Коса

III

Миналата седмица бях в Дивижън. Беше сряда. Погледнах къщата и какво да видя — току-що боядисана. Собственикът на магазина ми каза, че Хокшоу направил и последната вноска. Ипотеката на Старнз беше изплатена.

— Сега Старнз от Алабама може да дойде и да си я вземе — каза той.

— И все пак Хокшоу изпълни обещанието си пред нея, пред мисиз Старнз — рекох аз.

— Хокшоу ли? — каза той. — Така ли му викат? Ей, да пукна! Хокшоу. Виж ти!

Три месеца по-късно се отбих в Джеферсън. Като минавах покрай бръснарницата, надникнах, без да спирам. Зад стола на Хокшоу стоеше друг млад човек. „Интересно дали Хокшоу си е оставил кесийката с ментовите бонбони“ — казах си, но не спрях. Замислих се. Значи, най-сетне си е заминал. Чудех се къде ли ще бъде, когато го настигне старостта и вече не ще може да се мести; дали няма да умре зад стола в някоя малка забутана бръснарница от три стола, по риза, с папионка и панталони от син шевиот?

Продължих, видях се с моите клиенти, обядвах и следобед посетих Стивънз в кантората му.

— Видях, че си имате нов бръснар в града — казах.

— Да — рече Стивънз. Погледна ме, после добави: — Ти не чу ли?

— Какво да чуя? — казах аз. А той отвърна очи.

— Получих ти писмото — рече той, — в което пишеш, че Хокшоу изплатил ипотеката и боядисал къщата. Разкажи!

И аз му разказах как съм бил в Дивижън един ден след като Хокшоу си е заминал оттам. Как говореха за него на верандата пред магазина и се питаха кога ли ще се появят роднините от Алабама. Къщата боядисал собственоръчно, почистил и двата гроба; според мен не е искал да безпокои Старнз и затуй не почистил и неговия. Отидох да ги видя. Дори плочите беше измил, а на гроба на момичето оставил ябълково клонче, цялото в цвят. И тъй като хората много говореха, стана ми интересно и отидох и аз да видя къщата отвътре. Продавачът имаше ключ и не вярваше Хокшоу да се разсърди.

Вътре беше чисто като в болница. Печката лъсната, сандъкът за дърва — пълен. Продавачът ми каза, че Хокшоу правел това всяка година — пълнел сандъка с дърва. „Роднините от Алабама сигурно ще останат доволни“ — подхвърлих аз. Върнахме се в гостната. В единия ъгъл имаше хармониум, лампа и една библия на масата. Лампата беше чиста, стъклото лъснато, изобщо не миришеше на газ. Над камината, като картина, висеше обрамчено разрешителното за встъпване в брак с дата 4 април 1905 г.

„Тук държи сметките по ипотеката“ — каза ми продавачът (казва се Бидуел), приближи масата и отвори библията. На първата страница в две колони имаше данни за раждания и за смърти. Името на момичето било Софи. Намерих го в колоната за ражданията, а в колоната на умрелите беше предпоследно, написано от мисиз Старнз. Изглежда й е отнело най-малко десет минути да го напише. Имаше следния вид:

Последното име бе написано от самия Хокшоу — чисто и красиво, сякаш писано от счетоводител:

„Сметките са накрая“ — каза Бидуел. Обърнахме страниците и те там, всичките сметки, грижливо водени от самия Хокшоу. Започваха със 16 април 1917 г., 200 долара. Следващата е била нанесена, когато е направил следващата вноска в банката: 16 април 1918 г., 200 долара; 16 април 1919 г., 200 долара; 16 април 1920 г., 200 долара и тъй нататък до последната — 16 април 1930 г., 200 долара. После бе събрал числата в колонката и отдолу бе написал:

Приличаше ми на изречение, написано в тетрадката на някой стар търговски колеж, сякаш перото, без да го пита, бе изляло от себе си всички тия завъртулки. Не изглеждаше написано със самохвалство; чисто и просто бе някак приповдигнато, особено краят, като че е изтекъл от перото, преди той да е успял да го спре.

— Значи е направил каквото й е обещал — каза Стивънз.

— Точно това казах и на Бидуел — рекох аз.

Но Стивънз продължи, сякаш не беше ме чул:

— Значи, сега старата госпожа може спокойно да почива. Предполагам, че перото е искало да каже тъкмо това, когато не е послушало ръката му: че сега прахът й може да почива в мир. А той не е на повече от четирийсет и пет. Едва ли е по-стар, но какво пък, когато е писал най-отдолу „изцяло платени“, под ръката му бавни и тъмни са преминали годините и отчаянието…

— Само дето това момиче му се разсърди — казах аз. — Четирийсет и пет не са малко тепърва да търси друго. Току-виж станал на петдесет и пет.

Стивънз ме изгледа.

— Мислех, че си чул — каза той.

— Да — отвърнах аз, — нали минах покрай дюкяна и погледнах. Знаех си, че няма да го има. През цялото време си знаех, че ще се премести, веднага щом изплати ипотеката. Може би изобщо не е разбрал за момичето. Или пък е знаел, но му е било все едно.

— Мислиш, че не е знаел?

— Не виждам какво е можел да стори. Знам ли? Вие какво мислите?

— Не зная. И не ми се ще да зная. Зная нещо друго, много по-хубаво.

— Какво е то? — попитах аз. Той ме гледаше. — Непрекъснато ми разправяте, че не съм чул нещо-си. Какво не съм чул?

— За момичето — каза Стивънз. — Вечерта, когато Хокшоу се върна от последната си отпуска, двамата се венчаха. И този път я взе със себе си.