Кралят

Епилог Дунрат

Лорн дойде в съзнание, когато някой го обърна по гръб.

Стенейки, с изкривено от болка лице, първото нещо, което видя, бяха съзвездията на Голямата мъглявина над него, а после лицето на Нае. Виждайки, че е жив и че отново е в обичайния си вид, успокоена, младата жена се отпусна на една страна, като се държеше за хълбока. Между пръстите ѝ, изцапани с кръв, стърчеше пречупена стрела.

— Жива? — прошепна Лорн.

— Жива.

— Другите?

— Не. Никой.

Лорн се наведи и понечи да погледне раната на Нае.

— Дай да видя.

Но тъй като тя сочеше с пръст към нещо високо нагоре, зад гърба му, той се обърна и видя един змейник, който се приближаваше.

— Не мърдай — рече той. — Престори се на мъртва.

Взе сканда си и предпазливо се изправи, готов да се защитава. Не беше забравил, че Върховният крал го искаше мъртъв. Змеят кацна близо до руините.

Като видя, че от него слезе Скерен, Лорн се отпусна и прибра меча.

Белият драк погледна безизразно множеството трупове, осеяли моста, и леко трепна, като видя белезите, които Тъмнината беше нарисувала върху лицето на Лорн. Преди те бяха черни, сега бяха станали сиви.

— Кралят е изпратил съгледвачи — извести Пратеникът. — Ще бъдат тук утре.

— Нае не може да язди — каза Лорн.

Той посочи младата жена, която седеше, облегната на купчина отломки.

Скерен се поколеба.

— Разбирам — каза Лорн малко по-тихо. — Тук сте само заради мен.

Дракът издържа погледа на Лорн, като през това време размисляше, после реши:

— Ще се погрижа за нея — каза той. — Ще я излекувам и ще я отведа далеч оттук.

— Благодаря.

— Но вие трябва да тръгнете сега.

— Първо Нае.

Скерен въздъхна.

— Добре.

Лорн вече се бе възползвал от лечителските дарби на Пратеника. Така че с пълно доверие му помогна да извади стрелата, забита в хълбока на Нае, а после да затвори и другите ѝ рани.

После дойде и неговият ред.

— Каел и Майрин добре ли са? — попита той, докато Скерен привършваше с превързването на ръката му.

— Да. Отплаваха вчера.

— Граф Д’Аргор и другите?

— Извън опасност.

— А кралят?

Дракът се престори, че не е чул.

— Ето — каза дракът, като проверяваше превръзката. — Ще се оправите.

— А кралят? — настоятелно повтори Лорн.

Скерен го погледна, после каза с нежелание:

— Той влезе тържествено в Бренвост. И обеща да завладее отново областта преди да започне зимата.

Лорн замълча.

Лорн отказа да тръгне преди зазоряване.

Искаше да остане при Нае, за да се увери, че тя е добре, и поспа само няколко часа. Зарадва се, като я видя, че отвори очи в мига, когато денят се показваше на хоризонта.

— Как се чувстваш?

— Уморена, но… учудващо добре.

— Скерен е способен. А лекарствата му са много ефикасни.

Нае погледна към белия драк, който, застанал настрана, оседлаваше един от последните коне на Ониксовата гвардия.

— Той ще те отведе. Можеш да му се довериш.

— А ти?

— Трябва да тръгвам. Да изчезна. Алан продължава да желае смъртта ми. И ти няма да направиш зле да се скриеш.

— Ще… ще се видим ли?

Лорн се усмихна.

— Кой знае? — каза той, после целуна младата жена по челото. — Успех, Нае. Грижи се за себе си.

Лорн отиде при Пратеника и стисна ръката му.

— Благодаря, Скерен.

— Няма за какво, рицарю. Лек път.

Лорн яхна коня, който дракът му беше приготвил, и потегли, без да погледне назад.

Трябваше да победи един дракон и да убие един крал.