Кой доведе Дорунтина

Пета глава

Беше влажен следобед с неспирен ситен дъжд, един от онези следобеди, в които ти се струва, че е изключено да се случи нещо необикновено, и Стреси дремеше облечен (какво друго можеше да се прави в подобен ден), когато почувствува как съпругата му го докосва леко по рамото.

— Стреси, търсят те.

Той веднага се размърда.

— Какво има? Май съм заспал?

— Търсят те — повтори жена му. — Помощникът ти с някакъв човек.

— Така ли? Кажи им, че слизам.

Помощникът с някакъв непознат, и двамата измокрени до кости, чакаха под стряхата на портата.

— Заловиха онзи, който е довел Дорунтина — каза помощникът, щом началникът му се появи.

За миг Стреси остана със зяпнала уста.

— Не е възможно!

Помощникът погледна учуден смутеното му лице, което не изразяваше никаква радост, като че ли не бе работил седмици наред, за да дочака този ден.

— Най-после е заловен — повтори той, сякаш се съмняваше, че може би другият не е разбрал за какво става дума.

Стреси продължаваше да ги гледа в недоумение. Всъщност той съвсем ясно бе разбрал думите, но не можеше да проумее дали тази вест го радваше, или не.

— Но как? — попита. — Как така изведнъж?

— Изведнъж ли? — учуди се помощникът.

— Исках да кажа, това, което изглеждаше толкова невероятно… Какви ги дрънкам и аз — си каза наум и разбра, че наистина бе объркан. Изглежда, наред с усилията да открие предполагаемия прелъстител, у него се таеше и желанието този човек никога да не се намери. Едва сега Стреси забеляза непознатия и без да разбере защо, се обърна към него:

— Но как е заловен? Къде?

— Сега ще го доведат — отвърна помощникът. — Привечер ще бъде тук. Това е куриерът, който донесе съобщението заедно с един доклад.

Непознатият пъхна ръка в подплатата на кожуха си, за да извади плика.

— Заловен е в съседното графство в една странноприемница, наречена „Двамата Робертовци“ — каза помощникът.

— Аха.

— Ето и док… докладът — рече непознатият, който заекваше.

Стреси с рязко движение пое плика. Постепенно смесеното чувство на разочарование и съжаление, което го завладя от това, че се слагаше край на загадката, бе изместено от първите признаци на сдържана радост. Отвори писмото и като го обърна натам, откъдето падаше дневната светлина, зачете редовете, изпълнени с почерк, който напомняше куп небрежно изсипани игли.

Стреси вдигна глава от доклада и известно време гледа помощника си, след това куриера. Значи беше точно така, както предвиждаше — бягство с един скитник-прелъстител. Подробностите щеше да научи съвсем скоро от устата на арестувания.

— Кога ще пристигнат? — попита той, като се обърна към куриера.

— След два часа, най-мно… много три.

Едва сега Стреси забеляза изцапаните му до коленете с кал ботуши. Той пое дълбоко въздух. Мислите му преди три дни сред снега на гробището изведнъж му се сториха безкрайно далечни.

— Почакайте ме да се облека — каза той.

Влезе вътре и докато намяташе дългата си пелерина, се обърна към съпругата си:

— Заловили са онзи, който е довел Дорунтина.

— Наистина ли? — възкликна тя, без да успее да види лицето на мъжа си, тъй като краят на пелерината му като голямо черно крило на птица се раздвижи със замах и попречи на погледите им да се срещнат.

Тя отиде до портата веднага след излизането им и известно време ги проследи с очи сред дъжда — Стреси напред, следван от другите двама.

Повече от два часа вече чакаха пристигането на колата, която щеше да докара арестувания. Дъските по пода жално скърцаха под ботушите на Стреси, който по стар навик се разхождаше нагоре-надолу из стаята, от масата до прозореца и обратно. Помощникът му не се осмеляваше да наруши мълчанието, а куриерът, отпуснат на дървения стол, хъркаше. От мокрите му дрехи лъхаше мирис на влага.

Стреси се разхождаше из стаята, спираше пред прозореца и като гледаше ширналото се поле, откъдето очакваше да се появи колата, чувствуваше как полека-лека мислите му се притъпяват. Валеше същият ситен, монотонен дъжд още от сутринта и при такова еднообразие човек трудно би повярвал, че може да пристигне някой от която и да било посока.

Стреси докосна грубата хартия на писмото, сякаш да се увери, че човекът, когото чакаше, наистина ще дойде. „Не мога по-бързо, тъмно е, разбираш ли ме… — повтори наум той откъслечните думи. — Не се страхувай, нито един от братята ти не е между живите.“

Той ще да е — си каза Стреси. Няма никакво съмнение. И то точно такъв, какъвто си го представяше. После отново си спомни за онзи миг сред снега на гробището, когато всичко това му се бе сторило лъжа. Но ето, че не беше така — продължи наум той, без да откъсва поглед от студения хоризонт. Полето се простираше необхватно под сивия дъжд и дори по него снегът се бе стопил или се бе отдръпнал далеч, без да остави следа, сякаш за да улесни забравата на всичко, което Стреси бе мислил през оня ден.

Мракът се сгъстяваше. От двете страни на пътя рядко се виждаха хора, които с положителност също чакаха да пристигне колата. Изглежда, вестта вече бе успяла да се разнесе.

Куриерът простена насън в своя ъгъл. Според думите му вече трябваше да са тук — помисли си Стреси. Очите на помощника изглеждаха навлажнени. Повече не бе споменавал за склонността на Костандин към кръвосмешение. Сигурно сега се срамуваше.

Куриерът изпъшка още веднъж и отвори очи. Гледаше сънливо учуден.

— Какво става? — попита той. — Пристигнаха ли? Никой не му отговори. Стреси може би за стотен път застана пред прозореца. Полето бе толкова тъмно, че трудно можеше да се различи нещо. И наистина, когато след известно време колата се зададе, той откри това най-напред по далечния шум от гласове, а после по тропота на колелетата.

— Слава богу, най-сетне пристигнаха — обади се помощникът и побутна куриера по рамото.

Стреси се спусна по стълбите. Помощникът му и куриерът го последваха. Когато приближиха портата, колата вече се виждаше. Неколцина вървяха подире й в тъмното. След тях, разбира се, идеха и други. Най-сетне колата спря и от нея слезе човек с униформа на княжески служител.

— Кой от вас е капитан Стреси? — попита той.

— Аз.

— Вярвам, че знаете за…

— Да — прекъсна го Стреси, — зная всичко.

Униформеният като че ли искаше да добави още нещо, но се обърна към колата, надникна през прозорчето и каза няколко думи на онези, които бяха вътре.

— Я дайте светлина — обади се някой.

Вратичката на закритата кола се отвори и от нея отначало се показаха два крака в ботуши, след това други два, целите изцапани в кал. Когато се подадоха и телата на пътниците, видяха, че този с окаляните крака бе вързан.

— Ето го, ето го — зашушукаха наоколо хората, които вече бяха успели да се струпат.

Под трепкащата светлина на фенера можа да се види само част от лицето на завързания, което, кой знае защо, също бе изцапано с кал. Двама, от хората на Стреси поеха мъжа от придружаващите го, като го хванаха за раменете. Арестуваният не оказа никаква съпротива.

— Откарайте го в избата — нареди Стреси сдържано. — А вие какво ще правите? — обърна се той към униформения, който, както изглеждаше, оглавяваше малката група.

— Незабавно трябва да се връщаме.

— Ти ще тръгнеш ли с тях? — попита Стреси куриера.

— Да, господин капитан.

Стреси остана, докато колата потегли, след това се обърна, за да влезе в сградата. В последния миг се спря пред вратата. Сред полумрака се чувствуваше присъствието на хората. Отдалеч се зачу как някой тичаше насам.

— Няма какво да чакате повече — обърна се с мек глас Стреси. — По-добре идете да си легнете. Наша задача е да бодърствуваме, а на вас за какво ви е.

От полумрака не последва никакъв отговор. Светлината на фенера се плъзна за миг плахо по лицата, които се сториха на Стреси пребледнели и измъчени, след което ги обгърна мрак.

— Лека нощ — каза Стреси и влезе вътре, като тръгна след помощника, който му светеше с фенера, за да слезе в избата. Миризмата на влага стегна гърлото му. Изведнъж почувствува, че е твърде развълнуван.

Помощникът бутна желязната врата на избата и се отдръпна, за да влезе пръв Стреси. Арестуваният се бе отпуснал върху купчината слама, подпрял глава на белезниците. Когато усети присъствието му, повдигна глава. Стреси заоглежда лицето му, което, въпреки че бе изцапано с кал и имаше синини от удари, беше красиво. Несъзнателно той спря поглед на устните му, изприщени в единия край от треската и така необикновено чужди на белезниците, стражите и заповедите, което по-ясно от всичко говореше на Стреси, че пред него стои човекът, който бе имал любов с Дорунтина.

— Какъв си ти? — попита Стреси с леденостуден глас.

Очите на арестувания гледаха в краката на капитана. И те като устните му бяха съвсем безразлични към всичко наоколо. Точно очи на прелъстител — помисли си Стреси.

— Аз съм странствуващ търговец, господине — отвърна той — Амбулантен продавач на икони. Арестуваха ме тежко болен съвсем безпричинно. И ще се оплача.

Говореше завалено, но без грешки албански език. Изглежда, го бе научил за нуждите на своята работа, ако наистина беше продавач на икони.

— Защо те арестуваха?

— Заради някаква жена, която нито познавам, нито изобщо съм виждал. За някаква си Дорунтина. Бил съм пътувал на един кон с нея и съм я довел отдалеч и още какви ли не глупости.

— Наистина пътувал ли си с някаква жена или да бъда по-точен, да си довеждал някаква жена отдалеч? — попита Стреси.

— Не съм, господин началник. Поне от няколко години насам не съм пътувал с никаква жена.

— А преди един месец?

— Не, изобщо.

— Помисли си добре — каза Стреси.

— Няма какво да мисля — отвърна с ясен глас завързаният. — Много съжалявам, че и вие се присъединявате към останалите, господин началник. Аз съм почтен човек. Арестуваха ме, когато умирах, проснат край пътя. Това е нечовешко. Да дойдеш на себе си след тежка болест и вместо да намериш помощ и грижи, да се озовеш в белезници. Това е просто безумие!

— Аз не съм луд — отвърна Стреси — и вярвам, че ще ти се отдаде възможност да се убедиш в това.

— Но всичко, което вършите, е безумие — продължи вързаният със същия висок глас. — Поне да имаше някакво съществено обвинение, да кажете например, че съм ограбил или убил някого. Вие ме обвинявате, че съм пътувал с някаква жена на кон, като че ли това е престъпление. Съжалявам, че не го потвърдих още в самото начало, че всички да останат доволни. Наистина да бях казал, че съм пътувал с една жена на кон. И какво после? Има ли нещо лошо в това? Но аз съм честен човек и не го направих, защото не съм научен да лъжа. Аз ще се оплача за това, където трябва. Дори и на вашия княз. Ако се наложи, и още по-горе, чак в Константинопол.

Стреси го погледна изпитателно. Вързаният издържа погледа му.

— Въпреки всичко аз ще повторя същите въпроси, макар да ти се струват безсмислени — каза Стреси. — И това ще е за последен път, затова добре размисли, преди да отговориш. Да си довеждал млада жена на име Дорунтина Вранай от Бохемия или някое друго далечно място дотук?

— Не съм — отговори категорично арестуваният.

Тогава тежко ти — каза Стреси, без да го погледне. — Започнете мъченията — обърна се той към другите.

Вързаният изблещи очи ужасен. Отвори уста нещо да каже или да извика, но Стреси излезе като фурия от избата. Като изкачваше стълбите подир един от стражите, който осветяваше с фенера пътя му, той ускори крачки, за да не чува виковете на арестувания.

Както вървеше, му се стори да чува гласове, но после разбра, че беше кучешки лай, който постепенно стихваше и идеше все по-отдалеч. Нощта ще бъде мъглива — помисли си Стреси, — иначе нямаше как да се обясни този мрак. Човек може да ти бръкне в очите. Отново му се причуха гласове. Дори и приглушени стъпки. Той се спря и извърна глава. В далечината различи трепкащата светлина на фенер, но не можа да определи разстоянието. Някаква фигура се поклащаше сред бледата светлина. Стреси зачака на място. Фенерът, разбудил със светлината си локвите, беше още далеч, когато той чу някой да вика. Сложи ръка на ухото си, за да различи думите, но нищо не можа да разбере. Беше нещо като „аха“ или „охо“. Най-сетне, когато човекът с фенера приближи, Стреси попита:

— Какво има?

— Призна си — извика запъхтян другият. — Призна си.

Признал си е — повтори наум Стреси. Значи тази била думата, която преди малко му се стори като „аха“ или „охо“.

Капитанът изчака служителя да дойде до него. Видя, че едва си поемаше дъх.

— Призна си, слава богу — каза онзи, като размаха фенера, сякаш да потвърди думите. — Щом видя инструментите за изтезание, веднага си призна.

Стреси го гледаше в недоумение.

— Ще се върнете ли да ви придружа с фенера? — попита служителят. — Ще го разпитате ли?

Стреси не отговори. Всъщност според правилата трябваше веднага след признанието да разпита арестувания, докато е още отпаднал, за да не му даде възможност да се съвземе. Освен това нощта беше и най-подходящото време за подобна работа.

Човекът с фенера чакаше на две крачки от него. Чуваше се ускореното му дишане.

Не трябва да го оставям да се окопити — помисли си Стреси. Естествено, че не трябва да му се дава ни час, ни миг да се съвземе. Да не се оставя скитникът да дойде на себе си… Така е — си каза, — така го изисква редът, но за мене, как е по-добре за мене? Аз нямам ли нужда да се съвзема? И изведнъж разбра, че ако започне да го разпитва, може би по-мъчително щеше да бъде за него, отколкото за арестувания.

— Не — отвърна той. — Тази нощ няма да го разпитвам. Имам нужда от почивка — и обърна гръб на човека с фенера.

На следващата сутрин, когато Стреси, придружен от помощника си, слезе в избата, по лицето на задържания се четеше някаква виновна усмивка.

— Наистина щеше да е по-добре, ако си бях признал още в началото — каза той, без да дочака Стреси да му зададе някакъв въпрос. — И може би така трябваше да постъпя, защото в края на краищата нищо лошо не съм направил и никой до ден днешен не е осъждан за това, че е пътувал или е сновал нагоре-надолу с някаква жена. Та може би трябваше да кажа истината още в самото начало и сигурно щях да си спестя всичките тези неприятности и сега нямаше да съм в тази дупка, а у дома, където ме очакват. Но така се случи, че несъзнателно се оплетох в тези лъжи, от които вече не мога да се измъкна. Както обикновено става, след като човек е казал някоя дребна, безобидна лъжа, вместо овреме да си признае и да се отдръпне, той притуря към нея други лъжи и така затъва още повече. Й аз си помислих, че мога да се отърва от тази глупава история, като прибавя някоя и друга измислица, с които да се отърва от първата лъжа, но стана така, че затънах още по-дълбоко в нея. Изглежда, вина за тези неприятности, дето сам си навлякох, има и големият шум, който се вдигна около пътуването на тази млада жена. Та аз сигурно бих разказал още в началото това, което се случи, защото в края на краищата, както вече ви казах, не съм извършил никакво престъпление, ако пристигането на младата жена, която доведох, не вдигна, за мое учудване, толкова голям шум и не обърка така всичко, че аз се почувствувах като онова дете, сторило пакост, която възрастните смятат за нещо ужасно. Та през онази сутрин (по-късно ще ви разкажа подробно всичко), когато разбрах, че пристигането на младата жена представлява нещо твърде, твърде… не зная как да го нарека, твърде потресаващо и още повече че всички до един само питаха като в треска: „С кого е дошла?“ „Кой я доведе“?, инстинктът за самосъхранение ми подсказа, че трябва да се отдръпна час по-скоро, да изчезна безследно и да се измъкна от тази история, в която съвсем случайно се заплетох, И се помъчих така да направя. Но както и да е. По-добре да ви разкажа как започна тази история. Надявам се, че ви интересува всичко отначало докрай, така ли е, господин началник?

Стреси стоеше като вцепенен зад грубата дървена маса.

— Слушам те — каза накрая. — Разкажи всичко, което смяташ за необходимо.

Задържаният сякаш малко се поуспокои от безразличието, с което Стреси го слушаше.

— Аз не зная, за пръв път съм на разпит, но доколкото съм чувал, в такива случаи се задават въпроси, след което следват отговорите, или не е така? Докато вие…

— Говори сам — прекъсна го Стреси. — Аз те слушам.

Арестуваният се раздвижи върху купчината слама.

— Пречат ли ти белезниците? Искаш ли да ги свалим?

— Да, ако е възможно.

Стреси направи знак на помощника си да ги свали.

— Благодаря ви.

След като освободиха ръцете му, той сякаш загуби, увереността си, повдигна още веднъж очи с последна надежда, че Стреси ще му зададе някакъв въпрос, но като видя, че напразно се надява, започна да говори с тих и без предишната оживеност глас.

— Както ви казах и вчера, аз съм амбулантен продавач на икони и именно работата ми даде възможност да се запозная с младата жена, за която става дума. Аз съм от Малта, но по-голяма част от годината прекарвам по пътищата на Балканите и някои страни в Европа, като продавам икони. Ако кажа нещо излишно, моля да ме прекъснете, защото, както споменах, за пръв път съм на разпит и не зная какво трябва да говоря. Занимавам се с продажба на икони, а на вас сигурно ви е известно колко благосклонни са жените към тези покупки. Така един ден се запознах и с нея, с Дорунтина. Каза ми, че не е от Бохемия, а чак от Арбърия, но тук била омъжена. Когато й споменах, че преди известно време съм минал през Арбърия, тя само дето не изгуби съзнание от вълнение. Ти си първият човек, когото срещам — ми каза, — който идва оттам. Попита ме какво става нататък, дали не се е случило нещо, че никой не идва от близките й да я види. Бях чул за някаква война и за чумата, с една дума лоши новини, но след като й го казах, за да я успокоя, добавих, че това е било отдавна, почти преди три години. При тези думи тя простена: и аз, кажи-речи, оттогава нямам никакви вести от нашите. Нещо се е случило. И така разтревожена както беше, сред хълцания и сълзи, ми разказа как я задомили преди три години в Бохемия, как майка й и братята й не искали да я омъжат толкова надалеч, но единият от тях, Костандин, се наложил и обещал на майка си, дал й беса, както наричат напоследък албанците дадената клетва, дума, която не знаех и за пръв път я чух от нея, та дал беса, че ще доведе сестра си, колкото пъти майката поиска. Но минали седмици, месеци, след това години и никой не дошъл от дома й да я види, дори и Костандин, който се заклел. Мъката й станала непоносима, тъй като я потискала и самотата сред чуждите хора, а ведно с мъката и самотата от време на време я глождели и съмнения да не би да се е случило някакво нещастие с близките й. И когато чу от мене за войната и чумата, беше сигурна, че нещо лошо ги е сполетяло и че предчувствията й не са я излъгали. Тогава ми каза, че искала да отиде в Арбърия, но не знаела как да постъпи със съпруга си, който въпреки че й обещал да я заведе, след като братята й не се сещали да дойдат, погълнат от работа, все не намирал време за едно толкова далечно пътуване.

Като я слушах да говори, красива каквато бе и още по-хубава от сълзите, у мене изведнъж се породи желанието да я имам и подтикван от него, без да му мисля много, й казах, че ако иска, мога да я отведа в родния й дом. И понеже дългите пътувания бяха нещо най-обикновено в моя живот, аз й го казах така непринудено, както може да се каже на някого да го отведеш до съседния град, но на нея идеята ми й се видя неосъществима. Беше естествено отначало това да й се стори съвсем неприемливо, но онази разпаленост, с която се противопоставяше на предложението, породи у мене надеждата, че по-късно тя ще склони, тъй като ми се струваше, че го прави не за да убеди мене, а по-скоро себе си, че това е безумие. И колкото по-често повтаряше „ти си луд, а аз дваж по-луда, че те слушам“, толкова повече се разгаряше у мен желанието и растеше надеждата, че накрая тя ще се съгласи. На следващия ден, бледа като платно, навярно след прекарана безсънна нощ, тя ме попита с отпаднал глас, ако реши да тръгне с мене, как да обясни това на съпруга си. Тогава аз си рекох: победих. Бях убеден, че главното е веднъж да тръгнем сами из Европа; после да става каквото ще. Всичко останало ми се струваше без значение. Казах й да тръгне без негово съгласие, тъй като той си го заслужава. В края на краищата нали самата тя сподели с мене, че й обещавал да я заведе при близките й, но работата все го възпирала. Защо и тя да не замине, без да му се обади. Но как, как? — питаше тя в недоумение. — Как ще се оправдавам после пред него? Да тръгна сама с един непознат — и се изчерви. Разбира се, в никакъв случай няма да му кажеш, че си тръгнала с непознат човек, да пази бог — отвърнах аз. Но тогава как? — попита тя. — Помислил съм и за това. Ще му оставиш една бележка, че е дошъл брат ти и незабавно сте тръгнали, тъй като у вас се е случило нещастие. Какво нещастие? — прекъсна ме тя. — Ти нещо знаеш, чуждестранецо, но го криеш от мене. Ах, сигурно брат ми не е жив, иначе щеше да дойде да ме види.

Изминаха още два дни на колебание. Страхувах се, че ще се набия в очи и се стараех да се срещаме колкото се може по-скришом. Желанието ми да тръгна с нея стана неудържимо. И накрая тя се съгласи. Беше късен следобед, а времето съвсем мрачно, когато тя тичешком дойде на кръстопътя, където й бях казал, че ще я чакам, качи се на коня зад мене и без да разменим нито дума, тръгнахме. Пътувахме дълго, докато сметнах, че сме достатъчно далече, за да заличим всяка следа. Нощувахме в една затънтена странноприемница и на следващия ден, още не съмнало, отново тръгнахме на път. Излишно е да разказвам, че тя непрекъснато беше потисната. Успокоявах я, колкото можех, и продължавахме нататък. Така премина втората нощ в друга, още по-затънтена от първата странноприемница в някаква област, чието име дори и не зная. Няма да ви разправям подробностите около усилията ми да я склоня да стане моя любовница. Гордостта и особено постоянното й униние я възпираха. Аз използувах всички средства, като се почне от горещите молби, та до заплахите, че ще я оставя сама насред пътя. Най-сетне на четвъртата нощ тя стана моя. За мене това бе такова опиянение, че на следващата сутрин, напълно зашеметен, не знаех къде сме и накъде отиваме… Ако казвам някои излишни подробности, моля да ме прекъснете. Така прекарахме няколко неповторими дни и нощи. Отсядахме по странноприемниците, където ни завареше нощта, после продължавахме нататък. За да посрещнем разходите, продадохме част от накитите й. На мене ми се искаше това пътуване никога да не завърши, а тя бързаше. Колкото повече приближавахме границите на Арбърия, толкова по-тъжна и потисната ставаше. Какво ли може да се е случило? — питаше се от време на време. Каква ли е била тази война, каква ли е била тази чума? На няколко пъти разпитвахме из странноприемниците, но отговорите бяха доста объркани. Чухме за някакви големи боеве в пределите на Арбърия, но едни казваха, че това било твърде отдавна, други разправяха, че не е имало война, а чума, трети пък твърдяха, че това се е случило не в Арбърия, а в друга страна. Отговорите бяха противоречиви, но колкото повече приближавахме границите на Арбърия, нещата все повече се изясняваха. Мъчех се да науча нещо, докато тя си почиваше в стаята, за да не чуе. Насам вече всички знаеха за войната и за чумата, които бяха пламнали едновременно и покосили мъжката челяд по цяла Арбърия. След като влязохме в северните княжества на страната, започнахме да избягваме главните пътища и странноприемниците, като се мъчехме да пътуваме главно нощем. Бяхме стигнали съседните княжества и тя по никакъв начин не искаше да привличаме вниманието на околните. Вървяхме из пущинаците и страничните пътища. Любехме се, когато можехме. Поради лошото време бяхме принудени да се подслоним в една затънтена странноприемница, където аз научих истината за ужасното нещастие, сполетяло семейството й. За съдбата на тази знатна фамилия се говореше навсякъде. Бяха измрели всичките й братя, в това число и Костандин, който й бе дал беса, че ще я доведе. Стопанинът на странноприемницата знаеше всичко от игла до конец. Страхът, че може да я познаят, завладя и мене. Колкото повече приближавахме дома й, толкова повече си блъскахме главите как да обясни тя своето внезапно пристигане. Дорунтина, която смяташе, че братята й са живи, се ужасяваше при мисълта за предстоящата среща, докато на мен, който знаех истината, всичко ми се струваше много просто. Успокоявах се с това, че много по-лесно е да отговаря пред старата си, оглупяла от скръб майка, отколкото пред деветима братя.

Безпокойството й как ще обясни на близките си своето пристигане все повече растеше. Какво ще им отговори, когато я попитат „кой те доведе“? Да каже истината? Да излъже? Но какво?

Тогава се принудих да й кажа част от истината за сполетялото ги нещастие, между другото и това, че брат й Костандин, който й е дал дума, че ще я доведе, също е умрял заедно с неколцина от братята й.

При тази вест тя просто обезумя от мъка, но нито умората от пътя, нито покрусата бяха в състояние да пропъдят страха й как ще обясни внезапното си пристигане. Идеята да оправдае пътуването си с помощта на свръхестествена сила се роди у мене. Мислех и размислих, но не можех да намеря друго разрешение. Накрая се обърнах към нея. Няма какво да правиш, ще използуваш същата лъжа, която написа в бележката до съпруга си, ще кажеш, че те е довел брат ти Костандин, друг избор нямаш. Съпруга си излъгах, защото той знаеше, че брат ми е жив — отвърна тя, — а как да кажа същото на нашите, които знаят, че той е умрял? Именно, понеже той вече не е между живите, това е най-лесното — рекох аз. — Ще кажеш, че те е довел брат ти Костандин, а те нека го разбират както искат, нека си мислят, че те е довел неговият дух. В края на краищата нали той ти е дал дума жив или мъртъв да те доведе вкъщи? Всички знаят за неговата беса и ще ти повярват.

На мене работата ми се струваше много проста, тъй като вече знаех, че е жива само майката, но тя, която смяташе, че поне половината й братя са живи, не хранеше почти никаква надежда, че ще й повярват. Волю-неволю бе принудена да се съгласи с мене. Друг изход не виждаше. А нямаше и време да се измисли нещо по-убедително, защото бяхме толкова объркани, че нищо не ни идваше наум.

Накрая дойде и нощта срещу 11 октомври, ако не се лъжа, когато, придвижвайки се незабелязано като призраци, наближихме къщата. Няма да се спирам на вълнението й, което надхвърляше всякаква граница. Беше след полунощ. Така, както се бяхме разбрали, аз останах малко встрани, скрит в полумрака, а тя се запъти към дома. Видях, че не е в състояние да върви. Тогава се принудих да я настигна, хванах я под ръка и я заведох до портата, на която тя с разтреперана ръка почука или да бъда по-точен, само я сложи върху желязната дръжка, а всъщност аз почуках с нейната леденостудена ръка. Исках начаса да се отдръпна, но тя беше толкова объркана, че не пускаше ръката ми. Погалих за последен път косите й, за да я успокоя, но в този миг вътрешната врата изскърца и, слава богу, тя не само пусна ръката ми, но и ме блъсна като обезумяла. Чух гласа на старата отвътре: „Кой е?“ След това отговора: „Отвори, майко, аз съм, Дорунтина“ и отново гласа на старата. Вече се отдалечавах и не можах да разбера следващите думи, тъй като те ставаха все по-сподавени и придружени от хълцания.

Стигнах до главния път, където бях оставил коня, възседнах го и продължих нататък, за да намеря някое по-закътано място, където да прекарам нощта. Бяхме се разбрали да се срещнем тайно след два дни, но още в същия миг се убедих, че това няма да стане. На сутринта и през следващите дни, когато тук-таме чувах за суматохата, която бе предизвикало нейното пристигане, не само се уверих, че повече няма да я видя, но разбрах, че час по-скоро трябва да се махна оттук. Междувременно научих за разпратената от вас заповед и все повече се убеждавах, че с довеждането на тази жена аз съм извършил някакво кощунство, което, макар че изобщо не му отдавах значение, можеше да ми струва скъпо. Исках да изчезна час по-скоро, но нямаше начин. Заповедта бе стигнала до всички странноприемници и гранични места и веднага щяха да ме заловят. Отначало мислех сам да се предам, като си призная, че съм довел тази жена и че ако с това съм извършил нещо лошо, то не съм го сторил умишлено. След това промених решението си. Какво ми трябва — си рекох. — С малко повече усилие може да се измъкна и да се избавя от тази заплетена история. Предчувствувах, че неповторимите дни, прекарани с младата жена, ще се превърнат за мене в отрова. Започнах предпазливо да се промъквам, като избягвах главните пътища и странноприемниците и пътувах предимно нощем. Смятах, че веднъж като мина границата на вашето княжество, ще бъда извън всякаква опасност. Не знаех, че заповедта за моето залавяне е разпратена и в съседните княжества и графства. И именно това ме погуби. Простудих се, като преминавах някаква проклета река, Зла вода, струва ми се, така я наричат, и след това не зная какво стана с мене. Целият горях, започна да ме тресе и нищо повече не си спомням. Когато дойдох на себе си, се видях със завързани ръце и крака в една странноприемница. Ето това е всичко, господин началник. Не зная дали обясних случая както трябва, но вие можете да ме разпитвате за подробностите, които ви интересуват. Аз ще ви кажа всичко от игла до конец, господин началник. Съжалявам, че отначало се държах така, но вярвам, че разбирате моето положение. Ще направя всичко възможно да поправя грешката си и нищо няма да скрия, само ме разпитвайте, господин началник.

Най-сетне той замълча и очите му издържаха, без да трепнат, погледа на Стреси. Изведнъж почувствува, че гърлото му е пресъхнало, но не се осмели да поиска вода. Стреси продължаваше да стои, без да помръдне. След това, когато устните му се раздвижиха, за да заговори, по лицето на арестувания мигновено се плъзна лека усмивка.

— Това ли е истината? — попита Стреси.

— Да, господин началник. Това е истината.

— А?

— Това е истината, господин началник.

Стреси се изправи и бавно, сякаш вратът му се бе вдървил, извърна глава към помощника си и двамата стражи.

— Подложете го на изтезание — заповяда Стреси.

Не само очите на арестувания, но и лицата на другите трима застинаха от учудване.

— На изтезание ли? — попита помощникът едва чуто, уверен, че не е разбрал добре.

— Да — каза Стреси с леден глас. — На изтезание! И не ме гледайте с такива очи. Зная какво правя.

И с рязко движение той се обърна, за да излезе, а зад гърба му арестуваният започна да го моли и да стене:

— Господин началник, господин началник, какво означава това? О, всемогъщи боже, какво е това! Но защо, защо…

Стреси бързо изкачи стълбите, но въпреки това успя да чуе звънтенето на железата, с които започнаха да измъчват арестувания. Стенанията му, макар и приглушени, достигаха все по-жални и ужасяващи.

Капитанът влезе в стаята си, взе перото и започна да пише доклад до канцеларията на княза.

За току-що започналите изтезания Стреси не спомена нито дума. Сгъна внимателно листа, запечата го с червен восък и веднага го изпрати в престолнината на княжеството. След това написа писмо с почти същото съдържание, което изпрати до манастира „Трите кръста“ с придружителна бележка, ако архиепископът се е върнал в седалището си, писмото да му бъде препратено.