Кралят на казиното

1.

Когато Александър Турецки влезе в кабинета на Константин Дмитриевич Меркулов, зам. главния прокурор на Русия, вниманието му бе привлечено от мъж на трийсет и две — трийсет и три години, в тъмносив костюм, който добре прилягаше на стройната му фигура. Мъжът стоеше до полуотворения прозорец и пушеше, издухвайки дима навън, и очевидно не забеляза идването на Турецки, затова дори не се обърна.

— Викали сте ме, Константин Дмитриевич?

— Ти какво? — учуди се Меркулов. — Откога минахме на „вие“?

— Пред външни хора…

— В този кабинет външни хора не влизат. Това е полковникът от вътрешната служба Валерий Степанович Саргачов.

— Майко мила, да пукна, ако… — проточи Турецки. — Валера! Живи бяхме да се видим!

Саргачов се приближи и подаде ръка да се здрависа, но Турецки с широка усмивка разпери ръце да го прегърне.

— Потъмнял си, Валера, станал си бронзов… И още повече си заякнал. Я какви перки си отпрал! От колко време не сме се виждали?

— От седем години и три месеца.

— Винаги точен като математик.

— Значи стари приятели, а? — подсмихна се Меркулов. — Добрее.

— Подвизавахме се заедно в Свердловски район.

— И какви подвизи извършвахте?

— Разнищвахме разни случаи.

— Случайчета. От районен мащаб — уточни Саргачов.

Турецки остро погледна бившия си колега от Свердловски район, където двамата работеха като следователи, той — в прокуратурата, а Саргачов — в милицията, и внезапно го обзе било смущение, било съжаление, че така ученически, като някакъв сантиментален хлапак, се втурна да прегръща този мъж, с когото наистина не се бе виждал от седем години и три месеца.

— На колко години стана, Валера?

— С вас сме един набор, Александър Борисович!

И отново го бодна това, макар и шеговито, но дистанциращо обръщение на „вие“. Да, пред него стоеше не онзи млад лейтенант, току-що завършил юридическия факултет на МГУ, а един зрял и солиден мъж, полковник от вътрешната служба. С какво ли се занимава? Какви дела води? Защо няма никаква информация за него?

— Вероятно си на „Огарьов“, там ли седиш?

— Работя. Седи се в „Матроска тишина“1 — усмихна се Саргачов.

— Благодаря, светна ме — усмихна се и Турецки.

— А сега да минем от случайчетата в районен мащаб към случаите от международен мащаб — намеси се в разговора Меркулов. — Саша, надявам се, знаеш Кузмински, лидера на либерал-социалистическата партия?

— Че кой ли не го знае? Такъв шум вдига.

— Вече му затвориха устата. Снощи е бил наръган с кама в един публичен дом в Хонконг.

— Надявам се, не в гърба? — след известна пауза попита Турецки.

— От раз целиш десетката. Точно в гърба. Докато се е забавлявал, както казват чужденците, с една млада проститутка.

— И искаш да ме изпратиш в Хонконг за трупа?

— За тая работа си има специални служби. Ще го докарат и ще го погребат. Ако не на Новодевическото, то на Вагановското гробище — със сигурност. И доста хора ще се съберат. Все още има всякакви идиоти.

— Това наистина е случай от международен мащаб — замислено произнесе Турецки. — И какво е забравил в Хонконг?

— Пак си в десетката. Именно ти ще трябва да намериш отговора на тоя въпрос. В общи черти аз ще ти обрисувам обстановката, а конкретно и в детайли ще ти я представи полковник Саргачов. Между другото той е специалист по Хонконг.

— Наркотици? — обърна се Турецки към Валерий.

— В момента — да. Но назряват и по-сериозни събития. Ще поговорим.

— Хонконг си е Хонконг, но мен повече ме интересува Русия — продължи Меркулов. — Афганската марихуана, азербайджанският метадон, украинският мак, средноазиатският опиум, анашата2 и различните синтетични варианти — всичко това вече втръсна на нашите наркомани. Искат хероин! Като чистокръвни американци! И той се появи. Наистина не ослепително бял, както в Америка, а по-нечист, шейсетпроцентов, с възкафяв оттенък, но — хероин! Разбира се, и по-рано тук се намираше хероин, но беше в мизерни количества и не представляваше особена опасност. Сега обаче ситуацията е друга. Не бих казал, че идва с тонове, не, дотам не се е стигнало. Но стигне ли се, ще бъде вече късно. По наши сведения център за прехвърлянето на хероина е станал град Воронеж. И не защото там са се навъдили изведнъж много „любители на спринцовката“, не защото в този град живеят мултимилионери, тъй като един грам струва, кажи-речи, сто и петдесет долара, а защото в стратегическо отношение според замисъла на заинтересованите лица именно Воронеж е най-подходящото място за разпространение на тази отрова из цялата страна. Той е железопътен възел, оттам минава магистралата Москва — Ростов, има цяла пътна мрежа, съединяваща Воронеж с другите областни центрове, наблизо е и „родна“ майчица Украйна. А да не говорим за междуселските пътища, пътеки, пътечки и така нататък… Давай, Ваня, светът е твой!

— Ваня ли? — наостри уши Саргачов.

— Такава е приказката.

— А да не е оня, Иванов, по прякор Монголеца?

— Всичко е възможно — уклончиво отговори Меркулов. — Завършвам. Във връзка с убийството на Кузмински е създадена оперативна група от служители на следственото управление при Главна прокуратура, на различните управления в МВР, ФСБ, Регионалното управление за борба с организираната престъпност при МВР на Русия. Въпросът е съгласуван с висшите длъжностни лица. За ръководител на групата е назначен старши следователят по особено важни дела, старшият юридически съветник Александър Борисович Турецки. — Меркулов погледна Турецки и спря погледа си на Саргачов: — Ясен ли съм?

— Да — отговори Валерий.

— А ти защо мълчиш? — обърна се зам. главният прокурор към Александър.

— Абе май отдавна не съм си имал работа с наркотиците…

— Засега си имаш работа с убийство. А когато разбереш накъде води следата… тогава вече ще видим.

— Ясно.

— И така, доскоро, както казват някои — подавайки ръка, се сбогува Меркулов. — Идете да си побъбрите на някое уютно местенце. По телевизията пускат доста хвалебствени реклами за ресторант „Кротуша“.

Двамата мъже се отправиха към вратата.

— Саша! — повика Меркулов. — Върни се за минутка! Извинете, Валерий Степанович. Саша, вземи тая папка и още днес да я прочетеш. Тук има сведения за случаите в университета за чуждестранни студенти „Патрис Лумумба“. След „Кротуша“ ще идеш при шефа на частната детективска агенция „Глория“.

— Значи Слава Грязнов се занимава с тая папка? И е мълчал досега?

— По моя молба.

— Жалиш ли ме, Костя?

— Не. Пазя те. Не бих искал и ти да стигнеш до моето състояние. — Меркулов се потупа по лявата страна на гърдите. — И бездруго си затрупан с много дела… А как ти се стори старият колега и приятел?

— Доста е младолик. Вече гони четиридесетте, а човек не може да му даде дори трийсет и две.

— Я се погледни в огледалото. И ти нямаш вид на старец — свадливо отбеляза Меркулов. — Той е мъж с ум в главата. Китайския го пердаши по-добре от руски… Забелязах, че ти още от началото се настрои срещу него. Страшен човек си, Турецки. Не всички полковници и генерали са корумпирани. Някои си изкарват хляба и с честен труд. Твърде мнителен си станал.

— Аз го посрещам като човек и му говоря най-приятелски, а той… „случайчета“. От едно такова „случайче“ и до днес ми настръхват косите.

— Хайде, Саша, върви — приключи разговора зам. главният прокурор.

Саргачов чакаше във фоайето и пак пушеше, като въртеше в ръка запалката си.

— Наистина, Валера, що не отскочим до „Кротуша“ — приближавайки се, каза Турецки. — С голямо удоволствие бих хапнал риба.

— Нека да идем на Патриаршеските езера. Не е далече оттук.

— О-о, сетих се! Та ти си роден там!

— Да, но не в езерата. А в къща край езерата — иронично се усмихна Саргачов.

— В къщата, където е живяла Марина Цветаева.

— Точно така.

Излязоха на улицата. Пред прокуратурата бяха паркирани много коли. Като всеки автолюбител Валера несъзнателно, но втренчено погледна един кафяв форд, което не убягна от вниманието на Александър.

— Твой ли е?

— Мой.

— Богато живееш.

— Струва ми три хиляди и петстотин в зелено. Открих го по една обява във вестник „От ръка на ръка“. Производство осемдесет и девета. На деветдесет и няколко хиляди километра. А твоята къде е?

— Ей там.

— Жигулка. Доколкото помня, навремето караше пети модел?

— Изгоря. Какво ме гледаш? Взривиха я. Искаха мен да гръмнат, ама не успяха.

— А тая „шестица“ нова ли я купи?

— Беше почти нова. Пък и сега не е стара. На година и половина е.

— Към седем хиляди в зелено. Тъй че кой от нас е по-богат?

Турецки неопределено сви рамене. Реши да не обяснява, че не е купувал колата, беше му оставена като своеобразен подарък от една бивша клиентка, която замина за чужбина.

— Как е дъщеричката, расте, а? — промени разговора Саргачов.

— Тази година тръгва на училище.

— Изложи се ти, женски баща си остана.

— А ти, разбира се, имаш синове…

— Нито синове, нито дъщери. Сам живея. Пак там, в апартамента на баща ми, на Кутузовски проспект — отговори Саргачов и сякаш да отклони по-нататъшни въпроси, добави: — И мама, и татко починаха.

Беше краят на април, вече се раззеленяваха храстите, а и по някои дървета се виждаха тук-там листенца. Времето беше слънчево и топло и много московчани и московчанки бяха излезли без шлифери и палта.

След като прекосиха „Тверска“ през подлеза, Турецки и Саргачов свиха под арката на масивна сграда сталински тип, минаха по няколко тесни улички и накрая излязоха на Патриаршеските езера. Върху гладката повърхност на езерото, сякаш изваяни от белоснежен мрамор, бяха застинали два лебеда.

— Каква красота — промълви Валерий.

— Неописуема.

— Почакай ме там — кимна Валерий към една пейка, — ей сега се връщам.

И той бързо закрачи към близката сергия за закуски, а Турецки седна на пейката и отправи поглед към застиналите птици. Отдавна не беше идвал насам, кажи-речи от времето, когато работеше в Свердловски район, и сега му изглеждаше странна мисълта, че недалеч оттук, на неколкостотин метра, се носят коли, мирише на бензин и асфалт, цари суета и шум, а тук е тихо и спокойно, във водата се оглеждат старинните къщи, белите лебеди… Я виж! Раздвижиха се! Заплуваха, милите… Колко гордо и величествено плуват! Но защо не е идвал насам толкова дълго време? Стоп! В дома на Цветаева живееше бабата на Валерка — Евдокия Егоровна, баба Дуня. Двамата с него често й ходеха на гости. И не сами, а с приятелки. Баба Дуня пийваше с младите, както сама казваше, по едно напръстниче водка, след което ги оставяше в огромната стая и отиваше при съседката, а те… Е, какво да си припомня! Младежки лудории. Помни само, че в една такава вечер Валера отпрати поредната си приятелка, плака и стена, скърцайки със зъби, обади се на някоя си Лариса и взе да я моли за нещо, да се разкайва и унижава. После дълго лежа с втренчен поглед в тавана, по едно време внезапно скочи и изчезна в нощта. На другия ден Турецки го попита коя е тая Лариса, а той дълго мълча, после каза, че най-страшното за един мъж е унижението. След това откровение посещенията им при баба Дуня прекъснаха. Може би именно затова Турецки бе престанал да идва на Патриаршеските езера…

Саргачов се върна с пластмасов поднос в ръце, на който имаше цветни картонени чинийки със сандвичи и бутилка коняк с нахлупени на гърлото й пластмасови чашки.

— За срещата! — вдигна чаша Саргачов, след като наля от коняка.

— Наздраве!

— И така, да започваме — отново проговори Валерий, като преглътна първия залък от сандвича. — Ти си назначен за шеф, следователно мое задължение е да ти докладвам обстановката в Хонконг, доколкото съм запознат с нея. Надявам се, известно ти е, че аз съм един от водещите специалисти по хонконгските мафиотски структури?

— Не, едва днес научих, че знаеш китайски.

— Впрочем знам го от дете. Баща ми работи няколко години в китайското консулство… Ходил ли си в Хонконг?

— Засега не ми се е случвало.

— Мисля, че ще ти се случи. Така че няма да ти разказвам за красотите на града, ароматите на китайската кухня, както и за червените фенери на масажните салони, а направо ще мина към темата на разговора. Руските мафиоти, кажи-речи, направиха път до Хонконг и се сприятелиха с главатарите на местните тайни съдружия — кръстниците. В Хонконг ги наричат триади. А от подобно приятелство и съюз може да се пръкне едно неуловимо и всемогъщо страшилище. Спецслужбите на Хонконг отдавна вече обърнаха внимание на честите пътувания на руснаците и неведнъж предупреждаваха московските колеги, които обаче нямаше за какво да се заловят. До момента, когато бе прехваната малка пратка хероин от Изток. — Саргачов щракна запалката, запали цигара и дълбоко дръпна. — Разбира се, ти знаеш, че обикновено хероинът влизаше в Русия през Таджикистан, Узбекистан и Туркмения — пакистано-афгански хероин. А задържаната пратка, както изясниха нашите специалисти, е с по-високо качество и хероинът е произведен или в Камбоджа, или в Лаос, но със сигурност не и в Пакистан. С други думи, се открива или вече е открит нов канал за транспортиране. Възможно е и воронежките тайни складове вече да са пълни с качествен далекоазиатски хероин, а руските наркотърговци само да чакат удобен случай да го пуснат на пазара.

— Това значи война между клановете. Защото Тофик Алиев, който търгува с анаша и други треви, няма да гледа със скръстени ръце как му се изплъзват паричките!

— Войната вече е налице.

— Имам предвид ожесточена война с много кръв.

— Скоро и тя ще започне.

— Интересна картина ми обрисува — отбеляза Турецки. — Или това още не е всичко? Очертават ли се по-сериозни събития?

— Връщам се към триадите. Малко неточно ти изтълкувах значението на тази дума, като нарекох триади само кръстниците. Това понятие е по-обширно и включва тайните съдружия, които съществуват по свои строги вътрешни закони. Достатъчно е само да ти кажа, че от няколко столетия насам те вече контролират значителна част от финансовия свят на Хонконг, макар че в първоначалния си замисъл това е справедливо. Системата е добре законспирирана, всички триади си имат документи, потвърждаващи легалния им бизнес. А сега за по-сериозните събития… В Хонконг живее един господин на име Джек Кан, който се ползва с голям авторитет. Майка му е рускиня, внучка на един от колчаковските офицери, а бащата е китаец. Кан се занимава с търговия на оръжия последен модел, дори с атомно. Според последните ни сведения той е постигнал забележителни успехи в това отношение. А сега съпостави този факт със следния. Банковите и търговските закони на Хонконг са особено гъвкави. Мошениците от цял свят използват това обстоятелство с огромни лични печалби. И нашите богаташи се ориентираха бързо. Вече са изпрани милиарди долари. Дори нещо повече, в момента триадите енергично изпират наличната валута, постъпваща по каналите на руската мафия. И двете страни много бързат, защото наближава първи юли, когато Хонконг и Тайван преминават във владение на Китай. А там, както се казва, нема лабаво. И току-виж, че при това бързане същият Джек Кан вземе да продаде нещо мъничко и спретнато с атомен заряд на някой си Ваня Иванов. Какво ще кажеш, а?

— Всичко това е много любопитно — след известно мълчание проговори Турецки. — Но аз съм практик, Валера, човек на действието.

— А аз — чиновник, щабен офицер. Заповядано ми е да ти докладвам положението и го направих, доколкото можах.

— Благодаря ти — отново с известно забавяне отговори Турецки.

— Нека уточня. Аз невинаги съм бил чиновник.

— Знам.

— Не, Саша, не знаеш. Предпочитах да мълча за това.

— А сега ще го кажеш?

— Имам зад гърба си две години и половина Афганистан и три месеца Чечня. Две ранявания. След чеченското се наложи да напусна армията.

— Я налей коняк — намръщено каза Александър.

Пиха, без да се чукнат, дори не си замезиха.

Лебедите в езерото отново бяха застинали на място.

— Мамо — чу се детско гласче. — Виж, мамо! Живи ли са?! Мамо!

— Живи са, миличка, живи. Лебед и лебедица — отговори младата майка на малкото момиченце. — Това са най-верните птици на света. Ако единият от двойката внезапно загине, другият — мъжката или женската птица — се издига високо в небето, събира крила и пада като камък на земята.

— И умира?

— Умира. Но какво правиш, миличка? Защо плачеш?

— Мъчно ми е…

— Лебед и лебедица — проговори Валерий. — Е-ех!

— Докато ти пазаруваше, аз си спомних за баба ти, Евдокия Егоровна… — Турецки позамълча, но отговор не последва, и той продължи: — Знаеш ли, все още се питам какво ни раздели тогава?

— Кога?

— След последните ни изпълнения в стаята на баба Дуня. Помня, че ти много се разстрои заради някоя си Лариса…

— Тя отдавна не е някоя си Лариса — прекъсна го Саргачов. — А Лариса Ивановна Стрелникова, вицепремиер на Русия.

Рядко се случваше Турецки да е изненадан от нещо, но този път дори подсвирна.

— Да пийнем още по едно за капак — предложи Саргачов.

— Не, на мен ми стига.

— Тогава да тръгваме.

— Трябва да приберем това — кимна към подноса Турецки.

— Има си хора за тая работа.

И наистина, не бяха изминали и десетина крачки и отнякъде се появиха двама мъже, разляха в чашките останалия коняк, приветливо помахаха на щедрите непознати, когато те се обърнаха да ги погледнат, и жадно загълтаха скъпоценната придобивка.

До прокуратурата стигнаха с нелегално такси. Сметката плати Саргачов.

— Ако ти потрябвам, обади се — каза той на сбогуване.

— Ще се обадя.

Турецки изпрати с дълъг поглед отдалечаващия се форд, разсеяно отговори на поздрава на някакъв малко познат колега, влезе в сградата, качи се в кабинета си, свари си силно кафе, приседна до бюрото и потъна в мисли.

По принцип разговорът се оказа полезен. Трябва да му се признае на Саргачов, че представи кратко и ясно скрития живот в Хонконг. Сякаш лично е бил в някоя триада. И внушителният Джек Кан бе описан така ярко и красноречиво, че сякаш го виждаш пред очите си. Полуруснак-полукитаец, със светла коса и черни очи, висок, мършав, умен. Ами ако наистина вземе, че продаде една такава мъничка атомна бомба на някой от руските престъпници? И не една? Ама че работа… Изпрани са милиарди долари незаконно придобит руски капитал… Но защо така си се размислил, господин „важняк“? Какво толкова те разтревожи? Нещо в облика на бившия ти колега или в неговото поведение? Може би все пак разговорът не ти хареса? Може би Меркулов е прав, и ти ставаш твърде мнителен и критичен? Нищо подобно, не е в това причината! Та ти го посрещна най-непринудено, нахвърли се да го прегръщаш, обзет от някакво топло чувство, което значи, че в отношенията ви с Валерка е имало повече хубави и светли неща, отколкото лоши, посредствени, незабележими. Ти сякаш се върна в онова време на безгрижие и младежки лудории, сваляйки от гърба си петнайсетина години, като се надяваше да получиш в отговор същото отношение, а получи, макар и приятелска, но хладна и сдържана усмивка. Не припламна в очите на Саргачов радостно пламъче, те останаха безразлични. Впрочем сега би могло да се намери обяснение за това — Афганистан, Чечня, ранявания… Интересно, кой все пак го е уредил на тази отговорна длъжност? Защото в Русия има предостатъчно хора, владеещи китайски език, както и добри професионалисти по мафиотските структури. На секундата могат да се посочат пет-шест имена. А тук, видиш ли, пристига един армейски офицер без специална подготовка и готово — моля, заповядайте в кабинет с висок таван!

Неочаквано Турецки се сепна: та той изобщо не знае дали Саргачов няма специална подготовка…

— Ама какво толкова си се захванал с него?! — ядно възкликна на глас той и удари с юмрук по бюрото, допи кафето си и разтвори папката, която му бе дал Меркулов.

В нея имаше оперативни доклади. По-голямата част от тях бяха от името и с подписа на Грязнов. По изключение Меркулов бе поръчал на „Глория“ да внедри свои хора в студентските среди. От тези доклади Турецки разбра, че сред студентите в университета „Патрис Лумумба“ има доста богати младежи, в общежитието се шири голяма проституция, съществува цяла добре организирана мрежа за доставка на руски момичета по азиатски и европейски публични домове, открити са следи от хероин…

Зазвъня телефонът.

— Слушам.

— Здравей — чу се в слушалката гласът на Слава Грязнов. — Защо не идваш?

— Проучвам съчиненията ти.

— И как ти се виждат?

— Добре си се изпраскал.

— А ти какво си мислиш?

— Най-важното, че всичко е прегледно — лично, бащино и фамилно име. А също и народност, посочена в скобки. Нигериец, алжирец, виетнамец… И неочаквано виждам, че между тях се е забутал и някакъв сянганец. Откъде е тоя човек бе, Слава?

— Трябва да е от Сянган, щом като е сянганец…

— Давай, давай, все в тоя дух.

— Що, да не би да няма сянганци? — позасегна се Грязнов.

— Как да няма? Има, разбира се.

— Е, значи всичко си е тип-топ!

— За непросветените пояснявам: Сянган е старото китайско име на Хонконг. С население над седем милиона. Деветдесет и осем процента са китайци. Следователно твоят сянганец със сигурност е чистокръвен китаец.

— Копелето му с копеле! — разсмя се Грязнов. — Така де, видях аз, че хич не ми прилича на сянганец! Хайде, идваш ли?

— Костя ти вдига пара, а? — подкачи го Турецки.

— Идвай, докато все още те чакам, защото може и сам да запраша — без да реагира на закачката му, продължи Грязнов.

— Но къде да дойда? В оная къща ли?

— Ми къде другаде? Да не си забравил адреса? Да ти припомня…

— Добре де, чакай ме… сянганецо — въздъхна Турецки и постави слушалката.

В кабинета влезе следователката Лилия Федотова. Както обикновено бе дошла на работа в прокурорска униформа с пагони, но шита по поръчка, та затова й седеше чудесно — не скриваше, а сякаш напротив, подчертаваше стройната й фигура и дългите крака. Впрочем полата беше малко по-къса. Не можеше да се каже, че Лиля е красива в класическия смисъл на думата, но от цялата й външност се излъчваше някакво скрито обаяние. Зелени очи с дълги ресници, тънки вежди, гъста кестенява коса, матов тен на лицето, кръгла брадичка — човек би казал, че не се отличава с нищо особено, доста такива момичета се навъртат около хотел „Национал“, но едва ли някой би могъл да си я представи сред тях. Те се познават от цял километър и не защото имат развратни и похотливи физиономии, а защото веднага се усеща, че са високоплатени проститутки, излезли на работа. А от Лиля лъхаше финес и изискана сдържаност или по-скоро достойнството на жена от добро семейство, която си знае цената. Но Турецки, който бе имал в живота си немалко любовни приключения, инстинктивно долавяше у нея страстен темперамент и затова, както се казва, отдавна й беше хвърлил око.

— С какво ще ме зарадваш, Лилечка?

— Подпишете това — подаде му тя няколко заповеди.

Турецки бегло ги прегледа и подписа, но когато вдигна поглед, забеляза в ръцете на Лиля вестник със снимката на вицепремиера Стрелникова и се заинтригува.

— Я го дай за малко!

Във вестника бе публикувано интервю с Лариса Ивановна във връзка с последното й пътуване в чужбина.

— Точно и смислено отговаря — отбеляза Турецки, след като набързо прочете интервюто.

— Тя изобщо си е умна жена.

— Я чакай — сети се той, — ами ти май работеше в онова движение… как се казваше? „Прогресивни жени“! А тя му беше председателката! Нали така?

— Да, познавам се с Лариса Ивановна отблизо.

— И какво ще кажеш за нея?

— Смятам, че вече казах всичко. Умна жена.

— Близкото познанство с един вицепремиер понякога предполага страхотни възможности…

— Предполага. И каква връзка има това с мен?

— Чудя се как не си се възползвала от него?… Защо?

— Възползвах се.

— Не разбирам.

— Самопредложих се да бъда включена в групата на най-добрия следовател в Русия — Александър Турецки — и получих това място.

— Ласкаете ме, мадам — ухили се той.

— Ни най-малко. Но защо се изчервихте, Александър Борисович? Май не сте срамежлива девица.

— Това мога лесно да го докажа — без да иска изтърси той.

— Не очаквах — след кратко мълчание промълви Лиля.

— Какво?

— Подобна грубост.

— Извинявай — искрено се смути Турецки.

— Нищо. Случва се. Ще се престоря, че не съм чула. Така ме учеше мама.

— Не виждам съобщение за смъртта на Кузмински — продължи Турецки да разлиства вестника.

— Ще се появи утре. За отпечатването на тиража е нужно време — подсмихна се младата жена. — Но стига сте се притеснявали, Александър Борисович! Аз вече забравих всичко.

— Кога най-после ще минем на „ти“? Дявол знае какво се получава! Аз се обръщам към теб на „ти“, а ти ми говориш като някаква ученичка! — внезапно избухна Турецки.

— Когато ми кажете.

— Но аз съм ти казал! И то неведнъж!

— Извинете, но…

— Уф! — ядно възкликна той. — Я си налей кафе! — посочи голямото джезве. — Вече изстина, но е силно.

— Аз го обичам студено.

Турецки стана и се заразхожда из кабинета, поглеждайки към своята помощничка, която отпиваше кафето на малки глътки.

— Главозамайваща кариера направи Лариса Ивановна — размаха той вестника. — Профсъюзите… Лидер на женското движение… И почти веднага — вицепремиер!

— Ако си спомняте, у нас и завеждащи лаборатория са ставали първи лица в държавата. И нищо, търпим.

— Ставаха, ама преди три-четири години. А днес би изглеждало странно.

— Поразена съм от вашия… е, добре, от твоя интерес как така една жена е станала вицепремиер.

— Е, най-после — въздъхна Турецки. „Твоя“! Продължавай така и занапред.

— Да. Изненадана съм. Вие, мъжете, сте заграбили всички постове, а между другото някои от вас имат много по-малко пипе, отколкото въпросната Лариса Ивановна.

— Нямам предвид това, Лиля — кротко възрази Турецки. — В момента се е създала една, меко казано, малко неочаквана ситуация. Впрочем ще те информирам: образувана е група за разследване на убийството на Кузмински. Привлечени са специалисти от различни ведомства. Аз съм назначен за ръководител.

— И съвсем справедливо.

— Е, благодаря — опита се Турецки да възприеме обичайния си шеговито-снизходителен тон, но не се получи. — Въпросът, Лиля, е не само в убийството. С него, както си е редно, ще се занимават спецслужбите на Хонконг, макар че и ние няма да останем безучастни. Ще водим успоредно следствие. Какъвто и да е тоя Кузмински, все пак е руски гражданин… Но за мен е определена, както подозирам, малко по-различна задача.

Турецки млъкна. Лиля продължи внимателно да го гледа и накрая попита:

— Каква по-точно?

— Триадите на Хонконг.

— Не съм чувала за тях.

— Всъщност и аз едва днес научих какво представляват.

Турецки отново замълча.

— Какво те мъчи, Александър Борисович?

— И аз не мога да си обясня.

— Именно с това почни. Че не можеш да си обясниш.

Турецки разказа на Лиля за срещата с полковник Саргачов, за неприятното си усещане, дори за подозрителността си, за която сякаш нямаше никакви основания, и за голямата си изненада, когато узна от думите на Валерий, че неговото момиче, отдавнашната му нещастна любов — Лариса Стрелникова — се е издигнала на такъв висок пост. Не, може би Валерка не е назначен на „Огарьов“, така да се каже, с връзки. Макар че, погледнато от друга страна, какво може да прави там един армейски офицер? Нима все пак не го е наместила там нечия всемогъща ръка?

— Но аз познавам полковник Саргачов — каза Лиля, след като го изслуша. — С него ме запозна Лариса на един прием.

— Значи са си възстановили отношенията? Старата любов ръжда не хваща, а?

— За любов не мога да кажа нищо, но че имат някакви взаимоотношения, не се съмнявам. Всъщност тази ли женска ръка нарече всемогъща?

— Вече разбирам — кимна след известно мълчане Турецки.

— А на Саргачов няма защо да му се обиждаш. Хората се променят. И особено бързо в нашето смутно време. Може пък това да е при него някаква маска, предназначена за официалните кабинети…

Телефонът иззвъня.

— Ако е Грязнов, кажи му, че съм излязъл — припряно и кой знае защо шепнешком заръча Турецки.

— Излезе, Слава, излезе! — весело проговори в слушалката Лиля. — Кога ли? Ами преди малко! Няма и десетина минути! — Тя слушаше Грязнов и с лукава усмивка поглеждаше към Турецки. — Хайде и ти, Слава?! Нима? Ами ако му кажа?… На човека, когото одумваме!… Може? Добре, ще си помисля, Слава. До скоро виждане.

Лиля постави слушалката и загадъчно погледна Турецки.

— Какво ти надрънка? — ревниво се поинтересува той.

— Каза, че си хлътнал по мен до уши.

— Ама че дръвник… — можа само да изрече Турецки.

— И каза да не ти вярвам, а да мина на негова територия. И още, че си голям женкар.

— Такива глупости, и то по служебния телефон! — вдигна ръце Турецки. — Ще му откъсна главата!

— Защо? — искрено се учуди Лиля. — Нима е лошо за един стопроцентов мъж да бъде женкар?

— Сигурна ли си? — попита или потвърди казаното Турецки, взе папката от бюрото, а при вратата се обърна: — А госпожа Стрелникова как е в това отношение?

— В това отношение госпожа Стрелникова е жена без никакви предразсъдъци.

— Омъжена ли е?

— Е, и ти си женен, което не ти пречи да бъдеш голям женкар — все така загадъчно усмихната отговори Лиля.

Турецки затръшна вратата след себе си.

Частната детективска агенция на Грязнов „Глория“ (в превод — „Слава“), която навремето започна своето съществуване на „Неглинка“, сега се бе преместила в района на „Пречистенка“ в двуетажна къща с двор. Ако се тръгне с кола от центъра, трябва да се мине покрай Пушкинския музей на „Волхонка“, станцията на метрото „Кропоткинска“, Дома на учените и да се свие надясно в посока Арбат към невисоките постройки отпреди революцията. Тези самостоятелни и удобни къщи, в които някога са живели дворяни, дребни буржоа и чиновници, отдавна бяха окупирани от художниците. Но напоследък на това уютно място с оцелели стари липи сложи могъща ръка московският кмет, така че няколко къщи, в които работеха малко известни, дори неизвестни служители на изкуството — повечето застарели скулптори, — моментално опустяха. Дойдоха работници във вносни гащеризони с многобройни джобове и маркови стикери отзад, които набързо изхвърлиха всичко, оставено и забравено от художниците, а техните непреходни творения бяха откарани на градските сметища. След това къщите буквално за часове се превърнаха в кокетни и уютни вили, където се заселиха различни агенции, а най-вече — банки. Тутакси се появиха фирмени табели от бронз, сред които се мъдреше и скромната табелка: „Частна детективска агенция Глория“. Ремонтираните и обновени старинни къщи рязко контрастираха на околните стари сгради, където останаха да творят известните дейци, които разполагаха с дебели връзки — закачиш ли ги, ще се вдигне голяма олелия, — така че кметството временно ги остави на мира до по-благоприятни времена.

Ако преди две години някой екстрасенс бе пророкувал на Вячеслав Грязнов, че ще стане шеф на детективска агенция, при това частна, той на секундата би пратил по дяволите този пророк. Но все пак стана точно това. И ето как.

На „Петровка“ бе дошъл поредният нов началник, който започна да въвежда свой ред. Захвърчаха глави, отиваха си опитни и талантливи детективи — както от „Петровка“, така и от всички управления, отдели и отделения на милицията. Преждевременно излизаха в пенсия „старците“ — на четиридесет и пет, петдесет години. Те можеха да работят още дълго, но как, след като за началници дойдоха маса млади здравеняци, издаващи заповеди, от които на „старците“ им се завиваше свят. „Да се арестува“, „задържи“, „стреля без предупреждение“… Но кого да арестуваш? Как да го задържиш? Арестувай го, ама първо го намери. Звъни Грязнов на един колега — излязъл в пенсия, станал пчелар и гледал кошери на село. Звъни на друг — уредил се като началник-охрана в търговска банка. На трети — ударил го на бизнес, сиреч на далавери. Четвъртият пък си пишел мемоарите. Но какво става? Кой ще лови бандитите, крадците и убийците?! Грязнов не издържа, когато накрая научи за смъртта на Дима Коршунов — Дмитрий Алексеевич, хитър и умен оперативник от „Петровка“. Дмитрий Алексеевич се бе застрелял. Грязнов изпрати и помена своя стар приятел, а от гробищата отиде направо на „Петровка“, в най-височайшия кабинет. Без да обръща внимание на секретарката, той отвори с ритник масивната врата, влезе и заби поглед в новия началник.

— Абе ти откъде ни се изтърси на главата, копелдак гаден? — тихо попита Слава.

Как би реагирал на подобно обръщение един истински мъж? Вероятно би отвърнал със същото, би извикал дежурните милиционери или направо би праснал нахалника по мутрата. Но нищо подобно, тоя изрод остана да си седи зад бюрото, само в безцветните му очи се мярна нещо като удивление.

— Виждате ли, колега — гледайки някъде встрани, проговори той, — това е ярък пример за истинската руска демокрация.

Грязнов се обърна и срещна погледа на младолик мъж в сив костюм, който с любопитство го разглеждаше. За секунда се поколеба дали да си отиде веднага, или да изчака развитието на събитията, и тъкмо бе решил да си тръгва, защото разбра, че е безполезен всякакъв разговор с тоя дръвник зад бюрото, когато отново се чу тенорчето на началника.

— Надявам се, че молбата за напускане е в джоба ви?

— Ще ме уволниш ти, със заповед. Разбра ли?! — избухна Слава.

— Както желаете — чу се в отговор.

„Ама че гадняр — дори се учуди Грязнов. — Пълен гьон, ни приема, ни предава!“ Накрая си изля гнева в един яростен монолог, подсилен с цветист бандитски жаргон, и си излезе. Помота се още малко из сградата, а когато се озова на улицата, срещна мъжа, който бе седял в кабинета на началника.

— Вземете — каза той и му подаде визитната си картичка. — Ако имате желание, обадете ми се.

— Ще видим — сухо отговори Слава, пъхна визитката в джоба си и се отдалечи. Като повървя известно време и се поуспокои, извади картичката и прочете: „Саргачов, Валерий Степанович.“ Началните цифри на служебния телефон показваха, че този мъж работи в министерството на „Огарьов“ 6, а домашният — че живее на Кутузовски проспект.

На следващия ден Грязнов бе отчислен от редиците на славната московска милиция с подписа на гореспоменатия висок началник на Московското градско управление на вътрешните работи, а месец-два по-късно с голямо задоволство чу, че същият началник тихомълком е бил свален от длъжност, след като бил най-безжалостно оплют от ветераните на някаква демонстрация при „Соколники“; така той изчезна нанякъде, а после се появи вече в Държавната дума като депутат. Такива ми ти работи…

Мисълта да създаде частна детективска агенция хрумна на Слава, докато четеше криминалната повест на Рекс Стаут „Съчинявайте сами“. Колкото и странно да звучи, но той едва тогава осъзна, че Ниро Улф работи за себе си, за собствения си джоб, и трупа пари в банката за всеки разкрит случай. Така че защо и той, милиционерският подполковник в оставка Грязнов, да не се опита да прави същото? Разбира се, нито е алчен, нито пък е Ниро Улф, много не му трябва, но той и неговите сътрудници ще бъдат добре осигурени с процентите от хонорара — бъдете така добри да си платите за услугите.

И започна да действа. Първия си офис откри на „Неглинка“, но скоро в помещението стана направо тясно. Хората идваха при него с най-голямо желание. И тогава узна, че може да си има собствена къща на „Пречистенка“. Обаче нещата нещо се закучиха, тъй като на пътя му се изпречиха „новите руски баровци“ с претъпканите портфейли. Трябваше или да даде голям рушвет, или да вземе не по-малък кредит от някоя търговска банка, при това — срещу умопомрачаващи лихви. На първата възможност Слава никога не би се съгласил, а в банката любезно го изслушваха и пак така любезно му отказваха. И когато, кажи-речи, се отчая и бе на път да се откаже, реши да се обади на Саргачов, ей така, за всеки случай. Вече беше наясно, че Валерий Степанович е шеф в Министерството на вътрешните работи и макар че не хранеше кой знае каква надежда за благоприятен изход от положението, набра номера. Саргачов внимателно изслуша почти несвързаните му обяснения и само попита:

— Какъв кредит ви е нужен?

Слава отговори, като все пак се оплака от кожодерството на банкерите.

— Сега е седемнайсет и четиридесет и пет. Утре по същото време ще ви дам отговор.

И точно в седемнайсет и четиридесет и пет на другия ден телефонът иззвъня. Отговорът беше кратък. Кредитът е отпуснат от Сиб-банк, лихвите са поносими, чакат го с документите, разрешението за при добиване на недвижима собственост в района на „Пречистенка“ е получено.

— Имам обаче една молба — допълни Саргачов. — Да вземете на работа двама души. Сигурни момчета. Ветерани от Афганистан.

— Само че във вътрешната охрана — реши да отстоява реномето на фирмата си Грязнов.

— Няма значение. Само и само да получават някакви доходи. Момчетата мизерстват.

Именно така се случи, че наред с луксозните табели по къщите, придобити за баснословни суми от „новите руснаци“, се появи и фирмата на детективска агенция „Глория“, под чието име разгърна законна търговска дейност о.з. подполковникът Вячеслав Иванович Грязнов.

В очакване на Турецки босът седеше в кабинета си, пушеше, отпиваше от голяма чаша по глътка чай, щедро подсилен с хубав коняк, и преглеждаше текущата документация. Слава имаше вид на преуспяващ бизнесмен: скъп костюм, морскосиньо поло и елегантни мокасини. Дори рижата му коса, тук-там с побелели къдрици, която по-рано стърчеше на всички страни, сега бе прилежно сресана и прикриваше плешивината на темето.

Навън се чу шумът на спираща кола и буквално след секунди в кабинета нахълта Турецки.

— Ти какви ги вършиш бе, рижо говедо?! — закрещя той още от вратата.

— Ми аз бях сигурен, че си там — доволно се ухили Слава. — Не можеш да ме прекараш, братле, ясен си ми при всички положения.

— Ама така де! — не мирясваше Александър. — Що не мислиш какви ги дрънкаш? А?!

— Иначе как можех да те изстрелям оттам? Само по тоя начин. Господи, нима всичко ти е казала? — ококори очи Слава.

— Дори нещо повече — махна с ръка Турецки. — Освен че съм женкар, какво още ме нарече?

— Ама че жена! — възхити се Грязнов. — От нашата кръвна група.

Турецки хвърли папката на бюрото, отпи глътка от чашата на Грязнов и се намръщи:

— Това коняк ли е?

— Само една четвърт, другите три са цейлонски чай.

— А не е ли обратното?

На свой ред Грязнов отпи няколко глътки, позамисли се и се съгласи:

— Вярно бе. Обратното е. Май и тоя път съм сбъркал пропорцията. — Разтвори хвърлената на бюрото папка и вдигна очи към Александър. — Моите писания? Защо си ги донесъл?

— „Сянганецо“! — подсмихна се Турецки. — Именно затова ги донесох, за да изтриеш от тях оня сянганец. Костя трябва да иде на доклад при шефа, а в папката фигурира някакъв си сянганец!

— Добре де, добре — махна с ръка Грязнов, но все пак сложи настрана листа със сведенията за сянганеца. — Мога и изобщо да се оттегля от това дело. Между другото, то се води при мен в графа „непредвидени разходи“. Залудо ви работя, за едната благодарност.

— Ми оттегли се де!

— Не ми излизай с тоя номер — широко се усмихна Грязнов. — Знаем се от години, не ме виждаш за първи път, нали?

— Такъв джентълмен — за първи път.

— Сто и петдесет гущерчета — поглади Грязнов реверите на сакото си.

— Добре, а сега минавай към въпроса — сядайки, каза делово Турецки.

— Чакам едно обаждане. Затъжих се нещо за тебе и звъннах на Меркулов. Сега вече ще си имам компания и ще чакаме двамата.

— На никого не съм обещавал да чакам.

— А обаждането е от „Патрис Лумумба“. Жал ми е за нашите момичета. Ония африкански нерези най-после ще ги закопчая. И точно днес, а не кога да е — злобно натърти Слава. — Има там един Али, изключителен мръсник е. Искам аз да го прибера, а после ще го дам на момчетата от ФСБ.

Той погледна Александър, който тутакси усети в този поглед непримиримостта на някогашния Грязнов, упоритото и безстрашно ченге, отмести очи и отпи още една глътка от чашата му.

— А питието ти си го бива… Дори много. Освежава… Та казваш — в графата „непредвидени разходи“, а?

— Абе майтапя се, не обръщай внимание.

— Щом приключим делото, ще ти платим. Колко ченгета имаш?

— Двайсет и трима души.

— Трябва да ги храниш и поиш. И вероятно всички са семейни?

— До един. Освен мене.

— Ще ти платим. Точно по тарифата.

— Ние нямаме тарифа, Саша. Работим по взаимна уговорка.

— Поне договори не изготвяте ли?

— Някои искат, така да се каже, за финансова отчетност, но повечето направо носят парите в плик.

— И много ли носят?

— Абе знаеш ли, Саша, различно. Дори сам не очаквах.

— Не се скумросвай де, знам някои неща.

— Какво например?

— За едно момиченце…

— Е, беше се загубило и ние просто го намерихме. Нищо особено.

— Много скромен си станал, Слава… Ами жилищната кражба на „Тверска“? Май е било диаманти, злато? Вдовицата не е на някакъв бараба, а на зам. министър, нали? И не на кой да е, а на финансите.

— Имаше такова нещо — усмихнато се съгласи Грязнов. — А какво да правим, щом милицията не си дава зор? Ние не им отнемаме хляба. Могат ли — моля, занимавайте се, не могат ли — извинявайте, ама дайте път на другите. Прогониха си „старците“, а аз ги прибрах.

— Но сега, чувам, си ги викат обратно?

— Да, ама те няма да се върнат. Трябва да им дадат по-високи заплати. Ей го Мишка Старостин заряза пчелите и избяга от село. Сега бачка, та пушек се вдига, направо ти радва окото. Или Колка Шчербак. Мемоари ли? На секундата ги забрави! И получава три пъти повече от тебе.

— Щастието не е в парите, Слава. По-точно не само в парите.

— Естествено. Усетиха моите орли и соколи какво значи истинска работа. Без остен и сладки думи, без нравоучения. Аз много не приказвам. Пък и те сами си знаят по-добре от мене. Съвзеха се хората, Саня, дойде им ищах за работа! Подмладиха се. Та това им е професията. И, разбира се, добри пари получават.

— Дреболии, казваш, ама явно носят бая сухо?

— Взе ми думата от устата. Носят. Впрочем май за дреболиите повече пари ни плащат, отколкото за вдовишките диаманти. Ама какво да ти обяснявам, ще ти дам един пример. Дойде веднъж някаква бабичка, едвам крета, да я духнеш — ще падне, и ми подава банкнота от сто долара. „За какво са тия пари, бабе?“ — „Намерихте ми кученцето.“ — „Много даваш. Това са половин милион наши.“ А тя: „Кученцето, вика, ми е по-скъпо от живота, вземай, щом ти давам“. Стана ми неудобно. Толкова пари за някакво си дръгливо помиярче?! И от кого? От една старица! Може да са й последните, дето е речено — за погребението. „Хайде, бабе, ние — казвам — го намерихме безплатно.“ Че като кипна оная ми ти бабичка, направи ме на бъзе и коприва! Изпъчи се, очите й засвяткаха. „Аз — вика — съм от княжески род! С мен — вика — прав разговаряше самият Голицин, предводителят на Дворянското събрание, а ти защо седиш?“ С такъв тон го каза, че моментално се изстрелях на крака! Тръсна ми банкнотата на бюрото и излезе. Кво се смееш? Така си беше.

Тъничко запищя зумерът. Слава вдигна слушалката.

— Грязнов слуша.

От израза на лицето му Турецки разбра, че не е особено доволен от чутото.

— Те са шефовете, те диктуват положението… Заповедите не се обсъждат. Бъдете готови! Не чувам отговора. Така е по-добре. Бъди здрав… Засечка — поставяйки слушалката, мрачно каза Грязнов. — Всичко се отлага за през нощта.

— Не ни е за пръв път.

— Разбираш ли, Саня, какво се получава?! Ще се вдигне голям шум. А случая го разследваме ние, просто така се завъртяха нещата. Сега се оказва, че са се включили ФСБ, МВР и дори специалните части.

— Хайка?

— Именно. Извинявай, че те обезпокоих така рано.

— Нищо. А ти от какво си недоволен?

— Абе трябваше да пипаме тихо и кротко. А сега какво? Ще ги подплашим! Тия черни гълъбчета са снимани — анфас и в профил, гукат на руски, а от тоя хероин, дето е по сто и двайсет долара за грам, съм купил и продал близо половин кило.

— И кой го плати?

— Да не би аз?! ФСБ, разбира се. Къде у мен толкова пара.

— Значи твоите момчета са открили пласьорите?

— И моите също — след като поразмисли, отговори Слава. — Сега са добри приятели с феесбейците.

— Е, който плаща, той поръчва музиката.

— Че ще има музика, ще има, бъди сигурен.

— Хайката е нужна — каза Турецки. — Ти кълвеш зрънце по зрънце, а за тая работа трябва чувал. И най-добре е да се свърши всичко наведнъж.

— Кой знае. Не съм сигурен. Не може да се устиска тоя чувал. Тежичък е. Виж, аз изкълвах близо половин кило…

— Посмали, Слава.

— И колко?

— Поне последната нуличка.

Грязнов весело се усмихна.

— Да те събуждам ли?

— Да.

— А къде да ти звъня?

— Вкъщи, разбира се.

С тази уговорка се разделиха.

Попитайте когото и да било от московчаните, живеещи близо до университета „Патрис Лумумба“, що за хора следват там — той или ще плюе от отвращение, или ще наговори такива неща, че никой вестник не би ги отпечатал. В университета учат младежи от африкански и азиатски страни с различен цвят на кожата, но московчани не правят никаква разлика помежду им и наричат всички вкупом „мангалите“. А ако мислено се върнем в онова далечно време на благородния ни порив да просветим всички изостанали народи, но по свой, съветски начин, ще си спомним с какъв възторг и любов посрещаха руснаците тези чернокожи и тъмнооки, толкова необикновени младежи и девойки. Колко много цветя и усмивки, искрено удивление и симпатия! Всички бяха уверени, че тези момчета и момичета най-после са се измъкнали от ада, в който са живели, където белите робовладелци са ги били с камшици, или пък в най-добрия случай са пристигнали от тропиците, където са били хапани до смърт от мухата цеце. Пък и какво може да искаме от московчани, щом като единствената книга, от която можеха да добият представа за живота на негрите, беше „Чичо Томовата колиба“? И още години наред московчани се отнасяха с някаква необяснима жалост към студентите от този университет, макар да се бяха появили вече и първите тревожни симптоми, които с течение на времето прераснаха в трагедия. За найлонови гащички, блузки и чорапогащници симпатичните негри си играеха с нашите момичета както им падне, устройваха оргии с дивашки песни и танци, пушеха „трева“ — нещо немислимо по онова време — и тайно въртяха търговия със задгранични парцали. Трябваше да ги спипат и да ги изхвърлят от страната — нали са дошли да учат! Ама нищо подобно. „И какво от това? — казваха добрите чичковци от съветските ведомства. — Нима положението в нашите общежития да е по-розово?“ Но ето че се появи и първият труп: хвърли се от прозореца едно момиче. „Била е пияна“ — решиха едни. „Така й се пада на тая кучка“ — осъдиха други. Трети се замислиха, но премълчаха. Затова пък, местните младежи не премълчаха. Събраха се край стените на Донския манастир, посъветваха се и вечерта направиха един хубав погром в общежитието на университета. Районната болница бързо се напълни с пребити и уплашени до смърт негри. Работата обаче не приключи с това. Две седмици поред младежите биеха всеки срещнат „мангал“. Трябва да се отбележи, че на студентките не посягаха. Чудесно се представи и нашата славна милиция. По тях бяха юрнати маса ченгета — повече от охраната на всенародно избрания вожд, но негрите все така продължаваха да си ядат пердах. „Ама какво правите вие, такива-онакива, вашта мама?! — крещяха и тропаха с крака в кабинетите си милиционерските генерали и полковници. — Къде са престъпниците?!“ Отговорните за тая акция опитни майори и капитани извръщаха очи и мънкаха: „Че как да ги хванеш? Млади хора.“ Имаше заповед незабавно да се арестува всеки нарушител на реда, която беше четена преди всяко дежурство, но тя сякаш изобщо не съществуваше, защото надделяваше мълчаливото и справедливо убеждение: „За какво да ги арестуваме?“

И чак когато вече замириса на международен скандал, ченгетата тутакси изловиха водачите на местните младежи, дръпнаха им едно конско да ги сплашат и ги пуснаха по живо, по здраво. Дълбок поклон на тебе, родна милицийо! Ако, разбира се, невинаги, но поне при особени случаи ти беше действала така, навярно нямаше да плюят жителите на района, а сега и всички московчани, само щом чуят за университета на международната дружба.

Приблизително това си мислеше Турецки, докато караше по нощните улици на Москва.

На петдесетина метра от общежитието го спряха двама бойци от специалните части и докато му проверяваха документите, внимателно се взираха в лицето му, сравнявайки го със снимката на служебната карта, а през това време в общежитието, допреди секунди тъмно и мрачно, започнаха да светват прозорците по всички етажи. Операцията беше вече в ход.

Слизайки от колата, Турецки веднага забеляза с набитото си око силуетите на хора, застанали до дърветата по периметъра на сградата, специалните коли и няколко волги. Влезе в общежитието.

Повечето стаи бяха с изкъртени врати и вътре бе започнала проверката. Оперативниците действаха професионално и методично. Двама претърсваха гардеробите и дрехите, леглата и нощните шкафчета, а трети пазеше да не излиза никой. Обитателите умърлушено стояха насред стаите си.

В коридора изскочи полугола мадама, пияна или дрогирана, и пронизително запищя.

— Затваряй си човката, глупачко — спокойно я посъветва плътен мъжки глас.

— Така ли? — възкликна тя. — Ти по-добре да беше ми кавалерствал, да подадеш на дамата роклята и мантото.

Все пак спря да пищи и полюшвайки бедра, се отправи към стаята, като пътьом кокетно намигна на един от оперативниците. Лицата от женски пол не бяха много — не повече от десетина, — от познатия контингент на средноплатените проститутки, така че с тях не се церемоняха много-много. Набързо ги накараха да се облекат и обуят, и ги изведоха, кажи-речи, под строй, натовариха ги на камионетката и ги закараха в най-близкия милиционерски участък.

Турецки поприказва с някои познати служители и разбра, че операцията е излязла успешна дори само ако се съди по първите веществени доказателства: бяха открити хероин, кокаин, „трева“, екстази, и то в достатъчно количество, за да се възбудят наказателни дела.

— За завеждането на дело стига и една малка порция — насмешливо възрази Турецки.

— Имам предвид крупно и шумно дело. За да не мрънкат посланиците — съобрази оперативникът.

Момчетата от ФСБ безпогрешно определяха обектите си, усамотяваха се с тях и директно им задаваха такива въпроси, подкрепени с недвусмислени снимки, че студентите, които и без това бяха уплашени, напълно се шашардисваха.

— Проговориха ли? — обърна се Турецки към един оперативник.

— Че къде ще ходят? — възкликна той и намигна на негъра: — Нали така, господин Тибс?

— Така, така — припряно отговори студентът.

— Господин Тибс добре знае, че чистосърдечното признание… и така нататък. Окей?

— Окей! Окей!

Но далече не всички бяха толкова сговорчиви като господин Тибс. Някои искаха да бъдат извикани представители от техните посолства, настояваха и се възмущаваха, може би справедливо, други пък напълно бяха забравили руски, а трети упорито мълчаха. С такъв мълчаливец Турецки завари Слава Грязнов в една стая на третия етаж.

Още щом погледна чернокожия студент, Турецки разбра, че Слава е попаднал на костелив орех. Широкоплещест, с як и дебел врат на борец, едри длани, свити в юмруци и безизразни очи, този момък будеше в известен смисъл уважение, добре познато на работниците от специалните служби.

— Това е той. Експертът по нашите момичета — каза Грязнов. — Мълчи като Зоя Космодемянска преди разстрела! Сам не може да се познае — кимна към снимките на масата, — пък и своите „приятелчета“. Хвърля през прозореца парите си, спечелени с кървав труд — размаха Слава пачка долари. — Докога ще мълчиш бе, кюмюр?!

— По-кротко, Слава — усмихна се Турецки. — Все пак е гражданин на приятелска страна. Студент.

— Не знам. Ти, виж, знаеш, ама аз не знам. Пред себе си виждам търговец на наркотици и на наши момичета, лице, което носи оръжие без разрешение! — посочи той един целофанов пакет.

— „Макаров“?

— „Валтер“.

— Много ли са наркотиците?

— Купища.

— Името?! — изрева Турецки, като тресна с юмрук по масата.

Момъкът трепна, стрелна го изпод вежди с яростен поглед, оголи едрите си бели зъби, но продължи да мълчи.

— Чу те! — удовлетворено произнесе Грязнов. — Пък аз си мислех, че не само е загубил дар слово, но и е оглушал.

— Прав си, Слава, той не е студент.

— Ми аз какво ти казвам?

— Действай.

— Слушай сега, Али. Слушай и си го набий в главата. Досега ти говорех мило и кротко като роден баща. Ти обаче не разбираш от дума. А сега, мойто момче, ще ти тегля куршума. Ставай.

Тонът на Грязнов беше толкова леден и заплашителен, че дори Турецки трепна, да не говорим за Али. По лицето му премина тръпка, започна да върти очи, спирайки ги за секунда ту на Грязнов, ту на Турецки, ту на двамата сътрудници, които спокойно стояха до вратата.

— Вие нямате право! — изграчи Али.

— Е, чух ти гласа — със задоволство отбеляза Слава. — Имам. У нас, в Русия, това се нарича „при опит за бягство“. Може и по друг начин: „при въоръжена съпротива“. — Грязнов потупа пакета с валтера. — Мисли, Али. Но по-бързичко.

Като поизчака малко, Слава кимна на оперативниците и единият от тях с ласкава усмивка каза на Али:

— Да тръгваме, приятел.

Изведнъж Али заговори на родния си език.

— На руски, Али, на руски! — прекъсна го Грязнов.

— Да-да, на рюски, рюски…

— И без акцент — натискайки бутона на портативния касетофон допълни Грязнов.

В същия миг на вратата де появиха служители от ФСБ.

— Приключвай, Грязнов. Време е.

— Само още пет минути. Касетата ще бъде ваша — отговори Слава.

Сякаш усетил възможност за спасение, Али се втурна към вратата, но тутакси рухна, препъвайки се в нечий подложен крак.

— Жив ли си? — присмехулно попита единият от феесбейците. — Какви ги е вършил тоя?

Турецки излезе от стаята и направи знак на оперативниците да го последват, представи се и накратко им обясни що за птица е този Али.

— Ясно. Не сме ви виждали, Александър Борисович — веднага разбраха те. — Ще чакаме в колата.

Край вратите в коридора делово работеха сръчни мъже: поправяха пантите и бравите — с една дума, въвеждаха всичко в пълен ред, та представителите на посолствата и досадните журналисти да не надигнат вой за варварските похвати на специалните служби.

Предавайки наркотиците, пистолета и касетата с показанията, Грязнов посочи Али, който вече седеше в колата с белезници, и каза на старшия от групата:

— Ако зависеше от мен, щях да го пречукам. Много мъка е причинил тоя гад. Дръж нещата под око, Николаич. Ако се измъкне, с мен ще се разправяш…

— Спокойно, Грязнов — намигна му Николаич. — Ще имам грижата. Разбра ли?

— Е, това е — изпращайки с поглед червените светлинки на отдалечаващата се кола, проговори Слава. — Двайсет минути плюс половин година… Малко права имам, Саня. Проследих го, прибрах го и накрая го предадох. Що не подшушнеш нещичко из висшите сфери за моите права, а?

— Ще минеш и без това. При твоите похвати и мен ще ме привикат във висшите сфери — грубовато отговори Турецки. — Не се тревожи, Али няма да се измъкне.

— А-а, и да се измъкне, няма да изкара дълго — презрително се усмихна Грязнов. — А сега доскоро, а? Ще се видим след два дни, нали?

— Защо пък точно след два дни?

— Ами погребението на Кузмински?

— Аз не съм ял и пил с него.

— И аз не съм.

— Какво си узнал? Казвай.

— Грязнов всичко знае, всичко вижда и всичко чува. Е, ако не всичко, то за много неща се досеща. Да не би да си ме отписал вече, Александър Борисович?

Турецки се поколеба дали да не му разкаже за новата си задача, но реши, че още е рано, и подаде ръка.

— Доскоро.

На следващия ден Турецки узна от протокола на химико-биологичната експертиза, че конфискуваният в общежитието хероин не е пакистанско производство, а съвпада по всички качества с хероина от задържаната пратка, дошла от Изток.

Погребението на Кузмински, лидера на либерал-социалистическата партия, мина спокойно въпреки всички опасения. Очакваха се огромни маси от хора и затова бяха извикани значителни милиционерски и оперативни сили, но не се наложи да бъдат използвани. Събраха се хора, обаче не хиляди, и при всички случаи не десетки хиляди, каквито бяха заканите, а не повече от сто и петдесет души. Наистина събралите се бяха доста шумни, особено докато чакаха на малкото пространство пред вратите на Ваганковското гробище да бъде изнесен ковчегът с тялото на вожда. Съобщения за смъртта на Кузмински се появиха във всички вестници, неведнъж бе споменато за убийството и във всички новинарски емисии на телевизията, разбира се, без подробности, но слухът, че лидерът е бил убит при много пикантни обстоятелства, тоест „на калъп“, върху жена, се бе разпространил и сред обикновените граждани. Как? Един Господ знае. Може би по тази причина не дойдоха много хора, а най-вероятно и по друга, много по-съществена — омръзнали им бяха всички тия разтакавания по митинги с лъжи и празни приказки.

Турецки стоеше до търговския павилион, гледаше траурните портрети на Кузмински и си мислеше, че доскоро, допреди година-две, за речите му по трибуните се събираха десетки хиляди хора, а за неговата кандидатура гласуваха милиони.

Имаше пари, слава, задгранични командировки, срещи със силните на деня из целия свят, пищни трапези и красиви жени. И за миг всичко това завинаги изчезна за него, ето го скъпия вожд в ковчега, носят го на ръце мъже в черни костюми, а отзад се точи върволица от луксозни коли.

Шествието спря. От блестящите, искрящи със своя лак и никел суперскъпи вносни автомобили започнаха да слизат важни господа, които тутакси бяха ограждани от своите телохранители. „Ето ги истинските господари на Русия — горчиво си помисли Турецки. — Всичко е като в Сицилия — бандит до бандит. Когото и да арестуваш, няма да сбъркаш.“

— Оня най-отпред е Михаил Сергеев, по прякор Майкъл — чу Александър познат глас, обърна се и видя ухиления Слава Грязнов. — След него е Антоша, но не Чехонте3, а Маевски. Първият е генерален директор на смесена фирма, а вторият е юрист като тебе.

— Говори по същество, Слава.

— Със сигурност знам само едно: пране на мръсни пари. Шефа обаче не го виждам… А оня с шкембето е Алик Попов-Городецки! И, разбира се, до него върви Фима Фишкин! Страхотни баровци, Саня… Вериги от казина, нощни клубове, кафенета, ресторанти, хотели. Директорите на всички тия заведения са подставени „пионки“, а собствениците са те. Но виж, шефа не го виждам.

Зазвуча траурна музика, тълпата се раздели, за да направи път на господата в черни костюми.

— И кой е шефът?

— Ваня Монголеца. Идваш ли? — кимна Слава към вратите на гробището.

— Не.

— Аз обаче ще отида. Любопитно ми е.

— Откъде ги знаеш всички?

— Много неща знам, Саня.

— Отговори ми тогава на един-единствен въпрос.

— Питай, слушам те внимателно — каза Грязнов, гледайки отдалечаващата се процесия.

— Какво е забравил Кузмински в Хонконг?

— Ми трябва да помисля…

— Добре, ще мислим заедно — реши Турецки. — Довечера в шест те чакам в кабинета си.

Когато се върна в прокуратурата, Турецки прекара почти цялото време до идването на Грязнов в проучване на сведения, вестникарски изрезки и секретни доклади във връзка с партията на Кузмински. В общи линии много от нещата му бяха известни и по-рано, за още повече се досещаше, но в подробности не се бе задълбочавал, не го интересуваха политическите дрязги в различните, дори водещите партии. Но в дадения момент той имаше поставена задача по разкриването на политическо убийство, а че то е свързано с политиката, Турецки ни най-малко не се съмняваше, ето защо се налагаше най-старателно да препрочита и да се замисля за най-различни, дори на пръв поглед съвсем незначителни факти. Политическото убийство в много по-голяма степен, отколкото криминалното, да не говорим за битовото, поставя въпроса: кой би имал изгода от него? Докато в началото му се въртяха разни мисли, че в убийството имат пръст руските специални служби, след по-подробното разучаване на материалите тези мисли изчезнаха. Наистина, сега Турецки беше сигурен, че партията е била създадена с могъщата подкрепа на бившия КГБ, който е искал да има подръка такъв гласовит либерал-социалист, който да оглави възникналите по онова време стихийни националистически настроения. Във връзка с известни събития, които обърнаха страната на сто и осемдесет градуса, Кузмински излезе изпод контрол, въобрази си, че е месия, спасител на нацията, и естествено, се самозабрави. В сравнение с популярността му преди две години сега неговият рейтинг бе спаднал тройно. Може би за това допринесе обстоятелството, че из матушка Русия се пръкнаха доста такива „вождове“, които създадоха на Кузмински определена конкуренция. А най-вероятно хората просто бяха започнали да се опомнят. На Турецки много му се искаше да вярва във втората причина. Нямаше никаква логика спецслужбите да си цапат ръцете, предизвиквайки с това маса безпочвени клюки и измислици. В случая би намирисвало не на изгода, а на некадърност и непрофесионализъм. По-скоро изгодата е на други, не по-малко могъщи чичковци, щом са го стигнали не в крайморската му вила, а на дванайсет хиляди километра от руската столица, в прословутия Хонконг. Впрочем с какви средства си е живуркал, и то доста добре, този вожд, как е хранил и поил цяла армия приближени, които, както е известно, нито са орали, нито са копали? Ето снимка на първа страница в един централен вестник. Вождът в обкръжението на мускулести яки мъже от Нижни Новгород, всички до един разни заместници, помощници и вицепрезиденти на търговски компании, сдружения и асоциации с различен характер. Няма нужда да си Ломброзо4, за да разбереш от пръв поглед на коя част от обществото са представители тия мъже. Я виж, бележки по белите полета на вестника с четливия почерк на Лилия Федотова. Прякори, присъди, срок на излежаване… Чудесна компания! Да предположим, че все пак няма преки доказателства партията на Кузмински да е била финансирана от мафиозните структури. Каква картина се получава? Станал е излишен? Имал е твърде високи претенции? Оскърбил е някого? Той е способен на това. В такъв случай излиза, че е битово убийство. Ама не. Изглежда твърде просто. Пък и ако приемем първата версия, защо са го очистили именно в Хонконг? Отново Хонконг. Значи първо трябва да се изясни какви руски граждани са пребивавали в Хонконг в продължение, да речем, на една седмица преди деня на убийството. В хотели от каква категория са отсядали, по какви належащи причини са пътували до това толкова отдалечено място, въобще с какво са се занимавали там…

Турецки набра номера на своята помощничка.

— Лиля, я ела за малко… Какъв плик? Не го виждам… Ъхъ! Намерих го. — Той отвори плика и извади от него пачка великолепно направени цветни снимки. — Хайде, идвай, че след пет минути ще довтаса Грязнов… Как, вече е при тебе?… Чака да стане шест? И откога пък е толкова точен? Добре, елате двамата.

Не беше успял да прегледа и десетина снимки, когато в кабинета влязоха Лилия Федотова и Вячеслав Грязнов.

— Кой ги е правил? — попита Слава, вземайки напосоки една.

— Прибирай си израстъците! — скастри го Турецки и дръпна снимката от ръцете му.

— Много си нервен бе, момче! — добродушно реагира Грязнов. — Я по-спокойно. Тя не иска да се преселва при мен. — Но когато видя, че приятелят му не е в настроение за шеги, седна и каза: — Мълча като риба.

Турецки продължи да разучава една по една фотографиите, като ги трупаше настрани, накрая побутна цялата купчина към Слава.

— На да се полюбуваш на твоите „подопечни“.

Грязнов мълчаливо запрехвърля снимките, но скоро явно не издържа и гневно възкликна:

— Я виж къде са се набутали тия мърши! И в какво общество! Да не е някакъв прием, а?

— Да. Пресцентърът на Белия дом — поясни Лиля.

— Попов-Городецки, Фима Фишкин… Все вълци от подземния свят! И то с кого! Смятай, че тук е целият Президентски съвет! А какво плюскане и пиячка е по масите, леле-мале!

— Ходил съм на техни приеми. Символични сандвичета и по бутилка за трима — взря се в снимката Турецки. — А това тук си е направо гуляй с баровски размах.

— Че нали затова присъства и Фима Фишкин — подметна Лиля.

— Много ясно, че работата е тъмна — презрително се усмихна Грязнов. — И по какъв повод е тоя разкош?

— А ти не се ли досещаш? — посочи Турецки Лариса Ивановна, заела централно място сред елегантно облечените мъже.

— Целият елит на демокрацията. Или плутокрацията? А, Саня? Я гледай, и Валерий Степанович бил тук!

— Кой Валерий Степанович? — наостри уши Турецки. — Саргачов?

— Точно той.

— Ти пък откъде го познаваш?

— Че нали той ми реши проблемите. С агенцията. Иначе направо загивах. Обадих му се случайно. И за нула време нещата се уредиха.

— А какво ти струваше това?

— Нищо.

— Ама съвсем нищо ли?

— Помоли ме да взема в охраната двама „афганци“ — след кратка пауза отговори Грязнов. — Свестни момчета.

— Безкористен човек е тоя Валерий Степанович — мислейки за нещо свое, проговори Турецки.

— Мъж на място.

— И как така се преизпълни към тебе с такава симпатия?

— Харесах му.

— А по-конкретно не можеш ли да поясниш?

Грязнов накратко разказа за случая в кабинета на „Петровка“ и въпросително погледна приятеля си.

— Ми аз не съм му се натягал. Той сам дойде при мене, даде ми визитката си и чао-чао!

— Тези снимки са от един официален прием — намеси се в разговора Лиля, вадейки от папката си други фотографии. — А тези тук са, така да се каже, почти семейни. Правени са във вилата на бащата на Лариса Ивановна, покойния генерал от КГБ Стрелников. Майката на Лариса — Людмила Василиевна, роднини, братовчед й, неговите родители, близки познати…

— И този ли е близък познат? — посочи Грязнов висок мъж с очила.

— Приятел на Лариса от детските години. Специален кореспондент на телевизията.

— Как са трите му имена? — присви очи Грязнов.

— Андрей Андреевич Василиев.

— Точно така. По телевизията не съм го виждал, но постоянно кисне в игралните домове. — Грязнов погледна Турецки, после Лиля и бавно, с малко тържествен тон обяви: — Това е кралят на казината. С псевдоним Робърт Уест.

— Слаава — удивено проточи Турецки. — Поразен съм.

— И аз.

— Ти пък от какво?

— Твърде интересни „близки познати“ има нашата вицепремиерка…

— Приятел от детството — уточни Лиля.

— На какво играе? На рулетка?

— На двайсет и едно5.

— Да не е бил в затвора?

— Тази игра, драги ми Александър Борисович, отдавна вече е легализирана и се играе в средите на хората, които вече не си спомнят затворническите нарове. Дори привлече вниманието на доста известни личности от интелигенцията.

— Светни ме, Слава. Честно казано, нямам никакво понятие!

— Какво да те светвам?! Играят хората. Обикновено нощем. И както си му е редът, губят. Суми с пет нулички. В „зелено“. Не губи, стига сам да не го пожелае, само един човек — Робърт Уест.

— Мошеник ли е?

— За мошеничество и белязани карти разправата е бърза — гушваш букета. На тая работа в казината се гледа особено строго. Такива „гардероби“ се разхождат там, че нито можеш да ги заобиколиш, нито пък да им се изплъзнеш! Между другото, за Уест ме информира Демидич, единият от „афганците“.

— Демидич ли? На каква възраст е?

— Млад е. Фамилното му име е Демидов. И той е такъв „гардероб“, че направо ти се взема акълът!

— Интересно — промърмори Турецки. — Ами тоя хубавец познаваш ли го?

— Него не го знам.

— Анатолий Павлов. Редактор в издателство „Прогрес“ — каза Лиля.

— Редактор ли? И той ли е някакъв „крал“?

— Нее — възрази Грязнов. — Има само един крал. Робърт Уест.

— Лиля, иди до издателството да се поинтересуваш.

— Добре.

— А тебе кой дявол те подкара из казината? — обърна се Турецки към Слава.

— Дреболиите, Саша, дреболиите. Кокошката кълве зрънце по зрънце.

— Ще работиш ли с мен? — тупна с длан по книжата и снимките Турецки.

— Ми ти знаеш, Саня, че ние сме, така да се каже, на собствена стопанска сметка. Вдругиден е петък и аз трябва жив или мъртъв да дам на моите момчета…

— Без много приказки, Слава.

Грязнов погледна приятеля си в очите и като видя суровия израз на лицето му и упорития блясък в очите, въздъхна:

— Що ме питаш? Сам знаеш.

— След седем минути при Меркулов започва съвещание със служители от ФСБ и МВР. Съдейки по списъка, привлечени са кадри от висшия пилотаж. Както предполагах, работата е много по-сериозна и излиза извън рамките на убийството на Кузмински. — Турецки се позамисли, след което продължи: — Не знам защо, може би е интуиция, но някак си не ми харесва Саргачов, не че го подозирам за нещо, но да речем, направи ми особено впечатление. Там е работата, че Валерий Степанович, ей тоя хубавец — Анатолий Павлов — и вицепремиерът Лариса Ивановна Стрелникова бяха на погребението на Кузмински. Изникват маса въпроси, които са съвсем близо до ума. И най-важният от тях е каква връзка е имало между този яростен националист и заклетата демократка?

— Били са на погребението? — попита Лиля. — И са полагали цветя на гроба?

— Не, седяха в колата на Павлов. Вицепремиерката беше с огромни тъмни очила, закриващи лицето, и широкопола шапка.

— Възможно е — замислено отбеляза Лиля. — Знаете ли как наричаха Лариса зад гърба й?

— Как?

— Мата Хари.

— Значи така — промърмори Грязнов. — Ти ли ги нащрака? — кимна той към снимките.

— Не ти ли харесват?

— Сбъркала си с професията, мястото ти не е в следствената група, а на Арбат. Да снимаш хората до картонените фигури на президентите. Бившия и настоящия. Страхотни мангизи би направила!

— Време е — поглеждайки часовника си, стана Турецки. — Тръгвам.

2

Година и половина преди убийството на Кузмински, пред вилата на заместник-председателя на търговска банка „Диана“ спря вишневочервено жигули четвърти модел. От колата слезе висок мършав мъж с тъмен костюм, модерни тъмни очила и белоснежно поло. От градинската врата до къщата, строена с висококачествени червени тухли — както повечето вили, изникнали напоследък в огромно количество във всички градчета и села на Подмосковието, — водеше чакълеста алея, засадена от двете страни с декоративни храсти. Обширната площадка при къщата беше празна. Мъжът се приближи до заключената врата, видя бутона на звънеца и го натисна.

— Кажете — чу се глас.

— Искам да се срещна с Алберт Георгиевич.

— Алберт Георгиевич приема само в работно време. В банката.

Репродукторът млъкна. Мъжът отново натисна звънеца, този път по-настоятелно.

— Какво има? — кресна гласът.

— Предайте на господин Попов-Городецки, че специалният кореспондент на телевизията — Робърт Уест — моли да бъде приет.

— Момент — посмекчи се тонът.

След секунди ключалката на металната врата изщрака.

— Заповядайте, господин Уест.

Пред входа на къщата мъжът бе посрещнат от двама бодигардове и единият набързо приплъзна скенер по дрехите му.

— Не нося оръжие.

Бодигардът нищо не отговори и му направи знак да го последва. Минаха през няколко стаи, обзаведени с изискан вкус, което донякъде изненада посетителя, и се качиха в просторен кабинет с мебели от карелска бреза, изработени по поръчка. Иззад писалището, направено във вид на морска лодка, стана едър, около четиридесетгодишен мъж — стопанинът на вилата Алберт Георгиевич Попов-Городецки.

— Слушам ви — погледна той посетителя и добави: — Разполагате с не повече от десет минути.

— Ще ми стигнат и пет — подавайки служебната си карта, отговори непознатият.

— „Василиев, Андрей Андреевич. Специален кореспондент на телевизията“ — прочете Городецки и въпросително погледна мъжа. — А къде е Робърт Уест?

— Пред вас.

— Не разбирам, уважаеми…

— За обществото и вие сте Попов-Городецки, но за хората от добре познатите ви среди сте просто Попа.

— Струва ми се, ставате нахален…

— Няма да се вместя в пет минути — прекъсна го Андрей. — Играете ли на „двайсет и едно“?

Городецки, който в момента палеше цигара, се задави от изненада и се закашля.

— Правилно ли чух, господин Уест? На „двайсет и едно“?

— Залагам всякаква сума.

Городецки се позамисли дали няма насреща си някакъв луд или още по-лошо — ченге от „Детски свят“, както бе наречен в определени кръгове комплексът от сгради на „Лубянка“. И дали да не предложи на тоя нахалник бързо да напусне къщата му. Но посетителят, сякаш доловил тези мисли, го изпревари:

— Нито съм луд, нито пък агент от ФСБ. За мен е съвсем лесно да изпразня касите на всички столични казина, към които вие имате известно отношение, но с печалбите си не бих стигнал и до най-близката тоалетна. Ще играем ли?

Той извади неразпечатано тесте карти, разкъса целофана и демонстрира няколко такива розетки, че неволно събуди уважение у Городецки. Алберт Георгиевич беше хазартен тип по природа и внезапно усетил познатата треска, отсече:

— Да започваме. Какво имахте предвид с думите „всякаква сума“?

— Именно всякаква.

— Ще играем с налични. Колко залагате?

— Това са ми последните — сложи на масата пред себе си две стодоларови банкноти Андрей Андреевич Василиев, наричан още Робърт Уест.

— Дребничка миза — подсмихна се Городецки, като изтегли чекмеджето и извади също такава сума.

След една-две минути двестата долара на Городецки отидоха при Андрей.

Алберт Георгиевич извади цяла пачка и отдели четири банкноти, като внимателно следеше тънките пъргави пръсти на Василиев, докато той размесваше картите.

— Тегля.

— Заповядайте.

— Още.

— С удоволствие.

— Стига. Говорете.

— Двайсет и едно.

Городецки мълчаливо наплюнчи пръсти и отброи осем банкноти.

— Може би ще искате вие да раздавате? — подаде му тестето Андрей Василиев.

— Продължавайте!

За по-малко от половин час Андрей спечели цялата пачка долари. Городецки сграбчи слушалката на телефона.

— Фима? Още ли си тук? Не тръгвай! Качи се при мене! Вземи две тестета карти и пари! Колко, колко?! Колкото има!… Нищо ли не ви говори името Ефим Аронович Фишкин? — обърна се той към Андрей, когато затвори телефона.

— Нищо.

— Странно. Той е доста уважаван рицар на зелената маса. Може би най-таченият…

— Не съм посещавал вашите сборища…

— Но защо сборища? — възрази Городецки. — Това са сбирки в тесен кръг, на които идват почтени хора, разиграват се крупни суми… Не, не сте прав. Това е съвсем солидно и порядъчно развлечение…

Городецки стана и отвори барчето.

— Какво пиете, господин Уест?

— Всичко. Но предпочитам водката.

На масата се появиха бутилка водка, кристални чаши, хайвер, нарязан хляб в целофанова опаковка, филе от пушена риба.

— За нашето запознанство.

— Дай боже да не ми е последната — усмихнато вдигна чаша Андрей.

Влезе Ефим Фишкин, невисок, охранен мъж с блестящи черни очи, който разтвори пълните си устни в широка и приветлива усмивка:

— Черпим се, а?

— Поливаме загубата — кимна към парите Городецки.

— Любопитно — потривайки ръце, отбеляза Фишкин. — И много ли загуби, Алберт Георгиевич?

— Всичко, с което разполагах.

— Осемнайсет и четиристотин — уточни Андрей.

— Но вие не сте ги броили!

— Защо? И така виждам.

— Извиках те да накажеш господин Уест, Фима.

— Кой знае, кой знае… — проговори Фишкин. — Да го накажа! Ами ако той ме накаже?

— Дойдохте да играете ли? — попита Андрей.

— Щом като ме моли приятелят ми…

— В такъв случай залагам всичко.

— Да почнем с петдесетачка, а? Или стотачка?

— Няма време. И бездруго задържах много господин Городецки.

— Играй, Фима — строго каза Алберт Георгиевич.

Фима шумно разпечата новото тесте карти, поразмеси ги, след което направи няколко прости розетки, без да сваля очи от Андрей, който сякаш изобщо не обърна внимание какво прави Фишкин с пухкавите си ръце. Городецки седна отстрани в широк фотьойл така, че да наблюдава Андрей, да не пропусне и най-лекото му движение, изражението на очите, лицето, но не забеляза нищо особено, освен напрегнатия му поглед на съсредоточен играч. Но такъв поглед Городецки бе виждал много пъти през живота си.

— Направо не ми го побира умът — проговори Фима Фишкин, бъркайки във вътрешния джоб на сакото си. — Това не може да бъде, защото изобщо е невъзможно…

— Какво, Фима? — ласкаво го попита Городецки. — Профука ли мангизите?

— Петдесет хилки! Невероятно… Той е гений, Алик!

Городецки приседна до масата, запали цигара, изгледа продължително Андрей, след което делово отсече:

— Да минем на въпроса.

— Както вече ви споменах, за два-три месеца мога да опразня касите на всички игрални домове и казина в цяла Русия. Обаче без вашата, да го наречем, благословия, това не само че е невъзможно, но и опасно.

— Вярно — съгласи се Городецки.

— Пообиколих Петербург, Нижни Новгород, ходих и по московските казина…

— Игра ли?

— Нима вече минахме на „ти“?

— Можем да минем.

— Играх два пъти. На дребно. Взех към петстотин долара. На някои места се разиграват големи суми…

— Какво предлагаш?

— Да стрижем както собствениците на казината, така и играчите.

— Но не до корен — усмихна се Городецки. — За да могат да се съвземат… Какво ще кажеш, Фима?

— Гений — отговори Фишкин. — Златна жила.

— Значи да разбирам, че имаш нужда от яки и опасни момчета, а? — обърна се Городецки към Андрей.

— И сам мога да си купя горили. На мен ми трябва във всеки град, където отида, да се усеща откъде духа вятърът.

— А ветрецът, такъв един гальовен бриз, трябва да се появява откъм мене? Ясно. Но аз много си ценя името, Андрей Андреевич.

— Именно затова ви давам трийсет процента.

— Ще работим наполовина. Петдесет на петдесет.

— Четиридесет.

Городецки погледна към Фима, който му кимна да се съгласи.

— Само заради Ефим Аронович — усмихна се Городецки, подавайки ръка на Андрей. — Разбрахме се.

— Май нещо не съм наясно… Сега как да се обръщам към вас? Господин Уест или Андрей Андреевич? — попита Фишкин.

— Като по-стар на години, наричайте ме просто Андрей.

— Да не се издъним, Андрей? Сумите могат да бъдат и с шест нули…

— Изключено. Особено ако са с шест нули.

— Феноменално — прошепна Фишкин. — Може би разбра, Андрей, не съм новак в комара. Подобно нещо обаче не само че не съм виждал, но дори не бих могъл да си го представя.

— Наистина не се е случвало в света на хазарта.

— Какво? Как? По какъв начин? Обясни поне с две думи!

— Вие вече казахте една доста изразителна дума — леко се усмихна Василиев.

— Гений — промълви Фишкин.

— Е, това е, господа — стана Городецки. — Сега ще се понапарим, ще се изкъпем и тръгваме. Да проверим гениалността на практика.

Андрей взе две стодоларови банкноти и ги пъхна във вътрешния джоб на сакото си, а останалите пари побутна настрана.

— Аз не обирам бъдещите си приятели или, ако предпочитате, шефове — каза той.

— Дали ще бъдем приятели или шефове, времето ще покаже — бавно проговори Городецки. — Засега ще кажа следното: ние сме хора на честта, особено когато става дума за карти. Вземи си парите. Сам си ги спечели. Виждам, че искаш да станеш богат. Но знай, че и богаташите си имат своите притеснения. Умряла змия не те е хапала още, нали? И дано не ти дава Господ… А сега да вървим в сауната да се освежим.

Докато минаваха през галерията с цветя, която водеше към сауната, Городецки внезапно попита:

— Какво имаше предвид одеве, когато каза, че съм имал отношение към казината?

— Ти си знаеш.

— Отговаряй, Андрюша, когато те питат съвсем дружелюбно…

— Всяка проститутка ще го каже, да не говорим за пияните кибици.

— Начел си се на лоши криминалета, Андрей — подигравателно се усмихна Городецки. — Значи си правил сондажи, а?

— А ти как мислиш, че стигнах до тебе?

— И какво ти казаха пияните кибици?

— Намери, казаха, Алик Попа и всичко ще бъде окей. И аз те намерих.

— Добре — заключи Городецки. — Точка по въпроса.

Сауната беше разкошна, облицована с чиста розова трепетлика, а вътре беше толкова горещо, че косите им взеха да попукват от жегата като наелектризирани. Басейнът, чието дъно бе облицовано с огледални плочки, синееше с кристалночистата си вода и миришеше на море.

Към полунощ тримата, придружени от още две коли, в които седяха бодигардовете, пристигнаха в Москва и спряха при най-близкото казино. Прекараха там около час, после посетиха второ, трето. Призори Андрей отброи на Городецки полагаемите се четиридесет процента.

— Ще работим — заключи Городецки. — Но по-внимателно и с мярка. Сега малко попрекалихме. Ще прескочиш до Нижни. Там има широко поле за действие. Става, нали?

— По-добре до Монте Карло.

— А защо не? — оживи се Фима Фишкин. — Страхотна идея!

— Ще я обмислим — бавно отговори Городецки. — Ти какво оклюма нос, Андрюша? Умори ли се?

— Колата ми…

— След два часа ще я имаш пред дома си. Или искаш да се возиш на мерцедес?

— Ще ме откараш ли до къщи?

— Ще те откарат. Иди да се качиш ей там в оная количка — посочи Городецки едно кафяво БМВ. — Ще те закарат, дори ако пожелаеш, ще те събуят, съблекат и ще те сложат да спиш.

— И сам ще се оправя — промърмори Андрей.

— Е, хайде, със здраве.

— Доскоро.

Когато се прибра вкъщи, Андрей изсипа на дивана цяла купчина долари, дълго ги гледа, после се обърна към външната врата и за първи път от толкова време си помисли, че трябва да смени старата брава с нова, по-сигурна и съвършена.

От тази нощ животът на Андрей Андреевич Василиев коренно се промени.

Андрей беше единственото дете на полковник от КГБ, който бе пряко подчинен на генерал Стрелников, бащата на бъдещия вицепремиер Лариса Ивановна. И генералският, и полковнишкият апартамент се намираха в една сграда на Кутузовски проспект, дори бяха в един и същи вход. В тази елитна сграда беше получил апартамент и бащата на Валерий, отговорният сътрудник на китайското консулство — Степан Захарович Саргачов, който, разбира се, също бе свързан с органите по сигурността. Впрочем апартаментът на Саргачови често и за дълго пустееше поради постоянните командировки на бащата, но никое друго семейство не се заселваше там.

Твърде ограничен е светът на децата, чиито родители са във властта или близо до нея. Като правило тези деца дружат само помежду си, а когато пораснат, се женят или омъжват само за хора от своя кръг и браковете им, с редки изключения, са винаги нещастни, което е лесно обяснимо, защото от най-ранната си възраст те живеят сред недомлъвки, завист и недоброжелателност. Дружаха още от първи клас и Лариса Стрелникова, Валерий Саргачов и Андрей Василиев. Андрей от малък показа необикновени математически дарби и никой не се съмняваше, че след като завърши училище, ще отиде да следва в Бауманския институт или в МАИ, но той предпочете юридическия факултет на МГУ, където влязоха Лариса и Валерий, просто за да бъде заедно с тях. За разлика от приятелите си обаче той беше посредствен студент, учеше без особено желание и затова когато се дипломира, му беше все едно къде ще работи, дали в някой НИИ, дали в телевизията или в която и да било юридическа консултация. Пък и на всичкото отгоре страдаше от несподелена любов. Има ли смисъл да се уточнява в кого беше влюбен Андрей, както впрочем и Валерий? Но докато Валерий криеше чувствата си, Андрей се влачеше подир Лариса, хленчеше и се унижаваше. „Да не сте откачили бе, момчета? — често се смееше тя. — Аз ще се омъжа само за академик!“ И наистина се омъжи за академик. Съпругът й беше талантлив учен, но освен от формулите си и от някаква хитроумна машина, която бе конструирал в Дубна, той от нищо друго не разбираше, щом като за шестгодишния съвместен живот с Лариса не можа да направи дори едно бебе. Може причината да не е била у него — до ушите на Андрей достигаха слухове за връзки на Лариса с други мъже и че тя още като момиче е направила несполучлив аборт. Но ако Валерий като истински мъж потърси забрава в афганистанската война, то Андрей, така да се каже, пропадна като човек, още повече че нямаше кой да го контролира: след чистката в органите за сигурност баща му замина за родното си село във Владимирска област, майката, естествено, го последва, двамата получиха добри пенсии и сега бяха доволни от живота, грижеха се за едногодишното биче Ерьомка, за вишневата градина и за многобройните кокошки. Андрей бе принуден да освободи апартамента на Кутузовски проспект, тъй като по квадратура не се полагаше на сам човек. Дадоха го на някакъв млад генерал от новопроизведените, а Андрей се премести — разбира се, не без съдействието на този генерал — в едностаен апартамент от по-нисък ранг, но пък за сметка на това в центъра — на „Остоженка“. И така, Андрей пропадаше във всяко отношение. Напусна НИИ, където беше юрисконсулт, разпродаде китайските порцеланови сервизи и картините, но все пак му стигна умът да не посегне на огромната и богата библиотека. Започнаха свойски да го поздравяват кварталните пияници, които от сутрин до вечер киснеха на двора и играеха на карти и домино, някои от тях дори безцеремонно го прегръщаха през рамо, очаквайки с пълно основание да се появи поредната бутилка от джоба на юриста. Но в една прекрасна вечер Андрей сложи точка на този живот.

Същия ден отиде в ателието на своя стар познат, скулптора Алексей Смородин, когото всички неизвестно защо наричаха Льоха въпреки внушителната му фигура. Андрей бе решил да му иска пари назаем, ако удари на камък — да му предложи една скъпа японска гравюра. Знаеше, че скулпторът е страстен и добър картоиграч, често печели и разполага с пари. Изобщо Льоха беше сърдечен, усмихнат и отзивчив, така че можеше да се разчита на него. Но този път Андрей го завари просто неузнаваем.

— Какво има, Льоха?

— Здравата се натопих! — махна с ръка скулпторът и се отправи към съседната стая.

Андрей го последва. До масата седеше възрастен мъж с приятна външност. При влизането на Андрей той въпросително вдигна очи към Льоха.

— Не играе — каза скулпторът. — Не му обръщайте внимание. Я чуй, Андрюша, носиш ли нещо, че аз останах без пукнат грош?

— Виж това — извади от „дипломата“ си японската гравюра Андрей. — От края на деветнайсети век.

— На Арбат ще й дадат петстотин в зелено — с бегъл поглед я оцени Льоха и се обърна към непознатия. — Залагам я за триста.

Очевидно и мъжът беше познавач на японското изкуство, защото след като я разгледа, кимна, събра тестето карти и започна да ги размесва. Андрей напрегнато се взираше в мяркащите се лица на картите. Мъжът раздаде и попита:

— Още?

— Не взимай! — прошепна Андрей на своя приятел.

Льоха отказа и спечели. Мъжът изхъмка, но премълча, макар че според правилата на играта можеше да оспори печалбата. Извади пари и подаде тестето на противника си. Сега вече Андрей се взираше в картите, мяркащи се между ръцете на Льоха. Мъжът поиска само две, след което даде знак на скулптора, че може да вземе за себе си. Льоха отброи три карти и понечи да спре, но Андрей тихичко се обади:

— Още една!

— Двайсет! — усмихна се мъжът.

— Двайсет и едно! — обяви Льоха и обърна изумен поглед към Андрей.

— Играта приключи! — стана мъжът и обръщайки се към Андрей, допълни: — Благодаря за приятната компания.

— Ти играл ли си някога, Андрюша? — попита Льоха.

— Никога.

— Чувате ли? Никога. И той не лъже. Знам го със сигурност.

— Толкоз по-приятно ми е да благодаря за компанията — повтори мъжът, поклони се и излезе.

— Нищо не разбирам — взе да се разхожда из стаята Льоха. — Ти какво, през картите ли виждаш?

— Не знам.

— Я да поиграем.

— Добре.

Льоха раздели парите по равно.

— На всичките ли?

— Може и на всичките.

Андрей загуби.

— Защо? — попита скулпторът.

— Не знам.

— Здравата ме беше ошушкал оня приятел — сподели след известно мълчание Льоха. — Вземи си гравюрата. Половината пари са твои. И вече си тръгвай. Чувствам се нещо уморен.

— Може би загубих, защото ти почти не разбърка картите?

Льоха мълчаливо събра тестето и картите като живи се замятаха в ръцете му. Андрей отново загуби.

— Ясно — заключи Льоха. — Имал си някакъв пресантиман. А сега си върви. Вземи и парите.

Когато излезе на улицата, Андрей съгледа симпатичния мъж, който седеше на една пейка недалече от входа, и отиде при него.

— Знам, че не сте играч, млади момко. Вие сте математик. Познах, нали?

— Всъщност аз съм юрист…

— Вие просто сте завършили право, но имате ум на математик с огромни заложби. Ако смисълът на живота ви станат картите, знайте, че успехът ви е гарантиран. И ще бъде зашеметяващ. Но бъдете предпазлив. Желая ви всичко добро.

И мъжът си отиде.

Не може да се каже, че Андрей взе присърце думите на симпатичния непознат, но все пак се замисли. Вероятно на света не съществува човек, който би искал да стане бедняк, но няма хора, които да не искат да станат богати. И Андрей го задълба мисълта да забогатее — щом като основната му професия не дава такава възможност, защо пък да не опита да постигне това по друг начин, дори ако трябва чрез картите. И, разбира се, когато стане богат, невероятно богат, при него сама ще дойде единствената му любов, неговият блян. Лариса Стрелникова няма начин да не дойде, защото той ще й купи бяла яхта, вила в Швейцария и суперлуксозна лимузина, например „Линкълн“.

Отначало Андрей се присмиваше на безумните си мечти, но постепенно мислите как да забогатее все повече и повече го завладяваха. Намери един приятел, който работеше в телевизията, и с негова помощ успя да гледа на закрити по онова време прожекции някои документални филми за игралните домове в Монако, Латинска Америка и Швейцария. С очите си видя елегантно облечените, заобиколени от красиви жени господа, уверено играещи на рулетка, билярд, карти, техните имения, конюшните с великолепни расови коне, усети живота им, интересен и бурен, толкова различен от неговото безцветно и жалко съществуване. Със съдействието на същия приятел се уреди на работа в телевизията, представи се в най-добрата си светлина и скоро стана водещ на малка рекламна програма. Сдоби се с нови връзки и познанства. Работата му отнемаше много време, но подсъзнателно той нито за секунда не забравяше целта, която си бе поставил. Изнамери и прочете маса книги за хазартните игри, накупи тестета карти, всяка вечер си пускаше на видео филма за един прочут френски картоиграч и гледайки го как борави с картите, самостоятелно научи най-различни сложни розетки. Струваше му се, че сякаш вижда картите с някакво вътрешно зрение, просто напипва и знае къде е всяка една от тях, че живее с играта, която впрочем още не бе пробвал да играе, като се изключи посещението при скулптора Льоха. Имаше силното усещане, че скоро ще го озари някакво откритие, което ще преобрази целия му живот.

И то го озари. Разправят, че Менделеев е сънувал своята Периодична таблица, явила му се е по вдъхновение свише. От някакви незнайни висини се появи и откритието на Андрей. Всъщност той цяла година беше проучвал комбинациите, в които се подреждат картите, и си бе направил цяла колекция, която вече включваше сто хиляди комбинации. За да не пропилее това богатство, Андрей ги вкара в компютъра. И изведнъж осъзна, че на света няма достоен противник в картите. Но дори и при това положение той не хукна веднага да играе, изчака няколко месеца и чак след това се реши да посети казината, но не в Москва, а в Петербург и Нижни Новгород. Освен това и там се сдържа да не се увлече и си замина почти незабелязан от хората, които имаха отношение към доходите от казината. Когато се върна в Москва, неочаквано се сети за симпатичния мъж от ателието на Льоха и реши да посети своя приятел.

— Е, живи бяхме да се видим! — радостно го посрещна скулпторът. — Къде се загуби?!

Поседяха, поприказваха, спомниха си за предишната среща и за симпатичния мъж, с когото бе играл Льоха.

— Край — каза Льоха, — царство му небесно.

— Умря ли?

— Картите, мили мой, картите го довършиха.

— Някой го е убил?

— Абе разправят, че се бил обесил, ама кой знае…

Смъртта на този почти непознат мъж, за когото Андрей често си спомняше — всъщност той бе първият и единствен човек, открил в него необикновените му способности, — силно го потресе. За първи път си помисли, че работата, с която иска да се захване, е особено рискована и опасна. Дори му хрумна да унищожи колекцията си и за да се отърси от тази мисъл, бързо пусна на видеото филма за прочутия френски картоиграч. Докато го гледаше, постепенно се успокои и стигна до убеждението, че който не рискува, не може да спечели! И въпреки това, докато не проучи скрития живот в казината, докато не разбра какви хора са истинските им собственици, не се реши да играе.

След посещението при Алик Попов-Городецки и най-вече след играта в трите московски казина за него вече нямаше връщане назад. Андрей си даваше ясна сметка, че на него вече са заложили много и никога, при никакви обстоятелства няма да го изтърват от полезрението си. Налагаше се да приеме условията на играта и той ги прие, готов за всякакви изненади, дори най-трагични. Обаче нищо подобно не последва.

В два без пет в дома на Андрей зазвъня телефонът.

— Здравейте. Колата ви е пред входа. В шест часа ще ви чакат в банката. Дочуване. — И затвориха, без дори да дочакат отговора му.

Точно в шест Андрей влезе в кабинета на Попов-Городецки, който му стисна ръката силно и приятелски.

— Я прочети това — подаде му той няколко листа.

В тях кратко и сбито бяха написани по градове адресите на игралните домове, приблизителните доходи на всеки един от тях, процентите, които трябва да отбива оттам Андрей, както и полагаемите се печалби за Городецки.

— Командировъчните: път, храна и хотел, както за тебе, така и за охраната ти, ще бъдат за твоя сметка… Недоволен ли си?

— Нищо още не съм казал.

— Твоите доходи ще бъдат по-малки от вчерашните, но достатъчно, за да си купиш вила като моята, да речем, след една година. Впрочем ако искаш, още днес можеш да се преместиш в тази своя бъдеща вила. А оня килер на „Остоженка“ го продай или вземи го подари на някого. Какво ще кажеш?

— Бих искал да видя бъдещата си недвижима собственост.

— Как си с жените?

— Не съм обратен.

— Е, това е чудесно! — широко се усмихна Алберт Георгиевич.

Вилата, която се намираше на брега на водохранилището, се оказа наистина един малък дворец. Повечето стаи бяха облицовани с дъбова ламперия, обзаведени със скъпи мебели и дебели килими, имаше сауна и басейн, разбира се, не толкова разкошен какъвто във вилата на Городецки, но доста хубав, с небесносини плочки.

— Колко струва? — попита Андрей.

— Не можеш да й събереш парите. Харесва ли ти?

— Иска ли питане…

— Живей тогава! — весело подхвърли Алберт Георгиевич. — След време ще помислим и за московското ти жилище.

— Мирише на застояло. Изглежда, тук отдавна не живее никой.

— Отдавна.

— Кой е собственикът? Къде е?

Алберт Георгиевич седна в близкия фотьойл и запали цигара.

— Един арабски мислител е казал следната мъдрост: мълчанието е сила, всичко друго е слабост. А на тебе ти продават дворец на безценица, при това — с безлихвен кредит. Всичко ще бъде законно оформено и не кога да е, а утре. Ще ти дадем охрана, можеш да си вземеш младичка секретарка, ако искаш — две, обещан ти е апартамент в Москва… Какво повече искаш? Живей. От тебе се иска само едно — да работиш. Ще си починеш една седмица, през която да си създадеш уют във виличката, и — пълен напред. Причини за безпокойство например за драгоценния си живот няма да имаш. Но при едно условие.

— Какво?

— Трябва да работиш честно. Както се споразумяхме.

— Излишно беше да го казваш.

— Не е така, Андрюша — възрази Городецки. — Първо, ти ще се срещнеш с такива „лъвове“, каквито дори не можеш да си представиш. И второ, на този свят живее и благоденства не само Алик Попа. Плават и много по-едри риби… Разбра ли ме?

— Някои неща разбрах.

— Това вече е добре.

Навън се чу шум на коли, женски смях и мъжки гласове.

— Посрещай гости, стопанино! — каза Алберт Георгиевич.

Започна славна веселба. Лееше се шампанско, цвърчеше скара, в басейна плуваха красиви жени, свиреше музика и цялата тази картина напомни на Андрей филма за прочутия френски картоиграч.

След седмица, придружен от четирима широкоплещести здравеняци, Андрей замина за Нижни Новгород. Там останаха около две седмици, а после, сякаш като в калейдоскоп, се заредиха Воронеж, Ставропол, Ялта, Одеса, Ростов на Дон, Санкт Петербург… Андрей играеше предпазливо, дори от време на време по настояване на старшия телохранител Гришуня подаряваше на противниците си по някоя игра, губейки незначителни суми, но въпреки това сред редовните посетители на казината плъзна слух за новия виртуозен играч на „двайсет и едно“, а в един от градовете дори за първи път се чу и думата „крал“.

За една година Андрей изплати разкошната вила, сдоби се с голям апартамент в Москва, възвърна всички ценни семейни вещи, които навремето бе продал на Льоха, и си купи две коли — волво и БМВ. Разполагаше вече и с пари, не съвсем в такива количества, както предполагаше, но това бяха суми във валута с пет нули. Славата му вече се носеше из казината и по някое време той започна да забелязва, че привлича вниманието на хора, които не се числят сред приятелите на Алик Попа. Избягваше да влиза в разговори с когото и да било, но дори и да искаше, не би успял, защото главният телохранител Гришуня беше винаги нащрек.

Засечката стана в Екатеринбург. Обикновено когато пристигаше в някой град, Андрей отсядаше в хотел и си даваше един ден почивка. Междувременно Гришуня се заемаше със своите задължения: обаждаше се на делови хора, проучваше обстановката в игралните домове, изпълняваше разни поръчки на Попов-Городецки, които нямаха връзка с дейността на Андрей. В различните градове се задържаха различно, в рамките на не повече от три-четири денонощия, но в Екатеринбург бе запланувано да поработи десетина дни: голям град, в казината се разиграваха крупни суми. Каква бе изненадата на „краля“, когато само след два часа Гришуня се върна и лаконично каза: „Стягай си багажа. Прибираме се в Москва.“ Андрей бе свикнал да не задава въпроси, но този път не се стърпя.

— Защо? — попита той. — Не разбирам…

— След пет минути те чакам в колата — сухо отговори Гришуня.

Самолетът пристигна рано сутринта и те веднага потеглиха към вилата на Попов-Городецки. Гришуня се качи при шефа, разговорът беше продължителен, не по-малко от един час. После Алберт Георгиевич слезе в стаята, където чакаше Андрей.

— Както и следваше да се очаква, господин Робърт Уест си спечели славата на „крал на казината“ — подхвана Попов-Городецки. — Искаш ли да поговорим?

— Както кажеш.

— Ще поговорим, часът за този разговор настъпи — реши Попов-Городецки. — Преди година ти дойде при мене и — трябва да призная — направо ме плени. Обещах ти вила, апартамент, кола, пари. Изпълних ли обещанието си?

— Да.

— Не знам какво си чул да се говори за мен и за хора като мен, но се досещам, че си узнал немалко неща…

— Не съм се заслушвал по разговорите наоколо си. Аз работех.

— Чудесно. Ама нещо си изпортил.

— Но аз много добре запомних твоите думи: „Мълчанието е сила…“ и така нататък.

— Това са думи на един арабски мъдрец. Мене Господ не ме е удостоил с такъв ум.

— Няма значение. Чух ги от твоите уста.

— Към теб са проявили интерес хора от ФСБ.

— Това учудва ли те? — след известна пауза попита Андрей.

— Имало е играчи, които са вземали много повече от тебе…

— И не са ги закачали?

— Да, не са ги закачали.

— Може би е станало някакво недоразумение? Някаква грешка?

— В това отношение моите момчета са точни, не правят засечки.

— Мога да ти гарантирам само едно: аз нямам нищо общо със службите за сигурност.

— Вярвам ти. Досега никога не съм те питал по какъв начин печелиш в играта. Сега обаче те питам. И очаквам отговор.

— На драго сърце ще ти кажа — усмихна се „кралят“. — Създадох си система. В тази глава — почука се той по челото — са вкарани над сто хиляди комбинации. Или по-точно варианти. Главата ми е нещо като компютър.

— Компютър ли? — настръхна Алберт Георгиевич. — Значи всички тези комбинации може да се вкарат и в истински компютър?

— Разбира се.

— И ти си ги вкарал?

— Да. За всеки случай.

— И от този компютър може да се възползва всеки, ако успее да се докопа до него?

— Да, но първо трябва да направи обратната операция.

— Обясни ми.

— Да прехвърли всички тези комбинации в мозъка си. А освен мен няма човек, който да е способен на подобно нещо.

— Не съм сигурен, не се изсилвай толкова — намръщено възрази Городецки. — Да не мислиш, че няма да се намерят умници с по-добра памет от тебе?

— Има много хора с феноменална памет, но в случая е нужен и нюх.

— И такива ще се намерят. С нюх. Запомни, драги ми приятелю, всеки предмет е веществено доказателство — вещдок. А то е от голямо значение за хората, интересуващи се от тебе… Да не си се изтървал пред някого за тоя компютър?

— Не ме мисли за идиот!

— Ех, Андрюша — въздъхна Городецки. — Не те мисля за идиот, но съм длъжен да те предупредя. Когато те обесят с главата надолу и започнат да те обработват…

— Стига де, Алик! — с досада го прекъсна Андрей.

— Ще запееш! И ще правиш всичко, което ти наредят!

— Кой ще ме обеси? ФСБ ли?

— И във ФСБ има всякакви хора. Едни служат на идеята, а други си пълнят гушките. Очевидно вторите са се заинтересували от тебе.

— Невъзможно е, държавните органи призвани да…

— Я стига! — махна с ръка Городецки. — Чуй какво ще те посъветвам. Вземи да се отървеш от истинския компютър, най-добре го хвърли в реката или в някое езеро. А край вилата ти дал Господ много вода. Разбрахме ли се?

— Да.

— Сега си отивай вкъщи и чакай да ти се обадят.

— Кой да ми се обади?

— Не загряваш, Андрюша, макар че си „крал“! И гений!

— Значи те?

— Че кой друг? Те не са от хората, които не довеждат работите си докрай.

— Добре де, ще ми се обадят, а после какво?

— Ще се срещнеш с тях, ще поприказваш. После ще се срещнем двамата с тебе и също ще си поприказваме… Чаткаш ли?

— Да.

— Може би ще се наложи да се разделим. Жалко, много жалко, но по-добре да загубя малко, отколкото всичко. А сега тръгвай.

След няколко дни телефонът във вилата иззвъня.

— Здрасти, Андрей — чу се в слушалката познат глас от детските години.

— Здравей, Лариса — след малка пауза отговори Андрей.

— Да не си ме забравил, а?

— Нима е възможно?

— Намини да се видим.

— В Думата ли?

— Спомни си къде ходихме веднъж преди много, много време…

— Спомням си, и то доста добре. Кога?

— Довечера. В осем. До скоро виждане.

— Довиждане…

Андрей постави слушалката и се замисли. В главата му изникнаха хиляди въпроси. Защо след толкова много години Лариса изведнъж благоволи да му се обади? Как е узнала номера му, като го няма дори в телефонния указател? Знае ли, че е станал богат и независим? А може би се е обадила именно по тази причина? Не, Лариса не е от тоя тип жени. Пък и колко му е един депутат от Държавната дума, лидер на женското движение, да узнае нечий телефонен номер?! Спомни си думите на Городецки, но тутакси прогони лошите предчувствия. Лариса — и някакви си бандити от ФСБ?! Изключено, това е невъзможно.

Андрей погледна часовника си: до срещата оставаха малко повече от два часа.

3.

Телефонният разговор с Андрей Василиев бе предшестван от друг разговор на Лариса Ивановна Стрелникова — с редактора от издателство „Прогрес“ Анатолий Павлов. Именно като редактор се представи Анатолий на Лариса, когато се запознаха преди повече от седем години. Той беше красив мъж, с приятни обноски, владееше до съвършенство английски език, говореше безупречно френски и немски. И за Лариса, израснала сред офицери от КГБ, не представляваше никаква трудност да разконспирира новия си познат. Тутакси директно го попита какви пагони носи, дори отгатна чина му — капитан от държавна сигурност, след което му зададе естествения въпрос: какво иска от нея. В отговор Анатолий се разсмя, призна, че правилно се е ориентирала, но засега е рано да говорят какво иска от нея. Мина време. Капитан Павлов стана полковник от ФСБ, служител от секретното управление „К“, а Лариса направи шеметна политическа кариера. Двамата отдавна бяха разкрили картите си един пред друг, нямаха какво да крият, но пред хората — по приеми и по срещи на депутатите от Държавната дума — лидерката на общоруското женско движение „Прогресивни жени“ винаги представяше Анатолий Павлов като редактор от издателство „Прогрес“.

Разговорът протече във вилата на баща й, стара гредоредна къща, която Лариса много обичаше. Тя често идваше тук да навести майка си, която от ден на ден все повече отпадаше. Людмила Василиевна категорично отказваше да живее в московския апартамент — искала, повтаряше тя, да умре сред ябълките, които посадил и отгледал покойният й съпруг.

— Я виж — извади една снимка Анатолий, — познаваш ли този човек?

— Та това е Андрюша Василиев! Господи… Същински джентълмен! Смокинг, папийонка, карти в ръцете… Къде е това, в някое казино?

— Позна.

— Андрей в казино?! Картоиграч ли е?

— Гениален.

— Какво ли не се случва на тоя свят — усмихна се Лариса. — Да, той е. Гениален играч… Впрочем от него можеше да се очаква нещо необичайно.

— Имаше ли някакви основания за подобни очаквания?

— Той беше отличен математик. Решаваше всякакви задачи за нула време. А взе, че се повлече след нас в юридическия факултет. След мен и Валерка.

— Валерка, предполагам, не е бил причината…

— Каквото било — било, стара история — тъжно се усмихна Лариса. — Но защо ме питаш, какво ти трябва?

— Лично аз не ща нищо, но за работата трябват много неща.

— Говори де.

— Налага се напълно да възстановиш предишните си отношения с него.

— Какво ще рече — напълно?

— Именно това ще рече.

— Когато бях на седемнайсет години, веднъж преспах с него…

— И навярно си му била първата жена?

— Да, той беше още хлапак.

— Мъжете никога не забравят първата жена в живота си и дори по свой начин винаги я обичат.

— Напоследък често взе да те избива на философия. Дали пък не остаряваш, Толя?

— Всички сме смъртни.

— Ето пак — намръщи се Лариса. — Минавай конкретно на въпроса, кажи какво искаш.

— А ти не се ли досещаш?

— Ами щом той е гениален картоиграч, значи те интересуват парите на казината…

— Не само. Цялата индустрия за развлечения. Когато отидеш по върховете на властта…

— Недей — прекъсна го Лариса. — Когато отида, тогава ще говорим.

— Добре — съгласи се Павлов и извади още няколко снимки. — Робърт Уест вършее из руските казина вече от година и нещо…

— Кой е пък тоя Робърт Уест?

— Това е псевдонимът, под който се подвизава из комарджийските кръгове твоят хлапак Андрюша Василиев.

— Фима Фишкин, Попов-Городецки… — разглеждайки фотографиите, проговори Лариса. — И къде са снимани?

— В „Савой“. Празнуват рождения ден на Уест.

— Значи той е богат?

— Според непълните ни сведения в джобовете на Уест са отишли към два милиона долара.

— Или в джобовете на Алик и Фима.

— И за слепеца е ясно, че Уест работи под крилцето на Городецки. С какъв процент — не знам. Макар и да е известно, че притежава вече вила край Клязминското водохранилище, апартамент в Москва, две коли, а има и охрана. Всичко това струва пари, маса пари.

— Твърде интересно! Можеш ли да ми обясниш в какво се състои гениалността на Андрей?

— Единствено той би могъл да ти обясни. Аз мога да ти кажа само онова, за което свидетелстват фактите.

— И за какво свидетелстват?

— Първо, твоят бивш…

— Престани, Анатолий — сухо го прекъсна Лариса.

— Робърт Уест стана, не бих го нарекъл богат, но — човек със средства. Така да се каже, от „новите руски баровци“. Второ, масите по казината се изпразват. И се изпразват планомерно и акуратно, без това да бие на очи. Тук се усеща почеркът на Алик. И трето…

Павлов запали „Кент“, дълбоко дръпна и замълча.

— И трето, какво? — наруши мълчанието Лариса.

— Също е факт, но факт, който хвърля светлина върху гениалността на Уест… Да пийнем по нещо, а?

— Налей — кимна Лариса към бутилката с коняк.

Павлов изпи на един дъх чашката си и помириса коричка хляб, за да изпита по-голямо удоволствие от аромата на напитката.

— Ето защо си в Русия, а не, да речем, в Рио де Жанейро — присмехулно отбеляза Лариса.

— Да бе, да, ти ще вземеш да разправяш и че руските агенти си вдигат ципа, след като излязат от клозета… И така, за третото. Преди година и половина в жилището си бе обесен един комарджия, някой си Илич. Възрастен, побелял мъж с клинообразна брадичка, износено сако, ако го срещнеш — милостиня ще му пуснеш, стига, разбира се, да ти подложи шепа. С този случай се занимаваше криминалната милиция, но и нашите момчета се позавъртяха. Илич имаше висящо дело за валута. А и за скъпоценни камъни се споменаваше в досието му. Беше изкусен картоиграч, от суперкласа…

— Валутата я няма, камъните не сте открили, още по-малко пък убийците. Така ли?

— А ти чувала ли си да е било разкривано някога поне едно убийство, свързано с много пари? Та и това така… Но по-важното е друго. Намери се тетрадка, в която Илич е записвал свои мисли. Рядко, но ги е записвал. И например аз прочетох следното… — Павлов извади от джоба си малък бележник.

Павлов запали нова цигара и погледна въпросително Лариса.

— Трябва да спасяваме Андрей значи — каза тя.

— Когато се получиха сигналите за удивителната, почти без загуби игра на Робърт Уест, аз се сетих за тетрадката на Илич. Моите момчета се лепнаха за Уест, пообиколиха с него из Москва и другите градове да наблюдават играта му, дори един ден самите те седнаха да играят с него и бяха оскубани като пилета. А ти знаеш, че нашите са много печени в картите. Когато ги попитах как той успява да печели така, всички в един глас заявиха, че това не е човек, а някакъв компютър. Или извънземен… Какво ще кажеш, а?

— С Андрей не сме се виждали цели десет години. Спомням си, че беше малко слабохарактерен, но при ситуации, когато бе засегната честта му или честта на неговите приятели, винаги реагираше праволинейно и твърдо. Беше добър човек. Какъв е станал сега — не знам, не мога да кажа.

— Струва ми се, Лев Толстой беше казал, че характерът на човека се оформя до седемгодишната му възраст. Не смятам, че Андрей прави изключение.

— Не знам, не знам — повтори Лариса. — Но съм сигурна, че е в опасност.

— Ако имаш предвид тези господа — посочи снимките Павлов, — можеш да бъдеш напълно спокойна.

— Городецки никога няма да изпусне от ръцете си такава дойна крава.

— Алберт Георгиевич ще пусне Уест да си върви по живо, по здраво, и то веднага щом го посъветваме за това.

— Мисля, че си доста самонадеян…

— Защо, нима някога съм се лъгал?

— Случвало се е.

— Господин Городецки е притиснат от две страни. В Екатеринбург вече получи предупреждение от нашите хора, а в Москва — от Ваня Монголеца.

— Ваня е пристигнал в Москва?

— Ваня си стои в Хонконг, но пристигнаха Антон Маевски й Михаил Сергеев-Майкъл. От Бахамските острови. И веднага започнаха да действат. Завладяха вече едно казино до Рижката гара. Или поне хората на Попа го напуснаха.

— Значи Монголеца се е решил? Очевидно е дошло време… — попита или уточни Лариса.

— Наближава моментът. Скоро Фима и Алик ще тръгнат с кисели физиономии.

— Ами ако Попа очисти Андрей?

— За какво? Задето му сложи в джоба един милион? Пък и Алберт Георгиевич не е Ваня Монголеца. Той е човек без криминално минало. Бизнесмен, и то голям мошеник, но не и убиец. Не обича да се лее кръв.

— Пък и е религиозен. Маса пари пръсна по реставрацията на най-различни храмове — насмешливо се усмихна Лариса.

— Ето на, виждаш ли, религиозен е. Това дори не ми беше известно. Но ти си права, че Андрей е в опасност. И тази опасност идва от хората на Монголеца, знаеш, че Ваня действа по свои собствени закони. Алик ще освободи Уест, бъди сигурна, но Ваня тутакси ще го лапне. А защо да не го прикоткаме ние? Подобни гении не се срещат под път и над път.

— Сега вече разбирам всичко.

— И по-конкретно?

— Дойната крава трябва да пълни с мляко твоя бидон…

— Нашия бидон — бързо я поправи Павлов.

— И за тая цел аз трябва да се пъхна в леглото на хазартния гений?

— „Краля на казината“ — отново я прекъсна Анатолий. — Така наричат сега твоя приятел от детство.

— Чудесно. Значи в „кралските покои“. Не си ли твърде категоричен, Павлов?

— Нима съм казал, че непременно трябва да легнеш в леглото му?

— Не е трудно да се досети човек. Ние сме възрастни хора.

— Всеки е свободен да го разбира според собственото си опорочено съзнание.

Лариса с нескрито удивление го погледна и неочаквано се разсмя високо и заразително.

— Просто си невъзможен! — поклати тя глава. — Какъв е номерът му?

— Момент.

Павлов преписа от бележника си двата телефонни номера на Андрей и подаде листчето на Лариса.

— Ще се обадя по-късно.

— Но най-добре още днес.

— Да предположим, че се срещнем. За какво трябва да разговаряме?

— Виждала ли си някога как зашеметяват рибата? — след като се позамисли, попита Анатолий.

— Не.

— Представи си река или езеро под тъмен прозрачен лед…

— Тъмен или прозрачен?

— Водата е тъмна, а ледът — прозрачен. И през него, като през слънчеви очила се виждат силуетите на плаващите риби. Рибарите избират най-едрите и започват да удрят по леда с дървен чук. Пробива се дупка. Зашеметената риба инстинктивно изплува на повърхността, а те подхващат някое четири-петкилограмово парче със сака и го мятат на брега. Там рибата бързо идва на себе си, започва да се мята на сухото, но край. И после отива в чорбата.

— Страшничка история…

— Ама ти обичаш рибена чорба, нали, особено от някой тлъст шаран! Мисля, че трябва да разговаряш с Уест откровено.

— Съвсем откровено?

— Хората идват на власт по различни пътища. Интриги, пари, подкупи, рушвети — всяко средство е добро, щом като крайната цел е ясна и благородна. Твоят път, Лариса Ивановна…

— Да не споменаваме за моя път — рязко го прекъсна Лариса.

— Ти попита и аз ти отговорих — промърмори Анатолий, погледна часовника си и стана. — Трябва да тръгвам.

При колата, когато Анатолий запали и се готвеше да хлопне вратата, Лариса каза:

— Подсказа ми добра идея. Благодаря ти.

— До утре.

Тя му помаха с ръка и се отправи към къщата. „Страхотна жена!“ — помисли си Павлов, гледайки в огледалото стройната й красива фигура.

След като се обади на Андрей, Лариса отиде в стаята на майка си.

— Мамо, помниш ли Андрюша Василиев?

— Как да не го помня! — възкликна Людмила Василиевна. — Беше чудесно момче. И способно, и мило. Но май се е пропил, а?

— Не съм чувала такова нещо.

— Един ден при мен идваха майка му и баща му. Оплакваха се.

— Кога е било това?

— Преди година и половина, две.

— Доста време — усмихна се дъщерята. — Хората се променят, мамо. Сега е богат и знаменит.

— И с какво се занимава?

— С бизнес — позабави отговора си Лариса.

— Не мога да ви разбера вас, младите — въздъхна майката.

— След два часа Андрей ще ни дойде на гости.

— Така ли? Тогава да стана и да приготвя масата…

— Лежи си. Сама ще се оправя — успокои я Лариса и тръгна към вратата.

— Нека да се отбие при мене! Искам да го видя! — подвикна след нея Людмила Василиевна.

— Непременно ще се отбие!

Лариса влезе в спалнята, седна пред тоалетката и се взря в лицето си. Докосна леките бръчици около очите си, оголи равните си бели зъби и прекара пръст по тях, поразроши пухкавата си гъста коса.

— Добре. Дори доста добре — промълви тя. — Само очите ти, моето момиче, са тъжни…

„Какви ги говореше полковник Павлов за интригите, парите и рушветите — сети се тя, — за благородната цел и трънливия път? Не, не го нарече трънлив. Твоят път… Та всъщност какъв беше твоят жизнен път, уважаема Лариса Ивановна, госпожо депутат от Държавната дума, лидер на женското движение? А в най-скоро време — и вицепремиер?“ Беше сигурна в това — хора като Павлов не си хвърлят думите на вятъра. А после какво?

— Ах, как се върти светът! Замайва главата… — затананика тя известна песничка, стана и отиде да сервира масата…

В деня, когато се дипломира, Лариса влезе в кабинета на баща си.

— Защитих с отличие — каза тя. — Както обещах.

Генералът внимателно прочете дипломата и вдигна очи към дъщеря си.

— Моите поздравления.

— И само толкова?

— А-а, жигулата! — сети се генералът. — Ще я имаш. Заслужи си я. Майко, ела тук!

Дотича Людмила Василиевна, заахка, поразплака се, после бързо донесе шампанско, торта, кутия бонбони. На масата между родителите пламна спор къде да уредят дъщеря си на работа. Бащата предлагаше да я пратят в Париж — беше разговарял с посланика и по принцип въпросът беше решен положително. Майката пък настояваше да си остане в Москва, тя също не беше седяла със скръстени ръце — бе помолила за ходатайство съпругата на маршал Подгорбунски и той се беше отнесъл с разбиране към молбата на жена си.

— Мамо, татко, не се карайте — прекъсна спора им дъщерята. — Имахме разпределение и аз вече се съгласих да ме разпределят.

— Къде?! — в един глас извикаха родителите.

— В Московския градски съвет на профсъюзите. Като юрисконсулт на отдел. Със заплата деветдесет рубли. Тая нощ не ме чакайте. Чао!

След седмица Лариса седеше в тясна стаичка с две бюра и приемаше посетители. На пръв поглед делата, с които трябваше да се занимава, бяха дребни, незначителни, но Лариса знаеше — така бе възпитана, — че незначителни дела няма, щом като зад тях стоят човешки съдби. Скоро сред профсъюзните дейци тръгна слух, че на Ленински проспект работи млада и симпатична юристка, изключително умно и способно момиче. По-късно тя бе преместена в по-просторен кабинет и се занимаваше с не особено големи, но вече не и дребни дела. И така Лариса можеше да върви нагоре по стъпалата на служебната йерархия, но се случи нещо, което прекъсна кариерата й.

Един ден тя доведе вкъщи мършав едроглав младеж и обяви:

— Това е Пьотър Иванович. Академик. Съпругът ми.

— Чий съпруг? — с основание реши, че не е дочул таткото генерал.

— Моят съпруг. И вдругиден отлитаме за Лондон.

— Ох, лошо ми е — хвана се за главата майката, но таткото не можеше така лесно да бъде изваден от равновесие.

— А не искаш ли да те наплескам? — хвана се той за генералския каиш.

Но тогава напред се изпъчи Пьотър Иванович.

— Моля, моля, аз наистина съм академик. Ето ви документ. Аз оглавявам цял отдел в Дубна. Ето ви и още един документ — свидетелството за гражданския ни брак. Лариса е моя съпруга и аз няма да позволя… — И така нататък и тем подобни.

После набързо отпразнуваха тържествения, най-тържествения миг в живота и младоженците отлетяха за Англия. На работа. Останаха там ни много, ни малко — три години. Но често си идваха в Москва — ту в отпуска, ту в командировка. Там, в Лондон, на един от академичните приеми Лариса се запозна с Анатолий Павлов и както вече знаем, веднага го разконспирира. Павлов стана чест гост в дома на академика, винаги идваше с букет цветя, бутилка скъпо вино и нови вицове — учтив, изискан и красив, което, естествено, събуди справедлива ревност у съпруга академик.

— Сваляч — сновейки из апартамента, мърмореше Пьотър Иванович. — Цветенца, винце, шегички… Няма да го допусна!

— „Глупак! — мислеше си Лариса. — Какъв глупак само!

За разлика от мъжа си тя отдавна бе разбрала, че Павлов се интересува от нея само дотолкова, доколкото може да преспи с една красива жена, и че основен обект на внимание за капитана от държавна сигурност представлява не друг, а именно Пьотър Иванович, в чиято глава се роят сложни идеи и формули, за които английското или всяко друго разузнаване би платило луди пари.

А междувременно в Русия ставаха събития, разтърсили целия свят. Проехтя август деветдесет и първа. Всички глобални промени в една страна водят след себе си промяна и в човешките съдби — за добро или лошо, това вече е друг въпрос. Така стана и при Лариса. Баща й беше принуден да си подаде оставката, съпругът й спешно бе отзован в Москва, а тя самата не толкова се отчая, колкото се замисли какво да прави по-нататък. И се замисли сериозно. Именно тогава отново се появи Анатолий Павлов.

— Аз съм в клуба на писателите — обади й се той. — Ела тук, ще те чакам.

Седяха на маса за двама. Имаше испанско бяло вино, пресни плодове и букет цветя.

— Горе главата, моето момиче — усмихнато я окуражи Павлов. — Всичко ще бъде окей!

— Засега не виждам причини за радост.

— Искаш ли да станеш депутат?

— Защо не?

— Ще станеш.

И Павлов най-подробно й обясни къде и при кого да подаде заявление, че гражданката Стрелникова Л. И. има желание да се кандидатира за депутат в Държавната дума, предложи й да реши в кой от пет възможни избирателни окръга ще се кандидатира, включително един в Москва, обеща, че ще й бъде осигурена подписка с необходимия брой гласове, за да бъде приета нейната кандидатура, и че за предизборната кампания по радиото, телевизията и вестниците тя няма да плаща от джоба си. Накрая й каза, че пак ще работи в Централния съвет на профсъюзите, но на друга длъжност.

— И каква? — поинтересува се Лариса.

— Завеждаща социалния отдел. С двойно по-висока заплата.

Лариса сякаш не чу последните думи и продължи бавно да отпива вино от високия бокал.

— Е, съгласна ли си?

— Много проточи вербовката, драги ми полковник.

— Ти вече знаеш? — след продължително мълчание замислено попита Павлов.

— Вероятно си забравил, че съм дъщеря на генерал от КГБ, макар и той да е в оставка. Висок старт, моите поздравления.

— Закъснях ли?

— Няма значение. Вади хартийката да я подпиша.

— С това ще поизчакаме.

— Правилно, и така може — сви рамене Лариса. — Заплатата си е заплата, но мен ме интересува характерът на самата работа.

— Разбира се, завеждащият отдел е важна фигура и ще трябва да се занимаваш със социалните въпроси на столичните профсъюзи. Но не само това. В нашите върхове решиха, че в сравнение с всички други твоята кандидатура е най-подходяща за лидер на общоруското женско движение.

— Ти си вече по върховете, Павлов?

— Недей така, Лариса — строго каза той. — Гласува ти се доверие, възлагат се надежди и си длъжна да ги оправдаеш.

— Извинявай.

— Виж колко много движения, партии и какви ли не сбирщини се пръкнаха в Русия! И всички искат нещо, настояват, стремят се да постигнат своето!

— Искат да докопат коматчето, но предпочитат да е с масло и черен хайвер. Както казваше старата ми бавачка баба Груша, царство й небесно, не ме учи как да живея. По-добре ми кажи, Толя, с какви пари ще създадем това женско движение, и то общоруско?

— Пари ще има.

За първи път Лариса го нарече с умалително име и това не убягна от вниманието му.

— Държавата няма да даде и копейка — продължи Лариса, — а ще трябва да се покриват маса разходи, щом като движението е общоруско… Чакай, не ме прекъсвай. Знам какво искаш да кажеш.

— Любопитен съм…

— Ако държавата няма пари или дори да ги има, не е съгласна да финансира поредното някакво си движение, то изниква въпросът, кой би имал изгодата да направи това? Ще имат интерес разните му там бизнесмени, търговски банки, съвместни фирми, с една дума — всички новобогаташи. И защо? Защото движението може да стане параван, зад който да си въртят сделките необезпокоявано. Но сделките им, както ти е добре известно, намирисват или по-скоро вонят на грабеж…

— Вече пресилваш нещата, Ларочка — възрази Павлов.

— Ларочка? — учудено вдигна вежди Лариса.

— Но ти ме нарече Толя.

— Така ли? Не си спомням.

— Пресилваш — повтори Павлов. — Страната се обърна или по-точно я обърнаха на сто и осемдесет градуса. Напред към капитализма! Даваш частна собственост, земя на помешчиците, възможност на всекиго да забогатее!

— Никога не съм виждала черно на бяло такива закони.

— Законите може изобщо да не са черно на бяло, но действителността е такава.

— Държавата не може да съществува без закони.

— Значи ще се появят и закони.

— Не се доизказах — върна се на мисълта си Лариса. — Ти каза, че ще има пари, нали така?

— Вече ги има.

— И източниците им са онези, за които говорих?

— Да — решително потвърди Павлов.

— Е, сега вече разговорът става по-сериозен — удовлетворено въздъхна Лариса. — Няма нужда да ти обяснявам, че който плаща, той поръчва музиката. И рано или късно ще ни бъде представена сметката. Но ние трябва, длъжни сме да предотвратим всякакви претенции.

— И как?

— Като създадем собствени търговски структури, своя банка, като се сдобием с недвижими имоти и земя както в Москва, така и в други области. И моля те, откажи се от мерака да говориш за чисти пари. Работа ще ни свършат мръсните пари.

— Много си откровена с мен…

— Значи му е дошло времето.

— И каква е крайната ти цел?

— Богатство, власт, свобода на духа.

— Очевидно съм те подценявал — след кратко мълчание промълви Павлов. — Ти си не само умна, но и опасна жена.

— И себе си подценяваш.

— Не те разбирам добре.

— Харесва ти ролята на руски Джеймс Бонд, но не можеш да я играеш. Русия не е Западът. Тук важат други житейски закони.

— И това ли е казвала старата ти бавачка, дето не искала да я учат как да живее? — широко се усмихна Павлов.

— Не се обиждай. Знаеш ли, може би цял живот съм чакала подобен разговор.

— И за мен е много интересен.

— Виждаш ли, помежду ни вече се появиха допирни точки… Познай коя от прочутите жени е мой кумир?

— Сега просто не знам какво да отговоря… Коя? Може би Терешкова?

— Пфу! — изпръхтя Лариса. — Мата Хари. Тя е била необикновена жена, изключително красива, независима и умна. Работила е за три разузнавания едновременно и нито веднъж не се е издънила.

— Забравяш, че не е живяла дълго — напомни Павлов.

— Нима това е важно… А ние колко ще живеем? В Русия е такава бъркотия, че всичко може да се случи.

— Да пийнем тогава още една бутилка — предложи Анатолий.

— Ами добре, а после, то се знае, ще идем у вас — въздъхна Лариса. — Утрото е по-мъдро от вечерта…

Тая нощ тя не се прибра вкъщи, а на сутринта започна да си събира багажа. Пьотър Иванович обикаляше из стаята и размахвайки ръце, говореше нещо, отначало със заплашителен тон, после се умърлуши, разплака се, падна на колене.

— Чао, Птибурдуков — спокойно, дори ласкаво се сбогува Лариса. — Аз си отивам. Завинаги.

— Какъв Птибурдуков?! — въпреки унизителното си положение се учуди академикът.

— Чети Илф и Петров — иронично го посъветва тя, отправяйки се към вратата.

От прозореца Пьотър Иванович видя как високият, елегантно облечен мъж взе куфара от ръцете на жена му, отвори й вратата, после седна на волана и колата потегли.

Още от самото начало всичко около създаването на движението «Прогресивни жени» започна да се урежда бързо и лесно. Намериха се пари, както обеща Павлов, създадоха филиали в големите градове, издействаха си парцели земя в близкото Подмосковие, закупиха недвижими имоти в столицата, сред които сгради, определени за събаряне или реставрация, набраха щат. На едно от събранията за лидер на движението единодушно беше избрана Лариса Ивановна Стрелникова и в Държавната дума тя влезе вече като изявен политик.

Първия си рушвет от сто хиляди долара Лариса получи след един разговор с Анатолий Павлов. Той настоятелно я посъветва да предостави на съвместната руско-американска строителна фирма «Феникс» малък парцел в района на «Садовое колцо», който по документи се водеше за собственост на женското движение. В плановете си «Прогресивни жени» предвиждаше да реставрира стари сгради за жилища на московчани, както и да ги дава под наем за административни помещения, но тонът на Павлов бе толкова категоричен, че Лариса нищо не можа да възрази. Изобщо Анатолий чувствително се бе променил и макар че продължаваше да се държи все така приветливо и деликатно, винаги получаваше от Лариса онова, което искаше. Например под шапката на движението работеха вече няколко търговски банки, които разширяваха сферата на своето влияние и изместваха на втори план търговските структури на самото движение, а те все пак бяха създадени по настояване на лидерката и криво-ляво покриваха разходите.

Лариса вече съжаляваше, че в клуба на писателите бе споделила плановете си, но по-късно разбра, че не това е причината. Зад гърба на полковник Павлов стоеше могъща сила, чиито глобални амбиции далеч надминаваха амбициите на депутатката от Държавната дума. И Лариса се примири. С какъвто се събереш, такъв ставаш — реши тя.

Получаването на рушвета стана делнично, просто и дори скучно. В кабинета на Лариса влезе закръглен набит мъж, представи й се за заместник генералния директор на фирмата Ефим Аронович Фишкин и й подаде документа за прехвърляне на собствеността. Лариса подписа. Фишкин най-учтиво се сбогува и си отиде, като забрави на бюрото й тънко «дипломатическо куфарче», в което имаше пари, френски парфюм и златен пръстен с диамант в изящна кутийка. След визитата на Фишкин управлението изцяло мина в ръцете на Павлов. Двамата с Лариса отдавна имаха любовна връзка и вече бяха почнали да си дотягат. Един ден Павлов директно й каза:

— Ларочка, защо не ме смениш с някой друг мъж?

— Нима ще се намери на света мъж като тебе? — опита да се пошегува тя, но той не прие шегата.

— Трябва, скъпа, трябва. Например Ясински, Егоров, Борисов… Не са ли достойни за вниманието ти? Мъже на място, можеш да избираш, когото пожелаеш!

— Да, известни личности. И всички, сякаш по поръчка, са все лидери на демократически партии.

— Така е, в момента ни интересуват именно лидерите на демократическите партии. Демокрацията е нещо хубаво, но най-добре е да бъде в определени норми. Не би било зле да се сближиш със заместниците на тези лидери. Обикновено вождовете използват техните идеи.

— И какво, да спя с всички тях?

— В това отношение си много далеч от Мата Хари… Какво ти е, Ларочка?! Ти плачеш?!

Лариса не плачеше, тя ридаеше. Павлов видимо се обърка.

— Но аз се пошегувах, скъпа! Пошегувах се! Ама наистина, защо са тия сълзи?!

Риданията спряха така внезапно, както и започнаха.

— Ще имаш информация — проговори младата жена. — Майната й на тая информация, дяволите да я вземат!… Обещавам ти. И без да се налага да минавам през леглото на когото и да било.

— Но ти обичаш ли ме, Лара?“ — най-после схвана Анатолий.

— Не — сухо отговори тя.

След няколко дни Лариса погреба баща си. Внезапно бе починал от инфаркт. Майка й отиде да живее във вилата, а Лариса се премести в апартамента на родителите си.

Любовната връзка между Павлов и Лариса започна да: линее и накрая съвсем прекъсна. Останаха само деловите отношения и това, колкото и странно да звучи, повлия положително върху дейността на организацията. И в търговските структури се вляха огромни инвестиции, движението най-после си създаде собствена банка, чрез която получи дялово участие и акции в няколко големи предприятия. Но и пришълците разгърнаха широка дейност. Сега вече Лариса нямаше никаква представа какво се върши под шапката на движението „Прогресивни жени“, но беше сигурна, че се въртят големи далавери. След година Павлов й съобщи, че на името на госпожа Стрелникова е внесен в една швейцарска банка първият милион долари…

Андрей Василиев пристигна с такси, плати на шофьора и тръгна към градинската врата на вилата, която така добре помнеше от дете. Напипа бутона на звънеца — същия, с нащърбеното ръбче — и го натисна. Ключалката изщрака, вратата се отвори.

Лариса стоеше на площадката пред къщата. Беше в бяла рокля, с яркочервена роза на гърдите и с бели обувки. Очите й блестяха, изглеждаше удивително млада и Андрей си спомни, че именно така бе облечена на абитуриентския им бал.

— Много си възмъжал, Андрюша — усмихнато го посрещна тя.

— В смисъл че съм остарял?

— Не. Възмъжал. Имаш вид на истински джентълмен.

Лариса лекичко се притисна до него с високата си твърда гръд и го целуна по бузата.

— Помниш ли? — врътна се тя на токчетата си.

— Да, беше със същата рокля на абитуриентската вечер.

— Точно така. Исках да ти направя впечатление. За да си ме спомниш точно такава, каквато бях по-рано.

— Но ти си все същата, изобщо не си се променила.

— Ела да идем при мама, искаше да те види.

В стаята на Людмила Василиевна се задържаха малко и след като изслушаха сълзливите спомени, оплакванията от най-различни болежки и възхищението от цветущия вид на Андрей, отидоха в трапезарията и седнаха до красиво подредената маса.

— Какво пиеш?

— Водка.

— Чудесно. Аз обичам вино, но с тебе ще пия водка.

— Но защо? — възрази Андрей. — Ако е само заради мен, не си заслужава.

„Охо — възкликна мислено Лариса, — не само че си възмъжал, но и си добил характер. Какво пък, ще приемем твоя тон.“

— Смяташ, че не си достоен за моята компания?

— Нищо подобно не смятам — спокойно, дори равнодушно я увери Андрей.

— В такъв случай да пием водка на равни начала — усмихна се Лариса, но усмивката й излезе малко пресилена. — За срещата!

— С удоволствие!

След няколко чашки разговорът потръгна. Спомниха си разни смешни случки от студентския живот, за някои приятели от училище и университета, за Валерка Саргачов…

— Как е, къде е той?

— Беше в Афганистан, сега е в Чечня. Подполковник, командир на бойна част.

— Боже! Защо така прекъснахме връзката помежду си? Да пием за Валерка. Дано се върне жив и здрав. Женен ли е?

— Разведе се.

— Има ли деца?

— Една дъщеря.

— И жена му, естествено, се е омъжила повторно?

— Да. За Пашка Рижов, полиглота. Помниш ли го Пашка?

— Помня всичките си ухажори.

— Много момчета те ухажваха — сериозно каза Андрей.

— Включително и ти.

— Аз никога не съм те ухажвал като другите, аз те обичах.

— А сега?

— Да пием за Валера — след кратко мълчание предложи Андрей и на един дъх изпи водката си.

— Пушиш ли?

— Пуша. А ти?

— Гледам да се въздържам, но не се получава.

Запалиха и известно време пушиха мълчаливо, като се поглеждаха един-друг.

„Какво каза Павлов за рибата — мислеше Лариса. — Биеш с дървен чук по леда, грабваш я със сака и я мяташ на брега? Време е да действам.“

— Наливай! — весело възкликна тя. — Искам да вдигна тост!

Андрей напълни чашите и спокойно попита:

— За „краля на казината“?

Лариса трепна от изненада и разплиска водка върху белоснежната покривка, но бързо се овладя.

— Да, за „краля на казината“ — потвърди тя.

— С удоволствие…

— Яж, за да не те хване алкохолът.

— Мен не ме хваща, особено пък в присъствието на жена.

— Виждам пред себе си вече зрял мъж, а не по-раншния хлапак.

— Правилно. — Андрей поразклати чашата в тънките си нервни пръсти, гледайки как се полюшва недопитата водка, после вдигна очи към Лариса. — Измъчва те въпросът как отгатнах, нали?

— И не, и да.

— Хубав отговор. „Не“, защото не всичко знаеш за мен, макар и, струва ми се, знаеш доста. А „да“… Е, защото те гризе любопитство! Питай, ще ти отговоря.

— Не беше трудно да отгатнеш. Та аз не съм ти се обаждала цели десет години. Значи не съм имала нужда от тебе. Това първо. Телефонирах ти във вилата на номер, който не е обявен и никой не го знае…

— При твоето положение…

— Никой — повтори младата жена — освен хората, за които не е тайна. Това второ. И трето, ти водиш живот, свързан с много рискове, станал си предпазлив, пресмяташ най-различните възможности. С една дума, третата причина е твоят математически ум.

— Точно така. C’est la vie — разсмя се Андрей.

— Но за любопитството не си прав. Аз изобщо не съм любопитна.

— Да пием за тебе, Лариса!

— Изчакай малко. Сега се връщам.

Тя влезе в спалнята, разтвори гардероба, избра си един строг сив костюм, преоблече се и се върна в трапезарията.

— Сега виждаш пред себе си депутата от Държавната дума, лидера на едно от най-големите движения в Русия — госпожа Стрелникова! — весело обяви Лариса. — Вече можем да пием.

— За вас, госпожо Стрелникова! — стана и галантно се поклони Андрей.

Известно време продължиха в същия шеговит тон, подмятайки си остроумия, а после Лариса рязко смени темата.

— С охрана ли си?

— Едва се откачих. Оставих колата пред една позната сграда, влязох във входа, минах отзад през двора, хванах такси и дим да ме няма!

— И колата — дим да я няма!

— Ами, тя отдавна вече е прибрана в гаража.

— Ясно. Алберт Георгиевич е строг шеф, здраво държи юздите на своите хора.

Андрей запали цигара, мълчаливо си наля водка, отпи, после дълго гледа Лариса в очите и накрая попита:

— Всички ли в Думата са такива?

— Какви?

— Като тебе.

— А аз каква съм?

— Не зная.

— За всичките не мога да кажа нищо. Нали чу, не съм любопитна. А за себе си… Дай една цигара! Благодаря. А за себе си ще ти разкажа. Слушай и не ме прекъсвай. — Лариса дълбоко дръпна няколко пъти подред, после смачка цигарата в пепелника. — Хората идват на власт по различни пътища — подхвана тя и леко се усмихна при мисълта, че използва думите на Павлов. — Да, по различни — повтори и замълча.

Андрей тутакси долови напрежението, което се излъчваше от цялата й фигура, от втренчените, сякаш загледани навътре в душата й очи, видя дълбоката бръчка на челото и неочаквано изпита остра жалост към тази жена, пробуди се старата му любов към нея — та нали тя беше първата жена в живота му. И почти осезателно си спомни онази нощ, когато безсилно плачеше заради своята непохватност, а тя нежно го утешаваше и галеше, търпеливо чакайки да се успокои. И всичко се оправи, беше удивително, прекрасно, призори двамата лежаха изтощени от ласки, а той се чувстваше вече мъж…

— Лариса — подкани я Андрей.

— Ах, тая водка! — почти извика тя, като ядно тръсна глава.

— Започни от мен — предложи той. — Така ще ти е по-лесно.

— Добре. Ти си в опасност, Андрей Андреевич. Днес трябва да вземеш решение, от което ще зависи по-нататъшният ти живот. Малко знам за тебе, но е достатъчно, за да си направя такъв извод.

— И откъде идва заплахата?

— Кой е най-опасен в този свят?

— Хората.

— Именно от тях идва заплахата. Започва голяма борба, в която ти си наградата за победителя. Кой не би желал да си има дойна крава, даваща не мляко, а твърде ценни зелени хартийки?

— ФСБ?

— Защо реши така? — попита Лариса. — И кой ти е казал подобна глупост?! Городецки?!

Тя изказа това предположение спонтанно, но по очите на Андрей, в които за секунда се мярна смущение, разбра, че е познала. Но и Андрей си даде сметка, че е допуснал грешка, и бързо се окопити.

— Ами аз имам очи, глава, интуиция. Нали затова съм „крал“ — подсмихна се той.

— Е, да предположим, че интуицията изобщо не е решаваща в твоята работа — бавно продължи Лариса. — Но виж, главата… Твоят метод на игра се базира на точни математически изчисления. И е почти съвършен, без засечки. Дори един мой познат те нарече извънземен.

— Гледал е моята игра? — заинтригува се Андрей.

— За това не ми е казвал, пък и аз не съм го питала.

— Жалко. Да не е седял с мен на една маса?

Неочаквано Лариса си помисли дали да не му покаже снимката на Павлов, и бездруго рано или късно двамата ще се запознаят и ако Андрей се сети, че го е виждал някъде, това ще бъде само от полза, дори може да й съобщи нещо за скрития живот на полковника.

— Възможно е — ставайки, каза тя и отвори чекмеджето на малкото бюро до прозореца. — А, ето.

— Не познавам този човек — върна снимката Андрей, след като я разгледа. — И въобще нашият разговор ми прилича на някаква странна игра на котка и мишка. Вече ти казах: питай каквото пожелаеш, ще ти отговоря.

— От толкова време не сме се виждали. И двамата сме се променили много.

— Тогава ще позволиш ли аз да ти задам един въпрос?

— Аз също ще ти отговоря. И ще ти отговоря честно.

— Защо твоят познат ме е нарекъл извънземен?

— Познавал ли си един комарджия по прякор Илич? — след като се позамисли малко, попита Лариса.

— Не, никога.

— Опитай да си спомниш. С побеляла коса, къса клинообразна брадичка, износено сако…

— А-а — проточи Андрей. — Това е човекът, който промени целия ми живот. Той откри моите способности, предрече ми главозамайващ успех. Разправят, че се е обесил.

— Обесили са го.

— И на мен ми минаваше тази мисъл — не се учуди Андрей.

— Той е бил не само известен комарджия, но и писател — усмихна се Лариса.

— Какъв е псевдонимът му?

— Писател в кавички. Водил си е нещо като дневник, в който е записвал свои мисли, случки от живота си, впечатления за свои познати. Има нещичко записано и за тебе.

— И какво е то?

— Дословно не помня, но по смисъл е същото, което ти е казал. Да, той те е нарекъл велик човек. Не си нито комарджия, нито измамник. Добре запомних последния ред от записаното, но се двоумя дали да ти го казвам.

— Казвай.

— „Но дълго ли ще оцелее този човек?“ — след продължително мълчание цитира Лариса. — И, естествено, аз не можех да не ти се обадя.

— Благодаря — каза Андрей. — Макар и да съм лош юрист, много неща съм забравил, но все пак помня, че с убийствата се занимава криминалната милиция.

— И прокуратурата.

— И прокуратурата — повтори Андрей. — Следователно ти имаш добри връзки с московската криминална милиция и прокуратурата?

— Да, може и така да се каже.

— Втори и последен въпрос. Защо една видна политичка и депутатка в Държавната дума, която се занимава с коренно различни проблеми, е свързана с криминалната милиция, ФСБ и бизнеса на Алик Попа?

Лариса взе цигара, повъртя я между пръстите си, после я сложи обратно в кутията и прокара длани по лицето си.

— Опитвах се да ти го кажа, но нищо не излезе. Ще започна отново.

— Да, Лариса. И бъди откровена. За някои неща направих връзка, но по-добре да чуя всичко от самата тебе.

— Рано е още да знаеш всичко, Андрюша — позасмя се тя. — Но ще се постарая да ти кажа много… Какво наблюдаваме сега в Русия?

— Батак.

— Точно така. Няма да повтарям истините, с които са пълни всички вестници, че старата система отмря, а нова не е създадена и затова батакът, както ти го нарече, е неизбежен. Донякъде човек би могъл да се примири с това положение, ако този батак не беше пълен! И това стана, защото държавата загуби власт над хората и обществото. А знаеш, че според природния закон всяка празнина се запълва. „Минавайте на самоуправление, вземайте власт толкова, колкото пожелаете!“ — обяви президентът. И взеха. Но кой? Отначало голямо парче откъснаха държавните органи. Нормално явление. Откъснаха, и какво по-нататък? Да работят по старата система? Невъзможно. Започна капитализация на страната, а те не са способни да я осъществят. Намериха се други хора. Ловки, безскрупулни, безпощадни. Новобогаташите, така наречените „нови руснаци“, и бившите престъпници, легализираните бандитски босове. Първите се стремят към свръхпечалби, вторите също бързат да получат местенце под капиталистическото слънце, изгряло над Русия. И едните, и другите се смятат за спасители на страната. Но за спасители се смятат и хората, работещи в държавните органи и президентските структури, обаче техните възможности са крайно ограничени. Няма пари. И ето че се появява най-страшната, могъща и очевидно непобедима сила — чиновничеството. Щом като държавата ти дава мизерна заплата, а има хора, които щедро ще ти платят за нужния подпис или че за нещо ще си затвориш очите, ще продадеш някой скапан завод, но заедно с парцела земя, защо да не им направиш услуга? Чиновникът също иска да яде. Започнаха да се дават рушвети, шири се корупция, няма нещо, което да не се купува и продава…

— Всичко това е много интересно и познато — обади се Андрей, като разбра, че Лариса няма да продължи, — но аз бих искал да чуя нещо друго.

— Ще чуеш — успокои го тя и дълбоко дръпна от цигарата си. — Ще ми налееш ли?

— Вино?

— Не, с водка започнахме, не искам да ги смесвам… Яж де! Не ти ли харесва? А аз толкова се постарах!

— Всичко е много вкусно.

— И какво да прави новоизлюпеният лидер? Откъде да вземе пари? Разходите са огромни, а са му отпуснали жалки копейки. Благодаря на умните хора, подсказаха ми. И намерих.

— От Алберт Георгиевич?

— И от него също.

— И срещу какво?

— Срещу какво, питаш? — тихо и някак зловещо повтори Лариса. — Бих ти казала, но засега ще се въздържа… Впрочем нашата организация разполага с много неща, които може да се продадат. И то за добри пари. Мога например и теб да уредя със самостоятелна къща в центъра на столицата.

— Имам си всичко. — Андрей замълча, колебаейки се дали да зададе въпроса, който го вълнуваше, но накрая се реши: — Може би ще те оскърбя, Лариса, но все пак искам да те попитам…

— Не се безпокой, питай каквото искаш!

— Вземала ли си рушвети?

— А ти как мислиш? — отговори тя на въпроса с въпрос.

— Аз нищо не мисля, а питам.

— Вземала съм.

— И много ли?

— Зависи… В прекия смисъл на думата, мисля, че не са много. Що се отнася до другите доходи, те са неизмеримо по-високи.

— Ясно.

— Какво ти е ясно, Андрюша, мое мило момче? — тъжно възкликна младата жена. — А нима ти не отделяш за господин Городецки своеобразен рушвет?

— Това е друго. Аз не съм на държавна служба, не служа на народа.

— Навсякъде е едно и също, Андрюша. Едно и също.

— Господин Попов-Городецки настоятелно ме помоли да разговаряме, след като ме потърсят по телефона и ми направят предложение, а при тоя разговор… Сама разбираш.

— Ами разговаряйте. Защо да не поприказваш с такъв умен човек, а заместник-председателят на търговска банка „Диана“ съвсем не е глупак! Дори заплата не получава там!

— Защо? — изненада се Андрей.

— Защото не е глупак. Превежда парите в сметката на Патриаршията. Той е много набожен.

— И все пак какво да кажа на Алик?

— Разговорът ви може и да не се състои.

— Не разбирам…

— Ако имаш желание — моля, ако ли не — ще минете и без тоя разговор.

— Значи има много по-могъщи хора от Алик и неговата мафия? — Андрей помълча, но отговор не последва и той продължи: — И тези хора искат да работя за тях.

— Каза го точно. Донемайкъде точно.

— И що за хора са това?

— Не бъди наивник, Андрей. Щом като преговаряш с мене, значи аз съм свързана с тях. А на мен, предполагам, вярваш?

— Ще отговоря със собствените ти думи: „Не съм ти се обаждала цели десет години.“

— Станал си твърде предпазлив — намръщи се Лариса. — Известно ли ти е откъде получава основните си доходи господин Городецки?

— Когато човек кисне по казината, понякога научава съвсем удивителни неща.

— Може ли по-конкретно?

— Наркотици.

— Точно така. Господата Городецки и Фишкин получават основните си доходи от тайното пласиране на наркотици в техните заведения: казина, цяла мрежа от нощни клубове, дискотеки, модерни кафенета и ресторанти, хотели. Но наркотиците трябва да се доставят, да се прекарат през границата и през страната… Говори ли ти нещо името на Ваня Иванов, по прякор Монголеца?

— Бегло съм чувал за него. Споменават го шепнешком и с голямо уважение.

— Има защо. Ваня оглавява много мафиотски структури, всепризнат бос е, държи в ръцете си наркобизнеса, проституцията и търговията. Кой знае защо, напоследък престанаха да му харесват господата Городецки и Фишкин. И със сигурност ще ги смаже. Одеве попита откъде идва заплахата за теб. От Ваня Монголеца. Слухът за „краля на казината“ е стигнал до ушите му. И ако в момента той си беше в Русия, ти отдавна щеше да работиш за него. Впрочем в Москва ще се намерят хора, които ще изпълнят всяка негова заповед… Мисли, Андрей Андреевич.

— Няма какво да му мисля, има само един изход. Ще работя за теб, но по-добре с тебе.

— Именно така ще бъде. С мене.

— Само една сила е в състояние да противостои на империята на Монголеца, и тя е Федералната служба за безопасност.

— И този път го каза точно!

— А във ФСБ работят различни хора — спомни си Андрей думите на Городецки.

— Да, различни са — съгласи се Лариса. — Но онези, с които ще работиш, имат чисти биографии и благородна цел. ФСБ не е заплаха за тебе, а спасение. И забрави всички глупости, които ти е надрънкал Алик Попа.

— Интересна работа имаш — усмихна се леко Андрей.

— И твоята е не по-малко интересна. Разбрах накъде биеш. Малцина влизат в голямата политика без помощта на големи пари. Аз не съм от тях. Моят път, както се казва, е сложен и лъкатушен. И такива като мен са болшинство. Ти не виждаш ли какви хора седят в Държавната дума?… Милионери, мултимилионери, дори милиардер! А зад всяко голямо богатство се крие престъпление… Кой го е казал?

— Балзак.

— Всичко знаеш.

— Добре би било да чуя нещо за благородната цел на ФСБ — сериозно каза Андрей, но в тона му прозвучаха иронични нотки.

— Недей така, Андрей. Къде отиват парите, получавани от Городецки? За личното му обогатяване. Къде ще отидат средствата, които, да речем, ще спечелиш ти? Например за създаването на Дисниленд паркове в Москва, Петербург, Нижни Новгород и другите големи градове. Нима това е лошо?

— Дори много лошо. Радост за децата, а кой ще обира каймака от млякото им?

— Много си умен! — разсмя се Лариса. — С теб човек не може да скучае. Каймака, казваш? Ти, аз, той — посочи тя снимката на Павлов — под шапката на движението „Прогресивни жени“.

— Дисниленд паркове — замислено произнесе Андрей. — Това са милиони и милиони долари… В Русия не могат да се намерят.

— Кой ти е казал, че ще работиш в Русия? Стига ти толкова, наработи се тук. Отсега нататък на твое разположение са всички световни казина. Ще заминеш с него — Лариса отново посочи снимката на Павлов — или с мен.

— По-добре с тебе! — бързо каза Андрей.

— За всичко ли се споразумяхме?

— Аз плащах на господин Городецки четиридесет процента от печалбата.

— Ти можеш изобщо нищо да не плащаш, но парите трябва да работят, да са в обращение, а не да стоят вързани в чорап. Печалбата от тях, а тя няма да е малка, ще се дели поравно — с тон, изключващ всякакви възражения отговори Лариса.

— С Городецки трябва да се срещна. Той беше честен с мене.

— Ти си решаваш.

— Време е да тръгвам — погледна часовника си Андрей и се изправи.

— Остани тук да спиш. Приготвена ти е стаята, в която навремето неведнъж си нощувал. И хайде да пийнем по една последна чашка за началото на нашето сътрудничество. А ако съм те засегнала с нещо — извинявай.

— Всичко е наред. С какъвто се събереш, такъв ставаш.

— Чаакай малко! Как така?! Та това е моята любима поговорка! — удивено проточи Лариса.

— Да, твоята. Чух я от тебе преди много-много време. Сега си я спомних.

— Благодаря, Андрей. Ти разбра всичко както трябва. Да пием на брудершафт?

Тя дойде при него, когато той вече лежеше съблечен в леглото. Матово светеше нощната лампа. През прозрачните пердета на прозорците се лееше лунна светлина. Беше тихо. Лариса се съблече, отиде пред огледалото, пооправи косата си и известно време остана така, вдигнала ръце зад главата си, с гръб към Андрей — женствена и стройна като статуетка, — а после се обърна, отметна завивката и легна до него.

— Лара — прошепна той.

Тя не отговори. Андрей се наведе над нея и нежно започна да я целува по очите, устните, галейки едрите й стегнати гърди, ръцете му се спускаха все по-надолу и по-надолу, можеше вече да я обладае, но чакаше от нея ответната реакция. Лариса задиша често и се притисна до него с цялото си тяло.

— Но защо, Андрюша, хайде?… — хрипкаво прошепна тя. И тутакси сладостно застена. Отдавна не се беше отдавала на мъж с такова желание, трепереща от страст. Впиваше устни в устните на Андрей и постоянно повтаряше: — Още, още…

— Ларочка… Мила… Обичам те! Обичам те… — бърбореше той.

Нямаше нищо грубо, животинско в тяхната близост и може би в тези мигове двамата истински се обичаха. Още много пъти буди Андрей своята първа жена в живота. И макар че Лариса не се противеше, но и не отговаряше на ласките му така буйно, както в началото.

На сутринта тя се събуди по-рано от него и дълго се взира в лицето му. Стори й се скръбно и величествено. Опитваше се да потърси в себе си нежност към този човек, на когото с такава страст се бе отдавала, но не успя. Беше я завладяла обичайната й студена пресметливост. „С теб, миличък, трябва да съм по-предпазлива“ — бързо и окончателно реши тя, тихо стана и излезе.

Андрей спа още дълго и непробудно. Стана чак в ранния следобед. И това беше напълно обяснимо, нали обикновено работеше нощем, а денем си отспиваше. Андрей отвори очи и не можа веднага да осъзнае къде се намира, а когато се опомни, блажено се усмихна. После стана и се разходи из спалнята. На масичката в александрийски стил бе изправена с обратната страна визитна картичка, на която бяха написани три думи: „Чакам те. Лариса.“

Телохранителите на Андрей го посрещнаха както винаги: с усмивки и подчертана сервилност.

Когато се качи в стаята си, той включи телефонния секретар. Чу се гласът на Алберт Георгиевич.

— Добър ден. Не съм забравил за нашия разговор, но ти съобщавам, че си свободен. Ако пък имаш желание, можеш да ме посетиш. Бъди здрав.

Почти без да се замисли, Андрей импулсивно набра номера на банката.

— Ще дойда, Алик.

— В осем, у дома. — И слушалката изщрака.

До осем оставаха повече от три часа и Андрей прецени, че ще има достатъчно време да се понапари в сауната, да поплува в басейна и същевременно да обмисли по-нататъшните си действия. И именно това направи.

Въпросите, възникнали от разговора с Лариса, след дълго и щателно обмисляне се формулираха само в един, но най-важен: що за човек е всъщност Лариса Ивановна Стрелникова? Вземала рушвети? Но кой ли сега е неподкупен? Пък и взема, както сама каза, нищожни суми. Откъде тогава идват неизмеримо по-високите й доходи? „Не те ли е срам да надничаш в чуждия джоб, Андрей Андреевич?“ — сепна се той. Не, не е така. Наистина, откъде? Недвижими имоти, земя, къщи… Да, това са пари. „Във ФСБ работят различни хора…“ Все пак умен човек си, Алик Попе! Дисниленд паркове! Ха-ха-ха! Такава била работата! Хората с чисти биографии няма да строят паркове за развлечения. Ще осигуряват хляб на хората, ще им строят жилища или поне ще превеждат пари в домовете за сираци. Да, отново си прав, господин Попов-Городецки, а ти, Андрюша, попадна в ръцете не на онези, които служат на идеята, а на други те — дето си тъпчат джобовете.

„Но нима ти си по-добър от тях? — запита се той. — Същата стока. Нали те преследваше и още те преследва мисълта за огромното богатство, за собствен остров в океана и белоснежни лимузини и яхти? Всъщност по-добре е да създаваш Дисниленд паркове, отколкото да пълниш с милиони джобовете на Попа, Фишкин и Монголеца. Защото това значи да оставиш страната си в ръцете на разбойници в луксозни костюми.“

Но като си каза това, Андрей тутакси усети фалша на своята патетичност и се намръщи. С какъвто се събереш, такъв ставаш… А защо всъщност да е така? Да, там, в западните казина, той ще спечели много, твърде много пари, ще покаже на задграничните хитреци какво представлява руският ум, ще се върне в Русия, ще открие свой бизнес, ще развие широка благотворителна дейност като Сава Морозов, като Рябушински, може да създаде своя Третяковска галерия и тя ще се нарича Василиевска, ще изкупи всички откраднати и продадени картини на великите руски художници, ще…

„Я се спри“ — гневно си каза Андрей. В съзнанието му изплува споменът за предишната нощ, гореща, изпълнена с аромата на скъпия парфюм на Лариса, сети се за своята неудържима страст и сега не само блажено, но и доволно се усмихна. „Да става каквото ще“ — реши той.

Те седяха в кабинета, където навремето се срещнаха за първи път, и мълчаливо пушеха. Андрей разказа, че му се обадил непознат мъж, който го е помолил да се срещнат без излишни свидетели, и затова се е наложило да се скрие от охраната си. Разговаряли са под едно дърво при „Ермитажа“.

— И цяла нощ ли стояхте под дървото? — ухили се Алик, помълча и добави: — Можеш да не ми отговаряш. Каквото и да кажеш, ще бъде излишно.

— Скоро ще си имаш неприятности, Алик.

— Вече ги имам. Ако знаеш нещо друго, освен за Монголеца, кажи го.

— Нищо не мога да добавя. Освен да те посъветвам нещо.

— Посъветвай ме.

— Може би си заслужава да потърсиш закрила при ФСБ?

— Мерси! — язвително благодари Городецки.

Настъпи мълчание.

— Отърва ли се от компютъра? — внезапно попита Алберт Георгиевич.

— Не. Забравих! — призна Андрей.

— Щом като не се вслушваш в разумните съвети, няма защо да говорим за идиотските ти хрумвания.

— Ще го изхвърля. Давам ти дума.

— За какво ми е сега твоята „честна пионерска“? — хищно пооголи в усмивка блестящите си изкуствени зъби Попа. — Иди да се сбогуваш с момчетата.

— Снемаш ми охраната?

— Те са четирима.

— Не се безпокой. Няма да ги пренебрегна. — Андрей стана. — Много съм ти благодарен, Алик…

— Алберт Георгиевич.

— Изказвам ви, господин Городецки, най-искрените си благодарности. Говоря най-сериозно.

Алик дълго го гледа в очите, поусмихна се скъпернически и леко го притисна до гърдите си:

— На добър час, „кралю“!

До БМВ-то, с което пристигна Андрей, стоеше Гришуня. Когато го видя да идва, отвори вратата. Андрей му отброи двайсет банкноти по сто долара.

— Достатъчно ли са?

— Напълно.

— За четиримата — уточни Андрей.

— Естествено.

— Ти ми беше добър другар, Гриша. Благодаря ти.

— Няма защо.

Андрей седна зад волана и включи двигателя. Гришуня провря глава в купето и намигна:

— Не бой се, „кралю“, хич да не ти пука. Земята е кръгла. Пак ще се срещнем.

— Няма защо да се боя, Гришуня.

— Нали това казвам — ухили се добродушно момъкът. — Ти си мъж на място. Не бой се.

Андрей му помаха с ръка и потегли. Когато влезе в Москва, спря при първия телефонен автомат и набра нужния номер. Отсреща вдигнаха почти на секундата.

— Снеха ми охраната — каза Андрей.

— Не се безпокой — отговори Лариса и в слушалката зазвучаха монотонните сигнали за „свободно“.

След три седмици всички средства за масова информация съобщиха, че Лариса Ивановна Стрелникова е включена в руското правителство и назначена за вицепремиер по социалните въпроси.

4.

В кабинета на Александър Турецки, старши следователя по особено важни дела в Главна прокуратура, седяха, освен него следователката Лилия Федотова и шефът на частната детективска агенция „Глория“ Вячеслав Грязнов, който беше със смокинг.

— Да започнем от смокинга — каза Турецки. — Докладвай, Слава.

— Лиля — обърна се Грязнов към следователката, — може би ти първа ще говориш?

— Защо не? — сви рамене Лиля.

— Папийонката пречи, а? — намигна Турецки. — Давай, Лиля.

Федотова кратко и ясно докладва, че е ходила в издателство „Прогрес“, разговаряла е с директора, който веднага потвърдил, че в щата фигурира специалният кореспондент за Западна Европа Анатолий Сергеевич Павлов, служител с добра характеристика, написал много статии по международни теми. Всъщност директорът бил крайно изненадан от посещението на представител на прокуратурата и дал да се разбере, че не би искал да си има неприятности. Лиля го успокоила, като измислила удобен претекст за своето идване.

— И какво му каза? — поинтересува се Турецки.

— Че правим проверка дали се начисляват правилно хонорарите на редакторите, включително и на Павлов.

— И това ли е всичко?

— Да, ако не броим уж шеговитите, но скептични подмятания на другите редактори по адрес на Павлов.

— А твоят извод какъв е?

— Еднозначен. Работи под прикритие за сродната ни институция.

— Щом е еднозначен, добре. Така и ще запишем. Останалото не е в нашата компетенция… Слава, втаса ли вече?

— Абе втасах — разсмя се Грязнов.

— Разказвай, ще се посмеем заедно.

— Лиля, ти като беше на конференцията, позна ли „краля на казината“?

— Каква конференция? — намръщи се Турецки.

— Общоруска. По социалните проблеми. Във връзка с неизплатените заплати в разните предприятия. Ръководеше я вицепремиерът Стрелникова — поясни Грязнов.

— А ти каква работа имаше там? — учудено се обърна Александър към Федотова.

— Получих покана. Очевидно са ми я изпратили по инерция. Все пак четири години работих в движението. Имам там приятели и приятелки, отидох да ги видя. На конференцията присъстваше и „кралят“. Но отново в качеството си на кореспондент от телевизията.

— Да — потвърди Слава. — Което е любопитно. При миналия ни разговор съм бил неточен. Робърт Уест вече не кисне по казината по цял ден. Разбрах, че през последните три месеца е ходил да играе само четири-пет пъти. Охраната му е сменена. По-рано бяха хора на Алик Попа, а сега чии са — не знам. И играел на едро. Мисля, че е излишно да казвам…

— Излишно е — прекъсна го Турецки. — Давай нататък.

— Робърт Уест не само че отново е станал специален кореспондент на телевизията, но вече е и един от приближените на вицепремиерката. Госпожа Стрелникова не дава интервюта на друг, освен на него, той присъства на великосветските и официалните приеми…

— И каква е разликата? — полюбопитства Турецки.

— Великосветските са нещо като семейни приеми, а официалните ги показват по телевизията…

Подръпвайки папийонката си, Грязнов замислено вдигна очи към тавана.

— За какво се замисли, приятел? — насмешливо попита Турецки.

— Чудя се коя е причината „кралят на казината“ толкова да се сближи с вицепремиерката.

— Това, разбира се, е доста интересен въпрос — разтегляйки думите бавно произнесе Турецки. — Ти, Лиля, имаш ли някакъв отговор?

— Вече ви казах, че й е приятел от детството.

— И като й е приятел от детството, защо непременно трябва да й стане приближен?

— Ами у нас така е прието. Той е само един спецкор. А кой редник не мечтае да стане генерал? Впрочем госпожа Стрелникова може и да не знае, че Робърт Уест е „крал“.

Лиля говореше с такъв тон, че не можеше да се разбере дали е сериозна, или се пошегува, за да ги подведе.

— Точно така, Лиля, голяма работа си! — хвана се Грязнов.

— Например Александър Борисович не знаеше, докато ти не му отвори очите. А щом като Турецки не знае…

— Не съм се интересувал — отби топката Турецки.

— Имам едно въпросче — вдигна ръка Грязнов. — Защо не е станал приближен по-рано? Да речем, по времето, когато е седял на чашка с кварталните алкохолици?

— Виждам, че сериозно си се заел с „краля“ — усмихна се Турецки.

— Работим по мъничко.

Лиля премълча, но в очите й се мярна задоволство, заиграха весели пламъчета.

— Да предположим, че не е знаела — махна с ръка Грязнов. — Но когато нейният приятел от детските години става собственик на разкошна вила с всичките му там удобства, на две чисто нови вносни коли и на апартамент в сграда, където живеят и благоденстват разни новобогаташи, Стрелникова не може да не е научила за това.

— Нашата дама се шегува — усети се Турецки. — Хубаво ни изпързаля… нас, глупаците.

— А на мен не ми е до шеги, приятели, даа… — важно заяви Слава и понамести папийонката си.

— Ти закъде си се изтупал така, а? На какъв прием ще ходиш? — попита Турецки. — Ще вземеш да им събереш очите…

— На творческата вечер на Андрей Василиев. Само за избрани. Задължителното облекло е смокинг, бяла риза, папийонка. В Дома на киното. Белия салон.

— Попадна значи сред избраните…

— Работим — повтори Слава.

— Е, ще се видим в Белия салон — каза Лиля и стана.

Грязнов критично я измери с поглед, тя беше с прокурорската си униформа.

— Така ли смяташ да отидеш?

Лиля извади от джоба си покана и я разтвори.

— За облеклото нищо не е споменато.

Турецки взе поканата от ръцете й и започна да я разглежда.

— Красиво оформена, със златни букви… Е, добре, работете. И чакайте да ви изпратя картичка от Хонконг.

— Сам ли заминаваш? — заинтересува се Слава.

— С полковник Саргачов.

— Ами аз?

— Ти ще ядеш ананаси и дивеч! Няма начин след творческата вечер да не е предвиден банкет. Нали затова сте избрани.

— Ти обиколи половината свят, а аз никъде не съм ходил!

— Че кой ти пречи? Обикаляй.

— Искам да дойда с теб.

— Може — съгласи се след кратък размисъл Турецки. — Но на собствени разноски.

— Кога летим? — делово попита Слава.

— Аз — вдругиден с нощния полет, а ти — не знам.

— Значи и аз вдругиден с нощния — реши Грязнов. — Знаеш, че сега за мен визите не са проблем.

— Добре — махна с ръка Турецки, не приел думите му на сериозно. — И така, правилно разсъждавате, другари — върна се той на предишната тема. — Въпросът, който зададе Слава, за особената приближеност на „краля“ до вицепремиера е твърде любопитен. Ако човек хубаво се замисли, му идват нехубави мисли…

— Пък и аз имам за това известни основания — вметна Лиля.

— Сподели ги.

— Веднъж ви казах, че в тесен кръг наричахме Лариса Ивановна „Мата Хари“, но вие не обърнахте внимание.

— Аз го запомних — реагира Грязнов.

Турецки мълчаливо отвори чекмеджето на бюрото си и извади книгата на Черняк „Пет столетия тайна война“.

— Моля за извинение — изненада се Лиля.

— Повече ме интересуват основанията — каза Турецки.

— Когато ме включиха във вашата бригада, Александър Борисович, вицепремиерката ме освободи с видимо облекчение и задейства всичките си връзки, за да стана именно ваш помощник, а не помощник на някой друг „важняк“. Дори се обади на зам. прокурора, отговарящ за кадрите.

— На това му се вика да те оженят задочно! — разсмя се Александър.

— И още те женят — изтърси Грязнов, но като погледна Лиля, после него, видимо се смути. — Казах го просто така, без подтекст.

— Имаше ли нещо нередно в счетоводните книжа на вашата организация? — стана сериозен Турецки.

— Всичко беше в ред и се надявам така да е останало.

— А госпожа Стрелникова започна ли да живее на широка нога?

— Не, не бих казала, но съм сигурна, че може да си го позволи.

— Горещо — потри ръце Грязнов.

Турецки разтвори книгата, намери съответната глава и прочете:

— „Легендата за Мата Хари“. Легенда! — после прелисти една страница. — А, ето! „След като е била обявена смъртната присъда на Мата Хари, прокурорът Морне споделя с един приятел: Ба, всички улики в това дело не струват и пукнат грош! Това е тя Мата Хари!“

— Нима съм казала, че има нещо, за което би могла да бъде обвинена госпожа Стрелникова? — попита Лиля. — Тя действително може да живее охолно, например с парите на някой любовник.

— Значи вицепремиерката си има любовници? — прихна Слава.

— Тя е свободна жена, случва се. И какво престъпно има в това?

— Отначало ти ни заинтригува, Лиля, а сега обръщаш всичко на сто и осемдесет градуса. Как да го разбирам? — намръщи се Турецки.

— Освен в книжата, които са ми минали през ръцете, някои неща може да се прочетат и в очите на един или друг човек, за много работи пък можеш да се досетиш от нечие поведение, от случайно изтървана дума, особено когато обстановката предразполага…

— Съдейки по семейните снимки, обстановката е предразполагала — вметна Слава.

— Да — потвърди Лиля. — Аз ви казах, Александър Борисович, че Лариса Ивановна е умна жена. Може би съм събудила у нея някакви подозрения. И затова с такова облекчение се съгласи да я напусна.

— И ти е помогнала да станеш следовател при нас, мой помощник? Не се връзва!

— Но нима е могла да предположи, че ще убият Кузмински, че вие ще поемете делото и че по същото време ще се появи Саргачов? А Валерий й е доста близък. От най-тесния кръг на приближените хора.

— Никой за нищо не подозира госпожа Стрелникова, няма основания — възрази Турецки. — Но съгласи се, че тя не е особено придирчива във връзките си, приятелите на нашия вицепремиер са, меко казано, неподходящи за нея и нямат нищо общо с характера на нейната работа и задължения. Редактор на издателство и полковник от ФСБ; спецкореспондент от телевизията и по съвместителство „крал на казината“… И откъде идва този неин прякор — Мата Хари?

— Веднъж поръча в „Белите колони“ филма с Грета Гарбо в главната роля и покани на прожекцията всички наши служители…

— Ясно — каза Турецки и се обърна към Грязнов: — Ти измисли ли коя е причината „кралят“ да й стане особено приближен?

— Госпожа Стрелникова му създава имидж на спецкореспондент в телевизията, но на по-високо равнище.

— И защо?

— Времето ще покаже — уклончиво отвърна Слава.

— Аз свободна ли съм? — попита Лиля.

— Да, Лиля, тръгвай.

— И да се преоблечеш! — уж шеговито подвикна след нея Грязнов. — С тая прокурорска униформа ще ми разгониш всичкия „дивеч“.

— Отвикнал си ти от жените, Грязнов — обърна се на вратата Лиля. — А за здравето на мъжа това е много-много вредно!

— Какви ги говори? — гледайки затворената врата, попита Слава.

— Сам чу.

— Ама че жена! — възхити се той. — Няма нищо скрито за нея!

— Ти също тръгвай — каза Турецки.

— Имаш ли руско-китайски разговорник?

— Добре, че ми напомни, благодаря. При Костя има.

— Вземи два.

— Ама ти наистина ли ще заминеш?

— Вдругиден. С нощния. Няма да съм ти в тежест, приятел — усмихна се Слава. — А на китайски ще чуруликам по-добре и от твоя Саргачов! Полетът е дълъг.

— А паспорт? Виза?

Грязнов извади от джоба на смокинга си задграничен паспорт с подпечатана виза и на старши следователя по особено важни дела не му оставаше нищо друго, освен да вдигне ръце.