Красота в нощта

След двайсет и две години

— Ще погледнеш ли това дяволско нещо, Кен? — попита Ричи Бърк. — Не е ли най-фантастичното лайно, което някой някога би си представил?

Те се намираха в главната зала или това, което бе останало от стария, предал богу дух ресторант. Беше ранен следобед. Айша се бе запиляла нанякъде и Халид нямаше представа къде. Баща му държеше нещо, което изглеждаше като винтовка или ловджийска пушка с обтекаема форма, но не бе нито едното, нито другото, а никога досега виждано нещо. Изглеждаше като дълга тънка тръба от синкавосив метал с широка муцуна, която проблясваше насочено към подобие на артилерийски окоп, направен по средата на помещението, над който се намираше бъчва, а по непознатото изделие се забелязваше компютъризиран спусък. Бе нещо, изработено от домашен изобретател, който сигурно бе горд и доволен от постижението си.

— Нима искаше да кажеш, че е оръжие? — попита Халид.

— Оръжие ли? Оръжие? Какво по дяволите си мислиш, момче? Това е проклет убиец на Същества! Конфискувах го днес от гнездото на конспираторите над пътя за Уорминстър. Цялата произведена партида от него беше заключена и мога да си благодаря, че взех тази мостра „А“, за да ми служи за собствено опазване. Огледай я добре, момче. Виждал ли си нещо толкова дяволско?

Халид осъзна, че Ричи има намерение да му позволи да го пипне. Той пое оръжието с огромно внимание и го остави да полегне върху отворените му длани. В прицела бъчвата изглеждаше студена и неясна и то в повече, отколкото се очакваше да бъде.

— Тогава как действа това? — попита.

— Подхвани го. Гледай напред. Знаеш как работи. Като един прицел в артилерийски окоп.

Халид положи оръжието на рамото си, по направление към средата на помещението. После се прицели в огневата точка и се взря в бъчвата.

— В границите на тънкото кръстче в най-подробни детайли се виждаха няколко инча от окопа. Силно увеличение и чудесна оптика. Само докосни дясното копче и цялата тази страна от къщата ще експлодира, не е ли така?

Халид протегна ръка към него.

— Това е предпазител — каза Ричи. — Трябва ти малкото червено бутонче до него, там, онова. Трябва да мислиш за да не попаднеш на него случайно. Това тук момче не действа по-слабо от мощен гранатомет. Оптическа машина за бомби. Няма да го повярваш, защото оръжието изглежда толкова крехко, но то изхвърля изящни малки снаряди, притежаващи невъобразима мощ и причинява забележителни щети. Зная, защото съм го изпробвал. Удивително е да видиш какво може да направи.

— Заредено ли е?

— Да. Хващам се на бас с малкият ти кафяв задник, че е така. Заредено и готово за стрелба. Абсолютно дяволска машина за убиване на Същества, продукт на месеци работа на разбойници с чудесни механични умения. Толкова глупаво, въпреки тяхното майсторство… Дай ми това нещо, момче, преди да си стрелял някак.

Халид му го подаде.

— Защо да е глупаво? — попита. — Оръжието изглежда добре изработено.

— Казах, че са били умели. Дяволското миниатюрно оръдие представлява триумф на миниатюризацията, но какво ги е накарало да мислят, че с него е възможно да се убият всички Същества? Нима са си въобразили, че някой някога ще се опита? Не могат да го направят, Кен. Никой не го е направил и никога няма да стане.

Неспособен да свали очи от оръжието, Халид каза внимателно:

— И защо е така?

— Защото те са гадно неубиваеми!

— Дори и с нещо като това ли? С почти невероятна сила, както ми обясни, причиняващо изключително количество щети?

— То може дяволски добре да пръсне някое Същество на парченца, но ако можеш да го улучиш. Номера е в успешното поразяване на целта от снаряда, момче! Което никога няма да стане. Дори и да ги вземеш на прицел, те винаги четат в собствения ти мозък, това правят. Знаят точно какво възнамеряваш, защото гледат в мозъците ни по начина, по който ние четем книги. В състояние са да измъкнат оттам всички недружелюбни мисли, отнасящи се за тях. И след това — бам, получаваш гаден удар от техните мозъци и вече си пиф-паф-пуф. Аз поне съм чувал за четири такива случая. Опит за убийство на Същество. Да се опиташ да му изстреляш снарядче, когато минава край теб. После в крайпътната канавка намираш остатъци от тела и боклуци — Ричи отпусна ръце и смъкна оръжието, намирайки последната констатация за очарователна. — Това малко оръдие има ненужно голям обхват и страшен мерник и може да стреля на огромни разстояния. Обзалагам се с теб, че все още работи. Но техните телепатични възможности се разпростират в радиус от триста ярда или да кажем петстотин, а може би и хиляда, кой ли знае точно? Гадното добро оръжие би имало успех само извън този кръг. И само ако по някакъв начин опита сполучи.

— Ще стане ли лошо, ако някое Същество бъде убито? — попита Халид.

— Лошо ли? Лошо? — Изкикоти се Ричи. — Това ще е дяволска катастрофа. Ти знаеш ли какво представляват те, какво правят и дали някой някога им е навредил? Не. И как по дяволите да знаеш? Това се случи някъде около времето на твоето раждане. Няколко впедерасени американски идиоти осъществиха от космоса лазерна атака срещу един от строежите на Съществата. Може да са убили няколко от тях, а може и да не са, но Съществата си го върнаха, като ни изпратиха Епидемията и изтриха от лицето на Земята всеки втори човек. Тук в Солсбъри ни избиваха като мухи. Вземи например мен — мислех, че ще умра. Добре, че бе проклетата надежда, толкова зле се чувствах. Надигах се с болка от леглото и едва се влачех. Но ние не може отново да се подложим на риска от нова зараза, нали? Или на друг вид отвратително наказание, което те са избрали да причинят. Защото сигурно ще нанесат някое. В такъв случай в едно нещо съм сигурен, момче. За в бъдеще нашите господари няма да вземат и фъшкия от нас, дори и една самотна молекула от нея.

Той пресече залата и отключи вратата на шкафа, в който Хан, по времето на „Могул Палас“ държеше оскъдния си запас от вина — в тази отдавна отминала ера, когато постройката представляваше ресторант. Ричи вмъкна оръжието в него и каза:

— Това нещо ще прекара нощта тук. Когато Айша се върне, няма да й даваш никакви обяснения за него. Тази вечер очаквам да дойде Арч, на него също няма да даваш никакви обяснения. И за двамата, това ще бъде върховна тайна, слушаш ли какво ти казвам? Показах ти го, защото те обичам, момче и защото искам да знаеш, че през днешния ден баща ти е спасил света от ужасно нещастие и не искам да те нарежа на тънки парчета, а ще го направя, ако чуя нещо за него с ушите си от което и да е човешко същество. Или от нечовешко, което е същото. Ясно ли е момче? Ясно ли е?

— Няма да кажа нито дума — обеща Халид.

И не каза нищо, но доста мисли над всичко.

През цялата вечер Арч и Ричи методично се занимаваха с унищожаването на бутилка рядко срещано уиски от времето преди Завоюването, спасено от посегателствата на някоя банда в складовете в Саутхемптън, а Халид в това време си мислеше за тайната, скрита в шкафа, способна да отнесе главата на някое Същество, стига само да успееш да се прицелиш и стреляш извън огневия радиус, в който могат да отгатнат смъртоносните ти намерения.

Имаше ли начин да го постигне? Халид все още не го бе изнамерил.

А бе възможно обсега на действие на оръжието да е по-голям от обхвата на Съществата. А може би не. Дали това бе цената на риска? Може би да, а може би не.

След като Халид и Айша измиха чиниите, останали от вечерята, тя дойде в стаята му. През тези дни бе говорила малко, свита в себе си и изглеждаше изпаднала като в сомнамбулно състояние. След онази дивашка вечер Ричи не й беше посегнал отново, но Халид разбираше, че болката от нейното унижение все още не е намерила убежище и тя никога нямаше да се възстанови напълно, а това се отнасяше и за него.

Той се помота из хола, вслушвайки се в звуците, които се разнасяха от стаята на баща му, докато накрая се убеди, че Ричи и Арч са се справили с бутилката и са изпаднали в обичайното си състояние на полусъзнание. Прилепи ухо до вратата. Тишина. Може би едно или две слаби похърквания.

Той се насили да изчака още десетина минути. Оттатък продължаваше да е тихо. Отвори деликатно вратата и я остави открехната на няколко инча. После внимателно надникна.

Ричи се бе свлякъл, с глава отпусната върху масата, ръката му все още стискаше чаша с остатък от уиски, а китарата му стоеше заклещена между гърдите и коленете. С увисналата настрани глава и затворени очи, срещу него на пода лежеше Арч, а крайниците му се бяха разпрострели на всевъзможни страни. И двамата хъркаха. Хъркаха, хъркаха и хъркаха.

Добре. НЕКА ДА СПЯТ ГРЪМОГЛАСНО.

Халид извади от шкафа пушката убиец на Същества и поглади цевта й. Оръжието изглеждаше елегантно, с възхитителен дизайн. Конфигурацията и цвета му издаваха, че е създадено с поглед върху изкуството, споделен от него. Може би се дължеше на някакъв скитнически ген, съхранен по чудотворен начин в същността му, след като векове е прекарал в спящо състояние, включващ точното око на скулптор от Гандгаран, архитект от Раджа Пут или миниатюрист от Гуджерати, придобил известност след като е преминал през много поколения селяни. Напоследък той бе започнал да прави малки скици и да изразява фигурки от дърво. После ги криеше, за да не може Ричи да ги намери. Ако той го хванеше с глупавите му занимания, сигурно щеше да се раздразни. За него спортът, пиенето и карането на кола в околностите бяха единствените достойни занимания на един мъж.

В един от добрите си дни през миналата година Ричи му бе дал колело — изненадващ подарък, тъй като велосипедите по това време се срещаха рядко, не бяха особено достъпни и почти не се произвеждаха в Англия. Как го беше намерил, от кого и с каква бруталност? Момчето не желаеше да мисли за това. Обичаше колелото си, то олицетворяваше неговата свобода. Това бяха неговите крила. Халид излезе навън и завърза оръжието за кошчето на велосипеда.

Беше изчакал възможността за този момент през последните три години.

Той знаеше, че понастоящем Съществата почти всяка вечер пътуват с колите си на въздушна възглавница по пътя между Солсбъри и Стоунхейдж, който сега бе станал главен център на тяхната дейност, а сноването им из околността непрекъснато се увеличаваше. Едва ли щеше да има друга възможност да използва оръжието, което баща му беше донесъл в къщи — това бе цената на шанса.

На около половината разстояние до Стоунхейдж, на няколко стотин ярда от пътя, имаше горичка, от която се откриваше добър изглед към равнинната местност. Халид не си правеше илюзия, че скрит всред шубраците ще избегне мозъчното претърсване на Съществата. Дори и да стоеше в сянката на някое разлистено дърво, ако те го откриеха, нямаше да има никаква разлика. Но в тази ясна лунна нощ, това беше мястото за изчакване, където щеше да остане сам и незабелязан.

Той осъществи намерението си. Бухане на бухал. Шумоленето на листа от лекия вятър и драскането на някакво малко животинче из храсталаците.

Беше абсолютно спокоен.

В живота му Айша бе поднесла достатъчно уроци в науката за спокойствието. От най-ранните си дни бе наблюдавал начина на нейното приемане на бедността и мизерията, на глада, на срама, на загубите и свързаната с тях болка. Беше свидетел на досадното натрапване в дома й от страна на Ричи Бърк и на живота й, изпълнен с философска безпристрастност и стоическо спокойствие. За нея всичко ставаше по волята на Аллах и не подлежеше на въпроси. За Халид той беше по-малко реален, отколкото за Айша, но това не му попречи да придобие от нея част от безкрайната й търпеливост и спокойствие, дори и да не притежаваше нейната вяра в Бога. Може би някога по-късно, щеше да я придобие. В каквато й да е степен, той бе научил от нея, че податливостта на страданията и мъките е безполезна и само вътрешният мир е ключа към понасянето им, така че всичко трябва да се извършва спокойно и без емоции, защото алтернативата е живот в хаос и измъчване. И бе съумял ден след ден да живее спокойно с баща, от когото се отвращаваше.

Той изобщо не изпитваше отвращение към съществата, беше далече от него. Никога не бе познавал свят без тяхното съществуване — свят, който бе изчезнал внезапно, а в него човешките същества са били господари на своите съдби. За него Съществата бяха толкова естествено нещо в живота, колкото и бухането на бухала, кацнал на клоните на дървото над него или сноването на катерички и зайци. Да ги съзреш беше нещо много красиво, като самият бухал, луната или огромния кестен, под който се криеше.

Часовете минаваха и той продължаваше да чака, но в спокойствието му се промъкна мисълта, че тази нощ може и да няма късмет, и е по-добре да се върне в дома и леглото си, преди Ричи да се е събудил и установил липсата на оръжието. Не можеше да рискува повече от един или два часа оставане навън.

След това забеляза тюркоазена светлина, която се движеше по шосето и разбра, че по него се приближава по посока към Солсбъри едно от превозните средства на Съществата. Няколко мига по-късно, то спря хода си и в него се различиха две Същества, които спокойно стояха изправени едно до друго.

Халид ги гледаше с учудване и благоволение. И още веднъж бе очарован от тяхната елегантност и блестящо великолепие.

„КОЛКО СА КРАСИВИ! ДА, КОЛКО СА!“ — помисли си.

Любопитното им превозно средство премина край него сякаш пътуваше по река от светлина, а съществото откъм неговата страна му изглеждаше като жена на джина: създание на Аллах направено от бездимен огън, което по никакъв начин нямаше да застане пред него, за да бъде съдено, както може да бъде съден човек.

Колко е красива, колко е красива!

„ОБИЧАМ ТЕ!“

Вероятно обичаше женското Същество заради неговата кристална красота. Дали бе жена на джина до нея? Не, беше нещо повече: беше ангел. Бе същество от чиста светлина — от чист студен огън, който не отделя пушек. Халид се изгуби в обожанието на неговото ангелско съвършенство.

С голяма любов, почит и обожание, той повдигна оръжието, опря го на рамо и спокойно го взе на прицел чрез оптиката. През намалената от нея дистанция, то се оказа отлично прободено от тънкото кръстче. Халид хладнокръвно освободи предпазителя, така, както му бе показал Ричи и още по-хладнокръвно докосна бутона за стрелба.

Докато го докосваше, душата му все още бе изпълнена с любов към красивото създание, но той спокойно, съвсем спокойно докосна бутона. Дочу се свистящ звук и прикладът на оръжието с учудваща сила го ритна в рамото, след което се чу глухото тупване на тялото му в дънера на дървото зад него и това едва не му изкара въздуха, а само секунда по-късно лявата част на създанието експлодира, пръскайки фонтани от пламъци, които се пръснаха в огнени фрагменти. Във въздуха се разпръсваше като мъгла сивочервената извънземна кръв. Поразеното Същество се олюля и падна назад в кабината, като се изгуби от погледа му.

В този момент Съществото, което пътуваше откъм по-далечната страна, получи ужасни конвулсии и Халид се зачуди дали също не е успял да го убие с единствения си изстрел. То се заклати напред-назад, после започна да се бие в рамката на купето с такава сила, че на Халид му се стори, че чува тъпите удари. Цилиндричното му тяло се гърчеше и тресеше, дори промени цвета си — за броени мигове пурпурния оттенък стана почти черен, а оранжевите петна — огнено червени. Въпреки голямото разстояние, на Халид му се стори, че подобното му на кожа покритие на тялото се нагърчва и свива от внезапна болка.

„Сигурно чувствам болката от общата им смърт“ — осъзна той. Наблюдавайки Съществото, което изпитвайки ужасна болка се мяташе слепешката из кабината, душата му състрадателно се изпълваше със съжаление и любов към това създание. Бе немислимо отново да открие огън. Никога не бе имал намерение да убие повече от едно Същество, знаеше, че не е в състояние да стреля по поразеният оживял другар на първото, бе все едно да стреля по Айша.

През това време превозното средство тихо се движеше напред, сякаш нищо не се бе случило, но в даден момент излезе извън завоя на пътя и се изгуби от погледа на Халид, отправяйки се към Стоунхейдж.

Той постоя още малко, вперил поглед в мястото, където бе направил фаталния изстрел. Сега на него нямаше нищо, никакъв знак, че нещо се е случило. СЛУЧИЛО ли се беше? Мозъкът му беше празен. Той се опитваше да поддържа това състояние, тъй като знаеше, че ако за части от секундата изгуби контрол над него, сигурно ще умре.

Отново завърза оръжието за кошчето на велосипеда, после бавно натискайки педалите се насочи към дома си. Беше късно след полунощ, по шосето нямаше никой. Пред къщата нищо не се бе променило, колата на Арч стоеше паркирана пред входа, лампите над вратата светеха. Вътре, Ричи и Арч хъркаха в спалнята.

„Чак сега сигурност в къщи“ — най-сетне си позволи Халид да помисли тържествуващо — мисъл, която трепкаше в съзнанието му в продължение на повече от час.

„ХАЙДЕ, РИЧИ! ХАЙДЕ, КОПЕЛЕ!“

Той върна оръжието в шкафа, после се оказа в леглото си и моментално заспа дълбоко — това състояние не го остави, докато първите птички не го събудиха с пукването на зората.

На следващия ден Солсбъри бе потресен от страхотната бъркотия, причинена от превозните средства на Съществата, разпръснати навсякъде и от балоноподобните извънземни, наричани призраци, които се придвижваха от къща на къща. Халид бе единственият, който можеше да предложи ключ към загадката на убийствата през изминалата нощ.

— Знаеш ли, мисля че може и да е бил моя баща — каза той небрежно на някакво момче, което бе срещнал до пазара и се наричаше Томас — беше се запознал с него случайно по пътя. — Вчера той се върна с нещо като голяма пушка. Каза ми, че е предназначена за убийства на Същества, след това я скри в шкафа на предната стая.

Томас не вярваше, че бащата на Халид е способен на такъв гигантски героизъм, какъвто бе убийството на Същество. Не, не и не. Халид гореше от нетърпение да произнесе поразителната истина. Говореше, че винаги е знаел кой е искал да ги убие през тези дни и кой е бил.

БИЛ ЛИ Е ТОЙ?

ТОВА Е БИЛА ВЕЛИКАТА МУ МЕЧТА. ДОБРЕ, ТОГАВА…

Да, Халид продължи нататък, същото направи и Томас. Халид бе загрижен, че през тази сутрин се е отдалечил от дома си. Последната личност, която желаеше да види бе Ричи. Но той бе избавен от тази възможност. През този следобед Томас очевидно бе разпространил изказаното от Халид Бърк самохвалство и хвалбата му се бе плъзнала по улиците на града с голяма ефективност, защото той живееше с нея, а безпристрастието на Съществата стигна до дома на Халид и измъкна оттам Ричи Бърк.

— Какво ще стане с баба ми? — питаше момчето. — И тя ли ще бъде арестувана?

— Не, това се отнася само за него — отвърнаха околните. — Били Кавендши е видял как са го взели. През цялото време е викал и скимтял, като човек, на който са му окачили въжето за бесене.

Халид никога не видя баща си отново. По време на всеобщите репресии, последвали убийството, цялото население на Солсбъри и на петте близки града бе събрано като говеда в обграден със стени лагер, близо до Портсмут. През следващите няколко дни голямо количество от депортираните бе екзекутирано по предварителна селекция, която изглежда бе извършена случайно, защото в избора на всеки осъден на смърт липсваше определен мотив. В началото на следващата седмица оцелелите бяха изпратени в Портсмут и после отправени в далечни и усамотени места по света.

Халид не беше между екзекутираните. Той само бе изпратен много надалече.

Не чувстваше вина, че е оцелял от смъртоносната лотария, а тези около него бяха силно впечатлени от извършения от него акт на убийство. Още от детството си бе обучен да изпитва малко чувства, дори когато се прицелваше с пушката в красивите и величествени Господари на Земята. Освен това беше ли негова работа, че някои от тези хора са умрели, а той е останал жив? Айша би казала, че това е станало по волята на Аллаха и всеки умира — един по-рано, друг по-късно. Халид знаеше, че съществата винаги правят каквото им хареса и нейните мотиви щяха да изглеждат глупави.

Айша не беше на разположение, за да дискутира с нея тази материя. Той се раздели с нея преди да стигнат до Портсмут и знаеше, че никога повече няма да се видят. От този ден нататък пътя му в живота щеше да бъде само негов собствен.

Тогава още не бе навършил тринайсет години. През следващите често се оглеждаше назад във времето, през което беше убил Съществото и когато се бе отървал от Ричи Бърк, когото толкова ненавиждаше. Когато отново се връщаше към случилото се в околностите на пътя към Стоунхейдж, не изпитваше никаква омраза към Съществата, нито към това, което се бе оказало в кръстчето на прицела в мерника на оръжието. Мислеше само за чудесните цветове на звездните създания, стоящи в плуващата над терена машина и за отминалият момент на такава красота в нощта.