Короната с берилите

II.

Снощи, след като изпихме кафето си, аз разказах на Мери и Артър за моя високопоставен посетител и за неговата скъпоценна корона, която съм донесъл вкъщи. Разбира се, запазих в тайна името на клиента. Добре си спомням, че Люси Пар, след като сервира кафето, напусна стаята, но дали затвори след себе си вратата, не бих могъл да твърдя със сигурност. И Мери, и Артър бяха силно заинтригувани от тази история. Те настояваха да видят знаменитата корона, но аз бях решил да не я изваждам.

— Къде си я прибрал? — запита Артър.

— В бюрото.

— Иска ми се да вярвам, че тази нощ няма да бъдем посетени от крадци — рече Артър.

— Бюрото е заключено — отговорих му аз.

— О, всеки стар ключ може да отвори твоето бюро. Когато бях малък, аз го отварях с ключа от бюфета.

Тъй като често приказваше фантазии, не му обърнах особено внимание. След известно време, когато се бяхме оттеглили, той влезе в стаята ми и ме помоли да му услужа с двеста фунта. Аз му отказах доста рязко, като му напомних, че в последно време съм му отделял значителни суми.

— Вие бяхте много добър към мен, татко — каза Артър. — Но на мен наистина са ми необходими тези пари. В противен случай не бих могъл да се появя в клуба.

— Това би било чудесно — не без сарказъм му отвърнах аз.

— Да, но мисля, че не трябва да напускам клуба, покрит с позора на безчестието — каза синът ми. — Аз не бих могъл да понеса този срам. Това е сума, която дължа, следователно ще трябва да намеря тези пари и ще използувам всякакви средства, за да се сдобия с тях.

Бях доста разгневен, тъй като той ми искаше пари за трети път през този месец.

— От мен няма да видиш нито фартинг! — доста възбудено извиках аз.

Той се поклони и мълчаливо излезе от стаята.

След това аз отключих бюрото, уверих се, че черната чанта е на мястото си и отново заключих. После обиколих цялата къща, за да се уверя, че вратите са заключени и че всичко е в ред. Обикновено това върши Мери, но снощи реших, че аз трябва да направя тази проверка. Като слизах по стълбището, забелязах Мери до страничния прозорец в приемната. Бях вече близо до нея и видях, че тя затваря капаците и прозореца.

— Кажете, татко — леко смутена продума тя. — Днес разрешавал ли сте на Люси да излиза?

— Разбира се, не.

— Тя току-що се прибра Не се съмнявам, че е ходила само да поприказва с някого до вратата, но все пак това не ми харесва.

— Поговори за това е нея утре или ако искаш аз сам ще направя това. Навсякъде ли е заключено?

— Да, татко.

— Тогава лека нощ.

Аз я целунах, прибрах се в спалнята си и скоро заспах.

— Старая се да ви разказвам всичко, което се отнася до този злощастен случай. Моля ви, господин Холмс, ако имате някакви въпроси, задавайте ми ги!

— Напротив, разказът ви се отличава с пределна яснота — отвърна приятелят ми.

— Сега преминавам към тази част на моя разказ, където се изисква особена точност. Аз спя много леко, а в дадения случай сънят ми беше по-тревожен и неспокоен от всеки друг път. Към два часа ме разбуди някакъв шум. Той затихна съвсем бързо, преди да се опомня, но имах чувството, че някъде тихо се затвори прозорец. Наострих слух. Изведнъж с ужас констатирах в съседната стая нечии тихи стъпки. Станах от кревата и треперещ от страх, отворих вратата.

— Артър! — изкрясках извън себе си от яд. — Мерзавец! Крадец! Как смееш да пипаш короната!

При светлината на газовата лампа видях моя нещастен син. Беше по риза и държеше в ръце короната. Той се мъчеше да я свие или да я изправи с всички сили. Като чу моя вик, той пребледня до смърт и изтърва короната. Аз я вдигнах и веднага забелязах, че единият ъгъл е отчупен и липсва. Заедно с това бяха изчезнали и три берила.

— Негоднико! — извиках полудял от ярост. — Ти си я повредил! Опозори ме завинаги. Къде са берилите, които си откраднал?

— Аз! Откраднал! — повтори като ехо Артър.

— Да, откраднал! Крадец! — продължавах да викам, като го тресях за рамото.

— Мисля, че всички камъни са тук. Не ми се вярва да липсва някой — възрази синът ми.

— Липсват три От тях и ти много добре знаеш къде са! Крадец и при това лъжец! Нима не видях като чупеше короната?

— Стига ругатни — продума той. — Нямам намерение повече да търпя и няма да кажа нито дума повече. Утре ще напусна вашия дом и ще заживея отделно.

— Ще те предам на полицията! — продължих да викам, без да се помня от скръб и ярост. — Аз ще поискам всичко да се разследва!

— От мен няма да научите нищо — отговори ми той с такава страст и упорство, каквито не очаквах от него. — Ако повикате полиция, нека търсят!

Моите викове бяха Вдигнали на крак цялата къща. Първа влезе Мери. Като видя Артър и короната в ръцете ми, тя веднага се досети каква е работата, изпищя и припадна. Аз изпратих да повикат полиция. Когато влезе инспекторът заедно с полицаите, Артър, който стоеше с упорит вид и осанка, скръстил ръце на гърдите си, ме запита имам ли намерение да го обвиня в кражба. Отговорих му, че сега вече това не е частна работа, а обществена, защото повредената корона е национално богатство и е редно законът да влезе в пълните си права.

— Нима ще допуснете да ме арестуват? И за мен, и за вас ще бъде по-добре да изляза за пет минути оттук! — отвърна синът ми.

— За да избягаш или да скриеш откраднатото, нали? — му казах язвително.

Съзнанието за ужасното положение, в което се намирах, ме обхвана с нова сила. Аз го молех да разбере, че работата не се отнася само до мен, а до личност, стояща твърде високо в обществената йерархия. Подобен скандал би могъл да предизвика вълнения в обществото. Всичко това може да бъде избегнато, ако той признае къде са трите липсващи камъка.

— Нали теб заварих на местопрестъплението, а не някой друг — мъчех се да му внуша аз. — Признанието няма да влоши положението ти. Ако кажеш къде са берилите, всичко ще бъде простено и забравено.

— Прощавайте на тези, които имат нужна от прошка — насмешливо отвърна Артър, като се извърна от мен.

Разбрах, че не съм в състояние да му повлияя. Нямаше какво повече да правя. Извиках инспектора и полицая и им казах да задържат сина ми. Претърсиха го веднага, както и стаята и всички места, където биха могли да бъдат укрити берилите, но нямаше и следа от скъпоценните камъни, а нещастният ми син мълчеше в отговор на всички увещания и заплахи. На сутринта го отведоха в участъка, а аз, след като изпълних необходимите формалности, пристигнах при вас, за да ви помоля за съдействие и помощ. В полицията съвсем открито и откровено ми признаха, че нищо не могат да разберат от случилото се. Искам да ви уверя, че каквито и разходи да направите, то те са без значение за мен. Аз вече обявих, че давам хиляда фунта стерлинги. Господи, какво ще правя! За една нощ изгубих честта си, берилите и своя син. Какво да правя!

Той отново обхвана главата си и започна да се накланя ту вляво, ту вдясно, в невъзможност да изрази скръбта си с думи. Шерлок Холмс седеше, свъсил вежди и устремил поглед в огъня.

— Посещават ли ви много гости? — запита той.

— Никой, с изключение на съдружника ми и семейството му. Както ви казах, понякога идват приятели на Артър. В последно време по-често посещаваше дома ми господин Джордж Бърнуел, за когото вече ви говорих.

— А вие често ли ходите на гости?

— Само Артър излиза. Ние с Мери предпочитаме домашния уют. Не обичаме да излизаме.

— Що се отнася до младото момиче, това ме учудва.

— Тя е много тиха и скромна, при това не е съвсем млада. Тя е на двадесет и четири години.

— Доколкото разбирам от думите ви, последното събитие и се е отразило доста зле — каза Холмс.

— Ужасно! Мисля, че е по-разстроена дори от мен.

— А някой съмнява ли се във виновността на сина ви?

— Какво съмнение може да има, след като аз го видях с короната в ръце!

— Не считам, че това е много убедително доказателство. Кажете ми — короната силно ли е повредена?

— Да, смачкана е.

— Вие не допускате ли, че синът ви е искал да я поправи?

— Да ви благослови Бог! Виждам, че искате да направите всичко възможно да го оневините, а по този начин да възвърнете част от моето спокойствие! Но отговорете ми — защо короната беше в ръцете му? Защо, ако е невинен, той не се защити?

— Ето, виждате ли. Ако наистина е виновен, защо не измисли някакво оправдание? Мълчанието му може да се изтълкува не само в отрицателен смисъл. Изобщо в този случай има много чудновати неща. Какво мислят в полицията за шума, който ви е събудил?

— Те считат, че Артър е вдигнал шум при затварянето на вратата.

— Велики Боже! Нима човек, който тръгва, за да открадне нещо, ще блъсне вратата така, че да събуди цялата къща? А за изчезналите скъпоценни камъни какво ви казаха?

— Продължават да претърсват пода, стените и цялата покъщнина, за да ги намерят.

— А извън къщата претърсваха ли?

— Да, всичко се прави твърде енергично. Цялата градина внимателно е претърсена.

— Е, господине — рече Холмс. — Очевидно работата е много по-сериозна, отколкото я смятате вие, а и полицията. За вас тя изглежда проста, а за мен извънредно заплетена. Помислете, какво може да се заключи от вашата хипотеза: Вие предполагате, че синът ви е станал от леглото, рискувайки, влязъл е в кабинета ви, отворил бюрото ви, извадил короната, отчупил една малка част от нея, след това е отишъл някъде другаде, където е скрил три берила от общо тридесет и девет и то така изкусно, че никой не може да ги открие и след това се е върнал в кабинета, като е пренебрегнал опасността да бъде заловен. Кажете моля ви, издържа ли критика подобно предположение?

— А какво друго мога да мисля! — извика банкерът. — Защо тогава той не ми обясни всичко щом не е виновен?

— Тази задача ще оставите на нас — отговори Холмс. — И така, господин Хоулдър, ще тръгваме към дома ви, за да прекараме час или два в изучаване на някои подробности.