Кралят и майсторът на кукли

Разгледа по-внимателно разрушеното возило. Беше направено изцяло от естествено дърво, скрепено с болтове, обръчи и халки от желязо, а системата му за управление беше изключително примитивна. Нямаше собствен задвижващ механизъм, но според допълнителните му приспособления можеше да се направи изводът, че се тегли от някакви други механизми или дори животни, които обаче сега бяха разпрегнати и не се виждаха. Това го накара да се вцепени. Превозни средства от подобен вид нямаше вече от много хилядолетия насам. В каква епоха беше попаднал? Извика в паметта си всевъзможни исторически дати и събития. Кога бе изнамерен автомобилът? Като че ли беше малко преди откриването на атомната енергия и на електрониката, сиреч края на второто и началото на третото хилядолетие. Страшните приказки, от които още като дете го бяха побивали тръпки и които разказваха за варварските столетия, сега отново оживяха пред него. Нима се беше озовал в двадесети век, или дори още по-рано? Но транспортното поле не можеше да го пренесе толкова далече, енергията му беше много по-слаба. Да не би… Не! Запази спокойствие, рече си той. Сега не е време за прибързани заключения. Необходимо е човек най-напред да поразмисли. Защо пък и в една електронна цивилизация да няма хора, които да проявяват интерес към античните возила, запрегнати с животни? Но видът на мъртвата жена не показваше, че е тръгнала на път за собствено удоволствие. Разгледа намерените дрехи и не откри нищо синтетично, те всички бяха от органична материя. Всички наблюдения водеха до един и същ извод — той се намираше в една от предтехническите епохи.

Ако това беше вярно, тогава положението му се оказваше безнадеждно. Без големи електрически енергийни източници, без електроника, без свръхточни инструменти и, висококачествени материали той не можеше да си помогне. Оставаше му само да чака помощ от бъдещето. Щяха да го търсят, брат му сигурно щеше да направи всичко, за да го открие и върне обратно. Но как щеше да го намери, след като не можеше дори да предположи къде се намира? Спокойствие, спокойствие, казваше си той. И тук има най-различни възможности. Трябваше да намери начин да изпраща информации в бъдещето, за да го забележат. Можеше например да рисува кодирани картини или да пише книги, чийто анахронизъм и несъответствие с епохата да направят впечатление и да бъдат тълкувани като вест. Но нима той беше художник или писател? Нима произведенията му щяха да надживеят хилядолетията, изпълнени с най-различни духовни течения, с войни и варварство, с пожари и анархия, с вандалщина и клади? Нима те щяха да надживеят дори самия него? Щеше ли някой да ги сметне за достатъчно ценни, за да ги сложи в библиотеките, да ги съхрани в музеите? И дори това да станеше, щяха ли в уреченото време да бъдат изтълкувани като вест от него? Щяха ли изобщо да бъдат намерени сред стотиците хиляди свидетелства на оракулското изкуство и астрологията, на алхимията и мракобесническата спекулативна философия, на черната и бялата магия, на научната фантастика и приказките от далечното минало? И изобщо имаше ли някой — ужасното подозрение, което досега непрекъснато бе отстранявал, започна все повече и повече да изпълва съзнанието му, — имаше ли брат му някакъв интерес да го открива и връща обратно?

Тези разсъждения са излишни, каза си той. Всичко ще си дойде на мястото му. Има време. Може би ще съумее да конструира механизми, които да постави на сигурно място и те да тиктакат през хилядолетията подобно на адски машини, за да привлекат в уреченото време вниманието върху себе си и върху него. Ако пътуванията във времето продължеха, по една или друга причина сигурно щяха да го търсят. Главното беше да се установи контакт, тогава може би щеше да се открие и някакъв път. Трябваше само добре да внимава, за да не пропусне сигналите. Ако пожелаеха да го измъкнат от бедата, тогава всичко щеше да се нареди от само себе си. Но за всеки случай трябваше да бъде нащрек, защото ако някой имаше интерес да го остави на сегашното му място, именно той трябваше да направи решителния ход. Трябваше да обръща внимание на всички несъответствия и анахронизми, защото нито една маскировка не можеше да бъде съвършена. Но това означаваше, че трябва напълно да опознае епохата, основно да я изучи и да влезе съвършено незабележимо в ролята си на съвременник, колкото и трудно да му бе това. Скоро щеше да има такава възможност. Налагаше се да пусне корен в своето недоброволно изгнаничество и обстоятелствата налагаха да стори това незабавно. На първо време ставаше дума за най-необходимото — храна, оръжие, пари, що-годе сигурен подслон и информации. Всичко останало щеше да се нареди. Може би отстъпваше на местните жители по телесна мощ, но познанията му в областта на техниката и естествените науки му даваха голямо предимство. Трябваше само да се помъчи да ги прилага с примитивни помощни средства.

Напусна зловещото място и премина по останките от моста на другия бряг на потока, свърна от пътя и потърси сред дърветата и храстите някое сравнително сухо местенце, където да се скрие от погледите на евентуално появили се хора. Беше топло и той разстла намерените дрехи, за да изсъхнат, сетне опипа крака си.

Болката наистина беше силна, но кракът му очевидно не беше счупен, а само натъртен. Няколко часа покой щяха да му подействат добре. Седна на земята и спокойно огледа околността. Тези първични растения, които го обграждаха от всички страни, имаха неописуемо грозен вид. В клоните чуруликаха птички, но той нямаше впечатлението, че това са онези прелестни синтетични механизми, които познаваше, защото се държаха плахо и необичайно. Сигурно бяха органични същества, но не можеше да не признае, че звуците, които издаваха, бяха също така красиви и благотворни. Видя, че навсякъде кипи живот. На земята, в тревата, по листата, в кората на дърветата — навсякъде пъплеха, лазеха, скриптяха и шумоляха малки животинки. Този органичен живот го изпълваше до известна степен с отвращение. Беше израсъл в стерилния свят на дворцовия участък, където най-много веднъж на няколко седмици се случваше да се залута някое рядко насекомо, муха или пеперуда, което, проникнало по необясним начин през енергийните огради, без да изгори в тях, за много кратко време биваше откривано от инфрачервените търсачи на някой боен кораб-лилипут, прогонвано от въздушното пространство или унищожавано. Ще трябва да свиквам с тези неща, рече си той, превъзмогна погнусата си и остави едно от бързоногите, тъмни на цвят шестоноги животинчета да полази по дланта му. То не му направи нищо и по всичко личеше, че не е отровно.

Погледна към небето. Беше празно, без белите ивици, оставени от издигащи се или слизащи въздушни фериботи, без наблюдателните платформи, привързани за невидими гравитационни котви, без контролните летателни уреди, поели по програмирана следа в сложната плетеница от направляващите лъчи на някоя земна станция за надзор над повърхността, без отраженията на енергийното сияние, което обгръщаше планетата и я пазеше от извънземни нападения. Слънчевите лъчи проникнаха през тънкия пласт облаци и ги стопиха. Топлото им и богато на енергия лъчение проникваше през атмосферата, без да срещне никакво препятствие по пътя си, и приятно щипеше кожата.

Ослуша се. Нещо го бе смущавало през цялото време и сега разбра кое е то. Беше тишината, която го заобикаляше. Макар да чуруликаха птички и да шумоляха листа, наоколо беше толкова спокойно, че можеше да чуе дори собствения си пулс. Слухът му бе свикнал с многообразната смесица от шумове, предизвикана от безчислените превозни средства, управляеми механизми и други помощни апаратури в двореца, но тя всъщност никога не беше му правила впечатление, защото го бе съпровождала още от рождението му. Сега тази безшумност му въздействаше като някакъв продължителен глух тон, намиращ се непосредствено под границата на слуховите възприятия, който не може да бъде чут, ала все пак се усеща. Слънцето изсуши дрехите му и заля с успокоителна топлина лицето му, цялата местност дремеше мирно в спокойния следобед. Принцът почувства колко е уморен и преди още да се осъзнае, се унесе в дрямка.

Когато се събуди, вече бе настъпила нощта и той видя звездите. Никога досега не бе виждал от земната повърхност цялата вселена в такъв ясен и отчетлив вид. С просто око можа да различи две от системите, които влизаха в империята на баща му. Глупости, помисли си той, та нали по времето, в което той се намираше, космосът все още не е бил населен. Изпита странно чувство, когато забеляза, че далечните небесни тела имат почти същото разположение, което беше известно и на него. От далечината се носеше някакъв странен шум. Беше нещо като гръмотевица, на хоризонта също трепкаха светлините на светкавици, но небето беше съвсем ясно. Цялата работа приличаше на нещо като бомбардировка с химически експлозиви.

Да не би… Ама разбира се! Ето го обяснението за следите от разрушения и за труповете, които бе открил! Бушуваше война! Това, което виждаше на хоризонта, не беше нищо друго освен отблясък от запалени експлозиви. Там сигурно се водеха битки. Небето бе почервеняло, което показваше, че сигурно имаше и пожари.

Само това му бе липсвало — да попадне във време на военни стълкновения! Но после си каза, че подобно положение му дава и известни предимства. В общата суматоха щеше да му бъде по-лесно да се смеси с местните жители, да се добере до оръжие и пари и да се установи някъде, защото кой ли ще вземе да те разпитва кой си и откъде идеш в такива смутни времена! Това наистина опростяваше доста нещата, но, от друга страна, правеше положението му и доста по-опасно, защото никак не беше изключено да попадне между фронтовете, да го заловят и да му светят маслото. Трябваше да се уповава на шанса си.

Стана. Кракът го болеше, но той все пак можеше да стъпва на него. Облече дрехите си, загърна всичко, което имаше, в един вързоп и се отправи в посоката, откъдето идеше стрелбата. Там навярно имаше някакво по-голямо селище, до което внимателно трябваше да се приближи и на първо време да поизчака, да огледа всичко и да събере информация. Едва тогава щеше да решава как да постъпи по-нататък.

Оказа се, че да ходи през поляните и нивите е по-трудно, отколкото си бе представял. Приспособлението от животинска кожа за обличане на краката беше твърдо и го стискаше, така че не след дълго краката го заболяха. Само след около час той беше вече напълно изтощен и се наложи да отпочине. Към това се прибави и гладът, който започна да го гризе отвътре. Отново стана и заобиколи една гора, от която се плашеше, защото не знаеше как реагират нощем дивите растения и животни. Газеше през някаква мочурлива местност, преминаваше потоци и се придвижваше съвсем бавно, защото все по-често се спираше, за да си почива.

Когато бе заобиколил поредната гора, той изведнъж чу наблизо до себе си силни крясъци и експлозии, а когато погледна в същата посока, видя да гори огън. Пред него се намираше някакво стопанство. Гореше голям хамбар. До слуха му достигнаха други експлозии, смях и пронизителни писъци, видя да тичат хора и да се строполяват на земята. Примъкна се с куцане натам, защото мислеше, че вероятно се налага да окаже помощ на някого, но когато приближи, разбра, че и при най-добро желание не би могъл да стори нищо. Така стана свидетел на един ужасен епизод от войната. Скрит зад един храст, той наблюдаваше отначало с учудване, а по-късно с нарастващ ужас това, което вършеха тези хора. Те бяха запалили голям огън, в който изгаряха покъщнина и други дървета. Хвърчащите искри бяха подпалили сламения покрив на плевнята и огънят заплашваше да се прехвърли вече и към другите постройки, ала това, изглежда, не интересуваше никого кой знае колко. Трепкащите отблясъци го направиха свидетел на една чудовищна и зловеща сцена. Неколцина мъже с огромни покривала на главите си, към които допълнително бяха закрепили храсти от някакъв мъхест материал, се олюляваха със съдини в ръка, от които от време на време отпиваха. Всички те, изглежда, се намираха под въздействието на някакъв опиат, защото едва се държаха на краката си, повръщаха, падаха на земята и напразно се мъчеха отново да се изправят. Няколко от тях лежаха неподвижни в мръсотията — бяха или мъртви, или спяха там, където се бяха сгромолясали. Бяха убили едно голямо животно, отсекли главата му и извадили вътрешностите, прекарали бяха през цялото му тяло един кол и по най-варварски начин го въртяха над огъня. Други пък се занимаваха с разбиване на сандъци и ковчежета, изваждаха съдържанието им и влизаха в дивашки разпри и боричкания за него, като се удряха с пестници и оръжия и се ругаеха с дрезгави крясъци. А други бяха заловили и обкръжили няколко жени и девойки, на които сваляха дрехите сред дивашки смях. Сетне събориха бедните създания на земята и започнаха да задоволяват страстите си по толкова брутален начин, че дъхът на принца спря. Жените, някои от които също се намираха под въздействието на принудително излятия в гърлото им опиат, а други пък бяха полузашеметени от юмручни удари по главата, не се съпротивляваха, а само скимтяха от страх, болка и ужас, докато останалите мъже следяха с интерес действията на другарите си и ги окуражаваха с шумни възгласи, чакайки да дойде и техният ред. Ужасен и разтърсван от отвращение, принцът почувства, че в него се надига страхотен, но безпомощен гняв. Ако имаше в себе си лазерно оръжие, щеше да облъчи тази сган така, че да експлодира и водата от тъканта им! Трепереше от ярост и уплашен констатира, че показва склонност към агресия в степен, каквато никога не бе подозирал у себе си. Нима този свят вече го бе завладял, нима и той мислеше вече като дивак? Каква беше тази ужасна епоха, в която бе попаднал?

Избяга в близката гора, приседна, зъзнещ, на вързопа си под едно дърво, с тракащи зъби, разтреперан от ужас и студ, и така прекара цялата нощ, гледайки огъня над горящото имение. До него непрекъснато долитаха от далечината отвратителните крясъци на варварите.

Температурата падаше все по-ниско. Това сигурно се дължеше на липсващото енергийно сияние около планетата, тъй като нощем земната повърхност безпрепятствено отдаваше отново от себе си насъбраната през, деня топлинна енергия, което, от своя страна, водеше до температурни колебания. Вгледа се в звездното небе. Дори далечните слънца имаха студен, негостоприемен вид — по това време и те бяха все още диви, ненаселени системи.

Сви се още повече, за да съхрани топлината си, но крайниците му се вдървиха, тъй че отново се наложи да стане и да направи няколко крачки. Видя с облекчение, че се зазорява и че слънцето бавно изгрява. Не след дълго и атмосферната температура достигна по-поносими измерения.

В следобедните часове безредната тълпа от пропаднали войници, която върлуваше из местността, плячкосваше имот и убиваше хора, най-сетне продължи по-нататък, като не забрави преди това да подпали всичко, което бе останало от стопанството. Войниците отведоха със себе си цяла върволица животни, на чиито гърбове бяха монтирани приспособления за сядане. Някои дори бяха заели място върху тях и животните ги носеха безропотно. Органическото возило се управляваше чрез остроумно съоръжение от шнурове и верижки, които водеха от устата на животното до седалката на ездача. За него беше извънредно непонятно, че големите силни животни съвсем търпеливо понасяха всичко.

Когато разбойническата дружина изчезна, принцът се осмели да излезе от скривалището си, за да разгледа още веднъж мястото на опустошението. Може би там бе останал някой, който имаше нужда от помощта му; но главното, което го подтикваше, беше гладът. Може би щеше да намери нещо за ядене, може би дори щеше да получи известна информация за епохата, да речем документи, някой календар или нещо подобно.

Пред очите му се разкри ужасна гледка. Обгорените трупове на заклани и застреляни мъже и жени лежаха сред разбитата и димяща покъщнина. Жените и девойките бяха умъртвени по най-гнусен начин и оставени да лежат в собствената си кръв. Те почти не се отличаваха от разровената земя, на която бяха издъхнали.

Постройките на имението отдавна бяха рухнали и пламъците унищожаваха последните останки. По изпотъпканата трева имаше много разбити бъчви и мебели, а в мръсотията се валяха различни хранителни продукти. Измъчван от глад, той затърси наоколо, намери накрая няколко къса от растителна субстанция, които бяха печени в жарта и му се струваха годни за ядене, и с погнуса ги опита. Бяха почти безвкусни и след известно време на дъвчене слюнката ги направи сладникави. С големи усилия успя да ги преглътне, но с всяка следваща хапка те му се струваха все по-безвкусни. Търсейки нещо за пиене, той се натъкна на остатъци от възкисели течности в съдините за пиене. Подуши ги. Сигурно това беше опиатът. Може би алкохол, реши той, но не беше съвсем сигурен. Продължи търсенето си и откри една дупка в земята, облицована с камъни и снабдена със съоръжение, посредством което в нея можеше да се спуща кофа и отново да се издига на повърхността. Изпробва съоръжението и извади от земята ведро вода, грижливо я проучи и реши, че е годна за пиене. Пи от ведрото на големи глътки. Станах вече истински дивак, рече си той, пия вода от земята, която сигурно гъмжи от причинители на болести, ям мръсна храна редом с прострени трупове, дишам вонята на полуизгорели животни и хора. Може би отдавна съм се отровил, но какво от това? Или ще умра от глад и жажда, или ще загина от отровните вещества и микробите на варварските хранителни продукти — друг избор нямам. Проблемът бе направо академически. Не му оставаше нищо друго, освен да рискува.

Претършува дрехите на убитите, които го гледаха с ужасни очи от мръсотията, и откри в джоба на един мъртъв войник две писма. Не беше в състояние да разчете писмените знаци, но видя, че цифрите са арабски. Очевидно се касаеше за обозначаване на датата. Годината, упомената и в двете писма, беше 1619. Следователно се намираше дванадесет хиляди години назад в миналото, по-точно: в първата половина на седемнадесети век по старото летоброене, стига датата да беше вярна. Но хартията показваше, че писмата са нови. Никога не бе стартирал с такава голяма енергия на темпоралното поле, за да може да се озове на такова разстояние. Да не би уредът да се беше повредил? Но това в никакъв случай не би довело до повишаване на полевата енергия. Тук се бе намесила нечия ръка и това не можеше да бъде ръката на някой друг, освен на брат му. Беше смятал това за невъзможно, но трябваше да свикне с тази мисъл.

Пъхна в джоба си и двете писма. Бяха адресирани до някой си Вайслингер, както узна по-късно, когато се научи да разчита чуждата писменост. Съчинил ги беше свещеникът от едно малко селище, който молеше мъжа незабавно да се завърне в родината си, понеже жена му била на смъртно легло, стопанството пропадало, а децата му живеели в голяма немотия. В другото писмо същият този свещеник съобщаваше, че жена му междувременно е починала и е погребана на разноски на общината, че работилницата му е продадена на търг и че петте му деца са оставени на грижите на различни семейства, където работели, за да заслужат подслон и препитание, и се чувствали добре, но въпреки това им липсвала строгата бащина ръка, тъй като се случило да ги заловят при кражби; пишеше още, че той, Вайслингер, е безсъвестен скитник, комуто всевишният някой ден ще прати наказание за греховете и ще тури на позорния му живот злочест край. Именно последното бе слетяло мъжа — бяха му прерязали гърлото.

До убития принцът намери и едно от онези примитивни стрелкови оръжия, които функционираха на базата на бързото разширяване на газове, образуващи се при възпламеняването на определени химически вещества, при което даваха силно ускорение на малко парче метал, насочвано към целта си посредством тръбата, в която се осъществява експлозията. Намери също така и запаси от тази запалителна субстанция, както и оловни парченца, които точно отговаряха на големината на тръбата. По този начин той се въоръжи. Сега вече не беше така безпомощен и можеше малко по-спокойно да гледа на бъдещето.

После събра всички мъртъвци на едно място, натрупа върху тях дърва, които запали, и бързо напусна зловещото място, за да потърси някое по-голямо, селище. Но му бе съдено да види и още по-страшни картини на опустошение.

— Да, Колинс, ето какъв бил животът му. Сега за него започнало време на най-различни приключения и опасности. Имал променлив успех, научил се да си служи с хладно оръжие, да гърми с пищови и мускети, да борави с полеви оръдия и други тежки експлозивни съоръжения, научил различни езици; в самото начало не направил впечатление никому, защото в армиите служели войници от всички страни на света, а той усвоил суровите им нрави и варварските им обичаи, научил се да се бие и да убива. Да, Колинс, учудващо и същевременно ужасяващо е колко бързо се научават такива неща. Скоро успял да се приспособи до такава степен, че във всички ситуации действал като човек от седемнадесети век, без да събуди нечие подозрение. Пропътувал редица страни, в които тогава бушувал пожарът на войната, а те никак не били малко. Видял ужасна мизерия и сам изпитал ужасни неща, често бил отчаян, друг път пък се чувствал щастлив, но най-важното било, че останал жив, пък и не само това. Научил се също така как се плячкосва, как се фалшифицират зарове и как се защищава с хитрост и коварство, със сила и хладнокръвие онова, което притежаваш. И тъй, той натрупал достатъчно средства, за да си изгради едно безгрижно съществуване, и се оттеглил от армията, за което офицерите му безкрайно съжалявали, защото великолепните му познания по механика и балистика го били направили уважаван от всички артилерист, който без особени усилия би могъл да достигне високи военни почести като канонир или пиротехник, като оръдеен майстор или ракетохвърляч. Но подобно нещо не го блазнело, имал по-далечни планове, и то в буквалния смисъл на тази дума, защото нещо неспирно го подкрепяло и му помагало да преодолее и най-големите опасности — брошката му. Често плъзвал ръка в джоба си, за да се увери, че завръщането му не е химера, и тогава усещал как кристалната решетка вибрира и живее, а докато в този механизъм имало живот, имало и активност по линията на времето в участъка, в който той безпомощно се измъчвал сега, имало пътници във времето, а с това — и надежда за самия него. Той наистина бил откъснат, понеже не можел да създаде темпорално поле без огледало. Помощта трябвало да дойде от бъдещето, дори това да стане недоброволно, защото той бил достатъчно хитър и знаел, че там има поне един човек, който считал сегашното разрешение за най-добро — съперникът му в игричката, която се одързостил да започне. Първото, което му трябвало, било някакво установено място с всичките му предпоставки за относителна сигурност, суровини и инструменти, за да може на спокойствие да провежда подготовката си. После трябвало да чака, докато се появи някой от, бъдещето.

След месеци и години на неспокойно скиталчество той намерил един малък градец на юг, който бил укрепен и му се понравил, още повече че се намирал далеч от фронтовете. Решил да се засели там. Купил с парите си малка къща на пазарския площад и там си направил малка работилница, в която добре използвал техническите си познания. Отначало правел обковки и ремонтирал ключалки, а по-сетне започнал да изработва всякакви красиви механически играла, които продавал или подарявал на пътници или пък на жителите на градчето. Бил любезен и отзивчив към всекиго, отличавал се винаги с доброта и готовност да се притече на помощ, така че не след дълго станал известен като безукорен и почитан от всички граждани майстор. Но все пак той продължил да си живее уединено и рядко го виждали в „Червен вол“, макар къщата му да се намирала точно насреща.

Той чакал. От погледа му не убягвал нито един пътник, който пристигал в града и отсядал в странноприемницата. Всяка вечер угасвал светлината и часове наред гледал през процепа на кепенците си към пазарския площад, за да се увери, че няма нищо подозрително. Винаги когато не бил зает с изпълнението на многобройните поръчки, които му възлагали, той потъвал в размисъл над чертежи и планове, за да намери разрешение на проблема си с примитивните помощни средства, с които разполагал, и без наличието на електрически енергийни източници. Имало две възможности, които му се стрували осъществими. Можел да построи механизъм, който да надживее дванадесетте хиляди години и посредством някакъв трик да му доведе помощ. Наистина това би означавало фрактура, но тя не би била съществена. По този начин не поемал никакъв риск, защото такова разрешение функционирало само при сигурен успех. Щом механизмът му дадял знак, това щяло да означава, че е спечелил шахматния ход, защото това било предпоставка за подкрепата: някой ден той пак трябвало да се намери в бъдещето. Втората възможност се състояла в конструирането на апарат, с който да вземе директно енергията на темпоралното поле. С нейна помощ би могъл да създаде примитивна електроника, за да локализира дейностите по линията на времето. По този начин би могъл да установи местонахождението на пломбата и може би дори да я придвижи, защото в това отношение изследванията му били напреднали повече, отколкото брат му можел да подозира. Решил да опита и двете възможности и се заловил за работа. После зачакал. Предположенията му се оказали верни. Не минало много време, и се появили първите шпиони, по чието поведение веднага ги разпознал и установил, че нямат никакво намерение да помагат на Вайслингер да излезе от бедата. Прав ли съм, Колинс?

— Несъмнено, ваше величество. Действително нямахме подобно намерение.

— Е, Вайслингер очаквал това и отдавна се бил подготвил за него. Животът в тази далечна епоха бил променил външния му вид в немалка степен. Бил се състарил, чертите на лицето му били вече по-остри, а тялото му — по-силно. Но и той си помогнал малко, та изглеждал по-стар, отколкото бил в същност, косата му била прошарена и стигала до раменете му. Не искал да рискува, защото този ход бил важен за него.

Скоро гостите от бъдещето заприиждали на цели тълпи. Той непрекъснато регистрирал анахронизми и фрактури. Значи, бил вече открит. Пришълците развеселили Вайслингер не една вечер. Но за това вече разказах. Сега обаче майсторът решил да предприеме контраатака. Сега той бил на ход. Сега трябвало да проличи кой от играчите е по-добър… Е, какво ще кажете, Колинс?

— Вече знам почти всичко, ваше величество. По начина, по който подреждате думите си и говорите за далечното минало, разбирам без особени усилия, че именно вие сте бил този, който непрекъснато ме пращаше за зелен хайвер. Навярно дълго сте прекарал в онази епоха, инак едва ли бихте имал такива задълбочени знания. Как не ми дойде по-рано на ум.

Министърът се плесна с длан по челото:

— Сега ми се изясняват много неща, ваше величество. Но нещо все пак липсва в цялата история.

— Да, нещо все пак липсва, Колинс. Прав сте. Липсва последното камъче от мозайката, решителният ход.

— Позволете да ви попитам, ваше величество, кой в същност е ВАЙС?

— Ааа, това е нечестно, Колинс! Все едно да сложа картите на масата. Помислете де! Разказах ви всичко. Вие сте умна глава.

Колинс се замисли, без да сваля поглед от куклата, която се въртеше около собствената си ос с бързината на светкавица.

— Ами може да е изобретателят, ваше величество, онзи старец, който измислил машината на времето и който се появява като полски граф…

— Всичко това е измислено — прекъсна го кралят. — Вече ви казах.

— … на когото ваше величество или аз — продължи мисълта си министърът — разказват историите. Същият отнася информациите на Вайслингер. А той пък, ако позволите, ваше величество, после разменя…

— Спрете, спрете, Колинс! Какви ги дрънкате? Фантазията ви съвсем се развинти! Карайте наред! Защо включвате в играта ни още една фигура? Старецът е оставил всякакви възможности, затова нека не го намесваме. Той не играе нито за ВАЙС, нито за ШВАРЦ. Той е, да речем, ГРАУ5. Може би му е известна цялата игра, видял е всички ходове, но не се е намесил. Може би играе съвсем друга партия, която изисква от него нужното внимание. Всичко е възможно. Бъдещето е обширно. Може би нашите ходове са били наблюдавани от хиляди, за да научат от тях нещо за собствената си игра. Ние също нямаме нужда от допълнителни фигури. Затова опитайте по друг начин. Какво ще кажете, ако заедно доведем историята до добър край, със заключителен ефект, тъй да се каже?

— Ваше величество смята, че аз… трябва да играя ВАЙС?

— Нима очаквахте друго нещо, Колинс? Вие отдавна сте на моя страна, в противен случай още преди много време щяхте да видите сметката на Вайслингер и аз сега нямаше да съм тук. Та вие сте най-добрият сред хората ми! И така, внимавайте! Вземете сега наметалото ми и в уреченото време го обърнете със светлата подплата навън. Противоречието между ЧЕРНО и БЯЛО веднага проличава. Но то сякаш не е достатъчно, затова ще дадете допълнителни знаци на Вайслингер. Той ще приведе пломбата в движение и ще накара екипа на Оперативна база номер 7 да се спасява с бягство. А после идвате и измъквате Вайслингер от бедата. Хайде, тръгвайте! Приятно пътуване! Правете всичко така, както ви го казах.

— С удоволствие, ваше величество. Чест е за мене, че ще мога да изиграя последните ходове заедно с вас.

Министърът мина през огледалото и отново излезе от него.

— Готово ли е? — попита кралят.

— Готово е — отвърна Колинс и потърка очи.

— Използвал сте възможността да се отбиете в „Червен вол“, нали? — засмя се кралят. — Е, нищо, вината е моя. Достатъчно дълго възбуждах апетита ви за него — вече повече от два часа стоите при мене и слушате приказките ми. И аз не бих се отказал от едно питие, но нека първо свършим играта. Решителният ход тепърва предстои. Ще успеете ли, Колинс?

— Не бива да се съмнявате в това, ваше величество. Дългото пътуване през гората към Оперативна база номер 7 и хладният нощен въздух ме отрезвиха.

— Добре! — каза кралят. — Сега вече ще те направя мат, братленце!… Колинс! Тръгвайте веднага и се появете в упоменатия критичен момент в тронната зала, и то по време на пломбата с дължина от десет секунди. Трябва да бъдете много предпазлив. Няма да се виждате, тъй като ще трябва да работите в нулево време, сиреч при пълна тъмнина. Такова нещо е възможно единствено при пломбите. Ето ви тук нужното снаряжение, инак не можете да минете през огледалото. То е подобрен модел на брошката. Ще се промъкнете пипнешком към престола и ще уловите брат ми за рамото. Няма да ви бъде лесно, защото той е тежък, а в нулевото време естествено е вдървен като дъска. Когато го бутнете на земята, ще му изпотрошите всички кокали. Той обаче няма да забележи нищо подобно, а ще си мисли, че още седи на престолчето си. Тогава съвсем спокойно ще го изнесете през огледалото в каретата и ще му дадете да помирише тази превъзходна есенция, която ще го унесе в благотворен сън. — И той подаде на министъра малко шишенце. — Всичко друго знаете не по-зле от мен. Запомнихте ли точно историята, която ви разказах? Всъщност въпросът ми не е особено умен, както виждам.

— Разбира се, ваше величество… искам да кажа… не въпроса, а що се отнася до историята…

— Тогава разкажете я точно така на Вайслингер. Научете го как се сяда на трона, как трябва да се държи, и да внимава да не направи някоя грешка! Това се отнася и за вас, Колинс!

— Ще бъде изпълнено така, както повели ваше величество. Но ако все пак допусна някоя грешка, да речем, ако забравя част от историята или пък я предам погрешно?

— Няма да допуснете грешка, в противен случай няма да мога да ви я разкажа после, защото откъде инак бих могъл да я науча, освен от вас?

— Но ако аз… ако аз все пак умишлено изопача историята или пък разкажа на Вайслингер нещо съвсем различно, с други думи, ако предприема в последния момент някаква фрактура?

— Това, драги ми Колинс, би било невероятно непочтено от ваша страна. То би означавало промяна на правилата на играта. То би означавало да започнем пак отначало и тогава би се получила съвсем друга история. Никой от нас двамата и изобщо никой няма да знае каква е била нашата история. Всичко, което толкова време измисляхме, ще се окаже напразно. Тогава нещата биха изглеждали горе-долу така: при завръщането си ще намерите тук брат ми и няма да имате с какво да оправдаете отсъствието си. Играта би започнала отначало, само че в ръкава си щяхте да имате фалшива карта. А такова нещо като нищо би могло да ви струва главата. Но аз все пак ще рискувам и ще ви се доверя! И тъй, на път към последния ход! Шах на краля!

Негово величество се усмихваше доволен. Куклата прекъсна танца си, скочи на ръката на Колинс и здраво се улови за наметалото му.

— Шах на краля! — каза министърът, изчезна в огледалото и отново излезе оттам. Беше малко задъхан.

— Както виждам, всичко се е осъществило според предварителния план.

— Тъй вярно, ваше величество. Заедно направихме един разкошен фойерверк в Оперативна база номер 7, както може би си спомняте. От нея не остана и следа.

— Да, спомням си… Е, какво ще кажете сега за цялата история, Колинс?

— Всичко изглежда твърде логично, ваше величество.

— Нали? Още повече че никога не съм имал брат — намигна кралят на своя министър.

— Още повече, че ваше величество никога не е имал брат, както благоволи да заповяда негово величество брат ви — отвърна с усмивка Колинс.

Кралят бе станал от мястото си и приятелски потупа министъра по рамото.

— Добре построихме всичко, обмислихме най-различни неща, отхвърлихме някои, поправихме други, трети пък добавихме. Сега трудът ни е завършен. И последното камъче е поставено на мястото му. Мисля, че стана доста добре. Какво ще кажете, Колинс?

— Добре е, много е добре, ваше величество. Само като си представя Вайслингер: след като загива при плячкосването на някакво имение, той става майстор на кукли и уважаван жител на един град…

— Подобна фрактура е допустима, понеже е несъществена. Той не е имал деца, както знаете.

— … но един ден, или по-скоро една нощ се събужда с натежала глава и от този миг сякаш е друг, не съумява да конструира вече нито един часовник, получава пристъпи на бяс, отдава се на пиянство, яде бой в „Червен вол“ от момците на града, защото изведнъж започва да се държи нахално, пропада все повече и повече; и нека подчертая, че всички тези неща той ги знае чак до горчивия край — един ден всичко ще му дойде до гуша, ще си надене примка на врата и ще свърши.

— Малко жестоко, не мислите ли? — колебливо рече кралят.

— Хм… даже е отвратително — отвърна Колинс и кимна.

— Но на пердаха в „Червен вол“ държа, Колинс!

— Него напълно си е заслужил, ваше величество — усмихна се дяволито министърът.

— Все още можем да отредим на нещастника по-добра съдба. Но нека го оставим още известно време в неведение, преди да се намесим. Виждате ли, Колинс, това й е хубавото на нашата история, че все още можем да променим нещо в нея, ако смятаме, че сме измислили по-добро. Но сега на ход е ШВАРЦ. Не бива да го подценяваме, в края на краищата той има същата подготовка, както и аз. Затова нека изчакаме. Ще бъде жалко, ако играта вече е свършила. При удобен случай ще трябва да обмислим всички възможности, които той има в своята ситуация. Съгласен ли сте, Колинс?

— Съгласен съм, ваше величество.

После и двамата потънаха в мълчание и се загледаха във фигурката, която тъкмо в този момент се готвеше да започне отново някакъв изящен танц и вече опитваше първите стъпки.

— Ще ми разреши ли ваше величество един заключителен въпрос?

— Разбира се, Колинс. Дори знам какво ще ме питате. Ще ми кажете, че нещо е в повече, нали?

— Да, ваше величество. Кръгът е затворен, но какво да правим с куклата? Та тя е безполезна, искам да кажа, сега става ясно, че тя няма никакво предназначение в нашата история. Тя беше излишна.

Кралят примирено въздъхна.

— Ех, Колинс, Колинс… Вие наистина сте умна глава, но защо не искате да проумеете, че не всичко трябва да има някакво предназначение?

— Но, ваше величество, въпросът ми е съвсем оправдан! Защо Вайслингер трябваше да се мъчи да конструира кукла, за която предварително е знаел, че няма…

— За бога, Колинс! Вашето мислене, основано на ползата, е направо ужасно. Вие все още не сте ме разбрал. Нима сме седнали тук с вас да поправяме света, като си съчиняваме истории? Цял ден си блъскахме главите с този проблем — и аз, и вие. Малкото часове, с които разполагаме, трябва да използваме за създаване на различни миражи и за церебрална гимнастика, при което като нищо може да ни хрумне и някоя добра идея, от само себе си, тъй да се каже гратис, след като толкова държите на ползата!

Кралят му хвърли гневен поглед и министърът побърза да се обади:

— Да, прав сте, ваше величество…

— Защо например съчинихме тази история?

— Може би от скука, ако ми бъде позволено да се изразя така, и за да изпитате наслада от играта на мислите… — колебливо отвърна Колинс.

— И така може да се рече — каза кралят. — Нима не е хубаво, когато в нашия свят, построен изцяло върху цели, ползи, ефекти и резултати, се срещнат и неща, които изглеждат съвсем безполезни, защото носят смисъла си единствено в самите тях, както тази малка кукла в нашата история? И все пак тя е възхитителна… или може би именно заради това.

Колинс кимна.

— Да, харесва ми — каза той и посочи куклата.

— Трябва да се изобретяват още по-хубави — махна с ръка негово величество. — Да измислим нещо ново, Колинс.

Кралят потъна в размисъл и се втренчи в празните стени така, сякаш съзерцаваше някаква картина.

А министърът не сваляше замислен поглед от изящната играчка, която тъкмо в този момент направи последния си кръг и с дълбок поклон показа, че представлението й е свършило.