Крадеца на зората

ГЛАВА 4

Ериан седеше на широкото легло в стаята, разположена високо в кулата, и обгръщаше с всяка ръка по един от синовете си. Най-сетне бе намерила покой, макар и за кратко, а децата й вече не плачеха.

Но доверието им в нея бе разколебано и мигът на срещата щеше да се запечата завинаги в паметта й. Оставиха я сама на площадката над спиралната стълба, тя сграбчи дръжката на вратата и влезе със страх, че ще ги завари мъртви. Но те седяха заедно на края на леглото и си шепнеха, без да поглеждат храната и водата на масата. В стаята имаше още два стола и нищо друго, дори студеният каменен под не бе покрит.

Погледът й попи всичко веднага — малко мърлявите кестеняви коси, кръглите личица, бледосините очи, малките носове, леко щръкналите уши и ръцете с дълги пръсти. Нейните прекрасни момчета.

Обърнаха се към нея едновременно и тя протегна ръце към тях. Тогава у нея кипна неизпитана до този ден ненавист. Защото отначало момчетата съзряха у нея не своята майка и закрилница, а предателката, която бе позволила да ги отвлекат, бе допуснала да се страхуват.

— Тук съм. Мама е с вас.

Те се хвърлиха в прегръдката й и тримата се разплакаха, докато накрая можеха само да се вкопчват силно, сякаш това можеше да попречи пак да ги разделят.

— Мамо, къде сме? — попита Том, седнал отляво.

— Далеч сме от дома, в един замък, пълен с лоши хора — отвърна Ериан, притисна ги към себе си и зло се вторачи във вратата. Знаеше, че отпред чака Исман. — Трябва да им помогна, да им отговоря на въпроси за магията и после ще ни пуснат.

— Кои са те?

Арън отметна глава назад да погледне майка си с объркани, недоумяващи очи. Тя усети, че ръката му я стиска силно на кръста.

— Когато се приберем вкъщи, ще ви разкажа всичко за тях. Но тези хора се опитват да разберат магията. Онова, което не разбират, ги плаши. Така е било винаги.

— А кога ще си отидем? — поиска да знае Арън.

— Не знам, любими мои — въздъхна Ериан. — Не знам и какво искат да ме питат. — Усмихна се, за да ги разведри. — Я чуйте… Когато сме си у дома, ще ви позволя да изберете следващия ни урок. Какъв да бъде?

Момчетата се наведоха, спогледаха се отблизо, кимнаха си и изрекоха в един глас:

— Мисловната връзка! Тя се разсмя.

— Познах. Лоши момчета! За да си приказвате, без да ви чувам. — Ериан ги погъделичка по корема, те се разкикотиха и зашаваха. — Тъй… — Изгледа с погнуса чиниите на масата. — Искам да изядете хляба, но нищо друго, разбрано? Сега ще отида да направя каквото е нужно, за да се приберем у дома. По-късно ще се върна да учим, надявам се да не сте забравили всичко от миналата седмица.

Понечи да стане, но момчетата не я пускаха.

— Мамо, трябва ли да излизаш?

— Колкото по-скоро отида, толкова по-бързо ще се върнем вкъщи при баща ви. — Наведе се да ги прегърне. — Няма да се бавя, обещавам ви.

Побутна назад ръцете им и отвори вратата. Исман я изгледа стреснат. Дългурестият войник се отдели от стената, до която се гърбеше, и кожената му туника се опъна върху захабената кафява риза.

— Толкова скоро?

— Бързам — грубо му каза Ериан — да отговоря на въпросите ви. Моите момчета не бива да са далеч от баща си и трябва да спят в собствените си легла.

— Ние също искаме престоят ти тук да е колкото може по-кратък — невъзмутимо я увери Исман. — Капитанът ще те разпита скоро, а дотогава…

— Веднага — прекъсна го Ериан.

— Не можеш да заповядваш тук — присмехулно напомни войникът.

Ериан се усмихна и пристъпи към него. Лицето й се скова, усмивката беше като залепена.

— Ами ако мина през теб? — изсъска, пребледняла от ярост. — Какво ще сториш? — Лицата им бяха на една педя и той се стараеше да не я погледне в очите. — Ще ме спреш ли? Ще ме убиеш? — Тя прихна. — Боиш се от мен, защото и на двама ни е ясно, че съм способна да те погубя преди да изтеглиш меча от ножницата. Няма друг наблизо. Не ме предизвиквай. Само искам веднага да ме отведеш при твоя капитан.

Той стисна устни и кимна.

— Той каза, че си опърничава. Следяхме те от месеци преди да те хванем. Каза, че такива като тебе знаят много, но са самонадеяни. — Мина покрай нея и тръгна надолу по спиралната стълба. В подножието й спря и я изгледа. — Прав беше. Както винаги. Ако си мислиш, че можеш да ме убиеш — направи го. Зад следващата врата чакат трима от нашите. Няма да стигнеш далеч. Това също е ясно и на двама ни, нали?

— Но ще си доставя удоволствието да те гледам как умираш — натърти Ериан. — И ще виждам страха в очите ти. Помисли за това. Ако не ме дебнеш всеки миг, няма да се досетиш кога ще направя магия. Няма да знаеш не е ли настъпил последният ти миг.

— Твоите деца са в ръцете ни — пак се ухили Исман.

— Значи ще се постараеш за тях да се грижат добре. И внимавай да не застанеш с гръб към мен.

Войникът изсумтя пренебрежително, но когато се пресегна да отвори вратата, може би трепна.

Дензър седеше на скамейка в края на дълга маса, а мнозина от мъжете наоколо бяха готови да го убият само преди няколко часа. Хирад Хладнокръвния, варваринът, не беше тук. Сирендор Ларн каза, че отишъл да се погрижи за конете. Дензър потръпна незабележимо, остави вилицата в чинията с недоядената закуска от хляб и месо в сос и взе чашата с кафе. Котаракът мъркаше на скамейката до него и се наслаждаваше на топлината от огнищата в кухнята.

Тогава двамата бяха готови да умрат, посечени от меча на варварина. Но ако бяха срещнали края си — той с пращящи под острието кости, а котаракът с пронизителен вой сред изблик на мисловна енергия, това би означавало и гибел за цяла Балея.

Дензър вдигна глава и се взря в Незнайния воин. Благодарение на него все още имаха шанс. На него и на простичките правила, към които се придържаха Гарваните. Те бяха причината този отряд да е най-търсен сред всички наемнически групи и да побеждава винаги. Отнемането на живот в честна битка бе позволено, същото важеше и когато бранеха себе си и съратниците си, но иначе означаваше убийство. Гарваните май бяха единствените, останали с чиста обща съвест след десет години в предните редици на битките редом до мародери, бандити и други платени войници, които почти по нищо не се различаваха от обикновените главорези.

Мнозина твърдяха, че тъкмо неотклонното придържане към собствения им кодекс правеше Гарваните силни и страшни за противника. Дензър не се съмняваше, че повсеместната вяра в този мит им помага неимоверно. Но според него успехът им се дължеше най-вече на това, че всеки беше необикновен, дори изключителен, а като отряд ставаха ужасяващи.

И все пак тъкмо кодексът наклоняваше везните в тяхна полза, когато някой обмисляше дали да плати цената за наемането им. Техните работодатели очакваха, че договорът ще бъде спазен, а Гарваните ще се придържат към обичаите, които определяха протичането на сраженията.

Кодексът… „Отнемай живот, но не убивай.“ Толкова просто. Мнозина опитваха да се придържат към правилото, избирайки призванието на наемен боец или маг.

Но на повечето им липсваха дисциплина, ум, издръжливост или умения, за да не се поддадат на изкушението в разгара на битката, да са едни и същи при победа или поражение, а и след това. Никой друг не бе опазил името си неопетнено цели десет години.

Твърде лесно бе да ги описват като герои, но Дензър ги бе виждал неведнъж в сражение и за него нямаше съмнение какво представляват. Задружна група от страшни войници. Но не и убийци.

Пак огледа крадешком седящите около масата мъже, всеки улисан в мислите си. Изглеждаха уморени и страхът за миг го прободе в сърцето — ами ако наистина откажат?

А той имаше нужда от тях. Ксетеск имаше нужда от тях. Богове!… Цяла Балея имаше нужда от тях, ако сведенията на шпионите наистина предвещаваха възраждането на Върховните вещери. Но ще съумее ли да ги убеди какво трябва да бъде сторено, а Ксетеск ще се опита ли да сплоти Школите?

Дензър се досещаше какви изпитания му предстоят тепърва, но сега се питаше дали не е изправен пред най-трудното.

Гарваните.

Не се и надяваше, че дори ако чуят истината от него, това би повлияло на решението им. Те приемаха договори не защото вярваха в нечия кауза. Всъщност това не ги засягаше. Предложената работа трябваше да бъде заплатена достатъчно и да е подходяща за тяхната слава и усилия. Да си струва рисковете. Затова беше безсмислено да споделя истината с тях, поне докато стане невъзможно да я премълчава. Никакво заплащане не би стигнало да уравновеси опасностите, пред които ще ги изправи.

Дензър сдъвка следващата хапка, докато съжаляваше горчиво, че не успя да завари Гарваните в Корина, както бе намислил. Може би там би успял да скрие от тях за известно време принадлежността си към Школата. В кроежите на Ксетеск изобщо не бе предвидено Гарваните да се присъединят към защитниците на замъка Таранспайк. Без да иска, Дензър им стана омразен, а сега дори не можа да убеди Илкар да приемат парите му, за да го придружат до Корина, където бездруго щяха да се върнат.

Вдигна глава и срещна погледа на Незнайния. Боецът преглътна спокойно и посочи Дензър с върха на ножа си.

— Да те питам нещо — виждал ли си дракон преди?

— Не.

— Не си значи… И какво щеше да правиш, ако Хирад не бе отвлякъл вниманието му изцяло, докато ти отмъкваше ценната си плячка?

Дензър се усмихна само с ъгълчетата на устните си.

— Много уместен въпрос. Присъствието на дракон не влизаше в сметките ни.

— Очевидно. Ако питаш мен, щеше да умреш.

— Може би.

Дензър помръдна рамене нехайно, макар да беше убеден, че щеше да се справи без затруднения. Прозря обаче накъде бие събеседникът му. Щеше да получи своя шанс.

— Не може би, а непременно. — Незнайния обра със залък соса от чинията и грижливо го пъхна в устата си. — Следователно можем да твърдим, че сме ти помогнали, ако ще и неволно, да вземеш амулета.

Дензър кимна сговорчиво и напълни чашата си от медния чайник на масата.

— Какъв дял би искал да получите?

— Пет на сто от цената, на която ще го продадете. Магът изду бузи с привидна досада.

— Това са куп пари!

Незнайния на свой ред вдигна рамене.

— Ако предпочиташ, смятай, че изкупваш вината си за смъртта на един от Гарваните. Или за незнайно колко нощи, когато ще се будим треперещи и препотени от видяното там. Нямам нищо против да призная пред тебе, че само с цялата сила на волята се спрях да не побягна.

— Което би ти се случило за пръв път — вметна Илкар в неловкото мълчание.

— И нямаше да си единственият — добави Сирендор. Другите кимнаха мълчаливо с прикрити усмивки.

— А вие дори не знаехте какво ми беше на мен.

Обърнаха се едновременно. Хирад стоеше до вратата. Тръгна бавно към тях и видяха колко изпито е лицето му, с бръчици около очите.

— Хирад, добре ли си? — попита Сирендор.

— Правичката да си кажа, не съм. Седях отвън и си припомнях какво чух от Ша-Каан. Ако онази врата още я имаше, щях вече да съм върнал амулета.

— Защо? — пак се обади Сирендор, а Дензър затаи дъх.

— Драконът спомена нещо. Те били на стража пред прохода между техния свят и нашия и пазели онова, което не бивало да сътворяваме. Както и да е… Сега е разгневен. Ами ако реши повече да не брани портала?

— Хирад, не проумявам за какво говориш. — Пак беше Сирендор. — Само съм сигурен, че зърнем ли дракон в небето на Балея, свършено е с нас.

— Какво искаш да кажеш? — намеси се Дензър.

— Че аз какво казах според тебе? — троснато отвърна варваринът. — Всички ще измрем. Те са прекалено силни и са прекалено много, от мен да го знаеш.

— Слушай, хайде да се върнем към предния разговор. — Дензър отново гледаше само Незнайния. — Ще се съглася да получите вашите пет процента, ако вие се съгласите да ме охранявате по пътя до Корина.

Илкар се извъртя, сякаш някой го зашлеви.

— Вече ти казах, че няма да работим за Ксетеск — подчерта тихо и уверено.

— Ей, магът от Ксетеск, според тебе колко струва тази твоя джунджурийка? — неочаквано се намеси Хирад.

Веждите на Дензър се извиха.

— Ами не мога да гарантирам, но според мен цената е около пет милиона сребърника.

Възцари се кратко мълчание — останалите се облещиха към него.

— Приемаме задачата.

— Хирад! — изръмжа Илкар. — Ти не разбираш…

— Илкар, това са добри пари.

— По-скоро изумително добри — уточни Талан. — Четвърт милион сребърника, за да придружим пътник в посока, в която и без това ще поемем.

Хирад повтори безмълвно числото, но елфът му каза:

— Не мога да повярвам, че тъкмо ти си готов да се съгласиш. Малко оставаше да умреш заради него.

— Ъхъ, значи ми е длъжник. — Варваринът не поглеждаше мага от Ксетеск. — Не съм длъжен да го харесвам. Не съм длъжен и да му понасям физиономията. Дори мога да си го мразя и занапред. Достатъчно е да го изтърпя да язди близо до мен, докато пристигнем в Корина. Тогава ще ни стовари цяла торба пари и повече няма да го видим. Май ще се примиря.

— Не е толкова просто — настоя Илкар.

— О, напротив.

— Не е. За мен е нетърпимо… — започна елфът, варваринът обаче застана до него.

— Знам, че нравите на Ксетеск са ти противни…

— Меко казано. — …но като си помисля за какво сте си шушукали зад гърба ми, не е добре да се лишим от толкова пари, нали? Може да са последните, които някой ще ни плати. — Илкар му се озъби. — Проумей, че ако гласуваме, ще загубиш. Не разпалвай препирни.

Очите на елфа се присвиха, а Незнайния протегна ръка на Дензър.

— Споразумяхме се. Талан ще състави договора, а аз и ти ще го подпишем. Няма да посочваме сума, а само процента от цената и твоето задължение да го изплатиш.

— Превъзходно! — одобри Дензър и двамата си стиснаха ръцете.

— Така си е. — Незнайния допи чашата си. — Да знаете, надушвам вече пиршество в „Гарваново гнездо“.

Вратата на кухните пак се отвори.

— Чух, че не сте могли да спасите моя маг. Жалко. Серан беше свестен човек.

Гарваните се обърнаха към доскорошния си работодател, Дензър — към доскорошния си противник, когото всички те срещаха за пръв път. Барон Гресе беше на средна възраст, но умът му не губеше остротата си, а четиримата му синове имаха жизненост в изобилие, ако неговата започнеше да гасне. Макар да беше сред петимата най-богати барони, не се кипреше с пищни дрехи, а носеше практично облекло за езда — плащът метнат през едната ръка, кожена куртка, вълнена риза и платнен панталон с подшита кожа по крачолите.

Отпрати с жест охраната си, по същия начин готвачите да не му досаждат и доближи масата на Гарваните. Големите кафяви очи се взираха изпитателно във всекиго, докато оплешивяващата глава се въртеше полека. Накрая протегна ръка.

— Ти трябва да си Незнайния воин.

— Приятно ми е, барон Гресе. Талан, сипи на барона кафе.

— Гледан ти, гледай ти… Гарваните в замъка ми! Не е чудно, че победата бе на наша страна. Серан умееше да избира. Гресе си подъвка устните. — Сега къде да намеря друг като него?

— В Джулаца — посъветва го Илкар. — Ние поне не отстъпваме от правилата си. Гресе се подсмихна.

Имате ли нещо против да седна при нас? Елфът се дръпна на скамейката да му направи място, Талан сложи пълни чаша пред него и баронът кимна благодарно.

Неловкото мълчание се проточи. Дензър нервно почесваше късата си брада, Незнайния гледаше барона безстрастно както винаги, ушите на Илкар настръхнаха.

— Няма да ви държа в неведение защо дойдох — увери ги Гресе след първата глътка кафе. Надявах се да потвърдите или да опровергаете нещо, което чух.

— Стига да можем — отвърна Незнайния.

— Добре. Ще бъда кратък. Ще участвам в среща на Търговския съюз на Корина — предстои да обсъдим влошаващото се положение на запад от планините Чернотрън. Има слухове, че западняците са се раздвижили, нарушават споразумението за свободно преминаване през Подкаменния проход и вече се засилват страховете за техни набези на изток… Все пак трябва да изтъкна и че гарнизонът в прохода не съобщава за нищо необичайно. Исках да знам дали вие сте чули нещо. Както научих, сражавали сте се заедно с барон Блекторн неотдавна, а той не може да присъства на срещата.

— Участвахме в сраженията — засмя се Сирендор — само за да може Незнайния да изкопчи по-изгодни условия за търговията си с вино.

— Убеден съм, че отплатата му е била по-щедра.

— Впрочем и сделката с виното си беше част от договора — вметна Незнайния. — А за слуховете… Чухме какво ли не, докато бяхме там, но слуховете са отпреди половин година.

— На срещата ще ми бъде от полза всичко, което сте научили.

— Нека го кажа така — започна Илкар. — Ако се вярва на всяка мълва, значи Върховните вещери се завръщат, град Парве отново е пълен с хора, а западняците опожаряват всичко от тяхната страна на Чернотрън.

— Но вие не сте склонни да вярвате?

— Не бих се учудил на нищо, извършено от орда западняци — уточни елфът. — Но на другото не вярвам.

— Хъм… — Баронът поумува. — Интересно. Впрочем искам да ви благодаря и за помощта вчера. Казаха ми, че сте загубили един от своите. Съжалявам.

— Такива са рисковете на занаята ни — обади се Хирад, но никого не убеди със спокойния си тон.

— Така е, но загубата на приятел не се понася леко. Съчувствам ви и съм признателен. Не можех да си позволя да загубя вчерашната битка, и то в най-буквалния смисъл.

— Като ви слуша човек, ще си помисли, че привършвате парите — вметна Талан.

Гресе вдигна рамене.

— Тактическото значение на замъка Таранспайк е голямо. Който го притежава, определя таксите за преминаване по един от главните пътища от и до Корина. Ако барон Понтоа ми го бе отнел, щеше да контролира и двата ми ключови маршрута към столицата, както и да се сдобие със земи от двете страни на моите владения. Би могъл да ми откаже преминаване или да назове такава цена, че пътищата да станат недостъпни. И по двата начина би ме разорил рано или късно. Най-добрият обиколен път е по-дълъг с няколко дни.

— Освен ако не си върнете със сила някой от преките — напомни Хирад.

— И тази възможност винаги съществува, макар че е скъпа — начумери се баронът.

— Но вие ще седнете около една маса с барон Понтоа на срещата на Търговския съюз! — поклати глава Талан.

— Да. Странно е, знам, но такъв е животът. Такова е блатото, в което затъва Търговският съюз. Всъщност думата „съюз“ звучи доста кухо напоследък.

В гласа на барона се промъкна искрена печал.

Никой не намери какво да каже. Незнайния се взираше в барона, докато допиваше кафето си. Огромният воин се усмихна накрая, Гресе забеляза изражението му и сбърчи вежди.

— Струва ми се, че пропуснахте да споделите с нас какви слухове чухте досега — подхвана Незнайния.

— Да, вярно. Уви, не са само слухове. Имам сведения, че западняците нищо не опожаряват, ами покоряват нови земи, градят и се обединяват отново.

— Защо пък „отново“? — учуди се Хирад.

— По-късно ще ти преподавам история — поклати глава Илкар.

— Как успяхте… — понечи да се включи в разговора Дензър, но си прехапа устните.

— Какво щеше да питаш, човече от Ксетеск? — сопна му се Хирад.

— Просто ми е любопитно как баронът се е сдобил с тези сведения.

Тъмният маг обаче твърде неумело прикри изненадата си.

— Всичко си има своята цена — невъзмутимо отвърна Гресе. — Имате ли нещо против да потегля с вас към Корина?

— Добре дошъл сте при нас — покани го Хирад. — И без това Дензър плаща пътуването.

— Радвам се — каза баронът и го изгледа с любопитство. — Моята свита ще бъде готова… да речем след час.

— И за нас ще е удобно — съгласи се Незнайния. — Господа, „Гарваново гнездо“ ни зове.

Ериан и Капитана се срещнаха в библиотеката. Стоплено от две огнища и осветено от десетина фенера, това хранилище на писмена показваше, че поне е учен човек, ако не почтен.

Наредиха и да седне в широко кресло, тапицирано със зелена кожа, близо до едното огнище. Когато капитанът влезе, придружаваше го войник с поднос, на който имаше вино и гозби. Домакинът не продума преди да се настани в подобно кресло, сложено под прав ъгъл спрямо нейното.

Тя се бе зазяпала в огъня, за да не се отклоняват очите й към него. Остави се да я омае играта на пламъците, чуваше смътно потракването на чаши, бълбукането на бутилка и стъргането на нож по подложката за разрязване на месото.

— Отново те приветствам при нас, Ериан Маланвей — изрече Капитана. — Сигурно си гладна.

Тя позволи на погледа си да се спре на подноса върху ниската масичка помежду им и се учуди, като видя с какво е отрупан.

— Как смееш да ми предлагаш това, след като сте дали на синовете ми помия, негодна дори за кучета, камо ли за уплашени деца?! На всеки от тях да бъде занесена по една пълна чиния. Веднага.

Долови усмивката му.

— Нали чу желанието й? Топло агнешко и задушени зеленчуци за момчетата.

— Слушам, сър.

— Не съм някакъв проклетник — подхвърли Капитана. Погнусата завладя лицето й.

— Изтръгна две невинни деца от дома им посред нощ и ги заключи във висока кула да треперят от ужас. Не ме допускаше при тях и им пробутваше боклуци, с които няма да нахраня дори прасетата си. Не бил проклетник…

Без да го поглежда, тя си сипа в чинията и се нахрани. Напълни си чаша вино и я изпи, вторачена в огнището. През цялото време Капитана я наблюдаваше търпеливо.

— Е, питай — промълви Ериан, щом остави празната чиния на подноса. — Съмнявам се, че бих могла да имам някакви тайни от тебе.

— Това наистина би ни улеснило. Радвам се, че си настроена толкова сговорчиво.

— Не си въобразявай, че се боя от тебе или твоята шайка сакати маймуни — натърти тя надменно. — Но моите синове са ми скъпи и за мен е приемлив всеки начин да им помогна, стига да не застрашавам Школата Дордовер.

— Чудесно. — Той отново напълни чашата си. — Жалко че не искаш да ме погледнеш в очите.

— Нямам желание да повърна. Да произнеса името ти би означавало да оскърбя своята Школа, а разговорът с тебе не е по-добър от проповядване на ерес. Започвай с въпросите. Искам след един час пак да видя своите синове.

— Ще ги видиш, Ериан, ще ги видиш. — Капитана протегна краката си към огнището. Чифт издрани, леко напукани от старост ботуши за езда се изпречиха пред очите й. — Сега ме чуй, започнах да се тревожа много от вредите, които нанася на самата структура на Балея така нареченото проучване и изследване на измеренията.

— Виж ти… доста усърдно си ровичкал, така ли? — промърмори тя след миг-два.

— Може да пострадаш заради подобни закачки — предупреди той с тон, който не оставяше място за съмнения.

— Исках да кажа, че малцина дори са чували за магия на измеренията, а сред тях се броят на пръсти онези, които съзират в нея скрити заплахи.

— Малцина са, да. Каквото и да мислят за мен хората, аз допускам, че магията може да бъде полезна, ако й се намери подобаваща роля. Но разбирам и опасностите, защото се постарах да ги открия самостоятелно. Убеден съм, че бърникането в измеренията би могло да наруши равновесието в света, което съществува засега.

— Трябва да го кажеш на магове от друга Школа — поклати глава Ериан.

— Да, но е по-трудничко да си осигуря компанията на маг от Ксетеск — кисело отбеляза Капитана.

— С удоволствие признавам, че съжалявам за това — сопна се тя.

Най-сетне го погледна. Сивеещата му коса бе остригана ниско, брадата, в която едва се виждаха кафяви косъмчета, също бе поддържана прилежно. Под очите му провисваха торбички, а червените петна по бузите и носа издаваха с какво удоволствие посяга към бутилката. С навлизането в средната възраст започваше и да пълнее, което личеше под кожената куртка и ризата. Той не се притесни от внезапния й преценяващ поглед.

— Септерн е бил от Школата Дордовер.

— Знам, че си се подготвил добре за разпита. — Ериан също напълни чашата си. — Следователно си научил, че от около три столетия го смятат за мъртъв.

— И с това се изчерпват сведенията за него? Надявах се, че магьосница, веща в учението на Дордовер, може да запълни още някоя пролука в знанията ми.

— Напразни надежди — завъртя глава тя. — Ти предполагаш, че съхраняваме някакви тайни текстове.

— Септерн е бил от Школата Дордовер — повтори Капитана.

— Не отричам. Той е бил гений. Толкова е изпреварил времето си, че още не сме успели да повторим всичко постигнато от него.

Капитана се намръщи и опря лакти на коленете си.

— Но нали е съобщавал за откритията си? Доколкото знам, всеки маг е длъжен да го прави.

— Септерн не е зачитал правилата. — Ериан въздъхна, щом мъжът срещу нея се начумери още по-недоволно. — Опитай се да разбереш. Просто се е придържал към нравите на епохата преди разкола между Школите.

— Значи хем е изпреварвал времето си, хем е изоставал от него.

Капитана се засмя на собствената си шега, показвайки кафеникави изгнили зъби над зачервени венци.

— Да, в някакъв смисъл. Важното е, че неговият ум е осмислял самата същина на знанията, затова е разбирал учението и на Дордовер, и на Ксетеск, и на Джулаца, макар и в различна степен. Блестящ ум, но и твърде самоуверен. Живял извън Школата, рядко докладвал за работата си, водил излишно загадъчни дневници за изследванията си, като не всички от тях се съхраняват в нашата библиотека. Някои са притежание на Ксетеск, други са изчезнали от дома му… ако изобщо допуснем, че е писал за някои от нещата, на които според нас е бил способен.

— Ериан отпи съвсем малка глътка от виното. — Може ли вода?

— Както желаеш. — Капитана стана и отвори вратата. Някой тракна с токове в стойка мирно. — Вода и чаша. Веднага.

— Върна се на креслото и продължи: — Интересна история. Разбира се, знам за къщата му. Няколко пъти пращах свои хора да преровят развалините. Сега ми кажи докъде напреднахте в изследването на измеренията и какво се надявате да постигнете.

Ериан отвори уста, но реши първо да обмисли отговора си. Всичко потръгна прекалено кротко. Капитана изобщо не приличаше на образа, който му градеше мълвата. Естествено щеше да го мрази винаги заради отвличането на нейните деца, но държанието му я смущаваше. Засега не я попита нищо, което не би научил, като просто потропа на главния вход на Школата. Щеше да последва и друго, но не се знаеше как ще подходи той. Мъчеше я лошо предчувствие, че Капитана се опитва да я размекне, за да бъде ударът по-тежък. Реши да не се отпуска.

— Според онова, което ни е известно за Септерн, той е постигнал много в магията на измеренията. Създал е устойчив, самоподдържащ се портал между конкретни пространства и предполагаме, че е пътешествал надалеч… поне ако се опираме на някои от по-налудничавите му писания. В Дордовер изобщо не сме на неговото равнище в порталите. Не можем да се пренасяме, не можем и да надничаме, успяваме само да отбележим разположението на други измерения и да напипаме по-големи особености като земни масиви и морета. За да напреднем по-бързо, трябва да се сдобием с изгубените текстове на Септерн, защото подозираме, че в неговата магия са смесени знания на различните Школи.

— Докъде се надявате да стигнете в проучванията си?

— До други измерения. За да проучваме, да съставяме карти, да срещнем непознати раси. Възможностите са неизчерпаеми — въодушеви се Ериан дори пред този събеседник.

— За да завладявате, да покварявате, да властвате, да грабите — твърдо, но не и нелюбезно добави Капитана.

— Това ли те тревожи най-много? Той склони глава встрани.

— Според мен изобщо не бива да се намесваме в други измерения. Имаме си свое, в което и така е трудно да поддържаме ред, няма защо да го свързваме с незнайни места и времена. Представям си и кошмарно бъдеще, в което други нахлуват при нас, за да отмъстят за нашите злодеяния. Никой никъде няма да се чувства в безопасност, защото няма да знае къде и кога ще се отвори портал.

— Ето още едно сериозно основание да завършим своите изследвания и да допълним знанията си — възрази тя.

— Нито ти, нито аз сме толкова наивни да вярваме, че в Дордовер и в Ксетеск се занимават с този вид магия за благото на всички хора в Балея, нали? Вбесявам се от мисълта, че бихте могли да отворите врати, които ще сте безсилни да затворите. — Капитана се почеса по ухото. — Как мислиш, в Ксетеск по-напред ли са от вас?

Ериан го гледаше безизразно.

— Когато… или ако изгубените части от текстовете на Септерн за магията на измеренията бъдат намерени, може би ще се наложи да съставим обща група — изрече тя бавно. — Но дотогава ще се задоволяваме с почти пълната липса на общуване помежду ни.

— Разбирам.

— Глупаво е да зададеш този въпрос на магьосница от Дордовер.

— Глупостта понякога ражда същински бисери. Вратата се отвори и влезе мъж с кана вода и две чаши, остави ги на масата и излезе веднага. Ериан веднага изпи пълна чаша.

— Друго има ли?

— О, имам много въпроси. — Капитана пак пресуши чашата с вино и си сипа още. — Тепърва започваме, макар че съм ти благодарен за наученото днес. Сега ще ти позволя да се върнеш при децата си, но ще ти дам и повод за размисъл. Изглежда си съвсем наясно какво представлява магията на измеренията в момента. А аз съм притеснен от твърде бурния интерес към проучванията на Септерн напоследък. Той е овладял не само магията на измеренията, нали? Има и друго, още по-прочуто постижение. Сътворил е заклинание, ако не се лъжа. Искам да знам защо Ксетеск хвърля всичките си сили да го издири.

Лицето на Ериан стана мъртвешки бледо.