела избегна удара и хвана китката на пиратката. В следващия миг лявата ръка на Валерия бе пленена, Тасела събра и двете й китки и спокойно ги върза с един шнур, който откъсна от колана си. Валерия смяташе, че през тази нощ е изпитала всички възможни унижения. Но срамът, че е пленена от Олмек, не можеше да се сравни с усещането, което я разтърси сега. Валерия мразеше другите представителки на своя пол; сега бе направо изумена от сблъсъка си с друга жена, която я третираше като хлапачка. Почти без съпротива от нейна страна, Тасела я блъсна в един стол и след като придърпа вързаните й китки между бедрата й, ги завърза за стола.

После, прескачайки внимателно Олмек, отиде до бронзовата врата, отвори я и посочи коридора отвън.

— Над този коридор има капандура — отбеляза тя, обръщайки се за пръв път към пленничката си. — Горе има едно помещение, което някога използвахме като стая за мъчения. Когато се установихме в Текухултли, взехме повечето уреди с нас, но имаше един, който бе твърде тежък. Не можахме да го преместим. Все още работи. Мисля, че сега ще ни свърши доста добра работа.

В очите на Олмек изригна ужас. Той явно разбра какво му се готви. Тасела се върна при него, наведе се и го сграбчи за косата.

— Парализиран е само временно — компетентно обясни тя. — Може да чува, да мисли и да усеща. Да, разбира се, че може да усеща съвсем добре!

С тази зловеща забележка тя тръгна към вратата, влачейки зад себе си огромния гигант с такава лекота, че очите на пиратката се опулиха. Стигна до коридора и без колебание тръгна по него, после изчезна заедно с пленника си в една стая и скоро след това се чу щракане на желязо.

Валерия тихо изруга и се дръпна напразно. Шнуровете обаче не можеха да се скъсат.

После Тасела се върна сама. От стаята зад нея се чуваха приглушени стенания. Тя затвори вратата, но не пусна резето. Тасела бе превъзмогнала навиците в Текухултли. Тя бе превъзмогнала и инстинктите, и емоциите на другите хора.

Валерия седеше неподвижно и гледаше жената, в чиито ръце бе съдбата й. Твърде нерадостна истина.

Тасела сграбчи русите й къдрици и дръпна главата й назад, поглеждайки безпристрастно лицето й.

— Избрах те, за да те удостоя с голяма чест — промълви тя. — Ти ще възстановиш младостта на Тасела. О, учудваш се? Аз изглеждам млада, но във вените ми тече лепкавият мраз на старостта, нещо, което съм изпитвала хиляди пъти преди. Аз съм стара, толкова стара, че не си спомням детството. Но едно време, когато бях момиче, един жрец от Стигия ме обичаше и ми разкри тайната на безсмъртието и вечната младост. Той умря, после… някой каза, че бил отровен. Но аз си живеех у дома край бреговете на езерото Зауд и годините не ме докосваха. След това царят на Стигия ме пожела, а моите хора се разбунтуваха и ме доведоха в тези земи. Олмек ме нарече „принцеса“. Аз обаче не съм с царска кръв. По-велика съм от принцеса. Аз съм Тасела, чиято младост ще бъде възстановена чрез твоята великолепна младост.

Езикът на Валерия залепна за небцето й. Тя усети над себе си кошмарното було на тайна, по-тъмна от покварата, която бе очаквала.

Високата жена развърза китките на аквилонката и я изправи на крака. Не страхът от силата на принцесата превръщаше Валерия в безпомощна, трепереща пленничка в ръцете й. Тя бе поразена от горящите, хипнотизиращи, ужасяващи очи на Тасела.

7. Той идва от мрака

— Е, аз съм Кушите!

Конан погледна надолу към човека върху желязната решетка.

— Какво, по дяволите, правиш върху това нещо?

Изпод кърпата се чуха несвързани звуци, Конан се наведе и я издърпа, а пленникът нададе див вой, тъй като от това действие желязното гюлле се люшна надолу и едва не докосна широките му гърди.

— Внимавай, в името на Сет! — изстена Олмек.

— Че защо? — попита Конан. — Да не мислиш, че се притеснявам какво ще стане с теб? Ще ми се да имам достатъчно време, за да поседя и да видя как тази желязна буца ще ти извади вътрешностите. Но сега бързам. Къде е Валерия?

— Освободи ме! — почти изкрещя Олмек. Ще ти кажа всичко!

— Първо ми кажи.

— Никога! — Принцът стисна упорито тежките си челюсти.

— Добре. — Конан се настани на най-близкия стол. След като тази топка те смели на кайма, аз ще я намеря сам. Мисля, че мога да ускоря процеса, като си завра меча в ухото ти — допълни той и протегна оръжието си.

— Чакай! — бързо проговори пребледнелият пленник. — Тасела я взе от мен. Винаги съм бил една кукла в ръцете на тази вещица.

— Тасела? — изръмжа Конан и се изплю. — Защо, мръсната…

— Не, не! — изпъшка Олмек. — По-лошо е, отколкото си мислиш. Тасела е стара… цели векове. Тя си подновява живота и младостта, като жертва красиви млади жени. Това е една от причините кланът да намалее толкова. Ще издърпа животворната есенция на Валерия в собственото си тяло и ще разцъфти отново със свежа сила и красота.

— Вратите заключени ли са? — попита Конан и хвана меча по-здраво.

— Да! Но аз знам един начин да влезем в Текухултли. Само Тасела и аз го знаем, но тя ме мисли за безпомощен, а теб — за убит. Освободи ме и се заклевам, че ще ти помогна да спасиш Валерия. Без моята помощ не ще успееш да влезеш в Текухултли. Дори и да ме измъчваш, за да ти разкрия тайната, нищо няма да постигнеш. Пусни ме! Ще се доберем до Тасела и ще я убием, преди да успее да ни омагьоса, вперила очите си в нас. Нож, забит в гърба й, ще свърши работа. Още преди години щях да я убия така, но се боях, че без нейната помощ ксоталанците ще ни победят. И тя се нуждаеше от моята помощ, а това е единствената причина, поради която ме остави да живея толкова дълго. Сега вече не се нуждаем един от друг и единият трябва да умре. Кълна се, че когато унищожиш вещицата, вие с Валерия ще си тръгнете невредими. Когато Тасела умре, моите хора ще ми се подчиняват.

Конан се наведе и преряза въжетата, а Олмек внимателно се измъкна изпод огромното гюлле и стана. Разтърси глава като бик и изруга, докато опипваше разкървавената си глава. Застанали рамо до рамо, двамата мъже представляваха страхотна картина на примитивната сила. Олмек беше висок колкото Конан и доста по-едър, но у тлазитланеца имаше нещо отблъскващо, нещо бездънно и чудовищно, което контрастираше с чистата, компактна сила на кимериеца. Конан беше захвърлил остатъците от парцаливата си окървавена риза и се бе изправил, разкривайки невероятните си мускули. Изглеждаше впечатляващо спокоен. Огромните му рамене бяха широки колкото раменете на Олмек, но по-ясно очертани, а силните му гърди увенчаваха здрав и стегнат кръст, който бе по-мъжествен от затлъстелия кръст на Олмек. Би могъл да позира за бронзово въплъщение на примитивната сила. Олмек беше по-мургав, но не от слънцето. Ако Конан беше фигура от зората на човечеството, Олмек бе мрачна отломка от мрака на предисторията.

— Хайде — настоя Конан. — Върви напред. Вече не ти вярвам, а съм толкова вбесен, че мога да хвана бик за опашката и да го развъртя във въздуха.

Олмек се обърна и тръгна пред него, леко подръпвайки четинестата си брада.

Той не заведе Конан до бронзовата порта, която Тасела, естествено, бе заключила, а до една стая на границата с Текухултли.

— Тази тайна е пазена половин век — обясни той. — Даже нашият клан не знаеше за нея, а ксоталанците не подозираха нищо. Самият Текухулти е построил този таен вход, а после избил робите, които свършили работата. Страхувал се, че някой ден може да се озове заключен в собствения си замък заради злобата на Тасела, чиято страст към него скоро се превърнала в омраза. Но тя разкрила тайната и заключила скритата врата един ден, когато той се връщал от неуспешен набег. Тогава ксоталанците го хванали и го одрали жив. Веднъж обаче, докато я шпионирах, я видях да влиза в Текухултли по този път и така научих тайната й.

Той натисна едно златно украшение в стената и ламперията хлътна навътре, разкривайки стълба от слонова кост, водеща нагоре.

— Тази стълба е построена в стената — обясни Олмек. Води до кулата на покрива, а после по различни стълби може да се стигне до стаите долу. Побързай!

— След теб, приятелю! — с насмешка настоя Конан и завъртя големия си меч, а Олмек сви рамене и тръгна по стълбата. Конан бързо го последва и вратата зад тях се затвори. Високо отгоре светеше букет от огнени камъни. На тази светлина стълбата приличаше на кладенец, населен с мрачни дракони.

Изкачваха се, докато кимериецът прецени, че се намират над нивото на четвъртия етаж, после стигнаха до цилиндрична кула върху купола на покрива. Там видяха отблизо огнените камъни, които осветяваха стълбата. През прозорци със златни решетки и непробиваеми кристални стъкла, първите прозорци, които виждаше в Ксукотъл, Конан зърна високи зъбери, куполи и още кули, мержелеещи се мрачно срещу звездите. Гледаше към покривите на Ксукотъл.

Олмек не погледна през прозорците. Бързо се спусна по една от няколкото стълби, виещи се под кулата, и когато слязоха няколко стъпки, стълбата премина в коридор, заплетен като лабиринт в далечината. Свършваше при друга стръмна стълба, водеща надолу. Тук Олмек спря.

Някъде отдолу се чу приглушен женски писък, изпълнен със страх, ярост и срам. Конан разпозна гласа на Валерия.

Потресен при мисълта какво ли зло може да откъсне подобен писък от устните на Валерия, Конан забрави за Олмек. Мина покрай принца и хукна надолу по стълбата. Будният му инстинкт обаче го държеше нащрек и той се обърна точно когато Олмек замахваше с големия си като чук юмрук. Ударът, жесток и безшумен, бе насочен към темето на Конан. Но кимериецът се извъртя навреме и юмрукът попадна във врата му. Подобен удар би смазал прешлените на някой по-дребен мъж, но Конан само залитна назад. Той изтърва меча си, безполезен в тясното пространство, сграбчи протегнатата ръка на Олмек и го събори заедно със себе си. Двамата полетяха надолу по стълбата като вихрушка от крайници, глави и тела. И докато падаха, железните пръсти на Конан се впиха във волското гърло на Олмек.

Вратът и рамото на варварина бяха изтръпнали от удара на Олмек, нанесен с всичката сила на едрата ръка, здравите мускули и каменното рамо. Но това ни най-малко не смекчи жестокостта му. Той стискаше като булдог, разтърсен, смачкан и пребит от падането по стълбите. Най-накрая се претърколиха и се удариха в една врата от слонова кост в края на стълбите. Ударът бе толкова силен, че вратата се разби на трески. Но Олмек вече беше мъртъв: железните пръсти на кимериеца му бяха счупили врата.

Конан се изправи, изтупа треските от огромното си рамо и премигна, за да очисти очите си от кръвта и праха.

Намираше се в голямата тронна зала. Освен него в стаята имаше още петнадесет души. Най-напред забеляза Валерия. Странен черен олтар бе поставен пред тронната платформа. Подредени около него, седем черни свещи в златни свещници изпускаха мътни спирали гъст зелен дим, ароматизираш с натрапчиви миризми. Спиралите се съединяваха под тавана и образуваха димен свод над олтара. Върху този олтар бе положена Валерия. Бе съвсем гола, а бялата й плът блестеше в поразителен контраст с черния като абанос камък. Не беше вързана. Лежеше, изпъната в цял ръст, ръцете й бяха протегнати над главата и опънати до краен предел. В единия край на олтара бе коленичил мъж, който здраво стискаше китките й. Млада жена бе коленичила в другия край на олтара и държеше глезените й. Между тези двамата пленницата не можеше нито да се изправи, нито дори да помръдне.

Изпаднали в транс, единадесет мъже и жени от Текухултли бяха коленичили в полукръг и наблюдаваха сцената с възбудени, похотливи очи.

Върху трона от слонова кост се излежаваше Тасела. От бронзови купи с тамян над главата й се извиваха спирали; кълбата дим се къдреха над голите й крака като ласкави пръсти. Тя обаче не можеше да стои спокойно. Извиваше се и се надигаше с чувствено желание сякаш контрастът между гладката слонова кост и мазната й плът й доставяше удоволствие.

Счупването на вратата от удара на вкопчените едно в друго тела с нищо не промени сцената. Коленичилите мъже и жени само повдигнаха очи с безразличие към трупа на своя принц и към мъжа, който се изправи изпод натрошената врата, после отново впериха жаден поглед в гърчещата се бяла фигура върху олтара. Тасела погледна високомерно кимериеца и пак се отпусна върху трона си с подигравателен кикот.

— Кучка! — На Конан му причерня пред очите. Ръцете му се свиха в юмруци, превърнаха се в железни чукове, докато я гледаше. Още при първата му стъпка обаче нещо изтрака шумно и хладна стомана се заби жестоко в крака му. Той залитна и едва не падна, спрян в стремителния си бяг. Челюстите на железен капан бяха забили дълбоко зъбите си около крака му и не се отпускаха. Само силните мускули на прасеца му спасиха костта от счупване. Проклетото нещо коварно бе изскочило от тлеещия под. Сега чак Конан видя прорезите в пода, които бяха отлично замаскирани.

— Глупак! — присмя му се Тасела. — Да не мислиш, че не съм се подсигурила за евентуалното ти завръщане? Край всяка врата в тази стая са заложени такива капани. Сега стой там и гледай как ще реша съдбата на красивата ти приятелка! После ще се занимавам с тебе!

Конан инстинктивно се наведе към колана си, но ножницата висеше празна. Мечът му се търкаляше някъде по стълбата зад него. Кинжалът му пък бе останал в гората, в челюстите на дракона. Стоманените зъби, забити в крака му, пареха като живи въглени, но болката не беше толкова силна, колкото яростта, изпълнила душата му. Беше нелепо хванат в капан, като вълк! Ако имаше меч, щеше да си отсече крака, да пропълзи по пода и да убие Тасела. Очите на Валерия се завъртяха към него с мълчалива молба. Вълни на лудост разтърсиха мозъка му заради собствената му безпомощност.

Конан коленичи на свободния си крак и се опита да забие пръсти между челюстите на капана, да ги разтвори с нечовешката си сила. Изпод ноктите му потече кръв, но челюстите се затвориха още по-близо една до друга, в кръг, чиито сегменти се свиваха още и още… докато не остана място между наранената му плът и зъбатото желязо. Голото тяло на Валерия обаче добавяше масло в огъня на яростта му.

Тасела не му обръщаше внимание. Стана лениво от трона си, огледа предметите си и попита:

— Къде са Ксамек, Зланат и Тачик?

— Не се завърнаха от катакомбите, принцесо — отговори един мъж. — И те като нас носеха труповете на мъртвите към гробниците, но не се върнаха. Може би ги е хванал призракът на Толкемек?

— Спри, глупако! — грубо заповяда тя. — Призракът е мит.

После слезе от платформата, играейки си с тънка позлатена кама. Очите й горяха с адски пламъци. Спря до олтара и проговори в напрегнатата тишина:

— Твоят живот ще ме подмлади, бледолика жено! Ще легна върху гърдите ти и ще залепя устни о твоите. И бавно… да-а, бавно!… ще забия това острие в сърцето ти, тъй че твоят живот ще отлети от стегнатото ти тяло и ще влезе в моето. Ще разцъфна отново — с младостта и безсмъртието!

Бавно, като змия, тя се наведе над жертвата си, наведе се през виещия се дим, все по-близо и по-близо над неподвижната жена, вперила поглед в блестящите й, тъмни очи… Очи, които ставаха все по-големи и по-дълбоки и блестяха като черни луни в спиралите от дим.

Коленичилите се хванаха за ръце и стаиха дъх, напрегнато очаквайки кървавия край. Единственият шум, който се чуваше, бе жестокото пъшкане на Конан, който отново и отново се опитваше да измъкне крака си от капана.

Всички погледи бяха втренчени в олтара и в бялата фигура върху него. Гръм от ясно небе едва ли би могъл да развали проклятието, когато тих вик наруши спокойствието на сцената и всички глави се извъртяха към него… Тих вик, от който косите им настръхнаха.

В рамката на вратата, отляво на платформата, се бе изправило кошмарно видение: мъж с кичури бяла коса и четинеста бяла брада, която стигаше чак до гърдите му. Парцалите частично покриваха гигантската му фигура и разкриваха наполовина голите му крака, имащи странен и неестествен вид. Кожата им не беше като на нормален човек. Беше сивкава, груба и люспеста. В очите, проблясващи изпод белите кичури коса, не се четеше нищо човешко. Съвсем бели, те бяха сякаш огромни блестящи дискове, които гледаха, без да премигват. В тях нямаше и помен от нормални чувства и разум. Устата зееше, но от нея не излизаха свързани думи…

— Толкемек! — прошепна Тасела, смъртно бледна, а другите се свиха в безмълвен ужас. — Значи не си мит, не си призрак! Дванадесет години си живял в мрака! Дванадесет години сред костите на мъртвите! Каква ли ужасна храна си намирал там? Каква пародия на живот си водил в абсолютния мрак на вечната нощ? Сега разбирам защо Ксамек, Зланат и Тачик не се завърнаха от катакомбите… и никога няма да се завърнат. Но защо си чакал толкова дълго, за да удариш? Да не си търсил нещо в ямите? Някакво тайно оръжие, за което си знаел, че лежи скрито там? И намери ли го най-накрая?

Единственият отговор на Толкемек бе ужасният му кикот. Той скочи високо и се приземи в стаята. Не, не беше луд. Беше живял далеч от хората и вече не беше човешко същество. Принуден да се крие близо до хората, които е мразил толкова дълго, с човечеството го свързваше само паметта, въплътила се в омраза и жажда за мъст. Само тази тънка нишка го беше крепила из черните коридори на онзи подземен свят, който той бе открил толкова отдавна.

— Търсил си нещо скрито! — прошепна Тасела и се дръпна назад. — И си го намерил! Ти помниш враждата! Помниш, след всичките години в мрака!

В изпънатата ръка на Толкемек се появи странен нефритов жезъл. От едната му страна светеше червен бутон с форма на нар. Тя скочи встрани, когато той го насочи като копие. От нара изригна червен огнен лъч. Не успя да улучи Тасела, но на пътя му се изпречи жената, която държеше глезените на Валерия. Прониза я между раменете. Чу се остро пращене, а огненият лъч излезе през гърдите й и се заби в черния олтар, хвърляйки сини искри. Жената се свлече настрани, треперейки и гърчейки се като побесняла.

Валерия се претърколи от другата страна на олтара и хукна на четири крака.

В тронната зала на мъртвия Олмек бе нахлул освободеният Ад.

Мъжът, който държеше ръцете на Валерия, бе следващата жертва. Той се обърна и се затича, но преди да направи и пет-шест стъпки, с бързина, учудваща при състоянието му, Толкемек зае позиция, при която мъжът остана между него и олтара. Огненият лъч присветна отново и текухултли се претърколи безжизнен на пода, а лъчът продължи пътя си към олтара, от който пак изскочиха сини искри.

После започна клането. Хората се щураха из стаята с луди писъци, блъскаха се, залитаха и падаха. А сред тях Толкемек подскачаше, бесуваше и сееше смърт. Не можеха да избягат през вратите; очевидно металът по портите служеше като проводник, който да заключи веригата на адската сила, която проблясваше като светкавица от дяволския старинен жезъл в ръката му.

Когато някой човек попаднеше между него и някоя врата или между него и олтара, той умираше на място. Толкемек не подбираше жертвите си. Улучваше ги веднага щом попаднеха под обстрела му, по подскачащите му крака се вееха парцали, а вихреното ехо на кикота му се издигаше над писъците в стаята. Телата падаха като отбрулени листи около олтара и край вратите. Един воин отчаяно се втурна към него, вдигнал камата си, но се строполи, преди да успее да замахне. Останалите приличаха на подивяло стадо, не мислеха за съпротива и нямаха шанс да избягат.

Последният текухултли освен Тасела бе паднал, когато принцесата хукна към кимериеца и към момичето, потърсило убежище край него. Тасела се наведе и докосна пода, натискайки нещо там. Железните челюсти се разтвориха незабавно около окървавения крак.

— Убий го, ако можеш! — изпъшка тя и му подаде голям нож. — Не притежавам магия, с която да го победя!

Конан изръмжа и скочи пред жените, без да обръща внимание на ранения си крак, тъй като в сърцето му пламтеше страстта на битката. Толкемек вървеше срещу него, налудничавите му очи блестяха, но той се поколеба, като видя ножа в ръката на кимериеца. После започна едно жестоко надиграване — Толкемек се опитваше да заобиколи варварина и да го принуди да застане между него и олтара или край някоя метална врата, а пък Конан се опитваше да избегне това и накрая да забие ножа си в тялото му. Жените гледаха напрегнато, стаили дъх.

Толкемек вече не подскачаше и не лудуваше. Бе разбрал, че играта с тези хора е по-жестока, отколкото с онези, които умряха с писъци, опитвайки се да избягат. В стихийния блясък, който излъчваха очите на варварина, той прочете намерения толкова смъртоносни колкото неговите. Двамата пристъпваха напред-назад и когато мръднеше единият, помръдваше и другият, сякаш ги свързваха невидими нишки. Но Конан постепенно приближаваше врага си. Стегнатите мускули на бедрата му вече се приготвяха за скок, когато Валерия извика — за миг тялото на Конан се бе озовало на една линия с бронзовата врата. Червеният лъч не закъсня и обгори хълбока на Конан, който в същия миг се обърна настрани и с точен прицел хвърли ножа си. Старият Толкемек се срина в предсмъртна агония, а дръжката на ножа продължи да вибрира в гърдите му.

Тасела се хвърли към жезъла, който блещукаше като жив на пода. Но и Валерия скочи заедно с нея, светкавично извади камата от мъртвеца и с всички сили го заби между гърдите на принцесата на Текухултли. Тасела изкрещя и се строполи мъртва, а Валерия отритна тялото й с пета.

— Трябваше да го направя, за да запазя собственото си самоуважение! — изпъшка тя и се обърна към Конан през неподвижния труп.

— Добре, така враждата свърши — отсече той. — Каква дяволска нощ! Къде ли си държат храната тези хора? Гладен съм.

— На този крак му трябва превръзка. — Валерия откъсна копринена лента от завесата и я завърза около кръста си, после откъсна няколко по-малки лентички и превърза ранения крак на варварина.

— Мога да вървя — увери я той. — Да се махаме. Отвън вече се зазорява. Да изчезваме от този пъклен град. Писна ми вече от Ксукотъл. Добре, че цялата тази пасмина се самоунищожи. Не ми трябват прокълнатите им скъпоценности. Може да са омагьосани.

— По света има достатъчно чиста плячка и за двама ни — каза тя и се изправи пред него, стройна и великолепна.

Старият блясък отново се появи в очите му и този път тя не устоя, когато той я сграбчи диво в ръцете си.

— До брега има много път — каза тя по-късно, след като отдели устните си от неговите.

— Какво значение има? — разсмя се той. — Няма нещо, което може да ни се опре. Ще стъпим на някоя палуба преди стигийците да отворят пристанищата си за търговския сезон. И тогава ще покажем на света какво значи грабеж.

Загрузка...