Кралица на въздух и мрак

1 Поглежда исполинска смърт

Навсякъде имаше кръв: кръв по подиума в Залата на Съвета, кръв на стъпалата, кръв по стените и пода, и отломките от Меча на смъртните. По-късно Ема щеше да си го спомня като червена мъгла. Откъс от стих отекваше в главата й отново и отново, нещо за това как не можела да си представи, че в хората имало толкова много кръв. Казват, че шокът притъпява големите сътресения, ала нищо у Ема не беше притъпено. Виждаше и чуваше всичко: Залата на Съвета, пълна със стражи. Писъците. Опита се да си пробие път до Джулиън. Стражи се надигнаха пред нея като вълна. До ушите й достигнаха още крясъци: „Ема Карстерс строши Меча на смъртните! Тя унищожи една от реликвите на смъртните! Арестувайте я!“.

Не я беше грижа какво ще й направят; трябваше да се добере до Джулиън. Той все още беше на земята, прегърнал Ливи, отблъсквайки всички опити на стражите да изтръгнат мъртвото й тяло от него.

— Пуснете ме да мина — настояваше тя. — Аз съм неговият парабатай, пуснете ме да мина.

— Дай ми меча. — Гласът на консула. — Дай ми Кортана, Ема, и можеш да отидеш да помогнеш на Джулиън.

Ема ахна и вкуси кръв в устата си. Алек се беше качил на подиума, коленичил до тялото на баща си. Подът на Залата беше хаос от щуращи се тела; между тях Ема зърна Марк, разбутващ останалите нефилими с рамене, докато изнасяше изпадналия в безсъзнание Тай. Никога не го беше виждала толкова мрачен. Кит беше с него; къде беше Дру? Ето я там… сама на земята; не, Даяна беше при нея, прегръщаше я и ридаеше, ето я и Хелън, мъчеща се да се добере до тях.

Ема направи крачка назад и едва не падна. Подът беше хлъзгав от кръв. Консул Джия Пенхалоу все още беше пред нея, протегнала тънка ръка към Кортана. Кортана. Мечът беше част от семейството на Ема, част от спомените й, откакто се помнеше. Видя как Джулиън го поставя в ръцете й, след като родителите й умряха, и тя прегръща оръжието като дете, без да обръща внимание на дълбоката рана, която острието бе оставило върху ръката й.

Джия искаше от нея да й даде част от себе си.

Ала Джулиън беше там, самичък, окървавен, превит от скръб. Ема подаде меча на Джия и усети как цялото й тяло се напрегна; почти имаше чувството, че чува как Кортана крещи, задето го разделят от нея.

— Върви — рече Джия.

До ушите й достигаха и други гласове, включително и този на Хорас Диърборн, повишен, настояващ, че тя трябва да бъде спряна, че от някого трябва да бъде потърсена отговорност за унищожаването на Меча на смъртните и изчезването на Анабел Блекторн. Гласът на Джия изплющя, нареждащ на стражите да изведат всички от Залата: сега бе време за скръб, не за отмъщение… Анабел щеше да бъде открита… върви си с достойнство, Хорас, или ще бъдеш изведен оттук със стража, сега не е моментът… Ейлийн, помагаща на Дру и Даяна да се изправят, да излязат от стаята…

Ема коленичи на пода до Джулиън. Металически мирис на кръв тегнеше във въздуха. Ливи беше сгърчена купчинка в ръцете му, кожата й имаше цвета на обезмаслено мляко. Престанал бе да вика името й и я люлееше, сякаш тя бе малко дете, опрял брадичка на главата й.

— Джулс — прошепна Ема, ала думата горчеше върху езика й: това бе детското й име за него, а сега той беше възрастен, скърбящ родител. Ливи не бе просто неговата сестра. В продължение на години той се бе грижил за нея като за своя дъщеря. — Джулиън. — Докосна студената му буза, а после ледената буза на Ливи. — Джулиън, обич моя, моля те, нека ти помогна…

Джулиън повдигна бавно глава. Изглеждаше така, сякаш някой беше излял кофа с кръв отгоре му. Кръв покриваше гърдите и шията му, опръскала бе брадичката и бузите му.

— Ема. — Гласът му бе по-слаб от шепот. — Ема, нарисувах толкова много целителни руни…

Ала Ливи бе мъртва още преди той да стигне до дървения подиум. Още преди да я вземе в обятията си. Никаква руна, никакво иратце не биха могли да помогнат.

Джулс!

Хелън най-сетне бе успяла да си проправи път покрай стражите и се хвърли на пода до тях, без да обръща внимание на кръвта. Ема гледаше като вцепенена как Хелън изважда предпазливо от тялото на Ливи строшеното парче от Меча на смъртните и го оставя на земята. С почервенели от кръвта длани и побелели от скръб устни, тя обви ръце около Джулиън и Ливи, шепнейки утешителни думи.

Около тях стаята се изпразваше. Магнус беше дошъл, движейки се много бавно и ужасно пребледнял, следван от дълга редица Мълчаливи братя. Качи се на подиума и Алек се изправи на крака, хвърляйки се в ръцете му. Докато те се прегръщаха безмълвно, четирима от Братята коленичиха и вдигнаха тялото на Робърт Лайтууд. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, клепачите — грижливо склопени. Тихо прошепнати ave atque vale се разнесоха зад него, докато Братята изнасяха тялото му от стаята.

Консулът се отправи към тях. С нея имаше стражи, зад тях вървяха Мълчаливите братя, пергаментово бели призраци.

— Трябва да я пуснеш, Джулс — каза Хелън с най-нежния си глас. — Тя трябва да бъде отнесена в Града на тишината.

Джулиън погледна към Ема. Очите му бяха забулени като нощно небе, ала тя можеше да ги разчете.

— Нека Джулиън го направи — заяви тя. — Иска той да бъде последният човек, носил тялото й.

Хелън помилва косата на брат си и го целуна по челото, преди да стане.

— Джия, моля те — каза и консулът кимна.

Джулиън се изправи бавно на крака, притиснал тялото на Ливи до себе си. Отправи се към стъпалата на подиума, с Хелън до себе си и Мълчаливите братя зад тях, но когато Ема също се надигна, Джия протегна ръка, за да я задържи.

— Единствено семейството, Ема.

Аз съм част от семейството. Пуснете ме да отида с тях. Пуснете ме да отида с Ливи, изкрещя Ема безмълвно, ала устните й си останаха затворени: не биваше да добавя своята скръб към съществуващия ужас. А правилата на Града на тишината бяха ненарушими. Законът е суров, но е закон.

Малката процесия се отправи към вратата. Кохортата се беше разотишла, но в стаята все още имаше стражи и други ловци на сенки: съпроводи ги тих хор от „здравей и сбогом, Ливия Блекторн“.

Консулът се обърна, при което Кортана проблесна в ръката й, и отиде при Ейлийн, която гледаше как отнасят Ливи. Тръпка, извираща сякаш от мозъка на костите й, разтърси тялото на Ема. Никога не се бе чувствала толкова сама — Джулиън си отиваше от нея, а останалите от семейство Блекторн сякаш бяха на милион мили от тук, като далечни звезди, и тя копнееше за семейството си с мъчителна страст, която бе почти унизителна, и искаше Джем и Кортана в ръцете си и да забрави Ливи, обляна в кръв и издъхваща, сгърчена като счупена кукла, докато Залата на Съвета изригваше, а прекършената корона отнасяше Анабел… дали някой друг освен нея го беше видял?

— Ема? — Две ръце се обвиха около нея, познати, нежни ръце, които я изправиха на крака. Кристина, която трябва да я бе изчакала през целия хаос, която бе останала упорито в Залата, докато стражите крещяха всички да се разотиват, останала, за да бъде до Ема. — Ема, ела с мен, да се махнем от тук. Аз ще се погрижа за теб. Corazoncita2, ела с мен.

Ема й позволи да й помогне да се изправи. Магнус и Алек идваха към тях, лицето на Алек беше обтегнато, очите му, зачервени. Уловила Кристина за ръка, Ема обходи с поглед Залата, която сега изглеждаше напълно различна от мястото, в което бяха пристигнали преди няколко часа. Може би защото тогава слънцето все още не беше залязло, помисли си, чувайки смътно как Магнус и Алек казват на Кристина да я отведе в къщата, отредена за семейство Блекторн. Може би защото стаята беше притъмняла и в ъглите бяха легнали сенки, гъсти като боя.

А може би защото сега всичко беше различно. Може би защото нищо вече нямаше да бъде същото.

— Дру? — Хелън почука лекичко на затворената врата. — Дру, може ли да поговорим?

Поне мислеше, че това бе стаята на Дру. Къщата край канала, в съседство с дома на консула на Принсуотър Стрийт, бе подготвена за семейство Блекторн преди срещата, тъй като бяха предвиждали да прекарат няколко дни в Идрис. Даяна я беше показала на Хелън и Ейлийн преди срещата и Хелън беше оценила докосването на любящите ръце на Даяна, което се усещаше във всичко: в кухнята имаше цветя, бяха залепени имената на вратите на стаите — една с две тесни легла за близнаците, за Тави — друга, пълна с книги и играчки, които Даяна бе донесла от собствения си дом над магазина за оръжия.

Хелън беше спряла пред малка стая с тапети на цветя.

— За Дру може би? — предположила бе тя. — Хубава е.

Даяна не изглеждаше убедена.

— О, Дру не е такава — отвърнала бе тя. — Може би ако тапетите бяха на прилепи или скелети.

Хелън беше потръпнала и Ейлийн бе уловила ръката й.

— Не се притеснявай — прошепнала бе тя. — Отново ще ги опознаеш. Ще бъде съвсем лесно.

И я беше целунала по бузата.

И навярно би могло да бъде, помисли си Хелън, докато се взираше във вратата с бележката, на която пишеше Друзила. Може би ако всичко беше минало добре. Острата агония на скръбта лумна в гърдите й… чувстваше се така, както си представяше, че би се чувствала рибка, уловена на рибарска кукичка, гърчеща се в опит да се отскубне от болката, раздираща тялото й.

Помнеше тази болка от смъртта на баща си, когато единствено мисълта, че трябваше да се грижи за семейството си, за децата, й бе помогнала да продължи напред. Опитваше се да стори същото и сега, ала беше ясно, че децата (ако все още можеше да бъдат наречени така; единствено Тави все още беше дете и в момента беше в дома на инквизитора, за щастие — пропуснал ужаса, разиграл се в Залата на Съвета) се чувстваха неловко в нейно присъствие. Сякаш беше непозната.

От което болката в гърдите й само още повече се усили. Щеше й се Ейлийн да беше с нея, но тя бе отишла при родителите си за няколко часа.

— Дру — повика Хелън отново, почуквайки малко по-силно. — Моля те, пусни ме да вляза.

Вратата се отвори рязко и Хелън побърза да отдръпне ръка, преди да беше ударила, без да иска, сестра си по рамото. Дру стоеше пред нея и я гледаше сърдито, облечена в черните си дрехи за срещата, които не й бяха по мярка — прекалено тесни в кръста и гърдите. Очите й бяха толкова зачервени, че сякаш бе размазала алени сенки по клепачите си.

— Знам, че вероятно искаш да си сама — каза Хелън, — но трябва да знам, че…

— Съм добре? — прекъсна я Дру малко рязко.

Ясно бе какво иска да каже: Как бих могла да съм добре?

— Оцеляваш.

Дру извърна поглед за миг, плътно стиснатите й устни потрепериха. Хелън до болка искаше да сграбчи малката си сестра и да я прегърне, да я гушне така, както правеше, когато Дру беше упорито, току-що проходило мъниче.

— Искам да знам как е Тай.

— Спи — отвърна Хелън. — Мълчаливите братя му дадоха успокояваща отвара, а и Марк е с него. Искаш ли и ти да поседиш с тях?

— Аз…

Дру се поколеба и на Хелън й се прииска да можеше да измисли нещо утешително, което да каже за Тай. Ужасяваше се от това какво ще се случи, когато се събуди. Тай беше припаднал в Залата на Съвета и Марк го беше отнесъл при Братята, които вече бяха в Гард. Бяха го прегледали в зловеща тишина, след което бяха заявили, че физически е здрав, но ще му дадат билки, които да го приспят. Че понякога умът знае кога е време да изключи, за да се подготви за изцеляване. Макар Хелън да нямаше представа как една нощ, дори една година, прекарани в сън, биха могли да подготвят Тай за загубата на близначката му.

— Искам Джулс — каза Дру най-сетне. — Тук ли е?

— Не — отвърна Хелън. — Все още е с Ливи. В Града на тишината.

Щеше й се да добави, че всеки момент ще се върне (според Ейлийн церемонията по полагането на някого в Града, в подготовка за кремацията му, била кратка), но не искаше да каже на Дру нищо, което би могло да излезе невярно.

— А Ема?

Гласът на Дру беше учтив, но красноречив: Искам онези, които познавам, не теб.

— Ще отида да я потърся.

Едва се бе извърнала от вратата на Дру, когато тя се захлопна зад нея с тихо, но решително изщракване. Примига учестено, за да пропъди сълзите… и видя Марк, застанал в коридора на няколко крачки от нея. Беше се приближил толкова безшумно, че изобщо не го беше усетила. В ръката си държеше смачкан лист, който приличаше на огнено съобщение.

— Хелън. — Гласът му беше дрезгав. След всички тези години в Дивия лов дали скърбеше така, както скърбяха елфите? Изглеждаше някак раздърпан, изтощен: под очите и край устата му се бяха врязали съвсем човешки бръчки. — Тай не е сам… Даяна и Кит са с него, пък и той все още спи. Искам да говоря с теб.

— Трябва да намеря Ема — каза Хелън. — Дру пита за нея.

— Стаята й е съвсем близо, можем да я повикаме, преди да тръгнем.

Марк посочи към далечния край на коридора. На сиянието на лампите с магическа светлина ламперията от дърво с цвят на мед излъчваше топлина, в различен ден мястото би било наистина красиво.

— Да тръгнем? — повтори Хелън.

— Получих съобщение от Магнус и Алек, в къщата на инквизитора. Трябва да отида да взема Тави и да му кажа, че сестра му е мъртва. — Марк й протегна ръка с разкривено от болка лице. — Моля те, Хелън. Ела с мен.

Когато беше малка, Даяна беше посетила един музей в Лондон, където главната атракция беше Спящата красавица, направена от восък. Кожата й имаше цвета на бледа лой, а гърдите й се повдигаха и спускаха, докато „дишаше“ с помощта на малко моторче, имплантирано в тялото й.

Нещо в неподвижността и бледността на Тай й напомни за онова восъчно момиче. Той лежеше, покрит наполовина с одеяла, дъхът му беше единственото му движение. Ръцете му бяха отпуснати до него с отворени длани. Даяна копнееше да види как пръстите му се движат, как си играят с едно от творенията на Джулиън или пък с кабела на слушалките му.

— Ще се оправи ли? — попита Кит шепнешком.

Стаята имаше весели жълти тапети, леглата бяха покрити с пъстроцветни карирани завивки. Кит би могъл да седне на празното легло, предвидено за Ливи, но не го беше сторил. Вместо това беше приклекнал в ъгъла, притиснал гръб до стената, свил колене пред себе си, и се взираше в Тай.

Даяна докосна челото на Тай с ръка, беше хладно. Цялото й тяло беше вцепенено.

— Той е добре, Кит — каза и придърпа одеялото нагоре.

Тай се размърда и промърмори нещо, отмятайки го от себе си. Прозорецът беше отворен (помислили си бяха, че свежият въздух ще му се отрази добре), но сега Даяна стана и прекоси стаята, за да го затвори. Майка й открай време беше обсебена от идеята, че най-страшното, което може да се случи с някого, е да настине, а очевидно никога не забравяш онова, което си чул от родителите си.

През отворения прозорец виждаше очертанията на града в ранния сумрак и изгряващата луна. Спомни си фигурата на ездач, препускащ през безбрежното небе, и се зачуди дали Гуин знае за случилото се този следобед, или би трябвало да му изпрати съобщение. Как ли би реагирал, когато го получеше? Веднъж бе дошъл при нея, когато Ливи, Тай и Кит бяха в опасност, но тогава бе призован от Марк. Все още не беше сигурна дали го беше направил, защото наистина харесваше децата, или просто изплащаше дълга си.

Поспря с ръка върху завесата. В действителност знаеше много малко за Гуин. Като предводител на Дивия лов, той бе повече мит, отколкото човек. Зачуди се как ли се чувстваха онези, които бяха толкова могъщи и древни, че се бяха превърнали в част от легендите. Как би могло да го е грижа за мимолетния живот на един смъртен, като се имаха предвид мащабите на онова, което бе преживял?

И все пак той я беше прегърнал и я беше утешил в някогашната й спалня, когато му разказа онова, което бе разказвала единствено на Катарина и родителите си, а родителите й вече не бяха живи. Беше проявил такава доброта… нали?

Престани. Даяна отново се обърна към стаята. Сега не беше моментът да мисли за Гуин дори ако част от нея се надяваше той да дойде и отново да я утеши. Не и когато Тай всеки момент можеше да се събуди в свят, пълен с нова и ужасяваща болка. Не и когато Кит се беше свил до стената, сякаш доплувал до самотен бряг след крушение в морето.

Тъкмо се канеше да сложи ръка на рамото му, когато той вдигна поглед към нея. По лицето му нямаше следи от сълзи. Очите му бяха останали сухи и след смъртта на баща му, спомни си тя, когато за първи път беше отворил вратата на Института и бе осъзнал, че е ловец на сенки.

— Тай обича познатите неща — каза Кит. — Няма да знае къде е, когато се събуди. Трябва да донесем сака му тук, както и всичко, което взе от Лондон.

— Тук са — посочи Даяна към спортния сак на Тай, пъхнат под леглото, предвидено за Ливи.

Без да я поглежда, Кит стана и се приближи до него. Отвори го и извади книга — дебела, със старинни корици. Остави я безмълвно върху леглото, до отворената лява ръка на Тай, и когато зърна заглавието, написано със златни букви на корицата, Даяна откри, че дори така вцепененото й сърце е в състояние да потръпне от още болка.

Завръщането на Шерлок Холмс.

Луната се издигаше в небето и демонските кули на Аликанте сияеха.

Много години бяха минали, откакто Марк за последно бе стъпвал в Аликанте. Дивият лов бе прелитал над него и той помнеше как гледа земите на Идрис да се разстилат под тях, докато останалите от Лова надават подигравателни крясъци и вой, развеселени от това, че летят над земите на нефилимите. Ала сърцето на Марк винаги започваше да бие учестено при вида на родината на нефилимите — ярко сребърното езеро Лин, зеленината на Брослиндската гора, каменните къщи в околностите и проблясването на Аликанте, издигащ се върху своя хълм. И Кийрън до него, който го гледаше как гледа Идрис.

Моето място, моите хора. Моят дом, мислил си бе той. Ала на земята всичко изглеждаше различно: по-прозаично, изпълнено с миризмата на водата в каналите през лятото, улици, огрени от сурова магическа светлина. Домът на инквизитора не беше далече, но те вървяха бавно. Минаха няколко минути, преди Хелън да проговори.

— Видял си леля ни в царството на феите. Нене. Само Нене, нали?

— Беше в Двора на светлите елфи. — Марк кимна, благодарен за това, че тя бе нарушила мълчанието. — Колко сестри имаше майка ни?

— Шест или седем, мисля — каза Хелън. — Нене е единствената добра измежду тях.

— Мислех, че не знаеш къде е Нене?

— Никога не ми е казвала къде е, но откакто ме изпратиха на остров Врангел, често ми пишеше — обясни Хелън. — Мисля, че изпитваше състрадание към мен.

— Тя ни помогна да се скрием и изцели Кийрън — каза Марк. — Говори ми за елфическите ни имена. — Той се огледа наоколо. Бяха стигнали до къщата на инквизитора, най-голямата в тази част на улицата, с балкони над канала. — Никога не съм мислел, че ще се върна тук. Не и в Аликанте. Не и като ловец на сенки.

Хелън стисна рамото му и двамата пристъпиха заедно към вратата. Тя почука и един измъчен на вид Саймън Люис им отвори. Минали бяха години, откакто Марк го беше видял за последен път, и сега той изглеждаше по-възрастен: раменете му бяха по-широки, кафявата коса — по-дълга, а по челюстта му беше набола брада.

Той отправи леко крива усмивка на Хелън.

— Когато за последно бяхме тук с теб, аз бях пиян и крещях под прозореца на Изабел. — След това се обърна към Марк. — А когато те видях за последен път, бях затворен в една клетка в царството на феите.

Марк не беше забравил: Саймън, вдигнал очи към него иззад пречките на изработената от феи клетка, и той, който му казваше: Не съм елф. Аз съм Марк Блекторн от Лосанджелиския институт. Каквото и да казват те; каквото и дами причиняват, все още си спомням кой съм.

— Да — отвърна. — Ти ми разказа за братята и сестрите ми, за сватбата на Хелън. Бях ти благодарен.

Поклони се леко, по навик и зърна изненаданото изражение на Хелън.

— Ще ми се да бях могъл да ти кажа повече — каза Саймън с по-сериозен глас. — И толкова съжалявам. За Ливи. Тук също скърбим.

С тези думи той отвори вратата по-широко и Марк зърна просторно преддверие с голям полилей на тавана, вляво имаше семейна стая, където Рафи, Макс и Тави седяха пред незапалената камина и си играеха с малка купчинка играчки. Изабел и Алек седяха на дивана: тя беше обвила ръце около врата на брат си и ридаеше тихичко до гърдите му. Ниски, безнадеждни хлипове, които отекнаха дълбоко в неговите гърди, докосвайки същите струни на загуба.

— Моля те, предай на Изабел и Алек, че съжаляваме за загубата на баща им — рече Хелън. — Не искахме да се натрапваме. Тук сме, за да вземем Октавиан.

В този миг Магнус се появи откъм преддверието. Кимна им и като отиде при децата, взе Тави в прегръдките си. Макар че Тави ставаше прекалено голям, за да го носят, но пък в много отношения той бе малък за годините си — сякаш рано познатата скръб бе съхранила нещо детинско у него. Когато Магнус дойде при тях, Хелън понечи да посегне към него, ала Тави протегна ръчички към Марк.

Леко изненадан, Марк пое братчето си в прегръдките си и Тави зашава в тях, уморен, но буден.

— Какво се е случило? — попита. — Всички плачат.

Магнус прокара ръка през косата си. Изглеждаше невъобразимо уморен.

— Нищо не сме му казали — обясни. — Преценихме, че би трябвало да го научи от вас.

Марк направи няколко крачки навън и Хелън го последва. Спряха в един квадрат, огрян от светлината, струяща от преддверието, и той пусна Тави на тротоара. Така съобщаваха лошите новини елфите — очи в очи.

— Ливи си отиде, дете — каза.

Тави изглеждаше объркан.

— Къде е отишла?

— Премина в Земите на сенките — обясни Марк.

Мъчеше се да намери думи; в царството на феите смъртта бе толкова различна от онова, което бе за хората. Синьо-зелените блекторновски очи на Тави се разшириха.

— Значи, можем да я спасим. Можем да тръгнем след нея, нали? Както те върнахме от земите на феите. Както ти отиде след Кийрън.

От Хелън се откъсна тих звук.

— О, Октавиан.

— Тя е мъртва — каза Марк безпомощно и видя как Тави потръпна при тези думи. — Животът на смъртните е мимолетен и… крехък пред лицето на вечността.

Очите на Хелън се наляха със сълзи.

— Марк. — Хелън коленичи на земята и протегна ръце към Тави. — Тя загина толкова храбро. Защитаваше Джулиън и Ема. Сестра ни… тя бе смела.

Сълзите потекоха по лицето на Тави.

— Къде е Джулиън? — попита. — Къде отиде?

Хелън отпусна ръце.

— Той е с Ливи в Града на тишината… много скоро ще се върне… Нека те отведем у дома в къщата край канала…

— У дома? — повтори Тави с пренебрежение. — Нищо тук не е у дома.

Марк си даде сметка, че Саймън бе излязъл и стоеше до тях.

— Господи, горкото дете. Виж, Марк…

— Октавиан.

Беше Магнус, застанал на прага и свел поглед към обляното в сълзи момченце пред себе си. В очите му имаше изтощение, но и огромно състрадание: състраданието, което идва с преживените неизброими години.

Изглеждаше така, сякаш се канеше да добави нещо, но Рафи и Макс излязоха от къщата. Слязоха безмълвно по стълбите и се приближиха до Тави. Рафи бе почти толкова висок, колкото него, макар да беше едва на пет години. Протегна ръце, за да прегърне Тави, Макс стори същото… и за учудване на Марк, Тави като че ли се отпусна мъничко и им позволи да го прегърнат, кимвайки, когато Макс му каза нещо тихичко.

Хелън се изправи на крака и Марк се зачуди дали и неговото лице има същото изражение на болка и срам. Срам, че не бяха в състояние да сторят повече, за да утешат малкия си брат, който почти не ги познаваше.

— Няма нищо — каза Саймън. — Виж, нали се опитахте.

— Но не успяхме — отвърна Марк.

— Не можете да излекувате скръбта — рече Саймън. — Един равин ми го каза, когато баща ми почина. Единственото, което лекува скръбта, са времето и обичта на хората, които държат на теб, а Тави ги има. — Той стисна лекичко рамото на Марк. — Грижете се за себе си. Shelo ted’u od tza’ar, Марк Блекторн.

— Какво означава това? — попита Марк.

— Това е благословия — обясни Саймън. — Още нещо, на което ме научи онзи равин. „Дано никога вече не познаеш друга скръб.“

Марк кимна в израз на благодарност, елфите знаеха колко ценни бяха благословиите, дадени от сърце. Ала въпреки това гърдите му си останаха свити. Не можеше да си представи, че скърбите на семейството му ще свършат скоро.

2 Разстилат морна глад води

Обзета от отчаяние, Кристина стоеше в изключително чистата кухня в къщата на Принсуотър Стрийт, копнеейки да имаше още нещо, което да може да разтреби. Измила бе съдове, които не се нуждаеха от миене. Избърсала бе пода и бе подредила масата. Сложила бе цветя във ваза, а после ги беше изхвърлила, след което ги беше извадила от боклука и отново ги беше сложила във вазата. Искаше да направи кухнята приятна, къщата — хубава, но нима някой щеше да го е грижа дали кухнята е приятна, а къщата хубава?

Знаеше, че няма. Ала просто трябваше да стори нещо. Искаше да бъде до Ема и да я утеши, но Ема беше с Друзила, която беше плакала, докато не заспа, държейки ръцете на Ема. Искаше да бъде с Марк и да го утеши, но той беше излязъл с Хелън и тя не би могла да изпитва друго освен радост, задето той най-сетне имаше възможност да прекара време със сестра си, която му беше липсвала толкова дълго.

Входната врата се отвори шумно, стряскайки я така, че тя събори една чиния, която падна на пода и се счупи. Тъкмо се канеше да вдигне парчетата, когато видя Джулиън да влиза, затваряйки вратата зад себе си. В Идрис руните за заключване бяха по-често срещани от обикновените ключове, но той не посегна към стилито си, просто погледна с невиждащи очи към стълбището.

Кристина беше замръзнала на мястото си. Джулиън изглеждаше като призрак от Шекспирова пиеса. Очевидно не беше сменил дрехите си след Залата на Съвета, ризата и якето му бяха вкоравени от засъхнала кръв.

Тя и така обикновено не знаеше как да говори с Джулиън. Благодарение на Ема беше научила за него повече, отколкото беше уместно. Знаеше, че е отчаяно влюбен в приятелката й, беше очевидно от начина, по който я гледаше, по който говореше с нея, от дребните жестове, като това да й подаде чиния през масата. Нямаше представа как никой от останалите не го виждаше. Познаваше други парабатаи и те не се гледаха по този начин.

Да знаеш нещо толкова лично за някого, беше неловко и при най-добри обстоятелства. Това не бяха най-добри обстоятелства. Лицето на Джулиън беше безизразно, когато пристъпи в преддверието, от движенията му люспиците от засъхналата кръв на сестра му се ронеха от якето му и падаха по пода.

Ако просто останеше неподвижна, помисли си Кристина, може би нямаше да я види и щеше да се качи на горния етаж, и така и двамата щяха да си спестят един неловък момент. Ала още докато си го мислеше, празното му изражение прониза сърцето й и преди да си даде сметка, че се е раздвижила, вече стоеше на прага.

— Джулиън — каза тихичко.

Той не изглеждаше сепнат. Обърна се, за да я погледне — бавно, като автомат, чийто механизъм се беше развинтил.

— Как са те?

Как да отговориш на такъв въпрос?

— Грижат се за тях — каза най-сетне. — Хелън беше тук, както и Даяна, и Марк.

— Тай…

— Все още спи.

Кристина подръпна нервно полата си. Беше сменила всичките си дрехи, след като се върнаха от Залата на Съвета, просто за да се почувства чиста.

Джулиън най-сетне срещна очите й. Неговите бяха зачервени, макар тя да не помнеше да го е видяла да плаче. А може би беше плакал, докато държеше тялото на Ливи… не беше искала да си спомни това.

— Ема. Тя добре ли е? Ти ще знаеш. На теб би казала.

— С Друзила е. Но съм сигурна, че ще иска да те види.

— Но добре ли е?

— Не — отвърна Кристина. — Как би могла да е добре?

Джулиън погледна към стъпалата, сякаш не бе в състояние да си представи усилието, което щеше да му коства да ги изкачи.

— Робърт щеше да ни помогне — каза. — На Ема и мен. Ти знаеш за нас, сигурен съм в това, знаеш какво изпитваме.

Кристина се поколеба, смаяна. За нищо на света не би предположила, че Джулиън би го споменал пред нея.

— Може би следващият инквизитор…

— На връщане минах през Гард. Вече се бяха се събрали. По-голямата част от Кохортата и половината от Съвета. Обсъждаха кой ще бъде следващият инквизитор. Съмнявам се, че ще изберат някой, който би ни помогнал. Би трябвало да ме е грижа — каза. — Но точно сега изобщо не ме интересува.

Една врата се отвори в горния край на стълбището и върху тъмната площадка се разля светлина.

— Джулиън? — повика го Ема. — Джулиън, ти ли си?

При звука на гласа й той се изпъна лекичко, несъзнателно.

— Идвам.

Не погледна към Кристина, докато поемаше по стълбите, но й кимна — бърз жест на благодарност.

Тя чу как стъпките му затихнаха, докато гласът му се смесваше с този на Ема. Отново погледна към кухнята. Счупената чиния лежеше в ъгъла. Би могла да я смете. Би било по-практично, а Кристина открай време смяташе себе си за практична.

Миг по-късно вече беше навлякла бойното си яке над дрехите си. Пъхна няколко серафимски ками в колана с оръжията и като отвори входната врата, излезе тихичко в Аликанте.

Ема слушаше как Джулиън изкачва стълбата. Звукът на стъпките му беше като музика, която познаваше, откакто се помнеше, и с която толкова бе свикнала, че тя почти бе престанала да бъде музика.

Устоя на порива да го повика отново — беше в стаята на Дру, а тя току-що бе заспала, изтощена, все още облечена в дрехите, които беше носила на срещата на Съвета. Чу как Джулиън пое по коридора, а после звука от отваряне и затваряне на врата.

Внимавайки да не събуди Дру, тя излезе от стаята. Изобщо не се поколеба къде е Джулиън: няколко врати надолу по коридора беше стаята, отредена на Тай.

Вътре се разливаше мека светлина. Даяна седеше в едно кресло до горната част на леглото на Тай, лицето й беше изопнато от скръб и умора. Кит беше заспал, облегнат на стената, с ръце в скута си.

Джулиън стоеше до леглото на Тай и го гледаше, отпуснал ръце до тялото си. Тай спеше спокойния сън на упоените, косата му изглеждаше тъмна на фона на белите възглавници. И все пак дори в съня си заемаше само лявата половина на леглото, сякаш оставяше до себе си място за Ливи.

— … бузите му са зачервени — тъкмо казваше Джулиън. — Като че ли има температура.

— Няма — заяви Даяна твърдо. — Нуждае се от това, Джулс. Сънят лекува.

Ема видя неприкритото съмнение върху лицето на Джулиън. Знаеше точно какво си мисли: Сънят не ме излекува, когато майка ми умря, нито когато баща ми загина, няма да излекува и това. То винаги ще си остане рана.

Даяна хвърли поглед към Ема.

— Дру? — попита.

Джулиън вдигна глава и когато очите му срещнаха тези на Ема, тя почувства болката в тях като удар в гърдите си. Изведнъж й стана трудно да диша.

— Спи — отвърна почти шепнешком. — Отне известно време, но най-сетне заспа.

— Бях в Града на тишината — каза Джулиън. — Отнесохме Ливи там. Помогнах им да положат тялото й.

Даяна посегна да сложи ръка върху неговата.

— Джулс — рече тихичко. — Трябва да се изкъпеш и да се преоблечеш, да си починеш.

— Трябва да остана тук — заяви Джулиън ниско. — Ако Тай се събуди, а мен ме няма…

— Няма да се събуди — отвърна Даяна. — Мълчаливите братя са изключително точни с дозите.

— Ако се събуди и те види тук, облян в кръвта на Ливи, изобщо няма да помогне, Джулиън — обади се Ема и Даяна я погледна, очевидно изненадана от резките й думи, но Джулиън примигна, сякаш се пробуждаше от сън. Ема му протегна ръка. — Ела.

Небето беше смесица от тъмносиньо и черно там, където над планините в далечината бяха надвиснали буреносни облаци. За щастие, пътят към Гард беше огрян от факли с магическа светлина. Кристина вървеше покрай него, придържайки се в сенките. Във въздуха се долавяше озоновият полъх на надвиснала буря, който й напомняше за металическия мирис на кръв.

Когато стигна до портите на Гард, те се отвориха, за да пропуснат групичка Мълчаливи братя. Върху одеждите им като че ли блещукаха дъждовни капки.

Кристина се долепи до стената. Не вършеше нищо нередно (всички ловци на сенки можеха да идват в Гард, когато поискат), ала инстинктивно не искаше да я забележат. Когато Братята минаха покрай нея, видя, че не бяха дъждовни капки, а ситни парченца стъкло.

Явно идваха от Залата на Съвета. Кристина помнеше как прозорецът се беше строшил, когато Анабел изчезна. Всичко това бе неясно петно от шум и пръснала се на парченца светлина: цялото внимание на Кристина беше погълнато от семейство Блекторн. От Ема и покрусата върху лицето й. От Марк, сгърчен, сякаш поемаше физически удар.

Вътрешността на Гард беше притихнала. Навела глава, Кристина крачеше бързо по коридорите, следвайки звуците на гласовете, долитащи откъм Залата. Свърна, за да изкачи стъпалата към местата на второто ниво, което бе издадено над останалата част от стаята като балкон в театъра. Около подиума долу имаше множество нефилими, крачещи напред-назад. Някой (Мълчаливите братя?) беше разчистил натрошените стъкла и кръвта. Прозорецът беше поправен.

Крийте доказателствата колкото си искате — помисли си Кристина, докато коленичеше, за да погледне между перилата на балкона. — То все пак се случи.

Видя Хорас Диърборн, седнал на един висок стол. Беше едър, кокалест мъж, не особено мускулест, макар сухожилията по ръцете и врата му да изпъкваха като въжета. Дъщеря му, Зара Диърборн (косата й беше сплетена грижливо и увита около главата й, бойната й униформа — безупречно чиста), стоеше зад него. Не приличаше особено на баща си, освен може би в гнева, изопнал лицата им, и страстната им отдаденост на Кохортата, фракция на Клейва, чиито членове вярваха в превъзходството на ловците на сенки над долноземците дори когато ставаше дума за нарушаване на Закона.

Около тях се бяха струпали още ловци на сенки, млади и стари. Кристина разпозна немалко центуриони (Мануел Касалес Вилялобос, Джесика Босежур и Саманта Ларкспиър), както и много други нефилими, които бяха издигали лозунги на Кохортата по време на срещата. Имаше и доста, които, доколкото й беше известно, не бяха членове на Кохортата. Като Ласло Балог, суровия ръководител на Института в Будапеща и един от главните архитекти на Студения мир и прекалено строгите мерки против долноземците. Жосиан Понмерси Кристина познаваше от Института в Марсилия. Дилейни Скарсбъри преподаваше в Академията. Някои други бяха приятелки на майка й: Трини Кастел от Барселона и Луана Карвальо, която ръководеше Института в Сао Паоло, я познаваха от малка.

Всички бяха членове на Съвета. Кристина изрече безмълвна молитва на благодарност, задето майка й не беше тук, прекалено заета с нашествието на демони халфа в Аламеда, за да дойде, разчитайки на Диего да представлява интересите й.

— Няма време за губене — тъкмо казваше Хорас. От цялото му същество се излъчваше напрежение, също като от това на дъщеря му. — Останахме без инквизитор точно сега, в критичен момент, когато сме под заплаха както отвън, така и от вътрешността на Клейва. — Той се огледа из стаята. — Надяваме се, че след днешните събития онези от вас, които се съмняваха в каузата ни, ще повярват в нея.

Кристина усети как се вледенява. Това бе нещо повече от среща на Кохортата. Това бе Кохортата, вербуваща нови членове. В празната Зала на Съвета, където Ливи беше умряла. Почувства, че й се повдига.

— Какво точно мислиш, че си научил, Хорас? — попита жена с австралийски акцент. — Бъди по-ясен, та всички ние да научим същото.

Хорас Диърборн се подсмихна лекичко.

— Андреа Седжуик. Ти подкрепяше Студения мир, ако не се лъжа.

Жената изглеждаше засегната.

— Нямам особено високо мнение за долноземците. Ала това, което се случи тук днес…

— Бяхме нападнати — заяви Диърборн. — Предадени, нападнати, отвътре и отвън. Сигурен съм, че всички видяхте онова, което и аз. Знака на Тъмния двор.

Кристина си спомни. Когато Анабел бе изчезнала, отнесена през счупения прозорец на Залата от невидими ръце, във въздуха бе проблеснал образ: корона, прекършена на две.

Множеството измърмори в знак на съгласие. Страх витаеше във въздуха като миазма. Диърборн видимо се наслаждаваше, само дето не облиза устни, докато се оглеждаше наоколо.

— Кралят на тъмните елфи нанесе удар в сърцето на родината ни. Подиграва се със Студения мир. Знае, че сме слаби. Надсмива се на неспособността ни да приемем по-строги закони, да направим каквото и да било, за да удържим феите под контрол…

— Никой не е в състояние да удържи феите под контрол — подхвърли Скарсбъри.

— Това е съвсем същото отношение, което отслабва Клейва през всички тези години — сопна се Зара и баща й, й се усмихна одобрително.

— Дъщеря ми има право. Феите имат своите уязвими места, досущ като всички долноземци. Не са създадени от Бог, нито от нашия Ангел. Имат си недостатъци и слабости, от които никога не сме се възползвали, докато те се възползват от нашето милосърдие и ни се смеят тайничко.

— Какво предлагаш? — попита Трини. — Да издигнем стена около царството на феите?

Думите й бяха последвани от подигравателен смях. Царството на феите беше навсякъде и никъде, то се намираше в друга равнина на съществуване. Никой не би могъл да го обгради със стена.

Хорас присви очи.

— Смеете се, ала железни врати на всички входове и изходи от царството на феите ще сторят много, за да намалеят набезите им в нашия свят.

— Това ли е целта? — попита Мануел лениво, сякаш отговорът не го интересуваше особено. — Да изолираме царството на феите?

— Не съществува една-единствена цел, както добре знаеш, момче. — Изведнъж Диърборн се усмихна, сякаш току-що му беше хрумнало нещо. — Знаеш за мора, Мануел. Защо не споделиш знанието си, след като консулът не го стори. Може би тези добри хора би трябвало да са наясно какво се случва, когато дверите между царството на феите и нашия свят зейнат.

Стиснала медальона си, Кристина кипеше безмълвно, докато Мануел описваше участъците съсипана земя в Брослиндската гора: как те устояваха на всички магии на ловците на сенки, факта, че същата зараза като че ли поразяваше и земите на тъмните елфи. Откъде знаеше това? Кристина агонизираше безмълвно. Именно това щеше да съобщи Кийрън на Съвета, но не му бяха дали тази възможност. Откъде беше научил Мануел?

Толкова беше благодарна, че Диего бе сторил онова, за което го беше помолила, и бе отвел Кийрън в Сколоманса. Ясно бе, че тук нямаше да има никаква сигурност за един пълнокръвен елф.

— Кралят на тъмните елфи създава отрова и я отприщва в нашия свят… отрова, която ще направи ловците на сенки безсилни срещу него. Трябва да действаме сега, за да демонстрираме силата си — обади се Зара, прекъсвайки Мануел, преди да беше довършил.

— Така както ти направи с Малкълм? — попита Ласло.

Разнесе се кискане и Зара се изчерви — тя гордо беше обявила, че е убила могъщия магьосник Малкълм Фейд, но по-късно се бе оказало, че е излъгала. Кристина и останалите се бяха надявали, че това ще я дискредитира, но след станалото с Анабел лъжата на Зара се бе превърнала просто в шега.

Диърборн се изправи.

— Не това е въпросът сега, Балог. В семейство Блекторн има елфическа кръв. Те доведоха едно създание, полуживо изчадие на черна магия, което уби инквизитора ни и изпълни Залата с кръв и ужас в Аликанте.

— Сестра им също беше убита — изтъкна Луана. — Видяхме скръбта им. Не са планирали нищо от това.

Кристина почти можеше да види изчисленията, които Диърборн правеше в главата си. Той ужасно би искал да обвини семейство Блекторн и да ги види хвърлени в затворите на Града на тишината, ала гледката на Джулиън, прегръщащ тялото на Ливи, докато тя издъхваше, беше като отворена, кървяща рана и дори Кохортата не можеше да я пренебрегне.

— Те също са жертви — заяви той — на елфическия принц, на когото са се доверили, а навярно и на елфическите си роднини. Вероятно би могло да бъдат убедени да се вслушат в доводите на разума. В края на краищата те са ловци на сенки, а именно това правим в Кохортата, защитаваме ловците на сенки. Защитаваме събратята си. — Той сложи ръка върху рамото на Зара. — Когато Мечът на смъртните бъде възстановен, сигурен съм, че Зара на драго сърце ще се съгласи да пропъди всякакви съмнения относно постиженията й.

Зара се изчерви и кимна. Кристина си помисли, че едва ли би могла да изглежда по-гузна, ала вниманието на останалите беше отвлечено от споменаването на Меча.

— Мечът на смъртните възстановен? — извика Трини. Тя дълбоко вярваше в Ангела и неговото могъщество, също като семейството на Кристина. Изглеждаше притеснена, тънките й ръце потръпваха в скута й. — Незаменимата ни връзка с ангела Разиел… вярваш, че ще ни бъде върната?

— Ще бъде възстановен — заяви Диърборн. — Джия още утре ще се срещне с Железните сестри. Както е бил изкован веднъж, така ще бъде изкован наново.

— Ала той е бил изкован на Небето — възрази Трини. — Не в Елмазената цитадела.

— И Небето позволи той да се строши — каза Диърборн и Кристина потисна ахването си. Как можеше да твърди нещо толкова дръзко? И все пак останалите очевидно му вярваха. — Нищо не е в състояние да строши Меча на смъртните, освен волята на Разиел. Погледът му ни изпита и ни намери недостойни. Видял е, че сме обърнали гръб на посланието му на службата ни на ангелите и че вместо това служим на долноземците. Прекърши Меча, за да ни предупреди. — В очите на Диърборн грееше фанатичен пламък. — Ако успеем да докажем, че сме достойни, Разиел ще позволи Мечът да бъде изкован наново. Не се съмнявам в това.

Как смее да говори от името на Разиел? Как смее да говори така, сякаш е Бог? Кристина трепереше от гняв, ала останалите го гледаха така, сякаш им предлагаше светлина в мрака. Сякаш бе единствената им надежда.

— И как ще докажем, че сме достойни? — попита Балог мрачно.

— Като не забравяме, че ловците на сенки бяха избрани — отвърна Хорас. — Не бива да забравяме, че ни е възложена свещена мисия. Ние сме онези, които първи се изправят пред лицето на злото, така че сме първи по важност. Нека долноземците сами се грижат за себе си. Ако сме единни, със силно водачество…

— Само че нямаме силно водачество — обади се Джесика Босежур, една от приятелките центуриони на Зара. — Имаме Джия Пенхалоу, а тя е омърсена от връзката на дъщеря й с елфи и нечистокръвни.

Някой ахна, разнесе се кискане. Всички очи се обърнаха към Хорас, ала той само поклати глава.

— Няма да изрека нито дума против консула ни — каза благопристойно.

Още шепот. Очевидно престорената лоялност на Хорас му беше спечелила още подкрепа. Кристина трябваше да положи усилие да не изскърца със зъби.

— Лоялността й към семейството й е разбираема, дори да я е заслепила — продължи той. — Онова, което има значение сега, са законите, които Клейвът ще приеме. Трябва да наложим по-стриктна регулация, а най-стриктна над феите.

— Това няма да спре краля на тъмните елфи — обади се Джесика, макар Кристина да имаше чувството, че тя не толкова се съмнява в Хорас, колкото иска да го подтикне да продължи.

— Важното е да попречим на феите и други долноземци да се присъединят към каузата на краля — обясни Хорас. — Ето защо трябва да бъдат държани под око и ако се наложи, да бъдат затваряни, преди да са имали възможност да ни предадат.

— Затваряни? — повтори Трини. — Но как…?

— О, съществуват няколко начина — отвърна Хорас. — Остров Врангел например може да поеме голям брой долноземци. Важното е да започнем с контрол. Налагане на Съглашенията. Регистрация на всички долноземци, името и местоживеенето им. Естествено, ще започнем с феите. — Разнесе се одобрително мърморене. — Разбира се, ще ни е нужен силен инквизитор, който да приеме и наложи тези закони.

— Тогава нека бъдеш ти! — възкликна Трини. — Тази вечер изгубихме Меча на смъртните и инквизитора си, нека поправим поне една от тези загуби. Имаме кворум… достатъчно ловци на сенки са тук, за да предложим кандидатурата на Хорас за поста на инквизитор. Може да гласуваме утре сутринта. Кой е съгласен с мен?

Възгласи „Диърборн! Диърборн!“ изпълниха стаята. Кристина се беше вкопчила в перилата на балкона, ушите й пищяха. Това не можеше да се случва. Трини не беше такава. Приятелите на майка й не бяха такива. Това не можеше да бъде истинското лице на Съвета.

Неспособна да понесе нито миг повече, тя скочи на крака и се втурна навън.

Стаята на Ема беше малка и боядисана в неуместно яркожълто. Бяло легло с колони доминираше мястото. Ема заведе Джулиън до него, дръпна го нежно да седне и отиде да пусне резето на вратата.

— Защо заключваш?

Джулиън повдигна глава. Това бяха първите му думи, откакто бяха излезли от стаята на Тай.

— Нуждаеш се от уединение, Джулиън.

Обърна се към него. Господи, начинът, по който изглеждаше, й късаше сърцето. Лицето му беше опръскано с кръв, дрехите му бяха потъмнели и вкоравени от нея, по обувките му имаше засъхнали петна.

Кръвта на Ливи. Искаше й се да бе могла да бъде по-близо до Ливи в онези последни моменти, да й беше обърнала повече внимание, вместо да се притеснява за Кохортата, за Мануел и Зара, и Джесика, за Робърт Лайтууд и изгнаничеството, за собственото си разбито, объркано сърце. Щеше й се да я беше прегърнала един последен път, дивейки се на това колко бе пораснала, как се беше променила от пухкавото бебе от най-ранните й спомени.

— Недей — каза Джулиън дрезгаво.

Ема се приближи до него, това беше по-силно от нея.

— Какво?

— Недей да виниш себе си. Усещам, че си мислиш как е трябвало да сториш нещо различно. Не мога да допусна подобни мисли или ще рухна.

Седеше на самия ръб на леглото, сякаш не бе в състояние да понесе дори мисълта да легне. Ема докосна нежно лицето му, плъзвайки длан по линията на челюстта му. Джулиън потрепери и стисна силно китката й.

— Ема — каза и за първи път в живота си тя не бе в състояние да разгадае гласа му… беше нисък и тъмен, суров, без да бъде ядосан, искащ нещо, ала тя не беше сигурна какво.

— Какво мога да сторя? — прошепна. — Какво мога да сторя? Аз съм твоят парабатай, Джулиън, трябва да ти помогна.

Той все още стискаше китката й, зениците му бяха широки дискове, превръщащи синьо-зеленото на ирисите му в ореол.

— Правя плановете си стъпка по стъпка — каза. — Когато всичко ми се струва прекалено много, си задавам въпроса кой проблем трябва да бъде разрешен първи. Когато се погрижа за него, идва ред на следващия. Ала тук дори не знам откъде да започна.

— Джулиън. Аз съм твоят партньор в битките. Чуй ме. Това е първата стъпка. Стани.

Той присви очи насреща й за миг, а после се подчини. Стояха съвсем близо, Ема усещаше солидността и топлината му. Свали якето от раменете му, а после улови ръба на тениската му. Сега тя приличаше на мушама, лепкава от кръв. Дръпна я и дрехата се скъса, увисвайки от ръцете му.

Очите на Джулиън се разшириха, но не понечи да я спре. Ема смъкна тениската и я пусна на земята, а после се наведе и събу окървавените му ботуши. Когато се изправи, той я гледаше с повдигнати вежди.

— Наистина ли ще ми смъкнеш панталона?

— Изцапан е с кръв.

Думите едва не я задавиха. Когато докосна гърдите му, усети как той си пое дъх. Представи си, че усеща назъбените ръбове на сърцето му под мускулите. Кожата му също беше изцапана с кръв, засъхнали петна по шията и рамото. Там, където беше притискал Ливи до себе си.

— Трябва да се изкъпеш — каза. — Ще те изчакам.

Джулиън докосна линията на челюстта й лекичко, с връхчетата на пръстите си.

— Ема. И двамата трябва да бъдем чисти.

Обърна се и отиде в банята, оставяйки вратата широко отворена. След миг Ема го последва.

Беше пуснал остатъка от дрехите си на купчинка на пода и стоеше под душа по бельо, оставяйки водата да се стича по лицето и косата му.

Преглъщайки мъчително, Ема се събу по гащички и камизолка и влезе при него. Водата беше парещо гореща и изпълваше малкото каменно пространство с пара. Джулиън стоеше, без да помръдва под струята, оставяйки я да нашари кожата му с бледоалени вадички.

Ема посегна покрай него и намали температурата. Той я гледаше, без да продумва, докато тя взе сапуна и го разпени между ръцете си. Когато сложи насапунисаните си длани върху кожата му, той си пое рязко дъх, сякаш от болка, но не помръдна нито на сантиметър.

Затърка кожата му, като почти впиваше пръстите си в нея, докато изстъргваше кръвта. Водата, стичаща се в канала, стана розово-червена. Сапунът миришеше силно на лимон. Тялото му беше кораво под допира й, мускулесто и покрито с белези. Вече не беше тялото на момче. Кога се беше променил? Не можеше да си спомни деня, часа, момента.

Джулиън наведе глава и тя насапуниса косата му, заравяйки пръсти в къдриците му. Когато свърши, повдигна главата му, оставяйки водата да ги облива, докато не потече чиста. Беше подгизнала до кожата, камизолката й беше залепнала за нея. Посегна покрай Джулиън, за да спре водата, и усети как той обърна глава към шията й, устните му докоснаха бузата й.

Вкамени се. Душът беше спрял, но около тях се кълбеше пара. Гърдите на Джулиън се повдигаха и спускаха учестено, сякаш беше на път да рухне след надбягване. Сухи хлипове, осъзна Ема. Джулиън не плачеше… не помнеше кога за последен път го беше видяла да плаче. Нуждаеше се от освобождаването на сълзите, помисли си тя, ала след всички тези години, в които се беше сдържал, беше забравил как да плаче.

Тя обви ръце около него.

— Всичко е наред — каза. Водата се стичаше по телата им, кожата му беше гореща до нейната. Ема преглътна солта на собствените си сълзи. — Джулиън…

Той се дръпна, когато тя вдигна глава, и устните им се докоснаха… и това бе мигновено, отчаяно, като да полетиш от ръба на стръмна скала. Устните им се сблъскаха, зъби и езици, и горещина, а тялото на Ема беше разтърсено от мощни тръпки.

— Ема. — Звучеше като зашеметен, ръцете му бяха вкопчени в подгизналия плат на камизолката й. — Може ли…?

Тя кимна, усещайки как мускулите му се изопнаха, когато я вдигна на ръце. Затваряйки очи, тя се вкопчи в него, в раменете, в косата му с ръцете си, хлъзгави от водата, докато той я отнесе в спалнята й и я пусна върху леглото. В следващия миг беше над нея, подпрян на лакти, поглъщащ трескаво устата й със своята. Всеки момент беше яростен, френетичен и Ема знаеше: това бяха сълзите, които Джулиън не беше в състояние да пролее, думите на скръб, които не бе в състояние да изрече. Това бе облекчението, което можеше да си позволи единствено така, в унищожението на споделеното желание.

Освободиха се от мокрите си дрехи с трескави движения и ето че се докосваха, кожа до кожа. Тя го притискаше до тялото си, до сърцето си. Ръката му се плъзна надолу с разтреперени пръсти, танцуващи по хълбока й.

— Нека…

Ема знаеше какво искаше да каже: Нека ти доставя удоволствие, нека първо те накарам да се почувстваш добре. Ала не това искаше тя, не и сега.

— Ела по-близо — прошепна. — По-близо…

Ръцете й се обвиха около лопатките на раменете му. Той я целуваше по шията, по ключицата. Ема го усети да потръпва силно и прошепна:

— Какво…?

Вече се беше отдръпнал от нея. Приседна върху леглото и посегна към дрехите си, навличайки ги с разтреперани ръце.

— Не можем — каза задавено. — Ема, не можем.

— Добре… но, Джулиън… — Тя седна с усилие, придърпвайки одеялото към себе си. — Не е нужно да си тръгваш…

Той се приведе над ръба на леглото, за да вдигне разкъсаната си окървавена тениска, и я погледна почти диво.

— Трябва. Наистина трябва.

— Джулиън, недей…

Ала той вече беше станал, събираше останалите си дрехи и се обличаше, докато Ема го гледаше. Тръгна си, без дори да си обуе обувките, като почти затръшна вратата след себе си. Ема остана да се взира в мрака, така зашеметена и дезориентирана, сякаш беше паднала от голяма височина.

Тай се събуди внезапно, като човек, изскочил над повърхността на водата, давещ се за въздух. Звукът изтръгна Кит от неспокойния му сън, в който баща му ходеше из Пазара на сенките, с огромна рана в корема, от която течеше кръв.

Така е то, Кит — казваше му той. — Такъв е животът с нефилимите.

Все още полузаспал, Кит се надигна, подпирайки се с една ръка на стената. Тай беше неподвижна сянка върху леглото. Даяна я нямаше, вероятно беше отишла да поспи мъничко в стаята си. Той беше сам с Тай. Ясно си даде сметка колко напълно неподготвен бе за всичко това. За смъртта на Ливи, да, въпреки че беше видял баща си да умира пред очите му и знаеше, че има аспекти на тази загуба, срещу които все още не се беше изправил. След като не се беше справил с онази загуба, как би могъл да се справи с тази? А като се имаше предвид, че никога не бе знаел как да помогне на някой друг, как да предложи каквато и да било утеха, как би могъл да помогне на Тай?

Искаше му се да изкрещи за Джулиън, но нещо му казваше да не го прави… че викът сигурно ще уплаши Тай. Когато очите му привикнаха със сумрака, видя другото момче по-ясно: Тай изглеждаше… „Откъснат“ навярно беше най-близката дума, сякаш не беше стъпил напълно на земята. Меката му черна коса изглеждаше смачкана като тъмен чаршаф, под очите му имаше сенки.

— Джулс? — Гласът му беше нисък.

Кит се изправи напълно, сърцето му биеше неравномерно.

— Аз съм — каза.

Беше се подготвил за разочарованието на Тай, но той просто го погледна с широко отворени сиви очи.

— Сакът ми. Къде е? Тук ли е?

Кит беше прекалено слисан, за да проговори. Дали Тай помнеше какво се беше случило? Кое би било по-лошо — да си спомня или не?

— Сакът ми — повтори Тай. Сега в гласа му се долавяше напрежение. — Ето там… трябва ми.

Сакът беше под другото легло. Докато отиваше да го вземе, Кит погледна през прозореца — кристалните върхове на демонските кули се издигаха към небето, водата, проблясваща като лед в каналите, стените на града и полята отвъд тях. Никога не бе виждал по-красиво и по-нереално изглеждащо място.

Отнесе сака на Тай, който беше седнал, провесил крака през ръба на леглото. Той го пое от него и започна да рови вътре.

— Искаш ли да повикам Джулиън? — попита Кит.

— Не точно сега — отвърна Тай.

Кит нямаше представа какво да стори. Никога през целия си живот не бе имал по-малка представа какво да стори. Нито когато откри един голем да разглежда сладоледа в хладилника им в четири часа през нощта, когато беше на десет години. Не и когато една русалка прекара няколко седмици на дивана му, тъпчейки се с бисквити с формата на рибки, когато той беше на дванайсет години.

Нито дори когато беше нападнат от мантидите. Тогава се беше пробудил инстинкт, нефилимски усет, тласнал тялото му към действие.

Ала сега нищо не го тласкаше към действие. Беше завладян от желание да се отпусне на колене, да улови ръцете на Тай и да го прегърне така, както беше сторил на покрива в Лондон, когато Ливи беше пострадала. В същото време не можеше да заглуши гласа в главата си, който му казваше, че това е ужасна идея, че няма представа от какво се нуждае Тай в този момент.

Тай все още ровеше в сака си. Със сигурност не си спомняше, помисли си Кит с нарастваща паника. Трябва да бе изличил случилото се в Залата на Съвета от главата си. Кит не беше там, когато Робърт и Ливи бяха умрели, но беше чул достатъчно от Даяна, за да знае какво бе видял Тай. Понякога хората забравяха ужасните неща, мозъкът им просто отказваше да се справи или да задържи в себе си онова, което бяха видели.

— Ще доведа Хелън — заяви най-сетне. — Тя ще ти каже… какво се случи…

— Знам какво се случи. — Тай беше намерил телефона си на дъното на сака. Напрежението напусна тялото му, облекчението му беше видимо. Кит недоумяваше. В Идрис нямаше покритие, телефонът беше безполезен. — Ей сега. В организма ми все още има упойващи вещества. Усещам ги.

Не звучеше доволен.

— Искаш ли да остана? — попита Кит.

Тай беше метнал сака на пода и се беше отпуснал върху възглавниците. Стискаше телефона в дясната си ръка толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели, но иначе не показваше никакви видими признаци, че е разстроен.

Погледна към Кит и на лунната светлина сивите му очи изглеждаха сребърни, плоски като две монети. Кит нямаше представа какво си мисли.

— Да, бих искал да останеш. Може да поспиш, ако искаш. Аз съм добре.

И той затвори очи. След един дълъг миг Кит приседна на леглото срещу неговото, онова, което трябваше да бъде на Ливи. Спомни си последния път, когато я беше видял сама, когато й беше помогнал с медальона й преди голямото заседание на Съвета, начина, по който се беше усмихнала, цвета и жизнеността в лицето й. Струваше му се напълно невъзможно, че вече я нямаше. Може би не Тай беше този, който се държеше странно… Може би като приемаха факта на смъртта й, всички те бяха онези, които не разбираха.

Сякаш сто мили деляха стаята на Ема от неговата, помисли си Джулиън. Хиляда. Вървеше по коридорите на къщата като в сън.

Рамото му пареше и болеше.

Ема бе единственият човек, когото бе желал някога, и понякога силата на това желание го изумяваше. И никога повече, отколкото тази нощ. Беше се изгубил в нея, в тях двамата, за известно време, чувствал бе единствено тялото си и онази част от сърцето си, която бе изпълнена с обич и бе невредима. Ема бе всичкото добро у него, помисли си, всичко, което гореше ярко.

А после болката се беше завърнала, усещането, че нещо не е наред, и той бе разбрал. Докато бързаше към стаята си, страхът потропваше по съзнанието му, напираше неудържимо да бъде пуснат вътре, да бъде забелязан — като пръстите на скелет, дращещи по прозорец. Джулиън знаеше, че в момента шокът притъпява всичко, че бе докоснал едва върха на айсберга от скръб и агонизираща загуба. Мракът и ужасът щяха да дойдат, беше го преживявал и преди, със загубата на баща си.

А с Ливи, щеше да бъде още по-страшно. Не бе в състояние да контролира скръбта си. Не бе в състояние да контролира чувствата си към Ема. Целият му живот бе изграден около това да упражнява контрол над себе си, над маската, която носеше пред света, а ето че тя се пропукваше.

— Джулс?

Беше стигнал до стаята си, но все още не се беше отървал. Марк го чакаше, облегнат на вратата. Изглеждаше изтощен до смърт, косата му беше разрошена, дрехите — изпомачкани. Не че Джулиън можеше да го съди — неговите собствени дрехи бяха разкъсани и напоени с кръв, краката му бяха боси.

Закова се на място.

— Всичко наред ли е?

Предполагаше, че доста дълго щяха да си задават този въпрос. Нищо вече нямаше да бъде наред, ала те щяха да се мъчат да си вдъхнат увереност за дребните неща, вкопчвайки се в малките победи: да, Дру беше поспала; да, Тай беше хапнал нещо; да, всички все още дишаме. Джулиън слушаше механично как Марк му обяснява, че двамата с Хелън бяха отишли да вземат Тави и той вече знае за Ливи, и не беше хубаво, но все пак беше наред, и Тави спеше.

— Не исках да те притеснявам посред нощ — рече Марк, — но Хелън настоя. Каза, че в противен случай първото, което ще стане, когато се събудиш, е да откачиш заради Тави.

— Да. Благодаря ти, че ми каза — отвърна Джулиън, изумен, че звучи толкова членоразделно.

Марк го изгледа продължително.

— Беше много малък, когато изгубихме Елеонор, майка ти. Веднъж тя ми каза, че в сърцето на всеки родител има часовник. През по-голямата част от времето той мълчи, ала можеш да го чуеш как тиктака, когато детето ти не е при теб и не знаеш къде е или когато е будно посред нощ и има нужда от теб. Ще тиктака, докато отново не бъдете заедно.

— Тави не ми е дете — отвърна Джулиън. — Аз не съм родител.

Марк докосна бузата на брат си. По-скоро елфическо, отколкото човешко докосване, макар дланта на Марк да беше топла, корава и истинска. Всъщност сякаш изобщо не беше докосване, помисли си Джулиън. А благословия.

— Знаеш, че си — рече Марк. — Трябва да ти поискам прошка, Джулиън. Разказах на Хелън за жертвата ти.

— Моята… жертва? — Умът на Джулиън беше празен.

— Годините, през които си ръководил Института, без никой да знае. Как си се грижил за децата. Как те разчитат на теб и колко много ги обичаш. Знам, че беше тайна, но реших, че тя трябва да знае.

— Няма нищо — каза Джулиън. Нямаше значение, нищо нямаше значение. — Тя разсърди ли се?

Марк изглеждаше учуден.

— Каза, че до болка се гордее с теб.

Беше като мъничка искрица светлина, прорязала мрака.

— Така… ли?

Марк като че ли се канеше да отговори, когато гореща болка жегна Джулиън в рамото. Знаеше откъде идва болката. Ударите на сърцето му се учестиха; каза на Марк, че ще го види по-късно, или поне мислеше, че го стори, преди да си влезе в стаята и да залости вратата. Озова се в банята само за секунди, взирайки се в отражението си в огледалото на ярката магическа светлина.

Дръпна яката на ризата си настрани, за да види по-добре… и се взря в парабатайската си руна. Изпъкваше рязко върху кожата му… ала вече не беше черна. Сред плътните линии зърна искрящи червени петънца, сякаш руната бе започнала да гори отвътре.

Зави му се свят толкова силно, че трябваше да се улови за ръба на мивката. Не си беше позволявал да мисли за това какво означава смъртта на Робърт, за рухналите им планове за изгнание. За проклятието, което застигаше парабатаите, ако се влюбеха. Могъщо, унищожително проклятие. Мислил бе единствено за това колко отчаяно се нуждае от Ема, пропъждайки от ума си всички причини, поради които не можеше да я има и които си оставаха непроменени.

Бяха забравили, посягайки един към друг през бездната на скръбта така, както през целия си живот винаги посягаха един към друг. Ала това не можеше да се случи, напомни си Джулиън, прехапвайки силно долната си устна, докато не вкуси собствената си кръв. Не биваше да има повече унищожение.

Навън беше започнало да вали, чуваше лекото трополене на капките по покрива на къщата. Наведе се и откъсна ивица от ризата, която беше носил на заседанието на Съвета. Беше корава и тъмна от засъхналата кръв на сестра му.

Завърза я около дясната си китка. Щеше да остане там, докато не си отмъстеше. Докато за Ливи не бъдеше въздадена справедливост. Докато цялата тази кървава бъркотия не бъдеше разчистена. Докато всички, които обичаше, не бъдат в безопасност.

Върна се в спалнята и се залови да намери чисти дрехи и обувки. Знаеше точно къде трябва да отиде.

Джулиън тичаше по празните улици на Идрис. Топлият летен дъжд залепяше косата за челото му, ризата и сакото му бяха подгизнали.

Сърцето му думкаше, Ема вече му липсваше, съжаляваше, че я беше оставил. И все пак не можеше да спре да тича, сякаш би могъл да надбяга болката от смъртта на Ливи. Беше почти учудващо, че бе в състояние да скърби за сестра си и да обича Ема едновременно, Ливи също беше обичала Ема.

Можеше да си представи колко би се зарадвала Ливи да научи, че двамата с Ема са заедно; ако беше възможно да се оженят, би пощуряла от удоволствие, че ще може да помогне с подготовката за сватбата. При тази мисъл сякаш някой заби нож във вътрешностите му и го завъртя.

Дъждът плискаше в каналите, превръщайки света в мъгла и вода. Къщата изникна от пелената на дъжда като сянка и Джулиън взе стъпалата й толкова устремено, че едва не се блъсна във входната врата. Почука и Магнус му отвори — изглеждаше измъчен и необикновено блед. Носеше черна тениска и дънки, върху които беше наметнал халат от синя коприна. Върху пръстите му не се виждаха обичайните пръстени.

Когато видя Джулиън, се облегна тежко на касата на вратата. Не помръдна, нито каза нещо, просто се взираше, сякаш гледаше не Джулиън, а нещо или някой друг.

— Магнус — каза Джулиън, малко разтревожен. Спомни си, че Магнус не беше добре. Почти беше забравил за това. Магнус винаги изглеждаше един и същ: вечен, неизменен, неуязвим. — Аз…

— Идвам за нещо лично. — Гласът на Магнус беше нисък и далечен. — Нуждая се от твоята помощ. Няма… към кого другиго да се обърна.

— Не за това… — Джулиън отметна подгизналата коса от очите си и гласът му заглъхна, когато осъзна. — Спомняш си някого.

Магнус сякаш се отърси, като куче, излизащо от морето.

— Друга нощ, друго момче със сини очи. Влажно време в Лондон, но кога ли е било различно там?

Джулиън не го разпитва.

— Е, прав си. Действително се нуждая от помощта ти. И няма към кого другиго да се обърна.

Магнус въздъхна.

— Влез тогава. Но не вдигай шум. Всички спят, което си е истинско постижение, като се има предвид всичко.

Естествено, помисли си Джулиън, докато последва Магнус в главната гостна. Това също беше дом на скръб.

Вътрешността на къщата беше внушителна, с високи тавани и солидни, скъпи на вид мебели. Робърт като че ли не беше добавил почти никаква украса, нищо лично. Нямаше семейни снимки, по стените висяха единствено безлични пейзажи.

— Много отдавна не бях виждал Алек да плаче. — Магнус се отпусна на дивана, взирайки се пред себе си. Джулиън остана на мястото си, от дрехите му по килима капеше вода. — Нито пък Изабел. Разбирам какво е да имаш баща, който е задник. Но все пак си е твоят задник. А Робърт наистина ги обичаше и се опита да поправи грешките си. Което е повече, отколкото би могло да се каже за моя баща. — Той стрелна Джулиън с поглед. — Надявам се, нямаш нищо против, че няма да ти приложа магия за изсушаване. Опитвам се да пестя енергия. На онзи стол има одеяла.

Джулиън не обърна никакво внимание на одеялото и стола.

— Не трябваше да идвам — каза той.

Погледът на Магнус се спря върху окървавеното парче плат около китката на Джулиън и изражението му омекна.

— Няма нищо. За първи път от много време насам изпитвам отчаяние. То ме прави дръпнат. Моят Алек изгуби баща си, а Клейвът изгуби един свестен инквизитор. Ала ти, ти изгуби надеждата си за спасение. Недей да мислиш, че не го разбирам.

— Руната ми започна да пари — каза Джулиън. — Тази вечер. Сякаш е нарисувана върху кожата ми с огън.

Магнус се приведе напред и потърка уморено лицето си. Бръчки на болка и умора се бяха врязали около устата му. Очите му бяха хлътнали.

— Ще ми се да знаех повече за това. Каква разруха ще донесе то на теб, на Ема. На останалите. — Той замълча за миг. — Би трябвало да бъда по-мил с теб. Ти изгуби дете.

— Мислех, че това би изличило всичко друго. — Гласът на Джулиън задра дрезгаво. — Мислех, че сърцето ми ще е изпълнено единствено с агония, но ето че има и място за ужас за Тай, паника за Дру и повече омраза, отколкото съм вярвал, че някой е в състояние да изпитва.

Болката в парабатайската руна лумна толкова силно, че краката му се подкосиха. Олюля се и рухна на колене пред Магнус. Магьосникът изобщо не изглеждаше изненадан, че Джулиън бе коленичил. Просто сведе към него поглед, изпълнен с тихо, пречистено търпение, като свещеник, изслушващ изповед.

— Кое боли повече — попита, — любовта или омразата?

— Не знам. — Джулиън впи мокри пръсти в килима от двете страни на коленете си. Струваше му се, че едва успява да си поеме дъх. — Все още обичам Ема повече, отколкото съм вярвал, че е възможно. Обичам я все по-силно, с всеки изминал ден и с всеки опит да спра. Обичам я така, сякаш ме разкъсват надве. И искам да изтръгна гръкляните на всички от Кохортата.

— Доста необичайно любовно словоизлияние — отбеляза Магнус, привеждайки се напред. — Ами Анабел?

— Мразя и нея — отвърна Джулиън безстрастно. — У мен има достатъчно място, за да ги мразя всичките.

Котешките очи на Магнус проблеснаха.

— Не си мисли, че не разбирам какво изпитваш. Има нещо, което мога да сторя. Само временна мярка. Сурова. И няма да го направя с лека ръка.

— Моля те. — Коленичил на пода пред магьосника, Джулиън вдигна очи; никога през живота си не се беше молил за каквото и да било, ала не го беше грижа, че умолява. — Знам, че си болен, знам, че изобщо не би трябвало да те моля, но нямам какво друго да сторя, нито към кого другиго да се обърна.

Магнус въздъхна.

— Ще има последици. Чувал ли си израза „Сънят на разума ражда чудовища“3?

— Да — отвърна Джулиън. — Ала аз, така или иначе, ще стана чудовище.

Магнус се изправи. За миг сякаш се извиси над Джулиън, фигура висока и тъмна като мрачния жътвар в детски кошмар.

— Моля те — повтори Джулиън. — Нямам какво повече да губя.

— Да, имаш. — Магнус вдигна лявата си ръка и я изгледа въпросително. Кобалтовосини искри бяха започнали да блещукат по връхчетата на пръстите му. — О, да, имаш.

Стаята лумна в син огън и Джулиън затвори очи.

3 Упокой навек

Погребението беше насрочено за обяд, но Ема се въртеше в леглото още от три-четири часа сутринта. Очите й бяха сухи и я сърбяха, ръцете й трепереха, докато сресваше косата си и я прибираше на тила си.

След като Джулиън си тръгна, бе изтичала до прозореца, увита в чаршаф, взирайки се навън със смесица от шок и неверие. Видяла го бе как се втурва в ръмящия дъжд, без дори да забави крачка, за да закопчае якето си.

След това, изглежда, нямаше какво повече да стори. Не беше като Джулиън, който го грозеше опасност из улиците на Аликанте. Въпреки това бе изчакала, докато не чу звука от стъпките му по стълбището, а после отварянето и затварянето на вратата на спалнята му.

Едва тогава бе станала и бе отишла да нагледа Тай, който все още спеше. Кит беше до него. Беше си спомнила, че сакът на Ливи все още е в стаята, и го беше взела със себе си, боейки се, че Тай може да го заболи, ако го види, когато се събуди. След като се върна в стаята си, бе приседнала на леглото си и го бе отворила. Оскъдните вещи на Ливи не бяха нищо особено: няколко поли и блузи, книга, грижливо опаковани сапун и четка за зъби. Върху едната блуза имаше петно и Ема си беше помислила дали да не изпере дрехите на Ливи, може би това би помогнало, а после си беше спомнила защо не би било полезно и защо нямаше значение и се беше свила над сака, ридаейки така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.

В крайна сметка беше заспала неспокоен сън, изпълнен с огън и кръв. Събудила я бе Кристина, почукала на вратата й с чаша чай и неприятната новина, че Хорас е бил избран за инквизитор на свикано по спешност гласуване тази сутрин. Вече беше съобщила на останалите от семейството, които бяха будни и се приготвяха за погребението.

В чая имаше около три хиляди лъжици захар, което бе сладко от страна на Кристина, но не можеше да изличи горчилката от новината за инквизитора.

Ема гледаше през прозореца, когато Кристина се появи отново, този път понесла купчинка дрехи. Беше облечена в бяло — цветът на траура и погребенията за ловците на сенки. Бяло бойно яке, бяла блуза, бели цветя в разпуснатата й черна коса.

Кристина се намръщи.

— Дръпни се оттам.

— Защо?

Ема гледаше през прозореца — от къщата се разкриваше изглед към по-ниската част на града. Виждаха се стената около него и зелените поля отвъд. Ема зърна редица далечни фигури, облечени в бяло, да излизат през портите на града. В средата на зелените поля две масивни клади се възвисяваха като пирамиди.

— Вече са издигнали кладите.

Ема усети как й се завива свят.

Топлите ръце на Кристина се сключиха около нейните и миг по-късно двете седяха на ръба на леглото, а Кристина й казваше да диша.

— Съжалявам — каза Ема. — Съжалявам. Не исках да се срина така.

Част от косата й се беше освободила — ловките ръце на Кристина се вдигнаха и прибраха кичурите на мястото им.

— Когато чичо ми загина — рече тя, — беше погребан в Идрис, а аз не можах да присъствам на погребението му, защото майка ми мислеше, че в Идрис все още е опасно. Когато се прибра у дома и аз я прегърнах, дрехите й миришеха на пушек. Помислих си, че това е всичко, останало от чичо ми сега, миризмата на пушек върху дрехите на майка ми.

— Трябва да бъда силна — рече Ема. — Трябва да бъда опора за семейство Блекторн. Джулиън е… Прекършен, разбит, на парчета. Липсващ. Не, не липсващ. Просто не е с мен.

— Ти също можеш да скърбиш за Ливи — каза Кристина. — Тя ти беше сестра. Семейството е повече от кръвта във вените.

— Но…

— Скръбта не ни прави слаби — заяви Кристина твърдо. — Прави ни хора. Как би могла да утешиш Дру или Тай, или Джулс, ако не знаеш какво от нея им липсва? Състраданието е споделено. Да познаваш точните очертания на дупката, зейнала в сърцето от нечия загуба, е рядкост.

— Не мисля, че който и да било от нас е в състояние да разбере очертанията и мащабите на онова, което Тай загуби — рече Ема.

Страхът й за Тай беше наситен, постоянна горчилка в гърлото й, която се смесваше с тъгата й по Ливи и я давеше.

Кристина я потупа по ръката за последен път.

— Най-добре се облечи. Аз ще бъда в кухнята.

Ема се облече в полузамаяно състояние и се погледна в огледалото. Белите бойни дрехи бяха покрити с алените руни на траура, припокриващи се шарки, които бързо ставаха безсмислени за окото така, както една дума, повтаряна до безкрай, става безсмислена за ухото. Караше косата и кожата й да изглеждат по-бледи, дори очите й изглеждаха студени. Приличаше на ледена висулка, помисли си, или пък на острието на нож.

Само ако Кортана беше тук. Би могла да отиде в Брослинд и да крещи, и да крещи, разсичайки въздуха, докато не паднеше изтощена на земята — агонията на загубата, процеждаща се от всяка пора на тялото й като кръв.

Чувствайки се непълна без меча си, Ема слезе на долния етаж.

Даяна бе в кухнята, когато Тай слезе на долния етаж. Беше сам и тя стисна чашата, която държеше, толкова силно, че пръстите я заболяха.

Не беше сигурна какво беше очаквала. Останала бе при Тай през по-голямата част от нощта, докато той спеше, вцепенен, мъртвешки сън. Опитала се бе да си спомни как да се помоли на Разиел, но беше минало толкова време. Когато сестра й бе загинала в Тайланд, тя бе направила приношения от тамян и цветя, ала това с нищо не бе помогнало да запълни дупката в сърцето й там, където бе Ария.

А Ливи беше близначка на Тай. Никой от тях не бе познавал свят без другия в него. Последните думи на Ливи бяха: „Тай, аз…“. Никой никога нямаше да разбере какво бе искала да каже. Как би могъл да го преживее той? Как би могъл да го преживее който и да било от тях?

Бяха получили траурни дрехи от консула, което беше мило от нейна страна. Даяна носеше една от своите бели рокли и бойно яке; Тай беше в официално траурно облекло. Елегантно бяло сако, бели панталони и обувки, с които косата му контрастираше ярко. За първи път Даяна си даде сметка, че Тай ще бъде поразително красив, когато порасне. Толкова отдавна мислеше за него като за очарователно дете, че и през ум не й беше минало, че един ден по-зрялата идея за красота би могла да бъде отнесена към него.

Той се намръщи. Беше много, много блед, почти с цвета на избелена хартия, ала косата му беше грижливо сресана и той имаше овладян, почти обикновен вид.

— Двайсет и три минути — каза.

— Какво?

— Нужни са ни двайсет и три минути, за да стигнем до Полята, а церемонията започва след двайсет и пет. Къде са всички?

Даяна посегна към телефона си, за да изпрати съобщение на Джулиън, но си спомни, че телефоните не работеха в Идрис. Съсредоточи се, заповяда си.

— Сигурна съм, че идват…

— Исках да говоря с Джулиън. — Не звучеше заповеднически, по-скоро сякаш се опитваше да запомни дълъг списък с неща, от които се нуждаеше, в правилния ред. — Отишъл е с Ливи в Града на тишината. Трябва да знам какво е видял и какво са й направили там.

Аз не бих искала да знам тези неща за Ария, помисли си Даяна и начаса се скара на себе си. Тя не беше Тай. Тай черпеше утеха от фактите. Мразеше непознатото. Тялото на Ливи беше отнесено и заключено зад каменни врати. Естествено, че щеше да иска да знае: дали се бяха отнесли към тялото й с нужната почит, дали бяха запазили нещата й, дали бяха измили кръвта от лицето й? Единствено знаейки подобни неща, щеше да е в състояние да разбере.

Откъм стълбите долетя тропот на крака и изведнъж кухнята се изпълни с Блекторновци. Тай се отдръпна, за да направи място, когато Дру се появи със зачервени очи, облечена в яке, което й беше малко. Хелън с Тави на ръце, и двамата — облечени в бяло; Марк и Ейлийн с вдигната коса и малки златни обици с формата на траурни руни. Даяна осъзна със сепване, че бе очаквала да види Кийрън до Марк, забравила, че него го нямаше.

Кристина дойде след тях, а после и Ема; и двете имаха потиснат вид. Даяна беше подредила печени филийки, масло и чай на масата; Хелън остави Тай и отиде да му вземе нещо за хапване. Никой от останалите като че ли не проявяваше интерес към яденето.

Тай погледна неспокойно към часовника. Миг по-късно Кит също се появи, изглеждащ неловко в бяло бойно яке. Тай не каза нищо, дори не погледна към него, но напрежението в раменете му като че ли поотслабна лекичко.

За изненада на Даяна, последен по стълбите слезе Джулиън. Искаше й се да изтича при него, за да се увери, че е добре, ала беше минало толкова време, откакто й беше позволявал да го стори. Ако някога изобщо го беше правил. Открай време беше сдържано момче, което мразеше да показва каквито и да било негативни емоции пред семейството си.

Видя как Ема го погледна, но той не отвърна на погледа й. Оглеждаше се из стаята, преценявайки настроението на всички; каквито и пресмятания да правеше наум, оставаха невидими зад щита на синьо-зелените му очи.

— Да тръгваме — каза. — Ще ни почакат, но не много дълго, а трябва да присъстваме на церемонията за Робърт.

В гласа му имаше нещо различно, ала Даяна не беше сигурна какво точно. Глухотата на скръбта най-вероятно.

Всички се обърнаха към него. Той беше центърът, помисли си Даяна, оста, около която се въртеше семейството; Ема и Кристина останаха назад, тъй като не бяха от семейството, а Хелън придоби облекчен вид, когато Джулиън проговори, сякаш бе изпитвала ужас при мисълта да трябва да подкара групичката.

Тави отиде при Джулиън и го улови за ръка. Излязоха през вратата в безмълвна процесия, бяла река, разляла се по каменните стъпала на къщата.

Даяна не бе в състояние да престане да мисли за сестра си, за това как тялото й беше изгорено в Тайланд, а прахът й изпратен в Идрис за погребение в Града на тишината. Само че тя не беше присъствала на погребението. По онова време мислеше, че никога няма да се върне в Идрис.

Докато вървяха по улицата, отвеждаща до моста „Силвърстийл“, някой отвори прозорец над главите им и спусна дълъг бял транспарант с траурна руна. Тай вдигна глава и Даяна си даде сметка, че мостът, а после и улицата, чак до градските порти, са украсени с бели транспаранти. Те вървяха между тях и дори Тави се оглеждаше наоколо с удивление.

Вероятно бяха най-вече в чест на Робърт, инквизитора, ала бяха и в чест на Ливи. Поне семейство Блекторн винаги щеше да има това — спомена за честта, оказана на сестра им.

Надяваше се изборът на Хорас за инквизитор да не помрачи още повече деня. През целия си живот си беше давала сметка за крехкото примирие не само между ловците на сенки и долноземците, но и между онези сред нефилимите, които смятаха, че Клейвът би трябвало да приеме долноземците… и онези, които не мислеха така. Мнозина бяха ликували, когато долноземци се бяха присъединили към Съвета след Тъмната война, ала до ушите й беше достигнал ропотът на онези, които не бяха… онези като Ласло Балог и Хорас Диърборн. Студеният мир им бе дал свободата да изрекат на глас омразата, спотаена в сърцата им, уверени, че всички правилно мислещи нефилими са съгласни с тях.

Даяна открай време вярваше, че те грешат, ала изборът на Хорас я изпълваше със страх, че онези сред нефилимите, които бяха необратимо потопени в омраза, са много повече, отколкото си бе представяла.

Когато поеха по моста, нещо я докосна по рамото. Понечи да го отмести и видя, че беше бяло цвете… от онези, които растяха единствено в Идрис. Тя вдигна очи; по небето се носеха облаци, гонени от вятъра, ала зад един от тях зърна очертанията на ездач.

Гуин. Мисълта за него разпали искрица топлина в сърцето й и тя сключи внимателно ръка около цветето.

Нетленните поля.

Така се наричаха, макар че повечето хора им казваха просто Полята. Те се простираха отвъд стените, издигнати около Аликанте след Тъмната война, чак до Брослиндската гора.

Ветрецът беше лек и единствен по рода си, срещаше се единствено в Идрис; донякъде Ема предпочиташе вятъра, долитащ откъм океана в Лос Анджелис, с неговата солена жилка. Вятърът в Идрис беше прекалено мек за деня, в който щяха да погребат Ливи. Повдигаше косата й и усукваше бялата рокля около коленете й; караше белите знамена, издигнати от двете страни на всяка от кладите, да се развяват като панделки на фона на небето.

Земята се спускаше надолу от града към дърветата. Когато наближиха погребалните клади, Кристина улови ръката на Ема и тя стисна благодарно пръстите й — вече бяха достатъчно близо до множеството, за да видят погледите, вперени в тях, и да чуят шепота, надигнал се сред събралите се хора. Имаше съчувствие към семейство Блекторн, но и яростни погледи, отправени към нея и Джулиън. Джулиън беше довел Анабел в Идрис, а Ема бе тази, която беше счупила Меча на смъртните.

— Един толкова могъщ меч като Кортана няма място в ръцете на дете — подхвърли русокоса жена, когато Ема мина покрай нея.

— Всичко това мирише на черна магия — обади се някой друг.

Ема реши да се опита да не ги слуша. Взираше се право напред, видя Джия, застанала между кладите, облечена в бяло. Заляха я спомени от Тъмната война. Толкова много хора в бяло, толкова много запалени клади.

До Джия стоеше жена с дълга червена коса — майката на Клеъри, Джослин. До тях беше Мерис Лайтууд — в черната коса, разпиляна по гърба й, се виждаха множество сиви нишки. Като че ли говореше настойчиво на Джия, но бяха прекалено далече, та Ема да чуе за какво.

И двете клади бяха готови, ала все още не бяха донесли телата от Града на тишината. Бяха се събрали доста ловци на сенки, присъствието на погребения не беше задължително, но Робърт беше популярен, а смъртта му, както и тази на Ливи бяха шокиращи с ужаса си.

Семейството на Робърт стоеше близо до кладата вдясно — церемониалните му инквизиторски одежди бяха обвити около върха й. Щяха да бъдат изгорени заедно с него. Около натрупаните дърва стояха Алек и Магнус, Саймън и Изабел, до един облечени в ритуални траурни дрехи, дори малкият Макс и Рафи. Изабел вдигна поглед, когато Ема се приближи, и помаха за поздрав; очите й бяха подпухнали от плач.

До нея Саймън изглеждаше напрегнат като опъната тетива. Очите му се стрелкаха из множеството и Ема не можеше да не се зачуди дали търси същите хора, които и тя… хора, които би трябвало да бъдат тук, за да изпратят Робърт Лайтууд във вечния му сън.

Къде бяха Джейс и Клеъри?

Ловците на сенки никога не се бяха стрували на Кит толкова чужди, колкото в този миг. Бяха навсякъде, облечени в бяло, цвят, който той свързваше със сватби и Великден. Знамената, руните, проблясващите демонски кули в далечината… всички тези неща го караха да се чувства така, сякаш се намира на друга планета.

Да не споменаваме това, че ловците на сенки не плачеха. Кит и преди беше ходил на погребения, беше ги виждал и по телевизията. Хората обикновено държаха носни кърпички и хлипаха в тях. Но не и тук. Тук те мълчаха, изопнати от напрежение, чуруликането на птиците беше по-силно от говор и плач.

Не че самият Кит плачеше, не беше плакал и когато баща му умря. Знаеше, че това не е здравословно, но ако се вярваше на баща му, позволиш ли на скръбта да те прекърши, ще останеш прекършен завинаги. Кит дължеше твърде много на семейство Блекторн, особено на Тай, за да си позволи да рухне заради Ливи. Тя не би искала това. Би искала от него да бъде силен заради Тай.

Един след друг нефилимите се приближаваха до членовете на семейство Блекторн и им поднасяха съболезнованията си. Джулиън беше заел мястото на глава на семейството, служейки като щит за останалите, отбивайки хладно всички сърдечни опити да бъдат заприказвани братята и сестрите му, които се бяха скупчили зад него. Изглеждаше по-студен и далечен от обикновено, ала в това нямаше нищо чудно. Скръбта се отразяваше различно на всеки.

Означаваше обаче, че беше пуснал ръката на Тави, който бе отишъл при Дру и се притискаше в нея. Означаваше и че беше оставил Тай сам, така че Кит се приближи до него, чувствайки се впечатляващо глупаво в белите кожени панталони и яке. Знаеше, че това е официално траурно облекло, но имаше чувството, че е попаднал във видео клип от осемдесетте.

— Погребенията винаги са толкова тъжни — каза една жена, представила се като Ирина Картрайт, докато се взираше в Джулиън с дълбок съжаляващ поглед.

Когато Джулиън не отговори, тя обърна очи към Кит.

— Не си ли съгласен?

— Нямам представа — отвърна Кит. — Баща ми беше изяден от демони.

Ирина Картрайт като че ли се почувства неловко и след още няколко изтъркани фрази побърза да се отдалечи. Джулиън повдигна вежди насреща му, преди да посрещне следващия опечален.

— Телефонът още ли е у теб? — попита Кит и начаса се почувства като идиот. Кой отива при някого на погребението на близначката му и го пита дали телефонът му е у него? Особено ако в Идрис нямаше сигнал. — Искам да кажа, не че можеш да се обадиш. На когото и да е.

— Има един телефон в Идрис, който работи. В кабинета на консула.

Тай не изглеждаше като излязъл от видео клип от осемдесетте, изглеждаше ледено и поразително и…

Думата „красив“ примига в главата на Кит като неонов знак. Той не му обърна внимание.

Елегантен. Тай изглеждаше елегантен. Тъмнокосите хора вероятно винаги изглеждаха добре в бяло.

— Не ми трябва сигналът на телефона — продължи Тай. — А снимките в него.

— Снимки на Ливи? — попита Кит объркано.

Тай го зяпна. Кит си спомни дните в Лондон, когато работеха заедно, разследвайки… ами разследвайки мистерии. Като Уотсън и Холмс. Никога не бе имал чувството, че не разбира Тай. Ала сега чувстваше именно това.

— Не — отвърна Тай и се огледа наоколо.

Кит се зачуди дали увеличаващото се множество го притеснява. Тай мразеше тълпите. Магнус и Алек стояха заедно с децата си край консула; с тях имаше красиво чернокосо момиче с вежди досущ като тези на Алек и момче (е, вероятно беше на двайсет и няколко години) с непокорна кестенява коса. Момчето му отправи изпитателен поглед, който сякаш казваше струваш ми се познат. Неколцина други бяха сторили същото. Кит предполагаше, че е, понеже изглежда като Джейс, в случай че Джейс пострадаше от неочаквана загуба на ръст, мускули и сексапил.

— Трябва да поговоря с теб по-късно — каза Тай ниско и Кит не беше сигурен дали да се чувства притеснен, или благодарен. Доколкото знаеше, откакто Ливи беше умряла, Тай не беше говорил с никого.

— Не… не искаш ли да говориш с брат си? С Джулиън?

— Не. Трябва да говоря с теб.

Тай се поколеба, сякаш се канеше да добави още нещо.

Разнесе се нисък, печален звук, като от рог, и всички се обърнаха към града. Кит последва погледите им и видя през портите да излиза процесия. Десетки Мълчаливи братя в одеждите си с цвят на пергамент, вървящи в две редици от двете страни на погребалните носилки, които стражи на Съвета носеха на раменете си.

Бяха прекалено далече, та Кит да различи коя от тях беше тази на Ливи, виждаше единствено по едно тяло, обвито в бяла материя, върху всяка от платформите. А после те дойдоха по-близо и той видя, че едно от телата беше много по-дребно, и се обърна към Тай, неспособен да се спре.

— Съжалявам. Толкова съжалявам.

Тай гледаше към града. Дългите пръсти на едната му ръка се свиваха и разпускаха, ала това бе единственият му израз на емоция.

— Наистина няма причина да съжаляваш — каза. — Така че, моля те, недей.

Кит стоеше, без да продумва. Студено напрежение се разливаше в него, страх, от който не бе в състояние да се отърси — че бе изгубил не само Ливи, но и Тай.

— Още не са се върнали — обясни Изабел.

Беше овладяна, безукорна в бойното си облекло; бяла копринена лента придържаше косата й назад. Стискаше ръката на Саймън, кокалчетата бяха побелели като цветето върху ревера й.

Ема открай време мислеше за скръбта като хищни нокти. Хищните нокти на огромно чудовище, които не си в състояние да видиш, протегнали се от небето, за да те сграбчат, спирайки дъха ти и оставяйки единствено болка, от която, колкото и да се гърчиш, не можеш да се отскубнеш или да избегнеш. Просто трябваше да я търпиш, докато ноктите те държат в плен.

Виждаше болката в очите на Изабел зад спокойната й фасада и част от нея искаше да прегърне другото момиче. Щеше й се Клеъри да беше тук… Клеъри и Изабел бяха като сестри и Клеъри би могла да я утеши така, както е в състояние да го стори само най-добрият ти приятел.

— Мислех, че знаеш — каза Саймън, сбърчил вежди насреща й. Ема си спомни думите на Клеъри, че не може да му каже за виденията си, в които умира, защото Саймън щял да рухне. — Мислех, че са ти казали къде отиват.

Никой като че ли не им обръщаше особено внимание — Джия все още беше погълната от разговор с Джослин и Мерис, а останалите ловци на сенки се бяха струпали около Джулиън и останалите, за да изразят съболезнованията си.

— Така е. Отидоха в царството на феите. Знам.

Инстинктивно Саймън и Изабел дойдоха по-близо до нея. На Ема й се искаше да не изглежда чак толкова, сякаш са се скупчили, за да споделят тайни, при положение че именно това правеха.

— Просто мислех, че досега ще са се прибрали — продължи тя.

— Възнамеряваха да си дойдат вчера. — Изабел изгука и се наведе, за да вдигне Макс, заравяйки брадичка в косата му. — Знам… ужасно е. Ако само имаше начин да им изпратим съобщение.

— Не е като да можехме да помолим Клейва да отложи погребението — добави Саймън.

Ловците на сенки не балсамираха телата на своите мъртъвци, те биваха изгаряни възможно най-скоро, преди да са започнали да се разлагат.

— Джейс ще бъде съсипан. — Изи погледна през рамо към брат си, който държеше Рафи за ръка и говореше с Магнус, вдигнал поглед към него. — Особено защото не е бил тук, за да бъде опора на Алек.

— Скръбта трае дълго — рече Ема със свито гърло. — В началото има много хора, готови да те подкрепят. За него ще е по-добре, ако Джейс е до него по-късно, след шумотевицата на погребението и баналните думи на напълно непознати.

Очите на Изи омекнаха.

— Благодаря. И се опитай да не се тревожиш за Клеъри и Джейс. Знаехме, че няма да бъдем в състояние да се свържем с тях, докато ги няма. Саймън… той е парабатай на Клеъри. Щеше да почувства, ако нещо се е случило с нея. Както и Алек с Джейс.

Ема не можеше да възрази за силата на парабатайската връзка. Сведе поглед надолу, чудейки се…

— Дойдоха. — Беше Магнус, посегнал да вземе Макс от Изабел. Хвърли на Ема странен кос поглед, който тя не можа да разчете. — Братята.

Ема погледна натам. Така беше: бяха навлезли безшумно сред множеството, разделяйки го надве като Червено море. Ловците на сенки се отдръпваха, докато носилките с Ливи и Робърт минаваха между тях и спряха между кладите.

Ливи лежеше, бледа и безкръвна, тялото й беше обвито в бяла копринена рокля, бяла копринена лента превързваше очите й. Златният й медальон проблясваше около гърлото, дългата й кестенява коса беше поръсена с цветя.

Ливи, танцуваща върху леглото си, облечена в рокля от бледозелен шифон, която си беше купила в „Скрити съкровища“. Ема, Ема, виж новата ми рокля! Ема се бореше със спомена, със студената истина: това бе последната рокля, която Ливи щеше да носи някога. Това бе последният път, когато щеше да види познатата й кестенява коса, извивката на бузата й, упоритата й брадичка. Ливи, моя Ливи, моята мъдра малка сова, моята сладка малка сестра. Искаше да изпищи, ала ловците на сенки не плачеха пред лицето на смъртта. Вместо това изричаха древните думи, предавани през поколенията.

Ave atque vale. Шепотът премина през множеството. Ave atque vale, Робърт Лайтууд. Ave atque vale, Ливия Блекторн.

Изабел и Алек се обърнаха към носилката на баща си. Джулиън и останалите от семейство Блекторн все още бяха в плен на поднасящи съболезнования. За миг Ема остана сама със Саймън.

— Говорих с Клеъри, преди тя да замине. — Думите изгаряха гърлото й. — Безпокоеше се, че ще се случи нещо лошо.

Саймън изглеждаше озадачен.

— Какво лошо нещо?

Ема поклати глава.

— Просто… ако не се прибере, когато би трябвало…

Саймън я погледна с разтревожени очи, но преди да успее да каже каквото и да било, Джия пристъпи напред и заговори.

— Ловците на сенки умират млади — каза някой от множеството.

Джулиън не го познаваше: изглеждаше на четиридесет и няколко години, с гъсти черни вежди. Върху бойните му дрехи беше пришит символът на Сколоманса, но иначе нищо не го отличаваше от десетките други хора, дошли при него, за да му кажат колко съжаляват, че сестра му беше умряла.

— Ала петнайсет години… — Мъжът поклати глава. Гладстоун, спомни си Джулиън. Фамилията му беше Гладстоун. — Робърт изживя пълен живот. Беше далечен мой братовчед, между другото. Ала онова, което се случи със сестра ти, никога не би трябвало да се случи. Тя бе просто дете.

Зад гърба на Джулиън, от Марк се откъсна задавен звук. Джулиън каза нещо учтиво, за да отпрати Гладстоун. Всичко му се струваше далечно, приглушено, сякаш целият свят беше обвит в памук.

— Не ми хареса — подхвърли Дру, след като Гладстоун си отиде.

Кожата под очите й беше лъскава и опъната, там, където сълзите бяха оставили следи, които не можеше да бъдат отмити.

Сякаш имаше двама Джулиъновци. Единият беше Джулиън Преди, онзи, който би се пресегнал, за да разроши косата й, да я утеши. Джулиън Сега не го направи. Той остана неподвижен, докато множеството се раздели, за да направи място на погребалната процесия, и видя как Хелън вдигна Тави.

— На седем години е — каза й. — Прекалено голям е, за да го носят навсякъде.

Хелън го погледна полуизненадано, полуукорително, но не каза нищо. Мълчаливите братя минаваха между тях с погребалните носилки и семейство Блекторн застина, докато въздухът се изпълни с напева на нефилимите.

Ave atque vale, Ливия Блекторн. Здравей и сбогом навеки.

Дру притисна юмруци в очите си и Ейлийн обви ръка около нея, Джулиън се огледа за Тай. Беше по-силно от него.

Марк беше отишъл при него и му говореше нещо. Кит стоеше от другата му страна, с ръце в джобовете, прегърбени рамене и отчаян вид. Самият Тай се взираше в носилката на Ливи, а върху бузите му грееха две алени петна. Докато идваха насам, беше обсипал Джулиън с въпроси (Кой я докосна в Града на тишината? Измиха ли я от кръвта? Сресаха ли косата й? Свалиха ли й медальона? Оставиха ли те да вземеш дрехите й? Кой избра роклята, в която ще я погребат? Затвориха ли очите й, преди да ги превържат с копринената лента?), докато Джулиън не стигна на крачка от това да му се сопне.

Стълби бяха подпрени на кладите, които представляваха огромни купчини от цепеници и подпалки. Един Мълчалив брат взе тялото на Ливи и пое по стълбата. Когато стигна до върха, положи внимателно тялото й; на съседната клада друг Мълчалив брат правеше същото с Робърт Лайтууд.

Даяна също беше застанала до Тай. В яката й беше втъкнато бяло цвете, бледо на фона на тъмната й кожа. Каза тихичко нещо на Тай и той вдигна очи към нея.

Джулиън изпитваше физическа болка, сякаш някой го беше ударил в корема и едва сега си връщаше дъха. Усещаше окървавената лента плат около китката си като огнен обръч.

Ема. Потърси я в множеството и я видя, застанала до Саймън. Кристина беше до тях.

Бяха отместили стълбите и Мълчаливите братя пристъпиха напред със запалени факли. Пламъкът им беше достатъчно ярък, за да освети дори деня. Косата на Ема искреше, улавяйки сиянието му, докато Мълчаливите братя заемаха местата си около кладите.

— Тези пламъци, това изгаряне… — проговори Марк, който беше дошъл да застане до него. — В Дивия лов практикувахме небесни погребения.

Джулиън го погледна. Лицето му беше зачервено, светлите му къдрици — разрошени. Траурните му руни обаче бяха положени грижливо и прецизно, което означаваше, че не си ги беше направил сам. Бяха красиви и деликатно изрисувани — дело на Кристина.

— Оставяхме телата върху ледници или на върха на високи дървета, та птиците да ги изкълват до кости.

— Какво ще кажеш да не предлагаш нещо такова на никой друг на това погребение? — рече Джулиън.

Марк потръпна.

— Извинявай. Невинаги знам какво е уместно да кажа.

— Когато не си сигурен, не казвай нищо. Буквално. Най-добре изобщо не говори.

Марк го погледна по същия начин, по който и Хелън преди малко, наполовина наранено, наполовина изненадано, но преди да успее да каже каквото и да било, Джия Пенхалоу, облечена в ослепително бели церемониални одежди, заговори:

— Ловци на сенки — каза и дълбокият й глас се разнесе над Нетленните поля. — Сполетя ни огромна трагедия. Един от най-верните слуги на Клейва, Робърт Лайтууд, беше посечен в Залата на Съвета, там, където винаги е властвал Законът.

— Да не повярва човек. Нито дума за това, че беше предател — измърмори някой в множеството.

Зара.

Думите й бяха последвани от изблик на кикот като изригнал чайник. Приятелите й Мануел Вилялобос, Саманта Ларкспиър и Джесика Босежур образуваха плътен кръг около нея.

— Не мога да повярвам, че са тук.

Беше Ема. Незнайно как, тя бе застанала до него. Джулиън не помнеше как се беше приближила, но реалността примигваше пред него като обектива на фотоапарата, който се отваряше и затваряше. Като че ли се сепна мъничко, когато той не отговори, но после се отдалечи в множеството, сръгвайки Гладстоун, за да го отмести от пътя си.

— Освен това една от най-младите и най-обещаващите сред нас беше убита, кръвта й беше пролята пред очите ни — каза Джия в същия миг, в който Ема стигна до Зара и приятелите й.

Зара подскочи лекичко назад, а после опита да скрие загубата на самоувереността си с яростен поглед. Сякаш Ема я вълнуваше нейната самоувереност, помисли си Джулиън. Тя посочи първо Зара, а после семейство Блекторн и Тай, докато гласът на Джия отекваше над поляната:

— Няма да оставим тяхната смърт ненаказана. Няма да забравим кой беше отговорен. Ние сме воини и ще отвърнем на удара.

Зара и приятелите й бяха придобили тъпо упорити изражения… всички, освен Мануел, върху чиито устни играеше крива усмивка, от която при всякакви други обстоятелства Джулиън биха го побили тръпки. Ема се обърна и си тръгна. Лицето й беше мрачно.

Ала Зара беше млъкнала, което беше нещо.

— Тях вече ги няма — продължи Джия. — Нефилимите изгубиха две забележителни души. Нека Разиел ги благослови. Нека Джонатан Ловеца на сенки ги почете. Нека Дейвид Мълчаливия си спомни за тях. И нека предадем телата им на некропола, където те ще служат завинаги.

Гласът на консула беше омекнал. Всички гледаха към нея, дори децата — Тави, Рафи и Макс, — така че всички видяха как изражението й се промени и помрачня. Изрече следващите думи така, сякаш горчаха в устата й.

— А сега новият ни инквизитор иска да каже няколко думи.

Хорас Диърборн пристъпи напред, Джулиън не го беше забелязал до този момент. Носеше бели траурни одежди и подобаващо мрачно изражение, ала зад него като че ли се долавяше насмешка, като сянка зад стъкло.

Зара не криеше широката си усмивка, още от приятелите й от Сколоманса се бяха събрали около нея. Помаха лекичко на баща си, все така усмихната, и ехидната усмивчица на Мануел се разля по цялото му лице.

Джулиън видя, че Изабел и Саймън изглеждаха така, сякаш им се повдига, видя ужаса върху лицето на Ема и гнева върху тези на Магнус и Алек.

Опита се да почувства същото, което и те, ала не можа. Не беше в състояние да почувства каквото и да било.

В продължение на един дълъг миг Хорас Диърборн просто обхождаше тълпата с поглед. Кит бе чул достатъчно от другите, за да разбере, че бащата на Зара е още по-фанатизиран от дъщеря си и че беше избран за инквизитор от множеството на Съвета, което като че ли повече се боеше от Двора на тъмните елфи и заплахата от страна на долноземците, отколкото от това да сложи власт в ръцете на един очевидно зъл човек.

Не че Кит намираше това за учудващо. Единствено за депресиращо.

До него Тай като че ли изобщо не поглеждаше към Хорас. Беше вдигнал очи към Ливи, или поне към малкото от нея, което можеше да види — тя беше бяло петънце на върха на висока купчина дърва за горене. Докато се взираше в сестра си, прокарваше десния си показалец върху опакото на лявата си ръка отново и отново; ако не се броеше това, беше напълно неподвижен.

— Днес — започна Хорас най-сетне, — както каза консулът, може да е ден за скръб.

— Колко мило от негова страна да го признае — измърмори Даяна.

— Само че! — Гласът на Хорас се извиси и той размаха пръст към множеството, сякаш ги обвиняваше в ужасяващо престъпление. — Смъртта на тези двама нефилими… Няма никакво съмнение кой е отговорен за убийството им… глупави ловци на сенки може и да допуснаха това да се случи, ала зад тях се криеше ръката на краля на тъмните елфи и всички феи и долноземци изобщо!

И защо, помисли си Кит. Хорас му напомняше за онези политици, които крещяха по телевизията, почервенели мъже, които винаги изглеждаха разгневени и винаги искаха да ти втълпят, че трябва да се страхуваш. За Кит в идеята, че ако кралят на тъмните елфи беше отговорен за смъртта на Ливи и Робърт, всички долноземци бяха виновни, нямаше никакъв смисъл, но ако се беше надявал на възражения от страна на множеството, остана разочарован. Събралите се бяха странно притихнали, но Кит нямаше чувството, че са настроени против Хорас. По-скоро изглеждаше така, сякаш им се струваше, че би било невъзпитано да нададат възгласи на одобрение. Магнус гледаше с напълно безизразно лице, сякаш някой го беше изтрил с гумичка.

— Смъртта служи, за да ни напомни — продължи Хорас и Кит хвърли поглед към Джулиън, чиято тъмнокестенява коса се развяваше на усилващия се вятър. Кит се съмняваше, че това бе напомняне, от което Джулиън имаше нужда. — Напомняне, че имаме само един живот и трябва да го живеем като воини. Напомняне, че имаме един-единствен шанс да направим правилния избор. Напомняне, че наближава времето, когато всички ловци на сенки ще трябва да решат на чия страна са. Дали са на страната на предатели и долноземцолюбци? Дали са на страната на онези, които биха искали да унищожат нашия начин на живот и културата ни? Дали… млади човече, какво правиш? Слез от там!

— О, в името на Ангела — прошепна Даяна.

Тай бе започнал да се катери по погребалната клада на сестра си. Не изглеждаше лесно — дърветата бяха подредени така, че да горят добре, а не за да се катериш по тях, ала въпреки това Тай успяваше да открие къде да се залови. Вече се беше изкачил доста високо и Кит усети как го пронизва страх при мисълта за това какво щеше да стане, ако една от цепениците се измъкнеше и той паднеше.

Понечи да тръгне след него, без дори да се замисли, но беше спрян от ръка, дръпнала го назад за яката.

— Не. Не ти.

Върху изопнатото лице на Даяна се бяха вдълбали мрачни линии. Не ти. Кит разбра какво имаше предвид само след миг. Джулиън Блекторн вече тичаше, блъсвайки настрани инквизитора (който изписка възмутено), хвърли се към кладата и се закатери след брат си.

— Джулиън! — изкрещя Ема, но се съмняваше, че той бе в състояние да я чуе.

Сега вече всички крещяха — стражите на Съвета, събралите се ловци на сенки, консулът и инквизиторът. Зара и приятелите й ревяха от смях, сочейки към Тай. Той почти беше стигнал до върха и като че ли не чуваше никого и нищо около себе си, докато се катереше с упорита интензивност. Под него Джулиън, който се катереше по-предпазливо, не можеше да се мери със скоростта му.

Единствено членовете на семейство Блекторн бяха напълно мълчаливи. Ема понечи да тръгне към кладата, но Кристина я улови за китката, клатейки глава.

— Недей… не е безопасно, по-добре е да не отвличаш вниманието на Джулиън…

Тай стигна до платформата на върха на кладата и приседна там, до тялото на сестра си. От гърлото на Хелън се изтръгна тихичко скимтене.

— Тай.

На върха на кладата нямаше никаква защита от вятъра и косата на Тай се развяваше около лицето му, когато той се наведе над Ливи. Изглеждаше така, сякаш докосва сключените й ръце. Ема почувства вълна от съчувствена скръб като удар в корема, последвана от прилив на тревога.

Джулиън стигна до платформата и коленичи до брат си. Приличаха на две бели шахматни фигури, единствено косите им, тази на Тай — малко по-тъмна на цвят, ги различаваха.

Ема почувства ударите на сърцето в гърлото си. Това бе едно от най-трудните неща, които беше правила в живота си — да не се втурне към кладата, за да се покатери на върха й. Всичко друго, освен Джулиън и Тай, й се струваше невероятно далечно, дори когато чу как Зара и приятелите й се кикотят, че Мълчаливите братя трябвало да запалят кладата, да изгорят Тай и Джулиън заедно с Ливи, след като толкова искали да бъдат с нея.

Почувства как до нея Кристина настръхна. Марк вървеше през тревата към двете клади. Сега Зара и приятелите й злословеха нещо за него, за заострените му уши, за елфическата му кръв. Марк крачеше с наведена глава, решително и Ема не бе в състояние да издържа повече: отскубна се от Кристина и се втурна през тревата. Ако Марк щеше да се покатери след Джулиън и Тай, тя също щеше да го стори.

Зърна Джия, застанала до Мерис и Джослин — и трите бяха като вкаменени, ужасена жива картина. Ловците на сенки не правеха такива неща. Не превръщаха скръбта в зрелище. Те не крещяха, не беснееха, не рухваха, нито се прекършваха, не се катереха по погребални клади.

Джулиън се беше навел и беше уловил лицето на брат си между дланите си. Беше невероятно нежна картина, въпреки мястото, където се намираха. Ема можеше да си представи колко му е трудно: мразеше да показва чувствата си пред някого, комуто не можеше да има доверие, ала в този миг като че ли не мислеше за това, шепнеше нещо на Тай, допрял чело до неговото.

— Стълбите — каза Ема на Марк и той кимна, без да задава въпроси.

Минаха покрай неколцина зяпачи и грабнаха една от тежките стълби, които Мълчаливите братя бяха отнесли на Полето, подпирайки я до кладата на Ливи.

— Джулиън — повика го и видя как той погледна надолу към нея, докато двамата с Марк държаха здраво стълбата.

Някъде отзад Хорас им крещеше да се махнат, заповядваше на стражите да дойдат и да смъкнат двете момчета. Никой обаче не помръдваше.

Джулиън докосна Тай по бузата и Тай се поколеба, вдигайки ръце, за да го прегърне за миг. След това ги отпусна и последва Джулиън надолу по стълбата. Когато стъпи на земята, Джулиън остана там, вдигнал очи нагоре, готов да улови брат си, ако падне.

Тай също слезе и се отдалечи от кладата, без дори да спре да си поеме дъх, отправяйки се към Кит и Даяна през тревата.

Някой им крещеше да махнат стълбата, Марк я нарами и я отнесе при Мълчаливите братя, докато Ема улови Джулиън за китките и го издърпа нежно настрани от кладите.

Изглеждаше зашеметен, сякаш беше получил удар, който го беше замаял. Ема спря на известно разстояние от всички и взе ръцете му в своите. Никой нямаше да го сметне за странно, това беше нормална проява на обич между парабатаи. Въпреки това потрепери от смесицата от това да го докосва, ужаса на ситуацията и празното изражение върху лицето му.

— Джулиън — каза и той потръпна.

— Ръцете ми. — Звучеше изненадано. — Не го почувствах.

Ема сведе поглед надолу и си пое рязко дъх. Дланите му бяха безумна плетеница от трески. Някои бяха малки тъмни линии на фона на кожата му, ала други бяха по-големи, като счупени клечки за зъби, които се бяха забили под ъгъл и около тях се процеждаше кръв.

— Имаш нужда от иратце. — Ема пусна едната му китка и посегна към стилито в колана си. — Нека…

— Не. — Джулиън освободи другата си китка. Изражението му бе по-студено от ледник. — Не мисля, че е добра идея.

И се отдалечи, докато Ема се мъчеше да си поеме дъх. Тай и Марк се бяха върнали при останалите от семейство Блекторн. Тай беше близо до Кит, както бе почти винаги, като магнит, залепил се на мястото си.

Ема видя как Марк улови ръката на Кристина и я задържа в своята и си помисли: Аз би трябвало да държа ръцете на Джулиън, би трябвало да съм до него, да му напомням, че на света все още има неща, за които си струва да се живее.

Ала ръцете на Джулиън бяха окървавени и наранени и той не искаше тя да ги докосва. Така както и душата му беше наранена и окървавена и може би той не искаше никой да се доближава и до нея, но с нея беше различно, тя бе неговият парабатай, нали така?

Време е. Безмълвният глас на един от Братята се разля над Полята: те всички го чуха, с изключение на Магнус и Макс, които се огледаха объркано наоколо. Ема едва имаше време да се приготви, преди Мълчаливите братя да допрат факлите си до основите на двете клади.

Огънят лумна нагоре, извиха се златни и червени пламъци и за миг беше почти красиво. А после ревът им я връхлетя като звука на разбиващи се вълни, горещината се разля по тревата и тялото на Ливи изчезна зад пелена от дим.

Кит едва чуваше тихия напев на нефилимите над алчното пращене на пламъците: Vale, vale, vale. Сбогом, сбогом, сбогом.

Пушекът беше гъст. Очите му щипеха и пареха и той не можеше да престане да мисли за това, че за баща му не бе имало погребение, че от него не бе останало достатъчно, за да бъде погребан, плътта му беше превърната от отровата на мантидите в пепел, за която се бяха погрижили Мълчаливите братя.

Не беше в състояние да погледне към семейство Блекторн, затова гледаше семейство Лайтууд. Досега вече беше чул имената на всички, знаеше, че сестрата на Алек се казва Изабел, тъмнокосото момиче, което стоеше, обвило ръце около него и майка си Мерис. Рафи и Макс се държаха за ръце, Саймън и Магнус стояха близо до другите, като малки луни на утеха в орбита около планета на скръб. Спомни си как бе чул някой да казва, че погребенията са за живите, не за мъртвите, за да могат да се сбогуват. Зачуди се за изгарянето: дали беше, за да могат нефилимите да се сбогуват в огън, който им напомняше за ангели?

Видя един мъж да пристъпя към семейство Лайтууд и примига с плувнали в сълзи очи. Беше млад мъж, красив, с къдрава кестенява коса и квадратна челюст. Не носеше бяло като останалите, а обикновени черни бойни дрехи. Докато минаваше покрай Мерис, поспря и положи ръка на рамото й.

Тя не се обърна, нито забеляза. Никой не забеляза. Магнус хвърли поглед за миг, намръщвайки се, но после извърна очи и с вледеняващо усещане в гърдите Кит осъзна, че той е единственият, който бе в състояние да види младия мъж… и че пушекът като че ли минаваше през тялото на непознатия, сякаш беше изтъкано от въздух.

Призрак — помисли си той. — Като Джесамин. Огледа се трескаво наоколо, несъмнено из Нетленните поля имаше и други призраци, мъртвите им крака не оставяха дири по тревата.

Видя обаче единствено семейство Блекторн, сгушени заедно, Ема и Кристина една до друга и Джулиън с Тави, докато пушекът се извиваше около тях. Мъничко неохотно погледна обратно: младият мъж с тъмната коса беше коленичил пред кладата на Робърт Лайтууд. Беше по-близо до пламъците, отколкото би могъл да застане който и да било човек, и те сякаш танцуваха в очертанията на тялото му, разпалвайки огнени сълзи в очите му.

Парабатай, помисли си Кит изведнъж. В прегърбените рамене на младия мъж, в протегнатите му ръце, в копнежа, изписан върху лицето му, видя Ема и Джулиън, Алек, когато говореше за Джейс, и разбра, че вижда призрака на парабатая на Робърт Лайтууд. Не знаеше откъде, но го знаеше.

Каква жестока връзка, помисли си, правеща от двама души един човек и оставяща подобно съкрушение, когато единият си отидеше.

Извърна очи от призрака, давайки си сметка, че пушекът и огънят се бяха превърнали в стена и че кладите вече не се виждаха. Ливи беше изчезнала зад бушуващата тъмнина. Последното, което видя, преди сълзите да го заслепят, бе Тай до себе си, вдигнал лице и затворил очи, тъмен силует, очертан от яркото сияние на огъня, сякаш обгърнат от златен ореол.

4 Нищо наше

Кладите все още горяха, когато процесията се обърна и се отправи обратно към града. Беше нещо обичайно димът да се издига в небето цяла нощ, а семействата да се съберат на Площада на Ангела, за да скърбят заедно със събратята си.

Не че Ема очакваше семейство Блекторн да го направят. Щяха да си останат вкъщи, затворени заедно. Твърде дълго бяха откъснати от всички, за да искат утехата на нефилими, които едва познаваха.

Тя беше изостанала от групичката им, прекалено наранена, за да иска отново да се опита да говори с Джулиън пред семейството му.

— Ема — разнесе се глас до нея.

Обърна се и видя Джем Карстерс. Джем. Беше прекалено изненадана, за да проговори. Някога Джем беше Мълчалив брат и въпреки че беше Карстерс, беше много далечен роднина, защото беше на повече от сто години. Само че изглеждаше на около двайсет и пет и беше по дънки и износени обувки. Носеше бял пуловер, който, предположи тя, беше неговият начин да зачете погребалното бяло на ловците на сенки. Макар в продължение на години да беше ловец на сенки, Джем вече не беше един от тях.

— Джем — прошепна Ема, тъй като не искаше да обезпокои никого в процесията. — Благодаря ти, че дойде.

— Исках да знаеш колко много съжалявам — каза той. Лицето му беше бледо и обтегнато. — Знам, че обичаше Ливия като сестра.

— Видях как умира. Някога виждал ли си как умира някой, когото обичаш?

— Да — отвърна Джем.

Така беше с почти безсмъртните хора, помисли си Ема. Рядкост бе да преживееш нещо, което те не бяха преживявали.

— Може ли да поговорим? — попита тя изведнъж. — Само ние двамата?

— Да. Аз също исках да си поговорим насаме.

Той посочи ниско възвишение на известно разстояние от там, отчасти скрито от групичка дървета. След като предупреди шепнешком Кристина, че отива да говори с Джем („Онзи Джем? Който е наистина стар? Който е женен за магьосница? Наистина ли?“), тя се присъедини към Джем, който седеше на тревата сред разхвърляни стари камъни.

За миг останаха да седят в мълчание, загледани към Нетленните поля.

— Когато беше Мълчалив брат — попита Ема изведнъж, — изгарял ли си хора?

Джем я погледна, очите му бяха много тъмни.

— Помагал съм за запалването на кладите. Един умен човек, когото познавах някога, веднъж каза, че не сме в състояние да разберем живота, така че не можем да се надяваме да разберем смъртта. Смъртта ми отне мнозина, които обичах, ала не става по-лесно, не е по-лесно и да гледаш как кладите горят.

— Ние сме прах и сенки — каза Ема. — Предполагам, и пепел.

— Идеята беше да ни направи равни — рече Джем. — Всички изгаряме и пепелта ни отива за изграждането на Града от кости.

— С изключение на престъпниците — каза Ема и челото на Джем се сбърчи.

— Ливия не беше престъпник. Нито пък ти, освен ако не обмисляш да извършиш престъпление.

Вече го направих. Вече съм престъпно влюбена в своя парабатай. Желанието да изрече думите, да го признае пред някого — и по-точно пред Джем — бе като натиск зад очите й. Тя побърза да каже:

— Твоят парабатай някога отдръпвал ли се е от теб? Нали се сещаш, когато си искал да говорите?

— Хората правят странни неща, когато скърбят — отвърна Джем меко. — Гледах отдалече по-рано. Видях как Джулиън се покатери върху кладата заради брат си. Знам колко много обича тези деца открай време. Нищо от онова, което казва или прави сега, в тези първи и най-трудни дни, не е истинският Джулиън. Освен това — добави Джем с лека усмивка — да бъдеш парабатай е сложно. Веднъж ударих моя парабатай по лицето.

— Какво си направил?

— Както ти казах. — Джем като че ли се наслаждаваше на нейното изумление. — Ударих моя парабатай… обичах го повече, отколкото съм обичал когото и да било на света, освен Теса, а го ударих в лицето, защото сърцето ми се късаше. Едва ли мога да съдя когото и да било.

— Теса! — възкликна Ема. — Къде е тя?

Ръката на Джем се сви в юмрук в тревата.

— Знаеш ли за болестта сред магьосниците?

Ема си спомни, че бе чула за слабостта на Магнус, за това колко бързо се изчерпвала магията му. Че не бил само той, че били засегнати и други магьосници.

— Болна ли е? — попита.

— Не — отвърна Джем. — Беше болна, но се възстанови.

— Значи, магьосниците могат да оздравеят?

— Теса е единствената, победила болестта. Според нея е защитена от нефилимската си кръв. Ала все повече магьосници се разболяват… и онези, които са по-стари, които са използвали повече и по-могъща магия, се разболяват първи.

— Като Магнус — прошепна Ема. — Колко знае Теса за това? Какво са открили?

— Според Теса е възможно да има връзка с магиите, с помощта на които Малкълм Фейд възкреси Анабел. Той използва лей-линиите за своята черна магия… ако те са заразени с този мрак, възможно е отровата да се предава на всеки магьосник, който ги използва.

— Не може ли просто да престанат да ги използват?

— Има само няколко източника на сила — отвърна Джем. — Лей-линиите са най-лесният. Мнозина от магьосниците действително престанаха да ги използват, но това означава, че изчерпват силите си много бързо, което също е опасно. — Той й отправи не особено убедителна усмивка. — Теса ще го разреши. Тя откри Кит… ще намери и отговора на тази загадка.

Джем наведе глава. Косата му беше ниско подстригана и Ема видя белезите от времето му като Мълчалив брат там, където върху бузите му някога бяха поставени руните за мълчание.

— Всъщност именно за Кит исках да говоря с теб — каза той. — Това е отчасти причината да дойда.

— Така ли? Заради Кит? Доколкото знам, той е добре. Тъжен като всички нас.

— Кит е повече от просто един Херондейл. Всички от рода Херондейл са важни за мен, но същото важи и за родовете Карстерс и Блекторн. Ала с Теса знаехме, че Кит е в опасност, от мига, в който научихме за потеклото му. Положихме огромни усилия да го намерим, но Джони Рук го беше скрил много добре.

— Потеклото му? Джони Рук беше мошеник, а според Кит майка му била танцьорка във Вегас.

— Джони беше мошеник, но освен това в рода му имаше нефилимска кръв… отпреди много време, навярно стотици години. Ала не това е забележителното у Кит. Забележителното у него е онова, което е наследил от майка си. — Джем се поколеба. — Семейството на майка му е преследвано от феите от много поколения насам. Кралят на тъмните елфи е твърдо решен да ги унищожи, а Кит е последният от рода.

Ема се тръшна на една страна върху тревата.

— Пак ли елфи! — простена.

Джем се усмихна, ала в очите му имаше тревога.

— Майката на Кит беше убита от един от Ездачите на Манан — каза той. — Фал. Вярвам, че го познаваше.

— Вярвам, че го убих. — Ема се надигна и отново седна. — И сега се радвам, че го сторих. Убил е майката на Кит? Това е ужасно.

— Не мога да ти кажа толкова, колкото бих искал — рече Джем. — Все още не. Но мога да ти кажа, че в рода на Кит има елфическа кръв. Майка му беше преследвана, също като баща й преди нея, и така в продължение на поколения. Кит е жив, защото майка му е положила огромни усилия да скрие раждането му. Заличила е всяка връзка между тях и когато умряла, кралят решил, че родът е умрял с нея.

— Но това се е променило? — попита Ема.

— Боим се, че е така. С Теса оставихме Кит при вас в Института, защото магьосническата болест вече започваше да се проявява. Тогава не знаехме дали е нещо, което може да се предаде на хората. Освен това трябваше да отидем в Спираловидния лабиринт, а те нямаше да ни позволят да го вземем със себе си. От самото начало възнамерявахме да се върнем за него… нямахме представа, че Ездачите са били изпратени за вас. Не можем да сме сигурни дали не са го разпознали. Той много прилича на майка си.

— Не мисля — рече Ема. Според нея Кит досущ приличаше на Джейс. — Значи, ще отведете Кит със себе си? Не бихме искали да го изгубим, но ако се налага…

— Положението с магьосническата болест се влошава. С Теса работим денем и нощем в Спираловидния лабиринт, опитвайки се да намерим лек. Има и още нещо. — Той се поколеба. — Теса е бременна.

— О! Честито!

Това беше първата добра новина, която беше чула сякаш от цяла вечност.

Джем се усмихна и изглеждаше така, сякаш в него бе запалена светлина. Толкова дълго бе живял, знаеше Ема, убеден, че никога няма да има семейство. Да бъде женен и да чака дете, най-обикновените чудеса, от които беше изтъкан обикновеният живот, трябва да бе наистина необикновено за него.

— Прекрасно е. — Той сложи ръка върху нейната. — Имам ти доверие, Ема. Искам само да те помоля да държиш Кит под око и ако забележиш нещо подозрително… ако ти се стори, че някой го търси, моля те, кажи ми. Веднага ще дойда.

— Огнено съобщение ли да ти изпратя? — попита Ема, докато щастието от новината за бебето се отцеждаше от нея.

— Невинаги е възможно да се изпрати огнено съобщение. Съществуват по-лесни начини. — Джем пъхна нещо в шепата й. Простичък сребърен пръстен с прозрачен камък. — Стъкло е — обясни. — Счупи го и Теса ще научи, другият е у нея.

Ема го надяна на пръста си. Спомни си Кит, застанал предано до Тай на погребението. Спомни си светлите му къдрици, сините очи, деликатното лице, дали би трябвало да се досети, че във вените му има елфическа кръв? Не. Той не приличаше на Марк. Приличаше на Херондейл. Сякаш това бе всичко, което бе.

— Можеш да разчиташ на мен — заяви. — Ще си отварям очите за Кит. Мога ли да помогна с нещо за лей-линиите?

— Би било полезно да имаме някой ловец на сенки в Лос Анджелис, който да провери средоточието на магията на Малкълм. Свържи се с Катарина Лос, когато се приберете. Тя може да се нуждае от помощта ти.

— Ще го направя — отвърна Ема. — Мисля, че ще е хубаво да имам някаква цел. Ливи е мъртва… Джейс и Клеъри са на мисия и никой не може да се свърже с тях… а Хорас Диърборн е инквизитор. В момента сякаш не е останала никаква надежда за каквото и да било.

— Винаги има надежда. Когато бях съвсем млад, все още беше позволено да вземаме плячка. Имуществото на долноземците можеше да бъде конфискувано от всеки ловец на сенки. Познавах мъж, който окачваше главите на убити феи в Института, който ръководеше. — От Ема се откъсна звук на погнуса. — Открай време има отровна жилка, минаваща през тъмното сърце на Клейва. Ала много повече са онези, които знаят, че долноземците са наши братя. Ние всички сме деца на Ангела. — Джем въздъхна. — И макар че не мога да остана при теб, просто счупи този пръстен и аз ще дойда, независимо колко съм далече. Той обви ръка около нея и я прегърна силно за миг. — Грижи се за себе си, méi mei.

— Какво означава това? — попита Ема, но него вече го нямаше, изгубил се между дърветата така бързо, както беше дошъл.

Кит гледаше дима, който се издигаше в далечината, застанал до прозореца на стаята, която делеше с Тай.

Или поне мислеше, че я дели с Тай. Сакът му беше тук, метнат в един ъгъл, а никой не си беше направил труда да му каже дали се предполага да бъде в друга стая. Беше се облякъл в банята тази сутрин и когато излезе, Тай тъкмо нахлузваше тениската си. Знаците му бяха необичайно черни, вероятно защото кожата му беше невероятно бледа. Изглеждаше толкова деликатен… Кит трябваше да извърне очи от очертанията на лопатките му, крехкия му гръбнак. Как би могъл да изглежда по този начин и все пак да е достатъчно силен, за да се бие с демони?

Сега Тай беше на долния етаж заедно със семейството си. Хората обикновено готвеха, когато някой умреше, и ловците на сенки не правеха изключение. Някой вероятно готвеше яхния. Демонска яхния. Кит облегна глава на студеното стъкло на прозореца.

Имаше време, когато можеше да избяга, помисли си. Можеше да избяга и да остави ловците на сенки зад гърба си, да се изгуби в подземния свят на Пазара на сенките. Като баща си да не бъде част от никой от двата свята, да съществува между тях.

В стъклото на прозореца Кит видя как вратата се отваря и Тай влиза в спалнята. Все още носеше траурните си дрехи, макар че беше свалил якето и беше само по тениска с дълги ръкави. И Кит разбра, че е прекалено късно, за да избяга, че сега го беше грижа за тези хора и най-вече за Тай.

— Радвам се, че си тук. — Тай приседна на леглото и се залови да развърже връзките на тежките си обувки. — Исках да говоря с теб.

Вратата все още беше открехната и Кит чуваше гласовете, долитащи от кухнята на долния етаж. Хелън, Дру, Ема, Джулиън. Даяна беше в собствената си къща.

Очевидно живееше в оръжеен магазин или нещо такова. Беше отишла да вземе някакъв инструмент, с който според нея можели да извадят треските от кървящите ръце на Джулиън. На ръцете на Тай им нямаше нищо, но той беше носил ръкавици. Кит беше видял ръцете на Джулиън, когато той бе отишъл да ги изплакне на мивката — изглеждаха така, сякаш в шепите му беше изригнал шрапнел. Ема беше наблизо, с притеснено изражение, но Джулиън беше заявил, че не иска иратце, че то просто щяло да затвори кожата над парченцата дърво. Гласът му беше толкова глух, че Кит едва го беше разпознал.

— Знам как ще прозвучи — каза Кит, обръщайки гръб на студеното стъкло. Тай се беше навел и Кит зърна златен проблясък около врата му. — Обаче ти не се държиш така, както очаквах.

Тай събу обувките си.

— Защото се покатерих на кладата?

— Не, това май беше най-очакваното, което направи. Просто…

— Направих го, за да взема това — обясни Тай и докосна гърлото си.

Кит разпозна златната верижка и тънкия метален диск, който висеше от нея, медальона на Ливи, онзи, който той й беше помогнал да закопчае в Лондон. Отпред беше изобразен малък обръч тръни — символът на рода Блекторн, а тя му беше казала, че Джулиън бе гравирал нещо от задната й страна — две кръстосани саби, оръжията, с които тя се биеше.

Кит ясно си спомни как бе отместил косата й настрани, докато закопчаваше верижката, усети миризмата на парфюма й. Стомахът му се сви от мъка.

— Медальонът на Ливи. Искам да кажа, да, има смисъл. Просто мислех, че ще…

— Плача? — Тай не изглеждаше ядосан, но интензивността в сивите му очи се усили. Все още стискаше медальона. — Всички би трябвало да са тъжни. Ала то е, защото приемат, че Ливи е мъртва. Но не и аз. Аз не го приемам.

— Какво?

— Ще я съживя — заяви Тай.

Кит се отпусна тежко на перваза.

— И как ще го направиш?

Тай пусна медальона и извади телефона от джоба си.

— Бяха в телефона на Джулиън — каза той. — Направил ги е, когато беше в библиотеката с Анабел. Снимки на страници от Черната книга на мъртвите.

— Как ги взе? — Кит знаеше, че есемесите не работеха в Идрис. — Джулиън знае ли, че ги имаш?

— Настроих телефона му така, че да се архивира на моя. Не мисля, че той го знае. А после, когато видях това в Лондон, аз… — Тай го погледна разтревожено. — Няма да му кажеш, нали?

— Разбира се, че не.

— Ще седнеш ли до мен, за да ги разгледаш?

Кит искаше да каже „не“, но не бе в състояние да го направи. Искаше това да не се случва, ала то се случваше. Когато седна на леглото, матракът хлътна и лакътят му неволно се чукна в този на Тай. Кожата му беше гореща до неговата, дори през тениската, сякаш имаше треска.

И през ум не му мина, че Тай може да лъже или да греши, и действително не изглеждаше така. След петнайсет години с Джони Рук, Кит много добре знаеше какво представляват книгите с лоши магии, а тази определено изглеждаше зла. Магии, надраскани със ситен почерк, покриваха страниците заедно с плашещи рисунки на трупове, изпълзяващи от гробове, лица, разкривени в писък, и овъглени скелети. Тай обаче не гледаше рисунките така, сякаш бяха плашещи, гледаше ги така, сякаш бяха Свещеният граал.

— Това е най-могъщата книга с магии за съживяване на мъртвите, съществувала някога — каза той. — Ето защо няма значение, че изгориха тялото на Ливи. С магии като тези тя може да бъде съживена невредима, независимо какво я е сполетяло, независимо колко дълго… — Той не довърши и си пое разтърсваща глътка въздух. — Само че аз не искам да чакам. Искам да започна веднага щом се върнем в Лос Анджелис.

— Малкълм Фейд не уби ли цял куп хора, за да съживи Анабел? — попита Кит.

— Корелацията не означава причинно-следствена връзка, Уотсън. Най-лесният начин да правиш черна магия е с енергия от смърт. Живот за смърт, казано по-просто. Съществуват обаче и други източници на енергия. Никога не бих убил когото и да било.

Направи физиономия, която вероятно би трябвало да е презрителна, но всъщност беше просто сладка.

— Не мисля, че Ливи би искала да се занимаваш с черна магия — изтъкна Кит.

Тай остави телефона си настрани.

— Не мисля, че Ливи би искала да е мъртва.

Кит почувства думите като удар в гърдите си, но преди да успее да отговори, от долния етаж долетя глъчка. Двамата с Тай изтичаха до върха на стълбището и погледнаха в кухнята.

Мануел, испанският приятел на Зара Диърборн, беше там, облечен в униформата на Гард, върху устните му играеше ехидна усмивка. Кит се приведе напред, за да види с кого говори. Зърна Джулиън, облегнат на масата с безизразно лице. Останалите бяха пръснати из кухнята. Ема изглеждаше бясна и Кристина беше сложила ръка върху нейната, сякаш за да я удържи.

— Сериозно? — каза Хелън яростно. — Не можа да изчакаш деня след погребението на сестра ни, за да завлечеш Ема и Джулс в Гард?

Мануел сви рамене, видимо безразличен.

— Трябва да бъде сега. Консулът настоя.

— Какво става? — попита Ейлийн. — Говориш за майка ми. Тя не би поискала да ги види, без да има основателна причина за това.

— Става дума за Меча на смъртните — каза Мануел. — Това достатъчно основателна причина ли е според вас?

Тай повлече Кит за ръката, издърпвайки го от стълбите. Отдалечиха се по коридора на горния етаж, гласовете зад гърба им отслабнаха, но си останаха все така припрени.

— Мислиш ли, че ще отидат? — попита Кит.

— Ема и Джулс? Трябва да отидат. Консулът ги вика — отвърна Тай. — Но щом е тя, а не инквизиторът, всичко ще бъде наред.

Наведе се към Кит, който се беше облегнал на стената; миришеше на лагерен огън.

— Мога да го направя и без теб. Да съживя Ливи, имам предвид. Но не искам. Шерлок не прави нищо без Уотсън.

— Казал ли си на някой друг?

— Не. — Тай беше издърпал ръкавите над дланите си и пръстите му си играеха с плата. — Знам, че трябва да го пазим в тайна. На другите няма да им хареса, но когато Ливи се върне, ще бъдат щастливи и няма да ги е грижа.

— По-добре да искаш прошка, отколкото позволение.

Кит се чувстваше замаян.

— Да.

Тай не го гледаше в лицето (никога не го правеше), ала очите му грейнаха обнадеждено, на слабата светлина в коридора сивото им беше толкова бледо, че приличаше на сълзи.

Кит си спомни как Тай спи, как бе прекарал в сън целия ден на смъртта на Ливи и до късно през нощта и как той го беше гледал в ужас от това какво ще се случи, когато се събуди.

Всички бяха ужасени. Тай ще бъде съсипан, мислеха си. Кит си спомни как Джулиън стои над Тай, докато той спеше, и го милва по косата. Молеше се… Кит дори не знаеше, че ловците на сенки се молят, но Джулиън определено го правеше. Тай щеше да рухне в един свят без сестра си, мислили си бяха всички.

А сега той го молеше за това, казвайки, че не иска да го направи без него, и ако Кит откажеше и Тай се прекършеше от напрежението да се опита да го стори сам? Ами ако Кит му отнемеше последната надежда и той рухнеше заради това?

— Имаш нужда от мен? — попита бавно.

— Да.

— В такъв случай — каза Кит, макар вече да знаеше, че прави огромна грешка — ще ти помогна.

В Сколоманса беше студено, дори и през лятото. Училището беше вдълбано в склона на една планина, дълги прозорци минаваха по лицето на скалата. Те осигуряваха светлина, също като полилеите с рунически камъни, висящи в почти всяка стая, но не и топлина. Студът от езерото под тях, дълбоко и черно на лунната светлина, като че ли се беше просмукал в камъните на стените и пода и се разливаше навсякъде, поради което дори в началото на септември Диего Росио Росалес носеше дебел пуловер и палто над дънките си.

Прашни стенни аплици с магическа светлина издължаваха сянката му пред него, докато той бързаше по коридора към библиотеката. Според него Сколомансът отчаяно се нуждаеше от осъвременяване. Единствения път, когато беше посетил училището, брат му Хайме беше казал, че изглежда така, сякаш е било декорирано от Дракула. За съжаление, това беше самата истина. Навсякъде имаше железни полилеи (от които Кийрън започваше да киха), бронзови стенни аплици с формата на дракони, в които бяха поставени прастари рунически камъни, и гигантски огнища с огромни изваяни ангели, застанали заплашително от всяка страна. Хранеха се заедно на дълга маса, която спокойно можеше да побере населението на Белгия, макар че в момента в училището нямаше и двайсет души. Повечето учители и ученици си бяха у дома или в Идрис.

Поради което за Диего беше много по-лесно да скрие един елфически принц на територията на училището. Беше се притеснявал от мисълта да скрие Кийрън в Сколоманса — и при най-добри обстоятелства не го биваше в лъжите, а усилието да поддържа „връзка“ със Зара вече го беше изтощило. Ала Кристина го беше помолила да скрие Кийрън, а той би сторил всичко за Кристина.

Беше стигнал до края на коридора, където беше вратата на библиотеката. Преди много години думата „библиотека“ беше украсявала вратата, написана със златни букви. Сега бяха останали единствено очертанията им. Пантите изскърцаха като подплашени мишки, когато Диего отвори.

Когато го бяха завели в библиотеката за първи път, бе решил, че се шегуват с него. Това беше внушителна стая на последния етаж на Сколоманса, където покривът беше направен от дебело стъкло, през което струеше светлина. През годините, в които училището беше изоставено, огромни дървета бяха пуснали корени в пръстта под пода. Кийрън беше изкоментирал, че май притежавали силата на елфически дъбове. Никой не беше намерил времето или парите, за да ги изкорени, и те бяха останали, заобиколени от праха на натрошените камъни, корените им бяха пропукали пода, плъзвайки се между столове и рафтове. Клони се разстилаха и образуваха свод над етажерките с книги, осейвайки пода и столовете с опадали листа.

Понякога Диего се чудеше дали на Кийрън не му харесва тук, защото му напомня за гора. Определено прекарваше по-голямата част от времето си, настанил се в едно от местата за сядане на первазите, изчитащ (доста мрачно) всичко, което беше взел от раздела за елфите. Беше направил купчина с книгите, които според него бяха верни. Беше малка купчинка.

Когато Диего влезе, Кийрън вдигна поглед към него. Косата му беше синкавочерна, като езерото, което се виждаше през прозореца. Беше сложил две книги върху „вярната“ купчинка и четеше трета: „Брачните обичаи на тъмните елфи“.

— Не познавам никой в земите на елфите, който да се е оженил за коза — заяви с раздразнение. — Било то в Двора на светлите или на тъмните елфи.

— Не го приемай лично.

Диего придърпа един стол и седна срещу него.

Виждаше отраженията на двамата в прозореца. Тънките китки на Кийрън изпъкваха под ръкавите на взетата назаем униформа. Дрехите на Диего му бяха прекалено големи, така че Раян Мадуабучи беше предложил да му даде една от своите — като че ли изобщо не го смущаваше това, че Диего крие един елф в стаята си, но пък нищо не бе в състояние да наруши спокойствието на Раян. За сметка на това Дивя, другата му най-добра приятелка в училище, подскачаше нервно всеки път когато някой споменеше, че отива в библиотеката, въпреки почти свръхестественото умение на Кийрън да се крие.

Дивя и Раян бяха единствените, на които Диего беше казал за Кийрън, най-вече защото те бяха единствените хора, намиращи се в Сколоманса в момента, на които имаше доверие. Имаше само един преподавател — професор Гладстоун, но той беше отишъл в Идрис за погребението на инквизитора. Освен това, макар да бе имало време, когато Диего би се доверил на един учител, без да се замисли, това време беше отминало.

— Чу ли нещо от Идрис? — попита го Кийрън, навел поглед към книгата си.

— Искаш да кажеш от Марк. И не, не съм чул нищо от него. Не съм любимият му човек.

Кийрън вдигна очи.

— Има ли някой, на когото си? — Неизвестно как успя да зададе въпроса, сякаш не беше обиден, а просто нещо, което искаше да знае. Диего, който понякога и сам се чудеше същото, не отговори. — Помислих си, че може би си чул нещо от Кристина. — Кийрън затвори книгата, отбелязвайки с пръст докъде беше стигнал. — Дали е добре… и Марк… мислех, че погребенията бяха днес.

— Така е. — Диего също си беше мислил, че може да чуе нещо от Кристина, знаеше, че тя бе харесвала Ливия Блекторн. — Ала за нас погребенията са натоварено време. Има церемонии и цял куп хора, които идват, за да изкажат съболезнованията си. Възможно е да няма много време.

Кийрън изглеждаше наранен.

— Звучи доста дразнещо. В земите на елфите знаем кога да оставим онези, които скърбят, сами.

— Дразнещо е, но и едновременно с това не е.

Диего си спомни смъртта на дядо си, как къщата беше пълна с velas, свещи, които горяха с красива светлина. Как бяха дошли гости, носещи храна, и те бяха яли и пили заедно и си бяха спомняли за неговия abuelo. Навсякъде имаше невени, канелената миризма на atole4, звука на смях.

Струваше му се толкова студено и самотно да скърбиш сам. Ала елфите бяха различни.

Погледът на Кийрън се изостри, сякаш беше зърнал нещо издайническо в изражението на Диего.

— Има ли план за мен? — попита. — Къде ще бъда изпратен, когато дойде време да престана да се крия?

— Мислех, че ще искаш да се върнеш в Лос Анджелис — каза Диего изненадано.

Кийрън поклати глава. Кичури от косата му бяха побелели, тя като че ли менеше цвета си според настроението му.

— Не. Няма да се върна там, където е Марк.

Диего не отговори — не е като да имаше някакъв план. Кристина го беше помолила да скрие Кийрън, но не беше казала за колко дълго. Той го беше направил, защото знаеше, че й е длъжник. Спомнил си беше Зара… нараненото изражение върху лицето на Кристина, когато за пръв път я беше видяла.

Вината беше негова. Не й беше казал за Зара, защото отчаяно се беше надявал, че ще се случи нещо, което да го отърве от годежа му, преди да се наложи да й каже. Семейство Диърборн бяха настоявали за сватбения договор. Заплашили бяха да извадят на показ тайните на семейство Росио Росалес, ако Диего не стореше нещо, с което да им докаже, че действително не знае къде е брат му, нито артефактът, който той беше взел.

Никога не беше ставало въпрос да обича Зара или тя него. За нея като че ли беше повод за гордост да бъде сгодена за сина на важно семейство, ала в гърдите й нямаше друга страст освен страстната отдаденост на ужасните каузи, които баща й подкрепяше.

Очите на Кийрън се разшириха.

— Какво е това?

Това беше ярка светлина, като блуждаещ огън, над рамото на Диего. Той я улови и хартията се разгъна в ръката му: тутакси разпозна почерка.

— Кристина — каза. — Съобщение от Кристина.

Кийрън се изпъна толкова рязко, че книгата се изтърколи от скута му на пода.

— Кристина? Какво казва? Добре ли е?

Странно, помисли си Диего, би очаквал Кийрън да попита дали Марк е добре. Ала тази мисъл изхвръкна от главата му, изличена от думите, които четеше.

С чувството, че са го сритали в стомаха, той подаде съобщението на Кийрън и видя как лицето на другото момче пребледня, докато четеше, че Хорас Диърборн е новият инквизитор.

— Това е шамар в лицето на семейство Блекторн. — Ръката на Кийрън трепереше. — Ще бъдат съкрушени, също като Кристина. А той е опасен мъж. Смъртоносен мъж. — Когато вдигна очи към Диего, те бяха тъмни като нощта и буреносно сиви. — Какво можем да направим?

— Очевидно е, че не знам нищо за хората — рече Диего, мислейки си за Зара, за Хайме, за всички лъжи, които беше изрекъл, и как никоя от тях не бе постигнала онова, което беше искал, а само още повече беше влошила всичко. — Никой не би трябвало да ме пита как да разреши каквото и да е.

Кийрън го погледна учудено и той отпусна лице в ръцете си.

— Знам, че точно сега тези думи несъмнено ви се струват празни — каза Джия, но толкова съжалявам за Ливия.

— Имате право — отвърна Джулиън. — Празни са.

Изглеждаше, сякаш скръбта го беше потопила във вана, пълна с лед, помисли си Ема. Всичко у него беше студено — очите, изражението, тонът му. Опита да си спомни момчето, което предишната нощ се беше вкопчило в нея с такава страст, но то сякаш бе на милион мили от там.

Беше късен следобед и демонските кули приличаха на редица нащърбени диаманти на фона на небето на Аликанте. Ема се огледа наоколо, спомняйки си последния път, когато беше в тази стая — беше на дванайсет години и бе впечатлена от това колко бе приятна, с дебели килими под краката и писалище от искрящ махагон.

Тя, Джулиън и Даяна седяха в големите кресла пред бюрото на Джия. Даяна изглеждаше бясна, лицето на Джулиън беше безизразно.

— Тези деца са уморени и съсипани от скръб — заяви Даяна. — Уважавам преценката ти, Джия, ала трябва ли да бъде точно сега?

— Трябва — отвърна Джия, — защото Хорас Диърборн иска да разпита Хелън и Марк, и всички други долноземци или такива, в чиито вени има долноземска кръв, в Аликанте. Магнус и Алек вече си стягат нещата и ще си отворят Портал тази вечер. Ивлин Хайсмит се прибра в Лондонския институт, така че те могат да си отидат у дома в Ню Йорк. — Джия притисна пръсти до челото си. — Бих предположила, че ще искате Хелън и Марк също да си заминат.

— Той иска какво? — Ема се изпъна в стола си, възмутена. — Не може да му позволите.

— Ръцете ми са вързани. Беше избран с множество от гласовете. — Джия се намръщи. — Разпитите на хора са част от задълженията на инквизитора… решението е по негова преценка.

— Сякаш можем да имаме доверие на преценката на Хорас Диърборн — заяви Даяна.

— Поради което ви предупреждавам — каза Джия. — Предлагам Хелън и Марк (и Ейлийн, тъй като тя няма да се отдели от Хелън) още тази вечер да отидат с Портал в Лос Анджелис.

Последва миг мълчание.

— Предлагате да изпратите Хелън в Лос Анджелис? — попита Джулиън. — Не на остров Врангел?

— Предлагам Хелън и Ейлийн временно да ръководят Лосанджелиския институт — каза Джия и Ема буквално усети как кипва. — Като консул, е в моите правомощия и вярвам, че мога да го направя сега, докато вниманието на Диърборн е ангажирано другаде.

— Значи, казвате, че всички би трябвало да се върнем в Лос Анджелис? — попита Ема. — И Хелън и Ейлийн могат да дойдат с нас? Това е страхотно, това е…

— Няма предвид всички нас — намеси се Джулиън. И двете му ръце бяха превързани. Беше извадил повечето от треските сам, с върха на остър нож, превръзките бяха изцапани с кръв. Той като че ли не го беше усетил… Ема бе почувствала болката, докато гледаше как кожата му се разтваря под острието, но той не беше трепнал. — Има предвид, че Даяна, ти и аз ще останем тук, в Идрис.

— Винаги си бил умен, Джулиън — отбеляза Джия, макар да не звучеше така, сякаш се възхищава особено на това му качество.

— Ако Хелън и Марк не са тук, той ще разпита нас — каза Джулиън. — Не е ли така?

— Не — заяви Даяна остро. — Те са деца.

— Да — отвърна Джия. — И едно от тях счупи Меча на смъртните. Инквизиторът, като всички останали, отчаяно иска да знае как. Кортана е легендарен меч, но е просто меч. Не би трябвало да е в състояние да прекърши Мелартак.

— Може да ме попита, но аз не знам защо се счупи — заяви Ема. — Замахнах срещу Анабел, защото тя се опитваше да ме убие. Беше самоотбрана…

— Хората са ужасени. А в страха няма логика — рече Джия. — Слава на Ангела, че Бокалът и Огледалото са невредими. — Тя въздъхна. — Не би могло да има по-лош момент, в който Мечът на смъртните да се счупи, сега, във време на сериозна нестабилност, когато може би ни заплашва война с елфите. И след като кралят на тъмните елфи грабна Анабел от Залата на Съвета… Нима не разбирате колко ясно си дават сметка членовете на Клейва, че вие бяхте тези, които я доведоха тук?

— Аз го направих. — Кожата около устата на Джулиън беше пребледняла. — Ема нямаше нищо общо с това.

Ема почувства как насред страха й припламна слаба искрица облекчение. Все още ми пази гърба.

Джия сведе поглед към ръцете си.

— Ако ви изпратя всичките у дома, ще се надигне бунт. Ако Диърборн получи възможност да ви разпита, общественото внимание ще се отклони от вас. Членовете на Кохортата се съмняват във вашата лоялност най-вече заради Хелън и Марк.

Джулиън се изсмя рязко.

— Подозират ни заради брат ни и сестра ни? Повече, отколкото, че аз доведох онова нещо… аз доведох Анабел в града? Обещах, че всичко ще бъде наред? Ала това, което има значение, е кръвта на Марк и Хелън?

— В очите на грешните хора кръвта винаги има значение. — В гласа на Джия се долавяше рядка за нея горчилка. Тя прокара ръка по лицето си. — Не ви моля да застанете на негова страна. Господи, изобщо не ви моля за това. Просто му дайте да разбере, че сте жертви на Анабел. Онези, които не са членове на Кохортата, ви съчувстват ужасно в този момент заради Ливия… той няма да иска да върви твърде много в разрез с общественото мнение.

— Значи, се очаква да изиграем нещо като безсмислен малък танц? — попита Ема. — Оставяме инквизитора да ни разпита най-вече за пред другите, след което можем да се приберем у дома?

Джия се усмихна мрачно.

— Ето че вече разбираш какво представлява политиката.

— Не се ли притесняваш да поставиш Ейлийн и Хелън начело на Института в Лос Анджелис? Като се имат предвид опасенията на Кохортата по отношение на Хелън? — попита Даяна.

— Ще бъде само Ейлийн. — Джулиън се взираше в Джия с нетрепващ поглед. — Дъщерята на консула. Хелън няма да ръководи нищо.

— Така е — потвърди Джия, — и не, и на мен не ми харесва. Ала това може би е начин окончателно да ги върнем от остров Врангел. Поради което моля за вашата помощ… и на тримата.

— И аз ли ще бъда разпитана? — попита Даяна и в гласа й се долавяше силно напрежение.

— Не — отвърна Джия. — Но ще имам нужда от помощта ти. Както ми помогна по-рано с онази папка с доклади.

— Доклади? — повтори Ема. — Как може някакви си доклади да имат значение в момента?

Даяна обаче изглеждаше така, сякаш разбираше някакъв таен език, на който Джия говореше.

— Разбира се, че ще остана. Стига само да е ясно, че помагам на теб и че интересите ми по никакъв начин не се припокриват с тези на инквизитора.

— Разбирам — каза Джия.

Думите нито пък моите увиснаха неизречени във въздуха.

— Ами децата? — попита Ема. — Не могат да се върнат в Лос Анджелис без нас.

Обърна се към Джулиън, очаквайки го да каже, че няма да бъде разделен от по-младите си братя и сестра. Че те имаха нужда от него, че би трябвало да останат в Идрис.

— Хелън ще се грижи за тях — заяви той, без да я поглежда. — Тя иска да го направи. Всичко ще бъде наред. Тя им е сестра.

— Значи, решено е. — Джия се изправи зад бюрото си. — Може да им съберете багажа, ще им отворим Портал тази вечер.

Джулиън също се изправи, отмятайки косата, паднала над очите му, с бинтованата си ръка.

Какво, по дяволите, ти става, помисли си Ема. С Джулиън се случваше нещо отвъд онова, което можеше да бъде обяснено със скръбта. Тя не просто го знаеше, чувстваше го от дъното на онова дълбоко място, където парабатайската връзка подръпваше сърцето й.

И по-късно тази вечер, когато другите си тръгнеха, щеше да открие какво бе то.

5 Пустиня от кристал

Когато влезе в стаята на Кристина, Ема я завари да си събира багажа. Правеше го така, както правеше всичко останало — грижливо и прецизно. Нави внимателно всичките си дрехи, за да не се намачкат, прибра всичко влажно в найлонови пликчета и пъхна обувките си в меки торбички, за да не изцапат нищо.

— Нали ти е ясно, че когато аз си събирам багажа, просто хвърлям всичко в един куфар и сядам отгоре му, докато Джулиън се опитва да закопчае ципа? — подхвърли Ема.

Кристина вдигна поглед и се усмихна.

— Изприщвам се само при мисълта за това.

Ема се облегна на стената. Чувстваше се безкрайно изтощена и странно самотна, сякаш Кристина и останалите от семейство Блекторн вече си бяха заминали.

— Моля те, кажи ми, че ще бъдеш в Института, когато се прибера — каза.

Кристина спря да си събира нещата и наведе поглед към отворения върху леглото куфар, който семейство Пенхалоу й бяха дали, хапейки долната си устна.

— Знаеш ли колко дълго ще се забавите?

— Няколко дни.

— Мислиш ли, че семейството ще иска да остана? — Кристина обърна големите си тъмни очи към Ема. — Бих могла просто да се прибера у дома. Годината ми в чужбина не е свършила, но те ще разберат. Имам чувството, че се натрапвам…

Ема се оттласна от стената, клатейки енергично глава.

— Нищо такова, Тина, нищо такова. — И тя й предаде набързо разговора си с Джем и онова, което бе научила за заразата на лей-линиите. — Джем мислеше, че се прибирам в Лос Анджелис — довърши. — Помоли ме да се свържа с Катарина и да й помогна да открие повече за лей-линиите, но ще трябва да го сториш ти. Хелън и Ейлийн ще бъдат прекалено погълнати от децата и скръбта си, и всичко останало… знам, че можеш да го направиш, Кристина. Имам ти доверие.

Кристина й отправи насълзена усмивка.

— Аз също ти имам доверие.

Ема приседна на леглото. То изскърца в знак на протест и тя го срита, при което си ожули петата, но пооблекчи чувствата си.

— Нямах предвид, че Хелън и Ейлийн изобщо няма да помогнат. Просто всички са съсипани от скръб. Ще имат нужда да се обърнат към някой, който не е съсипан… ще имат нужда от теб. — Ема си пое дълбоко дъх. — Марк ще има нужда от теб.

Очите на Кристина се разшириха и Ема изведнъж си спомни лицето на Марк в кухнята преди час, когато с Джулиън им бяха съобщили, че тази вечер семейството се прибира в Лос Анджелис без тях двамата.

Беше настръхнал. Беше поклатил глава и беше казал:

— Лоша новина. Не мога…

Не беше довършил и беше отишъл да седне на масата с разтреперани ръце. Хелън, която вече беше до масата, беше пребледняла, но не беше казала нищо и Ейлийн бе сложила ръка на рамото й.

Дру беше излязла безмълвно от стаята. След миг Марк се бе надигнал и бе отишъл след нея. Тави негодуваше, излагайки всевъзможни причини защо Джулиън трябвало да дойде с тях, защо не било нужно да остават и как инквизиторът можел да дойде в Лос Анджелис или пък можели да направят разпита по скайп, което би накарало Ема да се разсмее, ако не се беше чувствала толкова ужасно.

— Отиваме си у дома? — попитала бе Хелън. Джулиън се беше навел и бе заговорил тихичко на Тави, така че Ема не можеше да ги чуе повече. — В Лос Анджелис?

— Наистина се радвам за вас, а Джия каза, че мисли, че може да останете — казала бе Ема.

— Надява се — уточни Ейлийн. — Надява се, че ще може да останем.

Изглеждаше спокойна, ала стискаше силно Хелън.

— Но не и без вас. — Хелън изглеждаше разтревожена. — Щом вие сте тук, ние също трябва да останем…

— Не. — За изненада на всички, беше Тай. — Би било опасно и за Марк, и за теб. В този план има логика.

Кит му беше отправил труден за разгадаване поглед, наполовина тревога, наполовина нещо друго.

— У дома. — В очите на Хелън блестяха сълзи. Погледнала бе към Джулиън, но той тъкмо вдигаше протестиращия Тави, за да го изнесе от стаята. — Не знам дали плача, защото съм тъжна, или защото съм радостна — добавила бе, бършейки сълзите си с влажни пръсти.

Ейлийн я беше целунала по върха на главата.

— И двете, предполагам.

Ема вече се качваше по стълбите на път към стаята на Кристина, когато беше видяла Марк, облегнат на стената на площадката със съкрушен вид.

— Дру не иска да говори с мен. Тревожа се. Нормално е за феите да скърбят сами, но не и доколкото разбирам, за ловците на сенки.

Ема се беше поколебала. Канеше се да каже, че не е нещо необичайно за Дру да се заключи в стаята си сама, ала тя бе изглеждала наистина разстроена, когато бе излязла от кухнята.

— Не се отказвай — посъветва го. — Понякога се налага да чукаш поне двайсетина минути. Или пък би могъл да предложиш да изгледате някой филм на ужасите заедно.

Марк придоби унило изражение.

— Не мисля, че ще ми хареса да изгледам някой филм на ужасите.

— Знае ли човек — казала бе Ема.

Той се бе обърнал, за да поеме обратно по стълбите, но после се беше поколебал.

— Тревожа се и за вас с Джулс — добавил бе по-тихо. — Инквизиторът не ми харесва, нито мисълта да ви подложи на разпит. Напомня ми за краля на тъмните елфи.

Ема се беше сепнала.

— Така ли?

— И двамата ме карат да се чувствам по един и същи начин. Не мога да го обясня, но…

Една врата се беше отворила на площадката над тях — тази на Кристина. Тя беше пристъпила напред, хвърляйки поглед надолу.

— Ема? Чудех се дали…

Беше млъкнала, когато беше видяла Марк, и двамата се бяха взрели един в друг по начин, от който Ема се почувства така, сякаш се беше изпарила напълно.

— Не исках да ви прекъсна — казала бе Кристина най-сетне, без да откъсва очи от Марк, нито той от нея, сякаш погледите им бяха безнадеждно свързани.

Марк се беше отърсил, сякаш отупваше от себе си паяжини или сън.

— Няма нищо… трябва да говоря с Друзила.

И той се беше втурнал по стъпалата, изгубвайки се от очите им зад ъгъла на коридора. Кристина беше дошла на себе си и бе поканила Ема да влезе, и се държеше така, сякаш онова с Марк изобщо не се беше случило, макар че на Ема ужасно й се искаше да я попита за това.

— Марк ще се нуждае от теб — повтори тя и Кристина сплете пръсти в скута си.

— Марк — каза, а после млъкна. — Не знам какво си мисли Марк. Дали ми е сърдит.

— Защо да ти е сърдит?

— Заради Кийрън. Нещата между тях не приключиха добре, а сега Кийрън е далече от тук, в Сколоманса, и аз съм отговорна за това.

— Не си ти тази, която го накара да скъса с Кийрън — възрази Ема. — Тъкмо обратното, помогна им да останат заедно по-дълго. Забрави ли, секси елфическа тройка.

Кристина зарови лице в шепите си.

— Мрфъффхфхш.

— Какво?

— Казах — повтори Кристина, вдигайки глава, — че Кийрън ми изпрати бележка.

— Така ли? Как? Кога?

— Тази сутрин. В жълъд. — Кристина й подаде малко листче. — Не научих кой знае какво.

— Защо ти го е изпратил? — Ема й върна бележката, клатейки глава. — Странно е. Той е толкова странен.

— Мисля, че просто искаше да ми благодари за плана за бягство — възрази Кристина. — Това е всичко.

— Елфите не си падат по благодарностите — заяви Ема. — Това е романтична бележка.

Кристина се изчерви.

— Елфите така си говорят. Не означава нищо.

— Когато става дума за елфи — рече Ема мрачно, — всичко означава нещо.

Дру не обръщаше внимание на думкането по вратата. Не беше трудно — откакто Ливи бе умряла, имаше чувството, че се намира под вода и всичко се случва далече от нея, високо над повърхността. Думите сякаш бяха ехо, а хората — неясни петна, които идваха и си отиваха като проблясването на слънчеви лъчи или сенки.

Понякога го изричаше на глас: Ливи, сестра ми Ливи е мъртва.

Ала то също не й се струваше истинско. Дори докато гледаше как кладата гори, то сякаш се случваше на някой друг.

Погледна през прозореца. Демонските кули искряха като парчета красиво стъкло. Дру ги ненавиждаше — всеки път когато идваше в Аликанте, се случваха ужасни неща. Умираха хора. Хелън беше прокудена в изгнание.

Приседна на перваза, стискайки една тениска, навита на руло. Хелън. Те всички толкова отдавна искаха Хелън да се върне. Беше се превърнало в семейна цел, както и това Марк да си дойде, Студеният мир да свърши, а Джулс да бъде щастлив и вечната бръчка на тревога, врязала се между очите му, да се изглади. Ала ето че сега Хелън се беше върнала. Беше се върнала и очевидно щеше да поеме задълженията на Джулс.

Хелън ще се грижи за вас, казал бе той. Сякаш би могъл да си тръгне просто ей така, а Хелън да продължи след него, сякаш не бяха семейство, а небрежно изпуснато пени. Или хамстер. Отнасяте се с мен като с морско свинче, помисли си и се зачуди какво ли би станало, ако го кажеше на Джулс. Само че не бе в състояние да го направи. Откакто Ливи беше умряла, тревожната бръчка между веждите му бе изчезнала, заменена от празно изражение, което бе хилядократно по-ужасно.

Да си върнат Марк, беше едно. Марк се радваше да бъде с тях дори когато беше странен и говореше причудливи елфически неща, и беше казал, че е красива, и се беше опитал да готви, макар че не умееше. Ала Хелън беше тънка и красива, и далечна; Дру помнеше как Хелън беше заминала, за да прекара годината си в чужбина в Европа, с едно пренебрежително махване с ръка и нетърпение да се махне, което бе като плесница. Беше се прибрала с Ейлийн, сияйно щастлива, ала Дру никога не бе забравила колко се радваше да ги остави.

Тя няма да иска да гледаме заедно филми на ужасите и да похапваме захаросана царевица — помисли си Дру. — Тя вероятно не яде друго освен венчелистчетата на цветя. Няма да разбере нищичко за мен и дори няма да се опита.

Разви тениската, която държеше, и извади ножа и бележката, които Хайме Росио Росалес й беше дал в Лондон. Беше чела бележката толкова пъти, че хартията се беше протрила и изтъняла. Приведена над нея, тя се сгуши в мястото за сядане на прозореца, докато Марк чукаше на вратата и викаше напразно името й.

Къщата беше кънтящо празна.

Пътуването до Порталната стая в Гард и обратно беше хаотично: Тави се оплакваше, Хелън разпитваше трескаво Джулиън за ежедневното ръководене на Института, между Кристина и Марк прехвърчаше странно електричество, а Тай правеше нещо особено с телефона си. За щастие, на връщане Даяна беше нарушила мълчанието между Ема и Джулиън, бъбрейки за това дали щеше да продаде оръжейния магазин на Флинтлок Стрийт. На Ема й беше ясно, че Даяна полага съзнателно усилие да избягва неловки паузи в разговора, и й беше задължена.

Сега Даяна си беше отишла и Ема и Джулиън изкачваха стъпалата на къщата край канала в мълчание. Наоколо бяха разположени няколко стражи, но мястото все така й се струваше празно. Тази сутрин къщата беше пълна с хора, а сега бяха само двамата с Джулиън. Той пусна резето на входната врата и се обърна, за да поеме по стълбите, без да каже нито дума.

— Джулиън — повика го Ема. — Ние трябва… аз трябва да говоря с теб.

Той се закова на мястото си, с ръка върху парапета. Не се обърна, за да я погледне.

— Какво клише. Трябва да поговорим.

— Да, затова го промених на „Трябва да говоря с теб“. Така или иначе, факт е и ти го знаеш. Особено при положение че през следващите няколко дни ще бъдем само ти и аз. И ще трябва да се изправим заедно пред инквизитора.

— Само че не става дума за инквизитора. — Най-сетне се обърна, за да я погледне, и очите му горяха, ярко синьо-зелени. — Нали?

— Не — отвърна Ема.

За миг се зачуди дали ще откаже да говори с нея, но той сви рамене и пое нагоре, без да каже нищо.

Когато влязоха в стаята му, Ема затвори вратата и той се засмя уморено.

— Не е нужно да го правиш. Сами сме.

Ема помнеше време, когато и двамата щяха да са щастливи да бъдат сами в къщата. Когато това бе мечта, която и двамата споделяха. Къща само за тях завинаги, живот за тях завинаги. Ала сега, когато Ливи беше мъртва, това й се струваше почти богохулно.

Беше се смяла по-рано с Кристина. Искрица радост в мрака. Сега едва не потрепери, когато Джулиън се обърна и я погледна с все същото безизразно лице.

Тя се приближи и се вгледа в чертите му, неспособна да се спре. Веднъж й беше обяснил, че онова, което го пленява в рисуването, е мигът, в който рисунката оживява. Мацването на боя или драсването с молив, което я преобразяваше от нещо бездушно в жива, одухотворена интерпретация — усмивката на Мона Лиза, погледа в очите на „Момичето с перлената огърлица“.

Ето какво си беше отишло от него, помисли си Ема, потръпвайки отново. Хилядите емоции, които открай време се спотайваха зад очите му, любовта му — към нея, към братята и сестрите му. Дори тревогата му сякаш си беше отишла и това беше по-странно от всичко останало.

Джулиън приседна на ръба на леглото си. Върху него имаше скицник и той го бутна небрежно настрани, почти натиквайки го под една от възглавниците. Обикновено се отнасяше много внимателно с пособията си за рисуване. Ема трябваше да потисне порива да спаси скицника. Чувстваше се като изгубена в морето.

Толкова много като че ли се беше променило.

— Какво става с теб? — попита го.

— Не знам за какво говориш. Скърбя за сестра си. Как се очаква да се държа?

— Не така. Аз съм твоят парабатай. Усещам, когато нещо не е наред. И то не е скръбта. Аз също изпитвам скръб, такава, каквато знам, че изпитваше снощи, ала, Джулиън, това, което усещам от теб, не е скръб. И то ме плаши повече от всичко.

В продължение на един дълъг миг Джулиън не каза нищо.

— Ще прозвучи странно — рече най-сетне, — но може ли да те докосна?

Ема пристъпи напред, заставайки между краката му, на една ръка от него.

— Да — отвърна.

Той отпусна длани върху хълбоците й, над колана на дънните й. Придърпа я по-близо и тя сложи нежно ръце от двете страни на лицето му докосвайки скулите му с връхчетата на пръстите си.

Джулиън затвори очи и Ема почувства как ресниците му помилваха пръстите й.

Какво е това — помисли си. — Джулиън, какво е това? Не беше като никога да не беше крил каквото и да било от нея — беше пазил в тайна цял един прикрит живот в продължение на години. Понякога беше като книга, написана на неразбираем език. Ала сега беше като затворена книга, заключена с дузина тежки катинари.

Джулиън опря глава до тялото й, мека вълниста коса докосна кожата й там, където тениската й се беше набрала. Повдигна леко глава и Ема почувства топлината на дъха му през плата. Потрепери, когато той положи лека целувка точно на хълбока й. Когато вдигна очи към нея, те горяха трескаво.

— Мисля, че реших проблема ни — каза и Ема преглътна желанието, объркването, кълбото от оплетени чувства.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато Робърт Лайтууд умря, изгубихме шанса си за изгнание. Мислех си, че може би скръбта, съкрушаващата болка ще ме накарат да престана да те обичам. — Ръцете му бяха застинали върху хълбоците й, ала това не й вдъхваше утеха: гласът му беше ужасяващо глух. — Само че то не се случи. И ти го знаеш. Снощи…

— Ние спряхме.

Бузите на Ема пламнаха при спомена: душът, усуканите чаршафи, солено-сапуненият вкус на целувките им.

— Не става дума за постъпките, а за чувствата ни — рече Джулиън. — Нищо не можа да ме накара да престана да те обичам. Нищо не можа дори да ме забави. Така че трябваше да го оправя.

Студена буца на ужас легна в стомаха на Ема.

— Какво си сторил?

— Отидох при Магнус. Той се съгласи да направи магия. Каза, че този вид магии, които се месят в чувствата ти, може да имат опасни последици, но…

— Които се месят в чувствата ти? — Ема направи крачка назад и ръцете му се отпуснаха до тялото му. — Какво искаш да кажеш?

— Той ги отне — отвърна Джулиън. — Чувствата ми. Онова, което изпитвам към теб. Няма го.

— Не разбирам.

Ема открай време се беше чудила защо хората го казват, когато беше ясно, че разбират прекрасно. Сега й стана ясно: беше, защото не искаха да разберат. Това бе начин да заявиш: Не, не може наистина да имаш това предвид. Не и това, което каза току-що. Кажи ми, че не е вярно.

— Стига чувствата ни да не са взаимни, то не е проблем, нали така? Проклятието не може да ни застигне.

— Може би. — Ема си пое въздух, дълбоко, накъсано. — Ала не е само това какво изпитваш към мен. Ти си различен. Не спори с Джия за раздялата с децата…

Той придоби леко изненадан вид.

— Предполагам, че не го направих. — Изправи се и й протегна ръка, но Ема се дръпна и той я отпусна. — Магнус каза, че тези неща не може да бъдат точно претеглени. Че именно там бил проблемът. Любовните магии, истинските любовни магии, онези, които те карат да обикнеш някого, това е черна магия. Начин да принудиш някого да изпитва нещо. Онова, което той направи с мен, е точно обратното. Нямаше принуда от негова страна, аз го поисках, но той каза, че отделните емоции не са сами за себе си… ето защо няма истински магии за обезсилване на любов. Всички чувства са свързани помежду си, свързани са с мислите ти и този, който си. — Направи жест и нещо изпърха върху китката му: приличаше на лента червен плат. — Така че Магнус обеща да направи всичко по силите си, за да засегне само една част от емоциите ми. Ерос. Романтичната любов. Каза обаче, че то вероятно ще се отрази на всичко останало, което изпитвам.

— И отрази ли се? — попита Ема.

Джулиън се намръщи и намръщването му се вряза в сърцето й: беше емоция, дори да беше само раздразнение или почуда.

— Имам чувството, че се намирам зад стъкло. И всички останали са от другата страна. Гневът ми все още е тук, усещам го ясно. Бях ядосан на Джия. А когато се покатерих на кладата след Тай, това беше атавистичен подтик, нуждата да го защитя, нямаше съзнателна мисъл. — Сведе поглед към бинтованите си ръце. — Все още тъгувам за Ливи, но е поносимо. Нямам чувството, че спира дъха ми. А ти…

— А ние — поправи го Ема мрачно.

— Знам, че те обичах. Ала не мога да го почувствам.

Обичах. Миналото време й подейства като удар. Тя направи още една крачка назад, към вратата. Трябваше да се махне от тази стая.

— Не ме умолявай да те оставя — каза, посягайки към бравата, — ала ти ме остави. Ти ме остави, Джулиън.

— Ема, спри. Снощи… когато отидох при Магнус, проклятието се случваше. Почувствах го. Знам, знам, че не бих могъл да понеса още някой да умре.

— Никога не бих се съгласила да остана тук с теб, ако знаех какво си сторил — заяви Ема. — Можеше поне да ми кажеш. Честността не е емоция, Джулиън.

Стори й се, че той потръпна при тези думи… макар че може и да беше от изненада.

— Ема…

— Достатъчно.

И с тези думи тя избяга от стаята.

Не чакаше Гуин, казваше си Даяна. Определено не седеше на леглото си в малките часове на нощта, облечена в хубавата копринена блузка, която беше открила в дрешника си, макар че обикновено би си сложила пижамата още преди часове, по друга причина, освен че чистеше мечове.

Беше подредила три-четири меча върху покривката и ги лъскаше в опит да им върне част от предишния блясък. Някога върху тях бяха гравирани преплетени рози, звезди, цветя и тръни, ала годините ги бяха потъмнили и обезцветили. Жегна я чувство на вина, задето беше пренебрегнала магазина на баща си, примесено с познатата стара вина, която съпровождаше всяка мисъл за родителите й.

Имаше време, когато единственото, което искаше, бе да бъде Даяна и да притежава „Стрелата на Даяна“, когато беше копняла за Идрис и шанса да бъде себе си в родината на ловците на сенки. Сега бе изпълнена с трескаво безпокойство, което се простираше отвъд всичко това. Някогашните надежди й се струваха прекалено ограничаващи, като рокля, която й беше отесняла. Навярно беше възможно мечтите ти да ти станат прекалено тесни, когато светът стане по-голям.

Чук. Чук. Даяна скочи от леглото в мига, в който на прозореца се потропа. Отвори го и се подаде навън. Гуин се рееше на височината на очите й, а петнистият му жребец грееше на светлината на демонските кули. Шлемът му висеше на каишка от шията на коня му, през гърба му беше препасан масивен меч с почерняла от годините на употреба дръжка.

— Не можах да дойда по-скоро — каза той. — Видях дима в небето днес и гледах иззад облаците. Можеш ли да дойдеш с мен там, където е сигурно?

Даяна се покатери през прозореца, още преди той да беше довършил въпроса си. Да се плъзне върху коня пред него, вече й се струваше познато, както и това да бъде обгърната от огромните му ръце. Открай време беше висока жена и не бяха много нещата, които я караха да се чувства дребна и деликатна, но с Гуин се чувстваше именно така. Непознато за нея усещане.

Остави мислите си да се реят, докато летяха в мълчание над града, над стените му и Нетленните поля. От кладите беше останала само пепел — злокобни бледосиви кръгове върху тревата. Очите й запариха и тя побърза да извърне поглед към гората: зелените дървета, приближаващи към тях, а после ширнали се отдолу, бълбукащите сребърни потоци, каменните къщи, които се издигаха тук-там в покрайнините на гората. Помисли си за Ема и Джулиън, за самотния шок върху лицето на Ема, когато Джия им беше съобщила, че се налага да останат в Идрис, плашещата безизразност върху лицето на Джулиън. Тя познаваше празнотата, която шокът може да отвори в теб. Виждаше я и у Тай, мълчанието и вцепенеността, причинени от толкова голяма болка, че сълзите и риданията бяха безсилни пред нея. Помнеше загубата на Ария, как бе лежала на пода в колибата на Катарина, гърчейки се, сякаш тялото й би могло да избяга от болката на това, че сестра й я нямаше.

— Стигнахме — каза Гуин и ето че се приземяваха на поляната, която Даяна си спомняше отпреди.

Той скочи от коня и протегна ръце, за да й помогне да слезе. Даяна помилва животното по шията и то я побутна с меката си муцуна.

— Конят ти има ли си име?

Гуин изглеждаше озадачен.

— Име?

— Ще го нарека Орион — заяви Даяна и се разположи на земята.

Тревата под нея беше мека и еластична, въздухът ухаеше на бор и цветя. Подпря се на ръцете си и част от напрежението започна да се отцежда от тялото й.

— Ще ми е приятно. Жребецът ми да бъде кръстен от теб.

Гуин се настани срещу нея, отпуснал едрите си ръце до себе си, челото му беше набраздено от тревога. Размерите му го караха да изглежда по-безпомощен, отколкото би бил, ако не беше толкова едър.

— Знам какво се случи — каза. — Когато смъртта дойде по неочакван и зашеметяващ начин, Дивият лов научава за това. Чуваме историите, разказвани от пролятата кръв.

Даяна не знаеше какво да отговори… Че смъртта е несправедлива? Че Ливи не бе заслужавала да умре по този… или който и да било начин? Че разбитите сърца на семейство Блекторн никога нямаше да бъдат същите? Всичко й се струваше изтъркано, казано стотици пъти и вече обяснено. Вместо това рече:

— Мисля, че би ми харесало, ако ме целунеш.

Гуин изобщо не се поколеба. Озова се до нея само за миг, изящен въпреки размерите си, обви ръце около нея и ето че тя беше обгърната от топлина и мириса на гора и коне. Сбърчи лекичко нос и се усмихна и той целуна усмихнатите й устни.

Беше нежна целувка, въпреки едрото му тяло. Мекотата на устните му контрастираше с дращенето на наболата му брада и коравите мускули под ръцете й, когато Даяна плъзна плахо ръце по раменете му.

Той се наведе към допира й, издавайки гърлен звук на наслада. Даяна посегна и улови нежно лицето му в шепите си, дивейки се на усещането от нечия чужда кожа. Беше минало толкова време и тя никога не си беше представяла нещо такова: лунна светлина и цветя — те бяха за другите.

Ала очевидно не. Едрите му ръце милваха косата й и тя никога не се беше чувствала така стоплена, така обгърната с грижи, така напълно потопена в обичта на някой друг. Когато спряха да се целуват, това беше толкова естествено, както и когато започнаха; Гуин я притегли към себе си, намествайки я до тялото си. Засмя се.

— Какво? — попита тя, извивайки глава, за да го погледне.

— Чудех се дали да целунеш елф е различно от това да целунеш ловец на сенки — каза той с изненадващо момчешка усмивка.

— Никога не съм целувала ловец на сенки — отвърна Даяна. И наистина, като съвсем млада беше прекалено срамежлива, за да целуне когото и да било, и прекалено нещастна, а по-късно… — Целувала съм се с неколцина мундани. Запознах се с тях в Банкок. Неколцина бяха транссексуални като мен. Ала по онова време винаги имах чувството, че крия прекалено голяма тайна, това, че съм нефилим, и то бе като сянка между мен и другите… — Тя въздъхна. — Струва ми се, че си единственият, освен Катарина, който наистина знае всичко за мен.

Гуин издаде тих, замислен звук.

— Харесвам всичко за теб, което знам.

Аз също те харесвам, искаше й се да каже. Беше шокирана от това колко много го харесваше, този странен елфически мъж, с неговия потенциал за огромна нежност и също толкова голям потенциал за огромно насилие. Тя познаваше единствено нежността му, но от историите на Марк знаеше, че има и друга страна, онази, която предвождаше Дивия лов по кървавия им път между звездите.

— Ще им разкажа всичко — рече тя. — На Ема и Джулиън. Принудени сме да останем в Идрис заедно, а аз ги обичам като родни брат и сестра. Те трябва да знаят.

— Направи го, ако от това ще ти олекне — отвърна Гуин. — Не им дължиш нищо. Грижила си се за тях и си им помагала, и те те познават като онази, която си. Никой от нас не дължи никому всяко късче от историята на душата си.

— Ще го направя за себе си. Така ще бъда по-щастлива.

— В такъв случай, разбира се.

Гуин я целуна по главата.

Даяна седеше в топлия кръг на ръцете му и си мислеше за Ливи и за това как скръбта и наслаждението можеха да делят място в човешкото сърце. Зачуди се какви ли загуби бе познал в живота си Гуин. Трябва да беше имал майка и баща, братя и сестри, ала не можеше да си ги представи, а все още не можеше да си наложи да го попита.

По-късно, докато отиваха към коня му, за да се върнат в Аликанте, Даяна забеляза, че връхчетата на пръстите й бяха изцапани с пепел. Вятърът трябва да я беше довял от кладите тази сутрин. И все пак… Беше много странно.

Пропъди го от главата си, когато Гуин я сложи върху гърба на Орион и те се издигнаха към звездите.

Стаите в Сколоманса не бяха нито толкова приятни, колкото стаите в повечето институти, нито толкова неприятни, колкото онези в Академията за ловци на сенки. Те бяха чисти и спартански, и според Диего имаха монашеско излъчване. Във всяка стая имаше по две легла, две тежки писалища и поради липсата на дрешници — два масивни гардероба.

Благодарение на ниския прием Диего обикновено не делеше стаята си с никого, ала в този момент Кийрън лежеше в мрачна купчинка на пода, увит в одеяла.

Подложил ръце под главата си, Диего се взираше в тавана. Беше научил наизуст неравностите и издутините по мазилката. За пръв път в живота си не бе в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да чете или медитира; умът му пъплеше като нервен паяк по мисли за Хайме, за Кристина, за семейство Диърборн и новия инквизитор.

И разбира се, нещастния елфически принц, който в момента се въртеше неспокойно на пода.

— Колко дълго възнамерявате да ме държите тук?

Гласът на Кийрън беше приглушен. Той отмести края на едно одеяло от лицето си и се взря в тавана, сякаш би могъл да разбере какво вижда в него Диего.

— Да те държим тук? — Диего се завъртя на една страна. — Не си пленник. Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш.

— Не мога. Не мога да се върна в Дивия лов, без да навлека гнева на краля върху тях. Не мога да се върна в царството на елфите, защото кралят ще ме намери и ще ме убие. Не мога да бродя по света като див елф, защото ще ме разпознаят, а не знам дали кралят не ме търси и в този миг.

— Защо не се върнеш в Лосанджелиския институт. Ако си ядосан на Марк, Кристина ще…

— Именно заради Марк и Кристина не мога да се върна там. — Косата на Кийрън променяше цвета си на слабата светлина от тъмносиньо в бледобяло. — И не съм ядосан на никого от двамата. Просто не искам… — Надигна се и седна. — А може би искам твърде много.

— Можем да мислим за това, когато му дойде времето — рече Диего. — Какво ще бъде най-добре за теб.

Кийрън го погледна — загадъчен, проницателен поглед, който накара Диего да се надигне на лакът.

— Не става ли винаги така? Казваш си, че ще намериш решение, когато му дойде времето, ала когато най-лошото се случи, откриваш, че си неподготвен.

Диего отвори уста, за да възрази, но в този миг на вратата се почука. Кийрън изчезна за частица от секундата, толкова светкавично, че Диего можеше само да предполага къде се беше скрил. Прокашля се и извика:

— Pàsale5!

Дивя се мушна в стаята, последвана от Раян. Бяха по униформи, Раян беше нахлузил дебел пуловер върху своята. И на двамата с Дивя им беше трудно да свикнат със студения въздух в Сколоманса.

Дивя носеше рунически камък, чиято светлина огряваше притесненото й лице.

— Диего — каза тя. — Кийрън тук ли е?

— Мисля, че е под леглото — отвърна Диего.

— Странно.

Раян не изглеждаше притеснен, но Раян рядко показваше каквито и да било чувства.

— Възможно е и да е в гардероба — рече Диего. — Защо?

— Кохортата — обясни Дивя. — Зара и неколцина от останалите, Саманта, Мануел и Джесика, току-що си отвориха Портал. Пристигнаха заедно с професор Гладстоун.

Кийрън се изтърколи изпод леглото. В косата му имаше валма прах.

— Знаят ли, че съм тук? — Надигна се и седна на пода. — Дайте ми оръжие. Каквото и да било оръжие.

— Задръж малко. — Дивя вдигна ръка. — Мислехме за по-умерен подход. Като например да те скрием.

— Аз вече се криех — изтъкна Кийрън.

— Действително беше под леглото — съгласи се Диего.

— Да, но тъй като Зара Диърборн идва насам, за да говори с Диего, това едва ли е най-безопасната стая — изтъкна Раян. — Пък и в Кохортата и така се съмняват в лоялността на Диего към каузата им.

— Така е — потвърди Дивя. — Чухме ги да си говорят.

Тя протегна ръка на Кийрън, за да му помогне да стане. Той я погледна с изненада и се изправи сам.

— Няма да я убия, ако е невъоръжена — заяви Кийрън. — Ще я предизвикам на равностоен двубой.

— Да, и тогава всички ще научат, че си тук, включително и Клейвът. — Дивя щракна с пръсти. — Хайде. Да вървим. Стига сме губили време.

Кийрън изглеждаше леко стреснат. Хвърли кос поглед към Диего, който му кимна.

— Така ще бъде по-безопасно и за двама ни.

— Както наредиш, тогава — каза Кийрън и тримата с Раян и Дивя излязоха от стаята, обгърнати от потрепващата магическа светлина, и потънаха в сенките.

Диего едва имаше време да стане от леглото и да нахлузи тениска, преди вратата да се отвори рязко.

Зара стоеше на прага с ръце на кръста и яростен поглед. Диего се поколеба дали да не й благодари, задето беше почукала, но реши, че тя едва ли разбира от сарказъм.

— Започва да ми писва от теб — заяви тя.

Диего се облегна на гардероба и скръсти ръце на гърдите си. Зара плъзна очи по бицепсите му и се подсмихна.

— Наистина хранех големи надежди за нашия съюз — продължи тя. — Но те съветвам да се стегнеш и да престанеш да симпатизираш на всякакви долноземци, престъпници и неблагодарници.

— Неблагодарници? — повтори Диего.

Значи, ми е разрешено да се движа само с благодарните?

Зара примига.

— Не съм сигурен, че тази дума означава това, което си мислиш, че означава — рече Диего. — Английският не е родният ми език, но…

— Семейство Блекторн са неблагодарници — поясни Зара. — Трябва да ги зарежеш и всички, свързани с тях.

Очите й се впиха в него.

— Ако имаш предвид Кристина, ние сме само приятели…

— Не ме е грижа. Семейство Блекторн са ужасни. Марк е нечистокръвен, Тай е странен малък темерут, Дру е дебела и тъпа, а Джулиън е като… като Себастиан Моргенстърн.

Диего избухна в смях.

— Като кого е?

Зара се изчерви.

— Съживи мъртвите!

— Всъщност никого не е съживявал — уточни Диего, макар да знаеше, че няма значение.

Членовете на Кохортата променяха правилата на играта, когато искаха да докажат нещо. Не ги беше особено грижа дали доказателствата им бяха верни, нито се интересуваха особено от разликата между това да съживяваш мъртвите и просто да общуваш с тях.

— Ще съжаляваш, когато той изпепели света — каза тя мрачно.

— Не се и съмнявам. Виж, имаш ли да ми кажеш още нещо? Защото е посред нощ и бих искал да поспя.

— Не забравяй защо се съгласи да се сгодиш за мен — каза тя с язвителна усмивчица. — Може би трябваше да помислиш какви ще са последиците, ако се наложи да разваля годежа ни.

Обърна се, за да си върви, но после поспря, сякаш зърнала нещо, което я изненада. С един последен сърдит поглед към него, тя се отдалечи по коридора. На вратата нямаше ключалка — единственото, което Диего можеше да направи, бе да я затвори с ритник, преди да се тръшне на леглото. Отново вдигна очи към тавана, ала този път това не можа да отвлече вниманието му.

6 От черна твърд

Почукване на вратата изтръгна Ема от съня. Главата й се пръскаше от болка. Беше заспала на пода с дрехите, косата й беше влажна, залепнала за бузите. Чувстваше се, а подозираше, че и изглежда ужасно.

— Влез — извика и вратата се отвори.

Беше Джулиън. Ема седна и за миг двамата просто се гледаха. Тя почувства как се вледенява, щеше да забележи подпухналото й лице, омачканите й дрехи. Дори ако не я обичаше, щеше да почувства…

— Най-добре се облечи и оправи — каза той.

Носеше дънки и син пуловер и изглеждаше така, сякаш беше спал спокойно. Изглеждаше направо добре. Като някой красив непознат, някой, когото Ема не познаваше.

В гласа му нямаше острота, единствено спокоен прагматизъм. Напразно се беше тревожила, че може да почувства жал към нея, осъзна Ема, или дори вина, той не чувстваше нищо.

— Дейн Ларкспиър току-що донесе съобщение — каза Джулиън. — Инквизиторът иска да ни види незабавно.

В мига, в който Кристина отвори вратата на кухнята, Хелън се показа иззад плота, стиснала черпак в ръката си и грейнала в усмивка.

— Добро утро!

Кристина се беше събудила рано, тялото й беше объркано от часовата разлика между Лос Анджелис и Идрис, и се беше отправила като сомнамбул към кухнята с намерението да си направи печени филийки и кафе. От бодрия поздрав на Хелън й се прииска да легне на масата и да си подремне. Не разбираше хората, които бяха енергични сутрин, особено онези, които го правеха без кофеинова инжекция.

— Приготвям овесена каша — продължи Хелън.

— О.

Кристина никак не обичаше овесена каша.

— Ейлийн е в кабинета, мъчи се да въведе някакъв ред в документите. Изглежда, че центурионите са обърнали мястото надолу с главата — каза Хелън, като направи гримаса.

— Така е.

Кристина погледна с копнеж към кафе машината. Дали би било грубо да заобиколи Хелън и да грабне пакета с кафе и филтъра?

— Не се хаби — рече Хелън. — Центурионите бяха оставили мухлясало кафе в каната.

Тя махна към умивалника, където я беше накиснала. Кристина начаса намрази центурионите още повече.

— Има ли нещо, което да не са оплескали?

— Оставили са мръсно пране — заяви Марк, появявайки се с мокра коса.

Явно току-що беше взел душ. Кристина почувства как в стомаха й преминаха нервни тръпки и приседна на едно от високите столчета до кухненския плот. Все още виждаше зарастващата кожа около китката на Марк, където обвързващата магия го беше порязала, около нейната китка имаше същия белег. Очите му сияеха на лъчите на утринното слънце, синьо и златно, като сърцето на океана. Тя извърна бързо поглед и се зае да изучава една плочка, на която беше изобразено как влачат тялото на Хектор около стените на Троя.

— Толкова много мръсно пране. Купчини мръсно пране.

— Аз ще се погрижа. — Хелън беше отишла до печката и бъркаше усърдно една тенджера. — Приготвям овесена каша.

— О — каза Марк.

Очите му срещнаха тези на Кристина за миг и между тях премина споделен момент на неприязън към овесената каша.

В кухнята заприиждаха още Блекторновци — Тай, последван от Кит, а после Дру и Тави. Надигна се глъчка и за миг всичко като че ли беше почти нормално. Почти. Без Ема, знаеше Кристина, Институтът никога нямаше да бъде нормален за нея. Ема беше първият човек, когото бе срещнала в Лос Анджелис. Ема се бе сприятелила с нея незабавно и без колебание. Опознала бе Лос Анджелис, посещавайки любимите места на Ема, тайните й плажове и пътеки из каньоните, носейки се в колата с пуснато радио и пуснати коси, хотдог от „Пинк“ и пай от „Епъл Пан“ посред нощ.

Трудно бе да не се чувства останала без опора, лодка, подмятана от прилива. Вкопчи се обаче в думите на Ема: Ще имат нужда от теб. Марк ще има нужда от теб.

Тай грабна пакет чипс от кухненския плот и го подаде на Кит, който вдигна одобрително палци. Двамата притежаваха способността да общуват без думи, почти като Ема и Джулиън.

— Няма да имате нужда от това — каза Хелън. — Правя овесена каша!

Тя махна към масата с лъжицата в ръката си: беше наредила еднакви купички, имаше дори ваза с букетче диви цветя.

— О — каза Кит.

— Искам палачинки — обяви Тави.

— Няма да останем за закуска — съобщи Тай. — С Кит отиваме на плажа. До после.

— Ама… — започна Хелън, но нямаше смисъл.

Те вече бяха излезли — Тай стискаше Кит за китката, дърпайки го след себе си, а Кит сви извинително рамене, преди да изчезне през вратата.

— Мразя овесена каша.

Дру седна намръщено на масата.

— И аз мразя овесената каша.

Тави се настани до сестра си. Той също се намръщи и за миг приликата между тях беше почти комична.

— Е, имаме овесена каша — каза Хелън. — Мога обаче да направя препечени филийки.

— Не препечени филийки — заяви Тави. — Палачинки.

Хелън изключи котлона. За миг остана до печката, взирайки се в тенджерата с изстиваща овесена каша. А после каза със слабо гласче:

— Не знам как се правят палачинки.

Кристина се надигна забързано от стола си.

— Хелън, нека ти помогна да приготвим яйца и препечени филийки.

— Джулиън знае как се правят палачинки — каза Тави.

Хелън направи място на Кристина край плота до печката.

Кристина й подаде хляба и докато Хелън пъхаше филийките в тостера, тя видя, че ръцете й треперят.

— Наистина не искам яйца за закуска.

Дру извади едно цвете от вазата и откъсна главичката му. Венчелистчетата се посипаха по масата.

— Хайде стига. — Марк се приближи до по-малките си брат и сестра и разроши с обич косите им. — Току-що се прибрахме. Не вгорчавайте живота на Хелън.

— Е, не е нужно тя да ни приготвя закуска — каза Дру. — И сами можем да го направим.

Хелън се приближи забързано до масата и остави чинията с препечени филийки. Дру се взря безизразно в тях.

— Хайде де, Дру. Хапни няколко филийки.

Дру цялата настръхна.

— Не ми казвай какво да ям и какво да не ям.

Хелън потръпна. Тави посегна към буркана със сладко, обърна го надолу с главата и го раздруса, докато лепкавият конфитюр не опръска чинията, масата и ръцете му. Той се изкиска.

— Недей… не! — Хелън грабна буркана от него. — Тави, не прави така!

— Теб не е нужно да те слушам. — Личицето на Тави се зачерви. — Дори не те познавам.

И като мина покрай Дру, той изхвръкна от кухнята. След миг Дру стрелна Хелън с укоризнен поглед и се втурна след него.

Хелън остана на мястото си, стиснала празния пластмасов буркан от сладко, а по лицето й се стичаха сълзи. Сърцето на Кристина се сви от съчувствие. Единственото, което искаше, бе да угоди на братята и сестрите си, ала те не можеха да й простят, задето не беше Джулиън.

Понечи да отиде при Хелън, но Марк вече беше там и я прегръщаше, изцапвайки ризата си със сладко.

— Няма нищо — чу го да казва Кристина. — Когато аз се върнах, непрекъснато обърквах всичко…

Чувствайки се така, сякаш се натрапва, Кристина се измъкна от кухнята — някои семейни сцени бяха лични. Пое бавно по коридора (сигурна бе, че в библиотеката има още една кафемашина), мислейки си за онова, което Марк беше казал на Хелън. Зачуди се дали наистина се чувства по този начин. Помнеше първия път, когато го беше видяла, сгушен до стената на спалнята си, а вятърът развяваше пердетата около него като корабни платна. Връзката, която бе почувствала между тях двамата, беше мигновена — не го беше познавала, преди Ловът да го отведе, и нямаше никакви очаквания за това какъв бе и какъв би трябвало да бъде. Това ги беше свързало така силно, както и обвързващата магия, но ако всичко се беше променило? Ами ако онова, което имаха, бе разбито и никога не може да бъде поправено?

— Кристина!

Обърна се рязко. Марк беше зад нея, зачервен, беше тичал, за да я настигне. Спря, когато тя се обърна, и се поколеба за миг с вида на човек, който се кани да прекрачи през ръба на стръмна скала.

— Сега трябва да бъда с Хелън, но искам да говоря с теб. От доста време искам да говоря с теб. Да се видим на паркинга тази вечер, когато луната се издигне в небето.

Кристина кимна, прекалено изненадана, за да каже каквото и да било. Докато й хрумне, че „когато луната се издигне в небето“ не е особено ясно (ами ако беше облачно?), той вече беше изчезнал по коридора. Тя въздъхна и се отправи да прати огнено съобщение на Катарина Лос.

Бяха минали едва няколко дни от смъртта на Робърт Лайтууд, а Хорас Диърборн вече бе сменил изцяло обзавеждането на кабинета му.

Първото, което Ема забеляза, беше, че гобленът, изобразяващ Битката при Бурен, липсва. Камината беше запалена и портретът на Алек Лайтууд над нея беше заменен от този на Зара Диърборн. На него тя беше в бойно облекло, дългата й руса коса се спускаше до кръста й на две плитки, като на викинг. ЗАРА ДИЪРБОРН, ГЕРОИНЯ НА КЛЕЙВА, бе написано върху златна табелка на рамката.

— Дискретно — измърмори Джулиън.

Двамата с Ема току-що бяха влезли в кабинета на Хорас — инквизиторът се беше навел и ровичкаше из писалището си, без да им обръща внимание. Поне то беше същото, макар зад него да имаше голям плакат, на който пишеше: ЧИСТОКРЪВНОСТТА Е СИЛА. СИЛАТА Е ПОБЕДА. СЛЕДОВАТЕЛНО ЧИСТОКРЪВНОСТТА Е ПОБЕДА.

Диърборн се изправи.

— „Героиня на Клейва“ като че ли е прекалено обикновено — отбеляза той замислено, давайки да се разбере, че беше чул забележката на Джулиън. — Мислех си за „Съвременна Будика“. В случай че не знаете коя е тя…

— Знам коя е Будика — заяви Джулиън, докато сядаше. Ема последва примера му. Столовете също бяха нови, с твърда тапицерия. — Кралица воин на Британия.

— Чичото на Джулиън изучаваше класиците — обади се Ема.

— А, да, Зара го спомена.

Хорас се отпусна тежко на стола зад махагоновото бюро. Беше едър мъж, кокалест и с невзрачно лице. Единственото необичайно нещо в него беше ръстът му — дланите му бяха огромни, едрите му рамене опъваха плата на униформата. Явно не бяха имали време да му ушият униформа по мярка.

— А сега, деца. Трябва да отбележа, че съм изненадан от вас двамата. Открай време съществуват толкова… динамични отношения между родовете Блекторн и Карстерс и Клейва.

— Клейвът се промени — заяви Ема.

— Понякога промените са за добро — отвърна Хорас. — А тази доста се забави.

Джулиън вдигна крака, слагайки тежките си обувки върху бюрото на Хорас. Ема примига. Джулиън открай време имаше бунтовнически дух, но рядко го проявяваше открито. Той се усмихна ангелски и заяви:

— Защо просто не ни кажете какво искате?

Очите на Хорас проблеснаха. В тях имаше гняв, ала когато проговори, гласът му беше спокоен.

— Вие двамата здравата преебахте нещата. Повече, отколкото предполагате.

Ема беше слисана. Възрастните ловци на сенки, особено онези, които заемаха високи постове, рядко ругаеха пред онези, които смятаха за деца.

— Какво искате да кажете? — попита го.

Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади черен кожен бележник.

— Записките на Робърт Лайтууд — обясни. — Водел ги е след всяка своя среща. Сторил го е и след срещата с вас.

Джулиън пребледня, очевидно бележникът му беше познат. Робърт трябва да беше написал нещо в него, след като Ема си беше тръгнала от кабинета му с Мануел.

— Знам, че сте му казали за връзката си. — Изрече го с истинска наслада. — Парабатаи, влюбени един в друг. Отвратително. Знам и какво сте искали от него. Изгнание.

Въпреки че кръвта се беше отцедила от лицето му, гласът на Джулиън не трепваше.

— Все още смятам, че трябва да ни кажете какво искате от нас.

— Да се влюбиш в своя парабатай е, да го наречем така, нарушаване на договор. Договорът, който като нефилими сте сключили с Клейва. Това осквернява нашата най-свята връзка. — Той прибра бележника обратно в чекмеджето. — Ала аз не съм несговорчив човек. Измислих взаимноизгодно решение на всичките ни дребни проблеми. И няколко от големите.

— Решенията рядко са изгодни и за двете страни, когато една от тях държи цялата власт — подхвърли Джулиън.

Диърборн не му обърна внимание.

— Ако се съгласите да бъдете изпратени на мисия в царството на елфите, ако обещаете да откриете и убиете Анабел Блекторн и да върнете Черната книга на мъртвите, ще изпълня предложеното от Робърт. Изгнание и тайна. Никой никога няма да научи.

— Няма откъде да сме сигурни, че Анабел е в царството на елфите… — започна Джулиън.

— Не говорите сериозно — каза Ема едновременно с него.

— Според моите източници е в Двора на тъмните елфи и да, говоря сериозно. Бих се заклел върху Меча на смъртните, ако някой от рода Карстерс не го беше счупил.

Ема се изчерви.

— За какво ви е Черната книга? Да не възнамерявате да започнете да възкресявате мъртвите?

— Не проявявам никакъв интерес към жалката книга с некромантски забавления на някакъв магьосник — заяви Диърборн, — освен че искам да я задържа далече от Анабел Блекторн и краля на тъмните елфи. И дори не си помисляйте да се опитате да ме метнете с разни имитации и фалшификации. Ще разбера истината и ще ви накажа. Искам Черната книга да бъде под контрола на нефилимите, не на долноземците.

— Несъмнено разполагате с по-възрастни, по-способни хора, които биха могли да го сторят? — отбеляза Джулиън.

— Тази мисия трябва да се проведе в пълна секретност — сопна се Диърборн. — Кой има по-сериозна причина да го опази в тайна от вас?

— Ала времето в земите на елфите е различно — напомни Джулиън. — Като нищо може да се върнем след десет години. Това няма да ви помогне особено.

— А.

Диърборн се облегна в стола си.

Зад него в един от ъглите имаше купчина плат и Ема се сепна, осъзнала, че това беше гобленът с Битката при Бурен, захвърлен като боклук. Доста странно за човек, който твърдеше, че цени историята на нефилимите.

— Много отдавна елфите дали на Клейва три медальона. С тяхна помощ времето в земите на феите тече нормално. Един от тях липсва, но вие ще получите втория. Ще го върнете, когато самите вие се върнете.

Медальон? Ема си спомни медальона на Кристина, способността му да контролира времето в земите на елфите. Единият липсва…

— И как се очаква да се върнем? — попита тя. — Не е като за хората да е лесно да се върнат от земите на феите.

— Ще използвате картата, която ще ви дадем, за да откриете място, на име Кръстопътя на Брам — обясни Диърборн. — Там ще намерите приятел, който ще ви върне у дома. — Той сплете пръсти. — Ще скрия факта, че не сте в Аликанте, като поставя стражи около къщата на „Принсуотър“. Историята за пред другите ще бъде, че сте поставени под домашен арест, докато въпросът с Меча на смъртните не бъде изяснен. Ще трябва обаче да настоя да откриете книгата и да се върнете в рамките на четири дни, в противен случай ще приема, че сте решили да действате на своя глава, и няма да имам друг избор, освен да разкрия тайната ви.

— Защо мислите, че можем да го направим за четири дни? — попита Джулиън.

— Защото нямате друг избор — отвърна Диърборн.

Ема и Джулиън се спогледаха, тя предполагаше, че чувствата му (каквото беше останало от тях) бяха като нейните — недоверие и безпомощност. Не можеха да имат доверие на Хорас Диърборн, но ако не се съгласяха с този план, той щеше да съсипе живота им. Щяха да им отнемат Знаците. Никога вече нямаше да видят останалите от семейство Блекторн.

— Не е нужно да изглеждате толкова подозрителни — каза Диърборн. — Интересите ни са еднакви. Никой от нас не иска Анабел Блекторн или кралят на тъмните елфи да притежават нещо толкова могъщо като Черната книга. — Той им отправи жълтеникава усмивка. — Освен това, Джулиън, мислех, че ще бъдеш доволен. Това е шансът ти да убиеш Анабел Блекторн и да й отнемеш скъпоценната книга. Предполагах, че ще искаш отмъщение.

Неспособна да понесе начина, по който инквизиторът гледаше Джулиън, Ема се изправи.

— Искам си Кортана. Той принадлежеше на баща ми, а преди това на неговия баща преди него, в семейството ми е още отпреди Джем и Корделия Карстерс. Върнете ми го.

— Не. — Тънките устни на Диърборн заприличаха на резка. — Все още разследваме как успя да строши Меча на смъртните. Ще ви осигурим оръжия, храна, карта и всичко, от което се нуждаете, но не и Кортана.

— Серафимските ками не действат в царството на елфите — напомни Джулиън. — Нито пък руните ни.

Диърборн изсумтя.

— Ще получите ками, мечове и арбалети. Знаете, че разполагаме с всяко оръжие, от което бихте могли да имате нужда. — Той се изправи на крака. — Не ме е грижа с какво ще убиете Анабел. Просто я убийте. Вие доведохте тази кучка при нас. Ваш дълг е да ни отървете от нея.

Джулиън свали крака от писалището.

— Кога се очаква да тръгнем?

— И как ще стигнем там? — попита Ема.

— Това ще реша аз — заяви Диърборн. — А що се отнася до това кога, защо да не е сега? Не е като да имате някаква работа в Аликанте. — Той махна към вратата, сякаш нямаше търпение да се отърве от тях. — Вървете да си вземете каквито лични вещи ще са ви нужни. И не губете време. Много скоро стражи ще дойдат да ви вземат от дома ви. Бъдете готови.

— Много добре. — Ема отиде в ъгъла и взе гоблена с Алек. — Но ще задържа това.

Оказа се учудващо тежък. Диърборн повдигна вежди, но не каза нищо, докато тя излизаше, олюлявайки се, стиснала го с две ръце.

— Къде отиваме? — попита Кит.

Държеше пакетчето чипс с пръсти, изцапани със сол и мазнина. Беше странна закуска, но не беше най-странната в живота му. Освен това морският бриз повдигаше косата от челото му, плажът беше празен и двамата с Тай вървяха в златиста омара от пясък и слънце. Въпреки всичко настроението му се подобряваше.

— Помниш ли онази пещера? — попита Тай. — Онази, в която бяхме, когато видяхме Зара да говори с Мануел?

— Аха — отвърна Кит и почти добави, когато бяхме с Ливи, но знаеше, че именно това има предвид Тай.

За него това беше дума, която винаги щеше да включва Ливи. Сянката на спомените се спусна над доброто настроение на Кит: спомни си онази нощ, Ливи, която се смееше, Тай, който държеше морска звезда… Соленият въздух беше оплел обикновено правата му коса, очите му бяха придобили сребърния цвят на луната. Усмихваше се — истинската, сияйната усмивка на Тай. Кит никога не се беше чувствал по-близък с някого, отколкото с тях двамата през онази вечер.

— Почакай… защо отиваме там?

Бяха стигнали до онази част от брега, където гранитни колони, осеяни с дупки, се протягаха към океана като дълги пръсти. Вълните връхлитаха откъм океана и се разбиваха в скалите, превръщайки се в сребристобяла пяна. Тай бръкна в пакетчето с чипс и ръката му докосна тази на Кит.

— Защото се нуждаем от помощ, ако искаме да направим черна магия. Не можем да я направим сами.

— Моля те, кажи ми, че няма да ни е нужна армия от мъртъвци. Мразя армиите от мъртъвци.

— Не е армия от мъртъвци. А Хипатия Векс.

Кит едва не изпусна пакета с чипс.

— Хипатия Векс? Магьосницата от Лондон?

— Аха. Недей да губиш нишката, Уотсън.

— Не губя нишката — изтъкна Кит. — Откъде да предположа, че си се свързал с нея? Не мислех, че ни харесва особено.

— Има ли значение?

— Е, прав си. — Кит спря и около гуменките му се вдигна пясък. — Стигнахме.

Тъмният отвор в скалата зейна пред тях. Тай също спря и бръкна в джоба на суитшърта си.

— Имам нещо за теб.

Кит нави пакетчето от чипс и го напъха зад една скала.

— Така ли?

Тай извади малък бял камък с размерите на топка за голф, върху който беше изваяна руна.

— Рунически камък за магическа светлина. Всички ловци на сенки имат такъв.

Улови непринудено ръката на Кит и сложи камъка в шепата му. Горещ трепет премина в стомаха на Кит, изненадвайки го. Никога не беше изпитвал нещо такова.

— Благодаря. Как се задейства?

— Сключи пръсти около него и си помисли за светлина. Представи си щракването на електрически ключ. Така Джулиън го обясни на мен. Хайде… ще ти покажа.

Кит стискаше неловко камъка, докато двамата поемаха по пътеката, отвеждаща до входа на пещерата. Не бяха направили и няколко стъпки във вътрешността й, когато мракът ги обгърна като кадифе, приглушавайки звука на вълните отвън. Кит едва различаваше Тай, сянката на сянка до него.

Като щракването на електрически ключ, помисли си и сключи пръсти около руническия камък.

Той потръпна лекичко в ръката му и от шепата му се разля светлина, огрявайки познатия каменен коридор. Беше съвсем същият като преди, с груби стени и лъкатушещ, и напомняше на Кит за подземните тунели в първия филм за Индиана Джоунс.

Поне този път знаеха къде отиват. Последваха извивката му и се озоваха в огромна каменна зала. Стените бяха от гранит, набраздени с черни линии, които показваха къде се бяха напукали много отдавна. Долавяше се сладникава миризма, вероятно димът, издигащ се от свещите върху дървената маса в средата на помещението. Закачулена фигура в черни одежди и с лице, потънало в сянка, седеше там, където седеше Зара последния път, когато бяха тук.

— Хипатия? — повика Тай, пристъпвайки напред.

Фигурата вдигна пръст, за да го накара да замълчи. И Кит, и Тай се поколебаха, когато две облечени в ръкавици ръце се вдигнаха, за да отметнат качулката.

Тай прокара език по пресъхналите си устни.

— Ти… не си Хипатия. — Обърна се към Кит. — Това не е тя.

— Не — съгласи се Кит. — На мен ми прилича на зелен тип с рога.

— Не съм Хипатия, но тя ме изпрати — каза магьосникът. — Срещали сме се и преди ние тримата. На Пазара на сенките в Лондон.

Кит си спомни бързо движещи се зелени ръце. Трябва да отбележа обаче, че никога не съм очаквал един ден да имам удоволствието да се запозная с Изгубения Херондейл.

— Шейд — каза.

Магьосникът изглеждаше развеселен.

— Не е истинското ми име, но ще свърши работа.

Тай поклати глава.

— Искам да работя с Хипатия. Не с теб.

Шейд се облегна в стола.

— Повечето магьосници отказват дори да припарят до черни магии — каза тихичко. — Хипатия с нищо не е различна, всъщност тя е по-умна от повечето. Иска един ден да ръководи Пазара на сенките и с нищо няма да изложи на опасност шансовете си за това.

Изражението на Тай сякаш се пръсна на парченца, като напуканото лице на статуя.

— Не съм споменавал нищо за черна магия…

— Близначката ти току-що умря, а ти се обръщаш към магьосница с отчаяна молба. Не е нужен гений, за да се досети какво искаш.

Кит сложи ръка върху рамото на Тай.

— Не е нужно да оставаме. Бихме могли просто да си тръгнем.

— Не — каза Шейд. — Първо ме изслушайте, малки ловци на сенки, ако искате помощта ми. Скръбта кара хората да изгубят ума си. Ти търсиш начин да сложиш край.

— Да — отвърна Тай. — Искам да върна сестра си обратно.

Ще върна сестра си обратно.

Тъмните очи на Шейд бяха като кремък.

— Искаш да върнеш мъртвите към живот. Знаеш ли колко много хора искат да сторят същото? Не е добър план. Съветвам те да се откажеш от него. Бих могъл обаче да ти помогна с нещо друго. Някога искал ли си да можеш да движиш предмети със силата на ума си?

— Аха — обади се Кит. — Звучи страхотно.

Всичко друго, но не и това.

— Имам Черната книга на мъртвите — каза Тай. — Или поне имам копие.

Като че ли не забеляза абсолютното изумление, изписало се върху лицето на Шейд, но Кит го видя и то усили както гордостта му от Тай, така и тревогата му.

— Е — заяви Шейд най-сетне. — Това е по-хубаво от оригинала.

Колко странна забележка, помисли си Кит.

— Така че не се нуждаем от помощ с магиите — продължи Тай. — Нуждаем се от помощта ти, за да съберем необходимите съставки. Някои са лесни за намиране, но нефилимите не са добре дошли на Пазара на сенките, така че ако можеш да отидеш, бих могъл да ти дам пари, или пък… в Института има цял куп ценни оръжия…

Кит беше наистина доволен.

— Някога и аз мислех да ги продам — отбеляза той.

Шейд вдигна облечените си в ръкавици ръце.

— Не. Ще ви помогна, добре, но няма да бъде бързо, нито лесно.

— Хубаво — каза Тай, но Кит начаса беше обзет от подозрение.

— Защо? Защо ще ни помогнеш? Нали не одобряваш…

— Не, не одобрявам — отвърна Шейд. — Но ако не го направя аз, ще го стори някой друг, друг магьосник с по-малко скрупули. Така поне мога да се погрижа да го извършите възможно най-чисто. Мога да ви покажа как да направите магията правилно. Ще ви намеря катализатор, чист източник на енергия, който няма да поквари това, което правите.

— Но няма да отидеш на Пазара на сенките? — попита Кит.

— Магията ще подейства единствено, ако заклинателят сам набави необходимите съставки. — А вие сте тези, които ще направят магията, дори ако се нуждаете от мен, за да ви насочвам. Така че, какъвто и да е проблемът между вас и хората на Пазара на сенките (а аз видях част от него с очите си и знам, че е нещо лично), оправете го. — Гласът му беше рязък. — Не сте глупави, ще измислите начин. Когато имате всичко, от което се нуждаете, елате при мен. Ще остана в тази пещера, докато сте отдадени на този безумен проект. Но изпратете бележка, ако възнамерявате да наминете. Не обичам да ми се натрапват.

Лицето на Тай просветля от облекчение и Кит знаеше какво си мисли: ето че първата стъпка беше направена, ето че бяха с един ход по-близо до това да си върнат Ливи. Шейд го погледна и поклати глава, бялата му коса сияеше на светлината на свещите.

— Разбира се, ако размислите и никога повече не чуя нищо от вас, ще бъде още по-добре — добави той. — Помислете върху това, деца. На някои пламъци не им е писано да горят дълго.

Той стисна с облечените си в ръкавица пръсти фитила на най-голямата свещ и я угаси. Струйка бял дим се издигна към тавана.

Кит отново погледна към Тай, но той не беше реагирал, възможно бе дори да не беше чул думите на Шейд. Усмихваше се на себе си — не сияйната усмивка, която бе липсвала на Кит на плажа, а тиха, лична усмивка.

Ако го направим, ще трябва да поема всичко сам — помисли си Кит. — Всякаква вина, всякаква тревога. Ще бъдат само мои.

Шейд виждаше съмнението в очите му.

На някои пламъци не им е писано да горят дълго.

— Не мога да повярвам, че центурионите са оставили такава свинщина — каза Хелън.

В продължение на години беше обещавала на Ейлийн един ден да я разведе из Института и да й покаже всичките любими местенца от своето детство.

Само че мислите й бяха само отчасти върху разходката из Института.

Част от тях бяха заети с хаоса, който центурионите бяха създали: хавлии, разпилени навсякъде, петна по масите, мухлясваща храна в хладилника. Друга част бяха върху съобщението, което беше изпратила на леля си Нене в Двора на тъмните елфи. Ала най-вече мислите й бяха погълнати от семейството й.

— Онези задници не са онова, което те тревожи наистина — каза Ейлийн.

Стояха на една висока скала на известно разстояние от Института. От тук се разкриваше изглед към пустинята, застлана с килим от диви цветя и зелени шубраци, както и към океана, искрящ и син под тях. На остров Врангел също имаше океан, вледеняващо студен и красив, но не и дружелюбен. Това беше морето от детството на Хелън, морето на дълги дни, прекарани, плискайки се във вълните с братята и сестрите си.

— Можеш да ми кажеш всичко, Хелън.

— Те ме мразят — каза Хелън с тъничко гласче.

— Кой те мрази? — поиска да узнае Ейлийн. — Ще ги убия.

— Братята и сестра ми — отвърна Хелън. — Но моля те, недей да ги убиваш.

Ейлийн изглеждаше слисана.

— Какво искаш да кажеш с това, че те мразят?

— Тай не ми обръща внимание. Дру ми се зъби. Тави ненавижда факта, че не съм Джулиън. А Марк… е, Марк не ме мрази, ала мислите му, изглежда, са далече от тук. Не мога да го въвлека в това.

Скръстила ръце на гърдите си, Ейлийн се загледа замислено към океана. Това беше едно от нещата, които Хелън обичаше у съпругата си. Ако Хелън кажеше, че нещата стоят по един или друг начин, Ейлийн го обмисляше от всички възможни страни и никога не се отнасяше с пренебрежение.

— Молех Джулиън да казва на децата, че съм щастлива на остров Врангел. Не исках да се тревожат. Ала сега… според мен си мислят, че съм прекарала всички онези години, без да ме е грижа, че съм далече от тях. Нямат представа колко много ми липсваха. Нямат представа колко ужасно се чувствах, задето Джулиън трябваше да носи на плещите си цялата тази отговорност през всички тези години. Не знаех.

— Работата е там — рече Ейлийн, — че в очите им ти не просто изместваш Джулиън като човека, който се грижи за тях. Освен това се появи в живота им точно когато Ливи ги напусна.

— Но аз също обичах Ливи! Тя липсва и на мен…

— Знам — каза Ейлийн нежно. — Но те са просто деца. Смазани са от скръб и си го изкарват на теб. Самите те не знаят защо са ядосани. Просто го изпитват.

— Не мога да го направя. — Хелън се мъчеше да овладее гласа си, но това беше почти невъзможно. Надяваше се грохотът на вълните да го скрие, ала Ейлийн я познаваше прекалено добре. Усещаше, когато Хелън беше разстроена, дори когато тя полагаше усилия да не го показва. — Прекалено трудно е.

— Миличка. — Ейлийн дойде по-близо и като обви ръце около нея, докосна лекичко устните й със своите. — Можеш. Можеш да направиш всичко.

Хелън се отпусна в прегръдката на съпругата си. Когато я беше срещнала за първи път, си бе помислила, че другото момиче е по-високо от нея, но по-късно беше осъзнала, че то бе, защото Ейлийн винаги беше изпъната като стрела. Майка й, консулът, се държеше по същия начин и със същата гордост… не че някоя от тях беше арогантна, но думата беше мъничко по-близо до онова, което за Хелън беше просто самоувереност. Мислите й се върнаха към първото любовно писмо, което Ейлийн й беше написала. Светът се промени, защото ти си изваяна от слонова кост и злато. Извивките на устните ти пренаписват историята. По-късно беше открила, че е цитат от Оскар Уайлд, и й беше казала, усмихвайки се: На това му се казва дързост.

Ейлийн я беше погледнала с нетрепващ поглед. Знам.

И двете бяха дръзки, и то винаги им беше помагало. Само че това беше ситуация, в която беше нужно търпение, не дързост. Хелън беше очаквала братята и сестра й да я обичат, можеше да се каже, че бе имала нужда от това. Сега осъзна, че трябва първо да им покаже своята обич.

— В известен смисъл гневът им е добър знак. Явно знаят, че винаги ще ги обичаш, каквото и да става. В крайна сметка ще престанат да те изпитват.

— Има ли начин да ускорим това „в крайна сметка“?

— Ще помогне ли, ако мислиш за това като „един ден“?

Хелън се засмя, подсмърквайки.

— Не.

Ейлийн я погали нежно по рамото.

— Струваше си да опитам.

Когато Ема и Джулиън се прибраха, около къщата бяха разположени още десетина стражи. Беше ясен ден и слънцето се отразяваше от остриетата на мечовете, преметнати през раменете им, и от водата в канала.

Когато изкачиха стъпалата, завариха Дейн Ларкспиър да се обляга до вратата, слабото му като на хрътка лице беше бледо под буйната черна коса. Намигна на Ема, докато Джулиън посягаше към стилито си, без да му обръща внимание.

— Радвам се да те видя.

— Не бих могла да кажа същото — отвърна Ема. — Къде е злата ти близначка? И го имам предвид най-буквално. Тя ти е близначка и е зла.

— Да, схванах — извъртя очи Дейн. — Саманта е в Сколоманса. А вие имате гости.

Ема настръхна.

— Вътре? Не е ли това смисълът от стражите? Да не пускат никого да влезе?

Дейн се изсмя.

— О, моля те. СМИСЪЛЪТ е да не оставяме вие да излезете.

Джулиън надраска руна за отключване върху вратата и го изгледа мрачно.

— Петнайсет срещу двама?

Усмивчицата на Дейн стана по-широка.

— Просто ви напомняме у кого е властта. Превъзходството е у нас. Не мога да се оплача.

— Не се и съмнявам — каза Джулиън и влезе в къщата.

— Защото не ми беше достатъчно гадно и така — измърмори Ема и го последва.

Беше нащрек, не й беше харесал начинът, по който Дейн беше изрекъл думата „гости“. Затвори бавно входната врата, сложила ръка върху дръжката на камата в колана с оръжията си.

Чу как Джулиън извика името й.

— В кухнята — каза той. — Всичко е наред, Ема.

Обикновено Ема вярваше на Джулиън повече, отколкото на себе си. Ала сега нещата бяха различни. Отправи се предпазливо към кухнята, сваляйки ръка от камата едва когато видя Изабел, седнала по турски върху масата. Носеше късо кадифено палто и дълга пола от тюл. Сребърни накити проблясваха около китките и глезените й. Саймън седеше на един от столовете, подпрял лакти на масата, в косата му имаше вдигнати слънчеви очила.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза той. — Стражите ни пуснаха да влезем.

— Ни най-малко — отвърна Джулиън, облегнат на един от плотовете. — Учудвам се, че са се съгласили.

— Дружеско убеждаване. — Усмивката на Изабел като че ли се състоеше предимно от зъби. — Кохортата все още не държи цялата власт. Все още познаваме доста хора на високи постове.

— Къде бяхте? — поинтересува се Саймън. — Стражите не пожелаха да ни кажат нищо.

— Инквизиторът искаше да говори с нас — обясни Ема.

Саймън се намръщи.

— Диърборн? Имаш предвид, че е искал да ви разпита?

— Не точно. — Ема си свали якето и го преметна през облегалката на един стол. — Искаше да му направим услуга. Но защо сте тук?

Изабел и Саймън се спогледаха.

— Имаме лоша новина — каза Саймън.

Ема се взря изпитателно в тях. Изи изглеждаше уморена, а Саймън — напрегнат, но в това нямаше нищо чудно. Можеше да си представи как изглежда самата тя.

— Братята и сестрите ми…

Гласът на Джулиън беше обтегнат и Ема го погледна, спомняйки си думите му за това как се беше покатерил на кладата след Тай; това беше атавистичен подтик, нуждата да го защитя, нямаше съзнателна мисъл.

— Не, не, не е това — каза Саймън. — Джейс и Клеъри не се върнаха в уреченото време.

Ема се отпусна в стола насреща му, останала без думи.

— Интересно — рече Джулиън. — Какво може да се е случило според вас?

Саймън му хвърли особен поглед. Изабел го смушка с коляно и за своя изненада и притеснение, Ема я чу да прошепва нещо за това как Джулиън току-що е изгубил сестра си и вероятно все още е в шок.

— Може би просто закъсняват, защото времето в земите на феите тече различно — предположи Ема. — Или и те са получили един от медальоните?

— Времевата магия в земите на феите не им действа заради ангелската кръв във вените им — обясни Изабел. — Ето защо Клейвът избра да изпрати тях. Руните им все още действат, дори в заразените земи. — Тя се намръщи. — Какви медальони?

— О. — Ема и Джулиън се спогледаха. — Клейвът притежава медальони, които обезвреждат времевата магия в земите на феите. Диърборн ни даде един.

Изабел и Джулиън се спогледаха объркано.

— Какво? Защо им е да ви дават…?

— Услугата, която Диърборн ни помоли да му направим — рече Джулиън. — Включва пътуване в земите на феите.

Саймън се изпъна. Челюстите му бяха стиснати по начин, който напомни на Ема, че той не беше просто кроткият годеник на Изабел. Самият той също беше герой. Беше се изправил срещу ангела Разиел. Малцина, освен Клеъри, можеха да се похвалят със същото.

— Какво е направил?

— Ще ви обясня — каза Джулиън и стори именно това, сухо и лаконично, без да влага емоции.

Въпреки това, когато приключи, и Изабел, и Саймън изглеждаха бесни.

— Как смее! — възмути се Саймън. — Защо си мисли, че…

— Но той е инквизиторът. Научил е, че Клеъри и Джейс не са се върнали — прекъсна го Изабел. — Клейвът знае, че е опасно, особено сега. Защо изпращат вас?

— Защото Анабел избяга в земите на елфите, а според него тя е наш проблем — каза Ема.

— Това е нелепо. Та вие сте още деца — рече Саймън.

Изабел го срита лекичко.

— Ние направихме доста, когато бяхме деца.

— Защото бяхме принудени — изтъкна Саймън. — Защото нямахме друг избор.

Той се обърна към Ема и Джулиън.

— Можем да ви измъкнем от тук. Да ви скрием.

— Не — заяви Джулиън.

— Иска да каже, че ние също нямаме друг избор — обясни Ема. — Съществува прекалено голяма опасност Черната книга да бъде използвана за ужасни цели от Анабел или от краля на тъмните елфи. Невъзможно е да предположим кой би могъл да пострада, а ние имаме най-голям шанс да намерим книгата. Никой не си е имал работа с Анабел… В известен, странен, смисъл никой не я познава по-добре от Джулиън.

— Освен това бихме могли да потърсим Джейс и Клеъри. Не е, като Хорас да възнамерява да изпрати някой да ги намери — допълни Джулиън.

Лицето на Изабел придоби каменно изражение.

— Защото е задник, искаш да кажеш?

— Защото не му харесва подкрепата, на която те се радват, нито това какъв респект изпитват хората към тях, както и към вас и Алек — каза Джулиън. — Колкото по-дълго ги няма, толкова по-добре за него. Иска да затвърди властта си… не му трябват завърнали се герои. Сигурен съм, че Джия ще се опита да помогне, но той изобщо няма да я улесни. Винаги може да намери начини да я забави.

Джулиън беше пребледнял, очите му бяха заприличали на синьото морско стъкло в гривната му. Нейният парабатай може и да не изпитваше нищо, помисли си Ема, но все още разбираше чувствата на другите, навярно прекалено добре. Беше привел единствения довод, на който Саймън и Изабел нямаше как да възразят: безопасността на Клеъри и Джейс.

Въпреки това Саймън се опита:

— Ние също бихме могли да измислим нещо. Начин да ги потърсим. Предложението да ви скрием все още е валидно.

— Ако изчезна, ще си го изкарат на семейството ми — рече Джулиън. — Това е един нов Клейв.

— Или пък онзи, който винаги се е крил под стария — каза Ема. — Ще се закълнете ли, че няма да кажете никому, нито дори на Джия, че отиваме в земите на феите?

Никой не бива да научава. Ако Джия поиска обяснение от Хорас, той ще й издаде тайната ни.

Саймън и Изабел изглеждаха притеснени, но все пак и двамата обещаха.

— Кога искат да тръгнете? — попита Изабел.

— Скоро — отвърна Джулиън. — Дойдохме само за да си съберем нещата.

Саймън изруга под носа си. Изабел поклати глава, а после се наведе, откопча една верижка от тънкия си глезен и я подаде на Ема.

— Благословено желязо. Отровно е за феите. Сериозно ще подсили ударите ти, ако го носиш.

— Благодаря.

Ема уви два пъти верижката около китката си и я закопча здраво.

— Имам ли нещо от желязо? — Саймън се огледа трескаво, а после бръкна в джоба си и извади миниатюрна фигурка на стрелец. — Това е героят ми от Тъмници и дракони, лорд Монтгомъри…

— О, господи — каза Изабел.

— Повечето фигурки са калаени, но тази е от желязо. Купих я от Кикстартър. — Саймън я подаде на Джулиън. — Просто я вземи. Може да се окаже полезна.

— Не разбрах и половината от това, което каза току-що, но ти благодаря.

Джулс прибра играчката в джоба си.

Възцари се неловко мълчание. Най-сетне Изабел го наруши, местейки погледи между Джулиън и Ема.

— Благодаря ви. И на двамата. Това е невероятно храбра постъпка. — Тя си пое дълбоко дъх. — Когато намерите Клеъри и Джейс, а аз знам, че ще успеете, кажете на Джейс за Робърт. Той трябва да знае какво се е случило със семейството му.

7 Каменни цветя

Беше ясна калифорнийска нощ, откъм пустинята повяваше топъл вятър, луната беше ярка и определено се беше издигнала в небето, когато Кристина се измъкна през задната врата на Института и се поколеба на най-горното стъпало.

Беше странна вечер — Хелън и Ейлийн бяха сготвили спагети и бяха оставили тенджерата на печката, така че който иска, да дойде и да си сипе. Кристина се беше нахранила заедно с Кит и Тай, които се бяха прибрали с грейнали очи и вид, сякаш бяха далече от тук, в свой собствен свят. В един момент Дру се беше появила, носейки чинии, които беше оставила в мивката.

— Вечерях с Тави в неговата стая — беше оповестила и Кристина, чувствайки се в напълно непознати води, беше смотолевила как се радва, че са хапнали.

Марк изобщо не се беше появил.

Беше изчакала в стаята си до полунощ, преди да си облече рокля и дънково яке и да отиде да се срещне с Марк. Странно бе отново да носи собствените си дрехи, да използва собствената си стая с нейното àrbol de vida6, собствените си чаршафи и завивки. Не беше съвсем като да се прибере у дома, но доста приличаше на това.

Поспря на стъпалата. В далечината вълните прииждаха и се разбиваха в брега. Веднъж беше стояла на същото място и беше гледала как Кийрън и Марк се целуват, а Кийрън се беше вкопчил в Марк, сякаш той беше всичко на света.

Струваше й се толкова отдавна.

Слезе по стъпалата, а вятърът издуваше бледожълтата й рокля като цвете. „Паркингът“ беше просто голям правоъгълник, изравнен с гребло пясък, където колата на Института прекарваше времето си… поне центурионите не я бяха подпалили, което пак беше нещо. Наблизо имаше статуи на древногръцки и римски философи и драматурзи, обгърнати в бледо звездно сияние, оставени там от Артър Блекторн. Изглеждаха не на място в пустинните храсталаци на хълмовете на Малибу.

— Лейди на розите — разнесе се глас зад нея.

Кийрън!, помисли си тя и се обърна. Ала, разбира се, не беше Кийрън, а Марк, с разрошена бледоруса коса, сини дънки и вълнена риза, закопчана накриво. Беше толкова Марк, че тя се изчерви — донякъде от близостта му, донякъде защото за миг го беше помислила за някой друг.

Просто Кийрън беше единственият, който я наричаше Лейди на розите.

— Не мога да търпя всичкото това желязо. — Звучеше по-уморен, отколкото Кристина бе чувала да звучи който и да било. — Не мога да търпя всички тези затворени пространства. А ти ми липсваше толкова много. Ще дойдеш ли с мен в пустинята?

Кристина си спомни последния път, когато бяха в пустинята и какво й беше казал тогава: Ти ли си наистина, или си плод на моето въображение? Мислех си за теб и ето те тук.

Елфите не можеха да лъжат, Марк обаче можеше и все пак именно болезнената му откровеност беше пленила сърцето й.

— Разбира се, че ще дойда — отвърна и когато той се усмихна, цялото му лице грейна.

Двамата прекосиха паркинга и поеха по една почти невидима пътека между оплетените шубраци и обраслите в тръстики камъни.

— Когато бях по-малък много често се разхождах тук. Преди Тъмната война. Идвах, за да мисля за проблемите си. Да размишлявам и да се терзая, наречи го както искаш.

— Какви проблеми? — подкачи го Кристина. — Романтични?

Марк се засмя.

— Тогава не бях излизал с никого. Не и наистина. С Ванеса Ашдаун за около седмица, но просто… е, тя не беше особено мила. После за известно време се бях увлякъл по едно нефилимско момче, но след Войната на смъртните семейството му се премести в Идрис и сега не си спомням името му.

— Леле — каза Кристина. — Случва ли ти се сега да видиш някое момче в Идрис и да си помислиш „възможно е да е той“?

— Сега той ще е на двайсет години. Като нищо има жена и дузина деца.

— На двайсет години? Трябва да е имал тризнаци в продължение на четири години!

— Или шестзнаци на два пъти — каза Марк. — Възможно е.

Сега и двамата се смееха тихичко, така както го правят хора, на които просто им е приятно да бъдат заедно. Липсваше ми, беше казал и за миг Кристина си позволи да забрави последните няколко дни и да се отдаде на радостта от това да бъде заедно с Марк в прекрасната нощ. Открай време обичаше изчистените линии на пустините: проблясващите оплетени храсталаци, внушителните сенки на отдалечените планини, мириса на борове и кедри, златните пясъци, посребрени от лунните лъчи. Когато се изкачиха до равния връх на стръмното възвишение, земята се изгуби под тях и ето че Кристина можеше да види океана в далечината — блещукащ и набразден от вятъра, той се простираше до хоризонта като съновидение в сребърно и черно.

— Това е едно от любимите ми места. — Марк се отпусна върху пясъка, подпирайки се на ръцете си. — Институтът и пътят не се виждат и целият свят сякаш изчезва. Съществувате единствено пустинята и ти.

Кристина седна до него. Пясъкът все още беше топъл от слънчевите лъчи, сгрявали го през деня. Тя зарови пръстите на краката си в него, радвайки се, че е по сандали.

— Тук ли идваше да мислиш?

Марк не отговори, изведнъж погълнат от това да се взира в ръцете си — те бяха покрити с бледи белези като ръцете на всеки ловец на сенки, а руната с окото изпъкваше върху десницата му.

— Няма нищо странно — каза тя. — Няма нищо странно, че не можеш да търпиш желязото или затворените помещения, гледката на океана или каквото и да било. Сестра ти току-що загина. Нищо, което чувстваш, не би могло да бъде неправилно.

Гърдите на Марк се повдигнаха, когато си пое накъсано дъх.

— Ами ако ти кажа, че скърбя по сестра си, но тъй като още преди пет години реших, че тя е мъртва, че цялото ми семейство е мъртво, в известен смисъл вече съм я оплакал? Че моята скръб е различна от тази на останалите от семейството ми и затова не мога да говоря с тях за нея? Изгубих Ливи, а после си я върнах и отново я изгубих. Това бе по-скоро сякаш просто я сънувах мимолетно.

— Може би е по-лесно да мислиш за случилото се по този начин — каза Кристина. — Когато изгубих Хайме… макар да не е същото, ала когато той изчезна и приятелството ни свърши, скърбях за него въпреки гнева си, а понякога се чудех дали не го бях сънувала. Никой друг не го споменаваше и започнах да си мисля, че може би никога не беше съществувал. — Тя сви колене до гърдите си и обви ръце около тях. — А после дойдох тук и никой не го познаваше, и усещането, че никога не беше съществувал, стана още по-силно.

Сега Марк вече я гледаше. На лунната светлина сякаш беше изваян от сребро и беше толкова красив, че сърцето я заболя.

— Бил е най-добрият ти приятел.

— Щеше да бъде моят парабатай.

— Значи, не си изгубила само него — каза Марк. — Изгубила си онази Кристина. Онази, която е имала парабатай.

— А ти си изгубил онзи Марк. Онзи, който беше брат на Ливи.

Усмивката му беше на възхищение.

— Толкова си мъдра, Кристина.

Тя се напрегна под напора на чувствата, надигнали се в нея при вида на усмивката му.

— Не. Аз съм много глупава.

Погледът му стана остър.

— Както и Диего. Изгубила си и него.

— Да — отвърна Кристина. — А го обичах… той беше първата ми любов.

— Ала вече не го обичаш?

Очите на Марк бяха потъмнели, синьо и златно, превърнали се в наситено черно.

— Не би трябвало да питаш — прошепна тя.

Марк протегна ръка, косата й беше разпусната и той улови един кичур и го нави около пръста си, допирът му беше невъзможно нежен.

— Трябваше да знам — каза. — Трябваше да знам дали може да те целуна и всичко ще бъде наред.

Кристина не отговори, просто кимна. Марк зарови пръсти в косата й, повдигна няколко кичура до лицето си и ги целуна.

— Лейди на розите — прошепна. — Косата ти е като черни рози. Толкова те исках.

Искай ме тогава. Целуни ме. Всичко. Всичко, Марк. Мислите й се разтопиха, когато той се наведе към нея, шепотът, отронил се от устните й, беше на испански.

— Bésame7, Марк.

Отпуснаха се върху пясъка, с преплетени тела, ръцете му се заровиха в косата й. Устните му бяха топли върху нейните, а после горещи и ето че нежността си отиде, изместена от необуздана трескавост. Сякаш пропадаха по един прекрасен начин, той я притегли под себе си и пясъкът приюти тялото й, ръцете й се плъзнаха по него, докосвайки всички места, които беше копняла да докосне: косата, извивката на гърба му, лопатките на раменете му.

Вече бе толкова по-реален, отколкото когато за първи път дойде в Института, когато изглеждаше така, сякаш някой по-силен порив на вятъра би могъл да го отвее. Беше качил килограми, натрупал бе мускули и тя се наслаждаваше на солидността му, на дългите елегантни мускули, които се извиваха покрай гръбнака му, топлината на широките му рамене. Плъзна ръце под ризата му, където кожата му беше гладка и изгарящо гореща, и той ахна в устата й.

— Te adoro — прошепна и Кристина се изкиска.

— Къде го научи?

— Потърсих го. — Уловил тила й в шепи, той полагаше целувки върху бузата, по линията на челюстта й. — Вярно е. Обожавам те, Кристина Мендоса Росалес, дъще на планини и рози.

— Аз също те обожавам — прошепна тя. — Въпреки че акцентът ти е ужасен, аз те обожавам, Марк Блекторн, сине на тръните. — Помилва го по лицето и се усмихна. — Макар че не си толкова бодлив.

— Би ли предпочела да имах брада? — подразни я Марк, отърка буза в нейната и тя се изкиска и му прошепна, че ризата му е закопчана накриво.

— Мога да го оправя — заяви той и я свали с един замах.

Тя чу как няколко копчета се откъснаха — надяваше се това да не е любимата му риза.

А после се дивеше на прелестната му гола кожа, нашарена с белези. Цветът на очите му стана по-дълбок, сега те бяха черни като океански дълбини, и синьото, и златното.

— Обичам начина, по който ме гледаш — каза той.

И двамата бяха престанали да се кискат. Кристина прокара длани по голите му гърди, по стомаха, до колана на дънките му и той притвори очи. Ръцете му се вдигнаха към копчетата, които минаваха по предната част на роклята й. Не преставаше да го докосва, докато той ги разкопчаваше, от шията до подгъва, и ето че роклята се свлече настрани и тя остана да лежи само по бикини и сутиен.

Би предположила, че ще се смути, с Диего винаги се чувстваше така. Ала Марк я гледаше, сякаш бе поразен, сякаш бе разопаковал подарък и бе открил, че е онова, за което бе копнял през целия си живот.

— Може ли да те докосна? — попита и когато тя каза „да“, изпусна накъсано дъха си.

Отпусна се бавно над нея, целувайки устните й, и тя обви крака около хълбоците му, а пустинният вятър милваше голата й кожа като коприна.

Той прокара пътечка от целувки по гърлото й, целуна я там, където вятърът докосваше кожата й, по корема и гърдите, по възвишенията на хълбоците й. Докато отново се плъзне нагоре до устните й, тя трепереше. Искам да го докосна. Трябва да го докосна, помисли си като в мъгла и ръката й се плъзна надолу по тялото му, пъхна се под колана на дънките му. Той си пое рязко дъх, мълвейки между целувките си да не спира. Тялото му следваше ритъма на ръката й, хълбоците му се притискаха все по-силно и по-силно в нея. Докато изведнъж той не се отдръпна и седна, дишайки на пресекулки.

— Трябва да спрем… или ще свърша сега — каза, звучейки по-човешки и по-малко елфически, отколкото Кристина помнеше да го е чувала някога.

— Каза ми да не спирам — изтъкна тя, като се усмихваше.

— Така ли? — Той изглеждаше изненадан. — Искам да е хубаво и за теб, Кристина. Не знам дали с Диего…

— Не сме — прекъсна го тя. — Девствена съм.

— Така ли?

Изглеждаше напълно поразен.

— Не бях готова. Сега съм.

— Просто си мислех… излизали сте толкова дълго…

— Не всички връзки са сексуални — каза Кристина и се зачуди дали това, че го беше изрекла, лежейки полугола върху един хълм, не правеше думите й малко по-неубедителни. — Хората трябва да правят секс само ако искат, а аз искам. С теб.

— И аз искам. С теб — каза той и очите му омекнаха. — Имаш ли обаче руната?

Руната.

Руната против зачеване. Така и не си я беше сложила — никога не бе мислила, че е дори близо до това да има нужда от нея.

— О, не. Стилито ми е в Института.

— Моето също — каза той и Кристина едва не се изкиска при вида на разочарованото му изражение, макар и тя да изпитваше същото.

После обаче лицето му се проясни.

— Какво пък. Има толкова много неща, с които да ти доставя удоволствие. Ще ми позволиш ли?

Кристина отново се отпусна върху пясъка, чувствайки се така, сякаш ще умре от изчервяване.

— Добре.

Марк се върна в прегръдките й те останаха преплетени и се целуваха през цялата нощ, и той я докосваше, и й показа, че наистина знае как да й достави удоволствие… толкова голямо, че тя трепереше в ръцете му, заглушавайки виковете си в рамото му. А после стори същото за него и този път той не я помоли да спре, и гръбнакът му се изви в дъга, докато викаше името й, шепнейки след това, че я обожава, че тя го кара да се чувства цял.

Решиха да се върнат в Института, когато зората започна да оцветява небето в розово и първите лъчи огряха платото. Слязоха по пътеката, уловени за ръце, и се пуснаха едва когато стигнаха до задната врата на Института. Тя заяде, когато Марк я бутна, и той извади стилито си, за да надраска набързо руна за отваряне.

Задържа я и Кристина се шмугна покрай него в преддверието. Чувстваше се невероятно раздърпана, пясък беше полепнал по половината й тяло, косата й беше разчорлена. Марк не изглеждаше много по-добре, особено като се имаше предвид, че беше изгубил повечето от копчетата на ризата си.

Усмихна й се с разтапяща сърцето усмивка.

— Утре вечер…

— Стилито ти е у теб — каза Кристина и той примига.

— Какво?

— Стилито ти е у теб. Каза ми, че не е, когато трябваше да си направя руната против зачеване. Ала току-що го използва, за да отвориш вратата.

Той извърна очи и всяка надежда, която Кристина бе имала, че може би просто бе забравил или се бе объркал, се изпари…

— Кристина, аз…

— Не разбирам защо ме излъга.

Извърна се и пое по стълбите, отвеждащи до стаята й. Допреди миг тялото й тръпнеше от щастие, сега се чувстваше замаяна и лепкава, и отчаяно нуждаеща се от душ. Чу Марк да я вика, но не се обърна.

Диего спеше и сънуваше неспокойно сини води, по които се носеше мъртва жена. Ето защо не се подразни особено, че бе събуден от една летяща обувка, ударила го по главата.

Седна, посягайки автоматично към брадвата, подпряна до леглото му. Следващото, което го удари, бяха направени на топка чорапи, което не болеше, но беше дразнещо.

— Какво? — изломоти той. — Какво става?

— Събуди се — каза Дивя. — Кълна се в Ангела, хъркаш като моторница. — Тя махна към него. — Облечи се.

— Защо? — попита Диего, според него напълно основателно.

— Отведоха Кийрън.

— Кой е отвел Кийрън?

Диего скочи, грабвайки пуловер и нахлузвайки чорапи и тежки обувки.

— Кохортата. — Дивя изглеждаше така, сякаш самата тя току-що се беше събудила. Гъстата й тъмна коса беше разчорлена и беше наметнала разкопчаното си бойно яке над униформата. — Нахлуха в стаята ми и го заловиха. Опитахме се да ги отблъснем, но те бяха твърде многобройни.

Сърцето на Диего запрепуска: Кийрън беше под негова защита. Ако пострадаше, Диего щеше да се е провалил не само пред Кристина, но и пред себе си. Грабна брадвата си.

— Диего, спри. Не можеш да посечеш Мануел с брадва. Той все още е ученик.

— Добре. Ще взема по-малко оръжие. — Диего подпря брадвата до стената, при което тя издрънча, и посегна към една кама. — Къде го отведоха?

— Мястото за съзерцание, или поне така казаха. Раян отиде да ги търси. Хайде.

Диего очисти последните паяжини на съня от главата си.

— Мястото за съзерцание — повтори. — Не звучи толкова лошо. Какво е, стая за тиха медитация или…?

— Не. Не разбираш. Нарича се Мястото за съзерцание, защото в него има езерце, но то не е обикновено езерце. Някои го наричат Кухината.

О. Диего беше чувал за Кухината, тайна стая, където, говореше се, имало езерце, пълно с омагьосана вода. Да надзърнеш в нея, означаваше да надзърнеш в собствената си душа: да видиш всички злини, които си причинил, преднамерено или не.

— То е ужасно за всекиго — каза Дивя. — Ала някого от Дивия лов е в състояние да убие.

— Какво?

Свиха зад един ъгъл и бяха посрещнати от ярка светлина. Раян стоеше насред дългия коридор с мрачно изражение на лицето. На гърба си беше препасал огромен меч.

— Току-що влязоха в Кухината — каза. — Не можах да ги последвам… стилито ми не е у мен. Някой от вас носи ли своето?

— Моето е у мен — отвърна Диего и те прекосиха тичешком къс, спускащ се надолу коридор, отвеждащ до затворена двукрила врата. Отвътре долиташе силен смях.

Диего надраска набързо руна за отваряне, вратата зейна сред облаче ръжда и те нахлуха вътре. Кухината се оказа просторно помещение с гранитен под и без никакви мебели. Стените бяха от грапава скала, по която проблясваше слюда. В средата имаше езерце, облицовано с плочки, пълно с вода, толкова бистра и чиста, че бе като огледало. Върху пода със златни букви беше написано: И Бог отвори една кухина и от нея потече вода.8

— Е, слава на Ангела — провлачи Мануел, който се облягаше на отсрещната стена, с изражение на пълно безразличие. — Вижте кой дойде, за да ни спаси.

Зара се изкиска.

Беше заобиколена от група членове на Кохортата — между тях Диего разпозна неколцина ученици от Сколоманса и техните семейства. Малъри Бриджсток и Майло Колрид. Ануш Джоши, братовчеда на Дивя. Имаше и неколцина центуриони: Тимъти Рокфорд, Саманта Ларкспиър и Джесика Босежур стояха, подсмихвайки се, наблизо, докато Ануш влачеше Кийрън към езерцето в средата на стаята. Кийрън се съпротивляваше в хватката му, по лицето и ризата му имаше кръв.

— Справедливо наказание за принцчето, не мислите ли? — подхвърли Зара. — Ако погледнеш или се потопиш във водата на езерото, ще изпиташ болката, която си причинил на другите. Така че, ако е невинен, не би трябвало да има никакъв проблем.

— Никой не е толкова невинен — каза Раян. — Езерото трябва да се използва с мярка, та учениците да могат да открият истината в себе си. Не като инструмент за мъчения.

— Каква интересна мисъл, Раян — рече Мануел. — Благодаря ти, че я сподели. Само че не виждам Гладстоун да се е втурнал, за да ни попречи, а ти? Възможно ли е да не искаш да загазиш, задето си укривал елфически беглец?

— Мисля, че е интересно откъде знаеш толкова много за Кийрън — рече Дивя. — Възможно ли е да си знаел, че е тук, и да не си искал да съобщиш за това, за да можеш да го измъчваш и убиеш сам?

Права беше, помисли си Диего, ала нищо от това нямаше да помогне на Кийрън, който се давеше в собствената си кръв.

Заклех се да го защитя. Диего посегна към брадвата си само за да си даде сметка, че я няма. Видя Зара да присвива очи и се обърна — Дивя беше извадила меча на Раян от ножницата му и го беше насочила срещу Кохортата.

— Достатъчно — заяви тя. — Престанете, всички. Особено се срамувам от теб, Ануш — добави, хвърляйки мрачен поглед на братовчед си. — Знаеш какво е да се отнасят несправедливо с теб. Когато майка ти научи…

Ануш пусна Кийрън, блъскайки го напред. Той се строполи на ръба на езерцето със стон на болка.

Дръпни се от водата, помисли си Диего, но Кийрън очевидно беше ранен — остана коленичил на мястото си, замаян и борещ се за въздух.

— Просто искахме да се позабавляваме малко — възропта Ануш.

— Какво ще направиш, Дивя, ще ни нападнеш ли? — попита Саманта. — Само защото се позабавлявахме малко?

— Тече му кръв — каза Диего. — Това е повече от „да се позабавляваме малко“. И какво ще стане, ако го убиете? Наистина ли искате да се оправяте с последиците? Той е син на краля на тъмните елфи.

Между членовете на Кохортата премина недоволен ропот. Очевидно не бяха помислили за това.

— Добре де — каза Зара, — разваляте ни удоволствието. Разбрах обаче, че е тук и се крие в стаята — рече тя на Диего. — Видях издълбан жълъд на пода. Така че вината е твоя. Ако не го беше довел тук, нищо от това нямаше да се случи.

— Стига вече, Зара — заяви Дивя, все така с меча в ръка. — Диего, върви да вземеш Кийрън.

Диего пое през стаята.

— Защо сам не погледнеш във водата, Росио Росалес? — подхвърли Мануел. — Ако мислиш, че душата ти е толкова чиста. Би трябвало да бъде безболезнено за теб.

— Càllate la pinche boca9 — сопна се Диего, почти беше стигнал до Кийрън, който кашляше, а по устните му имаше кръв.

Понечи да го изправи, когато Мануел се раздвижи с бързината на змия, сложи стъпало върху гърба на Кийрън и го изрита във водата. Диего се хвърли напред и го сграбчи за ризата, но не преди лицето на Кийрън да се потопи във водата. Диего го издърпа, кашлящ и борещ се за въздух, и се опита да го изправи на крака. Кийрън се олюля и Раян го улови.

— Просто се махайте. — Саманта се отправи към тях. — Когато инквизиторът научи за това…

— Саманта! — извика Джесика уплашено, ала беше твърде късно.

Саманта се подхлъзна на мокрия ръб на басейна и цопна във водата с вик.

— В името на Ангела. — Дивя отпусна меча с широко отворени очи. — Тя…

Саманта изскочи над повърхността с писък. Беше ужасен писък, сякаш умираше или гледаше как някой, когото обича, умира. Беше писък на ужас и отвращение, и отчайваща скръб.

Членовете на Кохортата стояха потресени, само неколцина пристъпиха към нея. Две ръце се потопиха във водата, уловиха я и я издърпаха.

Ръцете на Кийрън. Все така кашляйки кръв, той я остави на пода до басейна. Тя се преобърна по корем, давейки се и плюейки вода, докато Зара се хвърли между двамата.

— Махни се от нея — изръмжа тя на Кийрън.

Той се обърна и закуцука към Диего, който трябваше да го улови, когато едва не рухна. Членовете на Кохортата бяха погълнати от Саманта, нямаше време за губене. Докато излизаше забързано, подкрепяйки Кийрън между себе си и Раян, и следван от Дивя с меч в ръка, Диего беше почти сигурен, че чу Мануел да се смее.

— Добре — заяви Джулиън. — Да видим с какво разполагаме.

Намираха се в нещо, което Ема би могла да опише единствено като горска полянка. Тя нямаше кой знае колко опит с подобни места (в Лос Анджелис нямаше много горски полянки), а това определено беше такова: открито и затревено, заобиколено от дървета и изпълнено със слънчева светлина и ниското жужене на насекоми или пък миниатюрни пиксита.

В земите на елфите никога не можеше да бъдеш сигурен.

Все още беше замаяна от пътуването през елфическата порта, скрита дълбоко в глъбините на Брослиндската гора. Нямаше представа откъде Хорас знае за нея. Може би беше информация, с която разполагаха всички високопоставени членове на Клейва. Той само дето не ги беше бутнал през портата, без никакви церемонии, толкова беше нетърпелив, макар че не беше проявил същото нетърпение да даде на Ема медальона и да връчи и на двама им по една черна раница, пълна с оръжия, облекло и храна. Последното, което им беше казал, бе: „Не забравяйте, че отивате към Двора на тъмните елфи. Следвайте картата“.

Картите не действат в земите на елфите, помислила си беше Ема, но Хорас я беше бутнал към портата от преплетени клони и миг по-късно тя се приземи на колене върху зелена трева, а уханието на въздуха в елфическите земи изпълни ноздрите и устата й.

Вдигна ръка и докосна медальона. Върху него нямаше ангел, като върху този на Кристина. Всъщност изглеждаше така, сякаш някога върху него е бил гравиран гербът на нефилимско семейство, който по-късно е бил изчегъртан. Ако не се броеше това, досущ приличаше на медальона на семейство Росалес. Тежестта му около гърлото й и действаше успокояващо.

— Клейвът ни е направил сандвичи — каза Джулиън, ровейки из раницата си. — Предполагам, че са за днес, защото няма да изкарат дълго. Има сирене, хляб, сушено месо и плодове. Няколко бутилки с вода.

Ема се приближи, за да види какво подрежда върху тревата. Беше извадил две сиви одеяла, различни оръжия (носеха оръжия и в коланите си) и сгънати дрехи. Когато Джулиън ги разгъна, се оказаха от лен, в земни тонове, затварящи се с връвчици и халки от плат, не с ципове и копчета.

— Елфически дрехи — отбеляза Ема.

— Добра идея — каза Джулиън. И двата комплекта се състояха от дълга риза, панталони, които се пристягаха с връвчици на кръста, и връхна дреха, направена от корава животинска кожа. — Добре ще е да се преоблечем. Колкото по-дълго стоим тук с нефилимски дрехи, толкова по-вероятно е да бъдем взети на прицел.

Ема взе по-малките дрехи и отиде да се преоблече зад една групичка дървета. Щеше й се да можеше да помоли Джулиън да дойде с нея, особено докато подскачаше на един крак и се мъчеше да нахлузи панталона с една ръка, стиснала колана с оръжията си с другата. Рядко се беше чувствала по-уязвима за атака, отколкото в този миг, ала въпреки че Джулиън я беше виждал гола, сега й се струваше неловко. Не беше сигурна как ще реагира този нов Джулиън, онзи, който нямаше чувства, и не беше сигурна, че иска да знае.

Поне елфическите дрехи бяха удобни, меки и широки. Когато излезе иззад дърветата, за миг остана на мястото си, примигвайки срещу яркото слънце, търсейки Джулиън.

Видя го, когато той се обърна, държеше нещо, което приличаше на парче стар пергамент, и се мръщеше. Беше си обул елфическите панталони, но беше гол от кръста нагоре.

Стомахът й се сви на топка. Беше го виждала гол до кръста безброй пъти на плажа, ала незнайно как, сега беше различно. Може би защото вече знаеше какво е да прокара ръце по раменете му, бледозлатисти на лъчите на слънцето. Гладки мускули покриваха цялото му тяло, коремът му беше релефно набразден. Беше описала пътечка от целувки по тази кожа, докато той прокарваше пръсти през косата й, повтаряйки Ема, Ема, с най-нежния си глас. Сега го гледаше, сякаш бе случаен зрител, изпълнен с любопитство.

Ала не беше в състояние да спре. Имаше нещо особено в това, забранено, обтягащо нервите, сякаш Джулиън беше опасен непознат. Очите й се плъзнаха по него: косата му беше мека, тъмна и гъста, къдреща се на тила; хълбоците и ключиците му описваха изящни дъги под кожата му; руните му рисуваха завъртулки и спирали по гърдите и бицепсите му. Парабатайската му руна сякаш грееше на слънцето. Около китката си все така носеше онова смачкано червеникавокафяво парче плат.

В този миг той вдигна очи и я видя.

— Ела да погледнеш картата — повика я и като се извърна, посегна към ризата си.

Докато Ема се приближи, вече се беше облякъл и парцалчето не се виждаше.

Подаде й картата и тя забрави всичко друго. Взираше се в нея, докато той коленичи и извади храната от едната от раниците.

Върху пергамента имаше рисунка на елфическите земи — Трънливите планини, различни езера и потоци, и двата Двора. Имаше също така яркочервена точка, която като че ли потрепваше лекичко, сякаш не беше част от листа.

— Точката сме ние — обясни Джулиън, докато разопаковаше сандвичите. — Разтълкувах картата. Показва къде се намираме спрямо Дворовете. Никоя истинска карта не би била от полза. Пейзажът на елфическите земи непрекъснато се променя и Дворът на тъмните елфи се мести. Но тъй като тази карта показва къде сме и ние, и Дворът, стига само да се движим натам, не би трябвало да имаме проблем.

Ема седна на тревата срещу него и си взе сандвич. И двата бяха със сирене, маруля и домат — не й беше любимото, но не я беше грижа, защото беше толкова гладна, че би изяла почти всичко.

— Ами Джейс и Клеъри? Казахме на Саймън и Изабел, че ще ги потърсим.

— Имаме само четири дни — отвърна Джулиън. — Първо трябва да открием Черната книга или Хорас ще съсипе живота ни.

Както и живота на децата. На Хелън и Ейлийн. И дори на Кристина, защото тя знаеше тайната ни и не каза на никого. Знаеше, че е прав, че просто е рационален. И все пак й се искаше да изглежда така, сякаш съжалява, задето все още не могат да се опитат да намерят приятелите си.

— Но можем да ги потърсим, ако открием книгата? — попита тя.

— Ако все още разполагаме с време — отвърна Джулиън, — не виждам защо не.

— Четири дни не е чак толкова много време — рече Ема. — Мислиш ли, че този план би могъл да сработи? Или Хорас просто ни иска мъртви?

— Доста заобиколен начин да ни убие. — Джулиън отхапа от сандвича си и се загледа замислено в далечината. — Иска Черната книга. Нали го чу. Не мисли, че го е грижа как ще се добере до нея, и вероятно би трябвало да внимаваме. Ала стига само тя да е в ръцете ни… — Той посочи картата. — Виж. Ето Кръстопътя на Брам.

От това, че мястото, откъдето се предполагаше да се върнат, действително съществува, Ема се почувства мъничко по-добре.

— Ще ми се да знаех какво възнамерява да направи с Черната книга — измърмори тя.

— Вероятно нищо. Иска я, за да не бъде в ръцете на феите. Ще му спечели много политически дивиденти. Консулът не можа да сложи ръка върху нея, а ето че той го стори и на следващото събиране на Съвета ще може да се изфука с това.

— Вероятно ще каже, че Зара я е намерила — рече Ема, а после млъкна и го зяпна. — Ядеш маруля.

— Да?

Джулиън се беше навел над картата, изглаждайки я с ръка.

— Ти мразиш маруля. — Спомни си всички пъти, в които беше ял маруля пред децата, за да им даде добър пример, а после й се беше оплаквал, че има вкус на хрупкава хартия. — Винаги си я мразил.

— Така ли? — звучеше изненадан. Изправи се и се залови да събере нещата им. — Трябва да тръгваме. Този път ще пътуваме денем. Твърде много странни неща има в земите на феите нощно време.

Просто маруля, убеждаваше себе си Ема. Не е толкова важно. Въпреки това усети, че е прехапала устна, докато се навеждаше, за да вдигне раницата си. Джулиън беше препасал арбалета си на гърба и носеше раницата на другото рамо.

Откъм гората се разнесе пращене, като от трошене на клон. Ема се обърна рязко, а ръката се спусна към кръста й, търсейки дръжката на меч.

— Чули това?

Джулиън затегна каишката на арбалета си. Останаха нащрек в продължение на няколко мига, ала звукът не се повтори и нищо не се появи. На Ема отчаяно й се искаше да можеше да използва руна за изостряне на зрението или слуха.

— Възможно е да е било нищо — каза Джулиън най-сетне и макар Ема да знаеше, че не се опитва да я успокои, а просто иска да тръгват, това все пак й се стори като нещо, което онзи Джулиън, когото познаваше, би казал.

Отдалечиха се в мълчание от поляната, която само допреди няколко мига беше огряна от слънцето, а сега изглеждаше злокобна и пълна със сенки.

8 Беседки, мъртви в паметта

Даяна бързаше към къщата на Принсуотър Стрийт, а хладният утринен вятър рошеше косата й. Имаше чувството, че прелива от адреналин, напрегната от мисълта да разкаже историята си на Ема и Джулс. В продължение на толкова години я притискаше до себе си, че да сподели с Гуин бе като да строши собствените си ребра, за да му покаже сърцето си.

Надяваше се, че вторият път ще бъде по-лесно. Ема и Джулиън я обичаха, повтаряше си. Щяха да…

Закова се на място и токовете на тежките й обувки изчаткаха върху калдъръма. Весело боядисаната синя къща край канала се издигаше пред нея, обградена от кордон от стражи на Съвета. Всъщност не бяха само стражи. Доста от тях бяха млади центуриони, всеки от които беше въоръжен с дъбови тояги бо.

Даяна се огледа наоколо. Неколцина ловци на сенки минаха забързано наблизо, никой от тях не погледна към къщата. Тя се зачуди колко ли от тях изобщо знаеха, че Джулс и Ема все още са в Аликанте… но разбира се, инквизиторът беше възнамерявал да използва показанията им за назидание на останалите. В крайна сметка щяха да научат.

На най-горното стъпало видя Амелия Оувърбек, която се беше кискала заедно със Зара на погребението. Раздразнение ускори крачките й, тя мина покрай първия обръч стражи и изкачи стъпалата.

Амелия, която се беше облегнала на вратата и си бъбреше с момиче с дълга оранжево-червена коса, се обърна към Даяна с ехидна усмивчица.

— Госпожице Рейбърн. Искате ли нещо?

— Бих искала да се видя с Джулиън Блекторн и Ема Карстерс. — Даяна се стараеше да придаде възможно най-неутрално звучене на гласа си.

— Ех, да му се не види. — Амелия видимо се забавляваше. — Не мисля, че ще го бъде.

— Амелия, имам пълното право да ги видя — заяви Даяна. — Пусни ме да вляза.

Амелия погледна към червенокосото момиче.

— Това е Даяна Рейбърн, Ванеса. Мисли се за много важна.

— Ванеса Ашдаун? — Даяна се вгледа по-внимателно: братовчедката на Камерън беше заминала за Академията като кльощава тийнейджърка и сега бе почти напълно неразпознаваема. — Познавам братовчед ти Камерън.

Ванеса направи физиономия.

— Той е скучен. Послушното кученце на Ема. И не, не си мисли, че ще влезеш, като любезничиш с мен. Не харесвам семейство Блекторн, нито който и да било, който е близък с тях.

— Страхотна новина, като се има предвид, че си тук, за да ги пазиш — отбеляза Даяна. Адреналинът започваше да се превръща в кипяща ярост. — Вижте, възнамерявам да отворя тази врата. Ако искате да се опитате да ме спрете…

— Даяна!

Даяна се обърна, отмятайки косата от лицето си. Джия стоеше от другата страна на обръча стражи, вдигнала ръка, сякаш за поздрав.

— Консулът. — Очите на Ванеса за малко да изскочат от орбитите си. — Мамк…

— Млъквай, Ванеса — изсъска Амелия.

Не изглеждаше притеснена или уплашена от Джия, единствено подразнена.

Даяна слезе по стъпалата и отиде при Джия. Тя носеше копринена блуза и панталони, косата й беше прибрана с шнола, украсена със скъпоценни камъни. Устните й бяха свити в тънка, ядосана линия.

— Не се хаби — каза ниско и като сложи ръка върху лакътя на Даяна, я поведе настрани от дюдюкащите стражи. — Чух ги да казват, че Ема и Джулиън са с инквизитора.

— Защо просто не ми го казаха? — сопна се Даяна сърдито. Погледна през рамо към Ванеса Ашдаун, която се кискаше. — Ванеса Ашдаун. Майка ми казваше, че някои хора имат повече коса на главата си, отколкото ум в нея.

— Тя като че ли наистина го доказва — отбеляза Джия сухо.

Беше спряла на известно разстояние от къщата, там, където тесен, покрит с камъни бряг, се спускаше към канала. Беше обрасъл с мъх и яркозелен под сребристата вода.

— Виж, Даяна, трябва да говоря с теб. Къде бихме могли да го сторим, без никой да ни чуе?

Даяна я погледна изпитателно. Дали си въобразяваше, или когато хвърли поглед към центурионите, разположени около малката къща, върху лицето й пробяга… страх?

— Не се тревожи — рече Даяна. — Знам точно какво да направя.

Изкачваше спираловидно стълбище, което сякаш се издигаше към звездите. Не помнеше как го беше открила, нито къде отиваше. То се издигаше от мрака и се извисяваше в облаците. Кристина беше повдигнала дългите си поли; за да не се препъне в тях. Косата й тежеше; миризма на бели рози изпълваше въздуха.

Стълбището свърши изведнъж и тя с почуда стъпи върху познат покрив; този на Института в Мексико Сити. Градът се беше ширнал под погледа й. Ангелът, сияещ в злато навръх Паметника на независимостта, паркът „Чапултепек“, Дворецът на изящните изкуства, грейнал в светлини, кулите на базиликата „Гуадалупе“ с форма на камбана. Зад всичко това се издигаха планините, обгърнали града като в шепа.

На ръба на покрива стоеше фигура, обвита в сенки: стройна и мъжествена, със сплетени зад гърба ръце. Знаеше, че е Марк, още преди да се беше обърнал, никой друг нямаше такава коса — като злато, изковано до въздушно сребро. Носеше дълга, пристегната с кожена лента туника и ленен панталон, в кожената лента беше втъкната кама. Стъпалата му бяха боси, когато се приближи до нея и я взе в прегръдките си.

Очите му бяха премрежени, натежали от желание, движенията му — така бавни, сякаш и двамата се намираха под вода. Притегли я към себе си, прокарвайки пръсти през косата й, и тя си даде сметка защо й се струваше толкова тежка — беше обвита с пълзящи стъбла, отрупани с разцъфнали червени рози. Те се посипаха около нея, когато Марк я прегърна с една ръка, а другата се плъзна от косата към устните и ключицата й, пръстите му се пъхнаха под яката на роклята й. Ръцете му бяха топли, нощта — хладна, а устните му върху нейните — изгарящи. Люшна се към него и ръцете й се вдигнаха към тила му, там, където тънките косъмчета бяха най-меки, плъзвайки се надолу, за да докоснат белезите му.

Той се отдръпна.

— Кристина — промълви. — Обърни се.

Тя се обърна в прегръдките му и видя Кийрън. Беше облечен в кадифе, така различно от простите ленени дрехи на Марк, по пръстите му тежаха златни пръстени, очите му блещукаха, очертани с кохл.10 Беше като къс от нощното небе: сребристо и черно.

Едната ръка на Марк се обви около нея. Другата се протегна към Кийрън. Кристина също посегна към него, ръцете й откриха мекотата на жакета му, притегляйки го към тях с Марк, обгръщайки ги в тъмното кадифе, от което сякаш беше изтъкан. Той целуна Марк, а после се наведе към нея, ръцете на Марк я прегръщаха, докато устните на Кийрън откриваха нейните…

— Кристина. — Гласът се вряза в съня й и тя незабавно седна, притиснала одеялото до гърдите си, с разширени от шок очи. — Кристина Мендоса Росалес?

Беше женски глас. Задъхана, Кристина се огледа наоколо, докато спалнята й постепенно идваше на фокус: мебелите на Института, ярки слънчеви лъчи, струящи през прозореца, одеялото, което Ема й беше дала назаем, сгънато в долната част на леглото. На перваза седеше жена със синя кожа и коса с цвета на избеляла хартия. Зениците й имаха невероятно наситен син цвят.

— Получих огненото ти съобщение — каза тя, докато Кристина се взираше в нея, замаяна.

Какво сънувах току-що. Не сега, Кристина. Ще мислиш за това по-късно.

— Катарина Лос? — Искала бе да говори с магьосницата, така беше, но не бе очаквала Катарина просто да се появи в спалнята й и определено не и в толкова неловък момент. — Как влезе?

— Не съм. Аз съм проекция.

Катарина размаха ръка пред ярката повърхност на прозореца, лъчите на слънцето минаха през нея, сякаш беше цветно стъкло.

Кристина подръпна незабележимо косата си. Никакви рози.

— Колко е часът?

— Десет — отвърна Катарина. — Съжалявам… наистина мислех, че ще си будна. Заповядай. — Тя щракна с пръсти и върху нощното шкафче се появи картонена чаша. — Кафе от „Пийт“. Любимото ми на Западното крайбрежие.

Кристина притисна чашата до гърдите си. Катарина беше новата й любимка.

— Чудех се, дали ще отговориш. — Тя отпи глътка кафе. — Знам, че беше странен въпрос.

— Аз също не бях сигурна. — Катарина въздъхна. — В известен смисъл това засяга само магьосниците. Ловците на сенки не използват лей-линиите.

— Използваме обаче магьосниците. Вие сте наши съюзници. Ако се разболявате, сме длъжни да сторим нещо.

За миг Катарина придоби изненадан вид, а после се усмихна.

— Не… Радвам се да те чуя да го казваш. — Тя наведе поглед. — Става по-зле. Все повече и повече магьосници се разболяват.

— Как е Магнус Бейн? — попита Кристина.

Не го познаваше отдавна, но наистина го харесваше. Стресна се, когато видя сълзи в очите на Катарина.

— Магнус е… Алек се грижи добре за него. Но не, не е добре.

Кристина остави кафето на нощното шкафче.

— В такъв случай, моля те, нека помогнем. Какво би било признак, че лей-линиите са заразени? Какво да търсим?

— Ами там, където лей-линиите са пострадали, ще има повишена демонска активност.

— Това е нещо, което определено можем да проверим.

— Аз също мога да погледна какво става. Ще ти пратя маркирана карта с огнено съобщение. — Катарина се изправи и лъчите на слънцето засияха през прозрачната й бяла коса. — Но ако ще проучваш местност с повишена демонска активност, не отивай сама. Вземи още няколко души със себе си. Вие, ловците на сенки, сте толкова непредпазливи понякога.

— Не всички сме Джейс Херондейл — каза Кристина, която обикновено беше най-малко непредпазливият човек, когото познаваше.

— О, моля ти се. Преподавала съм в Академията за ловци на сенки. Аз…

Катарина се закашля и раменете й се затресоха. Очите й се разшириха.

Кристина скочи разтревожена от леглото.

— Добре ли си…?

Ала Катарина беше изчезнала, без да остави никаква следа след себе си.

Кристина си навлече набързо дънки и една стара тениска на Ема. Миришеше на парфюма на Ема, лимони и розмарин. С цялото си сърце й се искаше Ема да беше тук, за да могат да обсъдят миналата нощ и да й даде съвет, както и рамо, на което да поплаче.

Само че нея я нямаше и това беше невъзможно. Кристина докосна медальона си, изричайки бърза молитва към Ангела, след което пое надолу по коридора към стаята на Марк.

Беше си легнал толкова късно, колкото и тя, така че бе напълно възможно все още да спи. Почука на вратата, първо колебливо, а после малко по-силно. Най-сетне Марк отвори, прозяващ се широко и чисто гол.

— Híjole11! — изписка Кристина и закри лицето си с яката на тениската. — Облечи се!

— Извинявай — възкликна той, скривайки се зад вратата. — Поне вече си видяла всичко.

— Не и в добра светлина!

Все още можеше да го види през открехнатата врата, беше си обул боксерки и нахлузваше тениска. Главата му се показа през яката, косата му беше очарователно разрошена.

Не, не очарователно — поправи се Кристина. — Ужасно. Дразнещо.

Гол.

Не, нямаше да мисли и за това. Будна ли съм, зачуди се. Все още беше замаяна от съня си. Сънищата не означават нищо, напомни си. Вероятно беше само притеснение и нямаше нищо общо с Марк и Кийрън.

Марк се появи на прага.

— Толкова съжалявам. Аз… в Лова често спяхме голи и забравих…

Кристина свали яката на тениската от лицето си.

— Да не го обсъждаме.

— За снощи ли искаше да говорим? — Изглеждаше нетърпелив. — Мога да ти обясня.

— Не, не искам — заяви тя твърдо. — Нуждая се от помощта ти и… ами няма кого другиго да помоля. Тай и останалите са твърде малки, а Ейлийн и Хелън ще решат, че трябва да кажат на Джия.

Марк изглеждаше разочарован, но се взе в ръце.

— Става въпрос за нещо, за което Клейвът не бива да узнае?

— Не съм сигурна. Просто… напоследък се чудя дали бихме могли да им кажем каквото и да било.

— Можеш ли поне да ми кажеш за какво става дума? Демони?

— Като никога, да — отвърна Кристина и му обясни за лей-линиите, магьосническото заболяване и разговора й с Катарина.

— Просто ще отидем да проверим дали има нещо необичайно. Вероятно дори няма да се наложи да слезем от колата.

Марк живна.

— Ти ли ще шофираш? Ще бъдем само ние двамата?

— Да. Бъди готов в седем часа тази вечер.

Понечи да си тръгне, но после спря и погледна през рамо. Беше по-силно от нея.

— Направи ми услуга. Обуй си панталони тази вечер.

Когато Кит влезе в кухнята, Тай го нямаше.

Щеше да се обърне и да излезе, но останалите вече го бяха видели. Ейлийн, по черни дънки и потниче, беше до печката, вдигнала коса високо на главата си и сбърчила съсредоточено лице. Дру, Марк, Кристина и Тави седяха на масата. Дру се суетеше около Тави, ала Кристина и Марк му помахаха за поздрав.

Той седна и начаса се почувства неловко. Не беше прекарал почти никакво време с когото и да било от семейство Блекторн, освен с Тай и Ливи. Без тях наблизо, имаше чувството, че е попаднал на парти, пълно с хора, които едва познава и с които трябва да води безсмислени разговори.

— Добре ли спа? — попита го Кристина.

Трудно бе да се чувстваш неловко с Кристина, от нея като че ли се излъчваше доброта. На Кит обаче му се удаде. През живота си Джони Рук беше измамил и обрал цял куп изключително добри хора и Кит подозираше, че и той притежава същото умение.

Смотолеви нещо в отговор и си сипа портокалов сок. Дали беше спал добре? Не особено. Прекарал бе половината нощ буден, тревожейки се за посещението си с Тай на Пазара на сенките, и другата половина — странно развълнуван за посещението си с Тай на Пазара на сенките.

— Къде е Хелън? — попита Дру с нисък глас, измервайки Ейлийн с поглед.

Кит се чудеше същото. Предишния ден беше изглеждала доста стресирана. Едва ли би могъл да я вини, ако беше осъзнала с какво се е нагърбила и беше побягнала с писъци в пустинята.

— Лосанджелиските ловци на сенки се събират днес — обясни Марк. — Хелън е на срещата.

— Не беше ли Ейлийн тази, която се предполага да ръководи Института?

Дру изглеждаше объркана.

— Хелън реши, че няма да е лошо лосанджелиските ловци на сенки да свикнат с нея — каза Марк. — Да си припомнят, че тя също е ловец на сенки. И че е Блекторн, особено при положение че е възможно да обсъждат дали Даяна трябва да бъде сменена като наша учителка…

— Не искам друга учителка! — възкликна Тави. — Искам Даяна!

— Но нали няма да я има само още няколко дни? — каза Кристина разтревожена. — Най-много?

Марк сви рамене.

— Всички ние тук, без учител или график, е нещо, което никак не се харесва на ловците на сенки.

— Но Тави има право — обади се Дру. — Вече учим с Даяна. Не е нужно да започваме с някой друг. Не е ли така, Кит?

Кит за малко да изпусне чашата с портокалов сок, но преди да успее да отговори, Ейлийн ги прекъсна, приближавайки се до масата с тиган, от който се носеше фантастично ухание. Устата на Кит се напълни със слюнки.

— Какво е това? — попита Тави с широко отворени очи.

— Това — заяви Ейлийн — е фритата. И вие всички ще я изядете.

Тя я тръсна върху една метална подложка в средата на масата.

— Не обичам фритата — каза Тави.

— Твърде жалко. — Ейлийн скръсти ръце и ги изгледа сърдито един по един. — Вчера разплакахте Хелън, така че ще изядете тази фритата (която, между другото, е дяволски вкусна) и ще ви хареса. Това има за закуска и тъй като аз не съм Хелън, не ме е грижа дали ще умрете от глад, или ще ядете „Чийтос“ на всяко хранене. И двете с Хелън имаме страшно много работа, Клейвът с нищо няма да ни помогне, единственото, което тя иска, е да бъде с вас и вие няма отново да я разплачете. Разбрано?

Дру и Тави кимнаха с широко отворени очи.

— Толкова съжалявам, Ейлийн — каза Кристина с тихо гласче.

— Нямах предвид теб, Кристина. — Ейлийн извърти очи. — И къде е Тай? Нямам намерение отново да държа тази лекции. — Тя отправи сърдит поглед на Кит. — Ти си онзи, който обикновено не се отделя от него. Къде е той?

— Вероятно спи — отвърна Кит.

Предполагаше, че Тай бе останал буден до късно, проучвайки черни магии. Не че би го изрекъл на глас.

— Добре. Предай му какво казах, когато се събуди. И сложете тигана в проклетата мивка, когато приключите със закуската.

С тези думи Ейлийн грабна якето си от облегалката на стола, напъха ръце в ръкавите и излезе решително от стаята. Кит се приготви за това Тави или Дру да се разплачат. Никой от тях не го стори.

— Това беше доста готино — отбеляза Дру, докато си вземаше от фритата, която се оказа смесица от яйца, наденица, сирене и карамелизиран лук. — Харесва ми как се застъпи за Хелън.

— Ти се развика на Хелън онзи ден — изтъкна Марк.

— Тя ми е сестра — отвърна Дру, докато пълнеше чинията на Тави с фритата.

Марк издаде звук на безсилно раздразнение. Кристина лапна залък фритата и притвори очи от удоволствие.

— Обзалагам се, че си викал на баща си — рече Дру на Кит. — Искам да кажа, всички семейства се карат понякога.

— Ние не бяхме от семействата, които си крещят. Баща ми прекарваше повечето от времето си, като не ми обръщаше внимание, освен когато ме учеше как да разбивам ключалки.

Лицето на Дру грейна. Все още изглеждаше изпита и уморена, и много малка в прекалено голямата си тениска, но когато се усмихнеше, напомняше на Кит за Ливи.

— Можеш да разбиваш ключалки?

— Мога да ти покажа как, ако искаш.

Дру пусна вилицата си и плесна с ръце.

— Да! Марк, може ли да отида и да се науча как да разбивам ключалки?

— Имаме руни за отваряне, Дру — каза Марк.

— Е, и? Ами ако бъда отвлечена от демон с пипала и изпусна стилито си и ме оковат с белезници за някой стол? Тогава какво?

— Това няма да се случи — рече Марк.

— Би могло да се случи — подхвърли Тави.

— В действителност не би могло. Демоните с пипала не могат да поставят белезници.

Марк изглеждаше подразнен.

— Моля те? — Очите на Дру го умоляваха.

— Аз… предполагам, че не би могло да навреди — каза Марк, очевидно победен. Хвърли кос поглед към Кристина, сякаш търсеше нейното одобрение, но тя побърза да извърне очи. — Просто недей да извършваш истински престъпления с новопридобитите си умения, Дру. Последното, от което имаме нужда, е още нещо, с което да подразним Клейва.

— Онази вода е надарена със зла магия. — Кийрън се подпираше тежко на Диего, докато бързаха, доколкото им беше възможно, по коридорите на Сколоманса. Дивя и Раян бяха останали пред вратата на Кухината, за да попречат на Кохортата да ги последва. — Чух ги да се смеят за това, докато ме влачеха по коридорите със завързани очи. — В гласа му се долавяше надменна горчилка, тонът на един принц. Под нея се долавяше ярост и срам. — Не вярвах, че знаят за какво говорят, ала грешах.

— Съжалявам. — Диего сложи предпазливо ръка на рамото му. Струваше му се, че може да усети пулса на Кийрън дори през костите и мускулите. — Трябваше да те защитя, а се провалих.

— Не си се провалил — заяви Кийрън. — Ако не беше ти, щях да съм мъртъв. — Звучеше така, сякаш се чувства неловко. Елфите не обичаха да се извиняват или да бъдат задължени някому. — Не можем да се върнем в стаята ти — добави, докато завиваха зад поредния ъгъл. — Ще ни търсят там.

— Трябва да се скрием — каза Диего. — Някъде, където да можем да те превържем. Пълно е с празни стаи…

Кийрън се отдръпна. Вървеше несигурно, като пиян.

— Превръзките са за онези, които заслужават да бъдат изцерени — заяви и Диего го погледна разтревожено.

— Много ли боли?

— Не е моята болка — каза Кийрън.

В коридорите отекна писък. Изтерзан женски писък, който секна внезапно.

— Момичето, което падна във водата — рече Кийрън. — Опитах се да стигна до нея по-рано…

Саманта. Диего може и да не я харесваше, ала никой не заслужаваше болка, която те кара да пищиш по този начин.

— Може би ще е добре да се махнем от Сколоманса — каза Диего.

Главният вход беше изсечен в склона на планината, но винаги се охраняваше. Имаше обаче и други начини да се излезе… включително и през стъклен коридор, който прекосяваше водите на езерото и стигаше до другия му край.

Изведнъж Кийрън вирна брадичка.

— Някой идва.

Диего посегна с една ръка към него и към камата си с другата, а после замръзна, разпознал фигурата пред себе си. Черна коса, стиснати челюсти, смръщени вежди, очи, приковани в Кийрън.

Мартин Гладстоун.

— Няма да си тръгнете от Сколоманса — заяви Гладстоун. — Не и в близкото бъдеще.

— Не разбирате — каза Диего. — Останалите… групичката на Зара… опитаха се да убият Кийрън…

Изпълненият с презрение поглед на Гладстоун се плъзна по Диего и спътника му.

— Значи, наистина си имал дързостта да го доведеш тук. Елфът е член на вражеска армия. При това доста високопоставен.

— Щеше да даде показания против краля на тъмните елфи! — каза Диего. — Щеше да рискува себе си, да си навлече гнева на краля, за да помогне на ловците на сенки!

— Но така и не получи възможност да го стори, нали? — отвърна Гладстоун ехидно. — Така че нямаме представа какво би сторил в действителност.

— Щях да дам показания. — Кийрън се облегна на стената. — Не храня никаква обич към баща си.

— Елфите не могат да лъжат — каза Диего. — Глух ли сте?

— Могат да заблуждават, мамят и манипулират. Как успя да те накара да му помогнеш, Диего Росио Росалес?

— Не ме е „накарал“ да правя нищо — заяви Диего. — Знам на кого имам доверие. И ако убиете Кийрън или оставите онези негодници да го наранят, ще нарушите Съглашенията.

— Интересна ескалация. Нямам никакво намерение да убия или нараня кралския син. Вместо това и двамата ще бъдете затворени в библиотеката, докато инквизиторът не дойде и не се оправи с вас.

Ема и Джулиън бяха на път от няколко часа, когато Ема си даде сметка, че някой върви след тях.

Дотогава всъщност беше доста приятна разходка по една утъпкана пътека в гората. Беше лесно да говори с Джулиън, стига да положеше усилие да не мисли за магията и за това какво изпитва към нея, нито за това какво чувства изобщо. Избягваха теми като Ливи и парабатайското проклятие и вместо това говореха за Клейва и какви ли бяха плановете им, и какво щеше бъде мястото на Зара в тях. Джулиън вървеше напред с картата в ръце и съветвайки се с нея, когато между дърветата проникваше достатъчно светлина.

— Възможно е до утре сутринта да стигнем до Тъмния двор — каза той, поспирайки на една поляна. Сини и зелени цветя растяха на туфи наоколо, лъчите на слънцето превръщаха листата в зелен воал. — В зависимост от това колко дълго сме готови да вървим през нощта…

Ема се закова на място.

— Някой идва след нас.

Джулиън също спря и се обърна към нея, прибирайки картата в джоба си.

— Сигурна ли си? — попита тихо.

Ема напрегна слух, за да чуе онова, което беше чула преди — тихото пращене на счупени клони зад тях, леки стъпки.

— Да.

В очите на Джулиън нямаше и капчица съмнение и Ема изпита мимолетна благодарност, че дори в сегашното си омагьосано състояние вярва безпрекословно на уменията й.

— Не можем да избягаме.

Беше прав — пътеката беше прекалено камениста, а храсталаците — твърде гъсти, за да могат да надбягат някои преследвач.

— Ела.

Ема сграбчи ръката му и миг по-късно вече се катереха по дънера на най-високия дъб край поляната. Ема намери един разклонен клон и се настани в него, след секунда Джулиън се метна на клона насреща й. Вкопчени в ствола, те погледнаха надолу.

Стъпките се приближаваха. Конски копита, осъзна Ема, а после едно келпи, тъмнозелено, с грива от искрящи водорасли, излезе на поляната. На гърба му имаше ездач и Ема си пое рязко дъх.

Беше мъж, облечен в нефилимски дрехи.

Тя се приведе напред, нетърпелива да види повече. Не, не мъж, даде си сметка, момче… слабо като хрътка, с тясно лице и буйна тъмна коса.

— Дейн Ларкспиър, яздещ келпи — измърмори Джулиън. — Какво става?

— Ако видя Зара да се появява, възседнала чудовището от Лох Нес, се прибираме у дома — прошепна Ема в отговор.

Келпито се беше заковало насред поляната и въртеше очи, наситено черни, без капчица бяло в тях. Отблизо то приличаше не толкова на кон, макар да имаше грива и опашка, и четири крака, колкото на страховито създание, което никога не би трябвало да излезе от водата.

— Побързай. — Дейн подръпна юздите на келпито и в ума на Ема трепна спомен, нещо за това, че когато оседлаеш келпи, го принуждаваш да ти се подчинява. Зачуди се как Дейн беше успял да го направи. — Трябва да намерим следите на Блекторн и Карстерс преди падането на нощта, в противен случай ще ги изгубим.

Келпито проговори и Ема подскочи. Гласът му беше като вълни, разбиващи в скали.

— Не познавам тези създания, господарю. Не знам как изглеждат.

— Няма значение! Намери им следите! — Дейн плесна келпито по гърба и се облегна назад с намръщено лице. — Добре, ще ти ги опиша. Джулиън е от онези типове, които биха си избрали момиче за парабатай. Разбираш ли?

— Не — отвърна келпито.

— Прекарва цялото си време, тичайки подир малки деца. Има една тумба дечурлига и се държи така, сякаш е техен баща. Виж, Ема е от момичетата, които биха били секси, ако поне от време на време си затваряше устата.

— Ще го убия — измърмори Ема. — Ще го убия, докато говоря през цялото време.

— Не разбирам човешкото отношение към красотата — каза келпито. — Аз харесвам жени с блясъка на водорасли.

— Млъкни. — Дейн дръпна юздата и келпито изсъска, разкривайки подобни на игли зъби. — Трябва да ги намерим, преди слънцето да е залязло. — Усмивката му беше грозна. — Когато се върна с Черната книга, Хорас ще ми даде всичко, което поискам. Може би последната сестра на Джулиън Блекторн, за да си поиграя с нея. Най-страхотните цици в семейството.

Ема скочи от дървото толкова бързо, че светът се сля в петно от зелени листа и алена ярост. Приземи се върху Дейн Ларкспиър и го събори от седлото, изтръгвайки ахване на болка, когато се строполиха заедно на земята. Удари го силно в корема и докато той се превиваше, скочи на крака и посегна към меча си. За миг се беше уплашила, че Джулиън няма да я последва, ала той вече беше на земята и сваляше юздите на келпито.

— Господарю! — Келпито преви предните си крака пред него. Дейн кашляше и се давеше. — Благодаря ти, че ме освободи.

— Пак заповядай.

Джулиън метна юздите настрани и келпито препусна в гората. Ема все още стоеше над Дейн, насочила меч към гърлото му, където проблясваше нещо златно. Легнал на земята, той я гледаше яростно.

— Какво правиш тук, Ларкспиър? — попита го. — Нас изпратиха да донесем Черната книга, не теб.

— Махни се от мен. — Дейн извърна глава и изплю кръв. Избърса уста, оставяйки червено петно върху ръката си. — Ако ме нараниш, семейство Диърборн ще накарат да ти отнемат Знаците.

— Е, и? — каза Ема. — Черната книга дори не е у нас. Изгубил си си времето да ни преследваш. В което, между другото, изобщо не те бива. Вдигаше шум като слон. Сексистки слон. Ти си ужасен ловец на сенки.

— Знам, че не е у вас — отвърна Дейн с отвращение. — Но ще я намерите. И когато го направите…

Той не довърши.

— Какво? — Гласът на Ема беше пропит от прозрение. — Да не би да говоря твърде много?

А после изведнъж си даде сметка, че Дейн не се взира в нея, а зад гърба й — Джулиън се беше приближил с дългия си меч в ръка и гледаше Дейн с плашеща студенина.

— Нали ти е ясно — каза тихо, — че ако някога докоснеш Дру, ще те убия?

Дейн се надигна на лакти.

— Мислиш се за толкова специален — изсъска той с тънък, мънкащ глас. — Мислиш, че си толкова страхотен… мислиш, че сестра ти е прекалено добра за мен…

— Прекалено малка е за теб — каза Ема. — На тринайсет години е, перверзник такъв.

— Мислите си, че инквизиторът ви е изпратил на специална мисия, защото сте толкова страхотни, но той ви изпрати, защото сте заменими! Защото нямате никакво значение! Иска да се отърве от вас!

Дейн замръзна, сякаш осъзнал, че беше казал твърде много.

Ема се обърна към Джулиън.

— Да не иска да каже…

— Иска да каже, че инквизиторът го е изпратил, за да ни убие — каза Джулиън. — Носеше медальон, като този, който Хорас ни даде. Онези, които не позволяват на времето да тече различно.

Дейн закри гърлото си с ръка, но не преди Ема да види, че Джулиън е прав.

Впи яростен поглед в Дейн.

— Значи, Хорас те е изпратил да сложиш ръка на Черната книга, да ни убиеш и да се върнеш с нея сам?

— И да каже на всички, че сме били убити от феите — допълни Джулиън. — Още един плюс за него.

По лицето на Дейн пробяга страх.

— Как се досети?

— По-умен съм от теб — каза Джулиън. — Не че е някакъв повод за гордост. И купчина талаш е по-умна от теб.

— Има разлика между това да изпратиш някого на опасна мисия и да изпратиш някого след него, за да го прониже в гърба — рече Ема. — Когато Клейвът научи…

— Няма да научат! — изкрещя Дейн. — Никога няма да се върнете от тук! Да не мислите, че съм само аз?

Той се изправи на крака, като се олюляваше. Ема направи крачка назад, несигурна как да постъпи. Можеха да го обезвредят, но после какво? Да го завържат? Незнайно как да го върнат в Идрис?

— Ръката на Кохортата е дълга и не се нуждаем от предатели като вас. Колкото по-малко такива като вас има на света, толкова по-добре. Ливи беше добро начало, но…

Мечът на Джулиън проблесна като мълния, когато той го заби в сърцето на Дейн.

Ема знаеше, че е сърцето му, защото тялото му потръпна конвулсивно и се загърчи, като риба, в чието тяло се беше забила кукичка. Закашля се и от устата му избликна червена струя, очите му се впиха невярващо в Джулиън.

Джулиън измъкна меча си и Дейн се свлече на земята с полуотворена уста, изражението му беше стъклено и празно.

Ема се завъртя рязко към Джулиън.

— Какво направи?

Джулиън се наведе, за да избърше острието на меча в една туфа трева и цветя.

— Премахнах онзи, който възнамеряваше да ни убие.

— Това е убийство.

— Ема, бъди разумна. Изпратен беше тук, за да ни убие. Щеше да стори същото с нас, ако не го бях изпреварил. Каза, че има и други, още членове на Кохортата. Ако го бяхме оставили жив, съвсем скоро можехме да си имаме работа с много повече противници.

Ема имаше чувството, че не е в състояние да диша. Джулиън беше прибрал меча си в ножницата, цветята в краката му бяха изцапани с кръв. Не бе в състояние да погледне тялото на Дейн.

— Не убиваме други ловци на сенки. Хората не го правят. Хората, които имат чувства, не го правят.

— Може би — каза Джулиън. — Ала той беше проблем, а сега не е.

Откъм храсталаците се разнесе шумолене и миг по-късно келпито се появи отново, искрящо зелено на слънчевите лъчи. Приближи се до Дейн и за миг Ема се зачуди дали скърби за някогашния си господар.

А после с хрущящ звук то заби подобните си на игли зъби в обляното в кръв тяло. Металическият мирис на кръв изригна във въздуха. Келпито преглътна и вдигна очи към Джулиън, зелените му зъби блещукаха в червено, като страховито коледно видение.

— О, господи.

Ема отстъпи назад, отвратена.

— Извинявам се — каза келпито. — Да не би и вие да искахте своя дял от него? Много е вкусен.

— Не, благодаря.

Джулиън не изглеждаше нито смутен, мито развеселен от ужасяващата гледка.

— Много си щедър, Джулиън Блекторн — каза келпито. — Бъди сигурен, че един ден ще ти се отплатя.

— Трябва да вървим — рече Ема, мъчейки се да не повърне. Извърна поглед, но не преди да зърне ребрата на Дейн да греят бели на слънчевите лъчи. — Трябва да се махнем от тук още сега.

Завъртя се слепешком наоколо. Непрекъснато виждаше кръвта върху цветята, начина, по който очите на Дейн се бяха обърнали в главата му. Въздухът натежа от металическата миризма на кръв и Ема се подпря на тънкия ствол на една бреза, за да не падне.

— Ема? — обади се Джулиън зад нея.

После изведнъж отекна тътен на копита и два коня, сив и кафяв, изскочиха на поляната, възседнати от елфически ездачи: русокоса жена върху сивия и мъж с пшеничено бяла кожа върху кафявия.

— Това да не е Централната елфическа гара? — каза Ема, облегнала чело на дървото. — Всички ли идват тук?

— Ема Карстерс? — рече русокосата жена и Ема я разпозна през замъглени очи: лелята на Марк, Нене.

До нея яздеше един от придворните на кралицата на светлите елфи, Фъргюс. Лицето му беше намръщено.

— Това да не е мъртъв ловец на сенки? — попита.

— Той ме плени, а тези добри хора ме освободиха — обади се келпито.

— Върви си, келпи — каза Фъргюс. — Махни се от това място. Думите на светлите елфи не са за твоите уши.

Келпито изцвили леко и изтегли тялото на Дейн в храсталаците. Ема се обърна бавно, облягайки гръб на дървото. Безкрайно се радваше, че трупа вече го няма, макар че земята все още беше напоена с кръв, а главичките на цветята бяха натежали от нея.

— Ема Карстерс и Джулиън Блекторн — каза Нене. — Пътят ви отвеждаше към Двора на светлите елфи. Защо?

— Не, отивахме към Двора на тъмните елфи — отвърна Ема. — Ние…

— Знаем кои пътища отвеждат в кои посоки — заяви Фъргюс рязко. — Не опитвайте човешките си номера.

Ема отвори уста, за да възрази… и видя Джулиън да поклаща глава, едва доловимо отрицание, но тя начаса разбра какво означава. Действително бяха вървели в грешната посока. По някаква причина я беше излъгал. Всеки път когато се беше съветвал с картата, ги беше водил все по-близо до Двора на светлите елфи.

Вкусът на предателство беше горчив в устата й, по-горчив от металическия вкус на кръвта.

— Черната книга е у нас — каза Джулиън на Нене и Фъргюс и Ема го зяпна, напълно изумена. За какво говореше? — Ето защо се върнахме в земите на феите. Кралицата ни помоли да я намерим, ние го сторихме и дойдохме за онова, което тя ни обеща.

Изпъна рамене и отметна глава назад. Лицето му беше много бледо, ала очите му грееха ярко синьо-зелени и беше красив, дори с кръвта върху лицето беше красив и на Ема й се искаше да не може да го види, но го виждаше.

— Официално молим за аудиенция при кралицата на феите — заяви той.

9 Над дворците

Докато се носеше във въздуха с Гуин, Даяна се чувстваше свободна, въпреки човъркащата я тревога за Ема и Джулиън. Предполагаше, че са в безопасност в къщата, но не й харесваше това, че не може да се види с тях. Това я накара да осъзнае до каква степен се бяха превърнали в нейно семейство през последните пет години и колко откъсната се чувстваше от Аликанте.

Когато вървеше по улиците, дори познатите лица й изглеждаха като маски на непознати. Гласува ли за това Хорас Диърборн да бъде назначен за инквизитор? Виниш ли семейство Блекторн за смъртта на родната им сестра? Вярваш ли, че феите са чудовища? Кой си ти, наистина?

Прегърна Гуин по-силно, докато се приземяваха на вече познатата полянка между липите. Луната беше изтъняла и мястото тънеше в тишина и дълбоки сенки.

Гуин скочи от седлото пръв и й помогна да слезе. Този път не носеше торби с храна, а на кръста му висеше тъп меч. Даяна знаеше, че й има доверие и не бе задал никакви въпроси, когато го беше помолила да я доведе тук тази вечер. Само че нямаше доверие на останалите ловци и тя не можеше да го вини за това.

В сенките припламна светлина и Джия излезе иззад една наклонена скала. Даяна се намръщи, докато тя се приближаваше до тях. Когато за последен път беше тук, земята под краката й беше зелена. Сега под обувките на Джия хрущеше изсъхнал мъх, кафяв и повехнал. Възможно бе да е просто приближаването на есента, ала заразата…

— Даяна — каза Джия. — Имам нужда от помощта ти.

Даяна вдигна ръка.

— Първо искам да знам защо не ми е позволено да се видя с Ема и Джулиън. Защо ме държат настрани от тях?

— Държат всички настрани от тях. — Джия приседна върху един плосък камък, кръстосвайки крака в глезените. И последното косъмче на главата й си беше на мястото. — Хорас твърди, че не иска нищо да повлияе на показанията им.

Даяна издаде звук на недоверие.

— Как възнамерява да ги накара да дадат показания? Меча на смъртните го няма!

— Разбирам, че ужасно се притесняваш, но говорих със Саймън, преди да си замине за Ню Йорк. Двамата с Изабел са успели да се видят с Ема и Джулиън тази сутрин. Казали са, че са добре и че срещата с Хорас е минала толкова добре, колкото би могло да се очаква.

Смесица от облекчение и раздразнение заля Даяна.

— Джия, трябва да направиш нещо. Диърборн не може да ги държи изолирани до някакъв неопределен момент в бъдещето, когато Мечът ще бъде изкован наново.

— Знам. Именно затова исках да се срещнем. Помниш ли, когато те помолих да бъдеш на моя страна?

— Да.

— Членовете на Кохортата знаят за мора в гората — каза Джия. — Та нали Патрик взе Мануел със себе си, за да му го покаже, преди да осъзнаем колко са опасни… дори децата.

Джия въздъхна и хвърли поглед към Гуин, чието лице беше напълно безизразно. С дългогодишния си опит в политическите машинации в елфическите дворове Даяна не можеше да не се запита какво ли мисли за всичко това.

— Решили са да го използват като оръдие за политически цели — продължи Джия. — Ще заявят, че е дело на феите. Искат да изгорят гората, за да спрат заразата.

— Това няма да я спре — каза Гуин. — Ще унищожи единствено гората. Не можеш да унищожиш унищожението, така както не можеш да излекуваш отровата с отрова.

Джия отново го погледна, този път директно и изпитателно.

— Наистина ли е елфическа магия? Морът?

— Никога не съм виждал подобна елфическа магия, а съм живял дълго. Не твърдя, че кралят на тъмните елфи няма пръст, но това е по-демонична магия от всичко, практикувано в земите на феите. Не е естествено, а противоестествено по природа.

— Значи, изпепеляването на гората няма да постигне нищо? — попита Даяна.

— Ще постигне нещо — отвърна Гуин. — Ще прокуди долноземците, които наричат Брослиндската гора свой дом… всички феи и върколашки глутници, които живеят тук от поколения.

— Според мен е претекст, за да започнат да гонят долноземците от Идрис — каза Джия. — Диърборн възнамерява да използва настоящия климат на страх сред нефилимите, за да се опита да прокара по-сурови антидолноземски закони. Знаех, че ще го направи, но не очаквах толкова скоро да се опича да опразни Идрис от долноземци.

— Мислиш ли, че Клейвът ще го подкрепи? — попита Даяна.

— Боя се, че да — отвърна Джия с горчивина, каквато рядко показваше. — Толкова са погълнати от страха и омразата си, че дори не виждат кога вредят на самите себе си. Биха изяли отровно угощение, ако мислеха, че долноземците пируват до тях.

Даяна обви ръце около себе си, за да не потрепери.

— Какво можем да направим?

— Хорас свиква среща след два дни. Това ще бъде първата му възможност да изложи плановете си пред общността. Хората те уважават, Рейбърн е достоен род, а ти се би храбро в Тъмната война. Сред нас не може да няма такива, които що му се опълчат. Мнозина се страхуват да кажат нещо.

— Аз не се страхувам — заяви Даяна и видя как Гуин й отправи топъл поглед на възхищение.

— Светът може да се промени толкова бързо — каза Джия. — Един ден бъдещето изглежда изпълнено с надежда, а на следващия надвисват облаци на омраза и фанатизъм, довени откъм някакво море, което все още не можем да си представим.

— Облаците винаги са си били тук, Джия — рече Даяна. — Дори ако се правехме, че не ги виждаме. Винаги са били на хоризонта.

Джия изглеждаше уморена и Даяна се зачуди дали беше дошла дотук пеша, макар да се съмняваше, че физическо усилие бе онова, което изтощава консула.

— Не знам дали можем да съберем достатъчно сила, та отново да прочистим небето.

— Окей — каза Кит. — Първо ще направим напъвач от един кламер.

— Ще направим какво от какво?

Дру прибра косата си зад ушите и погледна Кит с широко отворени очи.

Бяха седнали върху една от дългите маси в библиотеката, а между тях имаше катинар и купчинка кламери. Кит простена.

— Не ми казвай, че не знаеш какво е кламер.

Дру придоби възмутено изражение.

— Естествено, че знам. Ето това. — Тя заби пръст в кламерите. — Но какво ще направим?

— Ще ти покажа. Вземи един кламер. — Тя го стори. — Извий го Г-образно. Правата част е отгоре. Да, добре.

Лицето на Дру беше изкривено от концентрация. Носеше черна тениска, на която беше нарисуван напукан надгробен камък и пишеше ОТ ОТВЪДНОТО.

Кит взе друг кламер и го изпъна.

— Това е шперцът — каза. — Ти държиш напъвача.

— Окей. А сега как отключваш механизма?

Кит се засмя.

— Задръж малко. Така. Сега вземи катинара и пъхни напъвача в долната част на ключалката.

Дру изпълни инструкциите му. Върхът на езика й се беше показал от ъгълчето на устата й, приличаше на малко момиченце, съсредоточило се върху книга.

— Завърти го натам, накъдето би се завъртял механизмът. Не, не наляво… ето така. Сега вземи шперца с другата си ръка.

— Не, чакай… — Тя се засмя. — Това е объркващо.

— Добре, нека ти покажа.

Кит пъхна втория кламер в ключалката и го разклати напред-назад, опитвайки се да избута щифтовете нагоре. Баща му го беше научил как да ги усеща с шперца (този механизъм имаше пет щифта) и той зачовърка внимателно, повдигайки ги един след друг.

— Завърти напъвача — каза неочаквано и Дру подскочи. — Завърти го надясно.

Тя го направи и катинарът се отвори.

Дру изписка тихичко.

— Страхотно!

На Кит му се прииска да й се усмихне, никога не си беше мечтал за по-малка сестра, но беше приятно да имаш някого, когото да учиш на разни неща.

— Тай знае ли как се прави това? — попита Дру.

— Не мисля. — Кит щракна катинара и й го подаде. — Но вероятно бързо би се научил. — Облегна се назад. — Сега ти го направи.

Дру простена.

— Не е честно.

— Единственият начин да се научиш, е, като го направиш.

Беше нещо, което баща му често казваше.

— Звучиш като Джулиън.

Дру се засмя и се залови с катинара.

Ноктите й бяха покрити с излющен черен лак. Кит беше впечатлен от това колко деликатно работеше с напъвача и шперца.

— Никога не съм си помислял, че ще чуя да ми казват, че звуча като Джулиън Блекторн.

Дру вдигна очи.

— Знаеш какво имам предвид. Като баща. — Тя завъртя напъвача. — Радвам се, че с Тай сте приятели — подхвърли неочаквано и Кит усети как сърцето му удари силно в гърдите. — Искам да кажа, че той имаше Ливи. Не се нуждаеше от други приятели. Беше като техен малък клуб и никой не можеше да влезе в него. А после ти се появи и го направи.

Тя замълча, все така стискайки катинара. Гледаше го с очи, които така приличаха на очите на Ливи, големи, синьо-зелени и обрамчени от тъмни ресници.

— Съжалявам!

— Недей. Аз съм прекалено малка. Тай никога не би ме допуснал до себе си, дори ако ти не се беше появил. — Каза го съвсем обикновено. — Обичам Джулиън. Той е… най-добрият баща. С него знаеш, че винаги ще те постави на първо място. Ала Тай открай време е готиният ми брат. Има такива страхотии неща в стаята си, животните го харесват и знае всичко…

Дру млъкна и бузите й порозовяха. Тай беше влязъл в библиотеката, косата му беше навита на меки, влажни къдрици и Кит почувства как нещо подскочи в него, сякаш стомахът му се преобърна. Каза си, че вероятно е, защото Тай се беше появил, докато говореха за него.

— Уча се как да отварям ключалки с шперц — обясни Дру.

— Добре. — Тай й хвърли бегъл поглед. — Само че сега трябва да говоря с Кит.

Кит побърза да слезе от масата, при което едва не събори купчинката кламери.

— Дру се справи наистина добре.

— Добре — повтори Тай. — Само че сега трябва да говоря с теб.

— Ами говори.

Дру беше оставила пособията за отключване върху масата и го гледаше яростно.

— Не и докато ти си тук — каза Тай.

Беше очевидно и преди да го изрече на глас, ала въпреки това Дру издаде наранен звук и скочи от масата. Излезе от библиотеката, затръшвайки вратата след себе си.

— Това не беше… тя не беше… — започна Кит, но не можа да довърши.

Не можеше да се скара на Тай. Не и сега.

Тай разкопча суитшърта си и бръкна в един вътрешен джоб.

— Тази нощ ще отидем на Пазара на сенките.

Кит заповяда на мозъка си да се върне към настоящето.

— Забранено ми е да стъпвам на Пазара на сенките. Подозирам, че на теб също.

— Бихме могли да се помолим да ни пуснат на портата — каза Тай. — Чувал съм за хора, които го правят. Пазарите на сенки имат порти, нали?

— Да, има порти, но не служат, за да пропускат хората вътре или вън. По-скоро са нещо като място за срещи. И да, би могъл да помолиш ръководителя на Пазара, но в случая това е Барнабас, а той ме мрази.

Тай взе един кламер от масата и го погледна с интерес. По врата му имаше синини, забеляза Кит внезапно. Не си ги спомняше, което му се стори странно, но пък кой забелязва всяка синина по кожата на някой друг? Трябва да ги беше получил по време на битката с Ездачите в Лондон.

— Просто трябва да го убедим, че е в негов интерес да ни пусне.

— И как възнамеряваш да го сториш? Не е като да сме експерти в преговорите.

Тай, който се беше заловил да изправи кламера, го дари с една от редките си усмивки, които така приличаха на изгрев над вода.

— О, ти си, и още как.

— Аз…

Кит осъзна, че се усмихва широко, и не довърши.

Открай време имаше саркастичен език и не беше от онези, които умееха да приемат изискано комплиментите, но у Тай Блекторн имаше нещо, което сякаш успяваше да проникне в него и да развърже всички здраво стегнати възли на защита, които го държаха.

Тай се намръщи, сякаш изобщо не беше забелязал глупавата усмивка на Кит.

— Проблемът е, че никой от нас не шофира. Няма как да стигнем до Пазара.

— Нали имаш айфон — каза Кит. — Всъщност в Института има няколко. Виждал съм ги.

— Да, но…

— Ще те запозная с едно прекрасно изобретение, на име Юбер — заяви Кит. — То ще промени живота ти, Тай Блекторн.

— А, Уотсън — каза Тай, докато пъхаше кламера в джоба си. — Самият ти може и да не си особено блестящ, но си отличен източник на просветление.

Диего се беше учудил, че Гладстоун бе избрал да ги задържи и библиотеката — тя никога не му се беше струвала особено сигурна стая. Ала когато ги затвориха вътре, вземайки му оръжията и стилито и заключвайки солидната дъбова врата, започна да осъзнава преимуществата на библиотеката като затвор.

Стените бяха дебели и нямаше прозорци, освен масивния стъклен таван високо над тях. Не можеха да се изкатерят по гладките стени и да го счупят, а нищо в стаята не би могло да бъде използвано като оръжие… Биха могли да хвърлят книги, предположи Диего, или пък да преобърнат масите, но не мислеше, че от това щеше да има особена полза.

Приближи се до Кийрън, който седеше прегърбен до масивното дърво, растящо от пода. Само ако стигаше до тавана, помисли си Диего. Кийрън се облягаше на дънера му, затиснал очите си с длани, сякаш можеше да се ослепи.

— Добре ли си? — попита го.

Кийрън свали ръце.

— Съжалявам.

Вдигна глава и Диего видя отпечатъците от дланите върху скулите му.

— Няма нищо. Ти си ранен. И сам мога да потърся начин за бягство.

Диего се престори, че го е разбрал погрешно.

— Не, имах предвид, че съжалявам — с усилие изрече Кийрън. — Не мога.

— Какво не можеш?

— Да се махна от него. Вината е като завеса от тръни, в която съм оплетен. Накъдето и да се обърна, те ме пронизват отново и отново.

Езерото те кара да изпиташ всяка болка, която някога си причинил другиму.

— Никой от нас не е напълно невинен — каза Диего и си помисли за семейството си, за Кристина. — Всеки е наранил някого, без да иска или умишлено.

— Не разбираш. — Кийрън поклати глава. Кичур коса падна върху челото му, сребро, потъмняващо до синьо. — Когато бях в Лова, бях като сламка, носеща се по вятъра или във водата. Единственото, което можех да правя, бе да се вкопчвам в други сламки. Вярвах, че нямам никакво влияние върху света. Че съм прекалено незначителен, та да мога да помогна или да навредя комуто и да било. — Той сви ръце в юмруци. — Сега почувствах болката на Ема и скръбта на Марк, агонията на всички, които нараних в Лова, дори болката на Ерек, докато умираше. Ала как е възможно да съм бил онзи, причинил такава болка, когато съм някой, чиито постъпки са като написани във вода?

Очите му, черно и сребристо, бяха измъчени.

— Кийрън. Ти не си причинил единствено болка в този свят. Просто езерцето не показва доброто, единствено лошото.

— Откъде знаеш? — възкликна Кийрън. — Ние едва се познаваме, ти и аз…

— Заради Кристина. Кристина имаше вяра в теб. Истинска, неопетнена и ненакърнена. Защо мислиш, че се съгласих да те скрия тук? Защото тя вярва, че си добър, а аз вярвам в нея.

Спря, преди да беше казал твърде много, но Кийрън вече беше потръпнал при споменаването на Кристина. Следващият му въпрос озадачи Диего:

— Как ще мога да я погледна отново?

— Толкова ли те е грижа какво мисли тя? — попита Диего.

Не му беше хрумвало, че може да е така. Несъмнено не можеше да познава Кристина чак толкова добре.

— Повече, отколкото би могъл да си представиш или предположиш. Ти как се изправи отново пред нея, след като се сгоди за Зара и разби сърцето й?

— Ама ти наистина ли? — Диего беше жегнат. — Трябва ли да повдигаме този въпрос точно сега?

Кийрън го погледна с обезумели очи и Диего въздъхна.

— Да, разочаровах Кристина и изгубих уважението й… несъмнено знаеш какво е. Да разочароваш някого, когото обичаш. Да разочароваш себе си.

— Може би не съвсем — отвърна Кийрън със следа от предишната си саркастичност. — Никой не ми казва Съвършения Кийрън.

— Аз не се наричам Съвършения Диего! — възмути се Диего с чувството, че разговорът поема в лоша посока. — Никой не би нарекъл себе си така!

Откъм вратата се разнесе шум. И двамата се обърнаха в очакване на някаква заплаха, но когато тя се отвори, Диего с изумление видя Дивя на прага.

Изглеждаше така, сякаш идваше от битка. Покрита с драскотини и кръв, тя вдигна ключа.

— Взех го от Гладстоун в хаоса в лечебницата — каза. — Съмнявам се, че разполагаме с много време, преди да забележи, че го няма.

Диего мина покрай нея и открехна вратата на библиотеката. Коридорът беше празен.

— Какво става? Къде е Раян?

— Опитва се да научи какво знаят другите, онези, които дойдоха от Аликанте и не са членове на Кохортата. Стилитата на всички бяха конфискувани. Зара се върна в Идрис с Портал веднага след като ти отведе Кийрън. А Гладстоун е в лечебницата със Саманта. Тя продължава да пищи. — Дивя прехапа устни. — Наистина е лошо.

Кийрън се изправи на крака, макар че все още се подпираше на дървото.

— Вие двамата трябва да избягате. Махнете се от тук. Аз съм този, който им трябва, а вие и така се изложихте на достатъчно голяма опасност заради мен.

Дивя го изгледа накриво.

— Колко е самопожертвователен сега, след като падна в басейна. Елфе, на мен не си навредил с нищо. Между теб и мен всичко е наред.

— Накарах те да се тревожиш и изпитваш страх. — Кийрън се взираше в нея с поглед едновременно пронизващ и изпитателен. — Боеше се какво би могло да се случи с теб и останалите, какво ще е наказанието за това, че ме скрихте. Боеше се за Раян. — Той погледна към Диего. — А ти…

— Не. — Диего вдигна ръка. — Не искам да слушам за чувствата си.

— Казано като типичен мъж — подкачи го Дивя, ала очите й бяха прекалено ярки. — Слушайте, имам да ви кажа още нещо. И двамата трябва да го чуете. Чух Зара да се смее с Гладстоун в лечебницата, преди да доведат Саманта. Инквизиторът е изпратил двама ловци на сенки на самоубийствена мисия в земите на феите, за да намерят Черната книга.

— Джейс и Клеъри? — попита Диего, озадачен. — Това не е самоубийствена мисия.

— Не тях. Ема и Джулиън Блекторн. Тръгнали са вчера.

— Те никога не биха се съгласили на самоубийствена мисия — каза Кийрън. — Джулиън не би изоставил братята и сестрите си. Никога.

— Те не знаят, че е самоубийствена мисия. Диърборн е изпратил някой, който да ги последва и да ги убие, преди да успеят да се върнат.

— Това е в разрез със Закона — бе единственото, което Диего се сети да каже, и начаса се почувства нелепо.

— Хорас Диърборн не го е грижа за вашите закони. — Бузите на Кийрън бяха станали тъмноалени. — Не го е грижа за нищо, освен за постигането на собствените му цели. В очите му един нефилим, който не е съгласен с него, с нищо не е по-добър от някой долноземец. Той е вредител, който трябва да бъде унищожен.

— Кийрън има право — обади се Дивя. — Той е инквизиторът, Диего. Ще промени всички закони… така че да може да прави каквото си поиска.

— Трябва да вървим — каза Кийрън. — Няма нито миг за губене. Трябва да съобщим на семейство Блекторн… Марк и Кристина…

— Всички изходи се охраняват — рече Дивя. — Не казвам, че е невъзможно, но ще имаме нужда от Раян и Джен, и останалите. Не можем да се справим с Кохортата сами. Особено без стилита. Ще трябва да планираме…

— Нямаме време да правим планове… — започна Кийрън и Диего изведнъж си помисли за Кристина, за начина, по който му беше писала за Кийрън в бележката, с която го молеше да го скрие. Колко бе запленена от елфите още като малко момиченце, как бе плакала, когато приеха Студения мир, повтаряйки му отново и отново, че елфите са добри, че силите им са част от благословената магия на света.

— Кийрън — каза той рязко. — Ти си елфически принц. Бъди такъв.

Кийрън му отправи обезумял, мрачен поглед. Дишането му беше накъсано. Дивя погледна към Диего, сякаш искаше да го попита какво прави, в същия миг, в който Кийрън се протегна и улови един от клоните на дървото.

Затвори разноцветните си очи и лицето му заприлича на бледа маска. Стисна челюсти, а листата на дървото зашумоляха, сякаш раздвижени от силен вятър. Сякаш дървото викаше някого.

— Какво става? — прошепна Дивя.

По ствола запращя светлина… не мълнии, а ярки искри. Обвиха се около Кийрън и ето че тялото му сякаш беше очертано със златна боя. Косата му беше придобила необикновен златистозеленикав цвят, какъвто Диего никога не бе виждал.

— Кийрън…

Кийрън вдигна разперени ръце. Очите му все още бяха затворени, от устата му се лееха думи на език, който Диего чуваше за пръв път. Щеше му се Кристина да беше тук. Тя би могла да преведе. Гласът на Кийрън се извиси до вик и на Диего му се стори, че различава думата Уиндспиър, повторена отново и отново. Уиндспиър?, помисли си. Това не беше ли…

— Някой идва! — изкрещя Дивя. Изтича до вратата и я затвори, ала още докато заключваше, вече клатеше глава. — Твърде много са, Диего…

Стъкленият таван експлодира.

Диего и Дивя ахнаха, а през строшеното стъкло нахлу бял кон. Летящ бял кон, горд и красив. Посипаха се парчета стъкло и Диего се хвърли под най-близката маса, издърпвайки Дивя със себе си. Кийрън отвори очи и вдигна ръце в поздрав, докато Уиндспиър пореше въздуха, бърз като стрела, лек като перце.

— В името на Ангела — прошепна Дивя. — Господи, обожавах конете, когато бях малка.

Кийрън се метна на гърба на Уиндспиър. Косата му си беше възвърнала по-нормалния синкавочерен цвят, но той все още пращеше от енергия. От ръцете му изскочиха искри, когато посегна към Диего, който изпълзя изпод масата, следван от Дивя, а натрошеното стъкло хрущеше под обувките им.

— Елате с мен — повика ги той. Стаята беше пълна с вятър и студ, миризмата на Карпатите и езерна вода. Над тях, отвъд счупения прозорец, се разстилаше небе, обсипано с безброй звезди. — Тук няма да бъдете в безопасност.

Ала Дивя поклати глава. Потискайки надигналия се в него копнеж да избяга, Диего стори същото.

— Ще останем и ще се бием — извика той. — Ние сме ловци на сенки. Не може всички да избягаме и да оставим най-лошите от нас да заграбят властта. Трябва да им дадем отпор.

Кийрън се поколеба, но в този миг вратата на библиотеката зейна. Гладстоун и дузина членове на Кохортата нахълтаха вътре и очите им се разшириха.

— Спрете го! — изкрещя Гладстоун, замахвайки към Кийрън. — Мануел… Ануш…

— Кийрън, бягай! — изрева Диего.

Кийрън сграбчи гривата на Уиндспиър и те полетяха във въздуха, преди Мануел да успее да направи повече от крачка напред. На Диего му се стори, че вижда Кийрън да поглежда веднъж към него през рамо, преди Уиндспиър да изскочи през дупката на тавана, и те се понесоха като бяла нишка по небето.

Чу как някой се приближава зад гърба му. В другия край на стаята, Дивя го гледаше, а в очите й имаше сълзи. Зад нея братовчед й Ануш слагаше на ръцете й белезници.

— Жестоко ще съжаляваш, че направи това. — Доволният шепот на Мануел изхриптя в ухото на Диего. — Толкова много ще съжаляваш, Росио Росалес.

А после се спусна мрак.

Нене взе Ема зад себе си, върху сивата си кобила. Джулиън беше зад Фъргюс, така че нямаше как да говорят. Раздразнение бушуваше в Ема, докато яздеха под зелените клони, златните струи светлина, които се процеждаха между дърветата, постепенно придобиха наситено бронзов цвят с напредването на деня.

Искаше й се да говори с Джулиън, да измислят какво ще правят, когато пристигнат в Двора. Какво щяха да кажат на кралицата? Как щяха да се измъкнат след това? Какво искаха от нея?

Част от нея обаче беше прекалено ядосана, за да говори с Джулиън — как смееше да пази толкова голяма част от плана им в тайна от нея? Да я остави да дойде слепешком в земите на феите, вярвайки, че имат една мисия, когато тя всъщност бе съвсем различна? Имаше и една друга, по-малка и по-студена част, която шепнеше: Единствената причина да не ти каже, е, понеже е знаел, че ще откажеш да последваш неговия план. Какъвто и да беше той, на Ема нямаше да й хареса.

А още по-дълбоко, там, където едва имаше думи за онова, което изпитваше, знаеше, че ако не беше магията, Джулиън никога не би го сторил, защото никога не бе била един от хората, които Джулиън манипулираше и лъжеше. Тя бе една от семейството, беше в защитения кръг и затова бе прощавала лъжите, плановете, защото не бяха насочени против нея. Бяха насочени срещу враговете на семейството. Онзи Джулиън, който бе принуден да лъже и манипулира, беше персонаж, създаден от едно уплашено дете, за да защити хората, които обичаше. Ами ако магията беше направила тази персонаж истински? Ами ако това представляваше Джулиън сега?

Бяха оставили гората зад себе си и сега яздеха през зелени поля, които изглеждаха необитавани. Само стелеща се на талази зелена трева, ширнала се в продължение на мили, осеяна с туфи сини и лилави цветя, и смътни виолетови планини в далечината. Един хълм се издигна пред тях като зелена приливна вълна и Ема се осмели да хвърли поглед към Джулиън, когато предната част на хълма се вдигна като решетката на крепостна стена, разкривайки внушително мраморно преддверие.

В царството на феите малко неща изглеждаха по един и същи начин два пъти, знаеше Ема. Миналия път, когато влязоха в Двора на светлите феи през едно възвишение, се бяха озовали в тесен коридор. Сега минаха под елегантна бронзова порта, украсена с орнаменти на коне. Нене и Фъргюс скочиха от седлата и едва когато стъпи на мраморния под, Ема видя, че юздите и на двата коня бяха поети от миниатюрни пърхащи феи с разперени сини, червени и златни крилца.

Конете се отдалечиха с тропот, водени от жужащите пиксита.

— Не бих отказала едно такова, за да ми оправя косата — подхвърли Ема на Нене, която й отвърна с неразгадаема усмивка.

Плашещо бе колко много приличаше на Марк — същата къдреща се бяло-руса коса и фини кости.

Фъргюс присви очи.

— Синът ми е женен за миниатюрно пикси. Моля, недей да задаваш натрапчиви въпроси за това.

Джулиън повдигна вежди, но не каза нищо. Двамата с Ема тръгнаха след Нене и Фъргюс по коридор с под от пръст, който тръгваше от мраморното преддверие и потъваше, криволичейки, във вътрешността на хълма.

— Предполагам, че всичко се разви, както го беше планирал, а? — подхвърли Ема студено, без да поглежда към Джулиън. Усещаше го обаче до себе си, усещаше познатата топлина и очертанията му. Той бе нейният парабатай, когото би разпознала със завързани очи и запушени уши. — Ако лъжеш за това, че Черната книга е у теб, нещата ще се развият наистина зле за нас.

— Не лъжа. Близо до Лондонския институт имаше копирен център. Ще видиш.

— Беше ни забранено да излизаме от Института, Джулиън…

— Това беше най-добрата опция. Възможно е да си твърде емоционална, за да го видиш, но това ни доближава до онова, което искаме.

— И как точно го прави? — изсъска Ема. — Какъв смисъл има да идваме при кралицата? Не можем да й имаме доверие повече, отколкото на Хорас или Анабел.

Очите на Джулиън блестяха като скъпоценните камъни, които бяха инкрустирани в стените на дългия тунел и искряха в ясписови и кварцови отблясъци. Сега подът под краката им беше застлан с млечно зелено-бели плочки.

— Планът ми включва да нямаме доверие на кралицата.

На Ема й се прииска да изрита стената.

— Изобщо не би трябвало да имаш план, включващ кралицата, не го ли разбираш? Студеният мир ни е наложен, именно заради нейното предателство.

— Какви антиелфически чувства само — отбеляза Джулиън, докато се навеждаше, за да мине под сива дантелена завеса. — Учудваш ме.

Ема го последва.

— Няма нищо общо с елфите като цяло. Кралицата обаче е истинска ку… о, здравейте, ваше величество!

Мамка му! Изглежда, че сивата завеса, през която бяха мина ли, беше входът на тронната зала. Кралицата седеше на престола си насред помещението, вперила студен поглед в Ема.

Залата изглеждаше както преди — сякаш преди години е била опожарена и никой не се беше погрижил както трябва за щетите. Мраморният под беше почернял и напукан, тронът на кралицата бе от потъмнял бронз, а облегалката му се издигаше високо над главата й, разперена като ветрило. Тук-там по стените зееха дупки, сякаш гигантски звяр бе издълбал парчета мрамор с ноктите си.

Кралицата сякаш бе изтъкана от пламък и кости. Мършавите й ключици стърчаха над бодито на пищно бродираната синьо-златиста рокля, дългите й голи ръце бяха слаби като вейки. Пищната й тъмночервена коса се сипеше около нея на вълни от кръв и пламък. Насред тясното й бяло лице, сини очи горяха като газени пламъчета.

Ема се прокашля.

— Кралицата е истинска кукличка — заяви тя. — Това се канех да кажа.

— Няма да ме поздравяваш по този нехаен фамилиарен начин, Ема Карстерс. Ясно ли е?

— Бяха пресрещнати на пътя и нападнати — каза Нене. — Изпратихме съобщение по пикситата…

— Чух — прекъсна я кралицата. — Това не оправдава грубостта.

— Мисля, че русата се канеше да нарече кралицата кукумявка — измърмори Фъргюс на Нене, която изглеждаше толкова подразнена, колкото изобщо можеше да изглежда някой елфически придворен.

— Това си е самата истина — каза Ема.

— На колене — изплющя гласът на кралицата. — На колене, Ема Карстерс и Джулиън Блекторн, за да ми засвидетелствате дължимото уважение.

Ема усети как вирва брадичка, сякаш някой я беше дръпнал с въженце.

— Ние сме нефилими. Не коленичим.

— Защото някога нефилимите са били великани на земята със силата на хиляда мъже? — В тона на кралицата се долавяше лека подигравка. — Как паднаха силните!

Джулиън пристъпи към престола и кралицата плъзна изпитателен, преценяващ поглед по него.

— Празен жест ли предпочиташ, или нещо, което наистина искаш? — попита я.

Сините очи на кралицата припламнаха.

— Да не се опитваш да кажеш, че притежаваш нещо, което наистина искам? Помисли внимателно. Не е лесно да се досетиш какво желае един монарх.

— Черната книга на мъртвите е у мен.

Кралицата се засмя.

— Чух, че си я изгубил. Заедно с живота на сестра си.

Джулиън пребледня, ала изражението му не се промени.

— Не уточни кое копие на Черната книга искаш.

И под зяпналите погледи на кралицата и на Ема бръкна в раницата си и извади подвързан бял ръкопис. В лявата му част бяха пробити дупки, придържаха го дебели пластмасови ивици.

Кралицата се облегна назад, огненочервената й коса изпъкваше ярко на фона на тъмния метал на трона.

— Това не е Черната книга.

— Мисля, че ако разлистиш страниците, ще откриеш, че е. Една книга е думите, които съдържа, нищо повече. Снимах всяка страница с телефона си и я разпечатах и подвързах в един копирен център.

Кралицата наклони глава на една страна и тънката златна лента около челото й проблесна.

— Не разбирам думите на вашите простосмъртни магии и ритуали. — Гласът й беше станал по-остър. Зад понякога подигравателните й, понякога смеещи се очи на Ема й се стори, че зърва истинската кралица и онова, което би сполетяло всеки, дръзнал да я измами, и усети как я побиват тръпки. — Няма да търпя да ме лъжат или да ми се подиграват, Джулиън Блекторн, и нямам доверие на хитрините ти. Нене, вземи му книгата и я разгледай!

Нене пристъпи напред и протегна ръка. Нещо се раздвижи в потъналите в сенки ъгли на стаята и Ема осъзна, че покрай стените има елфически стражи в сини униформи. Нищо чудно, че им бяха позволили да влязат с оръжията. Тук трябва да имаше поне петдесет стражи, имаше и още в тунелите.

Дай книгата на Нене, Джулиън, помисли си и той наистина го стори, без да възрази. Загледа спокойно как очите на Нене пробягват по страниците. Най-сетне тя заяви:

— Изработено е от много умел калиграф. Линиите с четката са точно такива, каквито си ги спомням.

— Опитен калиграф, на име „Офис Макс“ — измърмори Джулиън, но Ема не се усмихна.

Кралицата дълго мълча, единственият звук в стаята беше от потропването на обутото й в пантофка стъпало, докато всички я чакаха да проговори. Най-сетне тя каза:

— Не за първи път ме изправяш пред заплетен проблем, Джулиън Блекторн, и подозирам, че няма да е за последен.

— Няма нищо заплетено — отвърна Джулиън. — Това е Черната книга. А ти каза, че ако ти дадем Черната книга, ще ни помогнеш.

— Не е точно така. Помня, че ви дадох обещания, но някои от тях може би вече не са актуални.

— Моля да си спомниш, че ни обеща помощта си — рече Джулиън. — Моля те да ни помогнеш да открием Анабел Блекторн тук, в елфическите земи.

— Вече сме тук, за да я намерим — обади се Ема. — Не се нуждаем от помощта на тази… тази… личност.

Ема измери кралицата с яростен поглед.

— Имаме карта, която едва действа — каза й Джулиън. — Кралицата разполага със съгледвачи из цялото елфическо царство. Може да ни отнеме седмици да открием Анабел. Възможно е да се лутаме из царството на феите, докато храната ни свърши. Кралицата може да ни отведе право при нея. В това царство не се случва нищо, за което тя да не знае.

Кралицата се подсмихна.

— И какво искате от Анабел, когато я откриете? Втората Черна книга?

— Да — каза Джулиън. — Може да задържиш това копие. Трябва да отнеса оригинала в Идрис, за да докажа на Клейва, че вече не е в ръцете на Анабел Блекторн. — Той замълча за миг. — Освен това искам отмъщение. Чисто и просто отмъщение.

— В отмъщението няма нищо просто и нищо чисто — заяви кралицата, но в очите й проблясваше интерес.

Ако знае толкова много, защо просто не отиде да убие Анабел и да й отнеме Черната книга, почуди се Ема. Защото беше замесен Дворът на тъмните елфи? Не каза нищо обаче — очевидно бе, че двамата с Джулиън са на различно мнение за кралицата.

— Преди поиска армия — отбеляза кралицата. — Сега искаш единствено да намеря Анабел вместо вас?

— По-изгодно е за теб — рече Джулиън и Ема забеляза, че не каза „да“.

Искаше повече от това от кралицата.

— Навярно, ала последната дума относно стойността на тази книга няма да бъде моя. Първо искам да я прецени експерт. А вие трябва да останете в Двора, докато това стане.

— Не! — заяви Ема. — Няма да останем в земите на феите за неизвестно колко време. — Обърна се рязко към Джулиън. — Така човек попада в клопката им. Неизвестно колко време!

— Аз ще ви пазя — обади се Нене неочаквано. — Заради Марк. Ще бдя над вас и ще се погрижа да не ви сполети никакво зло.

Кралицата я стрелна с недружелюбен поглед, преди отново да насочи вниманието си към Ема и Джулиън.

— Какво решавате?

— Не съм сигурен — рече Джулиън. — Заплатихме скъпо тази книга, с кръв и загуба. Да бъдем принудени да чакаме…

— Е, добре — каза кралицата и в очите й Ема зърна странна нетърпелива светлина. Може би искаше книгата по-отчаяно, отколкото Ема си мислеше? — В знак на добрата ми воля ще ти дам част от онова, което обещах, Джулиън. Ще ти кажа как може да бъдат разкъсани някои връзки. На нея обаче няма да кажа — махна към Ема тя.

— Това не беше част от сделката ни.

Ема го чу да си поема рязко въздух. Чувствата му към нея може и да бяха притъпени, помисли си, ала по някаква причина все още отчаяно искаше да знае как може да бъде развалена връзката между тях. Може би беше атавистично желание, както беше описал порива да защити Тай… дълбоко уседнала нужда за оцеляване?

— Нене — каза кралицата. — Ако обичаш, отведи Ема в стаята, където беше отседнала предишния път, когато беше гостенка на Двора.

Фъргюс простена — предишния път Ема и Джулиън бяха спали в неговата стая.

Нене се приближи до кралицата, постави копието на Черната книга в краката й и отиде да застане до Ема.

Алените устни на кралицата се извиха в усмивка.

— С Джулиън ще останем тук, за да си поговорим насаме. Стражи, може да ни оставите. Оставете ни.

— Не е нужно да си вървя — каза Ема. — Знам за какво става дума. За разваляне на парабатайската връзка. Не е нужно да научаваме как да го направим. Това няма да се случи.

Погледът на кралицата беше изпълнен с презрение.

— Малка глупачка. Вероятно си мислиш, че защитаваш нещо свещено. Нещо добро.

— Знам, че е нещо, което ти не можеш да разбереш — рече Ема.

— Ами ако ти кажа, че има поквара в самото сърце на парабатайската връзка. Отрова. Мрак, който се равнява на добротата му. Има причина парабатаите да не може да се влюбват и тя е по-чудовищна, отколкото би могла да си представиш. — Устата й проблесна като отровна ябълка, когато се усмихна. — Парабатайската руна ви е дадена не от Ангела, а от хора, а хората са несъвършени. Дейвид Мълчаливия и Джонатан Ловеца на сенки създадоха руната и церемонията. Нима си въобразяваш, че това не носи последици със себе си?

Вярно бе и Ема го знаеше. Парабатайската руна не беше в Сивата книга. Но същото важеше и за руната на обединението, която Клеъри беше създала, а тя се смяташе за универсално добро.

Кралицата изкривяваше истината, за да я нагоди към собствените си интереси, както правеше винаги. Очите й, приковани в тези на Ема, бяха късчета син лед.

— Виждам, че не разбираш — рече тя. — Но и това ще стане.

Преди Ема да успее да възрази, Нене я улови за ръка.

— Ела — промълви тя. — Докато кралицата все още е в добро настроение.

Ема хвърли поглед към Джулиън. Не беше помръднал от мястото си, гърбът му беше изпънат, погледът — прикован твърдо в кралицата. Ема знаеше, че би трябвало да каже нещо. Да се възпротиви, да настоява, че няма начин, независимо какво зависеше от това, което би оправдало разкъсването на всички парабатайски връзки по света.

Дори ако това щеше да ги освободи. Дори ако това щеше да й върне Джулиън. Не можа да изрече нищичко. Излезе от тронната зала заедно с Нене, без да каже нито дума.

10 Над храм, над купол, над стени

При вида на Пазара на сенки Кит почувства как гърдите му се свиха от усещането за нещо познато. Беше типична лосанджелиска нощ — температурата беше паднала веднага щом слънцето залезе и през празния парцел, където беше Пазарът, повяваше хладен вятър и караше десетките елфически камбанки, които висяха от ъглите на покритите с бял брезент сергии да звънят.

На задната седалка на колата от Юбер, Тай беше преливал от едва потисната възбуда през целия път до тук. За да се справи с нея, беше навил ръкава на Кит и му беше направил няколко руни. Кит имаше три от тях: за нощно виждане, за пъргавост и една, която се наричаше „Талант“ и която според Тай щяла да го направи по-убедителен. Сега те се взираха в Пазара, след като колата ги беше оставила на „Кендъл Али“. И двамата носеха мундански дрехи — дънки, якета и високи обувки.

Ала Тай все още видимо беше ловец на сенки. Държеше се като такъв, ходеше като такъв и изглеждаше като такъв, виждаха се дори руни по деликатната кожа на врата и китките му. Както и синини… синини по ръцете му, каквито никое мунданско момче не би могло да има, освен ако не беше член на някой незаконен боен клуб.

Не че би имало особена полза, ако ги беше покрил — ангелското наследство на нефилимите като че ли се процеждаше от самите им пори. Кит се зачуди дали и с него вече беше така.

— Не виждам никаква порта — каза Тай, въртейки глава.

— Те са… метафизични. Не са точно истински — обясни Кит.

Вървяха към онази част от Пазара, където се продаваха отвари и талисмани. На сергия, обвита в пълзящи храсти с розови, червени и бели рози, се продаваха любовни талисмани. На друга, с бяло-зелен сенник, имаше амулети за късмет, а зад дантелените завеси на трета, перленосива, се предлагаха по-опасни артикули. Черните магии и заклинанията за смърт бяха забранени на Пазара, но правилата не се прилагаха строго.

На стълба на една улична лампа недалече от тях се облягаше елф пука и пушеше цигара. Зад него алеите на Пазара приличаха на малки, облени в светлина улици, мамещи Кит с викове: „Елате да си купите!“ Гласове се надвикваха, украшения дрънчаха и тракаха, билки и тамян изпълваха въздуха с уханието си. Кит почувства копнеж, примесен с тревога. Хвърли кос поглед на Тай. Все още не бяха влезли на Пазара. Дали си мислеше колко много мрази Лондонския пазар, как той го беше накарал да се облее в пот, обзет от паника, защото имаше твърде много шумове, твърде много светлини, твърде много напрежение, твърде много всичко.

Щеше му се да го попита дали е добре, но знаеше, че другото момче не би искало това. Тай се взираше в Пазара, напрегнат от любопитство. Кит се обърна към елфа пука.

— Вратарю. Молим да бъдем допуснати на Пазара на сенките.

Тай начаса насочи вниманието си към тях. Елфът пука беше висок, мургав и слаб, в дългата му коса бяха вплетени бронзови и златни нишки. Беше обут в лилав панталон и не носеше обувки. Стълбът, на който се облягаше, беше между две сергии и препречваше входа към вътрешността на Пазара.

— Кит Рук — заяви той. — За нас е голяма чест, че не сме напълно забравени от някой, който ни напусна, за да заживее сред ангелите.

— Познава те — измърмори Тай.

— Всички на Пазара на сенките ме познават — отвърна Кит, надявайки се Тай да бъде впечатлен.

Елфът пука угаси цигарата си и от нея се разнесе сладникавата миризма на овъглени билки.

— Паролата — заяви той.

— Няма да го кажа — отвърна Кит. — Мислиш, че е смешно да се опиташ да накараш хората да го кажат.

— Да кажат какво? Каква е паролата? — поиска да узнае Тай.

Елфът пука се ухили.

— Изчакай тук, Кит Рук — заяви и се стопи в сенките на Пазара.

— Отиде да доведе Хейл — каза Кит, мъчейки се да скрие нервността си.

— Могат ли да ни видят?

Кит беше вперил поглед в Пазара, където долноземци, вещици и всякакви други членове на магическия подземен свят се движеха из шумотевицата.

— Тук навън?

То бе като да стоят в тъмното край осветена стая, помисли си Кит. И дори да не го изразеше по същия начин, подозираше, че Тай изпитва същото.

— Ако ни виждат, с нищо няма да го покажат — рече.

Изведнъж Тай се обърна към него. Погледът му се плъзна по ухото на Кит, по скулата, без да среща съвсем очите му.

— Уотсън…

— Кит Рук и Тай Блекторн — изплющя глас откъм сенките. Барнабас Хейл, главата на Пазара. — Всъщност, предполагам, че не сте наистина Кит Рук и Тай Блекторн, защото те не биха били толкова глупави, че да си покажат тук носовете.

— Това прозвуча като комплимент.

Тай изглеждаше искрено учуден.

— Така е, може би наистина не сме ние — рече Кит. — Може би някой здравата е объркал детайлите на кутията скъпи шоколадови бонбони, която си поръча.

Хейл се смръщи подразнено. Изглеждаше както винаги — нисък, с люспеста кожа и очи със змийски зеници. Носеше костюм на тъмно райе, който, предполагаше Кит, трябва да беше претърпял сериозно прекрояване, за да му стане. Повечето хора не бяха високи и широки един метър.

Елфът пука се беше върнал заедно с Хейл и отново се облягаше безмълвно на стълба, а тъмните му очи проблясваха.

— Докажи, че си Кит Рук — заяви Хейл. — Каква е паролата?

— Няма да го кажа. Никога няма да го кажа — рече Кит.

— Каква е паролата? — попита Тай отново.

— Просто ни пусни да влезем — рече Кит. — Не искаме неприятности.

Хейл издаде лаещ смях.

— Не искате неприятности? Вие двамата? Майтапиш ме. Имаш ли представа какъв хаос посяхте в Лондон? Съсипахте имущество, нападнахте продавачи, а ти — той посочи Тай — унищожи голям запас от феи за продан. Мразя и двама ви. Вървете си.

— Изслушай ме — не отстъпваше Кит. — Помниш ли, когато онази фея опожари половината пазар, а на следващата година я приеха с отворени обятия, защото имаше изобилен запас от кокоши зъби? Помниш ли върколака и ламата и какво се случи тогава? На него не му беше забранено да влиза, защото знаеше къде да намери сребърен прах.

— Какво се опитваш да кажеш? — попита Хейл, а после въздъхна. — Господи, ще ми се да имах пура. Наложи се да ги откажа.

— Естеството на Пазара е съвсем простичко — заяви Кит. — Всичко е добре, стига да изкараш печалба. Нали?

— Така е — съгласи се Хейл. — Поради което търпяхме Джони Гук. Търпяхме ви, защото ловците на сенки не ви бяха намерили. Ала ето че го направиха, а от него до това да откриеш кой си наистина не е голямо разстояние…

— Какво означава това? — попита Тай.

Вятърът се беше усилил и развяваше косата му като гирлянди.

— Нищо не е безплатно — заяви Хейл с раздразнението на човек, който беше казал твърде много и освен това искаше пура, но ги беше отказал. — Освен това парите ти не струват тук, Гук. — Той махна с ръка към Тай. — Възможно е да получа нещо в замяна на кльощавото ти приятелче в правилните среди, но не е достатъчно.

— Чисто хипотетично, колко? — попита Тай заинтригувано.

Хейл придоби мрачно изражение.

— Не толкова, колкото бих взел за Ема Карстерс… още повече за главата й.

Тай пребледня и Кит го усети — това беше мигът, в който Тай си спомни, че Пазарът беше наистина опасно място. Че всичко това бе наистина опасно. Кит почувства как ситуацията му се изплъзва.

— Никакви глави. Вижте, баща ми не се доверяваше на никого, господин Хейл. Знаете го. Беше изпокрил повечето от скъпоценните си вещи из Лос Анджелис, заровени по места, където според него никой никога нямаше да ги намери.

— Слушам — рече Хейл.

Това беше наистина рискованата част, знаеше Кит.

— Една от тях е тук, на Пазара на сенките. Инкрустирано с рубини копие на Червените свитъци. — Елфът пука подсвирна, ниско и продължително. — Ще ви го дам безплатно. Всичко, което трябва да направите, е да ни пуснете обратно на Пазара. Свободна търговия.

Хейл поклати печално глава.

— Сега наистина ми се иска да имах пура, така че да мога да го отпразнувам. Вече намерих Червените свитъци, глупав хъшлак. След като мантидите убиха баща ти, разкопахме сергията му. — Извърна се, но после спря и погледна през рамо. Лунната светлина сякаш отскачаше от бялата му люспеста кожа. — Тази лъжица е прекалено голяма за вашата уста, хлапета. Махнете се от света на долноземците, преди някой да ви е убил. Този някой мога да бъда и аз — изрече и раздвоен език се стрелна между зъбите и облиза устните му.

Кит се дръпна назад, отвратен, докато Хейл потъваше в множеството на Пазара.

Не беше в състояние да погледне Тай. Имаше чувството, че са му изкарали въздуха, шок и срам се бореха за равен шанс да накарат стомаха му да се преобърне.

— Аз… — започна.

— Трябваше просто да кажеш паролата — обади се елфът пука.

Изгубил всякакво търпение, Кит бавно вдигна среден пръст.

— Ето ти я паролата.

Тай потисна смеха си и улови Кит за ръкава.

— Хайде — каза, — да се махаме от тук.

— За мен е чест да ви съобщи — каза Хорас Диърборн, — че предложеният Регистър на долноземците е готов да се превърне в действителност.

Не беше лесно да бъде разтълкуван звукът, преминал през редиците на нефилимите, които бяха насядали в Залата на Съвета. На Даяна той приличаше на рева на животно, прогонващо друг звяр от своята плячка.

Хорас беше сключил ръце зад гърба си, а по устните му играеше безизразна усмивка. От лявата му страна стоеше Зара, облечена в пълна центурионска униформа, косата й беше сплетена и увита около главата й. Мануел беше от дясната му страна — с безизразно лице и очи, които грееха от злоба. Изглеждаха като ужасяваща карикатура на семеен портрет.

— Всички институти ще разполагат с кратък срок, за да регистрират местните си долноземци — продължи Хорас. — През първите седмици след влизането в сила на закона, ръководителите им ще трябва да изпълнят квота от регистрации, основаваща се на знанието ни за местните долноземски популации.

Даяна седеше, оставяйки думите да я заливат на вълни от ужас. Погледна към Джия, която седеше на висок дървен стол в края на подиума. Лицето й беше напрегната маска. Нямаше как да не се зачуди дали предложението на Хорас не бе дори още по-крайно, отколкото Джия беше очаквала.

— И ако долноземците откажат? — извика някой от множеството в Залата.

— В такъв случай ще бъдат лишени от защитата, която Съглашенията им осигуряват — отвърна Зара и Даяна се вледени. Без защитата на Съглашенията един ловец на сенки можеше да убие който си поиска долноземец без причина и без последици. — Разбираме, че това ще означава доста работа за институтите, но е важно всички да се включат, за доброто на всички ловци на сенки.

— Всеки регистриран долноземец ще получи номер — продължи Хорас. — Ако долноземец бъде спрян от ловец на сенки, където и да било, по каквато и да било причина, ще трябва да представи номера си.

Този път шумът, преминал през Залата, определено беше по-разтревожен.

— Мислете за него като един вид документ за самоличност — допълни Мануел. — Сигурността и отговорността са два от основните ни приоритети.

— Искам да чуя какво мисли консулът! — провикна се Кармен Росалес Делгадо, която оглавяваше Института в Мексико Сити.

Тя бе майка на Кристина и доста приличаше на дъщеря си.

Лицето на Хорас придоби подразнено изражение. Строго погледнато, като онзи, който предлагаше нов закон, той имаше думата и можеше да говори в продължение на известен брой минути без прекъсване. На Даяна й се струваше, че говори от няколко години.

Той махна нелюбезно към Джия, която стисна здраво облегалките на стола си.

— Моето мнение е, че този закон не е добра идея. Долноземците ще се противопоставят на онова, което в техните очи ще бъде изхвърляне от страна на нефилимите. То установява атмосфера на недоверие.

— То е, защото им нямаме доверие — каза Мануел и от задната част на стаята изригна бурен смях.

Неспособна да търпи повече, Даяна се изправи на крака.

— Имам въпрос към инквизитора!

Хорас я погледна изпод полуспуснати клепачи.

— Ще има време за въпроси и коментари, Даяна.

На Даяна не й хареса начинът, по който натърти името й, сякаш го намираше за отблъскващо. Вероятно Зара му беше наговорила цял куп лъжи за нея: веднъж Даяна я беше унижила пред останалите центуриони. Нарцисисти като Зара не забраняха обиди.

— Оставете я да говори — каза Джия. — Всички в Съвета имат право да бъдат чути.

Даваща си прекрасно сметка за погледите върху себе си, Даяна заговори:

— Това може и да изглежда като незначителен акт, но на долноземците няма да им се стори такъв. Ще има последици. Дори ако Регистърът е временен, винаги ще се намерят причини да бъде продължен. Много по-трудно е една такава система да бъде отменена, отколкото да бъде въведена. Възможно е да се окажем в ситуация, където долноземците ще поискат ловците на сенки също да бъдат регистрирани, за равнопоставеност. Готови ли сте за това нефилимите да носят документите си навсякъде?

Думите й имаха търсения ефект. Съветът изригна в сърдито жужене.

— Не! Никога! — изплющя гласът на Диърборн.

— В такъв случай това на практика ще създаде една по-нисша класа от долноземци — каза Даяна. — Ние ще имаме права, каквито те нямат. Помислете за това.

— И защо тази мисъл те притеснява толкова, Даяна Рейбърн? — обади се Мануел с мекия си очарователен глас. Очите му проблясваха като стъклени топчета. — Да не би да има някой долноземец, който може би ти е скъп, за когото се тревожиш?

— Мнозина ловци на сенки имат долноземци, които са им скъпи — отвърна Даяна с равен глас. — Не може да прережете като с нож връзката ни с група човешки същества, с които имаме много повече общо помежду си, отколкото с мунданите.

Даяна знаеше какъв бе отговорът на това: Не се боим от мундани. Долноземците са тези, от които се страхуваме, и се опитваме да контролираме онова, от което ни е страх. Съмняваше се обаче Хорас да притежава подобно самопознание. Гледаше я с неприкрита ненавист, докато тя си сядаше.

— Ясно е, че това е сложен въпрос. — Джия се изправи. — Предлагам да отложим гласуването със седмица, докато Съветът е имал време да осмисли всички възможни последици.

Хорас премести яростния си поглед към нея, но не каза нищо. Сега в Залата се носеше жуженето на облекчение и дори Диърборн беше достатъчно умен, за да не се противопостави на всеобщото мнение по време на гласуване. Остана на подиума, след като срещата приключи, и последователите му се струпаха около него.

Обзета от неописуема умора, Даяна се отправи към един от изходите. Чувстваше се така, сякаш я бяха повикали, за да стане свидетел на кървава екзекуция, само за да види как съдбата на жертвата се отлага със седмица. Облекчение се смесваше със страх от онова, което бъдещето можеше да донесе.

— Даяна! — разнесе се тих глас с акцент зад нея.

Обърна се и видя една от жените от Института в Барселона, Трини Кастел, да идва към нея. Тя сложи подобна на птичка ръка върху рамото й.

— Бях вдъхновена от онова, което казахте, госпожице Рейбърн. Имате право, че правата, чиито и да било права, не бива да бъдат захвърлени с лека ръка.

— Благодаря — отвърна Даяна, немалко изненадана.

Трини Кастел й се усмихна за миг и се отдалечи забързано, оставяйки Даяна обърната към подиума. Зара стоеше на ръба му, приковала поглед в нея. На бледата светлина, процеждаща се през прозореца, неприкритата ненавист върху лицето й, много по-силна, отколкото който и да било би могъл да изпитва заради отминала обида, беше ясна като ден. Потрепервайки, Даяна се обърна и побърза да излезе от Залата.

Подозрителното средоточие на лей-линии на Катарина се оказа малък парк в пустинята близо до магистралата „Антилоуп Вали“, известен с масивните си образувания от пясъчник. И Хелън, и Ейлийн като че ли се бяха учудили мъничко, че Марк и Кристина възнамеряват да излязат да патрулират, но не се бяха опитали да ги спрат, съгласявайки се неохотно, че патрулирането бе нормална част от нефилимския живот и колкото по-скоро всички се върнеха към нормалния живот, толкова по-добре.

Шофирането от Малибу (бяха взели пикапа на Даяна, който бе оставен на паркинга в Института) напомни на Кристина за дългите разходки с колата, на които бяха излизали с Ема. Свалени прозорци, тиха музика, плаж, отстъпващ място на магистрала, отстъпващ място на пустиня, докато слънцето потъваше зад хоризонта в огнена мъгла. Марк беше качил дългите си крака върху таблото и от време на време обръщаше глава, за да я погледне, докато се носеха по пътя в мълчание. Тежестта на погледа му беше като кожа до нейната кожа. Като допир.

Паркът „Васкес Рокс“ затваряше по залез-слънце и нециментираният паркинг беше празен, когато Кристина спря и угаси двигателя. Взеха оръжията си от каросерията на пикапа, сложиха си предпазители за китки и препасаха колани с оръжия. Кристина окачи дълъг меч на кръста си и втъкна верния си балисонг в колана, а Марк намери черен камшик с руни и изплющя няколко пъти. Удоволствие се изписа върху лицето му, докато гледаше как той се извива като змия на фона на потъмняващото небе.

Бяха си сложили руни, преди да тръгнат, и Кристина зърна тази за нощно виждане да проблясва на врата му, докато минаваха под светлините на будката на рейнджъра и поемаха по черен път, който лъкатушеше между храсталаците, растящи сред скали, които се гънеха и сгъваха като пликове.

Кристина дишаше дълбоко. От всички неща, които обичаше в Калифорния, най-много обичаше мириса на пустинята: свеж въздух, примесен с дъх на хвойна, мансанита и градински чай. Небето се разтвори над тях като споделена тайна, обсипано с милион звезди.

Минаха покрай дървен знак, отбелязващ една пътека, в същия миг, в който пред тях се издигна масивно скално образувание, почти закривайки луната.

— Средоточието на лей-линиите — посочи Марк.

Кристина не го попита откъде знае — елфите имаха усет за тези неща. Приближиха се до скалите, които се извисяваха около тях в наклонени плочи, като останките на космически кораб, разбил се в пустинята. Звукът на пясъка, хрущящ под подметките й, беше силен в ушите й благодарение на руната й за изостряне на слуха.

Остър, подобен на насекомо звук избръмча зад нея и тя се обърна. Марк се мръщеше на сензора в ръката си.

— Бръмчи по начин, какъвто не съм чувал преди — каза.

Кристина бавно се завъртя в кръг. Пустинята се беше ширнала около нея, килим от черно и кафяво, и приглушено златно. Небето беше тъмно кадифе.

— Нищо не виждам.

— Би трябвало да изчакаме тук — каза Марк — и да видим дали ще се повтори.

Кристина изобщо не беше в настроение да стои под романтичната луна с Марк.

— Според мен е най-добре да продължим.

— Кристина — каза Марк. — Изглеждаш така, сякаш съм те наскърбил.

Кристина извъртя очи.

— Нищо не ти убягва, Марк Блекторн.

Марк свали сензора.

— Снощи… Не беше, защото не исках… исках го…

Кристина пламна.

— Не става дума за това, Марк. Можеш да го искаш или да не го искаш. Твоя си работа. Става дума за това, че ме излъга.

— Човеците лъжат. — Разноцветните му очи изведнъж лумнаха. — Смъртните се лъжат един друг всеки ден, особено когато става дума за любов. Да не би да е, защото лъжата ми не беше достатъчно добра? По-опитен ли трябва да бъда?

— Не! — Кристина се обърна рязко към него. — Харесва ми това, че не лъжеш, Марк. Ето защо бях толкова… Марк, нима не разбираш? Не очаквах да ме излъжеш.

— Виждала си ме да лъжа Кийрън.

— Да, ала то беше, за да спасиш животи. Освен ако не се опитваш да ми кажеш, че да не искаш да правиш секс с мен има нещо общо със спасяването на животи, което ми е трудничко да повярвам…

— Исках го! — избухна Марк. — Трябва да разбереш едно, исках да бъда с теб по този начин и по всички възможни начини и това не е лъжа.

Кристина се отпусна върху една ниска скала. Сърцето й думкаше. Освен това току-що беше казала думата „секс“, което ужасно я смущаваше.

— Тогава не разбирам защо го направи — рече с тихичко гласче. — Да не е, защото си загрижен за някого? За Кийрън?

— Загрижен бях за теб.

Гласът му беше тъмен и корав, като къснозимен лед.

— Защо?

— Знаеш коя си!

Викът му я стресна. Тя вдигна неразбиращо очи… не е като да беше непозната за него или за когото и да било. Какво искаше да каже?

— Кийрън те нарича нефилимска принцеса, и с основание.

Луната беше изгряла напълно и сребристобелите лъчи превръщаха косата му в ореол и караха очите му да греят — широко отворени, златно и синьо, и пълни с болка.

— Ти си един от най-добрите примери за представители на хората ни, които съм срещал някога. Ти си ослепителна, праведна, добродетелна. Ти си всички хубави неща, за които мога да се сетя, и всичко, което бих искал, но знам, че никога няма да бъда. Не искам да направиш нещо, за което ще се разкайваш по-късно. Не искам да осъзнаеш колко ниско под своите стандарти си слязла заради мен.

— Марк!

Кристина скочи от скалата и отиде при него. Чу как нещо тупна на земята и обви ръце около Марк, прегръщайки го с всичка сила.

За миг той остана напрегнат и вкаменен, а после омекна до нея, ръцете му обгърнаха тялото й, устните му докоснаха бузата й, меките къдрици на косата й, изплъзнали се от плитката й.

— Кристина — прошепна.

Тя се отдръпна само толкова, колкото да може да докосне лицето му, пръстите й проследиха линията на челюстта му. Кожата му притежаваше онази невъзможна елфическа мекота, която идваше от това, че никога не бе имала нужда от допира на бръснач.

— Марк Блекторн — каза и потрепери до кости, срещайки погледа му. — Ще ми се да можеше да се видиш така, както те виждам аз. Ти си толкова много неща, които никога не ми е хрумвало да искам, ала ето че ги искам. Искам всичко с теб.

Ръцете му се обвиха по-плътно около нея и той я притегли към себе си, сякаш държеше в прегръдките си букет цветя. Устните му се плъзнаха по бузата й, по линията на челюстта й, най-сетне устните им се срещнаха, изпепеляващо горещи в студената нощ, и Кристина ахна от желанието, което я прониза, остро като стрела.

Марк имаше вкус на мед и елфическо вино. Запрепъваха се назад, докато не се опряха в една купчина камъни. Ръцете на Марк бяха върху якето й, разкопчаваха го, плъзваха се вътре, под ризата й, сякаш отчаяно копнеещи да докоснат кожата й. Мълвеше думи като „красива“ и „съвършена“ и тя се усмихна и прокара бавно език по долната му устна, карайки го да изохка така, сякаш го беше пронизала. Той простена безпомощно и я притегли още по-плътно към себе си.

Сензорът избръмча, силно и продължително.

Двамата отскочиха един от друг, поемайки си рязко дъх. Кристина закопча якето си с разтреперани ръце, докато Марк се навеждаше неловко, за да вдигне сензора. Той избръмча отново и те се завъртяха, взирайки се в мрака.

— No mames12 — прошепна тя.

Разнесе се ново, настойчиво бръмчене и нещо я удари силно отстрани. Беше Марк, съборил я на земята. Претърколиха се по неравната изровена пръст, докато нещо огромно и обвито в сенки се извиси над тях. Черни крила се разпериха като назъбени сенки. Кристина се надигна на лакът, извади покрита с руни кама от колана си и я метна.

Отекна грак. Магическа светлина огря небето. Марк беше на колене, стиснал рунически камък в ръка. Над тях огромен белолик демон, зад който се развяваха пера като черен плащ от парцали, плющеше с крила, а дръжката на камата на Кристина стърчеше от гърдите му. Очертанията му вече започваха да се размиват, той изкряска отново, дращейки с хищни нокти около камата, преди да се сгърчи като хартия и да изчезне.

— Харпия. — Марк скочи на крака и протегна ръка на Кристина, за да й помогне да се изправи след него. — Вероятно се е крила в скалите. Ето защо сензорът не успя да засече добре присъствието й.

— Трябва да вървим. — Кристина се огледа наоколо. — Ако се съди по сензора, има и други.

Затичаха към пътеката, а Кристина хвърляше погледи през рамо, за да види дали не ги преследват.

— Държа да отбележа, че не нагласих нещата така, че харпията да ни прекъсне — каза Марк, — и имах огромно желание да продължим със сексуалните си занимания.

Кристина въздъхна.

— Радвам се да го чуя.

Тя свърна настрани през ниски храсталаци. В далечината виждаше металическия блясък на паркирания пикап. Марк забави крачка.

— Кристина. Виж.

Тя се огледа наоколо.

— Нищо не…

— Погледни надолу.

Кристина го направи и разбра защо й се бе сторило, че пясъкът скърца особено под подметките й. Сега видя, че това изобщо не беше пясък. Пуст лунен пейзаж се простираше около тях в радиус от пет-шест метра. Кактусите и храстите градински чай бяха изсъхнали, сиво-бели като стари кости. Пясъкът изглеждаше така, сякаш през него беше преминал пожар, земята между скалите беше осеяна със скелетите на зайци и змии.

— Морът — каза Марк. — Същият, който видяхме в земите на феите.

— Но какво прави тук? — попита Кристина. — Какво общо имат лий-линиите с мора? Не е ли той елфическа магия?

Марк поклати глава.

— Не…

Хор от пронизителни крясъци разцепиха въздуха. Кристина се обърна рязко, вдигайки облаче прах, и видя как от пустинята наоколо се надигат сенки. Сега ги видя отблизо, приличаха на птици само защото имаха крила. Онова, което отдалече изглеждаше като пера, всъщност бяха черни парцали, които обвиваха мършавите им бели тела и се развяваха на вятъра. Устите им бяха така пълни с нащърбени, криви зъби, че сякаш се усмихваха гротескно. Очите им бяха изпъкнали жълти луковици със зеници като черни точки.

— Но сензорът — прошепна тя. — Не се задейства. Не…

— Бягай — извика Марк и те побягнаха, докато харпиите се издигнаха с писъци и смях в небето.

Един камък тупна на земята близо до Кристина, а друг мина на сантиметри от главата на Марк. Кристина копнееше да се обърне и да забие балисонга в най-близкия демон, но беше прекалено трудно да се прицели, докато тичаха. Чуваше как Марк ругае, докато избягваше камъни с размерите на топки за бейзбол. Един от тях я удари силно по ръката тъкмо когато стигнаха до пикапа и тя отвори рязко вратата. Марк се качи от другата страна и за миг те останаха да седят, запъхтени, докато камъните се сипеха по каросерията на пикапа като градушка.

— Даяна няма да се зарадва, когато види колата си — отбеляза Марк.

— Имаме по-големи проблеми. — Кристина пъхна рязко ключа в стартера, пикапът потрепери и запали, тръгна назад… и спря. Тропотът на камъните по металния покрив също беше престанал. Във внезапната тишина имаше нещо зловещо. — Какво става? — недоумяваше тя, натискайки педала на газта.

— Слизай! — изкрещя Марк. — Трябва да слезем!

Сграбчи Кристина за ръката и я изтегли през съединителя. Двамата се изтърколиха на земята откъм мястото на шофьора, докато пикапът се издигаше във въздуха.

Кристина се приземи наполовина върху Марк и когато се изви, видя, че харпиите бяха сграбчили автомобила, пробивайки дупки в металната каросерия и рамките на прозорците с хищните си нокти. С писъци и кикот те го издърпаха високо в небето… и го пуснаха.

Машината се преобърна във въздуха и се стовари на земята с оглушителен трясък на метал и стъкло, претърколи се и остана да лежи с гумите нагоре в пясъка. Една от харпиите се беше спуснала заедно с нея, сякаш беше дъска за сърф, и все още беше приклекнала отгоре й с грак и кикот.

Кристина скочи на крака и тръгна към автомобила. Когато наближи, усети миризмата на изтичащ бензин. Харпията, прекалено глупава, за да осъзнае опасността, извърна мъртвешки бялото си ухилено лице към нея.

— Скалите са нашето място — изсъска. — Отровени. Най-хубавото място.

— Cállate13! — сопна се Кристина и като извади меча си, отсече главата й.

Струя демонска кръв изригна нагоре, докато тялото на харпията се сгърчваше и изчезваше. Останалите демони нададоха вой и се стрелнаха надолу. Кристина видя как една от тях се спуска към Марк и изкрещя името му. Той скочи върху една скала и камшикът му изплющя. Демонска кръв изрисува лъскав разрез върху гърдите на харпията и тя тупна върху пясъка, цвърчейки, ала друга харпия вече се носеше към него. Камшикът на Марк се уви около гърлото й, той дръпна и главата на демона се търкулна между скалите.

Нещо се блъсна в гърба на Кристина и тя изпищя, когато краката й се отделиха от земята. Една харпия беше забила нокти в гърба на якето й и я вдигаше във въздуха. Кристина си спомни истории за това как орлите се издигали високо в небето с жертвата си и я пускали, така че тялото й да се размаже на земята отдолу. Земята се отдалечаваше под нея с ужасяваща бързина.

С вик на страх и гняв, тя замахна нагоре и назад с меча си, отсичайки ноктите на харпията в ставата. Демонът изпищя и Кристина политна надолу, а мечът изпадна от пръстите й, когато протегна ръка, сякаш би могла да се залови за нещо, за да забави падането си…

Нещо я улови в небето.

Ахна, когато една ръка я сграбчи за лакътя и я издърпа настрани, и тя се озова върху нещо топло и живо. Летящ кон. Кристина ахна и зарови пръсти в гривата на животното, мъчейки се да се хване за него, докато то се спускаше надолу.

— Кристина! Не мърдай!

Викът беше на Кийрън. Той беше зад нея и ръката му се обвиваше около кръста й, за да я притегли към него. По тялото й сякаш пробяга електричество. Очите му бяха обезумели, косата му беше наситено синьо-черна и докато се носеха надолу през множеството харпии към Марк, тя си даде сметка, че конят бе Уиндспиър.

— Кийрън… внимавай… — изкрещя Кристина, когато изпъкналите очи на харпиите се завъртяха като фарове към Уиндспиър.

Кийрън разпери ръка и Кристина отново почувства как по тялото й премина електричество. Изригна бял пламък и харпиите се дръпнаха, докато Уиндспиър се приземяваше леко пред Марк.

— Марк! Идвай! — извика Кийрън.

Марк погледна към него и се усмихна широко — усмивката на ловец от Дивия лов, бойна усмивка, изтъкана сякаш само от зъби, — преди да обезглави една последна харпия с подръпване на камшика. Опръскан с демонска кръв, той се метна на коня зад Кийрън, обвивайки ръце около кръста му. Уиндспиър се издигна във въздуха и харпиите ги последваха, ухилените им усти бяха зейнали в усмивки, които разкриваха редици акулски зъби.

Кийрън изкрещя нещо на елфически език, който Кристина не разбираше, и Уиндспиър се изви назад под невъзможен ъгъл, устремявайки се нагоре като стрела, политнала от тетива, в същия миг, в който пикапът под тях най-сетне избухна, удавяйки харпиите в море от пламъци.

Даяна много ще се ядоса за колата, помисли си Кристина и се отпусна върху гривата на Уиндспиър, докато елфическият жребец описа кръг под облаците и полетя към океана.

Кит за първи път се качваше на покрива на Лосанджелиския институт. Трябваше да признае, че изгледът беше по-хубав от този в Лондон, освен ако не си падаш по небостъргачи. Тук можеше да видиш как зад къщата пустинята се простира чак до планините, чиито върхове бяха докоснати от светлините на града от другата им страна, а долините им тънеха в дълбоки сенки. Небето беше обсипано със звезди.

Пред къщата беше океанът, безбрежието му изглеждаше едновременно ужасяващо и величествено. Тази вечер вятърът беше като леки пръсти, докосващи повърхността му и оставящи след себе си пътеки от сребърни вълнички.

— Изглеждаш тъжен — рече Тай. — Така ли е?

Седяха на ръба на покрива, а краката им се полюшваха в празното пространство. Вероятно така би трябвало да преживее тийнейджърските си години, помисли си Кит — катерейки се по високи места и правейки глупави и опасни неща, с които да тревожи родителите си. Само че той нямаше родители, които да се тревожат, а опасните неща, които правеше, бяха наистина опасни.

Не се тревожеше за себе си, но се тревожеше за Тай. Тай, който го гледаше загрижено, а сивите му очи се плъзгаха по лицето му, сякаш бе книга, която му беше трудно да разчете.

Тъжен съм — помисли си Кит. — Чувствам се като в капан и обзет от безсилно раздразнение. Исках да те впечатля на Пазара на сенките и толкова се отнесох, че забравих за всичко друго. За това, че изобщо не би трябвало да го правим. За това как не мога да ти кажа, че не бива да го правим.

Тай се пресегна и отметна косата на Кит от лицето му, разсеян жест, от който по тялото на Кит премина нещо, усещане, сякаш беше докоснал наелектризирана ограда. Зяпна го, а Тай каза:

— Трябва да се подстрижеш. Тави го подстригва Джулиън.

— Джулиън го няма — отвърна Кит. — И не знам дали искам да ме подстриже.

— Доста го бива. — Тай свали ръка. — Каза, че твоят баща бил изпокрил разни неща из цял Лос Анджелис. Има ли нещо, което би могло да ни бъде от полза?

Твоят баща. Сякаш Джулиън беше неговият. Но разбира се, в известен смисъл той действително беше такъв.

— Нищо некромантско — отвърна Кит и Тай придоби разтревожено изражение. Все още замаян от електрическото усещане, Кит не беше в състояние да го понесе. Трябваше да го оправи, това изражение върху лицето на Тай. — Виж… опитахме директния начин. Сега е време за мошеничество и коварство.

— Не разбирам мошениците — рече Тай. — Прочетох една книга за тях, но не ми е ясно как хората се оставят да бъдат преметнати по този начин.

Очите на Кит паднаха върху златния медальон около врата на Тай. Върху него все още имаше кръв. Приличаше на петна от ръжда.

— Не става дума да накараш хората да повярват в онова, в което ти искаш да повярват. А да ги оставиш да повярват в онова, в което те искат да вярват. Да им дадеш онова, от което си мислят, че се нуждаят.

Тай вдигна очи и въпреки че те не срещнаха очите на Кит, той разчете изражението им, бавното осъзнаване на истината.

Дали си дава сметка, помисли си Кит със смесица от облекчение и тревога. Тай скочи на крака.

— Трябва да изпратя огнено съобщение на Хипатия Векс.

Това бе последното, което Кит бе очаквал да каже.

— Защо? Тя вече каза, че няма да ни помогне.

— Така е. Но според Шейд открай време иска да ръководи Пазара на сенките. — Тай се усмихна косо и в този миг, въпреки различния цвят на косата и очите им, досущ приличаше на Джулиън. — Това е онова, от което си мисли, че се нуждае.

Небето беше път, а звездите чертаеха пътеки. Луната беше фар, пътеводната светлина, насочваща към дома.

Да язди Уиндспиър, беше едновременно невероятно странно и напълно познато за Марк. Също както и да е обвил ръце около Кийрън. Беше летял през толкова много небеса, прегърнал Кийрън, че усещането на тялото му до неговото, жилавата му сила, кожата и косата му, лъхащи лекичко на морска сол, се бяха отпечатали в кръвта му.

В същото време чуваше смеха на Кристина, виждаше я как се навежда, за да посочи една или друга забележителност, над която прелитаха. Беше попитала Кийрън дали може да минат над знака на Холивуд и той го беше направил, той, който не правеше услуги на никого.

И сърцето на Марк трепваше при звука на смеха й, трепваше и когато докоснеше Кийрън. Той отново беше между тях, така както и в Лондон, и макар тревога да опарваше нервите му при тази мисъл, не можеше да се преструва, че не се радва, че Кийрън се е върнал.

Кийрън приземи Уиндспиър на паркинга зад Института. Цареше тишина, нарушавана единствено от песента на цикадите. Трудно бе да повярва човек, че едва преди десет минути бяха вкопчени в битка на живот и смърт с харпии.

— Добре ли си? — попита Кристина, смръщвайки се, докато слизаше от коня. — Не изглеждаш добре.

Марк със сепване осъзна, че говори на Кийрън. И че е права. Кийрън се беше появил във „Васкес Рокс“ почти пращящ от енергия. Това бе дива, неземна магия, която Марк свързваше с кралското семейство, ала досега не бе виждал Кийрън да я използва.

Сега тя като че ли го беше напуснала, беше подпрял ръка на Уиндспиър и дишаше тежко. Имаше кръв по ръцете, яката, кожата му.

Марк пристъпи напред, поколеба се. Помнеше как Кийрън му казва, че нещата между тях са приключили.

— Не знаех, че си пострадал при скалите, Кийр — каза.

— Не. Това се случи в Сколоманса.

— Защо си тръгна от там? — попита Кристина.

— Трябва да ви кажа нещо.

Кийрън потръпна и плесна Уиндспиър по хълбока. Конят изцвили и потъна в сенките, стопявайки се в мрака.

— Първо трябва да те качим в Института. — Кристина хвърли поглед към Марк, сякаш очакваше той да пристъпи напред и да помогне на Кийрън. Когато това не стана, тя се приближи до Кийрън и обви ръката му около раменете си. — Трябва да видим колко лошо си ранен.

— Важно е… — започна Кийрън.

— Това също.

Кристина пое напред с Кийрън, облегнат на нея. Неспособен да издържа повече, Марк мина от другата му страна и те влязоха в Института, подкрепящи куцукащия между тях Кийрън.

— Благодаря ти, Марк — каза Кийрън с нисък глас.

Когато се осмели да му хвърли кос поглед, Марк не видя гняв в очите му, ала нима последния път, когато бяха заедно, Кийрън не беше ядосан? Беше ли забравил злото, което Марк му беше причинил? Не беше в природата на принцовете да забравят нанесените им обиди, нито да прощават.

Кристина говореше нещо за вода и храна, а в ума на Марк цареше хаос и за миг, когато пристъпиха в кухнята, той примига объркано. Мислел бе, че отиват в една от стаите им. Кристина му помогна да настани Кийрън в един стол, след което отиде до мивката, за да донесе влажни кърпи и сапун.

— Трябва да говоря с вас за онова, което научих — казваше Кийрън, седнал в стола, изтъкан сякаш от дълги крайници, причудливи дрехи и горящи очи.

Косата му блещукаше в наситено синьо. Приличаше на елф, не на място в човешкия свят, и Марк усети как го жегва болезнено съчувствие, примесено със страх, че може би и той също изглежда така.

— Нека видя лицето ти.

Кристина го докосваше с нежни пръсти и Кийрън се отпусна под допира й. Марк не можеше да го вини.

— Какво става? — В кухнята лумна светлина, беше Хелън с рунически камък в ръка. — Някой да не е пострадал?

Марк и Кристина се спогледаха стреснато. Кийрън местеше очи между Марк и Хелън с полуотворени устни — беше се досетил.

— Да не ни чакаше? — попита Марк. — Минава полунощ.

— Аз… не. — Хелън сведе гузен поглед към анцуга, с който беше облечена. — Исках да си направя сандвич. — Тя присви очи срещу Кийрън. — Да не би да заменихте пикапа на Даяна за елфически принц?

Кийрън продължаваше да я гледа по същия начин, сякаш осъзнал нещо, и Марк знаеше какво вижда: някой, който несъмнено беше неговата сестра, онази Хелън, за която Марк бе говорил с такава болка през годините си в Лова.

Той се изправи и прекоси стаята, за да отиде при нея. Улови свободната й ръка и целуна опакото на дланта й.

— Обичната сестра на обичния ми Марк. За мен е радост да видя, че си добре и отново си заедно със семейството си.

— Харесвам го — каза Хелън на Марк.

Кийрън наведе глава.

— Позволи ми да изразя скръбта си заради кончината на сестра ви Ливия. Неизразимо тъжно е, когато една толкова ярка и красива звезда угасне без време.

— Да. — Очите на Хелън заблестяха от влага. — Благодаря ти.

Не разбирам. На Марк му се струваше, че сънува. Представял си бе как Кийрън се запознава със семейството му, ала никога не си го беше представял така, а Кийрън никога не бе бил толкова изтънчен, дори във въображението му.

— Може би ще е най-добре всички да седнем — предложи Хелън. — Мисля, че няма да е зле да чуя какво се случи на този ваш „обикновен патрул“.

Тя повдигна вежди срещу Марк и зачака.

— Първо трябва да ви съобщя какво се случи в Сколоманса — заяви Кийрън твърдо. — Жизненоважно е.

— Какво стана? — попита Кристина. — Мислех си, че там ще бъдеш в безопасност…

— Бях, за кратко. А после Кохортата се върна от Идрис и ме откри. Този разказ обаче може да изчака. — Погледът му се плъзна по изпълнените им с очакване лица. — Инквизиторът на Клейва е изпратил Ема и Джулиън на тайна мисия в царството на феите. Не се очаква нито да се върнат, нито да оцелеят.

Марк усети, че се вцепенява.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисията е опасна… а след тях е изпратен някой, който да се погрижи да не я завършат…

Кийрън простена и се свлече в стола си, невероятно пребледнял. Марк и Кристина посегнаха да му помогнат едновременно. Спогледаха се учудено над главата му.

— Кийрън, тече ти кръв! — възкликна Кристина, вдигайки поаленялата си ръка от рамото му.

— Нищо сериозно — каза Кийрън дрезгаво.

Не беше точно лъжа… Марк беше сигурен, че Кийрън наистина го вярва, ала пребледнялото му лице и трескавите очи говореха друго.

— Кийр, не си добре — рече той. — Трябва да си починеш. На никого не можеш да помогнеш в това състояние.

— Така е. — Кристина се изправи, ръката й беше все така почервеняла от кръвта на Кийрън. — Незабавно трябва да се погрижим за раните ти.

— Променил си се, сине на тръните.

Кралицата най-сетне наруши мълчанието, възцарило се, когато стаята се изпразни от стражи и наблюдатели. Дори така, Джулиън не вярваше напълно, че са сами. Кой знаеше какви духчета или клурикони се криеха в сенките?

Докато кралицата мълчеше, той крачеше напред-назад, тласкан от безпокойство, което не можеше да си обясни. Но разбира се, напоследък не можеше да си обясни почти нищо от онова, което изпитваше. Имаше импулси, на които се подчиняваше, и други, които избягваше, гняв и неприязън, и дори надежда, ала не би могъл да обясни емоцията, накарала го да убие Дейн, нито онова, което бе изпитал след това. Беше, сякаш думите, нужни, за да опише онова, което изпитва, липсваха от умствения му речник.

Спомни си как някой му беше казал, че последните думи на Себастиан Моргенстърн били: Никога не съм се чувствал толкова лек. Самият той също се чувстваше лек, отърсил се изведнъж от товара на постоянния страх и копнеж, с който толкова беше свикнал, че дори не го забелязваше. И все пак някъде дълбоко в него мисълта за Себастиан го смрази. Беше ли грешно да изпитва лекота?

Даваше си сметка за едно нетърпение, както и знанието, макар и далечно, че си играе с огъня. Ала това знание не беше придружено нито от страх, нито от вълнение. То беше далечно. Клинично.

— Сами сме — рече кралицата. — Бихме могли да се позабавляваме.

Сега вече Джулиън я погледна. Престолът й беше различен, тя — също. Сега сякаш се беше излегнала върху възглавниците на ален диван, медночервената й коса се беше разпиляла около нея. Беше сияйно красива, изпитите очертания на лицето й бяха изпълнени с младост и здраве, кафявите й очи грееха.

Очите на кралицата са сини. Тези на Ема са кафяви.

Ала това не промени онова, което виждаше, очите на кралицата имаха цвета на тигрово око и проблясваха, докато го гледаха. Носеше бяла сатенена рокля и когато вдигна бавно единия си крак, прокарвайки палец по прасеца на другия, платът се разтвори, разкривайки краката й до хълбоците.

— Това е магически прах — каза Джулиън. — Знам какво има отдолу.

Тя отпусна брадичка върху ръката си.

— Повечето хора не биха посмели да говорят по този начин на кралицата на феите.

— Повечето хора не разполагат с нещо, което кралицата на феите иска — отвърна Джулиън.

Не изпитваше нищо, докато я гледаше: беше красива, ала той не би могъл да я желае по-малко, ако тя беше красив камък или красив залез.

Кралицата присви очи и за миг те отново станаха сини.

— Наистина си различен. Повече приличаш на елф.

— По-добър съм от елф.

— Нима? — Кралицата се надигна бавно и копринената й рокля се раздвижи. — Ние имаме израз за смъртните, които водим тук: В царството на феите смъртните не познават ни скръб, ни радост.

— И защо? — попита Джулиън.

Кралицата се разсмя.

— Някога чудел ли си се как примамваме смъртните да живеят сред нас и да ни служат, сине на тръните? Избираме онези, които са изгубили нещо, и обещаваме онова, което искат повече от всичко: край на скръбта и страданието им. И дори не подозират, че влязат ли веднъж в земите ни, те са в клетка и никога вече няма да познаят щастие. — Тя се приведе. — Ти си в тази клетка, момче.

По гърба на Джулиън премина тръпка. Атавистична, първична, като порива, накарал го да се изкатери върху погребалната клада на Ливи.

— Опитваш се да отвлечеш вниманието ми. Какво ще кажеш да ми дадеш обещаното?

— Какво имаш против парабатайската връзка сега? Изглежда, че вече не те е грижа за Ема. Видях го в начина, по който тя те гледаше. Сякаш й липсваш, макар да стоеше до нея.

— Връзката — процеди Джулиън през зъби. — Може ли да бъде разкъсана?

Главата му туптеше. Може би беше обезводнен.

— Много добре. — Кралицата се облегна назад, оставяйки дългата си коса да се разпилее над страничната облегалка на дивана и да се посипе до земята. — Макар че може би няма да ти хареса.

— Кажи ми.

— Парабатайската руна има слабост, която никоя друга руна няма, защото е била създадена от Джонатан Ловеца на сенки, а не от Разиел. — Докато говореше, кралицата описваше лениво с пръсти спирали във въздуха. — В Града на тишината се пази първата парабатайска руна, нарисувана от Джонатан Ловеца на сенки и Дейвид Мълчаливия. Ако тя бъде унищожена, всички парабатайски руни по света ще изгубят силата си.

На Джулиън му беше трудно да диша. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Всички парабатайски връзки по света. Разкъсани. Все още не бе в състояние да обясни какво изпитва, ала от силата му имаше чувството, че ще изскочи от кожата си.

— И защо да не ми хареса да го чуя? Защото ще бъде трудно?

— Не трудно. Невъзможно. О, невинаги е било невъзможно. — Върху устните на кралицата играеше усмивчица. — Когато първия път говорих с теб, бях откровена. Ала нещата се промениха.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джулиън. — Как са се променили?

— Искам да кажа, че има един-единствен начин руната да бъде унищожена — отвърна кралицата. — Като бъде разсечена с Меча на смъртните.

11 Далечно, щастливо море

Порезната рана върху горната част на дясната ръка на Кийрън беше дълга, но не беше дълбока. Той седеше със стиснати зъби върху леглото в една от празните стаи за гости в Института, ръкавът му беше срязан от балисонга на Кристина. Марк ги гледаше, облегнат нервно на стената наблизо.

Кристина се беше изненадала мъничко от това колко мускулеста бе ръката на Кийрън, дори след като я беше носил на ръце през Лондон, тя продължаваше да мисли елфите за деликатни, с фини кости. И той наистина беше такъв, но освен това беше корав. Мускулите му изглеждаха по-плътно обвити около костите от тези на някой човек, придавайки на тялото му жилава сила. Тя избърса внимателно кръвта от раната и прокара леко пръсти по кожата около нея. Кийрън потрепери, притваряйки очи. Кристина се почувства виновна, че му бе причинила болка.

— Не мисля, че е инфектирана или се нуждае от шевове — каза. — Една превръзка би трябвало да е достатъчна.

Кийрън й хвърли кос поглед. На Кристина й беше трудно да различи изражението му: в стаята имаше само една лампа и тя беше засенчена с тежък абажур.

— Съжалявам, че ви причиних толкова неприятности — каза Кийрън с мек глас. Нощен глас, внимаващ да не събуди онези, които може би спяха. — И на двама ви.

— Не си ни причинил неприятности — отвърна Марк с дрезгав от умора глас. — Донесе ни информация, която може би ще ни помогне да спасим живота на хора, които обичаме. Благодарни сме ти.

Кийрън се намръщи, сякаш думата „благодарни“ не му харесваше особено. Преди Кристина да успее да добави каквото и да било, вик разцепи нощта… вой на злощастен ужас. Дори знаейки какво беше това, Кристина потрепери.

— Тави — каза тя.

— Сънува кошмар — потвърди Марк.

— Горкото дете — рече Кийрън. — Ужасите на нощта са наистина страшни.

— Той ще се оправи — каза Марк, макар лицето му да беше потъмняло от тревога. — Не беше там, когато Ливи умря, слава на Ангела, но мисля, че до ушите му са достигнали слухове. Може би не трябваше да го водим на погребението. Да види кладите…

— Вярвам, че тези неща носят утеха — рече Кристина. — Вярвам, че дават възможност на душите да се сбогуват.

Вратата се отвори със скърцане (някой трябваше да смаже пантите) и Хелън подаде глава в стаята с притеснено изражение.

— Марк, ще отидеш ли при Тави?

Марк се поколеба.

— Хелън, не бива…

Хелън се облегна изтощено на касата на вратата.

— Все още не е свикнал с мен и не спира да плаче.

— Аз ще се погрижа за Кийрън — каза Кристина по-уверено, отколкото се чувстваше.

Марк последва Хелън навън с видима неохота. Чувствайки се неловко насаме с Кийрън, Кристина взе една превръзка и се зае да я увие около ръката му.

— Все се налага да се грижа за раните ти — подхвърли полушеговито.

Ала Кийрън не се засмя.

— Сигурно това е причината, когато страдам сега, да копнея за допира ти.

Кристина го погледна учудено. Май започваше да бълнува. Тя сложи ръка на челото му: гореше. Зачуди се каква ли беше нормалната температура за един елф.

— Полегни — каза, докато пристягаше превръзката. — Трябва да си починеш.

Косата й се люшна напред, когато се наведе над него. Той вдигна ръка и прибра един кичур зад ухото й. Кристина се вкамени, сърцето думкаше в гърдите й.

— Мислех си за теб в Сколоманса. Мислех си за теб всеки път когато някой споменеше името на Диего. Не можех да престана да мисля за теб.

— А искаше ли? — Гласът й потрепери. — Да престанеш да мислиш за мен?

Кийрън отново докосна косата й, допирът на пръстите му беше мек до бузата й. От усещането по кожата й полазиха тръпки.

— Знам, че с Марк сте заедно. Не знам къде е моето място във всичко това. — Бузите му бяха пламнали. — Знам колко много нараних и двама ви. Усещам го до мозъка на костите си. Никога не бих искал да ви нараня отново. Утре ще си тръгна от тук и никой от вас няма да ме види повече.

— Не! — възкликна Кристина с разпаленост, която изненада и нея самата. — Не си отивай, не и сам.

— Кристина. — Дясната му ръка се вдигна, за да обхване другата й буза, ето че държеше лицето й в шепите си. Кожата му беше гореща, Кристина виждаше алените петна на треската върху бузите, върху ключицата му. — Принцесо. Ще бъдеш по-добре без мен.

— Не съм принцеса. — Навеждаше се към него, едната й ръка беше подпряна на одеялото. Лицето му беше толкова близо, че можеше да види черните крайчета на ресниците му. — И не искам да си отиваш.

Кийрън седна, все така уловил лицето й и шепите си. Тя ахна и усети как и нейната температура скочи под топлината на ръцете му, докато те се спускаха от лицето към раменете, към извивката на кръста й, привличайки я върху него. Остави се да падне отгоре му, тялото й — изпънато върху неговото, хълбоците и бедрата им — притиснати. Беше напрегнат като опъната тетива, изопнат в дъга под нея. Ръцете му бяха трескаво горещи, заровени в меката й коса.

Кристина сложи длани върху коравите му гърди. Те се надигаха и спускаха учестено. Умът й препускаше. Искаше й се да притисне устни до нежната кожа на ключицата му, да покрие линията на челюстта му с целувки. Желанието й я шокира с интензивността си.

Никога не бе изпитвала нещо толкова силно към друг, освен към Марк. Марк. Отдръпна се от Кийрън и едва не се изтърколи върху завивката.

— Кийрън, аз… ние не бива, ти… имаш треска.

Кийрън се обърна на една страна.

— Действително имам треска. Не съм си изгубил ума обаче. Толкова отдавна искам да те прегърна.

— Та ти дори не ме познаваш толкова отдавна — прошепна Кристина, макар да знаеше, че лъже по един много човешки начин, криейки зад маловажности онова, което имаше предвид наистина. Истината бе, че тя също го беше искала, и подозираше, че е така от известно време. — Легни. Трябва да си починеш. Ще имаме достатъчно време да… говорим, ако не си тръгнеш. — Надигна се и седна. — Обещай ми, че няма да си тръгнеш.

Очите на Кийрън бяха извърнати, ресниците му бяха като лъчите на тъмна звезда.

— Не бива да оставам. Ще донеса единствено скръб на теб и Марк.

— Обещай ми — повтори Кристина.

— Обещавам, че ще остана — каза той най-сетне. — Но не мога да обещая, че след време няма да съжаляваш, че съм го направил.

Нене заведе Ема в стаята, където бяха отседнали предишния път, когато с Джулиън бяха в Двора. Сребристо-кварцовите стени туптяха с приглушена светлина, а живия плет от рози, който Ема си спомняше, го нямаше. Вместо това водопадът се спускаше яростно по каменната стена, сякаш задвижван от потоп, и се изливаше в открито езерце на няколко стъпки под пода.

— Много мило от страна на Фъргюс да ни позволи да отседнем отново в стаята му — каза Ема, докато Нене я въвеждаше в спалнята.

— Фъргюс няма избор — отвърна Нене спокойно. — Кралицата поиска така.

Ема примига. Това й се стори странно и като че ли не вещаеше добро. Какво я беше грижа кралицата къде ще ги настанят? Погледът й се плъзна по останалата част от стаята — имаше маса, където можеше да остави раницата си, диван, направен от плътно преплетени ластари… Тя се намръщи.

— Къде е леглото?

— Зад водопада, в беседката на Фъргюс.

— Какво на Фъргюс?

— Беседката му. — Нене посочи и наистина, няколко каменни стъпала завиваха зад водната завеса. Очевидно когато ставаше въпрос за вътрешен дизайн, Фъргюс си падаше по разнообразието. — Какво имаш против беседките?

— Нищо — отвърна Ема. — Мислех и аз да си направя една.

Нене я погледна подозрително, а после я остави сама. Ема чу ключа да се завърта в ключалката и дори не си направи труда да опита бравата. Даже да избягаше от стаята, нямаше да може да намери пътя през коридорите. Пък и сякаш би отишла някъде без Джулиън, който очевидно искаше да бъде тук.

Последното, което й се щеше да направи, бе да спи, но се беше научила да се възползва от всяка възможност да си отдъхне по време на мисия. Облече си нощницата и изкачи стъпалата зад водопада, които отвеждаха до каменна платформа, скрита зад водата.

Въпреки отвратителното си настроение, Ема беше поразена от красотата на мястото. Леглото беше огромно, отрупано с бели възглавници като облаци и тежка завивка. Водопадът образуваше искряща завеса в долния край на леглото, грохотът на водата обгръщаше мястото и напомняше на Ема за вълните, разбиващи се на брега на океана.

Отпусна се на леглото.

— Хубава стая — каза, без да се обръща към никого. — Извинявам се. Беседка.

Време е за сън, реши. Излегна се и затвори очи, ала първият образ, изникнал пред нея, беше образът на Джулиън, прегърнал тялото на Ливи в Залата на Съвета. Лицето му, притиснато до напоената й с кръв коса. Отвори рязко очи и се обърна неспокойно в леглото. Не помогна, когато опита отново, видя отворените празни очи на Дейн, докато келпито забиваше зъби в тялото му.

Твърде много. Твърде много кръв, твърде много ужас. Жадуваше за Джулиън, липсваше й така, сякаш не го беше виждала от цяла седмица. И всъщност действително беше така. Дори парабатайската си руна чувстваше някак странно, свикнала бе с пулса на енергията, ала откакто бяха дошли в земите на феите, всеки път щом се опиташе да достигне тази енергия, сякаш се блъскаше в стена.

Отново се обърна, искаше й се Кристина да беше тук, за да поговори с нея. Кристина, която щеше да разбере. Ала можеше ли да каже дори на Кристина за магията, лишила Джулиън от емоциите му? Ами за сделката му с кралицата? Беше брилянтно по един грозен начин, помисли си, да направи копие за феите. Те бяха едновременно достатъчно хитри и достатъчно буквалисти, за да сметнат копието за приемливо за целите им. Твърде жалко, че не можеше просто да даде копието на Хорас, но той щеше да им се изсмее в лицата: дори един Диърборн знаеше как изглежда принтираната хартия. Та той не искаше да прави магиите в книгата, просто искаше да си върне онова, което смяташе, че Анабел бе откраднала — Черната книга, която толкова дълго бе отлежавала на рафтовете в Корнуелския институт.

Чу вратата на стаята да се отваря, гласове, Джулиън, изкачващ стъпалата, и ето че той стоеше до леглото, превърнат в сребърна статуя от начина, по който светлината се процеждаше през водната завеса. Дори тъмната му коса беше посребрена, сякаш го виждаше така, както щеше да изглежда след трийсет години.

Тя седна в леглото. Джулиън не помръдна, нямаше вид, сякаш се кани да каже нещо. Просто стоеше и я гледаше, а когато вдигна ръка, за да отметне косата си, Ема отново зърна парчето мръсен плат около китката му.

— Е, как мина? — попита го най-сетне. — Откри ли как да разкъсаш всички парабатайски връзки по света?

— Оказва се, че не е възможно. — Той се облегна на една от колоните на леглото. — Сигурно се радваш да го чуеш.

— Да. — Ема изрита една възглавница в долния край на леглото. — Искам да кажа, това е облекчение, но все пак съм любопитна да узная защо изведнъж реши да се довериш на кралицата на феите, когато на нея буквално никога не е можело да й се има доверие?

— Тя не ни предаде преди — каза Джулиън. — Сключихме сделка с нея, но не й донесохме Черната книга… досега.

— Причини ужасни неща на Джейс и Клеъри…

— Може би просто не са знаели правилния подход към нея. — Синьо-зелените му очи проблеснаха. — Кралицата я е грижа единствено за кралицата. Не иска да причинява болка единствено заради удоволствието от това да причинява болка. Просто иска онова, което иска. Ако не го забравяш, можеш да се оправиш с нея.

— Но защо изобщо трябваше да…

— Виж, от самото начало беше ясно, че не можем да имаме доверие на Диърборн. Това не е тайна мисия като тази на Клеъри и Джейс. Той ни заведе в Брослиндската гора сам. Изпрати ни през портата към елфическите земи без никой друг наблизо. Хорас Диърборн не е на наша страна — каза Джулиън. — Мисли ни за врагове. Поддръжници на долноземците. Е, да, смята, че бихме могли да му върнем Черната книга… но е възнамерявал да умрем, докато го правим. Какво ще се случи според теб, Ема, ако се приберем у дома без Книгата? Всъщност как изобщо си представяш, че ще се приберем… Наистина ли мислиш, че бихме могли да имаме доверие на някакъв тип, чакащ ни на Кръстопътя на Брам по заповед на Хорас?

Ема бе толкова погълната от гнева си към Джулиън, че дори не се беше замислила за това как ще се приберат от земите ма феите.

— Дейн каза, че не е само той. Дали е имал предвид, че никой ще ни чака на Кръстопътя на Брам, за да ни убие?

— Възможно е на всеки ъгъл да ни чака някой, за да ни убие — рече Джулиън. — Дейн беше идиот, избърза твърде много, още преди истинската книга да беше у нас. Но може би не всички ще бъдат толкова глупави. Тук животът ни е в опасност всеки миг. Ако сключим сделка с кралицата, ще бъдем под нейната закрила.

— Нуждаем се от съюзник — каза Ема. — Тя е странна и безпринципна, и ужасна, но е по-добре от нищо. Това ли се опитваш да кажеш?

— Всеки план включва доза риск — отвърна Джулиън. — Да не отидем при кралицата, би било риск. Стратегията означава да избираш между различните рискове… няма безопасен път, Ема, не и за нас. Не и от мига, в който Хорас ни извика в кабинета си.

— А ако се върнем с истинската Черна книга, той просто ще ни убие и ще я вземе — каза Ема. — Това е бил планът му от самото начало.

— Не — рече Джулиън. — Това е бил планът му, когато е мислел, че контролира начина, по който ще се върнем. Ако ние решим как и къде да се върнем, можем да отидем на което и да било заседание на съвета и да им покажем Черната книга, храбро спасена от ръцете на елфическите ни врагове. Хорас вярва, че лесно може да се отърве от нас, защото сме в немилост. Ще бъде много по-трудно, когато се завърнем триумфално.

— Добре. Разбирам какво си мислиш, че правим. Не съм сигурна дали съм съгласна за това да си сътрудничим с кралицата, но поне разбирам. Ала знаеш ли какво би било по-добре? Ако ме беше включил в частта, където избираме кой риск да поемем.

— Не видях смисъл. Само щеше да се разтревожиш, и за какво?

Ема усети сълзите, парещи в очите й.

— Това не си ти. Ти никога не би казал нещо такова.

Очите на Джулиън припламнаха.

— Знаеш, че винаги съм правил онова, което е необходимо, за да бъдем в безопасност. Мислех, че го разбираш.

— Това е различно. Забрави ли… Джулиън, забрави ли какво каза Дейн? Че си от онези, които биха си взели момиче за парабатай? — Ема коленичи върху леглото и вирна брадичка, така че да го погледне право в очите. — Ето какво открай време обичах у теб, дори преди да се влюбя. Никога, нито за миг не си мислеше, че е срамно да имаш момиче за партньор в битките, никога не си се държал така, сякаш сме нещо друго, освен равни в битките. Нито веднъж не ме накара да се почувствам така, сякаш трябва да съм слаба, за да може ти да бъдеш силен.

Джулиън извърна очи, но Ема не отстъпваше:

— Знаеше, че сме по-силни заедно. Винаги си се държал така, сякаш мнението ми има значение. Винаги си уважавал способността ми сама да вземам решения. Ала сега не се държиш така. Не ме излъга за нещо малко, Джулиън, това е предателство към всичко, в което се врекохме на парабатайската си церемония. Едно е да не искаш да се държиш с мен като със свое гадже, съвсем друго е да не се държиш с мен като със своя парабатай.

Джулиън се покатери на леглото до нея.

— Не това възнамерявах. Притеснявах се, че ще откажеш да отидем в Двора на светлите феи, а трябваше да действам бързо. — Блещукането на водопада се промени и ето че косата на Джулиън отново стана тъмна, ресниците му хвърляха сенки върху бузите му. — Нямах представа, че толкова ще се разстроиш за… всичко.

— Естествено, че не си имал.

От близостта му нервите сякаш вибрираха в кожата й. И двамата бяха коленичили с лице един към друг. Беше толкова близо, че би могла да се протегне и да обвие ръце около него, без дори да се налага да се наведе напред.

— Нямаш представа, защото нямаш емоции. Защото изключи всичките си чувства. Не само към мен, но и към всички и всичко, към Ливи, дори към Ливи, и в крайна сметка това ще се обърне против теб.

— Не е вярно — каза Джулиън.

— Кое не е вярно?

Той плъзна ръка по леглото, така че връхчетата на пръстите му докоснаха нейните едва-едва. Сърцето на Ема заби учестено.

— Че нямам никакви чувства. — Звучеше изгубен и малко объркан. — Просто не разбирам напълно какво изпитвам. Освен че… не искам да бъдеш ядосана, Ема.

Ема замръзна, а пръстите му се обвиха около китката й, за да я погалят от вътрешната страна. Ема имаше чувството, че и последното нервно окончание в тялото й беше съсредоточено там, където я докосваха пръстите му. Докосваха пулса. Сърцето й.

— Съжалявам, Ема. Съжалявам.

Сърцето й подскочи в гърдите. Тя нададе нисък вик и протегна ръце към него, коленичили, те се прегърнаха. Джулиън наведе глава, за да я целуне, и последната глътка въздух напусна тялото й.

Вкусът му беше такъв, какъвто си представяше, че е вкусът на елфическите плодове — по-сладък от най-сладката захар на земята. Зави й се свят от спомена за първия път, когато го беше целунала, подгизнала от морска вода, гладна и отчаяна. Сега бе премаляла от горещо, лениво желание, устата му сякаш искаше да познае всяко кътче от нейната, връхчетата на пръстите му се плъзнаха по скулите й, уловиха брадичката й и отметнаха главата й назад.

Притегли я към себе си. Тялото му все още работи по същия начин — помисли си Ема. — Със или без чувства.

В това имаше някакво ужасно удовлетворение. Все още изпитваше нещо към нея, дори да беше изцяло физическо.

Но нали беше казал, че съжалява. Това несъмнено означаваше нещо. Може би магията отминаваше. Може би не беше постоянна. Може би…

Той целуна ъгълчето на устата й, пулса на шията й. Устните му бяха меки до гърлото й, ръцете му уловиха ръба на нощницата й, вдигнаха го по бедрата й. Остави го да се случи — казваше тялото й. — Вземи каквото можеш от него, защото може би никога няма да има друго.

Ръцете му бяха под нощницата. Знаеше къде обича да я докосват. Знаеше как да я накара да потрепери и да го целуне по-силно.

Никой не я познаваше така, както Джулиън.

Отвори очи, замъглени от желание… и се сепна. Джулиън я гледаше и изражението в очите му беше хладно и пресметливо. Беше, сякаш лиснаха кофа студена вода в лицето й, и тя почти ахна.

Не искам да бъдеш ядосана, беше казал.

Ръцете му все още бяха извити около задната част на бедрата й, придържайки я към него.

— Всъщност не съжаляваш наистина, нали? — прошепна тя до устата му.

Над очите му сякаш се спуснаха капаци. Ема познаваше това изражение. Опитваше се да измисли какво да каже. Не верните думи, а правилните, най-подходящите и водещи до резултат. Думите, които щяха да му донесат онова, което искаше и от което се нуждаеше.

Ема открай време се гордееше с неговата находчивост, разбираше и обожаваше нуждата от нея. Тя бе прашката на Давид, единствената мъничка защита на Джулиън срещу огромния свят, настроен против него. Единственият начин, по който знаеше как да закриля онова, което обичаше.

Ала на какво би бил способен без любов като движеща сила зад всичко, което правеше? Един Джулиън без чувства беше Джулиън, който би могъл и щеше да манипулира всички.

Дори нея.

Той се отпусна на пети и свали ръце до тялото си с все същото неразгадаемо изражение. Преди да успее да каже каквото и да било обаче, от долното ниво се разнесе шум — някой влезе в стаята.

Те скочиха разтревожено от леглото и няколко секунди по-късно стояха, малко пораздърпани, на стъпалата, отвеждащи в главната стая.

Нене беше там, с ключ в ръка, вдигнала поглед към тях. Носеше ливреята на придворен паж. Когато ги зърна, бледите й вежди подскочиха.

— Какво казваха човеците? В неподходящ момент ли идвам?

— Всичко е наред — увери я Джулиън.

Изражението му беше нормално, сякаш нищо не се беше случило. Ема нямаше представа как изглежда нейното лице, но знаеше как се чувства: сякаш в нея беше зейнала дупка.

— Радвам се да го чуя. — Нене отиде в центъра на стаята и се обърна към тях. — Защото трябва да говорим. Сега. Бързо, слезте тук. Кралицата ви предаде и нямаме много време.

Тави най-сетне заспа, стиснал една книга, личицето му все още беше мокро от току-що пролетите сълзи. Коленичил, Марк разроши меката му коса. Хелън почувства как сърцето й се свива — от обич към Тави, от тревога, от това колко много й липсваше Джулиън, който би успял да успокои страховете му за броени минути.

Докато Марк придърпваше едно одеяло до брадичката на най-малкия им брат, Хелън отиде да отвори прозорците, за да пусне свеж въздух. Не беше чувала нищо за Джулиън и Ема, откакто ги бяха оставили в Аликанте, макар Джия да се кълнеше на Ейлийн, че са добре.

И все пак Хелън рядко се беше чувствала толкова далече от семейството си. Дори на остров Врангел, където й се струваше, че е откъсната от целия свят, знаеше, че Джулиън се грижи за тях, че те са толкова щастливи, колкото е възможно, и техните щастливи образи бяха онова, което я поддържаше там.

Без Джулиън, те разчитаха на нея, а тя нямаше представа за какво. Тави плачеше, когато го докоснеше. Дру я гледаше сърдито. Тай като че ли почти не забелязваше присъствието й. А Марк…

— Не биваше да им позволявам да ни разделят — каза тя. — В Идрис. Когато поискаха да задържат Джулс и Ема, не биваше да им позволявам да го сторят.

— Клейвът ни принуди. — Марк се изправи на крака. — Ти нямаше избор.

— Винаги имаме избор — заяви Хелън.

— Не бива да виниш себе си. Много трудно е да се противопоставиш на Джулиън, когато си науми нещо. Има страшно силна воля. И искаше да останат.

— Наистина ли мислиш така?

— Мисля, че не искаше да се върне заедно с нас. Държеше се странно, преди да си тръгнем от Идрис, не смяташ ли?

— Трудно е да се каже. — Хелън затвори прозореца. — Джулиън открай време е способен да прави трудни саможертви и да крие болката, която това му причинява.

— Да — отвърна Марк, — ала дори когато криеше нещо, беше любящ, не студен. — Говореше простичко, без ни най-малко съмнение. Отново погледна към Тави и се изправи. — Трябва да се върна при Кийрън. Ранен е, а Тави вече се успокои.

Хелън кимна.

— Ще дойда с теб.

Коридорите на Института бяха потънали в тишина и мрак. Някъде надолу в един от тях спеше Ейлийн. Хелън си позволи да помисли за миг за това колко много й се искаше да се покатери в леглото до жена си, да се сгуши в топлината й и да забрави всичко друго.

— Навярно бихме могли да опитаме руна за проследяване — предложи тя. — Нещо, което ще ни отведе до Джулиън.

Марк изглеждаше объркан.

— Знаеш, че това няма да подейства отвъд границата на елфическите земи. А и Джулиън също ще трябва да има такава.

— Разбира се. — Хелън се чувстваше така, както преди години, когато Елеонор Блекторн беше починала, сякаш бе замръзнала отвътре и й беше трудно да мисли. — Аз… знам го.

Марк й хвърли разтревожен поглед, докато влизаха в стаята за гости, където бяха настанили Кийрън. Вътре цареше сумрак. Кристина седеше на един стол до леглото и държеше ръката на Кийрън, а той лежеше напълно неподвижен под одеялото, макар че гърдите му се повдигаха и спускаха от бързото равномерно дишане, нормално за елфите.

Преди да отидат в Идрис, Хелън не знаеше много за Кийрън — само онова, което Марк й беше казал по време на няколкото разговора, които бяха провели набързо, откакто се беше върнал от царството на феите. След като бяха прибрали Тави в къщата край канала, бяха останали будни до късно и тогава тя беше чула цялата история. Вече знаеше колко сложно бе онова, което Марк изпитва към Кийрън, макар че в този миг, докато Марк се взираше притеснено в другото момче, би могла да предположи, че е много по-простичко.

Ала нищо никога не беше просто, нали? Хелън улови бързия поглед, който Марк й хвърли изпод полуспуснати клепачи, докато сядаше до Кристина: тревога, загриженост… за Кийрън, за Ема и Джулиън, за всички тях. Имаше предостатъчно причини за тревога.

— Знам, че искаш да тръгнеш след Джулиън — каза тя. — Да отидеш в царството на елфите. Моля те, недей да правиш нищо глупаво, Марк.

Очите на Марк горяха в мрака. Синьо и златно, море и слънчева светлина.

— Ще направя онова, което е нужно, за да спася Джулиън и Ема. Ако се налага, отново ще стана част от Дивия лов.

— Марк! — Хелън беше ужасена. — Не би го сторил!

— Ще направя онова, което е нужно — повтори той и в гласа му Хелън чу не по-малкия брат, който беше отгледала, а момчето, върнало се пораснало от Дивия лов.

— Разбирам, че си живял с Лова в продължение на години и знаеш неща, които аз не знам — рече Хелън. — Но аз поддържам връзка с леля ни Нене и знам неща, които ти не знаеш. Знам как мислят в земите на феите за теб и Джулиън, и останалите… не като за деца, а като за страховити врагове. Бихте се с Ездачите на Манан. Унижихте краля на тъмните елфи в собствения му Двор, а Ема уби Фал, който е почти бог за феите. Макар че ще намерите някои приятели в елфическите земи, ще откриете и много, много врагове.

— Това е така открай време — отвърна Марк.

— Не разбираш — прошепна Хелън рязко. — Сега извън Идрис всеки вход, отвеждащ в елфическите земи, се охранява, така е от трагедията в Залата на Съвета насам. Феите знаят, че нефилимите винят тях за станалото. Дори ако поемеш по лунната пътека, елфът пука, който го пази, незабавно ще докладва за пристигането ти и от другата страна ще те посрещнат с мечове.

— Какво предлагаш тогава? — попита Марк. — Да изоставим брат ни и Ема в земите на елфите, за да умрат и изгният? Аз бях изоставен в земите на елфите, знам какво е. Никога няма да позволя това да се случи с Ема и Джулиън!

— Не. Предлагам аз да отида след тях. Аз не съм враг в елфическите земи. Ще отида право при Нене. Тя ще ми помогне.

Марк скочи на крака.

— Не можеш да отидеш. Децата се нуждаят от теб. Някой трябва да се грижи за тях.

— Ейлийн може да се грижи за тях. Тя и така вече се справя по-добре от мен. Децата дори не ме харесват, Марк.

— Може да не те харесват, но те обичат — заяви Марк яростно, — аз също те обичам и няма да изгубя и сестра си в царството на елфите!

Хелън се изпъна, макар да не можеше да се мери по ръст с Марк, което сега я смущаваше леко, и го изгледа яростно.

— Нито пък аз ще изгубя още един брат!

— Може би аз имам решение — обади се Кристина. — Семейство Росалес притежава една наследствена ценност. Наричаме я Етернидад, което означава време, което няма нито начало, нито край, като времето в царството на феите. С негова помощ можем да проникнем незабелязани в земите на елфите.

— Ще ми позволиш ли да го взема? — попита Марк.

— Все още не е у мен… и само един Росалес може да го използва както трябва, така че ще отида аз.

— Тогава ще дойда с теб — заяви Кийрън, който се беше надигнал на лакти в леглото.

Косата му беше разрошена, под очите му имаше сенки.

— Буден си? — каза Марк.

— Буден съм от известно време — призна Кийрън. — Но се преструвах, че спя, защото беше неловко.

— Хм — рече Хелън. — Мисля, че Ейлийн нарича това радикална откровеност.

— Кристина не може да пътува сама в земите на елфите — заяви Кийрън упорито. — Прекалено опасно е.

— Съгласен съм. — Марк се обърна към Хелън. — Аз ще отида с Кристина и Кийрън. Работим най-добре като екип, ние тримата.

Хелън се поколеба. Как би могла да ги остави да отидат, да се хвърлят в такава опасност? И все пак именно това правеха ловците на сенки, нали така? Хвърляха се в опасности? Отчаяно й се искаше да може да поговори с родната си майка.

Но може би правилният въпрос беше: как би могла да им попречи, когато никой не би могъл да се оправи в елфическите земи по-добре от Марк и Кийрън? Да изпратят Кристина сама, бе като да я изпратят на сигурна смърт, да изпратят и тримата, означаваше, че би могла да изгуби не само Джулиън, но и Марк. Но да не им позволи да отидат, би означавало да изоставят Джулиън в царството на феите.

— Моля те, Хелън — каза Марк. — Веднъж брат ми отиде в елфическите земи, за да ме спаси. Трябва да мога да сторя същото за него. Бил съм пленник преди. Не ме превръщай отново в такъв.

Хелън усети как мускулите й се отпускат. Прав беше. Приседна на леглото, преди да е заплакала.

— Кога ще тръгнете?

— Веднага щом Хайме ни донесе артефакта — каза Кристина. — Повиках го с огнено съобщение преди близо час, но не знам колко време ще му е нужно, за да дойде.

— Хайме Росалес? — попитаха Марк и Кийрън едновременно.

Хелън премести поглед между тях. И двамата изглеждаха изненадани и мъничко нащрек, като че ли ревнуваха. Хелън пропъди тази мисъл. Полудяваше, вероятно заради напрежението.

— О, Марк. — Също като неговия, в моменти на напрежение ритъмът на гласа й си възвръщаше наследствената елфическа формалност. — Не мога да понеса да те оставя да отидеш, ала предполагам, че нямам друг избор.

Очите на Марк омекнаха.

— Хелън, съжалявам. Обещавам да се върна при теб невредим и да доведа Ема и Джулиън невредими.

Преди Хелън да успее да изтъкне, че това не е обещание, което би могъл да даде наистина, Кийрън се прокашля. Звукът беше съвсем обикновен и човешки и почти накара Хелън да се усмихне въпреки всичко.

— Ще ми се да бях имал брат или сестра, които да ме обичат толкова, колкото се обичате вие — каза, звучейки досущ като елфически принц. Това впечатление бързо се разсея, когато той отново се прокашля и добави: — А междувременно, Хелън, ще трябва да те помоля да се преместиш от крака ми. Седнала си върху него и започва да става доста болезнено.

— Някои чудовища са човеци — каза Гуин. Бяха в стаята на Даяна на Флинтлок Стрийт. Тя лежеше напреки върху леглото, отпуснала глава в скута му, а той милваше косата й. — Хорас Диърборн е един от тях.

Даян прокара ръка по вълнената му туника. Харесваше й да го вижда такъв — без шлем и ризница, просто мъж в поизносена туника и одраскани ботуши. Мъж със заострени уши и разноцветни очи, ала те вече не й се струваха странни. Просто част от Гуин.

— Вярвам, че в Съвета има добри хора — каза Даяна. — Боят се. От Хорас, както и от злокобните му предсказания. Успя да заграби доста власт за кратко време.

— Заради него Идрис не е безопасен. Ще ми се да си тръгнеш от Аликанте, Даяна.

Даяна седна от изненада.

— Да си тръгна от Аликанте?

— Станал съм свидетел на немалка част от историята — рече Гуин. — Виждал съм да приемат ужасни закони, отменени единствено след много страдание. Ограничеността и страхът имат своите начини да надделеят. Казвала си ми, че Хорас и дъщеря му не те харесват.

— Така е. Макар да не знам защо…

— Страхуват се от влиянието ти. Знаят, че останалите се вслушват в теб. Ти си много убедителна, Даяна, и стряскащо мъдра.

Даяна направи физиономия насреща му.

— Ласкател.

— Не те лаская. — Гуин се изправи. — Боя се за теб. Хорас Диърборн все още може и да не е диктатор, но жадува да стане такъв. Първият му ход ще бъде да се опита да елиминира всички, които са против него. Най-напред ще се опита да угаси онези, които греят най-ярко, онези, които осветяват пътя на другите.

Даяна потрепери. Чуваше копитата на коня му, който тъпчеше напред-назад по покрива.

— Изпълнен си с горчилка, Гуин.

— Възможно е невинаги да виждам най-доброто у хората — отвърна той, — докато прибирам душите на убитите по бойните поля.

Веждите на Даяна подскочиха.

— Това шега ли беше?

— Не. — Гуин изглеждаше озадачен. — Наистина мислех онова, което казах. Даяна, нека те отведа от тук. В земите на феите ще бъдем в безопасност. Нощем звездите светят с безброй цветове, а денем полята са изпъстрени с рози.

— Не мога, Гуин. Не мога да избягам от тази битка.

Гуин отново приседна на леглото, навеждайки изтощено глава.

— Даяна…

Странно бе, след толкова време, да изпитва желание да бъде близка с някого както физически, така и емоционално.

— Не ми ли каза първия път, когато ме видя, че ми се възхищаваш, защото съм толкова храбра? Нима искаш сега да стана страхлива?

Той я погледна, неприкрита емоция бе изписана върху набразденото му лице.

— Сега е различно.

— И защо да е различно?

Едрите му ръце се обвиха около кръста й.

— Защото знам, че те обичам.

Сърцето на Даяна изпърха силно в гърдите й. Не беше очаквала подобни думи от никого, смятала бе, че това е цената, която ще плати, задето бе трансджендър и нефилим. И определено не беше очаквала да ги чуе от някой като Гуин — някой, който знаеше всичко за нея, който не бе способен да лъже, принц на дивата магия.

— Гуин.

Улови лицето му в шепи и се наведе, за да го целуне.

Гуин се отпусна назад, притегляйки я нежно със себе си, докато не се озоваха легнали, сърцето й биеше учестено до грапавината на туниката му. Когато се изви над нея, едрото му тяло хвърли сянка над нейното и в тази сянка Даяна затвори очи, следвайки движенията на нежните му целувки и докосвания, които ставаха все по-сладки и наситени, докато заедно не достигнаха място, където нямаше страх, а единствено нежното сливане на две души, оставили самотата зад себе си.

Хелън бе отишла да разкаже на Ейлийн какво става. Марк нямаше представа колко е часът, ала през прозореца вече не влизаше лунна светлина. Той седеше на матрака до Кийрън, а Кристина се беше свила в стола до леглото.

Избягваше да срещне очите й. Знаеше, че не е направил нищо лошо, като я беше целунал, нито беше нередно, че тя го беше целунала. Помнеше последния път, когато беше говорил с Кийрън насаме, в Лондонското светилище. Как Кийрън беше докоснал елфическата стрела около шията му. Тя се беше превърнала в нещо като символ на тях двамата. Думите, които Кийрън беше изрекъл след това, все още кънтяха в ушите му: И тогава ще сме приключили един с друг.

Не знаеше дали е в състояние да обясни какво изпитва към Кийрън, нито дори към Кристина. Знаеше само, че няма чувството, че е приключил нито с Кийрън, нито с Кристина, ако Кийрън избереше да се върне при него.

— По-добре ли се чувстваш, Кийрън? — попита тихо.

— Да… Кристина е много добра милосърдна сестра.

Кристина извъртя очи.

— Просто те превързах. Недей да преувеличаваш талантите ми.

Кийрън се загледа тъжно в превързаната си ръка.

— Чувствам се малко странно с липсващ ръкав.

Марк не можа да сдържи усмивката си.

— Много е стилно. Голям хит сред мунданите, да ходиш с един ръкав.

Очите на Кийрън се разшириха.

— Наистина ли?

И Марк, и Кристина се изкискаха. Кийрън се намръщи.

— Не бива да ми се подигравате.

— Всички ги подкачат — закачи го Кристина. — Така правят приятелите.

При тези думи лицето на Кийрън грейна така, че Марк усети болезнен порив да го прегърне. Предполагаше, че елфическите принцове нямаха приятели, двамата с Кийрън никога не бяха говорили за това. Имаше време, когато те бяха приятели, ала любовта и болката бяха променили това по начин — Марк знаеше сега — който не беше необратим. Имаше хора, които се влюбваха, но си оставаха приятели — Магнус и Алек, Клеъри и Джейс, Хелън и Ейлийн.

Усмивката на Кийрън се беше стопила. Той се раздвижи неспокойно под завивките.

— Има нещо, което трябва да кажа и на двама ви. Да обясня.

Кристина придоби разтревожено изражение.

— Не и ако не искаш…

— Става дума за Сколоманса — обясни Кийрън и те замълчаха и заслушаха разказа му за Кухината.

Марк обикновено се изгубваше в историите на другите. Открай време беше такъв, още от малък, и си спомни колко обичаше Кийрън да му разказва истории, когато бяха в Лова… как бе заспивал с пръстите на Кийрън в косата си и гласа му в ушите си, разказващ му истории за Блодайед, принцесата, създадена от цветя, и за черния казан, който възкресявал мъртвите, и за битката между Гуин ап Нийд и Хърн Ловеца, която разтърсила дърветата.

Кристина никога не се изгубваше в историите по същия начин, помисли си Марк. Тя бе изцяло тук, с потъмняло лице и разширени от ужас очи, докато Кийрън им разказваше за Кохортата, за битката край басейна, за начина, по който Диего го беше спасил и как той бе избягал от библиотеката.

— Ужасни са — каза Кристина, едва ли не преди Кийрън да беше довършил. — Ужасни. Че са способни да стигнат толкова далече…!

— Трябва да проверим как са Диего и останалите — каза Марк, макар че Диего Росио Росалес беше един от най-нелюбимите му хора. — Да се уверим, че са добре.

— Ще пиша на Диего — каза Кристина. — Кийрън, толкова съжалявам. Мислех, че в Сколоманса ще бъдеш в безопасност.

— Нямаше откъде да знаеш. Докато бях в Сколоманса упреквах Диего, задето не се готви за бъдещето, ала това е бъдеще, което никой не би могъл да предвиди.

— Кийрън е прав. Вината не е твоя — рече Марк. — Кохортата е излязла извън всякакъв контрол. Предполагам, че един от тях е последвал Ема и Джулиън в царството на феите.

Кийрън отметна завивките си с внезапно рязко движение.

— Трябва да последвам Ема и Джулиън, дължа им го. Сега разбирам това. Разкайвах се за онова, което сторих, още преди водата на басейна да ме докосне. Ала никога не можах да им го кажа. Никога не можах да заслужа прошката им или да изкупя вината си за стореното.

— Ема ти е простила — каза Кристина.

Кийрън обаче не изглеждаше убеден. Когато отново проговори, гласът му беше колеблив:

— Искам да ви покажа нещо.

Когато нито Марк, нито Кристина помръднаха, той се обърна, коленичил върху леглото, и вдигна ризата си, оголвайки гърба си. Марк чу как Кристина си поема рязко дъх при вида на кожата му.

Тя беше покрита с белези от удари с камшик. Изглеждаха наскоро заздравели, сякаш бяха само на няколко седмици — вече не кървяха, но все още бяха зачервени. Марк преглътна на сухо. Познаваше всеки белег върху кожата на Кийрън. Тези бяха нови.

— Кохортата те е бичувала? — прошепна той.

— Не. — Кийрън пусна ризата си, но не помръдна от мястото си, обърнат към стената зад леглото. — Появиха се върху гърба ми, когато водата в басейна ме докосна. Това са белезите на Ема. Нося ги, за да ми напомнят за агонията, която тя нямаше да бъде принудена да изтърпи, ако не бях аз. Когато водата от басейна ме докосна, почувствах страха и болката й. Как е възможно да ми прости нещо такова?

Кристина се изправи на крака. Кафявите й очи искряха от болка, ръката й докосна лекичко гърба на Кийрън.

— Кийрън. Така както всички притежаваме безгранична способност да допускаме грешки, всички притежаваме и безгранична способност да прощаваме. Ема носи тези белези на драго сърце, защото за нея те са доказателство за храброст. Нека бъдат същото и за теб. Ти си елфически принц. Виждала съм те да бъдеш храбър, колкото най-храбрите хора, които познавам. Понякога най-смелото нещо, което можем да сторим, е да се изправим срещу грешките си.

— Ти си елфически принц. — Кийрън се усмихна, макар и мъничко накриво. — Още някой ми каза същото тази вечер.

— Да осъзнаеш, че си допуснал грешка, и да се опиташ да я поправиш, е всичко, което всеки от нас може да се надява да стори — рече Марк. — Понякога е възможно да бъдем тласкани от най-добри намерения… Опитвал си се да спасиш живота ми, когато си отишъл при Гуин и Ярлат… но резултатът беше ужасен. Ние всички имахме най-добри намерения, когато отидохме на заседанието на Съвета, а ето че Ливи е мъртва, а Аликанте е в ръцете на Кохортата.

Кийрън потръпна и се обърна, за да ги погледне.

— Заклевам ви се, че ще се боря до последния си дъх, за да ви помогна да спасите онези, които обичате.

Кристина се усмихна, видимо трогната.

— Засега нека просто се съсредоточим върху Ема и Джулиън — каза тя. — Ще ти бъдем благодарни, ако бъдеш с нас в царството на елфите утре.

Марк вдигна ръце зад врата си и развърза елфическата стрела, която висеше около врата му.

— Искам да я носиш, Кийрън. Никога вече не бива отново да останеш беззащитен.

Кийрън не посегна да я вземе.

— Подарих ти я, защото исках да бъде твоя.

— А сега аз искам да бъде у теб — рече Марк. — Много са онези, които искат да ти сторят зло, тук и в царството на феите. Искам да съм сигурен, че винаги ще имаш оръжие близо до себе си.

Кийрън бавно посегна и взе стреличката от ръката на Марк.

— В такъв случай ще я нося, щом това ще те зарадва.

Кристина отправи неразгадаем поглед на Марк, докато Кийрън нахлузваше стреличката през главата си. Имаше нещо одобрително в изражението й, сякаш се радваше на щедростта на Марк.

Кийрън прокара ръце през косата си и тя се плъзна между пръстите му на мастиленосини къдрици.

— Изтощението ме надвива — каза. — Съжалявам.

В Лова Марк би обвил ръце около Кийрън и би го прегърнал. Те щяха да бъдат възглавници един за друг срещу коравата земя.

— Искаш ли да ти направим постеля от завивки на пода? — предложи Марк.

Кийрън вдигна очи, грейнали като излъскани огледала: черно и сребърно.

— Мисля, че бих могъл да спя в това легло, ако не съм сам.

Лицето на Кристина стана аленочервено.

— Ами добре. В такъв случай ще ви пожелая лека нощ…

— Не — побърза да каже Кийрън. — Имах предвид и двама ви. Искам и двамата да останете с мен.

Марк и Кристина се спогледаха. Това бе първият път, помисли си Марк, в който наистина я поглеждаше, откакто се бяха върнали от „Васкес Рокс“. Беше се чувствал прекалено неловко, прекалено засрамен от собствената си обърканост. Сега осъзна, че тя изглеждаше точно толкова пламнала и объркана, колкото и той.

Раменете на Кийрън увиснаха лекичко.

— Ако не искате, ще ви разбера.

Кристина беше тази, която събу обувките си и се покатери в леглото до него. Все още беше по дънки и потниче, едната презрамка на което се беше скъсала в битката с харпиите. Марк се пъхна в леглото от другата страна на Кийрън, отпускайки глава върху ръката си.

Дълги минути останаха да лежат така в мълчание. Топлината от тялото на Кийрън беше позната… така позната, че бе трудно да не се сгуши до него. Да придърпа одеялата над тях, да забрави всичко в мрака.

Ала Кристина беше тук и присъствието й сякаш променяше атомите на въздуха, химическия баланс между него и Кийрън. Вече не беше възможно да потъне в забрава. Този момент беше сега и Марк си даваше сметка за близостта на Кийрън така отчетливо, както не си бе давал сметка, откакто се бяха срещнали за първи път, сякаш часовникът на връзката им беше върнат назад.

Даваше си сметка и за Кристина, също толкова отчетливо. Неловко, срамежливо желание го приковаваше на място. Хвърли поглед към нея, виждаше сиянието на тъмната й коса върху възглавницата, едно голо мургаво рамо. Горещина размъти главата, мислите му.

— Ще сънувам Пограничните земи — каза Кийрън. — Адаон имаше къщурка там, в земите, които не принадлежат на никой от Дворовете. Малка, каменна къщурка с рози, пълзящи по стените. В Лова, когато бях гладен и ми беше студено, си казвах, че нищо от това не е истинско, и се опитвах да направя къщурката моята действителност. Преструвах се, че съм там и гледам през прозореца, а не където бях наистина. Тя стана по-реална за мен, отколкото реалността.

Кристина го докосна леко по бузата.

— Ya duérmete14 — промълви тя. — Заспивай, глупаче.

Марк не можа да потисне усмивката си.

— Някой някога наричал ли те е глупаче, принц Кийрън? — прошепна, докато Кристина затваряше очи, за да потъне в сън.

Ала Кийрън гледаше към нея, тъмната му коса беше разчорлена, очите му — омекнали от умора и още нещо.

— Мисля, че тя е най-красивото момиче, което съм срещал някога — каза вглъбено.

— И аз мисля така открай време — рече Марк.

— Сега двамата сте различни един с друг. Ясно се вижда. Били сте заедно, докато ме нямаше.

Това не беше нещо, за което Марк би излъгал някога.

— Вярно е.

Кийрън протегна ръка и докосна косата му. Леко докосване, изпратило сноп от искри по тялото на Марк. Устата на Кийрън беше сънлива, с мека извивка.

— Надявах се да го сторите — рече. — Тази мисъл ми даваше утеха, докато бях в Сколоманса.

С тези думи той се сгуши под одеялата и затвори очи, ала Марк дълго остана буден, взрян в мрака.

12 Под небето

Марк, Кийрън и Кристина бяха в библиотеката и си събираха нещата за пътуването в земите на елфите. Всички останали също бяха тук, с изключение на Дру, която беше завела Тави на плажа, за да му отвлече вниманието. Кит се съмняваше, че дори да не беше така, би искала да ги гледа как се приготвят да заминат.

На Кит му беше гадно за нея — очите й все още бяха зачервени, когато беше излязла с Тави, понесла чанта, пълна с играчки и кофички за пясък, макар гласът й да беше весел, когато бе обещала на Тави да му помогне да си построи пясъчен град.

По-гадно обаче му беше за Тай.

Не беше само това, че Марк се връщаше в земите на феите. Това беше достатъчно лошо. Още по-лошо бе защо отиваше. Когато Марк и Хелън им бяха обяснили, че Ема и Джулиън са на мисия там и се нуждаят от помощ, Кит бе изпаднал в паника. Тай не просто обичаше Джулиън, нуждаеше се от него така, както децата се нуждаят от родителите си. След станалото с Ливи как щеше да се справи с това?

Беше ранна сутрин и те се бяха събрали в изпълнената със слънчева светлина кухня. Масата все още беше покрита с остатъците от закуската. Дру си играеше с Тави, като правеше миниатюрни серафимски ками от парченца печени филийки и ги топеше в конфитюр. А после Ейлийн се беше изправила по безмълвен знак от Хелън и беше извела Тави от стаята, обещавайки да му покаже любимата си книжка с картинки в библиотеката.

И тогава Хелън им беше обяснила какво става. Марк и Кристина бяха добавяли по нещо от време на време, но Кийрън бе останал мълчалив до прозореца, докато те говореха, тъмносинята му коса беше прошарена с бели нишки.

Докато свършат, Друзила плачеше тихичко. Тай не проронваше нищо, ала Кит виждаше, че под масата дясната му ръка се движеше като ръката на пианист, пръстите му се свиваха и опъваха. Зачуди се дали Тай беше забравил играчките за ръцете си (в интернет им казваха играчки за автостимулация). Огледал се бе наоколо за нещо, което би могъл да му даде, в същия миг, в който Марк се приведе напред и докосна лекичко лицето на по-малкия си брат.

— Тиберий — каза. — И Друзила. Знам, че това е трудно за вас, ала ние ще върнем Джулиън обратно и всички ще бъдем заедно.

Дру му се усмихна едва-едва.

Не казвай това — помисли си Кит. — Ами ако не успееш да го доведеш обратно? Ами ако той умре там, в елфическите земи? Да дадеш обещание, което не си в състояние да изпълниш, е по-лошо, отколкото да не обещаеш нищо.

Тай се изправи и излезе от кухнята, без да каже нито дума. Кит понечи да бутне стола си назад, но се поколеба. Може би не трябваше да отива след него. Може би Тай нямаше да го иска. Когато вдигна очи, видя, че и Марк, и Кристина го гледат… и дори Кийрън със своите странни светло-тъмни очи.

— Върви при него — каза Марк. — Ти си този, когото иска.

Кит примига и стана. Излезе от кухнята, съпроводен от окуражителната усмивка на Кристина.

Тай не беше отишъл далече — беше в коридора отвън, облегнат на стената. Очите му бяха затворени, устните му се движеха беззвучно. В ръката си държеше химикалка и щракаше с нея отново и отново, щрак, щрак.

— Добре ли си? — попита Кит, оставайки неловко до вратата на кухнята.

Тай отвори очи и го погледна.

— Аха.

Кит не отговори. Струваше му се невероятно, че Тай би могъл да е добре в този момент. Беше твърде много. Да изгуби Ливи, а сега и този страх да не изгуби Джулиън и Марк… и Ема, и Кристина. Кит имаше чувството, че вижда как семейство Блекторн се стопява пред очите му. Сякаш унищожението, което Малкълм им беше пожелал, се случваше сега, въпреки че него вече го нямаше, и те всички щяха да си отидат един по един.

Но не и Тай. Моля те, не причинявай това на Тай. Той е добър, заслужава нещо по-хубаво.

Не че хората винаги получаваха онова, което заслужават, знаеше Кит. Това бе едно от първите неща, които беше научил за живота.

— Добре съм — каза Тай, сякаш можеше да чуе съмненията му. — Трябва да бъда добре заради Ливи. И ако нещо се случи с Марк или Джулиън и Ема в царството на феите, това също е окей, защото мога да възкреся и тях. Имаме Черната книга. Можем да ги съживим.

Кит зяпна, умът му сякаш беше пълен с бял шум и шок. Не можеше да говори сериозно, каза си. Не можеше наистина да го мисли.

Вратата на кухнята се отвори зад него и Марк излезе в коридора. Каза нещо, което Кит не чу, а после отиде при Тай и го прегърна. Тай отвърна на прегръдката му, отпускайки глава на рамото му. Все още стискаше химикалката. Кит видя синините по дланите и китките му, онези, които трябва да беше получил, докато се катереше по кладата в Идрис. Изпъкваха толкова ярко на фона на бледата му кожа, че на Кит му се струваше, че би могъл да почувства болката, която му причиняваха.

А сега седяха на една от масите в библиотеката и гледаха как другите се стягат за път. Кит не бе в състояние да се отърси от усещането за нещо странно. Последния път Марк и Кристина бяха отишли в елфическите земи без предупреждение и подготовка. Просто бяха изчезнали една нощ заедно с Ема и Джулиън. Този път всички не само знаеха, но и помагаха с подготовката, сякаш ставаше дума за екскурзия.

Марк, Кристина и Кийрън бяха облечени в най-малко нефилимските дрехи, които бяха успели да намерят. Кристина беше с бяла рокля до коленете, а Марк и Кийрън носеха ризи и панталони, които Ейлийн беше нападнала с ножица, за да ги накара да изглеждат окъсани и неравни. Бяха обути с меки обувки без метални закопчалки, а косата на Кристина беше прибрана с панделка.

Хелън им беше напълнила пластмасови кутии с храна — протеинови блокчета, ябълки, неща, които не можеха да се развалят. Имаше одеяла и превръзки, и дори антисептичен спрей, тъй като в земите на елфите стилитата им щяха да са безсилни. И разбира се, оръжия: балисонга на Кристина, дузина ками и метателни ножове, обвити в мека кожа, арбалет за Марк и дори къс бронзов меч за Кийрън, който той беше препасал на кръста си с доволния вид на някой, на когото му беше липсвало да е въоръжен.

— Може би не трябва да прибираме храната още сега — каза Хелън нервно, вадейки пластмасовата кутия, която току-що беше сложила в една от раниците. — Може би ще е по-добре да изчакаме, докато дойде време да тръгват.

Ейлийн въздъхна. Цял ден изглеждаше ту сякаш е на път да се разплаче, ту сякаш щеше да се разкрещи на Марк, Кийрън и Кристина, задето карат Хелън да плаче.

— Повечето от това е храна, която няма да се развали. Там е целият смисъл.

— Скоро трябва да тръгваме — каза Марк. — Спешно е.

Той погледна към Кит и Тай. Кит се обърна и си даде сметка, че Тай беше изчезнал. Никой не беше излизал от библиотеката обаче, така че трябваше да е някъде в стаята.

— Хайме ще дойде толкова бързо, колкото му е възможно — каза Кристина, докато завързваше умело шепа метателни ножове.

— Ако не пристигне до довечера, може да се наложи да използваме лунната пътека — рече Кийрън.

— И да рискувате да съобщят за вас на Дворовете? — отвърна Хелън. — Твърде опасно е. Не. Никъде няма да ходите, докато Хайме Росалес не се появи.

— Ще дойде. — Кристина натика ножовете в раницата си. — Вярвам му.

— Ако не дойде, ще бъде прекалено рисковано. Особено с оглед на това къде отивате.

Кит слезе от масата, докато Кийрън отваряше уста, за да възрази. Така или иначе, никой не му обръщаше внимание. Тръгна покрай етажерките, докато не видя Тай между две купчинки книги, навел глава над лист хартия.

Спря и за миг просто остана да го гледа. Даваше си сметка, че Кийрън го гледа от другия край на стаята, и се зачуди защо, двамата бяха имали интересен разговор веднъж, на покрива на Лондонския институт, в който бяха осъзнали, че са външни лица, що се отнася до семейство Блекторн.

Само че Кит не беше сигурен дали това все още е вярно. Както за него, така и за Кийрън. Оттогава не бяха говорили повече.

Докато минаваше между редиците с книги, забеляза, че донякъде иронично, се намираха в секцията МОРСКИ СЪЗДАНИЯ И ВОДНИ НЕЩА.

— Тай — повика го. — Тай, какво става?

Може би Тай най-сетне се беше прекършил под тежестта на скръбта, загубата и страха. Имаше нещо невероятно уязвимо в тънкостта на пръстите му, в пламналите му бузи, когато вдигна очи. Може би…

Кит осъзна, че очите на Тай грееха, но не от сълзи. Другото момче вдигна лист хартия — писмо.

— От Хипатия Векс е — каза с нисък глас. — Съгласи се да ни помогне за Пазара на сенките.

— Какво става?

Джулиън взе на бегом извитите каменни стъпала, спускащи се от беседката на Фъргюс, като си оправяше тениската.

Ема го последва по-предпазливо, позабавяйки се, за да си метне дрехи и да вземе раницата си.

Нене стоеше в средата на стаята, облечена в дълга зелена рокля, над която беше наметнала тежка зелена пелерина, обточена със зелени и сини пера. Отметна качулката й с нетърпеливи пръсти и ги погледна.

— Кралицата ви предаде — повтори. — В този момент се готви да отиде в Двора на тъмните елфи с Черната книга.

Ема се сепна.

— Двора на тъмните елфи? Но защо?

Нене ги изгледа сурово.

— Разбирате, че предавам Двора си и моята господарка, говорейки с вас по този начин. Ако бъда разкрита, ме очаква по-лоша съдба, отколкото можете да си представите.

— Ти ни потърси — изтъкна Джулиън. Отново беше себе си, спокоен и овладян. Може би това означаваше да нямаш чувства, може би никога не се изгубваш напълно в каквото и да било. — Не ние теб.

— Дойдох, защото съм длъжница на рода Блекторн. Заради злото, което сестра ми Селит причини на Артър, като го измъчва и прекърши ума му с магия, така че никога да не може да бъде изцелен. И защото не искам кралят на тъмните елфи да притежава Черната книга на мъртвите.

— Но той като нищо вече я притежава — каза Ема. — Отвлече Анабел… а книгата е у нея.

— Имаме шпиони в Двора, разбира се — каза Нене. — Анабел действително е при него, но отказва да му даде Черната книга, а понеже знае истинското му име, той не може да я принуди.

— Тогава защо не си тръгне от Двора? — попита Джулиън.

— Това не мога да ти кажа — отвърна Нене. — Единствено онова, което прави кралицата. Не смята обещанията, които ви даде, за обвързващи, защото книгата, която й донесохте, е копие, а не оригиналът.

— Това е нелепа формалност — заяви Ема.

— Царството на феите се върти около нелепи формалности — каза Нене. — Кралицата прави онова, което иска. Такава е природата на елфите.

— Но защо иска да даде книгата на краля? Та тя го мрази! Каза, че не иска тя да попадне в ръцете му… — започна Ема.

— Действително каза, че иска да я опази от ръцете му. — Джулиън беше пребледнял. — Но не каза, че няма да му я даде въпреки това.

— Не — съгласи се Нене. — Не го направи.

Думите на кралицата отекнаха в главата на Ема. Черната книга е нещо повече от тъмна магия. В нея има заклинания, които ще ми позволят да си върна пленника от Тъмния двор.

— Ще размени книгата за пленника в Двора на тъмните елфи, който и да е той — каза Ема.

— Или тя.

— Той — рече Нене. — Пленникът е синът й.

Джулиън си пое рязко дъх.

— Защо не ни каза това досега? Ако бях знаел…

Нене го изгледа яростно.

— Не е лесно за мен да предам своята кралица! Ако не беше заради децата на сестра ми, никога не бих…

— Очаквах кралицата да ни предаде — каза Джулиън. — Но не и да го направи толкова скоро, нито по този начин. Трябва да е отчаяна.

— Защото се опитва да спаси детето си — рече Ема. — На колко години е?

— Не знам — отвърна Нене. — Открай време криеха Аш от нас. Не бих го разпознала, ако го видя.

— Кралят не може да сложи ръка на книгата. Кралицата каза, че почерня елфическите земи с магия и изпълва реките с кръв. Представете си какво би сторил, ако притежаваше Черната книга.

— Ако можем да вярваме на кралицата — изтъкна Джулиън.

— Доколкото знам, това е истината — рече Нене. — От Тъмния мир насам от земите на тъмните елфи струи зло. Казват, че там е скрито могъщо оръжие, нещо, което се нуждае от заклинанията на Черната книга, за да бъде събудено за живот. Нещо, което би могло да изличи цялата елфическа магия.

— Трябва да отидем в Двора на тъмните елфи — заяви Ема. — Трябва да спрем кралицата.

Очите на Джулиън блестяха. Ема знаеше точно какво си мисли. Че в Двора на тъмните елфи беше Анабел, а Анабел беше пътят към отмъщението за смъртта на Ливи.

— Съгласен съм с теб. Можем да тръгнем след кралицата…

— Не можете да се движите толкова бързо, колкото кортеж елфически коне — каза Нене. — Дори нефилимите не са в състояние да тичат толкова бързо. Трябва да я пресрещнете, преди да е стигнала до кулата.

— До кулата? — повтори Ема.

— Единствената постоянна твърдина на тъмните елфи, мястото, където се оттеглят, когато са обсадени. Укрепленията му нямат равни на себе си в елфическите земи, никой не е в състояние да се изкатери по стените, нито да се справи с тръните, а тронната зала на върха на кулата се охранява от алената стража. Трябва да се присъедините към кортежа, така че да стигнете до кралицата, преди да е проникнала в кулата и да е станало твърде късно.

— Да се присъединим към кортежа? Та нали ще ни забележат! — възкликна Ема, ала Нене вече бе откачила плаща, висящ до вратата, и го подхвърли на Джулиън.

— Облечи това. На Фъргюс е. Вдигни качулката. Никой няма да гледа отблизо. — След това свали собствената си пелерина и я подаде на Ема. — А ти ще се дегизираш като мен. — Изгледа я критично, докато Ема си намяташе пелерината, пристягайки я на врата. — Поне косата ти е руса.

Джулиън беше изчезнал по стъпалата и когато се върна, носеше колана с оръжията си, както и този на Ема. Плащът на Фъргюс — черен, с гарванови крила, блещукащи на гърдите и качулката — го покриваше изцяло.

— Няма да тръгнем без тях.

— Дръжте ги под наметките си — предупреди ги Нене. — Очевидно е, че са нефилимска изработка. — Тя ги огледа от горе до долу. — Също като вас. Е, ще направим най-доброто, на което сме способни.

— Ами ако се наложи да избягаме от Земите на елфите? — попита Ема. — Ако успеем да се доберем до Черната книга и трябва да се върнем в Идрис?

Нене се поколеба.

— Вече издаде елфически тайни — напомни й Джулиън. — Какво е една повече?

Нене присви очи.

— Променил си се. Мога само да се надявам, че е от скръб.

Скръб. Всички в Аликанте бяха решили, че именно скръбта бе променила държанието и реакциите на Джулиън. В началото и Ема си беше помислила същото.

— Отидете при Водопада на Бранвен — каза Нене. — Под него ще откриете пътека, отвеждаща в Аликанте. И ако издадете тази тайна някому, проклятието ми ще се стовари върху вас.

Тя отвори вратата и те излязоха предпазливо в коридора.

Замъците от пясък открай време не задоволяваха Тави. Отегчаваха го. Обичаше да строи онова, което наричаше пясъчни градове — редици квадратни пясъчни структури, оформени с помощта на празни кутии от мляко, обърнати с отвора надолу. Те представляваха къщи, магазини и училища, имаха дори табелки, направени от откъснатите предни части на кибритени кутийки.

Дру се тътреше боса нагоре-надолу по плажа, помагайки на Тави да намира пръчки, камъчета и мидени черупки, които щяха да се превърнат в улични лампи, стени и автобусни спирки. Понякога откриваше парче морско стъкло, червено или зелено, или пък синьо, и го мушваше в джоба на гащеризона си.

На плажа нямаше друг, освен тях с Тави. Наблюдаваше го с крайчеца на окото си, докато, коленичил в мокрия пясък, той оформяше масивна стена около града си — след станалото с Малкълм Дру нямаше намерение да го изпуска от очи нито за миг.

Ала по-голямата част от мислите й беше погълната от Марк и Ема, и Джулиън. Марк отиваше в земите на феите, защото Джулиън и Ема бяха в опасност. Не беше казал точно каква, но Дру бе сигурна, че е сериозна опасност. Нищо добро не идваше от това да отидеш в земите на феите и Марк, Кристина и Кийрън нямаше да се втурнат да ги спасяват, ако мислеха, че могат да се справят и сами.

Всички ме изоставят един по един — помисли си. — Първо Ливи, после Джулиън и Ема, а сега Марк. Спря и зарея поглед към океана: искрящо сини вълни, които прииждаха и се оттегляха. Някога гледаше океана, мислейки си, че нейде отвъд беше Хелън на своя остров и брани магическите бариери на света. Помнеше смеха на сестра си, русата й коса и си я представяше като валкирия, вдигнала копие на входа на света, за да не допусне нито един демон да се промъкне.

А сега виждаше, че Хелън се натъжава всеки път щом я погледне, задето Дру не бе по-дружелюбна, по-отворена за сестринско сближаване. Дру знаеше, че е така, но не можеше да го промени. Нима Хелън не разбираше, че ако си позволеше да я обикне, по-голямата й сестра щеше да се превърне в още някого, когото да изгуби?

— Идва някой — обади се Тави.

Гледаше надолу по брега, присвил синьо-зелените си очи срещу слънцето.

Дру се обърна и погледна натам. Едно момче крачеше по пустия бряг, съветвайки се с малък предмет в ръката си, докато вървеше. Високо, слабо като тръстика момче, с буйна черна коса, мургава кожа, която грееше на слънцето, и голи, покрити с руни ръце.

Дру изпусна мидените черупки, които държеше.

— Хайме! — изписка. — Хайме!

Той вдигна глава и като че ли едва сега я забеляза. Широка усмивка се разля по лицето му и той затича по пясъка, докато не стигна до нея. Взе я в прегръдките си и я завъртя в кръг с възторжен вик.

Дру все още помнеше странния сън, който й се беше присънил, преди Хайме да си тръгне от Лондонския институт, в който бе попаднала някъде… струваше й се, че бе царството на феите, но откъде би могла да знае? Беше се опитала да прогони мислите за него, но сега, когато Хайме беше тук, бледият спомен се завърна… заедно с още други: как той седи и гледа филми заедно с нея, как разговарят за семейството й, как я слуша.

— Радвам се да те видя отново, приятелко — каза Хайме и като я пусна на пясъка, разроши косата й. — Наистина се радвам.

Изглеждаше уморен, неизразимо уморен, сякаш бе тичал, без да спира, откакто го беше видяла за последен път. Под очите му имаше тъмни кръгове. Тави тичаше към тях, за да види кой е дошъл, а Хайме я питаше дали все още пази ножа, който й беше дал, и Дру не можа да спре усмивката си, първата истинска усмивка от Ливи насам.

Той се върна — помисли си. — Най-сетне някой, който не си беше отишъл… а вместо това се беше върнал.

Промъкваха се по коридорите заедно с Нене, придържайки се в сенките. И Ема, и Джулиън бяха вдигнали качулките си. Нене беше прибрала косата си под една шапчица и с бричовете и широката си риза на пръв поглед приличаше на млад паж.

— Ами Фъргюс? — попита Ема.

Нене се усмихна мрачно.

— Вниманието му беше отвлечено от дриада, от онези, на които се възхищава най-много. Млада фиданка.

— Ау — подхвърли Джулиън. — Трески.

Нене не му обърна внимание.

— Познавам го от много време и знам всичко за наклонностите му. Ще бъде зает още дълго.

Бяха стигнали до полегат коридор, който се струваше познат на Ема. Усещаше нощния въздух, идващ от другия му край, мириса на листа и мъзга, и есен. Зачуди се дали в земите на елфите беше същият сезон, както у дома. Струваше й се, че е по-късно, сякаш есента вече бе заскрежила елфическите земи.

Коридорът свърши рязко, излизайки на тучна поляна, под обсипано със звезди небе. Високите дървета около нея сипеха червеникавокафяви и златни листа върху множество елфически придворни и конете им.

Начело на кортежа върху бяла кобила, оседлана с дамско седло, беше кралицата. Бял дантелен воал закриваше лицето и раменете й, бели ръкавици покриваха ръцете й. Червената й коса се стелеше по гърба й. Придворните й, облечени в златна коприна и лъскаво кадифе, бяха зад нея: повечето яздеха коне, но някои бяха възседнали огромни котки с меки лапи и теснооки вълци с размерите на малки коли. Дриада със зелена кожа и изобилие от листа за коса яздеше, сгушена в клоните на вървящо дърво.

Ема не можеше да престане да се оглежда с удивление наоколо. Беше ловец на сенки и бе свикнала с магии, ала в сърцето на елфическите дворове имаше толкова странни неща, на които да се диви.

Нене ги поведе през сенките натам, където нейният кон и този на Фъргюс ги чакаха, заели мястото си в кортежа между едно духче, яздещо крилата мухоморка, и две елфически девойки в червеникавокафяви рокли с еднакви черни коси, възседнали една кобила.

Ема се метна на седлото на сивата кобила на Нене. Нене погали животното по врата с обич.

— Името й е Силвърмейн. Бъди добра с нея. Тя може да се прибере сама у дома.

Ема кимна, докато Джулиън възсядаше червеникавокафявия жребец на Фъргюс.

— Как се казва? — попита, докато конят ровеше в земята и пръхтеше.

— Уидоумейкър15 — отвърна Нене и Джулиън изпръхтя.

— Кого превръща във вдовици? Онези, които го яздят, или онези, които не харесва?

— И двете. — Нене бръкна под плаща си, извади две кристални стъкленици, закачени на сребърни верижки, и им ги подаде. — Носете ги около врата си — каза ниско. — И ги дръжте близо до себе си.

Ема надяна послушно верижката около врата си. В стъкленицата с размера на палеца й имаше бледозлатиста течност, проблясваща, когато я разклатеше.

— За какво служат?

— Ако изпаднете в опасност в Двора на краля, счупете горната част — каза Нене.

— Отрова ли е?

Джулиън звучеше любопитно, докато закопчаваше верижката около врата си. Стъкленицата легна върху гърдите му.

— Не… ще ви направи невидими за тъмните елфи, поне за известно време. Не знам колко дълго трае магията. Никога не съм била принудена да я използвам.

Цвърчащ гоблин с парче пергамент и внушително паче перо вървеше покрай кортежа и отбелязваше имена. Хвърли бърз поглед към Ема и Джулиън.

— Лейди Нене, лорд Фъргюс. Всеки момент ще потеглим.

— Ние? — каза Джулиън отегчено и Ема примига, изумена от това колко много звучеше като елф. — Да не би да идваш с нас, гоблине? Ще ти хареса ли една ваканция в Двора на тъмните елфи?

Гоблинът присви очи срещу него.

— Добре ли сте, лорд Фъргюс? Звучите различно.

— Може би защото си мечтая за гоблинови глави, с които да украся беседката си. Махай се.

Джулиън прицели един ритник в гоблина, който изсъска от уплаха и побърза да се отдалечи, продължавайки надолу по редицата.

— Внимавай какви маски носиш, дете — каза Нене, — току-виж, изгубил си истинското си лице.

— Фалшиво или истинско, все едно — отвърна Джулиън и улови юздите, докато кортежът потегляше в нощта.

Преди Кит да успее да отговори на Тай, оживление в библиотеката ги накара да се покажат иззад рафтовете.

Дру се беше върнала и стоеше до вратата със срамежлив вид, но и усмивка на лице. Привлекателно тъмнооко момче, което изглеждаше като не толкова широкоплещеста версия на Диего Росио Росалес, прегръщаше Кристина. Марк и Кийрън го гледаха с неспокойни лица. В мига, в който Кристина го пусна, Хелън се приближи, за да се ръкува с него.

— Добре дошъл в Лосанджелиския институт, Хайме. Благодаря ти, че се отзова толкова бързо.

— Хайме Росио Росалес — тихо каза Тай на Кит.

— Намерих го на плажа и веднага го доведох — заяви Дру гордо.

Хелън изглеждаше озадачена.

— Но как го разпозна?

Дру размени поглед с Хайме, отчасти панически, отчасти примирено.

— Той остана няколко дни при мен, докато бяхме в Лондонския институт.

Всички изглеждаха слисани, макар Кит да не беше сигурен точно защо. Отношенията между различните нефилимски семейства бяха безкрайно объркващи: на някои, като Ема, Джейс и Клеъри, гледаха почти като на членове на семейство Блекторн, на други — не. Трябваше обаче да отдаде заслуженото на Дру, задето беше успяла да скрие от всички факта, че в стаята й има някой. Това издаваше талант за измама. Съчетан с уменията й с шперца, говореше за престъпен уклон, на който Кит се възхищаваше.

— Искаш да кажеш, че е бил в стаята ти? — попита Марк невярващо и се обърна към Хайме, който беше отстъпил назад, опирайки гръб в една от дългите маси. — Тя е само на тринайсет!

Лицето на Хайме придоби изумен вид.

— Мислех, че е поне на шестнайсет…

Хелън си пое рязко дъх. Марк подаде раницата си на Кийрън, който я пое с объркан вид.

— Не мърдай от мястото си, Хайме Росалес.

— Защо? — попита Хайме подозрително.

Марк тръгна към него.

— За да те напердаша както трябва.

Като акробат Хайме се преметна заднешком, приземявайки се върху масата, откъдето впери яростен поглед в Марк.

— Не знам какво си мислиш, че е станало, но нищо не се случи. Дру ми е приятелка, независимо на колко години е. Това е всичко.

— Не разбирам — прошепна Тай в ухото на Кит, — защо Марк е ядосан?

Кит се замисли. Това бе едно от страхотните неща у Тай — караше те да проследиш нишките на подсъзнателната логика, които се преплитаха под повърхността на обикновените разговори. Предположенията и хипотезите, които хората си градяха, без дори да се замислят защо, изводите, които си вадеха от някои думи и жестове. Кит не мислеше, че някога отново ще взема тези неща за даденост.

— Нали знаеш как в книгите рицарите защитават честта на една дама? — прошепна в отговор. — Марк смята, че трябва да защити честта на Друзила.

— Масата ще се счупи — каза Тай.

Имаше право. Краката на масата, върху която се беше покачил Хайме, се клатеха заплашително.

Дру скочи между Марк и Хайме, разперила широко ръце.

— Спри — заяви яростно. — Не казах на Хайме на колко години съм, защото той ми е приятел. Слушаше ме и гледаше филми на ужасите заедно с мен, и се държеше така, сякаш онова, което казвам, е важно, и не исках да се държи с мен като с малко дете.

— Но ти си дете — каза Марк. — Не бива да се държи с теб като с възрастна.

— Държеше се с мен като с приятел. Може да съм малка, но не съм лъжкиня.

— Казва ти, че трябва да й имаш доверие, Марк — обади се Кийрън.

Той рядко говореше, когато семейство Блекторн бяха наоколо. Кит се учуди, но не можеше да не се съгласи.

Кристина мина покрай Марк и застана до Дру. Надали биха могли да изглеждат по-различно, Кристина — в бялата си рокля, Дру — по гащеризон и тениска, но и двете имаха еднакви упорити изражения.

— Марк — каза Кристина. — Разбирам, че се чувстваш така, сякаш в продължение на години не си бил тук, за да защитиш семейството си. Но това не означава да им нямаш доверие сега. Нито че Хайме е наранил Дру.

Вратата на библиотеката се отвори, беше Ейлийн. Никой, освен Кит, не я проследи с поглед, докато прекосяваше стаята, за да прошепне нещо в ухото на Хелън. Никой, освен Кит, не видя как изражението на Хелън се промени, как устните й побеляха.

— Дру ми е като малка сестра — заяви Хайме и Дру потръпна почти незабележимо.

Марк се обърна към сестра си.

— Извинявай, Дру. Трябваше да се вслушам в думите ти. — Вдигна поглед към Хайме и очите му проблеснаха. — Вярвам ти, Хайме Росио Росалес. Но не мога да гарантирам какво ще направи Джулиън, когато научи.

— Определено ме мотивирате да ви оставя да използвате Етернидад, за да отидете в земите на елфите — подхвърли Хайме.

— Стига сте се дрънкали — отекна гласът на Хелън. — По-рано писах на леля ми Нене в Двора на светлите елфи и тя току-що ми отговори. Каза, че Ема и Джулиън са били там… но са си заминали. Току-що са потеглили от Двора на светлите елфи към Двора на тъмните елфи.

Очите на Кийрън потъмняха.

— Но защо биха направили нещо такова? — попита Кристина.

— Не знам — отвърна Хелън. — Ала това означава, че имаме точно определено място, където знаем, че ще бъдат.

Кийрън докосна меча на кръста си.

— Знам място на пътя между двата Двора, където бихме могли да ги пресрещнем. Ала подминат ли го веднъж, може би ще бъде твърде късно. Ако ще го правим, трябва да тръгнем още сега.

Хайме скочи от масата с лекотата на котка и зарови в раницата си.

— Нека ви дам Етернидад. Кристина, само ти можеш да го използваш, защото онзи, който го прави, трябва да има кръвта на рода Росалес във вените си.

Кристина и Хайме си размениха поглед, който Кит не бе в състояние да разтълкува.

— С негова помощ можете да проникнете в царството на феите, както и да си тръгнете от там, без да ви усетят — каза Хайме. — Няма обаче да ви защити, докато сте там.

С тези думи той подаде на Кристина нещо, което Кит зърна само за миг. Приличаше на парче гладко дърво, извито в причудлива форма.

Кийрън и Марк вече си слагаха раниците. Дру беше отишла при Хелън, която изглеждаше така, сякаш би искала да прегърне по-малката си сестра, но Дру не беше достатъчно близо.

Нещо във вида им накара Кит да сложи ръка върху рамото на Тай. Усети топлината на кожата му през тениската. Тай го погледна косо.

— Най-добре върви да се сбогуваш или да им пожелаеш леко пътуване — каза Кит неловко.

Тай се поколеба за миг, а после отиде — ръката на Кит се плъзна от рамото му, сякаш другото момче дори не я беше забелязало там.

Кит остана настрани, докато траеха сбогуванията, просълзените прегръдки, прошепнатите обещания, разрошването на коса. Хелън се вкопчи в Марк толкова отчаяно, сякаш никога нямаше да го пусне, докато Ейлийн отиде да доведе Тави, който си играеше в стаята.

Хайме също остана настрани, макар да гледаше Кит с крайчеца на окото си и с любопитно изражение, сякаш искаше да каже: Кой е този тип?

Когато Ейлийн се върна, Тави послушно прегърна всички, които заминаваха… дори Кийрън, който изглеждаше сепнат и трогнат.

— Не се тревожи, мъничкият ми — каза, погалвайки го леко по косата.

А после настъпи моментът Тай и Марк да се сбогуват и Марк го докосна леко първо по едната, а после по другата буза — елфическо сбогуване.

— Недей да умираш — каза Тай.

Усмивката на Марк изглеждаше пълна с болка.

— Няма.

Хелън протегна ръка към Тай и мъничката група, останала от семейство Блекторн, се скупчи около нея, докато Кристина притискаше Етернидад до гърдите си. Определено беше парче полирано дърво, видя Кит, извито по някакъв начин във формата на символа за безкрайност — без начало и без край.

— Съберете се всички, които отивате в царството на феите — каза Хайме. — Трябва да се докосвате.

Марк и Кийрън сложиха ръка върху раменете на Кристина, която изглеждаше дребничка между тях. Марк потърка тила й с палец: успокояващ, почти разсеян жест, чиято интимност изненада Кит.

Хайме явно също го забеляза и погледът му стана по-остър, ала единственото, което каза, беше:

— Трябва да кажете на артефакта къде да ви отведе. Не искате да оставите той да избере.

Кийрън се обърна към Кристина.

— Отиваме на Кръстопътя на Брам.

Кристина наведе очи, прокарвайки леко ръце по артефакта.

— Отведи ни до Кръстопътя на Брам.

Елфическата магия бе толкова тиха, помисли си Кит. Нямаше звук, шумотевица, ярки магьоснически светлини. Между две поемания на дъх Марк, Кийрън и Кристина просто изчезнаха.

Още една среща, помисли си Даяна. При това — извънредна: бяха я събудили рано сутринта с огнено съобщение, призоваващо я на заседание на Съвета в Гард.

Гуин се бе опитал да я увещае да се върне в леглото, но тя бе прекалено притеснена. Притесняваше се за Джия. За Ема и Джулиън. Знаеше, че Хорас се опитва да ги превърне в пример за назидание, поставяйки ги под домашен арест, но те бяха още деца. Колко дълго щеше да се проточи това наказание? И колко дълго щеше да издържи Джулиън далече от братята и сестрите си?

Оставила бе Гуин с целувка и бе побързала да отиде в Гард, където бе открила ловци на сенки от цял свят, не само жителите на Аликанте, да се стичат в Гард, чиито порти се охраняваха от центуриони. Едва бе успяла да си намери място в предната част, близо до Кадир Сафар от нюйоркските нефилими.

Когато вратите се затвориха, те останаха да се взират в подиум, който бе празен, с изключение на един-единствен стол с висока дървена облегалка и маса, застлана с черна драперия, която като че ли закриваше нещо неравно, от което по гърба на Даяна полазиха тръпки. Каза си, че не бе възможно да е онова, на което прилича. Може би бяха просто купчина оръжия.

Докато членовете на Съвета бавно заемаха местата си, в стаята се възцари тишина. Хорас Диърборн, в пълно инквизиторско облекло, се качваше на подиума, следван от Мануел и Зара в центурионски униформи. И двамата носеха дълги копия, върху които бяха издълбани думите primus pilus.

— Първите копия — преведе Кадир.

Даяна го беше срещала и преди: обикновено тих мъж, който в продължение на години беше вторият в командването след Мерис и все още оглавяваше нюйоркските нефилими. Изглеждаше уморен и напрегнат, а мургавата му кожа имаше жълтеникав оттенък, който не беше там преди.

— Означава, че са ги повишили до лична охрана на инквизитора и консула.

— И като стана дума за консула — прошепна Даяна в отговор, — къде е Джия?

Шепотът й бе подхванат и от другите, като искра в суха прахан, и много скоро целият Съвет жужеше. Хорас вдигна ръка умиротворяващо.

— Добре дошли, нефилими. Нашият консул Джия Пенхалоу изпраща поздравите си. Тя е в Елмазената цитадела, за да се посъветва с Железните сестри относно Меча на смъртните. Той много скоро ще бъде изкован наново, което ще позволи съдебните процеси да бъдат възобновени.

Шумът утихна до тихо мърморене.

— Злополучно съвпадение е, че двете срещи трябваше да се състоят в един и същи ден — продължи Хорас, — ала времето е от жизненоважно значение. Трудно ще бъде да проведем това заседание без Джия, но аз знам нейната позиция и ще бъда неин представител тук.

Гласът му отекваше в Залата. Използва руна за усилване, помисли си Даяна.

— Последния път, когато се събрахме, обсъждахме по-строги закони, които да регламентират търсенето на отговорност от долноземците. Нашият консул, в своята доброта и щедрост на духа, поиска да отложим прокарването на такива закони… ала тези хора не разбират от щедрост. — Лицето под оредяващата руса коса бе почервеняло. — Те разбират единствено от сила! И ние трябва да направим ловците на сенки силни отново!

През Залата премина шепот. Даяна се огледа за Кармен, която се бе изказала така храбро на предишното заседание, но не я откри никъде.

— За какво е всичко това? — прошепна на Кадир. — Защо ни е събрал и ни държи тиради?

Лицето на Кадир беше мрачно.

— Въпросът е накъде бие.

Даяна се вгледа изпитателно в лицата на Мануел и Зара, но не успя да разчете нищо върху тях, освен самодоволство върху това на Зара. Това на Мануел беше безизразно като бял лист хартия.

— От уважение към консула ни бях готов да приема подобно забавяне — продължаваше Хорас, — но се случиха събития, които правят всяко по-нататъшно чакане невъзможно.

През редиците премина очаквателен шепот — за какво говореше?

Той се обърна към дъщеря си.

— Зара, покажи им зверството, което феите извършиха срещу нас.

С изражение на мрачно задоволство Зара прекоси подиума, отиде до масата и отметна черната покривка, сякаш беше магьосник, изнасящ представление пред публика.

Стон на ужас премина през множеството. Даяна усети как й се повдига. Под покривалото лежаха тленните останки на Дейн Ларкспиър, проснати върху масата като труп, чакащ аутопсията си.

Главата му беше отметната назад, устата му — отворена в безмълвен вик. Ребрата му бяха натрошени, късчета бели кости и жълти сухожилия се подаваха между гротескните рани. Кожата му беше съсухрена и пепелива, сякаш беше мъртъв от известно време.

Гласът на Хорас се извиси до вик:

— Пред себе си виждате един храбър млад мъж, изпратен на мирна мисия в царството на феите, и ето какво ни върнаха те. Този обезобразен труп!

Ужасяващ писък раздра тишината. Жена с тъмната коса и тясното лице на Дейн Ларкспиър се беше изправила на крака с вопъл. Елена Ларкспиър, осъзна Даяна. Едър мъж с разкривено от потрес и ужас лице я държеше в прегръдките си.

Даяна усети, че й се повдига. Не беше харесвала Дейн Ларкспиър, ала той беше просто дете и мъката на родителите му беше истинска.

— Така избраха да съобщят на родителите му? — Гласът на Кадир беше пропит с горчилка. — Това е театър. Диърборн открай време е повече шоумен, отколкото политик.

От другата страна на пътеката Ласло Балог им хвърли гаден поглед. Не бе официално член на Кохортата, доколкото Даяна знаеше, но определено им симпатизираше.

— А то наистина е било обезобразено! — извика Зара с искрящи очи. — Вижте следите от ухапване, дело на келпита! Може би дори подпомогнати от вампири или върколаци…

— Престани, Зара — измърмори Мануел.

Никой обаче като че ли не забеляза изблика на Зара — сред множеството се беше възцарил хаос. Ловци на сенки ругаеха на дузина различни езици. Даяна усети как я обзема ледено отчаяние.

— И това не е всичко… през последните няколко дни още долноземски престъпления излязоха наяве — заговори Хорас отново. — Група храбри центуриони, верни на нефилимското си потекло, откриха един принц на тъмните елфи да се крие в Сколоманса. — Той се обърна към Зара и Мануел. — Доведете предателите!

— Не така правим нещата — прошепна Даяна. — Не така се държат ловците на сенки, не по този начин търсим отговорност от събратята си за техните постъпки…

Млъкна, преди Кадир да успее да отговори. Зара и Мануел бяха изчезнали в един от коридорите зад подиума и сега се върнаха заедно с Тимоти Рокфорд. Между тях крачеха няколко ученици, които Даяна познаваше: Диего Росалес, Раян Мадуабучи и Дивя Джоши.

Ръцете им бяха завързани на гърба, устните им — затворени с руни за мълчание, руни, които обикновено носеха единствено Мълчаливите братя. Очите на Даяна срещнаха тези на Диего и видяха в тях неподправен страх.

— Руни за мълчание — каза Кадир с отвращение, докато Залата изригваше от крясъци. — Представи си да се отнасят с теб по този начин и да ти затворят устата… да нямаш възможност да се защитиш.

Даяна скочи на крака.

— Какво правиш, Хорас! Това са деца! Нефилимски деца! Наше задължение е да ги защитаваме!

От руната за усилване на гласа, подразненото изсъскване на Хорас отекна в помещението.

— Да, те са наши деца, нашата надежда за бъдещето! А снизхождението ни към долноземците ги е превърнало в лесна плячка за измама. Тези заблудени души помогнаха на един елфически „принц“ да избяга от Сколоманса, след жестокото му нападение над друг от най-обещаващите ни млади умове.

Стаята утихна. Даяна и Кадир си размениха объркани погледи. За какво говореше?

Мануел стрелна очи наляво, като се подсмихваше.

Миг по-късно се появи Гладстоун, полуносейки момиче в окъсана рокля, върху чиито рамене беше наметнат центурионски плащ.

Беше Саманта Ларкспиър. Черната й коса падаше на клечки пред лицето, очите й се стрелкаха напред-назад като насекоми. Ръцете й бяха извити като хищни нокти до тялото й, тя протегна една към множеството, сякаш пъдеше мухи.

Даяна имаше чувството, че ще повърне.

Мануел тръгна към нея, сключил нехайно ръце зад гърба си.

— Саманта Ларкспиър — каза и от множеството се изтръгна стон, когато осъзнаха, че това бе сестрата на мъртвото и осакатено момче върху масата. — Разкажи ни за принц Кийрън.

Саманта заклати глава напред-назад и косата й се люшна.

— Не, не! Такава ужасна болка! — изстена тя. — Не ме карай да мисля за принц Кийрън!

— Горкото момиче — подхвърли Ласло Балог на висок глас. — Травматизирано от долноземци.

Даяна видя как Диего клати глава, а Раян се мъчи да каже нещо, но не можеше да издаде нито звук. Дивя просто се взираше каменно в Мануел, омразата й бе видима във всяко потрепване на лицето й.

— Навярно би искала да говориш с пленниците — предложи Мануел на Саманта с глас като мазна милувка. — Онези, които оставиха принц Кийрън да избяга?

Саманта се дръпна от Диего и останалите с разкривено лице.

— Не! Дръжте ги настрани от мен! Не им позволявайте да ме гледат!

Даяна се отпусна на мястото си. Каквото и да се беше случило със Саманта, сигурна бе, че не е по вина на Кийрън и останалите, ала усещаше настроението на множеството: неподправен ужас. Никой нямаше да поиска да чуе как ги защитават.

— Господи, какво ще направи? — прошепна тя на себе си. — Какво ще направи Хорас на Диего и останалите?

— Ще ги хвърли в затвора — отвърна Кадир мрачно. — Ще ги използва за назидание. Не може да бъдат съдени сега, когато Мечът на смъртните е счупен. Хорас ще ги остави там, за да вдъхне омраза и страх. Пример, който да посочва всеки път щом политиката му бъде поставена под въпрос. Вижте какво се случи.

На подиума Саманта хлипаше. Мануел я беше взел в прегръдките си, сякаш за да я утеши, ала Даяна виждаше силата, с която я стискаше. Опитваше се да я удържи, докато множеството настояваше с викове Хорас да говори.

Той пристъпи напред и усиленият му глас се извиси над шумотевицата, докато Зара гледаше с гордо удоволствие.

— Не можем да допуснем още млади ловци на сенки да страдат и умират! — провикна се той и множеството изригна във викове на съгласие.

Сякаш Диего и Дивя, и Раян не бяха млади ловци на сенки. Сякаш не страдаха.

— Не можем да допуснем нашият свят да ни бъде отнет — продължи Хорас, а пръстите на Мануел се впиха в раменете на Саманта. — Време е да поставим нефилимите на първо място! — Хорас вдигна тържествуващо свити юмруци. — Кой ще се присъедини към мен в това да гласуваме за регистрирането на всички долноземци?

Ревът на множеството беше като река, излязла от коритото си, помитаща всички надежди на Даяна.

13 Вавилон

Сърпът на луната беше съвсем тънък, ала многоцветните звезди на елфическото царство огряваха небето като огньове, осветявайки кортежа на кралицата, докато той криволичеше през притихналите земи, през зелени хълмове и широки поля.

Понякога прекосяваха реки, в които течеше кръв, и краката на конете почервеняваха от алената течност, плискаща се около тях. Друг път минаваха през местности, поразени от мора — призрачни лунни пейзажи от сиво и черно. Елфите шепнеха и цвърчаха неспокойно всеки път щом поредният участък мъртва земя изникнеше пред тях, ала Ема така и не успяваше да различи какво точно казват.

Докато започнат да чуват шума, Ема беше полузаспала на гърба на Силвърмейн. Събудиха я далечна музика и викове. Тя примига, полубудна, и придърпа качулката си надолу.

Наближаваха кръстопът, първия, който беше видяла тази нощ. Гъста мъгла ги обгръщаше и закриваше пътя напред. Там, където пътищата се пресичаха, растяха групички високи дървета, от чиито клони висяха празни железни клетки. Ема потрепери. Бяха достатъчно големи, за да поберат човешко същество.

Хвърли поглед към Джулиън. Той седеше нащрек върху Уидоумейкър, тъмната му коса беше скрита под качулката на плаща на Фъргюс. Виждаше се само късче от кожата му, като луната над главите им.

— Музика — каза той тихо, подкарвайки коня си до нейния. — Вероятно наближаваме някое веселие.

Оказа се прав. В мига, в който подминаха кръстопътя, гъстата мъгла се разсея и музиката се усили — гайди и цигулки, и подобни на флейти мелодични инструменти, които Ема не познаваше. Върху поляната на север от пътя се издигаше огромна шатра, покрита с коприна и украсена със знамето с прекършената корона на краля на тъмните елфи.

Около нея имаше необуздано танцуващи фигури. Повечето изглеждаха голи или почти голи, облечени в прозирни дрипи. Не беше кой знае какъв танц, те като че просто се гърчеха заедно, като се кискаха, и влизаха и излизаха с плискане от голямо езеро, обградено със сребристи камъни. Белите изпарения се рееха над водата и замъгляваха, без обаче да покриват изцяло голите тела в нея.

Ема се изчерви, най-вече защото Джулиън беше там, и извърна очи. Момичетата (трябва да бяха сестри) на червеникавокафявата кобила зад нея се изкискаха, играейки си с панделките на шиите си.

— Веселието на принц Обан — каза едното. — Не може да е друго.

Сестра й придоби замечтано изражение.

— Де да можехме да отидем, ала кралицата нима да одобри.

Ема хвърли поглед назад. Чувала бе Марк да говори за веселията на феите, сякаш бяха нещо повече от разюздани празненства. Бяха начин за призоваване на дива магия, казал бе той. През тях минаваше ужасяващо подмолно течение, едва обуздано могъщество. Докато гледаше към поляната, на Ема й беше трудно да се пребори с чувството, че някои от смеещите се лица всъщност пищяха в агония.

— Напред. — Гласът на Джулиън я изтръгна от унеса. — Кулата на Тъмния двор.

Ема погледна и за миг я връхлетя замайващ спомен: рисунката върху стената в стаята на Джулиън с кулата, обвита от трънливи храсти. Пред тях тъмносива кула се извисяваше от хълмовете и сенките. Виждаше се единствено върхът й. Около нея, покрита с остри шипове, които можеха да се различат дори от толкова далече, се издигаше внушителна стена от тръни.

— Е, това беше — каза Хелън със странно глух глас. Седеше начело на масата в библиотеката. Ейлийн се намръщи и сложи ръка на гърба й. — Заминаха.

Дру се опита да улови очите на Хайме, но той не гледаше към нея. Беше хвърлил любопитен поглед към Кит и Тай, а сега пристягаше каишките на раницата.

— Не може да си тръгнеш — каза Дру, мъничко отчаяно. — Сигурно си толкова уморен…

— Добре съм.

Все така не я поглеждаше. Дру се чувстваше окаяно нещастна. Не беше възнамерявала да го излъже. Просто никога не беше споменала възрастта си, защото се беше страхувала, че ще я помисли за глупаво хлапе. А после Марк му се беше разкрещял за това.

— Не, Дру има право. — Хелън се усмихна с усилие. — Остани поне за вечеря.

Хайме се поколеба. Докато той стоеше, въртейки нерешително връзките на раницата си, Кит и Тай минаха покрай него. Тай подхвърли, че щели да се качат на покрива, Кит помаха и те излязоха от библиотеката. Обратно в техния личен свят, помисли си Дру. Тай никога нямаше да я допусне в него… никога няма да допусне някой да заеме мястото на Ливи.

Не че Дру искаше това. Тя просто искаше да бъде приятелка с брат си. Така както Хелън просто иска да бъде приятелка с теб, обади се едно дразнещо гласче в главата й. Тя не му обърна внимание.

— Ейлийн готви много вкусно — каза вместо това.

Ейлийн направи физиономия, но тя не й обърна внимание. Хайме беше много слаб… по-слаб, отколкото когато го беше видяла в Лондон. Несъмнено беше гладен. Може би, ако успееше да го убеди да остане, би могла да му обясни…

Разнесе се звук като от тиха експлозия и Дру изписка. Един плик падна от тавана и тупна върху масата, а във въздуха се изви струйка дим.

— Адресирано е до теб, миличка — каза Хелън, подавайки плика на Ейлийн. — Ейлийн Пенхалоу, глава на Института.

Ейлийн се намръщи и го отвори. Лицето й се обтегна и тя прочете на глас:

Разнесе се трясък. Хайме беше изпуснал раницата си. Друзила понечи да я вдигне, но той я изпревари.

— Това копеле Диърборн — каза с побелели устни. — Брат ми не е предател. Той е болезнено честен, добър… — Погледът му се плъзна по поразените лица наоколо. — Какво значение има? — прошепна. — Никой от вас не го познава.

Хелън понечи да се изправи.

— Хайме…

Той изхвърча от библиотеката. Миг по-късно Дру се втурна след него.

Беше бърз, но не познаваше къщата, нито начина, по който входната врата заяждаше. Настигна го, докато се мъчеше да я отвори.

— Хайме!

Той вдигна ръка.

— Недей. Трябва да вървя, Друзила. Той ми е брат, не разбираш ли?

— Знам. Но моля те, бъди внимателен. — Тя заровичка в колана си и му подаде нещо. Ръката й трепереше. — Вземи камата си. Нуждаеш се от нея повече, отколкото аз.

Той се взря в оръжието, което Дру държеше. Беше й го подарил, оставил го бе в стаята й в Лондонския институт, когато си тръгна. Златна ловджийска кама, гравирана с рози.

Улови нежно ръката й и затвори пръстите й над камата.

— Твоя е. Подарък.

— Означава ли това, че все още сме приятели? — попита Дру със слабичко гласче.

Мимолетната му усмивка беше тъжна. Дръпна бравата и този път вратата се отвори. Хайме се мушна през нея, минавайки покрай Дру, и изчезна в сенките.

— Дру? Добре ли си?

Дру се обърна, търкайки яростно парещите си очи. Не искаше да плаче пред Хелън… а наистина беше Хелън, застанала на най-долното стъпало на главното стълбище и вперила разтревожени очи в нея.

— Не е нужно да се безпокоиш за мен — каза с разтреперан глас. — Знам, че според теб е глупаво, но той беше първият ми истински приятел…

— Не мисля, че е глупаво!

Хелън прекоси стаята с бързи крачки. Гърлото на Дру я болеше така, че й беше трудно да говори.

— Струва ми се, че всички си отиват — прошепна тя.

Толкова отблизо, Хелън изглеждаше дори още по-слаба и хубава и миришеше на портокалов цвят. Ала за първи път не изглеждаше далечна, като звезда високо в небето. Изглеждаше притеснена, разтревожена и съвсем достъпна. Дори имаше петно от мастило върху ръкава си.

— Знам как се чувстваш. Толкова ми липсваше, докато бях на остров Врангел, че не можех да дишам. Непрекъснато мислех за всичко, което пропускам, как порастваш, всички малки неща, и когато те видях в Залата на Съвета, непрекъснато си мислех…

Дру се приготви да го посрещне.

— … колко си красива. Толкова много приличаш на мама. — Хелън подсмръкна. — Обичах да я гледам как се приготвя да излезе. Беше толкова бляскава, притежаваше такъв стил… единственото, което на мен ми идва на ума да облека, са дънки и тениска.

Дру я зяпна изумено.

— Аз ще остана — заяви Хелън яростно. — Никога вече няма да те изоставя.

Протегна ръце към Дру и тя кимна едва забележимо. Хелън я прегърна и я притисна до себе си. Дру опря чело до сестра си и най-сетне си позволи да си спомни как Хелън я взема на ръце, когато беше съвсем малка, как я върти, докато тя се смее, как връзва панделки в косата й и намира изгубените й обувки, забравени на плажа. Сега си пасваха различно от тогава, помисли си Дру, докато на свой ред обвиваше ръце около нея. Имаха различен ръст и очертания, бяха различни хора от онези, които бяха някога.

Ала въпреки че си пасваха по различен начин, все още си пасваха като сестри.

Изобщо не беше като пътуване с Портал, нямаше оглушителен шум, нито усещане, че те вдига торнадо и те завърта бясно. В един момент Кристина стоеше в библиотеката, в следващия беше насред зелена поляна, с Марк и Кийрън от двете й страни, и музика, изпълваща въздуха.

Марк свали ръка от рамото й, Кийрън също. Тя прибра артефакта в раницата си и я метна на гърба си, пристягайки презрамките, докато момчетата се оглеждаха удивено наоколо.

— Веселие — каза Марк невярващо, — озовали сме се насред веселие.

— Е, не точно насред — отбеляза Кийрън и строго погледнато, имаше право: намираха се в края на поляна, пълна с въртящи се, танцуващи фигури. Опънати бяха шатри, една от които, по-голяма от останалите, беше украсена с коприна.

— Мислех, че отиваме на Кръстопътя на Брам? — каза Кристина.

— Близо сме. — Кийрън посочи от другата страна на поляната и Кристина видя два пътя да се пресичат, заобиколени от огромни дъбове. — Мястото, където се срещат земите на светлите и тъмните елфи.

— Кой е Брам? — попита Кристина.

— Бил е кралят преди моя баща, много отдавна — отвърна Кийрън и посочи към южния път. — Ема и Джулиън ще дойдат оттам. Земите на светлите елфи. Всеки официален кортеж трябва да мине през кръстопътя.

— Значи, трябва да отидем там. Ще се наложи да минем през веселието. — Марк се обърна към Кийрън. — Дегизирай се, принц Кийрън.

Кийрън го изгледа мрачно. Кристина, която не искаше да губят никакво време, разкопча раницата му, извади навито на руло наметало и му го подаде. Кийрън го обви около себе си, вдигайки качулката.

— Дегизиран ли съм?

Кристина все още можеше да види синьо-черна коса под ръба на качулката, но се надяваше никой да не се загледа толкова отблизо. Направеха ли го, лесно щяха да забележат, че Кийрън е принц. Личеше си в стойката, в движенията, в изражението на лицето му.

Марк трябва да си беше помислил същото, защото се наведе, взе шепа кал и я втри решително в учуденото лице на Кийрън, оставяйки петна по бузата и носа му.

Кийрън определено не беше във възторг. Изгледа го сърдито.

— Направи го, защото ти хареса.

Марк се ухили като малко момченце и хвърли остатъка от калта настрани. Кийрън потърка носа си, все така гледайки сърдито. Но сега действително не приличаше толкова на принц.

— Престани — каза тя.

— Благодаря ти — рече Кийрън.

Кристина се усмихна и като грабна шепа кал, мацна малко върху другата му буза.

— Трябва да е равномерно.

Марк се разсмя, а Кийрън изглеждаше възмутен в продължение на няколко секунди, преди да се предаде и също да се разсмее.

— А сега да не губим повече време — заяви Кристина леко съжалително.

Искаше й се да можеха да останат тук заедно и да не се включат във веселието.

Само че нямаха избор. Поеха напред и се сляха с веселието, минавайки през място, където доста от танцьорите вече се бяха строполили изтощени на земята. Момче с размазана по лицето сребриста боя и бричове на райета седеше и се взираше в упоен унес в ръцете си, които размахваше бавно пред себе си. Минаха покрай езерце с гореща вода, обвито в мъгла. Хлъзгави тела се виждаха в дупките в парата. Кристина усети как бузите й пламват.

Продължиха напред и множеството се затвори около тях като ластарите на увивни растения. Изобщо не приличаше на веселието, което Кристина беше видяла предишния път, когато беше в земите на елфите. Онова бе многолюдно парти с танци. Това тук повече приличаше от картина на Бош. Група елфически мъже се биеха, горната половина на телата им, гола и хлъзгава от кръв, искреше на лъчите на слънцето. Едно келпи пируваше хищно с трупа на мъртво брауни, чиито отворени очи се взираха невиждащо в небето. Голи тела лежаха преплетени в тревата, крайниците им се движеха бавно. Гайди и цигулки пищяха, а въздухът миришеше на вино и кръв.

Минаха покрай великан, лежащ в безсъзнание в тревата. Огромното му тяло беше покрито със стотици пиксита, които се стрелкаха и танцуваха като разбушувано море. Не, даде си сметка Кристина, не танцуваха. Те…

Извърна поглед с пламнали бузи.

— Това е дело на брат ми. — Кийрън се взираше мрачно в най-голямата шатра, онази, която носеше герба на Тъмния двор. В нея беше поставен подобен на трон стол, украсен с пищна дърворезба, ала беше празен. — Принц Обан. Неговите веселия са прословути със своята продължителност и поквара. — Той се намръщи, когато групичка голи акробати в едно дърво наблизо задюдюкаха. — В сравнение с него Магнус Бейн прилича на целомъдрена монахиня.

Марк изглеждаше така, сякаш току-що бе чул, че има друго слънце, което е девет милиона пъти по-горещо от това на земята.

— Никога не си споменавал Обан.

— Срамувам се от него — отвърна Кийрън.

Един клон се счупи над главите им и на земята пред тях тупна кон с размерите на гоблин, носещ колан за жартиери. Имаше вълнени чорапогащи с бримки и златни предпазители за копита.

— Разбирам защо — отбеляза Марк, докато конят се отдалечаваше, като поскубваше трева и грижливо избягваше оплетените тела в храсталаците.

Танцьори минаха, въртейки се покрай Кристина, и образуваха обръч около едно украсено с панделки дърво, ала никой от тях не изглеждаше така, сякаш се забавлява. Лицата им бяха безизразни, очите им — широко отворени, ръцете им се мятаха. От време на време някой пиян елфически рицар издърпваше една от танцьорките от обръча и я смъкваше в тревата. Кристина потрепери.

От върха на дървото висеше клетка, в която имаше прегърбена фигура, бяла и слузеста като белезникав гол охлюв, тялото й беше надупчено като от шарка. Прилича на демон ейдолон в истинската си форма, помисли си Кристина. Но защо му бе на един елфически принц да държи демон ейдолон в клетка?

Изсвири рог. Музиката беше станала по-пронизителна, почти злокобна. Кристина отново погледна към танцьорите и изведнъж осъзна, че бяха омагьосани. Спомни си последния път, когато беше на елфическо веселие, как беше запленена от музиката, но сега не се чувстваше по този начин и благодари мълчаливо на Етернидад.

Чела бе за елфически веселия, където поканените смъртни били принуждавани да танцуват, докато костите на стъпалата им се раздробели на парченца, но не знаеше, че това бе нещо, което елфите причиняват и един на друг. Красивите млади момичета и момчета в кръга бяха принуждавани да танцуват до изнемога, горната част на телата им рухваше, докато краката им се движеха неуморно в ритъма.

Кийрън беше придобил мрачно изражение.

— Чуждата болка доставя удоволствие на Обан. Това са бодлите на неговите рози, отровата в цветовете на веселието и даровете му.

Кристина направи крачка към танцьорите, загрижена.

— Те всички ще умрат…

Кийрън я улови за ръкава, придърпвайки я към себе си и Марк.

— Кристина, недей. — Звучеше искрено притеснен за нея. — Обан ще ги остави да живеят, след като ги унижи достатъчно.

— Как може да си сигурен? — попита Кристина.

— Те са дворяни. Ще загази пред баща ми, ако ги убие всичките.

— Кийрън е прав — обади се Марк, лунните лъчи посребряваха косата му. — Не можеш да ги спасиш, Кристина. А ние не бива да се бавим тук.

Макар и неохотно, Кристина ги последва, докато те си пробиваха забързано път през множеството. Въздухът беше пълен със сладък, дразнещ гърлото пушек, който се смесваше с парата от езерцата, пръснати тук-там.

— Принц Кийрън. — Елфическа жена с коса като цвят на глухарче се приближи до тях. Носеше рокля от бели влакна, а очите й бяха зелени като стъбълца. — Идваш при нас предрешен.

Ръката на Марк се беше спуснала към колана с оръжията, ала Кийрън направи бърз успокояващ жест.

— Мога да ти имам доверие да опазиш тайната ми, нали?

— Ако ми кажеш защо един принц на тъмните елфи идва предрешен на веселието на брат си може би.

Зелените очи на жената бяха проницателни.

— Търся приятел — отвърна Кийрън.

Очите на жената се плъзнаха първо по Кристина, а после по Марк и устата й се разтегли в усмивка.

— Струва ми се, че вече имаш няколко.

— Достатъчно — заяви Марк. — Принцът ще продължи, без да бъде възпрепятстван.

— Сега, ако търсеше любовна отвара, би могъл да дойдеш при мен — продължи елфическата жена, без да обръща внимание на Марк. — Ала кой от тези двама нефилими обичаш? И кой от тях обича теб?

Кийрън вдигна предупредително ръка.

— Достатъчно.

— А, разбирам, разбирам. — Кристина се зачуди какво ли разбира. — Няма любовна отвара, която би могла да помогне с това. — Очите й танцуваха. — В земите на елфите може да обичаш и двамата и да бъдеш обичан от двамата. Не би имал никакви неприятности. Ала в света на Ангела…

— Казах, достатъчно! — Кийрън пламна. — Какво е нужно, за да сложиш край на този тормоз?

Елфическата жена се засмя.

— Целувка.

С подразнен вид, Кийрън наведе глава и я целуна лекичко по устните. Кристина усети как се напряга, стомахът й се сви. Не беше приятно усещане.

Даде си сметка, че до нея Марк също се беше напрегнал, но никой от тях не помръдна. Елфическата жена се отдръпна, намигна и потъна в множеството с лека стъпка.

Кийрън избърса устни с опакото на дланта си.

— Казват, че целувка от принц носи добър късмет — обясни. — Очевидно дори от принц, изпаднал в немилост.

— Не беше нужно да го правиш, Кийр — каза Марк. — Можехме да се отървем от нея.

— Не и без да се вдигне шум — отвърна Кийрън. — А подозирам, че Обан и хората му са някъде тук в множеството.

Кристина погледна към шатрата. Кийрън беше прав — все още беше празна. Къде беше принц Обан? Сред съвкупяващите се двойки в тревата? Отново поеха през поляната. Разноцветни лица изникваха от мъглата пред Кристина, разкривени в гримаси, веднъж дори й се стори, че зърва Мануел, и си спомни как Ема беше принудена да види баща си последния път, когато бяха тук. Потрепери и когато отново погледна, изобщо не беше Мануел, а елф с тялото на мъж и лицето на мъдра стара котка с примигващи златни очи.

— Нещо за пиене, лейди и господа? Пиво, което да ви охлади след танците? — каза елфът с котешко лице с мек, гукащ глас.

Кристина зяпна, връхлетяна от спомен. Марк й беше купил питие от този елф на веселието, където беше отишла с него. И тогава елфът държеше същия златен поднос с чаши върху него. Дори оръфаният му едуардиански костюм беше същият.

— Нищо за пиене, Том Тилдръм, кралю на котките. — Гласът на Кийрън беше остър, но очевидно познаваше елфа котка. — Трябва да открием кортеж на светлите елфи. Можеш да спечелиш няколко монети, ако ни заведеш до пътя.

Том изсъска ниско.

— Закъснели сте. Кортежът на кралицата мина оттук преди час.

Марк изруга и отметна качулката си назад. Кристина дори не можа да се изненада, че обикновено благият Марк ругае, имаше чувството, че в гърдите й беше зейнала дупка. Ема. Ема и Джулс.

— Дай ми нещо за пиене, Том — каза Марк и грабна чаша рубиненочервена течност от подноса.

Кийрън протегна възпиращо ръка.

— Марк! Знаеш, че не бива!

— Това е просто плодов сок — каза Марк, без да откъсва очи от Кристина.

Тя се изчерви и извърна поглед, докато той пресушаваше чашата. Миг по-късно се свлече на земята, а очите му се извъртяха назад.

— Марк! — ахна Кристина, хвърляйки се на земята до него.

Несъмнено беше в безсъзнание, но също така несъмнено дишаше. Всъщност похъркваше леко.

— Но това бе само плодов сок! — възмути се тя.

— Обичам да предлагам голям избор от напитки — каза Том.

Кийрън коленичи до Кристина. Качулката му беше паднала назад и Кристина видя тревогата върху лицето му, докато докосваше леко гърдите на Марк. Калните петна върху бузите му караха очите му да изпъкват.

— Том Тилдръм — каза с обтегнат глас. — Тук не е безопасно.

— Не и за вас, защото синовете на Тъмния крал са се вкопчили за гърлата като котки — отвърна Том Тилдръм, разкривайки за миг острите си резци.

— Значи, разбираш защо трябва да ни отведеш до пътя — каза Кийрън.

— И ако не го направя?

Кийрън се изправи на крака и въпреки мръсното му лице, от него се излъчваше властна заплаха.

— Тогава ще издърпам опашката ти, докато не завиеш от болка.

Том Тилдръм изсъска, а Кийрън и Кристина се наведоха и вдигнаха Марк помежду си.

— Елате с мен тогава и побързайте, преди принц Обан да е видял. Няма да му хареса, че ти помагам, принц Кийрън. Изобщо няма да му хареса.

Кит лежеше на покрива на Института, подложил ръце под главата си. Въздухът, долитащ откъм пустинята, топъл и мек като одеяло, гъделичкаше кожата му. Ако обърнеше глава на една страна, виждаше Малибу, низ от искрящи светлинки, проточил се по извивката на брега.

Това беше онзи Лос Анджелис, за който се пееше в песните, помисли си, и който показваха по филмите — море и пясък, и скъпи къщи, съвършено време и въздух, мек като прашец. Лос Анджелис, който той не познаваше, докато живееше с баща си в сенките на смога и небостъргачите в центъра.

Обърнеше ли глава на другата страна, виждаше Тай, черно-бяла фигура, кацнала на ръба на покрива. Ръкавите на суитшърта му бяха навити и той подръпваше оръфаните им крайчета с пръсти. Черните му ресници, бяха толкова дълги, че Кит виждаше как ветрецът ги раздвижва, сякаш полюшваше морска трева.

Усещането от това как сърцето му се обръща в гърдите му, вече бе толкова познато, че Кит дори не го поставяше под въпрос, нито се чудеше какво значи.

— Не мога да повярвам, че Хипатия се съгласи с плана ни — каза той. — Смяташ ли, че наистина възнамерява да го направи?

— Да — отвърна Тай, зареял поглед над океана. Облаци закриваха луната и океанът сякаш изтегляше светлината, поглъщайки я в черните си недра. По ръба му, там, където водата срещаше брега, минаваше бяла пяна, като панделка, която някой беше пришил. — В противен случай не би ни изпратила пари. Особено пък омагьосани пари.

Кит се прозя.

— Така е. Когато някой магьосник ти изпрати пари, знаеш, че е сериозен. Гарантирам ти, че ако не направим това, както обещахме, тя ще ни накара да й платим… ако не друго, то поне парите.

Тай сви колене до гърдите си.

— Проблемът е, че трябва да се срещнем с Барнабас, а той ни мрази. Вече се уверихме в това. Невъзможно е да се доближим до него.

— Може би трябваше да помислиш за това, преди да сключиш такава сделка — рече Кит.

За миг Тай придоби объркано изражение, а после се усмихна.

— Подробности, Уотсън. — Прокара ръка през косата си. — Навярно бихме могли да се дегизираме.

— Според мен е най-добре да помолим Дру.

— Дру? Защо Дру? — Изражението на Тай стана недоумяващо. — Да я помолим какво?

— Да ни помогне. Барнабас не я познава. А тя действително изглежда доста по-голяма, отколкото е в действителност.

— Не. Не Дру.

Кит си спомни лицето на Дру в библиотеката, докато говореше за Хайме. Слушаше ме и гледаше филми на ужасите заедно с мен, и се държеше така, сякаш онова, което казвам, е важно. Спомни си колко щастлива беше да се научи да използва шперц.

— Защо не? Можем да й имаме доверие. Тя е самотна и отегчена. Мисля, че би й харесало да я включим.

— Не можем да й кажем за Шейд. — Тай беше блед като луната. — Нито за Черната книга.

Така е — помисли си Кит. — Определено нямам намерение да посветя Друзила в план, който се надявам да се провали, преди да е дал резултат.

Надигна се и седна.

— Не, не… определено не. Би било опасно за нея да знае за… за онова. Ще й кажем просто, че се опитваме да се помирим с Пазара на сенките.

Тай извърна очи от Кит.

— Ти наистина харесваш Друзила.

— Мисля, че се чувства много самотна — отвърна Кит. — Това ми е познато.

— Не искам да се излага на опасност — каза Тай. — Не бива да бъде в опасност. — Той подръпна ръкавите си. — Когато Ливи се върне, ще й кажа, че искам веднага да направим парабатайската церемония.

— Мислех, че искаш да отидеш в Сколоманса? — рече Кит, без да се замисли.

Само ако можеше да види, че сега това не е невъзможно, пожела си Кит… и начаса се намрази, задето го беше помислил. Естествено, че Тай нямаше да иска да погледне на смъртта на Ливи като на каквото и да било освобождаване.

— Не — заяви Тай рязко. — Забрави ли, казах, че вече не искам да отида там. Освен това не можеш да имаш парабатай в Сколоманса. Такива са правилата. А правилата са важни.

Кит изобщо не искаше да се замисля за това колко правила нарушават в този миг. Тай очевидно беше потиснал мисълта за онова, което щеше да е нужно, за да съживят Ливи, но тези неща никога не сработваха съвършено. Подръпваше силно ръкавите си, а пръстите му трепереха лекичко.

Седнал малко зад него, Кит го докосна по рамото. Гърбът на Тай се изви, когато той се приведе напред, но не избегна допира.

— Колко прозорци има предната фасада на Института?

— Трийсет и шест — отвърна Тай. — Трийсет и седем, ако броиш тавана, но той е запечатан с хартия. Защо?

— Защото това харесвам у теб — каза Кит ниско и треперенето на Тай понамаля. — Защото забелязваш всичко. Не забравяш нищо. Не пропускаш нищо и никого.

Ема отново бе започнала да се унася в сън, докато нощта напредваше. Събуди се, когато конят й спря, и отметна лекичко качулката си назад, оглеждайки се наоколо.

Бяха стигнали до кулата. Съмваше се и на първите лъчи светлина единствената постоянна твърдина на Тъмния двор приличаше по-малко на стенописа на Джулиън и повече на нещо, излязло от кошмар. Плетът от тръни, който я ограждаше, по нищо не приличаше на скромни розови храсти. Бодлите имаха цвета на стомана и бяха дълги поне трийсет сантиметра. Тук-таме имаше нещо, което приличаше на огромни бели цветя. Стените на кулата бяха гладки и тъмни като антрацит, без нито един прозорец.

Дъхът на Ема оставяше дири в мразовития въздух. Тя потрепери и се уви по-плътно в пелерината на Пене, докато наоколо се надигаше мърморене, когато сънливият кортеж от светли елфи започна да се събужда. Момичетата зад нея бърбореха за това какви стаи и прием можеха да очакват от краля. До нея Джулиън беше неподвижен, държеше гърба си изпънат, качулката закриваше лицето му.

Разнесе се силно дрънчене, като звън на камбана, и когато погледна напред, Ема видя, че в трънливия плет има висока бронзова порта, чиито крила бавно се отваряха. От другата страна зърна вътрешен двор и висока черна арка, въвеждаща в кулата.

Рицари на тъмните елфи в черни плащове стояха от двете страни на портата и спираха всеки член на кортежа, преди да му позволяват да влезе в двора, където две редици тъмни елфи образуваха шпалир покрай пътеката, водеща към вратата на кулата.

Пъстроцветните звезди започваха да избледняват и в тяхното отсъствие светлината на изгряващото слънце хвърляше мътни златни сенки над кулата, мрачно красива като лъснато дуло на пистолет. Около плета имаше затревена равнина, прошарена тук-таме с групички глогини. Редицата светли елфи се люшна напред сред нисък ропот, надигнал се сред изобилието от коприна и кадифе, крила и копита. Момичетата върху червеникавокафявата кобила мърмореха: „Колко са бавни тук, в Нощния двор. Колко грубо е да ни карат да чакаме“.

Утринният въздух улови ръба на качулката на Ема, докато тя се обръщаше.

— Какво е това?

Едно от момичетата поклати глава.

— Кралят е подозрителен, естествено. Между двата Двора толкова отдавна цари вражда. Ездачите проверяват всеки гост.

Ема замръзна.

— Ездачите на Манан?

Другото момиче се разсмя.

— Сякаш има други!

Джулиън се приведе към Ема и каза ниско:

— Невъзможно е да минем през портата заедно с останалите, без Ездачите да ни разпознаят. Особено теб. Трябва да се махнем от тук.

Мястото, където Кортана обикновено висеше на гърба й, болеше като фантомен крайник. Беше убила един от Ездачите с меча си… немислимо бе да не я помнят.

— Съгласна. Някаква идея как да го направим?

Джулиън погледна нагоре и надолу по редицата елфи, които не ги свърташе на едно място. Тя се простираше от портата на кулата докъдето стигаше погледът в далечината.

— Не и в момента.

Някъде напред избухна спор. Дриадата в дървото се караше с двама гоблини. Всъщност дребни кавги като че ли избухваха навсякъде. От време на време някой елфически рицар се приближаваше лениво на коня си, за да въдвори ред, но никой като че ли не проявяваше особен интерес към това да опази спокойствието.

Ема се взираше тревожно към хоризонта. Съмваше се и много скоро светлината щеше да се усили, което надали щеше да подпомогне опита им да избягат. Биха могли да препуснат към портата, но стражите щяха да им препречат пътя, ако се насочеха към плета, или ако се опитаха да напуснат редицата, със сигурност щяха да бъдат забелязани.

В такъв случай приеми, че ще ви забележат, помисли си Ема. Обърна се към Джулиън и се изпъна властно.

— Фъргюс, глупак такъв! — сопна се. — Кралицата изрично нареди да яздиш в края на редицата!

„Какво?“ оформиха безмълвно устните на Джулиън.

Не помръдна и момичетата върху червеникавокафявата кобила се изкискаха.

Ема го удари леко по рамото и пръстите й се плъзнаха по гърба му изписвайки символ, който и двамата знаеха. Означаваше: Имам план.

— Заплесна се по дриадата, нали? — каза на глас и впи пети в хълбоците на Силвърмейн. Стреснат, конят тръгна в тръс. — Кралицата ще ти вземе главата заради това. Идвай!

Кикот се разнесе откъм близките феи, докато Ема обръщаше коня си и поемаше към края на процесията. След миг Джулиън я последва. Кикотът затихна зад тях, докато те яздеха в тръс покрай редицата. Ема не искаше да привлича ненужно внимание, като язди прекалено бързо.

За нейно облекчение, никой не проявяваше особен интерес. Докато те се отдалечаваха от кулата, редът в процесията на светлите елфи все повече се влошаваше. Образуваха се малки групички, които се шегуваха, смееха, играеха на карти. Никой от тях като че ли не го беше грижа дали напредват към кулата, още по-малко пък какво се случва наблизо.

— Насам — измърмори Джулиън.

Наведе се ниско над Уидоумейкър и конят препусна към групичка дървета наблизо. Ема стисна здраво юздите на кобилата си, която се втурна след него. Светът прелиташе край нея като неясно, размазано петно… тя галопираше, а това бе като да лети, копитата на коня сякаш едва докосваха земята. Ема затаи дъх. Беше като ужаса и свободата на това да бъде в океана, оставена на милостта на нещо много по-силно от нея. Качулката й падна назад и вятърът я връхлетя, развявайки русата й коса като знаме.

Спряха от другата страна на дърветата, където елфите не можеха да ги видят. Ема погледна към Джулиън, останала без дъх. Бузите му бяха почервенели от студения въздух. Зад него хоризонтът се бе превърнал в ярко злато.

— Браво на нас — каза той и Ема не можа да потисне усмивката си, докато скачаше от гърба на Силвърмейн.

— Ангелската ни магия може и да не действа тук, но все още сме ловци на сенки.

Джулиън също слезе от седлото.

Не беше нужно да изричат на глас, че не могат да задържат конете. Ема потупа леко Силвърмейн по хълбока и кобилата препусна към изсветляващия хоризонт. Тя може да се прибере сама у дома.

Уидоумейкър изчезна след нея като тъмно петно, а Ема и Джулиън се обърнаха към кулата. Дългите сенки на зората се проточваха върху тревата. Кулата се издигаше пред тях, а високият плет я опасваше като смъртоносна огърлица.

Ема погледна неспокойно тревата между техните дървета и плета. Нямаше никакво прикритие и макар че бяха скрити от портата, всеки, който гледаше от кулата, щеше да ги види да се приближават.

Джулиън се обърна към нея, отмятайки качулката си. Вече нямаше значение, предположи Ема, дотук беше с преструвката, че е Фъргюс. Косата му беше разрошена и овлажняла от пот заради качулката. Сякаш прочел мислите й, той каза:

— Не можем да се притесняваме за прикритие. Ще трябва да рискуваме, докато стигнем до плета.

Пъхна ръка в нейната и Ема трябваше да положи усилие да не подскочи. Дланта му беше топла до нейната, той я притегли към себе си и двамата поеха през тревата.

— Гледай към мен — каза Джулиън ниско. — Елфите са романтични по свой си начин.

Ема осъзна със сепване, че се преструват на двойка, излязла на романтична разходка в светлината на утрото. Раменете им се докоснаха и тя потрепери, макар слънцето да се издигаше все по-високо над тях.

Хвърли кос поглед към Джулиън: изобщо не приличаше на някой, излязъл на романтична разходка — очите му бяха нащрек, челюстите му — стиснати. Приличаше на статуя на самия себе си, изваяна от някой, който не го познаваше много добре, който никога не беше виждал искрите в очите му, които той пазеше единствено за семейството си, не бе виждал усмивката, която някога пазеше единствено за Ема.

Бяха стигнали до плета. Той се издигаше над тях — непроходими, гъсто оплетени ластари — и Ема извади ръката си от тази на Джулиън, поемайки си рязко дъх. Отблизо плетът изглеждаше така, сякаш бе направен от лъскава стомана, бодили стърчаха навсякъде под всевъзможни ъгли. Някои бяха с дължината на мечове. Онова, което Ема беше взела за цветя, бяха избеляващите скелети на онези, които се бяха опитали да се покатерят по стената, предупреждение за бъдещи натрапници.

— Май ще се окаже невъзможно — каза Джулиън, поглеждайки нагоре. — Може да изчакаме до падането на нощта и да се опитаме да се промъкнем през портата.

— Не можем да чакаме толкова дълго… сега едва се зазорява. Трябва да спрем кралицата.

Ема извади кама от колана си. Не беше Кортана, но все пак беше нефилимска стомана, дълга и остра. Допря острието до един от бодлите и започна да реже под ъгъл. Очаквала бе съпротива, ала не срещна такава. Сряза бодила съвсем лесно, оставяйки чукан, от който капеше сивкава мъзга.

— Гадост. — Тя изрита падналия бодил настрани. Особена миризма, приглушена и зелена, се надигна от наранения плет. Ема си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се пребори с обзелото я безпокойство. — Добре. Ще си прорежа път навътре. Виждам кулата между стъблата.

Така беше. Толкова отблизо погледнат, беше ясно, че плетът не беше солидна стена, между ластарите имаше дупки, достатъчно големи, за да може през тях да бъде напъхано човешко тяло.

— Ема… — Джулиън като че ли понечи да протегне ръка към нея, но после я отпусна. — Това не ми харесва. Не сме първите, опитали се да проникнат през плета.

Той посочи скелетите наоколо, махвайки с брадичка.

— Но сме първите ловци на сенки — заяви Ема с дързост, каквато не изпитваше, и отново се залови да сече плета.

Тръните се сипеха около нея като дъжд. Светлината започна да отслабва, колкото по-навътре в плета проникваше, беше широк колкото лента на магистрала и ластарите се преплитаха над нея, оформяйки заслон срещу слънчевите лъчи. Стори й се, че чува Джулиън да я вика, ала гласът му беше приглушен. Погледна изненадано назад… и настръхна от ужас.

Плетът се беше затворил зад нея като вода. Беше заобиколена от дебела зелено-сива стена, покрита със смъртоносни шипове. Замахна като обезумяла срещу най-близкия бодил, но камата отскочи с дрънчене, сякаш бе срещнала стомана.

Остра болка я жегна в гърдите. Ластарите се движеха, приближавайки се бавно към нея. Острият връх на един от тях прониза китката й и тя дръпна ръка, изпускайки камата, имаше други в раницата си, но бе невъзможно да се добере до тях. Сърцето й се блъскаше в гърдите, докато ластарите връхлитаха отгоре й. Зърна бели петна между тях, докато те се движеха — други жертви, пленени в сърцето на стената от плет.

Върхът на един от бодлите одра бузата й и по лицето й шурна кръв. Дръпна се назад и в гърба и раменете й се забиха още бодли. Ще умра, помисли си и ужас се спусна като черна пелена над ума й.

Ала ловците на сенки не биваше да се страхуват. В мислите си тя помоли за прошка родителите си, своя парабатай, приятелите си. Винаги бе вярвала, че ще умре в битка, не премазана от хиляда остриета, сама и без Кортана в ръка.

Усети убождане в гърлото и се завъртя, мъчейки се да се отскубне от агонията. Чу Джулиън да вика името й…

Нещо се удари в дланта й и пръстите й се сключиха инстинктивно около него — тялото й беше разпознало дръжката на меч, още преди умът й да осъзнае какво държи.

Меч. Меч с бяло острие, сякаш къс, отрязан от луната. Позна го начаса от илюстрациите в старите книги: това беше Дюрендал, мечът на Роланд, братът острие на Кортана.

Нямаше време да задава въпроси. Замахна срещу тръните, а Дюрендал беше неясно сребристо петно. Разнесе се писък — като рязко изкривен метал, — докато Дюрендал прерязваше тръни и ластари. Плисна мъзга, щипейки отворените й рани, ала Ема не я беше грижа, замахваше отново и отново, мечът беше като трион в ръката й и стъблата се сипеха около нея. Плетът се гърчеше, сякаш от болка, и ластарите започнаха да се отдръпват, като че ли се страхуваха от Дюрендал. Отвори се път, както пред нея, така и зад нея, като разделянето на Червеното море, и тя притича през тесния отвор между стъблата, викайки на Джулиън да я последва.

Изскочи от другата страна, в свят от цветове, светлина и шум: зелена трева, синьо небе, далечните звуци на процесията, отиваща към кулата. Падна на колене, все така стискайки Дюрендал. Ръцете й бяха хлъзгави от кръв и мъзга; дишаше тежко, от разкъсаната й туника течеше кръв.

Сянка потъмни небето над нея. Джулиън. Коленичи насреща й, лицето му беше бяло като платно. Улови я за раменете и Ема трябваше да положи усилие, за да не потръпне. Да почувства ръцете му върху себе си и да види изражението върху лицето му, си заслужаваше болката.

— Ема. Това беше невероятно. Как…?

Ема вдигна меча.

— Дюрендал дойде при мен. — Кръв от раните й покапа по острието, докато то заблещука и започна да избледнява. Само след миг държеше въздух, пръстите й бяха все така извити там, където се намираше златната дръжка преди малко. — Имах нужда от Кортана и той ми изпрати Дюрендал.

— „Аз съм Кортана, от същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал“ — промълви Джулиън. — Побратимени остриета. Интересно.

Пусна раменете й и откъсна парче плат от ръба на туниката си. Направи го на топка и го притисна до раната на бузата й с учудваща нежност.

Радост се разля по нея, по-ярка от болката. Знаеше, че не е в състояние да я обича, но в този момент й се струваше, че е така.

— Мамо? — повика Ейлийн. — Мамо, там ли си?

Хелън присви очи. Седеше на писалището в кабинета в Института с Ейлийн до себе си. Джия като че ли се опитваше да се появи като проекция върху далечната стена, но за момента беше само треперлива сянка, като образ, сниман с ръчна камера.

— Мамо! — възкликна Ейлийн, видимо подразнена. — Ще се появиш ли, ако обичаш? Наистина трябва да говорим с теб.

Образът на Джия стана по-отчетлив по краищата. Сега вече Хелън можеше да я види, все още в консулските си дрехи. Изглеждаше изпита, почти плашещо слаба.

Стената все още се виждаше зад нея, но беше достатъчно плътна, та Хелън да може да разчете върху лицето й същото раздразнение като това, изписано върху лицето на дъщеря й.

— Не е лесно да се появиш като проекция от Гард — каза тя. — Можехме да се чуем по телефона.

— Исках да те видя. — Гласът на Ейлийн потреперваше леко. — Трябва да знам какво става с този Регистър. Как може Съветът да приеме подобен боклук?

— Хорас… — започна Джия.

Гласът на Ейлийн се прекърши.

— Къде беше, мамо? Как можа да позволиш това да се случи?

— Не съм позволила да се случи — отвърна Джия. — Хорас ме излъга. За същата сутрин беше уговорена важна среща. Среща със сестра Клеофа за Меча на смъртните.

— Поправиха ли го? — попита Ейлийн, вниманието й беше временно отвлечено.

— Нямат никакъв напредък. Мечът бе изкован от ангели, не от хора, и може би единствено ангел е в състояние да го изцели. — Джия въздъхна. — Очакваше се Хорас да ръководи най-обикновено заседание за граничните патрули, докато аз бях в Елмазената цитадела. Вместо това се е превърнало във фиаско.

— Просто не мога да разбера как е успял да убеди хората, че е добра идея — каза Хелън.

Джия бе започнала да крачи, сянката й трепкаше нагоре и надолу по стената като кукла на конци, която някой дърпаше по сцената напред и назад.

— Хорас изобщо не трябваше да се заема с политика. Би трябвало да направи кариера в театъра. Разпалил е най-големите страхове на всички. Изпратил е шпионин в земите на елфите и когато той срещнал лоша участ, заяви, че е бил убито невинно дете. Заявил, че Кийрън накарал Саманта Ларкспиър да полудее…

— Марк каза, че е полудяла, защото е паднала в басейна в Кухината, докато членовете на Кохортата измъчвали Кийрън — възмути се Хелън. — Тя се опитала да убие него.

Джия придоби мрачно-развеселено изражение.

— Да питам ли изобщо къде е Кийрън сега?

— Върна се в царството на феите — рече Ейлийн. — А сега ще ми кажеш ли къде е Хорас, та да го фрасна по-силно, отколкото го е цапардосвал който и да било през живота му?

— Това няма да помогне — каза Джия. Двете с Ейлийн често водеха този разговор. — Трябва да помисля как да предприема конструктивни стъпки, с които да поправя нанесената от него вреда.

— Защо е арестувал децата от Сколоманса? — попита Хелън. — Според Марк Раян, Дивя и Диего са най-свестните от центурионите.

— За да ги превърне в пример за назидание. „Така стана, когато помагате на долноземците.“

— Не можем да регистрираме хората — каза Ейлийн. — Нечовешко е. Това ще кажа на Клейва.

Проекцията на Джия се разми сърдито по краищата.

— Да не си посмяла. Не чу ли какво казах току-що? Диърборн е вдигнал мерника на Хелън заради елфическата й кръв. Ще се озовете в затвора, а на вашето място ще бъде поставен някой по-податлив на влияние. Трябва поне да изглежда така, сякаш се подчинявате.

— И как да го направим? — Хелън открай време мъничко се страхуваше от своята тъща консул. Все й се струваше, че на Джия не може да й е приятно, че дъщеря й беше избрала да се ожени за жена, още по-малко пък такава с елфическа кръв във вените. Джия с нищо, нито с дума, нито с действия, не беше показала, че е разочарована от избора на Ейлийн, но Хелън не успяваше да се отърве от това чувство. И все пак сега не можа да се въздържи да не каже: — От долноземците се очаква да дойдат в светилището, а ние трябва да предадем регистрациите на Клейва.

— Знам, Хелън — рече Джия. — Само че не може да пренебрегнете заповедта. Хорас ще следи дали Лосанджелиският институт ще покрие квотата си. Току-що си ви върнах. Няма да ви изгубя отново. Умни сте. Намерете начин да заобиколите заповедта за регистриране, без да я пренебрегнете.

Въпреки всичко, за миг Хелън усети прилив на щастие, Вас, казала бе Джия. Сякаш й бе липсвала не само Ейлийн, но и тя.

— Има и нещо обнадеждаващо — продължи Джия. — Бях със сестра Клеофа, когато научихме новината, и тя беше бясна. Железните сестри определено са на наша страна. Те могат да бъдат наистина страшни, когато поискат. Не мисля, че на Хорас ще му хареса да му бъдат врагове.

— Мамо — каза Ейлийн. — С татко трябва да се махнете от Идрис. Ела тук за известно време. Там не е безопасно.

Хелън улови ръката на Ейлийн и я стисна, защото знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Не мога просто да си тръгна — каза Джия, звучаща не като майката на Ейлийн, а като консула на Клейва. — Не мога да изоставя хората ни. Заклех се да защитавам нефилимите и това означава да устоя на тази буря и да направя всичко по силите си, за да отменя стореното от Хорас… да извадя онези деца от затвора в Гард… — Джия погледна през рамо. — Трябва да вървя. Но не забравяйте, момичета… Съветът в по-голямата си част е добър, също като сърцата на повечето хора.

И с тези думи тя изчезна.

— Ще ми се да го вярвах — каза Ейлийн. — Ще ми се да разбирах как може да мисли така след всичкото това време като консул.

Звучеше ядосана на Джия, ала Хелън знаеше, че не е така.

— Майка ти е умна. Всичко с нея ще бъде наред.

— Надявам се. — Ейлийн сведе поглед към ръцете им, преплетени върху бюрото. — А сега трябва да измислим как да регистрираме хората, без да ги регистрираме наистина. План, който не включва да фрасна един на Хорас. Защо никога не мога да направя онова, което искам?

Независимо от всичко, Хелън се разсмя.

— Всъщност имам идея. И ми се струва, че ще ти хареса.

Гледан от поляната, пътят под тях приличаше на бяла панделка между дърветата. Луната над главите им, уловена между клоните, хвърляше достатъчно светлина, та Кристина да види ясно поляната: заобиколена от гъсти глогини, тревата под краката им беше мека и хладна, влажна от росата. Беше постлала одеялото на Марк и той беше потънал в сън, свит на една страна върху него, със зачервени бузи.

Кристина седеше до него, протегнала крака пред себе си във влажната от роса трева. Кийрън беше наблизо, облегнат на дънера на един глог. Звуците на веселието долитаха до ушите й, носещи се в свежия въздух.

— Не така очаквах да се развият нещата след пристигането ни в царството на феите — заяви Кийрън, приковал поглед в пътя под тях.

Кристина отметна косата на Марк от лицето му. Кожата му беше трескаво гореща и тя подозираше, че е страничен ефект от напитката, каквато и да бе тя, която елфът котка му беше дал.

— Колко дълго ще бъде в безсъзнание според теб?

Кийрън се обърна и опря гръб на дървото. В мрака лицето му беше карта от черно-бели сенки. Беше потънал в мълчание от мига, в който бяха стигнали на полянката и бяха сложили Марк да спи. Кристина можеше само да гадае за какво мисли.

— Още около час вероятно.

Кристина имаше чувството, че оловна тежест притиска гърдите й.

— Всеки миг, който прекарваме в чакане, ни отдалечава все повече от Ема и Джулиън — каза тя. — Не виждам как изобщо бихме могли да ги настигнем.

Кийрън протегна ръце пред себе си. Гъвкави елфически ръце с дълги пръсти.

— Бих могъл отново да повикам Уиндспиър — каза малко колебливо. — Достатъчно бърз е, за да ги настигне.

— Не звучиш така, сякаш тази идея ти харесва особено — отбеляза Кристина, но Кийрън просто сви рамене.

Отдръпна се от дървото и се приближи до Марк, навеждайки се, за да подпъхне крайчеца на одеялото под рамото му. Кристина го гледаше замислено. Уиндспиър беше жребец на принц, помисли си. Тук, в царството на феите, щеше да привлече внимание. Напълно бе възможно да издаде присъствието на Кийрън и да го изложи на опасност. Въпреки това той изглеждаше готов да го повика.

— Не Уиндспиър — рече тя. — Дори с него… какво бихме могли да направим, да се опитаме да ги грабнем от кортежа ли? Ще ни забележат, а си помисли за опасността за Марк, за Джулс и Ема.

Кийрън опъна одеялото над рамото на Марк и се изправи.

— Не знам. Нямам отговори. — Той се уви в наметката си. — Но си права. Не можем да чакаме.

Кристина вдигна очи към него.

— Не можем и да изоставим Марк.

— Знам. Смятам, че трябва да ме оставиш да продължа сам. Ти остани тук с Марк.

— Не! — възкликна Кристина. — Не, няма да отидеш сам. И не без артефакта. Това е единственият ни начин да си тръгнем от тук.

— Няма значение. — Кийрън се наведе, за да вдигне чантата си. — Няма значение какво ще се случи с мен.

— Разбира се, че има значение!

Кристина се изправи и потръпна — краката й бяха изтръпнали. Въпреки това забърза след Кийрън, накуцвайки леко.

Докато го настигне, Кийрън беше стигнал до края на поляната. Улови го за ръката и пръстите й се впиха в плата на ръкава му.

— Кийрън, спри.

Той се подчини, но не погледна към нея. Взираше се към пътя напред и веселието от другата му страна.

— Защо ме възпираш? — попита с далечен глас.

— Да тръгнеш сам по този път, е опасно, особено за теб.

Кийрън като че ли не я чу.

— Когато докоснах водата в Сколоманса, почувствах объркването и болката, която ти причиних.

Кристина го зачака да продължи, но той не каза нищо друго.

— И?

— И? — повтори Кийрън невярващо. — И не мога да го понеса! Това, че те нараних по този начин, че нараних теб и Марк по този начин… не мога да го понеса.

— Но трябва — заяви Кристина и устните на Кийрън се разтвориха в учудване.

— Какво?

— Това означава да имаш душа, Кийрън, и сърце. Ние всички се препъваме в мрака и си причиняваме болка един на друг, и се опитваме да изкупим вината си, доколкото можем. Всички сме объркани.

— Тогава ме остави да изкупя вината си. — Нежно, но твърдо, той свали ръката й от ръкава си. — Остави ме да тръгна след тях.

Пое надолу по хълма, но Кристина го последва, препречвайки му пътя.

— Не… не бива…

Опита се да я заобиколи. Тя отново се изпречи пред него.

— Остави ме да…

— Няма да ти позволя да рискуваш живота си! — извика тя и сграбчи предницата на ризата му с две ръце, платът бе грапав под пръстите й.

Чу го да изпуска дъха си от изненада.

Трябваше да отметне глава назад, за да го погледне в очите. Те искряха — черно и сребърно, далечни като луната.

— Защо не? — попита.

Кристина усещаше топлината му през ленената риза. Имаше време, когато го мислеше за крехък, ефимерен като лунните лъчи, но сега знаеше, че е силен. Виждаше отражението си в тъмното му око, сребърното бе огледало на звездите. Върху лицето му имаше умора, която говореше за болка, но и за твърдост, по-красива от хармонията на чертите. Нищо чудно, че Марк се беше влюбил в него в Лова.

— Може би ти не си объркан — прошепна. — Но аз съм. Толкова много ме объркваш.

— Кристина — отвърна той също с шепот.

Докосна леко лицето й и тя се притисна в топлината на ръката му. Пръстите му се плъзнаха по бузата до устните й, връхчетата им проследиха очертанията им, очите му бяха полузатворени.

Кристина обви ръце около врата му и той я притегли към себе си, устните им се сляха толкова бързо, че бе невъзможно да се каже кой кого целуна пръв. Беше изгарящо: вкусът му върху устните й, гладката му кожа там, където я докосваше, плъзнала пръсти под яката на наметката му. Устните му бяха нежно грапави, меки, но корави, отпиваха от нейните, сякаш бе дъхаво вино. Ръцете й откриха косата му и се заровиха в меките къдри.

— Милейди — прошепна той до устните й и тялото й потрепери от звука на гласа му. — Лейди на розите.

Ръцете му се плъзнаха по тялото й, следвайки извивките и мекотата му, и тя се изгуби в горещината и огъни, в усещането му до себе си, така различно от Марк, но също толкова прекрасно. Улови я през кръста и я притисна към себе си, и силна тръпка разтърси тялото й, беше толкова топъл и човешки, и съвсем не далечен.

— Кийрън — промълви и гласът на Марк отекна в главата й, изричащ името му: Кийр, Кийрън, тъмни мой.

Спомни си как Марк и Кийрън се целуват в пустинята и почувства тръпка дълбоко в костите си.

— Какво става?

Беше гласът на Марк… не само в главата й, а прорязал нощта и мъглата на желанието. Кристина и Кийрън се отдръпнаха рязко един от друг, при което едва не се препънаха, и Кристина се взря в Марк, сребристозлатен силует в мрака, който примигваше насреща им.

— Марк.

Гласът Кийрън прозвуча пресекливо.

Изведнъж поляната бе обляна от светлина. Марк вдигна ръка, отдръпвайки се от неочакваното неестествено сияние.

— Марк! — повтори Кийрън и този път гласът му пресекна от тревога.

Тръгна към Марк, дърпайки Кристина след себе си, ръката му все още беше в нейната. Събраха се в средата на поляната тъкмо когато отряд елфически стражи изскочиха измежду дърветата с факли, грейнали в нощта.

Предвождаше ги Мануел Вилялобос. Кристина зяпна потресено. Беше облечен в ливрея като техните: туника със символа на прекършената корона над трон. Русолявата му коса бе разрошена, усмивката му бе леко маниакална. На гърлото му проблясваше медальон като този, който Кристина носеше винаги.

— Принц Кийрън — каза, докато стражите обграждаха Кийрън, Марк и Кристина. — Брат ти Обан толкова ще се зарадва да те види.

Ръката на Кийрън беше върху дръжката на меча му.

— За пръв път ще му е — заяви с равен глас. — Никога не се е радвал да ме види.

— Какво нравиш тук, Мануел? — попита Кристина и той се обърна към нея с подигравателна усмивка.

— Тук съм по работа. За разлика от теб.

— Не знаеш защо съм тук — сопна се тя.

— Очевидно като курвата на елф и нечистокръвния му любовник. Интересно занимание за един ловец на сенки.

Мечът на Марк проблесна във въздуха, докато изскачаше от ножницата му, и Марк се нахвърли върху Мануел, който отскочи назад, изкрещявайки заповед на елфическите стражи. Те се хвърлиха напред. Кристина едва имаше време да извади балисонга си и да замахне, оставяйки дълга рана върху гърдите на страж с лилава коса, прошарена със сини нишки.

Марк и Кийрън вече се биеха, стиснали мечове в ръка. Изглеждаха смъртоносни и се движеха с красива скорост: неколцина стражи паднаха с викове на болка, а Кристина добави още двамина към купчината ранени.

Само че противникът бе твърде многоброен. През сиянието на факлите и проблясването на мечове Кристина видя Мануел, облегнат на едно дърво. Уловил погледа й, той се ухили и направи мръсен жест. Очевидно не се притесняваше за това кой ще победи.

Марк изкрещя. Трима стражи бяха сграбчили Кийрън, който се бореше, докато те извиваха ръцете му зад гърба. Други двама се приближаваха към Марк, а трети скочи към Кристина. Тя заби балисонга си в рамото му и заобиколи свличащото се тяло, за да отиде при Марк и Кийрън.

— Завържете ги! — извика Мануел. — Принц Обан ще ги отведе на разпит при краля! Не ги наранявайте! — Широка усмивка се разля по лицето му. — Кралят иска да го направи сам.

Очите на Кристина срещнаха тези на Марк, докато двама стражи го сграбчваха. Той поклати трескаво глава, надвивайки шума:

— Кристина! Използвай артефакта! Върви!

Кристина поклати глава (Не мога да ви изоставя, не мога), но в този миг очите й паднаха върху Кийрън, който я гледаше с неприкрита надежда и молба. Разчела погледа му, тя се хвърли към раницата си на земята.

Неколцина от стражите на Обан се втурнаха към нея с протегнати оръжия, докато Мануел крещеше да я спрат. Кристина бръкна в раницата и грабна артефакта. Повиквайки на помощ цялата си воля, тя се съсредоточи върху единствения човек, който според нея би могъл да им помогне.

Заведи ме при него. Заведи ме при него.

Полянката изчезна миг преди стражите да стигнат до нея.

14 Теменуги, бръшлян и лози

Да намерят Дру, отне малко по-дълго, отколкото Кит бе очаквал. Тя не беше в библиотеката, нито в стаята си, нито на плажа. Най-сетне я откриха в стаята с телевизора да преглежда купчинка стари видео касети със заглавия като „Писък“, „Писък 2“ и „Кървав рожден ден“.

Погледът, с който ги посрещна, не беше дружелюбен. Очите й, забеляза Кит, бяха подпухнали, сякаш наскоро беше плакала. Зачуди се дали беше, защото Ема и Джулиън бяха в опасност, или заради Хайме, или пък заради двете по малко. Изглеждаше съкрушена, когато той избяга.

— Какво? — попита ги. — Хелън и Ейлийн са с Тави, ако сте дошли да ми кажете да го гледам.

— Всъщност — каза Тай, присядайки на пейката пред пианото, — нуждаем се от помощта ти за нещо друго.

— Нека отгатна. — Дру пусна касетата, която държеше, а Кит се въздържа да не отбележи, че не бе вярвал някой под осемдесетте все още да притежава видео касети. — Да измия чиниите? Да изпера? Да легна пред Института, за да ме използвате като стъпало?

Тай сбърчи вежди.

— Какво…

Кит побърза да се намеси.

— Нищо такова. Става въпрос за мисия.

Дру се поколеба.

— Каква мисия?

— Тайна мисия — отвърна Тай.

Дру подръпна една от плитките си. Те бяха къси и стърчаха почти хоризонтално от двете страни на главата й.

— Не може просто да ме пренебрегвате, докато не ви дотрябвам за нещо — заяви, макар да звучеше така, сякаш се разкъсва.

Тай понечи да възрази, но Кит вдигна ръка, за да накара и двамата да замълчат.

— Не искахме да те молим да се включиш преди, защото Тай не искаше да те излага на опасност.

— Опасност? — Дру се оживи. — Съществува опасност?

— И то каква — увери я Кит.

Дру присви очи.

— За какво точно говорим?

— Трябва да оправим отношенията си с Пазара на сенките — каза Тай. — Тъй като не можем да отидем в царството на елфите, искаме да видим дали не съществува начин да помогнем на Ема и Джулиън от тази страна. Всяка информация би ни била от полза.

— Бих искала да помогна на Ема и Джулс — бавно рече Дру.

— Мислим, че на Пазара има отговори — каза Кит. — Само че мястото се ръководи от един наистина ужасен магьосник, Барнабас Хейл. Той се съгласи да се срещне с Ванеса Ашдаун.

— Ванеса Ашдаун? — Дру изглеждаше слисана. — И тя ли знае за това?

— Не, не знае — отвърна Тай. — Излъгахме Хейл за това кой иска да се види с него, така че да си уредим среща.

Дру изпръхтя.

— Не приличате на Ванеса. Нито един от вас.

— Именно тук се появяваш ти — обясни Кит. — Дори да не се преструваме на Ванеса, той не би останал, ако ние се появим на срещата, защото ни мрази.

Дру се поусмихна.

— Не искаш ли да кажеш, че мрази теб? — попита тя Кит.

— Мрази и мен — гордо заяви Тай. — Защото Ливи и аз бяхме на Пазара на сенките в Лондон заедно с Кит.

Дру се изпъна.

— Ливи би направила това за вас, нали? Ако беше тук?

Тай не отговори. Беше вдигнал очи към тавана, където вентилаторът се въртеше лениво, загледан в него така, сякаш животът му зависеше от това.

— Изобщо не приличам на Ванеса Ашдаун — отбеляза Дру колебливо.

— Хейл няма представа как изглежда тя — каза Кит. — Знае само, че има цял куп пари за него.

— Едва ли мисли, че е на тринайсет — рече Дру. — Несъмнено си представя някой възрастен, особено ако тя има цял куп нари. И като стана дума, откъде вие имате цял куп пари?

— Изглеждаш много по-голяма, отколкото си — отвърна Кит, без да обръща внимание на въпроса й. — И си помислихме…

Тай стана и отиде в коридора. Загледан след него заедно с Дру, Кит се зачуди дали споменаването на Ливи го беше прогонило. Дали върху стената на увереността му, че тя ще се върне, не започваха да се появяват пукнатини.

— Да не го разстроих? — попита Дру със слабичко гласче, но преди Кит да успее да отговори, Тай се върна, понесъл нещо, което приличаше на купчина сив плат.

— Забелязал съм, че хората обръщат много повече внимание на дрехите на другите, отколкото на лицата им. Помислих си, че би могла да облечеш един от костюмите на мама. — Той й подаде тъмносива пола и сако. — Струва ми се, че сте горе-долу един и същи размер.

Дру се изправи и посегна към дрехите.

— Окей — каза, вземайки ги внимателно в ръцете си. Кит се зачуди колко си спомня за майка си. Дали и тя като него имаше смътни спомени за мек, добър глас, за звука на песен? — Добре, ще го направя. Къде отиваме?

— Холивуд — каза Кит. — Утре.

Дру се намръщи.

— Хелън и Ейлийн не знаят за това. А казаха, че утре цяла вечер ще бъдат в светилището. Нещо свързано с долноземците.

— Добре — рече Кит. — Значи, няма да се чудят къде сме.

— Така е… но как ще стигнем до там?

Тай се усмихна и потупа джоба си, където беше телефонът му.

— Друзила Блекторн, запознай се с Юбер.

За трети път Ема и Джулиън спряха в сянката на една врата, за да се консултират с картата. Вътрешността на кулата нямаше нищо, по което да се ориентират — Ема подозираше, че без картата вероятно в продължение на дни щяха да се лутат тук, изгубени.

Потръпваше от болка при всяко движение. Джулиън бе сторил всичко по силите си, за да позакърпи раните й, преди да влязат в кулата, използвайки парчета, откъснати от ризата му, като превръзки. Толкова бяха свикнали с целителните руни и уменията на Мълчаливите братя, помисли си Ема, че никога не очакваха да им се наложи да работят ранени, освен за съвсем кратко. Да се мъчи да надмогне болката там, където бодлите се бяха забили в тялото й, беше изтощаващо и тя бе благодарна за всяка възможност да си отдъхне за миг, докато Джулиън се съветваше с картата.

Вътрешността на кулата приличаше на раковина. Коридорите се извиваха в кръгове, които се стесняваха, докато те се изкачваха, придържайки се в сенките. Обсъдили бяха дали да не използват отварата на Нене, но според Джулиън бе най-добре да я запазят за когато нямат друг избор… а в момента коридорите бяха достатъчно пълни както с тъмни, така и със светли елфи, та никой да не обръща особено внимание на две забързани фигури в разпокъсани наметки.

— Тук коридорите се разделят — каза Джулиън. — Единият води надолу, другият нагоре. Тронната зала не е отбелязана на картата…

— Но знаем, че е близо до върха. Кралицата вероятно вече е там. Не можем да допуснем кралят да сложи ръка на Черната книга.

— В такъв случай предполагам, че отиваме натам. — Джулиън посочи единия коридор. — Продължаваме нагоре и се надяваме да открием упътващи знаци.

— Аха. Защото елфите толкова ги бива с упътващите знаци.

Джулиън почти се усмихна.

— Добре. Дръпни качулката си надолу.

Свалили ниско качулките си, те поеха по стръмния коридор. Докато се изкачваха, елфите наоколо започнаха да намаляват, сякаш бяха достигнали по-разреден въздух. Тук стените бяха покрити с врати, всяка — по-пищно украсена от предишната, с парченца редки камъни и златни инкрустации. Иззад тях до ушите на Ема достигаха гласове и смях, предположи, че тук живееха придворните.

Пред една от вратите, полузакрита от гоблен със звезди, стояха двама стражи в необикновени златно-черни доспехи, лицата им бяха скрити от шлемове. Ема усети как я побиват студени тръпки, докато минаваха покрай тях, навлизайки в част, където коридорът се стесняваше отново и отново, сякаш наистина проникваха в сърцето на раковина. Факлите горяха по-ниско в поставките си и Ема присви очи, мечтаейки си за руна за нощно зрение.

Джулиън сложи ръка върху нейната и я издърпа в една неголяма ниша.

— Алени стражи — изсъска.

Ема надникна зад стената и наистина — две редици от стражи с червени плащове охраняваха висока арка. Алените стражи бяха сред най-свирепите елфически воини. Носеха алени униформи, боядисани с кръвта на онези, които бяха убили. Необичайно за елфи, те имаха бради и обветрени лица. Бяха въоръжени с копия, чиито метални върхове бяха покрити със засъхнала кръв.

— Трябва да е тук — прошепна Джулиън. — Тронната зала.

Свали верижката със стъкленицата от врата си, махна капачката и пресуши съдържанието й. Ема побърза да стори същото и потисна сподавено ахване. Гореше така, сякаш беше погълнала течен огън. Видя как Джулиън направи гримаса на болка, преди да пусне празната стъкленица в джоба си.

Двамата се взряха един в друг. Ако не се броеше паренето в гърлото и стомаха, Ема не се чувстваше различно. Все още виждаше ръцете и краката си ясно като бял ден, а дори очертанията на Джулиън не бяха започнали да стават размазани по краищата. Не беше точно каквото си беше представяла.

— Нене каза, че ще бъдем невидими единствено за тъмните елфи — рече Джулиън тихичко след един дълъг миг. А после очите му изведнъж се разшириха. — Ема…?

— Какво? — прошепна тя. — Какво има?

Джулиън вдигна бавно ръка и докосна гърдите си там, където под дрехите му беше парабатайската му руна. Ема примига. От мястото се излъчваше тъмночервено сияние, сякаш самото му сърце грееше. Сиянието се движеше като мъничка пясъчна буря.

— Джулиън…

Сведе поглед надолу — същото сияние обграждаше и нейната руна. Беше достатъчно стряскащо, за да я накара да потрепери, но тя потисна надигналото се чувство и пое по коридора.

Миг по-късно Джулиън беше до нея. Редицата алени стражи все още бяха там, пред черния свод. Ема тръгна към тях, усещайки Джулиън до себе си. Виждаше го съвсем ясно и чуваше стъпките му, ала когато пристъпиха към тронната зала и минаха между редиците алени стражи, никой не се обърна към тях. Никой като че ли не ги виждаше, нито чуваше.

За Ема тъмната светлина сякаш бе препасана около гърдите на Джулиън. Но как отвара за невидимост можеше да накара парабатайската му руна да сияе? Нямаше смисъл, ала точно сега нямаше време да се чуди за това — тъкмо минаваха покрай последните двама алени стражи. Чувстваше се като мишка, минаваща безгрижно пред муцуната на особено заплесната котка.

След миг вече бяха прекрачили прага и влизаха в тронната зала на краля. Изобщо не беше това, което Ема беше очаквала. Вместо искрящо злато и богат декор, стаята беше празна, а подът покрит с тъмносив камък. По стените нямаше прозорци, освен върху тази, която гледаше на север: през голям стъклен правоъгълник се разкриваше изглед към ветровитата нощ навън. Стаята беше осеяна с големи камъни, някои от тях бяха с размерите на слон, а немалко — натрошени на по-малки парчета. Приличаше на руините от детската площадка на великан.

Нямаше места за сядане, с изключение на трона — масивен скален блок, в който беше издялано място за сядане. Скали се издигаха от двете му страни и зад гърба му, сякаш за да предпазят краля, който седеше неподвижно в него.

В ръцете си държеше копието на Черната книга, което Джулиън беше направил.

Вдигна глава, когато Ема и Джулиън влязоха, и в продължение на един изпълнен с паника миг Ема си помисли, че ги вижда. Лицето му бе точно толкова ужасно, колкото си го спомняше: разделено по средата, сякаш разсечено с острие, едната му половина бе лицето на поразително красив мъж, а другата — гол череп. Носеше пищен жакет от червено кадифе и плащ, пристегнат около раменете му с редици златни акселбанти, златна корона почиваше върху челото му. На верижка около врата му висеше прозрачна стъкленица, пълна с алена течност.

Инстинктивно Ема и Джулиън се скриха зад най-близката купчина скални отломки в същия миг, в който в стаята влязоха четирима мъже, обкръжили тъмнокоса жена в бяла рокля. Зад нея крачеше момче с опасано от златна диадема чело. Придружаваха го двама стражи, облечени в необичайните черно-златни доспехи, които Ема бе забелязала по-рано в коридора.

Нямаше много време да мисли за това обаче, защото жената в бяло обърна глава и Ема я разпозна.

Беше Анабел Блекторн.

Спомени се надигнаха в гърлото й като горчива вълна. Анабел върху подиума в Залата на Съвета, с обезумели очи, забиваща останките от прекършения Меч на смъртните в гърдите на Ливи. Анабел, обляна в кръв, подиумът — плувнал в нея, Джулиън, взел Ливи в прегръдките си.

Чу как Джулиън си пое дъх до нея, рязко, задавено. Беше се вкаменил. Стисна го за рамото и то беше като гранит: неподдаващо, нечовешко.

Ръката му се беше спуснала към кръста, върху дръжката на меча. Очите му бяха приковани в Анабел. Цялото му тяло беше обтегнато от едва сдържана енергия.

Ще я убие. Ема го знаеше така, както знаеше какъв щеше да бъде следващият му ход в битка, ритъмът на дъха му в бой. Подръпна го, принуждавайки го да се обърне към нея, макар това да бе като да се опита да помести скала.

— Не — прошепна дрезгаво. — Не можеш. Не сега.

Джулиън дишаше тежко, сякаш беше тичал.

— Пусни ме, Ема.

— Тя може да ни види — изсъска Ема. — Не е елф. Ще ни види, Джулиън. — Той я погледна с обезумели очи. — Ще вдигне тревога и ще ни спрат. Опиташ ли се да убиеш Анабел сега, и двамата ще бъдем заловени. И никога няма да си върнем Черната книга.

— Тя трябва да умре заради онова, което направи. — Яростни червени петна горяха върху скулите му. — Ще я убия, а кралят нека си задържи проклетата книга…

Ема стисна наметката му.

— И двамата ще умрем тук, ако се опиташ!

Джулиън притихна, пръстите му се свиваха и разпускаха до тялото. Червеното сияние над парабатайската му руна лумна като огън, черни линии пробягваха през него, сякаш беше стъкло, което всеки миг щеше да се пръсне на парчета.

— Наистина ли би избрал отмъщението пред Тави и Дру, и Тай?

Ема го разтърси силно и го пусна.

— Би ли искал да узнаят, че си го направил?

Джулиън се отпусна тежко до камъка. Поклати бавно глава, сякаш невярващо, ала червеното сияние около него беше отслабнало. Може би споменаването на децата беше удар под пояса, помисли си Ема, но не я беше грижа — заслужаваше си, за да му попречи да се хвърли в сигурна смърт. Краката й все още трепереха, когато се обърна, за да погледне към стаята през една дупка в камъните.

Анабел и момчето се бяха приближили до трона. Анабел изглеждаше съвсем различно от преди — носеше рокля от избелен лен, пристегната под гърдите и спускаща се до глезените й. Косата й се стелеше по гърба като река. Изглеждаше тиха, обикновена и безвредна. Държеше внимателно ръката на момчето с короната, сякаш за да го предпази, ако се наложи.

Все още бяха заобиколени от стражите в черно-златни доспехи. Кралят им се усмихна с половината от лицето си, ужасяваща усмивка.

— Анабел. Аш. Днес получих интересни новини.

Аш. Ема се взря в момчето. Значи, това беше синът на кралицата на феите. Имаше сребристо руса коса и наситено зелени очи, като горски листа, носеше кадифена туника с висока яка, златната диадема около челото му беше по-малка версия от тази на краля. Едва ли беше по-голям от Дру, слабичък по един нездрав начин, а бузата му беше ожулена. Имаше същата изпъната стойка като Кийрън. Вероятно принцовете не биваше да се прегърбват.

Струваше й се познат по начин, който Ема не можеше да си обясни съвсем. Дали беше просто заради приликата с майка му?

— Днес имах посещение от кралицата на светлите елфи — каза кралят.

Аш вдигна рязко глава.

— Какво искаше майка ми?

— Както знаеш, тя отдавна се пазари за връщането ти и едва днес ми донесе онова, което исках. — Кралят се облегна назад и изрече с видимо задоволство: — Черната книга на мъртвите.

— Това е невъзможно. — Бледите бузи на Анабел пламнаха. — Черната книга е у мен. Кралицата лъже.

Кралят докосна оголената си буза с два облечени в ръкавица пръста.

— Нима? Интересен философски въпрос. Какво всъщност е една книга? Подвързията, мастилото, страниците или сборът от думите в нея?

Анабел се намръщи.

— Не разбирам.

Кралят взе Черната книга от мястото, където я беше оставил до себе си, и я вдигна, така че Анабел и Аш да я видят.

— Това е копие на Черната книга на мъртвите. Книгата, наричана още Тъмни съзаклятия, тъй като съдържа някои от най-страховитите магии, записвани някога. — Той погали заглавната страница. — Кралицата твърди, че е точно копие. Направено с помощта на могъщ магьосник на име „Офис Макс“, за когото не съм чувал.

— Исусе Христе — промърмори Джулиън.

— Кралицата ми я остави за един ден — продължи кралят, — за да реша дали искам да разменя Аш за нея. Заклех се да й я върна по изгрев-слънце утре.

— Кралицата иска да те измами. — Анабел притегли Аш по-близо до себе си. — Опитва се да те подмами да размениш Аш за това… това лъжливо копие.

— Може би. — Очите на краля бяха скрити зад полуспуснатите му клепачи. — Все още не съм взел решение. Ала ти, Анабел, също трябва да вземеш решение. Забелязах, че много се сближи с Аш. Подозирам, че ще ти липсва, ако се разделите? Не е ли така?

Лицето на Анабел бе придобило буреносно изражение, но за миг Ема бе по-заинтригувана от Аш. В очите му се беше появило нещо, от което той й се струваше по-познат от всякога. Студенина, учудваща у някой толкова млад.

— Но ти имаш нужда от Аш — заяви Анабел. — Казвал си го дузина пъти. Той е твоето оръжие. — Изрече думите с отвращение. — Вече си прилагал магии върху него, след като го взе от Двора на майка му. Ако го върнеш…

Кралят се облегна назад в каменния си престол.

— Няма да го върна. Кралицата ще види, че съм прав. Ще отнеме известно време, докато Черната книга започне да налага волята си над Аш, но когато това стане, вече няма да се нуждаем от Портала. Той ще е в състояние да сее мор и разруха с ръцете си. Кралицата ненавижда ловците на сенки толкова силно, колкото и аз. Само за месец скъпоценният им Идрис ще изглежда ето така…

Кралят махна към прозореца в стената и гледката през стъклото се промени рязко… всъщност нямаше стъкло. Беше, сякаш в самия свят беше пробита дупка и през нея Ема видя брулена от вятъра пустиня и изгорено сиво небе. Пясъкът беше почервенял от кръв, прекършени дървета стърчаха като плашила на фона на киселинния хоризонт.

— Това не е нашият свят — промълви Джулиън. — Това е друго измерение… като Едом… но Едом беше унищожен…

Ема не бе в състояние да откъсне очи. Човешки фигури, полузаровени в пясъка, бели кости.

— Джулиън, виждам тела…

Кралят махна отново с ръка и Порталът потъмня.

— Такъв, какъвто е Туле сега, ще стане и Идрис един ден.

Туле? Името й беше познато. Ема се намръщи.

— Мислиш, че ще успееш да убедиш кралицата да изложиш детето й на опасност просто за да се сдобиеш с могъщество? — каза Анабел. — Не всички са като теб.

— Но кралицата е — заяви кралят. — Знам го, защото Аш няма да бъде първият. — Скелетова усмивка разтегли устните му. — Анабел Блекторн, ти си игра с мен, защото аз го позволих. Нямаш истинска власт тук.

— Знам името ти — ахна Анабел. — Малкълм ми го каза. Мога да те принудя…

— Ще умреш в мига, в който името се отрони от устните ти, а Аш ще умре след това. Но тъй като не искам да проливам кръв, ще ти дам една нощ, за да вземеш решение. Дай ми истинската Черна книга и можеш да останеш тук с Аш и да му бъдеш настойница. Ако ли не, ще обединя сили с кралицата и ще те пропъдя от земите си и ти никога вече няма да видиш Аш.

Аш се отскубна от ръката на Анабел.

— Ами ако аз кажа „не“? Ако откажа?

Кралят обърна червения си поглед към момчето.

— Ти си съвършен кандидат за Тъмните съзаклятия. Но в крайна сметка наистина ли мислиш, че нещо би ме спряло да нараня копелето на Себастиан Моргенстърн?

Името беше като удар. Себастиан Моргенстърн. Но как…

— Не! — изпищя Анабел. — Да не си го докоснал!

— Стражи — каза кралят и стражите застанаха мирно. — Отведете ги. Приключих с тях.

Джулиън скочи на крака.

— Трябва да ги последваме…

— Не можем — прошепна Ема. — Действието на отварата отминава. Виж. Червената светлина вече угасва.

Джулиън сведе поглед надолу. Аленото сияние над сърцето му сега приличаше на тлеещ въглен.

Стражите бяха обградили Анабел и Аш и ги съпроводиха навън от Залата. Ема улови Джулиън за ръка и двамата изпълзяха иззад камъните.

Стражите прекрачваха прага на арката заедно с Анабел и Аш. За миг Ема и Джулиън спряха в средата на тронната зала, пред очите на краля.

Той се взираше право напред. В недокоснатата половина на лицето му на Ема й се стори, че зърва късче от Кийрън… Кийрън, разсечен през средата, половината от него — изтезавана и нечовешка.

Усети как ръката на Джулиън се сключи по-здраво около нейната. Всяко нервно окончание в тялото й крещеше, че кралят може да ги види, че всеки момент ще повика стражите си, че ще умрат, преди да е успяла дори да вдигне оръжие.

Каза си, че поне ще се опита да забие камата си в сърцето на краля, преди да умре.

Джулиън подръпна пръстите й. Колкото и да бе невероятно, в другата си ръка държеше картата, посочи с брадичка към арката, през която бяха изчезнали Аш и Анабел.

Не им оставаше време и те изскочиха през свода.

Нямаше смисъл от съпротива, имаше поне по трима елфически стражи от двете му страни, хватката им около ръцете му беше безмилостна. Влачеха го през веселието, все още замаян от отварата в кръвта си. От двете му страни се извисяваха фигури: въртящи се, танцуващи фигури, неясни, сякаш видени през призмата на стъклена капка. Кралят на котките, гледащ го с проблясващи жълти очи. Редица коне, изправени на задни крака, за да се отдръпнат от искрите на огън.

Не можеше да види Кийрън, който бе някъде зад него. Чуваше как стражите му крещят, виковете им бяха почти удавени в музика и смях. Кийрън. Кристина. Сърцето му беше студен възел от страх за двамата, докато го блъсваха през мръсна локва и нагоре по няколко дървени стъпала.

Завеса от кадифен балдахин го плесна през лицето и той изпръхтя, при което стражът, който го държеше, се разсмя. Почувства ръце на кръста си — някой разкопчаваше колана с оръжията му. Изрита инстинктивно и беше блъснат на пода.

— На колене, мръсен мелез — сопна се един от стражите.

Пуснаха го и Марк остана коленичил там, където беше паднал, с туптящи от ярост гърди. Двама стражи стояха зад него, насочили копия към тила му. На няколко крачки от там, Кийрън беше в същото положение, от устната му капеше кръв, лицето му беше разкривено в яростна гримаса.

Намираха се в шатрата на Обан. Стените бяха покрити с тежко кадифе, подът — със скъпи килими, изпотъпкани и изкаляни от безброй тежки обувки. Върху дървени маси имаше дузини полупразни винени бутилки, някои бяха паднали и се бяха разлели, изпълвайки стаята с вонята на алкохол.

— Я виж ти — разнесе се провлачен глас и Марк вдигна очи.

Пред тях имаше диван от червено кадифе, върху който се беше излегнал ленив на вид млад мъж. Коса с черни и лилави кичури падаше над заострените му уши, около искрящите му сребърни очи беше размазан кохл. Носеше жакет от сребриста коприна и клин, от ръкавелите му преливаше бяла дантела.

— Малки братко Кийрън. Колко се радвам да те видя. — Сребристите му очи се стрелнаха към Марк. — Заедно с някакъв тип. — Махна пренебрежително към Марк, а после обърна ехидната си усмивчица към Мануел. — Добра работа.

— Казах ти, че ги видях — отвърна Мануел. — Бяха на веселието.

— Признавам, че и през ум не ми е минавало, че биха могли да бъдат достатъчно глупави, за да стъпят в земите на тъмните елфи — рече Обан. — Ти печелиш, Вилялобос.

— Те са отличен подарък. — Мануел стоеше между стражите с копия, скръстил ръце на гърдите си. Върху лицето му играеше широка усмивка. — Баща ти ще бъде доволен.

— Баща ми? — Обан потропа с пръсти по облегалката на дивана. — Мислиш, че трябва да предам Кийрън на баща ми? Той просто ще го убие. Скучно.

Марк хвърли поглед към Кийрън изпод полуспуснати клепачи. Кийрън все още беше на колене. Не личеше да е уплашен от Обан, но никога не би го показал, дори и да беше.

— Един подарък е нещо повече от подарък — каза Мануел. — Той е метод за убеждаване. Баща ти те мисли, напълно погрешно, за слабак, принце. Ако му доведеш принц Кийрън и нефилимския мелез, ще осъзнае, че би трябвало да те взема по-сериозно. — Той понижи глас: — Бихме могли да го убедим да убие затворниците и да продължим с плана си.

Затворници? Какви затворници? Марк се напрегна. Възможно ли бе да има предвид Джулиън и Ема? Но не, това беше невъзможно. Те бяха с процесията на светлите елфи.

Поне Кристина беше в безопасност. Беше изчезнала, изплъзвайки се на стражите. Един ангел знаеше къде бе сега. Марк се осмели да стрелне Кийрън с кос поглед. Дали и той беше обзет от паника? Дали се страхуваше за Кристина като него? Би трябвало, като се имаше предвид начинът, по който се бяха целували.

Обан посегна към една масичка и зарови из бутилките отгоре, търсейки някоя, в която все още да има алкохол.

— Баща ми не ме уважава — заяви. — Мисли, че братята ми са по-достойни за трона. Макар че не са.

— Сигурен съм, че и те мислят същото за теб — измърмори Марк.

Обан намери бутилка и я вдигна към светлината, примигвайки към няколкото сантиметра кехлибарена течност в нея.

— Един издирван пленник може да промени мнението му, но е възможно да не е достатъчно.

— Искаш да се издигнеш в очите на баща си, нали? — попита Мануел.

Обан отпи от бутилката.

— Естествено. И то как.

Марк имаше чувството, че вътре в себе си Мануел извъртя очи.

— В такъв случай трябва да му покажеш, че би трябвало да те взема на сериозно. Първия път, когато отиде при него, той отказа дори да те изслуша.

— Тъпоумен дъртак — измърмори Обан, хвърляйки празната бутилка настрани и тя се строши.

— Ако му заведеш тези пленници, ще те изслуша. Аз ще дойда с теб… ще му кажа, че заедно сме ги заловили. Ще дам да се разбере, че като представител на Кохортата, искам да работя само с теб като наша връзка в Тъмния двор. Ще те накара да изглеждаш важен.

— Да изглеждам? — повтори Обан.

Кийрън изпръхтя съвсем не изискано.

— Ще го накара да разбере колко си важен — поправи се Мануел, без да трепне. — Ще осъзнае колко си ценен за него. Заложниците са ключ към преговори между нефилимите и тъмните елфи, които нямат прецедент в историята ни. Когато ви видят да се срещнете и да постигнете взаимноизгоден мир, всички ловци на сенки ще осъзнаят, че ти и Хорас Диърборн сте велики лидери, успели да сключат съюз, който предшествениците ви не са могли.

— Какво? — не можа да се сдържи Марк. — За какво говориш?

— Не е ли възможно да се стигне до истинска война? — Обан бе намерил друга бутилка. — Войната ми се струва лоша идея.

С търпение, което бе на ръба на това да се изчерпа, Мануел заяви:

— Няма да има война. Вече ти казах. — Хвърли поглед първо към Кийрън, а после към Марк. — Целта тук не е война. А мисля, че кралят иска да види Кийрън мъртъв повече, отколкото предполагаш.

— Защото хората го обичат — каза Обан със сладникав тон. — Искаха той да бъде крал. Защото е добър.

— Добротата не е кралско качество — рече Мануел. — Както хората ще открият, когато Кийрън увисне на бесилка над градините на кулата.

Марк се дръпна рязко назад и едва не се наниза на едно копие.

— Ти…

— Добротата може и да не е кралско качество — прекъсна го Кийрън, — но милостта е. Не е нужно да правиш това, Обан. Мануел не си струва усилията ти, а кроежите му са само лъжи.

Обан въздъхна.

— Отегчаващо предсказуем си, най-малки сине. — Пусна бутилката, която държеше, и алената течност в нея се разля по пода като кръв. — Искам трона и смятам да го получа, а Мануел ще ми помогне да го направя. Това е единственото, за което ме е грижа. Единственото, което има значение. — Усмивка подръпна ъгълчетата на устата му. — За разлика от теб аз не обичам и не преследвам сенки, а само онова, което е истинско.

Помни — помисли си Марк. — Помни, че нищо от това не е истинско.

Обан махна с ръка към тях, докато Мануел се подсмихна самодоволно.

— Оковете ги заедно и им намерете коне. Тази нощ потегляме към Тъмния двор.

Когато Друзила пристигна, Барнабас вече беше в закусвалнята. Седеше в бежово сепаре и нагъваше вкусни на вид huevos rancheros16. Носеше черна каубойска шапка и каубойска вратовръзка, която като че ли го задушаваше, но изглеждаше доволен от себе си.

Дру спря, за да погледне отражението си в прозорците, които минаваха по протежение на едната страна на заведението. Другата страна представляваше кичозна каменна стена, в ъгъла имаше джубокс и дузина снимки в рамки, на които, предполагаше Дру, бяха изобразени семейството и приятелите на собственика.

Мракът навън превръщаше прозореца в истинско огледало и Дру се видя съвсем ясно: тъмна коса, прибрана и гладка, елегантен сив костюм, класически обувки на токчета (задигнати от дрешника на Ема). Носеше алено червило и никакъв друг грим — Кит я беше уверил, че по-малкото е повече. „Не искаш да приличаш на клоун“, беше й казал, мятайки през рамо кутийката й с руж, сякаш беше граната.

Кит и Тай бяха някъде там в сенките, готови да й се притекат на помощ, ако нещо се обърка. Тази мисъл й вдъхваше известно спокойствие. Намествайки куфарчето в ръката си, тя прекоси помещението, подминавайки кожени места за сядане с цвят на слонова кост и карамел, и се пъхна в сепарето срещу Барнабас.

Змийските му очи се вдигнаха, за да я погледнат изпитателно. Отблизо той не изглеждаше добре. Люспите му бяха мътни, очите му — зачервени.

— Ванеса Ашдаун?

— Да. — Дру остави куфарчето пред себе си. — От плът и кръв.

Разцепеният му език се показа от устата.

— И то колко плът. Не се притеснявай, обичам жени с извивки. Повечето ловци на сенки сте толкова кльощави.

Гадост, помисли си Дру.

— Работата, господин Хейл — заяви, потупвайки куфарчето си.

— Да. — За нейно облекчение, езикът му се прибра в устата. — Е, сладурче, имаш ли доказателства, че Хипатия Векс продава тайни на нефилимите?

— Тук са.

Дру се усмихна и побутна куфарчето към него.

Хейл го отвори и се намръщи.

— Тук има пари.

— Аха. — Дру му се усмихна лъчезарно и се опита да не се оглежда наоколо, за да види дали се задават подкрепления. — Това са парите, предвидени за Хипатия, в замяна на получените тайни.

Хейл извъртя очи.

— Обикновено се радвам да видя голяма купчина пари, не ме разбирай погрешно. Но се надявах на снимки, на които тя предава информация на някой Блекторн.

— Защо Блекторн?

— Защото — отвърна Барнабас — те са гадни малки плъхове. — Той се облегна назад. — Трябва да ми дадеш нещо по-добро от това, Ванеса.

— Е, вгледай се по-внимателно в парите. — Дру се мъчеше да печели време. — Защото, ъ, това не са обикновени пари.

С отегчен вид Барнабас вдигна пачка двайсетачки. Дру се напрегна. Кит й беше казал да го накара да говори колкото се може по-дълго, но не беше като да можеше да му отвлече вниманието, разказвайки му сюжета на „Кървав рожден ден“ или най-новото забавно нещо, което Чърч беше направил.

— Няма нищо специално в тези пари — започна Барнабас, но млъкна, когато вратата на закусвалнята се отвори и в заведението влезе висока магьосница с мургава кожа и бронзова коса. Носеше лъскав костюм с панталон и зашеметяващо високи токчета. След нея вървяха още двама долноземци — мускулест върколак и бледна тъмнокожа жена вампир.

— Проклятие — каза Барнабас. — Хипатия… какво…?

— Чух, че продаваш тайни на нефилимите, Хейл — каза Хипатия. — И виж само, хващам те на местопрестъплението.

Тя намигна на Дру. Зениците й имаха формата на златни звезди.

— Как можа? — попита вампирът. — Мислех, че са просто лъжи, Барнабас! — Тя подсмръкна и погледна към Дру. — Наистина ли купуваше тайни от него? Коя си ти, така или иначе?

— Друзила. Друзила Блекторн.

— Блекторн? — повтори Барнабас, вбесен.

— И определено продаваше тайни — продължи Дру. — Например току-що ми каза, че веднага след като Джони Рук загина, е изкопал копие на Червените свитъци, заровено под сергията му. И го е запазил в тайна.

— Вярно ли е това? — изръмжа върколакът. — И се наричаш глава на Пазара на сенките!

— Ти, малка…

Барнабас се метна към Дру през масата.

Тя изскочи от сепарето и се блъсна в нечие тяло с едно силно уф. Вдигна очи и видя Тай с меч в ръка, насочен закрилнически покрай нея, без нито за миг да откъсва очи от магьосника.

— Да не си докоснал сестра ми.

— Точно така — обади се Кит от съседното сепаре и им помаха. — Забравих си оръжията. Но мога да се развилнея с тази вилица. — Той я размаха.

— О, я млъквай — сопна се Барнабас, ала изглеждаше победен, върколакът вече извиваше ръцете му зад гърба.

Хипатия свали куфарчето и парите от масата, намигайки със звездните си очи на Тай и Дру.

— Време е да си вървите, ловци на сенки. Това слага край на малката ви долноземска сделка. И кажете на новия си инквизитор, че не искаме да имаме нищо общо с него или с дискриминационните му правила. Ще ходим където си искаме, кога го поискаме.

Тай отпусна бавно меча си, Кит пусна вилицата и тримата излязоха от закусвалнята. Когато се озоваха на тротоара, Дру пое облекчено голяма глътка въздух. Беше топла нощ, високо в небето, луната грееше над Франклин Авеню. Усети, че трепери от вълнение — беше го направила! Беше измамила прочут магьосник. Ето че беше мошеничка!

— Според мен Хипатия наистина го мислеше. Кит хвърли поглед към заведението през прозорците. Хипатия и другите долноземци съпровождаха съпротивляващия се Барнабас към задната врата. — Онова за инквизитора и какво да му предадем… то не беше част от номера. Беше истинско съобщение.

— Сякаш бихме могли да предадем каквото и да било на инквизитора. — Тай докосна разсеяно медальона на гърлото си. — Стана много добре. Справи се отлично, Дру.

— Аха. Запази самообладание. — Кит погледна нагоре и надолу по улицата. — Бих предложил да го отпразнуваме с млечен шейк или нещо друго, но този квартал е страшничък.

— Ловците на сенки не се боят от страшнички квартали — отбеляза Дру.

— Нищо ли не научи от начина, по който загинаха родителите на Батман? — престори се на потресен Кит.

Тай се усмихна, а за първи път, откакто Ливи беше умряла, и Дру се разсмя.

С помощта на Ейлийн и Тави Хелън беше приготвила голяма маса в светилището. Зад нея имаше два стола, отгоре й — най-различни бюрократични принадлежности: химикалки и празни формуляри, изпратени им от Клейва, папки и гумени печати. Беше потискащо обикновено, ако питаха Хелън.

Дълга опашка от върколаци, магьосници, вампири и феи се извиваше през стаята и от другата страна на входната врата. Бяха разположили своя „Пункт за регистрация“ върху Ангелската руна, вдълбана в пода, блокирайки вратите, отвеждащи във вътрешността на Института.

Първият долноземец, който пристъпи в импровизирания им офис, беше върколак. Имаше огромни мустаци, които напомняха на Хелън за полицейски филм от седемдесетте. Лицето му носеше яростно изражение.

— Името ми е Грег…

— Името ти е Елтън Джон — заяви Ейлийн и го записа.

— Не — възрази върколакът. — Името ми е Грег. Грег Андерсън.

— Името ти е Елтън Джон — настоя Ейлийн и грабна печата. — Трийсет и шест годишен върколак, който живее в Бел Еър.

Тя постави върху листа печат с червено мастило — РЕГИСТРИРАН — и го подаде на върколака, който го пое, примигвайки озадачено.

— Какво правиш?

— Така Клейвът няма да може да те намери — обясни Тави, който седеше под масата и си играеше с малка количка. — Но си регистриран.

— На теория — добави Хелън, молейки се той да приеме измамата.

Ако не го направеше, щяха да имат проблеми с останалите.

Грег отново погледна към листа хартия.

— Може би само на мен така ми се струва, но типът зад мен ми прилича на Хъмфри Богарт.

— Нека бъде Хъмфри! — Ейлийн размаха печата. — Искаш ли да бъдеш Хъмфри Богарт? — попита тя следващия долноземец, висок, кльощав магьосник с тъжно лице и уши като на пудел.

— Че кой не иска? — отвърна магьосникът.

Докато опашката напредваше, повечето от долноземците бяха нащрек, но готови да им сътрудничат. Имаше дори няколко усмивки и „Благодаря!“. Като че ли разбираха, че Ейлийн и Хелън се опитват да подкопаят системата, дори и да не разбираха защо.

Ейлийн посочи висока руса фея с рокля от паяжина.

— Това е Тейлър Суифт.

Хелън се усмихна, докато подаваше подпечатан формуляр на един върколак.

— Точно колко ще загазим заради това?

— Има ли значение? — отвърна Ейлийн. — Така или иначе, ще го направим.

— Така е — съгласи се Хелън и посегна за нов формуляр.

Заведи ме при него. Заведи ме при него.

Възцари се тишина… а после светлина и хиляда остри пробождания. Кристина изписка и се задърпа, мъчейки се да се отскубне от нещо, което приличаше на оплетени шипкови храсти. Политна настрани и падна тежко върху покрита с трева земя.

Седна и погледна печално ръцете си, осеяни с десетки алени убождания. Беше се приземила в розов храст, което си бе истинска ирония.

Изправи се на крака и изтупа дрехите си. Все още беше в царството на феите, но тук като че ли беше ден. Лъчите на слънцето позлатяваха къщурка от бледожълт камък със сламен покрив. Покрай къщурката минаваше тюркоазеносиня река, от двете страни на която растяха сини и лилави лупини.

Кристина не беше сигурна какво бе очаквала, но определено не беше подобна пасторална идилия. Опита се да избърше кръвта по ръцете си, отказа се и погледна нагоре и надолу по пътеката, която лъкатушеше между високата трева. Тя тръгваше от вратата на къщурката, прекосяваше поляната и изчезваше в неясната далечина.

Приближи до вратата и почука решително.

— Адаон! — извика. — Адаон, кралски сине!

Вратата се отвори мигновено, сякаш Адаон бе чакал от другата страна. Последния път, когато Кристина го беше видяла, той бе облечен в ливреята на Тъмния двор, със символа на прекършената корона на гърдите. Сега носеше простичка ленена туника и бричове. Мургавата му кожа изглеждаше топла на слънцето. За първи път видя прилика между него и Кийрън.

Може би защото изглеждаше бесен.

— Как е възможно да си тук? — попита и се огледа наоколо, сякаш не му се вярваше, че е дошла сама.

— Потърсих помощ. Бях в земите на феите…

Очите му се присвиха. Изглеждаше така, сякаш се взира подозрително в един синигер.

— Влизай вътре. Не е безопасно да говорим навън.

В мига, в който тя се озова в къщурката, Адаон затвори вратата и се залови да пусне цял куп сложни на вид резета.

— Земите на елфите са опасно място точно сега. Има много начини, по които е възможно да си била проследена.

Намираха се в малко преддверие с дървени стени. Извит свод отвеждаше във вътрешността на къщурката. Адаон го беше препречил, с ръце на гърдите и яростно изражение. След моментно колебание Кристина му подаде артефакта.

— Не може да са ме проследили. Използвах това.

Ако се беше надявала Адаон да придобие облекчено изражение, това не стана.

— Откъде го имаш?

— То е семейна ценност — отвърна Кристина. — Получихме го като подарък от семейство hadas17, на които един от предшествениците ми е помогнал.

Адаон свъси вежди.

— Това е дар от Рианон. Грижи се за него.

Излезе от преддверието и мина в малка дневна, в която имаше изтъркана дървена маса, обляна от слънчевите лъчи, струящи през големите прозорци. Виждаше се малка кухня: върху масата имаше ваза с пъстри цветя и купчинки изрисувани глинени купички.

На Кристина й се стори, че е попаднала в къщичката на джуджетата от „Снежанка“: всичко беше миниатюрно и Адаон се извисяваше така, че главата му почти докосваше тавана. Направи й знак да седне и едва когато се настани на един стол, Кристина осъзна колко изтощено и схванато от болка бе тялото й. Тревогата за Ема и Джулиън, подсилена сега от страха за Марк и Кийрън, туптеше като пулс.

— Защо си тук? — попита Адаон, който все още стоеше прав, скръстил силните си ръце на гърдите.

— Нуждая се от помощта ти — каза Кристина.

Адаон стовари юмрук върху масата и тя подскочи.

— Не. Не мога да оказвам помощ или съдействие на нефилимите. Може и да не съм съгласен с баща ми за много неща, но няма да се противопоставя директно на желанията му, като помогна на един ловец на сенки.

Той замълча за миг. Лъчите на слънцето осветяваха краищата на дантелените завеси на прозореца. През стъклото Кристина виждаше поляна с макове, ширнала се към искрящите скали в далечината и проблясването на синя вода. Къщата миришеше на билки и чай, мека, уютна миризма, която още повече усили болката в нея.

— Знаеш ли защо дойдох при теб? — попита го.

— Не — отвърна Адаон мрачно.

— В Лондон проследих Кийрън от Института, защото му нямах доверие. Мислех, че отива да ни предаде. Оказа се, че беше излязъл, за да говори с теб.

Лицето на Адаон си оставаше все така намръщено.

— Докато ви слушах, осъзнах, че с основание ти има доверие, че ти единствен от братята му държиш на него — продължи Кристина. — Каза, че Уиндспиър му е подарък от теб. Ти си единственият от семейството, за когото говори с привързаност.

Адаон вдигна ръце, сякаш за да пропъди думите й.

— Достатъчно! Не искам да слушам повече.

— Трябва да го чуеш.

— Не се нуждая нефилимите да ми казват какаото и да било за Кийрън.

— Нуждаеш се. В този момент стражи водят Кийрън при баща ти. Ако не направим нищо, със сигурност ще бъде убит.

Адаон не помръдваше. Ако не го беше видяла да преглъща, Кристина би могла да го вземе за статуя. Гневна, извисяваща се статуя.

— Да му помогна, би било истинско предателство спрямо баща ми.

— Да не му помогнеш, би било истинско предателство спрямо брат ти — заяви Кристина. — Понякога не можеш да бъдеш лоялен към всички.

Адаон сложи едрите си длани върху облегалката на един стол.

— Защо дойде? Защо ми носиш такава новина? Възможно е баща ми да помилва живота му. Хората го харесват.

— Знаеш, че баща ти ще го убие именно заради това. — Гласът на Кристина потрепери. — Преди Лова никой освен теб не е обичал Кийрън, нито го е било грижа за него. Наистина ли ще го изоставиш сега?

15 Сграда, кула, храм, със своите сенки стаени там

— Син на Себастиан — прошепна Ема. — Себастиан е имал син.

Бяха се скрили в стая, която приличаше на изоставен килер. По стените имаше голи рафтове, подът беше осеян с празни кошници. Ема си помисли за плодовете и хляба, които някога бяха държали в тях, и се опита да не обръща внимание на воплите на стомаха си. От сандвичите предишния ден не беше слагала нищо в уста.

— Открай време се носи мълва, че Себастиан е имал афера с кралицата. — Джулиън се беше облегнал на стената на килера, гласът му беше далечен, сякаш идваше от дъното на кладенец. Звучеше така, откакто бяха излезли от тронната зала. Ема не знаеше дали е страничен ефект от отварата, или от това да види Анабел и да бъде принуден да я остави да си отиде. — Но той умря едва преди пет години.

— Времето тече различно в елфическите земи — напомни Ема. — Аш изглежда на около тринайсет. — Тя се намръщи. — Прилича на Себастиан. Спомням си го от Института. Беше толкова…

Жесток. Студен. Безчовечен. Рус.

Джулиън не вдигна очи. Гласът му беше като лед.

— Трябваше да ме оставиш да я довърша.

— Джулиън, не. — Ема разтърка слепоочията си, главата я болеше. — Със сигурност щяха да те убият, ако беше опитал.

— Ема…

— Не! — Тя отпусна ръце. — Аз също ненавиждам Анабел. Мразя я, задето стоеше там жива, когато Ливи е мъртва. Мразя я заради онова, което направи. Ала точно сега на карта са заложени по-важни неща от отмъщението ни.

Джулиън вдигна глава.

— Ти в продължение на години живееше, за да си отмъстиш. Единственото, за което мислеше, бе да отмъстиш за смъртта на родителите си.

— Знам. А после го сторих и то не ми помогна. Остави ме да се чувствам празна и студена.

— Така ли?

Очите на Джулиън бяха хладни и корави като синьо-зелени топчета за игра.

— Да — настоя Ема. — А след това Малкълм се върна от мъртвите като морско чудовище, така че…

— Искаш да ми кажеш, че не бива да убивам Анабел, защото ще се върне като морско чудовище?

— Просто изтъквам безсмислието на това, че убих Малкълм — каза Ема. — И кой го уби в крайна сметка? Анабел.

Възцари се дълго мълчание. Джулиън прокара пръсти през косата си, на Ема й се прииска да пропълзи до него на колене и ръце и да го умолява отново да стане онзи Джулиън, който беше някога. Ала може би това беше невъзможно. Може би смъртта на Ливи бе паднала като остра коса между онзи Джулиън и този, убивайки всяка възможност той отново да се превърне, като лебедите в приказката, в предишното грижовно, мило момче, което тя обичаше, с тайни в сърцето и бои по ръцете.

— Какво се опитваш да кажеш тогава? — попита той най-сетне.

— Никой не би те винил, ако убиеш Анабел. Но понякога се налага да оставим настрани онова, което искаме в момента, заради нещо по-голямо. Ти ме научи на това. Предишният ти.

— Може би.

Той подръпна ръкава си и Ема отново видя онова, което беше зърнала на поляната — странното, изцапано с ръжда парче плат около китката му.

Сложи ръка върху неговата, спирайки движението му.

— Какво е това?

— Кръвта на Ливи. Откъснах парче от ризата, която носеше, когато умря, и го завързах около китката си. Ще го сваля, когато убия Анабел. Не и преди това.

— Джулиън…

Той смъкна ръкава си надолу.

— Разбирам какво казваш. Просто не ми е ясно защо аз съм този, който трябва да спре. — Гласът му беше глух, безизразен и Ема почувства, че се вледенява. Беше като да гледа как кръвта на някого изтича, а той дори не знае, нито разбира, че е смъртоносно ранен. — Както и да е — каза Джулиън.

— Трябва да открием Аш.

Провалих се — помисли си Ема. — Имаше нещо, което би трябвало да кажа, нещо, което би го убедило, но се провалих.

— Защо трябва да открием Аш?

— Нали чу краля. Аш е оръжието. Онова, което Клеър и Джейс дойдоха да намерят. — То е част от оръжието — изтъкна Ема. — Кралят трови земите си и Брослиндската гора. Мисли, че може да използва Аш, за да направи отровата още по-смъртоносна, да унищожи още повече от Идрис.

— И аз останах с това впечатление. Само че се нуждае от Черната книга, за да накара втората част да сработи.

— Тогава не е ли по-добре да се опитаме да намерим Черната книга?

— Коя от двете? — попита Джулиън. — Истинската е у Анабел. У кралицата е копието… Е, в момента е у краля, но е нейно. Това разделя целта ни на две… освен ако не извадим Аш от уравнението. — Косата на Джулиън падаше около лицето му в мрака. Ема виждаше тънките драскотини върху кожата му, където бодлите на плета го бяха издрали. — И двете сделки зависят от Аш, Анабел го иска, а също и кралицата. Извадим ли Аш от уравнението, ще си спечелим време и ще попречим на краля да сключи сделка.

— Няма да нараня едно дете, Джулиън — отсече Ема. — Ако това имаш предвид под „да извадим Аш от уравнението“, няма да го направя.

— Не е нужно да го нараняваме. Достатъчно е просто да го отвлечем.

Ема въздъхна.

— А после какво?

— Ще предложим на Анабел Аш срещу Черната книга. Тя би сторила всичко за него.

Ема се почуди дали би трябвало да спомене колко странно бе това. Реши да не го прави — този Джулиън не разбираше защо някой би изпитал силни чувства към каквото и да било.

— След което ще я убием и ще вземем книгата — довърши той.

— Ами кралицата?

— Ако Аш не е в ръцете на краля, тя няма да има причина да размени Черната книга и няма да го стори. Междувременно ние отиваме при водопада, връщаме се в Идрис с Аш и оригинала на Черната книга и планът на Диърборн отива по дяволите. Появим ли се пред Съвета с тези две неща, ще се превърнем в герои. Клейвът няма да позволи на Кохортата да ни докосне и с пръст.

— Аш не е нещо — каза Ема.

— Кралят го нарече оръжие — напомни Джулиън.

Ема опита по друг начин.

— Нямаме представа как да го намерим.

— Знам, че и ти видя онези стражи в коридора — каза Джулиън. — Както и по-късно в тронната зала. Това е охраната на Аш. Знаем къде е стаята му. Минахме покрай нея. — Очите му грееха решително. — Искам те с мен, Ема.

— Тогава ми обещай нещо. Обещай ми, че ще заведем Аш при Джия, не при Диърборн.

— Добре. Не ме е грижа какво ще стане със сина на Себастиан Моргенстърн.

Истинският Джулиън щеше да бъде загрижен — помисли си Ема. — Истинският Джулиън би го било грижа за което и да е дете, защото толкова много обичаше своите. Би видял в Аш Тави и Дру, и Тай, независимо кой беше баща му.

— Е, ще дойдеш ли с мен? — попита я.

Ще дойда — помисли си Ема. — Защото някой трябва да защити Аш от теб и защото трябва да те предпази от теб самия.

Изправи се на крака.

— С теб съм.

— Ехо? — Тай пристъпи в мрака на пещерата. — Магическата светлина грееше в ръката му и Кит си помисли, че прилича на картина с яркото сияние върху тъмната му коса и бледата кожа. — Шейд? Тук ли си?

Руническият камък на Кит беше в джоба му, но този на Тай хвърляше достатъчно светлина, на която се виждаха пукнатините по гранитните стени, дървената маса, покрита с белези от ножове и огън, думите върху повърхността й — лумнали за миг за живот. Огънят иска да гори.

Бяха оставили Дру в Института, тя беше отишла да си легне, като си тананикаше, и Кит се радваше, че я бяха направили щастлива. А и се беше справила добре с Барнабас. Оказал се беше прав — у нея действително имаше мошеническа жилка.

— Шейд — заявил бе Тай в мига, в който Друзила не можеше да ги чуе. — Трябва да говорим с Шейд.

Почти вибрираше от вълнение, бузите му бяха пламнали, пръстите му си играеха с една от играчките му за ръце.

Беше ясна нощ, луната бе почти пълна, бързи облаци се гонеха по небето, тласкани от вятъра, долитащ откъм океана. Тай на практика тичаше по брега, стъпките му бяха безшумни по мокрия пясък. Кит откри, че не е толкова запъхтян, колкото би могъл да очаква, докато се мъчеше да го догони. Може би се превръщаше в ловец на сенки въпреки себе си.

— Шейд? — повика Тай отново и този път сенките се раздвижиха и в сърцето на пещерата лумна светлина.

Една лампа върху масата бе запалена, изпълвайки помещението със светлина и сенки. От най-гъстата от тези сенки долетя сърдит глас:

— Кой е? Кой ме смущава?

— Кит Херондейл и Тай Блекторн — отвърна Тай и магическата му светлина лумна по-високо. — Трябва да говорим с теб.

Разнесе се въздишка и тътрузене.

— Гледайте да имате добра причина, задето ме събудихте.

Сенките се разпръснаха, разкривайки Шейд, който тъкмо излизаше от спален чувал. Носеше пижама на райета, зелените му крака бяха напъхани в пухкави пантофи.

— Изпратихме ти бележка, за да ти кажем, че идваме — каза Кит.

Шейд го изгледа сърдито.

— Спях. Три часът през нощта е.

Спалният чувал изшава и миг по-късно Чърч изпълзя от него, издавайки звуци на задоволство. Сви се на кълбо отгоре му, примигвайки с големите си жълти очи.

— Това не е особено лоялно — отбеляза Тай, гледайки строго към котарака.

Шейд се прозя.

— Познаваме се отдавна, котаракът и аз. Имахме да си наваксваме.

Кит почувства, че разговорът започва да му се изплъзва.

— Направихме онова, което ни каза — рече на прозяващия се магьосник. — Оправихме си отношенията с Пазара на сенките.

— Така е — потвърди Тай. — Сега Хипатия Векс го ръководи и каза, че можем да ходим, когато си поискаме.

По лицето на магьосника премина особено изражение, колкото и да бе странно, не изглеждаше щастлив. Изглеждаше учуден и разтревожен. Кит си отбеляза да обмисли това по-късно.

— Значи, можете да започнете магията — каза Шейд бавно. — След като се сдобиете със съставките, разбира се.

— Какви са съставките? — попита Кит. — Моля те, кажи ми, че не трябва да направим онова на Малкълм, с ръцете на дванайсет убийци. Не познавам дванайсет убийци. Не познавам дори дванайсет джебчии.

— Не. — Шейд бе започнал да крачи напред-назад. — Малкълм възкреси Анабел по този начин, защото тялото й беше при него. Тялото на сестра ви не е при нас, така че не можем да използваме същия метод.

— Тя не ми беше сестра — тихо каза Кит.

— Ако си спомням правилно, в книгата има само една магия, която бихте могли да използвате.

— Точно така — потвърди Тай.

— Наистина ли има магия? — попита Кит и другите двама го погледнаха. — Искам да кажа… не виждам как е възможно да съживите някого, когато тялото му го няма.

Тай се беше напрегнал.

— В книгата пише, че е възможно — заяви. — Пише, че е възможно.

Шейд щракна с пръсти и върху масата се появи чаша, пълна с димяща течност. Той се отпусна в стола и обви ръце около нея с мрачен вид, или поне толкова мрачен, колкото би могъл да изглежда един зелен магьосник по пухкави пантофи.

— Тъй като няма тяло, това е изключително нестабилна магия — обясни Шейд. — Не сте първите, които я опитват. Нищо никога не е напълно унищожено. Това е вярно. Съществуват начини за съживяване на мъртъвци без тела. Духът им може да бъде приютен в друго тяло, но това е истинско зло, защото първото тяло ще умре.

— Не! — заяви Тай. — Не искам това. Ливи не би искала това.

— Тялото може да се върне като жив труп — продължи Шейд. — Не мъртво, но не и изцяло живо. Тялото може да се върне с увреден ум, изглеждащо досущ като Ливи, но неспособно да мисли или да говори. Духът може да се върне без тяло или пък една Ливи от някой друг свят — като Едом — може да бъде грабната в нашия, оставяйки дупка в света, който е напуснала.

— Звучи така, сякаш не съществуват добри възможности — отбеляза Кит нервно.

— Но може да бъде направено. — Всичката кръв се беше отцепила от лицето на Тай. — Правили са го в миналото. Хора са били връщани от мъртвите съвършено.

— За съжаление — отвърна Шейд, — да.

Кит вече знаеше, че единственото, което Тай искаше да чуе, бе „да“.

— Ще го направим както трябва — рече Тай. — Ще си върнем истинската Ливи.

Кит почувства как по тила му пробягват тръпки. Не знаеше дали Тай е обзет от паника, но той беше. Какво в живота си бе правил достатъчно добре, та да си предложи услугите за проект, който за нищо на света не биваше да се обърка?

— Какво трябва да вземем от Пазара? — попита Тай.

Не звучеше обзет от паника и спокойствието му помогна на Кит да си поеме дъх.

Шейд въздъхна и придърпа лист хартия към себе си. Трябва да беше съставил списъка по-рано, защото сега зачете на глас:

— Тамян от сърцето на вулкан. Тебешир, направен от костите на жертва на убийство. Кръв, коса и кост от човека, който ще бъде върнат. Смирна, отгледана от феи и отсечена в полунощ със сребърен сърп. Предмет от друг свят.

— Човекът, който ще бъде върнат? — повтори Тай. — Това е Ливи, нали?

— Разбира се.

— Без тялото й, откъде бихме могли да вземем кръв, коса и кост? — попита Кит.

Умът му се вкопчи в тази мисъл: може би щеше да се окаже невъзможно, може би нямаше да успеят да си набавят нужните съставки и никога нямаше да имат възможност да объркат магията и да има катастрофални последици.

— Може да се направи — каза Тай тихичко. Пръстите му докоснаха за миг медальона на шията му. — Тамянът, смирната… можем да ги намерим на Пазара.

— Ами предметът от друг свят? — попита Кит.

— В нашето измерение има известен брой — отвърна Шейд. — Повечето са в Спираловидния лабиринт. — Той вдигна ръка. — И преди да сте попитали, не, няма да ви помогна да си набавите един. Моята помощ се изчерпва с това да ви съветвам.

Тай се намръщи.

— Но нали ще имаме нужда от помощта ти за магията. Ловците на сенки… ние не можем да правим магии.

Кит знаеше какво има предвид. Магьосниците бяха единствените, на които магиите се удаваха естествено, такива като баща му трябваше да си намерят източник на енергия, защото не можеха да използват лей-линиите, а не беше лесно да си осигуриш източник на енергия, особено чист източник, какъвто Шейд им беше обещал. А дори да откриеха някой, който да им продаде катализатор, на ловците на сенки им беше забранено със закон да купуват подобни неща. И дори ако Тай не го беше грижа, че ще наруши закона, щяха да са му нужни години, докато се научи да прави магии като Джони Рук.

— Казах, че ще ви набавя катализатор, който може да използвате — заяви Шейд. — Останалото ще трябва да сторите сами. И с пръст не докосвам черни магии.

Чърч измяука. Тай взе списъка със съставките, очите му бяха дълбоки и тъмни, по-скоро черни, отколкото сиви на светлината в пещерата.

— Добре — каза. — И това ни стига.

Извади руническия си камък и даде знак на Кит да го последва. Шейд се изправи на крака и подхвърли нещо за това да ги изпрати до изхода. Кит забърза след Тай, който изглеждаше толкова нетърпелив да си отиде, колкото по-рано бе да дойде.

Бяха стигнали до края на тунела, отвъд който имаше пясък и море, когато Шейд сложи ръка върху рамото на Кит.

— Кристофър, почакай за миг.

Тай вече беше излязъл на брега. Беше се навел и Кит осъзна, че гали Чърч. Котаракът ги беше последвал безшумно и сега описваше осморки между краката на Тай, отърквайки глава в прасците му.

— Грижи се за Тиберий. — В гласа на Шейд имаше нещо, особена интонация, сякаш беше научил английски много отдавна. — Съществуват много начини, по които магиите могат да ти навредят.

Кит вдигна изненадано очи.

— Какво имаш предвид? Не се налага да убиваме никого, нито да създаваме енергия за магия за смърт. Не е ли това, което прави черната магия лоша?

Шейд въздъхна.

— Магията е като термодинамиката. Винаги вземаш нещо отнякъде. Всяко действие има последици, а това може да има последици, които не очаквате и от които не можете да се предпазите. Виждам, че гледаш на себе си като на закрилник на Тай. — Гласът му омекна. — Понякога се налага да закриляме хората от нещата, които искат, не само от онези, от които се боят.

Сърцето на Кит се сви.

На брега отвън Тай се изправи. Вятърът развяваше косата му и той вдигна ръце, без съмнения и без неудобство, за да докосне вятъра и нощния въздух. Лицето му грееше като звезда. Кит никога не бе срещал някой, който според него бе по-малко способен на зло.

— Никога не бих позволил нещо да нарани Тай. Виждаш ли, аз…

Обърна се, за да каже на Шейд, да му обясни как е, как щеше да бъде винаги. Ала магьосникът беше изчезнал.

Кожата на Марк гореше леко там, където китките му бяха оковани с железни вериги.

Обан и стражите му яздеха напред на конете си. Мануел беше сред тях, сякаш беше нещо нормално за един ловец на сенки да язди заедно с тъмни елфи. От време на време се обръщаше, за да се усмихне ехидно на Марк и Кийрън, които вървяха зад тях. Окови стягаха китките и на двамата, закачени с дебела желязна верига за седлото на Обан.

Беше наказание, което Марк бе виждал и преди. Час по час поглеждаше загрижено към Кийрън. Ако някой от пленниците им паднеше, елфите оставяха коня да го влачи, заливайки се от смях.

Кийрън вече беше пребледнял от болка — желязото го нараняваше много повече, отколкото Марк. Китките му кървяха, ожулени там, където желязото ги докосваше.

— Споменаха някакви заложници — каза той най-сетне, докато преваляха невисок хълм. — За чия ли смърт ще бъдем разменени?

— Много скоро ще научим — отвърна Марк.

— Страхувам се. — В гласа на Кийрън имаше неподправена откровеност. — Мануел Вилялобос беше в Сколоманса, докато се криех там. Той е ужасен човек. Няма нищо, което не би сторил. Повечето от членовете на Кохортата ми се струват по-скоро последователи, отколкото лидери, дори Зара. Тя прави онова, което й каже баща й, онова, на което са я научили, макар да са я научили на омраза и жестокост. Той прави онова, което прави, защото иска да причини болка на хората.

— Да. Именно това го прави опасен. Не е от онези, които наистина вярват в каузата.

Марк се огледа наоколо, тъкмо минаваха покрай участък, поразен от мора. Беше започнал да свиква с гледката на съсипани земи, изпепелена трева и мъртви дървета, сякаш от небето се беше изляла киселина.

— Можем да имаме доверие на Кристина — каза почти шепнешком. — Тя и сега със сигурност търси помощ.

— Забеляза ли нещо любопитно? — попита Кийрън. — Обан не ни попита за нея. Не ни попита къде може да е отишла и кого може да е потърсила.

— Навярно си дава сметка, че не знаем.

Кийрън изпръхтя.

— Не. Мануел изобщо не му е казал, че Кристина беше с нас. Помни ми думата. Предпочита Обан да не се ядоса, че е оставил един ловец на сенки да избяга.

— Какво изобщо прави Мануел с Обан? Не се засягай, но Обан не ми се струва най-блестящият от братята ти.

Кийрън присви очи.

— Той е пияница и чукундур.

— Но амбициозен чукундур.

Кийрън се изкиска против волята си.

— Струва ми се, че Мануел подклажда амбициите на Обан. Вярно е, че Кохортата няма никакво влияние над баща ми, но вероятно се надяват да имат влияние над следващия крал на тъмните елфи, който и да е той. Някой слаб, когото ще им бъде лесно да манипулират. Обан би бил съвършен за това.

Превалиха друго възвишение. Марк виждаше кулата да се издига в далечината, черен бодил, пронизващ синьото небе. Беше прелитал над Тъмната кула с Дивия лов, но никога не бе влизал в нея. Никога не бе искал.

— Защо Мануел смята, че скоро ще има нов крал? Баща ти е крал толкова отдавна, че никой дори не си спомня как е изглеждал крал Брам.

Кийрън хвърли поглед към кулата. Откъм Обан и останалите напред избухна нов изблик на смях.

— Може би защото се е насъбрал много гняв към баща ми. Чувам някои неща от Адаон. Шепот на недоволство. За това, че кралят е посял мор в земите ни. За това, че обсебеността му от ловците на сенки остави хората му разделени и в мизерия. По-възрастните сред тъмните елфи му нямат доверие от изчезването на Първия наследник. Смятат, че не е положил достатъчно усилия да я намери.

Марк се сепна.

— Първия наследник е бил момиче? Мислех, че кралят убива всичките си дъщери.

Кийрън не отговори. Марк си спомни последния път, когато се бяха изправили срещу краля в земите на елфите, когато бе дошъл заедно с Ема, Джулиън и Кристина, за да спасят Кийрън. Сега всичко бе толкова различно. Изведнъж пред очите му отново изплува поляната, където се беше събудил, за да види Кристина и Кийрън прегърнати, броени секунди преди стражите да се появят.

— Защо целуна Кристина? — попита тихичко. — Ужасно е да й го причиниш просто за да ме разстроиш или да ме накараш да ревнувам.

Кийрън се обърна учудено към него.

— Не беше, за да те разстроя или за да те накарам да ревнуваш, Марк.

— Тя те харесва — каза Марк.

Знаеше го от известно време, но досега не бе изричал думите на глас.

Кийрън се изчерви.

— Това е толкова странно. Не го заслужавам.

— Не съм сигурен дали и аз заслужавам нейната привързаност — рече Марк. — Може би не отдава сърцето си така грижливо, както би трябвало. — Той сведе поглед към окървавените си китки. — Не я наранявай.

— Не бих могъл. Никога не бих го сторил. И съжалявам, Марк, ако съм те накарал да ревнуваш. Не това бе намерението ми.

— Няма нищо. — Марк звучеше озадачен, сякаш самият той бе изненадан от истината. — Не ревнувах.

Никого от двама ви. Как е възможно?

Сянката на кулата падна над тях, потъмнявайки земята, където стояха. Изведнъж въздухът сякаш стана по-студен.

Пред тях масивният бодлив плет, който обграждаше кулата, се издигаше като стена от шипове. Бели кости висяха от тях, както бяха висели от години. Много, много отдавна никой воин не бе опитвал да предизвика стената. Марк не помнеше да е чул за някой, който го бе направил и бе оцелял.

— Марк — прошепна Кийрън.

Марк направи крачка напред и едва не се препъна, веригата, свързваща ги с конете, лежеше отпусната на земята. Обан и останалите бяха спрели под свода на огромната порта, което беше единственият начин да проникнеш през бодливия плет.

Кийрън посегна към Марк и улови рамото му с окованите си ръце. Устните му бяха напукани и кървяха. Взря се в очите на Марк с изражение на ужасяваща молба. Марк забрави странния им разговор за Кристина, забрави всичко, освен болката на Кийрън и желанието да го защити.

— Марк — прошепна Кийрън. — Трябва да те предупредя. Ще извървим пътя на позора до кулата. Виждал съм да се случва на други. То е… аз не мога…

— Кийрън. Всичко ще бъде наред.

— Не. — Кийрън поклати глава толкова рязко, че тъмносинята му коса се разлетя около главата му. — Баща ми ще е накарал всички в двора да се наредят в шпалир около пътеката до кулата. Те ще крещят по нас. Ще ни замерят с камъни. Така го иска баща ми. Заплаши ме с това след смъртта на Ярлат. Сега съм отговорен и за смъртта на Ерек. За мен няма да има милост. — Той се задави с думите. — Съжалявам, че трябва да бъдеш част от него.

Чувствайки се странно спокоен, Марк заяви:

— Не е ли по-добре да бъда до теб?

— Не — отвърна Кийрън и на Марк му се стори, че вижда в очите му океана, черен и сребърен под луната. Далечен и недостъпен. Красив и вечен. — Защото те обичам.

Светът сякаш бе потопен в мълчание.

— Но аз мислех… ти каза, че сме приключили.

— Аз не съм приключил с теб. Никога не бих могъл да приключа с теб, Марк Блекторн.

Цялото тяло на Марк изтръпна от изненада. Почти не забеляза, когато отново продължиха напред, докато ръката на Кийрън не се плъзна от рамото му. Действителността го връхлети като мощна вълна, чу как Кийрън си пое дълбоко дъх, събирайки сили, за да посрещне най-лошото, докато пристъпваха през портата след Обан и останалите.

Веригите им дрънчаха по калдъръма на пътеката, отвеждаща до кулата, с нетърпимо оглушителен звук. Дворът беше пълен с тъмни елфи, някои стискаха камъни, други държаха камшици, направени от бодливи ластари. Марк успи да улови ръката на Кийрън в своята.

— Ще вървим без страх — каза ниско. — Защото аз съм ловец на сенки, а ти си синът на краля.

Кийрън му хвърли благодарен поглед. Миг по-късно вървяха по пътеката, а тълпата с камшици и камъни в ръце ги бе обградила от двете страни.

Марк вирна глава. Нямаше да видят един ловец на сенки да се свива от страх или болка. До него Кийрън беше изпънал гръб, изражението му беше високомерно, тялото му — изопнато.

Изопнато, за да посрещне удари, които не дойдоха. Докато Марк и Кийрън минаваха между редиците елфи, те стояха неподвижни като статуи, камъните им останаха нехвърлени, камшиците им застинаха непомръдващи.

Единственият звук идваше от Обан и неговите стражи, мълвежът им беше необичайно силен в притихналия въздух. Обан се обърна настрани и обходи тълпата с гневен поглед.

— Размърдайте се, слабоумници! — кресна. — Не знаете ли какво се очаква да правите? Това са убийци! Те убиха Ярлат! Убиха принц Ерек!

През множеството премина шепот, но не беше гневен шепот. Марк чу името на Ерек, изречено с ярост, и това на Кийрън, изречено много по-меко. Самият Кийрън се оглеждаше наоколо с изумление.

Тълпата все така не помръдваше. Вместо това, докато Кийрън и Марк минаваха по пътеката, започнаха да се надигат гласове. Марк слушаше невярващо, докато всеки от тях разказваше история. Той ми даде хляб, докато умирах от глад край пътя. Намеси се, когато алените стражи на краля ми взеха фермата. Спаси съпруга ми от екзекуция. Пое отговорността за престъпление, извършено от детето ми. Опита се да спаси майка ми от Ездачите на Манан. А за добротата му кралят го изпрати в Дивия лов.

Обан се обърна с разкривено от ярост лице. Мануел сложи ръка на рамото му и като се наведе, прошепна нещо в ухото му. Обан притихна с все така яростен вид.

Кийрън погледна Марк слисано, устните му бяха полуотворени.

— Не разбирам — прошепна.

— Мразят баща ти — отвърна Марк. — Но не мисля, че мразят теб.

Бяха стигнали до стъпалата на кулата и спряха, докато Обан и останалите скачаха от конете. Нещо се раздвижи в тълпата. Малко елфическо дете, момиченце с панделки в косата и боси крачета, се откъсна от останалите и изтича при Кийрън, за да пъхне срамежливо нещо в ръката му.

— За добрината ти, принц Кийрън.

— Какво беше това? — попита Марк, докато Кийрън сключваше пръсти около предмета.

Ала стражите вече ги бяха наобиколили и ги бутаха към вратата на кулата и Кийрън не отговори.

Докато Даяна летеше заедно с Гуин над Брослинд, от гората под тях се надигаше пушек — като сиво-черни пръсти, разтварящи се на фона на небето.

Кохортата бе подпалила поразените земи, но наслуки… Даяна виждаше димящите пънове на дървета, ала сиво-черните пепеливи земи се простираха още по-надалече от преди, а някои участъци изглеждаха недокоснати от огъня. Даяна гледаше в потрес. Какво си мислеше, че прави Кохортата?

Приземиха се и Гуин й помогна да слезе от Орион. Джия ги чакаше разтревожено и Даяна изтича при нея.

— Чух, че имаш лоши новини за Ема и Джулиън? Добре ли са? Да не са ги изпратили обратно в Лос Анджелис?

Джия се поколеба. Изглеждаше слаба и изпита, кожата й беше пепеливо сива.

— Не са. Не.

Облекчение заля Даяна: значи, Ема и Джулиън все още бяха в Аликанте.

— Толкова се притесних на заседанието. Онова, което Хорас прави с Диего и другите, е немислимо. Да ги обвини в престъпление и да запечата устите им, така че да не могат да се защитят. Почти се зарадвах, че Ема и Джулиън са затворени в онази къща…

— Даяна. Не — прекъсна я Джия и сложи тънка длан върху китката на Даяна. Гуин се беше приближил и слушаше мълчаливо, навел посивялата си глава настрани. — Един член на Клейва, някой, който ми е верен, е дочул Зара да говори с Мануел. Според нея Хорас е изпратил Ема и Джулиън на самоубийствена мисия в земите на елфите. Накарах хората си да проверят къщата и тя е празна. Не са там, Даяна. Изпратили са ги в царството на феите.

В главата на Даяна сякаш избухна експлозия: ярост, бяс, гняв към самата себе си… знаела бе, че нещо не е наред, почувствала го беше. Защо не се беше доверила на инстинктите си?

— Гуин. — Сама едва разпозна гласа си. — Заведи ме в царството на феите. Сега.

Джия стисна китката й.

— Даяна, помисли. Царството на феите е огромно… нямаме представа къде са…

— Гуин и хората му са ловци — заяви Даяна. — Ще ги открием. Гуин…

Обърна се към него, но той беше настръхнал като лисица, надушила опасност.

— Пазете се! — извика и извади брадва от ножницата на гърба си.

Нещо прошумоля между дърветата. Джия и Даяна едва имаха време да извадят оръжия, когато членове на Кохортата изхвърчаха на поляната, предвождани от Зара Диърборн, размахала лъскав меч.

Лъскав меч, който Даяна познаваше. С чувството, че е преглътнала буца лед, Даяна разпозна Кортана.

Джесика Босежур беше със Зара, както и Ануш Джоши, Тимъти Рокфорд и Амелия Оувърбек. Зара, облечена в центурионската си униформа, се усмихна триумфиращо.

— Знаех си! Знаех си, че ще ви заловим да заговорничите с долноземци!

Гуин повдигна вежди.

— Тук има само един долноземец.

Зара не му обърна внимание.

— Не очаквах нищо по-добро от теб, Даяна Рейбърн, ала консул Пенхалоу?

Джия държеше извит меч до гърдите си.

— Спести ми театралниченето, Зара — каза тя рязко. — Не разбираш какво става и истеричните ти изпълнения причиняват само неприятности.

— Не заговорничим с елфи, Зара — каза Даяна.

Зара се изплю. Беше жест, слисващ с дивото си презрение.

— Как смееш да отричаш, че заговорничите, когато ви заловихме на местопрестъплението?

— Зара…

— Не се хаби — каза Джия на Даяна. — Тя и Кохортата няма да се вслушат в думите ти. Чуват единствено онова, което искат. Не приемат нищо, което противоречи на онова, в което вече вярват.

Зара се обърна към останалите.

— Хванете ги — нареди тя. — Ще ги отведем в Гард.

Гуин хвърли брадвата си. Беше толкова неочаквано, че Даяна отскочи изненадано назад. Брадвата прелетя над главите на Кохортата и се заби в дънера на един дъб. Неколцина от членовете на Кохортата изпищяха, когато дървото рухна насред оглушителен грохот на трошащи се клони и тътена на земята.

Гуин протегна ръка и брадвата се върна в ръката му. Оголи зъби срещу свилите се от страх ловци на сенки.

— Назад или ще ви посека на парчета!

— Виждате ли! — Зара, която беше паднала на колене, когато дървото рухна, се изправи с усилие, стиснала здраво Кортана. — Виждате ли? Заговор! Трябва да се бием… Ануш!

Ала Ануш беше избягал в храсталаците. Останалите, видимо разтърсени, се събраха неохотно около Зара, докато тя правеше няколко решителни стъпки към Гуин.

— Какво ще направи той? — попита Джия тихичко.

— Ще ги избие до един. Той е предводителят на Дивия лов, за него те са нищо.

— Те са деца — рече Джия. — Горкият Ануш избяга. Само на шестнайсет е.

Даяна се поколеба. Действително бяха просто деца… отвратителни деца, ала Гуин не биваше да ги убие. Не това беше решението.

Изтича при него, без да я е грижа какво ще си помисли Кохортата, и прошепна в ухото му:

— Остави ни. Моля те. Ще ни отведат в Гард, но няма да бъде задълго. Трябва да отидеш след Ема и Джулиън.

Гуин се обърна към нея с неприкрита тревога върху лицето.

— Но ти…

— Намери ги заради мен. И се пази! — Тя изсвири. — Орион.

Орион дотича в галоп на поляната, минавайки между Кохортата и Гуин. Гуин се метна на гърба му и се наведе, за да целуне Даяна, задържайки лицето й в шепите си в продължение на един дълъг миг.

— Пази се — каза и Орион се издигна в небето.

Всички от Кохортата крещяха, повечето от тях никога не бяха виждали нищо подобно на жребец от Дивия лов. Наистина бяха деца, помисли си Даяна уморено, у тях все още имаше искрено удивление, примесено с невежество и омраза.

А тя не можеше да нарани деца. Застанала неподвижно до Джия, Даяна остави Зара и Тимъти да им вземат оръжията и да оковат ръцете им зад гърба.

Сега, когато вече нямаха отвара за невидимост, Ема и Джулиън бяха принудени да разчитат на това да се придържат в сенките, с ниско спуснати качулки, докато се промъкваха по коридорите на кулата. За щастие, изглеждаше така, сякаш всички бяха повикани на някакво събитие — тълпите бяха оредели, много по-малко тъмни елфи бързаха напред-назад по коридорите. Стражите също изглеждаха разсеяни и никой не ги попита нищо, когато свиха зад ъгъла на един коридор и се озоваха пред гоблена със звездите.

Ема се огледа притеснено наоколо.

— Стражите ги няма.

Всъщност коридорът беше съвсем празен. Ема усети как нервните й окончания изтръпват. Нещо не беше наред.

— Много добре — каза Джулиън. — Може би са си взели почивка или нещо такова.

— Това не ми харесва. Не биха оставили Аш без охрана.

— Възможно е да са в стаята.

— Нещо не е наред…

— Някой идва.

И наистина до ушите им достигна шум на стъпки. Лицето на Джулиън беше обтегнато от напрежение.

— Ема, не можем да останем тук.

Противно на разума си, Ема извади къс меч от колана си и се мушна покрай гоблена след Джулиън.

Стаята от другата страна тънеше в почти зловеща тишина, нямаше и следа от стражи. Първото впечатление на Ема беше за място едновременно богато обзаведено и много студено. Голямо легло с колони, издялано от едно масивно парче дърво, доминираше мястото. По стените висяха гоблени, изобразяващи прелестни сцени на природни красоти в царството на феите — гори, обвити в мъгла, заледени водопади, диви цветя, изпъстрили скали, извисяващи се над морето.

Ема нямаше как да не си помисли за мора. Гоблените бяха поразяващи, ода, отдаваща почит на красотата на царството на феите, ала отвъд тези стени зараза поглъщаше истинските земи на тъмните елфи. Кралят ли беше обзавел това място? Дали виждаше иронията?

Джулиън беше застанал до гобленовата врата с меч в ръката и се оглеждаше любопитно наоколо. Трудно бе да не забележи дрехите, пръснати навсякъде. Очевидно Аш, като повечето тийнейджъри, си падаше малко мърляч. Един от прозорците беше открехнат и през него влизаше студен въздух. Златната корона на Аш лежеше захвърлена на перваза, почти сякаш предизвикваше някоя сврака да я открадне.

Ема се промъкна до леглото, където Аш лежеше, неподвижна фигура под пищно избродирана завивка. Очите му бяха затворени, съвършени полукръгове, обрамчени от сребристи ресници. Имаше толкова невинен, ангелски вид. Ема почувства, че сърцето й омеква към него… което беше учудващо, като се имаше предвид приликата му със Себастиан. Не беше обаче негово съвършено копие, забеляза, когато дойде по-близо, така че сянката й падна над леглото.

— Мъничко прилича на Клеъри — прошепна.

— Няма значение на кого прилича — каза Джулиън. — Той е син на Себастиан.

Той е дете, искаше да възрази Ема, ала знаеше, че няма смисъл. Посегна, за да докосне внимателно Аш по рамото, и докато го правеше, видя широк белег с формата на X върху гърлото му, нескриван вече от яката на ризата му. На стената зад него имаше странни знаци: приличаха на руни, но разкривени и зловещи руни, каквито биха използвали Помрачените.

Свирепо желание да го защити се надигна в нея, стряскащо със силата и пълната си липса на логика. Дори не познаваше това момче, помисли си, ала не можа да се сдържи да не протегне ръка и да го разтърси нежно.

— Аш — прошепна. — Аш, събуди се. Тук сме, за да те спасим.

Очите му се отвориха и ето че тя наистина видя Клеъри в него: имаха съвсем същия зелен цвят като нейните. Те се впиха в нея, докато той сядаше, протягайки ръка. Бяха нетрепващи и ясни и през главата на Ема пробяга мисъл: Би могъл да бъде истински лидер, не като Себастиан, а такъв, какъвто Себастиан трябваше да бъде.

В другия край на стаята Джулиън клатеше глава.

— Ема, не. Какво…

Аш дръпна рязко ръка и изкрещя.

— Етна! Иохаид! Ездачи, помогнете ми!

Джулиън се обърна рязко към вратата, ала двама Ездачи вече бяха нахълтали през гоблена. Бронзовите им доспехи грееха като ослепяваща слънчева светлина. Джулиън замахва с меча си към гърдите на Иохаид, но Ездачът се извъртя настрани.

Металическата коса на Етна се развя около нея, докато тя се нахвърляше върху Джулиън с яростен писък. Той вдигна меча си, но не беше достатъчно бърз и Етна връхлетя отгоре му, блъскайки го в стената.

Аш се претърколи настрани под завивката. Ема го сграбчи и го издърпа обратно, впила пръсти в рамото му. Имаше чувството, че изплува от мъгла, замаяна, останала без дъх и неочаквано адски ядосана.

— Спрете! — изкрещя. — Пуснете Джулиън или ще прережа гърлото на принца.

Етна вдигна очи, оголила зъби в ръмжене, беше се надвесила над Джулиън с оръжие в ръка. Той бе приклекнал, долепил гръб до стената, а по слепоочието му се стичаше кръв. Очите му гледаха зорко.

— Не ставай глупачка — каза Иохаид. — Не разбираш ли, че единственият ти шанс да живееш, е да пуснеш принца?

Ема още по-плътно притисна острието до гърлото на Аш. Той бе като опъната жица в ръцете й. Брани Аш — прошепна глас в главата й. — Аш е това, което има значение.

Прехапа устна и болката заглуши гласа в главата й.

— Обясни, Ездачо.

— Намираме се в кулата. — Гласът на Етна беше пропит с отвращение. — Не можем да ви убием без разрешението на краля. Той ще се ядоса. Но ако сте заплашвали живота на Аш… — Изражението й беше хищно. — Не бихме имали друг избор, освен да го защитим.

Джулиън избърса кръвта от лицето си.

— Тя е права. Не могат да ни убият. Пусни Аш, Ема.

Аш не откъсваше очи от Джулиън.

— Приличаш на нея — каза изненадано.

Объркана, Ема се поколеба и Аш се възползва от възможността, за да впие зъби в ръката й. Тя изпищя и го пусна, извивката между палеца и показалеца й бе белязана от кръг кървави отпечатъци от зъби.

— Защо? — попита. — Тук си пленник. Не искаш ли да си тръгнеш?

Аш беше приклекнал върху леглото, а лицето му беше разкривено в странна животинска гримаса. Беше напълно облечен, в бричове, ленена туника и ботуши.

— В Аликанте ще бъда синът на най-омразния ви враг. Ще ме отведете на сигурна смърт.

— Не е така… — започна Ема, но не можа да довърши, защото главата й отхвръкна назад.

Етна я беше зашлевила с всичка сила по бузата.

— Стига си бръщолевила — сопна се Иохаид.

Ема се обърна, за да погледне още веднъж към Аш, докато двамата с Джулиън излизаха от стаята под острието на меч. Беше застанал в средата на стаята и гледаше след тях, лицето му беше безизразно, без високомерието и жестокостта на Себастиан… но и без добротата на Клеъри. Приличаше на някой, направил добър шахматен ход.

Нито Джулиън, нито Ема проговориха, докато ги водеха по коридори, минавайки покрай елфи, които ги зяпаха и си шепнеха. Скоро коридорите започнаха да стават по-усойни, докато се спускаха все по-надолу. На отслабващата светлина Ема зърна за миг лицето на Джулиън, върху което бяха изписани раздразнение и горчилка, преди сенките да се сгъстят, и единственото, което виждаше, бяха движещи се форми, когато факлите от зелени клони, покрай които минаваха от време на време, огрееха коридора с мътната си светлина.

— Струва ми се почти жалко — наруши тишината Иохаид, когато стигнаха дълъг, криволичещ коридор, отвеждащ до тъмна дупка в далечната стена. Дори в мрака, Ема успя да различи проблясването на униформите на стражи. — Да убием тези двамата, преди да станат свидетели на унищожението на нефилимите.

— Глупости — сопна се Етна. — Кръв за кръв. Те убиха брат ни. Навярно кралят ще ни позволи да размахаме косата, която ще сложи край на живота им.

Стигнаха до дупката в стената, която се оказа вход без врата, издълбан в дебелия камък. Стражите от двете му страни изглеждаха заинтригувани.

— Още пленници? — попита този отляво, който беше седнал върху масивна дървена ракла.

— Пленници на краля — заяви Етна отсечено.

— Същинско парти — каза стражът и се изсмя. — Не че се задържат дълго.

Етна извъртя очи и побутна Ема напред, като я смушка между раменете с върха на меча си. Двамата с Джулиън се озоваха в просторна квадратна стая с грубо издялани каменни стени. От тавана растяха пълзящи растения, спускащи се като панделки надолу, където потъваха в пода от отъпкана пръст, оформяйки, осъзна Ема, килии, чиито стени бяха направени от покрити с бодли ластари, твърди като гъвкаво желязо.

Тя си спомни как тези бодли се забиват в нея и потрепери.

Етна се изсмя грозно.

— Трепери колкото си искаш. От тук няма бягство, нито ще получиш милост.

Тя откачи оръжията от колана на Ема и я принуди да свали златния медальон на Клейва. Ема хвърли панически поглед на Джулиън — сега нищо нямаше да им попречи да избегнат загубата на време в царството на феите.

Изпълнената с ярост Ема беше блъсната в една от килиите през процеп в ластарите. За нейно облекчение, Джулиън, комуто също бяха отнели оръжията, я последва миг по-късно. Беше се страхувала, че ще ги разделят и тя ще полудее сама. Той се обърна и изгледа сърдито Ездачите, докато Етна докосваше килията с върха на меча си. Ластарите, които се бяха разтворили, се плъзнаха и отново се оплетоха, препречвайки всеки път за бягство.

Върху устните на Етна играеше широка усмивка и от триумфиращото й изражение стомахът на Ема се сви.

— Малки ловци на сенки — изгука тя. — Каква ползва от всичката ви ангелска кръв сега?

— Хайде, сестро — повика я Иохаид, макар че се усмихваше доволно. — Кралят ни чака.

Етна се изплю на земята, преди да се обърне и да последва брат си. Стъпките им затихнаха в далечината, оставяйки единствено мрак и тишина… студена, смазваща тишина. Оскъдна мътна светлина идваше от пушещите факли високо на стените.

Силата се отцеди от крайниците на Ема като вода, изляла се от рухнала язовирна стена, и тя се свлече на пода в средата на килията, възможно най-далече от бодлите, които я обграждаха от всички страни.

— Джулиън — прошепна. — Какво ще правим?

Той се отпусна на колене и Ема видя, че кожата му беше настръхнала, а окървавената превръзка около китката му сияеше призрачно в мрака.

— Аз ни доведох тук — каза той. — Аз ще ни измъкна.

Ема отвори уста, за да възрази, но думите не дойдоха, беше си почти самата истина. Предишният Джулиън, нейният Джулиън би се вслушал в думите й пред стаята на Аш, че нещо не е наред. Би имал доверие на инстинктите й. За първи път Ема почувства нещо близо до траур за онзи Джулиън, сякаш този сега не беше просто временен… сякаш нейният Джулиън може би никога нямаше да се върне.

— Грижа ли те е изобщо?

— Мислиш ли, че искам да умра тук? Все още имам инстинкт за самосъхранение, Ема, и това означава да предпазя и теб. И знам… знам, че съм по-добър ловец на сенки, отколкото се показах току-що.

— Да бъдеш ловец на сенки, не означава просто да имаш бързи рефлекси или силни мускули. — Ема притисна ръка до сърцето му, ленът на ризата беше мек под пръстите й. — То е тук.

Тук, където си осакатен.

Синьо-зелените му очи като че ли бяха единственият цвят в затвора, дори стъблата на килията им бяха металическо сиви.

— Ема…

— Те са! — разнесе се глас и Ема подскочи, когато около тях лумна светлина.

И то не каква да е светлина. Бяло-сребърна светлина, струяща от килията срещу тяхната, която тя можеше да види сега, на това сияние. Вътре стояха две фигури и се взираха в тях между стъблата. Една от тях държеше рунически камък в ръката си.

— Магическа светлина — ахна Джулиън и се изправи на крака.

— Джулиън? Ема? — повика ги същият глас, познат и изпълнен с изненада и облекчение. Магическата светлина се усили и Ема скочи от изумление, различила ясно фигурите в килията насреща. — Ние сме… Джейс и Клеъри.

16 От своя трон

Обан и стражите му бяха превели Марк и Кийрън през кулата със завързани очи, така че, ако имаше други реакции на присъствието на Кийрън, Марк не бе могъл да ги види. За сметка на това беше чул Мануел и Обан да се смеят за онова, което кралят вероятно щеше да стори с Кийрън, както и с него, и се бе задърпал яростно в оковите си. Как смееха да говорят по този начин, когато Кийрън можеше да ги чуе? Как бе възможно някой да намира удоволствие в подобно мъчение?

Най-сетне ги бяха отвели в каменна стая без прозорци и ги бяха оставили там, все така оковани. Обан бе смъкнал превръзките от очите им, преди да излезе от стаята със смях.

— Погледайте се за последен път, преди да умрете.

И сега Марк наистина гледаше Кийрън в сумрачната стая. Макар да нямаше прозорци, през една решетка високо над тях се процеждаше светлина. Стаята беше тясна и потискаща като дъното на асансьорна шахта.

— Предполага се да бъде ужасно — каза Кийрън, отговарящ на въпрос, който Марк не беше задал. — Тук кралят държи пленниците си, преди да бъдат отведени пред трона. Идеята е да ги сплаши.

— Кийрън. — Марк се приближи до него. — Всичко ще бъде наред.

Кийрън се усмихна с болка.

— Ето какво обичам у смъртните. Че сте в състояние да казвате подобни неща, независимо дали са верни, или не.

— Какво ти даде онова момиченце? — попита Марк. Косата на Кийрън беше синьо-черна в сенките. — Момиченцето на стълбите.

— Цвете. — Ръцете на Кийрън бяха оковани пред него, той ги разтвори и показа на Марк смачкания цвят. — Бял нарцис.

— Прошка — каза Марк и Кийрън го погледна учудено — цветята не бяха играли особена роля в обучението му. — Цветята имат свое значение. Бял нарцис означава прошка.

Кийрън остави цветето да падне от ръката му.

— Чух какво говореха хората, докато прекосявахме двора. И не си спомням.

— Мислиш ли, че баща ти те е накарал да забравиш?

Ръцете на Марк започваха да го болят.

— Не. Мисля, че то нямаше значение за мен. Мисля, че проявявах добрина, защото бях принц и бях арогантен и безгрижен, и ми беше удобно да бъда добър, но също толкова лесно бих могъл да бъда и жесток. Не помня да съм спасявал ферма или дете. В онези дни бях опиянен от лесния живот. Не би трябвало да ми благодарят или прощават.

— Кийрън…

— А докато бях в Лова, мислех единствено за себе си.

Бели нишки бяха плъзнали през тъмната коса на Кийрън. Той облегна глава до каменната стена.

— Не — заяви Марк. — Мислеше за мен. Беше добър с мен.

— Желаех те. — Устните на Кийрън бяха извити сурово. — Бях добър с теб, защото в крайна сметка това ми беше от полза.

Марк поклати глава.

— Когато смъртните казват, че всичко ще бъде наред, не е само за да вдъхнат утеха. Отчасти е и защото, за разлика от елфите, ние не вярваме, че съществува абсолютна истина. Носим своята собствена истина в света. Понеже вярвам, че всичко ще бъде наред, ще бъда по-малко тъжен и уплашен. А понеже си ядосан на себе си, ти вярваш, че всичко, което си правил някога, е било от егоизъм.

— Но аз наистина бях егоист — възрази Кийрън. — Аз…

— Всички понякога сме егоисти — прекъсна го Марк. — И не казвам, че няма нищо, което трябва да изкупиш. Може би си бил себичен принц, но не си бил жесток. Притежавал си власт и си избрал да я използваш, за да бъдеш добър. Би могъл да избереш обратното. Недей да омаловажаваш избора, който си направил. Този избор никога не е бил безсмислен.

— Защо се опитваш да ме утешиш и ободриш? — Гласът на Кийрън беше сух, сякаш гърлото го болеше. — Бях ти ядосан, когато реши да се върнеш при семейството си… казах ти, че нищо от това не е истинско…

— Сякаш не знаех защо го направи. Чувах те в Лова. Когато те бичуваха, когато те изтезаваха, ти си шепнеше, че нищо от това не е истина. Сякаш за да си внушиш, че болката е просто сън. Беше дар, който искаше да ми дадеш… дарът да избягаш от агонията, да се оттеглиш в място в ума си, където си в безопасност.

— Мислех, че ловците на сенки са жестоки. Мислех, че ще те наранят — каза Кийрън. — С теб, със семейството ти открих, че не е така. Мислех, че те обичам, докато бяхме в Лова, Марк, но това бе само бледа сянка на онова, което изпитвам към теб сега, когато знам на каква изпълнена с обич доброта си способен. — Елфическата стрела около врата му се повдигаше и спускаше от учестеното му дишане. — В Лова ти се нуждаеше от мен. Нуждаеше се толкова, че никога не бях сигурен дали би ме искал, ако нямаше нужда от мен. Е, искаш ли ме?

Марк се препъна леко, докато идваше по-близо. Китките му горяха като в огън, ала не го беше грижа. Притисна се до Кийрън и неговите оковани ръце се обвиха около кръста му, за да го притеглят още по-плътно. Петите му се повдигнаха от земята, докато се притискаше към Кийрън, двамата — мъчещи се да дойдат колкото се може по-близо един до друг, да се утешат, въпреки окованите си ръце.

Марк зарови лице в извивката на врата на Кийрън, вдъхвайки познатата му миризма на трева и небе. Това навярно бяха последните трева и небе в живота му.

Вратата на килията се отвори и нахлулата светлина опари очите на Марк. Усети как до него Кийрън се напрегна.

Уинтър, генералът на алената стража, стоеше на прага, ризата и кепето му бяха с ръждивия цвят на отдавна засъхнала кръв. Железните подметки на ботушите му издрънчаха върху каменния под. В ръката си държеше дълго копие със стоманен връх.

— Отдръпнете се един от друг — нареди той отсечено. — Кралят иска да ви види.

Ема се хвърли към предната част на килията… и в последния момент си спомни за бодлите, отскачайки назад, за да не ги докосне. Джулиън я последва с по-голямо колебание.

— О, слава на Ангела, че сте тук — възкликна Ема. — Искам да кажа, не че сте тук, в затвора, това е лошо, но… — Тя вдигна ръце. — Радвам се да ви видя.

Клеъри се засмя немощно.

— Знаем какво имаш предвид. Аз също се радвам да ви видя. — Лицето й беше мръсно, а червената й коса — прибрана на тила. На светлината на руническия камък Ема видя, че изглежда още по-слаба, изцапаното й дънково яке висеше около раменете й. Зад нея, Джейс беше висок и златен, както винаги, очите му горяха ярко в мрака, грапава брада засенчваше брадичката му.

— Какво правите тук? — попита, без да се хаби с любезности. — В царството на феите ли бяхте? Защо?

— Бяхме на мисия — отвърна Джулиън и Клеъри наведе глава.

— Моля те, кажи ми, че не е била да ни намерите.

— Беше да намерим Черната книга на мъртвите. Инквизиторът ни изпрати.

Джейс придоби слисано изражение.

— Робърт ви е изпратил тук?

Ема и Джулиън се спогледаха. Възцари се ужасно мълчание и Джейс се приближи до покритите с бодли решетки на килията, в която беше затворен заедно с Клеъри.

— Каквото и да е онова, което не ни казвате, не го крийте. Ако се е случило нещо, трябва да знаем.

Навярно нямаше нищо чудно в това, че Джулиън бе този, който проговори.

— Робърт Лайтууд е мъртъв.

Магическата светлина угасна.

В мрака без руната си за нощно виждане Ема не можеше да различи абсолютно нищо. Чу как от Джейс се откъсна задавен вопъл, чу и Клеъри да шепне. Утешителни, успокояващи думи… Ема бе сигурна в това. Разпозна себе си, шепнеща на Джулиън в покоя на нощта.

Шепотът спря и магическата светлина лумна отново. Джейс я държеше в едната си ръка, с другата стискаше с всичка сила един от ластарите. Кръв се процеждаше между пръстите му и се стичаше по ръката му. Ема си представи бодлите, забити в дланта му, и потръпна.

— Ами останалите? — Гласът му беше толкова обтегнат, че бе почти нечовешки. — Ами Алек?

Ема дойде по-близо до предната част на килията.

— Добре е — рече и побърза да им разкаже какво се беше случило: от убийствата, извършени от Анабел, на Робърт и Ливи, до това, че Хорас бе станал инквизитор.

Когато млъкна, се възцари тишина, но поне Джейс беше пуснал тръните.

— Толкова съжалявам за сестра ти — каза Клеъри меко. — Съжалявам, че не бяхме там.

Джулиън не отговори.

— Не бихте могли да сторите нищо — рече Ема.

— Кралят е близо до това да се добере до Черната книга. — Джейс отвори и отново затвори окървавената си ръка. — Наистина лоша новина.

— Но вие не сте дошли тук заради това — обади се Джулиън. — Дошли сте, за да откриете Аш. Той е оръдието, което търсите, нали?

Клеъри кимна.

— Получихме информация от Спираловидния лабиринт, че в царството на феите има оръдие, до което кралят на тъмните елфи има достъп, нещо, което би могло да обезвреди силите на ловците на сенки.

— Изпратиха ни тук заради ангелската кръв във вените ни. Вече се носеха слухове за неефективността на нефилимската магия в Дворовете. Според Мълчаливите братя за нас щяло да бъде по-лесно да устоим на ефекта — рече Джейс. — Загубата на време не ни се отразява и можем да използваме руни… или поне можехме, преди да ни отнемат стилитата. Поне все още имаме тези. — Той вдигна магическата светлина, която туптеше в ръката му.

— Знаехме, че търсим нещо — каза Клеъри. — Но не и че е моят… че е Аш.

— Как разбрахте? — попита Ема.

— Много бързо научихме, че кралят е отвлякъл сина на кралицата — обясни Джейс. — Това бе нещо като общоизвестна тайна в Дворовете. А после, когато Клеъри го видя за първи път… от разстояние, ни заловиха, преди да успеем да се доближим…

Клеъри се раздвижи неспокойно в килията.

— Веднага разбрах кой е. Досущ прилича на брат ми.

Ема бе чувала Джулиън и Ливи, и Марк, и Дру да изричат думите „брат ми“ повече пъти, отколкото би могла да преброи. Нито веднъж не ги бе чувала да звучат така, както от устата на Клеъри, пропити с горчивина и съжаление.

— А сега Черната книга е у краля, което означава, че нямаме никакво време.

Джейс помилва леко Клеъри по тила.

— Окей — каза Джулиън. — Какво точно възнамерява да стори кралят с Черната книга, за да превърне Аш в оръдие?

Джейс понижи глас, макар Ема да се съмняваше, че някой би могъл да ги чуе:

— В Черната книга има магии, които ще надарят Аш с известни сили. Кралят веднъж вече е правил нещо подобно…

— Чували ли сте за Първия наследник? — попита Клеъри.

— Да — отвърна Ема. — Кийрън го спомена… или поне спомена историята.

— Беше нещо, което е чул от брат си Адаон. — Джулиън се намръщи. — Каза, че баща му искал книгата, откакто Първия наследник бил откраднат. Може би за да възкреси детето? Но какво общо има това с Аш?

— Това е отколешна история — рече Джейс. — Но както знаете, всички митове са истина.

— Или поне донякъде. — Клеъри му се усмихна и Ема почувства как я парва копнеж. Дори в тъмнината и студа на затвора, любовта на Клеъри и Джейс беше непомрачена. Клеъри отново се обърна към Джулиън и Ема. — Научихме, че много отдавна кралят на тъмните и кралицата на светлите елфи решили да обединят двата Двора. Част от плана им включвал да имат дете заедно, дете, което да бъде наследник и на двата Двора. Ала това не им било достатъчно… поискали да създадат елфическо дете толкова могъщо, че да може да унищожи нефилимите.

— Преди детето да се роди, те използвали ритуали и магии, за да го надарят — продължи Джейс. — Като в „Спящата красавица“, но злите феи са родителите.

— Детето щяло да бъде съвършено красиво, съвършен лидер, вдъхващ абсолютна лоялност. Но когато се родило, то се оказало момиче. На краля и през ум не му било минало, че няма да е момче… според него съвършен лидер можел да бъде единствено мъж. Побеснял и решил, че кралицата го е предала. На свой ред кралицата побесняла, задето искал да се откаже от целия им план само защото детето било момиче. А после то било отвлечено и може би убито.

— Нищо чудно, че кралят не търпи дъщери — промълви Ема замислено.

— Какво искаш да кажеш с „може би“? — попита Джулиън.

— Не можахме да открием какво се е случило с детето. Никой не знае… според краля е било отвлечено и убито, но изглежда възможно да е успяло да избяга и да е оживяло. — Джейс сви рамене. — Онова, което е ясно, е, че във вените на Аш е смесена кръвта на кралски феи, нефилими и демони. Кралят вярва, че той е съвършеният кандидат, който да довърши онова, което са започнали с Първия наследник.

— Краят на всички ловци на сенки — бавно каза Джулиън.

— Заразата, която кралят е посял, бавно се разпространява — рече Клеъри. — Но ако получи възможност да приложи върху Аш магиите, които иска, той ще се превърне в оръдие по-могъщо и от мора. Дори не знаем всичко, на което ще е способен, но ще има същата смесица от серафимска и пъклена кръв като тази на Себастиан.

— Ще има демонична природа, но ще е неуязвим за руни и ангелска магия — обясни Джейс. — Ще може да носи руни, но нищо демонично няма да е в състояние да го нарани. Допирът на ръцете му ще може да накара мора да се плъзне като пожар.

— Морът вече е стигнал до Идрис — каза Ема. — Части от Брослиндската гора са унищожени.

— Трябва да се върнем у дома — рече Клеъри.

Изглеждаше още по-бледа от преди и по-млада. Ема си я спомни на покрива на Лосанджелиския институт. Знанието, че се задава нещо ужасно. Като стена от мрак и кръв. Сянка, която се разпростира над света и заличава всичко.

— Не можем да чакаме повече — заяви Джейс. — Трябва да се махнем от тук.

— Предполагам, че желанието да се махнете от тук досега не е подействало, защото все още сте в плен — подхвърли Джулиън и Джейс присви очи.

— Джулиън — каза Ема.

Искаше й се да добави: „Съжалявам, той не е способен на емнатия“, но не го стори, защото в този миг чу вик, последван от силен трясък. Джейс сключи шепа около магическата светлина и в почти непрогледната тъмнина Ема се отдръпна от стените на килията. Не искаше неволно да забие лице в острите бодли.

Вратите на тъмницата се отвориха със скърцане.

— Вероятно стражи — тихо каза Клеъри.

Ема се взираше в потъналия в сенки сумрак. Две фигури идваха към тях, виждаше златното сияние на ширитите на униформите им.

— Единият носи меч — прошепна.

— Вероятно идват за нас — рече Клеъри. — Тук сме от по-отдавна.

— Не — каза Джулиън.

Ема знаеше какво си мисли. Джейс и Клеъри бяха ценни заложници. Те двамата бяха нефилимски крадци, които бяха убили Ездач. Нямаше да ги оставят да гният в тъмницата. Щяха да ги обезглавят много скоро — за развлечение на Двора.

— Съпротивлявайте се — каза Джейс трескаво. — Ако отворят килията ви, се съпротивлявайте…

Кортана — помисли си Ема отчаяно. — Кортана!

Нищо не се случи. Не почувства внезапна и успокояваща тежест в ръката си. Единствено натиск до рамото си. Джулиън бе дошъл, за да застане до нея. Невъоръжени, те стояха с лице към предната част на килията си. Чу се ахване, а после тичащи стъпки… Ема вдигна юмруци…

По-дребният от стражите стигна до килията им, улови едно от стъблата и изпищя от болка. Глас измърмори нещо на елфически език, при което факлите по стените лумнаха с мътен пламък и ето че през преплетените стъбла и бодли Ема се взираше в Кристина, облечена в ливреята на елфически страж и препасала дълъг меч през гърба си.

— Ема? — ахна Кристина с широко отворени очи. — Какво, за бога, правиш тук?

Грижи се за Тиберий.

Кит правеше точно това. Или поне не откъсваше очи от Тай, което му се струваше достатъчно близко. Бяха на плажа под Института, Тай си беше свалил чорапите и обувките и вървеше по ръба на водата. Вдигна поглед към Кит, който седеше на една пясъчна дюна, и му даде знак да дойде при него.

— Водата не е чак толкова студена! — извика. — Кълна ти се.

Вярвам ти — поиска да каже Кит. Винаги вярваше на Тай. Тай не беше лъжец, освен ако не се налагаше, макар много да го биваше да крие разни неща. Кит се зачуди какво ли би станало, ако Хелън ги попиташе директно дали се опитват да възкресят Ливи.

Може би той щеше да бъде този, който щеше да каже истината. Нали той беше онзи, който не искаше да го направят.

Изправи се бавно на крака и тръгна по плажа към Тай. Вълните се разбиваха поне на пет-шест метра в морето и докато стигнат до брега, вече бяха бяла пяна и сребърна вода. Прииждаща вода заля босите крака на Тай и влезе в гуменките на Кит.

Тай се оказа прав. Наистина не беше толкова студена.

— Утре отиваме на Пазара.

Лунната светлина хвърляше фини сенки върху лицето на Тай. Изглеждаше спокоен, помисли си Кит и осъзна, че доста време беше минало, откакто не бе имал чувството, че Тай е изопната жица, вибрираща до него.

— Пазарът на сенките в Лондон никак не ти хареса. Шумът, тълпата…

Погледът на Тай се спусна към Кит.

— Ще съм със слушалки. Всичко ще бъде наред.

— … и не знам дали би трябвало да ходим отново толкова скоро — добави Кит. — Ами ако Хелън и Ейлийн заподозрат нещо?

Сивият поглед на Тай потъмня.

— Веднъж Джулиън ми каза, че когато хората непрекъснато измислят причини да не направят нещо, то е, защото не искат да го направят. Не искаш ли да го направиш? Магията, всичко?

Гласът на Тай звучеше обтегнат. Отново вибрираща жица, изопната от напрежение. Под памучната риза слабичките му рамене също бяха напрегнати. Яката му беше отворена, виждаше се деликатната линия на ключиците му.

Кит усети прилив на нежност към Тай, примесена с нещо много близко до паника. При други обстоятелства, помисли си, просто би излъгал. Не можеше обаче да излъже Тай.

Навлезе по-навътре във водата, докато дънките му не се намокриха до под коленете. Обърна се, а пяната се плискаше около него.

— Не чу ли какво каза Шейд? Онази Ливи, която съживим, може да няма нищо общо с нашата Ливи. Твоята Ливи.

Тай го последва във водата. Мъгла се спускаше, за да я докосне, обгръщайки ги в бяло и сиво.

— Ако направим магията както трябва, ще си бъде тя. Това е всичко. Просто трябва да я направим добре.

Кит усети сол в устата си.

— Не знам…

Тай вдигна ръка, махвайки към хоризонта, където звездите изчезваха в мъглата. Хоризонтът беше черна линия, прошарена със сребро.

— Ливи е там някъде. Там, където не мога да я достигна съвсем, но я чувам. Изрича името ми. Иска да я върна. Нуждае се да я върна. — Крайчецът на устните му потрепери. — Не искам да го направя без теб. Но ще го сторя.

Кит направи още една крачка в океана и спря. Колкото по-надълбоко влизаше, толкова по-студено ставаше. И не беше ли така с всичко — помисли си. — Съществуват много начини, по които магиите могат да ти навредят. Бих могъл да си тръгна. Бих могъл да оставя Тай да го направи сам. Ала това ще бъде краят на приятелството ни. Ще се окажа изключен от плановете му също като Хелън, също като Дру. Също като всички останали.

Струваше му се, че изтръгват въздуха от дробовете му. Обърна се към Тай.

— Окей. Ще го направя. Можем да отидем на Пазара на сенките утре.

Тай се усмихна. А може би беше по-правилно да се каже, че усмивка озари лицето му като изгряващо слънце. Кит стоеше, останал без дъх, а водата се отдръпваше около него, докато Тай се приближи и обви ръце около врата му.

Спомни си как бе прегърнал Тай на покрива на Лондонския институт, но тогава бе, защото Тай беше изпаднал в паника. Тогава бе, сякаш държеше диво животно в ръцете си. Сега Тай го прегръщаше, защото го искаше. Мекият памук на ризата му, усещането от косата му, докоснала бузата на Кит, когато Тай скри изражението си, като зарови лице в рамото му. Кит чуваше дишането му. Обви ръце около него, сключвайки студените си пръсти на гърба му. Когато Тай се притисна в него с въздишка, на Кит му се стори, че е спечелил надбягване, в което дори не знаеше, че участва.

— Не се тревожи — каза Тай тихичко. — Ще си я върнем обратно. Заклевам ти се.

Именно от това се страхувам, помисли си. Ала не каза нищо. Просто прегръщаше Тай, омалял от отчаяно щастие, затворил очи срещу натрапчивата светлина на луната.

— Тук сме, за да ви помогнем — каза спътникът на Кристина и Ема го разпозна със закъснение: принц Адаон, един от синовете на краля. Беше го видяла предишния път когато беше в земите на феите. Беше висок елфически рицар, с цветовете на тъмните елфи, красив и мургав, с две ками на кръста си. Сложи ръка върху ластарите на килията им, които се разтвориха под допира му. Ема се промуши навън и прегърна Кристина.

— Кристина — каза Ема. — Толкова си опасна, колкото си хубава.

Кристина се усмихна и я потупа по гърба, докато Адаон освобождаваше Джулиън, а после Джейс и Клеъри. Джейс последен се измъкна между ластарите и повдигна вежди срещу Джулиън.

— Какво казваше за желанието да ни спасят?

— Не можем да останем тук много дълго — рече Адаон. — Ще дойдат други стражи и рицари. — Погледът му се плъзна по редицата килии. — Къде са те?

— Кои? — попита Ема, пускайки неохотно Кристина.

— Марк и Кийрън — отвърна Кристина. — Къде са Марк и Кийрън?

— Дойдох тук, за да спася брат си, не за да изпразня тъмницата на двореца от престъпници — заяви Адаон, който, започваше да мисли Ема, май не беше най-веселият човек на света.

— Наистина сме ви задължени за усилията — каза Клеъри и забелязала, че Ема трепери, свали дънковото си яке и й го подаде, докосвайки я нежно по рамото.

Ема го нахлузи, прекалено измръзнала и уморена, за да възрази.

— Но… защо Марк и Кийрън да са тук? Защо си тук ти, Кристина?

Адаон бе тръгнал покрай редиците килии, надничайки във всяка от тях. Кристина се огледа неспокойно.

— С Марк и Кийрън научихме, че Диърборн ви е изпратил на самоубийствена мисия — обясни тя. — Дойдохме, за да ви помогнем.

— Но Марк не е с теб? — каза Джулиън, който бе застанал нащрек, чувайки името на брат си. — Тук ли се разделихте? В кулата?

— Не. Бяха отвлечени по пътя насам от най-лошия от братята ми — отвърна Адаон, който се беше върнал от претърсването на килиите. — Кристина дойде при мен за помощ. Знаех, че Обан ще ги доведе тук, но мислех, че ще бъдат в затвора. — Устните му се свиха мрачно. — Обан открай време е прекалено нетърпелив. Трябва да ги е завел право при баща ми.

— Искаш да кажеш в тронната зала?

Ема беше мъничко замаяна от неочакваността, с която се случваше всичко.

— Да — отговори Адаон. — При краля. Те са ценни пленници и Обан ще бъде нетърпелив да си получи възнаграждението.

— Ще убият Кийрън. — В гласа на Кристина се долавяха нотки на паника. — Той веднъж вече се спаси от екзекуция. Ще убият и Марк.

— Значи, трябва да отидем там и да го предотвратим. — Под мръсотията и брадата, Джейс вече започваше да прилича повече на онзи Джейс, когото Ема познаваше, откакто се помнеше, онзи, на когото искаше да прилича — най-добрия воин сред всички ловци на сенки. — Незабавно.

Адаон го изгледа надменно.

— Прекалено опасно е за вас, нефилими.

— Тук си заради брат си — каза Джулиън с пламнали очи. — Ние ще отидем да спасим моя. Ако искаш да ни попречиш, ще трябва да използваш сила.

— Трябва да го направим заедно — рече Клеъри. — Колкото повече сме, толкова по-лесно ще надвием краля.

— Но тук сте безсилни, нефилими — каза Адаон.

— Не — заяви Джейс и руническият камък в ръката му лумна.

Бялото сияние се разля между пръстите му и ги окъпа в светлина.

Кристина зяпна с отворена уста. Слисването на Адаон си пролича така, както ставаше обикновено с елфите — по едва забележимото потрепване на едно-две мускулчета на лицето му.

— Много добре — заяви хладно. — Няма обаче да рискувам да бъдем заловени от стражите, бродейки свободно из кулата като глупаци. Ще вървите пред мен и ще се държите като мои пленници.

— Искаш да се преструваме на пленници, които отвеждаш при краля?

Джулиън никак не изглеждаше доволен от тази мисъл.

— Искам да изглеждате уплашени. — Адаон извади меча си и им даде знак да минат пред него. — Защото би трябвало да сте.

Даяна бе очаквала да я затворят в някоя от килиите в затвора на Гард, но вместо това я отведоха в изненадващо луксозна стая. Подът беше застлан с турски килим, в камината от дялан камък гореше огън, пред който имаше две меки кресла с кадифена тапицерия. Тя седеше в едното от тях, изопната от напрежение, и се взираше през големия прозорец, отвъд който се разкриваше изглед към покривите на Идрис.

Мислите й бяха изпълнени с Гуин, Ема и Джулиън. Ами ако беше изпратила Гуин в опасност? Защо бе решила, че той ще отиде в царството на елфите, за да намери двама ловци на сенки само защото тя го беше помолила?

А що се отнасяше до Ема и Джулиън, две думи се въртяха в главата й като акули, отново и отново.

Самоубийствена мисия.

Хорас Диърборн влезе в стаята. В ръцете си държеше поднос със сребърен сервиз за чай.

Сега вече съм виждала всичко, помисли си Даяна, докато той се настаняваше на другото кресло и оставяше подноса върху малка масичка между тях.

— Даяна Рейбърн. От доста време се каня да разговарям с теб насаме.

— Би могъл да ме поканиш в Гард по всяко време. Не беше нужно да накараш да ме арестуват в гората.

Той въздъхна дълбоко.

— Съжалявам, че трябваше да се случи по този начин, но ти заговорничеше с феи и нарушаваше Студения мир. Разбери, харесвам жени, които имат силен дух.

Погледът му се плъзна по нея по начин, от който й се прииска да потрепери.

Даяна скръсти ръце на гърдите си.

— Къде е Джия?

Хорас взе чайника и се залови да налее чай. Всяко негово движение беше премерено и спокойно.

— По волята на Съвета консулът е под домашен арест, докато не бъде разследвана връзката й с феите.

Не беше изненада и все пак й подейства като удар.

— Нека отгатна. Процесът ще се състои веднага щом Мечът на смъртните бъде „изкован наново“ — каза Даяна горчиво.

Хорас закима ентусиазирано.

— Точно така, точно така. — Той остави чайника върху масичката. — Злополучна ситуация. Ситуация, в която би могла да се озовеш и ти… освен ако не се съгласиш да сключиш сделка с мен.

— Каква сделка?

Той й подаде чаша чай и Даяна я пое механично.

— Следващото заседание на Съвета ще бъде трудно. Клейвът ще трябва да свикне с мисълта, че за в бъдеще ще се налага да вземаме решения без консула. Смяната на властта винаги е трудна, не мислиш ли?

Даяна се взираше в него с леден поглед.

— Нека бъда ясен. — Въпреки че гласът му беше непринуден и приятелски, в очите на Хорас нямаше и следа от дружелюбност. — Вземи моята страна на следващото заседание на Съвета. Ти имаш влияние над хората. Лосанджелиският институт, Нюйоркският институт… много институти ще се вслушат в теб. Ако ме подкрепиш да заместя Пенхалоу като следващия консул, те също ще го направят.

— Хората се вслушват в мен, защото не изменям на принципите си — заяви Даяна. — Знаят, че когато кажа нещо, го вярвам. За нищо на света не бих повярвала, че от теб ще излезе добър консул.

— Значи, така? — Престорената дружелюбност се бе изпарила от лицето на Диърборн. — Мислиш ли, че ме е грижа за твоите принципи, Даяна Рейбърн? Ще ме подкрепиш, защото, ако не го направиш, ще разкрия тайната ти на Клейва.

Гърлото на Даяна се сви.

— Каква тайна?

Хорас се изправи на крака с буреносен вид.

— При всичките ти приказки за принципи, знам, че имаш тайна. Знам, че през всички тези години си отказвала да оглавиш Лосанджелиския институт, оставяйки един луд да го ръководи… знам, че носиш със себе си сянка, Даяна Рейбърн, и знам каква е тя. Знам, че си се подложила на мунданско медицинско лечение в Банкок.

Потресена и бясна, Даяна не бе в състояние да проговори. Откъде беше научил? Мислите й препускаха: за Клейва един ловец на сенки, оставил мундански лекари да правят тестове на кръвта му и да научат тайните му, беше предател. Нямаше значение това, че Катарина бе прикрила необичайните резултати от изследванията й. Хорас щеше да я обвини въпреки това.

— И нека ти кажа още нещо — рече той. — Ще се възползвам от тази информация до краен предел, освен ако не изпълниш каквото поискам. Ще бъдеш откъсната от онези Блекторновци, които толкова обичаш. Може би дори хвърлена в затвора заедно с други предатели.

— Освен ако? — попита Даяна глухо.

— Освен ако не се съгласиш да ме подкрепиш на следващото заседание и да заявиш, че Джия е некомпетентна и че аз трябва да бъда следващият консул. Разбираш ли?

Даяна имаше чувството, че се гледа през обратния край на телескоп: миниатюрна фигурка, и Хорас — извисяващ се огромен над нея.

— Разбирам.

— И си съгласна да подкрепиш Кохортата?

— Да.

Тя се изправи на крака. Много ясно си даваше сметка за окъсаните си мръсни дрехи — членовете на Кохортата не се бяха отнесли особено внимателно с тях, макар двете с Джия да се бяха предали без съпротива.

Хорас отвори уста, вероятно за да повика стражите да я отведат. Движейки се по-бързо, отколкото бе вярвала, че е възможно, Даяна грабна меча от колана му и замахна.

Хорас изпищя. Политна назад, без да престава да пищи, и се свлече на колене. Одеждите му бяха оплискани в кръв, ръката му висеше под странен ъгъл.

В стаята нахълтаха стражи, ала Даяна вече беше изтичала до прозореца и го беше отворила. Изскочи на покрива, плъзвайки се почти до ръба му, преди да овладее падането си, като се залови за шистовите плочи.

Стражите бяха на прозореца. Тя скочи на крака и хукна по покрива, търсейки корниз, от който да се спусне. Сянка пробяга по лицето на луната, закривайки демонските кули. До ушите й достигна тропот на копита и тя разбра.

Докато стражите изпълзяваха през прозореца, Даяна се хвърли от покрива.

— Даяна! — Гуин накара Орион да се наведе, обърна се и посегна да я улови. Тя се приземи неловко, обвивайки ръце около шията му. Силни ръце я уловиха през кръста, тя се обърна и хвърли един последен поглед към бледите лица на стражите, които гледаха от покрива на Гард как те се изгубват в нощта.

Дру изключи телевизора по средата на „Смъртоносни пчели“, което беше странно, защото това бе един от любимите й лоши филми. Веднъж дори си беше купила златни обици във формата на пчели от Венис Бийч, така че да може да ги носи, докато гледа как пчели нажилват героите от филма до смърт.

Беше прекалено неспокойна и не я свърташе на едно място. Възбудата, която беше изпитала пред закусвалнята, все още пъплеше по тила й. Беше толкова забавно да бъде в един отбор с Кит и Тай, да се смеят заедно, да я допуснат до плановете си.

Преметна крака през ръба на дивана и излезе боса в коридора. Беше лакирала ноктите на единия си крак в отровнозелено, но нямаше желание да лакира и другия. Онова, което имаше желание да направи, бе да намери Ливи, да се сгушат в леглото и да се смеят, докато разглеждат стари мундански списания.

Болката от спомена за Ливи се променяше непрестанно: понякога беше тъпа и приглушена, друг път — остро прорязване, сякаш я бяха уболи с нагорещена игла. Ако Джулиън или Ема бяха тук, би могла да говори за това с тях или дори с Марк. Докато минаваше покрай голямото стълбище, водещо до преддверието, чу гласове, долитащи откъм Светилището. Този на Хелън — дружелюбен и спокоен, и този на Ейлийн — рязък и властен. Зачуди се дали би отишла при някоя от тях, дори да не бяха толкова заети. Трудно й бе да си го представи.

Вместо това си помисли за тази вечер, как се киска на задната седалка на колата заедно с Кит и Тай, а пустинният вятър развява косата й. Дори в центъра на Холивуд той носеше миризмата на бял олеандър. Тази нощ бе утолила нуждата да направи нещо, която дори не си бе давала сметка, че я разяжда отвътре.

Стигна до стаята на близнаците. Тай и Ливи открай време имаха стаи една срещу друга, вратата на Ливи беше плътно затворена и бе така, откакто се бяха върнали от Идрис.

Дру сложи длан върху нея, сякаш би могла да почувства пулса на сестра си през дървото. Веднъж Ливи беше боядисала вратата си в червено, сега боята беше грапава и се лющеше под пръстите й.

Ако бяха във филм на ужасите, помисли си Дру, това бе моментът, в който Ливи щеше да изскочи навън, полуразложена, протегнала мъртви ръце към Дру. Тази представа изобщо не я уплаши. Може би затова харесваше филми на ужасите — мъртвите никога не оставаха мъртви, а оцелелите бяха прекалено заети с това да се лутат неразумно из гората, за да имат време да скърбят или чувстват загуба.

Остави вратата на Ливи и отиде до тази на Тай. Почука, но откъм стаята се носеше музика и тя не можа да чуе отговор. Отвори вратата и замръзна.

Радиото беше пуснато и от него се носеше нещо на Шопен, ала Тай го нямаше. В стаята беше вледеняващо студено. Всички прозорци бяха отворени. Едва не се препъна, докато прекосяваше стаята, за да затръшне най-големия прозорец. Погледна надолу и видя, че книгите на Тай бяха пръснати по пода, не грижливо подредени на купчинки по тема и цвят. Столът пред бюрото му лежеше, счупен на парчета, дрехите му бяха разпилени навсякъде, по чаршафите и калъфките на възглавниците му имаше петна от засъхнала кръв.

Тай. О, Тай.

Затвори вратата толкова бързо, колкото можеше, без да я затръшне, и се втурна по коридора така, сякаш я гонеше някое от чудовищата от старите й филми.

Спряха пред затвора, където трупът на стража лежеше проснат върху дървената ракла, която Ема беше забелязала по-рано. Адаон направи гримаса и използва върха на копието си, за да отмести тялото настрани. То се стовари с грохот върху оплисканите с кръв камъни на пода. За объркване на Ема, Адаон коленичи и повдигна капака на раклата, който се отвори със скърцане на панти.

Озадачението й бързо се изпари — вътре беше пълно с оръжия: мечове, ками, лъкове. Ема разпозна мечовете, които Ездачите бяха взели от нея и Джулиън. Протегна врат, но не можа да види медальона сред конфискуваните вещи.

Адаон извади наръч мечове и Джейс протегна ръка.

— Ела при татко — изгука.

— Не мога да повярвам, че имаш брада — отбеляза Ема, разсейвайки се за миг.

Джейс докосна грапавата си буза.

— Е, мина поне седмица. Предполагам, че ми придава адски мъжествен вид, като позлатено божество.

— Ужасна е — заяви Ема.

— На мен ми харесва — каза Клеъри лоялно.

— Не ти вярвам — рече Ема и протегна ръка към Адаон. — Дай си ми меча. Джейс може да го използва, за да се избръсне.

Адаон ги изгледа сърдито.

— Няма да носите оръжия. Не може да бъдете въоръжени, ако се предполага, че сте пленници. Аз ще нося мечовете. — Преметна ги през рамо, сякаш бяха наръч подпалки. — Да вървим.

Те тръгнаха пред него през вече познатите им усойни подземни коридори. Джулиън мълчеше, потънал в мисли. Какво ли чувстваше, зачуди се Ема. Все още обичаше семейството си, но беше казал, че сега е различно. Дали това означаваше, че не се бои до смърт за Марк?

Ема дойде по-близо до Кристина.

— Как намери Адаон? — прошепна. — Да не би просто да тропна с токовете на рубинените си обувки18 и да поиска да те отведат при най-сексапилния син на Тъмния крал?

Кристина извъртя очи.

— Видях Адаон в Лондон — отвърна също толкова тихо. — Стори ми се, че го е грижа за Кийрън. Реших да рискувам.

— И как успя да стигнеш до него?

— Ще ти разкажа по-късно. А той не е най-сексапилният принц на тъмните елфи. Кийрън е най-сексапилният — рече Кристина и почервеня като глава цвекло.

Погледът на Ема се плъзна по мускулите на Адаон, които издуваха впечатляващо туниката му, докато той крепеше мечовете.

— Мислех, че Кийрън е в Сколоманса?

Кристина въздъхна.

— Много пропусна. Ще ти разкажа всичко, ако…

— Оцелеем? — довърши Ема. — Да, и аз имам да ти разказвам страшно много.

— Млъквайте! — сопна се Адаон. — Достатъчно приказки, пленници!

Бяха оставили подземните тунели зад себе си и сега прекосяваха долните нива на кулата. Тъмни и светли елфи бързаха напред-назад покрай тях. Един минаващ наблизо ален страж намигна на Адаон.

— Добра работа, принце — изръмжа той. — Нефилимите трябва да бъдат окошарвани!

— Благодаря ти — отвърна Адаон. — Много са шумни.

Той изгледа Кристина и Ема яростно.

— Все още ли мислиш, че е секси? — измърмори Кристина.

— Вероятно дори още повече — прошепна Ема. Усети, че я обзема безумно желание да се изкиска, въпреки ужасната ситуация. Просто толкова се радваше отново да види Кристина. — Ще се справим с това, ще се приберем у дома и ще си разкажем всичко.

— Достатъчно. Вие двете — отдръпнете се една от друга — изплющя гласът на Адаон и Ема отиде послушно до Клеъри. Бяха стигнали до по-малко претъпкана част от кулата, където имаше редици пищно украсени врати, зад които вероятно се криеха покои.

Клеъри изглеждаше изтощена, по дрехите й имаше петна от кръв и пръст.

— Как ви заловиха? — промърмори Ема, държейки Адаон под око.

— Ездачите на Манан — отвърна Клеъри тихо. — Възложено им е да охраняват Аш. Опитахме се да ги отблъснем, но тук те са още по-могъщи, отколкото в нашия свят. — Тя хвърли кос поглед на Ема. — Чух, че си убила един от тях. Наистина впечатляващо.

— Мисля, че не бях аз, а Кортана.

— Не подценявай силата на правилното оръжие — рече Клеъри. — Понякога Хеосфорос ми липсва. Липсва ми усещането му в ръката ми.

Хеосфорос, също като Кортана, беше изкован от легендарния майстор на оръжия Уейланд Ковача. Дори децата знаеха, че Клеъри беше отишла в Едом и бе убила Себастиан Моргенстърн с него и че мечът бе унищожен в последвалия пожар.

Дали Клеъри си мислеше за Себастиан? Неспособна да се спре, Ема прошепна:

— Не мисля, че Аш задължително трябва да бъде като баща си. Все още е малко дете. Може да порасне по-добър… по-мил.

Клеъри се усмихна тъжно.

— Докоснал се е и до теб.

— Какво?

— „Съвършен лидер, вдъхващ абсолютна лоялност.“ Кралят вече е направил някои неща с Аш, използвайки кръвта му, за да бъде като Първия наследник. Когато говореше с него, ти се искаше да го следваш и защитаваш, нали?

Ема пребледня.

— Да, но…

— Принц Адаон! — извика груб глас и когато вдигна глава, Ема видя, че стояха пред редиците алени стражи, охраняващи тронната зала. Водачът им, онзи с най-кървавите, най-червените кепе и униформа, гледаше Адаон с известна изненада. — Какво е това?

— Пленници за краля — излая Адаон.

— Тези бяха заловени преди седмица — посочи аленият страж Джейс и Клеъри.

— Да, но заварих тези другите да се опитват да ги освободят. — Адаон махна към Кристина, Джулиън и Ема. — Нефилимски шпиони. Твърдят, че имат информация за краля, която са готови да заменят за жалките си червиви животи.

— Червиви? — измърмори Джулиън. — Сериозно ли?

— Изчакай тук за момент — каза лидерът на алената стража и се мушна под свода. Когато се върна миг по-късно, върху устните му играеше бегла усмивка. — Принц Адаон, влез. Баща ти ще те приеме и поиска да ти предам да се подготвиш за семейно събиране.

Семейно събиране. Кралят може би имаше предвид само себе си, разбира се. Ала може би имаше предвид Кийрън… и Марк.

Джулиън също беше реагирал, макар и безмълвно. Пръстите му се бяха свили, сякаш около дръжката на въображаем меч, очите му бяха впити в тъмния свод.

— Благодаря ти, генерал Уинтър — рече Адаон и ги поведе напред.

Този път Ема и Джулиън не влизаха в тронната зала невидими за всички очи. Този път щяха да ги видят. Гърлото на Ема беше пресъхнало, сърцето й думкаше.

За разлика от непрестанно променящата се тронна зала на кралицата, тази на краля си беше съвсем същата. Едната стена все така беше покрита от масивния Портал, през който се откриваше гледка към брулен от вятъра пустинен пейзаж, където дървета стърчаха от земята като ръце на скелет, драпащи за въздух. Яркожълтата пустинна светлина придаваше неестествен оттенък на стаята, сякаш стояха в светлината на невидими пламъци.

Кралят беше на трона си, едното му око грееше в червено. Пред него, обградени от алени стражи, стояха Марк и Кийрън. Ръцете на Марк бяха оковани заедно, Кийрън беше коленичил, а от завързаните му китки тръгваше метална верига и потъваше в каменния под. Когато се обърнаха, за да видят кой влиза, шок и облекчение се разляха по лицето на Марк, последвани от ужас. Върху челото на Кийрън минаваше кървава резка.

Устните му оформиха една дума. Кристина.

Кристина ахна дрезгаво. Ема посегна, за да улови китката на приятелката си, ала тя бе замръзнала на мястото си.

Джулиън бе този, който понечи да се хвърли напред, приковал поглед в Марк. Адаон го улови със свободната си ръка и го дръпна назад. Ема си спомни думите на Джулиън за атавистичната нужда да защити Тай. Очевидно изпитваше същото и за останалите си братя и сестри: все още се съпротивляваше, когато Адаон се обърна и каза нещо на Джейс. Руната за сила върху ръката на Джейс проблесна, когато улови Джулиън през кръста и го обездвижи.

— Назад!

Уинтър, генералът на алената стража, насочи върха на копието си към Джулиън. Още алени стражи бяха влезли в Залата, за да застанат между пленниците на Адаон и краля като тънка кървава линия.

Тялото на Джулиън беше изопнато от напрежение и омраза, докато се взираше в краля, който се усмихваше със странната си, полускелетова усмивка.

— Добра работа, Адаон — каза той. — Чувам, че си осуетил опит за бягство на пленниците ни.

Раменете на Марк увиснаха. Кийрън се взираше в баща си с ненавист.

— Нагледай се, синко — каза му кралят. — Всичките ти приятели са мои пленници. Няма надежда за теб. — Той се обърна. — Нека да ги видя, Адаон.

С върха на меча си, Адаон накара Ема и останалите да се приближат до трона. Ема почувства как гърдите й се стягат, спомнила си как последния път, когато бе застанала пред краля на тъмните елфи, той бе надзърнал в сърцето й, незнайно как бе видял за какво копнее най-силно и й го бе дал като отрова.

— Ти — каза кралят, впил очи в Ема. — Ти се би с моя рицар.

— И го победи — заяви Кристина гордо, изпънала гръб. Кралят не й обърна внимание. — Освен това уби един от Ездачите, моя Фал. Интересно. — Той се обърна към Джулиън. — Ти пося смут в Двора ми и взе сина ми за заложник. Ръцете ти са изцапани с кръвта му. — Най-сетне погледът му се спря върху Джейс и Клеъри. — Заради вас понасяме Студения мир.

Адаон се прокашля.

— Тогава защо все още са живи, татко? Защо не си ги убил?

— Не помагаш — измърмори Джейс.

Беше пуснал Джулиън, който стоеше като бегач, изчакващ стартовия пистолет.

— Коз срещу Клейва. — Кралят помилва облегалката на креслото си. Върху камъка бяха издълбани пищящи лица. — За нас те са врагове. За Клейва са герои. Такава е природата на войната.

— Но нима не търсим начин да сложим край на Студения мир? — попита Адаон. — Ако върнем тези пленници на Клейва, бихме могли да започнем преговори. Да намерим общ език. Те ще видят, че не всички сме кръвожадни убийци, за каквито ни имат.

Кралят не отговори веднага. Лицето му беше безизразно, ала върху това на Кийрън се четеше тревога, която никак не се харесваше на Ема.

Най-сетне кралят се усмихна.

— Адаон. Ти наистина си най-добрият от синовете ми. В сърцето си копнееш за мир и ние ще имаме мир… когато нефилимите осъзнаят, че притежаваме оръжие, което може да ги унищожи до крак.

— Аш — прошепна Ема.

Дори не бе възнамерявала да го изрече на глас, но кралят я чу и обърна ужасяващото си лице към нея. В дълбините на подобните му на пещери очни ябълки проблясваха точици светлина.

— Приближи се — нареди той.

От Джулиън се откъсна звук на протест… а може би беше нещо друго, Ема не беше сигурна. Хапеше долната си устна така, че по брадичката му се стичаше кръв. Той обаче като че ли не забелязваше и изобщо не понечи да я спре, когато тя се обърна към краля. Зачуди се дали изобщо си дава сметка, че му тече кръв.

Мина покрай редицата алени стражи и се приближи до трона. Чувстваше се напълно гола без оръжие в ръката си. Не се беше чувствала толкова уязвима, откакто Ярлат я беше бичувал до самодивското дърво. Кралят протегна ръка.

— Спри — нареди той и Ема спря.

В тялото й бушуваше толкова адреналин, че се чувстваше мъничко пияна. Нищо не искаше по-силно от това да се нахвърли върху краля, да дращи, да рита и да удря. Знаеше обаче, че опита ли, ще умре на място. Алените стражи бяха навсякъде.

— Ще избера един от вас да се върне като посланик при Клейва — рече кралят. — Може да бъдеш ти.

Ема вирна брадичка.

— Не искам да нося съобщенията ти.

Кралят се изсмя.

— Не исках да убиваш един от Ездачите ми, но ти го направи. Може би това ще бъде наказанието ти.

— Накажи ме, като ме задържиш тук — рече Ема. — Остави останалите да си вървят.

— Благороден, но глупав опит за манипулация. Дете, цялата мъдрост на нефилимите би могла да се побере в един жълъд в ръката на елф. Вие сте млада и глупава раса и в глупостта си ще умрете. — Приведе се напред и точицата, проблясваща в дясното му око, се превърна в обръч от пламъци. — Откъде знаеш за Аш?

— Не! Не! Оставете го на мира!

Ема се обърна рязко, когато женски писък премина през стаята като замах на острие. Усети как още повече се напряга. Етна и Иохаид бяха влезли в стаята, водейки Аш между себе си. Не носеше златната си корона и изглеждаше нацупен и ядосан.

— Спрете! — извика Анабел, която тичаше след тях. — Не направихте ли достатъчно? Спрете ви казвам! Аз отговарям за Аш…

Видя Ема и замръзна. Очите й се стрелнаха към Адаон и спряха върху Джулиън, който се взираше в нея с изпепеляваща омраза. Джейс отново беше стиснал рамото му. Анабел сякаш се смали в дрехите си — сива ленена рокля и вълнен жакет. Лявата й ръка стискаше истинската Черна книга като хищен нокът.

— Не — простена тя. — Не, не, не исках. Не исках да го направя.

Ема чу гърлено ръмжене и миг по-късно осъзна, че беше Марк. Веригите му дрънчаха. Анабел ахна, когато го разпозна, и се дръпна със залитане, докато един от алените стражи се втурваше към Марк с вдигнато копие.

Марк направи крачка назад… но не за да отстъпи, видя Ема, а за да разхлаби веригите около китките си. Завъртя се и метна веригите около врата на аления страж. Копието издрънча на земята, когато той улови веригата и дръпна с всичка сила.

Стражът беше запратен назад, към редицата на другарите си, които залитнаха. Марк стоеше нащрек и запъхтян, очите му бяха сурови и корави като стъкло. Уинтър изгледа замислено двамата с Кийрън.

— Да го убия ли, господарю? — попита.

Кралят поклати глава, видимо подразнен.

— Смажете го от бой по-късно. Стражи, внимавайте повече със затворниците. — Той се изсмя. — Те хапят.

Анабел все още стенеше тихичко. Хвърли ужасен поглед към Ема, Джулиън и Марк (което беше нелепо, помисли си Ема, при положение че те очевидно бяха пленници) и изпълнен с копнеж към Аш.

Абсолютна лоялност, каза си Ема. Нищо чудно, че Анабел се беше привързала толкова бързо и толкова силно към Аш.

Кралят щракна с пръсти пред лицето й.

— Върни се при Адаон, момиче.

Ема настръхна, но не каза нищо. Прекоси бавно стаята, за да отиде при Адаон и останалите, отказвайки да достави на краля удоволствието да я види как бърза.

Стигна при тях в същия миг, в който Анабел нададе още един скимтящ писък. Ема застана до Джулиън и улови ръката му. Мускулите му подскочиха под допира й. Тя обви пръсти над китката му и Джейс се отдръпна, давайки им пространство.

Ема почувства под пръстите си окървавения парцал около ръката му. Помни какво би искала Ливи — помисли си. — Недей сама да си търсиш смъртта.

Кралят се обърна към Иохаид:

— Дай меча си на Аш, Ездачо.

Иохаид се дръпна назад, видимо слисан. Обърна се към Етна, но тя поклати глава и бронзовата й коса се разпиля над раменете й. Отговорът й бе ясен: Направи го.

Пред погледите им Иохаид подаде искрящия си бронзово-златен меч. Беше прекалено голям за Аш, който го пое с хватката на някой, свикнал да държи оръжия, но не толкова големи и тежки. Взря се в краля с потресени очи.

— Прережи гърлото на Кийрън, Аш Моргенстърн — нареди кралят.

Дори не се преструва — помисли си Ема. — Изобщо не го е грижа дали знаем кой е Аш.

— Не! — изкрещя Марк и се хвърли към Аш и Кийрън, ала алените стражи му препречиха път.

Бяха невероятно бързи и ядосани — беше ранил един от тях.

Клеъри ахна. Ема чуваше Кристина да шепне трескаво до нея, макар да не можеше да различи отделните думи. Кийрън остана на мястото си, загледан безстрастно в далечината, сякаш кралят изобщо не беше проговорил.

— Защо? — попита Аш.

Гласът му трепереше.

Ема се зачуди дали бе наистина, или се преструваше, за да си спечели съчувствие.

— Трябва да пролееш кралска кръв — каза кралят. — А Кийрън е най-заменимият.

— Ти си копеле! — изкрещя Марк, борейки се с оковите и хватката на алените стражи.

— Това е прекалено — извика Анабел. — Той е просто дете.

— Ето защо трябва да бъде направено сега — каза кралят. — Тъмните съзаклятия биха убили някой по-голям от него. — Приведе се напред, за да погледне Аш в лицето, пародия на загрижен възрастен. — Кийрън, така или иначе, ще умре, независимо дали от твоята ръка, или не. А ако не го направиш, той ще умре бавно, в неописуема болка.

Очите на Кийрън се плъзнаха бавно през стаята… но не към Аш. Откриха Кристина, която се взираше безпомощно в него, а после Марк, който се мъчеше да се отскубне от алените стражи.

По лицето му се разля усмивка.

Аш пристъпи напред. Хапеше долната си устна, мечът висеше хлабаво в ръката му. Най-сетне Кийрън го погледна.

— Направи онова, което трябва, дете. — Гласът му беше тих и мек. — Знам какво е кралят на Тъмния двор да не ти остави нито един добър избор.

— Неблагодарен хлапак! — излая кралят, озъбен срещу Кийрън. — Аш… сега!

Ема погледна като обезумяла към Джулиън и останалите. Адаон не можеше да им помогне — стражите бяха прекалено многобройни, а Ездачите не можеше да бъдат надвити…

В стаята нахлуха още алени стражи и на Ема й беше нужен миг, за да осъзнае, че бягат. Бягаха в ужас от стихията, която идваше след тях — слабичка фигура, грейнала в алено и златно, и с червена коса, сипеща се около нея като пролята кръв.

Кралицата на светлите елфи.

Изненада пробяга по лицето на краля, последвана бързо от ярост. Аш изпусна меча, който издрънча на пода, и се отдръпна от Кийрън, докато кралицата се приближаваше.

Ема никога не я беше виждала такава. Очите й грееха, лумнали от съвсем неелфическо чувство. Беше като приливна вълна, когато се спусна към сина си.

— Не! — писъкът на Анабел беше почти нечовешки.

Напъха Черната книга в жакета си и се втурна към Аш с протегнати ръце.

Кралицата се обърна с едно плавно движение и изпъна ръка. Анабел политна във въздуха и се блъсна в каменната стена на залата. Свлече се на пода, борейки се за въздух.

Това обаче бе дало на Ездачите достатъчно време, за да наобиколят Аш. Кралицата тръгна към тях, а лицето й пламтеше от могъщество и ярост.

— Не можеш да го докоснеш. — Гласът на Етна сякаш беше изкован от метал. — Той принадлежи на краля.

— Той е мой син — заяви кралицата с презрение. Погледът й пробяга между двамата Ездачи. — Вие сте от най-древната магия, магията на природните стихии. Заслужавате нещо по-добро от това да ближете ботушите на Тъмния крал като кучета.

Откъсна очи от Аш и се приближи до краля, а светлината разпалваше огънчета в косата й.

— Ти! Измамник. Обещанията ти за съюз бяха като сухи листа, разлетели се във въздуха.

Кралят остави копието на Черната книга върху облегалката на трона си и се изправи на крака. Ема усети как я побива тръпка на удивление. Кралят и кралицата на феите, изправили се един срещу друг, пред нея. Беше като сцена от някоя легенда.

Пръстите я сърбяха почти нетърпимо за меч.

— Правя това, което правя, защото трябва — заяви кралят. — Никой друг не притежава силата да го стори! Нефилимите са най-големият ни враг. Открай време е така. И все пак ти си готова да сключваш договори с тях, да търсиш мир, да живееш заедно с тях. — Той се изсмя подигравателно. — Да им дадеш тялото си.

Ема отвори широко уста. Толкова грубо, оформи тя безмълвно срещу Кристина.

Кралицата изпъна гръб. Беше все така слаба и изпита, ала силата на кралската й природа сякаш струеше от нея като светлина от лампа.

— Имаше своя шанс с нашето дете и понеже не вярваше, че една жена може да бъде силна, го захвърли на вятъра. Няма да ти дам още едно от децата си, за да го обречеш равнодушно на смърт!

Първия наследник — помисли си Ема. — Значи, е вярно.

Из стаята се разнесе шепот на изумление… но не от човешките пленници, а от Ездачите и алените стражи. Лицето на краля почервеня от ярост и той махна с ръка, облечена до лакътя в златна рицарска ръкавица, към бушуващия Портал на северната стена.

— Погледни в този Портал, прекрасна кралице — каза той през зъби и образът в Портала започна да се променя. В допреди миг пустия пустинен пейзаж сега се виждаха фигурки, стрелкащи се между дюните с отровен цвят. Небето бе придобило изпепелено ръждив и златен оттенък.

Ема чу Клеъри да издава странен задавен звук.

— Отворих излаз към друг свят. Свят, чиято материя е отровна за нефилимите. Нашите земи са защитени от неговата пръст, а отровата вече се разпростира из Идрис.

— Не са лей-линиите — прошепна Кристина. — А морът.

Обърнаха се, взрени в Портала. Сцената отново се беше променила. Същата пустиня, но след битка. Пясъкът беше поаленял от кръв, навсякъде имаше тела, разкривени и почернели от слънцето. Чуваха се далечни писъци и вой, смътни като спомена за нещо ужасно.

Джейс се обърна рязко към краля.

— Какво е това? Кой е този свят? Какво си направил?

Пръстите на Клеъри се сключиха около китката на Ема, стискайки я с всичка сила. Гласът й бе по-слаб от шепот.

— Това съм аз.

Ема се взираше през Портала. Яростни пориви на вятъра разнесоха пясъка, разкривайки тяло в черни нефилимски дрехи, от разкъсаните гърди стърчаха бели кости. Водопад от червена коса се стелеше по пясъка, смесвайки се с кръвта.

— Това е сънят ми — прошепна Клеъри. Гласът й беше задавен от сълзи. Ема беше замръзнала, взирайки се в мъртвото тяло на Клеъри. — Това видях.

Пясъкът отново се разлетя и тялото на Клеъри изчезна от очите им в същия миг, в който Джейс се обърна.

— Кой е този свят?

— Моли се никога да не откриеш — отвърна кралят. — Земята на Туле е смърт и ще посее смърт във вашия свят. В ръцете на Аш тя ще се превърне в най-могъщото оръжие, съществувало някога.

— И каква ще е цената, която Аш ще трябва да плати? — попита кралицата. — Какво ще струва това на него? Вече е под въздействието на твоите магии. Пролял си кръвта му. Носиш я около гърлото си! Отречи го, ако можеш!

Ема впи поглед в стъкленицата на врата на краля: беше си помислила, че е алена отвара. Ала не беше. Спомни си белега върху гърлото на Аш и усети, че й се повдига.

Кралят се изсмя.

— Нямам никакво желание да го отричам. Кръвта му е единствена по рода си — нефилимска и демонска кръв, смесени с кръвта на феите. Черпя сили от нея, макар и да са само частица от могъществото, което Аш ще притежава, ако ми позволиш да задържа Черната книга.

Лицето на кралицата се разкриви.

— Обвързан си от дадената дума да ми я върнеш, кралю…

Кралят се напрегна. Ема не разбираше от феи толкова, колкото Кристина, но знаеше, че ако кралят беше обещал да й върне книгата до зазоряване, нямаше да има друг избор, освен да го направи.

— Тя ще донесе и на двама ни невъобразимо могъщество. Нека ти покажа…

— Не! — Неясно петно от сив лен и сива коса се стрелна през стаята и сграбчи Аш, завъртайки го толкова рязко, че го повдигна от земята. Аш извика, когато Анабел го повлече през стаята, стискайки го рязко за китката. Ездачите се втурнаха след нея, алените стражи образуваха обръч. Анабел се обърна рязко, сякаш уловен в капан заек, и оголи зъби, без да пуска ръката на Аш. — Ще изрека името ти! — изпищя и кралят замръзна. — Пред всички тези хора! Дори да ме убиеш, те ще го чуят! Кажи им да се отдръпнат! Нека се отдръпнат!

Задавен звук се откъсна от краля. Пред невярващия поглед на кралицата той стисна юмруци толкова силно, че ръкавиците му се изкривиха и строшиха. Металните парчета се забиха в кожата му и около назъбените им ръбове изби кръв.

— Тя знае името ти? — Гласът на кралицата се извиси. — Тази нефилимска жена знае името ти?

— Дръпнете се, Ездачи — нареди кралят с глас, сякаш го душаха. — Дръпнете се, всички!

Ездачите и алените стражи замръзнаха. Осъзнала какво се случва, кралицата изпищя и се втурна към Анабел, вдигнала ръце. Ала беше твърде късно. Обвила ръце около Аш, Анабел се хвърли заднешком в Портала.

Разнесе се звук като от разкъсване на плат, Порталът се отвори, разтягайки се, а после се затвори над тях. Кралицата едва успя да спре, извивайки тялото си, за да не полети през Портала.

Джулиън си пое рязко дъх. Образът се беше променил — сега виждаха Анабел и Аш насред съсипаната пустош, обвити от бушуващи пясъци. Кралицата изпищя и протегна ръце, сякаш би могла да докосне Аш, да го вземе в прегръдките си, и за миг на Ема почти й дожаля за нея.

Пясъкът отново се завихри и Аш и Анабел изчезнаха от погледите им. Кралят се свлече в трона, заровил лице в ръцете си.

Кралицата се извърна рязко от Портала и тръгна към него. Скръб и ярост бяха изписани върху лицето й.

— Ти обрече и второто ми дете на смърт, повелителю на сенки — заяви тя. — Никога няма да има друго.

— Достатъчно с глупостите ти! — сопна се кралят. — Аз съм този, който даде жертва за детето ни! — Той посочи съсипаното си лице, проблясващите кости там, където би трябвало да има плът. — Децата ти винаги са били единствено украшение за твоята суета!

Кралицата изпищя нещо на език, който Ема не разбираше, и се нахвърли върху краля, изваждайки инкрустирана със скъпоценни камъни кама от корсета си.

— Стражи! — изкрещя кралят. — Убийте я!

Ала алените стражи бяха замръзнали, гледайки ужасено, докато кралицата замахваше с камата. Кралят вдигна ръка, за да се предпази, и изрева от болка, когато ножът потъна в рамото му. Кръв оплиска земята под трона и това като че ли извади алените стражи от вцепенението им. Те се хвърлиха напред, за да сграбчат кралицата, която се обърна яростно към тях. Дори Ездачите бяха зяпнали.

— Сега!

Бърз като мълния, Адаон метна мечовете, които държеше, в нетърпеливите ръце на ловците на сенки, които го заобикаляха.

Ема улови един във въздуха и се втурна към Марк и Кийрън, с Джулиън и Кристина от двете си страни.

Нервните й окончания сякаш се възпламениха, когато алените стражи, осъзнали какво става, се нахвърлиха върху връхлитащите нефилими. Ненавиждала бе всеки миг, в който бе принудена да стои неподвижно. Когато един ален страж замахна към нея, тя скочи към най-близкия камък, оттласна се от него и използва силата на инерцията, за да отсече главата на друг от стражите, докато се приземяваше. Плисна кръв, черно-червена.

Кръв нахлу в лицето на краля, когато видя какво прави синът му.

— Адаон! — изрева, ала Адаон вече тичаше към Марк и Кийрън, поваляйки изпречилите се на пътя му алени стражи с яростни удари на меча.

Точно така — помисли си Ема със свирепо удоволствие, — всичките ти синове те мразят, кралю.

Обърна се, за да се разправи с поредния ален страж, посрещайки копието му с меча си. Джейс и Клеъри се биеха с още от алените стражи. Джулиън и Кристина бяха зад Адаон, проправяйки си път към Кийрън и Марк, които бяха заобиколени от стражи.

— Ездачи! — изкрещя кралят и от устата му се разхвърчаха слюнки. — Спрете го! Спрете Адаон!

Иохаид скочи, прелитайки над главите на група алени стражи, за да се приземи пред Адаон. Принцът размаха меча си с невероятна скорост, отбивайки ударите на Иохаид. Изкрещя на Кристина и Джулиън да отидат при Марк и Кийрън, и отново се обърна към Иохаид, докато Етна се приближаваше към тях с изваден меч.

Ема се наведе, посичайки краката на един ален страж, като в същото време изрече безмълвна молитва на благодарност за гривната на Изабел, която подсилваше ударите й, докато тялото й отпадаше. Стражът се свлече в локва кръв.

Джейс се хвърли, за да застане до Адаон, и когато мечът му посрещна този на Етна със силно звънтене, Ема си спомни защо като малка искаше да бъде Джейс Херондейл. Мечът му летеше около него като слънчева светлина, отразяваща се от вода, и в продължение на няколко минути той успя да задържи Етна назад, докато Адаон принуди Иохаид да отстъпи от трона и Кийрън и Марк.

Клеъри прескочи от един камъните и се приземи до Ема, беше запъхтяна, мечът й — облян в кръв.

— Трябва да удържим алените стражи — каза тя. — Ела с мен!

Ема се втурна след нея, посичайки стражите по пъти си. Групичка алени стражи, сред които и генерал Уинтър, бяха обградили Кристина и Джулиън, пречейки им да се доберат до Кийрън и Марк.

Ема се покатери по грапавата стена, държейки се с една ръка, и сведе поглед към хаоса под себе си. Кралицата и кралят се биеха пред трона. Адаон и Джейс не отстъпваха на Ездачите, макар че върху рамото на Адаон имаше дълго порязване, от което шуртеше кръв. А Клеъри се въртеше мълниеносно, забиваше острието си в алените стражи, а после се отдръпваше от досега на оръжията им с изненадваща бързина.

Ема скочи от стената и въздухът изсвистя покрай ушите й, докато се премяташе, приземявайки се с ботушите напред и запращайки Уинтър на земята. Останалите алени стражи се нахвърлиха отгоре им и тя замахна с меча си, отрязвайки върховете на копията им. Отскочи от Уинтър и се насочи към останалите стражи, описвайки дъга във въздуха с меча си.

— Посякох Фал Ездача — каза с най-заплашителния си глас. — Ще посека и вас.

Алените стражи пребледняха видимо, неколцина отстъпиха назад, а Джулиън и Кристина се втурнаха към Марк и Кийрън. Джулиън издърпа Марк за крака и замахна с меча си, за да разсече веригата, която свързваше ръцете му. Китките му се освободиха, макар халките на оковите да си останаха около тях.

Марк улови брат си с окованите си ръце и го прегърна бързо, яростно. Очите на Ема запариха, ала нямаше време да ги гледа. Обърна се, раздавайки ритници и удари с меча си, светът представляваше хаос от сребро, лед и кръв.

Чу как Кристина извика името й и ледът се превърна в огън. Втурна се по посока на звука, прескачайки съборени камъни, и откри Кристина със строшен меч в ръка. Кийрън все още беше коленичил, парчетата от оръжието бяха пръснати около веригата, която завързваше китките му за земята.

— Ема, моля те… — започна Кристина, ала Ема вече беше замахнала с меча си. Не беше Кортана, но устоя — веригата се строши и Кийрън скочи на крака. Кристина го улови за ръката. — Трябва да вървим — каза с трескави очи. — Можем да използваме артефакта, за да се върнем…

— Повикай всички при себе си — каза Ема и пъхна меча в ръката й. — Аз трябва да взема Черната книга.

Кристина се опита да й върне меча.

— Какво? Къде?

Ала Ема вече тичаше, оттласквайки се от неравния под, за да се хвърли към стъпалата на престола. Чу как кралят изрева, чу Джулиън да вика името й. Беше стигнала до най-горното стъпало. Тронът се извисяваше над нея, тъмен и гранитен, разпечатаните и подвързани страници почиваха върху една от масивните каменни облегалки.

Ема ги сграбчи в същия миг, в който чу как Адаон изкрещя, дрезгав вик на болка. Иохаид го беше приклещил до един огромен камък. Предницата на туниката му беше подгизнала от кръв, мечът на Ездача целуваше гърлото му.

— Да го убия ли, кралю? — попита Иохаид злорадо. — Почти всички в стаята бяха замръзнали. Кристина беше запушила устата си с ръка. Нали именно тя бе тази, която бе довела Адаон тук. Дори алените стражи гледаха какво става. — Синът ти е изменник, да сложа ли край на живота му?

Кралицата избухна в смях. Алените стражи я бяха стиснали за лактите, ала въпреки това по лицето й играеше една от странните й котешки усмивки.

— Има ли поне един от синовете ти, който да не мрази името ти?

Кралят оголи зъби.

— Прережи му гърлото — нареди той на Иохаид.

Мускулите на Адаон се обтегнаха. Мозъкът на Ема работеше трескаво… видя как Кийрън тръгна натам, но беше невъзможно да стигне до брат си навреме… Иохаид вдигна оръжието си като екзекутор, подпрял другата си ръка върху гърдите на Адаон…

Разнесе се ужасен, хъхрещ звук. Адаон, помисли си Ема обезумяло, препъвайки се надолу по стъпалата, но не, Иохаид се извръщаше от пленника си, мечът му оставаше все така вдигнат във въздуха, лицето му беше разкривено от изненада.

Кралят се свличаше на колене, кръв шуртеше по предницата на пищния му жакет. Ръката на Кийрън все още беше вдигната във въздуха. Нещо стърчеше от гърлото на краля… късче от нещо, което изглеждаше почти като стъкло…

Елфическата стреличка, осъзна Ема потресено. Кийрън беше запратил медальона си срещу краля с невероятна сила.

Иохаид и Етна се втурнаха към краля, мечовете блестяха в ръцете им, лицата им бяха потресени. Адаон също пристъпи към баща си. Кийрън не помръдваше. Облягаше се тежко на рамото на Кристина с безизразно лице.

Коленичил, кралят дращеше гърлото си. На изумление на Ема, силите като че ли го напускаха… ръката му се опита да извади стреличката от гърлото му, а после се отпусна безпомощно до тялото. Адаон сведе поглед към него.

— Татко — каза ниско. — Прости ми.

Лицето на Етна се разкриви. Джейс и Клеъри, окървавени и мръсни, гледаха смаяно. Сякаш от много далече, Ема си даваше сметка, че става свидетел на нещо забележително. Смъртта на крал, властвал в продължение на хиляда години.

Етна се обърна яростно към Кийрън.

— Родоубиец! — изкрещя тя. — Отцеубиец!

— Опитваше се да спаси Адаон! — изкрещя Марк. — Сляпа ли си, Ездачко?

— Защото иска да стане крал — изръмжа Иохаид. — Защото иска трона!

Кралицата започна да се смее. Отскубна се с лекота от алените стражи, които я държаха, сякаш се освобождаваше от паяжини, макар че някои от тях паднаха с писъци на пода, дланите им бяха изгорени и почернели, пръстите им — счупени.

— Вече се бият за трона ти като кучета, счепкали се за кокал — каза тя на краля. От крайчетата на устните му се стичаше кръв, очите му бяха забелени. Кралицата сграбчи Адаон за ръката и той изкрещя от уплаха и болка. Косата на кралицата се уви около двамата, докато тя се ухилваше на краля. — Ти ми отне сина, а сега аз ще отнема твоя.

С тези думи изчезна и Адаон изчезна заедно с нея. Кралят изкрещя и се свлече на земята, дращейки с облечените си в ръкавици ръце. Короната се изтърколи от главата му върху каменния под, докато от устата му излизаха задавени думи. Може би се опитваше да каже името на кралицата или пък на Адаон. Може би дори това на Кийрън. Ема никога нямаше да разбере. ТЯЛОТО на краля се вцепени и се свлече и двамата Ездачи изкрещяха.

Беше напълно неподвижен, ала кръвта му продължаваше да тече около него, малки ручейчета, криволичещи по пода. Алените стражи се отдръпваха от тялото му, лицата им се превърнаха в маски на ужас.

Уинтър отпусна копието, което беше насочил към Ема.

— Кралят е мъртъв! Крал Араун е мъртъв! — провикна се и Ема осъзна, че трябва да беше вярно: безопасно бе да изречеш истинското име на краля, когато той вече не беше между живите.

Алените стражи се разбягаха (освен Уинтър, който не помръдваше), изливайки се през вратата на тронната зала като алена река. Кристина викаше останалите ловци на сенки, с едната си ръка държеше Марк, а с другата — зашеметения на вид Кийрън. Джейс и Клеъри се прекатериха през купчина камъни, за да стигнат до тях. Джулиън бе само на няколко метра. Ема се втурна да бяга в същия миг, в който тялото на краля избухна в пламъци.

Хвърли поглед през рамо и видя, че кралят гореше, гореше и земята там, където се бе разляла кръвта му — малки огньове и по-големи, яростни и горещи, поглъщащи каменния под, сякаш беше купчина подпалки.

Една фигура се надигна от пушека, препречвайки пътя на Ема.

Етна. Цялата сияеше като оръжие, по бронзовите й доспехи нямаше и петънце, металическите й очи горяха от жажда за кръв.

— Клетвата към краля умря заедно с него — каза, оголвайки зъби. — Сега ще ми платиш с живота си, убийцо!

Тя се нахвърли върху Ема, която беше останала без меч. Ема запрати копието на Черната книга по нея и острието на Етна потъна в книгата. Тя го запрати отвратено настрани. Разкъсаната книга падна върху горящата земя и страниците й лумнаха.

Ема чу Клеъри да я вика, викаха я и останалите да дойде при тях. Със свито сърце осъзна, че не можеха да я видят, не знаеха, че има нужда от помощ, нямаше как да знаят…

Мечът на Етна политна във въздуха, бронз, прорязал дима. Ема се извъртя настрани и падна на земята, претъркулвайки се, за да избегне ударите, които се посипаха след това. Всеки път когато се разминеше на косъм от нея, острието на Етна оставяше дълбока дупка в каменния под.

Ставаше й все по-трудно да диша. Надигна се на колене… и Етна стъпи с тежкия си ботуш върху рамото й. Натисна и Ема политна назад, удряйки се тежко в земята.

— Умри по гръб, кучко — каза Етна и вдигна високо меча си.

Ема вдигна ръце, сякаш би могла да се предпази от острието. Етна се изсмя, замахна надолу… И политна настрани. Ема скочи на крака, задавяна от пушек и изумление.

Джулиън.

Беше се хвърлил върху Етна и коленичил върху гърба й, отново и отново я пронизваше с нещо, което стискаше в юмрук. Ема осъзна с потрес, че беше желязната фигурка, която Саймън му беше дал. Етна пищеше, мъчейки се да се отскубне от желязото. Ема се завъртя рязко. В стаята бушуваше пожар, камъните грееха като нагорещени до червено въглени. Жегна я остра болка — едно въгленче беше паднало върху ръкава на якето й. Тя го съблече яростно и стъпи върху него, угасявайки огъня. Съжалявам, Клеъри.

Струваше й се, че все още вижда неясните фигури на останалите през дима. Повърхността на Портала изглеждаше набраздена като топящо се стъкло.

— Джулиън! — изкрещя и протегна ръка. — Остави я! Трябва да отидем при другите!

Джулиън вдигна обезумели от ярост очи и Етна се отскубна от него с писък на гняв и болка. Джулиън се приземи на крака и се втурна към Ема. Заедно, двамата затичаха натам, откъдето идваше гласът на Кристина, извисяващ се отчаяно, викащ имената им. На Ема й се стори, че чува и Марк, както и останалите…

Огнена пелена се надигна от земята, запращайки ги назад. Обърнаха се, търсейки път за бягство, и Ема ахна: Етна и Иохаид идваха към тях, Етна — окървавена и гледаща яростно, Иохаид — искрящ и смъртоносен.

Ездачите бяха в средоточието на силата си. Ема и Джулиън бяха прегладнели, изтощени и отслабени. Сърцето на Ема се сви.

— Кристина! — изкрещя тя. — Вървете! Вървете! Махайте се от тук!

Джулиън стисна китката й.

— Има само един изход.

Очите му се стрелнаха към стената… Ема се напрегна, а после кимна… и те затичаха в същия миг, в който Ездачите вдигнаха оръжия.

Ема чу как изкрещяха от объркване и незадоволена жажда за кръв. Не я беше грижа. Порталът беше пред нея като тъмен прозорец на небостъргач, потънал в сенки и блясък.

Стигна до него и скочи, стиснала ръката на Джулиън, и заедно те прелетяха.

Диего не беше сигурен откога е в празната каменна килия. Без прозорци нямаше никаква представа колко време беше минало. Знаеше, че Раян и Дивя са в същия затвор, но стените бяха прекалено дебели, за да могат да се чуят, дори ако викаха.

Беше почти облекчение, когато по коридора се разнесоха стъпки и вместо обичайния страж, който идваше два пъти на ден с поднос блудкава храна, се появи Зара, сияеща в центурионското си облекло. Би очаквал да я види да се подсмихва ехидно, но лицето й бе странно безизразно. Беше препасала Кортана и милваше разсеяно дръжката му, сякаш галеше главата на куче.

— Скъпи мой годенико — каза тя. — Как намираш квартирата си? Не е прекалено студена и неприветлива, надявам се?

Диего не отговори. Руната за мълчание, която Кохортата му беше сложила, беше махната почти веднага след заседанието на Съвета, но това не означаваше, че има да каже каквото и да било на Зара.

— И само като си помисли човек — продължи тя. — Ако беше изиграл картите си малко по-различно, сега можеше да живееш в кулата на Гард, заедно с мен.

— И това не би било студено и неприветливо? — процеди Диего. — Да живея с някого, когото мразя?

За негова изненада, Зара потръпна леко. Несъмнено знаеше, че се мразят, нали?

— Нямаш право, нито причина да ме мразиш. Аз съм тази, която беше измамена. Ти беше подходяща възможност за брак. Сега си предател. Би ме посрамило да се омъжа за теб.

Диего отпусна глава до стената.

— Добре. Ти ми отне всичко. Поне вече не трябва да се преструвам, че те обичам.

Устните й се свиха.

— Знам, че никога не си възнамерявал да се ожениш за мен наистина. Просто се опитваше да спечелиш време за брат си. И все пак ти предлагам сделка. Твърдиш, че артефактът все още е у Хайме. Ние го искаме. Той трябва да бъде в ръцете на властта. — Грозна усмивка разкриви устните й. — Ако ни кажеш къде да го открием, ще бъдеш помилван.

— Нямам никаква представа — рече Диего. — А да се разкарваш с този меч, няма да те направи Ема Карстерс.

Зара го изгледа яростно.

— Не биваше да го казваш. Както и това, че съм ти отнела всичко. Все още можеш да изгубиш много. — Тя обърна глава. — Майло! Доведи другия затворник.

Нещо се раздвижи в потъналия в сенки коридор и вратата на килията се отвори. Диего се изви напред, докато хвърляха една тъмна фигура на пода до него.

Майло затръшна вратата и я заключи, а новопристигналият простена и седна. Сърцето на Диего се преобърна в гърдите му. Дори покрит със синини и кръв, с порязана устна и белег от изгорено на бузата, той би познал малкия си брат навсякъде.

— Хайме — ахна.

— Той като че ли знае за артефакта не повече от теб — каза Зара. — Но разбира се, без Меча на смъртните, не можем да го принудим да каже истината. Така че сме принудени да прибегнем към по-старомодни методи за оправяне с лъжци и предатели. — Тя прокара с обич пръсти по дръжката на Кортана. — Сигурна съм, че знаеш за какво говоря.

— Хайме — повика го Диего отново.

Таванът беше прекалено нисък, за да се изправи, така че изпълзя до брат си и го притегли до себе си.

Хайме, в полусъзнание, се отпусна тежко до рамото му. Очите му бяха почти затворени, дрехите му бяха разкъсани и напоени с кръв. Вледеняващ страх стисна сърцето на Диего, какви ли рани се криеха отдолу?

— Hola, hermano19! — прошепна Хайме.

— Докато обсъждаше с инквизитора къде се намира артефактът, брат ти се попревъзбуди. Наложи се да бъде обуздан. — Сега вече Зара се усмихна. — Без да искат, стражите, да кажем, го раниха. Срамота би било, ако раните му се възпалят или пък ако умре поради липса на медицински грижи.

— Дай ми стили — изсъска Диего. Никога не бе мразил някого толкова, колкото мразеше Зара в този момент. — Нуждае се от иратце.

— Дай ми артефакта и той ще го получи.

Диего не каза нищо. Нямаше представа къде е Етернидад, семейната ценност, която Хайме бе изстрадал толкова, за да защити. Прегърна още по-силно брат си, стиснал здраво устни. Нямаше да моли Зара за милост.

— Не? — Тя се напери. — Както искаш. Навярно когато брат ти пищи, изгарян от треска, ще си промениш мнението. Повикай ме, Диего, мили, ако размислиш.

Мануел пристъпи в тронната зала, като се подсмихваше, следван от Обан.

Беше по-силно от него, както обясняваше понякога, това беше естественото му изражение. Вярно бе, че освен това обичаше хаоса, а точно сега имаше хаос в изобилие.

Тронната зала беше овъглена, каменните стени — почернели от сажди. Въздухът беше пропит с миризмата на кръв и сяра. Покритият със скъп на вид гоблен под беше осеян с тела на алени стражи. На отсрещната стена през смаляващ се Портал се виждаше нощен бряг под червена луна.

Обан цъкна с език, което, научил бе Мануел, бе елфическият еквивалент на тихо подсвирване.

— Какво се е случило тук? Прилича на някое от по-прочутите ми партита.

Мануел побутна покритата с гоблен купчина с палеца на крака си.

— А земите отвън са пълни с бягащи светли елфи сега, когато кралицата им я няма — продължи Обан. — Мануел, настоявам за обяснение. Къде е баща ми?

Уинтър, мрачен и изцапан с кръв и сажди, се приближи до тях.

— Принце, баща ти лежи тук — каза той, посочвайки купчинката, която Мануел побутваше с пръста на крака си.

Мануел се наведе и отметна гоблена. Онова, което лежеше под него, не приличаше нито на човек, нито на елф, не изглеждаше така, сякаш някога е било живо същество. Бяха почернелите, ронещи се очертания на мъж, нарисуван със сажди, лицето му беше разкривено в предсмъртна гримаса.

Нещо блещукаше на гърлото му и Мануел коленичи, за да го вземе. Гравирана стъкленица, пълна с алена течност. Интересно. Мушна я в джоба на якето си.

— Какво е това?

За миг Мануел усети как го жегва тревога, че Обан бе решил да прояви интерес към нещо важно. За щастие, не беше така — беше зърнал верижка с елфическа стрела да проблясва сред останките на баща му. Вдигна я и я остави да се разлюлее между пръстите му.

— Кийрън? — каза невярващо. — Кийрън е убил баща ни?

— Какво значение има? — попита Мануел ниско. — Старият е мъртъв. Това е добра новина.

И действително беше така. Предишният крал бе несигурен съюзник, ако изобщо можеше да бъде наречен такъв. Макар да беше доволен, че Кохортата му беше помогнала да посее зарата в Идрис, никога не им беше имал доверие, нито беше проявил интерес към по-големите им планове. Нито пък ги беше предупредил за плановете си да сложи ръка на Черната книга, нещо, което сериозно беше подразнило Хорас.

С Обан щеше да бъде различно. Той щеше да има доверие на онези, които го бяха сложили на власт.

Беше глупак.

— Би могло да му помогне да предяви претенции върху трона, ако се разчуе. — Отпуснатото красиво лице на Обан потъмни. — Кой видя краля да умира? Какво стана с нефилимските спътници на Кийрън?

— Моите алени стражи видяха, но те няма да кажат на никого — заяви Уинтър, докато Обан се приближаваше до трона. Короната на краля почиваше върху него, проблясвайки мътно. — Принц Кийрън избяга с повечето от нефилимите в човешкия свят.

Лицето на Обан се обтегна.

— Където ще може да се хвали, че е убил баща ни?

— Не мисля, че ще го стори — каза генерал Уинтър и по лицето на Обан пробяга облекчение. Действително беше като пластилин в ръцете на всеки, притежаващ власт, помисли си Мануел. — Изглежда, че дълбоко обича нефилимите, с които се е сприятелил, както и те него. Не мисля, че иска престола или че би ги изложил на опасност.

— Ще го държим под око — рече Обан. — Къде е Адаон?

— Адаон бе взет в плен от кралицата на светлите елфи.

— Адаон е взет в плен? — повтори Обан и когато Уинтър кимна, се разсмя и се отпусна в трона. — Ами синът на кралицата, малкото копеле?

— Мина през Портала заедно с неживата вещица. Не изглежда особено вероятно, че ще оцелеят дълго.

— Е, кралството не може да остане без владетел. Изглежда, че съдбата ми ме намери. — Обан подаде короната на Уинтър. — Коронясай ме.

Със смъртта на краля Порталът бе започнал да се затваря и сега бе с размерите на корабно прозорче. През малкото кръгче Мануел видя мъртъв град, кули в руини и съсипани пътища. На пода близо до Портала, насред следи от битка, лежеше някаква купчинка. Мануел отиде да я вземе, оказа се окървавено дънково яке.

Той се намръщи, въртейки го в ръцете си. Не беше голямо, очевидно момичешко, изпонарязано и окървавено, единият ръкав беше частично изгорял. Бръкна в джоба на гърдите и извади пръстен, върху който бяха гравирани пеперуди.

Феърчайлд.

Върна се при Обан тъкмо когато Уинтър поставяше короната върху главата му, очевидно чувствайки се неудобно.

Мануел разтърси якето срещу него.

— Каза, че повечето от нефилимите са се върнали в човешкия свят. Какво се случи с момичето, което го носеше? Момичето и момчето, нефилимските пленници?

— Минаха през Портала. — Уинтър махна натам. — Обречени са. Онази земя е отрова, особено за такива като тях. — Той се отдръпна от Обан. — Вече сте крал, господарю.

Обан докосна короната на главата си и се разсмя.

— Донеси ми вино, Уинтър! Изгарям от жажда! Изпразни избите! Най-красивите девойки и момци веднага ми доведи тук! Днес е велик ден!

Мануел се усмихна, свел поглед към кървавото яке.

— Да. Днес наистина е ден, в който трябва да празнуваме.