Криожега

7.

Групичката на Майлс стоеше на входната алея и гледаше как колата на „Бялата хризантема“ намалява, за да ги качи. Беше дълга, лъскава, с източени линии и спря до бордюра с въздишка на задоволен любовник.

Роик вдигна вежди.

— Изглежда доста по-добре от рейса, с който разкарваха делегатите.

— Така е — каза Майлс. — Поздравления, Ворлинкин. Изглежда, подмазвачите от „Бялата хризантема“ са решили да демонстрират стил.

При тази похвала консулът кимна неуверено. Кажи-речи целия предишен ден беше висял на комтаблото, уреждайки настоящия фарс в поредица от входящи и изходящи разговори с кандидат-домакините им, докато Майлс се правеше на недостъпен. Ако не друго, забавянето беше дало на Майлс време да се възстанови от предизвикания пристъп.

И макар че каузата на Майлс нямаше да пострада заради нервния страх, който милорд ревизорът очевидно вдъхваше у бараярския дипломат, оставаше открит въпросът дали уплахът на дипломата се равнява на лоялност. „И ако е лоялен, на кого точно?“ Майлс удостои консула с кратка усмивка.

— И между другото, Ворлинкин, разчитам да се въздържаш от коментари каквото и да кажа или направя днес. Кимаш и се съгласяваш, ясно?

Пауза с неясно съдържание.

— Да, милорд ревизор.

Значи иронията не му е чужда? Добре. Може би.

— Все едно гледаш театрално представление — опита се да му вдъхне кураж Роик. Веждите на Ворлинкин помръднаха по начин, който не подсказваше значимо наличие на такъв. Доктор Дърона, който съсредоточено разглеждаше зелените растения покрай алеята, изправи гръб и обърна заинтригувано глава към колата — задният й купол се повдигна и на тротоара стъпи жена.

Беше лъскава като колата, макар и значително по-крехка. Дългата й черна коса беше опъната назад и прихваната в сложен кок с помощта на глазирани с емайл гребени — прическа, която без съмнение изпълваше Рейвън с черна завист. Местната мода беше еклектична смесица от кибуански традиции и галактическо вдъхновение и краткият престой на Майлс тук се оказа достатъчен, за да декодира той облеклото й като традиционен делови костюм в дамски вариант. Блузата от фина материя, прилепналият към тялото жакет и широкото горно елече, пристегнато с колан на кръста, беше ансамбъл, подходящ и за мъже, и за жени, но вместо широките, стегнати в глезените панталони на мъжете, новодошлата демонстрираше хубави прасци в прилепнал клин под къса пола. Всичко това в преливащи се есенни цветове, които изтъкваха наситеното кафяво на очите й. Цялостният ефект излъчваше сексапил, но говореше и за висша класа — нещо като много скъпа куртизанка. При едно посещение на Земята — и като бонус към факта да си имаш невеста, която е луда на тема градини — Майлс беше научил това-онова за традицията на гейшите. Чувството, че тази жена е оръжие, насочено конкретно срещу него, се дължеше най-вече на миниатюрния й ръст — почти колкото неговия — и на факта, че е с ниски обувки.

— Добро утро, охайо гозаймас. — Поклони се на всички, но усмивката й беше само за Майлс. — Лорд Воркосиган, консул Ворлинкин, Дърона-сенсей, Роик-сан. Прекрасно е, че всички сте тук. Аз съм Айда, личният асистент на господин Рон Уинг за днес. Ще ви придружа до новия комплекс на „Бялата хризантема“ и по пътя ще отговоря на всичките ви въпроси.

„Бас ловя, че на моите няма да отговориш“ — помисли си Майлс, но на свой ред поздрави любезно хубавата млада дама и я остави да ги качи в просторната наземна кола. Чудеше се как ли е успял господарят й да намери служителка с такъв ръст при толкова кратко предизвестие.

Рон Уинг беше човекът, когото Майлс разиграваше от вчера с помощта на Ворлинкин, който пращаше уклончиви съобщения и си скубеше косата. Официалната длъжност на Уинг беше „ръководител на развойната дейност“; той беше един от главните технически директори на „Бялата хризантема“ и човекът, който отговаряше пряко за разширяването на компанията по посока Комар. Именно неговите подчинени бяха положили неимоверни усилия да обработят Майлс — и той тях — по време на криоконференцията. „Сега ще видим кой точно им дърпа конците.“

Роик, Айда и Рейвън седнаха на седалката с гръб към движението. Колата беше толкова просторна и с висок таван, че нямаше никаква опасност да си ударят главите.

— Сещам се за старата наземна кола на баща ми — измърмори Майлс на Роик.

— Нее — прошепна в отговор Роик, когато шофьорът в предното отделение, останал непредставен, отдели плавно возилото от бордюра. — Тази е поне два пъти по-лека. Няма бронебойна обшивка.

Сладкогласната Айда им предложи стряскащ брой разнообразни напитки от барчето на колата, но след като Майлс отказа, другите също се въздържаха.

Майлс вдигна глава и погледна през поляризираното стъкло на купола. Около столицата нямаше планини, но поне ледниците се бяха оттеглили отдавна и потоците бяха имали достатъчно време да разнообразят изстъргания плосък релеф на морените. Местните растения — оскъдни и в зачатък преди колонизирането на планетата — бяха изместени от озеленяване градски тип, внесено от Земята. Нортбридж беше типичният голям град, разраснал се около пътна инфраструктура и технология от стандартен галактически вид. Ако не бяха личните му преживявания в Криокомбите, Майлс никога не би предположил какви странни неща лежат под земята.

Когато наближиха западните предградия и Криополиса, гледката стана по-интересна.

— Работата по Криополиса започнала преди четири десетилетия — информира ги Айда, вживяла се в ролята на екскурзовод, — когато разширяването на криосъоръженията под града станало твърде скъпо. Нортбридж се разраснал и скоро Криополисът придобил статут на община под името Западна надежда.

— И колко представители праща Западна надежда в законодателното събрание на териториалната префектура? — попита Майлс.

— Четиринадесет — отвърна бодро миниатюрната дама.

Толкова, колкото и самата столица, макар да заемаше много по-малка площ.

— Интересно.

Роик завъртя рязко глава.

— Какво е това, по дя…?

— Пирамиди! — възкликна доволно доктор Дърона и също проточи врат. — Десетки пирамиди! Да имате наблизо река, която се казва Нил?

Майлс си напомни при първа възможност да стегне юздите на Рейвън.

Вездесъщата усмивка на Айда се спихна за миг, но само за толкова.

— Това са съоръженията на най-големия ни конкурент в областта на крионичните услуги, „Нов Египет“.

Последва близо километър зидана от пясъчник стена, пронизана от висока порта, вардена от две гигантски каменни статуи с източени кучешки глави.

— Тези съм ги виждал — каза Роик. — На конференцията. Имаше един тип с оскъден костюм и пластмасова кучешка глава, раздаваше листовки. Приличаше повече на реклама за някоя биоинженерна фирма на Джаксън Хол.

Майлс знаеше това-онова за статуите.

— Това са изображения на Анубис, египетския бог на мъртвите — обясни той. — Имали са и други богове с животински глави — ястреби, котки, крави, — с различна символика. Това всъщност не е куче, а чакал — братовчед на вълка. Обитавал древната египетска пустиня и се хранел с мърша. Обяснима асоциация със смъртта в прединдустриалните епохи. — Погледна към Айда и се въздържа от по-нататъшен коментар на паралелите. Питаше се обаче дали някой си е направил труда да провери превода на йероглифите, които красяха тукашните стени. Току-виж някои от надписите гласяха: „Пта-Хотеп е въшкав!“ или „Унас дължи на Тети сто снопа пшеница и едно каче фурми“.

Айда погледна смаляващите се фигури и изсумтя:

— Както виждате, взели са тази епоха от земната история за своя корпоративна тема.

„Направо тематичен парк“, помисли Майлс.

Айда добави неохотно:

— Пирамидите всъщност са съоръжения за криосъхранение. Оказва се, че клиентите са склонни да плащат допълнително за ограничените луксозни вместилища на горните нива.

— Луксозни вместилища? — възкликна Роик. — Не е ли все едно, след като те замразят? От технологична гледна точка?

Хвърли поглед към Рейвън, който измърмори под нос:

— Дай боже да е така…

— Да, но криодоговорите се подписват с живите и са съобразени с техните изисквания — обясни Айда. — Тази програма на „Нов Египет“ се оказа изключително успешна и привлекателна за клиентите. Колегите патентоваха търговската марка и целия исторически период, за да възпрепятстват евентуални имитации. — И добави с известно разочарование: — На тазгодишната конференция раздаваха живи сфинксове, но нашият шеф на отдел закъсня и за нас не останаха.

Майлс успя да не примигне глупаво и благодарение на това успя да огледа добре следващия комплекс, който се отличаваше със стъклени небостъргачи и бляскави кули, обвити с ивици цветна светлина. Макар наземната кола да беше звукоизолирана, Майлс можеше да се закълне, че чува приглушен ритъм.

— Музика?

— „Шинкава Консолидейтид“ — обясни екскурзоводката им. И наистина, само след миг минаха покрай порта с името на компанията, издържано в менящо се многоцветие. — Изглежда, се целят в по-младите клиенти.

Майлс се опита да преглътне казаното. Не успя.

— Това сигурно е най-малкият пазарен сегмент.

— Клиентите обикновено са по-стари, когато се активират договорите им, да — каза Айда. — Но условията по отделните договори са толкова по-изгодни, колкото по-рано ги сключиш и започнеш да си плащаш вноските. Истината е, че „Шинкава“ направиха голям удар с тази стратегия. Самата аз сигурно бих се замислила, ако нямах криодоговор при моя работодател като част от допълнителните служебни облаги. — Прикри една закачлива усмивка зад съвършения маникюр на малката си ръчичка. — Това май не трябваше да го казвам.

От другата страна на шосето се появи комплексът на поредната криокорпорация. Имаше много дървета, нямаше ограда, нито порта, нито охрана. Само голям километричен камък, на който пишеше „Северна пролет“. Малкото сгради, които се виждаха през зеленината, бяха четвъртити и без декорация. Майлс посочи.

— А тези?

— А, „Северна пролет“ — отвърна Айда. — Те са една от най-старите криокорпорации в района и една от първите, които създадоха комплекс тук, но не попадат сред водещите играчи на пазара.

Всъщност, според не винаги прецизните предварителни доклади за Кибу-дайни, които Майлс беше изчел по пътя насам, понастоящем „Северна пролет“ беше шестата по големина публична криокорпорация, което определено я правеше „водещ играч“. Само дето комплексът й наистина изглеждаше скучен и западнал.

Много пари се харчеха, за да се ухажват… не мъртвите всъщност, а живите. От друга страна, кандидатите за дългосрочно криосъхранение логично биха искали да поверят „бъдещето си“ в ръцете на нещо безсмъртно като криокорпорациите. Внушителните фасади на комплексите обещаваха ред неща, но най-вече дълговечност. Нищо лошо, стига човек да не знаеше, че в тайната сърцевина на всички организации, били те корпоративни или правителствени, всичко в крайна сметка се свежда до ограничен брой хора, които не са безгрешни и които често влизат в тайни съглашения помежду си…

Голямата наземна кола намали, зави и мина под огромна червена арка в шинтоистки стил — явно и „Бялата хризантема“ бързаше да заяви избрания си корпоративен стил още от входа. Охраната не ги спря за проверка. Завиха край група иглолистни дървета и спряха пред административната сграда — многоетажна и с делово излъчване, но с имитация на традиционна градина отпред, с поточета и алейки, мъх, заравнен с гребло дребен чакъл и деликатни кленови дръвчета с червени листа. Темата имаше своето продължение и в просторното остъклено фоайе — във вид на чворести миниатюрни дръвчета и аскетични цветни аранжировки. Сред цялото това елегантно великолепие ги чакаха домакините им. Сгънаха се в поклон, при което Майлс решително се отърси от утайката на следпристъпната умора и побърза да се съсредоточи.

Рон Уинг се оказа мъж на средна възраст със строг делови костюм — фина долна риза, жакет с широки ръкави и подплънки на раменете, торбести панталони в мек син цвят, всичко това адски традиционно, чак до чорапите и сандалите с разделен палец. Стилът, материята и кройката говореха за статут, пари и отношение към живота така, както полувоенната туника, бричовете и ботушите за езда бяха запазената марка на бараярския вор. Добре премисленото облекло вървеше в комплект със съобразителен поглед и безизразна физиономия.

На половин крачка зад Уинг пристъпваше от крак на крак същият тип, който така деликатно беше намекнал на лорд-ревизора за готовността на „Бялата хризантема“ да му позлати ръцете по време на партито в хотела вечерта преди терористите/активистите/идиотистите да ударят и да прекъснат многообещаващата им раздумка по крайно невъзпитан начин. Хидеюки Сторс заемаше поста изпълнителен вицепрезидент по развойната дейност. Облеклото му наподобяваше традиционния костюм на големия шеф, но в по-постна версия, почти като грижливо подбраните дрехи на Ворлинкин — компромис между традиционната местна носия и деловото облекло. За себе си Майлс го беше определил като висшестоящ чирак на границата на вътрешния кръг, но извън него.

Развойният отдел очевидно искаше да продължи преговорите оттам, където ги бяха прекъснали неочакваните събития в хотела, и Майлс си напомни да прояви търпение. Нямаше смисъл да губи предимството си. Маневрите му от вчерашния ден имаха за цел да го издигнат по командната верига до някой Посветен и докато Сторс беше зает с официалното представяне, Майлс със задоволство си помисли, че целта е прихваната и чака на прицел. Ако се съдеше по усмивката на Уинг, подобни мисли, изглежда, минаваха и през неговата глава.

„Смятате ме за по-важен, отколкото е логично и обяснимо. Защо?“

— Толкова се радвам — каза Уинг, — че ни позволихте да ви компенсираме за част от неприятностите, сполетели ви напоследък, лорд Воркосиган.

Майлс махна с ръка, в знак че вината не е тяхна, добави бегла гримаса, която подсказваше точно обратното, и отвърна:

— Важното е, че никой не пострада сериозно при това неочаквано приключение.

— Така е — кимна Уинг. — От друга страна, неприятната случка ни дава повод да ви запознаем с нашия комплекс в далеч по-големи детайли, отколкото при общите обиколки, предвидени в програмата на конференцията.

— Така и трябва, бих казал.

— Да ви предложим нещо освежително? Чай? Или да заложим на галактическата традиция и да започнем по същество?

— Лично аз предпочитам второто. Времето ми тук е ограничено.

— В такъв случай, насам, моля…

Групата се повлече вкупом след Уинг, ограничена от темпото на Майлс и неговия бастун — бавно по-скоро по принуда, отколкото като част от играта, макар че и това го имаше. Покрай подземното изпитание и обичайните странични ефекти от пристъпите старите му болежки напомняха осезателно за себе си. Айда не се отделяше от него, готова да го подкрепи при нужда. Разведоха ги набързо из онези части на административната сграда, които бяха отворени за посетители, а после ги качиха на количка на въздушна възглавница и ги закараха в друга сграда, където се извършваше приемът на клиенти. И във фоайето отпред, и в товарните помещения отзад кипеше дейност.

— Клиентите ни идват при нас по две основни пътеки — обясни Уинг, докато ги водеше по пропитите със слаба миризма на лекарства и дезинфектанти коридори. — Някои биват препращани от болниците, след като са получили неочакван и необратим метаболитен колапс. Други предпочитат да не поемат рискове и идват сами в клиниките ни, за да се подложат на процедурите за дългосрочно съхранение.

— Чакайте, идват при вас живи? — попита Роик.

— Колкото по-здрав си по време на замразяването, толкова по-големи са шансовете за успешно съживяване — каза Сторс.

— Съвсем вярно — измърмори под нос Рейвън.

Роик свъси вежди и хвърли поглед към Майлс, който си помисли, че не би могъл да не се съгласи с тази зависимост.

— Искате ли да се запознаете отблизо с техническия процес? — предложи Уинг. — Разбира се, това обикновено не се включва в туристическите обиколки. За днес имаме предвидени двайсетина замразявания. Навярно ще има и трансфери от болниците, но техният брой по обясними причини не може да се планира.

Майлс, който се беше запознал с въпросния процес лично, макар и при пълна загуба на съзнание, отхвърли с категоричен жест зловещото предложение. Роик изглеждаше облекчен. Ворлинкин запази каменно изражение. Рейвън, комуто Майлс направи знак зад гърба си, прие предложението и тръгна със Сторс. Майлс изпита облекчение, когато излязоха от „производствената“ сграда — миризмата на това място не беше неприятна, но действаше по особен начин на подсъзнанието му.

— А колко криосъживявания извършвате дневно? — обърна се той към Уинг, когато се натовариха по живо по здраво на количката. Двамата седяха на първата седалка, откъдето гледката беше най-добра, Айда седеше с гръб към тях на втората, а Ворлинкин и Роик си деляха последната, достатъчно близо, за да чуват разговора.

Уинг се поколеба само за част от секундата.

— Ще трябва да проверя цифрата. — Хвърли поглед през рамо, докато количката се носеше плавно на въздушната си възглавница през грижливо поддържания вътрешен парк. — Откъде се познавате с доктор Дърона?

Рейвън беше включен в обиколката по молба на Майлс… е, не „по молба“, просто го бяха включили в списъка, когато се уточняваше бройката на хората, които наземната кола трябваше да вземе от консулството.

— Доктор Дърона и моят асистент Роик са били отвлечени заедно. И това ги сближило един вид.

— Напълно обяснимо. И аз самият бих се скрил зад гърба на вашия Роик в момент на криза. — Явно Уинг без затруднения си беше превел „асистент“ като „телохранител“. Всеки, който видеше Майлс и Роик заедно, стигаше до същия извод. Майлс беше почти сигурен, че Уинг още не е разгадал сложния коктейл от права и задължения на личния гвардеец. Уинг продължи: — За мен беше изненада, че имате роднина, който е акционер със значителен дял в корпорация „Дърона“. Освен ако името Воркосиган не е често срещано на Бараяр?

— Марк ли? — „Значи най-после сте изровили тази информация.“ Поредното доказателство, че ревизорската му визита на Кибу е била изненадваща за „Бялата хризантема“ и шефовете на криокорпорацията още се мъчат да му сложат етикетче. Майлс неведнъж се беше сблъсквал със сериозни заговори, подготвяни в продължение на години; за разлика от тях, маневрите на Уинг намирисваха на спешни мерки при неочакван пробив и едва ли бяха на повече от няколко дни. — Той ми е брат. По-малък.

— Сериозно! — Уинг се усмихна. — Дали проектът ни за комарския франчайз би представлявал интерес и за него, как мислите?

„О, да, но не по причината и начина, който имате предвид вие.“

— Предпочитам да държа Марк далеч от това. Той има изключителен нюх към търговските дела. Докато аз цял живот се бъхтя за общественото благо срещу нищожно възнаграждение, той натрупа огромни печалби и ме остави да му дишам прахта. Една от основните причини да проявя интерес към вашия проект е шансът най-после да го бия на негов терен. — Майлс разтегли устни в хищна усмивка на братско съперничество.

Уинг схвана моментално, което говореше доста само по себе си.

— Разбирам. — И след миг добави: — Брат ви радва ли се като вас на влияние в публичните дела, лорд Воркосиган?

— Не, той си гледа търговийката.

— Жалко.

— Не и от моя гледна точка.

— А другите от семейството ви? С тях разбирате ли се?

— О, да. Макар че не всеки ден ми се открива възможност да им натрия носовете, на всичките едновременно. — Майлс вплете в гласа си тънка жалостива нотка. — На Бараяр вечно трябва да се доказвам. — Така, оставаше да се види как Уинг ще смели последното. Хубав и добре балансиран коктейл от алчност, завист и влияние, което си струва да подкупиш. При това все неща, които една повърхностна проверка би потвърдила. „Благодаря ти, братле.“

Уинг сбра колебливо вежди.

— Доктор Дърона няма ли да му докладва?

— Да кажем само, че работя по въпроса — сниши глас Майлс, така че жуженето на количката да погълне думите му. — Нали знаете старата поговорка: дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо?

Уинг кимна.

— Хубава поговорка. — Кратко колебание, после: — Подготвили сме ви презентация за комарския ни проект. Дали да не поканим добрия доктор да разгледа друга част от комплекса ни, докато тече презентацията?

— Няма да е необходимо. Освен ако нямате някое техническо нововъведение, което предпочитате да запазите в тайна от потенциалната конкуренция?

— Не, комарската инсталация ще разчита на изпитана и надеждна технология. Нововъведенията ни касаят единствено маркетинга.

— Тогава няма проблем. Рейвън ми изглежда техничарче — от онези, които бъкел не разбират от бизнес. — Доколко провинциално късоглед беше този тип? Рейвън беше от шибания Джаксън Хол, където сделките бяха Сделки, въпрос на изкуство, наука, война и краткосрочно оцеляване. — Някога пътували ли сте извън планетата, господин Уинг?

— Да, миналата година бях на вашия Комар във връзка с първоначалното проучване. Посещението ми беше изцяло делово, уви, почти не ми остана време да разгледам забележителностите. Така и не излязох от купол Равноденствие.

— Има за какво да съжалявате.

Върнаха се в административната сграда и се качиха в една конферентна зала на последния етаж. И тук декорацията беше елегантна и тематична — малки дръвчета в кашпи и стъклени статуетки. Този път Айда ги убеди да пийнат нещо освежително — Майлс и Ворлинкин избраха зелен чай, Роик предпочете кафе, — след което всички изгледаха лъскава холовидео презентация на големия криокомплекс, който „Бялата хризантема“ строеше понастоящем в купол Равноденствие, планетарната столица на Комар. Колкото и да се опитваше, Майлс не откри нищо съмнително. Нищо не бяха открили и в комарската ИмпСи, а там разполагаха с много по-подробна информация. При това проверката им беше на ниво, извършена с пълното съдействие на „Бялата хризантема“. И с гореща благодарност от страна на корпорацията, когато при проверката случайно били разкрити двама завишили цените си подизпълнители, един незаконно облагодетелствал се митнически чиновник и организирана престъпна група, която крадяла от складовете на компанията, макар че нищо от това не се споменаваше в лъскавото видео на Уинг.

Рейвън и Сторс се присъединиха към тях по средата на презентацията. Видеото завърши с туш — твърде помпозно, но поне музикалната тема беше подбрана с вкус.

Майлс се облегна назад в невероятно удобния офис стол и събра върховете на пръстите си.

— Е, защо Комар? Ако идеята е била просто да се разширите извън границите на Кибу-дайни, Ескобар ви е по-близо.

Уинг изправи гръб, сякаш нямаше търпение да отговори.

— Проучихме и тази възможност. Но на Ескобар крионичните услуги отдавна са факт, а и са защитени от външна конкуренция чрез законова уредба, която не бих могъл да определя другояче освен като пример за краен протекционизъм. Анализите ни показаха, че Комар, въпреки по-голямата си отдалеченост, предлага далеч по-големи възможности за растеж, а именно в растежа се крият печалбите. Печалби, от които, надяваме се, ще се възползват и бараярци като вас, разбира се. Купол Равноденствие вече извлича полза от това начинание, защото всички дейности освен първоначалното проектиране се извършват от местни фирми.

— Е — каза замислено Майлс, — предполагам, че след както всички жители на една планета са сключили своите криодоговори, логичното и всъщност единствено продължение е да се излезе на галактическия пазар. — Не добави: „макар че всяка минута се ражда нов потенциален клиент“. Не го добави, но с усилие на волята.

— Да, това, боя се, са рисковете на всеки зрял пазар. Макар че през последната година станахме свидетели на интересни опити в предоговарянето на контракти.

— Моля?

В гласа на Уинг разцъфна искрен ентусиазъм.

— От историческа гледна точка криоконтрактите не са равностойни, защото са били сключвани по различно време и от различни компании, често според разпоредбите на различно местно законодателство. Финансовата база е била различна във връзка с различната покупателна способност на парите, която се е увеличавала и смалявала неколкократно от сключването на договора насам, особено при по-старите договори. Самите компании са се разцепвали, сливали, обявявали са фалит или са ставали жертва на поглъщане. Доскоро договорите и отговорността за изпълнението им са сменяли собствениците си единствено при промяна на техните държатели, настъпила по един от споменатите начини. Но наскоро се появи идеята, че един вторичен пазар на индивидуални договори би могъл да се използва, било за оптимизиране на печалбите, било за увеличаване на оперативния капитал.

Майлс усети как веждите му се нагъват като гофрирана ламарина.

— Купувате и продавате мъртвите?

— Разнасяте замразени хора насам-натам! — Роик дори не направи опит да прикрие ужасеното си изражение.

— Не, не! — каза Уинг. Сторс побърза да подкрепи шефа си с енергично клатене на глава.

— Това би било нелепо прахосване на ресурс — продължи Уинг. — Не местим клиентите си, освен ако инсталацията не подлежи на разширяване или затваряне, разбира се. Поддръжката на клиентите продължава на реципрочен принцип между компаниите. Търгуват се единствено договорите им. — И добави благочестиво: — Идеята е след време това да гарантира по-равностойна и справедлива договорна база в рамките на цялата индустрия.

Което Майлс си преведе по следния начин: „Изтупаме ли докрай брашнения чувал, ще спрем.“ Ако се съдеше по забележително празната усмивка на Рейвън, почти все едно докторът не е разбрал и дума от казаното, то той беше стигнал до същия извод.

— И, ъъ, смятате ли да прилагате същия модел и на Комар? — попита Майлс.

— За жалост, не. Там няма с кого да търгуваме. — Въпреки демонстративната си въздишка Уинг не изглеждаше особено изтерзан от тази липса. Което Майлс разчете така: „Планираме да установим монопол.“

— Всичко това е поразително — каза искрено той. — А ти какво мислиш, Ворлинкин? — обърна се Майлс към консула и му смигна заговорнически. — Готов ли си да подпишеш договор? Макар че за теб криониката едва ли е новост.

— Не… точно — каза Ворлинкин. — Работата ми е свързана основно с проблемите на живи хора. Миналата година се наложи да съдействам за по-бързото транспортиране на един нещастен бараярски турист, загинал при пързаляне по глетчер — много опасен спорт, между другото, — и да подпиша за транспортирането на двама кибуански бизнесмени, починали от естествена смърт в Империята. Единия го върнаха замразен, другия — кремиран. От роднините на последния постъпиха оплаквания, които предадох където трябва. — И добави дипломатично, а и как иначе: — Благодаря ви, че ни позволихте да надникнем зад кулисите, Уинг-сан. Бих казал, че тази обиколка ми отвори очите. — Само дето погледът изпод мигли беше насочен към Майлс.

След презентацията ги заведоха вкупом на обяд, който беше сервиран в ниска сграда с изглед към поредния парк и едно изкуствено езерце в добавка. Интериорът беше изцяло решен в традиционен стил с хартиени паравани и плетени рогозки, плюс още стъклени статуетки и от онези странни цветни аранжировки, състоящи се от шепа камъчета, три пръчки, две пъпки и един цвят. Седяха на копринени възглавници около две ниски лакирани масички. Майлс, Уинг и Айда — около едната; Сторс, Ворлинкин, Роик и Рейвън — около другата. Двама сервитьори поднасяха серия от деликатни блюда всичките с вид на миниатюрни скулптури, а след кратки увещания Майлс позволи на Айда да му сипе странно на вкус прозрачно вино в плоска керамична чаша, която приличаше повече на чинийка. Може би формата й не беше случайна, реши Майлс, а имаше ограничаваща функция — ако си пиян, със сигурност ще разлееш съдържанието на „чашата“ в пазвата си. За малко и самият той да се полее всъщност.

Айда наторяваше разговора със серия от приятни и неутрални теми, като постепенно се присламчваше все по-близо до Майлс; дрехата й беше разхлабена на стратегически места, така че да разкрива релефа на гърдите й под тънката материя на най-долния кат от сложния ансамбъл. Майлс подозираше, че е включила в арсенала си и парфюм с феромони, макар че посланието беше пределно ясно и без тях — ако той проявеше желание, младата дама можеше да е част от предложения му подкуп. Уви, Айда не изглеждаше особено опитна в съблазняването, а и не беше нужно Майлс да изглежда чак толкова подкупен. Не и в това отношение. Изкуството иска жертви, но не на всяка цена. Така че когато Майлс извади холокубче и показа снимки на великолепната си съпруга и прекрасните си деца, Айда би отбой. А когато се заоплаква колко скъпа излизала поддръжката на такова семейство, Уинг зае мястото й в присламчването, насърчавайки го да си излее душата. Майлс отпи още една глътка от странното вино и се ухили глупашки.

„Бялата хризантема“ би му доливала чашата, докато не се хързулне в безсъзнание под масата, в това Майлс не се съмняваше, затова пусна няколко намека, че било време да тръгват, защото Ворлинкин го чакала работа. Айда се премести на другата маса да забавлява гостите, а Уинг предложи на Майлс да се разходят около езерцето, „за да си прочистят главите“. Главата на Майлс се прочисти за нула време, когато Уинг най-сетне събра смелост да заговори за някои много специфични детайли около тайния трансфер на новите му акции. Сигурно не би трябвало да му минават мисли от сорта на: „бързо действате, милорд ревизор — за един следобед стигнахте от любовната игра до сношението“. Кой беше сношеният и кой сношителят обаче? И защо, защо, защо се опитваха да го подкупят?

— Аз искрено вярвам в комарския проект — каза му Уинг открито. Открито и с известна еуфория, но дали от виното, или заради края на преговорите? Изглежда, на Уинг и двете му действаха еднакво опияняващо. В този човек се долавяше една почти джаксънианска страст към успешната Сделка. — В интерес на истината, самият аз прехвърлих всичките си дялове и акционни опции от „Бялата хризантема“ към „Бяла хризантема Равноденствие.“ Дори криодоговора си прехвърлих към новата инсталация. Един вид заложил съм и парите, и живота си на новия проект. — Тъмните му очи само дето не се просълзиха при това признание.

А Майлс, който най-после започваше да навързва нещата, си помисли: „Боже, боже. Ти току-що ми поднесе главата си на тепсия, мой човек.“