Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)

Заглавието на първа страница надничаше злобно от малкия метален автомат за вестници: СИАТЪЛ ПОД ОБСАДА — ЖЕРТВИТЕ СЕ УВЕЛИЧАВАТ. Тази още не я бях чела. Явно някой разносвач на вестници току-що бе заредил автомата. И за негов късмет вече не беше наоколо.

Страхотно. Райли щеше да побеснее. Трябваше да направя всичко възможно да не съм край него, когато види вестника. По-добре да откъсне ръката на другиго.

Криех се в сенките зад ъгъла на една разнебитена триетажна постройка и се стараех да не се набивам на очи, докато чаках някой да вземе решение. Не исках да срещам ничий поглед, затова се втренчих в съседната стена. На приземния етаж на сградата имаше музикален магазин, който отдавна беше затворил; прозорците бяха изпочупени от вятъра или при някоя улично сбиване и бяха заковани с шперплат. На горните етажи имаше апартаменти — празни, предполагам, тъй като не долавях обичайните звуци на спящи хора. Не беше странно — сградата имаше вид, сякаш ще рухне под напора на първия по-сериозен полъх на вятъра. Онези от другата страна на тъмната тясна уличка бяха в същото състояние.

Обичайната сцена за нощни забавления в града.

Не исках да се обаждам, нито да привличам внимание, но копнеех някой да вземе решение. Жаждата ме мъчеше и изобщо не ме интересуваше дали ще тръгнем наляво или надясно, или ще минем по покривите. Исках да намеря някой нещастник, който да няма време дори да си помисли, че се оказал на неподходящото място в неподходящото време.

За нещастие тази нощ Райли ме беше изпратил навън с двама от най-негодните вампири на света. Май въобще не му пукаше как организира ловните групи. Пък и не се тревожеше особено, че ако изпрати неподходящи хора заедно, не всички ще се приберат у дома. Тази вечер ми се падна Кевин и някакво русо хлапе, чието име дори не знаех. И двамата бяха от бандата на Раул, което автоматично означаваше, че са глупаци. При това опасни. Но в момента на преден план излизаше глупостта им.

Вместо да изберат накъде да тръгнем, изведнъж започнаха да спорят чий любим супергерой щял да бъде по-добър ловец. Безименното русо момче реши да демонстрира качествата на Спайдърмен и се покатери по тухлената стена на алеята, тананикайки мелодията от филма. Въздъхнах ядосано. Нямаше ли да тръгваме вече?

Мигновено раздвижване от лявата ми страна привлече вниманието ми. Беше четвъртият, когото Райли бе включил в ловната ни дружинка — Диего. Почти нищо не знаех за него, освен че е по-възрастен от останалите. Говореше се, че е дясната ръка на Райли. Което не беше причина да го харесвам повече, отколкото останалите тъпаци.

Диего ме гледаше. Сигурно ме беше чул да въздишам. Отклоних поглед.

Дръж си главата наведена и устата затворена — това беше единственият начин да останеш жив в бандата на Райли.

— Спайдърмен е жалък смотаняк — извика Кевин на русото момче. — Сега ще ти покажа как ловува истинският супергерой. — Той се усмихна широко. Зъбите му блеснаха на уличното осветление.

Кевин изскочи на улицата точно когато светлините на някаква кола завиха и заляха пропукания асфалт със синкавобяла светлина. Отметна ръце назад, после бавно ги събра пред тялото си като професионален борец пред публика. Колата продължи да приближава, вероятно шофьорът очакваше да се махне от пътя, както би направил всеки нормален човек. Както би трябвало да направи и той.

— Хълк е бесен! — изрева Кевин. — Хълк… иска да МАЧКА!

Той скочи напред, пресрещна колата, преди още да е спряла, сграбчи я за предната броня и я запокити над главата си, така че тя се приземи върху тротоара на покрива си. Отекна стържене на метал и звън от сипещо се стъкло. Отвътре се чуха женски писъци.

— Олеле — възкликна Диего и поклати глава. Беше красив, с тъмна, гъста и къдрава коса, големи очи и плътни устни, но пък кой ли не беше красив? Даже Кевин и останалите кретени на Раул бяха красиви. — Кевин, не бива да привличаме внимание. Райли каза…

— Райли каза! — изимитира го Кевин с дрезгав фалцет. — Ама че си мекотело, Диего! Райли го няма.

Кевин скочи върху обърнатата с гумите нагоре хонда и удари с юмрук страничното стъкло откъм шофьора, което по чудо бе останало непокътнато. После пъхна ръце през парчетата стъкло и спадащата въздушна възглавница.

Обърнах се с гръб и стаих дъх, мъчейки се с всички сили да запазя самообладание.

Не можех да гледам как пие. Твърде жадна бях, а не исках да се спречквам с него. Нямах никакво желание да попадам в черния списък на Раул.

Русото момче обаче нямаше подобни скрупули. Той се оттласна от тухлената стена над нас и леко се приземи зад гърба ми. Чух, как двамата с Кевин се озъбват един на друг, после някакъв влажен разкъсващ звук и писъците на жената замряха. Вероятно я бяха разкъсали на две.

Опитах се да не мисля за това. Но долавях топлината и чувах капенето зад мен. Гърлото ми пламна болезнено, въпреки че не дишах.

— Изчезвам от тук — прошепна Диего.

Промуши се през една пролука между тъмните сгради, а аз го последвах. Ако не се махнех незабавно, щях да се сбия с кретените на Раул за тяло, в което вече надали имаше кой знае колко кръв. И вероятно аз щях да съм тази, която нямаше да се върне вкъщи.

Ох, как само гореше гърлото ми! Стиснах здраво зъби, за да не запищя от болка.

Диего се стрелна през задръстена с боклуци уличка, а когато стигна задънения й край, се покатери по стената. Забих пръсти в пукнатините между тухлите и се изтеглих след него.

Щом стъпи на покрива, Диего затича, запрескача леко по другите покриви в посока към светлините, които блещукаха над протока. Следвах го плътно. Бях по-млада от него, следователно и по-силна. Добре, че ние по-младите бяхме по-силни, иначе нямаше да преживеем първите седмици в къщата на Райли. Лесно можех да го задмина, но исках да разбера накъде се е отправил, а не ми се щеше той да се окаже зад мен.

Диего тича без прекъсване в продължение на няколко километра. Стигнахме почти до доковете. Чувах го да си мърмори под носа.

— Идиоти! Нима си мислят, че Райли раздава нареждания без причина? Като примерно собственото ни оцеляване? Толкова ли е трудно да проявиш капка разум?

— Хей — подвикнах, — ще ловуваме ли скоро? Направо изгарям.

Диего се приземи на ръба на широкия покрив на някаква фабрика и се извъртя към мен. Отскочих няколко метра назад и застанах нащрек, но той не направи никакво агресивно движение.

— Да — отвърна той. — Исках да се отдалечим от онези малоумници.

Усмихна се дружелюбно, а аз не откъсвах очи от него.

Този тип Диего не беше като останалите. Беше… спокоен, мисля, че това беше точната дума. Нормален. Не сега, но преди е бил нормален. Очите му бяха по-тъмночервени от моите. Явно, както твърдяха слуховете, не беше нов.

От улицата под нас долитаха звуците на нощния живот в бедняшки квартал на Сиатъл. Коли, музика с мощни басове, двама-трима човека, които крачеха бързо и нервно, пиян бездомник, който пееше фалшиво в далечината.

— Ти си Бри, нали? — попита Диего. — От бебетата.

Това не ми хареса. Бебе ли? Както и да е.

— Да, аз съм Бри. Но не съм от последната група. Вече съм почти на три месеца.

— Хитра си за тримесечна — отвърна той. — Малко вампири биха успели да си тръгнат от онази кола. — Каза го като комплимент, сякаш беше искрено впечатлен.

— Не искам да се забърквам с откачалките на Раул.

Той кимна.

— Амин, сестро. Носят само неприятности.

Странен. Диего определено беше странен. Звучеше като човек, който води обикновен човешки разговор. У него нямаше враждебност, нямаше подозрение. Сякаш умът му не бе ангажиран да преценява дали ще е лесно или трудно да ме убие незабавно. Просто си бъбрехме.

— Откога си с Райли? — попитах с любопитство.

— Вече близо единайсет месеца.

— О, значи си по-стар и от Раул.

Диего извъртя очи и изплю струйка отрова през ръба на сградата.

— Да, помня когато Райли доведе този боклук. Оттогава нещата вървят от зле по-зле.

Замълчах за момент. Интересно дали смяташе, че всички по-млади от него са боклуци. Не че ми пукаше. Вече от нищо и от никого не ми пукаше. А не беше и нужно. Както казваше Райли, сега бях Бог. По-силна, по-бърза, по-добра. Никой нямаше значение.

Диего подсвирна тихо.

— Ето, уредихме се. Нужно е само малко мисъл и търпение. — Той посочи надолу, към отсрещната страна на улицата.

Полускрит зад завоя на потъналата в синкавочерен мрак уличка, някакъв мъж ругаеше и блъскаше една жена, докато друга жена мълчаливо ги наблюдаваше. По дрехите им реших, че са сводник с двете си труженички.

Точно такива бяха инструкциите на Райли. Да ловуваме сред утайката на обществото. Сред онези, които нямаше да липсват на никого, които не се бяха запътили към дома при очакващото ги семейство, за чието изчезване никой нямаше да докладва.

Така беше избрал и нас самите. И храната, и боговете произлизаха от дъното.

За разлика от някои от другите, продължавах да следвам указанията на Райли. Не защото го харесвах. Подобно чувство отдавна беше изчезнало. А защото нарежданията му звучаха разумно. Какъв смисъл имаше да се вдига шум, че шепа новосъздадени вампири са решили да превърнат Сиатъл в ловно поле? С какво би ни помогнало това?

Преди сама да се превърна във вампир, изобщо не вярвах в съществуването им. А щом хората не вярваха във вампири, явно останалите вампири по света действаха по-умело, така както искаше Райли. Вероятно си имаше причина.

А както току-що бе подметнал Диего, искаше се само малко мисъл и малко търпение.

Естествено, често допускахме грешки и когато Райли прочетеше вестниците, започваше да беснее и крещи, да чупи каквото му попадне, като например безценната система за видеоигри на Раул. После Раул полудяваше, разкъсваше някого от нас и го изгаряше. Райли пък откачаше още повече и конфискуваше всички кибрити и запалки. След няколко подобни сцени Райли докарваше поредната групичка бездомни хлапета, превърнати във вампири, за да заменят унищожените. Цикълът се повтаряше до безкрай.

Диего вдиша през носа си — дълго и продължително — и забелязах как тялото му се променя. Приклекна на покрива, придържайки се с една ръка за ръба. Необичайната му дружелюбност внезапно се стопи и той се превърна в ловец. Разпознавах това състояние и то не ме притесняваше, тъй като го разбирах.

Мозъкът ми изключи. Време беше за лов. Поех си дълбоко въздух, поех аромата на кръвта в човешките тела под нас. Не бяха единствените наоколо, но бяха най-близо. Жертвата трябваше да се набележи, преди да доловиш аромата й. След това вече бе късно да разсъждаваш за каквото и да било.

Диего се спусна от ръба на покрива и изчезна от погледа ми. Приземи се на улицата толкова безшумно, че никой не забеляза — нито сводникът, нито плачещата проститутка, нито другата, която явно беше дрогирана.

Между зъбите ми се процеди ниско ръмжене. Беше моя. Кръвта беше моя. Пламъците в гърлото ми лумнаха и вече не можех да мисля за нищо друго.

Оттласнах се от покрива, завъртях се във въздуха към отсрещната страна на улицата и се приземих до ревящата блондинка. Усещах, че Диего е точно зад мен, затова изръмжах предупредително, преди да сграбча смаяната жена за косата. Придърпах я към стената и опрях гръб там. Отбранителна позиция, за всеки случай.

Но след секунда забравих изцяло за Диего, защото усетих топлината под кожата й, чух туптенето на сърцето й току под повърхността.

Тя отвори уста да извика, но зъбите ми се впиха в гръкляна й, преди от устните й да излезе и звук. Чу се само къркоренето на въздух и кръв в дробовете й и собствените ми тихи стонове, които не можех да контролирам.

Кръвта беше топла и сладка. Потуши пожара в гърлото ми, уталожи непрестанната болезнена празнота в стомаха ми. Смучех и преглъщах и едва съзнавах какво става около мен.

Чувах същите звуци от Диего — беше хванал мъжа. Другата жена лежеше в безсъзнание на земята. Дори не успяха да гъкнат. Биваше си го.

Проблемът с хората беше, че никога нямаха достатъчно кръв. Стори ми се, че само няколко секунди по-късно момичето пресъхна. Ядосано разтърсих отпуснатото й тяло. Гърлото ми отново пламна.

Захвърлих пресушеното тяло на земята и приклекнах до стената, чудейки се дали ще успея да сграбча припадналото момиче и да хукна, преди Диего да ме хване.

Той вече беше приключил с мъжа. Погледна ме с изражение, което можех да опиша единствено като… съчувствено. Но вероятно се заблуждавах. Не помнех някой някога да бе проявявал съчувствие към мен, така че нямаше как да разпозная емоцията.

— Давай — каза той и кимна към припадналото момиче на земята.

— Шегуваш ли се?

— Неее, засега съм добре. А и имаме време да хванем още някого.

Изгледах го внимателно, за да преценя дали не ми готви някакъв номер, после се стрелнах напред и сграбчих момичето. Диего не се опита да ме спре. Извърна се леко и се загледа в черното небе.

Забих зъби във врата й, без да откъсвам очи от него. Тази беше дори по-добра от предишната. Кръвта й бе съвършено чиста. При русото момиче имаше горчив послевкус от наркотиците — толкова бях привикнала с него, че почти не го забелязвах. Рядкост беше да попадна на чиста кръв, защото следвах правилата да ловувам сред изметта. Изглежда и Диего постъпваше така. Но със сигурност беше подушил от какво се отказва.

Защо го беше направил?

Когато и второто тяло пресъхна, усетих известно облекчение в гърлото. В тялото ми имаше доста кръв. Навярно щяха да минат поне няколко дена, преди болката да се завърне с пълна сила.

Диего продължаваше да чака, подсвирвайки тихичко през зъби. Когато пуснах тялото да падне с глухо тупване, той се обърна към мен и се усмихна.

— Ъъъ, благодаря — казах аз.

Той кимна.

— Стори ми се, че имаш по-голяма нужда от мен. Помня колко трудно беше в началото.

— Става ли по-лесно?

Той сви рамене.

— В известен смисъл.

Спогледахме се за секунда.

— Да вземем да ги изхвърлим в пролива? — предложи той.

Наведох се, хванах мъртвото русо момиче и метнах отпуснатото й тяло през рамо. Понечих да направя същото и с другото, но Диего ме изпревари. Сводникът вече висеше на едното му рамо.

— Хванал съм я — каза той.

Последвах го нагоре по стената, после запрескачахме от трегер на трегер под магистралата. Фаровете на колите долу не успяваха да стигнат до нас. Замислих се колко глупави бяха хората, колко нехайни и се зарадвах, че не съм една от невежите.

Скрити в тъмнината се отправихме към един празен док, затворен за през нощта. Когато стигна ръба на бетона, Диего скочи с тежкия си товар и изчезна във водата. Плъзнах се след него.

Плуваше бързо и умело като акула, гмуркаше се все по-дълбоко и по-навътре в черните води на пролива. После изведнъж спря. Беше открил каквото търсеше — огромна, хлъзгава скална буца на дъното на океана, полепнала с морски звезди и боклуци. Вероятно бяхме на повече от трийсет метра дълбочина — за човек тъмнината тук би била непрогледна. Диего пусна телата. Залюшкаха се бавно в течението до него, докато той провираше ръка в пясъка под камъка. След секунда напипа пукнатина и повдигна скалата от мястото й. Беше толкова тежка, че тялото му потъна почти до кръста в глинестия пясък на дъното.

Вдигна глава и ми кимна.

Доплувах до него, като пътьом дръпнах и неговите тела с една ръка. Напъхах русото момиче в черната дупка под скалата, след това второто и накрая сводника. Подритнах ги леко, за да съм сигурна, че са влезли добре, после се отдръпнах. Диего пусна скалата. Тя се заклати леко, докато се пригоди към новото си неравно легло. Диего раздвижи крака, измъкна се от пясъка, после се издигна до горната част на скалата и натисна силно, сплесквайки неравностите отдолу.

Отблъсна се на няколко метра, за да огледа свършеното.

Идеално, казах само с устни. Тези три тела никога нямаше да изплуват на повърхността. Райли нямаше да чуе за тях по новините.

Диего се усмихна и вдигна ръка.

Отне ми цяла минута, докато осъзная, че очаква да ударя ръката му в победоносен жест. Колебливо заплувах към него, докоснах бегло длан в неговата и побързах да се оттласна, увеличавайки разстоянието помежду ни.

Изражението на Диего се смени, после той се изстреля към повърхността като куршум.

Заиздигах се объркано след него. Когато излязох на повърхността, направо се давеше от смях.

— Какво?

В първия момент дори не успя да ми отговори. Най-накрая каза:

— По-нескопосан поздрав не съм виждал в живота си.

Изсумтях подразнено.

— Откъде да знам дали няма да ми откъснеш ръката.

Диего също изсумтя.

— Не бих направил такова нещо.

— Всеки друг би го направил — възразих аз.

— Вярно — съгласи се той и веселостта му внезапно помръкна. — Искаш ли още да ловуваш?

— Искали питане?

Излязохме от водата под някакъв мост и за наш късмет се озовахме точно до двама бездомници, заспали под стари, полуизгнили спални чували върху общ дюшек от вестници. Така и не се събудиха. Кръвта им беше пропита с алкохол, но беше по-добре от нищо. Заровихме и тях на дъното на пролива, но под друг камък.

— Е, аз съм уреден за няколко седмици напред — каза Диего, когато отново излязохме на повърхността в поредния празен док. От нас се стичаше вода.

Въздъхнах.

— Явно наистина става по-лесно, а? А аз ще изгарям наново само след няколко дена. И Райли вероятно пак ще ме прати на лов с изродите на Раул.

— Мога да дойда с теб, ако искаш. Райли обикновено ме оставя да правя каквото искам.

Обмислих предложението му и за момент отново се усъмних. Но Диего определено не приличаше на останалите. С него се чувствах различно. Като че нямаше нужда да си пазя гърба.

— Ще ми е приятно — признах. И веднага се почувствах неловко. Прозвучах толкова уязвима.

— Супер — отвърна Диего и ми се усмихна.

— От къде на къде Райли така ти е отпуснал юздите? — попитах, озадачена от взаимоотношенията им. Колкото повече време прекарвах с Диего, толкова по-трудно си го представях с Райли. Диего беше толкова… дружелюбен. Нямаше нищо общо с Райли. Явно противоположностите наистина се привличаха.

— Райли знае, че може да разчита на мен да си почиствам мръсотията. Като говорим за това, имаш ли нещо против да свършим нещо?

Започвах да се забавлявам с това момче. Да изпитвам любопитство. Исках да видя какво ще направи.

— Разбира се — отвърнах.

Тичешком прекоси дока и излезе на пътя, който следваше брега. Затичах след него. Долових миризмата на няколко човека, но беше прекалено тъмно, а и при такава скорост нямаше как да ни видят.

Диего реши отново да минем по покривите. След няколко скока разпознах собствената си миризма. Връщахме се по същия път.

Озовахме се на първата уличка, където Кевин и другият бяха сътворили онази глупост с колата.

— Не мога да повярвам — изръмжа Диего.

Изглежда, Кевин и компания току-що си бяха тръгнали. Върху първата кола бяха струпани още две, а към жертвите бяха добавени няколко случайни минувачи. Ченгетата още не бяха дошли, понеже всеки, който би могъл да докладва за касапницата, вече бе мъртъв.

— Ще ми помогнеш ли да разчистим? — попита Диего.

— Става.

Скочихме на улицата и Диего набързо размести колите в друга конфигурация, та да изглежда, сякаш се бяха сблъскали, а не че някакво гигантско, глезено дете си бе играло с тях. Грабнах двете пресъхнали, безжизнени тела, изоставени на тротоара, и ги пъхнах под предполагаемото място на удара.

— Много тежка катастрофа — подметнах.

Диего се ухили. Извади запалка от джоба си и подпали дрехите на жертвите. Аз извадих своята — Райли ни ги раздаваше, когато излизахме на лов, очакваше се и Кевин да използва своята — и започнах да паля тапицерията. Телата, пресушени и олигавени с леснозапалимата вампирска отрова, бързо пламнаха.

— Отдръпни се — предупреди ме Диего и видях, че е отворил капака на резервоара на първата кола. Изкатерих се по най-близката стена и кацнах един етаж по-нагоре, за да наблюдавам. Той отстъпи няколко крачки и драсна клечка кибрит. Прицели се ловко, хвърли я в дупката и почти в същия миг скочи до мен.

Взривът от експлозията разтърси цялата улица. Зад ъгъла се показаха мигащи светлини.

— Чудесно стана — казах.

— Благодаря за помощта. Да се връщаме ли при Райли?

Намръщих се. Къщата на Райли беше последното място, където бих прекарала остатъка от нощта. Не исках да гледам глупавото лице на Раул, нито да слушам непрестанните крясъци и спорове. Не исках да стискам зъби и да се крия зад Фред Особняка, за да ме оставят на мира. А и не ми беше останало нищо за четене.

— Имаме още малко време — каза Диего, прочел изражението ми. — Не е нужно да се връщаме веднага.

— Нещо за четене ще ми свърши чудесна работа.

— А на мен нова музика — ухили се той. — Да вървим на пазар тогава.

Придвижвахме се бързо, пак по покривите, а когато сградите оредяха, претичвахме през по-тъмните улички, докато най-после стигнахме по-цивилизован квартал. Не след дълго открихме голям мол, в който имаше и книжарница от една голяма верига. Откъснах катинара на капака на покрива и двамата се промъкнахме оттам. Книжарницата беше празна, сензори имаше само на прозорците и вратата. Отидох право при буква „Х“, а Диего се запъти към музикалния раздел в дъното. Тъкмо бях приключила Хейл. Измъкнах следващите десетина книги от рафта, да имам за два-три дни.

Огледах се за Диего и го открих седнал на една от масичките за кафе, да разглежда дисковете. Поколебах се за миг, но все пак седнах до него.

Чувствах се странно. Ситуацията ми беше позната по някакъв натрапчив, тревожен начин. И преди бях седяла така — на маса, срещу друг човек. И бях водила най-небрежен разговор, бях мислила за друго, не за живот и смърт, за жажда и кръв. Но това бе в друг живот, който си спомнях съвсем смътно.

Последния път, когато седях на маса с някого, този някой бе Райли. И по ред причини ми беше трудно да мисля за онази нощ.

— Защо никога не те забелязвам из къщата? — попита внезапно Диего. — Къде се криеш?

Засмях се и същевременно се намръщих:

— Обикновено се настанявам зад Фред Особняка.

Той сбърчи нос.

— Сериозно? И как издържаш?

— Свиква се. Зад него не е толкова зле, колкото пред него. А и е най-доброто възможно скривалище. Никой не се приближава до Фред.

Диего кимна, но все още изглеждаше отвратен.

— Така е. Това си е начин за оцеляване.

Свих рамене.

— Знаеш ли, че Фред е един от любимците на Райли? — попита Диего.

— Така ли? Защо? — никой не можеше да понася Фред Особняка. Единствено аз полагах усилия, и то единствено от инстинкт за самосъхранение.

Диего заговорнически се приведе към мен. Вече свиквах с чудатото му поведение, така че дори не трепнах.

— Чух го да говори по телефона с нея.

Потръпнах видимо.

— И аз така реагирах — каза Диего, а в гласа му се долавяше разбиране. Естествено, когато ставаше въпрос за нея, не беше странно, че изпитваме едно и също. — Беше преди няколко месеца. Както и да е, Райли говореше за Фред и беше страшно въодушевен. Доколкото разбрах, някои вампири умеят разни неща. В допълнение към онези, които можем всички останали. Което било хубаво. Точно това търсела тя. Вампири с уменияяя.

Той провлачи буквата „я“ и буквално чух как мислено изговаря думата буква по буква.

— Какви умения?

— Май всякакви неща. Четене на мисли и проследяване и дори предсказване на бъдещето.

— Я стига.

— Не се шегувам. Предполагам, че Фред отблъсква хората нарочно. Всичко е на психическа основа. Кара ни да се чувстваме отвратени само от мисълта да сме близо до него.

Намръщих се.

— И каква полза има?

— Пази си живота, нали така? Предполагам, пази и твоя.

Кимнах.

— Май да. Каза ли нещо за някой друг? — опитах се да си припомня дали не бях видяла или усетила нещо по-особено, но Фред беше единственият. Онези клоуни, които се правеха на супергерои тази вечер, не се отличаваха с нищо, което да не умеем и останалите.

— Спомена нещо за Раул — отвърна Диего и едното ъгълче на устата му се изви надолу.

— Че какви умения има Раул? Свръх глупост?

Диего изсумтя.

— Това със сигурност. Но Райли смята, че той притежава някакъв магнетизъм, привлича хората да го следват.

— Само умствено недоразвитите.

— Да, спомена и това. Че умението му май нямало ефект върху… — той преправи гласа си като на Райли — „смирените“ хлапета.

— Смирени ли?

— Мисля, че имаше предвид такива като нас с теб, които понякога са способни на умствена дейност.

Не ми харесваше да ме наричат смирена. Казано по този начин, не звучеше като комплимент. Определението на Диего ми допадаше много повече.

— Май по някаква причина за Райли е важно Раул да има лидерски качества. Според мен се подготвя нещо.

При думите му странна тръпка пролази по гръбнака ми и аз изправих гръб.

— Какво например?

— Замисляла ли си се някога защо Райли вечно ни кара да се крием?

Поколебах се за част от секундата, преди да отговоря. Не очаквах такъв въпрос от дясната ръка на Райли. Сякаш поставяше под съмнение нарежданията му. Освен ако сам Райли не му беше поръчал да разпитва, да шпионира. За да разбере какво мислят „хлапетата“ за него. Но едва ли. Тъмночервените му очи бяха открити и доверчиви. А и нима на Райли му пукаше какво мислим за него? Може пък мнението на останалите за Диего да не се основаваше на факти. А само на клюки.

Реших да съм искрена.

— Да, всъщност тъкмо за това си мислех.

— Не сме единствените вампири на света — заяви със сериозен тон Диего.

— Знам, Райли от време на време го споменава. Но едва ли сме много. Така де, все щяхме да забележим досега, нали?

Диего кимна.

— И аз така мисля. И затова намирам за странно, че тя продължава да създава нови и нови, нали?

Намръщих се.

— Хм. Наистина е странно, защото нямам впечатлението Райли да ни харесва… — отново замълчах, за да видя дали ще възрази. Не го направи. Чакаше да продължа и кимаше леко в съгласие, така че довърших: — А тя дори не се е мяркала. Прав си, не бях се замисляла от тази гледна точка. Всъщност изобщо не съм мислила за това. В такъв случай, за какво сме им?

Диего вдигна вежда.

— Искаш ли да чуеш какво мисля?

Кимнах предпазливо. Но тревогата, което ме обземаше, вече нямаше нищо общо с него.

— Както казах, според мен се подготвя нещо. Мисля си, че тя се нуждае от защита срещу нещо, и е възложила на Райли да създаде фронтова линия.

Замислих се върху думите му, а тръпките отново залазиха по гръбнака ми.

— Но защо не ни казват? Не трябва ли поне да сме нащрек?

— Би било по-логично — отвърна той.

Погледите ни останаха впити един в друг още няколко секунди. Нямах какво да добавя, а изглежда, той също.

Накрая се смръщих и заявих:

— Не знам дали да вярвам, особено на онова, че Раул изобщо става за нещо.

Диего се засмя.

— Тук не мога да ти противореча. — После надзърна през прозореца към тъмната утрин. — Нямаме много време. Да се прибираме вкъщи, преди да сме станали на препечени филийки.

— Пепел, пепел, всички се превръщаме в пепел — затананиках си под носа, докато се изправях и събирах купчинката книги.

Диего се подсмихна.

По пътя спряхме на още едно място — нахълтахме в магазина до книжарницата, откъдето взехме найлонови торбички с цип и две раници. Сложих всичките книги в две торбички. Не исках съсипани от вода страници.

След това, отново по покривите, се върнахме до брега. На изток небето едва бе започнало да изсветлява. Спуснахме се във водата точно под носовете на двама нищо неподозиращи пазачи при големия ферибот — за тяхно щастие бях преяла, в противен случай щяха да се окажат твърде близо, за да се сдържа, — после заплувахме в бясна надпревара през мръсните води към къщата на Райли.

Първоначално не разбрах, че се състезаваме. Плувах бързо, защото небето изсветляваше. Обикновено не си играех така с времето. Ако трябваше да съм честна, бях се превърнала в пълна сухарка: спазвах правилата, стоях настрана от неприятности, дружах с най-непривлекателното хлапе в бандата и винаги се прибирах навреме.

Но Диего изведнъж включи турбото. Изпревари ме с няколко дължини, после спря и се обърна с усмивка, която сякаш казваше „Какво, не можеш ли да ме настигнеш?“ и отново се хвърли напред.

Не ми минаваха тия. Не помнех дали някога съм била състезателен тип — предишният ми живот ми се струваше толкова далечен и маловажен — но вероятно е било така, защото мигновено откликнах на предизвикателството. Диего беше добър плувец, но аз бях много по-силна, особено след като току-що се бях нахранила.

— До скоро — казах само с устни, когато го задминах, но не бях сигурна дали ме разбра.

Той изостана в тъмните води, но не ми се искаше да губя време и да поглеждам с колко съм го изпреварила. Затова плувах, докато не ударих края на острова, където се намираше най-новият ни дом. Последната ни къща беше голяма вила в подножието на някаква част от Каскадите. Подобно на предишната, и тази къща беше отдалечена и имаше огромно мазе, а собствениците й наскоро бяха починали.

Затичах по каменистия плаж, след това забих пръсти в песъчливата скала и се издърпах нагоре. Чух Диего да излиза от водата точно когато сграбчих дънера на един провесил клони бор и се изтеглих през ръба.

Две неща привлякоха погледа ми, когато плавно се приземих на крака. Първо, почти се беше зазорило, и второ, къщата я нямаше.

Е, не съвсем. Част от нея все още се виждаше, но мястото, където се издигаше преди, сега беше празно. Покривът беше рухнал, превърнат в накъсана, назъбена дантела от обгоряло до черно дърво, увиснала по-ниско от нивото, на което по-рано се намираше входната врата.

Слънцето бързо се издигаше. По черните сенки на боровете вече се долавяха зелени оттенъци. Скоро бледите им върхове щяха да се откроят в полумрака и някъде по това време щях да съм мъртва.

При това вече наистина мъртва. Вторият ми живот на вечно жаден супергерой щеше да свърши в пламъци. Знаех, че пламъците ще бъдат ужасяващо, непоносимо болезнени.

Не за пръв път виждах наша къща разрушена. С тези непрекъснати кавги, битки и пожари в мазето, повечето къщи издържаха няколко седмици. Но за пръв път се озовавах на сцената на разрушението, застрашена от първите слънчеви лъчи.

Ахнах от ужас точно когато Диего се приземи до мен.

— Да се заровим ли под покрива — прошепнах. — Дали ще е достатъчно безопасно, или…

— Не се паникьосвай, Бри — отвърна Диего, доста спокойно. — Знам едно място. Ела.

Той се преметна грациозно от скалата със задно салто.

Не смятах, че водата е достатъчна, за да блокира слънцето. Но пък може би под водата нямаше как да ни обхванат пламъци? Планът ми се стори безсмислен.

Въпреки това, вместо да се скрия под изгорелите останки на разрушената къща, аз се гмурнах във водата след него. Не бях сигурна в мотивите си, което беше странно. Обикновено постъпвах по един и същи начин — следвах установения ред, следвах разума.

Настигнах Диего във водата. Отново плуваше с бясна скорост, но този път не на шега. Сега се надпреварвахме със слънцето.

Диего заобиколи един издатък на малкия остров и се гмурна по-надълбоко. Изненадах се, че не удари каменистото дъно, а още повече се изненадах, когато усетих, как изпод обикновеното наглед струпване на скали идва по-топло течение.

Доста хитро от негова страна да си намери подобно скривалище. Вярно, че нямаше да е забавно да седим цял ден в подводна пещера — след няколко часа ставаше ужасно досадно да не дишаш, — но беше по-добре, отколкото да се превърнем в пепел. Трябваше да разсъждавам като Диего. Тоест да мисля и за друго, освен за кръв. Да съм готова за неочакваното.

Диего се промуши през тесен процеп в скалите. Вътре беше черно като мастило. Безопасно. Не можех да плувам повече — беше прекалено тясно, — затова запълзях след него, запровирах се през усуканата пролука. Очаквах всеки момент да спре, но той продължаваше. Странно, движехме се нагоре. После чух, как той показа глава над водата с плясък.

Измъкнах се половин секунда след него.

Пещерата представляваше малка кухина, отвор с размерите на фолксваген костенурка, макар и не толкова висока. В задната част имаше друго плитко пространство, откъдето долавях полъха на свеж въздух. Виждах отпечатъка на пръстите на Диего навсякъде по варовиковите стени.

— Приятно местенце — казах аз.

Диего се усмихна.

— По-добре от задните части на Фред Особняка.

— Е, за това няма спор. Ъъъ. Благодаря.

— За нищо.

Спогледахме се за момент в тъмното. Лицето му беше спокойно и гладко. Ако бях с когото и да било другиго, например с Кевин или Кристи, или който и да било от останалите, ситуацията щеше да бъде ужасна — тясното място, принудителната близост. Фактът, че долавях миризмата на Диего навсякъде около себе си. С друг би означавало опасност от бърза и болезнена смърт във всяка една секунда. Но Диего беше толкова сдържан. Така различен от останалите.

— На колко години си? — внезапно попита той.

— На три месеца, нали ти казах.

— Нямам това предвид. Искам да кажа, ъъъ, на колко години беше? Май така трябваше да попитам.

Щом схванах, че иска да говорим за човешки неща, несъзнателно се дръпнах назад, обзета от неловкост. Никой не говореше за човешкия си живот. Никой дори не мислеше за него. Но пък не исках да прекъсвам разговора. Самият факт, че изобщо водех разговор, беше нещо ново и различно. Поколебах се, а той чакаше с любопитно изражение.

— Бях на, ъъъ, май бях на петнайсет. Почти шестнайсет. Не си спомням точния ден… дали рожденият ми ден беше минал? — Мъчех се да си спомня, но онези последни гладни седмици така се сливаха, а когато се опитах да проясня мислите си, главата ми странно изтръпваше. Тръснах глава и се отказах. — Ами ти?

— Тъкмо бях навършил осемнайсет — отвърна Диего. — Почти бях успял.

— Успял в какво?

— Да се измъкна — промълви той, но не продължи.

Настъпи неловко мълчание, после Диего смени темата.

— Справяш се много добре, откакто са те създали — каза той, а очите му зашариха по скръстените ми ръце и свитите крака. — Оцеляла си. Избягваш неподходящото внимание, невредима си.

Свих рамене, после дръпнах левия ръкав на тениската си до рамото, за да види тънкия назъбен белег, който опасваше цялата ръка.

— Веднъж ми я откъснаха — признах. — Но си я взех, преди Джен да успее да я изгори. Райли ми показа как да си я прикача.

Диего се усмихна сухо и докосна дясното си коляно с пръст. Тъмните дънки покриваха белега, която явно се криеше отдолу.

— На всеки се случва.

— Уф! — възкликнах.

Той кимна.

— Честно. Но както казах преди, от теб е излязъл сносен вампир.

— Трябва ли да ти благодаря?

— Просто разсъждавам на глас, искам да си обясня някои неща.

— Какви неща?

Той се намръщи леко.

— Ами, например какво точно се случва. Какво е намислил Райли. Защо й води съвсем случайни хлапета. Защо му е безразлично дали става дума за някой като теб, или за идиот като Кевин.

Май не познаваше Райли по-добре от мен.

— Какво искаш да кажеш с това „някой като мен“? — попитах.

— Ти си точно такъв тип, какъвто той би трябвало да търси — умна. Не като онези тъпи бандити, които вечно се влачат с Раул. Сигурен съм, че не си била дрогирана проститутка като човек.

Размърдах се неловко при последната му дума. Диего зачака отговора ми, сякаш не беше казал нищо особено. Поех си дълбоко въздух и се опитах да върна лентата назад.

— Бях на косъм — признах след няколко секунди. — Още не бях дотам изпаднала, но беше въпрос на няколко седмици… — свих рамене. — Знаеш ли, не си спомням много добре, но помня, че стигнах до извода, че на тази планета няма нищо по-могъщо от глада. Оказа се обаче, че жаждата е по-страшна.

Той се засмя.

— Права си, сестро.

— Ами ти? Май не си бил избягал от дома проблемен тийнейджър, като всички нас.

— О, проблеми имах много — каза той и млъкна.

Но и аз можех търпеливо да чакам отговорите на неудобните въпроси. Мълчах и го гледах втренчено.

Той въздъхна. Дъхът му имаше прекрасен аромат. Всички миришехме сладко, но у Диего имаше още нещо — някаква подправка, канела или карамфил.

— Стараех се да стоя настрана от отрепките. Учех упорито. Исках да се измъкна от гетото, нали разбираш? Да уча в колеж. Да постигна нещо. Но имаше един тип, от породата на Раул. Мотото му беше: „Ако не си с мен, умираш“. Нямах никакво желание да се забърквам с него, затова гледах да не се пречкам на групичката му. Внимавах. Исках да оцелея. — Той замълча и затвори очи.

Аз обаче не замълчах:

— И?

— Малкият ми брат не беше толкова предпазлив.

Тъкмо щях да попитам дали брат му се е присъединил към бандата, или е умрял, но видях изражението му, така че въпросът ми беше излишен. Отместих очи, защото не знаех какво да кажа. Не можех да разбера загубата му, болката, която още изпитваше. Не бях оставила в предишния си живот нищо, което да ми липсва. Това ли беше разликата? Затова ли дълбаеше в спомени, от които ние, останалите, искахме да избягаме?

Но все още не схващах как се е намесил Райли. Райли, неговият чийзбургер и невероятната болка. Исках да ми разкаже именно тази част от историята, но се почувствах неудобно, че го бях притиснала.

За мой късмет след минута Диего продължи.

— Буквално полудях. Откраднах пистолета на един приятел и тръгнах на лов. — Той мрачно се изсмя. — По онова време не ме биваше особено. Все пак спипах онзи тип, който беше убил брат ми, преди да ме хванат. Но после другите от бандата ме приклещиха в една задънена уличка. Изневиделица се появи Райли и застана по средата. Помня, как си помислих, че това е най-белият човек, когото някога съм виждал. Дори не ги погледна, когато започнаха да стрелят по него. Все едно куршумите бяха мухи. И знаеш ли какво ми каза? „Искаш ли нов живот, хлапе?“

— Ха-ха! — изсмях се. — Доста по-оригинално, отколкото при мен. Мен ме попита само „Искаш ли един чийзбургер, хлапе?“.

Още си спомнях как изглеждаше Райли в онази нощ, макар образът му да бе размазан, понеже очите ми виждаха далеч по-слабо, отколкото сега. Беше най-готиното момче, което някога бях срещала, висок и рус, всяка от чертите му беше съвършена. Сигурна бях, че очите му са също толкова красиви зад тъмните очила, които така и не свали. А гласът му беше така нежен, така мил. Реших, че е ясно какво ще поиска в замяна на храната, но бях готова да го дам. Не защото беше толкова хубав, а защото от две седмици бях яла само от кофите за смет. Оказа се обаче, че иска нещо съвсем различно.

Диего се засмя, когато му споделих за сандвича.

— Явно си била доста гладна.

— Умирах от глад.

— А защо?

— Защото бях глупава и избягах, преди да получа шофьорска книжка. Не можех да си намеря читава работа, а изобщо не ме биваше да крада.

— И от какво избяга?

Поколебах се. Сега, когато връщах спомените, образите ставаха по-ясни, а хич не ми се искаше да се вглеждам в тях.

— Е, хайде — настоя той. — Аз ти разказах моята история.

— Така е. Добре де. Избягах от баща си. Биеше ме, и то много. Вероятно е биел и майка ми, преди тя да избяга. Била съм доста малка и не помня. Ставаше все по-лошо. Прецених, че ако вечно отлагам, нищо чудно някой път да ме убие. Казваше, че ако избягам, ще умра от глад. И излезе прав — единственото, за което беше прав, поне що се отнася до мен. Но рядко се сещам за това.

Диего кимна.

— Трудно се помнят тия неща, нали? Всичко е толкова неясно и мъгляво.

— Все едно се опитваш да гледаш с кал в очите.

— Добре го каза — похвали ме той и присви очи, сякаш се опитваше да види нещо. После ги разтърка.

Отново се разсмяхме. Странна работа.

— Май не съм се смял с никого, откакто срещнах Райли — рече той, като че беше прочел мислите ми. — Приятно е. Приятна компания си. За разлика от останалите. Пробвала ли си да заговориш някого от тях?

— Не, никога.

— Не си загубила нищо. И точно това ме учудва. Все си мисля, че за самия Райли щеше да е по-добре, ако се беше заобиколил със свестни вампири. Ако предназначението ни е дал защитаваме, не би ли трябвало да подбира умни вампири?

— Значи не търси интелигентност, а численост — разсъдих гласно.

Диего сви устни и се замисли.

— Като при шаха. Не му трябват коне и офицери.

— Ние сме просто пешки — сепнах се.

Отново се втренчихме един в друг.

— Не искам да мисля за това — каза Диего.

— И какво ще правим? — попитах, автоматично използвайки множествено число. Сякаш вече бяхме отбор.

Той се замисли за миг с неспокойно изражение и аз веднага съжалих за множественото число. Но после каза:

— Какво бихме могли да направим, при положение че не знаем какво става?

Значи не му беше станало неприятно. Внезапно се почувствах добре както никога досега.

— Май ще трябва да си отваряме очите, да внимаваме и да се постараем да схванем какво става.

Той кимна.

— И да анализираме всичко, което Райли ни е казвал, всичко, което е правил. — Той замълча замислено. — Знаеш ли, веднъж се опитах да обсъдя това с Райли, но той не показа никакъв интерес. Каза ми да си мисля за по-важни неща, като например за жаждата. А по онова време и без друго само за кръв мислех. Пусна ме на лов и аз спрях да се тревожа…

Наблюдавах го, докато разсъждаваше за Райли. Очите му бяха разфокусирани, преживяваше спомена. Замислих се. Диего беше първият ми приятел в този нов живот, но за него аз не бях първата.

Мислите му рязко се върнаха към настоящото.

— И какво сме научили от Райли?

Съсредоточих се и запрехвърлях последните три месеца през главата си.

— Всъщност не ни е дал кой знае каква информация. Само най-основните правила на вампирите.

— Ще трябва да слушаме по-внимателно.

Замълчахме замислено. Аз мислех най-вече колко много неща не знам. И защо досега не се бях тревожила за онова, което не знаех? Сякаш разговорът с Диего беше избистрил съзнанието ми. За пръв път от три месеца насам основната ми мисъл не беше кръв.

Продължихме да седим в мълчание. Мрачната дупка, през която проникваше чист въздух, вече не беше черна. Беше тъмносива и с всяка изминала секунда изсветляваше все повече. Диего забеляза, че нервно поглеждам натам.

— Не се притеснявай — каза ми той. — В слънчеви дни прониква по малко бледа светлина, но не боли. — Той сви рамене.

Приклекнах по-близо до дупката на пода, където нивото на водата все повече намаляваше заради отлива.

— Честна дума, Бри. И друг път съм слизал тук през деня. Даже и на Райли съм разказал за пещерата — че е почти изцяло покрита с вода, и той изкоментира, че е идеален вариант, когато искам да се измъкна от цялата лудница. Както и да е, имам ли вид на опърлен?

Поколебах се, мислейки колко различни бяха отношенията му с Райли от моите. Той повдигна вежди в очакване на отговор.

— Не — отвърнах накрая, — но…

— Виж — нетърпеливо рече той. Бързо пропълзя до тунела и показа ръката си навън до рамото. — Не става нищо.

Кимнах.

— Успокой се! Искаш ли да проверя докъде мога да стигна? — Още докато говореше, пъхна глава в дупката и започна да се катери.

— Недей, Диего. — Вече не го виждах. — Няма да се паникьосвам, кълна се.

Той се смееше — смехът му долиташе от няколко метра нагоре по тунела. Исках да тръгна след него, да го хвана за крака и да го издърпам обратно, но стоях като замръзнала от ужас. Би било глупаво да рискувам живота си, за да спася един напълно непознат. Но пък никога не бях имала приятел. Само за една нощ, но щеше да ми е ужасно тежко, че няма с кого да си говоря.

— No estoy quemando — извика той шеговито. — Чакай… това ли е… оу!

— Диего?

Скочих до другия край на пещерата и пъхнах глава в тунела. Лицето му беше там, на сантиметри от моето.

— Бууу!

Отдръпнах се от близостта му — по стар навик, инстинкт.

— Много смешно — казах сухо и се отместих, докато той се спускаше обратно в пещерата.

— Я се отпусни, момиче. Вече съм проверил нещата, не разбра ли? Непряката слънчева светлина не ни вреди.

— Да не би да твърдиш, че мога да поседна на шарена сянка под някое дърво и нищо няма да ми стане?

Той се поколеба за момент, сякаш се чудеше дали да продължи, после тихо прошепна.

— Веднъж го направих.

Втренчих се в него в очакване на шеговитата му усмивка. Със сигурност се шегуваше.

Не се усмихна.

— Райли каза… — започнах, но гласът ми замря.

— Да, помня какво ни е казвал Райли — съгласи се той. — Но може би Райли не знае толкова, колкото твърди, че знае.

— Но Шели и Стив. Дъг и Адам. И онова хлапе с оранжевата коса. Всичките. Няма ги, защото не се върнаха навреме. Райли е видял пепелта им.

Диего нещастно свъси вежди.

— Всички знаят, че едновремешните вампири са прекарвали деня в ковчези — продължих. — За да се пазят от слънцето. И децата го знаят, Диего.

— Права си. Всички легенди твърдят едно и също.

— И за какво му е на Райли да ни заключва в мазе без прозорци, като в грамаден ковчег, по цял ден? Не стига, че рушим всичко, а и той е принуден да търпи непрестанните скандали и сбивания. Не можеш да ме убедиш, че му е приятно.

Нещо в думите ми го изненада. Приседна с отворена уста, после рязко я затвори.

— Какво?

— И децата го знаят — повтори той. — И какво правят по цял ден вампирите в ковчезите?

— Ъъъ. Май спят, нали така? Така де, предполагам, че просто си лежат и умират от скука, защото ние не… Добре де, признавам. Тази част е грешна.

— Именно. В легендите обаче не просто спят. А направо са в безсъзнание. Не могат да се събудят. Човек без проблем би могъл да се надвеси над тях и да ги прободе с кол. А това е другото. Коловете. Наистина ли смяташ, че някой може да те прободе с дървен кол?

Свих рамене.

— Не съм мислила за това. Сигурно не става въпрос за обикновено дърво. Може би подостреното дърво да има някаква… знам ли. Магическа сила или нещо подобно.

Диего изсумтя.

— О, я стига.

— Е, добре де, нямам представа. Така или иначе, не смятам да стоя неподвижно, докато някой тича срещу мен с подострена метла.

Диего, все още с отвратено изражение на лицето, сякаш идеята за магии бе крайно нелепа, предвид, че я коментираха двама вампири, нави дънките си до коленете и започна да дращи с нокти по варовиковата скала над главите ни. Късчета камъни и прах падаха по косата му, но той не им обърна внимание.

— Какво правиш?

— Експериментирам.

Той започна да копае с две ръце, докато най-сетне вече можеше да застане прав, но не спря.

— Диего, ако излезеш отвън, ще експлодираш. Престани.

— Нямам намерение да… а, ето.

Чу се силно изпукване, после още едно, но вътре не нахлу светлина. Той отново седна, така че виждах лицето му, а в ръката му имаше парче корен — бял, мъртъв и сух под буците пръст. Там, където беше отчупен коренът, ръбът беше остър и назъбен.

Подхвърли го към мен.

— Прободи ме.

Хвърлих го обратно.

— Добре де, вярвам ти.

— Давай. Знаеш, че няма как да ме заболи. — Той отново ми хвърли корена, но вместо да го хвана, аз го отблъснах с ръка.

Той го улови във въздуха и промърмори:

— Толкова си… суеверна!

— Та нали съм вампир. Ако това не доказва, че суеверията са истина, не знам кое.

— Добре, тогава сам ще се пробода.

Той вдигна корена с театрален жест, с изопната ръка, все едно беше сабя, с която всеки момент щеше да се прониже.

— Стига де — смутих се. — Глупаво е.

— Точно това казвам и аз. А ето и доказателството.

Той удари корена в гърдите си, на мястото, където някога бе туптяло сърцето му, и то с такава сила, че спокойно можеше да пробие гранитна плоча. Направо се смръзнах от ужас, докато не го чух да се смее.

— Да можеше да си видиш физиономията, Бри.

После пусна късчетата счупено дърво през пръстите си. Натрошеният корен се озова на земята на усукани парченца. Диего изтупа ризата си, която вече беше съсипана от плуването и копаенето, така че операцията нямаше особен успех. Май следващия път, когато ни се предоставеше сгоден случай, нямаше да е зле да откраднем повече дрехи.

— Може би, когато го прави човек, е различно.

— Понеже, докато беше човек, се чувстваше изпълнена с магически сили, нали?

— Не знам, Диего — Вече се дразнех. — Не аз съм измислила легендите.

Той кимна, внезапно сериозен.

— Ами ако легендите са именно такива? Измислени?

— Какво значение има? — Въздъхнах.

— Не съм сигурен. Но ако искаме да узнаем защо сме тук — защо Райли ни е довел при нея и защо продължава да превръща и други във вампири, — трябва да разберем колкото е възможно повече. — Той се намръщи и по лицето му нямаше и следа от веселост.

Гледах го мълчаливо. Не знаех какво да кажа.

Изражението му омекна.

— Знаеш ли, това доста помага. Обсъждането. Помага ми да се съсредоточа.

— На мен също — отвърнах. — Нямам представа защо до момента не съм се замисляла за тези неща. Сега ми изглежда толкова очевидно. А като коментираме заедно… Знам ли. По-лесно следвам нишката.

— Точно така — усмихна ми се той. — Радвам се, че и ти се случи на лов тази нощ.

— Не ставай сантиментален.

— Какво? Не искаш ли да ми бъдеш… — той опули очи и извиси глас с една октава — НДПЗ? — Той се разсмя на глупавия израз.

Извърнах очи, тъй като не бях сигурна дали се подиграва на мен, или на израза.

— Хайде, Бри. Не искаш ли да ми бъдеш Най-Добър Приятел Завинаги? Моля те? — Продължаваше да се шегува, но широката му усмивка беше искрена и… изпълнена с надежда. Протегна ръка.

Плеснахме длани и едва когато хвана и задържа моята, схванах, че е имал друго предвид.

Странно чувство, направо разтърсващо, да докосвам друг човек след цял един живот — защото последните три месеца бяха отделен живот — цял живот, през който бях избягвала всякакви контакти. Все едно докоснах хвърлящ искри кабел, но за моя изненада чувството беше прекрасно.

Май усмивката ми беше леко крива.

— Става.

— Чудесно. Имаме си частен клуб.

— Много специален — съгласих се аз.

Още не беше пуснал дланта ми. Не я раздрусваше, но не я и държеше силно.

— Трябва да си измислим тайно ръкостискане.

— Ти отговаряш за това.

— И така, свръхтайният клуб на най-добрите приятели е свикан, всички присъстващи са налице, тайното ръкостискане ще бъде измислено на по-късен етап — обяви той. — Първа точка в дневния ред: Райли. Как мислиш — няма представа какво всъщност става, или сам е заблуден, или просто лъже?

Очите му не се отделяха от моите, докато говореше, широко отворени и искрени. Дори не трепнаха, докато изричаше името на Райли. В този момент се уверих, че в клюките за него и Райли няма нищо вярно. Просто беше вампир от по-отдавна, отколкото другите, нищо повече. Можех да му имам доверие.

— Я прибави и това към дневния ред — казах аз. — Какъв е дневният ред на Райли?

— Право в целта. Точно това трябва да открием. Но първо, да направим друг експеримент.

— Тази дума ме изнервя.

— Доверието е най-важният елемент в тайния клуб.

Той се изправи, използвайки допълнителното място, което току-що беше издълбал, и започна отново да дълбае. След секунда краката му висяха, а той се държеше с една ръка и копаеше с другата.

— Дано копаеш за чесън — предупредих го и отстъпих към тунела, който водеше към океана.

— Легендите не отговарят на истината, Бри — провикна се той. Издърпа се още по-нагоре в дупката, а от нея продължаваше да се ръси кал. С това темпо щеше да напълни цялата пещера. Или да я наводни със светлина, което беше още по-лошо.

Пъхнах се почти цялата в тунела, през който бяхме дошли. Над ръба се показваха само пръстите и очите ми. Водата стигаше само до бедрата ми. За по-малко от секунда можех да изчезна в тъмнината под мен. Спокойно можех да прекарам цял ден, без да дишам.

Никога не съм обичала огъня. Вероятно заради някаква отдавна забравена случка от детството, или пък заради неотдавнашните ми преживявания. Изгарящата болка от трансформацията ми стигаше за цял живот.

Сигурно Диего вече беше съвсем близо до повърхността. Май отново се сблъсквах с дилемата дали да се опитам да спася новия си и единствен приятел.

— Моля те, Диего, спри — прошепнах, макар да знаех, че вероятно ще се изсмее, че няма да ме послуша.

— Имай ми доверие, Бри.

Зачаках неподвижно.

— Близо съм… — измърмори той. — Ето.

Сковах се цялата, готова за светлината или искрата, за експлозията, но Диего се спусна обратно, преди светлината да нахлуе. В ръката си държеше друг корен, по-дълъг, дебел, разкривен, висок почти колкото мен. Погледна ме, сякаш искаше да изрече: „Нали ти казах“.

— Не съм безразсъден. — Той посочи корена със свободната си ръка. — Ето, взимам предпазни мерки.

Той заби корена отвесно нагоре в дупката. Посипа се лавина от камъчета и пясък и той се смъкна на колене, за да не го уцелят. После лъч ярка светлина — дебел колкото ръката му — прониза тъмнината на пещерата. Светлината образува бляскав стълб от тавана до пода, а падащата пръст се сипеше през него. Бях замръзнала, вкопчена в ръба, готова да се спусна надолу.

Диего не отскочи, нито изрева от болка. Не усетих миризма на пушек. Пещерата беше стотици пъти по-светла отпреди, но това като че ли не му се отразяваше. Значи теорията за сянката на дърветата беше вярна. Наблюдавах внимателно как коленичи до стълба светлина и застана напълно неподвижен, вторачен в него. Нищо му нямаше, но кожата му започна някак да се променя. Долавях движение по повърхността й, вероятно от слягащия се прах, който отразяваше светлината. Изглеждаше, сякаш самият той свети.

Може би не беше от праха, може би все пак гореше. Може би засега не болеше и щеше да се усети твърде късно…

Минаха няколко секунди. Двамата неподвижно се взирахме в снопа слънчеви лъчи.

После, с едно-единствено движение, едновременно очаквано и напълно немислимо, той протегна ръка с длан нагоре към светлината.

Реакцията ми изпревари мисълта, което говореше за невероятна скорост. Толкова бързо не се бях движила никога.

Преди ръката на Диего да преодолее последните сантиметри и светлината да залее кожата му, изблъсках тялото му към дъното на полузапълнената с кал малка пещера.

Пространството сякаш внезапно пламна. Усетих топлината върху крака си в същия момент, в който осъзнах, че е твърде тясно, за да притисна Диего до стената, без да изложа част от собственото ей тяло на светлината.

— Бри! — ахна Диего.

Автоматично се извъртях и се притиснах плътно до стената. Всичко отне по-малко от секунда, но през цялото време очаквах пристъпа на болката. Очаквах пламъците да ме докоснат и да плъзнат по цялото ми тяло, както в нощта, когато бях срещнала нея, но с още по-голяма скорост. Ослепителна светлина изчезна. Отново виждах само снопа лъчи.

Погледнах към Диего — очите му бяха широко отворени, долната му устна беше увиснала. Стоеше напълно неподвижен, сигурен признак за паника. Исках да погледна крака си, но ме беше страх да зърна какво е останало от него. Този път нямаше да е като онзи случаи, в които ми откъсна ръката, макар тогава да ме беше заболяло много повече. Сега нямаше да мога да поправя нещата.

Все още не усещах болка.

— Бри, видя ли какво стана?

Поклатих глава.

— Много ли е зле?

— Зле ли?

— Кракът ми — процедих през зъби. — Кажи ми какво е останало от него.

— На мен ми изглежда съвсем добре.

Хвърлих бърз поглед надолу — прасецът и стъпалото ми си бяха на място. Размърдах пръсти. Всичко си беше наред.

— Боли ли те? — попита той.

Изправих се от пода на пещерата и коленичих.

— Още не.

— Видя ли какво стана? Светлината?

Поклатих глава.

Гледай — каза той и отново коленичи пред стълба от светлина. — Но не ме блъскай. Сама доказа, че съм прав. Той протегна ръка. Беше почти толкова трудно да гледам, колкото и първия път, макар да не усещах болка в крака.

В момента, в който пръстите му проникнаха в слънчевия сноп, пещерата се изпълни с милиони проблясващи дъги. Стана светло като по пладне в стая, направена изцяло от стъкло. Несъзнателно се дръпнах и потреперих. Светлината ме покриваше цялата.

— Направо е нереално — прошепна Диего. Протегна цялата си ръка под лъча и пещерата някак стана още по-светла. Обърна я обратно, за да огледа отдолу, после отново я завъртя с дланта нагоре. Отраженията затанцуваха, като че въртеше стъклена призма.

Нямаше мирис на изгоряло и очевидно не изпитваше болка. Вгледах се внимателно в ръката му и ми се стори, че повърхността й е осеяна с милиарди миниатюрни огледалца, прекалено малки, за да виждам очертанията им, но всички отразяваха светлината с двойно по-голяма сила от обикновено огледало.

— Ела тук, Бри. Трябва да опиташ.

Не се сещах как да откажа, а и бях любопитна, но въпреки всичко, се приближих с неохота.

— Не те ли пари?

— Изобщо. Светлината не ни изгаря, а просто… се отразява в нас. Меко казано.

Бавно, като човек, колебливо протегнах пръсти към светлината. От кожата ми мигновено бликнаха снопове светлина и така озариха пещерата, че в сравнение с нея, денят отвън би изглеждал мрачен. Не бяха точно отражения, защото светлината беше пречупена и оцветена, като от кристал. Пъхнах цялата си ръка и стаята блесна още по-ярко.

— Мислиш ли, че Райли знае? — прошепнах.

— Може би. А може би — не.

— Но ако знае, защо не ни е казал? Какъв е смисълът да крие? Голяма работа, че вампирите са ходещи дискотечни глобуси. — Свих рамене.

Диего се разсмя.

— Сега разбирам откъде идват легендите. Представяш ли си какво е човек да види подобно нещо? Съвсем естествено е да реши, че онзи срещу него е избухнал в пламъци.

— Ако не си проговорят, сигурно да.

— Направо е невероятно — каза той и прокара пръст по светещата ми длан.

После скочи на крака точно под стълба светлина и пещерата сякаш полудя от ярка светлина.

— Хайде, да се махаме оттук. — Той се протегна и изтегли тяло през дупката, която беше прокопал към повърхността.

Вече трябваше да съм преодоляла ужаса си, но пак ме беше страх да тръгна след него. Но понеже не исках да изляза страхливка, все пак го последвах, макар през цялото време да треперех. Райли упорито ни беше втълпявал, че слънцето означава пламъци. В съзнанието ми лъчите му бяха свързани с онзи кошмарен период, когато се превърнах във вампир и не можех да се отърся от инстинктивната паника, която ме обземаше всеки път, като си спомнех.

Диего се измъкна през дупката, а половин секунда по-късно вече бях до него. Изправихме се върху малко парче дива трева, на метри от линията на дърветата, които покриваха острова. Зад нас имаше само няколко крачки до ниска отвесна скала, а отвъд нея беше водата. Всичко пламтеше в цветовете и светлината, които се отразяваха в нас.

— Еха! — прошепнах.

Диего ми се ухили, а лицето му, озарено от светлината, беше прекрасно. Стомахът ми се преобърна и внезапно осъзнах, че онова с най-добрия приятел беше прераснало в нещо повече. Поне за мен. Беше станало толкова бързо.

Той продължаваше да се усмихва едва-едва. Очите му бяха широко отворени като моите. Благоговеещи, светнали. Докосна лицето ми, както беше докоснал и ръката ми, сякаш се опитваше да разбере откъде идва бляскавата светлина.

— Толкова е красиво — каза той. Ръката му продължаваше да докосва бузата ми.

Не съм сигурна колко време стояхме така и се усмихвахме като пълни идиоти, светнали като факли. На кея нямаше лодки, което беше добре дошло. Иначе хората, дори с тяхното замъглено зрение, щяха да ни забележат. Не че можеха да ни направят нещо, но не бях жадна, а писъците им щяха да провалят момента.

След известно време вятърът довя плътен облак, който закри слънцето. Изведнъж пак си станахме обикновени, макар да продължавахме да излъчваме лека светлина. Но не толкова, че да се забележи от по-слаби от вампирските очи.

Щом искрите изчезнаха, главата ми се проясни и вече бях в състояние да мисля. И макар Диего да изглеждаше както преди — не изтъкан от ослепителна светлина — знаех, че в моите очи никога нямаше да е същият. Онова гъделичкане в стомаха не ме беше напуснало. Подозирах, че се е настанило трайно.

— Ще кажем ли на Райли? Мислиш ли, че не знае?

Диего въздъхна и отпусна ръка.

— Ще решим, докато търсим останалите.

— Ще трябва много да внимаваме, ако ще ги търсим; през деня. Доста се набиваме на очи на слънчева светлина.

Той се ухили.

— Ще станем нинджи.

Кимнах.

— Свръх таен клуб на нинджите звучи доста по-яко от варианта с най-добрия приятел.

— Определено.

Само след секунди открихме мястото, откъдето бандата беше напуснала острова. Което беше лесната част. Съвсем друго беше да открием къде отново бяха стъпили на сушата. За кратко обсъдихме дали да не се разделим, но веднага отхвърлихме идеята. Логиката ни беше желязна — в крайна сметка, ако единият откриеше нещо, как щеше да уведоми другия? Основната причина обаче беше, че не исках да се отделям от Диего, а долавях, че и той изпитва същото. Цял живот бяхме страдали от липса на другар и усещането бе твърде сладостно, за да се лишим от него дори за минута.

Имаше толкова много варианти. Можеше да са отишли на полуострова, на друг остров, или обратно в покрайнините на Сиатъл, или пък на север към Канада. Всеки път, когато се случеше да съборим или да изгорим обиталището си, Райли винаги беше подготвен — винаги знаеше къде точно да ни отведе. Вероятно бе планирал всичко предварително, но не споделяше плановете си с никого.

Така че останалите от групата можеха да са къде ли не.

За да избегнем лодките и хората, се налагаше постоянно да се гмуркаме, а после отново да плуваме към повърхността, което доста ни забави. Цял ден не се натъкнахме на нищо, но това май не ни тревожеше особено. Прекарвахме си чудесно.

Денят бе толкова необикновен. Вместо да седя както винаги в тъмнината, мъчейки се да се дистанцирам от хаоса и да преглътна отвращението си от скривалището, аз си играех на нинджа с новия си най-добър приятел, който може би беше нещо повече. Кикотехме се като обезумели, докато претичвахме през сенките и се замеряхме с камъни, преструвайки се, че са нинджа звезди.

Но после слънцето залезе и аз изведнъж се напрегнах. Дали Райли щеше да тръгне да ни търси? Или щеше да реши, че сме изгорели? Дали беше наясно с истината?

Ускорихме крачка. И то значително. Вече бяхме обиколили близките острови, затова се съсредоточихме върху сушата. Около час след залез-слънце, се натъкнах на позната миризма и секунди по-късно бяхме по дирята им. Сега вече беше лесно, все едно следяхме стадо слонове насред снежна пустош.

Докато тичахме, заговорихме, вече сериозно, как да подходим.

— Според мен не бива да казваме на Райли — заявих аз. — Ще му обясним, че сме прекарали целия ден в пещерата и чак после сме тръгнали да ги търсим. — Колкото повече говорех, толкова повече ме завладяваше параноята. — Най-добре даже да кажем, че пещерата е била наводнена и не сме могли да си обелим и дума.

— Май смяташ, че Райли е от лошите, а? — попита тихо Диего след минута и ме хвана за ръката.

— Не знам. Но предпочитам да действам все едно е от лошите, за всеки случай. — Поколебах се, после добавих: — Ти май не искаш да го възприемаш така.

— Вярно е — призна Диего. — Той ми е нещо като приятел. Не като теб, разбира се. — Той стисна пръстите ми. — Но повече от всеки друг. И не бих искал да мисля… — Не довърши той.

Този път аз стиснах пръстите му.

— Възможно е да е напълно свестен. В такъв случай предпазливостта ни няма как да навреди.

— Права си. Е добре тогава, ще се придържаме към версията за подводната пещера. Поне първоначално… В някакъв момент все пак ще повдигна въпроса за слънцето. Предпочитам да е през деня, за да докажа, че съм прав. А в случай, че вече знае, но си има някаква причина да не ни разкрива, по-добре да сме сами. Ще го хвана някой път на зазоряване, когато се връща от там, където ходи…

Долових, че използва повече единствено, отколкото множествено число и това ме разтревожи. Същевременно нямах никакво желание да участвам в осветляването на Райли. Не му вярвах колкото Диего.

— Нинджи в атака на зазоряване! — казах, за да го разсмея. Подейства. Отново заразменяхме шеги, но усещах, че смехът му прикрива по-сериозни мисли, точно както при мен.

Колкото повече напредвахме, толкова по-силно ме изпълваше тревогата. Тичахме бързо, но все не стигахме, а нямаше как да сме се объркали. Твърде много се отдалечавахме от брега, вървяхме все нагоре, зад близките планини, в напълно нова територия. Което се разминаваше с обичайния модел.

Всички къщи, в които се настанявахме за кратко, независимо дали горе в планината, или на остров, или скрити в обширна ферма, имаха нещо сходно. Умрелите собственици, отдалеченото местоположение и още нещо. Всички бяха някак обърнати към Сиатъл. Ориентирани около големия град, като луни в орбитата му. Сиатъл винаги беше центърът, целта.

А сега бяхме извън орбита и това ме тревожеше. Може да не означаваше нищо, може би безпокойството ми се дължеше на многото новости в този ден. Всички истини, в които вярвах, се бяха обърнали с главата надолу, а нямах настроение за още обрати. Защо ли Райли не беше избрал някое нормално място?

— Странно, че толкова са се отдалечили — измърмори Диего и веднага долових напрежението в гласа му.

— Направо е страшничко — прошепнах.

Той стисна ръката ми.

— Всичко е наред. Нинджа клубът може да се справи с всичко.

— Измисли ли тайното ръкостискане?

— Още не, но работя по въпроса — увери ме той.

Нещо не спираше да ме гложди. Долавях някаква мъртва зона в периферното си зрение — знаех, че има нещо, което не виждам, но не разбирах какво точно. Беше нещо очевидно…

А после, на около сто километра западно от обичайния ни периметър, открихме къщата. Невъзможно беше да сбъркаме звуците. Бумтенето на баса, музиката от видеоигрите, ръмженето. Определено беше нашата банда.

Измъкнах ръката си от тази на Диего и той ме погледна.

— Хей, та аз дори не те познавам — казах шеговито. — Дума не съм разменила с теб, заради онази, вода, в която киснахме цял ден. Може да си нинджа или пък обикновен вампир, нямам представа.

— Същото важи и за теб, драга непозната. — Той се ухили, след което сниши тон и заговори бързо-бързо: — Дръж се както вчера. Утре вечер ще излезем заедно. Може да предприемем разузнавателна акция, да научим нещо повече.

— Не звучи зле. Остава само да си траем.

Той се наведе бързо и ме целуна — съвсем лекичко, но по устните. Шокът отекна по цялото ми тяло.

— Хайде! — рече той и затича по склона към източника на дрезгавите викове, без да поглежда назад. Вече беше влязъл в ролята.

Леко зашеметена, го последвах на няколко метра разстояние, като нарочно оставих дистанция между нас, както бих направила, ако ставаше въпрос за всеки друг.

Къщата беше голяма, в стил дървена колиба, сгушена между боровете, без признаци за никакви съседи на няколко километра наоколо. Всички прозорци бяха тъмни, сякаш беше празна, но цялата постройка се тресеше от силната музика, която ехтеше от мазето.

Диего влезе първи, а аз се стараех да се движа зад него все едно беше Кевин или Раул — предпазливо, защитавайки личното си пространство. Диего откри стълбището и се спусна надолу с уверена крачка.

— Опитвате се да се отървете от мен, а, глупаци? — подвикна той.

— Хей, вижте, Диего е жив — чух Кевин да отговаря с ясно доловима липса на ентусиазъм.

— Но не благодарение на теб — отвърна Диего.

Аз се промъквах в тъмното мазе. Единствената светлина беше от няколкото телевизионни екрана, но пак беше предостатъчна за присъстващите. Побързах да се оттегля към ъгълчето, в което седеше Фред, съвсем сам на цяло канапе, доволна, че вече имам оправдание за напрегнатото си изражение, защото нямаше как да го скрия. Преглътнах с усилие, когато погнусата ме връхлетя, и се свих на обичайното си място на пода зад канапето. Когато седнах, силата на Фред да отвращава околните като че ли постихна. Или може би просто започвах да свиквам.

Мазето беше полупразно, нали беше полунощ. Хлапетата вътре до едно бяха с очи като моите — яркочервени, прясно напоени с кръв.

— Позабавих се, докато разчиствах бъркотията ви — обърна се Диего към Кевин. — А после, когато стигнах при останките на къщата, почти се беше съмнало. Наложи се да прекарам деня в пълна с вода пещера.

— Върви се оплачи на Райли. Изобщо не ми пука.

— Виждам, че и малката е оцеляла — обади се друг глас и аз потръпнах, защото познах Раул. Почувствах известно облекчение, че не знаеше името ми, но все пак бях ужасена, че ме е забелязал.

— Аха, понеже ме проследи. — Не виждах Диего, но бях сигурна, че свива рамене.

— Охо, значи си истински герой — отбеляза подигравателно Раул.

— За идиотско поведение не ни дават допълнителни точки.

Щеше ми се да не се заяжда с Раул. Надявах се Райли да се върне скоро. Само той бе в състояние да озапти Раул.

Но Райли най-вероятно беше на лов за деца отрепки, които да заведе при нея. Или вършеше каквото там вършеше, докато беше далече от нас.

— Интересно отношение имаш, Диего. Мислиш си, че Райли те харесва толкова много, та ще страда, ако те убия. Аз пък смятам, че грешиш. Но както и да е, тази нощ и без това те смята за мъртъв.

Чух, че останалите се размърдват. Някои, за да застанат на страната на Раул, други — за да се махнат от пътя им. Аз се колебаех в скривалището си, макар да знаех, че няма да оставя Диего да се бие сам, но същевременно се опасявах да не прибързам и излишно да издам прикритието ни, ако не се стигнеше до бой. Надявах се, че Диего бе оцелял толкова дълго, защото притежава невероятни бойни умения. Аз самата не бях в състояние да предложа кой знае какво в това отношение. В мазето имаше трима от бандата на Раул и още неколцина, които биха застанали на негова страна, само и само да му се харесат. Дали Райли щеше да се върне, преди да успеят да ни изгорят?

Диего отговори със съвършено спокоен глас:

— Толкова ли те е страх да се изправиш сам срещу мен? Не се изненадвам.

Раул изсумтя.

— Такива изказвания вършат ли работа изобщо? Освен по филмите? Защо да се бия сам с теб? Не искам да те победя, а да приключа с теб.

Приклекнах, готова да скоча.

Раул продължаваше да говори. Явно харесваше звука на собствения си глас.

— Но няма да хабим всички сили за теб. Тези двамата ще се погрижат да няма свидетели, че си оцелял. За онази малката, как й беше името.

Тялото ми изтръпна, вледени се. Опитах се да се отърся от сковаващия страх, за да се бия по-добре. Не че щеше да има някакво значение.

В този миг усетих нещо друго, нещо напълно неочаквано — вълна на отвращение, толкова силна, че не успях да се задържа в приклекналата си поза. Сгърчих се на пода, отворила ужасено уста.

Не бях единствената, която реагира така. От всички ъгли на мазето се носеше отвратено ръмжене и звуци като от повръщане. Част от вампирите се отдръпнаха към дъното на стаята, така че бяха в полезрението ми. Притиснаха се до стената, изпънали назад шии, в опит да избягат от ужасното чувство. Поне един от тях беше от бандата на Раул.

Чух характерното ръмжене на самия Раул, а после как затихва — хукнал бе нагоре по стълбите. И не само той. Почти половината вампири в мазето се изнизаха навън.

Аз самата нямах избор. Не можех да помръдна. Внезапно осъзнах, че това е защото бях най-близо до Фред Особняка. Той беше виновен за случващото се. И колкото и ужасно да се чувствах, съзнавах, че вероятно току-що беше спасил живота ми.

Но защо?

Погнусата бавно започна да се уталожва. Веднага щом бях в състояние да помръдна, пропълзях до края на канапето и огледах последствията. Всички от бандата на Раул се бяха изнесли, но Диего още беше в стаята, в отсрещния край, до телевизорите. Останалите вампири бавно се съвземаха, макар да имаха леко разтреперан вид. Повечето стрелкаха предпазливи погледи към Фред. Аз също погледнах към тила му, макар да не виждах нищо, но побързах да отклоня очи. Един поглед бе достатъчен, за да се върне гаденето.

— Тишина.

Плътният глас идваше от Фред. Досега не го бях чувала да говори. Всички се втренчиха в него, но бързо-бързо извърнаха глави, когато отново започна да им се повдига.

Значи Фред просто искаше тишина. Както и да е. Заради този каприз бях жива. А вниманието на Раул най-вероятно щеше да се разсее от друг дразнител преди изгрев-слънце, така че щеше да изкара гнева си върху някой друг. А Райли винаги се връщаше преди зазоряване. И щеше да научи, че Диего е прекарал деня в пещерата, а не навън, че не го е унищожило слънцето, така че Раул нямаше да има извинение да го напада. Нито пък мен.

Или поне такъв беше най-благоприятният вариант. Междувременно двамата с Диего можехме да измислим план как да стоим настрана от Раул.

Отново ме обзе чувството, че изпускам най-очевидното. Но преди да успея да разбера какво е то, някой прекъсна мислите ми.

— Извинявай.

Дълбокият, едва доловим шепот можеше да идва единствено от Фред. Май само аз бях достатъчно близо, за да го чуя. На мен ли говореше?

Погледнах го отново и не усетих нищо. Не виждах лицето му, защото продължаваше да е с гръб към мен. Имаше гъста, къдрава руса коса. Досега не бях забелязала, макар по цели дни да се криех в сянката му. Май Райли не се е шегувал, че Фред е специален. Противен, но определено специален. Дали имаше представа, че Фред е толкова… толкова могъщ? Та той успя да надделее над всички в стаята само за секунда.

Макар да не виждах изражението му, имах чувството, че чака отговор.

— Ъъъ, не се извинявай — прошепнах едва чуто. — Аз ти благодаря.

Фред сви рамене.

След това открих, че повече не мога да го гледам.

Часовете минаваха по-бавно от обикновено, докато очаквах Раул да се върне. От време на време отново си налагах да погледна Фред — да проникна отвъд защита, която си беше изградил, — но веднага започваше да ми се повдига. Ако упорствах, започвах да получавам позиви за повръщане.

Ако не друго, разсъжденията за Фред поне ме откъсваха от мислите за Диего. Преструвах се, че не ме интересува къде точно в стаята е седнал. Не го поглеждах, но се съсредоточих върху звука от дишането му, неговия характерен ритъм, и така следях къде се намира. Седеше в отсрещния край на стаята и слушаше дисковете си на лаптоп. А може би само се преструваше, че слуша, както аз се преструвах, че чета книгите от влажната раница на гърба ми. Прелиствах страниците с обичайната скорост, но изобщо не виждах буквите. Чаках Раул.

За щастие Райли се върна пръв. Раул и дружките му го следваха по петите, но не така шумни и противни както обикновено. Може би Фред ги беше научил на малко уважение.

Всъщност по-вероятно беше да ги е ядосал. Надявах се да не свали гарда.

Райли отиде право при Диего. Слушах разговора им, обърната с гръб към тях, приковала очи в книгата. С периферното си зрение виждах, как неколцина от идиотите на Раул се мотаят наоколо, търсеха любимите си игри или каквото бяха захванали, преди Фред да ги прогони. И Кевин беше сред тях, но като че ли търсеше нещо конкретно, не забавление. На няколко пъти се опита да види къде седя, но аурата на Фред го държеше на разстояние. След няколко минути се предаде с погнусено изражение.

— Чух, че си успял да се върнеш — каза Райли, а по тона му личеше, че е доволен. — Винаги мога да разчитам на теб, Диего.

— Няма проблем — отвърна спокойно Диего. — Ако не се брои, че цял ден не съм дишал.

Райли се засмя.

— Следващия път не рискувай толкова. Трябва да даваш по-добър пример на бебетата.

Диего не отговори. Само се присъедини към смеха му. С ъгълчето на окото си забелязах, че Кевин също се поотпусна. Нима толкова се тревожеше, че Диего ще го наклевети? Може би Райли слушаше Диего много повече, отколкото съзнавах. Дали затова Раул бе побеснял така преди малко?

Всъщност добре ли беше, че Диего е толкова близък с Райли? Може би Райли не беше толкова лош. А и отношенията им не разваляха онова, което бе започнало между нас, нали така?

С изгряването на слънцето, времето не започна да тече по-бързо. Мазето беше претъпкано и всички бяха изнервени както винаги. Ако вампирите можеха да прегракват, Райли щеше съвсем да остане без глас от викане. Две-три хлапета за кратко останаха без крак или ръка, но поне никой не бе изгорен. Музиката се бореше за надмощие със звуците от видеоигрите, така че можех само да се радвам, че няма как да получа главоболие. Опитвах се да чета книгите си, но в крайна сметка само ги прелиствах една след друга, без да се фокусирам върху думите. Трупах ги на спретната купчинка на ръба на канапето за Фред. Винаги му ги оставях, макар така и да не разбирах дали ги чете. Не бях в състояние да гледам към него достатъчно дълго, че да разбера как точно си уплътнява времето.

Поне Раул така и не погледна към мен. Нито пък Кевин или останалите. Скривалището ми действаше безотказно, както винаги. Не виждах дали Диего проявява достатъчно разум да не ме поглежда, защото самата аз не му обръщах никакво внимание. Никой не би могъл да предположи, че сме от един отбор, освен може би Фред. Дали Фред бе забелязал, че съм готова да скоча на страната на Диего? Дори да беше, не смятах да се тревожа особено. Ако Фред не ме харесваше, щеше да ме остави да умра. Щеше да бъде съвсем лесно.

Със залязването на слънцето, обстановката се нажежи. Долу в мазето не виждахме как светлината угасва, тъй като всички прозорци на горния етаж бяха покрити, за всеки случай. Но чакането в продължение на толкова много дни бе изострило преценката ни кога свършва поредният ден. Хлапетата започваха да нервничат и да тормозят Райли да ги пусне да излязат.

— Кристи, нали снощи излиза — каза Райли и по гласа му личеше, че търпението му се изчерпва. — Хедър, Джим, Логан — тръгвайте. Уорън, очите ти са тъмни, заминавай с тях. Хей, Сара, не съм сляп, връщай се обратно.

Хлапетата, които отказа да пусне, се цупеха по ъглите, някои изчакваха Райли да тръгне, за да излязат тайно въпреки забраната му.

— Ъъъ, Фред, май тази нощ е твой ред — добави Райли, без да поглежда в нашата посока.

Чух, как Фред въздъхна и се изправи. Всички се отдръпнаха отвратено, докато минаваше през стаята, дори Райли. Но за разлика от останалите, той се подсмихна на себе си. Нали харесваше талантливи вампири.

Почувствах се като гола, когато Фред излезе. Сега всички ме виждаха. Стоях напълно неподвижна, с наведена глава и правех всичко възможно да не привличам внимание към себе си.

За мое щастие тази нощ Райли бързаше. При това толкова, че пътьом едва поспря, за да изгледа свирепо онези, които очевидно възнамеряваха да тръгнат още щом му видеха гърба, камо ли да ги заплаши, и излезе. Обикновено изнасяше някоя от речите си как трябва се пазим да не привличаме внимание, но не и тази вечер. Тази вечер ми се стори замислен, притеснен. Обзалагах се, че отива да се срещне с нея. Така че не горях от нетърпение да се видим на зазоряване.

Изчаках Кристи и трима от обичайните й придружители да се изнижат навън и се измъкнах след тях, стараейки се да изглеждам като част от антуража, без да ги подразня. Не погледнах нито към Раул, нито към Диего. Съсредоточих се върху това да изглеждам невзрачна, незаслужаваща внимание. Случайна вампирка.

Щом излязохме от къщата, мигновено се отделих от групичката на Кристи и се вмъкнах в гората. Надявах се, че само Диего ще проследи дирята ми. По средата на склона на най-близката планина се покатерих сред горните клони на огромен смърч, който се извисяваше над околните дървета с няколко метра. Имах идеален изглед към всеки, който би се опитал да ме проследи.

Оказа се, че проявявам излишна предпазливост. Може би през целия ден бях проявявала прекалена предпазливост. Диего бе единственият, който дойде да ме търси. Зърнах го отдалече и слязох от дървото, за да го посрещна.

— Дълъг ден — каза той и ме прегърна. — Планът ти е труден.

Прегърнах го на свой ред, удивена колко приятно беше в обятията му.

— Май страдам от параноя.

— Извинявай за Раул. Минахме на косъм.

Кимнах.

— Добре, че Фред е толкова противен.

— Чудя се дали Райли е наясно какъв потенциал има това хлапе.

— Съмнявам се. Такова нещо не съм го виждала да прави, а все пак прекарвам доста време край него.

— Е, това си е негова работа. Ние си имаме наша тайна, която да споделим с Райли.

Потръпнах.

— Още не съм сигурна дали е редно да го правим.

— Това ще стане ясно едва когато видим как ще реагира Райли.

— По принцип не обичам да съм в неведение.

Диего присви очи замислено.

— Какво ще кажеш за едно приключение?

— Зависи.

— Ами, мислех си за приоритетите на клуба ни. Нали се сещаш, да разберем колкото се може повече.

— И?

— Мисля, че трябва да проследим Райли и да научим какво прави.

Зяпнах го.

— Но той ще разбере, че сме го проследили, ще надуши миризмата ни.

— Знам. Ето какво ми хрумна. Аз ще проследя миризмата му, а ти ще стоиш на неколкостотин метра назад и ще следваш моята диря. Така Райли ще мисли, че само аз съм го проследил и ще мога да му кажа, че съм го направил, защото искам да му споделя нещо важно. И тогава ще му разкрия ефекта на диско глобуса. Ще видим как ще реагира. — Той присви очи и ме изгледа. — Но ти… просто внимавай засега, нали? Ще ти дам знак, ако приеме нещата спокойно.

— Ами ако се върне по-рано оттам, където ходи? Нали искаше да е на зазоряване, за да му покажеш как блестиш?

— Да… това може да се окаже проблем. И да повлияе върху разговора ни. Но все пак смятам, че трябва да рискуваме. Стори ми се, че бързаше, нали? Сякаш за това, което ще върши, му трябва цялата нощ?

— Може би. А може би просто е бързал да се види с нея. И може би не е удачно да го изненадаме, ако и тя е наблизо. — И двамата потръпнахме.

— Така е. И все пак… — Той се намръщи. — Нямаш ли чувството, че онова, което предстои, наближава? Може да не ни стигне време да разберем какво е?

— Да, така е — кимнах нещастно.

— Така че е по-добре да рискуваме. Райли ми вярва, а и имам причина да искам да разговарям с него.

Обмислих стратегията. Макар да го познавах едва от един ден, разбрах, че параноята не му е присъща.

— Този твой подробен план… — започнах.

— Какво за него?

— Звучи ми като едноличен план. Не като клубно приключение. Или поне що се отнася до опасната част.

Той направи физиономия и ми стана ясно, че съм го разкрила.

— Идеята е моя. Аз съм този, който… — поколеба се дали да продължи… който вярва на Райли. И съответно аз ще съм този, който ще рискува да си навлече неприятности, ако не се окажа прав.

Макар да бях страхлива, това не ми прозвуча добре.

— Принципите на клубовете са съвсем други.

Той кимна, но изражението му беше непроницаемо.

— Добре, ще го обмислим, докато вървим.

Не бях сигурна дали говори сериозно.

— Ти остани по дърветата и ме следвай отгоре, става ли? — предложи той.

— Добре.

Диего забърза обратно към дървената къща. Последвах го през клоните, повечето толкова гъсти, че рядко ми се налагаше да прескачам от едно дърво на друго. Стараех се да правя възможно най-малко движения, като се надявах огъването на клоните под тежестта ми да изглежда като повей на вятъра. Нощта беше ветровита и това помагаше. Беше студено за лято, не че студът ме притесняваше.

Диего с лекота прехвана дирята на Райли пред къщата и хукна по нея с огромни скокове, докато аз изоставах с неколкостотин метра по-назад и стотина метра по на север, по-високо по склона от него. Когато дърветата станеха прекалено гъсти, разклащаше някой и друг дънер, за да не го изгубя.

Продължихме така — той тичаше, а аз се правех на катерица — още само петнайсетина минути, после Диего забави темпото. Явно приближавахме. Изкачих се по-нагоре по клоните и се огледах за дърво, от което да виждам добре. Скочих на едно, което се извисяваше над околните, и огледах обстановката.

На по-малко от половин километър от мен, между дърветата се виждаше широко празно пространство, открита поляна от няколко декара. Почти в средата на поляната, по-близо до дърветата от източната страна, се издигаше нещо, което силно наподобяваше къща от медено тесто. Беше боядисана в яркорозово, зелено и бяло, абсурдно украсена със заврънкулки на всеки възможен ъгъл. Ако ситуацията не беше такава, щях да падна от смях при вида й.

Райли не се виждаше никъде, но Диего бе спрял неподвижно под мен, затова предположих, че сме стигнали мястото. Може би това беше следващата къща, която Райли готвеше за нас, след като срутехме сегашната дървена хижа. Само дето тази беше по-малка от всички, в които бяхме отсядали до момента, и ми се струваше, че няма мазе. А и беше по-далече от Сиатъл и от последната.

Диего вдигна глава към мен и аз му направих знак да се качи. Той кимна, но първо измина известно разстояние обратно по собствените си стъпките, за да обърка следите. Сетне с огромен скок — не бях сигурна дали аз самата бих могла да направя такъв скок, нищо че бях млада и силна — се улови за един клон на съседното дърво. Само някой много наблюдателен би установил, че е свърнал от пътя си. Въпреки това заподскача по съседните дървета, за да е сигурен, че дирята му не води право до моята.

Когато най-после реши, че е безопасно да дойде при мен, веднага пое ръката ми. Мълчаливо му кимнах към къщичката. Ъгълчетата на устните му потрепнаха.

Запромъквахме се заедно към източната част на къщата, като гледахме да сме възможно най-високо на дърветата. Приближихме се, доколкото се осмелихме, като оставихме няколко дървета между нас и къщата. След това застинахме безмълвно и се заслушахме.

Вятърът като по поръчка поутихна и дочухме нещо. Някакви странни звуци като тиктакане или четкане. В първия момент не разбрах какъв е този шум, после устните на Диего отново трепнаха в полуусмивка, той направи муцунка и ми изпрати въздушна целувка.

Целувките между вампири доста се различават от целувките между хората. Липсват меки, месести, изпълнени с течност клетки, които да се притискат едни в други. Само каменни устни, които не поддават. До този момент бях чула звука от една-единствена целувка между вампири — допира на устните на Диего до моите през изминалата нощ — и въпреки това никога нямаше да направя връзката. Толкова се разминаваше с онова, което очаквах да заваря тук.

Щом осъзнах какво става, всичко в главата ми буквално се завъртя. Бях предположила, че Райли ще се види с нея или за да получи инструкции, или за да й заведе новите попълнения. И през ум не ми беше минало, че ще се натъкнем на… любовно гнездо. Но как бе възможно Райли да целува нея? Потръпнах и погледнах към Диего. Като че ли и той беше ужасен, но само сви рамене.

Замислих се за онази последна нощ от живота ми като човек и потръпнах при яркия спомен от пожара. Опитах се да си спомня момента точно преди това, въпреки цялата мъглявост… Първо, краткотрайното чувство за безопасност, което бях усетила в ярко осветената закусвалня, бе изчезнало безследно. После нарастващият страх, достигнал кулминацията си, когато Райли спря пред тъмната къща. Опъвах се, борех се да се измъкна, но той ме сграбчи за ръката в желязна хватка и ме издърпа като кукла от колата. После ужас и смайване, когато видях как с един скок преодолява шестте метра до входната врата. И отново ужас и болка, които изтикаха дори смайването, когато счупи ръката ми, докато ме влачеше към вратата на тъмната къща. А сетне — гласът.

Съсредоточих се върху спомена и отново го чух в мислите си. Висок и мелодичен, като на момиченце, но сърдит. Момиченце, което тропа с крак за нещо.

Помнех какво беше казала:

— Защо ми водиш такова дете? Много е малка. — Или нещо подобно. Може би думите не бяха точно същите, но такъв беше смисълът.

Помнех ясно и гласа на Райли, който се стараеше да й се понрави, уплашен да не я разочарова.

— Но пък е още едно тяло. Ако не друго, ще отвлече вниманието.

Май тогава бях изстенала и той болезнено ме беше разтърсил, но повече не ми проговори. Все едно бях куче, а не човек.

— Цялата нощ отиде на вятъра — оплакал се бе момичешкият глас. — Убих ги всичките. Уф!

Помня, че тогава къщата се беше разтресла, сякаш във фасадата й се бе врязала кола. Сега съзнавах, че вероятно е ритнала стената в яда си.

— Е, добре. Предполагам, че едно хлапе е по-добре от нищо, след като само това водиш. А и така съм преяла, че би трябвало да успея да се спра.

В този миг коравите пръсти на Райли бяха изчезнали и аз останах сама с гласа. Паниката така ме беше завладяла, че не можех да издам нито звук. Просто затворих очи, макар, така или иначе, да не виждах нищо в тъмницата. Започнах да пищя едва когато нещо се вряза в гърлото ми, изгаряйки ме като острие, потопено в киселина.

Потръпнах при спомена и си наложих да изтикам следващата част дълбоко в съзнанието си. Съсредоточих се върху тогавашния кратък разговор. Не звучеше, сякаш говори с любовник, нито дори с приятел. По-скоро с подчинен, при това такъв, който не харесва особено и се кани в най-скоро време да уволни.

Но странният звук от вампирски целувки продължаваше. Някой доволно въздъхна.

Смръщих се към Диего. Тази размяна на целувки не ни говореше много. Колко ли още време щеше да се наложи да чакаме?

Той наклони глава на една страна, заслушан внимателно.

След още няколко минути приглушените романтични звуци внезапно секнаха.

— Колко?

Гласът беше тих заради разстоянието, но все пак отчетлив. И познат. Висок, почти като звън. Като на глезено малко момиченце.

— Двайсет и двама — отвърна Райли. Звучеше горд.

Двамата с Диего бързо се спогледахме. Вампирите бяхме двайсет и двама, поне при последното преброяване. Явно говореха за нас.

— Мислех, че съм загубил още двама заради слънцето, но едно от най-старите ми деца се оказа… послушно — продължи Райли. В гласа му се долавяше нотка на привързаност, когато нарече Диего едно от децата. — Има си някакво скривалище под земята. Скрил се там с една от по-младите.

— Сигурен ли си?

Настъпи продължителна пауза, този път без романтични звуци. Дори от разстояние долавях напрежението.

— Да. Той е добро хлапе, сигурен съм.

Нова напрегната пауза. Не разбрах въпроса й. Какво искаше да каже с това „Сигурен ли си“? Да не би да мислеше, че го е чул от някой друг, а не от самия Диего?

— Двайсет и двама е добре — замислено каза тя и напрежението сякаш се стопи. — Как се развиват? Някои от тях са на почти година. Продължават ли да следват обичайния модел?

— Да — отвърна Райли. — Нарежданията ти действат безотказно. Изобщо не разсъждават, правят единствено това, което винаги са правили. По всяко време мога да отвлека вниманието им с жаждата. Тя ги държи под контрол.

Отново погледнах Диего със свъсени вежди. Райли не искаше да разсъждаваме. Но защо?

— Чудесно се справяш — изгука създателката ни, след което се чу поредната целувка. — Двайсет и двама!

— Време ли е? — нетърпеливо попита Райли.

Отговорът й отекна рязко, като плесница.

— Не! Още не съм решила кога!

— Не разбирам.

— Не е и нужно да разбираш. Достатъчно е да знаеш, че враговете ни притежават невероятни умения. Няма как да сме прекалено предпазливи. — Гласът й омекна, отново стана сладък като мед. — Но щом всички двайсет и двама са живи. Въпреки техните умения… срещу тях ще стоят двайсет и двама! — Тя звънко се засмя.

Двамата с Диего не откъсвахме поглед един от друг през целия разговор. По очите му виждах, че мислите му са същите като моите. Значи действително бяхме създадени с цел, както и предполагахме. Имахме врагове. Или по-скоро създателката ни имаше врагове. Нима имаше значение?

— Решения, решения — измърмори тя. — Още не. Може още пет-шестима, за всеки случай.

— Ако добавим повече, току-виж крайната бройка намаляла — плахо възрази Райли, явно внимаваше да не я разсърди. — Винаги стават неуравновесени, когато дойдат нови.

— Така е — съгласи се тя и аз си представих как Райли въздиша облекчено, че не я беше ядосал.

Диего рязко отклони поглед от моя и се втренчи към отсрещната страна на поляната. Не бях доловила движение откъм къщата, но може би беше излязла навън. Рязко извъртях глава в същата посока, а в същото време останалата част от тялото ми се превърна в статуя, щом видях какво бе стреснало Диего.

Четири фигури прекосяваха поляната към къщата. Появиха се от запад, най-отдалечената точка от скривалището ни. До един носеха дълги, тъмни наметала с дълбоки качулки и отначало ги помислих за хора. Странни хора, но все пак човеци, защото никой от вампирите, които познавах, не носеше такова готическо облекло. И никой не се движеше по такъв сдържан, плавен начин… така елегантно. След това осъзнах, че никой от хората, които бях виждала, не би могъл да се движи така, и което беше по-важно, толкова тихо. Тъмните наметала се плъзгаха по тревата в абсолютна тишина. Следователно тези същества или бяха вампири, или нещо друго свръхестествено. Може би призраци. Но ако бяха вампири, аз не ги познавах, което означаваше, че може да са враговете, за които говореше тя. Ако беше така, трябваше незабавно да се омитаме оттук, защото в момента на наша страна нямаше други двайсет вампира.

Ако не беше ужасът да не привлека вниманието им, щях да хукна начаса.

Вместо това загледах как плавно се придвижват. Направиха ми впечатление и други неща. Че крачат в съвършена ромбовидна формация, която не нарушиха нито за миг, независимо как се променяше теренът под краката им. Че силуетът начело беше по-дребен от другите, а наметалото му беше по-тъмно, както и че не даваха вид да следват диря, а просто напредваха, сякаш знаеха пътя. Сигурно бяха поканени.

Насочиха се право към къщата и когато безшумно заизкачваха стълбите към входната врата, реших, че вече е безопасно да дишам. Поне не идваха директно към мен и Диего. Когато изчезнеха от погледа ни, можехме да си тръгнем със следващия повей на вятъра през дърветата и изобщо нямаше да разберат, че сме били тук.

Погледнах Диего и наклоних леко глава в посоката, откъдето бяхме дошли. Той присви очи и вдигна пръст. О, страхотно, искаше да останем. Направих му физиономия. Макар да умирах от страх, с изненада установих, че съм способна на сарказъм.

И двамата обърнахме поглед към къщата. Създанията с наметалата мълчаливо влязоха вътре, но нито тя, нито Райли бяха продумали откакто зърнахме посетителите. Явно бяха чули нещо или бяха отгатнали някак си, че са в опасност.

— Не си правете труда — лениво нареди един много ясен, монотонен глас. Не беше така звънлив като на създателката ни, но прозвуча момичешки. — Сигурна съм, че знаете кои сме и следователно сте наясно, че няма смисъл да се опитвате да ни изненадате. Нито пък да се криете от нас. Нито да се биете. Нито да бягате.

Дълбок мъжки смях, който не беше на Райли, отекна заплашително в къщата.

— Спокойно — нареди първият монотонен глас, момичето с наметало. Гласът й имаше онзи характерен звън, по който познах, че е вампир, а не призрак или друго страховито същество. — Не сме дошли, за да ви унищожим. Поне засега.

Настъпи кратка тишина и след това едва доловимо движение. Смяна на позицията.

— Ако не сте дошли да ни убиете, тогава… защо сте тук? — попита създателката ни с напрегнат и писклив глас.

— За да научим намеренията ви. И най-вече дали засягат… един местен клан — поясни момичето с наметалото. — Чудим се дали имат нещо общо с масовите убийства, които извършихте тук. Незаконно извършихте.

Двамата с Диего едновременно се намръщихме. Всичко, казано дотук, звучеше странно, но последната част бе направо безсмислена.

Та какво можеше да е незаконно за вампирите? Кой полицай, кой съд или затвор би имал власт над нас?

— Да — изсъска създателката ни. — Плановете ми са изцяло свързани с тях. Но все още не можем да действаме. Прекалено опасно е. — В гласа й се появи нотка на раздразнение.

— Повярвайте ни, наясно сме с трудностите по-добре от вас. Невероятно е, че толкова време успявате да се скриете от радара, така да го наречем. Кажете ми — в монотонния глас се появи бегъл интерес — как го правите?

Създателката ни се поколеба, после заговори бързо. Сякаш беше изправена пред мълчалива заплаха.

— Още не съм взела решение — изплю тя. После добави по-бавно, с неохота. — Да атакувам. Не съм решила какво да правя с тях.

— Доста примитивно, но ефикасно — отбеляза момичето с наметалото. — За ваше нещастие, периодът на обмисляне приключи. Трябва да решите — и то веднага — какво ще правите с малката си армия. — При тази дума очите ни с Диего се разшириха. — В противен случай наше задължение е да ви накажем както повелява законът. Подобна отсрочка на присъдата, колкото и да е кратка, ме притеснява. Не е по вкуса ни. Предлагам да предоставите всички уверения, с които разполагате, и то незабавно.

— Ще тръгнем веднага! — намеси се тревожно Райли, но бе прекъснат от остро съскане.

— Ще тръгнем веднага, щом можем — сърдито го поправи създателката ни. — Трябва да свършим още много неща. Доколкото разбирам, искате да успеем? Тогава ще ми е нужно известно време, за да ги обуча — да ги инструктирам — да ги нахраня!

Последва кратко мълчание.

— Пет дни. Тогава ще се върнем. И няма камък, под който да се скриете, нито скорост, с която да избягате. Ако не сте нападнали, когато дойдем, ще изгорите. — В думите нямаше заплаха, само абсолютна увереност.

— А ако вече съм атакувала? — попита създателката ни разтреперано.

— Ще видим — отговори момичето с наметалото с по-бодър глас. — Предполагам, всичко ще зависи от успеха, който ще пожънете. Работете усърдно, за да ни зарадвате. — Последната забележка беше произнесена с равен, твърд глас, от който тялото ми потръпна като от хлад.

— Да — изръмжа създателката ни.

— Да — повтори Райли шепнешком.

Секунда по-късно вампирите с наметалата безшумно напуснаха къщата. Двамата с Диего не посмяхме да си поемем дъх цели пет минути, след като изчезнаха от погледа ни. Вътре в къщата създателката ни и Райли също мълчаха. Изминаха още десет минути в абсолютна тишина.

Докоснах ръката на Диего. Сега беше шансът ни да се измъкнем. В този момент страхът от Райли остана на заден план. Исках да бъда колкото се можеше по-надалече от тъмните наметала. Копнеех за безопасността, която пораждаше числеността ни, там, в дървената къща, и реших, че точно така се чувства и създателката ни. Ето защо беше създала толкова много от нас. Оказваше се, че съществуват доста по-страшни неща от всичко, което си бях представяла.

Диего се поколеба, все още заслушан, и секунда по-късно търпението му беше възнаградено.

— Е — прошепна тя, — сега вече знаят.

За вампирите с наметалата ли говореше, или за тайнствения клан? Кой беше врагът, за когото говореше преди случката?

— Няма значение. Ние сме повече…

— Всяко предупреждение има значение! — изръмжа тя и не му даде възможност да продължи. — Толкова много работа имаме. Само пет дни! — простена тя. — Край на игрите. Започваш още тази нощ.

— Няма да те разочаровам! — зарече се Райли.

По дяволите. Двамата с Диего скочихме едновременно към съседното дърво и буквално прелетяхме обратния път. Райли също бързаше и ако откриеше следата на Диего след случката с наметалата, без да открие самия Диего в края на дирята…

— Трябва да се върна преди него и да чакам — прошепна Диего, докато тичахме. — Слава богу, че не се вижда от къщата! Не искам да знае, че сме подслушвали.

— Трябва заедно да говорим с него.

— Вече е късно за подобен вариант. Ще забележи, че твоята диря не го е следвала. Изглежда съмнително.

— Диего… — нарочно го беше направил, за да не се излагам на опасност.

Стигнахме мястото, където се беше присъединил към мен. Той зашепна припряно.

— Да се придържаме към плана, Бри. Ще му кажа каквото възнамерявах да му кажа. Доста време има до зазоряване, но явно така е трябвало да се случи. Ако не ми повярва… — той сви рамене. — В момента си има по-сериозни тревоги от развинтеното ми въображение. Може пък сега по-лесно ще ме изслуша — май всякаква помощ ще ни бъде от полза, а да се придвижваме и през деня, никак няма да е излишно.

— Диего… — повторих, като не знаех какво друго да кажа.

Той ме погледна в очите и аз зачаках устните му да се разтегнат в усмивка, да пусне някоя шега за нинджите или за най-добрите приятели.

Но той само бавно се приведе към мен, без да откъсва очи от моите, и ме целуна. Гладките му устни се притиснаха в моите за една дълга секунда, а очите ни не се отделяха едни от други.

После той се изправи и въздъхна.

— Прибирай се вкъщи, скрий се зад Фред и се прави, че не знаеш нищо. Идвам веднага.

— Пази се!

Сграбчих ръката му и я стиснах силно, после бързо я пуснах. Райли бе говорил за Диего с привързаност. Трябваше да се надявам, че тази привързаност е искрена. Нямах друг избор.

Диего изчезна между дърветата, тихо като шепота на вятъра в листата. Не губих време да гледам след него. Затичах в права линия между дърветата към къщата. Надявах се, че очите ми бяха все още яркочервени от снощното угощение, та да потвърдят обяснението за отсъствието ми. Излязла съм набързо на лов. Извадила съм късмет — натъкнала съм се на самотен турист. Съвсем в реда на нещата.

Звукът на кънтяща музика, който ме посрещна, беше придружен от характерния, сладникав мирис на горящ вампир. Заля ме паника. В къщата можех да умра толкова лесно, колкото и навън. Но нямах друг избор. Без да забавям крачка, изтичах надолу по стълбите право към ъгъла, където смътно различавах силуета на Фред Особняка. Беше се изправил. Дали се чудеше какво да прави? Или просто му беше писнало да седи? Нямах представа какво е намислил, а и не ме интересуваше. Щях да стоя плътно до него, докато Райли и Диего се върнеха.

В средата на пода димеше купчина, прекалено голяма, за да е само от крак или ръка. Дотук с двайсет и двамата вампири на Райли.

Никой не изглеждаше особено впечатлен от димящите останки. Подобни неща се случваха непрестанно.

Когато се приближих към Фред, забелязах, че за пръв път чувството на погнуса не се усили, дори напротив, отслабна. Той сякаш не ме забелязваше, продължаваше да чете книгата в ръцете си, без да вдига глава. Една от онези, които му бях оставила преди няколко дена. Щом стигнах до канапето, на което се беше облегнал, успях съвсем отчетливо да видя какво прави. Поколебах се, бях любопитна. Дали умееше по собствена воля да изключва усещането за гадене, което предизвикваше? И значеше ли това, че в момента и двамата бяхме незащитени? Добре поне, че Раул не се беше върнал още, макар Кевин да бе налице.

За пръв път забелязах как изглежда Фред. Висок, вероятно към метър и деветдесет, с гъста, къдрава руса коса, както бях забелязала и по-рано. Беше широкоплещест и мускулест. Изглеждаше по-голям от останалите — като колежанин, не като ученик. Освен това — което най-силно ме изненада — беше много привлекателен. Красив колкото и останалите, може би дори по-красив от повечето. Не знам защо това ми се стори толкова странно. Предполагам, защото вечно го свързвах с чувството на погнуса.

Стана ми неловко да го зяпам. Огледах се бързо да проверя дали и друг бе забелязал, че за момента Фред имаше вид на съвсем нормален — и много красив. Никой не гледаше към нас. Хвърлих бърз поглед към Кевин, готова незабавно да отместя очи, ако ме забележеше, но той се беше втренчил в някаква точка вляво от нас с намръщено изражение. Преди да успея да извърна поглед, очите му минаха право през мен и се съсредоточиха в нещо от дясната ми страна. Намръщи се още повече. Като че ли… като че ли се напрягаше да ме види, но не можеше.

Ъгълчетата на устните ми почти се извиха в усмивка. Но твърде много неща ме глождеха, за да се зарадвам на слепотата на Кевин. Хвърлих поглед към Фред, чудейки се дали отново ще изпитам гадене, но вместо това видях, че се усмихва. А усмихнат беше направо смайващ.

Само след миг отново се беше зачел в книгата. Известно време стоях неподвижно, чаках нещо да се случи. Диего да влезе. Или пък Райли и Диего заедно. Или пък отново да започне да ми се гади, Кевин да впери гневен поглед в мен, да избухне поредната свада. Каквото и да е.

Но след като нищо не се случи, в крайна сметка се стегнах и се захванах да правя онова, което би следвало — а именно, да се преструвам, че нищо необичайно не се бе случило. Вдигнах една книга от купчината в краката на Фред, настаних се на пода и се престорих, че чета. Вероятно бях уцелила някоя от онези, в които уж се бях зачела предната нощ, но не ми изглеждаше позната. Запрелиствах страниците, без изобщо да вниквам в съдържанието.

Мислите бясно ми се въртяха в кръг. Къде е Диего? Как ли бе реагирал Райли на разказа му? И какво означаваше всичко, което бяхме чули — разговорът преди да пристигнат вампирите с наметалата, разговорът след тръгването им?

Опитах се да анализирам, върнах лентата назад, мъчех се да подредя парчетата в нещо разбираемо. Излизаше, че в света на вампирите съществуват полицаи, при това дяволски страшни. Нашата подивяла групичка новосъздадени вампири се оказваше армия, която по някаква причина беше незаконна. Създателката ни си имаше враг. Всъщност двама врагове. След пет дена щяхме да нападнем единия от тях, в противен случай другият, страховитите вампири с наметала, щяха да нападнат нея, или по-скоро нас, или и нея, и нас. А щом Райли се върнеше, щеше да започне подготовката за нападението. Погледнах скришом към вратата, после се насилих отново да сведа очи към книгата, която уж четях. Замислих се за разговора преди пристигането на посетителите. Тя се тревожеше за някакво решение. Беше доволна, че разполага с толкова много вампири, толкова много войници. Райли беше доволен, че двамата с Диего бяхме оцелели… беше споменал, как помислил, че е загубил още двама вампира заради слънцето, така че вероятно не знаеше истината за вампирите и слънчевата светлина. А нейният въпрос също бе странен. Беше попитала дали е сигурен. Сигурен, че Диего е оцелял? Или сигурен, че Диего казва истината?

Последната мисъл ме плашеше. Знаеше ли тя, че светлината всъщност не може да ни навреди? И ако знаеше, тогава защо бе излъгала Райли, а чрез него и нас?

Защо й беше да ни държи на тъмно — в буквалния смисъл? Толкова важно ли беше да сме в неведение? Достатъчно важно, че Диего да се окаже в беда? Изпаднах в истинска паника, буквално бях замръзнала от ужас. Ако можех да се потя, щях да съм плувнала в пот. Наложи се да напрегна цялата си воля, за да обърна поредната страница, да държа очите си сведени.

Дали и Райли бе заблуден, или беше в играта? И когато бе казал, че за малко да загуби двама вампири заради слънцето, наистина ли бе имал предвид самото слънце… или лъжата за слънцето?

Ако беше второто, тогава да знаеш истината означаваше, че си изгубен. Ужасът замъгляваше съзнанието ми.

Опитах се да разсъждавам трезво, да потърся логиката. Не беше лесно без Диего. Разговорите и размяната на мнения изостряха способността ми да се концентрирам. А сега мислите ми бяха парализирани от страх, в комбинация с вездесъщата жажда. Копнежът по кръвта отказваше да мине на заден план. Дори сега, добре нахранена, усещах паренето, нуждата.

Мисли за нея, мисли за Райли, наредих си. Трябваше да разбера защо лъжеха — ако лъжеха, — за да разбера доколко бе важно, че Диего е наясно с тайната.

Щеше ли да е различно, ако не бяха излъгали, ако ни бяха казали, че денят е точно толкова безопасен колкото и нощта? Представих си какво би било, ако не трябваше да прекарваме дните си натикани в тъмното мазе, ако тези двайсет и един вампири — или вече по-малко, в зависимост как се спогаждаха членовете на ловните дружини — бяха свободни да правят каквото и когато поискат.

Щяхме да искаме да ловуваме. Това беше ясно.

Ако не се налагаше да се връщаме, ако не трябваше да се крием… е, мнозина от нас нямаше да се прибират особено редовно. Изпаднали във властта на жаждата, трудно успявахме да се откъснем, да се върнем у дома. Но Райли дълбоко бе насадил ужаса от изгарянето, от повторението на онази непоносима болка, която всички бяхме изпитали. Така че съумявахме да се възпрем. Благодарение на инстинкта за самосъхранение, единствения, който беше по-силен от жаждата.

Излизаше, че страхът ни държеше заедно. Естествено, имаше и други скривалища като пещерата на Диего, но на кой би му хрумнало да търси? Имахме си място, където да се приютим, база, така че именно там се връщахме. Ясните разсъждения не бяха най-голямата сила на вампирите. Или поне на младите вампири. Райли разсъждаваше трезво. Диего също мислеше по-трезво от мен. А онези вампири с наметалата бяха невъобразимо съсредоточени. Потръпнах. Значи силата на рутината не можеше да ни контролира завинаги. Какво ли щяха да правят с нас, когато станехме по-стари, по-разумни? Внезапно ми хрумна, че Райли бе най-старият сред нас. До един бяхме нови. Значи й трябвахме сега срещу загадъчния враг. А какво щеше да стане после?

Изпитах острото чувство, че никак не желая да съм там в онзи момент. И внезапно осъзнах нещо безкрайно очевидно. Онова, което се беше спотайвало в съзнанието ми преди, когато следвах стадото вампири редом с Диего.

Нямаше нужда да стоя и да чакам. Не беше нужно да оставам и една нощ дори.

Мисълта бе толкова стряскаща, че отново се вледених.

Ако двамата с Диего нямахме известна представа накъде се бяха отправили вампирите, нима щяхме да ги намерим? Вероятно не. При все че бяха огромна група, оставяха широка следа. Ами ако ставаше въпрос за един-единствен вампир, който можеше да изскочи от водата и да се приземи навътре в сушата, или дори на дърво, без да остави следа на мястото на излизането си… Един-единствен или двама, които можеха да преплуват огромни разстояния… и да излязат на сушата на произволно място… Канада, Калифорния, Чили, Китай… Никога нямаше да могат да ги намерят. Щяха да изчезнат. Да изчезнат като дим.

Онази нощ спокойно можехме и да не се връщаме! Не трябваше да се връщаме! Защо не ми беше хрумнало?

Но… щеше ли Диего да се съгласи? Част от въодушевлението ми рязко се изпари. Дали в крайна сметка не беше по-лоялен към Райли, отколкото към мен? Дали щеше да реши, че е негов дълг да го подкрепи? Познаваше го от много по-отдавна — всъщност мен познаваше от един ден. Дали Райли не му беше по-близък, отколкото аз?

Замислих се, сбърчила чело.

Е, щях да разбера веднага щом останехме насаме. И ако нашият таен клуб наистина означаваше нещо, то нямаше да се тревожим какво ни готви тя. Щяхме да изчезнем, а на Райли да му се наложи да се оправя с деветнайсет вампири или спешно да си създаде нови. И в двата случая проблемът не беше наш.

Нямах търпение да споделя плана си с Диего. Интуицията ми подсказваше, че щеше да се съгласи. Поне така се надявах.

Хрумна ми, че всъщност така бяха постъпили Шели и Стив и другите хлапета, които бяха изчезнали. Ясно беше, че не бяха изгорели от слънцето. Дали Райли не бе казал, че е видял пепелта им само за да ни държи в подчинение и в страх? За да се връщаме при него всяка сутрин? Може би Шели и Стив просто се бяха отцепили от групата. И вече не им се налагаше да търпят Раул. А бъдещето им не бе застрашено от врагове и армии.

Може би това е имал предвид Райли, като каза, че ги е загубил в слънцето. Бегълци. В такъв случай би следвало да се радва, че Диего не бе избягал, нали?