Кости по хълмовете

Исторически бележки

Описването на земи като „завоювани“ от Чингис хан неизменно изисква известно обяснение на термина. Когато римляните завоювали Испания и Галия, те донесли със себе си пътища, търговия, градове, мостове, акведукти — всички атрибути на цивилизацията, както са я разбирали. Чингис никога не е бил строител. Да бъдеш завоюван от монголската армия означава да изгубиш своя владетел, армиите му и най-скъпоценните градове, но монголите никога не са били толкова многобройни, че да оставят голяма сила след себе си, преди да продължат нататък. Монголски воини можели да се видят по пазарите на китайските градове или отседнали в такива отдалечени страни като Корея и Афганистан, но като цяло след приключването на боевете почти не оставало действащо управление. На практика да бъдеш покорен от монголите означавало всички местни въоръжени сили да прекратят съществуването си. Ако някой — който и да е — се осмелявал да придвижва войници, най-вероятно е щял да види туман на хоризонта.

Монголите получавали данък и контролирали земята, но не се отказали от номадския си начин на живот, докато Чингис бил жив.

Трудно е да си го представим осемстотин години по-късно, но всяваният от подвижните сили на Чингис ужас може би е бил толкова ефективен за контролиране на една или друга победена провинция, колкото и здравото присъствие на римляните. През седемнадесети век мюсюлманският историк Абул-Гази пише:

Огромната скорост и опустошението били основен фактор за успеха на монголите. По време на кампанията срещу китайския император войските на Чингис атакували над деветдесет града само за една година. Самият Чингис участвал в завладяването на двадесет и осем, а бил отблъснат само от четири. Исторически той спечелил и от факта, че по онова време китайците все още не употребявали ефективно барута във военното дело. През 1221 г., само шест години след падането на Йенкин, една китайска армия използвала експлодиращи железни гърнета срещу град Кинджоу в южен Сун. Ефектът от шрапнелите бил съизмерим с този на съвременните гранати. Онези след Чингис вече щели да се изправят срещу оръжията на една нова епоха.

Сцената с руските рицари в първа глава се развива горе-долу по времето на Петия кръстоносен поход към Светите земи. Ако погледнем Русия в историческа перспектива, огромната катедрала „Св. София“ в Новгород била построена около 1045 г. на мястото на дървена черква с тринадесет купола, издигната век по-рано. Средновековна Русия и цяла Европа била на прага на великия период на катедралите и християнската експанзия, която ще се сблъска с исляма през следващите четири столетия. Описах бронята и оръжията на руските воини колкото е възможно по-точно.

Монголите наистина стигнали до Корея, макар тук да използвам по-старото название „Корио“. Името означава „висока прекрасна земя“. Монголските войски унищожили каракитаните — китайски потомци, които напуснали родината си и се установили в планините на Корея, откъдето местната династия не можела да ги изкорени.

В лицето на хора като брат си Хазар, Джебе и Субодай ханът намерил група военачалници, на които напълно подхожда прозвището „хрътките на Чингис“. Те били на практика неудържими, но въпреки това Чингис се насочил към ислямска Централна Азия преди пълното завладяване на Китай и дори само на северните му части. В действителност Джебе Стрелата се издигнал по-рано, отколкото го представям тук, но понякога изискванията на повествованието правят подобни промени неизбежни. Той и Субодай станали двамата най-прочути военачалници на своето време, истински близнаци по умения, безпощадност и абсолютна лоялност към хана.

Чингис не се стремял да управлява градове, от които нямал абсолютно никаква полза. Целите му били почти винаги лични — да пречупи или убие индивидуални врагове, без значение колко армии и градове стоят на пътя му. Веднъж бил готов да преговаря с китайския император при Йенкин, но след като последният побягнал към Кай-Фенг-Фу, Чингис изгорил града и пратил войска след него. Колкото и мащабно да било унищожението, то си оставало битка между Чингис и едно-единствено семейство.

Други събития накарали хана да се откъсне от целенасочения си и личен подход към войната. Вярно е, че един от монголските дипломатически (да се чете шпионски) кервани бил изклан от шаха на Хорезъм. Чингис пратил между 100 и 450 души (в зависимост от това на кой исторически извор ще повярваме), но те били задържани от управителя на Отрар, който бил роднина на шаха. Дори тогава Чингис приел, че той е действал на своя глава, и пратил още трима души с искане управителят да му бъде предаден и да уговорят освобождаването на първата група. Пратениците също били убити и именно това довело Чингис в ислямските държави. По това време той почти със сигурност е смятал да довърши завладяването на Китай. Нямал желание да отваря съвсем нов фронт срещу многоброен противник, но пък и не можел да игнорира такова крещящо предизвикателство към авторитета му. Монголската войска потеглила и милиони щели да намерят смъртта си. Чингис се изкачил сам на върха на една планина и се молил на бащата-небе със следните думи: „Не аз причиних тази беда, но ми дай силата да отмъстя“.

Навличайки си гнева на Чингис, управителят на Отрар взел може би едно от най-лошите военни решения в историята. Може би си е мислел, че може да се подиграе с монголския хан и това да мине безнаказано. Като братовчед на шаха и при наличието на огромните армии, той едва ли се е замислил сериозно за монголската заплаха.

Днес от някогашния Отрар са останали само счукани камъни и градът никога не бил издигнат отново. Иналчук бил екзекутиран, като сипали в очите и ушите му разтопено сребро. Макар да промених реда на падането на градовете, шахът в крайна сметка бил победен и принуден да бяга, преследван от Субодай и Джебе, точно както го описах. Успял да им се изплъзва цели хиляда мили, прекосявайки съвременен Узбекистан и Иран до бреговете на Каспийско море, където се качил в лодка и заедно със синовете си стигнал до един малък остров. Там умрял от изтощение и пневмония и синът му Джелауддин (или Джалал-уд-Дин) трябвало да заеме мястото на баща си начело на арабските армии. Изправил се срещу Чингис при река Инд и успял да се измъкне почти само той, а войската му била смазана. Момчето, което един ден щяло да стане Кублай хан, наистина било там и се твърди, че Чингис обърнал внимание на храбростта му като пример как трябва да живее и умре един мъж.

Арабските хашишини са може би най-известни с това, че от тях произлиза английската дума за убиец; Марко Поло ги нарича „ашишини“ и описва как изпадат в безумие от наркотика. Възможно е обаче името им да произлиза от „асасеен“, което на арабски означава „пазител“. Като шиити, те се различавали от преобладаващата част мюсюлмани, които са сунити. Практиката да показват на упоения новоприет версия на рая и ада наистина съществувала. Били известни с безкрайната си лоялност към Стареца от планините. По времето на разцвета си влиянието им било огромно и наистина поставили отровен пай върху гърдите на Саладин, докато спял — недвусмислено послание да бъдат оставени на мира. Макар че крепостите им били унищожени от Чингис и хановете след него, сектата останала активна и много години след това.

Слонове били използвани срещу монголите при Отрар, Самарканд и в други сражения, но това се оказало безнадеждна тактика срещу воини, за които лъкът бил основно оръжие. Монголите изобщо не се плашели от огромните животни и ги обсипвали със стрели. Всеки път слоновете побягвали назад и стъпквали собствените си редици. Веднъж Чингис дори заловил слонове, но предпочел да ги пусне, вместо да използва подобни ненадеждни създания.

Заради повествованието преместих в Самарканд минарето, пред което се „поклонил“ Чингис. В действителност то се намира в Бухара и се издига до ден-днешен на височина 45 м. Казват, че Чингис се обърнал към богатите търговци от града и им казал чрез преводачите си, че явно са извършили големи грехове и че най-убедителното доказателство за това било самото му присъствие сред тях. Никога няма да узнаем дали наистина е смятал себе си за Божие наказание, или просто се е подигравал.

Забележка: Ислямът смята Авраам за първия мюсюлманин, който приел единствения бог. Подобно на Мойсей и Исус, описанието на живота му в Корана значително се различава от това в Библията.

Най-големият син на Чингис Джучи бил единственият военачалник, обърнал се срещу него. Отвел хората си и отказал да се върне. Макар историята да е описана доста добре, авторът на художествена литература понякога е принуден да обясни как е било възможно да се случи подобно нещо. Хората му е трябвало да изоставят жените и децата си и това изглежда необичайно според съвременното мислене. Възможно ли е наистина да е бил толкова харизматичен лидер? Примерът може и да ви се стори странен, но се сещам за религиозния водач Дейвид Кореш, чиито последователи бяха убити през 1993 г. при обсадата във Вако, Тексас. Преди смъртта си той вкарвал жените на вярващите в собственото си легло. Съпрузите не само не възразявали, но и приели волята му, че вече не могат да спят с тях. Това е силата на харизматичния лидер. За онези от нас, които нямаме подобно влияние, хора като Нелсън, Цезар и Чингис винаги ще си останат в известен смисъл загадка. Конкретните обстоятелства около смъртта на Джучи са неизвестни, но ако е настъпила по заповед на баща му, това никога не би било записано. Моментът обаче е подозрително удобен. Чингис идеално го устройвало това, че единственият предател е умрял малко след като отвел хората си на север. Можем единствено да сме сигурни, че ханът не би използвал хашишини за целта.

Едно от имената с множество варианти на изписване и изговаряне е това на жената на Толуй Сорхатани. Най-точното е може би Сорхахтани, но го отхвърлих, тъй като ми се стори твърде трудно за окото. Сорхатани играе съвсем незначителна роля в тази книга, но като майка на Монгке и Кублай, е имала огромно влияние върху бъдещето на монголската нация. Тя самата била християнка, но въпреки това позволила будистът Яо Шъ да стане наставник на Кублай. Двамата заедно създават човек, който ще прегърне китайската култура така, както Чингис никога не би и помислил.

Джелауддин събрал около 60 000 души под знамената си след смъртта на шаха. Откъснат от собствените си земи, той явно също е бил необикновен лидер. В долината Панджшир в Афганистан успял да принуди монголската войска да се оттегли от другата страна на реката. Чингис го подценил и изпратил само три тумана да се разправят с бунтовника. За пръв и единствен път в живота на Чингис войската му била разгромена. Само за една година ореолът на непобедимост, създаден с толкова труд и усилия, станал на пух и прах. Наложило се самият Чингис да излезе на бойното поле с всичко, с което разполагал. Придвижвал войската си толкова бързо, че хората нямали време да си сготвят храна, и настигнал Джелауддин чак при река Инд в съвременен Пакистан. Армията на принца се оказала притисната при брега. Тук не продължавам историята на Джелауддин, но след като оцелял в битката, той успял да се прехвърли през Иран до Грузия, Армения и Кюрдистан и да събира последователи, докато не бил убит през 1231 г. Армията му превзела Йерусалим без него и градът останал под контрола на мюсюлманите чак до 1917 г.

Човекът, който паднал от стената на Херат, е любопитна подробност от разказите. Изоставеният град-крепост се издига и до днес, както го описвам. Чингис бил поразен от оцеляването на нещастника и наистина го пощадил. Както и в много други случаи, човекът Чингис бил съвсем различен от безпощадния хан Чингис. Като човек, той се радвал на прояви на храброст, както било в случая с хвърлилия се в реката Джелауддин. Като хан, заповядал избиването на всичко живо в Херат със съзнанието, че това ще послужи като послание за всички, които смятали, че властта му е била разклатена от въстанието на Джелауддин. Избиването при Херат било последното му по-значително действие в Афганистан. Подобно на този град, в Си Ся си помислили, че монголите са прекалено далеч, за да пазят гарнизоните си там и престанали да плащат данък. Отказът им накарал хана най-сетне да напусне земите на арабите и да се заеме с пълното подчинение на Китай, започнало повече от десетилетие по-рано.

През 1227 г., само дванадесет години след превземането на Йенкин през 1215 г., Чингис хан бил мъртъв. От тези дванадесет години прекарал във война около осем. Дори когато нямало конкретен враг, военачалниците му никога не спирали и стигнали чак до Киев в Русия, където Угедай предприел единствената успешна зимна атака в историята. С право той се смята за най-талантливия от всички военачалници на Чингис. Тук далеч не го описвам така добре, както заслужава.

Чингис умрял след падане от кон по време на втората кампания срещу Си Ся. Последната му заповед била унищожаването на района. Преданието твърди, че великият хан бил наръган от жена, преди за последен път да се качи на коня си. Тъй като бил на път да унищожи Си Ся, стори ми се разумно да дам тази роля на принцесата, която взел за своя жена. Като се има предвид, че точната година на раждането му е неизвестна, по това време Чингис бил на възраст между 50 и 60 години. За толкова кратък живот и започнал съвсем от нищото, Чингис успял да остави неимоверен отпечатък върху историята на човечеството. Заветът му бил синовете му да не разделят народа в споровете си кой да го поведе. И те приели Угедай за хан. Може би е щяло да има гражданска война, ако Джучи бил все още жив, но него вече го нямало.

Войската на Чингис хан била организирана по десетици и имала стройна верига на командване:

Арбан: 10 души с два или три гера, ако пътуват в пълно снаряжение.

Ягун: 100 души.

Мингхан: 1000 души.

Туман: 10 000 души.

Командирите на мингхани и тумани имали званието „нойан“ („ноен“), но за по-просто използвам „мингхан командир“ и „военачалник“. По-висши от тях били хора като Джебе и Субодай със званието „орлок“ или орел — нещо като съвременните фелдмаршали.

Интересно е да се отбележи, че макар Чингис да не се нуждаел от злато, пластините от този материал, известни като пайце, станали символ на ранга във войската и администрацията. Командирите на ягуни носели сребърни пайце, но тези на нойаните били от злато и тежали около 20 унции (ок. 560 грама), а пластината на един орлок тежала 50 унции (1,4 кг).

Развитието на организацията в армията, оръжейното дело и съобщителните пътища наложило появата на интенданти, известни като „юрчи“. Те избирали местата за лагерите и организирали съобщенията между намиращите се на хиляди мили една от друга войски. Главният юрчи бил отговорен за военното разузнаване, шпионажа и реда в лагера на Чингис.

На онези, които искат да научат повече за великия хан и наследниците му, препоръчвам чудесната книга на Джон Ман „Чингис хан — живот, смърт и възкресение“, „Монголските военачалници“ на Дейвид Никол, „Конниците на дявола — монголското нашествие в Европа“ на Джеймс Чамбърс, „Чингис хан“ от С. С. Уолкър и разбира се, „Тайната история на монголите“ (известна също и като „Съкровеното сказание“), чийто автор е неизвестен.