Корпорация „Магия“

Фелдщайн стана и произнесе реч със сълзи на очи. Приказваше какво ли не, но накрая успя да каже, че Джедсън ще има нужда от добра финансова артилерия в столицата, а също и че трябва да му се покрият разноските и загубата на време. След това масово ни смая, като извади пачка банкноти, изброи хиляда долара и ги постави пред Джо.

Такава проява на искреност му осигури длъжността на финансов отговорник по общо съгласие и даренията почнаха бързо да се трупат. Преодолявайки естествените си чувства, дадох същата сума като Фелдщайн, макар че ми се щеше да се бе показал по-малко поривист. Струва ми се, че самият Фелдщайн се поосъзна по-късно, тъй като го чух да напътства Джо да бъде икономичен и да не харчи много-много за пиячка на „ония използвачи в столицата“.

При това Джедсън поклати глава и каза, че разноските ще си покрие сам, но трябва да има пълна свобода при изразходване на събраните средства, особено по отношение на забавленията. Според него нямаше време да се разчита само на разума и неегоистичния патриотизъм и че някои от онези дръвници, които имат собствено мнение не повече от петле-ветропоказател, са готови да гласуват в полза на последния, с когото са си пили уискито.

Някой бе шокиран от идеята за подкуп.

— Никого не възнамерявам да подкупвам — твърдо каза Джедсън. — Ако трябва да се надпреварваме в подкупи, направо сме свършени от самото начало. Просто се надявам, че има още независими представители, които си струва човек да кандърдисва и може би леко да посплаши.

Стана както той искаше, но аз не можах да не се съглася с Фелдщайн вътре в себе си. И си обещах, да обръщам малко повече внимание на политиката — та аз дори не знаех за кого съм гласувал. Дали беше свестен човек или обикновен опортюнист?

И така, Джедсън, Боуди и аз се намерихме във влака на път за столицата.

Боуди дойде с нас, понеже Джедсън имаше нужда от първокласен магьосник под ръка за всеки случай. Аз пък тръгнах, понеже ми се искаше. Преди само бях преминавал транзит през столицата и сега исках да знам как става този бизнес с правенето на закони.

Джедсън направо отиде при държавния секретар да се регистрира като представител, докато Боуди и аз с багажа отидохме да наемем стаи в хотел „Конституция“. Госпожа Лоуган, колежката на Джо от комитета, се появи преди неговото завръщане.

По време на пътуването Джо бе говорил много за Сали Лоуган. Изглежда смяташе, че в нея се съчетават острият ум на Макиавели и широкото честно сърце на Оливър Уендел Хоумс. Ентусиазмът му ме изненада, тъй като често го бях чувал да се изказва неблагоприятно за жените в политиката.

— Ти не ме разбираш, Арчи — обясняваше той. — Сали не е жена-политик, а просто политик, и не желае полът й да има някакво значение. Тя може да даде отпор и на най-големите манипулатори в комитета. Това, което съм ти казвал за жените-политици, е абсолютно вярно, но отнесено конкретно към дадена жена не може да бъде доказателство.

— Положението е такова: повечето жени в Съединените Щати се отличават с късоглед индивидуализъм, който е резултат от създадената от мъжете романтика на миналия век. Казвано им е, че те са изключителни същества, близки до ангелите, а не като съжителите си мъже. Никога не са били насърчавани да мислят или да поемат обществена отговорност. За да надскочиш този манталитет е нужен силен ум, а повечето умове, мъжки или женски, просто не са на това равнище.

— Затова жените като електорат много лесно се хващат на романтични измислици. Подвеждат се по-лесно от мъжете. В политиката самовнушеното им чувство за добродетелност, съчетано с практическата липса на подготовка, е довело до едно типично шмекеруване на дребно, което би накарало Бос Туийд да се обърне в гроба си. Но Сали не е такава. Тя е свикнала с тези номера.

— Ти май си влюбен в нея, а?

— Аз ли? Сали има щастлив брак и две сладки дечица.

— С какво се занимава съпругът й?

— Юрист. Един от поддръжниците на губернатора. Сали започна в политиката като заместваше съпруга си в една от кампаниите.

— А каква е официалната й длъжност?

— Никаква. Дясна ръка на губернатора. В това е силата й. Сали никога не е заемала щатна длъжност и не е получавала заплата.

След толкова приказки с нетърпение очаквах да видя оригинала. Когато се обади от рецепцията, тъкмо се канех да й кажа, че ще сляза долу, когато тя заяви, че се качва и затвори телефона. Малко бях изненадан от тази непосредственост, тъй като още не разбирах, че политиците смятат хотелските стаи не за спални, а за бизнес-офиси.

Когато й отворих, тя каза:

— Вие сте Арчи Фрейзър, нали? Аз съм Сали Лоуган. Къде е Джо?

— Скоро ще се върне. Седнете да го почакате.

— Благодаря. — Тя се тръшна на един стол, свали шапката си и разтърси глава. Аз се загледах в нея.

Несъзнателно бях очаквал нещо внушително, някаква по мъжки покровителстваща матрона. Пред себе си видях млада, пълничка блондинка с весел вид, жълта разрошена коса и честни сини очи. Беше женствена, изглеждаше на не повече от тридесет и нещо в нея вдъхваше изключително доверие.

Видът й ме навеждаше на мисълта за панаири, кладенчова вода и домашни сладкиши.

— Работата никак няма да е лесна — започна тя направо. — Отначало не мислех така, но е факт, че някой е формирал солиден блок около проектозакон номер 22, за който телефонирах на Джо. Какво смятате да правите, момчета — ще атакувате на нож или ще внесете алтернативен проект?

— Джедсън, заедно с двама юристи и няколко приятели от Полусвета, е разработил закон за правилата на магьосническата практика. Искате ли да го видите?

— Моля ви. Отбих се до държавната печатница и взех няколко копия от закона, срещу който се борите. Ще ги разменим.

Опитвах се да си превеждам чуждия език, на който юристите пишат членовете на законите, когато Джедсън се върна. Той потупа Сали по бузата, без да говори, а тя стисна ръката му и продължи да чете. Джедсън зачете през рамото ми, но аз просто се отказах и му дадох материала. В сравнение с него строителните спецификации бяха детска игра.

Сали запита:

— Какво мислиш за това, Джо?

— По-лошо е, отколкото очаквах — отвърна той. — Вземи например член седми…

— Още не съм го чела.

— Така ли? Най-напред, асоциацията се обявява за полупублично тяло, подобно на Юридическата асоциация или Общинския фонд, и има право на инициатива пред комисията. За всеки магьосник това означава, че е най-добре да е член на асоциацията и дяволски да внимава да не я засегне по някакъв начин.

— Но как може това да е законно? — запитах аз. — Изглежда ми неконституционно една такава частна асоциация…

— Прецеденти колкото щеш, синко. Например, корпорации за подпомагане на световните изложения. Признати са и даже им отпускат средства от бюджета. Що се отнася до неконституционността, трябва да докажеш, че законът се прилага неадекватно — което наистина е така, но е ужасно трудно да се докаже.

— Но как може една вещица да се яви пред комисията?

— Точно там е трудността. Комисията има много широки права — почти неограничени — върху всичко, свързано с магията. Проектът е изпълнен със словосъчетания като „разумно и правилно“, което значи, че членовете на комисията не се ограничават от нищо друго, освен от собственото им чувство за справедливост и почтеност. Винаги съм възразявал срещу комисиите в правителството — чрез тях законът никога не може да бъде прилаган адекватно. Дава им се законодателна сила и законът става това, което те кажат. Все едно да се изправиш пред военно-полеви съд.

— В случая се предвиждат девет членове на комисията, шест от които магьосници първи клас. Има ли нужда да ви казвам, че няколко несполучливи назначения в тази комисия ще я превърнат в една затворена, самоувековечила се олигархия, поради изключителното си право да издава лицензи.

Сали и Джо тръгнаха да търсят някакъв специалист по законодателство, който според тях щеше да подкрепи проекта им, а мен оставиха до Конгреса. Исках да послушам дебатите.

Изпълни ме топло чувство докато се изкачвах по големите, широки стъпала на сградата. Отвратителното масонство открай време даваше представа за жилавостта на американския народ и волята на свободните хора да управляват собствените си работи. Нашият проблем изглеждаше сравнително маловажен, но все пак си струваше да се работи по него — просто един пример в дългата история на трудностите на самоуправлението.

Приближавайки бронзовите врати, забелязах още нещо — предприемачът, правил външната част на сградата, бе направил добри пари — сместа за мазилката не бе по-богата от едно към шест!

Предпочетох конгреса пред сената, тъй като според Сали там шоуто обикновено бе по-оживено. Когато влязох в залата се разглеждаше решение да се разследва омацването в катран и пера миналия месец на трима земеделски профсъюзни активисти близо до град Сикс Пойнт. Сали беше казала, че е включено в дневния ред, но няма да отнеме дълго време, тъй като самите вносители на решението нямаха нищо общо с него. Но такова беше искането на Централния съвет по труда и подкрепяните от него депутати трябваше да си свършат работата.

Причината да се направи само формално искане за разследване беше, че активистите изобщо не бяха човешки същества, а изкуствени хора — един факт, останал неизвестен за държавния съвет, когато бе поискано разследване. Тъй като създаването на изкуствени хора бе най-черната от черните магии, при това — напълно незаконна, нещата трябваше да бъдат потулени незабелязано. Използването на изкуствени хора винаги е срещало противодействието на организирания труд, тъй като те заместват истински хора — такива, които трябва да издържат семейства. По същата причина те са против копията на хора и хомункулите. Но е добре известно, че профсъюзите нямат нищо против да използват изкуствените хора — мандрагори, както и копия — факсимилета, когато това е нужно за целите им, например за стачни постове, групи за оказване на натиск и т.н. Предполагам, че смятат за редно да отвръщат на удара с удар. Те не могат да използват хомункулите, понеже поради малкия си ръст те не могат да минат за хора.

Ако Сали не ми беше обяснила предварително нещата, сигурно нямаше да разбера какво става. Всеки от профсъюзното лоби ставаше и направо искаше да се вземе решение за разследване. Когато всички те свършиха, стана някой и предложи въпросът да се отложи до следващото събиране на върховния съд на графството. Това предложение бе прието без обсъждане и проверка на присъстващите, макар че практически присъстваха само тези, които бяха говорили в полза на вземането на решение.

В дневния ред фигурираха обичайните за всяка сесия поправки към законите за нефтената индустрия. Следваше една от тях, в която се предлагаше губернаторът да подготви договор с гномите, според който гномите да подпомагат петролните инженери и проучванията за нефт, както и да дават съвети при сондирането, така че да се поддържа налягането на природния газ, изтласкавщо нефта към повърхността. Това май беше идеята, макар и да не съм петролен инженер.

Вносителят говори първи.

— Господин председателстващ, бих желал да се гласува с „да“ този проект номер 79. Целта му е съвсем проста, а преимуществата — очевидни. Огромна част от общите разходи при извличане на суровия нефт се дължат на несигурността при търсенето и сондирането. С помощта на Малкия народец тази разходна статия може да бъде намалена до седем процента от сегашната й доларова стойност, което ще доведе до силно намаляване на цените на петролните продукти за потребителите.

— Въпросът за налагането на природния газ е малко по-технически, но е достатъчно да ви кажа, че за изтласкването на един барел петрол до повърхността са нужни около хиляда кубически фута природен газ. Ако успеем да осигурим надзор на сондирането дълбоко под земята, където човешко същество не може да проникне, ние ще можем да използваме оптимално това налягане на природния газ.

Единственият разумен аргумент срещу този проектозакон е дали ще можем да се договорим с гномите за взаимно изгодни условия. Смятам, че ще успеем, тъй като Администрацията има отлични връзки в Полусвета. Гномите ще преговарят, тъй като искат да се сложи край на сегашното положение на хаос, при което инженерите сондират на сляпо, повреждайки понякога домовете им, а нерядко и свещени за тях места. Не без причина те обявяват всичко под повърхността за свое царство, но имат желание да направят известен компромис, за да избегнат в бъдеще непоносимите за тях неприятности.

— Ако този договор проработи, в което съм сигурен, ще бъде възможно да се сключат и други договори за експлоатация на всички метали и минерални ресурси на този щат при условия, изключително изгодни за нас и безвредни за гномите. Представете си как един гном, пронизвайки хълма с рентгеновия си поглед, ви посочва къде е златната жила!

Всичко изглеждаше разумно, но след като бях видял веднъж царя на гномите, нямах никаква склонност да му се доверя, освен ако госпожа Дженингс води преговорите.

Веднага след като предложителят си седна, скочи друг депутат и със същата страст го опроверга. Беше по-възрастен от останалите и правеше впечатление на провинциален адвокат. По акцента му се познаваше, че е от северните области, доста далеч от нефтените полета.

— Господин председателстващ! — изрева той. — Искам да се гласува с „не“! Кой би могъл да си помисли, че американското законодателство ще падне до равнището на тази деградираща глупост? Виждали ли сте някога гном? Има ли причина да вярваме, че те съществуват? Това е чиста политическа демагогия, целяща да се лиши обществото от полагащия му се дял от естествените ресурси на нашия велик щат…

Прекъснаха го с въпроса:

— Трябва ли да разбираме, че уважаемият депутат от графство Линкън не вярва в магията? Може би той също така не вярва в радиото и телефона?

— Съвсем не. С позволение на председателството ще разясня позицията си така, че да я разбере дори моят уважаван колега от другата страна на залата. Съществуват някои забележителни постижения на човешкото познание, които простолюдието нарича „магия“. Тези принципи са добре познати и се преподават в нашите висши училища. Във всяко отношение уважавам легитимно практикуващите. Но доколкото разбирам, макар и самият аз да не практикувам великата наука, в нея не се съдържа нищо, което да ни кара да вярваме в Малкия народец.

— Но нека допуснем за момент, че Малкият народец действително съществува. Има ли някаква причина да се поддаваме на изнудване? Трябва ли членовете на нашата общност да плащат откуп на обитателите на подземния свят за нещо, което ни принадлежи по закон и право? Ако този нелеп принцип се доведе до своя логически завършек, фермерите и млекарите, за които с гордост заявявам, че са между избирателите ми, ще трябва да плащат такса на елфите, за да могат да доят кравите си!

Някой седна на стола до мен. Погледнах, видях, че е Джедсън и го запитах с очи какво става. — Засега нищо — прошепна той. — Просто трябва да се убие време, а това може да стане и тук. — Той се заслуша в дебатите.

Някой се беше надигнал да отвърне на дъртия пуяк с комплекс на Даниел Уебстър. — Господин председателстващ, ако уважаемият депутат най-после е свършил речта си — не можах точно да разбера за кое министерство е кандидат! — бих искал да привлека вниманието на присъстващите към прецедентите в юриспруденцията на основните елементи не само в законите на Моисей, римското право и английското обичайно право, но и в апелативния съд на съседния нам щат на юг. Сигурен съм, че всеки, който има елементарни знания за правото, ще се сети, че случая, който имам предвид, няма нужда да цитирам названието, но заради…

— Господин председателстващ! Искам поправка в последното изречение.

— Военна хитрост за вземане на думата — прошепна Джо.

— Вероятно целта на преждеговорившия уважаван от мен депутат беше да докаже…

И продължиха нататък. Обърнах се към Джедсън и го запитах:

— Не мога да го разбера тоя какво иска — преди малко се тръшкаше заради кравите. От какво го е страх, религиозни предразсъдъци ли?

— Отчасти да, тъй като е от много консервативна област. Но той е свързан с независимите нефтотърсачи. Те не искат щатът да определя условията, защото смятат, че могат да се договорят с гномите пряко.

— Но какъв е неговият интерес? В областта му изобщо няма нефт.

— Не, обаче има много външни реклами. Същата холдингова компания, която контролира така наречените независими нефтотърсачи, държи контролния пакет акции на Корпорацията за реклами край пътищата. А това може да се окаже много важно за него в предизборната кампания.

Председателстващият погледна към нас и един от квесторите започна да се приближава. Ние млъкнахме. Някой предложи промяна в дневния ред и проектозаконът за нефтодобива бе оставен настрани, а мястото му зае проект за глобална забрана на всички видове магия, магьосничество и вълшебство.

Не се изказа никой освен вносителят, който се впусна в остри критики, които бяха по-скоро умозрителни, отколкото логични. Цитираше големи пасажи от Коментарите на Блекстоун и стенограмите на процесите в Масачузетс и завърши с отхвърлена назад глава, сочейки с пръст тавана и крещейки:

— Небето не ще понесе съществуването на нито една вещица!

Никой не си направи труда да възрази, гласува се веднага без проверка на присъстващите и за мое пълно озадачение нямаше нито един глас против! Извърнах се към Джедсън и видях, че се усмихва на моето изражение.

— Това нищо не значи, Арчи — тихо рече той.

— Как така?

— Партийните му интереси изискват да внесе този закон, задоволявайки част от избирателите си.

— Искаш да кажеш, че той не вярва в това, което говори?

— О, не, вярва си! Но знае, че е безнадеждно. Очевидно са се съгласили законът да се гласува тук, на тази сесия в Конгреса, тъй че да има какво да отнесе на своите вкъщи. После законът ще отиде в сенатския комитет и там ще си умре — никой повече няма да чуе за него.

Гласът ми май е доста звучен, тъй като отговорът ми донесе един наистина мръсен поглед от председателстващия. Ние бързо станахме и излязохме.

Вече навън попитах Джо защо се е върнал толкова скоро.

— Въобще не пожела да се захване — каза ми той. — Каза, че не може да си позволи да се противопоставя на Асоциацията.

— Това краят ли е за нас?

— Съвсем не. Сали и аз ще се срещнем с друг депутат веднага след обяда. В момента има съвещание на комисията.

Стигнахме до ресторанта, където Джо трябваше да се срещне със Сали Лоуган. Джедсън поръча обяд, а аз взех две кутии девитализирана бира, като настоях да донесат неотворените кашони. Обичам да пия, но ми е неприятно главата ми да е замаяна дори малко. Един път бях платил за магически обработената бира, а ми бяха донесли от обикновения интоксикиращ вид. Та затова исках да видя неразпечатаните кашони.

Седях там, втренчен в чашата си, и си мислех за това, което бях чул сутринта, особено относно проекта за забрана на магията. Колкото повече си мислех, толкова по-добра ми изглеждаше идеята. В страната нещата са вървели съвсем не зле още в старите времена, преди магията да стане популярна и икономически изгодна. В много отношения магията си беше беля, да не говорим за сегашното положение с монопола и рекетьорите. Накрая изказах мнението си пред Джедсън.

Но той не се съгласи с мен. Според него забраната не върши работа в никоя област. Каза, че всичко, което може да бъде доставено и хората искат да бъде доставено, накрая се доставя — законно или не. Да се забрани магията означава тя да се остави в ръцете на мошениците и черните магьосници.

— Аз знам отрицателните страни на магията също като теб — продължи той, — но е същото като с огнестрелните оръжия. Точно заради тях стана възможно всеки да извърши убийство и да се измъкне ненаказан. Но вредата е причинена със самото им изобретяване. Най-многото, което може да се направи, е да се опитаме да я намалим. Защото закони като този на Съливан не свършиха никаква работа — такива закони не попречиха на разбойниците да носят оръжие и да го използват: те просто измъкнаха оръжията от ръцете на честните хора.

— Същото е и с магията. Забранят ли я, на обикновените хора ще им бъдат отнети изключителните предимства от познаването на законите на великата наука, докато отвратителните и опасни секрети, скрити в черните и червени ръкописи ще продължават да се продават „изпод тезгяха“ на всеки, който заплати достатъчно и не зачита закона.

— Лично аз не вярвам, че е практикувана по-малко черна магия, да речем между 1750 и 1950 година, отколкото сега. Помисли си за Пенсилвания, помисли за далечния Юг. Но оттогава насам започнахме да се ползваме и от предимствата на бялата магия.

Влезе Сали, забеляза ни и дойде да седне при нас. — Боже мой — каза тя с въздишка на облекчение, — едва се промъкнах през конституционното лоби. „Третата“ законодателна сила явно е във върхова форма. Не съм ги виждала толкова сговорни, особено жените.

— Третата сила? — казах аз.

— Тя говори за лобистите, Арчи — обясни Джедсън. — Да, и аз ги видях. Бих се хванал на един малък бас, че две трети от тях са синтетични.

— Наистина си помислих, че не разпознах много от тях — беше коментарът на Сали. — Сигурен ли си, Джо?

— Не напълно. Но Боуди е съгласен с мен. Той казва, че жените са почти всички мандрагори или някакъв вид андроиди. Истинските жени никога не са толкова съвършено красиви, нито толкова хрисими. В момента прави проверка.

— По какъв начин?

— Казва, че познава маниера на работа на повечето магьосници, способни на такава висококачествена изработка. Ако е възможно, ще докажем, че всички тези андроиди са направени от корпорация „МАГИЯ“ — макар че не съм сигурен дали може да ни е от полза този факт.

— Боуди даже забеляза няколко зомбита — добави той.

— Сериозно! — възкликна Сали. Тя намръщи нос и изглеждаше отвратена. — Някои хора имат странни вкусове.

Те започнаха да обсъждат политически неща, за които нямах представа, докато Сали си поръча обилен обяд, завършващ с огромно парче сладоледена торта. Но забелязах, че си поръчва всичко от лявата страна на менюто — все изчезващи неща, като алкохола в моята бира.

Докато слушах разговора им, някои неща започнаха да ми се изясняват. Когато се предлага проект за закон, той първо постъпва за слушане в комисия. Проектът на Дитуърт под номер 22 бе постъпил в комисията по професионалните стандарти. Същият проект бе постъпил и в Сената и бе прехвърлен от помощник губернатора, който председателстваше Сената, в комисията по промишлена практика.

Най-близката ни цел бе да намерим поддръжник за нашия закон, ако може — и в двете камари, и по възможност депутати-членове на съответните комисии. Всичко това трябваше да стане преди да започне слушането на проектозакона на Дитуърт.

Отидох с тях при втория им евентуален поддръжник в Конгреса. Той не беше член на комисията по професионалните стандарти, но пък участваше в тази по методики и средства, което значеше, че думата му се чува навсякъде.

Беше приятен човек на име Спенс — Лутър Б. Спенс — и видях, че наистина се стараеше да бъде от полза на Сали, вероятно поради минали услуги. Но и с него нямаха по-голям късмет от първия. Каза, че просто няма време да се бори за нашия проект, тъй като председателят на комисията по методиките и средствата е болен и той изцяло е поел задълженията му.

Сали направо му каза:

— Виж, Лутър, когато имаше нужда от помощ, аз ти помогнах. Мразя да напомням за задължения, но ще си спомниш оня случай със свободното място в комисията по лов и риболов миналата година. Сега искам по моя въпрос да се действа, а не да се приказва.

Спенс очевидно бе притеснен. — Моля те, Сали, не приемай нещата така. Вдигаш пушилка за нищо и никакво. Знаеш, че съм готов на всичко за теб, но вие просто няма да имате нужда от това, а пък аз ще трябва да зарежа неща, които не би трябвало да се зарязват.

— Какво искаш да кажеш с това „няма нужда“?

— Няма нужда да се тревожите за номер 22, защото е предрешен проектозакон.

Джедсън по-късно ми обясни какво значи това. Предрешените проектозакони се внасят с тактически цели. Вносителите изобщо не очакват да ги видят като действащи закони, а ги използват само като средство за пазарлък. Нещо като „искана цена“ в бизнес сделките.

— Сигурен ли си в това?

— Точно така мисля. Чух да се говори, че се готви друг закон, който няма да има недостатъците, съдържащи се в този проект.

След като напуснахме офиса на Спенс, Джедсън каза:

— Сали, надявам се Спенс да излезе прав, но аз нямам доверие в намеренията на Дитуърт. Иска да хване всичко в желязна ръкавица. Сигурен съм в това!

— Лутър обикновено разполага с вярна информация, Джо.

— Несъмнено, но случаят е малко по-особен. Все пак, благодаря! Ти направи каквото можа.

— Обади се ако има нещо, Джо. И елате на вечеря в къщи преди да си тръгнете — още не сте видели децата и Бил.

— Няма да забравя.

Джедсън накрая реши, че е непрактично да продължаваме да се опитваме да вкараме нашия проект и изцяло се съсредоточи върху комисиите, които разглеждаха проекта на Дитуърт. Почти не го виждах. Излизаше на коктейл-парти към четири следобед, връщаше в хотела към три сутринта със зачервени очи и докладваше за постигнатото.

На четвъртата вечер ме събуди и ликуващо обяви:

— Работата е в кърпа вързана, Арчи!

— Взехте ли му здравето?

— Не съвсем. Чак толкова не можах да направя. Но проектът ще излезе от комисията с такива поправки, че за нас ще е без значение дали ще бъде приет или не. Освен това, всяка от комисиите ще направи своите поправки.

— Е, и какво от това?

— Това значи, че даже и да мине през съответните камари, ще трябва да постъпи в комисия за съгласуване, за да се изгладят разликите, а след това обратно за окончателно приемане. Шансовете това да стане в малкото време, което остава до края на сесията, са нищожни. Край на проекта Дитуърт.

Очакванията на Джедсън се оправдаха. Проектите излязоха от комисиите с мнение да бъдат приети късно в събота вечер. Това беше действителното време, докато часовникът на парламента беше спрян от четиридесет и осем часа, за да има време за първо и второ четене на един административен закон, който на всяка цена трябваше да мине. Така че официално беше все още четвъртък. Знам, че звучи объркващо и наистина е така, но ми казаха, че е обичайна практика във всички щатове към края на претрупани сесии като тази.

Четвъртък или събота, важното беше, че сесията щеше да бъде закрита по някое време тази вечер. Бях в Конгреса, когато се разглеждаше проекта на Дитуърт. Беше приет без дебати в поправената си форма. Въздъхнах с облекчение. Към полунощ към мен се присъедини Джедсън и ми съобщи, че същото е станало и в Сената. Сали бе на пост в комисията по съгласуване, за да бъде сигурна, че проектите няма да минат.

Джо и аз останахме в съответните си камари. Може би нямаше нужда от това, но така ни беше по-леко. Малко преди два сутринта при мен дойде Боуди и ми каза, че трябва да се срещнем с Джо и Сали пред помещението на комисията по съгласуването.

— Защо? — веднага ме обхванаха опасения. — Да не се е разсъхнало нещо?

— Не, всичко е наред и всичко свърши. Хайде, идвай!

Джо отговори на въпроса ми, когато пристигнах запъхтян при него, следван по петите от Боуди, още преди да го задам. — Всичко е окей, Арчи. Сали е присъствала, когато комисията е приключила sine die, без да предприеме действия по проектите. Всичко свърши — ние спечелихме!

Отидохме до отсрещния бар, за да отпразнуваме с по едно питие.

Въпреки късния час в бара имаше доста посетители. Лобисти, местни политици, аташета, цялата тълпа привърженици, която изпълва столицата по време на законодателна сесия — всички те все още бяха тук и много от тях бяха избрали този бар за място, където да дочакат вестта за закриването на сесията.

Имахме късмет да намерим свободно място на бара за Сали. Тримата застанахме около нея в малък кръг и се опитахме да привлечем вниманието на преуморения барман. Тъкмо бяхме дали поръчката си, когато млад мъж потупа по рамото клиента на стола вдясно от Сали. Той веднага слезе и напусна. Аз сбутах Боуди да заеме мястото.

Сали се обърна към Джо. — Е, сега остава малко. Ето ги квесторите. — Тя кимна към младия човек, който повтаряше същата процедура малко по-нататък.

— Какво означава това? — запитах аз Джо.

— Идва време за последно гласуване на закона, заради който са се събрали, и председателстващият е наредил квесторите да „арестуват“ отсъстващите депутати.

— Да ги арестуват? — бях леко шокиран.

— Само технически. Виждаш ли, наложи се Конгресът да изчака Сената да приключи със закона и много от депутатите са излезли да хапнат и да пийнат. Сега гласуването предстои и затова ги прибират.

Един дебеланко се настани на току-що освободеното място близо до нас.

— Здравей, Дон — поздрави го Сали.

Той извади пурата от устата си и отвърна:

— Здрасти, Сали! Как си, какво ново? Ти не се ли интересуваше от оня закон за магията?

И четиримата наострихме уши.

— Да, — призна Сали — какво има?

— Тогава върви да видиш. Тъкмо в момента го гласуват. Не видя ли, че прибират депутатите?

Мисля че поставихме рекорд по бързо пресичане на улицата, като начело, въпреки пълнотата си, беше Сали. Питах Джедсън как е възможно това, но той ме отряза:

— Отде да знам, човече. Ще идем и ще видим.

Успяхме да намерим места тъкмо зад преградата. Сали махна с ръка на един от познатите си разпоредители да донесе от бюрото на секретаря копие от закона, който се разглеждаше в момента. Пред преградата конгресмените се бяха събрали на групички. Имаше тълпа около бюрото на шефа на сегашната администрация и малко по-малка около това на водача на опозицията. Тук-там отделни депутати спореха с партийни лидери с напрегнат шепот.

Разпоредителят се върна при нас с екземпляр от закона. Това бе финансовият закон за одобряване на проекта за повишаване благосъстоянието в централните графства — последният от важните закони, заради които бе свикана сесията — но като добавка към него фигурираше проектът на Дитуърт в първоначалната си, най-ужасна форма!

Беше приет като поправка в Сената, вероятно като отстъпка на мекеретата на Дитуърт, за да получат техните гласове, необходими за мнозинството от две трети, за приемане на финансовия закон, към който бе прикрепена.

Резултатите от гласуването дойдоха почти веднага. Още отпреди това бе ясно, че администрацията разполага с мнозинството и че проектът ще мине. Веднага след обявяването на положителния вот, лидерът на парламентарната група на опозицията направи предложение за закриване на сесията, което бе прието единодушно. Председателстващият извика двамата лидери и им поръча да съобщят на губернатора и председателя на Сената за закриването на сесията.

Ударът на чукчето му ни извади от зашеметеността ни. Ние се помъкнахме навън.

Късно на другата сутрин бяхме приети от губернатора. Срещата, вмъкната в едно претоварено разписание, бе просто жест към Сали и свидетелство за уважението, с което тя се ползваше в правителствените кръгове. Понеже беше явно, че няма нито време, нито желание да се среща с нас.

Но той поздрави радушно Сали и търпеливо изслуша Джедсън, който се опита с няколко думи да обясни защо смятахме, че трябва да се наложи вето на комбинирания закон Дитуърт-централни графства.

Условията за експозето не бяха благоприятни. На два пъти имаше телефонни обаждания, на които губернаторът не можеше да не отговори — едно от финансовия шеф и едно от Вашингтон. Веднъж влезе личният му секретар и му бутна за подпис някакъв меморандум. Възрастният човек се разтревожи, надраска нещо върху него и го върна. Поне няколко минути след това вниманието му беше другаде.

Когато Джедсън свърши да говори, губернаторът седя няколко мига загледан в попивателната с израз на дълбоко вкоренена умора на лицето. След това бавно каза:

— Не, господин Джедсън, не виждам как може да стане. Съжалявам не по-малко от вас, че тази работа с регулирането на магьосничеството е забъркана със съвсем различен предмет. Но аз не мога да поставя вето само върху част от закон и да одобря останалото, дори когато законът включва два съвсем различни предмета.

— Ценя това, което направихте за избора на моята администрация — тук почувствах приноса на Сали — и бих искал да мога да се съглася с вас. Но по проекта за централните графства работя от самото си въвеждане в длъжност. Надявам се и вярвам, че той ще бъде средството, което ще позволи на най-слабо развитите райони в щата да решат икономическите си проблеми, за да не разчитат по-нататък на бюджета. Ако наистина смятах, че поправката относно магьосничеството би могла да донесе сериозни вреди на щата…

Той замълча за момент. — Но аз не мисля така. Когато госпожа Лоуган ми се обади тази сутрин, възложих на юристите си да анализират закона. Аз съм съгласен, че този закон е ненужен, но не виждам някаква вреда, освен че ще увеличи бюрокрацията. Това не е добре, но ние успяваме да свършим доста работа въпреки бюрокрацията — малко повече няма да доведе до крушение.

Аз се намесих настоятелно — или по-скоро грубо, но бях много възбуден.

— Но, Ваше Сиятелство, ако просто се заемете лично вие с тази работа, ще видите колко много вреда може да бъде нанесена!

Нямаше да се учудя, ако беше избухнал, но вместо това, той ми посочи един препълнен с документи кош.

— Господин Фрейзър, това са петдесет и седемте закона, приети от тази сесия. Всеки от тях има някакъв дефект. Всеки от тях е от жизнено значение за много или за всички хора в този щат. Някои от тях като обем са не по-кратки от роман. През следващите девет дни аз трябва да реша кои от тях ще станат действащи закони и кои ще чакат за преразглеждане на следващата редовна сесия. През тези девет дни поне хиляда души ще искат да се срещнат с мен във връзка с някой от тези закони…

Помощникът му надникна от вратата:

— Дванадесет и двадесет, шефе! След четиридесет минути сте в ефир.

Губернаторът кимна разсеяно и стана. — Ще ме извините, нали? Чакат ме на обяд. — Той се обърна към помощника си, който изваждаше от шкафа шапката и ръкавиците му. — Речта при тебе ли е, Джим?

— Разбира се, сър.

— Един момент — намеси се Сали. — Взехте ли си тоника?

— Още не.

— Няма да ви позволя да отидете на един от тези обеди без него! — Тя отиде в частния му кабинет и се върна с шише лекарство в ръка. Ние с Джо се поклонихме и бързо излязохме.

Навън започнах да се оплаквам на Джедсън за начина, по който според мен ни бяха дали пътя. Направих няколко забележки относно тъпоглавите, продажни политици, но Джо ме прекъсна.

— Затваряй си устата, Арчи! Някой път вместо малък бизнес се опитай да управляваш щат и да видим дали ще ти се стори лесно!

Затворих си устата.

Боуди ни чакаше в преддверието. Видя ми се развълнуван, тъй като захвърли цигарата си и се втурна към нас.

— Гледайте! — изкомандва той. — Ей там!

Проследихме накъде сочеше пръстът му и видяхме две фигури, току-що излезли от големите врати. Единият беше Дитуърт, а другият — известен лобист, с когото работеше.

— И какво? — запита Джо.

— Седях си тук зад телефонната будка, подпрян на стената, и си пушех цигарата. Както виждате, онова голямо огледало там отразява долната част на стълбите в ротондата. Държах ги под око заради вас, момчета. Видях как слиза по стълбите този Симс, лобистът, но махаше с ръце, сякаш говореше с някого. Това ми се стори толкова любопитно, че надникнах зад ъгъла на будката, за да го видя директно. Не беше сам, а с Дитуърт. Погледнах в огледалото и отново го видях сам. Дитуърт не се отразяваше в огледалото!

Джедсън щракна с пръсти.

— Демон! — рече той смаяно. — И аз да не го усетя!

Чудя се защо са толкова малко самоубийствата във влаковете. Когато човек се чувства зле, не знам нищо по-депресиращо от монотонната гледка и потракването на релсите. В известен смисъл промяната в статуса на Дитуърт ми беше добре дошла, тъй като имаше за какво да мисля вместо за бедния стар Фелдщайн и хилядата му долара.

Колкото и да бе учудващо това, че Дитуърт се оказа демон, нямаше промяна в ситуацията, освен че ставаше ясна ефикасността и бързината, с която бяхме надхитрени, както и това, че рекетьорите и корпорация „МАГИЯ“ бяха двете глави на ламята. Но нямаше начин да докажем, че Дитуърт е чудовище от Полусвета. Ако успеехме да го призовем в съда за изследване, той щеше да си затрае и да изпрати я мандрагора, я факсимиле, неразличимо от него и отразяващо се в огледалото.

Поне аз се боях да обявя нашия неуспех пред комитета. Но това ни беше спестено. Законът за централните графства съдържаше клауза за незабавно изпълнение и влизаше в сила в деня на подписването. Същото се отнасяше за закона на Дитуърт като поправка. Когато слязохме на гарата, вече се продаваха вестниците с имената на новите членове на комисията по магьосничество.

Пък и самата комисия побърза да покаже на какво е способна. Тя обяви намерението си да повиши стандартите на магьосническата практика във всички области, като за целта незабавно ще подготви и проведе нови, по-подробни изпити. Асоциацията, оглавявана преди това от Дитуърт, отвори школа за преквалификация и опресняване на знанията на практикуващи магьосници. В съответствие с високите принципи, залегнали в нейната харта, школата не беше само за членове на Асоциацията.

Това изглеждаше много благородно от страна на Асоциацията. Но не беше. В часовете преподавателите внушаваха, че членството в Асоциацията ще е от решаващо значение за вземане на новите изпити. Нищо, което може да се изтъкне в съд — просто създаване на впечатление. Асоциацията растеше.

Две седмици по-късно всички лицензии бяха анулирани, а магьосниците практикуваха със задължението при повикване да се явят в еднодневен срок за провеждане на изпит. Няколко от по-бележитите, отказали да се включат в корпорация „МАГИЯ“, бяха повикани, изпитани и им бяха отказани лицензии. Натискът бе пълен. Госпожа Дженингс негласно се оттегли от практика. Боуди дойде да ме види един ден — имах с него договор за няколко блока с апартаменти.

— Ето ти договора, Арчи — горчиво каза той. — Ще ми трябва известно време да събера парите за неустойките. Прекратиха ми кредита с отнемането на разрешителното.

Взех договора и го скъсах на две. — Стига с тия неустойки — рекох му аз. — Като си вземеш изпитите, ще подпишем нов договор.

— Не бъди такъв наивник — засмя се той без радост.

Промених темата. — Какво смяташ да правиш? Ще се включиш ли в корпорация „МАГИЯ“?

Той поизправи рамене.

— Никога не съм се спогаждал с демони и нямам намерение да започвам.

— Браво! — казах аз. — Е, ако папото стане проблем, все ще ти намерим някаква работа наоколо.

Добре, че Боуди имаше известно количество спестени пари, понеже предложението ми се оказа малко оптимистично. Корпорация „МАГИЯ“ скоро започна да осъществява втората част от плановете си и аз започнах да се питам защо ли съм толкова сигурен, че самият аз ще се храня редовно. Все още в града имаше доста на брой несвързани с корпорация „МАГИЯ“ магьосници — иначе да сложат ръка върху всички щеше да е прекалено явно и атакуемо — но всички те бяха некомпетентни леваци, неспособни да забъркат дори любовен елексир. На никаква цена не можеше да получиш компетентни, качествени магьоснически услуги — освен чрез корпорация „МАГИЯ“.

Наложи ми се да се върна към старовремските методи във всяко отношение. Тъй като и без това не използвах много магия, това бе възможно за мен. Но разликата беше тази, че вместо да печеля пари, аз губех пари.

Бях взел Фелдщайн при себе си като продавач след като фалира агенцията му. Той се оказа голям дявол и ми помагаше да намаляваме загубите. Усещаше по-добре от мен откъде може да падне пара, може би дори по-добре, отколкото д-р Уъртингтън надушваше вещиците.

Но повечето от останалите бизнесмени наоколо просто трябваше да капитулират. Много от тях използваха магията на определени етапи в бизнеса си. Изборът им беше да подпишат договори с корпорация „МАГИЯ“ или да пуснат кепенците. Тъй като имаха жени и деца — подписаха.

Цените на магиите бяха раздути до краен предел, до степен, когато бе малко по-изгодно да правиш бизнес с използване на магия, отколкото без нея. Магьосниците не видяха нищо от новите печалби, всичко оставаше за корпорацията. Фактически получаваха по-малко, отколкото на независима практика, но бяха доволни, че поне имат работа и могат да изхранват семействата си.

Джедсън бе пострадал безнадеждно. Естествено, той издържа, предпочитайки почтения банкрут пред сделките с демони, но магиите бяха в целия му бизнес. Беше свършен. Започнаха като дисквалифицираха старшия му помощник Огаст Уелкър, а после отрязаха и другите му ресурси. Беше му намекнато, че корпорация „МАГИЯ“ няма намерение да се занимава с него, дори ако той има желание за това.

Всички се бяхме събрали един късен следобед на чай у госпожа Дженингс — самият аз, Джедсън, Боуди и д-р Уъртингтън, надушвачът на вещици. Опитвахме се да не засягаме в разговора неприятностите си, но това просто беше невъзможно. Във всичко, което се казваше, се чувстваше намек за Дитуърт и гадния му монопол.

След като Джек Боуди в продължение на десет минути с досадно лицемерие обясняваше, че няма нищо против напускането на магьосническия занаят, за който всъщност нямал талант и се бил захванал с него само за да угоди на своя старец, аз се опитах да променя темата. Госпожа Дженингс бе слушала Джек с такава жалост и съчувствие в погледа, че ми идваше да се наругая.

Обърнах се към Джедсън и казах глупаво:

— Как е госпожица Мегет?

Това беше бялата вещица от Джърси Сити, занимаваща се с творчески дизайн на облекла. Всъщност не ме интересуваше особено.

Той погледна стреснато. — Елен? Ами… добре е. Преди месец й взеха разрешителното — завърши той неубедително.

Не исках разговора да върви в тази насока. Отново започнах:

— Успя ли накрая да създаде цяла готова дреха?

Той се поободри.

— Ами да, успя веднъж. Не ти ли разказах за това?

Госпожа Дженингс показа учтиво любопитство, за което мълчаливо и благодарих. Джедсън обясни на останалите какво се бяха опитвали да постигнат.

— Справи се даже прекалено добре — продължи той. — След като започна веднъж, не можахме да я спрем и да я изкараме от транса й. Направи към тридесет хиляди чудесни спортни раирани фланелки, всички един и същ размер и с еднаква шарка. Складовете ми бяха затрупани с тях. Поне девет десети ще изчезнат преди да успея да ги продам. — Но тя не бива да го прави отново, понеже здравето й е слабо.

— Какво стана? — осведомих се аз.

— Ами тя загуби десет фунта от теглото си само при този опит. Не е достатъчно здрава за магия. Това, което й трябва е да отиде в Аризона и една година да се поизлежава на слънце. Иска ми се да имах достатъчно пари, за да я изпратя там.

Намигнах му и запитах:

— Почва да ти става интересно, а, Джо?

Джедсън е непоправим ерген, но аз все го будалкам. Обикновено той няма нищо против, обаче този път направо си го изкара на мен, което показваше в какво състояние бяха нервите му.

— Подлудяваш ме, Арчи! Извинете, госпожо Дженингс! Мога ли да проявя нормален човешки интерес към някого, без ти да подозираш неизменно задни цели в това?

— Извинявай.

— Няма нищо — захили се той. — Не трябва да съм толкова докачлив. Както и да е, Елен и аз си направихме едно изобретение, което би могло да реши проблемите на всички ни. Намерението ми беше да ви демонстрирам веднага щом бъде готов работещия модел. Гледайте, хора! — Той измъкна от джоба на жилетката си нещо, напомнящо автоматична писалка, и ми го подаде.

— Какво е това? Писалка?

— Не.

— Медицински термометър?

— Не. Отвори го.

Аз отвих капачката и видях вътре миниатюрно чадърче. Отваряше се и се затваряше като истински чадър, а при отворено положение беше цели три инча в диаметър. Напомняше ми един от онези малки, изискани японски подаръци, които понякога се поднасят на партита, само дето изглеждаше направено от непромокаема коприна и метал, а не от хартия и бамбук.

— Красиво — казах аз. — И много хитро. За какво служи?

— Потопи го във вода!

Огледах се наоколо. Госпожа Дженингс наля малко вода в една чаша и аз го потопих вътре.

Сякаш се разпълзя по ръцете ми.

След по-малко от тридесет секунди държах в ръцете си нормален чадър и изглеждах толкова глупаво, колкото се и чувствах. Боуди удари по дланта си с юмрук.

— Кукличка е, Джо! Как не се е сетил някой преди това.

Джедсън приемаше поздравленията с идиотска усмивка, а после добави:

— Но това не е всичко — вижте! — Извади от джоба си малък плик, в който се намираше дъждобран тъкмо по мярката на шестинчова кукла. — Номерът е същият. И това тук. — Той показа чифт галоши, по-малки от инч. — Мъжете могат да ги носят на ключодържател, а жените да ги закачат на гривните си. Тогава с чадъра или дъждобрана дъждът никога не може да те изненада. Намокрят ли се — моля, нормален размер! Като изсъхнат се смаляват.

Ние си ги предавахме от ръка на ръка, възхищавайки се. Джо продължи:

— Ето какво си мисля. За този бизнес трябва магьосник — това си ти, Джек — и търговец — това си ти, Арчи. Собствениците са двама: Елен и аз. Тя ще може да отиде на почивка и лечение, а пък аз ще имам достатъчно средства да се оттегля от бизнеса и да продължа изследванията си — винаги съм го искал.

Мозъкът ми незабавно започна да обмисля други възможности за приложение, а след това изведнъж разбрах откъде може да дойде засечката.

— Чакай малко, Джо. В този щат няма да може да започнем бизнеса.

— Така е.

— За да започнем другаде, ще ни трябва малко капитал. Как е положението при тебе? Честно казано, едва ли бих изкарал и хиляда долара при ликвидация.

Той направи гримаса.

— В сравнение с мен си направо богат.

Аз станах и се заразхождах нервно из стаята. Трябваше някак да намерим тези пари. Такава възможност не биваше да се изпуска — можеше да ни изправи всички на крака. Имаше материал за патентоване, а можех да видя и търговски възможности, за които Джо нямаше и представа. Палатки, канута, бански костюми, всякакви туристически принадлежности. Разполагахме със златна мина.

Госпожа Дженингс ни прекъсна с приятния си глас.

— Няма да е лесно да намерите щат, в който да можете да работите.

— Извинете, какво казахте?

— Доктор Ройс и аз направихме някои справки. Организацията е обхванала цялата страна.

— Какво! Четиридесет и осем щата?

— Демоните нямат същите ограничения като нас.

Мрачното настроение се спусна като мъгла върху нас. Обсъдихме нещата от всички възможни аспекти и се върнахме там, откъдето бяхме започнали. Нямаше полза да имаш в ръцете си нов добър бизнес — Дитуърт беше спуснал резетата навсякъде. Настъпи неловка тишина.

Накрая избухнах така, че самият аз се изненадах.

— Разберете! — възкликнах аз. — Положението е нетърпимо. Дайте да престанем да се залъгваме и да си го признаем. Докато Дитуърт контролира нещата, за нас живот няма да има. Защо не направим нещо?

Джедсън се усмихна измъчено.

— Нямаше да е лошо, Арчи, стига да знаех какво.

— Но ние знаем кой е нашият враг — Дитуърт! Да се опитаме да се справим с него — законно или не, честно или с подлост.

— Точно там е работата. Познаваме ли врага си? Знаем, че е демон, но какъв? И къде? Никой не го е виждал от седмици.

— Така ли? Но стори ми се, че онзи ден…

— Само телесната обвивка. Истинският Дитуърт е някъде, където не можем да го видим.

— Но щом като е демон, не може ли да бъде извикан и принуден…

Този път отговори госпожа Дженингс.

— Може би да, макар че е несигурно и опасно. Но ние не знаем нещо много важно — неговото истинско име. За да извикаш един демон, трябва да знаеш името му, иначе няма да ти се подчинява, независимо колко силно е заклинанието. Търсих в Полусвета цели седмици, но не успях да науча това име.

Доктор Уъртингтън се изкашля — прозвуча като бетонобъркачка — и предложи:

— На ваше разположение съм, стига да мога да ви бъда от полза, за да се ликвидира тази неприятност…

Госпожа Дженингс му благодари. — Засега не виждам как бихме могли да ви използваме, докторе. Знаех, че може да се разчита на вас.

Джедсън неочаквано каза:

— Бялото надделява над черното.

— Разбира се — отвърна тя.

— Навсякъде ли?

— Навсякъде, тъй като тъмнината е липса на светлина.

— Не е добре бялото да служи на черното — продължи той.

— Не е.

— С помощта на моя брат Ройс можем да занесем светлина в тъмнината.

Тя се позамисли.

— Да, възможно е. Но е много опасно.

— Били ли сте там?

— Само пътьом. Но вие не сте аз, нито пък останалите.

Всички освен мен следяха нишката на разговора. Прекъснах ги:

— Чакайте малко, моля ви. Нахално ли ще бъде да ви помоля да ми обясните за какво става дума?

— Не искахме да те обидим, Арчибалд — каза меко госпожа Дженингс. — Джозеф предложи след като тук сме в задънена улица, да направим атака в Полусвета, да надушим този демон и да го сразим на негова почва.

Отне ми малко време да осъзная дързостта на този план. После казах:

— Чудесно! Хайде да започваме! Кога тръгваме?

Те отново се върнаха към професионалния си разговор, който аз не можех да следя. Госпожа Дженингс извади няколко вехти книги, за да направи справки, които за мен бяха като на санскритски език. Джедсън взе алманаха й и заедно с доктора излязоха в задния двор да наблюдават луната.

Накрая започна спор, или по-скоро обсъждане — всеки споделяше с госпожа Дженингс съображенията си относно поддържането на връзка. Изглежда нямаше подходящ начин да се поддържа връзка с реалния свят и госпожа Дженингс не искаше да започваме, докато не се намереше такъв. Трудността беше в следното: след като не бяха черни магьосници, без да са подписали договор със Стария Ник, те не бяха жители на Царството на тъмнината и не можеха да се движат в него безнаказано.

Боуди се обърна към Джедсън.

— Ами Елен Мегет? — колебливо рече той.

— Елен? Да, разбира се. Тя би могла да го направи. Госпожо Дженингс, имат ли съседите ви телефон?

— Няма значение — каза Боуди, — само помисли за нея няколко минути, за да мога да хвана линия… — Той се втренчи в лицето на Джедсън и изведнъж изчезна.

Може би след около три минути по-късно Елен Мегет с лекота изникна от нищото.

— Господин Боуди ще бъде тук след няколко минути — каза тя. — Спря да си купи цигари.

Джедсън я представи на госпожа Дженингс. Наистина имаше болнав вид и можех да разбера загрижеността на Джедсън. Често преглъщаше и се задъхваше леко като при болна щитовидна жлеза.

Веднага след като се върна Джек, започнаха да обсъждат подробностите. Беше обяснил на Елен какво смятат да правят и тя бе напълно съгласна. Смяташе, че още един транс няма да й навреди. Нямаше смисъл да се изчаква и те смятаха да тръгнат веднага. Госпожа Дженингс даваше последни нареждания.

— Елен, ти ще ме последваш в транс, поддържайки непосредствена връзка. Тялото ти може да остане на онзи диван до камината. Джек, оставаш тук да пазиш изхода. — Това бе коминът на камината. — Ще поддържаш връзка с нас чрез Елен.

— Но, бабо, ще имате нужда от мен в Полу…

— Не, Джек! — Беше ненатрапчиво твърда. — Тук си много по-необходим. Някой трябва да пази изхода и да ни помогне да се върнем. Всеки си има задача.

Той помърмори малко, но се съгласи. Тя продължи:

— Май че това е всичко. Елен и Джек тук; Джозеф, Ройс и аз тръгваме. Арчибалд, ти няма какво да правиш, освен да ни изчакаш, но ние няма да се бавим повече от десет минути, ако изобщо се върнем. — Тя се запъти към кухнята, споменавайки някакъв унгвент и напомняйки на Джек да държи готови свещите. Аз се затекох след нея.

— Какво значи аз да изчакам? Идвам с вас!

Тя се обърна и ме погледна загрижено преди да отговори.

— Не виждам как може да стане това, Арчибалд.

Джедсън ни бе последвал и ме хвана за ръката.

— Виж, Арчи, бъди разумен! Това е абсолютно невъзможно. Ти не си магьосник.

Аз се дръпнах. — И ти не си!

— Технически погледнато, не съм, но знам достатъчно, за да мога да бъда от полза. Не бъди такъв упорит глупак, човече. Ако дойдеш, само ще пречиш.

Трудно е да се отговори на такъв аргумент, но това беше явно нечестно.

— Как ще ви преча? — настоях аз.

— По дяволите, Арчи, ти си млад, силен и изпълнен с желание. Не бих си пожелал някой друг да е зад мен, ако ставаше дума за пердах. Но тук не става дума за кураж, нито дори просто за интелигентност. Трябват специални познания и опит.

— Е, — казах аз — госпожа Дженингс има достатъчно за цял полк. Но — извинете ме, госпожо Дженингс — тя е стара и слаба. Ще може да ме използва като мускулатура, ако силите й изневерят.

Джо изглежда го досмеша, а на мен ми се прищя да го ритна.

— Но от това изобщо няма нужда в…

Някъде отзад се зачу дълбокият бас на д-р Уъртингтън. — Струва ми се, братко, че не е изключено да се намери приложение за войнстващото невежество на нашия млад приятел. Понякога мъдростта е прекалено предпазлива.

Госпожа Дженингс сложи край:

— Чакайте всички! — нареди тя и отиде до кухненския шкаф. Отвори го, размести пакетите с овесени ядки и извади малка кожена торбичка, пълна с тънки пръчици.

Хвърли ги на пода и тримата се струпаха около тях, изучавайки подреждането им.

— Хвърлете ги още веднъж — настоя Джо.

Тя направи това.

Видях как госпожа Дженингс и д-р Уъртингтън си кимнаха със сериозен вид. Джедсън вдигна рамене и се извърна. Госпожа Дженингс се обърна към мен със загрижен поглед.

— Ще дойдеш с нас! — каза тя меко. — Не е безопасно, но ще дойдеш!

Повече не губихме време. Унгвентът бе загрят и ние го втрихме в плещите си. Боуди в ролята си на вратар седеше сред своите пентаграми, мекаграни и рунически писма, напявайки монотонно от голямата книга. Уъртингтън реши да тръгне в истинския си вид — статуя от абанос, от главата до краката изрисуван с парасимволи, с главата на дядо си под ръка.

Имаше малък спор около крайната форма, която трябваше да приеме Джо, и се наложи метаморфозата да се извърши неколкократно. Накрая се получи същество с тънка като хартия сива тъкан по грозно разкривения череп, прегърбен гръбнак и костелива, непрестанно потръпваща опашка. Все пак напомняше човек достатъчно, за да предизвика отвращение много по-голямо, отколкото ако беше приел по-екзотичен вид. Аз се стреснах от гледката, но той беше доволен.

— Отлично! — възкликна той с тенекиен глас. — Чудесна работа свършихте, госпожо Дженингс. Асмодеус не би могъл да ме различи от собствения си племенник.

— Дано е така — каза тя. — Потегляме ли?

— Ами Арчи?

— Можем да го оставим както си е.

— А вашата собствена трансформация?

— Ще се погрижа за това — каза тя малко лукаво.

Госпожа Дженингс и аз яхнахме една метла, като аз бях отпред с лице към свещта в сламата. Виждал съм да изобразяват метлата с дръжката напред, но това е погрешно. Обичаите са много важни в тези неща. Ройс и Джо щяха да са непосредствено зад нас. Серафин бързо скочи и се настани на рамото на господарката си с потрепващи от възбуда мустаци.

Боуди произнесе думата, пламъкът на свещта ни се извиси и ние тръгнахме. Почти се паникьосах, но се постарах да не го покажа, вкопчил се в метлата. Огнището се разтвори и се превърна в огромна арка. Огънят в него зарева като горски пожар и ни понесе. Между пламъците ми се мярна танцуващ саламандър. Бях сигурен, че е моят — който ми беше помогнал и от време на време идваше в новата ми камина. Това ми се стори добра поличба.

Изходът бе останал далеч зад нас — ако думата „зад“ може да бъде използвана там, където посоките са символични, — ревът на огъня бе спрял и аз бях започнал да овладявам нервите си. Почувствах успокояващо докосване на ръка на кръста си и се обърнах към госпожа Дженингс.

За малко да падна от метлата.

Когато тръгвахме, зад мен се бе качила една стара, стара жена, чието тяло се поддържаше само от неукротим дух. Сега виждах млада жена, силна, съвършена и преливаща от красота. Нямаше начин да бъде описана — беше без грешка и въображението нямаше какво да добави.

Виждали ли сте бронзовата Диана в гората? Беше нещо подобно, но металът не може да предаде живата динамика на красотата, която виждах.

Но това беше същата жена!

Госпожа Дженингс — тоест Аманда Тод — на двадесет и пет годишна възраст в разцвета на разкошната си женственост, преди още времето да бе нарушило фокуса на съвършенството.

Забравих всякакъв страх. Забравих всичко, освен че се намирах в присъствието на най-невероятната жена, която съм познавал. Забравих, че е поне шестдесет години по-възрастна от мен и че сегашният й вид е просто триумф на вълшебството. Ако някой ме бе запитал тогава влюбен ли съм в Аманда Дженингс, щях да отговоря „Да!“ без да се замисля. Но мислите ми в момента далеч не бяха толкова ясни. Тя беше до мен и това ми стигаше.

Тя се усмихна с топло разбиране. Заговори и гласът и беше този, който познавах, макар че бе богат контраалт, а не чистият, висок сопран, с който бях свикнал.

— Всичко наред ли е, Арчи?

— Да, — отвърнах аз с разтреперан глас — всичко е наред, Аманда!

Що се отнася до Полусвета — как бих могъл да ви опиша място, за което няма човешки критерии? Как да говоря за неща, за които няма измислени думи? Човек разказва за непознатите неща с познати термини. Тук не можеше да се направи паралел — всичко би било неподходящо. Надявам се поне да мога да разкажа как нещата около мен въздействаха върху човешките ми усещания, как събитията повлияха върху емоциите ми, макар че имаше измамност както в това, което виждах, така и в опита ми да го опиша.

Говорих за тези работи с Джедсън и той се съгласи, че трудностите са непреодолими, но все пак нещата могат да бъдат разказани с известна доза истинност относно въздействието на Полусвета върху мен.

Има една забележителна разлика между реалния свят и Полусвета. В реалния свят има естествени закони, действащи независимо от промените в обичаите и културата, докато в Полусвета само обичаят има значение, а естествени закони няма. Представете си, ако можете, държавният глава да може да отмени закона за гравитацията и декретът му наистина да влезе в сила — едно място, където цар Канут може да заповяда на морето да се отдръпне и вълните да му се подчинят. Място, където „горе“ или „долу“ е въпрос на мнение, а посоките могат да се измерват в дни, цветове или мили.

И все пак това не е една безсмислена анархия, тъй като те са неизменно длъжни да се подчиняват на обичаите си, така както ние се подчиняваме на законите на естествените явления.

Завихме остро вляво в безформената сивота, търсейки годините на шабата. Намерението на Аманда беше да постави директно въпроса пред Стария, вместо да се лутаме безсмислено в постоянно менящите се лабиринти на Полусвета в търсене на нещо, което трудно можеше да бъде определено.

Ройс намери шабата, макар че аз не видях нищо, преди да се спуснем на твърда земя и да продължим пешком. След това се появиха светлина и форма. Пред нас на около четвърт миля, имаше възвишение, увенчано с огромен трон, излъчващ в червено през сивия въздух. Не можех да видя ясно съществото, което стоеше на трона, но знаех, че е „самият той“ — нашият древен враг.

Вече не бяхме сами. Около нас кипеше живот, изпълващ въздуха, пълзящ по земята. Самата земя трепереше и се огъваше, когато стъпвахме по нея. Безоки неща се въртяха в краката ни и гризеха петите ни. Около нас мъгливата тъмнина бе изпълнена с невидими присъствия: същества, които пищяха, ръмжаха и се кикотеха, гласове, изпълнени с жален хленч, примлясквания, уригване и врясък.

Изглеждаха някак разтревожени от нашето присъствие — аз самият бях ужасен от тях — тъй като ги чувах как се отдръпват от пътя ни, примлясквайки и тътрейки се, а след нас отново затваряха редиците си, предупреждавайки се с крясъци за нашето преминаване.

Нещо безформено с раздута огромна глава и влажни ръце без стави се изтътрузи и спря на пътя ни. — Назад! — изхъхри то. — Връщайте се! Кандидатите за вещици са на по-ниското ниво! — Не говореше английски, но думите бяха ясни.

Ройс го зашлеви в лицето и ние прегазихме през неговите чупливи бели кости. След нас то отново събра частите си в едно цяло, виейки в знак на подчинение, после изприпка пред нас и ни придружи чак до самия трон.

— Само така трябва да се отнасяш към тези същества — прошепна Джо на ухото ми. — Първо им избиваш зъбите и след това започват да те уважават.

Пред трона имаше площадка, на която се тълпяха черни вещици и магьосници, демони с отвратителни маски и други нечестивци. От лявата страна вреше котелът. От дясно част от дружината взимаше участие в пиршеството на вещиците. Извърнах глава при тази гледка. Точно пред трона, както бе обичаят, се играеше танцът на вещиците за забава на Козела. Няколко дузини мъже и жени — млади и стари, красиви и грозни — лудо подскачаха в невъзможни акробатични фигури.

Танцът свърши и те неохотно ни направиха път към трона.

— Какво виждам? Какво виждам? — дочу се флегматичен глас. — Моята малка сладурана! Ела и седни до мен, малка моя! Най-после идваш да подпишеш договора ли?

Джедсън ме сграбчи за ръката и аз реших да си замълча.

— Ще остана където съм! — отвърна Аманда с преливащ от презрение глас. — А за договора ти си знаеш по-добре.

— Тогава защо си тук? И с такава странна компания? — Той ни погледна от височината на трона си, удари се по косматото бедро и се разсмя гръмогласно. Ройс се размърда и заропта, главата на дядото гневно затрака зъби, а Серафин пръскаше слюнка.

Джедсън и Аманда за миг доближиха глави, след което тя отговори:

— Според договора с Адам, искам да ползвам правото си на оглед.

Той се засмя тържествуващо, а малките дяволчета около него запушиха уши.

— Ти си търсиш правата тук? Без договор?

— Не забравяй обичаите! — остро отвърна тя.

— А, да, обичаите! Щом се позоваваш на тях, нека така да бъде. И кого смяташ да търсиш?

— Не знам името му. Един от твоите демони, който си позволява прекалено много извън вашата сфера.

— Един от моите демони, и ти не знаеш името му? Имам седем милиона демона, хубавице моя. Един по един ли ще ги гледаш, или всички заедно? — Сарказмът му бе почти равен на нейното презрение.

— Всички заедно.

— Не искам някой да каже, че не съм изпълнил желание на гостенин. Ако прескочите напред — да видя сега — точно пет месеца и три дни, ще намерите господата строени за инспекция.

Не помня как стигнахме дотам. Имаше голяма кафява равнина и никакво небе. Строени по военному за преглед от великия си господар стояха демоните на Полусвета, легион след легион, редица след редица. Старият се придружваше от кабинета си. Джедсън ми ги посочи един по един: Лусифюж, първият министър; Сатаниака, маршал; Белзебуб и Левиатан, командири на фланговете; Ашторет, Абадон, Мамон, Тевтус, Асмодеус и Инкубус — падналите владици. Всеки от седемдесетте принца командваше дивизия и стоеше при подчинените си, като само дуковете и владиците придружаваха господаря си — Сатан Мекратриг.

Той все още изглеждаше като Козела, но придружаващите го приемаха всяка гнусна форма, която им хрумнеше. Асмодеус се бе накичил с три глави, всяка от тях различна и зловеща, излизащи от задницата на дебел дракон. Мамон наподобяваше отвратителна тарантула. Ашторет изобщо не мога да ви опиша. Само Инкубус напомняше за човек по външен вид, като единствена форма, позволяваща му да прояви похотливостта си.

Козелът погледна към нас.

— Хайде, по-бързо! Не сме тук за кефа ви.

Аманда не му обърна внимание и ни поведе към предния ескадрон.

— Върнете се обратно! — ревна той и ние наистина се върнахме, тъй като стъпките ни не водеха на никъде. — Забравяш обичаите. Първо заложници!

Аманда прехапа устни.

— Добре — съгласи се тя и се посъветва с Ройс и Джедсън. Дочух отговорът на Ройс на някакъв въпрос.

— Тъй като трябва да тръгна аз — каза той, — най-добре ще е аз да си избера с кого да тръгна. Дядо ми ме съветва да взема най-младия. Това е Фрейзър, разбира се.

— Какво значи това? — запитах аз, когато чух името си. Досега нарочно не бяха ме въвеждали в дискусиите си, но това вече явно ме засягаше.

— Ройс иска да тръгнеш с него да търсите Дитуърт — обясни Джедсън.

— И да оставя Аманда с тези демони? Не ми харесва.

— Мога да се грижа за себе си, Арчи — спокойно каза тя. — Щом д-р Уъртингтън смята за нужно, най-добре ще ми помогнеш като тръгнеш с него.

— А какво е това за заложниците?

— След като потърсихме правото на оглед — поясни ми тя, — ще трябва да доведете Дитуърт, или край на заложниците.

Джедсън ме заговори преди да успея да протестирам.

— Не се прави на герой, синко! Това е сериозна работа. За всички ни ще е най-добре да тръгнеш. Ако не успеете да се върнете, можеш да бъдеш сигурен, че ще има бой преди те да получат това, което искат.

Тръгнахме. Едва се бяхме поотдалечили с Уъртингтън, когато разбрах, че малкото разсъдък, който ми беше останал, се дължеше на присъствието на Аманда. След като бях вече извън непосредственото й въздействие, изведнъж ме заля боязън от ужасното място и страховитите му обитатели. Нещо се отърка в глезените ми и за малко не изскочих от обувките си. Но когато погледнах надолу, видях, че това е Серафин, котакът на Аманда, който бе решил да дойде с нас. Почувствах по-добре.

Когато стигнахме до първата редица демони Ройс зае позата си на куче. Първо ми подаде главата на дядо си. Преди това бих потреперил при докосването на мумифицираната глава. Тук тя изглеждаше като уютен домашен предмет. След това той се отпусна на четири крака и зашари между редиците на адските воини. Серафин хукна след него и те заловуваха заедно. Хрътката нямаше нищо против котакът да върши половината работа и с пълно право. Аз вървях колкото може по-бързо по пътеките между ескадроните, докато животните сновяха покрай редиците.

Струваше ми се, че това продължи с часове, докато умората доведе до вдървен автоматизъм, а ужасът се превърна в неясно чувство за неудобство. Свикнах да не гледам демоните в очите и никаква outre форма не можеше да ме изненада.

Ескадрон след ескадрон, дивизия след дивизия ние прочесвахме всичко, докато не стигнахме до лявото крило и края. Животните ставаха все по-нервни. Когато свършиха с предната редица на челния ескадрон, хрътката дотича до мен и започна да вие. Предполагам, че търсеше дядо си, но аз потупах кучето:

— Не се отчайвай, стари приятелю — казах аз. — Все още ни остават ей ония — посочих аз към генералите, всички от тях принцове, които стояха пред своите дивизии. Бяхме тръгнали от задните редици на лявото крило и сега оставаше да проверим генералите отпред. Но отчаянието почти ме беше обхванало — какво са няколко дузини в сравнение с отпадналите седем милиона?

Кучето се затича към най-близкия генерал, котакът го последва, а аз вървях след тях колкото можех по-бързо. Кучето залая преди още да бе достигнало демона и аз се втурнах към тях. Демонът се размърда и започна да се променя. Но даже и в тази му странна форма имаше нещо познато.

— Дитуърт! — изревах аз и скочих върху него.

Почувствах удари на кожени криле и острите нокти на лапи. Ройс ми се притече на помощ вече не като куче, а като стокилограмов негър-боец. Котакът беше ядро от ярост, целият зъби и нокти. И все пак нямаше да успеем и щяхме да бъдем загубени, ако не се бе случило нещо невероятно. Един демон разбута редиците и се втурна към нас. Не го видях, по-скоро го почувствах и помислих, че идва да спасява началника си, макар че обичаите не позволяваха това. Но той помогна на нас — на своите естествени врагове и нападна с такава отмъстителна сила, че везните се наклониха в наша полза.

Изведнъж всичко свърши. Намерих се на земята, сграбчил не принца-демон, а Дитуърт в неговата псевдо-човешка форма — малък бизнесмен с меки черти, облечен със сдържана елегантност, с куфарче, очила и рядка коса.

— Махнете това нещо от мен — рече той раздразнено. „Нещото“ беше главата на дядото, вкопчила се с беззъбите си венци в шията му.

Ройс освободи едната си ръка и си взе дядото. Серафин не помръдна от там, където беше, впил зъби в прасеца на пленника.

Демонът-спасител бе все още при нас, държейки забити нокти в раменете на Дитуърт. Аз се прокашлях и казах:

— Мисля, че сме ви много задължени за всичко… — изобщо нямах представа как да кажа нещо подходящо — ситуацията беше без прецедент.

Демонът направи гримаса, с която искаше вероятно да изрази дружески чувства, но на мен ми се стори стряскаща.

— Позволете да се представя — каза той на английски. — Аз съм Уилиам Кейн от Федералното бюро за разследване.

Май че точно от това припаднах.

Дойдох в съзнание легнал по гръб. Някой бе намазал с мехлем раните ми и те изобщо не ме боляха, но бях смъртно уморен. Някъде наблизо се водеше разговор. Обърнах се и видях всички членове на нашата компания заедно. Уъртингтън и приятелски настроеният демон, който твърдеше, че е човек на правителството, държаха между себе си Дитуърт с лице към Сатаната. Нямаше и следа от цялата адска армия.

— Значи това било моят племенник Небирос — редеше той с кудкудякащ смях, клатейки глава. — Небирос, ти си лош момък и аз се гордея с теб. Но след като те спипаха, ще трябва да си изпробваш силите срещу техния шампион. — Той се обърна към Аманда. — Кой е шампионът ви, скъпа?

Приятелският демон каза:

— Това май е работа за мен.

— Мисля, че не е така — противопостави се Аманда. Тя го дръпна настрана и му зашепна нещо. Накрая той сви криле и се предаде.

Аманда отново се присъедини към групата ни. Аз се изправих с труд на крака и отидох при тях.

— Борба до смърт, мисля аз — тъкмо казваше тя. — Готов ли си, Небирос?

Разкъсвах се между спиращ сърцето ми страх за Аманда и спокойната вяра, че тя може да постигне всичко, което пожелае. Джедсън ме погледна в лицето и поклати глава. Не биваше да се намесвам.

Обаче на Небирос не му стискаше. Все още във формата на Дитуърт и изглеждайки нелепо човешки, той се обърна към Стария:

— Не смея, Чичо. Резултатът е ясен. Застъпи се за мен!

— Разбира се, Племеннико. Доста се надявах, че ще те унищожи. Някой ден ще ми докараш неприятности. — После се обърна към Аманда — Да кажем, е-е… десет хиляди пъти по хиляда години?

Аманда ни погледна един по един, включително и мен, от което се почувствах изключително горд, и каза:

— Така да бъде!

Не беше много строга присъда, доколкото разбирам. Нещо като шест месеца затвор в реалния свят. В края на краищата той не беше нарушил обичаите, а просто се бе оставил да бъде победен от бялата магия.

Старият Ник махна енергично с ръка. Чу се гръмотевичен трясък, блесна светлина и Дитуърт-Небирос бе разпънат пред нас на валчест астероид, крайниците му приковани с тежки железни вериги. Отново бе във формата на демон. Аманда и Уъртингтън огледаха оковите. Тя запечата всяка скоба с пръстен-печат и кимна на Козела. Веднага астероидът се отдалечи със светкавична бързина и изчезна от поглед.

— Това май ще е всичко и сега сигурно ще искате да си тръгнете — съобщи Козелът. — Всички, освен този там — той се усмихна на демона-агент. — За него имам планове.

— Не! — Тонът на Аманда беше равен.

— Защо така, малка моя? Той не е под ваша закрила и наруши нашите обичаи.

— Не!

— Но аз наистина настоявам.

— Сатан Мекратриг — каза бавно тя, — да не би да искаш да изпиташ силите си срещу мен?

— Срещу вас, мадам? — Той внимателно я погледна, сякаш я виждаше за първи път. — Е, днес всички имахме тежък ден. Хайде да не говорим повече за това. До следващия път… — И той изчезна.

Демонът се изправи пред нея.

— Благодаря — просто каза той. — Бих искал да имам шапка, за да я сваля пред вас.

После загрижено добави:

— Знаете ли пътя за излизане оттук?

— Вие не го ли знаете?

— Не, и това е най-неприятното. Може би трябва да ви обясня някои неща за себе си. Аз служа в антимонополния отдел. Получихме съобщение за този Дитуърт, или Небирос. Последвах го тук, като мислех, че е просто черен магьосник и ще мога да използвам неговия изход, за да се върна. Когато разбрах истината, вече беше късно и се озовах в капан. Почти се бях примирил да си остана вечно фалшив демон.

Разказът му много ме заинтересува. Разбира се, знаех, че всички, които работят за правителството, са юристи, магьосници или счетоводители, но досега се бях срещал само със счетоводители. Спокойният начин, по който разказваше за невероятните опасности, повиши и без това високото ми мнение за федералните агенти.

— Можете да използвате нашия изход за завръщане — каза Аманда. — Не се отдалечавайте от нас.

После се обърна към останалите:

— Готови ли сме за тръгване?

Джек Боуди все още мърмореше под носа си редове от книгата, когато ние се приземихме.

— Осем минути и половина — съобщи той, поглеждайки ръчния си часовник. — Добра работа! Успя ли номерът?

— Успя! — отвърна Джедсън с глас, променен от обратната метаморфоза. — Всичко, което…

Но Боуди го прекъсна:

— Бил Кейн, стари обеснико! — викна той. — Как си попаднал сред тях? — Нашият демон пътьом бе извършил трансформацията си и се бе приземил в естествената си форма — млад, строен, с изморен вид, облечен в ненатрапчив сив костюм и шапка.

— Здрасти, Джек — поздрави той. — Утре ще ти се обадя и ще ти разправя всичко. Сега трябва да докладвам — с което той изчезна.

Елен бе излязла от транса си и Джо загрижено се бе навел над нея, за да види как го е понесла. Аз се огледах за Аманда.

Чух я да излиза от кухнята и се затекох нататък. Тя ме погледна и ми се усмихна с ведро лице с хладна красота.

— Аманда — казах аз, — Аманда…

Предполагам, че подсъзнателно исках да я целуна, да я ухажвам. Но е много трудно да започнеш нещо такова, ако самата жена не ти даде някакъв повод да мислиш, че няма нищо против. В случая такъв повод нямаше. Беше приятелски любезна, но не можех да премина бариерата на резервираност. Вместо това я следвах из кухнята, говорейки несвързано, докато тя направи горещо какао и препечени филийки за всички.

Когато се върнахме при другите, седнах и забравих какаото си, загледан в нея. Чувствах се някак подтиснат, докато Джедсън разправяше на Елен и Джек приключенията ни. Скоро след това той отиде да отведе у дома Елен, а Джек ги последва.

Когато Аманда се върна след като ги бе изпатила до вратата, д-р Уъртингтън се бе изтегнал на килимчето пред камината, а Серафин се бе сгушил на гръдта му. И двамата леко похъркваха. Изведнъж осъзнах, че съм невероятно уморен. Аманда също го забеляза и ми рече:

— Полегни на дивана да подремнеш малко.

Нямаше нужда от много подканване. Тя хвърли върху мен голям шал и леко ме целуна. Заспивайки я чух да се изкачва по стълбите.

Събудих се от слънчева светлина в лицето ми. Серафин стоеше на прозореца и се миеше с лапи. Доктор Уъртингтън го нямаше, но явно току-що бе излязъл, тъй като на килимчето още личаха очертанията на тялото му. Къщата изглеждаше изоставена. После чух леките й стъпки в кухнята, бързо станах и отидох там.

Тя беше с гръб към мен, вдигнала ръка към стария часовник с махало на стената. Обърна се при влизането ми — малка, невероятно стара, с бяла коса, прибрана в спретнат кок.

Изведнъж схванах защо всичко, което получих миналата нощ, бе само майчинска целувка — тя имаше достатъчно разум за двама ни и не ми бе позволила да се правя на глупак.

Погледна ме и каза с обикновен глас:

— Виж, Арчи, старият ми часовник спря вчера. — Тя посегна и докосна махалото. — Но тази сутрин пак е тръгнал.

Няма нищо друго за разправяне. След изчезването на Дитуърт и доклада на Кейн, корпорация „МАГИЯ“ моментално приключи съществуването си. Новите правила за лицензиране бяха мъртви преди още да бъде изразен протест срещу тях.

Ние всички се навъртаме около госпожа Дженингс, когато тя ни позволява това. Наистина съм благодарен, че не ми позволи да завържа отношения с по-младото й „аз“, тъй като сегашните ни отношения са нещо стабилно и надеждно. Но и така да е, ако се бях родил преди шестдесет години, господин Дженингс щеше да си има съперник.

Помогнах на Елен и Джо да организират новия си бизнес, после поставих начело Джек Боуди, тъй като реших да не напускам стария си занаят. Построих ново крило и купих онези два камиона, точно както бе предсказала госпожа Дженингс. Бизнесът върви добре.