Кралят-маг

23. Разгром при река Имру

Генерал Търбъри беше реквизирал всички налични съдове, за да ни извозят до Цикогнара, при началото на делтата на река Латейн. Там армията трябваше да се събере и да тръгне в поход на изток към границата с Кальо.

Не видях Тенедос — беше на флагманския кораб с генерала, но по-късно ми разказа как се ядосвал, че се придвижваме ужасно бавно.

Не ми остана време да забележа, защото Пиконосците се превозваха на осем огромни баржи за добитък и непрекъснато сновях между тях с моя нов адютант легат Биканер в една лодка, карана от някакъв навъсен селяк, чиито най-учтиви изрази караха и най-сквернословната старша пика да замълчи почтително.

Но след като дебаркирахме в Цикогнара, дори и аз разбрах, че напредваме със скоростта на костенурка. Цели три седмици не ставаше нищо, освен нескончаеми щабни заседания как ще се движим, в какъв ред, кой полк и дивизион къде се числи и прочие, и колкото повече части се изсипваха в града, толкова по-объркани ставаха нещата.

Нервното ръмжене беше донякъде обяснимо, тъй като нуманцийската армия от поколения не се беше придвижвала в такава маса.

Накрая в и около града вече лагеруваха над сто хиляди войници и този огромен брой войска будеше благоговение у всички. Звучи смешно, след като само няколко години по-късно лично аз командвах няколко пъти повече, и то само като част от силите на император Тенедос, но трябва да напомним, че армията от години не се беше сражавала във войни, а само в малки гранични схватки или вътрешни размирици.

Окончателно уточненият боен ред беше следният: всеки дивизион, вече усилен до около хиляда души, се групираше с още четири, за да образуват дивизия. Всеки пет дивизии образуваха корпус. Тези двайсет и пет хиляди души правеха крило, а крилата бяха три: Ляво, Централно и Дясно.

Тринадесетте елитни дивизиона, повикани в Никиас да потушат бунтовете, бяха подсилени до пълен състав, придадени им бяха поддържащи части и се използваха или за авангард, или като прикриващи елементи на трите крила.

В един зноен ден, втория от Жаркото време, потеглихме към Кальо — дълга многоцветна змия, виеща се по пътя към границата. Преди се бях ядосвал колко бавно се движи Курамската лека пехота, но онази скорост беше скорост на гепард в сравнение с пълзенето на това тромаво чудовище. Бяха ме учили, че добрият войник може да носи цялото си имущество на гърба си или на един товарен кон. Ако това е вярно, значи се придвижвах на изток в компанията на над сто хиляди идиоти. Включвам и себе си, защото Маран бе поръчала да ми измислят и ушият нови униформи, а нямах сърце да й откажа, нито да ги оставя в Никиас. Честно казано, възхищавах им се — на копринените кантове, на добрата кройка, на златните и сребърни ширити.

Мъчех се да придам рационалност на самолюбуването си — че това ще ми осигури по-добри командирски възможности, тъй като бойците ще ме различават по-лесно и че войниците винаги искат водачите им да изпъкват. Но всъщност у мен се бе появила нотка суетност, неприсъща ми до този момент. Не че толкова ме е срам — имало ли е някога кавалерист, който да не проявява тщеславие?

Но не можах да поддържам дълго това глупаво обяснение. Особено след като Карджан един ден ме попита дали да не вземем един кафез с пауни за смяна на перушината.

Искам да кажа, че само дрехите ми запълваха два обемисти кожени куфара, а при това бях най-скромният от старшите офицери.

Войниците си имаха сандъчета, сержантите — куфари, легатите — походни гардероби, домините — лични фургони, а генералите — цели кервани.

По време на похода имах още едно занимание освен службата, тъй като Пиконосците си яздеха напред сами, като съвършен часовников механизъм, и общо взето не се налагаше да се занимавам с тях. Маран ми пишеше поне веднъж, понякога — два пъти дневно и с наслаждение четях и препрочитах всяко писмо, щом пристигнеше, и се радвах на малките хубави неща от мирния живот. Имаше приятни изненади: съпругът й нямаше да оспорва отменянето на брака; беше се натъкнала на изненадващо малко упреци, че е развратна жена; и, най-хубавото, месечният й цикъл все още не идваше.

Също така беше смайващо изрична в подробностите какво иска да правя с нея, щом се върна, и къде — в леглото, прави, в банята. Яздех с непрекъснато издут брич и се чудех дали ще намеря някой подходящ храст, където да си оставя срама, преди да свърши кампанията.

На втория ден от похода, докато в далечината все още се виждаха не много високите сгради на Цикогнара, видях един млад и явно богат легат да се бръсне. Разполагаше с лична шатра, изящна сгъваема масичка, бюро, столове, личен готвач със собствена походна печка, който му правеше закуската отстрани, двама слуги, които се суетяха около него, и платнена баня на всичко отгоре. Когато привърши с бръсненето, от банята излезе доста привлекателна млада жена, облечена в копринена роба.

Не само той си беше взел любовница или жена — един генерал водеше цели три. Тъй като изглеждаше по-стар дори от самия Айрису, никой не можеше да разбере какво прави дори с едната, да не говорим за трите.

Жени и слуги, съпътстващи войската, фургони с продоволствие, коли на лавкаджии, волове за клане — приличахме по-скоро на преселници, отколкото на бойна сила.

Намерих си нов начин да запълвам свободното си време, докато конете ни се тътреха мудно през хълмистата околност. Двамата с капитан Петри се върнахме към старото си забавление — да съставяме и разполагаме войската, която бихме искали да предвождаме или с която бихме могли да се сражаваме. Дори започнах да си водя дневник със схемите, които смятахме, че са особено ценни. Доста странен начин за губене на време от един домин и един капитан — това занимание бе подходящо по-скоро за новоповишени легати. Но да не забравяме, че бях само на двайсет и три, а Петри — с една година по-голям от мен, тъй че глупостите ни бяха донякъде разбираеми. Но предвид случилото се три седмици по-късно се оказа, че съвсем не са били глупости.

Седмица след като тръгнахме от Цикогнара, докато една вечер вдигахме лагера, се натъкнах на Тенедос и го попитах как вървят нещата според него. Той първо се огледа да се увери, че никой няма да ни подслуша, и каза:

— Изобщо не вървят, сам го знаеш. Никой, дори генерал Търбъри, не си дава сметка, че Жаркото време няма да продължи безкрайно, а трябва да минем границата в Кальо и да се оправим с Чардън Шир, преди да започнат мусоните. Но ето, че се шляем като последни пройдохи, спрем се тук цветенце да си откъснем, там — пътечката да огледаме… Дамастес, има ли някой в твоята армия, който знае как се воюва?

— Моята ли армия, сър?

— Извинявам се. Не исках да се получи двусмислица. Току-що излязох от заседание с генерала и изглежда, двамата си говорим на различни езици — въздъхна тежко. — Дано само нещата да тръгнат добре, когато се наложи. А. Между другото, можеш да ме поздравиш. Търбъри ми даде генералски чин.

Примигнах.

— Ами, най-сърдечни поздравления, сър. Но… не го ли отхвърлихте преди?

— Това беше преди — отвърна Тенедос. — И беше, защото предпочитах да остана настрана от армията. Но сега не бива. Има си време за гледане и време за скачане и плуване с течението.

Не съм сигурен, че го разбрах, но го поздравих още веднъж, отдадох чест и се върнах при пиконосците.

Казах на Мерша — капитан Петри — за разговора ни. Той издаде звуци, за които вече бях разбрал, че трябва да минават за смях.

— Ясновидецът генерал е напълно прав, според мен. Но не е чак толкова невинен.

— Защо?

— А, не си ли чул? Взел е дамата си.

И така се оказа — на другия ден го видях да язди с Расена. Махнах им с ръка и те ми отвърнаха. Почти съжалих, че не бях взел Маран, но щеше да е скандално. Пък и армия в поход не е най-доброто място за изнежени хора, несвикнали с несгодите, макар че начинът, по който се придвижвахме, приличаше по-скоро на пикник на богати пътешественици, отколкото на поход на сурово войнство.

И тогава дойде вестта, че Чардън Шир е прехвърлил границата и е навлязъл в Дара! Войната беше започнала.

Съгледвачи и магия откриха, че армията му ни очаква на подготвени позиции покрай река Имру, недалече от малкия дарански град Ентото.

Четири дни по-късно ги видяхме.

Бяхме близо до изворите на Имру, тъй че реката не беше особено широка — не повече от трийсет крачки. Течеше на юг-югоизток, за да се влее в Латейн. Движехме се през хълмист, сравнително открит терен, осеян с малки горички — открит терен, идеален за бойни действия.

Армията на Чардън Шир беше заела великолепна позиция, теснина между няколко хълма, през която трябваше да преминем, за да стигнем границата между Кальо и Дара. Пътят, по който вървяхме, стигаше до един брод, а от другата му страна беше разположена главната сила на Чардън Шир. Отвъд реката на запад се извисяваше гъсто обрасла с гори планина, височините Ассаб. По-нататък от брода бяха резервите му, а отвъд тях, на изток, реката се раздвояваше и минаваше през блато.

Заехме бойни позиции и зачакахме да видим какво ще стане. Силите на Чардън Шир преценихме на около петдесет хиляди души, изненадващо близо до точния брой, както се разбра след войната. Поради численото ни превъзходство не предприеха атака, а ни зачакаха.

Изненадах се, че не бяха подготвили до реката съоръжения, освен плитки окопи, след като бяха решили да стоят в отбрана.

Усещах как се усилва пламъкът. Това сражение определено щеше да се реши от кавалерията и щях да съм в първите редици.

В този момент пристигна пощата.

Но другото е без значение.

Значи щях да стана баща.

Вече се надявах кампанията да се окаже кратка, иначе брачната церемония щеше да е много интересна, с първородното ми чедо поднасящо пръстена.

Тогава нещата тръгнаха зле.

Една сутрин генерал Ричин Търбъри повика всички дивизионни командири и адютантите им на съвещание. Щяхме да атакуваме на следващия ден.

Такъв мащабен ход изискваше много повече подготовка от осемнадесетте часа, които ни бяха дадени.

Не беше провел никакви консултации със своите командири на корпуси и дивизии.

Не беше изпратил разузнавателни патрули на другия бряг за рекогносцировка.

Времетраенето на съвещанието гарантираше, че никой няма да може да пита нищо, освен най-очевидния въпрос, за възражения да не говорим.

Войниците трябваше да са готови за придвижване в полунощ, а самата атака щеше да започне преди разсъмване.

Твърде много време щеше да изтече между сбора и сражението.

Армията нямаше никакъв опит в нощно придвижване, да не говорим за бой.

Всяко крило щеше да атакува фронтално, като прехвърли реката наведнъж.

Не беше направено никакво сондиране, за да се провери дали водата е плитка по целия ни фронт.

Дясното крило трябваше да възвие веднага щом премине на другия бряг и да обездвижи резервите на Чардън Шир на изток, близо до блатото, докато Централното и Лявото крила трябваше да стегнат в клещи главната сила на Чардън Шир.

Нуманцийската армия можеше и да преживее останалите грешки, но последната беше най-тежката:

Какво имаше от другата страна на Ассабските височини?

Канех се да задам точно този въпрос, когато генералът нанесе последния удар с бича.

Кавалерията трябваше да се изтегли в тила на Централното крило и да не взима участие в началния етап на сражението. След като Лявото и Централното крило прекършат главната сила на Чардън Шир — това се приемаше от Търбъри като неоспорима даденост, — щяхме да прехвърлим Имру и да ликвидираме окончателно калийската сган — тъй нареченият последен етап на битката.

Почервенях от гняв и неверие. Може би беше добра идея да се остави здрава ударна сила, готова да използва такава възможност, но цялата кавалерия? Повечето други командири на дивизиони едва знаех по име. Това, че се очакваше да се бием заедно, като екип, без планове, без боен ред, без полеви упражнения, си беше пълен абсурд. Щом генерал Търбъри беше решил да ни използва по този начин, трябваше да ни накара да го отработим в Цикогнара и по време на похода, а не да ни остави да се реем като чучулиги по пътя, без никаква цел. Освен това планът на Търбъри щеше да остави армията без прикриваща конница, без флангово подсигуряване или съгледвачи отпред. Накратко, армията щеше да е съвсем сляпа в атаката си.

Обърнах се към Биканер. Беше зяпнал като мен.

По-нататък генерал Търбъри описа как ще се постъпи с Чардън Шир, след като го пленим, макар да не стана ясно дали някой знае със сигурност, че калиецът е оттатък реката. Накрая завърши с някаква вдъхновяваща фраза как Нуманция този път ще покаже желязото си, силата си като велика държава. Толкова бях ядосан, че не го чух.

Тръгнах право към шатрата на ясновидец Тенедос, която беше близо до щаба на Търбъри. Беше голяма, разделена на две части, едната за кабинет, а другата — за спалня на чародея. От Расена нямаше и помен. Започнах да му разправям какъв идиотизъм съм слушал току-що, но той вдигна ръка да ме прекъсне.

— Забеляза ли, че не присъствах?

Разбира се, че бях забелязал, но като последен тъпак не бях придал важност на това.

— Генералът ме уведоми за намеренията си снощи. Възразих категорично, толкова категорично, колкото можех, но той настоя, че си знае много добре работата, тъй че отказах да почета този фарс с присъствието си. Ще ти кажа две неща, които не трябва да повтаряш пред никого, дори пред адютанта си. Те ще те разгневят още повече, и тъкмо заради тях отказах да участвам в това заседание, защото знам, че ни очаква възможно поражение. Първото е, че наоколо се вихри могъща магия, магия, за каквато не съм чувал досега, нито съм срещал.

— Никой не ми е казвал, че калийците имат велик магьосник на своя страна — казах аз. — Но като се има предвид презрението, с което армията все още се отнася към магията, това не означава нищо. Можете ли да засечете кой прави тези заклинания?

— Точно това е необичайното, защото не засичам определен… подпис може би е подходящата дума, знак, че някой мъж или жена прави заклинанията. Почти се опасявам, че Чардън Шир разполага с магьосник, който е усъвършенствал Велико заклинание, успял е някак да привлече други да работят с него. Но не мога да го повярвам. Достатъчно съм горд, за да мисля, че след като аз не можах да получа нещо от онези майстори магьосници, колкото и нагли глупци да са, от Братството на тружениците, никой друг не би могъл да го постигне с други чародеи.

— Другият проблем какъв е?

— Доведох с мен шепа магьосници и се опитваме да хвърлим търсещи заклинания отвъд реката, след като генерал Търбъри отказа да изпрати съгледвачи от опасения, че ще загубим елемента на изненадата. Всичките ни усилия бяха отблъснати, все едно че бяхме някакви тенекиени мечове, мушкащи в стоманени плочи. Това ме безпокои повече от първото.

— Може ли да се направи нещо?

— Много малко. Вероятно нищо. Пробвай с молитва — и не към Сайонджи. Не е нужно да окуражаваме Носителката на хаоса дори да ни забележи утре. Върни се в дивизиона и много внимавай как ще се сражавате утре. Ако прехвърлите реката, бъди готов за изненада. Ще се опитам още веднъж да проникна през това тъмно було и да видя какво е намислил Чардън Шир.

— Един въпрос, сър. Вие или някой от маговете ви успяхте ли да разберете дали Чардън Шир присъства лично?

— Опитахме се, но срещнахме пречки. Опитах по друг начин — пратих търсещо заклинание отвъд границата, насочено към Полиситара. Не засякох първия министър, но това не е сигурно. Може заклинанието ми да се е провалило или той да е на друго място, или да си е сложил прегради, за да не мога да го открия. Но сякаш усещам присъствието му. Бих се обзаложил, че наистина е отсреща и чака да оглави унищожението ни.

— Сър. С цялото ми уважение към нашия главнокомандващ, но си мислех, че генерал Търбъри все пак има опит; мислех, че се е бил с калийците.

— Има, Дамастес. Но с колко души? Дивизион, най-много два, срещу малки сондажи на една-две техни роти, и двете страни отстъпват, когато се стигне до сериозно кръвопролитие, тъй като никоя не желае да покаже открита враждебност. Опасявам се, че тази лъжица изобщо не е за устата на генерал Търбъри. Може да има и друг проблем: не е необичайно човек да постигне величие, стига да не е последното стъпало на стълбата. Докато генерал Търбъри можеше да се облегне на по-старши, като генерал Протогенес, всичко си беше наред. Но сега е сам и ще бъде съден.

Вече не ядосан, а загрижен, забързах към хората си.

Отделните части трябваше уж да изчакат, докато се стъмни, преди да започнат да се придвижват, и Пиконосците се подчиниха на заповедта. Други — не. Видях как се завихриха прашни облаци, когато разни пехотни части започнаха буквално крадешком да се изнизват напред, за да е по-лесно, прашни облаци, които щяха ясно да се виждат от другия бряг и да предупредят Чардън Шир, че нещо започва.

Най-сетне Пиконосците тръгнаха и ако не беше близо утрешният ден, щеше да е голяма смехория. Губеха се колони, ескадрони нахлуваха в редиците на други дивизиони, хора падаха от конете, налитаха в палатки, препъваха се във фургони, навлизаха в отходни ями… списъкът от гафове бе толкова разнообразен, колкото ругаещите кавалеристи, мотаещи се насам-натам в тъмното.

Но по едно време успяхме да се съберем и да си намерим удобна позиция приблизително там, където трябваше да сме, и зачакахме битката.

Преди разсъмване суматохата започна.

„Битката при река Имру“ много правилно се изучава като най-великолепната, най-безспорната и най-пълната военна катастрофа, известна в историята. Трябваше да свърши с голяма победа — превъзхождахме противника си в съотношение близо две към едно, денят беше тих, тежките облаци не заплашваха с пороен дъжд и двете страни се виждаха идеално.

Повечето сражения, след като се влезе в близък бой, представляват мешавица от кръв и крясъци, в която никой не знае какво става и често победителят не е сигурен, че е спечелил, до следващия ден. При река Имру не беше така. Тъй като ролята ми до самия край бе да седя на място на някакъв хребет и да кипя безпомощно в очакване на величавата възможност, която така и не дойде, мога да опиша точно и сбито целия разгром.

Малко преди разсъмване тръбите засвириха и трите нуманцийски крила настъпиха към реката. Генерал Ерни водеше Лявото крило, генерал Одоакър Дясното, а генерал Търбъри лично командваше Центъра.

Стигнаха до брега в плътен боен строй и газенето започна. Водата при брода се оказа по-дълбока, отколкото някой беше допускал, и мъжете се олюляваха и ревяха, бързото течение ги дърпаше и ги караше да залитат. Генерал Търбъри и старшите му офицери не забелязваха нищо.

В Центъра объркването започна.

Генерал Одоакър, вдясно, бе може би по-нетърпелив от останалите да грабне своя дял от славата, защото се бе придвижил по-бързо от другите.

Така десният ни фланг се оказа оголен.

Трагедията отляво беше пълна. Плитчините не стигаха толкова далече на запад и на няколко крачки от брега дълбочината надвишаваше осем стъпки. Мъжете падаха във водата с главата надолу, махаха безпомощно с ръце, мъчеха се да изплуват с тежката броня и започнаха да се давят. Неумолимият натиск на бойния строй хвърляше други върху тях и скоро водата се превърна в кипнала маса от безпомощни войници.

На отсрещния бряг калийските сили се надигнаха от плитките си укрития и пред тях яздеше един-единствен мъж — Чардън Шир, величествен в сребърната си броня, яхнал дорест жребец; знаменосците му яздеха зад него.

Генерал Търбъри явно не разбра за проблема на Лявото крило и след като видя съвсем ясно пред себе си своя противник, призова за атака и Центърът удари напред, изгази водата и излезе на сухо.

Без дори да дочакат, докато влязат в обхвата на лъковете, калийците започнаха да отстъпват. Търбъри сигурно си помисли, че са изпаднали в паника, като са видели колко решително настъпват нуманцийците срещу тях. Но трябваше да прояви някакво здравомислие, защото отстъпваха в пълен ред, без да нарушават редиците си. Нуманцийският център зарева бойни викове и атакува, засмукан все по-дълбоко в капана, който естествено се оказа точно това, което беше.

Дясното ни крило си имаше малка неприятност, след като реката там, където я прехвърляха, се оказа по-широка от очакваното.

В този момент Чардън Шир нанесе удара си.

Магьосниците му вдигнаха водна стена като внезапен начален прилив и я пратиха надолу към нас от запад. Беше висока не повече от две стъпки, но се оказа повече от достатъчна. Помете хората от Лявото крило и ги повлече надолу.

Удари Дясното крило по средата на коритото и го премаза убийствено, като удар на ковашки чук.

Калийските рогове запищяха и центърът на Чардън Шир се обърна и атакува, стрелците от двата фланга замятаха залпове в струпания Център на нуманцийците.

Генерал Търбъри бе убит още при първия залп и от наблюдателния си пункт видях как нуманцийските знамена западаха. Центърът понесе удара на първата вълна и леко се огъна.

Силите на Чардън Шир сигурно бяха репетирали битката многократно. Айса ми е свидетел, че бяха разполагали с достатъчно време, след като бяха държали тези позиции дни преди закъснялото ни пристигане. Калийското ляво крило се раздели, половината се понесе към нуманцийския Център, другата — през реката по таен брод, на нашия бряг, за да удари по Дясното ни крило.

И тогава последва смъртоносният удар. От позициите си, прикрити с магия, и от Ассабските височини, се изсипа останалата част от армията на Чардън Шир. Бяха предимно кавалерия и лека пехота и се понесоха точно към открития фланг на Централното крило.

Бойното поле се превърна в хаос, всеки се биеше с всеки, сечаха се безразборно, без никаква тактика, без никакъв ред и план, кървава, жестока касапница.

Виждах как падат нуманцийски знамена, виждах малки войнишки ядра, за които знаех, че са наши, да оказват последна съпротива и как изчезват, пометени от вълните на калийците.

Чух как изрева някакъв кавалерийски генерал, не знам на кого, може би на бога на войната, някой да ни пусне да се развихрим.

Но нямаше кой да даде командата.

Генерал Търбъри беше мъртъв. Генерал Одоакър беше мъртъв. Генерал Ерни беше затиснат от падналия си кон и със счупен крак. Други трима генерали бяха загинали в този ден, десетина домини и боговете знаят колко още по-младши офицери.

Нуманцийското Централно крило беше заличено от лицето на земята, Лявото се луташе объркано, а Дясното беше накълцано на кайма. Силите на Чардън Шир се прегрупираха и тръгнаха към реката — несъкрушима сила, връхлитаща да ни унищожи до крак.

Седях на гърба на Лукан, гледах целия този кошмар, най-тежкия въобразим разгром, и нещо в мен се прекърши.

С кавалерията имаше други домини, много по-старши от мен, и двама генерали. Но никой не предприемаше нищо.

Знаех, че трябва да го направя.

— Тръбач! — изревах с цяло гърло. — Сигнал за атака!

Тръбите прокънтяха, отначало разкъсано, изненадано, след това — по-стегнато и силно, и Седемнадесети Ърейски пиконосци, точно както бяха учени, се понесоха в бавен тръс надолу по склона за бой.

Изненадани викове заехтяха зад гърба ми, може би отменящи заповедта ми, но ми беше все едно. Ако с нас тръгнеха други дивизиони, толкова по-добре. Но не можех да гледам как страната ни рухва на този непознат терен заради грешките на един вече мъртъв глупак.

Маран, детето ми, собственият ми живот — всичко това бе пометено.

Чух други тръби, погледнах през рамо и видях как други дивизиони, засрамени от действието ни, тръгват напред. След това тръгнаха всички, може би десет хиляди души, срещу пет пъти по-многобройният враг.

И тогава от небесата прогърмя тътен и по склона пред нас тръгна един мъж — към водата, към брода.

Беше прорицателят Тенедос. Полуснаряжен и без шлем.

Гласът му беше небесният гръм и небесният гръм беше гласът му. Не можех да различа думите му, когато заклинанието се затъркаля и затрещя от хълмовете наоколо.

Закапаха дъждовни капки и видях как облаците изведнъж се промениха, вече тъмни и застрашителни, докато кънтящите думи на заклинанието му започваха да действат.

Изведнъж, сякаш от небитието, се появиха стрелци, бойните стрели се извиха в дъга над Имру, заизсипваха се върху връхлитащите калийци и в този момент бурята се развихри — побесняла стихия, — тъй че никой не можеше да види на повече от няколко крачки пред себе си.

Дъждът стихна само за секунда, колкото да мога да видя калийците, разколебани в началото на брода на другия бряг, видели как Имру закипява в бесен порой, уплашени да не ги повлече, после бурята отново изсипа тежката си завеса пред очите ми.

Мъжете не могат и нямаше да се бият, след като не можеха да виждат, след като водачите им не можеха да видят нищо отвъд ушите на конете си, така че битката свърши.

Позволи ми се да преживея този ден и да не направя жертвата, която бях готов да поднеса на Айса и Нуманция.

Здравият разум се върна, спомних си за Маран и задъхано промълвих молитва на моя мъдър бог-маймуна Вачан и на личното ми божество Танис. Но бойното поле беше затрупано с над четирийсет и пет хиляди нуманцийски жертви.

Тенедос все още стоеше там, където го бях видял последния път, беше разперил ръце настрани. После се олюля и падна, и аз сритах Лукан в тръс през сивата дъждовна мъгла, отчаян от мисълта, че ясновидецът може да е тежко пострадал.

Скочих от седлото и затичах към него. Той лежеше по очи. Обърнах го и очите му се отвориха.

— Дамастес. Заклинанието прекърши ли ги?

— Да, сър. Оттеглят се.

— Добре. Добре. Отне… отне ми всичко, което имах. Ще трябва… да ми помогнеш… да се вдигна.

Вдигнах го, повлякох го към Лукан и му помогнах да се качи на седлото.

Поведох коня към шатрата на Тенедос. Чародеят залиташе в седлото, едва успяваше да се задържи. Карджан излезе от тъмната дъждовна пелена, подкара до него и го задържа да не падне.

Изведнъж осъзнах, че е късно следобед, че всъщност вече се здрачава. Денят беше отминал, без да забележа изтичащите часове.

Вече не съществуваше нищо освен сипещия се порой, виковете и стоновете на издъхващите мъже и коне и горчивия вкус на пълния разгром.