Крахът на аферата „Фау“

Измамни надежди

В този юнски ден на 1944 г. Хитлер изглежда изтощен.

Седи на висок стол и почуква нервно с молив огромната карта на масата. Жълтеникавата светлина на електрическите лампи тук, в най-защитената част на специалния бункер, строен през 1940 г. за щаб-квартира на фюрера по време на несъстоялото се нахлуване във Великобритания, се плъзга по мазната му коса. Конвулсивното помръдване на лявата му ръка създава тягостно впечатление у двамата германски военачалници: командуващия група армии Д в Западна Европа фелдмаршал Г. Рундщет и командуващия група армии В фелдмаршал Е. Ромел.

В един момент Хитлер скача и тръгва из стаята.

— Защо не ги унищожихте още когато се вкопчваха за сушата? Трябваше да ги издавите.

Лицето му почервенява, той вдига юмруци и още по-силно крещи:

— Не смейте да мислите за отстъпление! Тук трябва да ги спрем. Колкото повече техни дивизии примамим, толкова по-добре… Никакво отстъпление, дори да ви заплашва обкръжение… Обкръжение го заплашва онзи, който не умее да воюва. Да воюваш добре, значи да имаш ум в главата… Не ви достига ум!

Фелдмаршалите се споглеждат. Хитлер улавя тяхното движение и още повече се разярява:

— Ще ми възразите ли? Какво, нима сте отвикнали да воювате? Размърдайте мозъците си и ако там е останало нещо от военния ви талант, помислете как да ги спрете. Нашите дивизии са по-малко, но са немски дивизии!…

Внезапно застава посред стаята и снишава глас:

— Бъдете по-търпеливи… и по-предвидливи… Един ден съюзниците непременно ще се скарат… В Лондон вече им гори под задниците. Нашето „оръжие чудо“ ще ги накара да изтрезнеят…

Хитлер продължава да говори прав, после сяда и започва да премята в ръцете си каквото му попадне — цветни моливи, пергели, гуми, разпръснати по картата. Фелдмаршалите с изумени погледи продължават да стоят прави…

Още след поражението при Курск през септември 1943 г. Гьобелс казва на Хитлер: „Мой фюрер, нима забранихме за политическите средства? Не можем ли да им предложим мир?… Скоро прелиствах историята и не можах да намеря пример да сме спечелили на два фронта.“ А той му отговаря: „Забравяте за скритата сила — антикомунизма. Един ден Чърчил непременно ще я използува. Това е нашият шанс.“

В посланието си по случай Новата 1944 г. Хитлер показва на англичаните плашилото: „Блатата на Сибир очакват всеки, който допусне победата на Съветския съюз. Това ще да е краят на европейската култура. Над това трябва да се замисли всеки, който помага на болшевиките…“

А по-късно, надявайки се на бърза ескалация в разногласията между съюзниците, той ратува за някакво обединяване на силите, които да спасят Запада от „червеното нашествие“. Настоява да се разруши „желязната завеса“, с която Съветският съюз щял да закрие Западна Европа от останалия свят. Този тръбен зов, отправен към профашистите в САЩ и Англия, е съчетан с искане за преговори, но от позиция на силата.

Какво беше станало до този момент?

През нощта на 1 юни 1944 г. подполковник Хелмут Майер от разузнавателния отдел на 15-а армия в Па дьо Кале прехваща сигнал: „Цигулков плач [изплувал в здрач] сред късна есен ме е ранил [и аз унил] вървя унесен.“

Майер знае, че тези редове от сонетите на Пол Верлен са парола на съюзническите армии, която означава, че десантът се очаква. След излъчване на следващия ред от стихотворението „Есенна песен“ ще минат две денонощия и десантът ще започне.

На 3 юни постът за радиоподслушване прехваща съобщение на един обучаващ се радист: „Щабът на Айзенхауер обяви за десанта във Франция.“ Това обърква Майер, той се бои да вземе решение. На 5 юни Би-Би-Си най-после излъчва условния ред от стихотворението на Верлен…

Майер влиза в кабинета на командуващия армията генерал-полковник Ханс фон Залмут. Залисан в играта на бридж, той не му обръща внимание, после поглежда към него и му заповядва: „Предайте бойна готовност номер едно!“ И продължава да играе своя бридж…

В щабовете на Рундщет и Ромел също прехващат този условен сигнал, но не му обръщат внимание.

През нощта на 6 юни две хиляди съюзнически бомбардировача стоварват своя удар по крайбрежието на Нормандия. Повечето от тях не попадат в немските отбранителни съоръжения, много от бомбите се взривяват на няколко километра от брега. Две американски и една английска въздушнодесантни дивизии са хвърлени с парашути и планери на 10–15 километра от брега. Хиляди кораби под прикритието на авиацията и артилерията на военноморския флот преминават Ламанш и на разсъмване започват стоварването на десанта. Немците не предприемат решителни мерки. Операцията започва при пълна внезапност за тях. Фелдмаршал Рундщет счита, че противникът провежда крупна диверсия, а главният удар ще нанесе там, където разстоянието до брега и до Германия е най-близко — при Па дьо Кале и Сома. Там са развърнати войските. Най-плътно е прикриван районът Па дьо Кале. Тук са и повечето от стартовите позиции на самолетите снаряди.

Хитлер, естествено, предполага, че английското разузнаване знае къде са тези средства и какви са техните задачи. А щом като ракетите са най-непосредствената опасност за Лондон, то не може съюзниците да не съсредоточат удара си в Па дьо Кале…

В Нормандия се водят боеве. Едва към пет часа след обяд, когато вече са дебаркирали 130 хиляди войници и 20 хиляди танка, Хитлер взема първите контрамерки.

Той заповядва на Хайнеман: „Изпълнявайте «Румпелкамер»! — това е операция за бомбардировка на Англия със самолети снаряди. Но в този момент полковник Вахтел още не е готов — няма достатъчно личен състав, няма гориво за Фау–1…“ Хайнеман му разрешава незабавно да започне да изстрелва безпилотните самолети от която и да е стартова позиция, от който и да е разчет, когато стане готов… Това е провал на немската точност и експедитивност…

В 3 часа и 30 минути Вахтел все пак пуска първите Фау–1. От десет самолета снаряда до Лондон достигат само седем… Провалът е разследван, но командирът на 155-и полк остава сух… На 16 юни Фау–1 вече излитат от над 50 стартови позиции…

В 19 часа Вахтел заповядва: „В 23 часа и 18 минути да се произведе залп по цел № 42 — Лондон. Дистанция 130 мили!“ Въпреки проливния дъжд са изстреляни близо 300 самолета снаряда. Само по-малко от една трета се взривяват в границите на Лондон, останалите или се разрушават във въздуха, или се разсейват от тази огромна цел! Но на Хитлер докладват, че ефектът е нечуван. Той веднага лети за Суасон в очакване, че най-после ракетният обстрел ще предизвика втори десант на съюзниците и този път в изгодни за него условия в района на силно укрепения участък по крайбрежието до Кале, откъдето излитат Фау–1…

За Рундщет и Ромел не е било чак толкова трудно да разберат, че фюрерът е загубил почва под краката си, като се осланя на тези несъвършени хвърчила. Те дори се учудват на неговото изявление по радиото, където той казва: „По най-коварния начин противникът нахлу в Нормандия. Но ударите с нашето «оръжие на възмездието» го стъписаха. И нека бъде ясно, колкото по напредват неговите дивизии, толкова повече нощи Лондон и други градове на Югоизточна Англия ще изгарят в пламъци…“

Рундщет, търсейки все пак някакъв пряк военен ефект от новото оръжие, предлага на Хитлер с Фау–1 да бъдат нанесени удари по десантиралите съюзнически дивизии. Но тук се намесва Хайнеман, който го предупреждава, че те се разсейват „твърде чувствително“, т.е. взривяват се на разстояния до 18 километра от предварително набелязаната цел, в която са насочени! Това създава опасност да бъдат поразени собствените войски.

Хитлер махва с ръка, за да прекратят безплодните спорове.

— Нима не разбирате — казва той сърдито, — това оръжие не ми е необходимо, за да изравя огромни дупки по поляните, а да събаря здания, да убива повече хора, скупчени на едно място в градовете… Това ще застави англичаните на колене да искат мир!…

В края на съвещанието една отклонила се от траекторията Фау–1 се взривява наблизо. Фюрерът скача с вик:

— Хванаха се!…

Той непрекъснато се е надявал на втори десант… След този ден систематичните удари по Лондон зачестяват…

Играта

Доктор Джонс осъзнаваше своята отговорност за несвоевременното предупреждаване на противовъздушната отбрана. Колкото и да му беше неприятно, той трябваше да си признае, че не изпълни задълженията си, както беше предвидено по плана „Дайвър“ — да подаде сигнал за опасност тридесет дни преди началото на немската атака. Естествено беше премиерът да е недоволен…

Един от първите безпилотни самолети се взривява в самия център на Лондон — убити са 50 души и ранени над 200! Но военният кабинет не взема решителни мерки… Джонс обвинява ту премиера, ту неговия най-близък съветник лорд Чаруел.

След първата нощна бомбардировка той веднага отиде при черния кардинал. Свари го да тържествува:

— Няма що, напънала се планината и родила мишка!

— Искам да ви обърна внимание на факта, че тази бомбардировка съгласно всички военни правила е само една нищо и никаква тренировка, една престрелка, както я наричат артилеристите. Тепърва ще очакваме истинското шоу — възразява му решително Джонс.

Лорд Чаруел продължава да се смее.

— Сър, хуморът ви е неуместен. Дойдох да ви предупредя, за да се вземат бързи мерки, докато още не е късно. Ако имате все пак известна представа за устройството на това оръжие, няма да е трудно да предположите, че те сега уточняват параметрите на системата за насочване.

— Драги колега, та това е безнадежден опит на немците да реагират но някакъв техен си начин на нашата успешна офанзива след десанта. Нима допускате, че са успели да създадат нещо, с което ще ни затруднят?…

„Лорд Чаруел — си казваше Джонс, като слушаше увъртанията му — е станал жертва на своя инат и не иска да погледне истината в очите. Но когато той все пак се убеди, ще стане малко късно.“

— Настоявам за тотална бомбардировка на всички разкрити стартови позиции по цялото крайбрежие! — каза накрая доктор Джонс.

„Честта на Англия, нашата чест — си каза после — бе спасена. Моята служба все пак успя да реагира. Късно наистина, но съобщихме за опасността едно денонощие преди нападението. Можеше нещо да се предприеме…“

Добре че узнахме за влака. Колко е важно да имаш добре подготвени агенти. Достатъчно му е било да види покритите с брезент продълговати тела в товарните вагони и зеления семафор за Франция, за да ни сигнализира… Но Джонс не искаше да си признае, че бе надигран от немците. Той не обърна достатъчно внимание на „модифицираните площадки“, където се монтираха сглобяеми стартови устройства, а следеше онези, така наречени „ски-бази“. Той не можа да схване защо на последните модификации безпилотни самолети отдолу се монтираха барутни ускорители. Ако беше съпоставил тези два факта. Той непременно щеше да разбере, че те ще излитат от новите сравнително по-къси стартови устройства, засилвайки се от барутните ускорители. Това той щеше да схване, но много по-късно… И за признанията на лорд Чаруел щеше да стане късно… На 16 юни срещу Лондон е изстрелян вече 500-ния самолет снаряд. Чак когато един от тях се взривява близо до Бъкингамския дворец и убива над сто души, лорд Чаруел звъни на доктор Джонс и му казва: „Изглежда имате право…“ Изглежда, защо изглежда? Та целият Лондон вече е настръхнал от очакването отново да чуе характерния за зловещите хвърчила звук, който наподобява дрънкането на десетки вериги. И никой не знае кога тези ревове ще заглъхнат и кога самолетът ще пикира над своята жертва. Отначало поради неосведоменост хората търсят летците на „катастрофиралите“ самолети. Някои дори предполагат, че това ще са английски момчета.

Хаотичните мисли в главата на доктор Джоне са прекъснати от Чарлз Френк, който влиза шумно в кабинета.

— Как е възможно, сър, та вие сте се затрупали с вестници!

В това юнско утро на 1944 г., седнал в мекото кресло, Джонс неусетно беше прехвърлил ежедневната преса, но не беше запомнил нищо от прочетеното. Сега вестниците и списанията лежаха разпилени на пода.

— Имам новини за вас. Господата от МИ–5 всеки момент ще се появят.

— Господи, бях забравил — изправя се Джонс и отива до картата на Голям Лондон, окачена на стената.

Върху нея с оранжеви точки бяха нанесени попаденията на безпилотните снаряди, взривили се и предизвикали жертви и разрушения. Ясно се вижда, че през първото денонощие те се взривяват не в центъра на града, а на югоизток, близо до Далвич.

— Какво ще кажете? — присъединява се към него и Чарлз Френк. — Девет снаряда от десет са „къси“… Това не беше изненада за нас, ние го очаквахме. Още по време на експериментите им в „Пенемюнде“ забелязахме тази тенденция…

Службата МИ–5 (английското контраразузнаване) има агенти двойници, които вече няколко години дезинформират абвера. Сега немците вероятно очакват от тях да съобщят ефекта от бомбардировката и да укажат координатите и времето на попаденията на безпилотните самолети снаряди.

— Ако МИ–5 им разреши да предават верни сведения. Вахтел ще стреля вече по-точно — продължава Френк.

— А ако им предадем лъжливи?

— Тогава немците ще долетят с онези, двутелните самолети, ще снимат и бързо ще хванат лъжата.

— Мисля, че МИ–5 няма да се съгласи на този риск.

— Тогава ще предаваме съобщения, които нито ще са напълно фалшиви, нито пък напълно точни.

— Тоест?

— Ще включим в играта времето…

Джонс се извръща и тръгва към малката масичка с неизменните хубави пури. Той взема кутията и кани своя помощник, който никога не се отказваше от това малко удоволствие… Запалват.

— Агентите двойници — продължава Френк — ще съобщават координатите на онези попадения на снарядите, които са „дълги“.

— Взривилите се в северозападната част на Лондон — допълва Джонс.

— Точно така, сър. Но само с една подробност. Ще ги придружават със сведения за времето на попадение на онези, които са се взривили в югоизточната част.

— Тоест на „късите“ разриви… Чудесно, мистър Френк! Сега вече хич не е трудно да се досетим, че когато Вахтел получи аерофотоснимката, ще се убеди, че там има попадения, и ще стигне до извода, че в действителност се получават не „къси“, както той е предполагал въз основа на досегашните им експерименти, а „дълги“ и ще въведе съответните корекции, т.е. ще продължава да води огън, но с още по-голяма грешка по отношение на „късите“ попадения!

— Благодаря ви, сър!

— Ха, ха, ха — изсмя се чистосърдечно доктор Джонс…

На вратата се чука. Джонс и помощникът му виждат познатото лице на сътрудника на МИ–5, с когото най-често работят… Играта с Вахтел започва…

Провал на Амниарикс

10 юни 1944 година.

Амниарикс и нейните другари Ив Ла Биту и Раймон Пезе получават задача, която налага да се придвижат към крайбрежието. Тяхна крайна цел е малкото градче Треге в Бретани, където ги очаква куриер.

Всички са вече в градчето, но куриерът е арестуван от гестапо. Залавят и Жана Русо.

В компанията на десетина агенти тя приближава до сребристия ситроен, в който я очакват Пезе и Ла Биту. Жана започва да разговаря високо на немски… Това е условен сигнал за опасност… Пезе успява да се скрие, но Ла Биту е заловен и заедно с Жана е изпратен в концлагер. Доктор Джонс се лишава от един изключително ценен източник на информация.

Координатите не съвпадат

30 юни 1944 година.

Върху картата на Лондон с черни точки полковник Вахтел отбелязва попаденията на Фау–1, съобщени от агентите на абвера в Англия, а с бели — попаденията на Фау–1, снабдени с радиопредавател, за което се предполага, че англичаните не знаят. След взривяването на бойната част едва ли е възможно да се намерят части от него.

В един момент той се озадачава. Черните и белите точки не съвпадат!…

Два дни след първите стартове на Фау–1 полковник Вахтел вече стреля от всичките 55 стартови позиции. За да затрудни противодействието на англичаните, той непрекъснато сменя режима на огъня, въпреки че самият полет също създава силни затруднения. Самолетите снаряди сега летят на най-различни височини. Когато по време на единия залп летят на 300 метра височина, на следващия вече височината е 1000 метра, после 600 метра и т.н. Скоростта също се мени от 400 до 600 километра в час.

От момента когато радарите на англичаните ги открият, средствата за противовъздушна отбрана имат само някакви си 5–6 минути, за да противодействат. Това изисква самолетите за противовъздушна отбрана непрекъснато да баражират в зони. Но и англичаните не могат да държат постоянно във въздуха голямо количество самолети. Зенитните оръдия трудно успяват да проследят бързоизместващите се цели. А когато Фау–1 атакуват от 1000 метра, огънят на артилерията става неефективен… Вахтел знае и това, че голяма част от английските изтребители трудно могат да прехващат безпилотния самолет по простата причина, че скоростта им на движение превъзхожда незначително тази на Фау–1.

До този момент той е изстрелял около 2000 Фау–1, и то предимно когато метеорологичните условия са неблагоприятни за действие на авиацията и зенитната артилерия. Хитлер го поздравява с успеха. Той използува случая, за да му предложи неговата група да се разрасне в бригада, стартовите позиции да се увеличат, производството на Фау–1 да достигне вместо 3000 на месец поне 8000. Фюрерът, естествено, първо го повишава и второ се съгласява с неговите отлични идеи, наричайки ги блестящи! Създаден е втори полк Фау–1.

Вахтел разбира, че без обратна информация от попаденията неговите усилия при това чувствително разсейване отиват на вятъра. Той не можеше да наблюдава разривите с бинокъла си, а разчиташе на агентурните съобщения. Чакаше ги винаги с голямо нетърпение. Но сега той недоумява защо координатите на попаденията, съобщени от агентурата и получените чрез радиопредавателите, монтирани на някои самолети снаряди, не съвпадат! А попаденията на аерсфотоснимките съвпадат със съобщенията на агентите!

Той реши, че предавателите са недостатъчно надеждни, и съкрати дистанцията на стрелбата. Но не се успокои — нещо го караше да бъде нащрек. Взе справката на разузнавателния отдел, съставена по съобщения на английската преса за районите и за характера на разрушенията, некролозите и списъка на убитите и ранените след взривяването на Фау–1.

Координатите на определените по този начин вероятни попадения също не съвпадаха със съобщенията на агентите. Съмнението започна още повече да го терзае и той реши да разговаря с хората от абвера…

Нож с две остриета

— От нас искат мнение какво би предприел противникът, ако засипем стартовите му позиции за безпилотни самолети с… отровни вещества! — казва доктор Джонс на своя помощник и продължава да рови в книжата си.

Чарлз Френк гледа своя шеф с широко отворени очи, стои няколко мига във вдървена поза и сякаш не беше чул нищо, отвръща с въпрос:

— Сър, дадоха ли ви статията от унгарския вестник „Пещер лойд?“

— И какво, Чарлз? — пита двусмислено Джонс.

— На вашето внимание, сър. Заглавието е „Секретно оръжие с настъпателен характер“: „Завършва или започва нова страница във войната… Много пъти светът е ставал свидетел на поврати в събитията на историческата арена…

Влязлото вече в употреба най-ново немско оръжие обещава нов поглед към развитието на военните действия, особено след като се очаква едно масово използуване… Питаме се какво ще предприемат дебаркиралите войски срещу «оръжието на възмездието», така добро представено от германската пропаганда? Нима е възможно настъпление при тоталния обстрел на Лондон и южните градове, за което получихме достоверни сведения?“

— Ето ви и няколко заглавия в други вестници… Гьобелс по радиото е заявил: „Нашият войник е непобедим, защото воюва с най-съвършеното в света оръжие. Но той даже и не предполага колко мощ и сила ще прибави в неговите действия новото оръжие, което много скоро ще ни направи победители. И защо шансовете са на наша страна? Защото Германия има най-силната наука и най-добрите учени.“

Настъпва пауза. И двамата експерти добре знаят, че това е, разбира се, пропаганда, но за тях има факти, които те не могат да отрекат. А фактите са непрекъснатото безразборно взривяване на самолети снаряди по всяко време на денонощието.

На 16 юни най-после в действие влиза планът за борба срещу секретното оръжие на немците „Дайвър“ („Водолаз“).

Петнадесет дни 40 на сто от авиацията на съюзниците нанася удари по всички обекти, свързани с ракетите — заводи, складове, стартови позиции. Изтребители дежурят и прехващат Фау–1 на 30 километра от брега над морето или по крайбрежието. В борбата се включва активно и зенитната артилерия.

Над новоразкритите стартови позиции непрекъснато се сипят бомби. Но немците бързо ги възстановяват и атаките на Фау–1 не стихват. Борбата с това оръжие е изключително трудна. Командуващият стратегическата авиация на САЩ генерал Спаатс предлага да се разрушат заводите и градовете, в които има производство на секретното оръжие. Английският главен маршал на авиацията Тедер настоява цялата стратегическа авиация да се вдигне и да нанесе внезапен масиран удар по всички стартови позиции. Лорд Чаруел подсказва идеята да се използуват запалителни средства… Летци доброволци вдигат във въздуха стари бомбардировачи, напълнени с близо десет тона тротил, и ги насочват към стартовите позиции. В определен момент те скачат с парашут над острова. По радиото ги донасочват изтребителите, които летят успоредно с тях… Но уви, това са само няколко неуспешни епизода в историята на въздушната война.

Непрекъснато се търсят все нови и нови начини за борба с това ново оръжие, което кара мирните жители да треперят от опасността за внезапно нападение…

— И все пак, какво мислите?

— За химическото оръжие ли, сър?

— Да.

— Това е нож с две остриета…

Едно колебание

28 юни 1944 година.

Безпилотен самолет се взривява в зданието на британското министерство на авиацията. Убити са 198 души!

В Министерския съвет е поставен за разглеждане само един въпрос… да бъде или да не бъде употребено химическото оръжие. Генералният щаб предлага да се засипят с бойни отровни вещества не само стартовите позиции, но и цели от дълбокия тил. И без това съюзническата авиация има пълно превъзходство във въздуха.

Но едно кратко съобщение на разузнавателното управление действа отрезвяващо. Представителят му казва: „Джентълмени, имайте предвид, че в производството на бойни отровни вещества немците са отишли твърде далеч!“

Личният представител на Айзенхауер разпалено протестира: „В никакъв случай не бива да предприемаме това. Газовата война ще се отрази зле на нашето настъпление. Нашите военновъздушни сили ще бъдат принудени да се пръснат и техните удари ще бъдат неорганизирани и неефективни. Аз настоявам да не даваме никакъв повод на немците дори да предполагат за подобно намерение от наша страна!“

Така предложението да се използуват бойни отровни вещества е отхвърлено!

Молба за помилване

6 юли 1944 година.

В своята резиденция в Оберзалцбург Хитлер се среща с ръководителите на най-големите банкови обединения и промишлени монополи, събрани от личния му приятел Алберт Шпеер, който вече е висш ръководител на цялата германска икономика.

Срещата не е случайна. През юли немският фронт на Изток се задъхва. Вермахтът прехвърля натам резервите си, които бяха много необходими на Хитлер, за да оказва „дипломатически“ натиск върху англо-американците. На 23 юни Съветската армия вече успешно настъпва в Белорусия. Към Берлин е образуван гигантски 400-километров пробив. Хитлер няма сили да го запълни, войната застрашително се приближава към Германия. С Третия райх вече воюват близо 50 държави!

Всеки месец вермахтът губи 400 хиляди души. Тъжна картина от непрекъснати влакове с ранени, които непрекъснато пристигат от Източния фронт. Англо-американската авиация руши германските градове.

За да повдигне бойния дух, Хитлер няколко пъти обявява тотална мобилизация. Той иска да създаде впечатление, че Германия има неизчерпаеми резерви, които скоро ще обърнат положението в негова полза.

Крупните босове благославят все по-голямото съсредоточаване на властта в ръцете на есесовския апарат. От 23 август 1943 г. Химлер става министър на вътрешните работи и заявява, че ще бъде безжалостен и ще възстанови „значително загубения сред населението авторитет на империята.“

В докладите си командуващите групи армии на Запад прокарват мисли, които силно дразнят Хитлер. Ромел настоява: „Спрете бойните действия на Запад, за да удържим фронта на Изток!“

Фюрерът усеща, че от него се отвръщат онези, които го доведоха до властта и му оказваха доскоро пълна подкрепа.

На секретната среща той държи реч час и половина, но без обичайната помпозност. След прегледа на тежкото положение на Райха той се обръща към насъбралите се с молба да му дадат време, за да „оправи положението“.

Като напомня за миналите си заслуги, той разкрива картите си, като моли да му окажат доверие:

— Загубя ли аз, губите и вие — им казва той.

Но босовете, свързани с международния капитал, едва ли мислят така. Те не само че не му вярват, но и му се надсмиват. Къде ги търси Хитлер, нима той мисли, че те са се приготвили да паднат заедно с него в пропастта! Дъното е за него… Вечерта същия ден е дадена „зелена улица“ на отдавна готвеното покушение над фюрера, в което те играят своята роля…

Сляпата сила поражда страх

6 юли 1944 година, Чърчил говори за безпилотните самолети в Палатата на общините.

— Вече три седмици Лондон е подложен на бомбардировките от оръжие, което за разлика от пилотирания самолет, който може да се отклони от въздушния бой с превъзхождащ го противник или да не навлезе в зоната на плътната противовъздушна отбрана, самолетите снаряди сляпо следват своя път. Никакви военни съображения не диктуват употребата на това оръжие. Това е форма на фашистко варварство. Тази сляпа бомбардировка ни напомня вандализмът на тевтонските рицари… Откакто е започнал десантът, премиерът сякаш се е преобразил.

С патетиката той скрива слабостите на разузнаването, които силно се отразяват на начините за противодействие срещу немските атаки. Разузнаването все още не може с достатъчна сигурност да твърди що за оръжие са Фау–1 и Фау–2. Информацията, с която премиерът разполага, в никакъв случай не го задоволява. Той не знае какво е вероятното количество летящи бомби, които противникът е в състояние да произведе. Не е наясно на каква височина и с каква скорост ще продължат предстоящите атаки…

Чърчил се дразни от факта, че досегашната бомбардировка на немските складове и железопътни линии не води до снижаване на интензивността на обстрела. Това значи, че разузнаването не е наясно къде се съхраняват летящите бомби. Уверяват го, че тази задача е възложена на агентите от френската Съпротива, които в скоро време ще кажат истината и че вероятно става дума за подземни складове! Но тогава тяхното унищожаване ще породи нови проблеми. „Дали Хитлер не се изхитрява с по-малко средства да постига по-голям ефект, отколкото ние харчим с нашите «летящи крепости»“ — си казва той.

Разузнаването не беше подготвило нито него, нито населението за тежкото изпитание. Чърчил знае за силния страх, който предизвиква това оръжие. Обикновено като чуят характерния рев на приближаващата се летяща бомба, хората в панически ужас се свират в скривалищата и чакат да мине тревогата или да бъдат затрупани от събарящите се с грохот здания. В такива моменти секундите стават вечност…

Интересни мисли му идват на Чърчпл, но той не може да си позволи да ги сподели публично. Иска му се да говори увлекателно и впечатляващо за тази борба. Това бе слабост от литературните му увлечения. Иска му се да каже:

„Неизвестността гнети. Една машина, която няма човешко лице, поражда винаги страх. Човекът никога не се чувствува така безпомощен, както когато се изправи пред машината. Та тя може да заскърца, ако няма масло в нея, може да се разруши, ако се повреди примитивният й «мозък», може да бъде пръсната от снаряд, но тя не може както човека да бъде убита…“

Така да говори той не може, но никак не му бе трудно при неговия доказан талант на световноизвестен демагог да заяви с апломб:

— Аз казах на Айзенхауер, който ръководи успешно настъплението на съюзническите войски, казах му Лондон ще издържи и това изпитание… Това е нов момент от войната, но той ще премине бързо, защото много скоро ще превземем стартовите позиции, откъдето излитат тези слепи плашила. Агресорът сам ще заплати с кръвта си новата проява на ненавист към острова… Никаква сила в света няма да ни попречи да нанесем последните унищожаващи удари върху германските армии по суша, по вода и във въздуха, да унищожим техните подводни лодки, да разрушим заводите, които бълват оръжие… В последната строфа той преразказва част от Декларацията на Техеранската конференция, състояла се на 28 ноември 1943 г.

Планът „Дайвър“

Как да се унищожават атакуващите самолети снаряди, летящите бомби? Това е въпросът, който витае над Лондон заедно със зловещите им трясъци и става тема на екстрено съвещание на 13 юли 1944 г.

Като по традиция се изслушват разузнавателните сведения. Докладва началникът на отдела за научно-техническо разузнаване в британските ВВС доктор Реджиналд Виктор Джонс:

— Какво знаем към днешна дата за „летящата бомба“, наричана още „Дудъл баг“? Тя има следните тактико-технически данни: размах на крилата 16 фута, обща дължина 25 фута и 4 дюйма, широчина 2 фута и 8,5 дюйма, развива максимална скорост 350–400 мили в час и действува в радиус 150 мили. Бойната част съдържа един тон взривно вещество. Използува се за нанасяне на удари по невоенни цели… Излита от сглобяеми стартови устройства посредством барутни ускорители, монтирани в долната част на апарата. Не се управляват по радиото, а по предварителна програма, която се изпълнява от специална автономна система за управление, изградена върху широкото използуване на жироскопа. Оттук произтичат и трудностите при оказване на противодействие. Никакви дистанционни средства не са в състояние да отклонят безпилотния самолет от изпълнение на програмата т.е. От попадението му в целта с предварително определени координати, нито пък да се създават смущения… Атаките се водят почти непрекъснато от различни огневи позиции, като се редуват в произволен ред. Най-тежък бе 2 юли, когато крайбрежието пресякоха 161 летящи бомби. Най-спокоен по наши данни ще бъде днешният.

Последните думи на Джонс предизвикват шум в залата. Дали той не ги каза хей така, просто на шега, за да успокои публиката.

— Противникът засилва интензивността на ударите си особено при влошаване на метеорологичните условия, т.е. когато действията на нашите изтребители и на зенитната артилерия силно са затруднени… По агентурни данни немците предполагат, че ние не разполагаме с достатъчно количество нощни изтребители, и планират засилване на атаките през нощта.

Залата отново зашумява. Но Джонс, без да обръща внимание на реакцията, продължава своя доклад в делови тон:

— Чрез френската Съпротива ние вече знаем къде са подземните складове за летящи бомби. През последната седмица на юни те бяха бомбардирани. Усилията по въздуха се допълват от особено силното разстройване в бойния ред на противника, предизвикано от успешното настъпление на експедиционния корпус. Все по-често стартовите батареи са принудени спешно да напускат позициите.

Времето за демонтиране и монтиране на „модифицираните“ стартови устройства на новите позиции, които все повече се отдалечават от целите, оказва влияние върху планирания темп на огъня… Противникът продължава експериментите с балистичната ракета А–4. Предали сме координатите на разкритите площадки, откъдето е възможно те да бъдат изстрелвани. Върху някои от тях вече се нанасят удари…

От последвалите доклади на операторите, които анализират начините за унищожаване на самолетите снаряди, става ясно, че планът „Дайвър“ за отразяване атаките на „летящите бомби“ има съществени недостатъци; неправилно построяване на бойния ред на средствата за защита, които при това са и крайно недостатъчни; лошо синхронизиране действията между изтребителите и зенитните батареи, които най-често си пречат един на друг.

Във въздушния бой участвуват изтребителите „Тайфун“, „Темпест“ и „Спитфайър–9, 12 и 14“. През нощта действа „Москито“ с радиолокационен прицел. Удовлетворително е участието на „Мустанг–3“ И ето как се действа.

Четири радара, разположени по крайбрежието, откриват целите на 80 километра и ги предават на баражиращите във въздуха изтребители. Летците имат само 6 минути, за да открият и свалят самолет снаряд. Свален, той пада в морето. Координатите на „летящите бомби“, промъкнали се през първия бараж, по радиото се предават до всички изтребители, които са във въздуха. Но това е реакция на безпомощност, целите не се разпределят и се случва към една от тях да се устремяват няколко изтребителя, докато останалите остават без покритие… Как атакуват изтребителите? По най-широко разпространения начин, за който са обучавани — откъм опашката. Но уви, скоростта им се оказва недостатъчна… Скоро летците сами откриват най-добрия начин за унищожаване на Фау–1. Щом я забележат, те летят успоредно на нея. Нали целта се движи по програма, тя не реагира на околните събития и не се отклонява от курса. В един момент летците я изпреварват, правят завой към нея и от дистанция 100 метра я обстрелват. Понякога смелчаци се приближават плътно до нея и я свалят с въздушната си струя. Други извършват още по-рисковани операции, натискат я върху крилото и я заставят да се забие неуправляемо в морето. Много често при тези маневри „летящите бомби“ се взривяват и загиват английски летци…

След бурните дебати на съвещанието, в което активно участвуват маршалът от авиацията Хил и генерал Пайл, се стига до решение системата за противовъздушна отбрана да се построи по друг начин. Създават се две зони за изтребителната авиация — външна и вътрешна; зона на бреговите зенитни батареи и зона на аеростатите за заграждения. Зенитните оръдия се изтеглят от вътрешността на страната и заемат позиции по крайбрежието.

Изтребителите действат с по-голяма свобода, а зенитната артилерия има възможност да се прояви самостоятелно, без да пречи на авиацията…

Свежа идея

Един разговор, станал малко по-рано.

— Шеленберг — казва Химлер на своя помощник по политическото разузнаване, — какво мислите за една внезапна атака с нашето „оръжие на възмездието“ срещу Ленинград?

— Райхсфюрер, имам свежа идея — отговаря Шеленберг и тръгва към картата на стената…

Химлер беше станал пълновластен господар на германския тил и втори човек в Райха след Хитлер, всъщност не само той, а всеки от приближените на Хитлер си въобразяваше, че е първият след фюрера — и Гьоринг, и Борман, навремето и Хес, преди да избяга в Англия. Котирането на претендентите за първо място постоянно се изменяше също както на борсата и даваше повод за всевъзможни интриги във висшите сфери на нацистката държава. Тъкмо поради това Химлер, взел под своя опека цялата ракетна програма, за да набере точки пред своите съперници, не иска да се лиши от една възможност да предложи на фюрера една идея за ефективно използуване на тайното оръжие срещу главния враг.

Фюрерът в минути на откровение му беше казал:

— Никой от нас, колкото и добри качества на пророк да има, не би могъл да предположи колко години ще воюваме с Русия…

Озадачен, верният Хенрих се осмели да попита:

— Но мой фюрер, та вие сам казахте, че тя ще свърши скоро?

— Тайните да се управлява един народ не се постигат лесно. Какво щеше да стане, ако им кажех истината, че ще воюваме двадесет години? Та те щяха да се натръшкат като делфините на сушата. Сигурно сте чували, че понякога сякаш обезумели, с бясна скорост излизат на сушата. Никой не знае защо. До тази тайна не всеки може да се добере. Делфините обезумяват… Истината може да доведе и германския народ до подобни действия. Безумието е опасно и то трябва да се предотвратява навреме. На хората им е нужна илюзия. И аз им я давам. Това добре знаят лекарите. Какво казват те на болния? Скоро ще се вдигне на крака, но добре знаят колко тежко ще е лечението. Аз постъпвам като лекарите… А през това време търся лекарството… Това в случая са онези средства, които ние трябва да намерим, за да премине инициативата на войната отново в наши ръце…

И Химлер започва да помага на фюрера в търсенето на „лекарството“. Сега той с нетърпение нека да чуе какво е измислил групенфюрерът от SS Валтер Шеленберг — началник из VI управление на Главното управление на имперската безопасност.

— Какво по-точно предлагате? — казва Химлер и става от мекия стол. Той не понася твърдите канцеларски столове.

— Самолетите Хе–111 имат максимална скорост 368 километра в час, практически таван 7900 метра и далечина на полета 2439 километра. Ако към всяка машина окачим по една Фау–1 и ескадрилите стартират примерно от летище край Талин, те ще я доставят в района на Куйбишев, Челябинск, Магнитогорск, включително и в района отвъд Урал!… Ние ще можем в една нощ да нанесем удар по най-големите индустриални центрове на Русия, по нейния дълбок тил… ( В края на юли англичаните все по-успешно свалят „летящите бомби“. Тогава немците правят опит да ги изстрелват от самолети носители Хе–111. Тези бързоподвижни стартови позиции чувствително увеличават възможността да се маневрира с ракетния огън, да се усилят внезапността и радиусът на действие на „оръжието чудо“. Самолетите носители се прокрадват там, където най-малко ги очакват или противовъздушната отбрана е сравнително слаба.)

— Но дали всички ще се промъкнат?

— Ще нахлуват малки ескадрили или дори единични самолети.

— Но след изстрелването Фау–1 се отклонява от целта на големи разстояния — 10–15 километра! Вие просто можете да не улучите във вашия Челябинск или как беше там, Магнитогорск. — Химлер се затруднява при изговарянето на тези наименования.

Шеленберг се усмихва, поглежда райхсфюрера изпод вежди и му подхвърля:

— Това знаят за своите безпилотни самолети и японците.

— Какво искате да кажете?

— Не би било зле да взаимстваме опита на съюзниците.

— Пилоти смъртници! — казва Химлер, като се взира втренчено в него.

Шеленберг все така усмихнат продължава:

— Мисля, че биха могли да се намерят достатъчно летци, които да докажат верността си пред фюрера!

— Да. Идеята не е лоша…

Центърът „Пенемюнде“ бързо създава самолет снаряд с кабина за пилот. Един ден пред Химлер застава двуметров дангалак със зелено-сини леко изпъкнали очи и белег на едрото лице — щурмбанфюрерът от SS, майсторът на диверсиите Ото Скорцени.

— Доклайдвайте!

— Райхсфюрер, 250 летци са решени всеки момент да насочат „оръжието на възмездието“ там, където фюрерът им заповяда…

(Скоро обаче фашистите се убеждават, че самолетите носители нямат никакъв шанс да проникнат през съветската противовъздушна отбрана, ето защо погледите на Химлер и помощниците му тутакси се насочват към Фау–2, която всъщност не е още напълно готова…)

Срещу главния противник

В летните дни на 1944 г. в небето край освободения от железния обръч на блокадата Ленинград от западно направление на различни ешелони във височина от 300 до 1200 метра влитат цели… Радиолокационните станции „Редут“ ги откриват на значително разстояние от града и своевременно предават координатите им в зенитно-авиационните зенитноартилерийските полкове. Съответните сили са готови да отразят атаката на… съветските самолети Як–9, които имитират нальот на самолети снаряди!…

Ленинградската армия за противовъздушна отбрана провежда необикновено учение. Ръководи го началник-щабът на армията полковник В. Привалов.

Идва нощта, въздушната обстановка се усложнява. Внимателно се следи правилното взаимодействие между летците, зенитчиците и аеростатите за заграждения. Това е голямо събитие в бойната дейност на противовъздушната отбрана — първи опит да се тренира отразяване на масирани въздушни атаки от безпилотни самолети.

След като над Лондон се взривява първият самолет снаряд, съветското Върховно главно командувано предвижда, че тайното оръжие може да бъде използувано срещу градовете на Съветския съюз и преди всичко срещу Ленинград. И не без основание…

Секретен товарен влак с кодово наименование Р–13 напуска източната врата на Узедом и вместо да се насочи на Запад към Франция и Холандия, където са позициите, тръгва на Изток!…

Владислав Кивит получава задача от нелегалния център да следя движението на този влак във Варшава… Кивит докладва: „Обектът престоя десет минути. Обгради го необичайно силна охрана от есесовци. Тръгна в неизвестно направление!“

Тринадесетгодишният партизански разузнавач Виктор Купцов живее в белоруското село Труд. Негова съседка е Юлия Журова, която работи в комендатурата. Веднъж тя го извиква вкъщи:

— Виктор, заминавам като преводачка, веднага заминавам, но не зная закъде. Моля те, грижи се за дъщеричката ми… — После тя изважда от пазвата си една сгъната бележка и му казва: — Ако почукат на прозореца три пъти, предай я…

Бележката взема Ана Кравцова. Момчето не знае, че в нея се сочи мястото, закъдето заминава Р–13…

Аркадий Марченко, командир на бригада белоруски партизани, заповядва на Юлия Журова да се присъедини към партизаните, но тя чака да получи важни секретни документи. Гестапо я подозира. Зверски я изтезават. Обесват я…

Гуков получава съобщение чрез Журова и разбира, че Р–13 следва по разклонението Полоцк-Дретун… Поставя задача на началника на станцията Иван Юзефович, а той на преводачката Любов Петрова, която узнава закъде се движи Р–13. Влакът още го няма, но охраната е подсилена. Немците издават забрана: никой от служителите на гарата да не се отделя… Но някой от селото „за щастие“ умира. Любов Петрова иска разрешение да отиде на погребение и… предава сведението…

В хрониката на партизанските акции по това време е записано: „Между Дретун и Невел във въздуха е вдигната платформа, натоварена с камъни, която се движи пред локомотива на товарен влак с добре маскиран товар… При минирането на платното загиват трима партизани… Към Псков са взривени вагони от същия влак…“

Групата на Виктор Акатов, секретар на нелегалния районен комитет на партията, на мястото на взрива намира контейнери на авиостроителни германски концерни и радиоелектронни предприятия… Изпращат радиограма: „В квадрат «15» гостите стовариха шест торпеда.“

Началник-щабът на партизанското движение в Ленинградска област М. Н. Никитин я получава. Радистите от щаба предават до групата на Акатов и Лаврентиев — командира на партизанския отряд в Псковския район: „Изпратете ни срочно цените на стоката…“

Никитин извиква Акатов:

— Виктор Абрамович, Центърът се интересува от „торпедата“. От вас зависи дали там ще получат точна информация. Рискът е голям…

Акатов веднага тръгва на път. Преминава линията на фронта и пристига в Ленинград. Докладва: „Немците охраняват строго Псковския ленен комбинат. Разрушен от самите тях, сега се възстановява. Там докараха затворници, но много отдалече, въпреки че наблизо има концлагер. Строят се здания с дължина стотина метра. До тях прекараха и железопътна линия. Изградиха и нова водонапорна кула… Ана Иванова, която работи в гостилницата, където се хранят немците, ни съобщи, че се водят разговори за нанасяне на удари по Ленинград с някакво ново оръжие. Аз ръководя група от четирима души. С тях разузнаваме обекта. На мое разположение са Василий Романов, легализиран като съдържател на електроработилница, свръзката Михаил Василиев — известен като предприемач, снабден с пропуск от стопанския комендант за свободно движение в този район, и радистът Валентин Обудовски…“

Акатов предава и точните координати на обекта…

За да провери постъпилите сведения, по заповед на Центъра Сергей Стрижков, заместник-командир на партизански отряд, възлага задача на Виктор Иванов да проникне с една малка група в базата…

Един ден смелите мъже се събличат голи и преплуват реката, която огражда едната страна на секретната зона. Адски студ е, но силният вятър не е позволил на водата да замръзне… Мъжете пият водка и пълзят по снега. Заравят се в един сеновал… Чуват стъпки, влиза немски войник. С вилата боде сено и го тъпче в чувал… Ако фашистът прободе някого, той не бива да издава звук… Отново пълзят, докато най-сетне… Ето ги „торпедата“ — шест на брой и има някакви непонятни съоръжения от железобетон…

По координатите на Акатов съветската авиация нанася внезапен удар върху секретната зона.

Разузнавачите забелязват, че при бомбардировката от територията на комбината излизат натоварени вагони и се крият там, където линията свършва… Но скоро и тези ешелони политат във въздуха… Пламъците са необичайно силни, хората ги виждат на разстояние двадесет километра…

Центърът съобщава на Стрижков, че това не са никакви торпеда, а ракети Фау–2… Той и другарите му ликуват, когато на 19 февруари 1944 г. в землянката чуват съобщението на Съветското информбюро: „Голяма група наши самолети извърши нападение върху железопътния възел Псков… Към края на бомбардировката цялата територия на железопътния възел беше обхваната от плътен огън…“

Талин… Току-що с кораб от „Пенемюнде“ е пристигнал Мартиниш Мартинсон, преместен от концлагера Майданек. Сега разтоварва сандъци със секретен товар и крои планове с другарите си как да избяга. Успее ли той, ще разстрелят другите… Другарите му са готови да си дадат живота, но поне един да съобщи за опасността… Щом ракетите от „Пенемюнде“ са докарани тук, значи се готви удар…

Решават се… В локомотива няма някой… Двама скачат в будката, удушват часовия. Мартинсон взема дрехите му… Подкарват локомотива, излизат извън пристанището. В дрехите на есесовец, Мартинсон скача… Среща се с Паулина Шведе, която е бивш червен латишки стрелец, и предава информацията…

От кораба ракетите са натоварени на влак. Но вече движението му по територията на Естония се следи зорко. Много армейски разузнавачи загиват в тази епопея… Владимир Фьодоров, Иля Ханелайнен и Ото Сивоялг скачате с парашути и три и половина месеца живеят в тила на фашистите. Тази група изпраща в ефира редовни шифрограми за корабите, които се разтоварват в пристанищата за железопътния възел Раквер в Естония, където се отправят ешелоните и се строят стартови позиции за ракетите…

Съветските бомбардировачи нанасят удари върху необикновени цели — малки бетонни площадки, метални ферми с непозната конструкция, които на пръв поглед не заплашват никого… Но самолетите срещат силно зенитно прикритие, а заповедта е да се води точен огън… Много летци загиват, но заповедта е изпълнена — целите са унищожени. Сринат е замисълът на Химлер с „оръжието на възмездието“ откъм Талин и откъм Псков да обстрелват градовете и преди всичко Ленинград…

По заповед на Върховното главно командуване командуващият артилерията на Съветската армия, главният маршал на артилерията Н. Н. Воронов взема мерки срещу едно вероятно използване на секретното оръжие на Третия райх.

На 19 юли 1944 г. Военният съвет на артилерията на Съветската армия утвърждава и изпраща във войските на противовъздушната отбрана „Предварителни указания за борба със самолетите снаряди“. В този документ са формулирани основните принципи за организация на системата за отбрана на обектите и са дадени конкретни препоръки как да се използуват наличните средства при унищожаване на новия вид оръжие на противника.

А командуването на Ленинградската армия за противовъздушна отбрана разработва подробен план за борба със самолетите снаряди. След преработка той е утвърден на 29 юли 1944 г. от Н. Н. Воронов.

Въз основа на плана се провежда и учението, което завършва успешно и е първи опит за създаване на подобна система във войските за противовъздушна отбрана…

(По същото време в Държавния комитет по отбраната са извикани народният комисар на авиационната промишленост А. И. Шахурин, командуващият военновъздушните сили генерал А. А. Новиков и конструкторът на реактивни двигатели В. Н. Челомей. Те получават задача да бъде създаден безпилотен самолет снаряд. В. Н. Челомей е талантлив инженер. Две години преди тези събития той строи пулсиращ въздушно-реактивен двигател, собствена конструкция. Изпитанията са успешни. Немското тайно оръжие — самолетите снаряди — не го изненадват. Те се движат от подобен на изобретения от него двигател. Съветската конструкторска мисъл е достигнала до тази идея още през 1943 г. За Челомей не е проблем да изпълни решението на Държавния комитет… В началото на 1945 г. заводът, който той ръководи, изпитва съветски самолет снаряд с много по-добри качества от Фау–1. Правителството не разрешава новото оръжие да бъде употребено, тъй като ефективността му е най-голяма, когато се атакуват големи градове. Не бива да загиват невинни мирни жители. Ескадрилите тежки бомбардировачи с окачени под тях безпилотни апарати 10 X (десета модификация на неизвестно оръжие) така и недочакват заповедна за нанасяне на удари.

Съветските специалисти създават необходимо за фронта ракетно оръжие с твърдо гориво — легендарните „катюши“, които в първите дни на войната завоюват неувяхваща слава. Нито една държава не притежава подобно оръжие, което всява ужас по бойните полета и кара нашествениците да треперят от внезапните му масирани удари. Над създаването на „катюшите“ работят много творци, цяла ракетна школа, която от 1929 до 1945 г. разработва повече от 150 вида ракетни конструкции с твърдо и течно гориво. Само през десетте предвоенни години са разработени 50 типа балистични ракети. Но съветското военно командуване преценява, че при създадената обстановка е необходимо да организира масово производство и да използуват активно „катюшите“…

Два пъти героят на социалистическия труд академик Владимир Челомей умира през 1984 г. на 70-годишна възраст. След войната той работи над създаването на космически ракети.)

Тайната се разбулва

2 август 1944 година.

Чърчил произнася поредната си реч в Палатата на общините.

— Ако днес си зададем въпрос, уверени ли сме, че борбата с летящите бомби, оръжието, което не подбира своята жертва, е спечелена, ние имаме право да отговорим утвърдително! За това свидетелствуват останките на тези летящи чудовища, които завинаги потънаха на дъното на Ламанш… Но можем ли да си отдъхнем? В никакъв случай. Още малко, ще кажа аз, още малко усилия и нито един от летящите хищници няма да достигне до нашите мирни домове. И нашите граждани ще пият своя чай спокойно, без да се заслушват във воя на сирените и без да бързат за подземията… Още малко воля…

Безпилотните самолети снаряди са несъвършена конструкция. Голяма част от тях се разрушават сами във въздуха. Друга част се унищожават от английските изтребители и оръдия. Но те продължават да се взривяват над Лондон, предизвиквайки панически страх. На отделни места в града много от сградите са разрушени. Хората, напуснали подземията, всеки момент могат да бъдат затрупани или убити от тези безпилотни оръжия… Всеки в Лондон живее с мисълта да избяга далече от това място, обгърнато от непрестанен пушек, където безразборно възникват пожари. Над един милион жители на Лондон търсят убежище в провинцията, а правителството организирано е евакуирало вече 300 хиляди души. Работата в Лондон замира…

— Ще се съглася с всеки, който каже, че ни е трудно. Да, трудно ни е. Но ние скоро, много скоро ще имаме прекрасната възможност да поздравим нашите доблестни воини от сухопътните си сили, които само след един скок ще пленят и последната стартова позиция, откъдето излитат тези изчадия на фашистите, и на нашата тревога ще се сложи край — продължава Чърчил…

Разузнаването предупреждава премиера, че се готви удар с балистична ракета, която сега немците усилено изпитват на полска земя. Но все още не се знаят три изключително важни нейни характеристики: мощността на бойния заряд, съставът на горивото и далекобойността… Тази неизвестност поражда всевъзможни слухове.

— Та те — казва министърът на вътрешната безопасност и на вътрешните работи Морисън — всеки момент могат да ни засипят с поне хиляда ракети.

— Имат готови две хиляди — отговаря му Чърчил. — И ще произвеждат по 500 на месец, разбира се, ако ние им позволим това.

— Казват, че всяка една ракета носи 7 тона взрив!

— Казват, кой казва? — сърди се премиерът. — Или страховете ви са големи, Морисън?…

Въпреки това Чърчил взема превантивни мерки, предложени му от неговия министър, включително болните да напуснат болниците, за да се освободят места за пострадалите, и да се евакуират още 700 хиляди души…

Чърчил не може да си намери място, когато след обстойните обяснения на специалистите разбира, че е невъзможно да се унищожи балистична ракета по време на полет!

— Как така? — възмущава се той.

— Тя лети със свръхзвукова скорост — поясняват му.

— Тогава бомбардирайте стартовите им позиции!…

През това време тайната около конструкцията на ракетата все повече се разбулва.

Полските партизани, които укриват частите на падналата в блатото ракета А–4, получават съобщение, че ще пристигне за нея самолет.

Влодзимеж Гедимин, бивш летец от полската авиация, намира равно място на 260 километра южно от Варшава…

На 25 юли 1944 г. английски самолет „Дакота“ с втори пилот поляк излита от Южна Италия и поема на север. След 2000 километра полет над територията, контролирана от германците, те ще трябва да кацнат само за 10 минути и веднага да излетят. Но дали радиограмата от Полша не е изпратена от гестапо? Летците са в напрежение…

Партизаните чакат. Но внезапно на поляната каца немски „Физелер-Щорх“! Операцията е пред провал! Но защо немският екипаж не слиза от самолета?… Приземяват се и два месершмита. Това, разбира се, е краят! 400 полски партизани здраво стискат оръжието, готови да встъпят в сражение с 4 хиляди немски войници от гарнизона…

Смрачава се… Но ето… един по един неканените самолети излитат. Заради една нелепа случайност операция „Мост“ едва не се проваля. По-късно партизаните разбират, че немците са търсели разбил се унгарски самолет…

Някой дава знак… Да, самолетът идва… Палят огньовете… Подскачайки, дакотата спира… След заповяданите десет минути тръгва да излита… Но шасито потъва в подгизналата от дъжд земя… Обливат самолета с бензин. Ще го подпалят и ще скрият следите си… Но партизаните, въоръжени с лопати, изхвърлят встрани мокрия слой, секат клони и ги нареждат внимателно върху твърдата почва. Само след час дакотата поема в обратен курс, натоварена с ценен за разузнаването товар…

Германска експериментална балистична ракета пада в неутрална Швеция. Доктор Джонс счита, че това е едно предизвикателство и един шанс за неговия стар приятел и голям специалист в ракетостроенето професор Ъруин Дъглас Кроу. Сега вече техният спор, могат ли германците да построят ракета или не могат, ще се реши… Професорът акуратно събира пръсналите се части и се връща в Лондон вече с оформено мнение, че тук става дума за ракета с течно гориво!

Към тези сведения се добавят и секретните документи за балистичната ракета, доставени от френската Съпротива…

Източна Полша е освободена. Съветските войски завземат полигона в Близна. Чърчил получава разрешение делегация от експерти да посети тези места. В същото време изпраща самолет, който да фотографира експерименталната станция североизточно от Дебице…

Английското разузнаване има вече достатъчно достоверни сведения за ракетата Фау–2. Това дава основание на Чърчил да предупреди членовете на Парламента:

— Джентълмени, вярвам, че у вас е останало впечатление, че аз говоря за реална опасност от атака на балистична ракета. Срещу нея няма средство за противодействие.

Но ние няма да позволим да ни изненадат. Ще търсим стартовите им позиции и ще ги разрушаваме, ще търсим заводите им и ще ги бием. Тази грижа съм възложил на известния вам специален комитет… Между другото, нека този комитет не забравя и за основното свое задължение своевременно да ни съобщи за опасността, за да можем бързо да подадем сигнал за тревога…

Последният въпрос

8 септември 1944 година.

Вечерният здрач изпълва кабинета на доктор Джонс. Настолната лампа разлива мека светлина върху отрупаното с книги бюро. Както ловецът, който е убил дивеч и разглежда с наслада ценните му рога, така разузнавачът доволен, с разпалено любопитство прелиства набързо направените от специалистите след операцията с „Дакота“ скици на ракетата А–4.

Опита се да си представи как тя излита…

С хидравлични крикове току-що са я повдигнали във вертикално положение. С четирите си опашни стабилизатора тя се опира върху бетонната плоча… Включват двигателя. От специални балони газови струи задвижват първоначално турбината, заработват помпите и нагнетяват горивните компоненти в камерата, възпламеняват се. Образувалите се нагорещени газове напират и през соплото изригва огнен факел, реактивната струя расте, увеличава се нейното налягане върху тялото на ракетата. Когато теглителната сила надмине теглото й, ракетата започва да се движи нагоре все по-бързо и по-бързо. Теглителната сила вече е достигнала максималната си стойност около 25 тона, ракетата се е издигнала на височина около 90 километра и е развила скорост 1600 метра в секунда! Двигателят внезапно заглъхва, но полетът продължава. Вече никой не може да я спре…

Доктор Джонс вече знае, че масата на бойния заряд от бризантно взривно вещество не е 7 тона, а само един. Специалистите са му определили очаквания обем на разрушенията.

Но каква е максималната далекобойност? Дали цифрата 140 мили е вярна, или 180 мили? А какво е все пак горивото? Единият компонент със сигурност е спирт, а другият? Дали водороден прекис или втечнен кислород?…

Внезапен силен взрив разтърсва прозорците и кара доктор Джонс да скочи. Тревога не е обявена. Сигурно се е взривила газова магистрала. Звукът се чува откъм района на Чизвик и само след няколко секунди е последван от силен гръмотевичен тътен.

— Ракета! — извиква доктор Джонс пребледнял и поглежда към часовника. Часът е 18 и 43 минути.

Сега за него няма съмнение, това не бе самолет снаряд, а ракета, балистична немска ракета. Преди да падне на земята, тя се движи със свръхзвукова скорост и гръмотевицата след нейното взривяване е звукът, който я следва в долните слоеве на атмосферата. Тя се движи по-бързо от него.

Доктор Джонс продължава да стои прав, сякаш очаква нови взривове. После вдига телефона и моли да го свържат с щаба на противовъздушната отбрана. Чува се гласът на дежурния… Отговарят му, че подобен взрив е регистриран и в далечните предградия. Взети са мерки — на път към местата на взривовете са хората от противовъздушната и гражданската отбрана.

Джонс знае, че там ще отидат и неговите агенти експерти.

Тъкмо лондончани си бяха отдъхнали от летящите бомби. Само преди един ден Дънкан Съндис на поредната пресконференция заявява: „Вече не съществува опасност Лондон да бъде атакуван от самолети снаряди.“ И той има основания. Стартовите позиции са прегазени от съюзническите войски. Но дали противникът не готви нови изненади?

Противовъздушната отбрана вече има голям опит. Новото й построение възстановява доверието между летците и артилеристите.

„От 1124 самолета снаряда, изстреляни от немците в периода 16 август — 5 септември, само 17 на сто падат в Лондон, а през последните четири дни от 192 падат само 28!“

Доктор Джонс чете машинално редовете от тази справка, която, кой знае защо, е извадил от чекмеджето си. Може би с надежда да се успокои, че все нещо ще се намери и срещу балистичната ракета… Макар много добре да знаеше, че това е невъзможно. Двете бойни летателни средства са несравними. Няма средство, което да сваля балистични ракети или да внесе смущения в автономните им системи за управление. Двигателят на балистичната ракета Фау–2 работи само в началния момент. Когато системата за управление подаде сигнал, че е постигната необходимата скорост, той спира да работи. И от този момент тя се движи като хвърлен камък.

Телефонът иззвънява. Джонс с нетърпение вдига слушалката.

— Проспахме, нали!

Той веднага познава гласа на премиера. Чърчил, както и при първото нападение с летящите бомби бе крайно недоволен и раздразнен. Джонс прави опит да го успокои:

— Но, сър, с ваше позволение, все пак те не постигнаха масиран удар, нито пък внезапност. Ние очаквахме това нападение. Противовъздушната отбрана не ни предупреди, защото както се предполага, времето за полет на ракетата е твърде малко и операторите на радарите, които са видели на екраните отметките, не бива да се винят.

— Разбира се, че не бива да се винят. Откъде те ще знаят, че това е ново оръжие… Само като си помисля какво ме уверявахте вие и вашият приятел лорд Чаруел. — Чърчил млъква, после сменя саркастичния си тон и казва: — Да не се дават никакви разяснения за това оръжие никому и най-вече на пресата. Да не се създава паника!

— Да, сър.

Разговорът прекъсва. Джоне знае, че тепърва ще си има неприятности. Но той има готовност. Той знае вече твърде много за Фау–2…

Телефонът иззвънява за втори път.

Докладва сътрудник от мястото на събитието:

— Сър, около попадението намерих тръба. Ако не бях се сетил за вашия съвет да я докосвам внимателно, пръстите ми щяха да останат залепени за нея, щяха да изгорят и представете си, от студ! Металът е замръзнал. Температурата може би е минус няколко десетки градуса. Мисля, че ви става ясно.

— Добре, благодаря, до утре.

Джонс затваря телефона, сваля очилата и започва да ги търка с кърпичката си.

„Значи все пак те използуват втечнен кислород, а не водороден прекис — си казва той. — Втечнен кислород и спирт. Следователно по време на своя полет ракетата не се нуждае от атмосферен кислород и затова двигателят може да работи на височина, недостижима за авиацията Ето откъде се е появила парата на снимките над «Пенемюнде» — от дренажните клапани, през които кислородът е преминавал в газообразно състояние… Но тогава борбата с тях наистина е абсурдна! Те могат да бъдат поразявани само на земята. Та това наистина е неотразимо оръжие!“

Доктор Джонс беше получил отговор и на последния въпрос, който стоеше пред него още от 1939 г.

По цел № 42

— Райхсфюрер, групата „Север“ от стартови позиции Басенар, предградие на Хага, извърши два успешни пуска на Фау–2 по цел № 42 — Лондон.

— Продължавайте, Камлер, продължавайте, това ще се хареса на фюрера. Хайл Хитлер!

— Хайл!…

След покушението срещу Хитлер през юли 1944 г. Химлер снема доверието към генералите. Разширявайки своята власт, той практически слага ръка върху ракетите.

Извиква своя човек, групенфюрера от SS Камлер, и му заповядва:

— Назначавам ви за специален комисар на ракетната част Фау–2. Отговаряте с главата си за употребата на това оръжие.

— А генерал Метц?

Химлер не му отговаря, а само го поглежда изненадан през кръглите си очила.

Метц остава, но формално, без никаква власт. От сега нататък той само ще изпълнява заповедите на Камлер.

В края на август специалният комисар дислоцира ракетните батареи в Западна Германия и Холандия. В района на Хага заема стартови позиции групата „Север“ и готви удар по Лондон. По градовете на Франция ще води огън групата „Юг“ и 444-а отделна батарея. Координатите на техните стартови площадки са на 100 километра източно от Лиеж.

На 6 септември 444-а батарея изстрелва две ракети, които се взривяват по траекторията, а след два дни нейните Фау–2 събарят здания в Париж и убиват невинни хора.

Дълго време Фау–2 не се подчинява на волята на конструкторите. Една трета от тях продължават да се разрушават по време на полет. Вернер фон Браун се оплаква, че не му стига време с това непрекъснато местене на площадките. Тъкмо са се настанили в Полша, и тътенът на съветската артилерия ги изгонва и оттам…

Експерименталните Фау–2 продължават да се взривяват в края на полета. Въздушните взривове, макар и да са ефектни, са далеч от земята и не предизвикват необходимия разрушителен ефект. Оказва се, че взривателят е твърде чувствителен. Но Браун установява това много късно — чак в края на лятото… Обстановката е нервна, съветските танкове се устремяват към Близна. Ракетчиците бягат и се спират в Тухел. Браун няма време да усъвършенствува взривателя, а Хитлер не му дава спокойствие. Той бърза с ударите.

През есента Червената армия настъпва по целия фронт. Започва освобождението на Югославия. Фашистите напускат Финландия. Американците и англичаните дебаркират в Италия. Завършва освобождаването на Франция. Четири дни преди първото изстрелване на Фау–2 танковете на съюзниците от Брюксел тръгват към Германия. Всички виждат, че Хитлер губи войната, но не и той. Фюрерът продължава да се кълне, че ще срине Лондон и ще застави англичаните и американците да сключат сепаративен мир. Тогава вермахтът от Западния фронт щял да налети срещу Червената армия и ще дойде победата!…

Конструкторите на Фау–2 монтират взривател с ограничена чувствителност, който намалява силно разрушителната сила на бойната глава. Независимо от това в началото на септември Фау–2 е приета в този вид на въоръжение… Но количеството, необходимо за нанасяне на планираните удари, все не достига.

Камлер бърза да угоди на своя шеф. След разговора с Химлер, вдъхновен, той заповядва и 444-а батарея да бъде готова да нанесе удар по Лондон.

Камлер добре знае, че ракетите се разсейват значително, и затова заповядва данните да се изчисляват по географския център на Лондон, разположен край гара Ватерлоо.

Безпомощност

10 ноември 1944 година.

В Палатата на общините Чърчил говори разпалено за успехите на дебаркиралите дивизии, за героизма на английския войник, за твърдия характер на лондончани, които продължават да се трудят въпреки новите нападения на фашистите. И тук той все пак решава да съобщи за Фау–2.

— Вече един месец ние изпитваме ударите на новото варварско оръжие, балистичната ракета. — И бърза да успокои духовете: — По бойни възможности тя е сравнима със самолетите снаряди… И нейният заряд е около един тон бризантно взривно вещество, дълга е 47 фута, тежи 15 тона; стартира вертикално, издига се на височина 70 мили. Противникът ги изстрелва от разстояние 200 мили. Скоростта й е извънредно висока — 3000 мили в час, поради което нашата противовъздушна отбрана е в невъзможност да съобщи своевременно за нападението. Но ние вече знаем, че стартовите им позиции са някъде край Хага и много скоро ще ги заставим да спрат тези пиратски нападения…

Почти всеки ден Чърчил пита своя секретар дали немското радио или немските вестници не са съобщили за употребата на балистичните ракети. Той се страхува да не би подобно съобщение да предизвика паника сред и така наплашеното население. И не толкова за самия смут, колкото до личната му заинтересованост по този повод да не бъде критикуван от опозицията, която напоследък се е активизирала. Ще го обвинят в неосведоменост. Той беше изпаднал в много деликатно положение. Но днес все пак реши, че е по-добре той пръв да съобщи, като разчиташе чрез своето доказано красноречие да успокои духовете и да предотврати ударите от страна на противниците… А докато изчакваше разузнаването, събра за него максимална информация и дори изпрати благодарствено писмо до Сталин.

Чърчил разбира, че всяко премълчаване на фактите се отразява неблагоприятно върху неговия авторитет. Ето защо днес иска да покаже преди всичко трудностите, които правителството среща при отразяване на атаките на новото оръжие… Чърчил обаче не обещава, че за в бъдеще ще стане възможно своевременно да се съобщава за нападението. Войната си е война!

(Самолетите от ПВО продължават да патрулират край Хага със задача да открият нови складове за ракети и стартови позиции…

Близо до Нордхаузен английското разузнаване открива и главния завод за производство на ракети. Но той се оказва трудно уязвим от въздуха. Разположен е в два успоредни подземни тунела, построени в стари гипсови кариери.

Авиацията нанася удари по вероятните места на стартови позиции и по влаковите композиции, но ракетите продължават да се сипят в сравнително големи количества над Лондон. Жертвите нарастват.)

— Балистичните ракети ни изправят пред други трудности — продължава своята реч Чърчил. — Всяка взривила се ракета създава огромен кратер. Но какво значи това в условията на модерния град?… Зданието е съборено, но оттам изтича газ, подпалва се, възниква пожар, загасва осветлението в квартала — прекъснат е електрически кабел, улиците са наводнени — разрушен е водопровод… Ако ракетата се взриви в Темза, водата може да нахлуе в метрото или бог знае къде. — Чърчил се сеща, че тя може да нахлуе в неговото скривалище, и потръпва. — Гражданите трябва да разбират усилията ни да възстановим по най-бързия начин повредите, но и да се включат в спасителните действия на специалните ни отряди…

Този път Чърчил не казва нищо за „летящите бомби“…

(Немците започват да изстрелват самолетите снаряди от самолети носители, което създава за противовъздушната отбрана нови трудности. Направлението за атака се изменя. Противникът нахлува откъм североизток. А това заставя ПВО спешно да преустройва бойния си ред.

Самолетите носители Хе–111 пускат летящите бомби нощем: на височина 300 метра, което силно затруднява ефективната стрелба на зенитните оръдия. В тъмнината ярката реактивна струя зад Фау–1 пречи на изтребителите да определят истинската дистанция.)

Чърчил завършва своята реч по традиция вдъхновено:

— Много скоро ние ще унищожим и последното гнездо, откъдето излитат новоизлюпените хищници, и ще се поздравим с победа. Лондон ще издържи и това изпитание…