Край река Пиедра седнах и заплаках

Епилог

Писах през целия ден и на следващия, и на по-следващия… Всяка сутрин отивах на брега на река Пиедра. Всеки следобед, когато започваше да се стъмва, жената идваше при мен, хващаше ме за ръка и ме отвеждаше в своята стая в бившия манастир.

Переше дрехите ми, приготвяше вечерята, разговаряхме за незначителни неща и после ме караше да си лягам.

Една сутрин, когато бях почти към края на ръкописа си, чух шум от кола. Сърцето ми подскочи, ала не исках да повярвам на това, което то ми казваше. Вече се чувствах съвсем свободна, бях готова да се върна в този свят и отново да стана част от него.

Най-трудното бе отминало, въпреки че бе оставило у мен тъга.

Но сърцето ми не ме лъжеше. Без да вдигам очи от ръкописа, долових присъствието му и шума от стъпките му.

— Пилар! — извика ме той, но аз не отговорих.

Седна до мен. Продължих да пиша, но вече не можех да се съсредоточа. Сърцето ми се разтуптя силно, сякаш се опитваше да излезе от гърдите ми, за да се слее с неговото, но аз не му позволявах.

Той седеше до мен и гледаше реката, а аз продължавах да пиша. Утрото измина, без да си кажем нито дума — спомних си за мълчанието през онази нощ до кладенеца, където изведнъж осъзнах, че го обичам.

Ръката ми вече не издържаше от умора и спрях за малко. Тогава той наруши мълчанието.

— Беше се стъмнило, когато излязох от пещерата, и не можах да те открия. После отидох в Сарагоса. След това бях в Сория. Целия свят бих обиколил заради теб! Реших да се върна в манастира „Пиедра“ с надеждата да открия някаква следа и срещнах една жена. Тя ми посочи къде си. И ми каза, че си ме чакала през всичките тези дни.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Ще остана с теб, докато ти стоиш до тази река. Ако отидеш да спиш, ще спя под прозорците ти. Ако тръгнеш надалеч, ще те последвам. Ще бъда с теб, докато ми кажеш: „Върви си!“ Тогава ще си тръгна. Но ще те обичам до края на живота си.

Не можех повече да сдържам сълзите си. Видях, че той също плаче.

— Искам да знаеш, че… — започна той.

— Не казвай нищо! Чети! — подадох му аз листовете, които бяха в скута ми.

През целия следобед стоях край река Пиедра и гледах водите й. Жената ни донесе сандвичи и вино, каза нещо за времето и после ни остави насаме. На няколко пъти той прекъсваше четенето и вдигаше поглед към хоризонта, погълнат от мислите си.

По едно време реших да се разходя из гората, край водопадите, по склоновете, пълни с истории и символи. Когато слънцето започна да залязва, се върнах при него.

— Благодаря! — бяха първите му думи, след като ми върна листовете. — И те моля да ме извиниш.

Край река Пиедра седнах и се усмихнах.

— Твоята любов ме спасява и ме връща към мечтите ми — продължи той.

Стоях неподвижно и мълчах.

— Знаеш ли 136-и псалм от Библията? — попита ме той. Поклатих глава. Боях се да отговоря.

— При реките Вавилонски…

— Да, знам го — казах аз и усетих, че постепенно се връщам към живота. — В него става дума за заточението, за хората, които окачват арфите си, защото не могат да пеят мелодията, която сърцата им желаят.

— В началото псалмописецът плаче от носталгия по земята на мечтите си, но после обещава на самия себе си:

Отново се усмихнах.

— Почти го бях забравил. Ти ме накара да си го припомня.

— Мислиш ли, че дарбата ти ще се върне? — попитах аз.

— Не знам. Бог винаги ми е давал втори шанс в живота. Даде ми шанс и с теб. Ще ми помогне да преоткрия пътя си.

— Нашият път — прекъснах го отново.

— Да, нашият.

Хвана ме за ръце, помогна ми да се изправя и каза:

— Върви да си вземеш нещата. Мечтите изискват много труд.

Януари 1994 г.