Кралят на казиното

1.

Един месец след като бе назначена за вицепремиер, Лариса Ивановна седеше в кабинета си и преглеждаше списъка на посетителите — имаше приемен ден. Погледът й попадна на познато име — „Саргачов Валерий Степанович, полковник от вътрешната служба“.

— Нека влезе Саргачов — нареди на секретарката си тя по интеркома.

В кабинета влезе строен широкоплещест мъж в униформа на полковник, с ордени и медали на гърдите, с бледо лице, каквото обикновено имат хората, водещи затворен живот.

— Здравей, Валера — стана Лариса и отиде да го посрещне.

— Здравей.

Неочаквано тя изпита желание да прегърне своя стар приятел, но когато срещна сериозния му, почти мрачен поглед, отново се върна зад бюрото и седна. Понечи да го попита защо е дошъл, но Валерий я изпревари.

— Искам работа — каза той.

— Да не са те уволнили? — попита Лариса и го покани да седне в креслото срещу нея.

— Не.

— Знам, че работеше в системата на МВР, виждам и че си воювал — посочи ордените и медалите. — Какво по-конкретно те интересува?

— Изтокът. Владея китайски, ако си спомняш.

— Аз нищо не съм забравила, Валерий. Добре, ще се обадя тук-там…

— Тук-там мога и сам да се обадя. Трябва да се говори с министъра на вътрешните работи — прекъсна я Саргачов, гледайки я право в очите.

Сега вече Лариса усети не смущение, а някаква обърканост и вцепенение, толкова дълбок и пронизващ беше погледът му.

— Имаш ли нещо предвид? — попита тя, мъчейки се да си възвърне самообладанието.

— На „Огарьов“ шест, в управлението за международни връзки се оваканти място за специалист по Китай и Хонконг. Длъжността е „началник-отдел по азиатските страни“.

— Къде е досието ти? — след кратко мълчание попита Лариса.

— В управление „Кадри“ на МВР.

— Добре, ще поговоря с министъра — обеща тя.

Саргачов стана, изкозирува, обърна се и тръгна към вратата.

— Валерий Степанович — повика го Лариса. — Не ви ли интересува какъв ще бъде резултатът от този разговор?

— Адресът и телефонът ми са същите — отговори той и излезе.

„Дяволите да те вземат, как отговаряш!“ — ядно си помисли вицепремиерката. Запали цигара и нервно закрачи из кабинета. Не бе очаквала, че срещата със стария й приятел ще мине така. Какво е това? Високо самочувствие, гордост, своеобразна защита от унижение — все пак дойде като просител, а не да заповядва. Пък и тя се изложи: „Нищо не съм забравила, Валерий…“ И разбира се, това му напомни Крим, хижата в Коктебел, където отидоха двамата след една студентска вечер и, естествено, помежду им се случи всичко онова, което може да се случи между млади хора, пълни с енергия. Не, Саргачов не е от мъжете, които биха се възползвали от отдавнашната женска слабост, а че това беше само една моментна слабост, той можа да се увери почти веднага след завръщането им в Москва: тя се държеше така, сякаш нищо не се е случило, като подхвана нов роман с внука на маршал Подгорбунски. Една вечер Валерий ги завари да се целуват на двора и удари звънка плесница на Лариса, поизчака да види как ще реагира маршалският потомък, но реакция не последва и си отиде. Оттогава нататък повече не й обърна внимание. А когато се дипломира, замина с баща си в Китай. И сега, когато си припомни дълбокия му мрачен поглед, кратките отривисти фрази, които приличаха по-скоро на команди, Лариса си даде сметка, че е разговаряла с мъж, какъвто отдавна не е срещала — решителен и корав, минал през много изпитания — и на когото по принцип му е все едно дали тя ще се обади на министъра, защото може да мине и без нейното ходатайство. С женската си интуиция тя смътно усещаше, че в живота й е влязъл човек, на когото може да се опре, който ще я разбере и ако се наложи, ще я защити дори с цената на живота си…

— Лариса Ивановна — подаде се на вратата секретарката.

— Да, нека влезе следващият — бързо каза Лариса.

След няколко дни към единайсет вечерта й позвъни Саргачов, лаконично каза „благодаря“ и затвори. Лариса направо побесня, тутакси набра номера му и почти изкрещя в слушалката:

— И само толкова?

— А ти какво искаш?

— Нищо не искам! Но порядъчните хора не постъпват така!

— Колко? — попита той.

За секунди Лариса онемя, после го засипа с толкова цветисти ругатни, за които би й завидял дори Ваня Монголеца. След като й поолекна, замълча. Но и в слушалката цареше гробна тишина.

— Стига мълча! — не издържа Лариса.

— Добре, ясно — проговори Саргачов.

— Нищо не ти е ясно — възрази тя, вече поуспокоена. — Ела.

— Кога?

— Сега.

— Къде?

Лариса му каза адреса на вилата си.

— Няма да ме пуснат.

— Ти ела, пък лесна работа.

— Тръгвам.

Седнаха на масата и говориха до изгрев-слънце. Завладяна от необяснимото доверие, което й вдъхваше Саргачов, Лариса му разказа всичко, освен за нощта, която прекара с Андрей във вилата на баща си. Каза му как Павлов недвусмислено й намекна да преспи с лидерите на демократическите партии, уж да получи някаква информация. За връзките с Попов-Городецки и Фима Фишкин, за пътуването до Хонконг заедно с Павлов, когато я запозна с Ваня Монголеца, чиято криминална компания се простира из цяла Русия, в страните на ОНД, проникнала е на Запад и чак в Съединените щати. Не скри, че взаимоотношенията им не са се ограничили с обикновено познанство. По настояване на Павлов е подписала някои книжа, облекчаващи вноса на стоки от Изтока за Воронеж. При това признание мълчалият досега Саргачов я попита:

Наркотици?

— Да.

И отново замълча Валера, свел глава над чинията, в която побутваше с вилица маринованата хлъзгава масловка. А след като станала вицепремиер, продължи разказа си Лариса, тези криминални връзки чувствително са отслабнали, очевидно пак с намесата на Павлов, но пък за сметка на това той настоятелно й предложил да възстанови приятелството си с Андрюшка Василиев, гениален картоиграч, известен като „краля на казината“. Мотивирал се, че трябва да се намерят огромни суми налични пари.

— Представяш ли си, нашият Андрюшка! Кой би помислил?! — по женски плесна с ръце Лариса. Саргачов дори не вдигна глава. — А според Павлов — продължи тя, — всяка математическа система, създадена от човешки мозък, може просто да се вкара в компютър. Той е убеден, че „кралят“, който съвсем не е наивник, със сигурност е постъпил така. И задачата е съвсем проста: да се намери този компютър или, ако той не съществува, да се направи така, че Андрей да опише всичките си комбинации, които прилага в играта, а ФСБ да сложи ръка на тях.

— Вече знаеш всичко — жално се усмихна Лариса. — И можеш още сега да се обадиш на президента. — Тя подхвърли на масата красиво оформения указател със секретните телефонни номера.

— Аз влизам в играта — вдигна очи Саргачов. — Ролята на „пионка“ не ме задоволява.

— Знаех си, че ще ме разбереш — въздъхна с облекчение Лариса. — Нещо ми подсказваше, че не бива, че просто нямам правото да мълча.

— Ти обичаше ли Павлов?

— Обичах го.

— А сега го ненавиждаш?

— Пречи ми.

Саргачов запали цигара, обвивайки се с облачета дим.

— За Городецки, Монголеца и разните му Фишкиновци нямам въпроси. Интересува ме полковник Павлов и силите, които стоят зад гърба му. Техните амбиции и крайната им цел.

— Анатолий Павлов е сътрудник на отдел „К“ във ФСБ. За работата му в този отдел нямам никаква представа, но ми е позната другата страна на живота му. В органите е създаден център за наблюдение на новата номенклатура, която се стреми да завладее цялата собственост както на територията на Русия, така и в страните от ОНД, клонящи към сближение с нас. Не зная дали отдел „К“ има нещо общо с това, но не е трудно да се досетя. Към центъра е създадена структура, занимаваща се със свободното време на населението, а също и специален отдел, който следи развлеченията на новобогаташите. Казината, игралните и публичните домове, ресторантите, барчетата. Подозирам, че в отдела се е появило лице или група лица от висок ранг, които са хвърлили око на огромните, неконтролируеми пари в наркобизнеса, търговията и спекулантските операции. По-нататък става още по-лошо. Създадоха се връзки между империята на Монголеца и клана на безопасността, нека така да го наречем. А що за връзки са това? Засега и двете страни са доволни — докато Монголеца заделя полагаемия се процент, всичко е наред. А наруши ли се уговорката — започва война. Имаше престрелки, арестуваха хора на Монголеца или на Алик Попа, но парите оправяха нещата и те излизаха на свобода. Обаче две мечки в една бърлога не живеят. Наближава развръзката. Питаш за амбициите и крайната им цел, така ли? Тя е проста: живеят си прекрасно и биха искали да продължи така и занапред. И ще бъдат напълно удовлетворени, ако сложат свои хора по върховете на властта. Така при всички случаи ще останат в сянка. Ще се търси сметка само на онези, чийто подпис е по документите, под чието крилце са се въртели далаверите.

— Доста неща са постигнали — каза Саргачов. — Май не ти е розово положението?

— Искаш да кажеш, че съм затънала до гуша и че ми е спукана работата? — криво се усмихна Лариса.

— А ти лично какво искаш от живота? — отговори той на въпроса с въпрос.

— Доскоро, допреди година-две, бих отговорила така: богатство, власт, свобода на духа. Сега ще го кажа малко по-иначе: искам да живея. Просто да живея, без да съм зависима от когото и да било.

— Имаме еднакви идеали — леко се усмихна Саргачов, погледна през прозореца и добави: — Съмва се. Време е да си тръгвам.

— Вилата е голяма, с две спални — прозрачно намекна Лариса, но Валерий, сякаш не чул думите й, се изправи и заключи:

— Андрей трябва да бъде изпратен в чужбина. Обиколката му трябва да донесе много пари. И непременно трябва да замине с Павлов.

— Смятахме да тръгнем тримата.

— Ти по-добре се заеми с преките си задължения.

— И кога ще заповядаш да ги изпратя? — иронично попита Лариса.

— Не и преди да съм уредил твоите и моите проблеми — сякаш без да долови иронията в гласа й, отговори той.

— Ами ако полковник Павлов вземе, че се разбърза?

— Ще изчака. Довиждане.

Саргачов си отиде, а Лариса, легнала в стаята си, гледаше тавана, озарен от слънчевите отражения в огледалото, и за първи път от дълго време насам се чувстваше спокойна, сякаш ощастливена от манна небесна, и отново си помисли, че най-после е срещнала мъжа, когото подсъзнателно е чакала: той няма да я изостави, ще я брани и закриля с цената на живота си.

2.

В Хонконг самолетът пристигаше в четири сутринта. Още щом се качи и настани на мястото си, Турецки тутакси заспа. Събуди се чак в Улан-Батор, където имаше междинно кацане.

— Пристигнахме ли?

— Ставай да слизаме. Камилата ни чака — весело отговори Грязнов.

— Каква камила? — все още сънен, не разбра Турецки.

— Двугърба. Или ти предпочиташ да те возят с едногърба?

Турецки се наведе към илюминатора, прочете името на монголската столица, синеещо с едри неонови букви върху фасадата на аерогарата, и се обърна към Слава.

— А ти, гледам, добре си се наквасил — многозначително се попипа той за гърлото.

— Че що да не се почерпя на аванта? — доволно се ухили Слава. — Току само разкарват количката и предлагат. Вино, водка, коняк… Искаш ли? — извади той отворена бутилка коняк. — Има и мезенце.

— Май не сервират по цели бутилки…

— Кой как я уреди! Да ти капна ли?

— Капни.

— А на тебе, Валера? — обърна се Слава към Саргачов.

— С Турецки ще пийна. Отдавна не сме пили — отговори Валерий.

— Валера… — усмихна се Турецки. — Дойдохме си на думата. А пиенето не е на аванта. Включено е в цената на билета. Но не в такива дози — почука той бутилката.

— Да бе, видях аз как се ококори стюардесата, когато й я грабнах от количката! — разсмя се Грязнов. — Наздраве!

— Зачурулика ли вече на китайски? — попита го Турецки.

Слава произнесе няколко фрази, без да поглежда в разговорника.

— Чурулика — обади се Саргачов. — Добре се справя.

— Браво бе, мой човек! — изненадан го похвали Александър.

Въпреки ранния час в Хонконг ги чакаха посрещачи, откараха ги в хотела, настаниха ги в самостоятелни стаи, учтиво се поинтересуваха какви са плановете им за деня и когато разбраха, че гостите ще започнат работа в десет часа, любезно се сбогуваха и си отидоха.

В десет часа пред входа на хотела спря бяла хонда. Турецки и Саргачов потеглиха за срещата със следователя, който водеше делото за убийството на Кузмински, а Грязнов реши да се поразходи из града.

Господин Ши, така се казваше следователят, беше мъж на години, твърде любезен, с неизменна усмивка и приветлив поглед. И точно както подозираше Турецки, той беше склонен да приеме версията за убийство по битови причини. Според него Кузмински е бил убит след полунощ от бившия любовник на момичето — любовникът се казва Цзен, а момичето — Лянсан. Цзен се издирва, а Лян, естествено, е на свобода. Господин Ши говореше на английски, а когато минаваше на китайски, Саргачов превеждаше. Турецки знаеше английски, но реши да не афишира това. Ето защо питаше и отговаряше на руски.

— Първият ми въпрос — проговори той, след като изслуша информацията — е, къде е била охраната на Кузмински?

— Охрана не е имало — каза господин Ши, гледайки Валерий, след което се обърна към Турецки.

— Това е невъзможно. Докато е ял и пил, са го охранявали, а когато влязъл с проститутката… са му ударили балтията — малко грубо възрази Турецки.

— Дословно ли да преведа? — поинтересува се Саргачов.

— Да, дума по дума.

В отговор господин Ши се усмихна и лаконично каза нещо на китайски.

— Не е имало охрана — повтори Саргачов.

— Попитай го тогава, дали изобщо е имало охрана?

— Да, имало е. Четирима китайци и двама руснаци.

— Знае ли господин Ши имената на руснаците?

— Знае ги. Пьотър Евгениевич Грачов6 и Дмитрий Николаевич Скворцов.

— Птички значи — промърмори Турецки, вадейки от куфарчето си някакъв лист с бележки. — Къде беше? Такаа… Грачов, Скворцов… С прякори Гаргата и Скореца. Те изобщо не са от охраната на Кузмински, а пиленца от съвсем друго гнездо.

— Да преведа ли?

— Няма нужда. Интересно, къде са те сега? Дали са още в Хонконг?

— Според сведенията, с които разполага господин Ши, Грачов и Скворцов са отлетели за Русия.

— Кога?

— Сега ще уточни.

Господин Ши набра някакъв номер, поговори и след малко Турецки узна, че Гаргата и Скореца са заминали за Хабаровск.

— А е трябвало за Москва, да придружат тялото на вожда, щом са му били телохранители — забеляза Турецки. — Валера, дали да не поприказваме с господин Ши за триадите?

При последната дума китаецът едва забележимо се напрегна. Отговори, че той се занимава само с криминални следствия, в политиката не се меси, убеден е, че версията му за убийството е вярна, което ще докаже веднага щом арестува Цзен. А делата, свързани с триадите, води шефът на специалната служба господин Би Ян, който е уведомен за идването на руснаците и с нетърпение чака да се срещне с тях, така че ако господата имат желание, срещата може още сега да бъде уговорена по телефона. От цялото словоизлияние на китаеца Турецки разбра, че нищо повече няма да научи от него: или господин Ши действително вярва, че убийството е по битови причини, или са му заповядали да повярва.

— Нека се обади на шефа на спецслужбата — каза той на Саргачов. — Отиваме да се срещнем с него.

Господин Ши изпрати гостите до колата. Шофьорът услужливо отвори вратата. Саргачов се обърна към следователя и го попита нещо на китайски, господин Ши се позамисли, след което каза няколко думи на шофьора. Той сви рамене и с любезна усмивка подаде на Валерий ключовете от колата.

— Без свидетели е някак по-удобно — каза Саргачов, сядайки зад волана.

— Но ти познаваш ли града?

— Няма да се изгубим — намигна Саргачов. — Господин Би Ян добре говори руски. Ще можеш да минеш и без мене.

— И защо? — възрази Турецки. — Ти не ми пречиш.

— Би Ян е ревностен и честен служител. Отскоро е шеф на службата и здравата се е захванал с бакиите. Друг въпрос е докога ще му стигне усърдието.

— Познаваш ли го?

— Да, запознахме се.

— И кога успя?

— Преди по-малко от месец.

— В Москва или тука?

— Тука.

— Какво ще кажеш за версията на господин Ши? — след кратко мълчание попита Турецки.

— Нагласена история.

— И аз така я разбрах.

— Ти разбра повече.

— Имаш предвид Гаргата и Скореца?

— Именно.

— Трябва да направим справка за тия птички в МВР. Не е изключено убийството на Кузмински да е работа на някой от мафиотите. Може дори на Монголеца.

— Така излиза.

— Как мислиш, каква може да е причината? — погледна го изпод вежди Турецки.

— Писнало му е да го храни и пои, обува и облича.

— И защо ще го убива? Би могъл просто да го натири гладен и без гащи…

— Значи не е могъл. Или не е сметнал за необходимо.

— Аз лично нямам какво да правя в Хонконг — въздъхна Турецки. — Трябва да замина за Хабаровск, да прибера Гаргата и Скореца и от тях да започна танците.

— Сигурен ли си, че нямаш работа в Хонконг? — подсмихна се Валерий. — Защо тогава ме прикрепиха към тебе? Много работа имаш тука, Саша… Пристигнахме.

Господин Би Ян беше висок енергичен мъж, облечен по европейски, в тъмен костюм и белоснежна риза.

— Аз бих казал, господа — говореше шефът, като се разхождаше из кабинета и димеше с цигарата си, — че ние изобщо не проумяваме какво става в спецслужбите на Русия. Но бих казал и обратното — че ни е пределно ясно какво става. И едното, и другото е вярно. Преценете сами. В Хонконг почти постоянно пристигат и пребивават руснаци. Създадоха си връзки с местните мафиоти в наркобизнеса. Ние неведнъж сме предупреждавали вашето най-високо началство за опасните последици от срастването на руския и хонконгския наркобизнес, но така и не получихме ясно предложение за съвместни действия.

— А какво по-точно бихте искали да получите? — поинтересува се Турецки.

— Например вашите началници официално да ни уведомят за желанието си да създадем съвместна група за борба с нашите и вашите мафиоти. И още по-конкретно: да получим отговор на въпроса докога ще пребивава в Хонконг господин Иванов.

Турецки извади от куфарчето си списък и го прегледа.

— Тук фигурират трима Иванови. Кого конкретно имате предвид?

— Имам предвид вашия всепризнат бандит Ваня Монголеца — рязко отговори господин Би Ян, натъртвайки на всяка дума.

— В такъв случай можете просто да го изритате от страната.

— Но ние нямаме право да го експулсираме!

— Защо? — учуди се Турецки.

— При нас има демокрация.

— У нас също.

— Но той е бандит!

— Гражданинът Иванов е преди всичко свободен човек. Да, той е бил по затвори и лагери, но е законно освободен. В момента официално се смята за собственик на строителна фирма, което у нас не само че не е забранено, но дори се поощрява. Плаща си и данъците. Вероятно и в Хонконг пребивава във връзка с дейността на фирмата си?

— Да — съгласи се шефът. — Закупува строителни материали оттук.

— Ето на, виждате ли — въздъхна Турецки, — дори пълни вашата хазна. Какво осъдително има в това? Дори трябва да сте му благодарни.

— А връзката с местните мафиоти? — напомни господин Би.

— Ако докажете например че пратката с хероин, която нашите спецслужби задържаха в Хабаровск, принадлежи на Ваня Монголеца, незабавно ще вземем съответните мерки.

— Преки доказателства няма.

— Ние с вас сме почти в едно и също положение, господин Би — усмихна се Турецки. — Вие се разправяте с триадите, които имат вековен опит в заобикалянето на законите, а ние — с всепризнатите бандити, чийто опит е неизмеримо по-малък, но са много по-опасни.

— Ще се справите с тях — уверено каза шефът и го погледна със загадъчна усмивка: — Руските престъпници вършат фатална грешка.

— И каква е тя?

— Искат всичко и отведнъж. Ще налапат голям залък, но няма да могат да го преглътнат. И това ще ги погуби.

— Доста добре владеете руски…

— Аз съм родом от Шанхай. Следвах в Съветския съюз. По-късно съдбата ме запрати в Хонконг.

— Труден път сте изминали, господин Би — отбеляза Турецки, обмисляйки как така един китаец, получил образование в социалистическа страна, се е озовал в Хонконг, и то на толкова отговорна длъжност.

— Разбрах ви, Александър Борисович — тънко се усмихна шефът. — За Тайван и Хонконг предстоят големи събития. Територията им със сигурност ще мине във владение на Китай. Това е неоспоримо. И като човек, познаващ китайската система на управление, аз съм на мястото си. Не съм се борил за тази длъжност, тя ми беше предложена.

— Значи на „територията“ има сили, заинтересувани от присъединяването към Китай? — предпазливо попита Турецки.

— Във всяка страна има сили, противодействащи едни на други — уклончиво отговори господин Би. — Но ние се отвлякохме от темата. Както обичате да казвате вие, нека се върнем при нашите овце!7

— С удоволствие! Всъщност основната ми задача тук е да се запозная с разследването на убийството на Кузмински. От разговора с господин Ши разбрах, че за пряк извършител се смята някой си Цзен, любовник на момичето, с което е бил заварен Кузмински при твърде пикантни обстоятелства… Вие какво бихте могли да ми кажете?

— Името на този момък бе посочено от самата Лянсан непосредствено след убийството. Бяха разпитани и приятелките на Лян. Никоя от тях не се сети да познава човек на име Цзен. Разбира се, Лян е имала клиенти с такова име. Но това са клиенти. Трябва да ви кажа, че момичетата с тази професия особено чувствително приемат съобщенията за един или друг мъж, който искрено се влюбва в тях, или поне се отнася доброжелателно. Макар и не често, но се случва понякога някои мъже да се женят за момичета от масажните салони с червени фенери. Обикновено такъв мъж се среща само с момичето, което му е харесало. Ухажва го, подарява му цветя, обсипва го с подаръци. И това става пред очите на всички, то е събитие. Не е ли странно, че никоя от колежките на Лян не е забелязала този Цзен?

— Дори много странно — съгласи се Турецки. — Пък и да се решиш да убиеш не кого да е, ами един политик с такава охрана, е особено рисковано, съгласете се.

— Охраната е била снета.

— Подозирате руска следа? — директно запита Турецки.

— Убеден съм в това. Друг въпрос е, ако полицията наистина намери момък на име Цзен и той се признае за виновен.

— Господин Ши ни увери, че ще го намери.

Шефът се усмихна и разпери ръце:

— Искате ли да знаете моето лично мнение?

— Ще ви бъда признателен.

— Мисля, че в тази история няма никакъв Цзен.

— А признанието на Лян?

— Макар и не всичко, но парите решават много неща — каза шефът и погледна часовника си.

— Задържаме ли ви, господин Би?

Вместо отговор шефът взе от бюрото една папка и му я подаде.

— Тук има оперативни и следствени документи, по-точно копия от документи, които хвърлят известна светлина върху действията и живота на руснаците в Хонконг. Повечето са на английски език. Четете ли английски? В такъв случай ще чакам да ми се обадите утре следобед в пет часа.

— Благодаря — пое папката Турецки.

— А вие, господин Саргачов, сте били мълчалив човек — обърна се китаецът към Валерий. — При миналото ви идване не останах с такова впечатление.

— Идвах без шеф — кимна към Турецки и също се усмихна Саргачов. — Субординация.

— Така си и помислих — продължи да се усмихва господин Би.

Турецки лежеше в хотелската стая и размишляваше. Току-що се бе запознал със съдържанието на папката и сега, така да се каже, асимилираше прочетеното. Отначалото бъркаше имената на разните Ван, Сан, Ген, Чжан, но постепенно се ориентира. В оперативните доклади бяха описани най-подробно с точен час и място срещите на Ваня Монголеца с хонконгски бизнесмени, но нямаше нищо, което да подскаже сделка с наркотици. Вероятно господин Би бе разчитал на опита и съобразителността на своя руски колега. Посочени са имена и адреси, споменава се думата „стока“. Какво още му трябва? Да, пълно е с разните му там Ван и Чжан, хонконгски магнати, китайски мандарини, дяволите да ги вземат! И не щеш ли, сред тях се озовал и Иванушка, но не глупака, съвсем не глупака от приказките… Турецки отново запрелиства материалите. Стоп! Какво е това? Госпожа Стрелникова! Отначало не повярва на очите си, но черно на бяло пишеше: „17 авг. 95 г. В ресторант «Виктория» се състоя среща на г. Иванов с лидерката на общоруското движение «Прогресивни жени» — госпожа Стрелникова. На срещата присъства и г. Анатолий Павлов, редактор в издателство «Прогрес». Разговорът продължи четиридесет и седем минути.“ Толкоз, това сочат фактите.

Още не е намерил отговор на въпроса защо госпожа Стрелникова отиде, макар и инкогнито, на погребението на Кузмински, и пак така с този Павлов и Саргачов, а ето че сега се появява още една загадка, и то каква: бъдещ вицепремиер в компанията на един всепризнат бандит! „Най-късата линия е правата и най-краткият път — директният“, повтаряше му навремето старият адвокат, при когото изкара студентската си практика. Ще трябва да покаже този доклад на Саргачов и да види как ще реагира, когато прочете за срещата на госпожа Стрелникова с Ваня Монголеца. Впрочем защо Валера изобщо не му е споменал за това? Не би било зле да се посъветва и със Слава. Но къде е той? Къде се губи? Откакто тръгна тая сутрин да се разхожда из града, никакъв го няма. Турецки на няколко пъти набира номера му в стаята, но никой не вдигна слушалката. Минаваше полунощ и той сериозно се разтревожи. Чужд и непознат град, бардаци, проститутки, мошеници и престъпници на всеки ъгъл. „Само да ми дойдеш, Слава, на секундата те връщам в Москва!“ — закани се Турецки и позвъни на Саргачов:

— Не спиш ли?

— Ударил съм го на живот.

— Пиеш или какво?

— Ела и ще видиш.

Саргачов седеше в един фотьойл и гледаше порнографски филм по телевизията. На ниската масичка до него имаше голяма бутилка коняк и чинии с най-различни плодове.

— Прочети това — подаде му папката Турецки.

— Ако ти се пие, налей си — предложи Валерий.

— Очевидно много си падаш по коняка.

— Други напитки не признавам.

Саргачов чете материалите почти четиридесет минути, после внимателно ги прибра в папката и въпросително го погледна.

— Какво ще кажеш? — попита Турецки.

— Полезна информация.

— Да, но ако си размърдаме мозъците и вникнем в нея.

— Ами да почваме тогава гимнастиката. — Саргачов стана и изключи телевизора, приседна до масичката и наля в чашите коняк. Чукнаха се, пиха.

— Не те ли разтревожи нещо? — кимна към папката Турецки.

— Имаш предвид госпожа Стрелникова? Не. Не ме разтревожи. И какво толкова? Пристигнала жената в Хонконг, отишла на ресторант и забележи, не сама, а с кавалер, запознала се и разговаряла с друг мъж, който се оказал бандит. Ти виждал ли си Монголеца?

— За съжаление само на снимки. Анфас и в профил.

— Наистина жалко. Ако го видиш, няма да го познаеш.

— А ти срещал ли си се с него?

— Да, при миналата командировка. Запозна ме Джек Кан, онзи полуруснак-полукитаец, за когото ти говорих, доста внушителна личност, милионер, собственик на игрални и публични домове, един от големите мафиоти, занимаващи се с наркобизнес.

Турецки се замисли дали да не го попита открито защо е ходил на погребението на Кузмински с Лариса Ивановна и Павлов, но очевидно доста време се колеба, защото Валерий го изпревари:

— Не се измъчвай, Саша — усмихна се той. — Питай, каквото искаш.

Турецки продължила мълчи.

— Тогава аз ще те попитам. — Саргачов отново наля коняк и пи, без да се чукне. — Интересува ме следното. Аз съм, така да се каже, твой помощник по хонконгските въпроси. Ти обаче нито веднъж не ми се обади да се срещнем и да поговорим. Или всичко ти е ясно?

— Много неща са ми неясни, Валера. Но доста отчетливо виждам въпросите, зависещи от тебе.

— Виждаш ги в общи черти. Но има и конкретни подробности.

— За тях ти предпочете да мълчиш, пък и засега не настоявам.

— Всяко нещо идва с времето си. Много неща ми бяха неизвестни.

— А сега?

— Нещичко ми се поизясни.

— И по-конкретно?

— Всъщност още от първата ни среща ти ме прие с известни резерви — без да отговори на въпроса, отбеляза Валерий.

— Да, имаше нещо подобно — съгласи се Турецки. — Търсех могъщата ръка, която те е настанила в кабинета на „Огарьов“.

— Намери ли я?

— А ти как мислиш?

— Впрочем това е за теб фасулска работа — отговори Саргачов след кратко мълчание. — Аз обичам Лариса, там е цялата работа.

— Хубаво, ако любовта е взаимна.

— Ще ми се да вярвам… Та какво искаш да знаеш по-конкретно? Нали ти казах — питай.

— Е добре — реши Александър. — Познаваш ли се с Анатолий Павлов, редактор в „Прогрес“?

— Да. Имахме една среща. Чисто случайна. На Лариса изведнъж й се прииска да отидем на погребението на Кузмински. Взе, че цъфна и полковникът от Държавна сигурност Павлов… Не се прави на учуден, Саша! Та ти си следовател по особено важни дела! И тръгнахме. Поседяхме там в колата, погледахме, послушахме и си отидохме.

Турецки наистина се бе учудил, но не за онова, което си бе помислил Саргачов, а на лекотата, с която му каза за отиването на погребението.

— Не ти ли се струва странно, че един вицепремиер на Русия отива да отдаде последна почит на някакъв си яростен националист?

— Не, не бих казал, че е така.

— Защо?

— Ами то си е просто човещина. Двамата са седели, кажи-речи, един до друг в Държавната дума. Пък и… всички сме смъртни.

— Виж, за това някак не помислих… Но тя е правителствено лице. Вицепремиер.

— Но най-вече — жена. Трепна й сърцето от жалост и реши да отиде. Сложи си очила и една широкопола шапка и тръгна. Това е!

— Охраната й къде беше?

— А полковник Павлов за какво е?

— Впрочем твоята среща с Монголеца не е отразена в тия доклади — потупа папката Турецки.

— Нищо не мога да ти кажа по този въпрос, трябва да питаш господин Би.

— А ти как мислиш?

— Смятам, че дори шефът на спецслужбата не би искал да си изостря отношенията с Джек Кан.

— Голямо внимание отделя полковник Павлов на госпожа Стрелникова. И от доста време вече — отново потупа папката Турецки.

— Ти най-добре знаеш, че когато една жена се издига, трябва да търсиш зад гърба й мъж с пагони — иронично се усмихна Валерий. — А полковник Павлов не отделя, а отделяше внимание на госпожа Стрелникова. Сега се интересува от друг човек.

— Трите му имена? — уж малко шеговито, но като заповед изстреля Турецки.

— Андрей Андреевич Василиев. Наш приятел от детство. Чувал ли си нещо за него?

— Гениалният картоиграч?

— Същият.

— И какво му е притрябвало на Павлов от Робърт Уест?

— Нима вече и Андрей е под твой „похлупак“? — удиви се Саргачов.

— Не под мой. Всички новобогаташи са под един грандиозен „похлупак“, чието име е народ. Из цяла Русия е плъзнал слух, та нещичко стигна и до моите уши.

— Павлов е служител във ФСБ. Вероятно казината са в неговия ресор.

— Това е ясно и за слепеца — равнодушно отговори Турецки. — Интересното е друго: къде ще отидат паричките на Уест?

— Де да знаех и аз! — подсмихна се Валерий, наливайки коняк.

Турецки набра номера на Слава, изчака няколко продължителни сигнала в слушалката, след което затвори.

— Но къде се губи тоя Грязнов?

— А според тебе при сегашната ситуация къде би могъл да е например комисарят Мегре?

— На местопрестъплението — веднага отговори Турецки.

— Да тръгваме тогава.

— Нощ е — почука часовника си Турецки.

— Истинският живот в Хонконг започва през нощта.

— Да тръгваме.

А с шефа на частна детективска агенция Вячеслав Иванович Грязнов се случи доста интересна история.

След като се раздели с приятелите си пред хотела, той се огледа наоколо, съзря отсреща някакво барче и бодро закрачи към него. Зад барплота стоеше китаец, по чието лице се разля обичайната приветлива усмивка при влизането на посетителя. В заведението седеше само един мъж, който приличаше на американец, така поне реши Слава, защото мъжът пушеше пура и от време на време отпиваше по глътка бира от високата чаша върху масичката. Слава извади разговорника и го отвори на буква „Б“.

— Бира. Две — показа той два пръста. — И водка. Сто и петдесет грама.

Китаецът напълни две чаши с бира, капна в порцеланова чаша водка, погледна въпросително клиента, и добави още.

— Уфф! — въздъхна Слава, взе бутилката от ръката му и безпогрешно си доля нормата. — Ето така, господин Ли!

— Ли! Ли! — радостно се усмихна китаецът, сочейки с пръст гърдите си.

— Я виж ти! — искрено се изненада Грязнов. — Ама верно си бил Ли значи!

След двете бири и водката настроението му значително се повиши. Той вървеше по улицата, надничаше в миниатюрните магазинчета, барчета, кафенета, съвсем плътно наредени едно до друго. Носеха се апетитни миризми на китайска кухня и по едно време Слава усети глад, влезе в най-близкото заведение и си поръча нещо като европейските кренвирши, обилно залети със сос и гарнирани с някаква зелена салата. И чак когато излапа „кренвиршите“, му хрумна подозрението дали пък не е ял змия. Дълго разучава менюто, като с разговорника се опитваше да разбере какво е било това ястие, но не успя, махна с ръка и продължи разходката си. Улицата го изведе на морето. В далечината плаваха най-различни морски съдове, недалеч се виждаше пристанището, край което се полюшваха на рейд белоснежни яхти. По крайбрежието се извисяваха небостъргачи.

Слава спря минаващия покрай него китаец, който тутакси оголи зъби в усмивка и се поклони.

— „Виктория“! Хотел „Виктория“! Къде е?

Китаецът забърбори нещо, после му направи знак да го последва.

Хотелът се оказа наблизо, бяха извървели не повече от стотина-двеста метра.

— Благодаря — учтиво се сбогува Грязнов и дори се поклони.

Китаецът обаче не си тръгваше, гледайки го с очаквателна усмивка.

— А-а — досети се Слава и му даде един долар.

Когато влезе във фоайето на хотела, при него тутакси дойде висок китаец в бял костюм и му заговори на английски. В отговор Слава гръмко се прокашля в шепа.

— Какво ще обича господинът? — с мек акцент попита на руски китаецът.

— Да пийна нещо — изтърси Слава първото, което му хрумна.

— В ресторанта, бара или в сепаре?

— В бара.

— Моля, заповядайте — галантно му посочи с ръка китаецът.

В бара беше прохладно, тихо свиреше музика, Грязнов си поръча коктейл и седна на една маса до прозореца с изглед към морето. Неслучайно беше влязъл в този хотел, знаеше, че докато Турецки и Саргачов се мотаят по разните му там началства, той ще дойде тук, та дано попадне на някаква следа. Тайно се надяваше да се запознае с момичето, при което е бил наръган лидерът. Все щеше да намери някакъв подход към тая фльорца, с колко такива се е разправял досега. Пък тя току-виж се изтървала за нещо и го ориентира накъде да търси. Но изведнъж Слава започна да се притеснява. Да предположим, че я открие. А после? Тя ще си бръмчи на китайски, а той — на руски. И разговорникът няма да помогне. Трябва му преводач. Например Саргачов.

„Не, няма нужда — помисли си Слава след кратко колебание. — Ще се справя и сам. Може пък тя да поназнайва руски? Я как го праска оня изтупан китаец, трябва да беше портиерът!“

Повечето посетители в бара бяха чужденци. Чуваше се смях, непонятна реч, млада двойка унесено танцуваше на дансинга. Окуражен от мисълта, че момичето може да разбира руски, Грязнов допи коктейла си и се върна във фоайето. И пак така услужливо при него дойде китаецът с белия костюм, явно портиерът, както бе предположил.

— Господинът би искал да си поотдъхне?

„Да става каквото ще! — помисли си Слава. — Или ав, или дав!“

— Господинът би искал да узнае подробности около убийството на руския гражданин Кузмински — отсече той и подаде на китаеца служебната си карта. — Частна детективска агенция. Водя разследване.

По лицето на портиера не трепна нито едно мускулче, погледът му си остана все така приветливо услужлив, макар че той проучи най-внимателно картата, а когато я върна, леко се усмихна:

— Нищо не ми е известно, господин директор.

— Дори дали изобщо е имало убийство, нали? — ехидно попита Слава.

— Извинете.

Портиерът понечи да се отдалечи, но Слава го подръпна за ръкава и му посочи с глава да се отдръпнат настрани. „Колко да му дам? — поколеба се той. — Петдесетачка?“ Отидоха в сянката на огромната палма и Слава бавно мушна в ръката на китаеца петдесет американски долара.

— Убийство имаше — проговори той.

— И то при твърде интересни обстоятелства. Може би ще ми кажете адреса на момичето?

— Елате, моля — вместо отговор портиерът го поведе към близката масичка с вестници и списания, след което му посочи фотьойла.

Не се наложи да чака дълго. След десетина минути китаецът се появи придружен от внушителен гигант с лице на чистокръвен руски селяк. „Мишка Слона! — ахна вътрешно Грязнов. — Той е. Ето, и с единия крак понакуцва. Кой ли го простреля тогава? Дали пък не бях аз? Загазихме го…“ Мишка бавно слизаше по стъпалата, застлани с широка килимена пътека, изви очи към портиера и той му посочи с поглед Слава. Слава мигом грабна едно списание и се прикри зад него, преструвайки се, че не забелязва Слона, който след секунди се отпусна тежко на отсрещния фотьойл и запали цигара. Известно време двамата седяха така и мълчаха, единият пушеше, другият четеше.

— Покажи си личицето, господин директор — не издържа Слона.

— Здравей бе, Миша — хвърли списанието Грязнов и с широка усмивка му подаде ръка.

— Здрасти — позабави приветствието си Слона. — Я чакай… Май съм те виждал някъде…

— Ще ти припомня. Востряково. Бяхте трима. Ти, Скореца и Гаргата. И вместо да си вдигнете ръчичките, решихте да офейкате…

— Другарю подполковник! Живо-здраво! — сграбчи го Миша с огромните си лапи и го притисна до мускулестите си гърди. — Я глей къде се срещнахме, а?

— Аз съм бивш подполковник.

— Изритаха ви? И за кво?

— Може би защото бях спец да ловя такива като тебе.

— Сигурация — ухили се Слона. — Сега добрите ченгета не са на мода.

— Прав си, Миша — съгласи се Грязнов.

— А за къв директор си се писал?

— На частна детективска агенция. Да ти покажа ли тапията?

— Ако потрябва, ще я видим — намигна Мишка. — Хайде, ела.

— Къде?

— Нали се интересуваш от едно адресче. Ще дрънна на шефа, ако нареди, смятай, че проблемът ти е решен.

Качиха се с асансьора на третия етаж и Мишка широко отвори висока врата от махагоново дърво. Грязнов беше влизал в луксозните апартаменти на редица московски хотели — „Москва“, „Славянски“, — но когато видя просторния хол, обзаведен със скъпа мебел, разтворените бели врати, водещи в различни помещения, направо се слиса.

— Колко стаи има тука?

— Към пет.

— И кой държи тоя апартамент?

— Засега, както виждаш, аз.

— Добре са се нагушили тия копелета — промърмори си Слава.

— Кво викаш?

— Викам, че дечицата в Русря нямат както да ядат, а вие сте пуснали пеликански гуши и сте се разпуснали като… сити пиявици!

— И в Русия има сити, не са само гладните. Кой превари, той натовари!

— Голям умник си станал бе, Миша.

— Аз никога не съм бил глупак. Ти търчеше за две стотачки. И то на месец! А аз с тия стотачки щях да си… Тфу!

— Докато лежеше по наровете, другояче мислеше.

— Да де, ама лежах, а не търчах — ухили се Слава. — Е, твърдичко беше, но се ядваше. Що ме бъзикаш бе, Грязнов? Не се намираш в твоя кабинет, дошъл си на гости!

— И каква е разликата? На вас басма не съм ви цепил никога. Заслужил ли си — получавай си го, а ако нямаш вина — пръждосвай се.

— Вярно е, няма да си кривя душата — съгласи се Слона. — Уважавахме те. Особено задето лафиш с нас на нашенски, сякаш си ни роден брат, пък и на разпитите не ни маризеше. И то се знае, задето си падаш по тая част — надигна палец към устата си Мишка. — Да ти сипна ли?

— Нали щеше да се обаждаш на шефа си — напомни му Слава. — Може пък той да ме покани на гости.

— Мислиш ли?

— Ако шефът ти е Ваня Монголеца, можеш да бъдеш сигурен.

Слона извади мобифон от вътрешния джоб на сакото си, набра номера и се дръпна настрани.

— Един хубав човек е дошъл при нас!… Да-да… А аз исках да те изненадам, разбираш ли… Добре. — Мишка се обърна към Слава: — Ще те чака. Напалил е банята. Има истинска руска баня с метлички от брезови клонки, от дъбови, пък ако искаш, можеш да се париш и с палмови или лаврови. Хайде да тръгваме.

Ваня Монголеца живееше в неголяма вила на брега на морето. Както подобава на любезен домакин, той посрещна гостите си на прага на дома. До него, държейки поднос с хляб и сол, стоеше китайка, шестнайсет-седемнайсетгодишно момиче с мраморно личице, пухкави устнички и тънички, гъвкави ръце. Момичето се усмихваше, показвайки белите си зъби, и вероятно много се забавляваше от представлението, в което играеше ролята на домакиня.

Грязнов си отчупи залък хляб, топна го в солта и го лапна.

— Като в Русия — усмихна се Монголеца.

— Не съвсем — възрази Грязнов, гледайки момичето.

— Това е госпожа Лянсан — представи я Ваня.

Слава се наведе и леко докосна с устни ръката на момичето.

— Вкъщи ли ще влезем, или първо ще се понапарим?

— По-добре първо в банята.

Монголеца приповдигна ръка, сякаш сбогувайки се със Слона, и гигантът послушно закрачи към колата.

— Да беше го оставил да се понапари и той — съжалително отбеляза Грязнов. — На идване през целия път ми разправя за твоята баня.

— Има време, някой друг път — отговори Монголеца.

Банята се намираше под две палми, малка, спретната постройка от трепетликово дърво, с просторна съблекалня.

— Паля я с бреза — кимна Ваня към купчината дърва.

— Брезата май не вирее тук — неуверено отбеляза Слава.

— Да, но аз използвам брезови дърва.

— Скъпичко удоволствие…

— Дават ми ги на безценица. В пристанището е пълно с нашенски дървен материал.

Монголеца пръв се съблече и отвори вратата на потилнята.

— Влизай, Грязнов! Ама гледай да не се катурнеш от пейката! Горещо е като в сибирските бани!

Слава обичаше горещата пара, беше му се случвало в Сандунските или в Догоромиловските бани да бие по издръжливост дори най-коравите любители на руската баня, но сега, когато влезе в потилнята, направо му секна дъхът.

— Даа — проточи той. — Бива си я…

— Ще поседим ли?

— Да. — Слава се покачи на високата пейка, намести се до Монголеца и се огледа наоколо. — Също като в селските бани. Качета, валчести камъни и котел има, май че е от мед…

— Да, меден е — потвърди Ваня. — А ти вземи си покрий голото теме! Ей там има шапка!

— Нищо — изпръхтя Слава. — Засега се търпи.

— Да подам ли още пара?

— Мъничко може.

Ваня слезе, гребна с дървен очукан черпак вряла вода от котела и я плисна върху нажежените камъни.

— Как е?!

— Добрее… Стига, Иван, стигаа!

— Да, хубаво — потвърди Монголеца и се покачи на пейката.

— Черпакът, гледам, е руски.

— Остана от дядо ми. Миналата година ходих към нашия край. В родното ми село…

— Как те посрещнаха?

— Посрещнаха ме — въздъхна Монголеца. — Жените се бяха изпокрили, а мъжете ме чакаха със сачмалийки. Къщата ни запустяла. Мама и татко отдавна вече са там, където след време и ние ще идем. Та намерих само тоя черпак. Взех го и го прибрах… Да плисна ли още?

— Нее, Ваня! Къде са метличките?

— В качето. Вземи една и за мен!

— Каква?

— Брезова!

— А аз май ще си избера лаврова.

Охкаха, пръхтяха, подвикваха, докато се пляскаха един друг с метличките и зачервени от нетърпимата горещина, изпълзяха на четири крака в съблекалнята. Там ги чакаше софра, отрупана със запотени бутилки бира, в продълговато блюдо бяха подредени парченца солена есетра, в друго — димяха варени картофи. Отвориха си по една бира и надигнаха бутилките.

— Оох — задъхано проговори със задоволство Грязнов. — Не бях очаквал в Хонконг такава хубава баня! Уважи ме.

На два пъти още влизаха в потилнята, след което, наметнати с големи хавлиени кърпи, тръгнаха към къщата.

— Чакай бе, Иван, а къде са ми дрехите? — сепна се Грязнов.

Монголеца бутна вратата на една стая и мълчаливо посочи на Слава дивана, където бе оставена изгладената му риза, чисто бельо, а отделно на закачалка висеше костюмът му, почистен и изгладен, сякаш току-що бе донесен от магазина.

— След петнайсетина минути те чакам в трапезарията — каза Монголеца и затвори вратата.

Грязнов видя, че съдържанието на джобовете му — документи, пари, цигари, запалка, ключове — е старателно подредено на ниската масичка.

Облече се, среса рядката си рижа коса, като се стараеше да прикрие плешивината си, поседна на дивана, запали цигара, после стана и излезе от стаята.

— Моллия, моллия — с усмивка го посрещна Лянсан. — Моллия, заповиядийте.

— Добре дошъл, господин директор! — приветства го Ваня Монголеца, изправен до вратата на трапезарията, и тутакси изгърмя тапата на бутилка шампанско. — „Мадам Клико“!

Пиха по една голяма чаша шампанско, след което седнаха на масата.

— Водчица?

— Наливай.

Поговориха известно време за банята, като взаимно си правеха комплименти за издръжливостта, и отново си наляха водка.

— Та за чия душа си долетял, архангеле? — попита Монголеца.

— Какво, това вместо наздравица ли е? — като помълча, отговори на въпроса с въпрос Слава. — Така човек може и да се задави.

— Извинявай.

Пиха и започнаха да ядат. Ваня мълчеше, Грязнов също не проговаряше, но по някое време отмести чинията и изпитателно впери очи в младия мъж срещу себе си.

— Значи питаш за чия душа, а? Може и за твоята да е.

— Е, сега вече заговори ченгето Грязнов — широко се усмихна Монголеца.

— Бях ченге, но напуснах.

— Знам. Тъжно, нали?

— Жалко. Не за мен, а за работата.

— Свършено е с вас, драги другари…

— С кои — нас?

— С всички. И с ченгетата също.

— Не бързай толкова, Ваня.

— Край с Русия!

— И за това не бързай.

— С вашата Русия. Глупашката.

— Доста глупаци има в Русия, прав си — съгласи се Грязнов. — Но и умните не са малко. Като видят глупаците какво правят умните, току-виж и те поумнеят.

— Съмнявам се.

— Вкарвал ли съм те в затвора, Ваня?

— Че кога беше то? Вкарай ме сега де.

— Ще му дойде времето и ще влезеш.

— Мина това време, минаа. Е, вярно, ако не бяха изгонили от органите такива ченгета като тебе… Тогава, разбира се, щяхме да се поозорим. А сега? Половината ченгета из цяла Русия са ми тук — сви юмрук Ваня Монголеца. — И не пискат. Щото няма къде да мърдат. Затънали са до гуша. А знаеш ли какви важни хора държа в ръцете си?! Ако ти кажа, ще паднеш от стола.

— Кажи.

— Да де, ама после ще трябва да те очистя!

— Линията на живота ми е много дълга, Ваня.

Монголеца го погледна и пак наля водка.

— Да пием тогава за твоя дълъг живот!

— Благодаря! — позасмя се Грязнов.

— Не знам колко е била дълга линията на вожда, но го клъцнаха и вече го няма! А иначе какви планове градеше! Какви речи произнасяше! А как живееше?! От пиле мляко дето нямаше, ама защото птичките не се доят!

— Ти заложи на погрешен кон, Ваня.

— Ето, пак започваш — намръщи се Монголеца, взе мобифона и заповяда нещо на китайски.

Влезе Лянсан и се спря до вратата.

— Ще говоря на руски, за да не се съмняваш — обърна се той към Грязнов. — Ела при мен, дете — повика той момичето. — Тоя чичко е ченге. Полицай.

— Полицай — повтори момичето.

— Той казва, че аз съм убия оня мъж във „Виктория“. Разбра ли? Аз!

— Цзен, Цзен го уби! — извика пребледнялото момиче.

— Какво ще кажеш? — обърна се Монголеца към Грязнов.

— Нима съм казал, че именно ти си го убил?

— Добре. Слушай, Лян. Не съм го убил аз. Не аз. А друг. Руснак. Така казва полицаят.

— Цзен — повтори момичето.

— Върви си — махна с ръка Монголеца.

— Лянсан ли е въпросното момиче? — заговори Грязнов, но Монголеца го прекъсна:

— И на парчета да я режеш, друго няма да каже.

— А тоя Цзен намериха ли го?

— Ще го намерят. Изобщо не мога да си обясня за какъв дявол сте се довлекли тук?! Или руската милиция изведнъж се е сдобила с излишни пари? Пък и това за вас е умряла работа. А за полицията на Хонконг всичко е ясно. Убийство по битови причини.

— Времето ще покаже…

— Нее, вас другаде ви стяга чепикът. Неслучайно тук е дошъл не кой да е следовател, а важняк — самият Турецки!

— Но и жертвата не е кой да е, нали.

— Бих ти предложил пари, Грязнов, много пари, каквито дори не си сънувал, но знам, че няма да приемеш — бавно каза Монголеца.

— Защо, приемам — спокойно отговори Слава и като срещна изненадания и въпросителен поглед на събеседника си, добави: — Агенцията ми работи на собствена стопанска сметка.

— Вземаш за работа? — уточни Монголеца.

— Естествено.

— А аз реших, че и ти си налапал въдицата! — разсмя се Ваня. — Имах предвид, че някои вземат лесни пари.

— Вземат — съгласи се Грязнов. — Но дай Боже, скоро ще им приседнат.

— Ще преглътнат. Нищо ново не ти казвам, и аз го научавам от вестниците. — Монголеца кимна към масичката, затрупана с поща: — Всеки ден ми ги карат. Със самолет. Днешните още не съм ги прегледал… Например генерал Лебед, който е известна личност, а най-важното — чиста, открито и на всеослушание посочи имената и длъжностите на корумпираните генерали. И какво? Излезе в оставка! Шматка се там из Думата с измачкано сако и разкривена вратовръзка, бие се в гърдите и ги приказва едни, не можеш да го разбереш! Аз, вика, не съм за комунистите, не съм за демократите, нито за негово величество царя, аз съм независим! Но така не става. Една лястовичка пролет не прави!

— Лебед тепърва ще покаже на какво е способен — замислено отбеляза Грязнов. — Той не е сам, Ваня.

— Ти по-добре знаеш. — Монголеца наля водка, приветствено вдигна чашата си и я изпи. — Или пък крещят: мафия, мафия, рекет… Що се дерете бе? Имате танкове, самолети, армия, ФСБ, ФСК, МВР и прочие, и прочие. Разстрелвайте, арестувайте, осъждайте. И ще настъпи пълен ред.

— Късно е.

— Нали и аз това казвам. Да не говорим за големите градове и районните центрове, където можеш да вкараш в затвора всеки чиновник. И само по един параграф — за рушветчийство. Нужен е Сталин.

— Ти трябва да идеш при Анпилов! — засмя се Грязнов.

— Анпилов е мъж на място. Първо, не можеш да го купиш. Второ, той не лъже, а говори онова, което мисли. — Монголеца отиде до масичката с пощата, видя някакъв бял плик, отвори го, прочете бележката и извади няколко цветни снимки. — Я погледни, Грязнов!

На снимките беше Робърт Уест, явно фотографиран в казино, защото около него — някои седнали, други прави — имаше тълпа от елегантно облечени мъже. В един от тях Слава позна полковник Павлов.

— Абе казваха ми, ама аз не обърнах внимание. А я го виж как се е разпищолил!

— За какво става дума?

— Не ти ли е позната тая мутра? — бодна с пръст Ваня физиономията на Уест върху снимката.

— За първи път го виждам.

— А за руските казина не си ли чувал?

— Разправят, че се е появил някакъв спец на „двайсет и едно“. Обирал всички наред!

— Е това е той! — Монголеца отново прочете бележката. — Я виж… Монако, Сан Марино, Марсилия, Париж… Чак в Щатите отишъл! Копелето му гадно! Добре. Ще я видим ние тая работа.

— Що не ми подариш някоя — каза Грязнов и избра една снимка с Павлов.

— Вземи я — малко колебливо отговори Монголеца. — Понапарихме се с тебе, водчица си пийнахме, полафихме си, с главния свидетел те запознах… Какво още жадува душицата ти?

— Ще ми се да поплувам, не съм се къпал в Южно Китайско море…

— Ще те заведат.

— Сам ще ида. Наблизо е.

— Носиш ли си плувки?

— В хотела са.

— Ето на, виждаш ли. Ще те придружи човек.

Излязоха на двора и тутакси отнякъде се появи мършав китаец.

— Името му е Сюй. Говори руски — каза Ваня и обръщайки се към китаеца, добави: — Заведи господина на плажа.

Плажът се оказа миниатюрно островче от пясък на територията на вилата, оградено от висока бамбукова ограда. Под едно дърво с широки листа, чието име Слава не знаеше, имаше малко бунгало, пак така от плетен бамбук. Вътре беше прохладно и чисто, безшумно работеше климатикът. В единия ъгъл имаше хладилник, в който Слава видя разнообразни напитки и плодове. Върху кръгла ниска масичка бяха подредени на купчинки малки и големи хавлиени кърпи, разноцветни плувки.

Грязнов остана в морето дълго. Водата беше топла и прозрачна. Мяркаха се ята дребни рибки, на дъното лежаха едри сепии.

Когато излезе от водата, видя бързащия към него Сюй с голяма хавлиена кърпа в ръце. Китаецът понечи да го избърше, но Слава се възпротиви:

— Благодаря, Сюй, благодаря — и взе кърпата от ръцете му.

След като се подсуши, влезе в бунгалото, оставяйки вратата отворена, защото смяташе, че китаецът ще го последва, но Сюй остана навън. Слава извади от хладилника кутийка сок, плодове и еднолитрова бутилка вино.

— Влизай, Сюй — подвикна той.

Отговор не последва.

— Ама ти какво? — излезе на вратата Слава.

— Нисто, нисто, моллия — заусмихва се китаецът.

— Влизай де.

С влизането си в бунгалото китаецът светкавично огледа масата, измъкна от стенното шкафче широки блюда, старателно и красиво подреди в тях плодовете, извади от хладилника голям кокосов орех, с един удар на ножа го продупчи, изля съдържанието в дълбоко канче, отвори бутилката вино и напълни само една чаша.

— А-а, приятел, така не става — възрази Слава, — я извади още една.

— Нисто, нисто — оголи в усмивка жълтите си зъби китаецът, но все пак извади още една чаша.

— Наздраве!

След втората пълна чаша, която Сюй изпи със същото удоволствие, както и първата, Грязнов се опита да завърже с него разговор, като му задаваше съвсем невинни въпроси, обаче в отговор чуваше само „нисто“ и „моллия“.

— Че това ли ти бил руският?! — промърмори си той под нос, изпи на един дъх кокосовото мляко и стана. — Хайде да се връщаме.

В къщата го посрещна Лянсан.

— Къде е Иван? — попита Грязнов.

Лян посочи телефона, допря едната си ръка до ухото, а с другата махна напред.

— Излязъл ли е?

— Излязъл… Да. Кола.

— Добре — замислено проговори Слава и отиде до телефона с намерението да се обади на Турецки, но се сети, че не знае номера на хотела, и взе да рови по джобовете си, търсейки хотелската визитна картичка.

Всичко беше на мястото си — документите, парите, разговорникът, но картичката не се намери. Помъчи се да си спомни дали изобщо я беше взел, или е останала да лежи на масата в хотелската му стая. Сети се, че Турецки му бе позвънил, за да го събуди, после той отиде в банята, взе душ, облече се, обу се, провери дали документите са в джоба му, взе ключовете… Точно така! Забравил е картичката. Слава разтвори разговорника. Господи, колко много хотели има! А неговият как се казваше? Тфу, дявол да го вземе! И името на хотела е забравил.

— Трябва по-малко да пия — промърмори си той.

Набра първия номер, който му попадна пред очите, и в слушалката се чу нежен мелодичен глас. Жената каза нещо на китайски, но като не чу отговор, мина на английски: „Ду ю спийк инглиш?“, после попита на немски: „Шпрехен зи дойч?“, при което Слава внимателно постави слушалката.

Безшумно се появи Лянсан с поднос в ръцете, на който имаше миниатюрни чашки.

— Кафе? Чай? — с пленителна усмивка предложи тя.

Чаят в чашката беше само една глътка, дори не можеш да си изплакнеш устата, но затова пък беше силен и с изключително възбуждащ аромат.

— Такъв не съм пил — усмихна се Слава. — Чудно чайче!

С все същата пленителна усмивка Лянсан напълни чашката догоре.

— Това вече е по нашенски — одобри Грязнов. — Благодаря.

Но не успя да го допие. Сякаш някаква ефирна мъгла нахлу в главата му, стаята се люшна и заплува нанякъде, проблесна розова светлина, чу се прекрасна музика…

— Какво ми даде, Лян? — прошепна той и безсилно се отпусна във фотьойла.

… Събуди се късно вечерта в спалнята. Лежеше съблечен в леглото и колкото и странно да изглеждаше, не го болеше нищо — нито главата, нито сърцето, нито стомахът, дори напротив, чувстваше някаква лекота и радост, сякаш се бе подмладил с цели десет години.

Вратата се отвори и на прага израсна Ваня Монголеца, самодоволно ухилен.

— Добре те изпързалях — похвали се той.

— Колко е часът? — попита Грязнов.

— Дванайсет.

— Какво толкова съм нагълтал?

— Ти, господин директор, погълна цяло състояние!

— И все пак?

— Абе и аз не знам точно. Някакви треви. Тибетските монаси ги приготвят. Двайсет хиляди гущера шишенцето! Една капка от тях стига да повалиш цял слон, а ти им се нахвърли като прежадняла камила!

— Слушай, сигурно вече ме търсят…

— А ти как мислиш? Ставай, тръгваме към твоята „Виктория“.

— Бива си ги хората ти, еша си нямат!

— Хайде, обличай се.

След един час пристигнаха във „Виктория“. Ваня отведе Грязнов до вратата на ресторанта.

— Ей ги къде кукуват. Виждаш ли ги?

— Да.

— Бъди здрав, Грязнов!

— Мога да те запозная.

— А-а, не, с тебе се поотпуснах заради старото приятелство — усмихна се Монголеца. — А по „важняци“ не си падам. Прекалено сериозни са. Тръгвай, че те чакат и се притесняват.

Грязнов незабелязано се приближи до масата, на която седяха Турецки и Саргачов, и лекичко се прокашля.

— Добър вечер, господа!

Турецки вдигна очи, изгледа го продължително, остави на масата няколко банкноти за сметката, мълчаливо стана и се отправи към вратата. Саргачов и Грязнов тръгнаха след него.

— Да не съм малко дете? — взе да се оплаква Слава на Валерий. — Ми разходих се, поразгледах града, изкъпах се в морето. И се прибрах, не съм се загубил!

Саргачов само се подсмихваше. Пред хотела на гъста редица бяха паркирани луксозни лимузини.

— Недей бе, Саша, що си такъв сега? Е, виновен съм, извинявай — обърна се Слава към Турецки.

— Да знаеш само как бих те праснал! — замахна Александър.

— Ако ще ти олекне, прасни ме! — примирително се съгласи Слава. — А Валера накъде тръгна?

— Отиде да докара колата — намръщено отговори Турецки, все пак радостен, че вижда приятеля си жив и здрав.

Грязнов извади снимката с Робърт Уест и Павлов.

— Откъде я взе?

— Грязнов не си пилее времето на вятъра. Като ти разкажа, ще паднеш от смях.

— Прибери я — каза Турецки, съгледал приближаващата се кола.

— Ясно, Саша.

На другата сутрин Турецки седеше в стаята на Грязнов и наистина се превиваше от смях, слушайки за неговите похождения. Но и Слава се стараеше доста, разказваше с хумор и за да подсили комичния ефект, вмъкваше от време на време по някоя остроумна забележка. „Нисто, нисто, моллия“ — току имитираше произношението на Сюй, виждайки, че това разсмива Турецки.

— Това ли е всичко? — попита накрая Александър, когато забеляза, че Слава започна да се повтаря.

— Ами да.

— Значи Монголеца не пожела да се запознае с мен…

— Не си падам, вика, по „важняците“.

— Монако, Сан Марино, Марсилия… — разглеждайки снимката, каза Турецки. — Тучни места. И с колко според тебе са се натоварили там?

— С много. А и с още колко ще се натоварят! Мирише на милиони.

— Казах ли ти, че Павлов е служител на ФСБ?

— Ти изобщо не говориш с мене, само ръмжиш — ехидно отговори Грязнов.

— Не му е дошло времето още да ти разкажа всичко.

— Отдавна го разбрах. Може да не съм много умен, но имам глава на раменете.

— Не се обиждай — меко каза Турецки. — И аз самият още съм с догадки, подозрения, съмнения. Какви са ти плановете за днес?

— Никакви.

— За бога, моля те зарежи тия твои детективски изпълнения!

— Това заповед ли е?

— Ако щеш, заповед.

— Нямаш проблеми! — усмихна се Грязнов. — А твоите планове какви са?

— Саргачов искаше да ме запознае с някой си господин Джек Кан.

— Американец?

— Полуруснак-полукитаец. Между другото, голям мафиот.

— Недей да пиеш чай. Особено пък с тръпчив аромат — посъветва го Слава.

— А китайката защо те е поила?

— Както ми каза Монголеца — за да не попадна в лоша компания.

— Голям веселяк бил тоя Ваня! — разсмя се Турецки.

— Пада и философ. Той, братле, си има своя теория за спасението на Русия. По пътя към хотела ми я каза.

— Значи и Ваня се писа спасител на Русия… „Бий белите, докато почервенеят, и бий червените, докато побелеят!“ Така ли?

— Приблизително… Мангалите да се изтребят до крак, чифутите са се изпратят в Израел, а комунягите — в лагери!

— Руснаците ще превиват гръб, а император ще им бъде всепризнат бандит — продължи Турецки.

— Всичко е възможно, Саша — сериозно отбеляза Грязнов. — Всичко е в ръцете му. Не бях направил и една крачка, а той вече знаеше за мен, бяха му докладвали!

— А, да — сети се за нещо Турецки. — Внимавай с твоите двама „афганци“, дето ти ги е пробутал Саргачов — и в отговор на въпросителния поглед на приятеля си добави: — Разговаряхме по тоя въпрос. Нещо крие… Е, хайде, аз тръгвам.

— Успех.

Джек Кан беше точно такъв, какъвто си го представяше Турецки след паметния разговор със Саргачов на Патриаршеските езера. Висок, жилест мъж със светла коса и живи черни очи. Той посрещна гостите си радушно, с истински руски размах, но Турецки се сети за срещата с господин Би и отказа каквито и да било концентрати. Прие да пие само сухо испанско вино, с което доста изненада домакина. При разговора у него се създаде впечатление, че Джек Кан искрено обича руснаците, вълнува се от състоянието на държавата, но твърдо вярва, че Русия ще излезе с чест от бездушието и ужасната летаргия, че накрая ще дойде човек, който ще изведе страната към благоденствие и просперитет. „Православие, монархия, народност. Цар е нужен на майчица Русия“ — често повтаряше Кан.

Турецки не проявяваше особен интерес към монархическото движение, но си спомни, че през май, в деня на коронацията, ще бъде открит паметникът на руския самодържец Николай Втори. „Парцал! Тъпо говедо! Пияница! — избухна Кан. — Писмено да се отрече от престола?! Да остави държавата на произвола на съдбата, да я разкъсат на парченца?! И на това цар ли му викат?! Павел не се отрече, умря, но не подписа, и така запази монархията! А беше в много по-лошо положение от Николай! Кой знае какво са правили с него Пален, Бенигсен и разните му там Зубови?!“ Турецки слушаше, като същевременно си мислеше с горчивина, че този човек, който по някакъв свой начин очевидно искрено обича Русия, може всеки момент да продаде някоя мъничка атомна бомба и тя ще причини големи щети не къде да е другаде, а именно в Русия. По-късно разговорът се прехвърли към родословието на Кан и Турецки узна, че предците му — порусени немци — са се изселили от Германия още по времето на Петър Първи, през царуването на Елисавета негов прапрапрадядо получил дворянска титла, а родословието му по майчина линия е чисто руско, от старата дворянска фамилия Матвееви. Кан показа няколко редки снимки на адмирал Колчак, оригиналите на негови писмени разпореждания, дневника на професор Гинск, негов сподвижник и заместник. С една дума, срещата мина доста изискано, в дух на взаимна любезност, но Турецки не извади никаква полза от нея, освен че видя отблизо един голям мафиот.

По-късно той се обади на господин Би, който му предложи да се видят насаме. За десетина минути Саргачов го откара и спря колата пред сградата на спецслужбата. Долавяйки смущението му, Валерий отвори вратата и се усмихна:

— Върви. Не ти трябва преводач.

Веднага след приветствените ръкостискания Турецки върна на господин Би папката с материалите.

— Надявам се, че сте ги прочели внимателно? — попита шефът.

— Постарах се.

— И какво ще кажете?

— В Москва има хора, много по-компетентни по тези въпроси — уклончиво отговори Турецки.

— В такъв случай можете да покажете папката в Москва.

— Много съм ви признателен, господин Би — искрено благодари Турецки.

— Ние с вас се борим за една кауза, господин Турецки. Много пъти съм казвал и пак ще повторя: ние сме твърде обезпокоени от срастването на хонконгския и руския наркобизнес. И смятаме, че от някой отдел в руските спецслужби изтича информация.

— Каква информация?

— Изходяща от нас.

— Предположението ви е доста сериозно.

— Не е предположение, а твърдение.

— Кого конкретно подозирате?

— А вие?

— Така доникъде няма да стигнем, господин Би.

— Но ние положихме доста усилия — потупа папката господин Би.

— Покажете си всички козове и аз ще покажа моите.

— Конкретно подозираме полковника от ФСБ Анатолий Павлов.

— Бих се съгласил с това предположение, ако разполагах с конкретни доказателства.

— Важното е, че нашите мнения съвпадат — облекчено отбеляза шефът.

— Да, но всичко това изисква внимателна проверка — каза Турецки.

— Що се отнася до задграничните пътувания на господин Павлов, ние знаем някои неща. Например че с госпожа Стрелникова се е запознал преди няколко години в Лондон.

— С много хора е могла да се запознае госпожа Стрелникова…

— Обаче именно след това запознанство започва стремителната й политическа кариера. Имате право, хората се запознават и разделят, понякога — за известно време, най-често — завинаги. В дадения случай тяхното познанство преминава, меко казано, в приятелство, което заяква с всяка изминала година. — Господин Би отвори някакъв плик и извади от него няколко снимки, които подаде на Турецки. — Поразгледайте ги, любопитни са.

Част от снимките, на които сияеше усмихнат Ваня Монголеца, бяха направени в ресторанта на „Виктория“, а две-три — в хотелската стая, на тях Павлов и госпожа Стрелникова бяха в доста интимни и недвусмислени пози.

— Страстна жена — разпери ръце Турецки. — Какво да се прави?

— И ние сме на това мнение, ето защо не придаваме особено значение на сексуалния й живот.

— Но това е компромат, и то много сериозен.

Господин Би акуратно прибра снимките в плика и ги побутна към събеседника си.

— В Москва могат да послужат на някои хора, по-заинтересовани от този срамен компромат, отколкото вие, господин Турецки. Вземете ги. — Шефът запали цигара и няколко пъти дръпна дълбоко от нея. — И последното, за да не се връщаме повече на този въпрос… В една швейцарска банка е открита сметка на името на господин Павлов. В нея има към десет милиона долара. — Господин Би замълча в очакване да види по лицето на Турецки ефекта от това съобщение. Но тъй като нищо особено не забеляза, реши да добави: — А госпожа Стрелникова има сметка с шест милиона американски долара.

— Ще позволите ли? — протегна ръка към цигарите Турецки. — Исках да ги отказвам, ама не мога… — Той запали от услужливо поднесения му огън и с наслада пое ароматния дим.

— Разбира се, тези сведения са точни?

— Можете да не се съмнявате.

— Известно ли ви е къде се намира в момента господин Павлов?

— В Съединените щати. — Господин Би лукаво присви очи.

— Също така е необяснимо каква връзка може да има между един полковник от Държавна сигурност и някакъв комарджия?

— Казината са в неговия ресор — каза Турецки, като си спомни думите на Саргачов.

— Да, разбира се — бързо се съгласи господин Би. — А не ви ли изненада молбата ми да говорим насаме?

— Не особено. Аз наистина се старах да чета много внимателно всеки от материалите в папката, но за съжаление никъде не открих нито ред за Саргачов и господата Кан и Иванов.

— Както ви е добре известно, в нашата работа играят немалка роля някои специфични обстоятелства.

— Да разбирам ли, че не е по силите на спецслужбите в Хонконг да се разправят с господа като Джек Кан? — директно попита Турецки.

— Няма господа като Джек Кан. Той е единствен. Впрочем какво впечатление ви направи господинът?

— Най-добро.

— И на мен ми прави най-добро — усмихна се със задоволство шефът. — Той би ми направил прекрасно впечатление, ако не ми беше известно, че оглавява мафиотските структури в Хонконг, свързани с наркобизнеса и търговията с оръжие.

— И какво лошо има в това, че господин Кан търгува с оръжие?

— Зависи с какво оръжие.

Господин Би дълго и втренчено се взира в очите на своя събеседник, стана и закрачи из кабинета, димейки с цигарата, после рязко се спря.

— Като дисциплиниран чиновник аз ще се подчиня на всяко законно правителство, което ще заеме мястото на сегашната власт. Но ще положа всички усилия тази смяна да стане без кръв или поне с малко кръв. И ето защо ни трябва, просто ни е необходима помощта на вашите спецслужби.

— Да си призная, не виждам…

— Ние сме сериозно разтревожени от неограниченото, безпрецедентно обогатяване на хонконгските магнати в наркобизнеса. От Русия влиза валута в брой по каналите на вашата мафия. И не от време на време и по малко, а на цели потоци! Изпрани са милиарди долари, от които огромен процент е отишъл по сметките на нашите мафиоти. А има ли пари, ще има и оръжие. Всякакво. И в нужния момент то ще бъде пуснато в действие. Аз не искам жертви, не искам кръв… Разбирате ли ме?

— Да, господин Би.

— Още при първата ни среща ми вдъхнахте доверие. Моля, предайте думите ми на хора от най-висок ранг, но на които вярвате.

— Ще се постарая.

— Радвам се, че се запознахме. Кога си заминавате?

— Вероятно тази нощ.

— Можете да докладвате, че хонконгската полиция е изпълнила с чест своето задължение: убиецът е намерен и идентифициран.

— И естествено, той се оказа господин Цзен?

— Естествено — потвърди шефът.

— И Цзен е бил идентифициран от госпожа Лянсан?

— Че от кой друг? Тя е очевидка — единственият достоверен свидетел. Всъщност тя идентифицира не живия Цзен, а неговия труп. С известни усилия, но го позна.

— Водата, особено морската, силно, а понякога до неузнаваемост променя външността на жертвата…

— Много сте съобразителен, господин Турецки.

— Основната ми специалност са наказателните дела.

— И още. От днес госпожа Лянсан е собственичка на една вила край морето с уютен плаж и руска баня — лукаво се усмихна господин Би. — Желая ви добър път, господин Турецки.

— Довиждане, господин Би.

В Москва пристигнаха в десет часа сутринта, а в единайсет Турецки вече седеше в кабинета на зам. главния прокурор на Русия. Меркулов внимателно изслуша доклада му, който продължи не по-малко от половин час, без да го прекъсва и да задава въпроси, като същевременно разлистваше материалите от папката на господин Би.

— А сега да направим равносметката — проговори той, когато Турецки замълча. — Най-напред по първия въпрос. Убийството… Какво може да се очаква от капиталистите империалисти? Едната ръка мие другата. Всичко е съшито с бели конци. Какъв ти Цзен? И за слепеца е ясно, че убийството е работа на Ваня. На съвестта му тежат много хора. Един повече или един по-малко — все тая… Причината? Да речем, че не са могли да си поделят жената… Как й беше името? Лянсан! Хубаво момиче, казваш, а?

— Не съм я виждал. Грязнов твърди така.

— А може и да не е Ваня — промени мнението си Меркулов. — За какво му е притрябвала смъртта на вожда?

— Отначало и аз се съмнявах, но Саргачов ме убеди.

— И с какво толкова те убеди?

— Ами каза, че му е писнало на Монголеца да храни и облича цялата безпътна сган на Кузмински.

— А той има ли доказателства, че именно Ваня ги е хранил и обличал? Няма. В Хонконг ти не забеляза ли нещо особено?

— Забелязах.

— Какво?

— На всяка крачка има проститутки.

— Тях не е трудно да ги забележиш — спокойно каза Меркулов. — А Монголеца случайно да се е изтървал за нещо пред Грязнов? След банята трябва да са поседнали на чашка.

— Слава добре си знае работата. Нали виждаш с какво ни снабди — и посочи снимката на Робърт Уест.

— Чакай. Ще стигнем и до снимките. С тебе, Саша, трябва да докладваме за, така да се каже, трагичната и внезапна смърт на Кузмински.

— И без нас ще бъде доложено официално, а копията от следствените материали, които ми предаде господин Би, са пред тебе.

— Но ние се съмняваме…

— Че на кого са нужни нашите съмнения, Костя? Ония там по върховете не могат да се нарадват, че най-после са се отървали от един подобен главобол. Дори може и те да имат пръст? Отде да знам!

— Слушай! — приповдигна ръка Меркулов, намери сред материалите доклада на хонконгския оперативник и прочете: — … на срещата присъства господин Анатолий Павлов, редактор в издателство „Прогрес“.

— Трябваше да почнеш от по-горе. По-интересно е.

— Не бързай като пърле пред майка си — недоволно промърмори Меркулов. — Смяташ, че трябва да стоим настрана?

— Трябва да притиснем Скореца и Гаргата…

— Няма с какво, а с блъф не можеш да ги стреснеш. Е, добре. Битово убийство, така да бъде. Хвала и чест на хонконгската полиция! Прав си — всички ще бъдат доволни. Но ние с теб все пак ще си имаме едно наум… Минаваме към втория въпрос. Виж какво съобщава хонконгският агент: „В ресторант «Виктория» се състоя среща на г. Иванов с лидерката на движението «Прогресивни жени» госпожа Л. И. Стрелникова.“ Повтори ми какво ти каза по този повод Саргачов?

— Ами отишли на ресторант с Павлов и не щеш ли, заварили там Ваня.

— Значи Саргачов подлива вода на полковника… Защо?

— И аз се питам… И това не му е за първи път. — Турецки кимна към снимката на Робърт Уест: — Накисна своя приятел от детството, а заедно с него и Павлов. И то без да съм го дърпал за езика.

— Обича да вади кестените от огъня с чужди ръце?

— Абе ще се наложи ние да ги вадим! Но доста парят!

— Сега Саргачов свири първа цигулка при вицепремиерката — отбеляза Меркулов, прехвърляйки пикантните снимки.

— В какъв смисъл?

— И в този също — метна настрана снимките зам. главният прокурор. — А може и за някои други работи!

— Саргачов обича Лариса Ивановна. Това е стара история, още от ученическите им години.

— Да де, още повече, защото я обича — загадъчно произнесе Меркулов. — А тоя плик какъв е? Не е разпечатан.

— Донесоха ми го на аерогарата. Господин Би ме помоли да го предам на човек от висок ранг, на когото имам доверие. А друг по-близък от тебе, Костя, си нямам.

Меркулов отвори плика, извади отвътре някакви компютърни разпечатки и бегло ги прегледа.

— Копия от изпратена информация до ФСБ — каза той, като подаде листата на Турецки. — Това са документи! Могат да ни свършат добра работа… И така, какво имаме с тебе, Саша? — Меркулов взе чист лист хартия, нарисува в центъра един кръг и написа името на вицепремиерката. — Ето какво. Тук, по средата, е Лариса Ивановна Стрелникова… Прекарваме стрелка. Тук, да речем, е редакторът Павлов, до него — картоиграчът Робърт Уест. Пиша го до него, защото двамата са комбина, заедно обикалят задграничните казина… Тук ще сложим Валерий Степанович Саргачов. Ето, това са приятелите на нашия уважаем вицепремиер… Интересна компания. Да предположим, че информацията, изпращана от господин Би, изтича от отдела, в който работи Павлов…

— Господин Би е сигурен, че това е негова работа — прекъсна го Турецки.

— Да предположим — повтори Меркулов. — Шефът на Павлов е голяма клечка, генерал-лейтенант. Павлов има да служи маса време, докато стигне до неговите пагони… И какво излиза? Че генерал-лейтенант Самсонов е в ръцете на някой си Павлов? Невъзможно! Ръководителят на отдел „К“ и… — Меркулов махна с ръка. — Отпада.

— Каква връзка има Павлов с тези структури?

— Вероятно същата, каквато има и с Робърт Уест.

— Положението с картоиграча, общо взето, е ясно. Бил е дойна крава на банкерите, а сега — на ФСБ… Саргачов…

— Проблемът е по-сериозен — внесени са милиони долари по швейцарски банки.

— Някакъв документ за това донесе ли? Не донесе. А така само ще си чешем езиците! Празни приказки! Ето, и сред народа се носят слухове, че нашият вицепремиер има навсякъде открити сметки, и то не с милиони, а с милиарди! Две вили в Калифорния, уж на името на Зикина, певицата. Какво ли не си приказват хората! И така, Саргачов. Щом е изместил от вицепремиерката такъв вълк като Павлов, значи е човек с характер. Костелив орех.

— И все пак си заслужава да се поинтересуваме от него.

— Трябва да се направи следното — хлопна с длан Меркулов по бюрото. — Първо, да се разровят в счетоводните книжа. Отново и особено старателно да се провери цялата документация на това мило движение „Прогресивни жени“. Откъде са дошли парите им? В чии ръце се намира сега цялата им недвижима собственост, парцелите и сградите в Москва? По колко е платено за всяка сграда и всеки парцел? Общо колко пари е имало? На чии сметки са преведени сега? На кого ще възложиш проверката?

— На Лиля Федотова. Тя е в течение.

— Полковник Павлов трябва да се държи под денонощно оперативно наблюдение…

— Външното наблюдение ще възложим на Грязнов. Не можем да разчитаме на милицията или на безопасността. Те ще изпращат докладите си не на нас, а на Павлов или на шефа му, генерал-лейтенант Самсонов — каза Турецки, но когато забеляза скептичната усмивка на началника си, добави: — Хич да не ти минава и през ум, Костя. Грязнов беше добро ченге, наше момче е, такъв си и остана.

— И трето. Полковник Саргачов.

— Аз ще го поема — след кратък размисъл отговори Турецки.

— А сега се обади вкъщи — усмихна се Константин Дмитриевич и помести телефона към него.

— Привет, Ирина Хенриховна — весело подвикна в слушалката Александър. — Пак ви безпокои Турецки! Добре де, добре, не ми се карай така жално! Тръгвам!

3.

Престъпният свят на столицата — директори на търговски банки, собственици на магазини, пазари, павилиони, членове на чеченската, азербайджанската, грузинската, асирийската групировки — от няколко дни вече стоеше на тръни: в Москва беше пристигнал Ваня Монголеца. Че беше пристигнал, беше, но никой не го беше почувствал. Обикновено при идването на Монголеца, независимо в кой град на Русия, настъпваше суматоха, започваха да се разчистват сметки, един след друг се появяваха труповете на уважавани личности, а понякога и на кръстници от мафията. Ваня с желязна ръка въвеждаше ред в своето стопанство. А сега не се чу нито автоматен откос, дори пистолетен гърмеж, да не говорим за бомбени експлозии, беше спокойно и тихо като в гробища. „Не е на добро, момчета, ох, не е на добро! Замислил е нещо Ваня!“ — шепнеха помежду си разните бандити, фирмаджии и техните замове и помове.

А Ваня действително беше замислил голяма работа.

Той отседна в Подмосковието, в едно селце по Ярославското шосе с удивителното име Тишина. Край селцето течеше рекичка, в която дори се въдеха раци, особено рядко явление в наши дни. Преди време Ваня хареса това селце заради името му, отби се, пообиколи, поогледа, забеляза най-високата къща — наистина килната на една страна, с дървен покрив, обрасъл с мъх, — видя и банята, която също беше стара; запозна се с бабичката, която беше собственичка на къщата, и веднага й предложи да я замени или с апартамент в Москва, или с нова къща, построена където и да е, ако иска дори тук, в Тишина — така че след по-малко от месец ще влезе в каменни палати.

— Ако не се майтапиш, момко, купи я. Не й ща много — хитро отговори бабичката. — Само че имам синове. Двама са.

— Пият ли?

— Опазил ме Господ!

— Ще ги излекуваме — твърдо заяви Ваня. Плати на бабата десет пъти повече от посочената цена, хубавичко си поговори със синовете и наистина ги отказа от водката, осигури им работа и сега двамата бяха уважавани търговци в Сергиевото предградие, имаха си сергии и живееха в собствени къщи, а бабата не можеше да се нарадва. И така, постегнаха старата къща, изправиха я, сложиха й нови основи, но по желание на Ваня вътре не беше пипнато нищо, всичко си остана както си беше: голяма руска печка с широк одър отгоре й, дървени пейки покрай стените. Така къщата в Тишина напомняше на Ваня родния му дом в Сибир.

Монголеца отдавна беше намислил да въведе ред в своята империя, а че огромното стопанство на господин Иванов бе своеобразна империя — дори властите не се съмняваха. Достатъчно е да се каже, че годишният оборот на средствата, получени чрез рекет, търговия, наркобизнес, проституция, „данъци“ от редица търговски банки и предприятия възлизаше на десетки трилиони рубли. Не би било вярно да се твърди, че Монголеца държеше под пълен контрол всички групировки — всеки кръстник, колкото и незначителен да беше, се чувстваше пълновластен господар на своята територия. Но именно Монголеца редовно получаваше полагаемата се част от техните печалби. Той обаче имаше сериозни подозрения и не без основание, че сумите са много по-малки от уговорените проценти. А щом като има империя, трябва да има и император. Така че той си постави за цел да обедини под своя власт всички групировки, да контролира всички парични постъпления, да сложи на важни постове свои хора и така да създаде единна и строга система за контрол в цяла Русия. Знаеше, че ако не постигне това, след време империята му ще рухне като пясъчна кула. Появи се указът на президента за борба с организираната престъпност, който можеше да им подпали чергата. Впрочем досега бяха излезли много президентски укази за какво ли не, но не вършеха кой знае каква работа.

В Питер на общоруската среща на най-крупните авторитети Ваня се опита да развие идеята си, но срещу нея се обявиха бандитите от старата генерация от типа на Веня Пуяка, Шамана, Кръста — много се бяха насъбрали. „Нее, Ваня, ти се целиш в Кремъл, в светловелможните палати, а каква работа имаме ние там? Нека Елцин си тъпче по дебелите килими, свикна вече, дано Господ здраве да му дава! Открай време бандитите си живеят по собствените къщи, а нашите сега не са по-лоши от кремълските. Пак ще се пролее много кръв и не се знае как ще свърши цялата работа.“

Образованите младежи също зинаха усти: „Не сте прав, господин Иванов. Съгласни сме, че трябва да има обединяващо начало, дори нямаме нищо против вие да станете обединителят, но категорично отхвърляме всяко насилие.“

И напразно се опитваше Ваня да ги убеди, че именно сега е моментът да се действа, да покажат кой е истинският господар на Русия, точно сега му е времето, докато държат в ръцете си чиновниците от всякакви инстанции, докато имат свои хора по върховете, докато генералите тъпчат джобове и строят дворци, и докато още не са им иззели цялото оръжие и не са започнали да ги разстрелват на групи.

— Ех, братлета, ще си спомните думите ми, ама ще бъде късно — уморен от увещания заключи Ваня. — Ако ченгетата не ви видят сметката, вие сами ще се изпоколите един друг.

— Виж, това вече е приказка на място — оживиха се старците. — Говориш самата истина! Щото някои от външните много се увълчиха и всеки иска да стане главатар. Тук си стопроцентово прав, Иван, така че — обединявай, командвай, действай.

С това решение приключи срещата. Но още щом се разотидоха, отново започна касапницата. И Ваня реши да тръгне по друг път. Докато преди това държеше търговията с тютюн, спиртни напитки и донякъде рекета, сега реши да сложи ръка и върху наркобизнеса, обещаващ луди печалби. Спря вниманието си на хероина, който все още беше малко разпространен в Русия, но Ваня беше сигурен, че този наркотик ще завладее руския пазар, както е завладял американския и европейския пазар. Афгано-пакистанският хероин не му харесваше — не беше пречистен, за най-подходящ по качества смяташе латиноамериканския бял прашец, но превозът му би излизал доста „солено“. Спря се на азиатския хероин — камбоджански и лаоски, който изглеждаше доста по-чист от афганския. През месеците, които прекара в Хонконг, уреди закупуването на наркотика и пътищата за внасянето му в Русия. И сега, когато тайните складове във Воронеж бяха вече пълни, Ваня реши да действа.

Една вечер в село Тишина влязоха три вносни автомобила и спряха пред дома на Монголеца. От първия и третия изскочиха мускулести мъже и зорко се огледаха наоколо. От средния бавно и достолепно слязоха Антон Маевски и Михаил Сергеев, познат в подземния свят с прякора Майкъл. И двамата бяха всепризнати бандити, но ако някой извън техния кръг ги наречеше така, тези елегантни господа, облечени по последния вик на модата, биха приели това за кръвна обида.

Антон беше юрисконсулт на няколко руски банки и заемаше тая длъжност като пълноправен юрист, защото имаше диплома за висше юридическо образование, друг въпрос е как я беше получил. И то с отличие.

Майкъл минаваше за добър специалист по икономическите въпроси, също имаше диплома, но от Плехановския институт, и пак така с отличие. При него това стана по-сложно. Работата е там, че се наложи да „отработи“ в лагер четири присъди, за разлика от Антон, който се опари само два пъти, но очевидно би трябвало да предположим, че и в лагерите е имало добри професори — както по право, така и по икономика. Редно е да кажем, че и единият, и другият действително се справяха чудесно с работата си и неведнъж се случваше да удивляват истинските професионалисти, с които им се налагаше да се срещат в сферата на своята дейност. Антон например знаеше наизуст Наказателния кодекс, пък и с Гражданския работеше добре. Майкъл, който прояви изключителна способност за изучаване на чужди езици, поставяше в неловко положение професори и академици по икономика, като им цитираше по цели страници на оригиналния език не само от съчиненията на Кант или Фойербах, но и на някои от съвременните икономисти. Така че Антон и Майкъл, старите авери на Ваня, бяха за него незаменими…

Входната врата беше широко отворена, но ниска. Снажните джентълмени понечиха да влязат, но не пресметнаха височината си и блъснаха чела в горния праг. Цялата къща се огласи с отбрани цветисти псувни. Ваня, разперил ръце за прегръдка, като видя тази картина, избухна в неудържим смях. По благородните чела на всепризнатите бандити бавно започнаха да се издуват тъмночервени цицини. Стремително нахълтаха горилите на Антон и Майкъл, но под ледения поглед на Монголеца тутакси се изнизаха навън.

— Трябва да се навеждате — нравоучително отбеляза Ваня. — Знаете ли защо вратите на старите къщи са ниски?

Двамата господа се приближиха към голямото мътно огледало.

— Е, не е кой знае какво — каза Майкъл. — Търпи се.

— Абе ти можеш ли поне да си познаеш фасадата? — възрази Антон. — Това според теб огледало ли е?

— Защото — все така нравоучително продължи Ваня — гостите трябва да се кланят на домакина, когато влизат в дома му. Щеш не щеш, ама си навеждаш кратуната!

— Ниски са, за да не излиза топлото бе, умнико! — подвикна всезнаещият Майкъл.

— И това е вярно — съгласи се Монголеца, огледа приятелите си и отново прихна. — Трябва да намерим медени петачета, те са най-доброто средство… Поозърна се наоколо и като съгледа големите медени кръстове по стените, намигна: — Сега ще ви излекувам. — Свали кръстовете и ги връчи на гостите. — Притиснете ги до челата си.

— Но аз не съм кръщаван! — възпротиви се Антон.

— Пред Господа Бога всички сме равни. Притисни го. Моля те!

И покани приятелите си на трапезата. На широката маса бе сложена тава с цяло печено агне на шиш, гарнирано с краставици, домати и зелена салата, до тавата стоеше еднолитрова бутилка водка, в дървена купа чернееше ръжен хляб, нарязан на едри парчета. Когато видя всичко това, Майкъл се намръщи, беше свикнал с по-изискани специалитети. Двамата джентълмени седнаха на трапезата, притискайки кръстовете до челата си.

— И как ще набивам сега? — намръщено се оплака Антон.

— Ще се наложи да ви обслужа — поухили се Ваня и започна да къса големи парчета димящо месо и да ги слага в чиниите на гостите си.

Пиха за благополучното им пристигане и се заеха с агнешкото.

— М-м, ти ли си го пекъл, Иван? — удиви се Антон. — Направо се топи в устата.

— Че кой друг? — изчерви се от удоволствие Ваня.

Според неписаните бандитски закони хора от ранга на Монголеца не пипваха никаква работа. Пък и той самият по-скоро би умрял, отколкото например да вземе лопата в ръцете си. Но имаше една слабост: да гощава гостите си с ястия, които сам приготвяше. Всички знаеха това, но си мълчаха, а по-късно някои свикнаха, както сега Антон, да се „изненадват“ колко е вкусно, знаейки, че тези комплименти са като балсам за душата на Монголеца.

— Ама верно бе! Просто се топи! — взе да приглася на приятеля си Майкъл. — Дори в Италия не съм ял такова печено!

— При Златаря ли? — поинтересува се Ваня.

— Да.

— И как изглежда дворецът му?

— Ти пък! — едва можа да изрече Майкъл.

— Мисля, че не е по-грозен от твоята колибка намръщено се обади Антон. — Двайсет и пет милиона гущера, това си е бая кръгла сумичка.

— Сицилианците, дето са толкова свирепи, отначало не повярваха. Но когато се нанесе, само вдигнаха ръце. Викат, че от нищо не му пукало на господин Золотарьов!

— Тури му в сметката тия двайсет и пет милиона, Миша, за срок от един месец.

— Доста строго, Иван…

— Така трябва.

— То минавало бе — като пипна челото си, възкликна Антон.

— Дръж, дръж. След половин час ще бъдеш като нов. — Монголеца изгледа един след друг приятелите си и спря очи на Майкъл. — Започвай, Миша.

Майкъл посегна към бутилката, но Монголеца го спря:

— Ще пием след разговора и банята.

— Как искаш да ти докладвам, общо или конкретно? — попита Майкъл, като отваряше куфарчето си.

— Първо общо, а после конкретно.

— Докато ти се блъскаше в Хонконг, чиновниците също не си губиха времето. С една дума, създадоха мрежа от стопански кланове из цялата страна. Прав беше ти навремето като каза, че „белите якички“ ще ни изядат. Те вече ни налапаха.

— Плащат ли?

— Едни плащат, други се стискат.

— Кои?

— Ами да вземем рибарите от Мурманск и Архангелск. По най-скромни изчисления те са прибрали към седем милиона в зелено, а нас са ни минали.

— И къде е гледал Вася Бика?

— Ама ти не си ли чул, Иван? — след кратко мълчание попита Майкъл. — Светла му памет на Бика…

— Кой?

— Не се знае. Появи се в Мурманск един младок и чисти наред. Привикаха го. Кълне се, че не бил той. Поприказваха с него и го пуснаха.

— Не разбирам.

— На всеки му е мил живота, Ваня.

— Продължавай.

— И така, налапаха ни — повтори Майкъл. — И малко по малко на гърба ни трупат страхотен пасив. А защо? Защото си намериха други. Наплодиха се страшно много офицерчета, все безработни. Открехнати на всякакви номера. А „белите якички“ нищо повече не им трябва от тях. Ние няма да издържим срещу офицерчетата. Те са гладни и зли, а виж ги нашите на какво са заприличали! Загладиха косъма, копелетата, оядоха се, ладите не са коли за тях, дай им само „мерчо“ да карат!

— И защо изтървахте офицерчетата?

— Ма те са идеалисти бе, Ваня! Клетва били давали. И май не са наясно, че служат не на властта, колкото и калпава да е, а за джоба на чиновника. Ти, да речем, можеш ли да се намърдаш в нефтената далавера? Не можеш. А чиновниците могат. Ще ти посоча някои цифри. — Майкъл надникна в книжата си. — По нефта. Годишно Русия получава от износа на нефт дванайсет и половина милиарда долара. А фактите говорят друго. Изнася се за петнайсет! Къде са тия два милиарда и половина, а? Или да вземем златото. По официални данни добивът е намалял с четиринайсет тона. А аз си режа главата, че не само не е намалял, а се е увеличил с тон и половина, два! И пак питам — къде са тия тонове? В гушките на „белите якички“. И защо Златаря да си няма дворец за двайсет и пет милиона?

— За Златаря се разбрахме.

— Май не си много наясно, Ваня… — започна Майкъл, но като срещна погледа на Монголеца, тутакси млъкна.

— Има ли с още нещо да ме зарадваш?

— Всичко е наред, Ваня. Само искам да те попитам… Кога да го подхвана Златаря?

— Утре. Ще изпратиш хора в офиса му. И без много приказки. Срок една седмица.

— Нали каза месец.

— Размислих. Ако имаш още нещо да казваш — говори.

— Има много най-различни неща, но са дреболии. Сам ще се оправя.

— Тогава добре — усмихна се Ваня и се обърна към Антоша.

— При мене, мисля, всичко е наред. Има много поръчки и всички са по банките.

— Общата сума?

— Шестнайсет милиона.

— И колко много са?

— На едро — четири.

— А на дребно?

— Осем или девет. Мога да уточня.

— Тези на дребно влизат ли в общата сума?

— Разбира се.

— Банките все московски ли са?

— Две са московски, има тулска, тверска, две ростовски, три в Питер…

— Не си напрягай акъла — каза Ваня, като видя, че Антон се опитва да изброява по памет. — Трябва да уважим господа банкерите… Сега ще говоря аз, а вие слушайте. Няма да ви напомням какво стана на срещата в Питер, ще кажа само, че всичко се развива, както го предрекох. Златно време загубихме. Благодаря ви, братлета, че от всички стари авери само вие се обадихте в моя подкрепа. Знайте, че не съм забравил добрите ви думи…

— Я стига ги реди тия жални-милни! — не издържа Майкъл. — Току-виж съм се разревал като крава!

— Ама верно, Ваня, какви ги приказваш? Като че се прощаваш. Говори по същество.

— И това ще стане. Правилно си забелязал, Михаил. След половин-една година гювечът ще свърши, ще си надойдат от Чечня маса офицери и войници, а при това — сами знаете, вестници четете — нашият всенароден избраник даде заповед славната ни армия да стане професионална. Тъй че представете си какво ще правят тия ветерани, щом като са научени само на едно — да се бият. Но ви казвам, че и на „якичките“ ще им дойде редът. И това време не е далече. Винаги съм го казвал: който има власт, има и мангизи. Стоят на кормилото чиновниците и си купуват дворци. Ние на кормилото няма да стоим. И за последен път повтарям — изтървахме времето. Но ще живеем, и добре ще си живеем. Разбира се, докато капят мангизи от „якичките“, които не са успели да се сдобият с офицерчета, нека капят. И банките ще държим до последно. Но е безполезно да се репчим на професионалистите. Ще изгорим. Как прие в казиното нашите хора господин Попов-Городецки? — обърна се монголеца към Антон.

— Спокойно.

— И какви са постъпленията?

— Абе не са много, но постоянно текат.

— Ние имаме само едно казино — уточни Монголеца. — А колко общо ги има в столицата?

— Над седемдесет.

— Официални?

— И към трийсет „покрити“.

— Значи са стотина само в Москва! А смятай колко ги има в цяла Русия? Така че, братлета, всички казина, игрални домове заедно с разните му там курви, директори, келнери, бармани и другата паплач трябва да са наши.

— Чух, че Алик-Попа е разговарял с Тофик — каза Майкъл.

— Нали натам бия. Ти, Миша, направи ли една груба сметка колко ни излезе Хонконг?

— Ох, не ми се ще да си спомням… Касата направо се изпразни. Нали тогава пратихме и „горе“.

— Разплатихме ли се напълно?

— Както ми беше наредено…

— Чеченците може ли да довтасат? Оня Якуб или Бек? Азери, чеченци — все един дол дренки!

— Ами може — обади се Антон. — Те нали са от една вяра. Изтокът е деликатна работа!

— Няма да се появят. Имат си много свои проблеми. Но ако се наложи, ще им припомним. И Питер, и Виборг… Тука се е пръкнал някакъв голям майстор — нареждайки снимките с Уест, продължи Монголеца. — Как е, много ли се товари?

— С очите си го видях! — потупа се по гърдите Антон.

— Видял… — не повярва Ваня. — Не си го видял, ами си играл! Така кажи!

— Е, поседях — призна Антон.

— И си стана като оскубано пиле, а?

— Това, братлета, е нещо невъобразимо… Тоя мъж не е човек, а извънземен. И едно мога да ви кажа: бая нещо е намазал от него Алик Попа.

— С феесбейците ли движи сега?

— С тях ами. Къде да се дене?

— Само в Монако се е натоварил с два милиона — вмъкна Майкъл.

— Прибрал ли се е вече?

— Прибра се. Заедно с тоя мошеник — бодна с пръст Майкъл снимката с Павлов. — Нашите се позавъртяха, ама къде ти… Охраната е двайсет души. Качиха го в колата и дим да ги няма!

— Не ми се вярва нашите да не са ги придружили — усъмни се Монголеца.

— Придружиха ги. Ама те ускориха и свиха по „Рубльовка“! И на петия километър нашите бяха спрени от патрулна кола.

— Златна кокошчица, ама чужда — въздъхна Антон.

Монголеца изразително го погледна, но нямаше какво да възрази.

— Ха стига ги държахте! — усмихна се той и кимна към кръстовете. — Ето, всичко изчезна! Като се понапудрите, може и на прием при президента да идете! — И в следващата секунда прогони усмивката от лицето си. — Напомням. За тебе, Миша, е Златаря, срокът — една седмица. Ти, Антон, се заемаш с банковите поръчки. Всичко друго остава за мене.

Досега никога не се беше случвало Монголеца да се обади на Анатолий Павлов с тон, изключващ всякакви възражения, и да му определи незабавна среща. Ако това бе станало преди година-две, Павлов чисто и просто щеше да му затвори телефона, но сега се съгласи, защото си даде сметка, че доста се е оплел с него. Срещнаха се в малкото ресторантче на „Пречистенка“.

— Моите поздравления, Анатолий Сергеевич — веднага пристъпи към въпроса Монголеца.

— За какво?

— За околосветското пътешествие. Или не сте се къпали в бистрите води на Средиземно море заедно с небезизвестния Робърт Уест?

— Благодаря — сухо отговори Павлов.

— И работата ви вървеше като по ноти. Особено в Европа. Тръгна отлично и в Щатите, но до Филаделфия, нали има един голям град с такова име…

— Наистина, голям и богат град е Филаделфия — подсмихна се Анатолий.

— И защо така избързахте да го напуснете?

— Кой ви каза, Ваня, че сме избързали? Имахме си план, към който се придържахме.

— Мисля, че в него не е било предвидено да не се връщате в хотела, в който зарязахте и куфарите си.

— Предавам се! — разсмя се Павлов. — Какво искаш?

— Имаш предвид кого искам? Спокойно, не е Робърт Уест — също преминавайки на „ти“ отговори Монголеца.

— Дори и много да го искаш, няма да те огрее — все още усмихнат отбеляза Анатолий.

— Твоят Уест можеше да изчезне във Филаделфия.

— Да не намекваш, че в Щатите ни пришпориха твоите момчета?

— Именно това намеквам.

— Наистина ли, Иван? — стана сериозен Павлов.

— А ти си мислеше, че във вратовете ви диша самото ЦРУ?

— Бях сигурен. А с хора като тях, знаеш, че трябва да си винаги нащрек.

— Не си наясно, Анатолий Сергеевич, къде са злачните местенца в чужбина. Какво им пука на ЦРУ или ФБР за някакви си комарджии? За разлика от нашите органи те се занимават само с преките си задължения.

— Разбрах накъде биеш. Но внимавай, Ваня, не се изсилвай.

— Минавам към въпроса. Имам нужда феесбейците да не мътят водата на моите момчета в твоите любими злачни места, когато започна да действам.

— И кога ще започнеш?

— Скоро.

— Дошъл е значи моментът…

— Много знаеш, Анатолий Сергеевич, но не всичко.

— Не ми трябва да знам всичко. Но ако имаш предвид Воронеж, за него се знае и на „Огарьов“, и на „Петровка“.

— Воронеж не е малък град — ухили се Монголеца. — И ако там, на „Петровка“, си мислят, че стоката лежи по хангарите, дълбоко се заблуждават… Така че какво ще кажеш?

— Услуга за услуга.

— Цял съм в слух.

— Ти каза, че Уест е можел да изчезне дори във Филаделфия. Но той може да изчезне и тук, в Русия.

— Защо, какво не поделихте?

— Какви ги говориш?!

— Според мен ти се изрази доста ясно.

— Дявол да го вземе! — възкликна с досада Павлов. — Изобщо не ми е минавала подобна мисъл!

— Ми тогава се изразявай по-точно.

— С една дума, работата е следната. Уест има не мозък, а компютър. Но всичките си комбинации, а те са над сто хиляди, е вкарал в истински компютър. Именно той ми трябва.

— За всеки случай?

— Да, за всеки случай.

— Кажи ми къде стои и аз ще го взема.

— Де да знаех! Вероятно някъде вкъщи.

— В коя къща? В апартамента, вилата, а може би в правителствената резиденция?

— В правителствената резиденция, драги ми Ваня, отдавна ходи друг човек. Уест вече няма достъп там. Всъщност той още храни някакви надежди, но това си е умряла работа.

— А кой е щастливецът?

— Полковникът от вътрешната служба Валерий Степанович Саргачов.

— Сериозен мъж. Още щом го видях, веднага разбрах що за човек е. С него шега не бива.

— Прав си — съгласи се Павлов. — Не бива. Известно ли ти е с какво се занимава?

— Че с какво може да се занимава един полковник от МВР? Със службата си.

— Той е включен в групата на следователя по особено важни дела Турецки, за разследване на убийството в Хонконг.

— Не само той е включен, но и Грязнов, бивше ченге, а сега частен детектив.

— Надявам се, разбираш, че Турецки няма да се задоволи само с убийството?

— Да, дълбоко ще копне „важнякът“. То си е ясно — потвърди Монголеца.

— Ако вече не е копнал.

— Играта е с открити карти, Анатолий Сергеевич! Знам, че Турецки с голямо удоволствие би ми закопчал гривните, за да ме върне зад решетките. Но как ще го направи? Ами никак! Хванаха една пратка. Образуваха дело. А сега умуват. И нека си умуват!

— Турецки ще го изумува.

— Може би да. Може би не. Кой знае? Но истината е, че той е упорит копелдак и най-важното — неподкупен. На такива като него се е държала и още се държи руската власт, макар че вече е започнала да се пропуква.

— С тебе отдавна не сме се виждали, Иван. Не мога да те позная — подсмихна се Павлов.

— Виждам ти се поумнял, що ли?

— Не е тая думата.

— Аз никога не съм бил глупак. Но си прав, сега поумнях още повече. Животът ни учи, Анатолий Сергеевич! И навярно пипето ми щрака, щом като моите момчета ви сгащиха чак във Филаделфия!

— Далече пипаш, Ваня… Но от какъв зор?

— Ще ти разкажа една история, Анатолий Сергеевич — след като се позамисли, отговори Монголеца. — Случи се през деветдесет и трета. Оставаше ми да лежа три месеца и три дни. И не щеш ли, викат ме при голямото началство. Тъй и тъй, казват ми те, в Питер и Виборг чеченците вършат разни поразии, та не можеш ли, Ваня, ти да ги озаптиш? „Трудна работа — отговарям, — но всяко нещо си има цена.“ — „А за тая работа каква е?“ — „Свобода.“ Споразумяхме се. Пристигам в Питер. И веднага довтасаха аверите. Наистина чеченците така се бяха разпищолили, че никой копче не можеше да им каже! Но за три дни настъпи пълен ред.

— Чувал съм за тоя случай — каза Павлов. — Тютюн, спиртни напитки, митницата… Четири трупа.

— Че как иначе? Никой не ще да си цапа ръцете, нали? Ама така не става. Та тогава си помислих: щом с такава дреболия не можаха да се справят в едно нищо и никакво градче като Виборг, какво остава за цяла Русия! Като сте некадърни — махнете се бе!

— И кой ще дойде?

— Нито ти, нито аз — отговори след известно мълчание Монголеца. — Може би хора като Турецки, Грязнов… Откъде да знам? А може пък изобщо да идва свършекът на света? Живей, докато все още се живее.

— Мрачни мисли са те налегнали нещо, Ваня. Да не си станал набожен?

— Без Бога и връзките на обувките не мож си върза — отговори Монголеца. — Така казваше моята майчица…

— Всичко ще бъде наред — отбеляза Павлов.

— Докато сме с тебе в една лодка.

— Тука вече сбърка, Ваня — усмихна се Павлов. — С тебе никога не сме били в една лодка и няма да бъдем.

— Ето затова пипам аз надалече.

— И надалече гледаш.

— Това ни държи.

— Сега е последната ни среща с теб, Иван — каза Павлов.

— Споразумяхме ли се, Анатолий Сергеевич?

— Споразумяхме се — бавно отговори Павлов.

— Да пораздрусаме ли Уест?

— За него и компютъра нищо не съм ти казвал и ти нищо не си чувал.

— Свикнал съм на доброто да отговарям с добро — възрази Ваня.

— Има време да се обсъди и тоя въпрос — стана и подаде ръка Павлов. — Но ще го обсъждаш с друг човек, не с мен.

След като си отиде Павлов, Монголеца се замисли, анализирайки всяка дума от разговора си с него. Бяха се срещали само четири-пет пъти и никога не бяха говорили открито за деловите си отношения. И за двамата беше ясно: единият плаща, другият получава. И естествено, получава не на ръка, а съвсем официално, чрез посреднически фирми. Друг е въпросът за колко процента работят фирмите, но това си беше грижа на Павлов. От днешната среща Монголеца стигна до заключението, че във ведомството на полковника са станали някакви промени: много явни грешки допусна Павлов. Първата беше Уест и неговият компютър. Защо ще се захваща с такава главоболна работа, след като цялата охрана на Уест са негови хора? Страх ги е да не си оцапат ръцете? И то феесбейците? Разправяйте ги на баламите, но не и на Монголеца. Значи проблемът е друг. Ако става дума за недоверие към охраната, към собствените му хора, значи на Павлов му е спукана работата. Второ. Защо подстави Саргачов? И то на кого? На един всепризнат бандит. С каква цел? Да го пречукат? Нее, Ваня не се хваща на тия пинизи. Двамката плюскат от една копаня, с една и съща жена се търкалят, нека да се разправят помежду си сами. „А може би пресилваш, Ваня? Защо да е намеквал за убийство? — помисли си Монголеца. — Оня може да го е настъпил за нещо и тоя се раздрънка. Наистина, не пред кого да е, а пред мен…“ Монголеца беше доволен от разговора, най-важният му проблем беше решен: феесбейците няма да „забележат“ действията на неговите хора, сигурен беше. Павлов винаги бе държал на думата си.

Сега оставаше да се реши последното: дали да започне без предупреждение, или все пак да си поприказва с Городецки и Тофик Алиев. „Тръгнеш ли да вършиш нещо сериозно, най-напред започни от главата — учеше го навремето големият авторитет Федя Кирпича. — Но не прекалявай! Горилите и разните му там дребни риби не закачай. Дай им пари, Ваня, плати им добре. Те ще забравят предишните си господари и ще почнат да работят с тебе.“

Ваня погледна часовника си. Всеки миг в ресторантчето трябваше да влязат Антон и Майкъл. Смяташе да се посъветва с тях — един акъл е добре, ама три мислят още по-добре. Ето ги и тях, бързат, крачат запъхтени, размахвайки ръце, чувстват се виновни, че са закъснели със седем минути. Тъкмо се отпуснаха на столовете и до масата изникна келнерът с поднос, на който имаше потни бутилки бира и чиния с филе от есетра — чудесно знаеше какво обичат добрите му клиенти.

Монголеца търпеливо изчака да пийнат и хапнат, след което ги изгледа въпросително един след друг.

— При мене е тип-топ — бързо отговори Антон. — За една седмица всичко ще бъде уредено.

— И при мене тръгна добре — обади се Майкъл. — Влизам, здрависвам се. Кафе, коняче, бонбони… Лаф за едно-друго. „Как е — питам — господин Золотарьов?“ — „Чудесно! На почивка е.“ — „И къде е на почивка?“ — „Нима не знаете, господин Сергеев?“ Не бях в настроение да си играем на криеница. „Ми изплюй камъчето — викам, — я му звънни в двореца. Там май трябва да се намира и телефонче.“ И ми се обажда някакъв задник, че господин Золотарьов бил зает. Бре да му се не види! Човек иска да му се обади от Москва, от майчица Русия, а той, представяте ли си, бил зает?! Учтиво обяснявам на тоя задник как стоят нещата. Нашичкият вдигна най-после. Басово ми говори, но го усещам, че гащите му треперят. Какви претенции сме можели да имаме, работите им били наред, но ако случайно е станал някакъв фал, естествено, можем да се разберем… И аз взех, че му изнесох една лекция. На италиански.

— Ми той бъкел не е разбрал! — разсмя се Монголеца.

— Така ми каза после и Златаря. Та му заговорих на родния ни руски език. Ти какво си позволяваш бе, господин Золотарьов? Сега, когато деца и ученици припадат от глад по улиците, когато миньорите нонстоп слизат под земята с една коричка хляб и шише вода, ти за двайсет милиона в зелено си правиш дворец! Не е хубаво!

— Двайсет и пет — коригира го Антон.

— Италианките, казвам, ти правят там масажи, а тука жена ти и дъщеря ти кукуват. Между другото, засякох пред вилата ти двама хапльовци…

— Виж, с това си го заковал — похвали го Монголеца.

— „Какво искаш, Антоша?“ — пита той. — Антоша… С тебе ме сбърка — обърна се Майкъл към Антон.

— Сащисал се е човекът — подсмихна се Антон.

— А аз продължавам да го подгрявам. Търся, казвам, справедливост. Твойта барака не ме интересува, премятай си се в нея както искаш, но двайсет и пет парчета ще преведеш на известната ти сметка. Сумтя, пъшка, но рече: „Дай слушалката на заместника ми…“

— Карай по-сбито — прекъсна многословието му Монголеца. — Какво се разбрахте?

— Повишават вноските си двойно.

— Има резон — като помисли, каза Антон. — След година, година и половина ще ги натаманят.

— Добре, така решаваме — хлопна с длан по масата Монголеца.

После накратко предаде разговора си с полковник Павлов, при което подчерта, че феесбейците няма да се месят, и мина към основния въпрос.

— Знам, че трябва да се разтълкува според всичките закони, но в дадения случай имаме ли нужда от това? Решавайте, както кажете, така ще стане — завърши Ваня.

— Ми ти вече си го решил бе, Иван — гледайки го в очите, каза Антон.

— А щом вече си го решил, за какъв дявол ни питаш?! — промърмори Майкъл.

— Значи без никакви офлянквания и тълкувания започваме с Бога напред, нали така? — попита Монголеца.

— Да поприказваме със „старците“… — започна Антон, но Ваня го прекъсна.

— Безполезно е. Ще занареждат: „Кокошката кълве зрънце по зрънце…“, „Всяка жаба да си знае гьола“… И тем подобни.

— Кога започваме? — попита Майкъл.

— Вдругиден.

Монголеца напълни чашите с водка, мълчаливо се чукна с приятелите си и пи.

Преминаването на всички московски казина, скъпи ресторанти и нощни клубове в ръцете на Монголеца стана делнично и просто. Цяла нощ по улиците на Москва кръстосваха джипове, мерцедеси, „деветки“, от колите слизаха елегантно облечени млади мъже, под чиито сака се долавяха очертанията на късоцевни автомати, двама от тях се качваха в кабинетите на собствениците и твърде убедително обясняваха, че отсега нататък за тях не съществува господин Попов-Городецки, а цялата горница ще отива в ръцете на друг, също така най-учтиво молеха в казиното да няма и помен от „треви“ като анаша, още по-малко метадон, опиум, морфин и тем подобни боклуци — с една дума, да няма от онова, с което ги снабдява небезизвестният Тофик Алиев. Могат да търгуват, но само с хероин от най-висока проба, чист, без примеси, време е и ние, неуките, да свикваме с изискания живот на западняците, още повече че печалбата — личната печалба — ще бъде двойно и тройно по-висока, отколкото от „тревите“. Мнозина разбираха още от първата дума, други мънкаха нещо неясно под носа си, но когато момчетата търпеливо им повтаряха казаното, прибавяйки, че половината от общата печалба ще остава за нуждите на заведението, тогава дори и за най-недосетливите всичко ставаше от ясно по-ясно. Двамата млади мъже слизаха при тримата си другари, които също не си губеха времето: те успяваха да обиколят всички салони и стаи на заведението, да открият с набитото си око пласьорите на „трева“, както и нейните любители. Цяла нощ звъняха телефоните, водеха се разговори, солидни граждани и уважавани господа се съветваха, караха се, нервничеха, без да знаят откъде духа вятърът, докато накрая не изплува името на Монголеца. И кой знае защо, тогава всички въздъхнаха с облекчение. В края на краищата не е ли все тая на кого ще броиш парите?

И така, всичко стана делнично и просто. Но това беше само началото. Тепърва ги чакаше утрешният ден.

4.

Монголеца не се беше излъгал. Действително Анатолий Павлов се чувстваше напоследък доста напрегнат. С инстинкта си на професионалист той усещаше, че е застрашен, но не можеше да разбере откъде идва опасността. Не забелязваше някой да го следи, макар че често спираше с колата си пред някоя будка за вестник или пред павилион за кутийка сок и докато пиеше, най-внимателно оглеждаше минувачите, но не забелязваше нищо особено. Наистина, веднъж при него дойде някакъв тип за огънче и по начина, по който припалваше цигарата, затуляйки я с шепи, пък и как често подръпваше, Павлов разбра, че момъкът пред него или е воювал по горещите точки, или е бивш лагерист. „Отдавна ли си навън?“ — поинтересува се той. Момъкът помълча, попуши, после бавно изрече: „Колко много червеи се навъдихте. С калашника да ви подбере човек, не може да ви изтреби“. — „Афган? Чечня?“ — не се засегна Павлов. — „Що за прокурорски въпроси?“ — „Вземи“ — пъхна в ръцете му пакетчето „Малборо“ Анатолий и си тръгна. „Случаен е — помисли си той. — Няма страшно.“ Монголеца не беше сбъркал и по отношение на Саргачов. Наистина в съзнанието на Павлов се мерна беглата, но коварна мисъл дали да не намекне на Ваня, че полковник Саргачов му пречи, та той да се погрижи за това както умее най-добре — има го Саргачов, няма го Саргачов. Къде се е дянал? Пиши го бегал!

Обиколката из казината в чужбина не мина кой знае колко успешно. Павлов се надяваше на повече пари, но и спечелените не бяха малко. Докато наблюдаваше играта на масата и се заслушваше в разговорите наоколо, той стигна до извода, че трябва да осъществи намерението си — да открие и прибере компютъра. Разбира се, Андрей Василиев е своеобразен гений, но и гениите са смъртни. Има и друга опасност — да го отвлекат, за което впрочем бе подслушал разговора на двама господа в Лае Вегас. Или пък просто да го купят с всичките му дърмешки. Малко ли начини има една „дойна крава“ да мине от ръка на ръка? Робърт Уест събуди интереса и на ФБР. Тук Павлов не можеше да се излъже, феберейците му го казаха директно, без намеци, нищо, че Монголеца разправяше нещо за своите момчета. Това може да е вярно за Филаделфия, но в Ню Йорк бяха наистина хора от ФБР. С една дума, Павлов се реши. Обикновено след игра, когато се завръщаха в хотела, Уест пийваше нещо за отпускане — две чаши водка или коняк, повече Павлов не му разрешаваше. Но веднъж, точно преди края на пътуването, вече в Швейцария, в Берн, Андрей беше приятно изненадан, когато влезе в хотелската си стая: чакаше го богато сервирана маса. „За успеха на начинанието! И за тебе!“ — вдигна първия си тост Павлов. Тази нощ Робърт Уест действително се отпусна добре. Взе да бърбори, че той лично нямал нужда от много, не му трябва нито вила, нито кола, нито телохранители, иска да започне собствен бизнес, дори може да е свързан с хазарта, а от изкараните пари ще открие своя картинна галерия, която ще се казва „Василиевска“ и която също като Третяков ще подари на народа… „Ще стане, Андрюша, всичко ще стане“ — току повтаряше Павлов и го прегръщаше. „Всичко, което остава от човека, са спомените! И аз искам да оставя след себе си хубав спомен!“ — „Ама, разбира се! — съгласяваше се Анатолий. — Ще оставиш! Искаш ли казината в Москва, в Питер, в цяла Русия? Твои са!“ И така лека-полека Павлов го предразположи и Андрей му каза за любовта си към Лариса Стрелникова и за компютъра, в който е вкарал комбинациите. Вероятно щеше да се изтърве и за мястото, където го е скрил, обаче се случи нещо непредвидено: след поредната чаша водка клюмна глава и заспа.

Павлов му свали дрехите и обувките, настани го в леглото, старателно го зави с одеялото, после пребърка джобовете му, прерови и куфара и там откри онова, което търсеше — ключовете. Те бяха няколко, закачени на два еднакви ключодържателя с мече. Тъй като познаваше ключовете от вилата, Анатолий извади отпечатък само от ключовете за апартамента.

На аерогара Шереметиево ги посрещнаха служители от отдела на Павлов. Когато потеглиха към Москва, те забелязаха, че зад тях са се лепнали две вносни коли, и затова от околовръстното шосе завиха по Рубльовското, като преди това се обадиха на ДАИ техни патрулни коли да спрат джипа и аудито, които неотстъпно ги следваха. Павлов си даде ясна сметка, че или той, или Уест са под наблюдение, и именно оттогава у него се появи тревожното чувство за опасност. „Да ги проверим ли?“ — кимна към колите един от феесбейците. „Няма смисъл“ — отговори Павлов. Излезе, че е постъпил правилно, защото по-късно узна, че това са били хора на Ваня Монголеца. И му поолекна — значи обектът на наблюдение е бил Робърт Уест, а не той.

Спряха във вилата на Анатолий край Москва река, недалече от Звенигород. Тя беше старинна дървена постройка с голям парцел земя, който представляваше истинска борова гора. Андрей нямаше търпение да види Лариса и на няколко пъти предложи да й се обадят в Москва, но всеки път Павлов му отговаряше едно и също: „Не бързай.“ Най-после вечерта я потърсиха и я откриха в извънградската й резиденция. „Добре дошли! — поздрави ги тя. — Как мина?“ — „Отлично!“ — „Поздравявам ви.“ — „Ние сме наблизо, в моята вила“ — намекна Павлов. „Почивайте“ — отговори Лариса Ивановна и в слушалката се чу сигнал за свободно. „Ще ни приеме утре — излъга Павлов, като видя застиналия в очакване Андрей. — В краен случай вдругиден.“ Лариса Ивановна ги прие след три дни в кабинета си. Разговорът се водеше с усмивки, дружелюбно, но съвсем официално, още повече че на него присъстваше първият помощник на вицепремиерката, сериозен младолик мъж с очила. Павлов си обясни неговото присъствие, макар че и той самият не бе подготвен за него. Но за Андрей Василиев се оказа пълна изненада и той много се смути. На разговора бе обсъдено и решено, че с цялата индустрия за развлечения, където ще влязат и казината, ще се заеме Василиев, получените средства ще отидат за строеж на Дисниленд паркове в големите градове и на първо място в Москва, за което има вече писмен договор със столичните власти, които предоставят голям участък в района на „Нескучни сад“. Пряк началник на Василиев ще бъде именно първият помощник на вицепремиерката, така че всички възникнали въпроси Андрей Андреевич ще решава с него. Павлов слушаше, а в главата му пулсираше едно име: „Саргачов, Саргачов, Саргачов…“

Оказа се прав. След няколко дни всичко се изясни напълно: Саргачов е особено приближен на вицепремиерката, има постоянен пропуск за всички правителствени учреждения, на няколко пъти е оставал да нощува както в извънградската къща на Лариса Ивановна Стрелникова, така и в московския й апартамент, почивните си дни също прекарват заедно. Сега вече Павлов беше съвсем сигурен, че всичките действия, решения и постъпки на вицепремиерката се диктуват от Валерий Степанович Саргачов.

Доколкото си спомняше, той не му беше направил особено впечатление при тяхната първа и единствена среща. Наистина забеляза, че е доста мълчалив и затворен. Павлов уважаваше хората, които не говорят за щяло и за нещяло, вероятно защото той самият не беше от мълчаливите, обичаше да говори, или по-точно да бъбри, но тази бъбривост беше особена — уж приказваше за сериозни неща, а когато човек се позамислеше, в крайна сметка откриваше, че не е казано нищо конкретно.

Павлов реши сериозно да се заеме със Саргачов. За кратко време проучи досието му, узна къде е роден, на какъв адрес е живял, къде е учил и кои са били най-близките му приятели и колеги. Добре поработиха момчетата от „Лубянка“ в сградата на Кутузовски проспект. Словоохотливи бабички им разказаха най-различни неща. Особено голям късмет извадиха с един пийнал алкохолик, когото веднага почерпиха с огромна чаша водка. И той като си развърза езика… Дали бяха пиянски измислици, или самата истина, но той заяви, че е внук на покойния маршал Подгорбунски, че бил оправил всички млади жени от къщата, включително и вицепремиерката Лариса Стрелникова, а тия надути копелета — Валерка Саргачов и Андрюха Василиев — ги е сложил в малкото си джобче. Разправят, продължи да боботи алкохоликът, че Валерка много се е издигнал и затова нищо чудно, че пак се е заврял под полите на Лариска, гаднярът му с гадняр. А когато момчетата го подпитаха за Василиев, той им отговори с тайнствен тон, че е станал голям баровец, ходи с бодигардове, а с какво се занимава, няма да им каже, знае, но няма да им каже. „А ти с какво се занимаваш?“ — С нищо — гордо отговори алкохоликът. — Щом пропия наследството от дядо ми и… „сбогом, скалисти планини!“ По-късно се разбра, че този мъж наистина е внук на маршал Подгорбунски.

След като обмисли всички сведения от писмените и устните доклади, Павлов стигна до единствения сериозен извод, че и двамата — както Саргачов, така и Василиев — още от малки са се влюбили в едно и също момиче — Лариса Стрелникова — и до ден-днешен я обичат. „Случват се и такива неща в живота, рядко, но се случват“ — философски заключи той. Беше му известно, че Андрей обича Лариса Ивановна, но че и Саргачов е хлътнал, този мълчалив, стегнат и корав мъж… Неведоми са пътищата Господни!

Пътищата са си пътища, но полковникът от държавна сигурност Павлов бе принуден сериозно да се замисли. Изобщо не можеше да си обясни мотивите за това поведение на Лариса Ивановна. Бяха минали вече няколко седмици след завръщането му от чужбина, а тя изобщо не се обаждаше. Та нали той със собствените си ръце я издигна на този пост! Пак той я посъветва или по-скоро й заповяда да прекъсне всичките си предишни връзки с хора като Алик Попа, Фишкин и недвусмислено й намекна, че им предстоят още по-мащабни начинания, а тя не отговори нищо, само извърна очи, в които за миг проблесна подигравателно презрение. „Мата Хари! — възкликна вътрешно Павлов. — Да, тя е втора Мата Хари!“ Именно тогава бе моментът полковникът да си спомни как неотдавна съвсем брутално и цинично беше карал тази жена да преспи с лидерите на демократичните движения, как отчаяно и горчиво бе ридала тя и как сухо отговори после с „не“ на въпроса му дали го обича. Не, нищо не си спомни полковникът и жалко, защото жените не прощават такива неща.

Павлов подозираше, че може би Лариса е разказала някои неща на Саргачов, но, разбира се, само някои, а не всичко. Не е в неин интерес да се разкрива изцяло. Пък и защо? Кой е Саргачов и какви са възможностите му? Без подкрепата на могъщите сили, които стоят зад гърба на Павлов, Лариса Ивановна е нищо, беше си най-обикновен юрисконсулт и ако се наложи, отново ще се върне на предишното си положение.

„Ами ако действа през главата ми? — помисли си той. — Директно, чрез генерала? Лариса има тази възможност, нали е вицепремиер… Срещат се, говорят и откриват кой е «стрелочникът»?“

При тази мисъл се обля в пот. Как се сбогува Лариса след официалния им разговор в кабинета й? Каза им „довиждане“, но гледаше само към Андрей! Значи по-късно може би са се виждали?

Анатолий стана от дивана, разходи се из стаята, отиде до прозореца и се загледа в огромния пурпурен залез. И странно, колкото по-дълго гледаше угасващото светило, спокойно и вечно, толкова по-властно настъпваше в душата му някакво всепоглъщащо спокойствие. Започна да вижда положението си някак отстрани: ясно си представяше всички последици и дори някои от тях определяше съвсем точно. В съзнанието му от само себе си се изгради цяла схема. Съществува организация, наблюдаваща индустрията за развлечения, и в тази организация той играе важна роля. А заслонът е такъв, за какъвто може само да се мечтае — ФСБ. Всички сътрудници без изключение тайно са свързани с взаимно поръчителство, което не се обсъжда на глас. И ако някой пожелае да се освободи от тази връзка, или сам ще си строши главата, или „от горе“ ще се погрижат за това — никой няма интерес да се хвърля сянка върху службата за безопасност. Но има и друг изход: по всяко време феесбейците могат да арестуват, дори да избият хората на Ваня Монголеца — „при опит за съпротива“. Ще се вдигне страшен шум по медиите, всичко ще бъде представено като мащабен, решителен удар по организираната престъпност, ще се зарадва данъкоплатецът. Ако, да речем, вицепремиерката е подхванала своя игра — и от това положение има изход, ще бъде задействан последният вариант за унищожение на престъпните групировки, свързани с наркобизнеса. А случи ли се някой да го издаде, остава му само едно — да се покрие и да избяга в чужбина.

Щом стигна до това решение, изведнъж му олекна и мислите му отново се насочиха към делничните проблеми. Дали си беше такъв по характер, или животът го беше научил, но Павлов беше свикнал да довежда докрай всяка започната работа. След като си беше наумил да притежава компютъра на Уест с всичките му комбинации, значи на всяка цена ще намери или него, или дискетата. Впрочем сега му се откриваше шанс за това. По нареждане на Лариса Ивановна Андрей беше заминал за Санкт Петербург да се заеме с организирането на казината, така че ще може да потършува в апартамента му.

Апартаментът на Андрей Василиев се намираше недалеч от стария Арбат в старинна сграда от първата половина на деветнайсети век, великолепно реставрирана както отвътре, така и отвън. Павлов набра шифъра, ключалката изщрака и тежката входна врата на сградата меко се открехна. Той се качи по широкото мраморно стълбище на четвъртия етаж, приближи се до високата врата от дъбов фурнир, безпогрешно вкара всеки ключ в нужната ключалка и влезе. Апартаментът на Уест беше тристаен, с просторна кухня и широк вестибюл, където имаше малък диван с две ъглови канапета, тапицирани с тъмночервено кадифе. Павлов бавно обиколи целия апартамент. Гостната, спалнята и кабинетът бяха в стил деветнайсети век, с копринени тапети на стените, гипсови тавани с орнаменти и бронзови полилеи и аплици. Макар че Уест само от време на време и за кратко живееше в този апартамент, той не правеше впечатление на необитаем, дори напротив, навсякъде цареше изрядна чистота, сякаш току-що е избърсана прахта от всеки мебел и предмет, дори въздухът не миришеше на застояло, както се случва обикновено, когато стопаните отсъстват за дълго. Павлов отиде в кухнята, надникна в хладилника и облекчено въздъхна, когато видя, че вътре няма нищо друго, освен няколко консерви и две неразпечатани бутилки водка. Ако, не дай Боже, Андрей беше оставил някого да живее в апартамента му, храната в хладилника нямаше да е само консерви, а и бутилките със сигурност щяха да бъдат отворени. Колкото до чистотата — и за това имаше обяснение. Да речем, че Андрей е помолил някоя старица да наглежда жилището му и тя полага старания, а днес вече добре се е постарала, така че работи си спокойно, полковник Павлов.

Започна претърсването от кабинета. Прегледа книгите по рафтовете на библиотеката, старателно провери чекмеджетата на бюрото, попипа и отупа масивния кожен диван, после влезе в гостната и я обхвана с поглед. Маса, столове с високи облегалки, килим на пода, голяма картина на стената с тежка рамка. Покачи се на един стол и леко приповдигна крайчеца на рамката, стори му се, че под тъмното платно има някакъв тежък предмет. Понапъна се и успя да откачи картината от куката, но не прецени тежестта на рамката и тя се стовари като парен чук и обърна стола под краката му.

— П-по д-дяволите! — ядно изруга Анатолий, като се понадигна от килима и започна да разтрива хълбока си.

— Имате ли нужда от помощ, Анатолий Сергеевич? — учтиво попита познат глас.

По професионален навик Павлов се претърколи и извади пистолета си. До вратата на гостната стоеше Валерий Саргачов.

— Няма смисъл — намръщено кимна той към оръжието. — Ще се вдигне много шум. За нищо.

— Как попаднахте тук? — глупаво попита Павлов, ставайки от пода.

— Тук живея.

— Според мен живеете на съвсем друго място — позасмя се той, успял вече да се поовладее.

— Временно — уточни Саргачов. — Докато моят приятел е в командировка.

— Какво съвпадение! Андрей Василиев е и мой приятел.

— Но не от детските години.

— За това сте прав. Ще поговорим ли?

— Първо да върнем картината на стената.

След като я закачиха, Саргачов покани със знак Павлов да го последва. Настаниха се в кухнята.

— За какво ще пием? — вдигна чаша „домакинът“.

— За нашето запознанство.

— За новото ни запознанство — коригира го Валерий.

Пиха, хапнаха консерви с черен хляб и се погледнаха в очите.

— Кой ще започне? — проговори Павлов.

— Може би аз. Вие ще лъжете, както е редно за хората от вашата професия, а на мен ще ми бъде съвестно. — Саргачов позамълча. — Ще говоря истината и само истината. Вие не сте глупав човек, ще разберете… Лариса Ивановна Стрелникова е вече моя съпруга пред Бога. Венчахме се.

— Честито… И къде? В Йелоховската катедрала?

— Не — сякаш без да забележи подигравката, отговори Саргачов. — В една селска черквица край Москва. Така че сега вече отговарям пред Всевишния не само за себе си, но и за моята съпруга. Това е първото.

— И за мен лично — най-неочакваното.

— Ще ви кажа и друго, което ви засяга Анатолий Сергеевич. Компютърът с комбинациите е у мен…

— Значи Лариса?! — неволно възкликна Павлов.

— Лариса Ивановна няма нищо общо с това. Повтарям, че с Андрей сме приятели от деца. Поприказвахме и той всичко разбра, правилно го разбра.

— При умело боравене това е нещо, което може да донесе цяло състояние…

— За това ще говорим по-късно — махна с ръка Саргачов. — Да решим главното. Какво ще правим?

— И нищо повече ли няма да ми кажете?

— Това е само началото на разговора ни.

— Разбрах, първо, че сте се венчали и, второ, че компютърът е във ваши ръце. И от това си правя извода, че Лариса Ивановна ви е казала за компютъра, тъй като аз я уведомих за него. А това означава, че вашите отношения са отишли много по-далеч от пределите на селската черквица. И аз бих искал да зная: колко по-далече?

— Всичко ми е известно.

— Абсолютно всичко ли?

— Да. От момента, когато сте се запознали в Лондон.

— Бих искал да чуя и продължението — усмихна се Павлов.

— Моля. Сделките с Ефим Аронович Фишкин и Попов-Городецки. Сметките в швейцарски банки както на ваше име, така и на името на Лариса Ивановна, да не говорим за задграничното турне на Робърт Уест с прякото ви участие. Срещите в Хонконг, след които се появява с ваше съдействие един документ с подписа на вицепремиерката, разрешаващ вноса на стока, добре известна за вас… Да продължа ли?

— Слушам ви.

— Съществуването на организация във ФСБ, която се занимава… Ще се изразя директно, Анатолий Сергеевич.

— Както обичате.

— Организация, престъпна по своя характер. Ще ви припомня поговорката: колкото и да се къдри и вие връвчицата, все ще й дойде краят. А в тая организация вие съвсем не сте деветата дупка на кавала.

— Достатъчно. Добре сте осведомен.

— Известно ми е и онова, за което вероятно вие се досещате, но не сте сигурен.

— Че ме следят?

— И това.

— Ваши хора?

— Не само…

— Нима…

— Не — прекъсна го Саргачов. — Засега шайбата все още не е стигнала до отдел „К“, макар че има предпоставки за това. Но аз ще ви дам шанс да се измъкнете. Голям шанс, повярвайте ми. В случай на успех, а при вашите качества би трябвало да има, гответе се за генералски пагони!

— Казахте „не само“…

— Не забравяйте, че съм включен в групата на Александър Турецки.

— Знам и помня.

— Не мога да кажа със сигурност дали съдържанието на разговора ви с Монголеца е известно на Турецки, но той знае за срещата ви.

— Невъзможно… — втрещено проговори Павлов. — Нима разследването е толкова напреднало?

— Но защо реагирате така? — усмихна се Саргачов. — Та това не е първата ви среща. Такава е професията ви. Много важно, че сте провели някакъв си разговор с един бандит. Работата го налага.

— От разговор до разговор има голяма разлика.

— Нали това казвам. — Саргачов запали цигара и на няколко пъти дръпна дълбоко. — Пък и вече ви уверих: гответе се за генералски пагони.

— И за най-хубавия ресторант, в който и да е град по света — добави с кисела усмивка Павлов.

— Готово! Но при едно условие.

— В моето положение да говорим за условия е празно губене на време. Казвайте.

— Спирате всякакви контакти с вицепремиерката.

— И само това? Съгласен съм.

— Отлично. За ваше здраве, Анатолий Сергеевич.

— И за ваше.

Известно време двамата мълчаха и пушеха, поглеждайки се един друг.

— Връзките може да се прекъснат, но само личните — наруши мълчанието Павлов. — А какво ще стане с връзките на вицепремиерката с началствата на нашето ведомство?

— Не се безпокойте за това — малко сухо отговори Саргачов.

— Ще получа голяма звезда и почетно излизане в запаса?

— Първо трябва да я получите. Отново ще се върнем към този разговор.

— Кога?

— След няколко минути.

— Говорите с недомлъвки.

— Не е в характера ми. Впрочем говорете вие, щом сте останали с такова впечатление.

— Разбирам стремежа ви да предпазите съпругата си от всякакви неприятности. Но не е ли късно?

— Това ще зависи от вас и от мен.

— Колкото до мен, аз съм на вашите услуги!

— Имате ли ми доверие? — внезапно попита Саргачов.

— На никого нямам доверие — последва отговорът.

— Жал ми е за вас… И все пак да продължим. Вероятно си давате сметка защо седя тук с вас? Именно аз, а не някой друг?

— Като стар приятел на домакина от детските години — с престорена наивност отговори Павлов.

— Недейте така — намръщи се Саргачов. — На мое място можеше да бъде и някой оперативник от криминалната милиция… Така че, ако обичате, ключовете.

Павлов ги извади и ги сложи на масата, при което погледна събеседника си с обезоръжаваща усмивка.

— Предавам се! Съвсем ясно ми е, че всичко, което минаваше през вицепремиерката, сега ще минава през вас.

— Най-после! — усмихна се и Саргачов. — Можех и сам да ви го кажа, но фактът, че се сетихте пръв да го заявите, е голям плюс за вас.

— Досещам се, че ще поискате и повече — отбеляза Павлов и срещайки въпросителния му поглед, добави: — Например да ви запозная и с по-важни личности от мен?

— Нямам нищо против, но не е задължително. Напълно ме задоволяват и връзките ми с вас.

— Да минем към генералските пагони. Вие ме заинтригувахте.

— С ваше позволение ще обрисувам ситуацията, както си я представям и с удоволствие ще изслушам възраженията ви, ако имате такива.

— Моля.

— Както ви е пределно ясно, крайната цел на всяко крупно начинание, свързано с държавните интереси, е властта. Вашата организация е успяла да постигне много. Не бих искал да изброявам, но фактът, че на един от върховете на държавните структури се намира ваш човек, говори много и е особено показателен. Надявам се, че този човек не е единствен… Положението в Русия е такова, че на власт могат да дойдат хора с различни възгледи, дори всепризнати бандити. Стига да имат пари. Милиарди долари. А те ги имат. Друг въпрос е дали им е нужна тази власт. Мисля, че чудесно ще минат и без нея… Какви са вашите перспективи?

— Нашите — коригира го Павлов.

— Благодаря — бавно отговори Саргачов. — Нашите перспективи, предполагам, са петдесет на петдесет.

— Какво конкретно имате предвид?

— Не президентската власт — иронично се усмихна Саргачов. — За нея има безброй претенденти! Да запазим, а още по-добре е да засилим влиянието на структурите на истинската власт, властта на премиера, министерствата, губернските администрации, ведомствата, банките, да държим изкъсо престъпните групировки — това е нашата задача.

— „Колкото и да се вие и къдри връвчицата…“ — напомни Павлов.

— Зависи колко е дълга! А нашата, убеден съм в това, при точни и правилни действия ще стигне до края на живота!

— Зависи и колко е здрава — усъмни се Павлов. — Има излинели…

— Именно затова казвам — петдесет на петдесет.

— Откровеност за откровеност, Валерий Степанович… При разговора с Монголеца ми мина мисълта дали да не ви помогна да изчезнете завинаги.

— Мисля, че тя все още не ви е напуснала.

— Не знам дали ви е известно, че полковник Павлов винаги държи на думата си…

— Чувал съм, че думите ви не се разминават с делата.

— Нали сме от един отбор. Ето ви моята дума. Аз съм ваш приятел.

Павлов му подаде ръка. С известно колебание Саргачов я пое:

— Големи приятели няма да бъдем, Анатолий Сергеевич, но фактът, че сме в една глутница, ни задължава много.

Пиха и още веднъж си стиснаха ръце.

— Вероятно се сетихте за Афган и Чечня? — попита Павлов и поясни: — „Руските вълци“. Така наричаха муджахидините вашата разузнавателна рота.

— Нещо не ви е харесало в моето досие?

— Вашето досие може още сега да се окачи в рамка на стената!

— По-добре да минем към генералската звезда — промени темата Саргачов, като извади от джоба си малка аудиокасета и я постави на масата. — Няма да ви обяснявам как и при какви обстоятелства попадна тази касета у мен, ще ви кажа само, че отлично владея китайски. Струва ми се, че в Хонконг не ви се е случвало да се запознаете с господин Джек Кан?

— Не, но съм чувал и знам за него немалко неща.

— И какви, ако не е тайна?

— Наркобизнес и търговия с оръжие.

— Търговия с оръжие… — повтори Саргачов. — Съветвам ви да отидете с тази касета при прекия си началник в отдел „К“ генерал Самсонов. На нея има запис, който доказва, че господин Джек Кан е продал ракети, които се внасят в Русия.

— Още утре ще докладвам.

— На ваше място бих побързал.

— Не е удобно да се обаждам сега! — почука часовника си Павлов.

— И защо не? — възрази Саргачов. — Ракетите са с атомен минизаряд.

— Кой е купувачът? — пребледня и неизвестно защо, взе да шепне Павлов.

— Не се знае. Информацията е зашифрована.

Павлов стана, поразходи се, после извади мобифона си и набра номера.

— Полковник Павлов. Моля за извинение, Николай Василиевич. Трябва незабавно да се срещна с вас — проговори той, но явно чул отрицателен отговор, продължи да настоява: — Мога да кажа само едно. Проблемът е свързан с безопасността на страната. Слушам. — Той изключи мобифона и на въпросителния поглед на Саргачов кратко отговори: — Отивам.

— Господ да е с вас, Анатолий Сергеевич — спокойно каза Саргачов и побутна касетката към него.

Павлов отиде в банята, наплиска лицето си със студена вода, после енергично го разтри с пешкира, а на тръгване каза на Саргачов, потупвайки джоба на сакото си, където бе прибрал касетката:

— Заслужава си генералските пагони.

— Чакам — отговори Саргачов и затвори вратата след него.

В очакване на „хайманите“, както наричаше подчинените си в „Глория“, Вячеслав Грязнов седеше в своя кабинет, като разсеяно драскаше на един лист фигурки, напомнящи готически катедрали. Почти веднага след завръщането им от Хонконг Турецки го осведоми обстойно, без да пропусне дори най-малката подробност, за резултатите от разследването на случая: убийството на Кузмински и наркобизнеса. Слава повече се интересуваше от старите си познати Гаргата и Скореца, бодигардовете на Кузмински. С излишна заинтересованост разглеждаше пикантните снимки на госпожа Стрелникова и Павлов, при което направи доста неприлични забележки. Турецки не обърна внимание на думите му и го помоли да се заеме с полковника от ФСБ.

— Пари ще намерим. Върви да работиш. Докладвай ми всеки ден — приключи приятелския разговор Турецки. И Слава с въодушевление се зае за работа. Извика Николай Шчербак и Михаил Самохин, когото всички наричаха просто Самоха, и им постави задачите за външно наблюдение. Първо: полковникът от държавна сигурност Анатолий Сергеевич Павлов. Второ: хората на Ваня Монголеца — Скореца, Гаргата и Мишка Слона.

Трето: гениалния картоиграч Робърт Уест.

— Ама какъв поменик изреди само — мрачно отбеляза Самоха. — И тия всичките да ги следим само ние двамата?

— Плюс още две коли — ауди и джип — ухили се Слава.

— Че няма да потичваме подире им — още по-мрачно каза Самоха. — Без Кроткия няма да се оправим.

— Точно така — подкрепи партньора си Николай Шчербак. — Без Кроткия не можем.

— Алексей Петрович Кротов — коригира го Грязнов и след известно колебание добави: — Вземете го.

— Е, така става — оживи се Самоха.

— От сърцето си го късам! — потупа се по гърдите Грязнов.

Кроткия, най-добрият агент-съгледвач на „Глория“, беше незаменим не само като „опашка“, но и заради многото си познанства с хора от московския подземен свят, както и с господа от елита на „новите руснаци“. Шчербак и Самоха се заеха плътно с Павлов, а Кроткия привлече за работата някои свои познати измежду клошарите, проститутките, келнерите, портиерите, а също така и двама-трима приятели, постоянни посетители в казината. Как успяваше да се справя с външното наблюдение — никой не знаеше, такъв човек си беше Льошка Кроткия.

— Шефе — каза един ден Самоха на Грязнов, — знаеш ли, че не само ние сме по петите на полковника. За него са се лепнали и други.

— И кои са те? — поинтересува се Слава.

— Дявол ги знае! Нашите коли са само две, а техните — най-малко двайсет и две. Но че са се лепнали за него, е сигурно.

— Трябва да ги смотаете

— Да бе, да, да ги смотаем. Току-виж те са ни смотали… Такива каяци са, че ще ти съберат очите!

— Какво искате?

— Дай ни още момчета.

Ще не ще, Грязнов им отпусна още четирима детективи.

— Сега е добре — успокои се Самоха.

— Ще им избягаме.

Именно Самоха и Шчербак чакаха в момента Грязнов. Той си даваше сметка, че по изключение се занимава с наблюдението на служител от ФСБ и МВР. За тази цел си има спецслужби. Но така бе решил Костя Меркулов, зам. главният прокурор на Русия. А Костя е гений по следствията, наблюденията и субординацията.

Когато двамата детективи влязоха в кабинета, Грязнов веднага разбра по лицата им, че се е случило нещо непредвидено.

— Докладвайте, гълъбчета — зловещо ги подкани той.

— Издънихме се! — ядно изтърси Самоха и на един дъх обърна традиционната голяма чаша чай с коняк.

— Искам да чуя от самото начало. Може би ти, Коля, ще разкажеш?

Шчербак делово разясни ситуацията. Както обикновено, те незабелязано „изпратили“ Павлов до вкъщи, но решили да не си тръгват веднага, да поизчакат известно време. Усъмнило ги това, че полковникът паркирал колата си пред входа на сградата, не я прибрал в гаража, който е в двора. След час, час и половина Павлов отново излязъл и потеглил нанякъде. След него тръгнали другите „опашки“.

— И така — продължи Шчербак, — изпратихме го до Арбат, а там се включи и Кроткия. Той ни каза, че след като Павлов влязъл в сградата, където е апартаментът на Уест, пристигнал фордът на полковника от МВР — Саргачов, и което е най-интересното, заедно с него от колата слязъл и нашият Демидич.

— Нима някой се е раздрънкал? — изненада се Грязнов.

— Какво говориш, Слава — укорително забеляза Шчербак.

— При това положение щеше ли така явно да се движи Демидич?

— Просто да се чудиш и маеш! — с досада се плесна по челото Грязнов. — И как по-точно се издънихте?

Шчербак изпъшка и погледна партньора си.

— Моя е вината — намръщено заяви Самоха.

— И двамата сме виновни — дойде му на помощ Шчербак.

— По едно време Кроткия рече, ох, горещо ми стана, хвана ме съклетът, изчезвам. И ние значи тръгваме…

— А Демидич се сврял в храсталаците. И ни се хили — отново се обади Самоха.

— И после?

— Ми нищо. Чака в приемната.

— Такаа — проточи Грязнов, оглеждайки подчинените си.

— И къде прекарахте нощта?

— Абе бяхме, където бяхме — каза Самоха.

— Двамата с Демидич?

— Защо двамата? И Колка беше.

— Прекарахме добре. Културно — поясни Шчербак солидно. — Що не сипнеш от твойто кафенце, ама чисто.

Грязнов извади някъде изпод бюрото си начената бутилка коняк, наля им по една чаша и като ги видя как жадно я изгълтаха, а после шумно издишаха, весело се усмихна.

— Сега вече се уверих, че наистина сте прекарали нощта културно… И кой успя да закове Демидич? С гардероб като него трудно можеш да се справиш.

— Той не очакваше — призна Самоха. — Но вече се сдобрихме. Добро момче е, разбрано.

— Може би е излишно да разговарям с него?

— Не сме приказвали за работа. Той си мълча и ние си мълчахме. Нали ни предупреди, Слава. И не знае нищо за полковниците. Впрочем Кроткия ни каза да не се тревожим…

— Няма да се тревожите — успокои ги Грязнов. — Кроткия вече идва при мен! Тфу! Кротов! Алексей Петрович! А сега стига толкова, оправихте си махмурлука и гуд бай! Нека влезе Демидич.

Владимир Демидов, родом от Архангелска област, ловец и рибар, воювал в Афганистан под командването на Саргачов, женен, но разведен, оставил на жена си и дъщеря си жилището, в момента живее в Заветите на Илич, селце по Ярославското шосе, в дървена къща, която навремето купил по съвет на жена си, често нощува в Москва у своя партньор. Всъщност това беше всичко, което знаеше за него Грязнов.

Сега седи насреща му, гледа някъде в ъгъла и мълчи. Наля му пълна чаша, сипа и на себе си.

— Пийни, Володя.

Демидич мълчаливо изпи коняка и обърса устни с ръка.

— Вземи да си замезиш — предложи му бонбони Грязнов.

— Ами, излишни глезотии — изкашля се в шепа Демидич.

— Така ли ще мълчим?

— Ми що да приказвам? Май вече се разбрахме.

— С кого?

— С твойте.

— А ти чий си? Не си ли мой?

— Разбрахме се — повтори Демидич.

— И за какво се разбрахте?

— Що питаш, те не ти ли казаха?

— Не успяха. Бързах да поговоря с тебе.

— Аз ще мълча. Всичко е тайна. Саргача няма да го закачате.

— Ами ако го закачим?

— Ваша си работа. Но сетне да не съжалявате.

— Имаш ли си баня в Заветите?

— Е, и?

— Какво — е, и?

— Имам.

— Да беше ме поканил. Чак в Хонконг се понапарих у Ваня Монголеца, а в твойта баня, дето ми е толкова наблизо, не съм стъпвал!

— Ми ела. Ще я напалим.

— Виждам, че не се изненада.

— Що да се изненадам?

— Нима не си чувал за Монголеца?

— Да, чувал съм. И кво?

— Тфу! — възкликна с досада Грязнов. — Що! Кво! Само това си знае! Архангелски чукундур! Ти разбираш ли, че след твоята намеса аз не мога да те пусна? Разкри хората ми! Разкри ги! Вдяваш ли?

— Мойта дума е закон. Щом съм рекъл, че ще си трая, значи ще си трая. Що, те не ми ли вярват?

— Те може и да са ти повярвали, но аз не мога, нямам право да ти вярвам!

— Интересно — отбеляза Демидич и млъкна.

— И какво толкова ти е интересно?

— Май с една и съща работа сте се захванали, а си вървите по петите.

— Значи вдяваш — усмихна се със задоволство Грязнов. — Може би ще се замислиш защо след един и същи човек, полковника от ФСБ Павлов, сме тръгнали и ние, и твоят бивш командир?

— Няма що да се замислям. Заповядано ми е, изпълнявам.

— Заповядано ти е да „тропаш“ за моята агенция! И значи „тропаш“, така ли?

— Нее — поклати глава Демидич. — Не „тропам“. Не съм такъв човек.

— А партньорът ти? Как му беше името… Федя?

— Питай него.

— Сериозен мъж си, Володя — каза Грязнов. — Уважавам хора като тебе.

— И аз те уважавам — разтопи се в усмивка Демидич.

— Май ще ти повярвам. Ще си траеш.

— Ми то се знае! — пробърбори Демидич. — Само че отсега ти казвам — не закачайте Саргача!

— Чух вече.

— Щом свирне Саргача, всички „вълци“ ще довтасат в Москва.

— Кои са тия „вълци“?

— Ако му дойде времето, ще видиш.

— Добър командир ли беше Саргачов?

— И още как!

— И какво му беше доброто?

— Само ще ти разкажа една история, Грязнов, пък ти си вади заключението. Една нощ муджахидините ни подхвърлиха наш боец. Какво са правили с момчето — не знам, но видяхме, че е бил изтезаван, отрязали му члена и го заврели в устата му. И какво, мислиш, направи Саргача?

— Слушам те, Володя.

— Хванахме десетина от тия плъхове. И също ги подхвърлихме… Вдяна ли?

— Вдянах.

— А ти ми приказваш…

— Хората се променят, Владимир. Внимавай да не сбъркаш… Кога си на дежурство?

— Утре ми е смяната. Ако вече не си ме уволнил.

— Върви в твоите Завети да се наспиш.

Демидич колебливо се изправи, позамисли се, сякаш очакваше Грязнов да го попита за нещо, но въпрос не последва и той се отправи към вратата.

Слава набра номера на Турецки:

— Здравей. Да дойда ли, Саша? След петнайсетина минути съм при тебе. Доскоро.

5.

Във вилата на Алик Попа се провеждаше своеобразна среща в намален състав. Около масата в гостната бяха насядали домакинът, Тофик Алиев — най-големият авторитет на азербайджанската мафия, двамата му помощници — Джалал и Сабир, Ефим Аронович Фишкин и представителят на чеченската групировка Гирихан, известен с прякора Гирата. Всички изглеждаха спокойни и самоуверени, а всъщност само се стараеха да се държат така, което се разбираше от напрегнатия израз по лицата им. Пък и наистина разговорът, който им предстоеше, беше особено сериозен. Джигитите на Тофик бяха пречукали човек от охраната на Антон Маевски, а партньорът му, прострелян на две места, избягал. Колата била надупчена като решето, но копелето гадно все пак се измъкнало. Гонили го и почти го настигнали, но хитрецът знаел къде да иде и тутакси спрял пред нощния клуб на Цветни булевард. Веднага при колата дотичали хора на Монголеца начело с Мишка Слона, така че се наложило джигитите спешно да офейкат.

Антон беше спешно уведомен за инцидента, след което веднага се обади на Монголеца. „Започвай, Антоша — нареди му той. — Не ние, а те първи проляха кръв.“ И още същата нощ, призори, дежурните милиционери на Ленинградската гара откриха четири трупа на лица от кавказка националност, както е прието да се казва сега. Те лежаха един до друг като на изложба, облегнати до стената на някакво складово помещение, и всички до един имаха акуратна дупка на челото. Ченгетата потриваха ръце: нека се избиват помежду си тия разбойници, но убийството си е убийство и затова беше възбудено наказателно производство, изясни се, че убитите са от групировката на Тофик Алиев, един скитник видял да спират два автомобила, от които разтоварили нещо, но какво точно — на него хич не му пукало, та не погледнал. И така, делото забуксува, но само за милицията и прокуратурата, то бе минало вече в ръцете на Монголеца и Тофик Алиев.

Като домакин първи взе думата Алберт Георгиевич. Положението му беше особено деликатно. Разбира се, преди сбирката двамата с Фима обсъдиха по-нататъшната си стратегия, но не стигнаха до конкретно решение. Твърде неочакван и категоричен беше ответният удар на Монголеца. Едно е да се срещнеш, да си поприказваш с човека и да се съгласиш на взаимни компромиси, на каквито Алик и Фима бяха готови, и съвсем друго — когато са налице пет трупа. „И с това няма да приключи — унило повтаряше Фима Фишкин. — Монголеца няма да се спре.“ — „Не хленчи! И без това ми се гади!“ — с досада го прекъсваше Алик.

— Господа! — изправи се Алберт Георгиевич и огледа присъстващите. — Да поменем нашите другари! Лека им пръст!

Всички станаха на крака и в пълно мълчание, без да се чукат, изпиха чашите си.

— Сега, господа, ще обрисувам ситуацията както аз си я представям… Моля да не приемате думите ми като нещо вече решено. Но преди да възразите, внимателно обмислете становището си. Ударът на Монголеца ни лишава от нашите основни доходи. И той няма да се задоволи само с Москва. В най-скоро време същото ще стане и по всички други градове. Защо се реши Монголеца на тази стъпка? Защото няма друг изход. Хвърли маса пари, стотици милиони в зелено, за да закупи „хера“, да я внесе и да плати на хората, който ще се заемат с този бизнес. Касата му е празна, разбира се, относително. Убеден съм, че преди да започне тази акция, той си е осигурил ако не подкрепата, то бездействието на ФСБ. В противен случай не би се осмелил. Впрочем за това се убеждаваме с очите си. Всички феесбейци изведнъж се покриха нанякъде! Имаше ги — вече ги няма! Зад гърба на Монголеца стои страшна сила. Не бих се учудил, ако например сега пристигнат една-две бронирани коли, дори танкове с пълно въоръжение и войници на борда. Не се иска много ум, за да си представи човек какво може да последва… И бъдете сигурни, че средствата за масова информация ще направят всичко възможно, за да се раздуха враждебно настроение срещу нас, като към основен източник на всички злини. Разбира се, заслугата за това ще си припишат силовите министерства и на първо място МВР. В Москва Монголеца е привлякъл към петстотин души. Ако се наложи, ще се присъединят още толкова. Какъв е изходът? Всеки миг тук ще дойде Антон Маевски. Той ще ни постави окончателните условия, които по принцип и без това са ясни… Единствен изход при нашето положение са преговорите. А по същество те ще се водят в следния дух: ние плащаме всички разходи на Монголеца около „херата“, след което ще делим примерно петдесет на петдесет. Друг начин не виждам.

— Ами пролятата кръв? — обади се Тофик. — Кой ще отговаря?

— Лошото примирие е по-добро и от най-добрата война, Тофик — криво се усмихна Городецки.

— Няма да го бъде. Кръвта не се прощава.

— В такъв случай ще си строшиш главата.

— Позната ни е силата на Монголеца. Но ние виждаме и друго: малката Чечня бие голямата Русия.

— Не може да се сравнява едното с другото! — внезапно кипна Городецки. — Кой печели от нашата война? Ченгетата! Какъв смисъл има да се изпотрепем взаимно?! Повтарям: трябва ни мир. Условията диктува Монголеца. Въпросът е само те да бъдат приемливи. Ако се съгласи Монголеца да работим фифти-фифти, трябва да приемем. А по-нататък ще видим, каквото е рекъл Господ…

— Кой ще плати разходите на Монголеца? — попита Сабир.

— Ние.

— Стотици милиони в зелено… Че ние нямаме толкова мангизи.

— Ако се бръкнете, ще намерите.

В този миг запищя зумерът на интеркома.

— Пуснете го — нареди Городецки. — Антон Маевски.

Антон, както винаги елегантно облечен по последна мода, влезе в гостната, махна с ръка за поздрав към присъстващите, приседна срещу Городецки и усмихнато заяви:

— Ето ме, дойдох.

— И защо не дойде Монголеца? — свирепо го погледна Тофик.

— Пази си скъпоценния живот.

— А ти?

— Аз съм само един подчинен. Нареждат ми — идвам. И с голямо нетърпение чакам какво ще ми съобщите.

— Той ни се подиграва! — избухна Джалал, вторият помощник на Тофик.

— Така ви се струва, господин Джалал Мамедоглу — сухо отговори Антон.

Городецки почука по масата с кокалчетата на пръстите си, като се стараеше да привлече вниманието им.

— Господа! — повиши той глас. — С ваше разрешение ще обявя предложението, за което се споразумяхме!

— Предложение ли? — попита Антон. — Очевидно не съм чул добре.

— Добре сте чули, господин Маевски. Ние обсъдихме предложения, които, надявам се, ще бъдат приемливи и за двете страни.

— Любопитно… — отбеляза Антон, вперил очи в разговарящите на своя език Тофик и Сабир. — Струва ми се, че само сте ги обсъждали, но не сте стигнали до споразумение.

В разговора на своите сънародници се намеси и Джалал. В гласа му клокочеше ярост. По едно време сякаш забравили, че не са сами, тримата взеха нервно да ръкомахат и почти се разкрещяха, а Джалал направо обезумя, разкъса яката на ризата си, при което се оголиха косматите му гърди, и човек имаше чувството, че е готов всеки миг да извади своя ТТ.

— Изглежда, нямам работа тук — заяви Маевски и стана.

— Къдее?! — стрелна го с кръвясал поглед Джалал. — Сядай!

Вместо отговор Антон извади радиостанцията, натисна бутона и заповяда:

— Приготви се, Миша. След три минути — огън.

Всички втрещено се спогледаха.

— Ти какво? Какъв огън?! — попита пребледнял Городецки.

— С ракети. „Стингър“ — спокойно поясни Антон. — След три минути, приятели, отиваме на оня свят. И там ще си продължим разговора… Една минута вече мина.

— Не прави глупости, Антон. Моля те — удари го на молба Городецки, като стана и сложи ръка на гърдите си.

Фима Фишкин се метна към прозореца.

— Нищо не виждам — изломоти той. — Къде са?!

— Това шега ли е? — обърна се Тофик към Маевски.

— Господи! Прости ме и приеми грешната ми душа! — проникновено изрече Антон, като се обърна към големия иконостас на стената.

— Плащам! — неочаквано изскимтя Фима Фишкин. — Поемам всички разходи!

— Остана една минута.

Лицето на Антон бе добило суров вид. Той огледа присъстващите с празен, обречен поглед и отново се обърна към иконостаса.

— Съгласни сме! — тропна с юмрук по масата Тофик. — Чуваш ли, Алик? Съгласни сме!

Фима се втурна към Антон и с треперещи ръце сграбчи радиостанцията:

— Всичко плащам! Всичко! Дай отбой, Антоша!

Антон погледна часовника си, изчака стрелката да понаближи края на третата минута и чак тогава нареди:

— Миша! Отбой!

Городецки избърса потта от челото си, мълчаливо наля коняк по чашите и на един дъх изпи своята. Другите последваха примера му, освен Антон, който запали цигара, облегна се назад на стола си и въпросително впери очи във Фима.

— Какви разходи поемате, Ефим Аронович?

— Кажи му, Алик — обърна се Фишкин към домакина. — Защото аз, таковата… Човек може и да се гътне от такава уплаха.

— Ще ви платим всички разходи за „херата“ и после ще делим наполовина.

— Известно ли ви е на каква сума възлизат?

— Мисля, че не са повече от двеста-триста милиона.

— Грешиш, Алберт Георгиевич.

— А колко са?

— Прибави към тях само още една нуличка и всичко ще стане точно.

— Милиарди! — едва чуто промълви Фима.

— Ако това е приемливо за вас, можем да поговорим, но след известно време. Сега не мога да ви отговоря. Не съм упълномощен.

— Как мислиш, ще се съгласи ли Монголеца? — попита Городецки.

— Ако сумата бъде изплатена веднага и в брой…

— Замисли се какви ги приказваш, Антон? — прекъсна го Городецки. — Нима е възможно?!

— И аз мисля, че е невъзможно. Много се изсилихте, Ефим Аронович… Така че, струва ми се, е излишно да говорим повече по тоя въпрос, нали?

— Кой ще отговаря за пролятата кръв? — върна се на болната тема Тофик.

— На теб ли да ти обяснявам, Тофик? Който започна, той ще отговаря. Сега сме квит.

— Но вие пречукахте четирима, не един!

— Така се случи — вдигна ръце Антон, при което погледна часовника си. — Загубих скъпоценно време…

— Ще ни докарат до просяшка тояга! — възропта Тофик. — Кажи на Монголеца да си припомни изпращането в Котлас…

— Помни го, Тофик. И е много благодарен за гостоприемството.

— Онова не беше гостуване, той беше изложен на смъртна опасност!

— И това не е забравил Монголеца. От своя страна той също ме помоли да ти напомня Княжеския хан. Защото и онова там не беше гостуване. Нали го помниш, Тофик?

— Помня.

— Значи, двамата също сте квит. И още помоли да ти предам, че ако ти не беше славен главатар, не се знае кой би се оказал на мястото на онези четиримата.

— Това заплаха ли е?

— Предупреждение — любезно се усмихна Антон. — И така, господа, дойде време да се сбогуваме. Условията си остават предишните.

— И какви са те? — попита Тофик.

— Нима те не са в течение, Алберт Георгиевич?

— В течение са.

— Искам да ги чуя. Лично — настоя Тофик.

— Моля. Незабавно да освободите всичките ви познати злачни места в Москва, Питер, Нижни, Ростов и Екатеринбург. Всичките. Както виждате — нищо работа! Стига да имате желание.

— Грабеж! Това е абсолютен грабеж!

— Защо бе, Тофик? На теб ти остава огромно поле за действие. Пазари, павилиони, ресторантчета и барчета с малко по-скромно положение, гари, аерогари, хотели, общежития… Нямат чет! Е, ще трябва, разбира се, да се потрудиш повечко, но знаеш, че народът е казал: „Сухо дупе риба не яде!“

— Сбогом, Антон — намръщено проговори Тофик.

Маевски галантно се поклони на всички и излезе. За известно време в гостната настъпи пълно мълчание.

— Какво ще кажеш, Гирихан? — обърна се Тофик към Гирата.

— Ще отговоря след твоето окончателно решение.

— Ами ако реша да воюваме?

— Най-напред го реши.

Тофик погледна помощниците си. И двамата опряха на масата показалеца на дясната си ръка. С известно колебание и Тофик опря своя.

— Война — обяви той.

— За съжаление съм принуден да ви огорча — каза Гирата. — Ние си имаме много по-важни проблеми. Води се друга война. Война за свободата на моя народ. И нямаме право да рискуваме. Особено тук, в Москва. И нашите няма да ни разберат. Извинявай, Тофик, но ти трябва да ми влезеш в положението.

— Благодаря за откровеността — унило процеди Тофик.

— Впрочем мисля, че ще можем да поемем част от разходите. Повече ми допада предложението на Алберт Георгиевич.

— Стингъри! — подигравателно се усмихна Джалал. — Така ни избудалка!

— Сега ще проверим — каза Городецки и натисна бутона за повикване.

В гостната влезе Гришуня и се спря до вратата.

— Разкажи ни, Гриша, какво видя, какво чу? — нареди му Городецки.

— Какво точно те интересува?

— Антон ни стресна с някакви си стингъри…

— Имаше — потвърди Гришуня. — Не знам дали е било стингъри или нещо друго, но имаше.

— Ама ти видя ли ги с очите си?

— Ами да. Такива дула, че да ти падне шапката! С Мишка Слона стоях, зад оградата бяхме. Всички се мотаеха само зад оградата. По-навътре не ги пуснахме, както ми нареди. Та стоим ние там и пушим. По едно време чувам да говори Антон. По радиостанцията.

— Какво каза?

— Приготви се, вика. След три минути — огън. Изскочиха от джипа петима души с тия дула на рамо и дойдоха при оградата. Накараха ни да легнем под дулата.

— И вие легнахте? — не се стърпя Джалал.

— А Мишка каза — без да обръща внимание на азербайджанеца, продължи Гришуня, — че всичко ще иде по дяволите. Жалко за Антон, вика, но заради него ще вземем и вашите души. И така, лежим ние и чакаме.

— Говеда! — ядно възкликна Джалал.

Гришуня и този път се сдържа, само го изгледа с равнодушно пренебрежение.

— Погледнах си часовника. Третата минута изтичаше. И тъкмо си рекох „Сбогом, живот, здравей, студен гроб…“, видях, че момчетата с дулата на рамо хукнаха обратно към джипа. Дойде Мишка. Ставай, вика, заповядаха отбой, и се хили.

— Страхливи кучета! Чакали! — разбесня се Джалал.

— Не говори така — лениво му подхвърли Гришуня. — Разбирам, че си с гореща, южняшка кръв, ама недей.

— Той ни спаси! — възкликна Фима. — Разбираш ли?! Спасиии ни! Григорий! Благодаря! Казвай какво искаш, всичко ще направя за тебе!

— Сипни една чаша — кимна Гришуня към коняка.

Когато я изпи, обърна поглед към Джалал и поклати глава:

— Няма да изкараш дълго, момче. Много си кибритлия.

Лицето на Джалал побеля. Дясната му ръка бавно се вдигна към пистолета под сакото.

— Я се стегни! — заповяда му Тофик и се обърна към Гришуня: — Благодаря ти, брат!

Гришуня нищо не отговори и бавно се отправи към вратата.

— За нашето спасение! — вдигна чаша Городецки.

Пиха, после се спогледаха един друг и почнаха да се сбогуват. След като останаха сами, Городецки и Фишкин потънаха в мисли.

— Какво си се умълчал, Фима?

— Мисля, Алик, мисля…

— Да се обадим на Павлов?

— Търсих го. Не отговаря.

— Да не са го прибрали, Фима?

— Кой знае. Мен повече ме тревожи следователката, Алик. Оная, Федотова. От прокуратурата.

— Същата ли, дето беше юрисконсулт?

— Същата.

— Ами тя парафира всички документи. Какъв интерес има сама да се топи?

— Там е работата, че не всички — въздъхна Фима.

— Ясно — досети се Городецки. — Домъчняло ти е за старата професия.

— Абе така си беше. Пък и тя нямаше да сложи параф. А ние вписахме кораборемонтния завод. Срещу нищо. А колко мед, бронз, титан, сребро измъкнахме… Къде ти?! Ако задълбае — свършено е!

— А далаверата чиста ли е?

— Как може да питаш! — дори се позасегна Фима.

— И още какво?

— Акциите за диаманти и двата пионерски лагера край Москва. За лагерите, ако си спомняш, тя отказа да парафира, а за диамантите аз изобщо не й предложих.

— Не се тревожи, Фима — успокои го Городецки. — Като копне под краката на вицепремиерката, и ще й секне ищахът.

— Едва ли. Инат жена е. Дойде със заповед, подписана от главния прокурор!

— А документацията е в прокуратурата, така ли?

— Че къде другаде да е? Официална рутинна проверка.

— Ще спре — замислено повтори Городецки. — Твърде надалече води следата. А колкото за подписите, ще ти кажа, че не само ти си спец в тая работа.

— Така е — съгласи се Фима.

— А какво мислиш за азерите, дали ще почнат?

— Ще почнат, Алик. И те като Монголеца нямат друг изход. Много тлъст гювеч им отнема Монголеца.

— А ти „плааащам…“ — сети се Городецки.

— Ми то от страх човек какви ли не ги дрънка? И за какъв дявол ми е всичко това — вдигна ръце Фима, — щом като мен няма да ме има?

— Абе и аз си изкарах ангелите. Само секунди оставаха!

— Не ще и дума, всички напълниха гащите…

— Пак добре, че се размина — каза Городецки. — Монголеца отнема гювеча не само на Тофик, но и нас ни издои яко…

— Не му мисли, Алик! Ние с Тофик нямаме работа!

— За друго си мисля, Фима… Има две сили, способни да спрат Монголеца. Павлов и старите кръстници. Пуяка, Шамана, Кръста, Кирпича… Павлов отпада.

— Мръсник е той! — кипна Фима. — Направи му сметка с колко мангизи се натовари?! А благодарност — никаква!

— Остават кръстниците — без да обърне внимание на ядните му забележки, продължи Городецки.

— Кръстниците няма да обявят война срещу Монголеца.

— Не се знае… Те не обичат шумотевиците.

— Скъпо ще ни излезе, Алик.

— Няма да е повече от онова, което губим.

— Абе може да поговорим.

— Поговори. Но след касапницата.

— Да, голяма касапница ще падне. Просто го усещам.

— Ще изчакаме — реши Городецки и наля коняк в чашите. — За това, че отървахме кожите! Наздраве!

На следващата сутрин пред очите на смаяните московчани няколко мъже стреляха от упор с автомати срещу една кола „Ауди“, в която седяха четирима от хората на Монголеца. Тримата загинаха на място, а четвъртият бе откаран в болница „Склифософски“. „Колко са млади, Божичкоо…“ — бърбореше някаква старица, като не спираше да се кръсти. „Разчистват си сметките — мрачно отбеляза мъжът до нея. — Така им се пада на тия мръсни гадове!“

Монголеца прие съобщението за тази трагедия спокойно, дори с известно смирение. „Антоша, заповядай на момчетата да напуснат ония кокошарници. Стига са седели.“ — „Ясно!“ — „На собствениците ще кажеш да плащат на азерите. Болен е Ваня, на легло! Хванала го е диария.“ — „Ясно!“ — „И последното. Искам да знам всяка крачка на Тофик. Няма да се стискаш за мангизи.“ — „Ясно!“ — за трети път кимна Антон, но тонът му вече бе доста по-унил. „Тръгвай.“

Бойците от ударната команда на Тофик бяха доста изненадани, когато решително и готови на всичко нахълтваха в казината и заварваха там само усмихнатите собственици, келнерите, елегантните крупиета и раболепните портиери. „Къде са ония чакали?“ — свирепо се блещеше Джалал Мамедоглу. Но от „чакалите“ нямаше и помен. Нямаше ги в нито едно казино, нито един хотел, нито един нощен клуб. Помощникът на Тофик тържествуваше, но самият Тофик бе сериозно озадачен. „Не е в стила на Монголеца — често повтаряше той. — Не, не е такъв човек. Пък и няма откъде да знае, говори само руски. Разбрахте ли?“ Но Антон Маевски си имаше преводачи от азербайджански. Те денонощно подслушваха гърлената азиатска реч по миниатюрните американски „бръмбари“, с които Антон щедро снабди сговорчиви хора из казината и ресторантите, още повече че тези доброволци не рискуваха безплатно. Мина седмица, започна втора. В уютните заведения отново замириса на „трева“, хората на Тофик се ободриха, живнаха, дори вирнаха глави. Ваня пък търпеливо чакаше. И дочака. Преводачите заслужиха богатото възнаграждение. Една вечер при него дойде Антон и възбудено му каза: „Клъвнаха! Ще се събират или на някакво съвещание, или на гуляй!“ — „Къде?“ — „В квартирата на Джалал!“ — „Кога?“ — „Утре в осем!“ — „Ето че дочакахме своя час, Антоша“ — усмихна се Монголеца.

Операцията мина гладко като по ноти. Бойците на Монголеца, пръснати на различни места около сградата, където живееше Джалал, пропуснаха да влязат свободно всички гости — целия щаб на Тофик Алиев, който се състоеше от петима души — и застинаха в очакване само на заповедта за по-нататъшни действия. А Монголеца се бавеше, чакаше шефа. Но не само той го чакаше. В очакване тръпнеха и гостите, поглеждайки богатата трапеза, отрупана с деликатеси и бутилки скъп коняк.

— Пристигна! — чу се гласът на Сабир, който стоеше на балкона.

— Да го посрещнем с шампанско! — предложи някой.

Загърмяха тапи, пенливата течност започна да се разлива по високите бокали. Както се полага за среща с шефа, всички облякоха черните си сака, постегнаха вратовръзките си, някои дори се посресаха. Преценил, че докато Тофик влезе във входа и се качи с асансьора, ще мине не повече от минута, Джалал реши да отвори, без да изчака звънеца. Гостите излязоха в просторния вестибюл и с чаши в ръце застанаха „мирно“ като на парад. Джалал широко разтвори вратата… Петимата във вестибюла, посечени от автоматен откос, едновременно се строполиха облени в кръв. Джалал, който бе съборен от вратата, успя да се изправи и с див рев се втурна към гостната, където беше оръжието, но в следващата секунда отново падна, надупчен от куршумите на три автомата. От асансьора излязоха Тофик и Ваня Монголеца.

— И мен убий — каза Тофик, като видя окървавените тела на най-близките си другари.

— Живей — бавно отговори Монголеца. — Ако можеш.

— Убий ме — повтори Тофик.

— Помисли за живите. Давам ти срок от два часа. Ние си отиваме.

Вратата се хлопна и Тофик остана сам с мъртвите си другари.

След два часа пред скъпите заведения започнаха да спират вносни автомобили, от които слизаха млади мъже, добре познати на келнерите и портиерите. Те най-спокойно влизаха вътре като господари, сигурни, че ще бъдат посрещнати ако не с цветя, то с усмивки. Макар и неискрени, раболепни, но усмивки.

Лиля Федотова бързо се справи с документацията, иззета от фирмата на Ефим Аронович Фишкин. Винаги бе разчитала на добрата си памет и чудесно помнеше, че като юрисконсулт не е парафирала нито книжата за акции от диамантените находища, нито за кораборемонтния завод на Ока, а за краймосковските пионерски лагери изобщо и дума не можеше да става. Но по всички документи стоеше нейният подпис. Не само на един. Колкото и да се взираше в буквите на името си и познатите заврънкулки, не можа да открие нищо подозрително, и ако някой я попиташе в момента дали това е нейният подпис, Лиля би потвърдила. Тя веднага се втурна към криминалистичната лаборатория. Експертизата доказа, че подписът е фалшив и следователката реши незабавно да отиде при шефа си.

Освен Турецки в кабинета седеше и Слава Грязнов.

— И какво? — попита Турецки, след като прегледа книжата.

— Искам да възбудя наказателно дело. Току-що бях при графолозите. Подписът не е мой. Тия мръсници са поработили вместо мен — навсякъде са го подправили.

— Кой? Искам да кажа, срещу кого смяташ да възбудиш делото?

— Срещу вицепремиерката.

— Твърде отведнъж… Но спокойно можеш да възбудиш производство въз основа на факта, че е извършена злоупотреба. Не срещу Стрелникова, защото ще загазиш.

— И защо?

— Ами защото тя е вицепремиер! Не си ли даваш сметка? В подобни случаи не може да се процедира без разрешението на главния и на премиера!

— Но нали трябва някак да придвижим нещата?

— По-спокойно, Лиля — каза Турецки. — Още не му е дошло времето. И фактически срещу нея няма никакви доказателства.

— Как да няма? Значи да дочакаме деня, когато цяла Русия ще бъде разпродадена на търг, така ли — понижи тон Лиля. — Да вземем тия акции за диамантите. Дали Господ, дали някаква друга висша сила, или пък самата природа, не знам, но някой помага на Русия. В Архангелска и Новгородска област, в Коми, сред блатата, където само дяволи се въдят, изведнъж се откриват диамантени залежи. И то на какви диаманти! Сини! И какво става? Половината от акциите за разработването им отиват в американски компании, а другата половина у разбойници като Городецки и Фишкин!

— Ами да, документът се води на фирмата на Фишкин — каза Грязнов, като надникна в книжата. — А между другото, Фишкин е излежавал присъда за фалшификация на пари.

— Смяташ, че е негова работа? — посочи подписа Турецки.

— Че защо му е да прибягва до помощта на сульо и пульо, след като е спец по тия неща?

— Ще го поемеш ли?

— Както кажеш.

— На документите фигурират три подписа — на Стрелникова, Фишкин и Федотова — вдигна очи към Лиля Турецки. — С други думи, твоят. И трябва да ти напомня, че точно той е основният подпис, юридическият, подписът, визиращ и осигуряващ меродавността на сделката, както ти е известно.

— Ама вие не чухте ли, Александър Борисович?

— Да предположим, че възбудиш производство срещу вицепремиера — без да обръща внимание на въпроса й продължи Турецки. — Какво ще направи тя? Първо. Няма да те пусне да припариш до кабинета й. Второ. Ще изтича при шефа си, който е просто премиер, без никакво „вице“. А той къде ще иде? Очевидно при своя шеф. Засегната е честта на мундира… Който пък шеф ще пусне надолу указ, именно до нашия главен.

— Че точно тя ли е олицетворение на честта им? — намръщено каза Лиля.

— Всичко ще бъде обяснено. И за честта, и за мундира — успокои я Турецки. — Трябва да се знае. А кой е шефът на премиера? Точно така. Президентът. Ще вдигне пръст и… къде отива тя, юристката, следователката втори клас Федотова? Беше тук — няма я. Имай предвид и факта, че полковникът от ФСБ Павлов е голям приятел на госпожа вицепремиерката, за което лесно си могла да се досетиш, когато се любуваше на снимките им… А Павлов също си има свои шефове и също до немай-къде влиятелни хора. И трето. — За секунда Турецки се замисли, после реши: — Третото по-добре да не го казвам. Ето, това е положението.

— Ще се обърна към съда — кипна Лиля, събирайки книжата.

— На какво основание?

— За защита на личното ми достойнство и гражданска чест.

— И тук не бързай — сериозно я предупреди Турецки.

— Не искам след време да ме сложат на една подсъдима скамейка с тия гадове. А това време ще дойде.

— Съществува и така наречената четвърта власт — СМИ. Средствата за масова информация.

— Виж, за този вариант не се бях сетила — бавно проговори Лиля. — А това е сериозен ход и удар. И твърде решителен.

— Трябват ти верни хора.

— Имам ги.

Грязнов високо се изкашля и укорително впери очи в Александър.

— Е, майната им на тия СМИ! — тутакси разбра Турецки. — Избий си ги от главата! Въздух под налягане!

— Вече си ги избих — усмихна се Лиля.

— Отлично! Я иди пак при графолозите, нека поработят още малко. Дали няма да открият нещо сходно между личния подпис на Фишкин и фалшифицирания. Да направят по-подробна експертиза. Ако открият извършителя, ще подръпнем от тази нишка. Ще се включи и Слава…

— Благодаря. Сама ще се оправя — заяви Лиля и излезе.

— Ти май нещо се увлече по едно време — намръщено отбеляза Слава.

— Абе усетих се, но чак когато изгрухтя — с досада отговори Турецки.

— СМИ! Да не би телевизията?! Ми нали веднага щом се изкаже, може да й теглят куршума още в студиото.

— Пепел ти на езика! — ядоса се Турецки. — Първо трябва да влезеш в телевизията, пък после да стреляш! — А когато се поуспокои, добави: — Но тя няма да се спре, Слава.

— А ти щеше ли да се спреш? Така де. Ще стигне докрай.

— И нищо чудно да се дигне още сега я с метрото, я с тролейбуса и да иде при Фишкин…

— Ох, сиромашияя — проточи Слава. — Хайде, от мен да мине, ще й отпусна едно ауди.

— А аз — волга с четирима души.

— Телохранител й трябва — замислено каза Слава. — И да не се отделя от нея! Да поговоря с Демидич? С него човек е като зад каменен зид!

— Това е идея — одобри Турецки.

— Аз поработвам с него от време на време. Мълчи, но слуша внимателно.

— Дали не рискуваме много?

— То се знае, че рискуваме. Но съм сигурен, че щом става дума за жена, Демидич на всяка цена ще я защити.

Когато се прибра в агенцията, Грязнов извика Демидич в кабинета си и му обясни новата задача.

— Що не — отговори той. — Може.

— Обади се, посъветвай се — кимна към телефона Слава.

— Че що да се съветвам? Казах: може, значи така ще стане.

Грязнов се изненада, но с нищо не даде да се разбере.

— Оръжие по избор.

— И от какво да избирам? Ти имаш само някакви си пукала. Да плашиш гаргите.

— А ти какво искаш?

— Късоцевен ще дадеш ли?

— Да бе, да, още малко ще поискаш и гранатомет!

— Имам си.

— Имаш гранатомет?

— Да, а що не?

— Тфу! Ще ти дам късоцевен!

— Така всичко е наред — широко се усмихна Демидич.

— И внимавай, няма да се отделяш от нея! Където тя, там и ти! — Кого учиш бе, Грязнов? Четири години съм се влачил по петите на един голям шеф.

— Е, в такъв случай наистина всичко е наред — успокои се Слава.

Когато Демидич си отиде, Грязнов се обади на Турецки, че е уговорил всичко и утре в девет нула-нула телохранителят Владимир Афанасиевич Демидов ще чака пред следствената служба с автомобил ауди.

Константин Дмитриевич Меркулов и Турецки седяха в кабинета на генерал Самсонов, началника на отдел „К“ във ФСБ. Николай Василиевич беше възнисък набит мъж със съвсем побеляла коса, но младолика физиономия.

— Колко години се познаваме с тебе, Костя? — обърна се той към Меркулов.

— Към трийсет…

— Трийсет и две — уточни Самсонов. — И мисля, че никога не сме се карали и сме се разбирали от първата дума, нали?

— Можеш и да не ме предупреждаваш, няма да ти искам нищо излишно.

— Е, така става! Аз внимателно проучих книжата, Александър Борисович, които така любезно ви е предоставил господин Би. И за първи път се запознах с информацията в тях. По лицата ви виждам, че е излишно да обяснявам защо за първи път… Специалното подразделение за контрол над индустрията за развлечения бе създадено веднага след като в страната се появиха казина, нощни клубове и масажни салони, които засега, разбира се, още нямат по вратите си червени фенери. Друг въпрос е в каква организация е прераснала тази структура… Повярвайте, аз се заех с тази работа отблизо. И веднага ще добавя, че няма да допуснем прокурори във вътрешните си проблеми. Не се засягайте. Но ви обещавам, че след като приключи проверката на тая индустрия, ще ви дам да се запознаете с всички материали по делото. Колкото до полковник Павлов… След завръщането му от командировката вие, Александър Борисович, ще имате възможност да разговаряте с него за всичко. Трябва да кажа, че информацията за валутните сметки в швейцарските банки съответства на действителността. Надявам се, че полковник Павлов ще ви обясни как и откъде има в личната си сметка милиони долари, но що се отнася дол вицепремиера, тук вече, както се казва, аз вдигам ръце. Тя заема твърде висок държавнически пост. Нейни съдници са премиерът и президентът. Толкова от мен.

— Строго секретна ли е командировката на Павлов и може ли да попитам къде е заминал и по каква причина? — обади се Меркулов.

— В Хабаровск. Таен превоз на модерно оръжие с голяма мощност.

— Да не са ракети с атомен заряд? — поинтересува се Турецки.

— Известно ли ви е нещо, Александър Борисович?

— Бих искал да знам какво ви е казал по този повод Павлов.

— Една нощ дойде при мен и ми даде касета с шифрован запис. Още същата нощ го дешифрираха. Узнахме датата, мястото, паролата. И изпратихме група начело с Павлов. Чакаме ги да се върнат.

— Начело с Павлов? — настръхна Меркулов. — Не е ли прекалено, Николай?

— Групата е от моя отдел.

— Вие не го ли попитахте откъде има тоя запис?

— Да, попитах го. — Генерал-лейтенантът погледна в бележника си. — Получил го е от Валерий Степанович Саргачов, служител в МВР.

— В такъв случай трябва да ви съобщя нещо.

— Слушам ви, Александър Борисович.

— За разлика от вас, Николай Василиевич, ние нямаме тайни, които не бихме могли да кажем на началника на отдел „К“. Както ви е известно, аз бях назначен със заповед на главния прокурор за ръководител на следствено-оперативната група, в която влизат не само служители от прокуратурата, но и служители от ФСБ. Така ли е, Константин Дмитриевич?

— Да, Саша, така е — усмихна се Меркулов. — Но с малка корекция. Групата бе сформирана във връзка с убийството на господин Кузмински.

— Убийството е разкрито! Делото приключи, аз изготвих заповед за прекратяването му. И смятам, че всички са доволни. Включително и отдел „К“.

— Слушай, Костя — удивено произнесе генералът. — Той винаги ли е такъв?

— Какъв?

— Да речем, праволинеен.

— Винаги.

— Тогава ясно. Браво! Та какво искаше да ми съобщиш, синко? Разказвай.

Турецки широко, по момчешки се усмихна:

— Ще бъда кратък, Николай Василиевич…

Той разказа, че във връзка с компрометираща информация Саргачов е поставен под наблюдение. Най-вероятно се е сдобил с касетата, когато е бил командирован в Хонконг. Също така той е добре приет в дома на най-големия мафиот Джек Кан, търговец на оръжие и наркотици. Изниква един въпрос, на който той, Турецки, не може да намери отговора.

— И какъв е въпросът? — заинтересува се генералът.

— Какво е накарало Саргачов да даде записа, при положение че е могъл да извлече от него голяма полза за себе си? На гърдите му би светил орден, дори би получил генералски пагони!

— Още повече че Саргачов е в близки, почти роднински отношения с госпожа Стрелникова — добави Меркулов.

— Същия въпрос ми се щеше да задам и на Павлов, но се въздържах — отбеляза генералът.

— Защо?

— За да не го подплаша, Саша. Отдавна бях получил оня плик с информацията. Още преди заминаването на Павлов.

— И все пак коя е причината Саргачов да даде записа — повтори Турецки. — Защото за първи път и толкова продължително, повече от час, разговаря с Павлов. Те се срещнаха и на погребението на Кузмински, където е настоявала да отиде госпожа Стрелникова.

— Виждам, че не дремете — усмихна се Самсонов. — Причината ли? Може само да се предполага. Известно ли ви е, че Саргачов и госпожа Стрелникова са венчани? Да, да, те са се венчали в черквата край московското село Покровско. В паспортите им няма печат, но пред Бога те са съпруг и съпруга. И ако се вземе предвид, че вицепремиерката и Павлов са доста здраво свързани, то защо да не се постарае Саргачов поне малко да отмие мръсотията от Павлов. Очевидно той не е глупав мъж и си дава сметка, че ако Павлов се провали, то и жена му ще си има неприятности.

— Неприятности — иронично се усмихна Турецки. — А на вас, Николай Василиевич, известно ли ви е…

— Не — прекъсна го генералът. — Не ми е известно. Аз, Саша, се занимавам с моята си работа, а вие — с вашата. Така ще продължим и занапред.

Самсонов каза това с усмивка, но тонът му беше такъв, че Турецки реши повече да не се обажда.

— Ама какво става бе, Коля? Вършат се какви ли не страхотии, а ние гледаме с вързани ръце! — проговори Меркулов.

— Старееш, Костя. Дръж се, приятелю, не й се давай на старостта! Отведнъж ще те събори. Стегни се де. Тепърва ще воюваме — намигна генералът.

— Цял живот воювам, Коля. И каква полза? Колкото повече престъпници вкараш в затвора, толкова повече се роят! Откъде се вземат? И колко искат да заграбят? Грабят, грабят и все им е малко! А прибират не десетки, не стотици хиляди, а милиони! И кой ги прибира? Онези, до които не можеш да се докопаш! Понякога си мисля, че всички са полудели. Или може би лудият съм аз?

— Ти я! — ухили се Самсонов. — Заместник главният прокурор! Като си тръгнеш оттук, влизаш в която и да е търговска банка и на секундата ставаш мултимилионер! Не са ли ти предлагали?

— Не, никой нищо не ми е предлагал.

— А на тебе, Саша?

— По мен стреляха, налитаха да ме бият, взривиха ми колата, но да ми предложат нещо… Не помня такъв случай.

— И на мен не са ми предлагали — разсмя се Самсонов. — Значи сме хора на място, скъпи мои колеги! — Генералът стана, подаде ръка първо на Меркулов, после на Турецки: — Не се обиждай, драги ми Александър Борисович. Ще си помисля и ще ви съобщя своето решение. Става ли?

Вместо отговор Турецки здраво стисна ръката на генерала.