Кратка история на почти всичко

27. Ледникови времена

През 1815 г. на остров Сумбава в Индонезия една красива и от дълго време в покой планина, наречена Тамбора, изригнала импозантно, като убила 100 000 души с взрива си и съпровождащите го цунами. Било най-голямото вулканично изригване в период от 10 000 години — 150 пъти по-силно от това на планината Сейнт Хелънс и равно на 60 000 атомни бомби от мащаба на Хирошима.

Новините не се разпространявали ужасно бързо в онези дни. В Лондон Таймс публикувал малка история — всъщност писмо от търговец — седем месеца след събитието. Но тогава ефектът от Тамбора вече се чувствал. Сто и петдесет кубически километра димяща пепел, прах и отпадъци се били разпръснали из атмосферата, като затъмнили лъчите на Слънцето и причинили охлаждане на Земята. Залезите на слънцето били необикновено, но и замъглено колоритни — ефект, паметно уловен от художника Дж. У. Търнър, който не би могъл да бъде по-щастлив, обаче светът съществувал под угнетяващ, мрачен покров от дим. Именно този мъртвешки полумрак вдъхновил Байрон да напише редовете по-горе.

Следващата пролет никога не дошла, а лятото не се затоплило: 1816-а станала известна като годината без лято. Никъде нямало реколта. В Ирландия глад и епидемия от коремен тиф причинили смъртта на 65 000 души. В Нова Англия годината станала известна като „Хиляда осемстотин и измръзване до смърт“. Сутрешните слани продължили до средата на юни и засетите семена почти не поникнали. Поради недостиг на фураж животните умирали или трябвало да бъдат преждевременно заклани. Във всяко едно отношение била ужасна година — почти със сигурност най-ужасната за фермерите в съвременния свят. Въпреки това глобално температурата спаднала само с под един градус. Естественият термостат на Земята, както учените ще узнаят, е изключително чувствителен инструмент.

Деветнайсети век вече бил хладен период. В продължение на двеста години Европа и Северна Америка по-специално били преживели един малък Ледников период, както го наричали, което позволявало най-различни зимни развлечения — ледени панаири на Темза, състезания по пързаляне с кънки върху лед по холандски канали — повечето от които са невъзможни сега. С други думи, бил период, когато студенината занимавала хората. Така че вероятно може и да извиним геолозите от деветнайсети век за това, че бавно са осъзнавали, че светът, в който живеели, в действителност бил с мек климат в сравнение с предишните епохи, и че повечето от земята около тях била оформена от разрушителни глетчери и студ, които биха опропастили дори един зимен панаир.

Знаели обаче, че има нещо странно по отношение на миналото. Европейският ландшафт бил обсипан с необясними аномалии — кости на арктическия северен елен в топлия юг на Франция, огромни скали, заседнали на невероятни места — и често давали изобретателни, но не особено правдоподобни обяснения. Един френски природоизследовател на име дьо Люк, опитвайки се да обясни как гранитните речни камъни са се появили високо на склоновете от варовик по планината Юра, изказал предположението, че навярно са били изстреляни там чрез сгъстен въздух в пещера като тапа от детска пушка. Терминът за разместен речен камък е блуждаещ, но през деветнайсети век такова определение като че ли се отнасяло повече за теориите, отколкото за скалите.

Великият британски геолог Артър Халам допуска, че ако Джеймс Хътън, бащата на геологията, е бил посетил Швейцария, той щял да забележи веднага значението на издълбаните долини, изгладеното набраздяване, издайническите линии там, където скалите са били захвърлени и изобилие от други признаци, които ни насочват към преминаването на ледени пластове. За жалост, Хътън не бил пътешественик. Но въпреки че нямал на разположение нищо друго освен разказите на други, Хътън отхвърлил изцяло идеята, че огромни речни камъни са били отнесени хиляда метра нагоре по склоновете на планините от наводнения — цялата вода на света няма да накара един камък да плава, изтъкнал той — и бил един от първите, които привеждали доводи за широкоразпространеното въздействие на ледниците върху повърхността. За жалост, идеите му не били забелязани и през следващия половин век повечето природоизследователи продължавали да настояват, че пукнатините по скалите се дължали на минаващи каруци и дори на одрасквания от подковани ботуши.

Местните селяни, незасегнати от научната правоверност обаче, знаели друго. Природоизследователят Жан дьо Шарпантие разказал случката как през 1834 г. се разхождал по една селска алея с швейцарски секач, когато засегнали темата за скалите покрай пътя. Секачът простичко му казал, че камъните идвали от Гримсел, зона с гранит, която се намирала на известно разстояние. Когато го попитал как смята, че тези скали са достигнали местоположението си, той отговорил без колебание: „Ледникът Гримсел ги е докарал от двете страни на долината, тъй като този ледник в миналото е достигал чак до град Берн.“

Шарпантие бил доволен. Самият той бил достигнал до същото становище, но когато изказал идеята по време на научни срещи, тя била отхвърлена. Един от най-близките приятели на Шарпантие бил друг швейцарски природоизследовател, Луи Агаси, който след първоначалния си скептицизъм започнал да поддържа теорията и накрая почти я си я присвоил.

Агаси бил учил под ръководството на Кювие в Париж и сега заемал поста професор по естествена история в колежа на Нюшател в Швейцария. Друг приятел на Агаси, ботаник на име Карл Шимпер, всъщност първи създал термина „ледников период“ (на немски Eiszeit) през 1837 г., като твърдял, че има доста доказателства, които показват, че някога изобилни ледове са покривали не само швейцарските Алпи, но и по-голямата част от Европа, Азия и Северна Америка. Това била радикална идея. Шипнер дал на Агаси записките си, за което доста съжалявал, тъй като Агаси все повече получавал признание за това, което Шимпер смятал, с известно основание, за своя теория. Шарпантие също станал лют враг на стария си приятел. Александър фон Хумболт, още един приятел, може би е имал донякъде предвид Агаси, когато отбелязал, че има три стадия при едно научно откритие: първо, хората оспорват верността му; след това оспорват важността му; накрая приписват заслугите не на когото трябва.

Във всеки случай Агаси направил тази област своя. В стремежа си да разбере динамиката на заледяването ходил навсякъде — навътре в опасни пещери и нагоре до върховете на най-скалистите алпийски върхове, като очевидно често не съзнавал, че той и екипът му били първите, които се изкачвали там. Почти навсякъде Агаси се срещал с твърдото нежелание да бъдат приети теориите му. Хумболт го увещавал да се върне към областта, в която бил истински експерт — вкаменелостите от риби, и да се откаже от тази налудничава мания към ледовете, но Агаси бил човек, обсебен от тази идея.

Теорията на Агаси срещнала дори по-малка подкрепа във Великобритания, където повечето природоизследователи никога не били виждали глетчер и често не можели да осъзнаят разрушителните сили, които ледовете в голямо количество можели да оказват. „Възможно ли е одраскванията и изглаждането да се дължат само на леда?“ попитал Родерик Мърчисън с подигравателен тон на едно заседание, като очевидно си представял скалите като покрити с тънък и гладък скреж. До края на дните си той изразявал най-открита скептичност по отношение на тези „луди по леда“ геолози, които вярвали, че толкова много се дължало на ледниците. Уилям Хопкинс, професор в Кеймбридж и виден член в Геоложкото дружество, подкрепял това мнение, като твърдял, че идеята ледът да може да пренася камъни, представлявала „толкова очевиден механичен абсурд“, че не заслужава вниманието на дружеството.

Непреклонен, Агаси пътувал неуморно, за да представя теорията си. През 1840 г. чел доклад на заседание на Британската асоциация за развитие на науката в Глазгоу, на което бил открито критикуван от великия Чарлз Лайъл. На следващата година Геоложкото дружество в Единбург прокарало решение, допускайки, че вероятно има общи основания за теорията, но със сигурност тя не се отнасяла за Шотландия.

Лайъл накрая отстъпил. Моментът на прозрението му бил, когато осъзнал, че присъствието на морена или редица скали, близо до семейното му имение в Шотландия, покрай което бил минавал стотици пъти, можело да бъде обяснено, ако човек приемел, че ледник ги е бил закарал там. Но след като бил променил мнението си, Лайъл изгубил смелостта си и се отказал от публична подкрепа на идеята за Ледниковия период. Било трудно време за Агаси. Бракът му се разпадал, Шимпер го обвинявал в кражба на идеи, Шарпантие не му говорел, а най-великият геолог по това време му предлагал подкрепа, която била изключително хладна и колеблива.

През 1846 г. Агаси заминал за Америка, за да изнесе серия лекции и там най-накрая намерил признанието, за което копнеел. Харвард му дал професура и му построил първокласен музей — Музеят по сравнителна зоология. Несъмнено му помогнало, че се бил установил в Нова Англия, където дългите зими насърчавали до известна степен симпатия към идеята за безкрайни периоди на студ. Също така помогнало, че шест години след пристигането му първата научна експедиция до Гренландия докладвала, че почти целият полуконтинент бил покрит с ледени слоеве точно като древния континент, който си представяли в теорията на Агаси. Най-накрая идеите му започнали да намират последователи. Главният недостатък в теорията на Агаси бил, че ледниковите му периоди нямали причина. Но щяла да дойде помощ от неочаквано място.

През 1860-те списанията и другите научни издания във Великобритания започнали да получават доклади върху хидростатиката, електричеството и други научни области, писани от Джеймс Крол от Андерсъновия университет в Глазгоу. Един от докладите върху това, как измененията в орбитата на Земята може да са ускорили ледниковите периоди, бил публикуван във Философикъл Магазин през 1864 г. и веднага бил признат за труд от най-висок стандарт. Така че имало известна изненада и навярно нотка на неловкост, когато се оказало, че Крол не бил университетски учен, а просто портиер.

Роден през 1821 г., Крол израснал в бедност и формалното му образование продължило само до тринайсетгодишна възраст. Занимавал се с най-различни работи — като дърводелец, застрахователен агент, съдържател на хотел, в който не се сервират алкохолни напитки — преди да стане пазач в Андерсъновия университет (сега Университет Стратклайд) в Глазгоу. Като накарал някак си брат си да върши доста от работата му, можел да прекарва множество спокойни вечери в университетската библиотека, като се самообучавал по физика, механика, астрономия, хидростатика и другите модни науки по това време, и постепенно започнал да пише редица трудове с особен акцент върху движенията на Земята и ефекта им върху климата.

Крол първи изказал предположението, че цикличните промени във формата на земната орбита — от елиптична (което значи малко овална) до почти кръгообразна и отново до елиптична, вероятно обясняват започването и края на ледниковите периоди. Никой преди това не бил помислил да даде астрономическо обяснение на вариациите във времето на Земята. Изцяло благодарение на убедителната теория на Крол хората във Великобритания започнали да стават по-благосклонни към идеята, че някога преди време части от Земята са били подвластни на ледовете. Когато находчивостта и дарбите му били признати, на Крол му дали пост в Геоложкото дружество в Шотландия и бил широко почитан: станал член на Кралското дружество в Лондон и на Академията на науките в Ню Йорк, и наред с всичко друго му била присъдена почетна научна степен от Университета Сейнт Андрюз.

За жалост, точно когато теорията на Агаси започнала да намира поддръжници в Европа, той бил зает в навлизането в още по-екзотична територия в Америка. Започнал да намира доказателства за наличието на ледници практически навсякъде, където погледнел, включително и близо до екватора. Накрая достигнал до убеждението, че лед е покривал някога цялата Земя, като заличил всички живи форми, които Господ после е създал отново. Нищо от фактите, които Агаси цитирал, не било в подкрепа на такова становище. Въпреки това статутът му в новата му родина се повишавал и повишавал, докато не започнали да го възприемат почти като божество. Когато починал през 1873 г., в Харвард сметнали, че е нужно мястото му да заемат трима професори.

И все пак, както понякога се случва, теориите му бързо излезли от мода. По-малко от десетилетие след смъртта му наследникът му, който оглавявал катедрата по геология в Харвард, написал, че „така наречената ледникова епоха,… толкова популярна преди няколко години сред геолозите, занимаващи се с ледници, може сега да бъде отхвърлена без колебание.“

Част от проблема е, че според изчисленията на Крол най-близкият до нас ледников период е бил преди осемдесет хиляди години, докато геоложките факти все повече сочели, че Земята е претърпяла някакъв вид драматично смущение доста по-скоро от това. Без логическо обяснение относно това какво е причинило ледников период, цялата теория отпадала. И така щяло да бъде известно време, докато в началото на 1900-те сръбски учен на име Милотин Миланкович, който въобще не се бил занимавал с движенията на небесните тела — бил машинен инженер по образование — развил неочакван интерес в тази материя. Миланкович осъзнал, че проблемът с теорията на Крол е, не че е неправилна, а че е твърде проста.

Докато Земята се движи през пространството, тя не само че претърпява промени на дължината и формата на орбитата си, но също и ритмични промени в ъгъла на ориентацията си спрямо слънцето — наклона и колебанията й — като всичко това влияе на дължината и интензитета на слънчевата светлина, падаща върху който и да е участък земя. По-специално тя е подложена на три промени в позицията си, известни официално като наклон, прецесия и ексцентрицитет, през дълги периоди от време. Миланкович се чудел дали има връзка между тези сложни цикли от една страна и появата и изчезването на ледниковите периоди от друга. Трудността била в това, че циклите били с доста различна продължителност — от приблизително 20 000, 40 000 и 100 000 години, но вариращи при всеки един случай до няколко хиляди години — което означавало, че определянето на пресечната им точка през дълги отрязъци от време предполагало почти безкрайни и всеотдайни изчисления. В основни линии Миланкович трябвало да изчисли ъгъла и продължителността на идващото слънчево лъчение при всяка географска ширина на Земята, през всеки сезон, през милиони години, при три непрекъснато променящи се величини.

За щастие именно това било вид рутинна работа, която подхождала на темперамента на Миланкович. През следващите двайсет години, дори когато бил на почивка, той работел безспирно с молив и сметачна линия в ръка, изчислявайки таблиците на циклите — работа, която днес може да бъде свършена за ден-два с компютър. Всичките изчисления трябвало да бъдат извършвани в свободното му време, но през 1914 г. Миланкович изведнъж се оказал с много такова, когато избухнала Първата световна война и бил арестуван поради положението си на запасен войник в сръбската армия. Прекарал повечето от следващите четири години под не особено строг домашен арест в Будапеща, като се изисквало да се явява в полицията веднъж седмично. Останалата част от времето си прекарвал, работейки в библиотеката на Унгарската академия на науките. Бил е навярно най-щастливият военнопленник в историята.

Крайният резултат от старателните му писания била издадената през 1930 г. книга Математическа климатология и астрономическа теория на климатичните промени. Миланкович бил прав, че имало взаимовръзка между ледниковите периоди и планетарните смущения, макар че като повечето хора предполагал, че постепенното увеличаване на суровите зими е довело до тези дълги периоди от студ. Руско-немският метеоролог Владимир Кьопен — тъст на тектонския ни приятел Алфред Вегенер — бил този, който забелязал, че процесът е по-сложен и доста по-обезкуражаващ, отколкото изглеждало.

Причината за ледниковите периоди, решил Кьопен, трябва да се търси в хладните лета, а не в жестоките зими. Ако летата са твърде хладни и не може да се стопи всичкият сняг, който пада в дадена област, последващата слънчева светлина се отразява от заснежената повърхност, усилвайки охладителния процес и създавайки условия за още снеговалеж. В резултат се развива самоподдържащ се процес. Снегът се натрупвал в леден слой, регионът ставал по-хладен, водейки до натрупването на още лед. Както специалистът по ледници Гуен Шулц отбелязва: „не количеството сняг води обезателно до образуването на ледени слоеве, а фактът, че снегът, колкото и малко да е, издържа дълго.“ Смята се, че ледников период може да започне от едно нетипично лято. Остатъчният сняг отразява топлината и усилва охладителния ефект. „Процесът се самоусилва, не може да бъде спрян, а веднъж щом ледът се увеличи, започва да се движи,“ казва МакФии. Образуват се все повече ледници и настъпва ледников период.

През 1950-те поради непрецизните методи за датиране учените не били в състояние да установят съотношение между циклите на Миланкович, които били внимателно изчислени, с предполагаемите дати на ледниковите периоди, както се възприемали тогава, така че Миланкович и изчисленията му ставали все по-непопулярни. Той починал през 1958 г., без да може да докаже правилността на циклите. По това време, както пишат Джон и Мери Гриблин, вече „трудно можело да се намери геолог или метеоролог, който да смята, че моделът е нещо повече от исторически куриоз.“ Едва през 1970-те чрез точното датиране на седиментите на морското дъно по калиево-аргоновия метод била доказана верността на теориите му.

Циклите на Миланкович сами по себе си не са достатъчни, за да се даде обяснение на ледниковите периоди. Много други фактори влияят — не и на последно място разположението на континентите, особено наличието на суша върху полюсите — но тяхната специфика не е добре изяснена. Предполага се обаче, че ако Северна Америка, Евразия и Гренландия бъдат изместени само на 500 километра на север, ще имаме перманентни и непредотвратими ледникови периоди. Оказва се, че въобще сме големи късметлии да имаме хубаво време. В още по-малка степен разбираме циклите на сравнително меко време в рамките на ледниковите периоди, известни като междуледникови. Донякъде е обезкуражаващо, като си помислим, че цялата значима човешка история — развитието на фермерството, създаването на градове, появата на математиката, литературата и науката, и всичко останало — е станало през нетипичен промеждутък от хубаво време. Предишните междуледникови периоди са продължавали едва 8000 години. Нашият вече е прехвърлил десетхилядната си годишнина.

Факт е, че все още сме в ледников период; просто малко е скъсен — макар че е по-малко скъсен, отколкото много хора съзнават. При апогея на последния период на заледяване, преди близо 20 000 години, около 30% от сушата на Земята се е намирала под лед. Все още 10% са така — и още 14% са в състояние на дълбоко замръзване на земята. Три четвърти от всичката прясна вода на Земята се намира и сега в състояние на лед, а имаме ледена покривка и на двата полюса — ситуация, която навярно е уникална в историята на Земята. Това че има снежни зими в по-голямата част на света и постоянни ледници дори в умерените зони като в Нова Зеландия, може да изглежда съвсем нормално, но фактически това е доста необикновена ситуация за планетата.

През по-голямата част от историята си, до съвсем наскоро, обичайният модел за Земята е било да бъде топло, без да има някъде постоянен лед. Настоящият ледников период — всъщност ледникова епоха — започнала преди около 40 милиона години и се променяла от убийствено лоша до въобще не толкова лоша. Ледниковите периоди имат склонност да заличават данните за по-раншни ледникови периоди, така че колкото повече назад се връщаме, толкова по-неясна става картината, но изглежда, че сме имали най-малко 17 тежки ледникови епизода през последните близо 2,5 милиона години — периодът, който съвпада с появата на Homo erectus в Африка, последван от съвременния човек. Два всеобщо цитирани виновници за настоящата епоха са възникването на Хималаите и формирането на Панамския провлак, като първото нарушава въздушните течения, а второто — океанските. Индия, която някога е била остров, е блъскала с челен фронт 2000 километра азиатската суша през последните 45 милиона години, повдигайки не само Хималаите, но и огромното Тибетско плато зад тях. Хипотезата е, че по-високият ландшафт не само че е по-хладен, но отклонява ветровете по начин, който ги кара да духат на север и към Северна Америка, като по този начин я правят по-уязвима на дълготрайна мразовитост. След това, започвайки преди около 5 милиона години, Панама се издигнала от морето, затваряйки междината между Северна и Южна Америка, при което се е нарушил потокът на затоплящите течения между Тихия и Атлантическия океан, и се е променил моделът на валежите в почти половината свят. Една от последиците е била засушаването в Африка, което накарало маймуните да слязат от дърветата и да отидат да търсят нов начин на живот в новопоявяващите се савани.

Във всеки случай, както сега са разположени океаните и континентите, изглежда че ледовете ще са дълготрайна част от бъдещето ни. Според Джон МакФии, могат да се очакват още около 50 ледникови епизода, всеки един продължаващ близо 100 000 години, преди да се надяваме на едно наистина дълго размразяване.

Преди 50 милиона години Земята не е имала регулярни ледникови периоди, но когато наистина е имало такива, те са били колосални. Масивно замръзване се е случило преди 2,2 милиарда години, следвано от около милиард години топлина. След това е имало друг ледников период дори по-голям от първия — толкова голям, че някои учени сега наричат този период криоген или суперледников период. Състоянието е известно повече като „Снежна топка Земя“

Името „Снежна топка“ обаче едва ли загатва убийствеността на състоянието. Теорията е, че поради спад на слънчевата радиация с около 6% и понижаване на образуването (или задържането) на парникови газове, Земята в основни линии е загубила възможността си да задържа топлината си. Станала като една абсолютна Антарктика. Температурите спаднали с цели 50 градуса. Цялата повърхност на планетата навярно напълно е замръзнала, с лед в океаните, достигащ дебелина 800 метра на местата с по-големи географски ширини и до десетки метри дори в тропиците.

Има сериозен проблем във всичко това, че геоложките факти показват, че ледът е покривал цялата Земя, включително по екватора, докато от биологическа гледна точка някъде трябва непременно да е имало открита вода. На първо място, цианобактериите са оцелели при премеждието, а те фотосинтезират. За това им е нужна светлина, но, както сте разбрали, ако сте се опитвали да гледате през лед, той бързо става непрозрачен при удебеляването си и след няколко метра дебелина светлината въобще не може да преминава през него. Предполагат се две възможности. Първата е, че малко океанска вода все пак е останала открита (навярно поради някакво локализирано затопляне при горещо място); другата е, че може би ледът се е формирал по такъв начин, че е останал полупрозрачен — състояние, което понякога се случва в природата.

Ако Земята наистина е замръзнала, то тогава стои трудният въпрос, как въобще се е затоплила отново. Една ледена планета би трябвало да отразява толкова много топлина, че да остане замръзнала завинаги. Очевидно спасението може да е дошло от разтопената вътрешност. Отново може да сме задължени на тектониката, за това че ни позволява да сме тук. Идеята е, че сме били спасени от вулкани, които са си проправили път през покритата с лед повърхност, като са изпомпали много топлина и газове, които са стопили снеговете и са преобразували атмосферата. Интересно е, че краят на този хиперстуден период се отбелязва с Камбрийския взрив — пролетното събитие от историята на живота. Фактически, може и да не е било чак толкова спокойно. Докато Земята се е затопляла, вероятно е имала най-бурното време, което някога е преживявала, с урагани, достатъчно мощни, за да надигнат вълни до височината на небостъргачи и дъждове с неописуема интензивност.

В рамките на всичко това тръбовидните червеи, мидите и другите форми на живот, прилепили се към дълбокоокеанските кратери, несъмнено продължили да съществуват, като че ли нищо не се е случило, но всичкият останал живот на Земята навярно е стигнал най-близко до напълно измиране. Било е много отдавна и на този етап просто не знаем какво точно се е случило.

Сравнени с криогена, ледниковите периоди от по-близки времена изглеждат от доста по-малък мащаб, но, разбира се, са били неимоверно грандиозни според стандартите на всичко, което е открито днес на Земята. Леденият слой от Уисконсин, който покривал доста от Европа и Северна Америка, е бил три километра дебел на места и се е движел със скорост от около 120 метра годишно. Каква ли гледка е било. Дори в краищата си ледените пластове сигурно са били с дебелина 800 метра. Представете си как стоите в основата на стена от лед, висока 600 метра. Зад този край, на площ с размери от милиони квадратни километри няма да има нищо освен още лед, като само няколко от най-високите върхове на планините са се показвали. Цели континенти са се нагъвали под тежестта на толкова много лед и дори сега, 12 000 години след като ледниците са се отдръпнали, все още стърчат на места. Ледените пластове не само са влачели камъни и дълги вериги от чакълести морени, но са премествали цели части суша — Лонг Айланд, Кейп Код и Нантъкет, наред с много други — докато бавно са се придвижвали. Не е чудно, че на геолозите преди Агаси им е било трудно да прозрат монументалните им възможност да изменят ландшафтите.

Ако ледените пластове започнат да напредват отново, нямаме средство, с което да ги отклоним. През 1964 г. Принс Уилям Саунд в Аляска, едно от най-големите ледникови полета в Северна Америка, е било поразено от най-силното земетресение, което е имало на континента. Било е 9,2 по скалата на Рихтер. Земята се е издигала цели 6 метра по линията на разседа. Трусът бил толкова силен, че фактически причинил разливане на водата от басейните в Тексас. А какъв е бил ефектът от този несравним взрив върху ледниците на Принс Уилям Саунд? Въобще никакъв. Те просто го поели и продължили да се движат.

Дълго време се е смятало, че ледниковите периоди са настъпвали и завършвали постепенно, в продължение на стотици хиляди години, но сега знаем, че това не е било така. Благодарение на ледени ядки от Гренландия имаме подробен летопис на климата за около 100 000 години и това, което е открито, не е успокоително. То показва, че през по-голямата част от близката й история Земята въобще не е била стабилното и спокойно място, което познава цивилизацията, а по-скоро стихийно, като е клоняла към периоди на горещина или свиреп мраз.

Към края на последното голямо заледяване, преди около 12 000 години, Земята започнала да се затопля и то бързо, но после рязко изпаднала в суров студ за период от около хиляда години — събитие, известно на науката като „По-младия сребърник“. (Името идва от арктическото растение сребърник, което е едно от първите, реколонизиращо сушата, след като ледников слой се отдръпне. Имало е и период „По-стария сребърник“, но той не е бил толкова остър.) В края на тази хилядагодишна атака средните температури скочили отново, с цели седем градуса за двайсет години, което не звучи особено драматично, но е равно на това да се смени климата на Скандинавия с този на Средиземноморието само за две години. Локално промените са били дори по-драматични. Ледените ядки в Гренландия показват, че там температурите са се променяли с цели петнайсет градуса за десет години, драстично променяйки валежните модели и условията за растеж. Това трябва да е било достатъчно неблагоприятно за слабо населена планета. Днес последиците биха били невъобразими.

Най-обезпокояващото е, че нямаме представа — никаква — какви природни феномени могат толкова бързо да променят толкова шеметно термометъра на Земята. Както отбелязва Елизабет Колбърт, пишеща за Ню Йоркър: „Няма позната външна сила, дори някоя хипотетична, която да е способна да тласка температурата нагоре и надолу толкова рязко и толкова често, както тези ядра показват, че е било.“ Оказва се, че има, добавя тя, „някаква огромна и ужасна обратна връзка“ — вероятно свързана с океаните и нарушаваща нормалните модели на океанската циркулация, но всичко това е все още твърде неразбираемо.

Една от теориите е, че големият приток от разтопен лед към моретата в началото на периода „По-младия сребърник“ намалил солеността (и по-този начин плътността) на северните океани, като довел до това течението Гълфстрийм да завие на юг, както шофьор, опитващ се да избегне сблъсък. Лишени от топлината на Гълфстрийм, северните ширини възвърнали състоянието си на мразовитост. Но това не дава някакво обяснение, защо хиляда години по-късно, когато земята се затоплила отново, течението не е променило обратно посоката си. Вместо това сме получили период на необикновено спокойствие, известен като холоцен — този, в който живеем сега.

Няма причина да предполагаме, че този отрязък от климатична стабилност трябва да продължи по-дълго. Всъщност, някои експерти вярват, че ни очаква по-голямо влошаване от това преди. Естествено е да предполагаме, че глобалното затопляне ще действа като полезен противовес на тенденцията на Земята да изпадне отново в ледникови условия. Обаче, както Колберт изтъква, когато сме изправени пред флуктуиращ и непредсказуем климат, „последното нещо, което бихте искали да направите, е да проведете огромен експеримент върху това.“ Предполага се, като вероятността е по-голяма, отколкото изглежда на пръв поглед, че ледников период може да бъде предизвикан чрез покачването на температурите. Идеята е, че леко затопляне може да предизвика усилване на степента на изпарение и да увеличи облачната покривка, като това ще доведе до по-голямо натрупване на сняг. Всъщност глобалното затопляне може би вероятно, макар и парадоксално, ще доведе до силно локализирано охлаждане в Северна Америка и северна Европа.

Климатът е продукт на толкова много променливи величини — покачващите се и спадащите нива на въглероден диоксид, промяната на разположението на континентите, слънчевата активност, величествените колебания на циклите на Миланкович — че е толкова трудно да се разберат събитията в миналото, колкото и да се предскажат тези в бъдеще. Просто много все още е пред нас. Да вземем Антарктика. За период от най-малко 20 милиона години, след като се е установила върху Южния полюс, Антарктика останала покрита с растения и без наличие на лед. Просто това би трябвало да е невъзможно.

Не по-малко интригуващи са известните райони на някои от последните динозаври. Британският геолог Стивън Дръри отбелязва, че в горите, в границите на 10 градуса ширина откъм Северния полюс живеели огромни чудовища, включително тиранозавър рекс. „Това е странно“ — пише той — „тъй като на такава голяма географска ширина непрекъснато е тъмно в продължение на три месеца годишно“. Нещо повече, сега има данни, че тези северни ширини имали сурови зими. Изследвания с кислороден изотоп показват, че климатът около Фейърбанкс, Аляска, е бил почти същият в края на периода креда като този, който имаме днес. Така че какво е правил тиранозавърът там? Или е мигрирал сезонно на огромни разстояния, или прекарвал повечето от годината в снежни преспи на тъмно. В Австралия — която по това време е била по-полярна в ориентацията си — намирането на убежище в по-топли райони е било невъзможно. Само можем да гадаем как динозаврите са успели да оцелеят в такива условия.

Нещо, което трябва да имаме предвид, е, че ако ледените слоеве наистина започнат да се формират отново поради някаква причина, те имат този път доста повече вода на разположение. Великите езера, Хъдсъновия залив, безбройните езера на Канада — всичките не са съществували, за да могат да подхранват последния ледников период. Те са били създадени от него.

От друга страна, през следваща фаза от историята ни може да се топи повече лед, отколкото ще се образува нов. Ако всички ледени пластове се разтопят, морските равнища ще се покачат с 60 метра — височината на двайсететажно здание — и всеки крайбрежен град по света ще бъде потопен. По вероятно е, поне в краткосрочен план, намаляването на Западноантарктическия леден слой. През последните петдесет години водите около него са се затоплили с 2,5 градуса и рухването на леда се е увеличило драматично. Поради геоложката специфика на повърхността на Земята под ледения слой в тези райони вероятността от мащабно топене и рухване на леда е още по-голяма. Ако това се случи, морските нива ще се покачат навсякъде по света — и то доста бързо — със средно между четири и шест метра.

Изключителен факт е, че не знаем кое е по-вероятно да се случи — бъдеще, което ще ни предложи епохи на убийствен студ или такова, в което ще има изпепеляваща горещина. Само едно нещо е сигурно: живеем на ръба.

В дългосрочен план, между другото, ледниковите периоди не са лошо нещо за планетата. Те смилат скалите и оставят нова почва, която е изключително плодородна, издълбават сладководни езера, които предоставят изобилие от питателни възможности за стотици видове същества. Дават тласък на миграцията и поддържат динамичността на планетата. Както Тим Фланери отбелязва, има само един въпрос, който трябва да се зададе за някой континент, за да се разбере съдбата на хората му: „Имахте ли хубав ледников период?“ И като имаме това предвид, е време да разгледаме вид маймуна, която наистина е имала такъв.

28. Мистериозното двукрако

Точно преди Коледа през 1887 г. млад холандски доктор с нехоландското име Мари Йожен Франсоа Тома Дюбоа пристигнал в Суматра в Холандска Източна Индия с намерението да открие най-ранните човешки останки на Земята.46

Няколко неща били странни. Първо, никой преди това не бил ходил да търси древни човешки кости. Всичко, което било намерено до този момент, било открито случайно, а нищо в миналото на Дюбоа не показвало, че той е идеалният кандидат, за да направи процеса целенасочен. Бил анатом по образование и не се бил занимавал с палеонтология. Нито пък имало някаква специална причина, заради която да предполага, че в Източна Индия ще се намират останки от ранния човек. Логично е да се приеме, че ако въобще се намерят древни хора, това ще стане в голяма и от дълго време обитавана суша, а не в един сравнително уединен архипелаг. Дюбоа бил подтикнат да отиде в Източна Индия не от друго, а от едно вътрешно чувство, от наличието на работници там и от това, че знаел, че Суматра е пълна с пещери — среда, в която тогава били откривани повечето от важните хуманоидни вкаменелости. Най-изключителното във всичко това — почти чудотворно — е че намерил това, което търсел.

По това време Дюбоа бил замислил план да търси липсващата връзка, защото човешкият фосилен летопис се състоял от много малко екземпляри: пет непълни неандерталски скелета, част от челюстна кост от неясен източник и половин дузина човешки индивида от ледниковия период, които били наскоро намерени от железопътни работници в пещера на склон, наречена Кроманьон, близо до ЛеЗези, Франция. От неандерталските екземпляри най-добрият стоял незабелязано върху полица в Лондон. Бил намерен от работници, които взривявали скали в каменоломна в Гибралтар през 1848 г., така че е едно чудо, че се е запазил, но за жалост никой все още не оценявал какво представлява. След като бил накратко описан на заседание на Гибралтарското научно дружество, бил изпратен в Хънтъровия музей в Лондон, където никой не го обезпокоявал, освен че леко му обирали праха повече от цял век. Първото му формално описание било написано чак през 1907 г., и то от геолог на име Уилям Солас „само със задоволителни компетенции по анатомия.“

Така че името и заслугите за откриването на първия ранен човек получила долината Неандер в Германия — и, както се оказва, не неподходящо, тъй като по едно тайнствено съвпадение Неандер на гръцки означава „нов човек.“ Там през 1856 г. пак работници в каменоломна, в канара откъм река Дюсел, намерили странни на вид кости, които предали на местен учител, тъй като знаели, че се интересува от всички природни неща. За негова голяма чест учителят Йохан Карл Фулрот забелязал, че държи в ръцете си някакъв нов вид човек, макар че какво точно представлявал и до колко бил специален, били известно време спорни въпроси.

Много хора отказали да приемат, че неандерталските кости били въобще древни. Август Майер, професор в Бонския университет, който бил човек с влияние, настоявал, че костите били просто на монголски войник казак, който бил ранен, докато воювал в Германия през 1814 г., и бил допълзял до пещерата за да умре. Като чул това, Т. Х. Хъксли в Англия сухо отбелязал колко необичайно било войникът, макар и смъртоносно ранен, да се изкатери 20 метра нагоре по склона, да си съблече дрехите, да запечата отвора на пещерата и да се погребе под 60 сантиметра почва. Друг антрополог бил озадачен от силно изразените надочни дъги на неандерталеца и изказал предположението, че то е в резултат на непрекъснатите гримаси, възникнали от лошо заздравяла фрактура на ръката. (В желанието си да отхвърлят идеята за ранните хора специалистите често били готови да приемат най-невероятни възможности. По времето, когато Дюбоа бил готов да потегли за Суматра, скелет, намерен в Перигьо, бил категорично обявен, че е на ескимос. Какво точно е правел древен ескимос в Югозападна Франция, никой никога не обяснява добре. Всъщност бил ранен кроманьонец.)

На този фон Дюбоа започнал търсенето си на древни човешки кости. Самият той не участвал в разкопките, а използвал петдесет каторжници, които му били дадени от холандските власти. Една година работили в Суматра, след това се преместили в Ява. И там през 1861 г. Дюбоа или по-точно екипът му, тъй като самият Дюбоа рядко посещавал обектите — намерили част от череп, сега известен като черепното теме „Тринил“. Въпреки че било само част от череп, то показвало, че притежателят му определено нямал човешки черти, но имал доста по-голям мозък от която и да е маймуна. Дюбоа го нарекъл Anthropitecus erectus (по-късно името било променено по технически причини на Pithecanthropus erectus) и го обявил за липсващата връзка между маймуната и човека. Находката бързо станала известна като „явайски човек“. Днес го знаем като Homo erectus.

На следващата година работниците на Дюбоа намерили фактически цялостна бедрена кост, която изглеждала изненадващо съвременна. Всъщност много антрополози смятат, че е съвременна и няма нищо общо с явайския човек. Ако е кост на erectus, то тя съвсем не приличала на другите, които са намерени оттогава насам. Въпреки това Дюбоа използвал бедрената кост за да докаже — и както се оказало, правилно — че Pithecanthropus ходел изправен. Така също само от парче череп и един зъб направил модел на целия череп, който също се оказал невероятно точен.

През 1895 г. Дюбоа се върнал в Европа, като очаквал триумфално посрещане. Всъщност се сблъскал с точно обратната реакция. Повечето учени не харесвали както изводите му, така и арогантния начин, по който ги представял. Темето на череп, казвали те, било на маймуна, вероятно на гибон, а не на някакъв ранен човек. Надявайки се твърденията му да бъдат подкрепени, през 1897 г. Дюбоа позволил на многоуважаван анатом от Страсбургския университет — Густав Швалбе, да направи гипсова отливка на черепа. За ужас на Дюбоа, Швалбе след това написал монография, която получила доста по-благосклонно внимание от всичко, което Дюбоа бил написал, последвана от турне лекции, на което бил посрещан толкова топло, като че ли той самият бил изкопал черепа. Отвратен и огорчен, Дюбоа се оттеглил, като заел посредствен пост на професор по геология в Амстердамския университет и през следващите две десетилетия отказвал на всеки, който искал да изследва отново ценното му изкопаемо. Умрял през 1940 г. като нещастен човек.

Междувременно и на половин свят разстояние, в края на 1924 г. Реймонд Дарт, роден в Австралия и оглавяващ анатомията в университета Уитуотърсранд в Йоханесбург, получил малък, но изключително цялостен череп на дете, с добре запазени лице, долна челюст и това, което е известно като ендокаст — естествена отливка на мозъка — от каменоломна на варовик накрая на пустинята Калахари, на едно скучно място, наречено Таунг. Дарт разбрал веднага, че черепът Таунг не бил на Homo erectus като явайския човек на Дюбоа, а на по-ранно маймуноподобно същество. Определил възрастта му на два милиона години и го нарекъл Australopithecus africanus, или „южен маймуночовек от Африка.“ В доклад в Нейчър Дарт нарекъл останките Таунг „изумително човешки“ и казал, че трябва да се въведе съвсем ново семейство — Homo simiadae („човекомаймуни“), за да се намери място на находката.

Специалистите били още по-малко благоразположени към Дарт, отколкото били към Дюбоа. Почти всичко, свързано с теорията му — всъщност, почти всичко свързано с Дарт, както изглежда — ги дразнело. Първо бил печално самонадеян, като бил провел изследванията сам, вместо да поиска помощта на по-големи специалисти от Европа. Дори името, избрано от него — Australopithecus, показвало недостатъчна научност, като смесвало гръцки и латински корени. И най-вече, изводите му противоречели на общоприетия разум. Хората и маймуните, както всички били съгласни, са се били разклонили най-малко преди петнайсет милиона години в Азия. Ако човекът се е появил в Африка, ами тогава щяхме да сме негроиди, за Бога. Било като че ли все едно някой, който работи днес, да обяви, че е открил първични човешки кости, да кажем, в Мисури. Просто не се връзвало с това, което се знаело.

Единственият достоен за внимание поддръжник на Дарт бил Робърт Брум, роден в Шотландия физик и антрополог, с голям интелект и изключително ексцентричен нрав. Например Брум имал навика да се занимава с полеви работи гол, когато времето било топло, което често се случвало. Бил известен и с това, че провеждал съмнителни анатомични експерименти с по-бедните си и по-хрисими пациенти. Когато пациентите умрели, което често се случвало, понякога заравял телата им в задния си двор, за да ги изкопае и изучава по-късно.

Брум бил изграден палеонтолог и тъй като бил жител на Южна Африка, можел да изследва черепа Таунг от първа ръка. Веднага разбрал, че бил толкова важен, колкото Дарт предполагал, и се изказал енергично в подкрепа на Дарт, но безрезултатно. През следващите петдесет години общоприетото мнение било, че детето Таунг било маймуна и нищо повече. Повечето учебници дори не го споменавали. Дарт прекарал пет години в писане на монография, но не успял да намери някой, който да я публикува. Накрая съвсем се отказал от целта си да я публикува (макар че продължил да търси вкаменелости). С години черепът, който днес се смята за едно от върховните съкровища на антропологията, стоял като преспапие върху бюрото на колега.

По времето, когато Дарт оповестил откритието си през 1924 г., били известни само четири категории древни хоминиди — Homo heidelbergensis, Homo rhodesienis, неандерталците и явайския човек на Дюбоа — но всичко това щяло да се промени много.

Първо, в Китай един талантлив канадски аматьор на име Дейвидсън Блек започнал да търси около едно място, наречено Драгън Боун Хил (Хълмът с драконови кости), което било известно сред местното население като находище на стари кости. За жалост, вместо да съхранят костите, за да ги изследват, китайците ги смилали, за да правят лекарства. Само можем да гадаем колко безценни кости от Homo erectus са свършили като вид китайски еквивалент на сода бикарбонат. Мястото било доста опустошено, преди да пристигне Блек, но той намерил един фосилизиран кътник и на базата само на това доста блестящо обявил откритието на Sinanthropus pekinensis, който бързо станал известен като пекинския човек.

По настояването на Блек били предприети по-целенасочени разкопки и били намерени още много кости. За нещастие, всичките били изгубени в деня след атаката на японците над Пърл Харбър през 1941 г., когато морски пехотинци от американски контингент, като се опитвали да изнесат костите (и себе си) от страната, били възпрени от японците и арестувани. Като видели, че сандъците им не съдържали нищо друго освен кости, японските войници ги изоставили край пътя. Никой повече не ги видял.

Междувременно, пак на старите торфни площи на Дюбоа в Ява, екип, ръководен от Ралф фон Кьонигсвалд, открил друга група от ранни човешки същества, които станали известни като „хората Соло“, наречени на мястото, където били открити — реката Соло в Нгадонг. Откритията на Кьонигсвалд са щели да бъдат още по-впечатляващи, ако не бил направил една тактическа грешка, която осъзнал твърде късно. Бил предложил на туземците десет цента за всяко парче хоминидна кост, която му предоставят, и след това за свой ужас открил, че с ентусиазъм те трошали огромните парчета на по-малки, за да спечелят повече.

През следващите години с откриването и идентифицирането на още кости се получил наплив от нови имена — Homo aurignacensis, Australopithecus transvaalensis, Paranthropus cressidens, Zinjanthropus boisei и редица други, почти всички свързани с нов род и нов вид. През 1950-те броят на наименуваните хоминидни типове вече надхвърлял сто. Като допълнение към бъркотията индивидуалните форми често се водели с редица различни имена, тъй като палеонтолозите подобрявали, преработвали и изпадали в пререкания относно класификациите. Хората Соло били известни като Homo soloensis, Homo primigenius asiaticus, Homo neanderthalensis soloensis, Homo sapiens soloensis, Homo erectus erectus и накрая просто Homo erectus.

Като се опитвал да внесе някакъв ред, през 1960 г. Ф. Кларк Хауел от Чикагския университет, следвайки предложението на Ърнст Мейр и други през предишното десетилетие, предложил да се намалят родовете само на два — Australopithecus и Homo — и да се рационализират много от видовете. И явайският, и пекинският човек станали Homo erectus. Известно време преобладавал ред в света на хоминидите.47 Не продължило дълго.

След около десетилетие на сравнително спокойствие палеоантропологията навлязла в нов период на бързи и многобройни открития, който все още не е затихнал. През 1960-те бил открит Homo habilis, смятан от някои за липсваща връзка между маймуната и човека, но според други въобще не е отделен вид. След това следват (наред с много други) Homo ergaster, Homo louisleakeyi, Homo rudolfensis, Homo microcranus и Homo antecessor, както и изобилие от австралопитеци: A.afarensis, A. praegens, A. ramidus, A. walkeri, A. anamensis и още други. Общо около 20 вида хоминиди са известни днес в литературата. За жалост, почти няма двама експерти да признават двайсет, които да са едни и същи.

Някои учени продължават да включват двата хоминидни рода, предложени от Хауел през 1960 г., но други поставят австралопитеците в отделен род, наречен Paranthropus, а други прибавят по-ранна група, наречена Ardipithecus. Някои поставят praegens в Australopithecus, а други в нова класификационна група Homo antiquus, но повечето не признават въобще praegens за отделен вид. Няма централна инстанция, която да регулира тези неща. Единственият начин едно име да бъде прието е чрез консенсус, а това рядко се случва.

Парадоксалното е, че голяма част от проблема е недостиг на доказателства. Откакто свят светува няколко милиарда човешки същества (или човекоподобни) са живели, като всяко е давало своя принос чрез внасяне на генетично разнообразие в човешкия вид като цяло. От това огромно число цялото ни разбиране за човешката праистория се базира на останките, често изключително фрагментарни, от навярно 5000 индивида. „Всичко може да се сложи отзад в един пикап, ако нямаме нищо против в това да объркаме всичко,“ отговорил Йън Татерсал, брадатият и дружелюбен уредник по антропология в Американския музей по естествена история в Ню Йорк, когато го запитах за размера на общия световен архив от хоминиди и ранни човешки кости.

Недостигът нямаше да е толкова голям, ако костите бяха разпределени равномерно във времето и пространството, но, разбира се, че не са. Появяват се случайно, често по начин, изпълнен с „надежди“. Homo erectus е ходел по Земята над милион години и е населявал територия от Атлантическия край на Европа до Китай откъм Пасифика, но въпреки това, ако възкръсне всеки индивид от Homo erectus, за чието съществуване можем да гарантираме, няма да се напълни и един ученически автобус. Homo habilis се състоят дори от по-малко: само два частични скелета и няколко изолирани кости от крайници. Нещо толкова краткотрайно като собствената ни цивилизация със сигурност въобще няма да бъде никога изяснено от фосилния летопис.

„В Европа,“ казва Татерсал за илюстрация, „имате хоминидни черепи в Грузия, датиращи отпреди близо 1,7 милиона години, но след това има промеждутък от почти милион години, преди да се появят следващите останки в Испания, точно в другия край на континента, и след това имаме друг промеждутък от 300 000 години преди откриването на Homo heidelbergensis в Германия — и никой от тях не прилича много на другите.“ Той се усмихна. „От тези фрагментарни парчета се опитваме да разберем историята на цели видове. Не е лесна работа. Наистина не знаем много за взаимовръзката между много древни видове — такива, които са довели до нас и такива, които в еволюционно отношение не са довели до никъде. Навярно някои не трябва въобще да бъдат смятани за отделни видове.“

Това че летописът е непълен, прави всяка находка да изглежда внезапна и да се откроява от другите. Ако имахме десетки хиляди скелети, разпределени на регулярни интервали през историческия летопис, щеше да има значително повече степени на отсенки. Цели нови видове не се появяват внезапно, както се подразбира от фосилния летопис, а постепенно от други съществуващи видове. Колкото по-близо се върнем към точката на разклоняване, толкова по-големи стават сходствата, така че е изключително трудно, а понякога и невъзможно да се разграничи късен Homo erectus от ранен Homo sapiens, тъй като има вероятност или да е двете, или нито едното, нито другото. Подобни спорове могат често да възникнат относно проблеми на идентифициране от фрагментарни останки — да се реши например, дали определена кост представлява женски Australopithecus boisei или мъжки Homo habilis.

При наличието на толкова малко, за което да са сигурни, учените често трябва да правят предположения на базата на други предмети, които се намират наоколо, а и те могат да не са нещо повече от смели догадки. Както Алън Уокър и Пат Шипман сухо отбелязват, ако се съпоставят откритията на оръдията на труда с видовете създания, които най-често се намират наоколо, трябва да се направи изводът, че повечето от ранните ръчни инструменти са правени от антилопи.

Навярно нищо не символизира така добре безпорядъка, както фрагментарния куп от противоречия, каквито показват останките от Homo habilis. Казано просто, няма логика при костите на habilis. Когато се подредят в последователност, те показват женски и мъжки, които еволюират в различна степен и в различни посоки — като с времето мъжките стават все по-малко маймуноподобни и все повече човекоподобни, докато женските от същия период изглежда, че се отдалечават от човека в посока на маймуноподобните същества. Някои специалисти смятат, че habilis въобще не е истинска категория. Татерсал и колегата му Джефри Шварц я отхвърлят като просто „вид кошче за отпадъци“ — такова, в което нямащите връзка с нещо друго изкопаеми находки „могат да бъдат удобно изхвърлени.“ Дори тези, които смятат habilis за самостоятелен вид, не постигат единодушие дали е от същия род като нас или е от страничен клон, чието развитие не е стигнало доникъде.

И накрая, но вероятно преди всичко, човешката природа на сегашните изследователи е фактор в създадения хаос. Учените имат естествена тенденция да интерпретират находките по начин, който най-много ласкае статуса им. Наистина рядко ще се намери палеонтолог, който да обяви, че е открил куп кости, които да не представляват интерес. Или както Джон Рийдър отбелязва разбираемо в книгата Липсващите връзки, „Забележително е колко често първите интерпретации на ново доказателство потвърждават предварителните идеи на откривателя си.“

Всичко това предоставя достатъчно поле за спор, разбира се, и никой не обича да спори повече от самите палеоантрополози. „И от всичките дисциплини в науката навярно палеоантропологията може да се похвали с най-голям дял на егоцентричност сред учените“ — казват авторите на наскоро излязлата Явайският човек — книга, която, както може да се отбележи, сама по себе си посвещава дълги, и по един чудесен начин непреднамерени, нападки срещу другите, по-специално срещу бившия близък колега на авторите Доналд Йохансън. Ето една малка извадка:

Като се има предвид, че малко може да се каже за човешката праистория, което да не се оспорва от някой някъде, освен че със сигурност сме имали такава, това, което смятаме, че знаем относно това, кои сме и откъде идваме, в най-общи линии е следното.

През първите 99,99999% от историята ни като организми, сме били в една и съща родова линия с шимпанзетата. Фактически почти нищо не се знае за праисторията на шимпанзетата, но каквото и да са били те, това сме били и ние. После, преди близо седем милиона години се случило нещо значимо. Група от нови същества се появила от тропическите гори на Африка и започнала да се движи из откритата савана.

Това били австралопитеците и през следващите пет милиона години те били световните доминиращи хоминидни видове. (Austral е от латински за „южен“ и няма връзка в този контекст с Австралия.) Австралопитеците били в няколко разновидности — някои стройни и грациозни като детето Таунг на Реймонд, други по-яки и здрави, но всичките можели да вървят изправени. Някои от тези видове съществували повече от милиони години, други само няколко стотици хиляди години, но заслужава да се има предвид, че дори и най-неуспешните са имали история, много пъти по-дълга от тази, която засега сме постигнали.

Най-известните хоминидни останки в света са тези на австралопитеците отпреди 3,18 милиона години, намерени в Хадар, Етиопия, през 1974 г. от екип начело с Донълд Йохансон. Формално известни като A. L. (Afar Locality — на английски „отдалечено място“) 288–1, скелетът станал по-известен като Люси, наречен на песента на Бийтълс „Люси в небето с диаманти.“ Йохансон никога не е поставял под съмнение важността й. „Тя е най-ранният ни прародител, липсващата връзка между маймуната и човека“ — казва той.

Люси е била мъничка — висока само 90 сантиметра. Можела е да ходи, но доколко добре е спорен въпрос. Очевидно е била също и добър катерач. Много от останалото е неизвестно. Черепът й почти напълно липсвал, така че малко може да се каже с увереност за размера на мозъка й, макар че фрагменти от него показват, че е бил малък. Повечето книги описват скелета на Люси като 40% цял, въпреки че други твърдят, че се доближава до 50%, а в една книга от Американския музей по естествена история се казва, че скелетът на Люси е две трети цял. Телевизионните серии на БиБиСи Човекът маймуна всъщност го наричат „цял“, макар и да показват, че не е така.

Човешкото тяло има 206 кости, но много от тях се повтарят. Ако имаме лявата бедрена кост на един екземпляр, не се нуждаем от дясната, за да знаем размерите му. Ако махнем излишните кости, всичко, което имаме, е на брой 120 — това, което се нарича полускелет. Дори с този доста удобен стандарт и дори ако се брои най-малкият фрагмент като цяла кост, Люси е съставлявала само 28% от полускелет (и само около 20% от цял скелет).

В Мъдростта на костите Алън Уокър разказва как веднъж попитал Йохансон как е достигнал до стойността 40%. Йохансон лекомислено му отговорил, че не е включил 106-те кости на ръцете и краката — повече от половината от общия брой на тялото, и то доста важна половина, би помислил човек, тъй като главният определящ атрибут на Люси е бил използването на тези ръце и крака, за да се справя с променящия се свят. Във всеки случай, доста по-малко се знае за Люси, отколкото обикновено се предполага. Всъщност дори не е известно дали е била от женски пол. Такава е презумпцията, тъй като е била с миниатюрен размер.

Две години след като Люси била открита, в Лаетоли, Танзания, Мери Лийки открива отпечатъци от стъпки на два индивида — както се смята — от същото семейство хоминиди. Следите се били получили, след като два австралопитека били ходили из кална пепел след вулканично изригване. По-късно пепелта се втвърдила, като съхранила отпечатъците на краката им в разстояние на повече от 23 метра.

Американският музей по естествена история в Ню Йорк има интересна диорама, която описва момента на минаването им. Изобразява пресъздадени мъж и жена в цял ръст как ходят един до друг из древната африканска равнина. Космати са и са с размери, подобни на шимпанзета, но имат човекоподобна осанка и походка. Най-впечатляващото в изображението е, че мъжкият е сложил покровителствено ръка на рамото на женската. Това е нежен и чувствен жест, който показва близка връзка.

Изображението е направено така убедително, че лесно може да се пренебрегне факторът, че фактически всичко над отпечатъците от стъпки е въображаемо. Почти всяка външна характеристика на двете фигури — степен на косматост, лицеви органи (дали са имали човешки носове или такива на шимпанзета), изражение, цвят на косата, големина и форма на женските гърди — е по необходимост въображаема. Дори не можем да кажем, че са били двойка. Женската фигура всъщност би могла да бъде дете. Нито пък можем да сме сигурни, че са били австралопитеци. Предполага се, че са били такива, тъй като не са ни известни други кандидати.

Беше ми казано, че са изобразени така, тъй като по време на направата на диорамата женската фигура все падала, но Йън Татерсал, смеейки се, настойчиво казва, че историята не е вярна. „Очевидно не знаем дали мъжкият е бил сложил ръка около женската, но наистина знаем от измерването на походката, че са ходили заедно един до друг и то доста близко — достатъчно близко, за да се докосват. Било е в съвсем открита местност, така че вероятно са се чувствали уязвими. Ето защо се опитахме да им придадем леко разтревожени изражения.“

Попитах го, дали го смущава това, че са си позволили свобода в реконструирането на фигурите. „Винаги е проблем при изображенията“, се съгласи той с готовност. „Не е за вярване колко дискусии може да има, за да се решат подробности като тази, дали неандерталците имат вежди или не. Същото беше и при фигурите от Лаетоли. Просто не можем да знаем в детайли как са изглеждали, но можем да предадем размера и осанката им, както и да направим разумни догадки относно това как вероятно са изглеждали. Ако отново трябваше да го правя, мисля, че може би щях да ги направя съвсем малко по-маймуноподобни и по-малко човешки. Те не са били човешки създания. Били са двукраки маймуни.“

До съвсем наскоро се смяташе, че ние произхождаме от Люси и от съществата от Лаетоли, но много експерти сега не са толкова сигурни. Въпреки че някои специфични физически черти (например зъбите) показват вероятна връзка между тях и нас, други части от анатомията на австралопитеците са по-смущаващи. В книгата си Измрелите човешки същества Татерсал и Шварц изтъкват, че горната част на човешката бедрена кост много прилича на тази на маймуните, а не на австралопитеците; така че ако Люси е в пряката линия между маймуната и съвременния човек, това означава че трябва да сме възприели бедрена кост от австралопитеците преди около милион години, след това да сме се върнали обратно към маймуноподобна бедрена кост, когато сме се придвижили към следващата фаза на развитие. Всъщност, авторите смятат, че Люси не само не е била наш прародител, тя дори не е можела много и да ходи.

„Люси и себеподобните й не са се придвижвали въобще по начин, наподобяващ съвременния“ — настоява Татерсал. „Само когато тези хоминиди е трябвало да се придвижват между дървовидна среда, се оказвало, че ходят на два крака, «принудени» да го правят заради собствената си анатомия.“ Йохансон не приема това. „Бедрата на Люси и мускулната структура на таза й“ — пише той — „трябва да са я затруднявали да се катери по дърветата също толкова, колкото би затруднявало и съвременния човек.“

Нещата станали още по-зле, когато през 2001 и 2002 г. били намерени четири нови и изключителни по рода си екземпляри. Единият, открит от Мив Лийки от известната фамилия, търсеща вкаменелости при езерото Туркана в Кения и наречен Kenyanthropus platyrops („кенийско плоско лице“), е от около същото време като Люси и поставя възможността да е наш прародител, а Люси да е неуспешно странично разклонение. Също през 2001 г. били намерени Ardipithecus ramidus kadabba с възраст, датирана между 5,2 и 5,8 милиона години, и Orrorin tugenensis, смятан, че е на 6 милиона години, което го прави най-старият хоминид, намерен засега — но само за кратко време. През лятото на 2002 г. френски екип, който работел в пустинята Джураб в Чад (място, където никога преди това не са били намирани кости), открил хоминид на почти 7 милиона години, когото нарекли Sahelanthropus tchadensis. (Някои критици смятат, че не е човек, а ранна маймуна и следователно трябва да бъде наречен Sahelpithecus.) Всичките те били ранни създания и доста примитивни, но ходели изправени, и го правели от доста по-рано, отколкото преди се смятало.

Ходенето на два крака е доста трудна и рискова стратегия. Тя означава тазът да се промени в инструмент, който изцяло да носи товар. За да се запази нужната сила, родовият канал трябва да е сравнително тесен. Това има две важни и непосредствени последствия, както и едно дългосрочно. Първо, означава много болка за всяка родилка и доста увеличен риск за фатален изход както за майката, така и за бебето. Нещо повече, за да премине главата на бебето през такова тясно пространство, то трябва да се роди, докато мозъкът му е все още малък — и следователно, докато бебето е все още безпомощно. Това предполага дългосрочна грижа за малкото, което пък означава солидна връзка между мъжкия и женската.

Всичко това е доста проблематично, дори когато си интелектуалният господар на планетата, но си малък, уязвим австралопитек, с мозък, голям колкото портокал48, рискът трябва да е бил огромен.

Така че защо Люси и себеподобните й са слезли от дърветата и са напуснали горите? Навярно не са имали избор. Бавното нарастване на Панамския провлак било спряло притока на вода от Тихия в Атлантическия океан. Това отклонило затоплящите течения от движението им към Арктика и довело до започването на изключително остър ледников период в северните ширини. В Африка това щяло да доведе до сезонно засушаване и охлаждане, постепенно превръщайки джунглата в савана. „Истината била, че не Люси и подобните на нея са напуснали горите“ — пише Джон Грибин — „а че тях ги напуснали горите.“

Но като отишли в откритите савани, ранните хоминиди очевидно също станали по-уязвими. Изправен хоминид може да вижда по-добре, но и по-добре може да бъде видян. Дори и сега като вид сме уязвими почти до абсурдност на открито сред природата. Едва ли не всяко животно, което ни дойде на ум, е по-силно, по-бързо и по-зъбато от нас. Изправен пред атака, съвременният човек има само две предимства. Има по-добър мозък, с който може да измисля стратегии, и има ръце, с които да мята или размахва опасни предмети. Ние сме единствените създания, които могат да нараняват от разстояние. Така можем да си позволим да бъдем физически по-уязвими.

Изглежда като че ли всичките елементи са били налице за бърза еволюция към мощен мозък, но въпреки това изглежда, че това не е станало. Над три милиона години Люси и нейните събратими австралопитеци почти не се променили. Мозъкът им не се увеличил и няма признаци да са използвали дори и най-прости оръдия на труда. И това, което е още по-странно, както сега знаем, е, че около един милион години живеели редом до други ранни хоминиди, които използвали оръдия на труда, и въпреки това австралопитеците въобще не се възползвали от тази полезна технология, която се намирала сред тях.

В даден момент, между преди три и два милиона години, изглежда че имало цели шест хоминидни вида, които съжителствали в Африка. Само на един обаче му било писано да просъществува: Homo, който се появил от мъглявите ситуации, които започнали преди около два милиона години. Никой точно не знае каква е била връзката между австралопитеците и Homo, но това, което се знае, е, че те съжителствали близо над един милион години преди всичките австралопитеци — и силните, и слабите да изчезнат мистериозно, и навярно внезапно, преди около един милион години. Никой не знае защо са изчезнали. „Вероятно“, предполага Мат Ридли, „сме ги изяли.“

Традиционно линията Homo започва с Homo habilis — същество, за което почти нищо не знаем, и завършва с нас — Homo sapiens (буквално „разумен човек“). Между тях и в зависимост от това чие мнение възприемаме, има половин дузина видове Homo: Homo ergaster, Homo neanderthalensis, Homo rudolfensis, Homo heidelbergensis, Homo erectus и Homo antecessor.

Homo habilis (сръчен човек) бил наименуван от Луис Лийки и колегите му през 1964 г. и бил наречен така, защото бил първият хоминид, който използва оръдия на труда, макар и съвсем прости. Бил е доста примитивно създание — повече шимпанзе, отколкото човекоподобно, но мозъкът му бил 50% по-голям от този на Люси в абсолютни измерения и не по-малко голям пропорционално, така че бил Айнщайн на деня. Никога не е била давана убедителна причина защо хоминидните мозъци са започнали внезапно да се уголемяват преди два милиона години. Дълго време се е предполагало, че големият мозък и изправената походка са директно свързани — че напускането на горите е изисквало умели нови стратегии, които подхранвали или насърчавали развитието на мозъка — така че било нещо като изненада, след повтарящи се открития на толкова много двукраки глуповати същества, въобще да няма очевидна връзка между тях.

„Просто няма необорима причина, за която да знаем и която да обяснява защо човешките мозъци са станали толкова големи“, казва Татерсал. Огромните мозъци са претенциозни органи: представляват само 2% от масата на тялото, но поглъщат 20% от енергията му. Те са също и сравнително взискателни по отношение на това какво използват като енергия. Ако никога вече не изядете хапка животинска мазнина, мозъкът ви няма да се възпротиви, тъй като не му и трябва това вещество. Вместо това, той се нуждае от глюкоза и то от много глюкоза, дори и това да означава пренебрегване на други органи. Както отбелязва Гай Браун: „Тялото е в постоянна опасност от изтощение, причинено от ненаситен мозък, но не може да си позволи мозъкът да остане гладен, тъй като това ще доведе до бърза смърт.“ Големият мозък се нуждае от повече храна, а повечето храна означава увеличен риск.

Татерсал смята, че уголемяването на мозъка вероятно е било еволюционна случайност. Той предполага, заедно със Стивън Джей Гулд, че ако се превърти назад лентата на живота — дори ако се върне назад сравнително малко, до зараждането на хоминидите — шансовете са „съвсем малко вероятни“ съвременният човек или каквото и да е подобно на него, да бъде тук сега.

„Една от най-трудните идеи за възприемане от човека“, казва той „е, че не сме кулминация на каквото и да било. Няма нищо неизбежно в това, че сме тук. Част от суетата ни като човешки същества е, че мислим за еволюцията като процес, който фактически е бил програмиран да ни създаде. Дори антрополозите бяха склонни да мислят, че това е вярно, чак до 1970-те.“ Всъщност дори толкова неотдавна като през 1991 г. в популярния учебник Стадиите на еволюцията Ч. Лоринг Брейс се придържаше упорито към линейната концепция, като признава само един еволюционен задънен изход — яките австралопитеци. Всичко останало представлявало проста прогресия — всеки вид от хоминидите участва в щафетата на развитие донякъде, а след това я предава на по-млад и по-свеж участник. Сега обаче изглежда сигурно, че много от тези ранни форми са използвали странични пътища, които не са довели доникъде.

За наш късмет, един от видовете, намерил верен път — това вероятно била група, използваща оръдия на труда, която като че ли изникнала отникъде и съвпадала отчасти с неясните и спорни Homo habilis. Това е Homo erectus — вид, открит от Йожен Дюбоа в Ява през 1891 г. В зависимост от това, кой източник използвате, той съществувал от преди около 1,8 милиона години до вероятно толкова неотдавна като приблизително 20 000 години.

Според експертите по явайския човек, Homo erectus е разделителната линия: всичко преди него е било маймуноподобно по характер; всичко след него било човекоподобно. Homo erectus първи е ходил на лов, първи е използвал огън, първи е правел сложни оръдия на труда, първи е оставил следи от лагеруване, първи се е грижел за болнавите и немощните. Сравнен с всичко дотогава, Homo erectus е бил изключително човешки както по форма, така и по поведение, индивидите му били дългокраки и стройни, много силни (доста по-силни от съвременния човек) и с желание и интелект да се разпространяват успешно из огромни площи. За другите хоминиди Homo erectus трябва да е бил ужасно могъщ, пъргав и способен.

Erectus бил „могъщият хищен шампион на деня на своето време“ — според Алън Уокър от Пенсилванския университет и един от видните световни експерти. Ако погледнехте някой erectus в очите, външно можеше и да изглежда човешки, но „нямаше да установите комуникация. Щяхте да му станете плячка.“ Според Уокър, той е имал тяло на зрял човек, но мозък на бебе.

Въпреки че erectus е известен от близо почти век, той е известен само от разпръснати фрагменти — съвсем недостатъчни, за да се получи един цял скелет. Така че едва след изключителното откритие в Африка през 1980-те важността му — или най-малкото, вероятната му значимост — като предшестващ вид на съвременния човек била напълно оценена. Отдалечената долина на езерото Туркана (бившето езеро Рудолф) в Кения сега е едно от най-изобилните места на останки от ранния човек, но доста дълго време никой не се бил сетил да търси там. Това се случило само защото Ричърд Лийки, летейки със самолет, който бил отклонен над долината, преценил, че това място може да е по-обещаващо, отколкото се смятало. Бил изпратен екип да го разучи, но в началото не намерили нищо. После, в един късен следобед, Камоя Кимеу — най-добрият търсач на вкаменелости в екипа на Лийки, открил едно малко парче от челото на хоминид на един хълм доста далеч от езерото. Такова място не изглеждало, че може да предостави много, но хората от екипа копаели така или иначе заради уважението си към инстинкта на Кимеу, и за тяхна изненада открили почти цял скелет на Homo erectus. Бил на момче на възраст между девет и дванайсет, което било умряло преди 1,54 милиона години. Скелетът имал „напълно съвременна структура на тялото“ — казва Татерсал, по начин, който бил безпрецедентен. Турканското момче било „доста категорично едно от нас.“

Също намерена край езерото Туркана от Кимеу е KNM-ER 1808, женска на 1,7 милиона години, което дало на учените първото доказателство, че Homo erectus са по-интересни и по-сложни, отколкото първоначално се смятало. Костите на жената били деформирани и покрити с груби тумори, резултат от мъчително състояние, наречено хипервитаминоза А, което може да се появи от яденето само на черен дроб от месоядно животно. Това първо ни показало, че Homo erectus е ядял месо. Още по-изненадващо било, че количеството на туморите показвало, че тя е живяла седмици или дори месеци с тази болест. Някой се е грижел за нея. Това била първата следа на нежност в еволюцията на хоминидите.

Също така било открито, че черепите на Homo erectus съдържали (или, според мнението на някои, вероятно съдържали) зоната на Брока — място във фронталния лоб на мозъка, свързано с говора. Шимпанзетата нямат такова. Алън Уолкър смята, че гръбначният канал не е имал размера и сложността, за да дава възможност за говор, така че те вероятно са комуникирали толкова добре, колкото и съвременните шимпанзета. Други, а именно Ричърд Лийки, са убедени, че са можели да говорят.

За известно време, както изглежда, Homo erectus е бил единственият хоминиден вид на Земята. Бил изключително авантюристичен и се разпространил из земното кълбо, както изглежда, със затаяваща дъха бързина. Фосилните следи, ако бъдат взети буквално, предполагат, че някои членове на вида са достигнали до Ява по същото време, когато (или малко преди да са) напуснали Африка. Това кара много изпълнени с надежда учени да предполагат, че навярно съвременният човек въобще не се е появил в Африка, а в Азия — което би било забележително, да не кажем чудо, тъй като никакви предшестващи видове не са били откривани никъде извън Африка. Азиатските хоминиди би трябвало да се появят, така да се каже, спонтанно. Както и да е, едно азиатско начало просто би обърнало проблема на разпространението им; сега пък ще трябва да се обяснява как явайският човек е отишъл в Африка толкова бързо.

Има няколко по-вероятни алтернативни обяснения как Homo erectus е успял да се появи в Азия толкова скоро след първата си поява в Африка. Първо, много плюс-минус се получава при датирането на ранните човешки останки. Ако действителната възраст на африканските кости е в горния обсег на изчисленията или явайският човек е в долния обсег, или и двете, то тогава би имало доста време за африканските erectus да си проправят път до Азия. Също така е напълно възможно по-стари кости на erectus да очакват откриването си в Африка. Нещо повече, би могло явайските дати да са напълно погрешни.

Сега относно съмненията. Някои експерти не вярват, че находките от Туркана въобще са на Homo erectus. Бедата по ирония е, че макар турканските скелети да са възхитително много, всичките останали вкаменелости от erectus са все още фрагментарни. Както Татерсал и Джефри Шварц отбелязват в Измрелите човешки същества, по-голямата част от турканския скелет „не би могъл да бъде сравнен с каквото и да е тясно свързано с него, тъй като сравнимите части не са известни!“ Турканските скелети, казват те, въобще не приличат на който и да е азиатски Homo erectus и по нищо не могат да бъдат считани за един и същи вид, освен че са съвременници. Някои експерти настояват турканските екземпляри (и всички други от същия период) да бъдат наречени Homo ergaster. Татерсал и Шварц считат, че това не е достатъчно. Те смятат, че ergaster „или достатъчно близък родственик“, който се е разпространил в Азия от Африка, е еволюирал в Homo erectus и след това е измрял.

Това, което е сигурно, е, че по някое време, доста преди милион години, някакво ново, сравнително съвременно изправено същество напуснало Африка и смело се разпространило из по-голямата част от света. Навярно са направили това доста бързо, като са увеличавали обсега си средно с цели 40 километра годишно, като през цялото време са се справяли с планински вериги, реки, пустини и други препятствия, и са се адаптирали към разликите в климата и източниците на храна. Особено чудно е как са преминали по западната част на Червено море — област, известна с изтощителна суша сега и която е била още по-суха в миналото. Любопитна ирония е, че условията, които ги подтикнали да напуснат Африка, би трябвало да направят това да стане още по-трудно. Въпреки това са успели да преминат през всяка бариера и да просперират в земите отвъд.

И тук се опасявам, че цялото единомислие свършва. Случилото след това в историята на човешкото развитие е въпрос на дълги и бурни спорове, както ще видим в следващата глава.

Но заслужава да запомним, преди да продължим, че всичките тези еволюционни промени през пет милиона години — от далечния, озадачаващ австралопитек до напълно съвременния човек, създали същество, което все още е 98,4% генетично неотличимо от съвременното шимпанзе. Има повече разлика между зебра и кон, или между делфин и морска свиня, отколкото има между нас и косматите същества, които далечните ни прародители са оставили зад себе си, когато са поели да завладеят света.

29. Неспокойната маймуна

Преди близо 1,5 милиона години някой забравен гений от хоминидния свят направил нещо неочаквано. Той (или доста вероятно тя) взел един камък и внимателно го използвал, за да оформи друг. Резултатът бил една проста капковидна по форма ръчна секира, но това бил първият в света продукт на напреднала технология.

Бил толкова по-съвършен от съществуващите оръдия на труда, че скоро други започнали да следват нововъведението на изобретателя и да правят свои собствени секири. Накрая цели общества съществували, които като че ли не се занимавали с нищо друго. „Правели ги с хиляди“, казва Татерсал. „Има някои места в Африка, където буквално не можеш да направиш и крачка, без да стъпиш върху тях. Странно е, тъй като са доста трудоемки за направа. Като че ли са ги правили за самото удоволствие.“

От един рафт в слънчевото си работно помещение Татерсал свали една огромна отливка, дълга може би половин метър и широка 20 сантиметра на най-широкото място, и ми я подаде. Беше оформена като копие, но с размер на камък, сложен в реката за преминаване. Като отливка от плексиглас тежеше около половин килограм, но оригиналът, който бил открит в Танзания, тежал 12 килограма. „Бил е абсолютно безполезен като инструмент“, каза Татерсал. „Трябва да са били нужни двама, за да се вдигне, както трябва, и дори тогава сигурно е било изтощително, за да се обстрелва нещо с него.“

„За какво е бил използван тогава?“

Татерсал сви весело рамене, доволен от загадъчността. „Нямам представа. Трябва да е имало някакво символично значение, но можем само да правим догадки.“

Секирите, станали известни като ашелските сечива, наречени на Св. Ашел, предградие на Амиен в Северна Франция, където били намерени първите екземпляри през деветнайсети век и които контрастират с по-старите, по-прости сечива, известни като олдовански, първоначално открити в дефилето Олдувай в Танзания. В по-старите учебници олдованските оръдия на труда обикновено са показани като тъпи, заоблени, големи колкото ръка камъни. Всъщност, сега палеоантрополозите са склонни да смятат, че работна част за инструменти от тези олдовански скали са били парчетата, отлющени от тези по-големи камъни, които после можели да бъдат използване за рязане.

И ето тук е загадката. Когато ранният съвременен човек — този, който накрая щял да стане нас — започнал да напуска Африка някъде преди около хиляда години, ашелските сечива били предпочитаната технология. Тези ранни Homo sapiens обичали своите ашелски сечива. Пренасяли ги из огромни разстояния. Понякога дори взимали със себе си неоформени скали, за да ги обработят на сечива по-късно. Били, с една дума, отдадени на тази технология. Но въпреки че ашелските сечива били открити из цяла Африка, Европа, Западна и Централна Азия, почти никога не са били откривани в Далечния изток. Това е доста озадачаващо.

През 1940-те палеонтолог от Харвард на име Халум Мовиус очертал нещо, което било наречено линията Мовиус, разделяйки зоната с ашелски сечива от тази без наличие на такива. Линията се разпростира в югоизточна посока през Европа до Средния изток, близо до днешна Калкута и Бангладеш. Отвъд линията Мовиус, из цяла Югоизточна Азия и в Китай са били намерени само по-древните, по-прости олдовански оръдия. Знаем, че Homo sapiens са отишли доста отвъд тази точка, така че защо ще занесат напреднала и високо ценена от тях каменна технология до края на Далечния изток, а след това просто я изоставят?

„Това доста дълго ме смущаваше“, си спомня Алън Торн от Австралийския национален университет в Канбера. „Цялата съвременна антропология е построена около идеята, че човешкото същество е дошло от Африка в две вълни — първата вълна на Homo erectus, които станали явайски човек, пекински човек и тем подобни, и по-късно вълна от по-напредналите Homo sapiens, които изместили първите. И въпреки всичко, за да се приеме това, трябва да смятаме, че Homo sapiens са отишли толкова далече с по-съвременната си технология и после, по някаква причина, са се отказали от нея. Най-малкото, което можем да кажем, е, че всичко е много озадачаващо.“

Както се оказало, щяло да има много още, което да ни озадачава, а една от най-озадачаващите находки въобще щяла да се появи в тази част на света, от която бил Торн — слабо заселените части на Австралия. През 1968 г. геолог на име Джим Боулър се ровел из отдавна пресъхналото езерно дъно, наречено Мънго, в суха и самотна част на западен Нов Южен Уелс, когато нещо неочаквано му привлякло погледа. Стърчейки от пясъчен хребет с формата на полумесец, известен като люнет, се виждали човешки кости. По това време се смятало, че хора са живеели в Австралия от не повече от 8000 години, но Мънго било пресъхнало от 12 000 години. Така че какво правел някой в такова негостоприемно място?

Отговорът, получен от датиране с въглерод, бил, че притежателят на костите е живял там, когато езерото Мънго било доста по-приятна среда, дълго около 20 километра, пълно с вода и риба, обградено от приятна дъбрава. За изненада на всички, костите се оказали на 23 000 години. Други кости, открити наоколо, били датирани и възлизали на цели 60 000 години. Това било толкова неочаквано, че изглеждало практически невъзможно. Откакто хоминидите се появили за първи път на Земята, не е имало момент, в който Австралия да не е била остров. Човешките същества, които са пристигали там, трябва да са дошли по вода, в достатъчно голям брой за да започнат да се размножават, след като са прекосили над 100 километра открито море, без да знаят по какъвто и да е начин, че ги очаквала удобна за живот суша. След като дошли на сушата, хората Мънго после се отправили повече от 3000 километра навътре от северното крайбрежие на Австралия — предполагаемата точка на тяхното стъпване на острова — което предполага, според доклад в Бюлетин на Националната академия на науките, че „хората навярно са пристигнали за първи път значително по-рано отпреди 60 000 години.“

Как са отишли там и защо, са въпроси, на които не може да се даде отговор. Според повечето антропологични текстове няма данни, че хората са можели дори да говорят преди 60 000 години, камо ли да проявяват такива задружни усилия, нужни за построяването на значим океански плавателен съд и за колонизирането на вътрешността на континентите.

„Просто има много, което не знаем за придвижванията на хората отпреди записваната история“, ми каза Алън Торн, когато го срещнах в Канбера. „Знаеш ли, че когато антрополозите от деветнайсети век пристигнали за първи път в Папуа — Нова Гвинея, намерили хора по планините във вътрешността, на най-недостъпния терен на Земята, да отглеждат сладки картофи. Сладките картофи произхождат от Южна Америка. Така че как са се появили в Папуа — Нова Гвинея? Не знаем. Нямаме и най-малката представа. Но това, което се знае със сигурност, е, че хората са се придвижвали доста уверено, по-дълго отколкото традиционно се смята, и със сигурност са споделяли както гени, така и информация.“

Проблемът както винаги са фосилните находки. „Много малко части на света осигуряват дори не съвсем добри условия за дългосрочно запазване на човешки останки“, казва Торн, мъж с остър поглед, бяла козя брадичка и с напрегнат, но дружелюбен маниер. „Ако не бяха малкото на брой продуктивни места като Хадар и Олдувай в източна Африка, щяхме да знаем страшно малко. И когато погледнем нанякъде, често разбираме, че наистина знаем страшно малко. Цяла Индия ни е дала само една древна човешка вкаменелост, от преди близо 300 000 години. Между Ирак и Виетнам — това е разстояние от 5000 километра — е имало само две находки: една в Индия и един неандерталец в Узбекистан.“ Той се ухили. „Просто няма върху какво много да работим. Става така, че имаме няколко продуктивни райони за човешки останки като Великата рифтова долина в Африка и Мънго тук в Австралия, и много малко помежду им. Не е изненадващо, че палеонтолозите имат проблем с намирането на връзки между нещата.“

Традиционната теория, обясняваща придвижванията на човека — тази, която все още е приета от повечето хора в тази област — е, че човекът се е разпръснал из Евразия на две вълни. Първата вълна се е състояла от Homo erectus, който напуснал Африка доста бързо — почти щом се появил като вид — преди близо два милиона години. През времето, докато се установявал в различни региони, този първи изправен човек еволюирал в определени типове — в явайски човек и пекински човек в Азия, и в Homo heidelbergensis и накрая в Homo neanderthalensis в Европа.

После, преди близо сто хиляди години, по-умен и по-подвижен вид същество — прародителите на всеки един от нас днес — се появило из африканските равнини и започнало да се разселва навън във втора вълна. Където и да отидели, според тази теория, тези нови Homo sapiens изместили техните по-глупави, по-малко адаптивни предшественици. Как точно са направили това, е било винаги спорен въпрос. Никога не са били намирани следи от избиване, така че повечето специалисти смятат, че по-новите хоминиди просто са надвили по-старите, макар че и други фактори навярно също са допринесли за това. „Може би сме им донесли едра шарка“, предполага Татерсал. „Няма начин как да разберем. Едно е сигурно, че сега тук сме ние, а те не са.“

Тези първи съвременни човешки същества са изненадващо неясни. Любопитно е, че знаем по-малко за нашия, отколкото за който и да е друг клон на хоминидите. Наистина е странно, както отбелязва Татерсал, че „най-неотдавнашното значимо събитие в човешката еволюция — появата на собствения ни вид — е вероятно най-неясното от всички.“ Няма никакво единодушие кога наистина се е появил съвременният човек за първи път във фосилния летопис. Много книги датират дебюта им преди около 120 000 години под формата на останки, открити при устието на река Класиес в Южна Африка, но не всички приемат, че това са били съвременни хора. Татерсал и Шварц поддържат мнението, че „дали някои или всички от тях фактически представляват нашият вид, предстои да бъде тепърва окончателно изяснено.“

Първата неоспорвана поява на Homo sapiens е в източното Средиземноморие, около днешен Израел, където тези същества са започнали да се появяват преди около 100 000 години — но дори и там са описани (от Тринкаус и Шипман) като „странни, трудни за класификация и слабо познати“. Неандерталците се били вече установили добре в региона и имали набор от оръдия на труда, известни като мустерски, които новопоявилият се съвременен човек очевидно сметнал, че си заслужава да бъдат заимствани. Никога не са били намирани находки от неандерталци в северна Африка, но оръдията им се появяват навсякъде. Някой трябва да ги е занесъл там: единственият кандидат е съвременният човек. Известно е така също, че неандерталците и съвременните човешки същества са съжителствали по някакъв начин десетки хиляди години в Близкия изток. „Не знаем дали едно и също пространство са си го делели по време или всъщност са живеели редом един до друг“ — казва Татерсал, но съвременните човешки същества продължили с удоволствие да използват неандерталски оръдия на труда — това едва ли е убедително доказателство за поразително превъзходство. Не по-малко любопитно е, че ашелски оръдия са намерени в Близкия изток отпреди цели един милион години, но почти не съществуват в Европа допреди 300 000 години. И отново е една загадка защо хората, които са имали технологията, не са взели със себе си оръдията на труда.

Дълго време се е смятало, че кроманьонците, под каквото име станали известни съвременните човешки същества, изтиквали неандерталците пред тях, когато напредвали из континента, като накрая ги принудили да се преместят в западния му край, където фактически нямали друг избор, освен да отидат в морето или да измрат. Всъщност се знае, че кроманьонците били вече в далечния запад на Европа по около същото време, като същевременно прииждали и от изток. „Европа е била доста безлюдно място по това време“ — казва Татерсал. — „Може и да не са се натъквали един на друг толкова често, дори и при всичките им идвания и напускания.“ Любопитното относно пристигането на кроманьонците е, че станало по време на периода, известен на палеоклиматолозите като интервала Бутелие, когато Европа попаднала от период на относително меко време в още един друг дълъг период на свиреп студ. Каквото и да ги е докарало в Европа, не е било прекрасното време.

Във всеки случай идеята, че неандерталците рухнали, когато били изправени пред конкуренцията от новопристигналите кроманьонци, се огъва пред доказателствата поне малко. Неандерталците били очевидно издръжливи. Десетки хиляди години живеели при условия, които никой съвременен човек, освен няколко полярни учени и изследователи, не е преживявал. По времето на най-лошото от ледниковия период били често явление снежни бури с ветрове, силни като ураган. Температурите непрекъснато спадали до 50 градуса под нулата. Полярни мечки бродели из снежните долини на южна Англия. Неандерталците естествено се оттеглили от най-суровите места, но дори и така трябва да са преживели време, което най-малкото е било толкова лошо, колкото съвременната сибирска зима. Със сигурност са страдали — но като вид са били страхотно устойчиви и практически неунищожими. Оцелели са през поне 100 000 години, а навярно и два пъти повече, върху район, простиращ се от Гибралтар до Узбекистан, което е доста успешно оцеляване за който и да е вид.

Кои и какви точно са били неандерталците са въпроси, по които се спори и нищо не е сигурно. Точно до средата на двайсети век общоприетото антропологическо схващане за неандерталеца е, че е бил невзрачен, прегърбен, тътрещ се и маймуноподобен — типичният пещерен човек. Само един болезнен инцидент накарал учените да преосмислят това схващане. През 1947 г., докато се занимавал с теренна работа в Сахара, френско-алжирски палеонтолог на име Камий Арамбур намерил убежище от пладнешкото слънце под перките на своя лек самолет. Докато седял там, се спукала гума от горещината и самолетът се наклонил внезапно, като му нанесъл силен удар върху горната част на тялото. По-късно в Париж той си направил рентгенови снимки на врата и забелязал, че собствените му прешлени са подредени точно като на прегърбения и тромав неандерталец. Или той бил физиологически примитивен, или стойката на неандерталеца е била погрешно описана. Всъщност било последното. Неандерталските прешлени въобще не били маймуноподобни. Това променило напълно начина, по който сме възприемали неандерталците — но, както изглежда, само отчасти.

Все още широко възприето е мнението, че на неандерталците им липсвал интелект и характер да се конкурират на равни начала с континенталните стройни и умствено гъвкави новопришълци Homo sapiens. Ето един типичен коментар от неотдавна излязла книга: „Съвременните човешки същества неутрализирали това предимство (значително по-здравата физика на неандерталците) с по-добри дрехи, по-добри огньове и по-добри убежища; междувременно неандерталците били затруднени от преголямото си тяло, което се нуждаело от повече храна, за да бъде поддържано.“ С други думи, именно факторите, които им позволили да оцелеят успешно сто хиляди години, изведнъж станали непреодолим недостатък.

Най-вече въпросът, който никога не се засяга, е, че неандерталците имали мозъци, които били значително по-големи от тези на съвременните хора — според една оценка 1,8 литра при неандерталците срещу 1,4 при съвременните хора. Това е повече от разликата между съвременния Homo sapiens и предишния Homo erectus — вид, за който със задоволство смятаме, че почти не е бил човешки. Аргументът, който се изтъква, е, че въпреки че мозъците ни са били по-малките, някак си са били по-ефикасни. Мисля, че казвам истината, когато отбелязвам, че никъде другаде в човешката еволюция не е изтъкван такъв аргумент.

Защо тогава, както може да попитате, ако неандерталците са били толкова издръжливи, адаптивни и умствено надарени, не са вече сред нас? Един възможен (но и много оспорван) отговор е, че навярно са. Алън Торн е един от водещите поддръжници на алтернативна теория, известна като мултирегионалната хипотеза, която твърди, че човешката еволюция е била продължителна — че точно както австралопитеците са еволюирали в Homo habilis и Homo heidelbergensis, станали след време Homo neanderthalensis, така съвременните Homo sapiens просто се появили от по-древните Homo форми. Homo erectus според това мнение не е отделен вид, а само преходна фаза. Така съвременните китайци произлизат от древните предци Homo erectus в Китай, съвременните европейци — от древните европейски Homo erectus и т.н. „Освен че според мен няма Homo erectus“ — казва Торн. „Смятам, че това е термин, който е надживял полезността си. За мен Homo erectus е просто по-раншна част от нас. Смятам, че въобще само един човешки вид е напускал Африка и този вид е Homo sapiens.“

Опонентите на мултирегионалната теория я отхвърлят, първо, на основание на това, че тя изисква невероятно количество паралелна еволюция на хоминидите из целия Стар свят — в Африка, Китай, Европа и най-отдалечените острови на Индонезия, където те са се появявали. Някои също смятат, че мултирегионализмът насърчава расистко схващане и че на самата антропология й е отнело много време, за да се отърве от него. В началото на 1960-те известен антрополог на име Карлтън Кун от Пенсилванския университет предположил, че някои съвременни раси произлизат от различни източници, искайки да каже, че някои от нас произлизат от по-висш сой от останалите. Това напомняло неудобно на предишни схващания, че определени съвременни раси като африканските бушмени (по-точно Калахари Сан) и австралийските аборигени са по-примитивни от другите.

Каквото и да е чувствал самият Кун, за много хора изводът бил, че на някои им е присъщо да са по-напреднали и че определени човешки същества са съставени всъщност от различни видове. Схващането, което сега инстинктивно звучи толкова обидно, било широко популяризирано до съвсем наскоро от много на брой уважавани институции. Пред себе си имам популярна книга, публикувана от издателство Тайм-Лайф през 1961 г. и наречена Епопея на човека, основана на поредица от статии в списанието Лайф. В нея могат да се намерят такива коментари като „Родезийският човек… е живял преди само 25 000 години и може би е прародител на африканските негри. Размерът на мозъка му се доближавал до този на Homo sapiens.“ С други думи, тъмнокожите африканци били наскоро произлезли от същества, които само „се доближавали“ до Homo sapiens.

Торн категорично (и вярвам, че искрено) отхвърля идеята, че теорията му в някаква степен е расистка, и обяснява еднаквостта на човешката еволюция, като предполага, че е имало много движение насам и натам между културите и регионите. „Няма причина да предполагаме, че хората са се придвижвали само в една посока“ — казва той. — „Хората са се движели навсякъде и когато са се срещали, със сигурност са споделяли генетичен материал чрез кръстосване на видовете. Новопристигналите не са измествали местните популации, те се присъединявали към тях. Те ставали тях.“ Той оприличава ситуацията с тази, когато изследователи като Кук и Магелан се натъкнали на отдалечени народи за първи път. „Не са били срещи на различни видове, а на един и същи вид с някои физически различия.“

Това, което виждаме във фосилния летопис, настоява Торн, е гладък и непрекъснат преход. „Има известен череп от Петралона в Гърция, датиращ отпреди 300 000 години, който е спорен сред традиционалистите, тъй като изглежда по някои черти като Homo erectus, но по други — като Homo sapiens. Ами това, което казваме, е, че тъкмо това може да се очаква да се види у видове, които са еволюирали, а не са били изместени.“

Нещо, което би помогнало да се разреши въпросът, е да се приеме наличие на кръстосване на видовете, но това не е съвсем лесно за доказване или отхвърляне само по вкаменелости. През 1999 г. археолози в Португалия открили скелет на четиригодишно дете, което било умряло преди 24 500 години. Целият скелет бил съвременен, но с някои архаични, вероятно неандерталски белези: необикновено яки кости на краката, зъби със специфичната параболична зъбна дъга и (макар че не всички са съгласни за това) извивка отзад на черепа, наречена suprainiac fossa — белег, срещан само при неандерталците. Ерик Тринкаус от университета Вашингтон в Сент Луис, водещ специалист по неандерталците, обявил детето за хибрид — доказателство, че е имало кръстосване между съвременните човешки същества и неандерталците. Други обаче били обезпокоени от това, че нямало по-силно изразено смесване между неандерталските и съвременните черти. Както един критик се изразява: „Ако погледнем едно муле, няма да кажем, че предната му част прилича на магаре, а задната — на кон.“

Йън Татерсал обявил, че намереният скелет не е нищо повече освен „ниско и набито съвременно дете.“ Той приема, че вероятно е имало някакво чифтосване между неандерталците и съвременните хора, но не вярва, че това би могло да доведе до създаване на репродуктивно способно поколение.49 „Не знам да има два организма от която и да е област на биологията, които да са различни и въпреки това да са от един и същи вид“ — казва той.

Тъй като фосилните находки не помагат, учените все повече се обръщат към генетичните изследвания, по-точно към тази част от ДНК, известна като митохондриална ДНК. Митохондриалната ДНК е била открита едва през 1964 г., но през 1980-те някои от находчивите личности в Калифорнийския университет в Бъркли вече били осъзнали, че тя имала две черти, които й придавали особено удобство като вид молекулярен часовник: предава се само по женска линия, така че не се обърква с родителската ДНК при всяко ново поколение, и мутира двайсет пъти по-бързо от нормалната ядрена ДНК, като я прави по-лесна за откриване и за проследяване на генетичните модели през времето. Като проследявали степента на мутация, изследователите можели да разкрият генетичната история и връзките между цели групи хора.

През 1987 г. екипът Бъркли, воден от Алън Уилсън, направил анализ на митохондриалната ДНК от 147 индивида и обявил, че появата на съвременния от анатомична гледна точка човек станала в Африка през последните 140 000 години и че „всички днешни хора произлизат от това население.“ Било силен удар срещу мултирегионалистите. Но после хората започнали да гледат данните малко по-внимателно. Едно от най-странните неща в анализа — наистина твърде странно, за да му се вярва — е, че „африканците“, използвани в изследването, били всъщност афроамериканци, чиито гени очевидно били подложени на значителна намеса в последните няколкостотин години. Появили се също съмнения за предполагаемите степени на мутация.

Към 1992 г. изследването до голяма степен вече било дискредитирано. Но методите на генетичен анализ продължавали да бъдат подобрявани и през 1997 г. учени от Мюнхенския университет успели да извлекат и анализират ДНК от костта на ръката на автентичен неандерталец и този път фактите изглеждали убедително. Изследването, извършено в Мюнхен, открило, че ДНК-то на неандерталците въобще не било като никое друго, което сега съществува на Земята — и така решително показвало, че няма генетична връзка между неандерталците и съвременните хора. Това наистина било удар върху мултирегионализма.

После в края на 2000 г. Нейчър и други публикации съобщили за шведско изследване на митохондриалната ДНК на 53 души, което показвало, че всички съвременни хора са се появили от Африка през последните 100 000 години и са произлезли чрез размножаването на не повече от 10 000 индивида. Скоро след това Ерик Ландер, директор на института Уайтхед/Център за геномни изследвания към Масачузетския технологичен институт, обявил, че съвременните европейци, и навярно хората доста преди тях са произлезли от „не повече от няколкостотин африканци, които са напуснали родното си място само преди 25 000 години“.

Както сме отбелязвали и другаде в книгата, съвременните човешки същества показват изключително малко генетични вариации — „има повече разнообразие в една социална група от петдесет и пет шимпанзета, отколкото в цялото човешко население“, както се изрази един специалист — и казаното по-горе обяснява защо. Тъй като сме произлезли наскоро от малко основно население, не е имало достатъчно време или достатъчно хора да станат източник на голямо вариране. Това изглежда бил голям удар върху мултирегионализма. „След това“ — казал на Уошингтън Пост учен от Пенсилванския университет — „хората няма да обръщат голямо внимание на мултирегионалната теория, за която има много малко факти.“

Но всичко това пренебрегнало повече или по-малко безкрайните по обхват изненади от страна на древните хора Мънго от западния Нов Южен Уелс. В началото на 2001 г. Торн и колегите му от Австралийския национален университет съобщили, че са възстановили ДНК от най-стария от екземплярите Мънго — сега датиран с възраст 62 000 години — и че тази ДНК се оказала „генетично различна.“

Човекът Мънго според тези находки бил анатомично съвременен — точно като вас и мен — но бил носител на измрял генетичен клан. Митохондриалната му ДНК вече не съществува у сегашните човешки същества, както би трябвало да бъде, ако, като всички останали съвременни хора, той произлиза от хора, които са напуснали Африка в неотдавнашното минало.

„Отново всичко било обърнато наопаки“, казва Торн с неприкрито задоволство.

След това започнали да се появяват дори още по-любопитни аномалии. Розалинд Хардинг, популационен генетик в Института по биологична антропология в Оксфорд, докато изучавала бета-глобинови гени у съвременните хора, открила два варианта, които са разпространени сред азиатците и туземците в Австралия, но почти несъществуващи в Африка. Тя е уверена, че тези различни гени възникнали преди повече от 200 000 години, не в Африка, а в източна Азия — доста преди съвременните Homo sapiens да достигнат до региона. Единственият начин да дадем обяснение за тях е да кажем, че предците на хората, които сега живеят в Азия, са съставлявали архаични хоминиди — явайският човек и подобни на него. Интересно е, че същата тази разновидност на гена — явайският човек така да се каже — се появява в съвременното население на Оксфордшир.

Объркан, отидох да видя Хардинг в института, който се намира в стара тухлена вила на Банбери Роуд в Оксфорд, повече или по-малко в квартала, където Бил Клинтън прекарал студентските си години. Хардинг е дребна и жизнерадостна австралийка, по произход от Бризбейн, с рядкото умение да бъде едновременно забавна и убедителна.

„Не знам“ — каза тя веднага ухилено, когато я попитах как хората в Оксфордшир притежават секвенции от бета-глобин, каквито не би трябвало да имат. „Като цяло“ — продължи тя по-сериозно — „генетичната история поддържа хипотезата за извънафрикански произход. Но пък имаме тези аномални кластери, за които повечето генетици предпочитат да не говорят. Има купища информация, която бихме имали на разположение, ако само можехме да я разберем, но това все още не става. Едва сме започнали.“ Тя отказа да говори относно това какво ни показва съществуването на азиатски по произход гени в Оксфордшир, освен че ситуацията наистина е сложна. „Всичко, което можем да кажем на този етап, е, че всичко е много объркано и наистина не знаем защо.“

По времето на срещата ни в началото на 2002 г. друг учен от Оксфорд на име Брайън Сайкс току-що беше написал популярна книга, наречена Седемте дъщери на Ева, в която, използвайки изследвания на митохондриална ДНК, твърдеше, че може да проследи произхода на всички живи европейци до първоначалното население от само седем жени — седемте дъщери на Ева от заглавието — които живели между 10 000 и 45 000 години през периода, известен на науката като палеолит. Сайкс дал на всяка една от тези жени име — Урсула, Ксения, Жасмина и т.н. — и дори лична история в подробности. („Урсула била второто дете на майка си. Първото било отвлечено от леопард, когато било само на две…“)

Когато попитах Хардинг за книгата, тя се усмихна широко, но внимателно, като че ли не съвсем сигурна докъде да стигне при отговора. „Ами, предполагам, че трябва да му се отдаде заслуженото за това, че помага за популяризирането на трудна тема“, каза тя и се замисли. „А остава и далечната възможност, че може и да е прав.“ Засмя се и продължи по-съсредоточено: „Данните от всеки един ген всъщност не могат наистина да ни кажат нищо определено. Ако се следва назад митохондриалната ДНК, ще ни отведе до определено място — до някоя Урсула или Тара, или някоя подобна. Но ако се вземе която и да е друга единица ДНК, въобще който и да е ген, и се проследи назад, ще ни отведе някъде съвсем другаде.“

Доколкото разбрах, прилича малко като това да следваш наслуки пътя извън Лондон и да откриеш накрая, че свършва в най-световната точка на Шотландия, и оттук да направиш извода, че всеки в Лондон следователно трябва да произхожда от Шотландия. Те може и да произхождат от там, разбира се, но също така може и да са дошли от всяко от стотиците други места. В този смисъл, според Хардинг, всеки ген е различна магистрала, а ние едва сме започнали да определяме пътищата. „Само един ген никога няма да ни разкаже цялата история“ — каза тя.

Тогава не трябва ли да се вярва на генетичните изследвания?

„О, достатъчно можем да вярваме на изследванията. Това, на което не можем да вярваме, са необоснованите изводи, които хората често им приписват.“

Тя смята, че хипотезата за извънафрикански произход е „вероятно 95% вярна“, но добавя: „Смятам, че и двете страни са направили до известна степен лоша услуга на науката с настояването, че трябва да е или едното, или другото. Вероятно нещата няма да се окажат толкова прости, както всеки лагер би желал да вярваме. Следите ясно започват да показват, че е имало многобройни миграции и разселвания в различни части на света, отиващи в най-различни посоки и общо взето смесване на генетичния пул. Никога няма да е лесно да се определи това.“

Точно по това време имало няколко доклада, поставящи под въпрос надеждността на твърденията, които касаели възстановяването на много древна ДНК. Учен, пишещ за Нейчър, бил отбелязал как палеонтолог, запитан дали смята даден череп за лакиран или не, бил облизал върха му и съобщил, че е. „В процеса на изследване“ — отбелязва статията в Нейчър — „големи количества съвременна човешка ДНК трябва да е била нанесена върху черепа“, правейки го безполезен за бъдещи изследвания. Попитах Хардинг относно това. „О, със сигурност е била вече замърсена“ — каза тя. — „Самото пипане на костта я замърсява. Дишането до нея ще я замърси. Повечето от водата в лабораториите ще я замърси. Всички ние плуваме в чужда ДНК. За да се получи надеждно чист екземпляр, трябва да го изкопаем в стерилни условия и да направим тестове с него на място. Да не се замърси екземпляр е най-сложното нещо на света.“

„Така че трябва ли такива твърдения да се третират внимателно?“ — попитах аз.

Хардинг кимна сериозно. „Много“ — каза тя.

Ако искате да разберете веднага защо знаем толкова малко за произхода на човека, знам мястото, което ще ви е от полза. Намира се малко отвъд края на сините хълмове Нгонг в Кения, на юг и на запад от Найроби. Излезте от града на главната магистрала за Уганда и ще се изправите пред изумително величие, където склонът се спуска рязко и получавате делтапланерен изглед към безкрайните, свежозелени африкански равнини.

Това е Великата хлътнала долина, която се извива пет хиляди километра из източна Африка, маркирайки тектоничния разсед, който отделя Африка от Азия. Тук, навярно 60 километра извън Найроби, по протежение на сухото дъно на долината се намира древно място, наречено Olorgesailie, което някога се намирало до голямо и приятно езеро. През 1919 г., дълго след като езерото изчезнало, геолог на име Дж. У. Грегъри търсел из местността участъци с рудни минерали, когато се натъкнал на открит терен, пълен с ненормални тъмни камъни, които очевидно били оформени от човешка ръка. Бил открил едно от великите места на ашелско производство на оръдия на труда, за които Йън Татерсал ми бе казал.

Неочаквано през есента на 2002 г. се оказах посетител на това изключително място. Бях отишъл в Кения по съвсем друга причина — да посетя проекти, управлявани от благотворителната организация Кеър Интернешънъл, но моите домакини, знаейки за интереса ми към човешките същества във връзка с настоящата книга, бяха включили в програмата ми посещение на Olorgesailie.

След откриването му от Грегъри Olorgesailie останало необезпокоявано повече от две десетилетия, преди известният екип от съпрузите Луис и Мери Лийки да започнат разкопки, които още не са завършили. Това, което семейство Лийки намерило, било място, разпростиращо се на около 40 декара, където сечива били изработвани в неизброимо количество близо милион години — от около преди 1,2 милиона години допреди 200 000 години. Днес пластовете с оръдията на труда са предпазени от най-суровите природни сили под големи ламаринени покриви и са заградени със ситна телена мрежа, която ги предпазва от разграбване от посетители, но иначе сечивата просто си стоят там, където създателите им са ги оставили и където семейство Лийки са ги открили.

Джилани Нгали, енергичен млад мъж от Кенийския национален музей, който бе изпратен като гид, ми каза, че кварц и обсидианови скали, от които са били направени сечивата, не са били никога намирани на дъното на долината. „Трябвало е да носят камъните от там“ — каза той, кимайки към двойка обвити в мъгла планини на средно далечно разстояние, в обратна посока на мястото: Olorgesailie и Ol Esakut. И двете са на около десет километра — доста далече за пренасяне на камъни на ръце.

Защо ранните хора от Olorgesailie са си правили този труд, можем, разбира се, само да гадаем. Не само че са носили тежки камъни на доста големи разстояния до бреговете на езерото, но навярно по-забележителното е, че после те са устроили мястото като производствен обект. Разкопките на семейство Лейки показвали, че е имало места, където сечивата били оформяни, и други, където тъпите сечива били носени, за да ги точат. Накратко Olorgesailie било вид фабрика; такава, която била продължила да работи един милион години.

Различни възстановки показват, че сечивата били сложни и трудоемки за направа предмети — дори при голяма практика изработването на едно сечиво отнемало часове — и все пак любопитното е, че те не били особено добри за рязане, кълцане, стържене или каквато и да е цел, за която вероятно били използвани. Така че оставаме на становището си, че в продължение на милиони години — доста по-дълго, отколкото собственият ни вид дори е съществувал, камо ли да бъде зает в продължителни задружни усилия — ранните хора са идвали в огромен брой именно на това място да правят екстравагантно голямо количество оръдия на труда, които изглежда, са били странно безсмислени.

И кои са били тези хора? Всъщност нямаме представа. Предполагаме, че са били Homo erectus, тъй като няма други кандидати, които да са ни известни, което означава, че във върха на развитието им — техния връх — работниците от Olorgesailie трябва да са имали мозъка на съвременно малко дете. Но няма материални следи, въз основа на които да основем заключенията си. Независимо от търсенето през изминалите шейсет години никога не е била намерена човешка кост във или около района на Olorgesailie. Колкото и време да са прекарвали в оформяне на скали, очевидно те са ходили някъде другаде да умират.

„Всичко е една загадка“ — ми каза Джилиани Нгали, сияейки от щастие.

Хората от Olorgesailie изчезнали от там преди около 200 000 години, когато езерото пресъхнало и Хлътналата долина започнала да става горещото и изпълнено с предизвикателства място, каквото е и днес. Но дните им като вид били вече преброени. На света му престояло да получи първия си истински господар — Homo sapiens. Нещата никога повече нямало да бъдат същите.

30. Довиждане

В началото на 1680-те, точно когато Едмонд Халей и приятелите му Кристофър Рен и Робърт Хук седели в лондонско кафене и се хванали на обикновен бас, който накрая довел до написването на Principia от Исак Нютон, до измерването на Земята от Хенри Кавендиш и много от другите вдъхновяващи и похвални начинания, които ни занимаваха през повечето от предишните четиристотин страници, едно твърде непривлекателно събитие се случвало на остров Мавриций, доста навътре в Индийския океан, на около 1300 километра от източния бряг на Мадагаскар.

Там някакъв незнаен моряк или домашният му любимец унищожавали до смърт последното додо — известната птица, която не можела да лети и чийто глупав, но доверчив нрав и липса на хъс я правели неустоима цел за отегчени млади моряци в отпуск на сушата. Милиони години на необезпокоявана изолация не я били подготвили за странното и изключително смущаващо поведение на хората.

Не знаем с точност обстоятелствата или дори годината, които са станали свидетели на последните моменти на последното додо, така че не знаем кое се е случило първо — свят, съдържащ Principia или такъв, в който нямало додо, но това, което знаем, е, че са се случили малко или повече по едно и също време. Трудно би било, признавам, да се намери по-добро съчетание на обстоятелствата, които да илюстрират божествената и жестоката природа на човешките същества — вид организъм, който е способен да разкрива най-загадъчните тайнства на небесата, като същевременно избива до изчезване, въобще без причина, същество, което никога не ни е навреждало, и което е било изключително далеч от това въобще да разбере какво правим, когато сме го сторили. Наистина додото било в такава изключителна степен лишено от проницателност, че, както се съобщава, ако си искал да откриеш всичките додо в околността, е трябвало само да хванеш едно и да го накараш да кряка и всички останали щели, клатушкайки се, да дойдат да видят какво става.

Униженията на бедното додо съвсем не приключили с това. През 1755 г., около седемдесет години след смъртта на последното додо, директорът на музея Ашмол в Оксфорд решил, че препарираното додо на института плесенясвало и заповядал да бъде хвърлено в огъня. Това било изненадващо решение, тъй като по това време било единственото съществуващо додо, препарирано или непрепарирано. Ужасен минаващ служител, се опитал да спаси птицата, но успял да спаси само главата й и част от единия крайник.

В резултат на това и други отклонения от здравия разум сега не сме съвсем сигурни какво е представлявало живото додо. Притежаваме доста по-малко информация, отколкото повечето хора предполагат — шепа груби описания от „пътешественици, които не са били учени, три или четири картини живопис, и няколко разпилени части от кости“ според донякъде огорчените думи на природоизследователя от деветнайсети век Х. Е. Стрикленд. Както Стрикленд тъжно отбелязва, имаме повече материални данни от някои древни морски чудовища и движещи се тромаво динозаври, отколкото на една птица, която е живяла в съвременните времена и не се е нуждаела от нищо, за да оцелее, освен нашето отсъствие.

Така че това, което се знае за додото, е следното: живеело е на остров Мавриций, било е въздебело, но не и вкусно, и е било най-големият член на семейство гълъбови, макар че до каква степен точно, не е известно, тъй като теглото му не е било никога точно оценявано. Екстраполации на „разпилените части“ на Стрикленд и скромните останки в музея Ашмол показват, че е било около 80 сантиметра високо и с почти същия размер от върха на човката до задната част на тялото му. Поради това, че не можело да лети, гнездата му били на земята, така че яйцата и пиленцата били трагично лесна плячка за прасета, кучета и маймуни, които били докарани на острова от пришълците. Вероятно през 1683 г. е било вече изчезнало, но със сигурност вече го е нямало през 1693 г. Освен това, не знаем нищо повече, освен това, разбира се, че никога вече няма да го видим. Не знаем нищо за репродуктивните и хранителните му навици, къде се е срещало, какви звуци е издавало, когато е било спокойно и какви, когато е било изплашено. Не притежаваме нито едно яйце от додо.

От началото до края, запознанството ни с живото додо продължило само седемдесет години. Това е крайно недостатъчен период — макар че трябва да се каже, че вече в този момент на историята ни наистина сме имали хилядолетна практика в областта на необратимото изтребване. Никой не знае съвсем доколко разрушителни са човешките същества, но е факт, че през последните близо 50 000 години, където и да сме отидели, животните са имали склонност да изчезват, често в изумителни количества.

В Америка трийсет рода големи животни — някои наистина много големи — практически изчезнали с един замах след пристигането на съвременния човек на континента преди около десет или двайсет хиляди години. Като цяло Северна и Южна Америка заедно са изгубили около три четвърти от големите си животни, щом човекът ловец пристигнал с копията си с кремъчен връх и енергичните си организационни способности. В Европа и Азия, където животните имали по-дълго време, за да развият ефективна предпазливост спрямо човека, били изгубени някъде около една трета или половината от големите същества. В Австралия поради точно противоположните причини били изгубени не по-малко от 95%.

Тъй като ранните ловуващи населения били сравнително малки, а животинските популации наистина монументални — предполага се, че цели десет милиона скелета на мамути се намират замразени в тундрата само в северен Сибир — според някои специалисти за тези загуби може би има други обяснения, вероятно свързани с климатични промени или някакъв вид пандемия. Както Роз МакФии от Американския музей по естествена история се изрази: „Няма материална полза от това, да ловуваш опасни животни по-често, отколкото се налага — можеш да изядеш само определен брой бифтеци от мамут.“ Други смятат, че трябва да е било криминално лесно да се хване и убие плячка. „В Австралия и Америка“ — казва Тим Фланери — „животните вероятно не са знаели достатъчно, за да бягат.“

Някои от изчезналите животни са били изключително красиви или интересни, и може би щяха да бъдат лесно опитомени или приспособени за съжителство, ако бяха още тук. Представете си ленивец, който може да наднича в прозореца на втория етаж, костенурки с размер почти на малък Фиат, гущери, дълги шест метра, да лежат на слънце до магистралите в пустинята на Западна Австралия. Уви, те са изчезнали и ние живеем на доста обедняла планета. Днес из целия свят са оцелели само четири вида наистина грамадни (с тегло тон или повече) сухоземни животни: слонове, носорози, хипопотами и жирафи. От десетки милиони години животът на земята никога не е бил толкова малък по размер, толкова кротък и толкова безинтересен.

Въпросът, който възниква, е дали краят на каменната ера и краят на по-скорошните епохи не са фактически част от едно-единствено продължаващо събитие на измиране на организми — накратко, дали хората по своята природа не са лош фактор за другите живи същества. Тъжната вероятност е, че може би сме такива. Според палеонтолога Дейвид Роуп от Чигагския университет средната скорост на измиране на Земята през биологичната история е изчезването средно на един вид на всеки четири години. Според едно неотдавнашна оценка, сега причинените от човека измирания може да са 120 000 пъти повече от това.

В средата на 1990-те австралийският природоизследовател Тим Фланери, сега начело на Южноавстралийския музей в Аделаида, бил впечатлен от това, колко малко изглежда, че знаем за много от измиранията, включително и сравнително скорошните. „Където и да погледнем, като че ли има празнини в летописа — липсващи данни както при додото или пък въобще неописани“ — ми каза той, когато го срещнах в Мелбърн преди около година.

Фланери извикал приятеля си Питър Шоутен, художник и също австралиец, и заедно се заели с малко налудничавата цел да прегледат най-големите колекции по света, за да разберат какво е изгубено, какво е останало и какво въобще никога не е било известно. Прекарали четири години в събиране и изследване на стари кожи, плесенясали екземпляри, стари рисунки и писмени описания — всичко налично. Шоутен правел рисунки в цял ръст на всяко животно, което били в състояние да пресъздадат, а Фланери пишел за тях. Резултатът била една изключителна книга, наречена Празнина в природата, съставляваща най-пълният — и, трябва да се каже, впечатляващ — каталог на изчезнали животни от последните триста години.

При някои животни наличните данни били добри, но никой не ги бил използвал за нищо, понякога с години, понякога навеки. Морската крава на Стелер — създание, приличащо на морж и сродно на дюгонга, било едно от последните наистина големи животни сред тези, които били измрели. Било е наистина голямо — зрялото животно можело да достигне близо девет метра и тегло десет тона — но го познаваме само защото през 1741 г. се случило една руска експедиция да претърпи корабокрушение на единственото място, където няколко на брой такива създания все още били оцелели на далечните и мъгливи Командорски острови в Берингово море.

За щастие, експедицията имала природоизследовател — Георг Стелер, който бил очарован от животното. „Направил многобройни записки“ — казва Фланери. — „Дори измерил диаметъра на мустаците му. Единственото нещо, което не описал, било гениталиите на мъжкия — макар че по някаква причина нямал нищо против да опише тези на женската. Дори запазил парче кожа, така че имаме добра представа за текстурата му. Не винаги сме имали такъв късмет.“

Единственото нещо, което Стелер не успял да направи, е да спаси самата морска крава. Била обект на ловците до степен на изчезване и като цяло щяла да измре в рамките на двайсет и седем години, след като Стелер я открил. Много други животни не можели да бъдат включени в книгата, тъй като за тях се знаело много малко. Скачащата мишка в района на Дарлинг Даунс, лебедът на остров Чатъм, нелетящият дърдавец на остров Възнесение, поне пет вида големи костенурки и много други са изгубени завинаги за нас, освен като имена.

Много голяма част от измиранията, както Фланери и Шоутен открили, не били жестоки или безпричинни, а просто изключително глупави. През 1894 г., когато бил построен морски фар на самотна скала, наречена Стивънс Айлънд в бурния пролив между Северния и Южния остров на Нова Зеландия, котката на пазача на фара все му носела малки странни птички, хванати от нея. Пазачът прилежно изпратил няколко екземпляра на музея в Уелингтон. Там един уредник много се въодушевил, тъй като птицата била реликва от вид нелетящо мушитрънче — единственият екземпляр от разред врабчови, която въобще е била открита някога. Веднага потеглил за острова, но докато пристигнал, котката вече ги била убила всичките. Дванайсет препарирани музейни екземпляра от нелетящо мушитрънче от Стивънс Айлънд е всичкото, което сега съществува от тези същества.

Поне имаме тях. Твърде често се оказва, че не се грижим по-добре за видовете, след като са измрели, отколкото преди това да е станало. Да вземем например случая с каролинския папагал. Смарагдово зелен, със златиста главица, безспорно той е бил най-впечатляващата и красива птица, някога живяла в Северна Америка — обикновено папагалите не се осмеляват да ходят толкова на север, както може да сте забелязали — като по време на епогея си популацията им била огромна, като само тази на пощенския гълъб я надминавала. Но каролинският папагал бил смятан за вредител от фермерите и ставал лесна плячка за ловците, тъй като птиците били нагъсто в ятата и имали странния навик да излитат нагоре при изстрел на пушка (както би се очаквало), но след това се връщали почти веднага, за да видят дали има пострадали другари.

В класическата Американска орнитология, написана в началото на деветнайсети век, Чарлз Уилсън Пийл описва случай, при който няколкократно изпразва пушката си в дърво, където птиците са кацнали да нощуват:

При всеки следващ изстрел, макар че падаха като дъжд, привързаността на оцелелите изглежда като че ли доста се увеличаваше; тъй като след няколко препитания над мястото те отново кацнаха близо до мен, гледайки надолу към убитите си другари с толкова открит израз на съчувствие и загриженост, които напълно ме обезоръжиха.

През второто десетилетие на двайсети век птиците били вече така безмилостно изтребвани от ловците, че останали само няколко живи в плен. Последната, наречена Инка, умряла в зоологическата градина в Синсинати през 1918 г. (не били изминали и четири години след смъртта на последния пощенски гълъб в същата зоологическа градина) и била почтително препарирана. И къде бихте отишли сега да видите бедната Инка? Никой не знае. Зоологическата градина я изгубила.

Това, което е интригуващо и учудващо в гореспомената история, е, че Пийл е обичал птиците и въпреки това не се колебаел да ги избива в огромни количества — не по някаква друга причина, а че му било интересно да го прави. Наистина е удивителен фактът, че доста дълго време хората, които най-много се интересували от живите създания по света, били тези, които имали най-голяма склонност да ги изтребват.

Никой не представлявал така добре това отношение толкова мащабно (във всеки смисъл) както Лайънел Уолтър Ротшилд, вторият барон Ротшилд. Потомък на велика фамилия банкери, Ротшилд бил странен и саможив човек. През целия си живот живял в детското крило на дома си в Тринг, в Бъкингамшир, като използвал мебелите от детството си — дори спял в детското си легло, макар че накрая тежал сто и петдесет килограма.

Негова страст била естествената история и станал всеотдаен колекционер на предмети. Пращал орди от обучени мъже — достигащи до 400 на брой на отделно изследване — до всеки край на земното кълбо, за да се катерят по планините и да си проправят път из джунглите в търсене на нови екземпляри — особено неща, които хвърчат. Те били поставяни в сандъци или кутии, и изпращани обратно в имението на Ротшилд в Тринг, където той и батальон от асистенти изчерпателно описвали и анализирали всичко, което им било давано, пишейки безкрайна поредица от книги, доклади и монографии — общо около 1200 на брой. Като цяло, фабриката по естествена история на Ротшилд обработила над два милиона екземпляра и добавила пет хиляди вида същества към научния архив.

Забележително е, че усилията на Ротшилд да колекционира не били нито най-всеобхватните, нито пък най-щедро финансираните през деветнайсети век. Тази титла със сигурност принадлежи на един малко по-раншен, но също така много богат британски колекционер на име Хю Къминг, който бил толкова отдаден на колекционирането на предмети, че построил голям океански кораб и наел екипаж постоянно да плава по света, като събира всичко, което намери — птици, растения, най-различни животни и особено миди. Именно неговата колекция от мустаконоги раци била дадена на Дарвин и послужила за основа на плодотворните му изследвания.

Ротшилд обаче несъмнено бил най-научно ориентираният колекционер на века, макар че за съжаление и най-фаталният, тъй като през 1890-те започнал да се интересува от Хаваите — навярно най-примамливата и уязвима среда, която Земята засега е създавала. Милиони години на изолация са позволили на Хаваите да еволюират 8800 уникални видове животни и растения. От особен интерес за Ротшилд били колоритните и характерни за острова птици, които често се състояли от много малки популации, населяващи изключително специфични места.

Трагедията на много от хавайските птици е, че били не само специфични, привлекателни и редки — опасна комбинация в най-добрия случай — но също и трогателно лесни за хващане. Голямата сипка (Rhodocanthis palmeri) — безвреден член на семейството, се спотайвала срамежливо в клоните на дърветата коа, но ако някой имитирал песента й, напускала веднага прикритието си и изхвръквала надолу в израз на приветствие. Последната птица от този вид изчезнала през 1896 г., убита от Хари Палмър — първокласният колекционер на Ротшилд, пет години след изчезването на братовчедката си, по-малката сипка, толкова изключително рядка, че само една е била виждана някога: тази, убита за колекцията на Ротшилд. Като цяло по време на десетилетието, през което Ротшилд колекционирал най-интензивно, най-малко девет вида хавайски птици изчезнали, но може и да са били повече.

Ротшилд в никакъв случай не бил сам в стремежа си да улавя птици почти на всяка цена. Всъщност други били още по-безмилостни. През 1907 г., когато известен колекционер на име Алън Брайън осъзнал, че бил застрелял последните три екземпляра от черните мамо — вид горска птица, която била открита едва предишното десетилетие, отбелязал, че тази новина го изпълнила с „радост“.

Накратко, векът е бил труден за разбиране — време, когато почти всяко животно е било преследвано, ако са смятали, че и най-малко пречи. През 1890 г. в щата Ню Йорк платили над сто награди за избиване на източнопланинските лъвове, въпреки че било ясно, че преследваните животни били на ръба на изчезването. Чак до 1940-те много щати продължили да плащат награди за избиване на почти което и да е хищно животно. Западна Вирджиния давала годишна колежанска стипендия на всеки, който предадял най-много мъртви вредители — а думата „вредители“ била свободна интерпретация, означаваща почти всичко, което не било отгледано във ферма или гледано като домашен любимец.

Навярно нищо не показва толкова ясно странността на тези времена, колкото съдбата на малкото бачманово коприварче. Произхождащо от южните Съединени щати, коприварчето било известно с изключително вълнуващата си песен, но популацията му, която никога не била голяма, постепенно намаляла, докато през 1930-те то въобще изчезнало и много години никой не го бил виждал. После през 1939 г., по щастлива случайност, двама отделни птичи ентусиасти, намиращи се на доста отдалечени места един от друг, се натъкнали на самотни и уцелели индивиди. И двамата застреляли птиците, и никой не видял повече бачмановото коприварче.

Импулсът към изтребване съвсем не е специфичен само за американците. В Австралия били плащани награди за тасманийския тигър (по-точно за Thylacinus cynocephalus) — кучеподобно създание с характерните „тигрови“ окраски на гърба скоро преди да умре и последният, забравен и без име в частна зоологическа градина в град Хобарт през 1936 г. Отидете днес в Тасманийския музей и помолете да видите последния екземпляр от този вид — единственият голям месояден двуутробен бозайник, живял през съвременните времена — и единственото, което могат да ви покажат, са снимки. Последният оцелял Thylacinus бил изхвърлен с боклука за седмицата.

Споменавам всичко това, за да изтъкна, че ако замисляхте организъм, който да се грижи за живота в самотния ни космос, да следи накъде отива и да записва къде е бил, не бихте избрали човешките същества за тази работа.

Но ето една изключително забележителна особеност: били сме избрани от съдбата или провидението, или както там бихте искали да го наричате. Доколкото можем да кажем, ние сме най-доброто, което има. Може би сме всичко, което има. Смущаваща е мисълта, че навярно сме едновременно върховното постижение на вселената и нейният най-голям кошмар.

Тъй като сме толкова изключително невнимателни в това, как се грижим за нещата, когато са живи и когато не са, нямаме представа — въобще никаква — относно това, колко неща са измрели завинаги, или че това може да стане скоро, или пък никога, и каква е била ролята ни, в която и да е част от този процес. През 1979 г. в книгата Потъващата арка авторът Нормън Майърс предполага, че човешките дейности причиняват около две измирания на организми седмично на планетата. През 1990-те, вече бил увеличил числото на около шестстотин седмично. (Това са измирания от всякакъв тип — на растения, насекоми и т.н., както и на животни.) Други дават още по-голям брой — дори до хиляда на седмица. Доклад на Организацията на обединените нации от 1995 г., от друга страна, посочва, че общият брой на известните измирания през последните четиристотин години възлиза на малко под 500 за животните и малко над 650 за растенията — като допуска, че това „почти със сигурност е твърде малко число“, особено по отношение на тропическите видове. Малко интерпретатори смятат, че повечето изчисления, свързани с измиранията, са изключително завишени.

Факт е, че не знаем. Нямаме представа. Не знаем кога сме започнали да правим много от нещата, които сме правили. Не знаем какво правим точно сега или как настоящите ни действия ще повлияят на бъдещето. Това, което наистина знаем, е, че има само една планета, на която да го правим и същества само един вид, който е в състояние да оказва значително влияние. Едуард О. Уилсън го изразява ненадминато стегнато в Разнообразието на живота: „Една планета, един експеримент.“

Ако от тази книга може да се извлече поука, то тя е, че ние сме големи късметлии да бъдем тук — и под „ние“ имам предвид всяко живо същество. Изглежда, че е голямо постижение да се постигне какъвто и да е живот на тази наша вселена. Като човешки вид ние, разбира се, сме двойни късметлии: Радваме се не само на привилегията да съществуваме, но и на изключителната възможност да го оценяваме, и дори по най-различни начини да го подобряваме. Това е талант, който едва сме започнали да осъзнаваме.

Достигнали сме до това високопоставено положение за изумително кратко време. Поведенчески, съвременните човешки същества — тоест хората, които могат да говорят, да се занимават с изкуство и да организират сложни дейности — са съществували само около 0,0001% от историята на Земята. Но да се оцелее дори и през толкова малък период е изисквало почти непрекъсната поредица от добър късмет.

Ние наистина сме в началото на всичко. Номерът е, разбира се, да направим така, че никога да не достигнем края. И за това, почти със сигурност, ще е нужно доста повече от голям късмет.