Красиво зло

Двайсет и трета глава

Пристигам в кафенето, а Алис вече е седнала на маса в ъгъла и отпива от чашка с кафе.

— Здравей.

Сядам срещу нея. Усмихвам се.

Алис завърта очи.

— През целия уикенд се опитвах да ти се обадя. Защо никога не си вземаш мобилния?

Сприхавостта й обаче не може да помрачи настроението ми. Нищо не може. Прекалено съм щастлива.

— Защо? Какво искаш? — питам любезно, без да обръщам внимание на настроението й. Не си правя труда да обяснявам какво се е случило, къде съм била. Не казвам и дума за Мик. Всичко е твърде скорошно, прекалено хубаво и искам да го запазя за себе си.

— Просто исках да ти разкажа. Срещнах един мъж.

Алис се привежда напред с вдигнати вежди. Гневът й само отпреди миг сякаш вече е забравен.

Веднага си помислям за Роби. Той ще е съкрушен.

— О! — Вземам менюто и се взирам невиждащо в ламинирания картон. — Сериозно ли е?

— Дали е сериозно? Господи, не можеш ли да се зарадваш за мен?

Оставям менюто на масата и поглеждам към нея.

— Извинявай. Но какво ще стане с Роби? Той изобщо знае ли? Ще бъде съсипан. Той наистина…

— Роби-Шмоби — прекъсва ме тя. — Никога не съм му обещавала нищо. Честна дума, Катрин. Наистина. Обясних му пределно ясно, че това помежду ни не е сериозно. Всичко друго е само в главата му. Все едно, той ще трябва да се справи. Няма друг избор. Аз не съм негова собственост.

— Да, предполагам — съгласявам се и осъзнавам, че това е най-добрият изход в дългосрочен план. В известен смисъл мога само да се радвам за Роби. Това ще го застави да застане лице в лице с действителността — на Алис просто не й пука за него. Ще го заболи, но трябва да я забрави и да си намери друга. Някоя, която оценява колко е фантастичен.

— И така — казвам, — кой е той? Какъв е?

— Страхотен е. Вълшебен, красив, секси. Направо съм на седмото небе. Постоянно мисля за него.

Усмихвам се. Разбирам точно как се чувства.

— Как се казва?

Но Алис не отговаря. Вместо това повдига чашата към устата си и ме поглежда над ръба.

— По-възрастен е от мен.

— По-възрастен ли?

— Да. Много.

— Колко точно?

— Отгатни. Отгатни на колко е години.

— Трийсет и пет?

— Не. По-възрастен.

— Четирийсет?

— По-възрастен.

— Четирийсет и пет?

— По-възрастен.

Взирам се в нея онемяла.

— Ти майтапиш ли се?

— Не. Хайде! Почти позна.

— Петдесет?

— Четирийсет и осем.

— Мамка му, Алис! Разликата е огромна. Това не го ли притеснява? Ти си само на осемнайсет?

Тя се усмихва.

— Може би си мисли, че съм на двайсет и седем.

— Значи го лъжеш?

Алис свива рамене.

— Просто поразтягам истината.

— Но той е с трийсет години по-възрастен от теб. Той е стар. Не ти ли се струва странно?

— Не. Съвсем не. Ще останеш изненадана. Страхотен е. Толкова е умен, Катрин, знае толкова много неща. Мисля, че през цялото време съм търсила по-възрастен мъж, нали разбираш? Сега е толкова по-хубаво. Той е много по-зрял, откровен, уверен и независим, и не се държи като влюбено кутре — какво облекчение! — Смее се. — И е толкова добър в леглото, толкова опитен. Просто е невероятно умел.

Опитвам се да се съсредоточа върху менюто. Дори не съм гладна — въодушевлението от новата ми любов убива апетита ми, — но не искам Алис да почувства неодобрението ми, осъждането ми. Напоследък, когато съм заедно с нея, се чувствам като по-голяма сестра — неодобряваща и капризна по-голяма сестра, такава, каквато никога не ми се е налагало да бъда с Рейчъл.

Дори не съм сигурна защо новата връзка на Алис трябва да ме безпокои. Все пак и двамата са пълнолетни и стига никой да не остане наранен, разликата във възрастта не би трябвало да има значение. Работата е там, че с Алис нещата никога не са толкова прости, колкото изглеждат.

— Нали не е женен? — не мога да сдържа подозрителността в гласа си.

— Не — изплезва ми се Алис. — Не е. Кучка такава!

— Извинявай. Добре. Не е женен. Това е добре. — А после се ухилвам. — Какво тогава не му е наред? Как е стигнал до тази възраст, без да се ожени?

— Бил е женен. Жена му е умряла.

— О, не. Наистина ли? Колко ужасно!

— Предполагам — вдига рамене Алис. — Но не и за мен.

Сервитьорката идва до масата и аз си поръчвам кафе и сандвич. Алис си поръчва само още едно кафе.

— Нищо ли няма да ядеш?

— Не. Нямам апетит. — Навежда се напред, обвива ръка около моята и я стиска. — Мисля, че съм влюбена, Катрин. Никога по-рано не съм се чувствала така. Никога. Не мога да ям. Не мога да спя. Кипя от адреналин. Нямам представа как ще изкарам проклетите изпити в това състояние. Не мога да чета дори списание, камо ли Шекспир. Единственото, което правя, е да чакам да ми се обади. Струва ми се, че живея само наполовина, когато не съм с него, в някакво своеобразно чистилище. Знаеш ли, наистина мисля, че той може да се окаже голямата любов на живота ми.

Макар да се чувствам почти по същия начин с Мик, с изненада установявам, че не изпитвам необходимост да се доверя на Алис, нямам желание да й разкажа за великолепните нови чувства, които пулсират във вените ми, или колко много неща са се променили от последната ни среща. Всъщност осъзнавам шокирана, че искам да запазя цялата история в тайна от нея, да я запазя на сигурно място, скрита. Моя.

Усмихвам се и слушам, докато тя ми разказва всичко — къде са се запознали, как са се събрали. Но не й споменавам нищо за Мик. Абсолютно нищо.

Двайсет и четвърта глава

Имам десет дни самоналожена подготовка преди началото на изпитите, а после още десет на истински изпити, преди завинаги да се отърва от гимназията, и тези двайсет дни са едни от най-дългите в живота ми. Неочакването на изпитите ми се струва толкова неприятно. Не са дори самите изпити. Не, става въпрос за самоналожената ми раздяла с Мик. Когато сме заедно, ми е невъзможно да се съсредоточа върху ученето, затова се съгласяваме, че най-добре е изобщо да не се виждаме. Само за двайсет дни. Тогава това решение изглежда разумно, дори лесно. Но да не го виждам се оказва по-трудно, отколкото очаквах. Толкова много ми липсва, че изпитвам физическа болка.

Настанявам се удобно, заобиколена от книги и тетрадки, на бюрото си у дома. Вивиан си е взела удължен отпуск от работа и скоро след изпитите ми ще се отправи на едномесечна екскурзия в Европа. Сега обаче си е вкъщи, защото нарочно е организирала нещата така, че част от отпуска й да съвпадне с моите изпити.

— Искам да ти помогна — казва тя. — Да улесня нещата. Спомням си какво е — колко е напрегнато, колко е изтощително.

Това ме кара да я обичам още повече. Тя ми готви вкусни здравословни храни и настоява сама да се занимава с чистенето, така че съм свободна да уча по цял ден без прекъсване. Към пет часа прекъсвам и излизам да се поразходя, за да проясня мислите си, после вечерям и се връщам в стаята си да поработя още няколко часа.

Обикновено съм прекалено уморена и с изтощен ум, за да уча дълго след девет. Щом си взема душ и си сложа пижамата, скачам в леглото и се обаждам на Мик на мобилния му телефон. Преди да набера, винаги се чувствам леко изнервена — боя се, че може да го прекъсвам, че ще е раздразнен и недружелюбен или по някаква причина недоволен, задето звъня. Той обаче вдига всеки път почти незабавно, изрича името ми, „Катрин“, и гласът му винаги звучи облекчено, радостно, сякаш е очаквал да ме чуе също толкова, колкото съм очаквала да го чуя и аз.

Всяка вечер ме пита върху какво работя, как се чувствам, дали съм готова за изпитите. Разказва ми за своя ден, как е минала репетицията на групата. Ако вечерта имат ангажимент, винаги е малко по-ентусиазиран и разсеян и любимите ми вечери са когато и той е у дома, в леглото, и двамата си говорим час или повече. Говорим, докато гласовете ни станат сънливи, и неговото нежно „лека нощ“ е последното, което чувам, преди да затворя очи.

Следобеда, когато свършва последният ми изпит — антична история, — той е там и ме чака да изляза от изпитната зала. Не съм допускала да дойде и усещам, че се изчервявам, докато вървя към него. Чувствам се глупава в ученическата си униформа, непривлекателна и незряла и остро осъзнавам, че някои от учениците ни гледат. Но Мик се усмихва, сграбчва ръката ми, привлича ме към себе си и ме обгръща с ръце. И сега, в прегръдките му, изведнъж установявам, че не ме е грижа какво мислят другите. Изобщо не ме интересува как изглеждам. Той ме обича и това е достатъчно.

Отиваме право у тях, в спалнята му, и когато той обвива ръце около мен и ме целува, аз съм безсилна. Загубена.

Няколко часа по-късно, когато навън се е стъмнило, а аз съм се събудила от дълбок, спокоен сън, Мик ми донася сандвич и чаша чай и ме наблюдава, докато се храня. Гладна съм, ям бързо и щом приключвам, Мик ляга до мен и отново ме люби. А когато свършваме, когато лежим един до друг с лице към другия, започвам да плача.

— Какво има? — намръщва се Мик и обляга глава на лакътя си. — Какво ти е?

— Просто е прекалено хубаво. Твърде много. Прекалено съм щастлива. Страхувам се.

Той се смее и ме целува.

— Не ставай глупава. Имаш право да бъдеш щастлива, Катрин.

— Наистина ли? Не съм сигурна. Понякога си мисля, че…

— Не. — Той поклаща глава и отново ме целува, така че не мога да говоря. Гласът му е настойчив, почти паникьосан. — Шшш. Не казвай нищо. Ще ни донесеш лош късмет. Ти си щастлива. Аз съм щастлив. Не е прекалено хубаво, за да е истина, Катрин, хората са щастливи през цялото време. Това е нещо нормално. Хубаво е. Не си мисли лоши работи. Просто недей.

— Добре. Добре.

И изправена пред суеверността на Мик, пред очевидния му страх, запазвам страховете си за себе си и се преструвам как вярвам, че заслужавам щастие също толкова, колкото и всеки друг.

Не й казвам за Мик. Не мога. Боя се, че ако разкажа на някого за това прекалено скоро, може някак да го урочасам, да стана причина всичко да се разпадне. И макар да съм сигурна, че Мик никога няма да предаде доверието ми, не съм готова родителите ми да разберат.

— Напоследък изглеждаш много по-щастлива — казва Вивиан, докато ме прегръща на сбогуване. — Много.

— Знам. Наистина съм по-щастлива.

Тази вечер Мик има ангажимент. Групата му ще свири в близка кръчма от десет до един часа. Прекарваме деня заедно у тях, а в осем той отива на работа. Оставам, за да си взема душ, да се облека и да изчакам Филипа. Тя пристига в девет и половина заедно с Дани — нейна приятелка от университета.

Донесли са ми букет — подарък по случай края на изпитите.

— Добре се справи — казва Филипа и се навежда да ме целуне по бузата. — Краят на шестнайсет години мъчение.

— Никакво училище — отвърнах. — Никога повече. Трудно ми е да повярвам.

— И така? — намесва се Дани. — Според теб как си се справила?

— Предполагам, добре — усмихвам се и свивам рамене. — Просто се радвам, че свърши.

— Обзалагам се, че и Мик се радва — ухилва се Филипа и ме сръгва с лакът. — Отчаяно му липсваше, Катрин. Скърбеше като болно от любов кутре.

Макар че той вече ми е казал колко много съм му липсвала, сега, когато го чувам от сестра му, ми се струва, че е по-истинско, по-безценно. Усмихвам се и скътвам това малко късче информация в сърцето си като съкровище.

Пристигаме, а групата вече е започнала да свири. Сядам на нашата маса със студена напитка в ръце и безсрамно се заглеждам в Мик. Той свири съсредоточено, лицето му е напрегнато и сериозно както първия път, когато го видях. Дани и Филипа си говорят и се опитват да включат и мен в разговора, но аз съм разсеяна — чакам Мик да ме забележи. Дани и Филипа се смеят, Филипа ме стиска за крака. Радва се за мен, радва се и за брат си.

Най-после той се обръща към нас, вижда ме и се усмихва с онази широка усмивка, която го преобразява, сърцето ми забива лудо с любов и благодарност. Искам да се втурна към сцената и да го целуна, да го прегърна, да го притисна към себе си. Но е почти толкова приятно и да го гледам как свири, когато знам, че мисли за мен, че съм тази, заради която лицето му се промени така — аз съм тази, при която ще дойде, когато приключи.

Докато групата свири последната песен от първата част, Мик не откъсва очи от моите. Веднага щом свършват, той се втурва към моята маса. Поздравява Филипа и Дани, посяга към ръката ми и ме повлича към сцената. Завежда ме в задната й част, където е тъмно.

Подпира ме на стената, притиска тялото си към моето, погалва ме отстрани по главата и заравя пръсти в косата ми.

— Ти дойде — казва.

— Да. — Гласът ми е мек като перце, задъхан от любов, желание и невероятна радост.

— Липсваше ми — продължава Мик и го чувам и в неговия глас — това лудо щастие.

— Да.

Не е нужно да казвам нищо друго, само това „да“.

А после устата му е върху моята, езикът му търси моя, устните му са меки, чистата сладка миризма на дъха му вече ми е позната. Чувствам го, притиснат към мен, усещам желанието му. И аз го желая. Навеждам се към него, показвам му, че и аз изпитвам същото. И все пак не усещам неистово желание вечерта да свърши. Ще й се наслаждавам, ще се наслаждавам на всеки миг, на очакването, на мисълта, че по-късно ще сме заедно. Най-хубавото тепърва предстои.

А после пускат позната песен.

— Рейчъл често слушаше тази песен. — Отдръпвам се назад и се засмивам, полюшвам тялото си в ритъм с музиката. Песента е ободряваща, радостна, невъзможно е да не й обърнеш внимание. — Много я обичаше. Винаги танцуваше на нея.

Мик поема ръката ми в своята.

— Ела тогава.

Връщаме се на сцената и скачаме на дансинга, който вече е препълнен. Танцуваме, стиснали здраво ръце, приближаваме се един към друг и отново се отдръпваме. От време на време устните ни се срещат и опитват вкуса си, солен и сладък, телата ни се притискат. Разделяме се и Мик ме върти, докато главата ми се замайва и той трябва да ме държи, докато се смея. Танцуваме на една песен след друга, докато и двамата сме сгорещени и изпотени, а дланите ни лепнат. Но не ни е грижа, не искаме да преставаме. Нито той, нито аз можем да спрем да се усмихваме.

Музиката е висока, затова не чувам мобилния си телефон, но усещам вибрирането му върху бедрото си. Съобщение. Не му обръщам внимание — ще го проверя по-късно, — но след пет минути бръмченето се повтаря. Изваждам телефона от джоба си и го вдигам, за да го покажа на Мик. Той ме целува. Отивам в банята да прослушам съобщенията.

От Алис са.

„Катрин, обади ми се.“ Гласът й звучи сякаш плаче. „Къде си? Напоследък все не мога да те намеря. Моля те, обади ми се. Моля те. Наистина трябва да се видим.“

Звъня на мобилния й телефон.

— Катрин, слава богу! — вдига тя.

— Какво има? Добре ли си?

— Не. Не съм.

— Какво има? Какво се е случило?

— Скучно ми е. Нямам какво да правя. Моят човек е зает и тази вечер няма да се срещнем.

Завъртам очи. Само Алис може да превърне скуката в нещо спешно. И въпреки че не искам да се разделям с Мик, предлагам:

— Искаш ли да дойда? Да ти донеса малко шоколад?

— Не знам какво искам — въздъхва тя. — Къде си? Връзката е някак странна. Сякаш има ехо.

— Навън съм. В една кръчма. В тоалетната. Музиката е висока и не се чува нищо.

— О! — Отново млъква, а после: — С кого си?

— С Филипа. И едно момиче, Дани. И с брата на Филипа. — Не казвам името на Мик. — Но мога да си тръгна. Ще дойда у вас. Ще ти донеса нещо ободряващо.

— Не, не. Не искам да ти развалям вечерта. Аз ще дойда. Ще се срещнем там.

— Но тук е толкова шумно. — Докато говоря, осъзнавам колко не искам да идва. Искам да задържа Мик и Филипа — новото си приятелство, новата си любов — далеч от Алис. Страхувам се, че ще развали всичко, някак ще го опетни. — Няма да можем да говорим.

— Няма значение — отвръща тя. — Не искам да говоря. Искам да се повеселя.

Връщам се обратно и сядам на масата при Филипа и Дани. Групата отново свири и Мик ми намигва иззад барабаните, докато сядам на мястото си. Филипа и Дани, които слушат музиката и потропват с крак, ми се усмихват и аз им отвръщам. Но сега се чувствам по-различна, въодушевлението ми е изчезнало. Мисълта, че Алис ще дойде, ме кара да се чувствам уморена и леко изнервена.

Тя пристига, облечена в най-късата рокля, която съм виждала някога. Обсипана е със сребърни пайети и едва покрива гащичките й. Носи ботуши до коляното. Изглежда фантастично, секси, зашеметяващо и забелязвам как не една и две глави се извръщат след нея, докато върви към масата ни.

Алис дръпва един стол до моя. Нито поглежда, нито поздравява Дани и Филипа, а се обръща с лице към мен.

— Здрасти — навежда се, за да я чуя. Лицето й е гримирано, блестящо и красиво. — Тук е голям вертеп, а? Да отидем другаде. Само ти и аз.

Преди да успея да отговоря, Филипа се навежда през масата и побутва Алис.

— Няма ли да кажеш „здрасти“? — Налага й се да изкрещи, за да я чуят над музиката.

— Здрасти, Филипа.

— Това е Дани.

— Здрасти — изкрещява Дани. — Роклята ти е божествена. Изглеждаш абсолютно секси. И тези ботуши! Откъде си купуваш дрехите?

Ласкателството й очевидно допада на Алис, защото езикът на тялото й драматично се променя. Тя се обръща към Дани и й се усмихва. И когато двете потъват в разговор за дрехи, Алис очевидно забравя, че иска да си тръгне. Придърпва стола си по-близо до стола на Дани и се навежда към нея. И двете очевидно са погълнати и въодушевени от темата, Филипа ме поглежда и завърта очи.

Двете прекарват времето до края на тази част в оживен разговор, Филипа и аз седим една до друга и слушаме музиката. Не говорим, но от време на време се споглеждаме и се усмихваме. Усмивката на Филипа е изпълнена със сестринска гордост.

Втората част от програмата приключва и Мик отново се втурва към масата ни. Застава зад мен, навежда се и ме целува по врата.

— Ще си взема нещо за пиене — казва той. — Ела с мен.

Изправям се, а той поема ръката ми и бутва стола си назад. Забелязвам, че Алис ни гледа любопитно. Спира да говори и се втренчва с разширени очи в нас, докато аз се извръщам.

Когато се връщаме на масата, Алис се е облегнала назад на стола си със скръстени на гърдите ръце. Усмихва се.

— Значи така? Ти и Мик? — Поглежда ме остро. — Филипа беше така любезна да ме осветли.

Опитвам да се държа възможно по-естествено, макар да знам — Алис е наясно, че съм се опитала да го запазя в тайна от нея и вероятно е или огорчена, или сърдита, или и двете наведнъж. Усещам как кръвта се изкачва в бузите ми.

— Алис, това е Мик — казвам. — Мик — Алис.

Той се усмихва.

— Здравей.

— Значи свириш на барабаните? — пита Алис.

— Да.

— Обожавам барабаните, просто ги обожавам. Но всъщност не мога да кажа нищо за изпълнението ти. Дори не те забелязах, преди да дойдеш. Съжалявам. Но никой не ми спомена, че познаваш Катрин. Дори не знаех, че си брат на Филипа.

Мик не отговаря. Вместо това ме поглежда и очевидно се чуди кое е това странно момиче, защо изглежда леко враждебно. Вдига чашата си и отпива голяма глътка бира. Посяга към ръката ми и се изправя, като дръпва и мен. Повлича ме към дансинга.

Там ме привлича по-близо до себе си, заравя лице във врата ми. Полюшваме се в ритъма на музиката, телата ни се движат в съвършена хармония. Вдишвам го, оставям миризмата му, усещането на тялото му, ритъмът на музиката да изпълнят сетивата ми.

Продължаваме да танцуваме, докато идва време Мик да се върне на сцената за последната част от програмата. Приближавам масата ни и забелязвам, че Алис се е преместила. Сега седи на маса зад нас заедно с двама мъже. Оживена е — не спира да говори и енергично да жестикулира. И двамата изглеждат омагьосани, запленени. Навеждат се към нея, опитват се да привлекат вниманието й. Оставам изумена колко бързо може да забрави за „голямата любов на живота си“, но съм прекалено щастлива, за да я съдя, и точно сега непостоянната природа на Алис, енергията й просто ме карат да се усмихна. Опитвам се да уловя погледа й, но тя не ме поглежда, не ме забелязва — прекалено е заета с новите си завоевания.

Кръчмата затваря и всички се отправяме към стоянката за таксита. Алис е преметнала ръце през ръцете на двамата мъже от масата си. Върви пред нас. Гласът й е висок, щастлив. Обръща се назад и ме поглежда.

— Ще отида със Саймън и Феликс — провиква се тя с напевен глас, достатъчно високо, та да чуят всички около нас.

— Добре — засмивам се.

А после се нареждаме на опашка пред такситата с лице към пътя.

— О, вижте! Линия за канкан — обажда се високо Алис.

Някои от чакащите се разсмиват. Чувам как друг мърмори уморено:

— О, за бога, млъкни!

А после тя започва да размята крака и да тананика мелодията на канкана. Мъжете от двете й страни я поддържат, докато тя мята крака все по-високо и по-високо. Всяко подхвърляне разкрива все повече от добре оформените й бедра и от гащичките й.

— На–на, на–на–на–на, на–на, на–на–на–на, на–на… — продължава Алис. Наслаждава се, че е привлякла вниманието, и не обръща внимание на раздразнените и неодобрителни погледи на някои от хората на опашката.

Пристига едно такси и тя се хвърля в него заедно с двамата й нови приятели.

— Чао-чао на всички! — провиква се тя към тълпата, докато таксито потегля. — Забавлявайте се. Чао-чао.

— Коя е тя? — Мик клати глава с озадачено изражение.

— Една приятелка — отвръщам. И се чудя защо имам усещането, че съм изрекла лъжа.

Двайсет и пета глава

— Беше толкова хубаво, мамо! Толкова хубаво!

Сара вдига глава към мен. Бузите и нослето й са зачервени от студ, но очите й блестят.

— Може ли да го направя пак? Този път сама?

— Разбира се.

Гледам я как хваща шейната с една ръка и бавно се отправя обратно към върха на хълма. Склонът не е много стръмен, но е достатъчно висок, за да се набере малко инерция по пътя надолу и шейната да се движи сравнително бързо. Първия път, когато се спуснахме, Сара не спря да крещи и аз се притесних, че се е уплашила, но се оказа, че пищи от радост.

Бях забравила колко тежка и бавна се чувствам, когато съм облечена за лудории в снега. Не обичам особено студа, никога не съм го харесвала. Предпочитам лекотата на лятото, чувството на свобода, радост и живот, която предизвиква то у мен. Зимата ме кара да се чувствам мрачна, напомня ми за смъртта.

Но не искам Сара да израсне повлияна от това, което обичам или не обичам аз. Искам да натрупа свои впечатления, да направи собствен избор — и чрез нейния ентусиазъм започвам да усещам част от магията и великолепието на този леденостуден свят.

На четвъртото или петото спускане по хълма, точно когато кожата на лицето ми започва да пари, точно когато започвам да си мисля, че може би трябва да прибегна до примамката на чаша с горещ шоколад и да убедя дъщеря си, че имаме нужда да се приберем за почивка, го зървам.

Роби.

Застанал е на долния край на ски пистата. Носи яркосиньото яке на инструктор и демонстрира движение за спиране на неколцина зрители. Изглежда съвсем същият. Все толкова млад, все толкова красив. Разсмива се с отметната глава назад по начин, който ми е болезнено познат.

Застанал е толкова близо, че виждам облачетата студен въздух, които излизат от устата му, когато се смее. Виждам белите му зъби, вените по задната част на голите му ръце.

Не се свързах с него, когато умря Алис. Той все още беше в чужбина и не знам дали се е върнал за погребението. Роби също не се опита да ме открие. Винаги съм предполагала, че се чувства по същия начин като мен — мисли, че една среща помежду ни ще се окаже просто твърде болезнена. Нежелано напомняне за миналото.

Толкова съм шокирана да го видя, че не мога да сторя нищо, освен да се отпусна назад и да седна в снега. Сърцето ми се блъска лудо, очите ми са сведени. Опитвам се да намеря някакво равновесие, да реша какво да правя. Не знам дали да се провикна към него, да му помахам, за да привлека вниманието му. За миг се чудя дали да не побягна и да се престоря, че не съм го видяла, да го оставя на спокойствие. Изглежда щастлив.

В крайна сметка решавам просто да продължа с това, което съм правила по-рано — да не го приближавам специално. Все пак може отново да се натъкна на него и ако той ме види и познае, ще го оставя да реши дали да каже „здрасти“ — нека Роби направи избора. Изправям се и извиквам Сара. Тя успява да ме убеди да я заведа горе за още едно спускане. И когато я хващам за ръката и започваме изкачването по склона, осъзнавам, че е прекалено късно за бягство. Роби ме е видял. Стои неподвижен и се взира в мен. Цялото му тяло е сковано от същия шок, който изпитах само преди минути.

Двайсет и шеста глава

— Не можеш да отидеш.

Той ме хваща за ръката и ме дръпва обратно към леглото. Сядам до него на матрака, навеждам се и го целувам по устните, по наболата буза, по врата.

— Трябва — отвръщам. — Роби има рожден ден. Обещах му да излезем на вечеря. А и бездруго трябва да се върна у Вивиан и да поразчистя. В апартамента цари абсолютен хаос. Не мога да го оставя така. Тя ще ме убие.

— Но нали е в Европа? Откъде ще разбере?

— Няма. Аз обаче знам и се чувствам зле.

— Но какво ще правя аз? — нацупва се комично той. — Без теб?

— Ще спиш — засмивам се. — Имаш нужда от сън.

Снощи никой от двама ни не спа много, а по-късно вечерта Мик има още един ангажимент.

— Но не мога да заспя без теб.

— Разбира се, че можеш. Нали вече си спал без мен? Почти през целия си живот.

— Наистина ли? Не си спомням. Дори да е така обаче, това е било преди да мога да направя разликата. Преди животът ми да придобие смисъл.

Привлича ме надолу, озовавам се легнала върху него и одеялата образуват бариера между телата ни.

— Мик — засмивам се. — Моля те. Не знаеш колко ми е трудно да изляза оттук. А ти го правиш съвсем невъзможно. Ще се срещнем по-късно в заведението. След вечерята. Няма да се бавя.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Добре тогава.

— Добре.

Но когато се навеждам да го целуна, той обвива ръце около мен и ме притиска толкова силно, че не мога да помръдна.

— Вярно е това, което казах. Не знам какво съм правил по-рано. Преди теб. Не си спомням от какво съм се интересувал или какво съм очаквал. Каквото и да е било, вече няма значение. Сега единственото, от което се интересувам, си ти. Това е лудост, наистина, и донякъде е глупаво. Но никога досега не съм изпитвал тези чувства към някое момиче. Никога не съм изпитвал нещо подобно.

Сърцето ми се изпълва със задоволство, с тръпката да чуя, че всичките ми налудничави чувства са споделени. Заравям лице в гърдите му, за да скрия внезапните сълзи, които опарват очите ми.

— Аз също — отвръщам. — Аз също.

Връщам се у дома и се заемам с почистването на апартамента. Работя бързо, тичам от стая в стая, размествам предмети, бърша прах и пускам прахосмукачка. Отнема ми няколко часа и когато приключвам, проверявам телефонните съобщения. Едното е от Вивиан. Пристигнала е в Рим и си прекарва страхотно. Има съобщение от майка ми, която просто ме поздравява, и от Роби, който пита дали все още искам да отида на вечеря с него.

Телефонирам първо на родителите си. Следобеда, когато последният ми изпит мина, им се обадих за много кратко и макар вече да са ме поздравили, знам, че ще искат повече подробности, очакват по-дълъг разговор. Говоря първо с мама, а после и с татко и минава почти час, докато им опиша всички детайли от изпитите. Питат ме кога ще постоя при тях и аз им обещавам да е скоро. Не споменавам за Мик.

Приключвам разговора с родителите си и се обаждам на мобилния телефон на Роби.

— Разбира се, че ще излезем — казвам още щом чувам гласа му. — Това е подаръкът ми за рождения ти ден, не помниш ли?

— Добре — смее се той. — Супер. Но най-вероятно ще сме само ти и аз. Не съм се чувал с Алис.

— Значи ще си само мой. Голяма съм късметлийка.

Не казвам, но се радвам, че Алис няма да дойде. Не понасям да я виждам с Роби, когато знам, че се среща с друг. Ще се чувствам като съучастница в измамата й — жестока и нечестна, — а ситуацията ще е унизителна за Роби. Все още не съм сигурна дали искам да му кажа за Алис. Знам само, че тази вечер няма да го направя. Не и на рождения му ден.

— А баща ми е организирал парти за събота вечер. Ще дойдеш ли? С Мик?

— Разбира се. Може обаче да закъснеем. Той има ангажимент. Но ще е забавно. Най-после ще се запознаете.

— Нямам търпение — отвръща Роби, но в гласа му няма много ентусиазъм. Звучи ми глухо. Нещастно. И мога само да предполагам, че нещастието му е свързано с Алис, и отново да си пожелая просто да забрави за нея, да си даде възможността да срещне друга.

Уговаряме се да се видим в седем часа в ресторанта и затваряме. Избирам дрехите, които ще облека — дънки, ботуши, червена риза, — отивам в банята и пускам горещата вода във ваната. Дълго оставам вътре със затворени очи. Мисля си за Мик и колко сме щастливи, че се харесваме еднакво силно, колко сме щастливи, че нито той, нито аз приличаме на Алис.

Пристигам в ресторанта, а Роби вече е седнал в едно сепаре с почти празна чаша пред себе си. Зает е да чете менюто и се стряска, когато сядам пред него.

— Здравей. Сигурно си подранил?

— Да — усмихва се той. — Гладен съм. Не можах да те изчакам.

Накратко споменаваме какво сме правили напоследък: разказвам му за Мик, за новото си приятелство с Филипа и колко съм щастлива — Роби се усмихва, изглежда искрено доволен. Казва, че се радва за мен, защото заслужавам да ми се случват хубави неща. Отпуснат и бодър е и си мисля: може би в крайна сметка ще се примири със загубата на Алис, а новата й връзка може да се окаже нещо хубаво. Надявам се, че най-после ще бъде принуден да се изправи лице в лице с истината.

Роби поръчва храната и когато я донасят, порциите се оказват много по-големи, отколкото сме очаквали. Опитваме се да ги изядем, заставяме се да продължаваме дори когато сме сити и се кискаме глуповато, когато Роби напълва бузите си с въздух и ги издува.

— Това е абсурдно. — Той поклаща глава колко храна е останала още на масата. — Тук има достатъчно за десет души.

— Знам. — Вземам с пръсти още едно парче пиле и го пъхам в устата си. — Господи, Роби, натъпках се до пръсване, но не мога да спра. Трябва да дойдат и да го отнесат, преди да се пръсна. Не мисля, че през следващия час — час и нещо ще мога да помръдна. Нямаш нищо против да останеш тук цялата нощ, нали?

Поглеждам го. Очаквам да се разсмее и да продължим с игривите закачки, но той гледа покрай мен, към нещо или някой зад мен — и в очите му вече няма дори искрица веселост. Лицето му е сковано, разкривено в странно изражение на объркване и страх.

Обръщам се, поглеждам назад, но не виждам нищо, освен маси, пълни с непознати. Отново се обръщам напред.

— Какво има? — Навеждам се над масата и слагам ръка върху неговата. — Роби? Какво не е наред?

Но той дори не ме забелязва. Измъква ръката си и се изправя. Бутва тромаво стола си назад и се обляга тежко на масата, сякаш събира сила, а после тръгва към онова, което е видял — каквото и да е то.

— Роби? Какво… Роби!

Ставам и тръгвам след него. Чувствам се глупаво и знам, че се набивам на очи в пълния ресторант. Нямам представа какво става. Роби сякаш изведнъж вече не ме вижда и чува и се боя, че може да е получил някакъв пристъп или припадък, някакъв психически срив.

Но той спира точно пред някакъв мъж на бара. А мъжът се усмихва, изглежда приятно изненадан и сърдечно протяга ръка. Лицето на Роби остава студено, тялото му — неподвижно, а поведението — странно агресивно.

— Какво правиш, мамка му? — пита ожесточено той. — Какво се опитваш да ми причиниш? Какво правиш с нея? Къде е тя? Къде отиде?

Очите на мъжа се разширяват от изненада, той се обляга назад, по-далеч от Роби, и поклаща глава.

— Кой къде е, Роби? Какво ти става? Какво има? За какво говориш?

— Току-що ви видях заедно, татко! — изкрещява Роби. Поглеждам по-внимателно към мъжа и разпознавам очите и линията на челюстта. Баща му. — Целувахте се! Току-що я видях тук. С теб. Мамка му, видях ви заедно!

— Роби. — Слагам ръка върху неговата и се опитвам да го успокоя. — За какво говориш…?

Но той се отърсва от ръката ми и се навежда към баща си.

— Видях те с нея. Видях те.

Вече не крещи, но гласът му е изпълнен с гняв и е толкова разстроен и възбуден, че целият се тресе, почти плаче.

Баща му обаче остава все така спокоен и го поглежда нежно.

— Приятелю, успокой се. Тя просто отиде до тоалетната. Ще се запознаете, когато се върне. Не е нужно това да се превръща в проблем, приятелю. Наистина ще я харесаш.

И аз разбирам какво се е случило. Роби за първи път е видял баща си с жена, с новата му приятелка. Гневът му е някаква объркана и неуместна преданост към майка му.

Роби се изсмива горчиво — неестествен, нещастен звук, излязъл някъде дълбоко от гърлото му — и поглежда баща си с презрителен поглед.

— Да се запозная с нея ли? Какво искаш да кажеш, да се запозная? Това някакъв извратен подарък за рождения ми ден ли е или какво?

Слагам ръка на гърба му.

— Стига, Роби. Не го прави. Моля те. Защо просто не се върнем на масата си? Остави баща си на спокойствие.

Баща му ми се усмихва с благодарност.

И тогава я забелязвам. Алис. Идва към нас от тоалетната. Крачи бързо, с наведена глава и лека усмивка и за кратък миг на блажена заблуда си представям, че е дошла заради Роби — все пак е решила да го уважи на рождения му ден. За миг дори се радвам да я видя, надявам се, че присъствието й ще отвлече вниманието му и ще го накара да забрави, че е сърдит на баща си.

Но после двамата се обръщат и също я виждат.

— Аха — казва бащата на Роби с глас, изпълнен с изкуствен ентусиазъм. — Ето я и Рейчъл. Ще ви запозная.

„Рейчъл ли? — мисля си. — Рейчъл?“ И макар че едва успявам да събера мислите си и да проумея какво се случва, подсъзнанието ми, изглежда, съединява късчетата — след част от секундата разбирам точно какво прави тя тук, кой точно е загадъчният й по-възрастен приятел и какво точно е видял Роби току-що.

И в този миг Алис вдига глава. Спира на място и поглежда от Роби към баща му. Усмивката изчезва от лицето й и за част от секундата тя изглежда стъписана, уплашена, сякаш иска да се обърне и да избяга. Колебанието й обаче продължава само секунда, после тя отмята косата от лицето си, разтяга устни в някакво подобие на усмивка и продължава да върви напред.

Бащата на Роби поставя ръка върху нейната и я привлича до себе си. Лицето на Алис е абсолютно непроницаемо и макар че когато ни видя, имаше шокиран вид, сега изглежда съвършено спокойна и дори леко развеселена, сякаш ситуацията е само игра, а ние сме играчките.

— Роби, това е Рейчъл. Рейчъл, това е синът ми, Роби.

Баща му се опитва да се държи така, сякаш всичко е нормално, но виждам, че е едновременно объркан и огорчен от това, което сигурно изглежда много странно поведение от страна на Роби. Очевидно няма представа какво е направила Алис — или дори коя е в действителност.

Роби не промълвява нито дума и по никакъв начин не показва физически, че е чул думите на баща си. Просто се взира в Алис. Лицето му е толкова преобразено от гняв и омраза, че е почти неузнаваемо.

— О, стига, Роби — казва Алис. — Не бъди толкова сериозен. Къде е чувството ти за хумор?

Баща му се взира първо в нея, после в сина си и отново в нея. Интимният тон на гласа й очевидно го е объркал.

— Какво? Вие двамата…?

Не успява да довърши въпроса. Роби издава ужасен, подобен на ридание звук, обръща се и побягва от ресторанта.

— Роби! Почакай!

Понечвам да се втурна след него, но скоро осъзнавам, че той се движи прекалено бързо. Освен това чантата ми е все още на масата, а дори не сме платили сметката. Наблюдавам го как се отдалечава, а после неохотно се обръщам и се отправям обратно към Алис и баща му. Не искам да оставам тук и да се изправя срещу ужасяващата ситуация. Предпочитам просто да си взема чантата и да си тръгна, да си отида у дома при Мик. Не искам да говоря с Алис. Не искам да виждам лицето й или да чувам гласа й. И не искам да чуя как бащата на Роби я нарича „Рейчъл“.

Баща му изглежда шокиран. Лицето му е бледо, очите — разширени и влажни.

— Какво означаваше това? — пита той, когато се приближавам. — Имаш ли представа?

Поглеждам към краката си и не отговарям.

— Съжалявам. — Той въздъхва и чувам как гласът му потръпва. — Държах се много грубо. Дори не се познаваме. Ти сигурно си Катрин. Роби ми разказа за теб. Аз съм Грег. А това е Рейчъл.

Ръкувам се с Грег, но отказвам да погледна Алис или да покажа по някакъв начин, че забелязвам присъствието й. А когато заговаря, се извръщам настрана.

— Мисля, че трябва да си тръгна — казва тя.

— О, господи! — възкликва Грег. — Съжалявам, Рейчъл. Каква ужасна нощ. Той обикновено е страхотно хлапе, просто…

— Не, моля те, не се извинявай.

Гласът й е различен от обичайния — звучи по-възрастно, по-овладяно. Оставам изумена каква умела лъжкиня е. Но под лъжливата зрялост усещам и спешността, и нетърпението й. Няма търпение да се махне оттук. Тя забърка кашата и сега иска да се измъкне и да ме остави аз да я разчистя. Мисля дали да не кажа истината, преди да е успяла да се изниже — да я принудя да остане, да си признае и да посрещне последствията, — а после да избягам много, много далеч. Но й нямам доверие, че ще бъде честна и откровена с Грег, а нищо от случващото се не е негова грешка. Бил е излъган, манипулиран. Заслужава истината.

— Ще дойда с теб — заявява той.

— Не, не — отвръща Алис. — Честно казано, предпочитам просто да си тръгна. Да остана сама за известно време.

Налага се да се извърна настрана, докато се сбогуват. Не мога да понеса невинната нежност на Грег към нея, извинителното му поведение. А когато го чувам да я нарича „Рейчъл“, ми идва да изкрещя.

Тя си тръгва, а аз убеждавам Грег да дойде за малко с мен на нашата маса. Сядаме един срещу друг. Мълча и гледам надолу към ръцете си. Не знам откъде да подхвана обяснението, откъде да започна да разбивам сърцето на някого.

— Не мога да повярвам — казва най-накрая той. — Точно когато нещата започваха да се подреждат. Роби не може да очаква, че аз никога няма да… — Млъква и поглежда с копнеж към вратата, от която Алис току-що се е измъкнала. Въздъхва. — Навярно никога повече няма да видя Рейчъл. Не и след случилото се.

Поглеждам го.

— Тя не се казва Рейчъл.

И макар че изведнъж ме обзема нервност, гласът ми е твърд, по-силен, отколкото съм се надявала.

— Какво? — Грег се обляга назад на мястото си и скръства отбранително ръце на гърдите. — Какво каза?

Признавам му всичко, което мога, възможно по-бързо и свързано. Отначало той не ми вярва. Продължава да клати глава и да казва: „Изключено, просто не е възможно“, но накрая спира да възразява и утихва натъжен.

— Знаех за Алис, разбира се — казва той. — Но не много. Роби така и не ни запозна. Очевидно е. Винаги съм имал чувството, че връзката им е на приливи и отливи. Само ако се бяхме запознали! За всичко съм виновен аз. Трябваше да настоявам. Само ако бях проявил повече интерес! Мислех обаче, че постъпвам правилно. Уважавам личното му пространство. — Отпуска глава в ръцете си. — Това не биваше да се случва. Не биваше да се случва… Но защо? Защо?

Тя ми каза, че е на двайсет и седем — продължава тихо, почти шепнешком. — Повярвах й. Изглеждаше толкова уверена, така зряла. Не мога да повярвам… Осемнайсет! Боже господи! Повярвах й. Повярвах й за всичко… Започвах да я обичам.

Двайсет и седма глава

Не казвам веднага на Мик за Алис. Не искам да омърсявам времето си с него, като мисля или говоря за нея, затова изчаквам да тръгне на работа следващата вечер, преди да се обадя на Роби. Така не рискувам да дочуе разговора ни. Трябва да проверя дали Роби е добре, дали все още смята да организира парти.

Грег вдига телефона.

— Той замина, Катрин. — Гласът му е уморен, примирен.

— Замина ли? Къде е заминал?

— В Европа. Швейцария. Този следобед хвана самолета. Ще се опита да си намери работа. На ски пистите. Имаме роднини там.

— Ами партито? — питам глупаво, сякаш някакво празненство наистина може да има значение. — Ами работата му?

Грег се смее.

— Няма да има парти, миличка. За ресторанта не знам, но съм сигурен, че ще се справят. Имат голям персонал.

Уверява ме, че Роби ще се оправи, защото е силен и находчив. Предлага да му дам малко време да оближе раните си, да преодолее унижението и едва тогава да му изпратя имейл. Преди да затвори, ми казва да не се тревожа, уверява ме, че всичко ще се нареди.

И макар че все още съм ужасена от поведението на Алис и споменът от предишната нощ кара стомахът ми да се свива, не мога да не се радвам, че Роби най-после е прозрял истината. Сега вече няма начин да приеме Алис обратно. Освен това е далеч в Европа. На хиляди километри разстояние. На сигурно място. Свободен.

Изключвам мобилния си телефон и решавам за известно време да го оставя така, та Алис да няма никакъв начин да ме намери. Не искам дори да мисля за нея, камо ли да разговаряме. Не желая да чувам нито обясненията, нито извиненията й.

Оставям телефона си изключен цяла седмица и времето минава в относително щастливо редуване на музикални ангажименти късно нощем и отспиване денем. Но мисълта за Алис се върти постоянно в крайчеца на съзнанието ми и колкото и да ми е неприятно, знам, че рано или късно ще трябва да говоря с нея. Би било лесно просто да я избягвам, докато се откаже от опитите да се свърже с мен, да не говоря с нея никога повече. Но трябва да й кажа какво мисля, да изразя гнева си, да защитя Роби. Сигурна съм, че каквото и да направя, тя ще се опита да се свърже с мен и ще упорства, докато успее, така че по-добре просто да се свърши.

И така един следобед, когато Мик излиза да купи бира, намирам мобилния си телефон и го включвам.

През изминалата седмица изобщо не съм го включвала и не съм проверявала обажданията, така че сега ме очакват четиринайсет гласови съобщения и многобройни есемеси. Не си правя труда да ги слушам или чета. Сигурна съм, че повечето са от Алис, която е вероятно или ядосана, или огорчена, задето не съм се свързала с нея. Не ме интересува какво има да ми каже. Просто искам да й се обадя за последен път, да й кажа колко съм отвратена. Набирам номера й бързо, преди да съм изгубила кураж.

— Аха, загадъчната непозната. Най-после! — вдига почти незабавно тя. — Знаеш ли, никога не съм те мислила за момиче, което обръща гръб на приятелка веднага щом си намери гадже. Но с тихите води никога не знаеш. — Смее се. — Така казват, нали?

Завъртам очи. Само Алис би имала нахалството да извърти ситуацията по този начин, когато е виновна за толкова много неща.

— Съжалявам, Алис. Но бях малко огорчена. Не знаех какво да ти кажа.

— Огорчена ли? — Гласът й звучи раздразнено, презрително. — За бога! Не е заради Роби и баща му, нали?

— Онази вечер говорих с Грег. След като ти си тръгна.

— Разбира се. Знаех, че ще го направиш.

— Да.

— Да. Страхотно. Значи това сме го уредили. Но какво значение има изобщо? Какво искаш да кажеш?

Не знам дали нарочно се прави на тъпа, но се чувствам леко смешна, внезапно несигурна имам ли право да се правя на съдник.

— Постъпката ти беше невероятно жестока, Алис.

— Боже господи, Катрин! Нямах представа, че вие двамата ще сте там, ясно ли е? Не исках да развалям рождения ден на Роби. — Гласът й е нетърпелив и рязък, сякаш вече е отегчена от темата и й е неприятно да дава обяснения. — Откъде можех да знам, че ще отидете в мексикански ресторант?

— Не е въпросът за вечерята, Алис. Не ставай смешна. Не мога да повярвам, че смяташ това за оправдание. Цялата история с Грег беше жестока. Не само онази вечер, не просто фактът, че те разкриха. Не мога да повярвам, че си го направила. Наистина не мога да повярвам, че може да си такава кучка. С Роби. Който винаги е бил толкова добър с теб.

За миг тя остава мълчалива. Въздъхва.

— Добре. Съгласна съм. Разбирам какво имаш предвид. Приключи ли с лекцията?

— Не, но няма смисъл да продължавам, нали? На теб просто не ти пука. Само че това е наистина ужасно, Алис. Много разстройващо.

Тя се разсмива — студен безрадостен звук.

— Не те разбирам — казва ми най-после. — Наистина не разбирам какво общо има това с теб. Защо, за бога, връзката ми с Грег, или, като стана въпрос за това, връзката ми с Роби разстройват теб?

За един кратък миг съм победена, подведена да си помисля, че преувеличавам, че трябва да си гледам работата. „Но не — мисля си, — съвсем нормално е да не приемаш подобно ужасяващо поведение от страна на приятелите си.“

— Защото това, което направи, беше преднамерено жестоко, Алис. Унищожително и ужасно. Роби е съкрушен. Заминал е за Европа. Знаеше ли? Заради теб. Освен това съсипа и отношенията с баща му — добавям. — Роби е един от най-добрите ми приятели. Изумена съм как може да смяташ, че не трябва да се разстройвам.

— О, я се разкарай! Не съм съсипала отношенията им. Ще се оправят. Никой от тях не знаеше, така че никой не е причинил нищо на другия. Предполагам, в края на краищата това дори ще ги сближи. А и на Роби ще му се отрази добре да прекара известно време в Европа. Наистина трябва да си изясни много неща. Много гняв е насъбрал. И е с такъв собственически манталитет, чак е абсурдно. Така или иначе, и двамата трябва да се радват, задето са се отървали от мен, особено ако наистина съм толкова лоша, колкото, изглежда, си мислиш.

— Каквото и да се случи между Роби и баща му, това не оправдава постъпката ти. Това беше просто погрешно, Алис, абсолютно лошо. И защо си казала на Грег, че се казваш Рейчъл? Защо точно това име? Не ми се вярва да е просто съвпадение.

— Този твой лекторски тон не ми харесва. Не си ми майка и не си по-добра от мен. Нямам нужда да ме харесваш. — Гласът й неочаквано става нисък, студен и сериозен — осезаем контраст с ленивия й безразличен тон само отпреди секунди. — Не искам да говорим повече за това, Катрин. Започва да ми доскучава. Искаш ли да излезем в петък вечер? Кажи ми. Смятам да запазя маса в „Джованис“.

— Не — отвръщам и макар че съм възмутена и шокирана от липсата й на разкаяние, от откровеното й безочие, гласът ми прозвучава удивително нормално. — Не, благодаря.

— А в събота вечер? Имаш ли някакви планове?

— Не. Да. Искам да кажа, не, Алис, не искам да излизам с теб. Сърдита съм ти. Шокирана. Не осъзнаваш ли колко сериозно е всичко? Наистина съм огорчена и отвратена. Моля те, спри да ме каниш.

— Отвратена ли? Ти си отвратена?

— Да. В името на истината, да. Отвратена и засрамена.

— О! — засмива се тя. — И засрамена, така ли? Засрамена заради мен ли?

— От теб. — Гласът ми е тих. — Да.

— Не мислиш ли, че имаш достатъчно неща, от които да се срамуваш, Катрин? Неща, които си направила самата ти?

Знам точно какво ще каже още преди да го е изрекла. Но не затварям, оставям телефона притиснат до ухото си и слушам, принудена съм да чуя какво ще ми каже.

— Може и да съм направила някои лоши неща, но поне не съм оставила малката си сестричка сама, за да я изнасилят. Нали така? Поне не съм жалката страхливка, която е избягала и е позволила да убият сестричката й.

Двайсет и осма глава

По-късно вечерта с Мик и Филипа си поръчваме пица за вечеря. И докато сядаме на масата, Филипа ме пита за нея.

— Виждала ли си Алис напоследък?

— Не. Но днес говорихме по телефона.

— И?

Така че докато се храним, им разказвам какво е причинила на Роби и Грег и за телефонния ни разговор по-рано днес.

— Шегуваш се, нали? — Мик оставя пицата си на масата и избърсва ръце в дънките си. — Толкова е гадно! Не е за вярване. Що за човек би сторил подобно нещо?

— Болен — отвръща Филипа. — Много объркан и много нещастен.

— Ами онзи Роби? Защо е бил с нея? И той ли е луд?

— Съвсем не — отвръща Филипа.

— Роби е прекрасен — обяснявам. — Един от най-милите хора на света. Истински джентълмен. Страхотен приятел.

— Тогава защо…

— Защото се влюби в нея — прекъсвам го. — Ти не би могъл да разбереш колко чаровна и забавна може да бъде тя, ако не я опознаеш. — Обмислям думите си, искам Мик да разбере, да не ме сметне за глупава или да съди Роби твърде сурово. — Бях много щастлива, когато се сприятелихме с Алис. Бях поласкана. Искам да кажа, тя е толкова популярна, толкова красива, хората просто искат да бъдат край нея. Тя можеше да се сприятели с когото поиска. А откакто Рейчъл умря, бях съвсем сама толкова дълго време.

Предполагам, че съм била самотна. Алис беше като глътка свеж въздух. Беше забавна. Беше ни страхотно заедно.

Мик и Филипа ме гледат съчувствено и аз осъзнавам, твърде късно, че съм се отклонила от темата. Започнала съм да оправдавам собственото си приятелство с Алис вместо връзката й с Роби. Но всъщност е едно и също. И аз, и Роби бяхме омагьосани.

— Защо не ми каза? — Мик изглежда наранен. — Когато си разбрала. Защо не каза нищо?

— Не знам — повдигам рамене. — Просто не исках да мисля за това. Бяхме толкова щастливи. Не исках да развалям щастието ни.

— Нищо нямаше да развалиш. Аз дори не ги познавам. — Мик се мръщи. Изглежда огорчен, обиден, че съм запазила това в тайна от него, и аз тъкмо се каня да се извиня, да се опитам да му обясня, когато се намесва Филипа.

— Не се дръж като бебе — казва тя и закачливо смушква брат си с лакът. — Сега нали ти казва? А и ти си прав, изобщо не ги познаваш, така че млъкни. — Но после ме поглежда, намръщва се, слага ръце на хълбоците и заговаря с престорено сърдит глас: — Но аз ги познавам. Защо не ми спомена? Отне ми възможността да изрека: „Нали ти казах.“

— Да, наистина — усмихвам се. — Но все още можеш да го кажеш. Ти беше права, а аз сгреших.

— За какво си била права? — Мик изглежда объркан.

— За Алис — обяснявам. — Учената ти сестра ме предупреди за нея още преди месеци. Каза ми, че е психичноболна.

— Както и да е, аз всъщност съм я виждал. Тя е момичето от хотел „Уилям“, нали? С късата рокля?

— Онази страхотната — потвърждава Филипа. — Да.

— Не е чак толкова страхотна. — Мик прави физиономия, поклаща глава и аз изпитвам детинско задоволство. — Не и според мен. — Прекалено шумна, твърде самонадеяна. Изобщо не е моят тип. — Ухилва ми се и слага хладната си от чашата ръка върху моята.

— Както и да е. — Филипа завърта очи към брат си и се обръща към мен: — Надявам се, си й казала, че вече не искаш да участваш в игричките й?

— Да — засмивам се. — Е, поне се опитах. Много я бива да не обръща внимание на онова, което не иска да чуе.

— Поне си й казала. Сега поне знае как се чувстваш. Трябва да призная, че съм доволна. Никога не съм я харесвала особено — добавя Филипа. — Не съжаляваш, надявам се? Не мислиш, че ще ти липсва, нали?

— Не. — Покривам очите си с ръце. — Ни най-малко. Цялата тази драма! Не можех да понеса повече. Алис просто е толкова изтощителна, по дяволите! Знам, звучи злобно, но ще се радвам никога повече да не я видя. Не искам да знам нищо за нея, не искам да я виждам, не искам да говоря с нея. Изключила съм мобилния си телефон и ще го оставя така за известно време. Няма да се свърже с мен, дори да иска.

— Тя май е била доста злобна по телефона — казва Мик. — Сякаш е неприятно изобщо да си около нея.

— Така е. — Филипа кимва и посяга към още едно парче пица. — Точно така. — После поглежда към чинията ми с почти недокоснатата пица. — Не ядеш. Не ти ли харесва?

— Харесва ми — отвръщам, но разговорът за Алис ме е накарал да се почувствам странно, а пицата не помага — прекалено е мазна, с твърде много подправки. — Чувствам се ужасно. Само като си помисля какво причини на Роби, и ми се повдига. Трябваше да видиш лицето му. Беше просто невероятно. — Плъзвам все още пълната си чиния по масата към Мик. — Ще пия само чаша вода.

— Ще ти донеса. — Той скача от мястото си, поглежда ме и се намръщва. — Не й позволявай да те кара да се чувстваш зле. Тя не го заслужава. Забрави за нея. Не й дължиш нищо.

Филипа наблюдава Мик, докато той отива в кухнята. Обръща се към мен и се усмихва.

— Той наистина те обича, Катрин — прошепва.

— Знам — отвръщам и също се усмихвам, но неочаквано се чувствам много уморена и ми се повдига толкова силно, че трябва да се преборя с нуждата да отпусна глава на масата и да затворя очи.

— Никога досега не се е държал така заради момиче. Никога. Обикновено е безразличен. Винаги е учтив, но безразличен, ако в това изобщо има някаква логика.

Очарована съм от думите й — наистина няма друга тема, която да ме заинтересува повече точно в този момент, — но не мога да се съсредоточа.

— Да — кимвам. Усещам как към гърлото ми се надига жлъчка.

— Добре ли си? — пита Филипа. — Бледа си като призрак.

— Не.

Внезапно усещам, че трябва да стана и да се махна от масата. Втурвам се към банята и се навеждам над тоалетната чиния точно навреме, за да повърна малкото, което съм изяла от пицата.

Двайсет и девета глава

Мик има пет свободни дни и ги прекарваме заедно в апартамента му. Той се упражнява на барабаните и ходим да си купуваме храна, но през останалото време оставаме заровени в бърлогата му. Разговаряме — Мик ми разказва всичко за детството, за мечтите си, за бъдещето, за любовта си към музиката. Аз му споделям за моето детство, за живота преди да умре Рейчъл и за живота след това. И двамата изпитваме огромно любопитство по отношение на другия и макар че почти не излизам от стаята му, през петте дни няма нито миг, в който да съм отегчена, неспокойна или да ми се иска да съм някъде другаде.

В последния свободен ден на Мик се обаждаме на Филипа и се уговаряме да се срещнем в близко кафене за закуска. Пристигаме, а тя вече ни очаква на масата. Облечена е в жълта рокля, косата й е прибрана на конска опашка. Изглежда хубава и свежа и предполагам, че до нея, в омачканите си тениска и дънки самата аз изглеждам размъкната.

Филипа е бодра и бъбрива и желанието й да говори, енергията й ме карат да осъзная, че се чувствам много зле, и то не от днес, а от няколко дни. Обикновено бързо леещите й се думи ми се струват очарователни и изпитвам удоволствие от компанията й. Но днес, докато слушам потока от новини, самото усилие от слушането и отговарянето с необходимия интерес и ентусиазъм изцежда цялата ми енергия. Тайно си мечтая да се върна у Мик и отново да заспя.

Храната ни пристига — поръчали сме пържени филийки и капучино, — но аз усещам в устата си познат вкус на слюнка, а в гърлото си — вкус на жлъчка.

— Господи! — Скачам и слагам ръка пред устните си. — Извинявайте.

Втурвам се към тоалетната, навеждам се над тоалетната чиния и повръщам. Не съм яла обаче нищо и от устата ми се процежда само тънка струя жлъчка.

— Господи, Катрин! Добре ли си? — чувам зад себе си гласа на Филипа. Усещам ръката й върху гърба си. — Горкичката!

Изправям се, отивам до умивалника, изплаквам си устата и си измивам лицето. Поглеждам към огледалото и оставам поразена колко бледа и измъчена изглеждам редом до Филипа. За миг се чудя дали не съм болна от смъртоносна болест. Може би ми е писано да умра млада, също като Рейчъл.

— Онзи ден пак ти прилоша — казва Филипа. — Да не е хранително натравяне? Или вирус?

— Не знам — свивам рамене, напълвам устата си с вода и преглъщам, като се надявам да я задържа в стомаха си.

— Наистина трябва да отидеш на лекар.

Кимвам.

— Може би е утринно прилошаване — смее се тя. — Може би си бременна.

Бременна, Филипа само се шегува, но в мига, в който го споменава, изведнъж изпитвам сигурност, че точно това става с мен. Това би обяснило много неща — гаденето, което идва и си отива, парализиращата умора, болката в подутите гърди. И колкото и да се опитвам, не мога да си спомня кога за последен път съм имала месечен цикъл.

— Мамка му! — изругавам.

— Мамка му какво?

Споглеждаме се в огледалото. Очите на Филипа се разширяват, когато забелязва изражението ми.

— Какво? О, боже! Бременна ли си? Ти сериозно ли? Възможно ли е наистина да си бременна?

— Мамка му! Мамка му! — повтарям и клатя глава. — Не знам. Но…

— Кога ти дойде за последен път?

— Там е работата. Не помня. О, господи, Филипа, изобщо не си спомням да ми е идвало! Не и откакто съм с Мик. Щях да си спомня, нали? Искам да кажа, щях да си спомня, защото той щеше да забележи. Нямате да можем да…

Опитвам се да разсъждавам. Но съм сигурна, че от месеци не съм имала месечен цикъл. Ако ми беше дошло, щеше да е неловко с Мик в леглото. Щеше да се наложи да обяснявам, когато се опита да правим секс — и щях да си спомня.

— Как не съм забелязала? Как може да съм толкова безнадеждна?

Филипа ме привлича към себе си и ме обгръща с ръце.

— Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Може пък да не си бременна, да е просто фалшива тревога. Понякога стресът те кара да пропускаш цикъл. Чела съм го. Някъде.

— Но аз не съм преживявала особен стрес.

— Ами Алис? Изпитите?

— О, господи, иска ми се да е така! Но не вярвам. Бях щастлива, Филипа. Не стресирана. — И изведнъж си давам сметка колко много странни промени са настъпили напоследък в тялото ми, колко особено се чувствам. — Ето защо ми отесняха внезапно всичките ми сутиени. Дори и в дънките започнах да не се побирам.

— Може би просто напълняваш?

— Не — поклащам глава. — Какво ще правя? О, Филипа, какво ще си помисли горкият Мик?

— Горкият Мик ли? Не бъди глупава. Той не е дете. Знае за птичките и пчеличките. Горката ти — ти си тази с гърди като дини. — Очите й се разширяват, докато поглежда към бюста ми, а ръката й се стрелва пред устата, за да прикрие усмивката си. — Наистина са станали огромни — сега го забелязвам.

Свеждам поглед към гърдите си, улавям ги в шепи и ги повдигам. Те са тежки, пълни, чувствителни.

— Мили боже! Да, нали? Защо, за бога, не съм си дала сметка?

— Защото си била прекалено заета да си избиваш мозъчните клетки от главата.

— Очевидно.

Навеждам се над умивалника. Взирам се в отражението си в огледалото. Кожата ми е бледа, но като изключим това, не изглеждам по-различно формата на лицето и очите ми си е все същата. Струва ми се невъзможно, че у мен може да расте нов живот, без да си проличи по лицето ми, без дори да разбера. Без да дам съгласието си.

— Бебе — казвам и клатя глава. — Филипа, това е просто… как можах… Още нямам осемнайсет.

Тя кимва.

— Още си тийнейджър.

— Какво ще правя?

— Не знам. — Свива рамене със сериозно изражение. — Не знам, Катрин.

Поглеждам надолу към корема си и разпервам пръсти над него. Толкова ми е трудно да си го представя. Нов живот. Вътре в мен.

Неочаквано Филипа ме сграбчва за ръката и думите й започват да се изливат в развълнуван шепот:

— Мислиш ли, че можеш да го задържиш? Ако наистина си бременна? Като се замислиш за това, в много отношения ще е наистина страхотно. Ще бъде толкова, толкова, толкова сладко и хубаво. Мик ще е страхотен татко. А аз ще съм леля. Ще ти бъда детегледачка. Честно. Ще правя много неща вместо теб, ще ти помагам с всичко, което мога. Пак ще следваш в университета. Мама и татко също ще помагат, те обичат бебетата. И твоите родители също. И те ще помагат, нали?

Мисълта за родителите ми ме кара да изстена на глас. Покривам лицето си с ръце.

— Филипа! Спри. Моля те. Не говори така. Още дори не съм сигурна. И трябва да кажа първо на Мик. Точно сега не мога да взема такова решение, не можем да водим този разговор.

— Не. Разбира се, че не можем. Извинявай. — За минута утихва, а после добавя: — Да отидем да купим тест. На път към Мик има аптека.

Кимвам и отново се обръщам към умивалника, Филипа, разбира се, е права, наистина трябва да купя тест, да разбера възможно по-скоро, да говоря с Мик. Но искам да го направя сама. Без компания, без публика. Задържам поглед над ръцете си, докато ги мия, и се чудя как да й кажа, че не я искам с мен, без да нараня чувствата й. Но когато въздъхвам и вдигам глава, тя сякаш е прочела мислите ми.

— Виж. Защо първо не се върнеш у брат ми? Купи си тест по пътя. Аз ще задържа Мик тук още известно време и ще довършим закуската си. Можеш да направиш теста и когато Мик се върне, да поговориш с него. Ако се налага. — Усмихва се. — Аз няма да дойда. Не мисля, че ще имате нужда от мен.

— Добре — усмихвам й се с благодарност. — Така ще е по-добре. Благодаря.

— Но ще ми споделиш какво е станало, нали? Скоро? Утре?

Връщаме се на масата и казваме на Мик, че съм болна и ще се прибера у дома. Той скача притеснен от мястото си и настоява да дойде с мен, но двете с Филипа го убеждаваме да остане и да довърши закуската си.

— Пътят е само три минути — напомням му със смях. — Глупчо. Нищо няма да ми се случи.

Той изглежда разтревожен, докато му махам от вратата на кафенето. Усмихвам му се възможно по-успокоително и тръгвам по улицата. Приятно ми е да съм навън, на чист въздух, извън задушното затворено пространство на кафенето, което мирише прекалено силно на кафе и бекон. Обикновено тези миризми ме карат да огладнявам, но днес само ме омаломощават и ми предизвикват гадене.

Почти не се съмнявам дали съм бременна. Всичко съвпада — гаденето, странната умора, която изпитвам напоследък, подуването на гърдите ми. А освен това сега съм сигурна, че откакто за пръв път спах с Мик, не съм имала месечен цикъл. И макар да внимавахме и през повечето време да използвахме презервативи, един или два пъти забравихме мислехме, че сме в безопасност, стига Мик да не свърши в мен. Очевидно сме сгрешили.

Отивам в аптеката и претърсвам рафтовете с лекарства за тест. По-рано никога не ми се е налагало да си купувам и не съм сигурна къде ги държат и как изглеждат, затова за кратко обикалям слепешком, докато към мен се приближава едно момиче и пита дали може да ми помогне.

— Да. Ъъъ, тестове за бременност?

Тя не се поколебава, не реагира по никакъв видим начин на въпроса ми.

— Разбира се. Ето там са.

С учтиво безразличие ми обяснява за разликите между отделните тестове и ме завежда до касата, където слага пакета в кафяв хартиен плик. Но не мога да не се зачудя какво ли си мисли. С нея сме приблизително на една възраст и предполагам, че е доволна, задето не е на мое място, задето няма същия проблем, самодоволна, превъзхождаща и в безопасност в практичната си бяла униформа.

Забелязвам Алис чак когато се каня да изляза.

— Тц, тц, Катрин — обажда се тя зад гърба ми. Гласът й е толкова неочакван и идва така отблизо, че подскачам. — Какво ще си помисли Хелън?

Спирам и се обръщам с лице към нея, стиснала пакета до гърдите си, сякаш за да се защитя. Усещам как сърцето ми забива бързо, а цветът се оттича от лицето ми. Чувствам се странно сплашена, дори уплашена, и трябва да преодолея нуждата да избягам. В изражението на Алис няма никаква топлина и застанала лице в лице с нея, ми е трудно да повярвам, че някога сме били приятелки.

Тя поглежда към пакета и кимва към него.

— Били сме палави, а?

Каня се да проговоря — да отрека, да обясня, да се оправдая, — но решавам да не го правя. Не дължа нищо на Алис. Личният ми живот вече не е нейна работа. Свивам рамене и се опитвам да мина покрай нея, но преди да съм стигнала донякъде, тя слага ръка на рамото ми и се навежда към мен. Лицето й е само на сантиметри от моето.

— Не си мисли, че ще ти се размине — предупреждава тя. Гласът й е злобно ниско съскане. — Знам, че хората като теб смятат тези като мен за заменими. Знам. Но няма да се отървеш от мен толкова лесно.

— Остави ме на мира, Алис — заставям се да я погледна и очите. — Остави ме на мира или…

— Какво? — Тя вдига вежди в преувеличена изненада. — Ще повикаш полицията ли? А? Това ли ще направиш?

— Всъщност да, това.

— О, да, разбира се, че да. Но аз вече знам. Разбираш ли, аз те познавам. Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. Всъщност не съм направила нищо, нали така? Няма какво да кажеш на полицията или има? Този път не можеш да отхвърлиш вината. — И тя се усмихва сладко, накланя глава на една страна и придава на гласа си изкуствена невинност: — А освен това ние с теб сме приятелки, не е ли вярно? Приятелки завинаги?

Поклащам глава и минавам покрай нея.

— Върви си, Алис. Просто си върви. Нямам представа за какво говориш. Имаш нужда от помощ. Трябва да отидеш на лекар. Ти си болна.

— Може би наистина съм болна — засмива се тя, докато се отдалечавам бързо. — Или може би болната си ти, Катрин. Някога замисляла ли си се за това? Може би си ти.

Продължавам напред и си налагам да не поглеждам назад, не и докато не се озовавам на самия ъгъл на улицата, на която живее Мик. Там спирам и поглеждам назад. Отначало не я виждам и се паникьосвам, ужасена, че се крие и ме следва. Но после я забелязвам: все още е по-надолу на улицата, близо до аптеката. Говори с висок, привлекателен мъж — несъмнено флиртува с него — и изглежда напълно погълната от разговора.

Вероятно става въпрос за абсурдна предпазливост от моя страна, но не искам тя да знае къде живея в момента, затова завивам по улицата и побягвам колкото се може по-бързо към апартамента на Мик. Пъхам ключа в ключалката с треперещи ръце и затръшвам вратата зад себе си. Озовавам се вътре и незабавно се успокоявам — всичко е толкова познато и обикновено, износено, удобно и изпълнено със светлина — и не мога да не се разсмея на истерията, която ме е владяла само допреди миг. Напомня ми как, когато бях дете, се страхувах да остана сама на тъмно. Винаги бягах, уплашена и ужасена, обратно към родителите си — към светлината, топлината, безопасността, която ми осигуряваше присъствието на други хора — и незабавно се успокоявах. Също като тъмнината, Алис не може истински да ме нарани. Не и ако не й позволя. Може да е изтъкана от сенки, загадки и желание да наранява, но няма истинска власт. Не и в действителност.

Отивам в банята и заставам пред огледалото. Запъхтяна съм от тичането и лицето ми е бледо. Изглеждам ужасно. Стомахът ми се е свил от нерви и ми е нужен един миг да си припомня, че имам да се тревожа за нещо много по-сериозно от Алис. Нещо истинско. Нещо сериозно. Нещо, което може да се отрази на мен и на Мик до края на живота ни. И това нещо няма нищо общо с Алис.

Отварям пакета и се изпишквам върху пръчицата, както пише в инструкциите. Оставям теста на плота, без да го поглеждам. Отивам във всекидневната и крача напред-назад, напред-назад, докато решавам, че е минало достатъчно време. Връщам се в банята и вдигам пластмасовата пръчица. На нея има две паралелни отчетливи сини чертички.

Отново проверявам инструкциите. Две чертички означава положителен резултат. Бременна съм.

Запращам теста настрана, сякаш е нажежен или опасен, и гледам как издрънчава на пода. Приземява се с чертичките нагоре и двете ясни отчетливи ивици сякаш ми се присмиват. Макар да съм била сигурна, че ще е положителен, реалността на резултата е ужасяваща, невероятна. Усещам как сърцето ми забива бързо, а в устата ми загорчава вкус на шок и страх. Изведнъж установявам, че не мога да помръдна, не мога да продължа да стоя права, и рухвам на пода. Сядам с вдигнати колене и притискам глава към тях. Оставам неподвижна в това положение, с глава, изпълнена с видения за разрушеното ми бъдеше, докато чувам ключа на Мик в ключалката, стъпките му по пода, гласа му, викащ името ми. Скоро той е в банята, обгръща ме с ръце и ме пита дали съм добре.

Не вдигам глава, не казвам нито дума — прекалено много ще е да проговоря, прекалено тежко да го погледна в очите просто сега, — но посягам и посочвам към теста.

— Какво? — пита Мик, а после се раздвижва. Чувам го как вдига теста. После се връща и сяда пред мен.

— Бременна ли си?

В гласа му има изненада и шок, но не и съкрушаването, което съм очаквала. И няма никакъв гняв.

Вдигам поглед. Кимвам…

— Ау! — Потърква лицето си. Чувам как скърцат наболите косъмчета по бузите му. — Това е голяма новина.

— Да.

За миг той остава притихнал, загледан в теста. После поглежда към мен.

— И така, ъъъ, това много ли е лошо?

— Да. Разбира се, че да! Бременна съм, Мик. И съм на седемнайсет. — Сега сядам както трябва, кръстосвам крака и се обръщам с лице към него, така че коленете ни се докосват. — На седемнайсет години съм, Мик. Седемнайсет.

Той слага ръка на коляното ми и заговаря внимателно, сякаш се страхува да не ме разстрои:

— Добре. Наистина е шокиращо. Но не е краят на света. Искам да кажа, можем да направим нещо. Има възможности. Ако искаш.

— Аборт. Знам. Просто изречи проклетата дума. Не съм глупава.

— Добре. Аборт. Можем да го направим. Ако искаш.

Кимвам, свивам рамене, оглеждам се безпомощно из стаята. Взирам се в плочките на стените, в завесата на душа, навсякъде, освен в неговото сериозно нежно лице.

— Но не е необходимо да го правиш. — Той се навежда напред, така че съм принудена да го погледна в очите. — Не е нужно да правиш аборт, Катрин.

— Какво? И да родя? Сега ли? Ти шегуваш ли се?

— Не. Не се шегувам. И друг път са се случвали такива неща. Не е като да е нечувано или невъзможно.

— Знам, че не е невъзможно. Не съм идиотка. Но момичетата като мен не раждат бебета, Мик. Момичетата като мен отиват в университета, имат кариера. Хайде! Бъди реалист. Родителите ми ще умрат от ужас.

— Пак можеш да отидеш в университета. Хората го правят. Виж, просто забрави за родителите си за една минута. Забрави и какво може да си помислят другите. Не можеш да вземаш решения заради другите хора. Това е глупаво.

Знам, че е прав. Голяма част от ужаса ми от мисълта за тази бременност е породена от това, какво може да си помислят другите — родителите ми, приятелите от училище, учителите. Представям си се с огромен корем, а после и с пищящо бебе на ръце — как ме гледат хората, шепнат помежду си и ме съжаляват. С цялото това въображаемо неодобрение, минаващо през главата ми, ми е трудно да разбера какво наистина мисля, какво може всъщност да искам.

— Ще приготвя чай — казва Мик, улавя ме за ръката, изправя се и ме издърпва на крака. — Защо не идеш да полегнеш?

Послушвам го и по някакъв начин въпреки бъркотията, която кипи в главата ми, успявам да потъна в дълбок сън. Когато се събуждам, Мик седи до мен на леглото и преглежда някакво списание за музика.

— Здравей.

— Здрасти.

— По-добре ли си? — Поставя ръка на челото ми и аз се разсмивам.

— Нямам температура, глупчо.

— Знам, знам. Но майка ти не е ли правила така всеки път когато си била болна? И това не те ли караше да се чувстваш по-добре? Когато си се разболяла наистина сериозно и си можела да получиш цяла седмица болнични от училище или нещо подобно?

— Но аз не съм болна. Бременна съм.

— Да. Но си тъжна.

Сядам в леглото.

— Тъжна ли съм?

— Не знам. Тъжна ли си?

— Не знам. Ти тъжен ли си?

Той се смее.

— Да, ако ти си тъжна. Ако ти не си, и аз не съм.

— Не съм сигурна. Поради някаква причина вече не ми изглежда толкова лошо. — Свивам рамене и се усмихвам свенливо. — Може би все още сънувам.

Той ме ощипва по ръката.

— Усети ли го?

— Да.

— Значи не сънуваш.

— Но сериозно, какво мислиш? Наистина ли е толкова лошо? Че съм бременна?

— Господи, Катрин, не знам! Може би не е чак толкова лошо. — Усмихва се — нежно, колебливо, бавно, — гледа ме, изучава лицето ми. — Но определено е важно.

— Да.

Не знам как няколко часа сън са променили разсъжденията ми толкова много, но изведнъж бременността ми се е превърнала от шокиращо бедствие в нещо, което може би наистина искам. Разсмивам се — внезапен мехур на надежда и въодушевление се надига в стомаха, в гърлото ми.

— Наистина е важно.

— Мили боже! Бебе.

— Да — съгласявам се. — Бебе.

— Нашето бебе.

— Да.

— Не можем да убием нещо, което сме създали заедно. Това е нашето бебе. Нашето. Частица от теб и частица от мен — продължава той.

— Да.

— Имам предвид, освен ако наистина не искаш. Но ти не искаш, нали? Не искаш да направиш аборт? Искаш ли?

— Не. Не, не искам. — Позволявам си да си усмихна, да се надявам. — Мисля, че може би го искам. Мисля, че може би наистина искам да го задържа.

Остатъка от деня прекарваме в полуистерично състояние на шок. На следващата сутрин съобщаваме на Филипа и тя е толкова въодушевена, така изпълнена с ентусиазъм, с идеи и планове за бъдещето, че кара и двама ни да се разсмеем със срамежлива радост. Гаденето не е изчезнало, но сега, когато знам на какво се дължи, е много по-лесно да се справям с него. И когато знам, че всъщност не съм болна, смазващото изтощение и способността ми да заспивам по всяко време изглеждат само лек и дори странно приятен симптом на факта, че тялото ми е заето с изработването на друго човешко същество.

Отиваме в библиотеката и заемаме цял куп различни книги за бременността. В тях има лъскави снимки на ембриони в различни стадии на развитие. Опитваме се да изчислим на колко точно седмици е нашето бебе и да го свържем със съответната картинка. Удивително е да мислим, че може би вече си има ръце и крака, очи, уста, нос. Сърдечни тонове.

Мик смята, че трябва да си намерим апартамент и да заживеем заедно.

— Това е. Мечтал съм за момиче като теб през целия си живот. Нямам нужда от повече време, нито да те опознавам по-добре. Просто имам нужда да бъда с теб.

А когато се чудя на глас дали не се обвързваме прекалено, дали не прибързваме, той се смее и поклаща глава.

— Ще имаме бебе, Катрин. Няма по-голямо обвързване от това. Сега е прекалено късно да тръгваме по-бавно. Прекалено късно е да сме благоразумни.

После ме прегръща, целува ме.

— Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Не се тревожи.

Посред нощ ми шепне:

— Да се оженим. В гражданското. Утре.

Аз се смея и отвръщам:

— Изключено, аз съм само на седемнайсет. Недей да полудяваш… — Но вътрешно съм възхитена от романтичните му идеи, от това, че е също толкова влюбен, колкото мен. Че изобщо обмисля възможността да се оженим.

Идеята да си наемем общ апартамент не е чак толкова безумна. Всъщност е съвсем логична. Изключено е Мик да се премести у Вивиан, а неговият апартамент е много малък. Освен това не можем да очакваме от съквартиранта му да се примири с присъствието на бебе.

На следващата сутрин се събуждам рано, преди Мик. Ставам и приготвям чай. Занасям го заедно с вчерашния вестник в стаята му. Връщам се в леглото, разтварям вестника и започвам да оглеждам обявите за наемите.

— Това може да се окаже страхотно — казвам след известно време. — Една спалня, дървени подове, нова кухня. Близо до плажа Бонди. Триста и петдесет на седмица.

Мик отваря очи и бавно се усмихва, когато осъзнава какво съм казала.

— Прочети го пак. Не те чух добре.

— Една спалня, дървени подове, нова кухня. Близо до плажа Бонди — повтарям. — Трябва да се обадя на родителите си, Мик. Ще искат да се запознаете. Не можем да организираме нещата, преди да съм им казала за теб. Те плащат наема ми, те ме издържат.

— Разбира се. — Той сяда в леглото и слага ръка на крака ми. — Но всичко ще се оправи. Дори ако не искат да плащат наема ти, за да живеем заедно. Мога да си го позволя. Ще се справим.

— Толкова си сладък. Но не мисля, че това ще е проблем. Те не са такива. Готови са да направят всичко заради мен. Всъщност правят за мен прекалено много, повече от мнозинството родители.

— Разбираемо е.

— Да, предполагам, че е така.

— Ти също ще трябва да се запознаеш с моите родители.

— Знам. — Забождам химикала си в хартията. — Това не те ли изнервя малко? Ще ни помислят за луди. Да имаме бебе? Вече да търсим апартамент? Да заживеем заедно?

— Сигурен съм, че ще ни помислят за луди. Отначало. Просто ще трябва да им докажем, че грешат. А когато те опознаят, ще те обикнат.

Бутвам хартията настрана и се плъзвам под завивките, така че да съм до него.

— Моите също ще те обикнат.

Иска ми се да можех наистина да съм толкова сигурна, колкото подсказва гласът ми. В действителност не мисля, че родителите ми ще се зарадват на ситуацията. Представям си лицата им, когато им съобщя — тихото неодобрение на мама, шока на татко. Няма да кажат много, няма да покажат никакъв гняв, никога няма да ми се разкрещят, но съм сигурна, че ще го сметнат за трагедия, за един вид бедствие, и ще ми е хиляди пъти по-трудно да понеса болката, изписана на лицата ми, отколкото всеки изблик на гняв. Предпочитам да ги слушам как крещят.

Сега не само се тревожа как ще реагират на новината за бременността, но изпитвам и наново съживено чувството на вина заради Рейчъл. Животът ми се разгръща, продължава, придобива форма по нови и неочаквани начини. Както одобрително би казал психологът ми, аз продължавам напред. Смъртта на сестра ми вече не заема толкова централно място в живота ми, вече не ме определя и сега разбирам, че е неизбежно: колкото по-дълго живея, колкото повече неща ми се случват, толкова по-незначителни ще стават нейният живот и нейната смърт. Ще забравя. Повече няма да ми липсва във всеки отделен миг. По някакъв начин това ми се струва предателство — просто още един случай, когато ще избягам и ще я изоставя.

Това навярно също наранява родителите ми. Всеки път, когато в живота ми се случи нещо важно, от получаването на диплома през влюбването до забременяването, за тях е жестоко напомняне за всичко, което Рейчъл никога няма да има, никога няма да направи.

Затварям очи и се опитвам да не мисля — нито за сестра си, нито за родителите си. Сгушвам се до Мик, вдишвам вече познатия аромат на кожата му. И макар че съм будна само от час, се чувствам уморена и си позволявам да потъна в сладкия сън на забравата.

— Идеален е — отново се оглеждам в обляната от светлина всекидневна. — Страхотен е. Мик ще се влюби в него.

Апартаментът е малък, но чист и светъл. Подът е дървен, стените — варосани. Има една основна спалня със свързана малка стаичка, представена в обявата като кабинет, която ще е идеална за бебето, Филипа застава до мен и обгръща раменете ми с ръка.

— Това е — казва тя. — Мисля, че си го намерила.

— Страхотен е, нали?

— Великолепен.

— Мик ще се влюби в него, нали?

— Да, така си мисля.

— Да попълня ли формуляра?

— Да. И попитай дали утре можеш да се върнеш пак да огледаш. Заедно с Мик. Но съм сигурна, че ще го хареса, не се тревожи.

Попълвам формулярите, давам ги на брокера и после двете с Филипа слизаме по стълбището на входа и излизаме на улицата.

— Хайде да обядваме — казва тя. — Гладна ли си?

— Да. Постоянно съм гладна. Просто сега ми се повдига от много от нещата, които обичам.

И докато двете обсъждаме какво може да ми се стори апетитно за обяд, виждам Алис. От другата страна на улицата е, но не мога нито да се скрия, нито да опитам да се шмугна незабелязано в най-близкия магазин, защото вече ни е забелязала. Стои неподвижна и ни гледа със странна усмивка на устните.

— Какво? Какво има? — Филипа се обръща да види какво гледам. — Мамка му! Алис.

Тя махва с ръка.

— Катрин! Чакай! Само един момент!

И преди да успеем да се отдалечим, Алис вече пресича платното и бързо върви към нас.

— Как си? Какво стана с малкия ти тест? Резултатът беше ли такъв, какъвто очакваше?

Обръща се само към мен, избягва дори да погледне към Филипа.

Разбирам, че трябва да се раздвижа, просто да отмина, но стоя на тротоара парализирана.

— Обзалагам се, Хелън прелива от щастие, че ще става баба? — Алис скръства ръце на гърдите си и ме поглежда гадно. — О, но ти по всяка вероятност все още не си й казала, нали? А? Обичаш малките си мръсни тайни, нали, Катрин? Каква лъжесветица си само. О — добавя тя, — и между другото, аз се чувствам страхотно, благодаря, просто фантастично, благодаря, че попита. — Усмихва се — бързо неестествено разтягане на устните, — а после също така внезапно се намръщва. — Макар че съм малко разочарована, нали разбираш? Огорчена от една, която смятах за приятелка.

— Бързаме, Алис — казва Филипа. — Трябва да вървим.

Алис не й обръща внимание.

— Макар че всъщност не би трябвало да се учудвам, като се има предвид какво знам. Вълкът козината си мени, но нрава не. Страхливецът си остава страхливец завинаги. Не си ли съгласна, Катрин? — И се разсмива презрително с отметната назад глава. После внезапно спира и се взира напрегнато в мен. — Но ти си нещо повече от страхливка, нали, Катрин? Искам да кажа, ти си избягала и си оставила сестра си да я убият. И като се замислиш, най-вероятно са я убили, защото си избягала. Някога замисляла ли си се за това? Искам да кажа, онези момчета сигурно са щели само да ви изнасилят и двете. Вероятно са откачили, когато са разбрали, че си изчезнала. Откачили са и са убили горката малка Рейчъл. Така че ти си повече от обикновена страхливка, не е ли така, Катрин? По-скоро си съучастница. Искам да кажа, в известен смисъл ти си виновна, че сестра ти умря, не мислиш ли? Но си спасила собствената си кожа. За сметка на Рейчъл. Собствената си безценна кожа.

— Млъквай, Алис! — прекъсва я Филипа. Гласът й е нисък, студен и сериозен. Хваща ме за горната част на ръката и ме придърпва към себе си. — Майната ти, млъквай, тъпа загубена кучко, или ще те ударя така, че няма да се събудиш цяла седмица!

Оставам толкова изненадана от думите й, от неочакваната й агресия, че мога само да стоя с отворена уста и да гледам.

— О! Как не.

Алис я измерва от горе до долу с поглед и се усмихва презрително. Но високомерната самоувереност на стойката й е изчезнала, а в гласа й се прокрадва несигурност.

— И така, значи с такива хора предпочиташ да висиш сега, Катрин? С измет? Е, трябва да призная, че има логика. Които си приличат, те се привличат.

Филипа обгръща раменете ми, повежда ме така, че се обръщаме с гръб към Алис и бързо се отдалечаваме в противоположна посока.

— Довиждане, дами — провиква се Алис след нас с фалшиво сладък глас. — Беше прекрасно да ви срещна тук. Надявам се скоро пак да се видим.

— Не мога да повярвам какво й каза — промълвявам и поклащам глава, ужасена от поведението на Алис и изненадана и същевременно ликуваща от неочакваната смелост на Филипа.

— Знам. Не можах да се сдържа, тя толкова ме ядоса. — Въздъхва. — Майка ми щеше да се срамува, ако можеше да ме чуе.

— Аз мисля, че беше великолепна. Приличаше на кралица Елизабет или на някого, който внезапно заплашва да размаже друг. Беше страхотно.

Филипа се обръща, за да погледне назад.

— Можем да тръгнем по-бавно. Тя върви в обратната посока. Толкова е ужасна, Катрин. Наистина е откачена. Дори е малко страшно.

— Знам.

Филипа спира и се обръща с лице към мен.

— Не го приемаш сериозно, нали? Онова, което твърди? Всичките й злобни приказки за Рейчъл? Знаеш, че това, което казва, не е дори близо до истината.

— Трудно е да му обърна гръб — отвръщам, свеждам поглед към тротоара и продължавам тихо: — Защото Алис е права. Наистина я изоставих. Наистина избягах. Точно това твърдяха адвокатите на защитата в съда. Казаха, че момчетата не са смятали да убиват никого. Направили са го само защото откачили от ужас. Паникьосали се, когато съм изчезнала…

— Разбира се, че така са казали. Разбира се, че не биха признали, че са замисляли да убият Рейчъл. Но това не означава, че е вярно.

Обръщам се и поглеждам назад. Гледам как Алис се отдалечава в обратната посока.

— Но тя откъде се сети да го каже? Как винаги измисля нещата, които ме нараняват най-много? Как може някой толкова егоцентричен да е така проницателен?

— Защото е прогнила отвътре. Напипала е пулса на всичко най-грозно в света. А освен това по всяка вероятност е чела вестниците. Направила е проучването си. Намерила е най-добрия начин да те нарани. Не би ме изненадало.

— Да, може би е така. Но това не променя факта, че е възможно да е права. Може би наистина аз съм отговорна за случилото се с Рейчъл. Ако просто бях останала там, ако не бях побягнала… всичко можеше да се развие по съвсем различен начин.

— Извинявай, но това са пълни глупости, Катрин — тропва с крак Филипа. — Само глупости. Постъпила си точно както е трябвало. Така, както би направил всеки на твое място. Слушай, как според теб щяха да се почувстват майка ти и баща ти, ако и двете бяхте убити? Ако и двете им дъщери бяха умрели? Това по-добре ли щеше да бъде? Защото точно това е щяло да се случи, ако не си била избягала, ако си се била опитала да се бориш. Само си щяла да направиш нещата още по-лоши.

— Може би. — Вдигам рамене. — А може би не. — Плъзвам ръка през нейната и я стискам с обич. Тя винаги е толкова мила. — Но не можеш да знаеш. Може би, ако просто бях останала там, те щяха да изнасилят Рейчъл и да си тръгнат. Ако не бях избягала, може би нямаше да я убият. Може би все още щеше да е жива. Може би просто съм спасила собствената си кожа с цената на живота на сестра ми. И това не е всичко. Това не беше единственият начин, по който бях отговорна — продължавам. — Аз отговарях за нея. Изобщо не биваше да я водя на онова парти. Трябваше да я взема от урока по пиано и да я заведа у дома. На следващия ден имаше рецитал. Ако просто се бях грижила за нея както трябва, всичко щеше да е наред, щеше да е съвсем различно.

Филипа не отхвърля думите ми и не ми казва, че говоря абсурдни неща. Вместо това слага ръце на раменете ми и ме поглежда право в очите.

— Катрин, в миналото има хиляди неща, които, ако можеш да промениш, биха предотвратили случилото се. Но ако искаш да мислиш така, ако искаш да се самообвиняваш, задето си избягала или задето си завела Рейчъл на партито, тогава какво да кажем за родителите ти? Те трябва да се обвиняват, че не са си били у дома. Трябва да се самообвиняват, задето са те оставили ти да отговаряш за Рейчъл, вместо лично да я вземат след училище. Ами онова момче, гаджето ти, което не те е спряло да се качиш в колата? И той ще трябва да се самообвинява. Вината може да се разпростре буквално върху всички. И да, може би всички замесени наистина изпитват някакво съжаление, питат се дали ако бяха направили това или онова, нещата щяха да се променят. Но едно лошо решение не те прави убийца. Ти си била петнайсетгодишно момиче и си отишла на парти. Нарушила си правилата. И какво от това? Не си направила нищо, което не е правило никое друго петнайсетгодишно момиче на този свят. Не си могла да знаеш какво ще се случи. Трябва да спреш да мислиш по този начин. Това е лудост. Единствените хора, отговорни за убийството на Рейчъл, са онези момчета. Ти си била жертва, Катрин. Ти, Рейчъл и родителите ви. Била си поставена в ужасяваща и неочаквана ситуация и си направила най-доброто, което си могла да измислиш тогава. Не си сторила абсолютно нищо грешно, нищо, от което трябва да се срамуваш. Нищо.

Трийсета глава

Когато по-късно следобед се прибирам у дома, Мик вече е там и ме чака. Отваря вратата със замах още преди да съм успяла да почукам, щастлив и усмихнат, и ме обгръща с ръце веднага щом влизам вътре.

— Току-що ни се обадиха — съобщава ми той и се смее. — Получихме апартамента. Можем да се нанесем следващата седмица.

Хваща ме за ръката, повлича ме към кухнята, настанява ме на едно столче и ми подава чаша прясно изстискан портокалов сок. Приготвял е храна. В една чиния са струпани нарязани зеленчуци — червени чушки, гъби, фасул, — а малката кухня, в която обикновено цари хаос, е чиста.

— Помислих си, че може да го отпразнуваме с нещо пържено.

— Звучи страхотно.

— Сестра ми каза, че сте се натъкнали на Алис. — Поглежда ме загрижено. — Добре ли си?

— Да — свивам рамене. — Добре съм.

Той отново се връща зад плота и продължава с приготвянето на храната.

— Филипа спомена, че Алис казала някои много злобни неща. Тревожеше се да не си разстроена.

Не отговарям веднага, мисля. Спомням си какво наговори Алис, но думите й не са оставили чувствителни места, не усещам болка. Да съм заедно с Мик ми действа като балсам.

— Не. Не наистина. Аз просто… е, добре, тя не каза нищо, което да не съм си мислила. Просто ще се радвам, когато се умори да ме тормози. А тя ще се умори. Не може да задържи задълго вниманието си само върху едно нещо.

Не чувам отговора му, защото неочаквано някой шумно започна да блъска по вратата.

— Боже! — Мик ме поглежда и поклаща глава. — Кой, по…

— Катрин! Катрин! Там ли си? — крещи отчаяно мъж от другата страна на вратата и я удря с такава сила, че стените треперят. — Катрин! Отвори!

— Господи! — Сядам по-изправена на столчето и усещам как кръвта се отцежда от лицето ми. — Мисля, че е баща ми.

— Какво? Защо?

— Не знам — отвръщам, ставам, втурвам се към вратата и я отварям точно когато той отново започва да крещи името ми.

Мама и татко стоят един до друг на верандата. Изглеждат изненадани, когато ме виждат, сякаш всъщност не са очаквали да ме зърнат. Споглеждат се, а после отново се обръщат към мен. Изглеждат странно сковани и напрегнати.

— Татко! Мамо! Какво има? Какво правите тук?

— О, Катрин! — Мама се втурва към мен и ме привлича към гърдите си. — Добре ли си? Добре ли се чувстваш?

— Да. — Притискам я към себе си, а после я избутвам настрана. — Добре съм. Всичко е страхотно. Но защо сте тук? Какво става?

Татко ме хваща за брадичката, повдига лицето ми нагоре и се взира напрегнато в очите ми.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — пита той. — Сигурна ли си?

Отстъпвам настрана от него и се намръщвам.

— Какво има? — питам и поглеждам от единия към другия. — Плашите ме. Какво правите тук?

В следващия момент Мик застава до мен и държи едната ми ръка в своята, а другата е протегнал за поздрав към родителите ми.

— Здравейте. Аз съм Мик. Искате ли да влезете?

Татко не обръща внимание на протегнатата му ръка. Очите му се движат от очите на Мик надолу към краката му и после пак нагоре, в очевидна и груба преценка, каквато никога досега не съм го виждала да прави.

Мама пристъпва напред и се усмихва — но усмивката й е насилена, неестествена и съвсем не достига до очите й. Стисва ръката на Мик.

— Благодаря, Мик. Аз съм Хелън. Това е съпругът ми Ричард. Да, с удоволствие ще влезем.

Двамата отстъпваме настрана, за да позволим на родителите ми да влязат. Тръгваме след тях и Мик ме поглежда объркано зад гърба им. Аз обаче мога само да вдигна рамене, озадачена не по-малко от него от появата им и от странното им поведение.

Отиваме в кухнята — светла, приятна, чиста и изпълнена с приготовления за вечерята ни. Забелязвам как мама и татко се споглеждат. Изглеждат объркани почти колкото мен.

Мама се обръща с лице към нас.

— Ще бъдем откровени. Алис ни се обади.

— О! — отвръщам и лошото предчувствие, което се надига у мен при споменаването на името й, ме кара да се почувствам незабавно уморена. — Защо? Какво искаше?

— Беше разтревожена за теб, скъпа — започва мама, но татко я прекъсва с груб глас:

— Каза, че вземаш наркотици. Каза, че живееш с някакъв… — кимва към Мик — … е, според нейните думи „див музикант наркоман“.

Поглежда ме и изведнъж ми се струва толкова дребен, тъжен и уплашен, че не мога да го понеса.

— Каза също така, че си бременна.

Мога да се защитя с лекота. В крайна сметка не вземам наркотици и Мик не е див. Доказателствата са достатъчни, за да се уверят родителите ми, че не е истина: чист апартамент, здравословна храна, чашите ни са с портокалов сок, за бога. Но думите за бременността засядат в гърлото ми, карат ме да онемея, изпълнена със срам.

— Алис е лъжкиня — заявява Мик и аз го поглеждам с благодарност. Той е толкова скромен, здравомислещ и честен. — Катрин не взема наркотици. Това е абсурдно. — Поглежда баща ми право в лицето. Изражението му е съвсем открито, а очите му не трепват. — Нито пък аз.

За миг никой не проговаря, но мама и татко се споглеждат и от изражението на лицата им е очевидно, че са облекчени. Искат да повярват на Мик, ясно е.

— Но защо, за бога, й е трябвало на Алис да ни наговори такива неща? — пита мама и вече усещам в гласа й облекчението, надеждата.

— Защото има проблеми — отвръща Мик. — Сериозни психически проблеми.

— Наистина ли? — Татко ме гледа с вдигнати вежди. Цялото напрежение, което само допреди секунди е правило лицето му сковано, недружелюбно и заплашително, е изчезнало. — Катрин? Наистина ли? Наистина ли не вземаш наркотици?

— Не, татко. — Поклащам глава и се усмихвам. — Разбира се, че не вземам. Не мога да повярвам, че сте й се вързали.

— Не се бяхме чували с теб — обяснява мама. — Не вдигаше телефона у Вив, а не можехме да те намерим и по мобилния. Оставихме няколко съобщения, скъпа. Поне десет. Ние просто… ами вече започвахме да се тревожим още преди да се обади Алис.

— О, боже! Съжалявам. Телефонът ми е изключен. Просто не исках да ми се налага да говоря с Алис. Всичко това е такава лудост. Съжалявам. Аз съм виновна. Трябваше да се обадя. Трябваше да ви кажа къде съм.

— Вече няма значение. — Мама поклаща глава и преди да е успяла да ги прогони с примигване, виждам сълзите в очите й. — Щом си добре, другото не ме интересува.

И тогава почти едновременно родителите ми пристъпват напред и ме прегръщат. Целуват ме по главата, по бузата и се разсмиват от облекчение и щастие. Те се отдръпват и се успокояват, но и тримата продължаваме да стоим прави с леко притеснен вид, докато Мик не издърпва столчета изпод масата, не ни казва да седнем и не ни налива по чаша портокалов сок.

— Сега се чувствам толкова глупаво — казва мама и слага ръка върху моята. Поглежда към Мик. — Сигурно ни смяташ за ужасни, задето се появяваме по този начин. С всичките безумни обвинения.

— Не. Просто откачили от ужас. Както биха били повечето родители на ваше място. — Той поклаща глава, поглежда към майка ми, усмихва се с онази своя прекрасна преобразяваща усмивка — и по реакцията й виждам, че е запленена.

— Да, предполагам, че си прав. — След това поглежда към мен, разсмива се и стиска ръката ми, а после я пуска. — Толкова се радвам, че си добре, скъпа. Толкова се притеснихме. Така се уплашихме. Нямаш представа.

Следващият час, макар и предизвикан от такива странни обстоятелства, е изпълнен със странно щастливо, почти празнично чувство. Мик готви и настоява родителите ми да останат за вечеря. Четиримата сядаме на масата и опитваме ястието му, а татко ни разказа за обаждането на Алис. И макар да ми е трудно да повярвам, че е проявила достатъчно нахалство да разкаже подобни лъжи и да съм малко обезпокоена, че изпитва такава злоба към мен, съм доста снизходителна към нея. В крайна сметка действията й само доведоха родителите ми по-близо до мен и макар че никога не съм се съмнявала в обичта им, съм трогната от очевидната им загриженост, от паниката им. Чувствам се обичана. Безкрайно скъпа.

Но родителите ми не питат дали съм бременна — или предполагат, че всичко, казано от Алис, е лъжа, или прекалено много се страхуват да зададат въпроса — и нито аз, нито Мик го споменаваме. Разговаряме и се смеем, докато се храним продължавам да обмислям различни начини да им поднеса новината. „Хей, мамо, татко, между другото, бременна съм! Познай какво, мамо. Ще ставаш баба!“, но този въпрос е толкова сериозен, че не мога просто така да го вметна в разговора. Тежък, сериозен и постоянен. Мълча. Всеки път, когато Мик заговаря, си представям, че ще им каже, и сърцето ми забива по-бързо, но той не го прави и вечерята ни преминава в разговор за Алис. И за музиката. И за това, как сме се запознали с Мик.

Приключваме с храненето и той настоява да измие съдовете. Поглежда ме многозначително зад гърба на родителите ми и ми показва с ръце, че трябва да ги заведа във всекидневната. Знам какво прави. Опитва се да ми даде възможност да остана насаме с тях, за да им съобщя за бременността. Ако пожелая.

Но когато ги питам дали искат да дойдат и да поседят с мен — уж за да им покажа снимки от последните няколко седмици в училище, — татко отказва. Искал да помогне на Мик с раздигането на масата. Мама свива рамене, усмихва се и взема ръката ми в своята.

— Остави го — прошепва. — Вероятно иска да опознае по-добре твоя приятел.

И макар че съм репетирала най-различни начини да й поднеса новината нежно, тактично, накрая просто я изтърсвам веднага щом татко и Мик не могат да ни видят от кухнята.

— Бременна съм.

— Какво? Какво каза? — Мама спира и се обръща да ме погледне. Мръщи се. — Моля?

— Бременна съм.

— О! Бременна. Боже мили! Е, значи поне това е било вярно.

Извръща се настрана, но преди това успявам да зърна издайническата влага в очите й, треперенето на брадичката й.

— Моля те, мамо. Моля те. Знам, че си разочарована. Знам, че не това си очаквала, нито си се надявала за мен. Знам. Не това исках и аз. Но те уверявам, мамо, всичко ще се оправи. Обещавам. Не се тревожи, Мик е фантастичен. Няма да избяга. Ще направим така, че да се получи. Наистина. Ще успеем. Все още мога да отида в университета. Обещавам ти, че пак ще получа образование. Всичко ще се оправи, мамо. Всичко ще е наред.

— Бременна? — отново повтаря тя, сякаш не може да разбере. Отива до дивана и тежко сяда на него. — Бременна.

Настанявам се до нея. Държа очите си сведени надолу, поглеждам към ръцете си, нервно подръпвам дънките си.

— Разочарована си, нали?

— Не — казва тя. — Не.

— Срамуваш се.

— Не — повтаря мама. — Не се срамувам. — Сега гласът й е твърд и възмутен. — Кейти, ти не разбираш. Не съм разочарована. Съвсем не съм. И, скъпа, думата „срам“ изобщо не е част от моя речник. Разбира се, малко съм шокирана, че наистина си бременна, но за бога, Катрин, само преди няколко часа се тревожехме, че вземаш наркотици. Мислехме, че може да те загубим. — Въздъхва, поклаща глава. — Вече загубих една дъщеря. Не мога да… Вече не мисля по този начин.

Поглеждам към нея. Объркана съм. Нямам представа какво мисли.

— Кейти. Скъпа. — Тя се усмихва. — Навярно не бива да го казвам или дори да го мисля, сигурна съм, че не го пише в наръчника за родители, но трябва да разбереш колко ми е много трудно да гледам на това като на катастрофа.

— Тогава… какво мислиш?

Тя слага пръст на устните си, за миг остава загледана с разширени очи в тавана. После отново поглежда надолу към мен и се ухилва — ликуваща, дяволита, виновна усмивка.

— Всъщност съм много развълнувана. Ако трябва да съм честна, дори съм въодушевена.

Сигурно изглеждам също толкова шокирана, колкото се чувствам, защото тя се смее, премества се по-близо до мен на дивана и слага ръка на гърба ми. Заговаря тихо, напрегнато:

— Може би е погрешно или дори себично от моя страна, но мога да мисля само колко прекрасно е това. Ти увеличаваш семейството ни, създаваш нов човек, когото всички ние ще обичаме. Създаваш живот, скъпа, ти… живееш. Ако трябва да съм честна, мисля, че е великолепно. Ще имам внуче, нов човек, когото да обичам… Обясни ми защо трябва да мисля, че това е лошо? Пък и мисля, че твоят приятел е божествен, истински джентълмен. И е толкова умен. — Тя изважда от джоба си кърпичка, избърсва си очите, издухва си носа. — Спомням си идеално, когато бях бременна с теб. Цялата тази прекрасна, невинна надежда, цялото въодушевление.

— Значи не си разочарована? Не си огорчена?

— Не. Не, не съм.

— Не мислиш, че сме луди да го задържим при положение, че едва се познаваме?

— Мисля, че имате също толкова голям шанс да останете заедно, колкото и всеки друг. И двамата сте добри, умни, а това увеличава шансовете ви в сравнение с повечето хора.

— Аз обаче съм толкова млада.

Не съм сигурна защо, но изведнъж започвам да изразявам всички съмнения и страхове, за които почти не съм си позволявала да помисля. Искам майка ми да ме ободри още, толкова е приятно да я слушам да говори толкова положително. Не мога да се наситя на думите й. Искам да ми каже, че всичко ще се оправи.

— Никой на моята възраст не ражда бебета. Никой.

— Не съм предполагала, че толкова се вълнуваш какво правят или не правят останалите хора.

— Не. Нямам предвид това. Просто…

— Знам какво имаш предвид, скъпа. И да, това е нещо много важно и да, означава, че ще загубиш голяма част от свободата, на която се радват младежите на твоята възраст. А това ще е по-тежко, отколкото си представяш. Но бременността ще ти открие друг свят, ще добави в живота ти вълшебно, прекрасно измерение, което ще го промени завинаги. Така е с майчинството. — Слага ръка на бузата ми. — С баща ти ще ти помогнем. С всичко, с което можем. За нас това ще е привилегия.

— Толкова се радвам, че не си разстроена или сърдита.

— Не разстроена, не. — Отново се ухилва. — Всъщност се чувствам абсурдно въодушевена. Развълнувана за теб и Мик. За мен и баща ти. И нервна. И очарована. И искам аз да кажа на баща ти. Може ли?

— Разбира се.

Дотолкова съм отвикнала да я виждам такава — откровена, не прикриваща чувствата си, — че изненадата сигурно се е изписала на лицето ми.

— Какво има, скъпа? Какво не е наред? Изглеждаш странно.

— Съжалявам. Просто изглеждаш толкова различна. Толкова щастлива. И ти, и татко. Това е страхотно разбира се, аз просто… Май съм отвикнала да ви виждам така.

— Знам, скъпа. — А после слага ръка на главата ми и ме придърпва към себе си, така че бузата ми се притиска до гърдите й. Докато говори, усещам успокоителното вибриране на гласа й, спокойния ритъм на сърцето й. — Знам. Не бяхме справедливи, нали? И знаеш ли какво? Твоята глупава малка приятелка всъщност ни направи голяма услуга. Така се разтревожихме — и аз, и баща ти, — когато се обади и наговори глупостите за теб. Бяхме толкова уплашени, така ужасени, че ще те загубим. И когато видяхме, че си добре… — поема си дълбоко дъх и въздъхва — … се почувствахме, сякаш ни е даден втори шанс. А освен това знам, скъпа, знам как се чувстваш по отношение на Рейчъл. Знам, че изпитваш вина заради онзи ден, задето си жива, а сестра ти мъртва. И се надявам да ми простиш, задето никога не заговорих за това, никога не обясних, че няма абсолютно нищо, за което да се чувстваш виновна, че задължително трябва да продължиш да живееш живота си. Трябва да има някакъв край, някакво… о, не знам… какъв беше този ужасен израз, който хората обичат да използват днес?

Облягам се назад и я поглеждам.

— Затваряне на страницата?

— Да. Точно така. Затваряне на страницата. Трябва да затвориш страницата. Ти поне трябва да го направиш, скъпа моя. Тя беше твоя сестра, не твоя дъщеря. Не е справедливо да страдаш цял живот. Не е честно това да разруши живота ти.

— Но…

— Не — прекъсва ме мама, слага ръка под брадичката ми и ме поглежда нежно. — Не бях справедлива. Знам, че страдаше, а бях прекалено обсебена от собствената си болка, за да събера енергия и да направя нещо, за да прекратя страданието ти. Отдавна знам, че мога да ти помогна да се почувстваш по-добре, ако просто събера сили да кажа няколко простички неща. Но не го направих. Срамувам се от себе си. Сега обаче мога да го изрека, скъпа моя. — Прочиства гърлото си и продължава: — Случилото се с Рейчъл не беше по твоя вина. Изобщо не те обвиняваме. И никога не сме го правили. Дори за секунда не си мислили, че бихме предпочели да се беше случило на теб вместо на нея. Обичахме и двете ви еднакво. Винаги е било така.

Кимвам, но не казвам нищо. Боя се, че ще избухна в сълзи. Като бебе.

— И колкото и да е ужасно, трябва да те помоля за няколко услуги — продължава тя.

— Разбира се, мамо, каквото кажеш.

— Първо, изпитвам нужда да ми простиш, задето бях такъв голям егоист. През последните няколко години не бях истинска майка, позволих ти дори да допуснеш мисълта, че аз и баща ти може да те обвиняваме по някакъв начин. Защото ние категорично не те обвиняваме. Никога не сме те обвинявали.

Разплаквам се. Не мога да се сдържа. Вкопчвам се в майка си и се задавям от ридания на гърдите й. Тя ме прегръща силно, но продължава да говори:

— Второто, което имам нужда да направиш, е да живееш живота си. Да живееш най-хубавия и щастлив живот, който е възможен. И никога, никога, никога не се чувствай виновна, че си щастлива. Ако не можеш да го направиш заради себе си, направи го заради нас. Заради мен и баща си. Защото ако не си щастлива, скъпа моя, ако не продължиш с живота си, тогава ние сме загубили всичко. Загубили сме и двете ви.

В крайна сметка не разкривам на баща си, че съм бременна. Мама иска да му каже, когато са насаме двамата — да му даде възможност да го асимилира, без никой да го вижда. Според нея отначало той ще е шокиран и огорчен.

— Съвсем нормално за един баща — казва тя. — В крайна сметка за него ти винаги ще си невинното му момиченце. Но накрая ще се осъзнае, ще свикне с мисълта и ще е също толкова въодушевен, колкото мен.

С Мик угасяме лампите и си лягаме. Той е особено нежен, отново и отново ми повтаря, че ме обича, и двамата се сгушваме по-близо един до друг. Отпускам глава на гърдите му.

— Знам, че сигурно ти е омръзнало да говориш за Алис — казва той, — но добре ли си? Не се притесняваш заради нея, нали?

— Не. Щастлива съм.

И макар че намерението й съвсем не е било такова — очевидно само се е опитвала да ме нарани, — всъщност съм доволна от вечерта, прекарана с родителите ми. Мама не е била толкова открита от години и ми е неочаквано приятно да я видя така топла и излиятелна. Разбира се, съжалявам, че с татко са се тревожили дни наред, но не мога да не се чувствам удовлетворена и одобрена от необичайната проява на привързаност от тяхна страна.

— Имам предвид, ясно е, че е откачена — продължавам, — и се радвам, че вече не сме приятелки. Но всъщност тя наранява само себе си. Прави се на глупачка. В известен смисъл я съжалявам.

— Аха — прозява се Мик. — И аз. Сигурно е много тъжно да си такъв. Отчайващо.

— Да. Но както и да е, сега тя дори не знае къде живея. Ще сменя номера на мобилния си. Няма да ми се обажда. Какво може да ми стори сега?

— Нищо — отвръща той, пресяга се и изключва нощната лампа, след което ме целува по устните в тъмното. — В безопасност си. Не може да те нарани.

Трийсет и първа глава

През следващите няколко дни, докато Мик работи, прекарвам по няколко часа всяка вечер в приготовления за преместването. Връщам се у Вивиан и опаковам вещите си. Вече не съм толкова уморена, колкото бях по-рано, и ми е приятно да подреждам нещата си, да мечтая за новия си живот с Мик. Фактът, че родителите ми толкова очевидно го харесват и че мама е изненадващо щастлива заради бебето, е разсеял повечето от съмненията ми. Постъпваме правилно. Обичаме се. Всичко ще е прекрасно.

Изпращам на Вивиан имейл, че се изнасям. Обещавам да вземам пощата й и да държа нещата под око, докато се завърне. Завършвам съобщението си с извинения, задето я предупреждавам толкова късно. Тя отговаря:

Отговорът на Вивиан не би могъл да ме направи по-щастлива. Възприемам радостта й като още едно потвърждение, че с Мик постъпваме правилно. Не нараняваме никого, не правим нищо грешно и въпреки младостта си, въпреки неочакваността на ситуацията, всичко ще се нареди.

Прекарвам три вечери в работа, докато опаковам вещите си у Вивиан, и заличавам всички следи от себе си в апартамента й. Искам да го оставя блестящ от чистота, без нито едно петънце в знак на благодарност към нея, задето ми позволи да живея тук. Приключвам в десет и половина в петък вечерта и се чудя дали все още имам време да хвана края на програмата на Мик. Когато свърши, той ще ми се обади, ще дойде у Вивиан и ще ми помогне, ако все още работя. Но все още не се е обадил и предполагам, че има голяма публика, затова още свирят. Решавам да го взема, да го изненадам.

Навън вали и пътят е мокър и тъмен, затова карам бавно и пристигам чак в единайсет. Кръчмата е тиха, почти празна, сцената е разчистена.

Мик не е на бара, затова отивам зад сцената. Чувам гласа му и се отправям към осветената стая, но спирам и правя крачка назад, когато я виждам вътре. Алис. Облегнала се е на една маса и е кръстосала дългите си крака.

— О, за бога! — казва тя, гласът й е провлечен и бавен от изпития алкохол. — Какво лошо има? На кого ще навредим? Как изобщо ще разбере някой?

Мик е обърнат с гръб към нея и навива електрически кабели. Поклаща глава.

— Ти си луда. Отказвам да водя този разговор. Махай се!

— О, стига! — Тя се смее, отмята коса с предизвикателен, но безполезен жест. Мик дори не поглежда към нея. — Безплатен секс. Ето какво ти предлагам. Страхотен секс без никакви условия. Защо не искаш? Що за мъж си?

Мик се разсмива.

— Мисля, че въпросът по-скоро е що за човек си ти? Що за приятелка?

Обръща се, за да застане с лице към нея, и ме вижда. Спира.

— Катрин.

Алис се извръща към мен. За частица от секундата изглежда обезпокоена, но незабавно възвръща самообладанието си, усмихва се, протяга ръка.

— Катрин!

Застанала в рамката на вратата, се взирам в Алис.

— Какво правиш тук?

— О, видях една обява във вестника. И си помислих, че мога да проявя подкрепа, да дойда и да послушам как свири приятелят ми. — Протяга ръка към Мик и се усмихва. — Всъщност си мислех, че ще си тук, Катрин. Надявах се да си поговорим. Напоследък е много трудно да те намери човек.

За миг обмислям възможността да се изправя срещу нея, да я попитам защо е казала на родителите ми, че вземам наркотици, защо се опитва да прелъсти гаджето ми, защо е толкова решена да продължи да ме наранява, но бързо променям решението си. Няма смисъл. Не искам да чувам обяснението й — няма рационално или допустимо извинение за всичко, което е направила — и не желая да слушам поредното й неискрено извинение. Мисълта за подобен разговор е отблъскваща — отблъскващо е дори само да стоя до нея. Просто искам да се махна оттук.

— Готов ли си да тръгваме? — обръщам се към Мик.

— Да.

Той спира да навива кабелите и ги сритва в купчина. Знам, че това не е типично за него, виждала съм го по-рано как ги прибира — винаги е бил педантичен, но очевидно иска да се махне от Алис също толкова отчаяно, колкото и аз.

— Хубаво. — Тя плясва с ръце, изправя се и леко залита. — Къде отиваме?

— Не знам къде отиваш ти. — Гласът на Мик е леденостуден. Той обвива ръка около раменете ми. — Ние си отиваме у дома.

— Тогава ще дойда с вас. Може пък да е забавно. Само ние тримата.

Остава близо зад нас, докато излизаме от бара и вървим по улицата към мястото, където е паркирана колата.

— Трима е по-хубаво от двама. Не мислиш ли, Катрин? А?

Когато стигаме до колата, той ми отваря вратата до шофьора, но преди да се кача, се обръщам към Алис:

— Върви си у дома. Иди си вкъщи и си почини. И отсега нататък просто ме остави на мира. Излез от живота ми. Ти си болна. Съжалявам те. Наистина имаш нужда от помощ.

Тя поклаща глава, усмихва се подигравателно и горната й устна се свива отвратено.

— Аз ли съм болна? Аз ли? Странно. Аз пък си мислех, че ти си тази, която има проблем, Кейти. Мислех, че ти беше тази, която остави сестра си…

— Катрин! — Гласът на Мик е твърд. Вече е седнал зад волана и е включил двигателя. — Просто влез. Влез и затвори вратата.

Така и правя. Мик заключва вратите, включва фаровете, проверява огледалото за обратно виждане, за да види как трябва да потегли. Алис задържа очите си приковани в моите през предното стъкло и установявам, че е невъзможно да отклоня поглед от нейния, да го насоча настрана. И точно когато Мик отдръпва колата от бордюра, Алис се усмихва — студено и празно опъване на устните — и пристъпва напред, право пред гумите.

— Мик! — изкрещявам. — Спри! Чакай!

Но е прекалено късно. Чувам ужасен, противен звук, когато Алис пада на паважа.

— Мамка му! Исусе Христе! Мамка му! — Мик набива спирачките и само след миг е вън от колата.

Не мога да помръдна, не мога да погледна. Сърцето ми бие, бие и аз се взирам с празен поглед през предното стъкло към насрещния трафик. „Свърши се — мисля си. — Получи това, което искаше. Разруши всичко. Свърши се. Свърши се.“

— Алис! — чувам да крещи Мик и усещам паниката в гласа му. — Добре ли си? Наранена ли си? Алис!

И тогава го чувам: пронизителния истеричен звук на смеха й.

Трийсет и втора глава

Разопаковам кутии в новата ни кухня, когато се случва. Както стоя права, усещам как между краката ми избликва влажна струйка. Отначало не знам какво е и за миг се чудя дали не съм се подмокрила. Втурвам се в банята и смъквам гащичките си. Кръв.

Подсушавам се колкото мога с тоалетна хартия и отивам право при Мик. Той разопакова книги и ги подрежда на импровизираните ни лавици, като си тананика и кима в ритъм със собствената си мелодия. Докато се приближавам, се усмихва.

— Кървя.

— Какво? — скача от мястото си той. — Мамка му! Това лошо ли е? Лошо е, нали?

— Не знам.

— Да отидем в болницата.

Увивам около кръста си една стара кърпа, Мик грабва ключовете и двамата внимателно отиваме до колата.

Спешното отделение е заето и една сестра ни информира, че ще трябва да чакаме дълго, преди да ни види лекар.

— Но тя може би губи бебето — настоява Мик. — Трябва да я прегледат веднага.

— Съжалявам. Имаме система за разпределение. А освен това се боя, че на този ранен етап, ако наистина губите бебето, не сме в състояние да сторим нищо. Всичко, което можем да направим, е да ви наблюдаваме. — Усмихва ми се благо. — Но е възможно да не преживявате спонтанен аборт. Много жени кървят през бременността, а после раждат напълно здрави бебета. Седнете и се опитайте да не се тревожите.

С Мик се завличаме до столовете. Няма свободни места едно до друго, но една жена, която седи сама, забелязва, че сме двойка, и се премества, за да седнем един до друг. Мик й благодари и макар че тя улавя погледа ми и се усмихва съчувствено, аз поглеждам настрана. Не искам съчувствие или доброжелателство от непознати. Ако трябва да тъгувам, искам да тъгувам насаме. Стаята е малка, претъпкана и всички са чули разговора ни със сестрата. С увитата около кръста ми кърпа се чувствам открита и биеща на очи.

Сядам, затварям очи и отпускам глава на рамото на Мик.

Четирийсет минути по-късно една сестра извиква името ми. Моли Мик да изчака отвън, но когато избухвам в сълзи и се вкопчвам в ръката му, му позволява да дойде с мен. Завежда ни до едно легло и ме моли да седна.

— Колко кръв имаше?

— Не съм сигурна. Изглеждаше много.

— Колкото за една превръзка? Или повече? Как мислите?

— Може би. Да. Колкото за една превръзка.

Тя записва на лист хартия.

— А сега кървите ли?

— Мисля, че не. Не съм сигурна. Не чувствам нищо.

— Добре. Щом не чувствате, вероятно не кървите.

Води си още няколко бележки, а после измерва кръвното ми налягане и температурата.

— Всичко е наред. Докторът няма да се бави. Просто лежете тук. Почивайте.

Слага одеяло над краката ми и дръпва завесите, преди да излезе.

Мик сяда на стол до леглото ми и ме хваща за ръката.

— Не трябваше да ти позволявам да разопаковаш, нали? — Изглежда безкрайно нещастен.

— Не. Не е от това. Дори не съм вдигала тежко. Човек не бива да се отнася с бременните като с инвалиди. — Стискам ръката му. — Както и да е, нека не мислим за най-лошото. Не още.

— Извинявай. Няма. Разбира се, че няма. Просто толкова искам всичко да е наред. Не искам да…

— И аз не искам. — Прехапвам устна и се опитвам да не заплача.

Завесата се вдига и се появява висока слаба жена. Има твърда червена коса и смътно ми напомня за Филипа, което, съвсем нелогично, незабавно ме кара да се отпусна малко повече. Бута пред себе си голяма машина и забелязва, че я гледам.

— Ултразвук — пояснява, застава до леглото и ме потупва по крака. — Аз съм доктор Кинг. А сега да погледнем това бебе, нали така?

Докато движи сондата по корема ми, изпитвам ужас. Взирам се в екрана, в сивите петна и сенките, които не означават нищо за мен.

— Аха! — Доктор Кинг задържа сондата неподвижна. Посочва към монитора. Усмихва се. — Сърдечни тонове. Виждате ли? Хубави и силни. А размерът на бебето е абсолютно идеален за гестационната му възраст.

Наблюдавам как сърцето на бебето ми пулсира и се чувам да издавам странен приглушен звук — полусмях-полуридание.

Мик стиска ръката ми.

— Уау!

Лекарката казва, че според нея всичко е наред — сигурно е било просто единично необяснимо кръвотечение.

— Просто едно от онези странни неща, които се случват понякога — обяснява тя. Заръчва на Мик да ме заведе у дома и няколко дни да се грижи за мен, а ако кръвотечението се повтори, веднага да ме доведе в болницата. — Опитайте се да не се тревожите. Не мисля, че ще се повтори. Но си почивайте няколко дни — завършва с усмивка, — просто за всеки случай.

Следващите три дни прекарвам в леглото. Мик отива в библиотеката и ми донася цял куп книги за бременността, които изчитам от първата до последната страница. За щастие времето е идеално за такава почивка — бурно и студено — и аз се чувствам в безопасност, уютно сгушена и съвсем доволна под завивките на леглото ни. Мик се упражнява на дигиталните барабани, намалил звука до минимум, така че почти не го чувам, и ми носи закуска, обяд и вечеря в леглото. Когато се уморявам да чета, той донася телевизора в спалнята и двамата гледаме сапунени сериали — смеем се на абсурдните сюжети и скованата актьорска игра. Второ кръвотечение няма.

На четвъртата сутрин се събуждам във фантастична форма и заредена с повече енергия, отколкото съм имала от седмици. Оставям Мик да спи в леглото, ставам и си приготвям чаша чай. На долния етаж има малка градина, споделяна от четирите апартамента във входа ни. Изнасям чая си навън и сядам на стъпалата, водещи надолу към градината.

Макар че е още рано, слънцето е топло, а небето — необятно, високо и обагрено във великолепен син цвят — небе, което винаги съм смятала за типично австралийско, небе, каквото никога не съм виждала в Гърция, Индонезия или Европа, в която и да било от другите страни, в които пътувахме, преди да убият Рейчъл. — И внезапно ме изпълва чувство на толкова огромно щастие и неизмерима благодарност, задето съм жива, че се усмихвам — широка, спонтанна, невидяна от никого усмивка. Дървените стъпала под краката ми са топли, чаят е сладък и приятен на вкус, слънцето нежно докосва кожата ми, целува ме и ме разбужда.

Толкова дълго съм си забранявала да изпитвам подобно щастие, простото сетивно удоволствие, че живея! Мислех, че е нечестно към Рейчъл — себично удоволствие, нещо като предателство, — тъй като тя никога повече няма да се наслади на такива мигове. Но си мисля и за думите на мама, колко е важно да продължа живота си, да си позволя да му се наслаждавам и изведнъж ми хрумва с абсолютна сигурност, че сестра ми би искала да съм щастлива. Тя никога, никога не би ми завидяла, задето водя пълноценен и щастлив живот. И внезапно си давам сметка, че мога да избера как да се чувствам и че изборът да съм нещастна означава да избера да позволя на убийците й да унищожат живота ми така, както унищожиха нейния.

— Щастлива съм, Рейчъл.

Казвам го на глас, като молитва.

— Истински щастлива.

Но слънцето не се задържа дълго и по средата на сутринта отново са се събрали дъждовни облаци, а небето е притъмняло. Отново прекарваме деня на закрито — аз чета, а Мик се упражнява — и до вечерта вече съм неспокойна, отегчена и изпитвам непреодолимо желание да изляза от апартамента.

— Нека да вечеряме навън — предлагам. — В тайландския ресторант надолу по пътя.

— Но мислиш ли, че всичко ще е наред? Мислиш ли, че трябва да излизаме? — пита Мик.

— Всичко ще е наред — уверявам го, бързо се събличам и се отправям към душа. — Лекарката каза, че трябва да си почивам няколко дни, не е казала, че не бива да излизам от леглото през следващите шест месеца. От три дни не съм помръдвала. Ако не изляза от този апартамент, и то скоро, ще полудея.

— Ще отидем с колата.

— Не ставай смешен. Никога няма да намерим място за паркиране.

— Вярно — въздъхва Мик. — Но сигурна ли си, че всичко ще е наред? Мога да отида и да взема нещо за вкъщи.

— Всичко ще мине както трябва. Ще вървим бавно. — Смея се. — Като стари хора.

До ресторанта не е далеч и двамата тръгваме по пътеката покрай брега. Не вали, но над небето са надвиснали тъмни буреносни облаци, а брегът е развълнуван, вълните реват, покрити с пяна. Гледката е великолепна и ние не бързаме да се отделим от нея. Вървим бавно, хванати за ръце. И двамата се наслаждаваме, че сме на открито, на свежия въздух, на красотата пред очите си.

Не бързаме да приключим и с храненето. Мик говори за групата, за композирането на музика. Представяме си как ще се отправим на световно турне — пари, слава, хиляди крещящи фенове. Разсмивам се и му казвам, че ще трябва да се бия, за да разкарам момичетата от него.

— Аз ще съм проклетата ревнива дебела съпруга, оставена вкъщи. Заедно с шестте деца.

— Да — шегува се той, — точно така си те представям. Мислим си дали да не вземем такси до вкъщи, защото сякаш ще завали, но се отказваме. Навън е толкова приятно, а пътят е съвсем кратък. Пък и малко дъжд няма да ни навреди.

Трийсет и трета глава

Чуваш зад себе си стъпки — високото почукване на токчета по бетон, — но не се замисляш. Стъпките се чуват по-ясно, приближават се и двамата с него отстъпвате настрана, за да направите на жената място да мине. Но тя спира, слага ръце на хълбоците си и се обръща с лице към теб. Стъмнява се, затова ти трябва един миг, преди да осъзнаеш коя е. Алис.

Тя накланя глава на една страна, усмихва се.

— Катрин — казва. И от бавния й внимателен говор разбираш — пияна е. Накланя се напред. — Знаех, че ще те намеря тук. Знаех, че ако изчакам достатъчно дълго, накрая ще попадна на теб и стария Мики.

Той те дръпва настрана, стиска здраво ръката ти. Ти продължаваш да вървиш.

— Такава прекрасна дива нощ, че да излезеш и да се поразходиш, нали? — Тя върви плътно зад вас и говори с изкуствено приятелски тон. — Толкова се радвам да те срещна. Е, всъщност и двама ви. Имаме да си говорим за толкова много неща.

Започваш да вървиш по-бързо, не се обръщаш. Не отговаряш.

— Стига де! Спрете и двамата. Не искате ли да си побъбрим?

Той стиска ръката ти. Продължаваш да вървиш.

— Добре тогава. Може би не искате да говорите. Мога да ви разбера. Но аз искам да говоря. Всъщност изпитвам нужда да говоря. Има много неща, които останаха неизказани, Катрин, много неща, които не знаеш за онази нощ. — Разсмива се злобно. — Знам, че знаеш за коя нощ говоря. Онази нощ.

Спираш да вървиш.

Тя се смее зад гърба ти.

— О, това привлече вниманието ти, нали? Хмм? Не можеш винаги да бягаш, нали, Кейти? Понякога се налага да се изправиш лице в лице с истината.

Обръщаш се с лице към нея.

— За какво говориш? Какво си наумила сега?

Тя слага ръце на хълбоците си и те оглежда от горе до долу.

— Какво е да имаш съвършения живот, Катрин? Идеалното семейство? Сигурно е приятно да си разглезена, да не забелязваш страданието на другите?

— Идеалното семейство ли? Да не забелязваш страданието? — питаш, без да вярваш на ушите си. — Да не се шегуваш, Алис? Малката ми сестричка беше убита. Семейството ми съвсем не е щастливо, съвсем не е идеално.

— Но родителите ти те обичат, нали? — присмива се тя. — Знам, че е така. Виждала съм ги. Обожават въздуха, който дишаш. Затова си толкова самодоволна. Затова не ти пука.

— Затова не ми пука за какво? Ти си луда, Алис. Говориш с гатанки.

— Не ти пука за хора като нас. Като мен и брат ми.

Клатиш глава объркана.

— Какво, за бога…

— За хората като теб всичко е лесно, Катрин. Родителите ти те обичат. Целият свят те обича. Никога не се е налагало да доказваш нищо на никого. А ако убият сестра ти, разбира се, че всички застават на твоя страна, всички просто те приемат за невинна, не е станало по твоя вина.

— Наистина не беше по моя вина. — Въпреки надигащата се у теб истерия, въпреки гнева, който те подтиква да се разкрещиш и да се нахвърлиш върху нея, гласът ти звучи спокойно, почти нормално. — Как смееш дори да го кажеш! А освен това грешиш. Хората бяха ужасни, когато убиха Рейчъл. Беше ужасно. Казвала съм ти го.

— Ужасно ли? Каква жалка думичка. Не мисля, че може да е било толкова ужасно, колкото казваш. Не са те хвърлили в затвора, нали? Не са те обвинили в убийство, нали?

Мик те дръпва за ръката и ти казва да спреш, да се отдалечиш, но ти си прекалено ядосана, прекалено възбудена, за да си тръгнеш. Отблъскваш ръката му и оставаш на мястото си.

— Разбира се, че не! — Сега гневът в гласа ти е съвсем очевиден. — Не съм направила нищо!

— О! Но всъщност си направила, не е ли така? — Алис се усмихва и в гласа й звучи престорена интимност. — Предполагам, на повърхността може да изглежда, че си невинна. За някого, който не знае истината. Но ти и аз я знаем, не е ли така?

— Не, Алис. Не.

Дълбоко в себе си разбираш, че този разговор е безсмислен, но се чувстваш принудена да се защитиш, да се отбраняваш срещу нечестността на думите й.

— Грешиш. Това, което казваш, е отвратително. Нечестно. Невярно. Просто се уплаших. Видях светлина и побягнах за помощ. Ужасих се. Нямах друг избор.

— О, но всъщност си имала избор, Катрин. Имала си много избори онази нощ. И всеки път си правила погрешния. Всеки… път.

— Не. — Поклащаш глава, опитваш да не се разплачеш. — Не. Грешиш.

Тя се навежда към теб. Заговаря тихо:

— Не е трябвало да бягаш, Катрин.

— Трябваше. Нямах друг избор.

— Не. — Тя се изправя, скръства ръце на гърдите си и заговаря авторитетно: — Не си оставила на тях никакъв избор, когато си избягала. Принудила си ги да направят нещо, което не са искали.

— Защо го казваш? — Сега вече крещиш, побесняла от гняв, сграбчваш я за ръката и я стискаш здраво. — Защо? Защо казваш, че всички избори са били в мои ръце? Те ни отвлякоха против волята ни. Те бяха онези, които имаха избор. Не аз. Не сестра ми. Ние бяхме жертви. Защо искаш да защитаваш такива животни?

— Животни ли? — поклаща глава тя. — Виждаш ли как ги наричаш, Катрин? Не е много мило, нали? Не е много честно.

— Те наистина са животни. — Почти изплюваш думите. — Те убиха сестра ми. Надявам се, че ще горят в ада.

— Брат ми не е животно. — Лицето й се разкривява в изражение на такава горчивина, че за миг изглежда грозна. — Той не е животно.

— Брат ти ли? — Поклащаш глава. — За какво говориш.

Лицето й отново се променя, тя изведнъж се разплаква и заговаря с висок и треперещ глас:

— Никой не го е обичал. Никой. Нито истинската ни майка. Нито кучките, които ни разделиха. Никой. Не мислиш ли, че го е боляло от това? Не мислиш ли, че ако собствената ти майка не те иска, това може да те накара да откачиш? Не мислиш ли, че можеха да го извинят, задето е оплескал нещата, задето се е объркал?

— Алис. — Продължаваш да я стискаш за ръката. Искаш да те погледне, да се успокои, да престане да говори глупости. Държанието й е плашещо, ирационално, налудничаво. Питаш се дали не трябва да я заведеш на лекар. — Не знам за какво говориш. Това са безсмислици.

Тя се дръпва и те поглежда. Изражението й е изпълнено с презрение.

— Ти превърна малкото ми братче в убиец. Прати го в затвора.

— О, за бога!

— Прати го в затвора. — Тя произнася всяка дума бавно и отчетливо. После се усмихва — студена и отмъстителна усмивка, от която сърцето ти се смразява. — Как да го обясня по-ясно? Шон. Малкото ми братче. Ти го прати в затвора.

— Не познавам малкото ти братче. Откъде…

— Шон — прекъсва ме тя. — Шон Ънрайт.

— Но това е… той не е…

— Да. Той е.

И изведнъж разбираш. Разбираш всичко. Приятелството й с теб. Злобата й. Това е била причината през цялото време. Нейният брат. Твоята сестра. Това.

Шон Ънрайт. Момчето от задната седалка на колата. Дебелото момче с хубавото лице. Беше толкова нервен… изглеждаше толкова уплашен…

И все пак той нарани сестра ти. Преднамерено, без милост. Направи избора си.

Продължаваш да стоиш, неподвижна и няма като статуя, и да се взираш в нея. Изпитваш необходимост едновременно да я удариш и да й се извиниш. Тя отвръща на погледа ти с триумфална усмивка на злорадство. Тъкмо се каниш да протегнеш ръка и да я зашлевиш през лицето, когато той те дръпва, подканва те да тръгваш.

— Катрин. Хайде. Да вървим.

Обгръща раменете ти с ръка и те принуждава да се извърнеш, да продължиш, да тръгнеш към къщи. Започнало е да вали и водата се стича по лицето и косата ти. Когато пристигнеш, ще си цялата мокра.

Тя тръгва след вас.

— Хубава идея, Мик. Става много мокро, нали? Всички трябва да отидем у вас. Да поговорим още малко за това.

Той спира. Усещаш яростта му в начина, по който стиска рамото ти, чуваш я в тона на гласа му.

— Махай се, Алис. Махни се от нас, да те вземат дяволите! Остави ни на мира или ще позвъня в полицията. Говоря сериозно. Махай се. Веднага!

— В полицията ли? И какво могат да направят те? Във всеки случай не направиха нищо за малкото ми братче. — Извръща глава на една страна и се нацупва. — О, но те обичат хора като вас, нали? Привилегировани шибаняци като вас двамата. Винаги са на ваша страна, нали?

Не спира да дърдори за полицията, докато вие двамата се обръщате и продължавате напред. Тогава гласът й изведнъж се променя.

— Ауу, нека не се караме. Хей! Знам какво да направим. Защо всички не се съблечем и не отидем да се гмурнем във водата? Да се опознаем малко по-… интимно.

А после хуква пред теб, надолу по тревистия склон, а след това по брега. Навежда се, изхлузва обувките си и ги захвърля на пясъка. Оставя жилетката си да падне, вдига роклята над главата си с едно–единствено бързо движение.

— Хайде, Катрин! — изкрещява. Косата се развява диво над лицето й. — Не се дръж като страхлива пуйка през целия си живот. Сега можеш да покажеш, че имаш поне малко кураж. Хайде!

Влиза тичешком право във водата. Тича през бушуващите вълни, докато водата стига до бедрата й, а после се гмурва и изчезва.

Той поглежда към теб. На лицето му е изписан страх.

— Мамка му! — изругава. А после и той изчезва — хуква надолу по склона към плажа. Ти го следваш.

Заедно заставате на брега и крещите името й:

— Алис! Алис!

— Алис! Къде си? Алис! — Той е влязъл във водата, както си е с обувки, и крещи с всичка сила, свил ръце на фуния около устата си. — Майната му, ще се удави! Алис!

И тогава я чуваш.

— Помощ!

Викът е толкова слаб, идва от много, много далеч. Край водата е толкова ветровито, толкова студено и мокро, а вълните ви блъскат така безмилостно. Но отново я чуваш.

— Помощ!

Той се втурва по пясъчната ивица.

— Насам. Алис! Алис! Мисля, че я виждам.

А после поглежда към теб, втурва се към теб, целува те по бузата.

— Не — казваш. — Не.

Само това. Но вече е прекалено късно. Той побягва към водата с обувки и по дрехи и преди да успееш да му напомниш дори да си свали дънките, е изчезнал.

Стоиш там. Изкрещяваш името му. Отново го крещиш. Ридаеш. Тичаш нагоре-надолу по брега. Не чуваш нищо, не виждаш нищо — само черна, черна вода.

Но този път няма да си страхливка. Няма да избягаш. Този път ще проявиш кураж.

Навлизаш във водата. Вървиш бавно и крещиш името му отново и отново, защото не знаеш къде е, не знаеш как да го намериш. Вървиш, докато водата започва да се блъска около бедрата ти. Течението е толкова силно, че усещаш как те дърпа, как иска да те събори. Тъкмо се каниш да се гмурнеш, да се предадеш, да се откажеш, когато го чуваш. Викове. Мъже и жени. Крясъци.

А после някой те сграбчва и ти падаш под водата. Някой ти причинява болка, дърпа те за косата. Дърпа те, влачи те, водата се плиска в лицето ти, навлиза в устата ти, в очите ти. Последно силно дръпване, и си навън, просната по гръб на пясъка.

Слагаш ръка на бузата му и незабавно я отдръпваш.

Кожата на мъртвите на пипане вече не е като кожа. Не е като нищо човешко — прекалено е студена, корава и безжизнена. Той си е отишъл — тази скована неподвижна сива форма на леглото е просто празен контейнер, черупка — и ти не изпитваш никакво желание да целунеш тези морави устни, да докоснеш ледената буза. В тази мрачна болнична стая няма нищо за теб — само студена и мрачна празнота, която няма отговори, не може да донесе мир, не може да дари утеха на живите.

Трийсет и четвърта глава

Мама и татко и родителите на Мик събират заедно нещата от апартамента. Аз оставам у мама и татко, в леглото, заровена под купчина одеяла. Невъзможно ми е да помисля, че трябва да помогна да разчистим съвместния ни живот, бъдещето ни, мечтите ни, и съм благодарна, че никой не го очаква от мен. Те го правят така ефективно, че са готови за по-малко от ден. Когато мама и татко се връщат у дома, мама идва в стаята ми и сяда на леглото ми.

— Донесохме барабаните на Мик. И записите му. Родителите му си помислиха, че може да поискаш да ги задържиш.

Не мога да понеса мисълта за замлъкналите барабани на Мик, за неизсвирената му музика, но кимвам в знак на благодарност, обръщам се и притискам ръка към устата си.

Мама слага ръка върху одеялото, над бедрото ми, и я плъзга успокоително нагоре и надолу по крака ми, докато говори:

— Ние, разбира се, им казахме за бебето.

— О! — отвръщам и се опитвам да проявя учтивост, да покажа някакъв интерес, но искам просто да си отиде и да ме остави на мира. Да ме остави да се наплача на спокойствие. Странно, че само преди няколко дни толкова се вълнувах какво ще си помислят всички за бебето. Сега ми се струва съвсем маловажно. Самото бебе ми изглежда невъзможно.

— Отначало, разбира се, бяха много изненадани. Но мисля, че накрая останаха доволни. Това е бебето на Мик, разбира се, а това все пак е нещо. Някаква утеха — казва тя.

За пръв път ги виждам на погребението на Мик. Баща му прилича на Филипа, а майка му — толкова много на Мик, че ми се струва свръхестествено. Тя ме привлича до себе си и ме прегръща силно. Аз се вкопчвам в нея, поглъщам миризмата й и накрая трябва да ме принудят със сила да я пусна.

Следващите шест месеца прекарвам като робот. Правя всичко, което трябва — храня се добре, редовно се разхождам из квартала, — но се чувствам отделена от случващото се. Незаинтересована от бебето. Родителите на Мик идват няколко пъти, Филипа също и само когато съм с тях, изпитвам чувството, че съм близо до Мик, че съм почти жива. През останалото време се чувствам като някакво зомби. Жив мъртвец.

Родилните болки започват в деня преди термина ми отначало болката ме радва — тя е само физическа, много по-лесна за понасяне от душевната — и изпитвам извратено чувство на удовлетворение, докато тя се засилва все повече и повече.

Но болката продължава два дни и две нощи и накрая става толкова ужасна и непоносима, че моля боговете да я спрат, пищя и викам на акушерките да ми помогнат, а те само кимат и се усмихват, казват ми да клекна и най-накрая изтласквам, изтласквам, изтласквам вселената измежду краката си и ето, тя е тук. Сара. Дъщерята на Мик. Моето момиченце.

Не знам дали се дължи на прекрасното секване на болките или на някакво раздвижване на хормоните, но изпитвам дълбоко завладяващо чувство на любов и благодарност. Благодарност заради момиченцето ми, заради мама и Филипа, които ми помогнаха да я доведа на този свят, за акушерките, за целия свят. Изпитвам — така, както никога не съм изпитвала, откакто умря Мик. Повдигам дъщеря си, все още хлъзгава и мокра от раждането, полагам я на гърдите си и прошепвам тиха молитва към Мик, тържествено обещание да я обичам завинаги.

Трийсет и пета глава

Роби се усмихва. Отначало усмивката му е колеблива, почти уплашена, но когато му се усмихвам и кимам в отговор, той просиява, поклаща глава, засмива се. В следващия миг вече стои пред мен и държи ръцете ми в своите.

— Боже мой, Катрин! Наистина си ти. Не мога да повярвам. Ти си.

Отблизо виждам, че изглежда по-възрастен, — разбира се, че изглежда, минали са пет години, — и това му отива. Сега лицето му е по-мъжествено, ъгловато, някак си по-загрубяло.

— Мамо, мамо. Кой е този човек?

Сара ме дърпа за крака и поглежда любопитно към Роби. Той прикляка, така че лицето му се изравнява с нейното.

— Здравей. Аз съм Роби. Стар приятел съм на майка ти.

— Наистина ли? — Дъщеря ми наклонява глава на една страна и го поглежда съчувствено. — Но ти не изглеждаш стар. Не изглеждаш като баба и дядо?

Роби се смее, а Сара, неспособна да устои на примамката на хълма, му махва извинително с ръка, навежда се към шейната си и отново започва да я влачи нагоре.

Роби и аз стоим един до друг и я наблюдаваме.

— Красива е — казва той. — Прекрасна.

— Да, Прилича на баща си.

— И на теб.

Има хиляда и едно неща, които искам да му кажа — разговорът може да продължи с часове, — но точно тук и сега не мога да се сетя за нито едно. Нито една дума. Стоим онемели, докато накрая той слага ръка върху моята.

— Трябва да се връщам на работа. Не мога да спирам така. — Обръща се и поглежда към тълпата зад нас. — Чакат ме.

— Разбира се — отвръщам, без да срещна погледа му.

— Естествено.

— Страхотно е, че те видях. И малко стъписващо.

— Съвсем неочаквано. — Сега, когато знам, че си отива и съм в безопасност, вече мога да го погледна в очите. — Но приятно стъписване. Наистина е страхотно, че се видяхме.

Той стиска ръката ми, кимва, извръща се настрана. Тъкмо се каня да тръгна след Сара нагоре по хълма, когато Роби извиква името ми.

— Да? — обръщам се.

— По-късно заета ли си? Довечера? Искаш ли да вечеряме заедно?

Съгласяваме се, че ще е най-добре да вечеряме в моето бунгало, за да не нарушаваме режима на Сара. Роби пристига в шест и половина с продукти. Сара вече се е нахранила, изкъпана е и се е свила по пижама на дивана да гледа видео.

Роби сяда до нея и говори за героите от филмчето, докато аз правя чай. Сядаме на малката кръгла маса един срещу друг.

Отначало се чувстваме неловко, прекалено учтиви сме и разговорът върви насила. Говорим за времето, за работа, за неща, от които нито той, нито аз всъщност се интересуваме, но най-после, най-после Роби споменава името й.

— Липсваше ли ти? Онази първа година? Докато беше в Европа? Когато умря?

— Да. — Той се усмихва, кимва. — Въпреки всичко, което беше направила. Много ми липсваше. Отначало бях изкушен да се върна. Преди да умре. Не спирах да си мисля, че просто искам да съм с нея, независимо какво е сторила. А после тя умря и вече нямаше смисъл. Дори не се прибрах за погребението. Нямаше да го понеса.

— Не. Знам. И аз не отидох. — Навеждам поглед към ръцете си, стиснати здраво в скута. Сега се срамувам от злобата, от гнева си. — По онова време вече я мразех толкова много, че щеше да е лицемерно. Радвах се, че е мъртва. Не можех да отида на погребението й и да се преструвам, че скърбя. Ненавиждах я.

— Катрин — казва Роби и аз го поглеждам. Той поклаща глава и се усмихва нежно. — Разбира се, че си я ненавиждала. Съвсем естествено е. Мик умря по нейна вина, всички го знаят. Ти беше бременна и истински щастлива за пръв път от години, а тя разруши всичко. Разбира се, че си я ненавиждала. И аз я ненавиждах заради това.

— Изобщо замисли ли се дали да не се върнеш за погребението й?

— Не. Не наистина. Баща ми се обади и ми каза, че се е удавила. Разказа ми и за Мик, и за брата на Алис, Шон, и за връзката с Рейчъл и това беше толкова потресаващо, толкова отвратително… Не можех да го понеса. Това ме накара да се съмнявам във всичко, във връзката си с Алис, във всички месеци, когато тримата бяхме приятели. Дали, каквото и да било от онова време, е било истинско? Или просто някаква извратена игра? Бях й толкова ядосан. Най-вече заради теб.

— И аз съм се питала. Дали изобщо нещо е било истинско. Приятелството ни. Искам да кажа, дали ме е ненавиждала тайно през цялото време? Дали просто е чакала мига, когато ще може да си отмъсти? — Свивам рамене, усмихвам се горчиво. — Определено избрах погрешното училище, нали? От всички гимназии в Сидни трябваше да избера точно „Дръмонд“. Където учеше Алис.

— Но как изобщо те е познала? Откъде е разбрала коя си?

— Сигурно ме е разпознала. От някоя снимка, предполагам. След смъртта й родителите й намериха такава купчина в апартамента й. Цяла папка с материали от делото. Изрезки от вестници, записи от съда, всичко. Във вестниците имаше снимки на двете ни с Рейчъл. Сигурно ме е видяла да влизам в „Дръмонд“ и си е помислила, че всичките й мечти са се сбъднали. През цялото време е знаела коя съм и какво се е случило.

— Боже! Толкова е зловещо. Толкова изкривено.

— Да.

— Катрин, съжалявам. — Той неочаквано се привежда напред и ме поглежда напрегнато. — Съжалявам, че не се върнах. Трябваше да се върна и да ти помогна, да се държа като истински приятел. Трябваше да се върна заради теб.

— Не — поклащам глава. — Не можеше да направиш нищо. Не можеше да ми помогнеш. Дори да се беше върнал, това нямаше да промени нищо.

Роби поглежда надолу, притихва и се боя, че съм наранила чувствата му.

— Роби? Добре ли си?

— Да. Просто си мисля за времето, което пропилях заради нея. За времето, което загубих да ми липсва, да я искам, когато нищо от това, абсолютно нищо, не е било истинско. Щеше да ми е по-лесно, ако се бях влюбил в някоя скала.

Разсмивам се.

— От скалата поне нямаше да очакваш нищо. Тя нямаше как да те разочарова.

— Вярно е. — Макар че се усмихва, очите му са влажни от сълзи. — А и баща ми, знаеш ли. Цяла година не му проговорих заради нея. Беше глупаво, всичко това беше съвсем несправедливо. Цялата история с Алис дори не беше по негова вина, тя го бе подвела също като нас, останалите. И продължих да му се сърдя, дори след като чух, че е умряла. Сега дори не знам защо. И това все още ме гризе, нали разбираш, годината, в която не бяхме приятели. Заради нея.

— Все пак е странно — размишлявам на глас и поглеждам към Сара, която е заспала на дивана с палец в устата.

— Съжалявам за толкова много неща от онова време и почти всеки ден ми се иска нещата да се бяха развили по-различно. Но всъщност не мога истински да съжалявам, задето срещнах Алис, нали? Ако не я бях срещнала, никога нямаше да срещна Мик. Нямаше да имам Сара. Как бих могла да съжалявам за това? Невъзможно е да пожелаеш детето ти да не се е раждало.

— Да. Не знам. Разбира се, трябва да съжаляваш за смъртта на Мик. Той беше невинен, нямаше нищо общо с историята. Но не можеш да съжаляваш за Сара. Наистина е странно, нали?

— Всичко свързано с Алис е странно. Всичко.

За известно време оставаме безмълвни, всеки потънал в собствените си мисли, сред собствените си демони.

— Липсваше ми — казвам най-после. — До тази вечер не си бях дала сметка колко много ми липсваше. Но наистина ми липсваше. Ужасно.

— И ти на мен. Единствената разлика е, че аз си давах сметка колко много ми липсваше ти. Още от деня, когато заминах.

— Но не се опита да поддържаш връзка с мен?

— Не. — Той свива рамене. — Преди смъртта на Алис нарочно не те потърсих. Просто мислех, че ако го направя, ще ми е прекалено трудно да остана в чужбина. Щеше да ми е прекалено трудно да разговарям с теб. Да усещам липсата ти. Липсата на Алис. А после, когато тя умря, изпаднах в шок. Мисля, че бях в депресия. В дупка. А после, след известно време, просто не знаех дали ще искаш да имаш нещо общо с мен. Но исках да ти кажа толкова много неща. Пишех ти стотици дълги имейли, но накрая ги изтривах.

— Иска ми се да ги беше изпратил — усмихвам се.

— И на мен.

Усмихваме се, стискаме си ръцете, отпиваме от чая си.

Роби приготвя вечерята и продължаваме да си говорим до толкова късно през нощта, че го каня да остане да преспи при нас със Сара в бунгалото. Той ляга на голямото легло до мен. Няма нищо сексуално — той е по тениска и по долнището на една от пижамите ми. Аз съм по скромна зимна нощница. Но заспиваме, хванати за ръце, и ми е приятно да усещам до себе си топло тяло на голям човек, да чувствам, че някой бди над мен. А когато се промъква посред нощ при мен, Сара се разсмива от радост, че го намира в леглото, и настоява да се сгуши помежду ни.

Гледам как Роби — с полузатворени очи — намества възглавницата й, придърпва одеялата над нея, усмихва се нежно.

На сутринта той приготвя закуска — бъркани яйца с препечени филийки — и тримата се настаняваме в приятелско настроение на масата.

— Ти ли ще бъдеш новият ми татко? — пита изневиделица дъщеря ми с уста, пълна с яйца.

— Сара! — опитвам се да се засмея. — Не ставай глупава.

Роби обаче не изглежда изненадан. Не й възразява, просто се усмихва. Доволна съм, че не поглежда към мен, защото чувствам, че лицето ми пламти.

Става време да си тръгва и аз го изпращам до колата му. Сара се хваща за крака му и го умолява да остане.

— Не мога — отвръща през смях Роби. — Трябва да уча хората как да карат ски. Трябва да им помагам да са в безопасност в планината.

— Кога ще се върнеш? — пита тя. — Ще те пусна, ако ми кажеш кога.

Той ме поглежда — и в очите му има въпрос, избор, — но аз вече съм избрала, още в деня, когато умря Мик, и няма да позволя на света отново да ме нарани.

Обръщам се настрана, навеждам се, вдигам Сара и заравям лице в косата й, за да не трябва да срещам погледа му.

— Роби е много зает, скъпа. Няма време да се върне.

— Лельо Пип, лельо Пип!

Сара бутва вратата, отваря я и я оставя да се затръшне зад нея, докато тича надолу по пътеката към Филипа. Тя й се усмихва, вдига я на ръце и я стиска в прегръдката си.

— Бебчо. Липсваше ми.

Днес тя ще води Сара в зоологическата градина, докато аз попълвам формуляри за кандидатстване в университет. Следващата година дъщеря ми ще тръгне на училище и ще имам нужда да правя нещо. Да си запълвам времето.

Филипа минава по алеята, стига до мен и двете се прегръщаме. Влизаме вътре и тя взема нещата на Сара — бутилката й с вода, шапката, любимата й кукла.

— Ще я върна към три. Може да обядваме в „Макдоналдс“ или другаде. Ще се почерпим.

— „Макдоналдс“ ли? — Сара започва да подскача от въодушевление. — Наистина ли? Може ли, мамо? Може ли?

— Идеята е чудесна. Голяма си късметлийка.

Завеждаме я до колата на Филипа и я закопчаваме в детската седалка, която леля й е купила специално за нея. Когато й казвам „довиждане“ и затварям вратата, Филипа протяга ръка към мен. Държи лист хартия.

— Това е от Роби. Телефонният му номер. Иска да му се обадиш.

— О!

Не вземам листа. Вместо това пъхам ръце в джобовете на якето си.

— Значи си го виждала?

— Позвъни ми по телефона. Иска да те види. Наистина иска, Катрин.

— Не — поклащам глава. — Не. Аз не искам. Не мога.

— Защо?

— Просто… просто не искам.

— Просто не искаш? Или се страхуваш?

— Не знам — вдигам рамене. — Предполагам, че се страхувам.

— От какво? — повдига вежди Филипа. — От това, че може да умре?

— Не. Разбира се, че не. Не. — Поклащам глава и потърквам очите си. Искам да побърза и да тръгне. Да ме остави на мира. — Може би. Добре де. Да. Не знам.

Тя пристъпва към мен, поема ръката ми в своята и заговаря тихо и нежно:

— Някога замисляла ли си се какъв пример даваш на Сара?

— Какво имаш предвид?

— Това, че никога не поемаш рискове. През цялото време си толкова предпазлива и уплашена.

— Уплашена? Наистина ли? — Обръщам се и поглеждам към дъщеря си в колата. Тя е заета да говори на куклата и да оправя косата й. — Така ли ме вижда тя?

— Не още, но когато порасне, ще започне. — И Филипа стиска ръката ми, усмихва се нежно. — Ако не се опиташ да бъдеш щастлива. Ако не живееш живота си с поне малко кураж.

И това е думата, която пробива защитата ми. Кураж. Вземам хартията от ръката й и я пъхвам в джоба си. Навеждам се и целувам Сара за довиждане през прозореца на колата.

Кураж.

— Ало? — отговаря той почти незабавно.

Аз обаче не мога да промълвя нито дума. Внезапно ме обзема ужас. Поставям ръка над говорителя и призовавам цялата си енергия просто за да продължа да дишам.

— Ало? — отново казва той, а после: — Катрин? Ти ли си? Катрин?

Издавам някакъв звук на потвърждение — изписукване или стенание, не съм сигурна — и го чувам как въздъхва. Това е въздишка на облекчение и щастие и аз изведнъж разбирам колко важно е за него моето обаждане.

— Можеш ли да дойдеш, Роби? — Сега гласът ми е по-овладян, по-плътен, отколкото съм очаквала. — Днес? Веднага?

— Да. Съвсем скоро ще съм там. Възможно най-бързо.

Не се опитва да се преструва на спокоен или да прикрива ентусиазма си и аз си спомням колко много го харесвам, колко забавен, мил, добър и щедър е той. И знам, без никакво съмнение, че съм направила правилния избор.