Кристин

1. КРАТКА ИНТЕРЛЮДИЯ

В либъртивилската гимназия нямаше особени промени, освен че треньорът Пъфър беше сменен от треньора Джоунс и вместо футбола, сега на мода беше баскетболът. Но всъщност нищо не се беше променило — баскетболистите на гимназията не се справяха много по-добре от футболистите. Единственият светъл лъч беше Лени Баронг, който владееше три спорта и чиято първа любов беше баскетболът. Той упорито се трудеше на игрището, за да спечели мечтаната университетска стипендия.

Сенди Галтън внезапно и без предупреждение напусна града. Майка му, четирийсет и петгодишна пияница, която изглеждаше петнайсетина години по-стара, не се обезпокои особено много от изчезването на Сенди. По същия начин реагира и по-малкият му брат, който беше най-големият търговец на наркотици в прогимназията. В училището се разпространяваше романтичната история, че Сенди е забегнал в Мексико. По-прозаично настроените твърдяха, че Бъди Репертън му имал зъб и Сенди предпочел да изчезне, за да се спаси от отмъщението му.

Наближаваше Коледа и ваканционно настроените гимназисти като че нямаха сили да учат. Както обикновено общият успех катастрофално спадна. Учениците закъсняваха с предаването на домашните си по литература, някои от които изглеждаха направо преписани от учебника (все пак, колко горнокурсници биха се сетили да нарекат „Спасителят в ръжта“, завладяващо класическо произведение, описващо следвоенното младо поколение?). Класните работи обикновено се пишеха наполовина или въобще не се довършваха, все повече гимназисти биваха отстранени за няколко дни, защото се целували с момичетата по коридорите, или пушели марихуана. С една дума, учениците от либъртивилската гимназия си позволяваха малко разнообразие преди празника и бяха в повишено настроение.

С изключение на Лий Кабът. За пръв път в живота си се бе провалила на изпит и беше получила тройка по машинопис. Напълно логично, защото изобщо не можеше да се съсредоточи, непрекъснато си мислеше за Кристин — спомняше си как индикаторите на таблото се превърнаха в очи на хищник и я наблюдаваха, докато се задушаваше.

Но за повечето гимназисти последната седмица преди Коледната ваканция беше период на веселие, през който им се опрощаваха провинения, заради които обикновено биха ги отстранили от занятия за няколко дни. Най-коравосърдечните учители „пускаха по някоя единица повече“. Сдобряваха се момичета и момчета от месеци заклети врагове, поради въображаеми или действителни обиди. Може би най-показателен за всеобщото веселие беше фактът, че бяха видели мис Ратпак, горгоната от занималнята, да се усмихва… и то няколко пъти.

Денис Гилдър, който все още беше в болницата, също беше в повишено настроение — сега не бе прикован към леглото и макар гипсиран, можеше да ходи с патерици. Физиотерапията вече не му се струваше толкова мъчителна. Докато се движеше по болничните коридори, украсени със сърмени гирлянди, и с безвкусни картини на религиозна тема, патериците му потракваха в тон с коледните песни, които звучаха от високоговорителите.

Беше настъпило затишие, кратка интерлюдия, период на спокойствие. По време на безкрайните си разходки по коридорите Денис си казваше, че положението може да е по-лошо — много, много по-лошо.

Не след дълго най-лошите му очаквания се оправдаха.

2. БЪДИ И КРИСТИН

На дванайсети декември вечерта „Териерите“ играха с „Пиратите“ в спортната зала на либъртивилската гимназия и загубиха с 54–48. Когато излязоха в студената зимна нощ, повечето привърженици на „Териерите“ не бяха особено изненадани и разочаровани, тъй като всички спортни журналисти предричаха загубата. Единственото им утешение бе, че резултатът не беше позорен. Освен това запалянковците можеха да се гордеят с Лени Баронг, който отбеляза трийсет и четири точки и постави нов рекорд на гимназията.

Единствено Бъди Репертън изпитваше разочарование. Ето защо приятелите му Ричи Трелони и Боби Стантън, настанил се на задната седалка на колата му, предпочетоха да се престорят на сломени от загубата на баскетболния отбор.

Бъди видимо се бе състарил през месеците, последвали изключването му от гимназията. Вече не приличаше на Клинт Истууд, а на пропил се млад актьор. През последните седмици Бъди непрекъснато се наливаше с алкохол. Често сънуваше толкова ужасни кошмари, че предпочиташе веднага да ги забрави. Събуждаше се разтреперан и облян от пот, с усещането, че на косъм се е изплъзнал от ужасна смърт. Алкохолът прогонваше кошмарите, направо им прерязваше краката, както обичаше да се изразява Бъди. Майната им! Беше измислил разрешение — ще работи нощна смяна и ще спи през деня.

Той свали прозореца на очуканото си камаро, откъдето нахлу леден въздух, и изхвърли празната бутилка. Посегна през рамо и подвикна:

— Дай пиячка, мосю!

— Веднага, Бъди — почтително изрече Боби Стантън и пъхна в ръката му нова бутилка долнопробно вино. След мача Бъди бе купил цяла каса „Тексаски шофьор“ — според думите му, количество, достатъчно да парализира цялата египетска флота.

Репертън отвори бутилката, като за миг задържа волана с лакът, сетне изгълта на едни дъх половината от съдържанието й. Подаде я на Ричи и шумно се оригна. Фаровете на камарото осветяваха шосе № 46, което водеше към североизточната част на щата. От двете му страни се разстилаха засипани заснежени поля, светлинките на населените места проблясваха като звездите, обсипали тъмното зимно небе.

Бъди вече беше полупиян. Решил бе да отидат до „Скуонтик Хилс“. Междувременно можеше да му хрумне друга идея, но по принцип паркът беше място, където човек можеше да се напие на спокойствие. Ричи се обърна и подаде бутилката на Боби, който отпи голяма глътна, въпреки че ненавиждаше вкуса на виното. Каза си, че като се понапие, изобщо няма да го забелязва. Навярно на следващата сутрин ще го измъчва махмурлук и ще му се гади, но дотогава имаше много време. Чувстваше се поласкан и възбуден задето го бяха взели със себе си; беше първокурсник и едновременно се страхуваше и благоговееше пред Бъди Репертън, ползващ се с репутацията на „лошо момче“.

— Шибани клоуни — мрачно процеди Бъди. — Банда шибани циркаджии! И това ако е баскетбол…

— Всички са олигофрени — подкрепи го Ричи. — С изключение на Баронг. Трийсет и четири точки — хич не е лошо!

— Мразя този черньо — заяви Репертън и заплашително изгледа Ричи с помътнелите си от алкохола очи. — Да не би да харесваш тази маймуна?

— Ами! — побърза да отговори Ричи.

— Правилно! Ще го науча аз как се играе баскетбол!

— Какво предпочиташ да чуеш първо — добрата, или лошата новина? — внезапно се обади Боби, който се изтягаше на задната седалка.

— Първо лошата — отвърна Бъди. След третата бутилка вино не чувстваше, нищо, освен разочарование и гняв. За момента бе забравил, че е изключен; вълнуваше се единствено от факта, че отборът на гимназията, съставено от шибани олигофрени, беше излъгал очакванията му. Повтори с надебелял от алкохола език:

— Винаги предпочитам да чуя първо лошата новина.

Камарото се движеше със сто километра в час по асфалтираното шосе, наподобяващо драсната с черна боя черта върху бял под. Когато наближиха „Скуонтик Хилс“ теренът стана по-стръмен.

— Лошата новина е, че милион марсианци току-що са се приземили в Ню Йорк — започна Боби. — А сега чуй хубавата.

— Няма хубави новини — мрачно изрече Бъди. Ричи се питаше дали да каже на хлапето, че не бива да закача Репертън, когато е в подобно настроение — шегите дори го озлобяват, трябва да го оставиш на мира, докато му мине.

Бъди непрекъснато бе потиснат откакто някакъв психопат прегази на магистралата Мучи Уелч — очилаткото, дето просеше по улиците.

— Добрата новина е, че се хранят с негри и пикаят бензин — продължи Боби и избухна в смях. Хили се дълго, преди да осъзнае, че другите момчета дори не се усмихват. Моментално млъкна, вдигна поглед и видя кръвясалите очи на Бъди, полускрити от къдравата му брада, да го наблюдават в огледалцето за обратно виждане. При вида на тези неприятни, малки като на пор очички го обзе страх; изведнъж осъзна, че изобщо не е трябвало да си отваря устата.

На около пет километра зад тях проблеснаха фарове — бяха толкова далеч, че изглеждаха като жълтеникави точици в мрака.

— И според теб това е смешно? — злобно попита Бъди. — Седнал си да ми разказваш някакъв шибан расистки виц и се хилиш като побъркан! Знаеш ли, че си само един скапан лицемер.

Боби зяпна от учудване и едва успя да промълви:

— Но нали каза…

— Казах, че не обичам Баронг, но по принцип смятам, че чернилките не се различават от белите хора. — Замисли се и се поправи:

— Почти не се различават.

— Но…

— Внимавай какво говориш, или ще се прибереш вкъщи пеша — изръмжа Бъди. — И то със счупен крак. Тогава ще можеш да напишеш на патерицата си: „Мразя неграта“.

— О! — изплашено прошепна Боби. Чувстваше се така, сякаш бе посегнал да запали лампата и го бе ударил електрически ток. — Извинявай.

— Подай ми бутилката и си затваряй плювалника!

Момчето се подчини, почувства, че ръцете му треперят.

Репертън пресуши виното на един дъх. Отминаха табела с надпис: „Държавен парк «Скуонтик Хилс» — 3 мили“.

През лятото езерото в центъра на парка беше любимо място за отдих, а от ноември до април „Скуонтик Хилс“ беше затворен за посетители. Пътят до езерото постоянно се разчистваше от снега заради периодичните маневри на хората от Националната гвардия, или екскурзиите на момчетата скаути. Бъди беше открил страничен път, който заобикаляше шосето, пресичащо парка. Обичаше да кара колата си из пустите алеи и да се налива с вино.

Фаровете зад тях, които допреди малко приличаха на точици, бързо се уголемиха и придобиха конкретни очертания — колата бе на по-малко от километър. Бъди се провикна:

— Дай ми още една бутилка, шибан расист такъв!

Боби се подчини, като благоразумно не пророни нито дума.

Репертън жадно отпи, оригна се и подаде бутилката на Ричи.

— Не ми се пие, Бъди.

— Пий, или ще ти направя клизма с бутилката.

— Добре де, добре — измънка Ричи и от сърце съжали, че не си е останал вкъщи.

Камарото се носеше по шосето, фаровете му разсейваха нощния мрак.

Бъди вдигна очи към огледалото и видя, че другата кола бързо ги настига. Погледна спидометъра — движеше се със сто километра в час, което означаваше, че автомобилът зад тях бе вдигнал минимум сто и двайсет.

Внезапно му хрумна, че ситуацията е като в кошмарните му сънища, които предпочиташе да забрави. Ледена ръка сграбчи сърцето му.

Пътят пред тях се разделяше на две: шосе № 46 продължаваше на изток към Ню Стантън, другото завиваше на север, към парка. Голяма, боядисана в оранжево табела съобщаваше на пътниците: „Затворено през зимните месеци“.

Без да намали скоростта, Бъди сви вляво и колата се стрелна нагоре по хълма. Пътят към парка не беше добре разчистен, а надвисналите дървета не позволяваха на топлото следобедно слънце да разтопи натрупания сняг. Камарото поднесе, сетне отново се понесе по шосето. Сгушен на задната седалка, Боби Стантън приглушено изстена.

Бъди Репертън вдигна очи към огледалцето с надеждата, че другата кола ще свие по шосе № 46 — всички шофьори знаеха, че пътят към парка е затворен — но вместо това преследващият ги автомобил взе завоя с още по-голяма скорост от камарото и се понесе след него — сега разстоянието между двете коли бе около четиристотин метра: Фаровете му представляваха четири блестящи окръжности, които осветяваха вътрешността на камарото. Боби и Ричи се обърнаха и го загледаха.

— По дяволите, това пък какво е? — промърмори Ричи.

Но Бъди знаеше. Внезапно бе разбрал, че това е колата, прегазила Мучи Уелч. Точно така! Психопатът, който беше видял сметката на Мучи, сега преследваше него.

Натисна докрай педала за газта и камарото полетя по пътя. Стрелката на спидометъра прехвърли сто и двайсет и продължи да се отклонява вдясно. Крайпътните дървета профучаваха покрай камарото и се сливаха в плътна стена. Автомобилът зад тях не изоставаше, дори увеличаваше скоростта си. Двойните му фарове се превърнаха в огромни блестящи очи.

— Хей, намали! — извика Ричи и изплашено посегна към предпазния си колан. — Ако се преобърнем при тази скорост…

Бъди не му отговори. Беше се привел над кормилото и непрекъснато поглеждаше ту към пътя, ту към огледалцето, което отразяваше приближаващите се фарове.

— Нататък има завой! — прегракнало изкрещя Боби.

Когато камарото навлезе в завоя без да намали скоростта и фаровете му проблеснаха в светлоотразителите върху предпазните перила, момчето извика:

— Бъди! Завой! Завой!

Репертън включи на втора и двигателят на колата му гневно заръмжа. Стрелката на техометъра достигна 6000, за миг се стрелна към критичното 7000, сетне се върна назад. Изгорелите газове изригнаха от ауспуха на камарото с трясък, наподобяващ картечен откос. Бъди завъртя волана и колата навлезе в острия завой. Задните колела поднесоха по заледения сняг. В последния момент Репертън изви обратно кормилото и даде газ; задницата на колата се вряза в снежния насип, откърти парче с големината на ковчег и отскочи. Сетне се завъртя в обратна посока. Бъди отново натисна газта. За миг му се стори, че колата няма да се подчини и ще продължи да се плъзга по шосето със сто километра в час, докато достигне до място, непокрито от лед, и се преобърне.

Но като по чудо камарото успя да се задържи на четирите си колела.

— За Бога, Бъди, карай по-бавно! — изстена Ричи.

Репертън се приведе над кормилото и се ухили, кръвясалите му очи като че щяха да изскочат от орбитите, той стискаше бутилката вино между коленете си. Изрева:

— На ти! На ти, убиец такъв! Ей сега ще се преобърнеш!

След миг преследващите го фарове отново се появиха, този път бяха още по-близо. Усмивката на Бъди помръкна. За пръв път усети, че го побиват тръпки, обзе го страх, ужасяващ страх.

Боби наблюдаваше през задното стъкло как преследващата ги кола взима завоя и извика на приятелите си:

— Дори не поднесе! Но това е невъзможно! Направо…

— Бъди, кой е това? — попита Ричи и понечи да го хване за лакътя. Репертън отхвърли ръката му с такава сила, че тя се удари в прозореца и изсъска:

— Да не си посмял да ме докоснеш!

Шосето се простираше пред него, но вместо с асфалт, сега бе покрито с предателски сняг; камарото летеше по заледената му повърхност със сто и петдесет километра в час. Над високия почти човешки бой насип се виждаха единствено покривът му и оранжевата топка за пинг-понг, забучена върху антената.

— Да не си ме пипнал, Ричи! — повторно извика Репертън. — Особено когато карам с такава скорост!

— Това е… — поде Ричи, но гласът му пресекна. Бъди го стрелна с поглед и при вида на страха, изпълнил кръвясалите очи на приятеля му, Ричи изпита ужас, който го задушаваше, сякаш наляха горещо олио в гърлото му.

— И на мен така ми се струва — извика Репертън. Намираха се на общинска територия, наоколо нямаше никакви къщи, от двете страни на шосето се издигаха единствено снежни насипи и дървета с преплетени клони.

— Ще ни блъсне! — извика Боби с писклив като на старица глас. Бутилките лудешки подрънкваха в кашона между краката му. — Ще ни блъсне!

Преследващата ги кола се движеше на сантиметри от задната броня на камарото; фаровете й осветяваха вътрешността на купето така, че спокойно можеше да се чете вестник. След миг тя се приближи още повече, разнесе се трясък.

Камарото поднесе, а автомобилът зад него намали скорост. Бъди имаше чувството, че колата му се носи във въздуха — разбра, че има опасност камарото да се завърти като пумпал, да се блъсне в насипа и да се преобърне.

Горещи като сълзи капчици пот се стичаха в очите му.

Като по чудо камарото успя да се задържи на пътя. Почувствал, че го е овладял, Бъди натисна газта докрай. Ако Кънингам кара онази таратайка (струваше му се, че е виждал нещо подобно в кошмарите, които не можеше да си спомни), сега ще му даде добър урок.

Двигателят зави, стрелката на тахометъра отново достигна пределната граница. Спидометърът показваше повече от сто и шейсет километра в час — снежните насипи се стрелката покрай тях в призрачно мълчание. Пътят се втурна насреща му като филм, превъртян на бързи обороти.

— Мили Боже! — бърбореше Боби. — Мили Боже, не позволявай да се убият, по дяволите…

„Но той не беше с нас, когато унищожихме колата на Пицоликия — помисли си Бъди. — Ама че късмет извади пустият му тъпанар!“

Всъщност не съжаляваше Боби, но ако това чувство изобщо му беше познато, то би било отправено към бедния първокурсник. Ричи Трелони седеше изправен като свещ, очите му изпълваха цялото му пребледняло лице. За разлика от Боби, той знаеше какво ги очаква.

Преследващата ги кола се приближи още повече, фаровете й изпълниха огледалцето за обратно виждане.

„Невъзможно е да ни настигне!“ — мислено изкрещя Репертън. Но колата зад тях действително ги догонваше и на Бъди му се стори, че прилича на хищник, готов да се нахвърли върху жертвата си. Разумът му трескаво се мяташе като плъх в капан и напразно търсеше изход. Отдавна бяха отминали пролуката в левия снежен насип, която бележеше началото на страничния път. Вече нямаше време, нито възможност за избор.

Дочу се трясък и камарото отново поднесе, но този път се движеше с огромна скорост. „Няма надежда, приятел“ — примирено си помисли Бъди. Пусна волана, с две ръце сграбчи предпазният си колан и за пръв път в живота си го закопча около кръста си.

В този миг Боби Стантън отново изкрещя:

— Вратата! О, Бъди, вратата-а-аа!

Камарото бе изкачило последното хълмче. От другата страна шосето се разклоняваше във вход и изход за парка. По средата стоеше будка върху бетонна площадка — през лятото в нея седеше касиерка и взимаше по един долар, от всяка влизаща в парка кола.

Сега будката беше окъпана в призрачна светлина от фаровете на двете коли, които се носеха с шеметна скорост към нея. Камарото бе силно наклонено вдясно.

— Майната ти, Пицолики! — извика Бъди. — Вървете по дяволите ти и шибаната ти таратайка!

Сетне рязко изви кормилото докрай.

Боби отново изкрещя. Ричи Трелони закри лицето си с ръце, последната му съзнателна мисъл бе: „Пази се от счупените стъкла пази се от счупените стъкла пази се от счупените стъкла…“

Камарото се завъртя, фаровете на преследващата ги кола го осветиха и Бъди за пръв път успя да я разгледа. Ужасено изкрещя, защото това действително беше автомобилът на пицоликия, невъзможно бе да сбъркаш близо километър широката решетка. Но зад волана не седеше никой! Колата беше празна!

Две секунди преди удара Кристин зави вдясно и се стрелна през входа към парка като куршум. Прекърши дървената бариера и парчета от нея се разхвърчаха във въздуха, жълтите светлоотражатели върху тях проблясваха.

Задницата на камарото се заби в островчето, върху което стоеше будката и колата се покачи върху него. От удара се изтръгнаха ауспухът и шумозаглушителят и останаха да лежат на снега като странни скулптори. Задната част на колата беше нагъната на хармоника, сетне — напълно смазана, заедно с Боби Стантън. Бъди смътно усети, че някаква течност се плисва в гърба му като кофа с топла вода — беше кръвта на момчето.

Камарото отхвръкна във въздуха и се превъртя — напомняше снаряд, полетял сред дъжд от трески и счупени дъски, единият фар все още светеше. Превъртя се два пъти, стовари се на земята сред трясък от строшени стъкла и се преобърна.

Противопожарната стена се разкъса, моторът се плъзна назад и премаза Ричи от кръста надолу. От пробитият резервоар изригнаха пламъци

Бъди Репертън беше жив. На няколко места беше одраскан от счупените стъкла, едното му ухо беше отрязано с хирургическа точност и на мястото му зееше кървава дупка, кракът му беше счупен, но все още той беше жив. Спасил го бе предпазният колан. Бъди натисна копчето и успя да се освободи. Огънят пращеше, сякаш някой мачкаше хартия, от него усети непоносима горещина. Опита се да отвори вратата, но тя се бе залостила. Задъхвайки се, Бъди се хвърли към отвора на мястото на предното стъкло…

… и видя пред себе си Кристин.

Стоеше на петдесет метра от него и сякаш го наблюдаваше, а зад нея в снега се виждаше следа от удрянето на спирачки. Ръмженето на мотора й напомняше тежкото дишане на гигантско животно.

Бъди навлажни с език устните си. Усети страхотна болка в лявата част на гръдния си кош, която се увеличаваше при всяко вдишване — навярно ребрата му бяха счупени. Моторът форсираше и затихваше, форсираше и затихваше. Смътно, като в кошмарен сън до слуха на Бъди долетя гласът на Елвис Пресли, който пееше „Затворнически рок“.

Огънят се разгаряше все по-силно и хвърляше оранжеви отблясъци върху снега. Ще избухне. Сега ще…

Резервоарът на камарото избухна с приглушено бумтене. Бъди почувства, че огромна ръка го блъсна в гърба и го запраща във въздуха — след миг той се озова на земята.

Якето му гореше, Бъди изръмжа и се затъркаля в снега, докато изгаси дрехата си, сетне се опита да застане на колене. Камарото зад него представляваше огромна горяща клада.

Моторът на Кристин продължаваше да форсира и да затихва, но този път — по-настойчиво.

Репертън най-сетне успя да се изправи на колене и погледна към нея през мократа си от пот коса, която падаше върху очите му. Капакът й беше смачкан от удара с дървената бариера. От радиатора течаха вода и антифриз, а от снега се вдигаше нара като от прясна диря на диво животно.

Бъди отново навлажни с език устните си — бяха изсъхнали като кожата на гущер. Гърбът го болеше, сякаш бе получил леко слънчево изгаряне. Усещаше миризмата на изгоряла тъкан, но в шока си не осъзнаваше, че канадката му и двете ризи под нея са изпепелени.

— Слушай! — промълви той, почти не съзнавайки, че говори. — Хей, слушай…

Моторът на Кристин изрева и тя се стрелна към него. Задницата й поднесе, когато колелата се завъртяха в снега. Смачканият капак напомняше озъбена уста.

Бъди остана неподвижен. Опитваше се да преодолее неудържимото си желание да се изправи и моментално да се отдръпне, да преодолее (доколкото му бе възможно) лудешката паника, която го караше да губи самообладание. В колата нямаше никой. Човек с повече въображение навярно би полудял от невероятната гледка.

В последната секунда той се претърколи вляво и изпищя от болката в счупения си крак. Усети как нещо се стрелна на сантиметри от него, лъхна го вонята на изгорели газове, видя проблясването на стоповете на Кристин, които осветиха снега в червено.

Тя направи завой, поднесе и отново се насочи към него.

— Не! — изкрещя Бъди. Страхотна болка проряза гърдите му. — Не! Не! Н…

Инстинктивно отскочи и този път Кристин мина по-близо, закачи обувката му и кракът му моментално изтръпна. Бъди лудешки запълзя на лакти и колене. Кръвта от устата му се смесваше със сополите от носа му. Едно от счупените ребра беше проболо белия му дроб. Кръв се стичаше и от дълбоката рана на мястото на ухото му. Дишаше с мъка, на пресекулки.

Кристин спря за миг.

От ауспуха й излизаше синкав дим, моторът й мъркаше като котарак, предното й стъкло бе непрозрачно. От горящото камаро изригваха мазни пламъци, раздухвани от пронизващия вятър. Боби Стантън се гушеше на задната седалка, главата му беше наклонена на една страна, обгорените му устни бяха разтегнати в мъртвешка гримаса.

„Играе си с мен — помисли си Бъди. — Играе си с мен като котка с мишка“.

— Моля те, недей — дрезгаво произнесе той.

Фаровете на Кристин блестяха ослепително и под светлината им кръвта, която се стичаше по лицето му и от устата му, изглеждаше черна.

— Моля те… — продължи Бъди. — Ще му се извиня, ще му падна на колене, щом искаш… само недей, не…

Моторът изрева. Кристин се нахвърли върху него като животно от отдавна отминал епоха. Бъди изкрещя и отново се отдръпна, но този път калникът улучи пищяла му, счупи други му крак и го отхвърли към насипа. Той се стовари върху снега като чувал с картофи.

Кристин зави и отново се отправи към него, но Репертън бе видял някаква възможност за спасение.

Закатери се по насипа, като забиваше в снега премръзналите си, безчувствени пръсти. Помагаше си и с крака, без да обръща внимание на страхотната болка от счупванията. Дъхът му излизаше със силно свистене, подобно на писък. Сетне той се заизкачва по-бързо, дочул приближаването на Кристин. Усещаше я зад себе си, сякаш бе страшен тигър човекоядец.

Разнесе се скриптене на метал и Репертън изкрещя от болка, когато калникът на Кристин притисна единия му крак в снега. Той панически го издърпа, без да забележи, че е останал без обувка.

Разплакан, издавайки нечленоразделни звуци, Бъди най-сетне успя да се изкатери на върха на насипа. Опита се да запази равновесие, лудешки размаха ръце и за малко щеше да се изтърколи обратно.

Събра смелост и се обърна към Кристин. Плимутът беше направил завой и отново се носеше към него, обгърнат от облаци сняг. Заби се в насипа на трийсетина сантиметра от мястото, където стоеше Бъди, като го накара да се олюлее. Изпод краката му се изтърколиха буци сняг. От удара капакът на Кристин се смачка още повече, но Репертън не пострада. Тя отново даде на заден ход, снегът се разхвърча около нея. Моторът ревеше, сякаш от гняв.

Бъди нададе победоносен вик и й показа среден пръст.

— На ти! На ти! На ти!

От устата му хвърчаха кръв и слюнка. Дишаше на пресекулки и всеки път, когато си поемеше дъх, усещаше все по-силна и парализираща болка в лявата си страна.

Кристин изрева, стрелна се напред и отново се заби в насипа.

Този път голяма огромна буца сняг, разхлабена от първия удар се изтърколи надолу, зарина зейналата муцуна на Кристин и замалко не повлече Бъди след себе си. Той успя да се спаси само защото окървавените му ръце бяха забити в снега като куки. Болките в краката му вече бяха нетърпими, той се преобърна на едната си страна, докато се давеше за въздух като риба на сухо.

Кристин се готвеше за нов удар.

— Разкарай се! — извика Репертън. — Разкарай се, мръсна курво!

Тя отново връхлетя върху насипа и този път падналият сняг я зарина почти до предното стъкло. Чистачките се включиха и започнаха да го свалят.

Кристин отново даде на заден ход. Бъди знаеше, че само един удар е достатъчен, за да го свали върху капака й, заедно с падащите буци сняг. Отпусна се назад и се претърколи от другата страна на насипа, непрекъснато крещеше от болката в счупените си ребра. Най-сетне се приземи по гръб сред неутъпкания сняг в подножието на насипа. Очите му се взряха в черното, обсипано със студени звезди небе. Зъбите му неконтролируемо затракаха, тръпки разтърсиха тялото му.

Кристин беше спряла, чуваше тихото бръмчене на мотора й — тя чакаше.

Бъди вдигна очи към насипа, който се извисяваше на фона на зимното тъмно небе. Отблясъците от горящото камаро започваха да помръкват. Напразно се питаше колко време е минало от катастрофата. Питаше се още дали някой ще види пожара и ще му се притече на помощ, но и този въпрос оставаше без отговор.

Той осъзна едновременно две неща: от устата му застрашително бликаше кръв и тялото му се бе вдървило от студ. Положително ще премръзне до смърт, ако не го открият навреме.

Изтръпнал от страх, той успя да седне. Питаше се дали да изпълзи обратно до върха на насипа и да наблюдава колата — страхуваше се повече, когато не виждаше. Вдигна очи нагоре и дъхът му замря.

На върха на насипа стоеше някакъв човек. Само че изобщо не беше човек, а труп, разлагащ се труп в зелени панталони. Нямаше риза, но горната част на изгнилото му тяло беше обвита с медицински корсет, покрит със сивкави петна от плесен. Костите прозираха през кожата на лицето му.

— Така ти се пада, лайнар такъв — прошепна осветеното от звездите привидение.

В този миг Бъди изгуби и последната си капчица самообладание и истерично закрещя. Очите му се изцъклиха, всяко косъмче от дългата му коса настръхна и обгради като чудат шлем изцапаното му от сажди лице. Кръв се лееше от устата му и се просмукваше в яката на канадката му. Забил длани в снега, той направи опит да се отдръпне, когато съществото се приближи към него. Господи, то нямаше очи — бяха изядени от гърчещите се червеи. От него се носеше воня, отвратителна воня, миризма на гнили домати, миризмата на смъртта…

Трупът на Роланд Д. Льобей протегна разложените си ръце към Бъди Репертън и се ухили.

Бъди започна да вие. Внезапно се вцепени, устните му се свиха под формата на буквата „О“ и се издуха, сякаш искаше да целуне ужасяващото създание, което пъплеше към него. Ръцете му се вкопчиха в разкъсаната канадка над сърцето, най-сетне прободено от счупено ребро. Политна назад, краката му заораха в снега… последният му дъх излетя през отворената му уста като през ауспух.

Съществото върху насипа потрепна и изчезна, без да остави следи.

От другата страна моторът на Кристин победоносно изрева, звукът разтърси мрачните, покрити със сняг склонове й отекна сред тях.

В далечината край езерото, на шестнайсетина километра по права линия, някакъв младеж, излязъл на разходка със ски в зимната нощ дочу звука и замръзна на място, поставил ръце на щеките и наклонил глава.

Внезапно целият настръхна, побиха го тръпки. Знаеше, че това е само някаква кола от другата страна на езерото — в зимните нощи звуците се носеха надалеч, и все пак първата му мисъл беше, че някакво праисторическо животно се е пробудило и е проследило жертвата си: огромен вълк, или може би тигър.

Звукът не се повтори и скиорът продължи пътя си.

3. ДАРНЪЛ РАЗМИШЛЯВА

В нощта, когато Бъди Репертън и приятелите му бяха нападнати от Кристин в парка „Скуонтик Хилс“ Уил Дарнъл остана до късно в гаража. През този ден задухът го измъчваше особено много. Когато бе в подобно състояние той се страхуваше да си легне, въпреки че по принцип спеше като заклан.

Лекарят го успокояваше, че едва ли има вероятност да се задуши в съня си, но с напредването на възрастта, задухът все по-здраво сграбчваше белите му дробове и караше шишкото да се страхува. Не му помагаше и осъзнаването, че този страх е съвсем неоснователен. Въпреки че не беше стъпвал в черква от дванайсетгодишна възраст — цели четирийсет и девет години, Уил Дарнъл беше безкрайно заинтересуван от обстоятелствата, свързани със смъртта на папа Йоан Павел I, починал преди повече от два месеца. Папата умрял в леглото си, където го открили на сутринта, вероятно вече вкочанен. Думите „вероятно вкочанен“ не даваха покой на Дарнъл.

Беше пристигнал в гаража в девет и половина вечерта, зад волана на своя крайслер „Империал“, модел ’66 — колата му харесваше и не възнамеряваше да я сменя до края на живота си. Някъде по същото време Бъди Репертън за пръв път забеляза преследващата го кола.

Уил притежаваше повече от два милиона долара, но парите вече не му доставяха удоволствие (ако изобщо някога им се бе наслаждавал), дори му се струваха някак си нереални. Реален бе единствено задухът му, който го измъчваше толкова, че Дарнъл се радваше на всичко, което би могло да отвлече вниманието му от болестта.

Проблемът с Арни Кънингам временно му помогна да забрави задуха си — навярно затова бе позволил на хлапака да остане в гаража, въпреки че инстинктът му подсказваше да го изгони, защото по необяснима причина присъствието му вещаеше опасност. Уил беше сигурен, че нещо странно става с Кънингам и с неговия плимут, нещо много, много странно.

Тази вечер хлапакът не беше тук. Заедно с целия шахматен клуб на либъртивилската гимназия беше заминал за три дни за Филаделфия, където се провеждаше Есенният турнир на Северните щати. Кънингам говореше с насмешка за участието си в турнира. Коренно се бе променил и вече не беше пъпчивото, изплашено момче, с което Репертън непрекъснато се заяждаше, момчето, което Уил моментално (и погрешно) бе преценил като лигльо и вечен неудачник.

Първо, Арни бе станал безкрайно циничен.

Вчера следобед, докато пушеха пури в канцеларията на Дарнъл (момчето се бе пристрастило към пурите и дебелакът се съмняваше, че родителите му знаят за това), Кънингам бе заявил, че е пропуснал толкова сбирки на шах-клуба, че според правилата би трябвало да е изключен. Но председателят се правел, че не забелязва, защото Арни му бил необходим за предстоящия турнир.

— Вярно е, че съм пропуснал повечето сбирки, но играя по-добре от когото и да било и лайнарът го знае… — Арни потръпна, направи гримаса и се улови за кръста.

— Непременно трябва да отидеш на лекар — посъветва го Дарнъл.

Момчето му намигна и сякаш внезапно се състари, вече не приличаше на осемнайсетгодишен младеж.

— Не ми трябва доктор, а едно хубаво чукане — по-добро е от екстензията.

— Значи ще заминеш за Филаделфия?

Уил беше разочарован, въпреки че на Кънингам се полагаше отпуска. Все пак това означаваше, че ще се наложи през следващите нощи Джими Сайкс да ръководи операциите, а бедният Джими беше пълен олигофрен.

— Разбира се. Нямам намерение да се откажа от турнира, където със сигурност ще бъда победител — отвърна Арни, сетне забеляза киселото лице на Дарнъл и се ухили:

— Не се притеснявай, приятел. Наближава Коледа и редовните ни клиенти купуват играчки за децата, вместо свещи и карбуратори. Отлично знаеш, че до януари няма да имаме никаква работа.

Така си беше, но Дарнъл се вбеси от мисълта, че сополанкото дръзва да му го напомни. Намръщено се обърна към него:

— Искаш ли да заминеш за Олбъни, след като се прибереш?

Арни го изгледа и попита:

— Кога?

— В края на седмицата.

— В събота?

— Да.

— Каква е сделката?

— Ще отидеш с колата ми до Олбъни, това е всичко. Хенри Бък иска да предаде четиринайсет „чисти“ коли. Поточно той твърди, че са чисти. Ще ти дам непопълнен чек, а ти хубаво ще ги огледаш. Ако са наред, ще ги вземеш, в противен случай ще кажеш на Хенри да си го начука.

— Каква стока ще закарам в Олбъни?

Дарнъл втренчено го изгледа и процеди:

— Май започваш да се шубелисваш, Кънингам?

— Не.

Арни смачка в пепелника недопушената си пура и замислено погледна дебелака.

— Просто ми се струва, че всеки път рисковете стават все по-големи. Кокаин ли ще карам?

— Ще помоля Джими да замине — рязко каза Дарнъл.

— Просто ми кажи каква е стоката?

— Двеста картона „Уинстън“.

— Съгласен съм.

— Сигурен ли си? Много набързо се реши.

Арни усмихнато отвърна:

— Ще се разнообразя след шахматния турнир.

Уил паркира крайслера си в най-близката до канцеларията му клетка с надпис: „Мистър Дарнъл. Паркирането пред клетката забранено!“

С мъка се измъкна иззад волана, затръшна вратата и спря, докато се мъчеше да си поеме дъх. Тази вечер задухът му беше непоносим. Шишкото си каза, че няма да си легне, независимо от съветите на смотания лекар.

Съгледа Джими Сайкс, който апатично размахваше голямата метла с дълга дръжка. Джими беше дълъг като върлина двайсет и петгодишен младеж, но тъй като беше умствено изостанал, изглеждаше поне с осем години по-млад. Напоследък бе започнал да носи косата си на зализан алаброс, според модата на петдесетте, подражавайки на Кънингам, когото Джими направо обожаваше. В гаража цареше тишина, нарушавана единствено от свистенето на метлата върху просмукания с машинно масло циментов под. Наоколо нямаше жива душа.

— Голяма клиентела имаме тази вечер, а Джими? — хрипливо произнесе Уил.

Джими се огледа наоколо.

— Ами, мистър Дарнъл, никой не се е мяркал, откакто мистър Хач взе колата си, а това беше преди половина час…

— Просто се пошегувах — промърмори Уил и отново съжали, че Кънингам го няма. Невъзможно бе да разговаря със слабоумния Джими, освен за съвсем елементарни неща. Все пак може би щеше да го покани на чаша кафе, смесено с малко „Курвоазие“. Така ще бъдат трима — той, Джими и задухът му. Или ако задухът бе довел и брат си — четирима. — Какво ще кажеш за едно…

Гласът му пресекна, когато забеляза, че клетката на Кристин е празна. Колата я нямаше.

— Арни ли се е върнал? — попита той.

— Арни? — Джими Сайкс тъпо примигна.

— Да, Арни, Арни Кънингам — нетърпеливо повтори Уил. — Колко души с това име познаваш? Колата му я няма.

Джими погледна към празната клетка и се намръщи:

— Вярно бе.

Дарнъл се ухили.

— Великият шахматист май е бил изритан от големия турнир, а?

— Тъй ли? — измънка Джими. — Ей, лоша работа, нали?

Уил потисна желанието си да сграбчи малоумния и здравата да го разтърси. Не бива да се ядосва — това само ще затрудни дишането му и ще го принуди да използва гнусната помпичка. Вместо това попита:

— Е, какво ти каза, Джими? Какво ти каза, когато дойде?

Докато произнасяше тези думи, внезапно разбра, че Арни изобщо не е идвал.

Джими най-сетне разбра какво го питат и възкликна:

— А, не видях него, а само Кристин, когато излезе през вратата. Майчице, страхотна е, нали? Поправи я като на магия!

— Да, като на магия — повтори Уил. Думата „магия“ често му идваше наум, докато гледаше Кристин. Внезапно се отказа да предложи на Джими кафе и коняк. Без да откъсва очи от празната клетка № 20, той промърмори:

— Можеш да си вървиш, Джими.

— О, мистър Дарнъл, нали казахте, че днес ще работя само шест часа, значи трябва да остана до десет.

— Освобождавам те още сега.

Мътните очи на Джими се оживиха при тази нечувана щедрост.

— Наистина?

— Да, да. Свърши си работата и тръгвай, разбра ли?

— Аха — отвърна младежът и си помисли, че през петте, или шестте години, откакто работеше за Уил (не си спомняше точно от колко време е в гаража, въпреки че майка му водеше сметка), никога не бе виждал стареца обзет от коледно настроение. Също като във филма за тримата призраци. Той въодушевено извика: — Супер си, шефе!

Уил потръпна и с накуцване се отправи към канцеларията си. Включи електрическата кафеварка и седна зад бюрото си. През остъклената стена видя как Джими прибра метлата, загаси флуоресцентното осветление и облече тежкото си палто.

Шишкото се облегна назад и се замисли.

Убеден бе, че през всичките тези години е оцелял благодарение на ума си, защото винаги изпреварваше събитията. Никога не се бе отличавал с физическа красота. От малък беше пълен и с разклатено здраве. Като дете боледува от скарлатина, последвана от лека форма на детски паралич — оттогава дясната му ръка не беше съвсем наред. В юношеската възраст непрекъснато му излизаха циреи, а когато навърши четирийсет и три, лекарят откри под мишницата му някакъв тумор, който за щастие се оказа доброкачествен. Въпреки това след операцията Уил прекара на легло цялото лято и на гърба му се появиха рани от залежаването. Година по-късно замалко не умря от двойна пневмония. А сега го измъчваше диабет и задух. Но разумът му винаги е бил наред и му помагаше да предвижда всичко.

Ето защо тази вечер се замисли за Арни. Навярно онова, което му бе харесало в Кънингам, бе приликата му с юношата Уил Дарнъл. Арни не беше болнав, но лицето му беше покрито с пъпки, никой не го обичаше и бе единак — черти, характерни за Дарнъл на младини.

Освен това Кънингам беше умен.

Дарнъл се притесняваше единствено от колата му. От тази странна кола.

— Лека нощ, мистър Дарнъл! — извика Джими.

Поколеба се и плахо добави:

— Честита Коледа!

Уил му махна с ръка и младежът си отиде. Шишкото с мъка се надигна от стола си, извади бутилката коняк от шкафа и я сложи до кафеварката. Сетне отново седна и се залови да си припомни събитията по хронологичен ред.

Август: Кънингам докарва някакъв напълно скапан плимут, модел ’58 и го паркира в двайсета клетка. Колата изглежда позната на Дарнъл и то с основание — оказва се, че това е плимутът на Роли Льобей. Арни няма представа (пък и не бива да знае), че едно време Роли Льобей също работеше за Дарнъл и често пътуваше до Олбъни, Бърлингтън или до Портсмут… Но през онези отдавна отминали дни Уил притежаваше кадилак, модел ’54. Различни коли, но с еднакви багажници с двойни дъна, където криеха цигарите, наркотиците, алкохола и оръжието, По онова време никой, с изключение на джазовите музиканти от Ню Йорк не беше чувал за кокаина.

Краят на август: Репертън и Кънингам се сбиват и Дарнъл изгонва Бъди — писнало му е от този хвалипръцко, който непрекъснато налита на бой. Поведението му отблъсква клиентите, а докато кара „стоката“, често го глобяват за превишена скорост. Достатъчно е някое любопитно ченге да претърси багажника и всички ще попаднат в затвора. Не че Уил се бои да отиде в пандиза — не и в Либъртивил — но ще е лошо за бизнеса. Имаше време, когато не му пукаше за хорското мнение, но сега беше различно.

Стана, наля си кафе, добави капачка коняк, поколеба се и си наля още една. Настани се удобно на стола, извади пура от вътрешния джоб на сакото си, нерешително я огледа и я запали. Майната ти, задух! Дано се задавиш!

Обгърнат от ароматния дим на пурата, с чашата кафе с коняк пред себе си, Дарнъл огледа тъмния, тих гараж и отново се замисли.

Септември: Хлапакът го моли за лепенка за изкаран технически преглед и за временен номер, защото иска да заведе гаджето си на някакъв футболен мач. Дарнъл се съгласява — по дяволите, имало е време, когато продаваше лепенките по седем долара парчето, без дори да погледне на какви коли ги поставят. Освен това, автомобилът на хлапака изглежда наред — все още е доста очукан и шумен, но общо взето ремонтът му е привършен. Арни се е справил отлично с реставрацията.

И точно това е дяволски странно, като се има предвид, че никой не го е виждал да работи по колата.

О, прави малки поправки тук-там: сменил е крушките на габаритите, също и гумите. Безспорно момчето разбира от коли. Един ден Уил си седи точно в този стол и го наблюдава как сменя тапицерията на задната седалка. Но никой не го е виждал да работи по колата, която беше напълно съсипана, когато в края на лятото за пръв път докара колата в гаража. Не го бяха виждали да изчуква и да обработва с кит ламарините на купето, въпреки че отначало плимутът беше целият надупчен и ръждясал, а сега изглеждаше като нов.

Дарнъл знаеше мнението на Джими Сайкс, защото веднъж го бе попитал. Джими смяташе, че Арни работи през нощта, когато в гаража няма никой.

— Ако е така, месеци наред не си е лягал нощем — изрече шишкото на глас и го побиха тръпки, въпреки коняка и кафето. Може би Джими е прав. Защото денем Кънингам не прави нищо, освен да слуша онази тъпа радиостанция и да се преструва, че работи.

„Предполагам, че върши голямата работа нощем“ — бе казал наивният Джими с убедеността на дете, което обяснява как дядо Коледа влиза през комина и как добрата фея е сложила монета под възглавницата му. Уил не вярваше в съществуването на дядо Коледа, нито на добрата фея, както не вярваше, че Арни е ремонтира Кристин през нощта.

Още два факта непрекъснато се мяркаха в съзнанието му, като търкалящи се билярдни топки.

Първо, преди да мине техническия преглед, Кънингам често караше колата си из огромното автомобилно гробище, зад гаража. Бавно обикаляше по тесните алеи между хилядите ръждясали коли, движейки се с десетина километра в час. Неизменно излизаше с колата си след мръкване, когато гаражът опустяваше. Кръжеше около огромния кран с кръгъл електромагнит и около пресата за коли. Веднъж Дарнъл го попита какво прави, а момчето отговори, че проверява реглажа. Малкият не го биваше за лъжец — кой проверява реглажа, като се движи със скорост десет километра в час?

Ето с какво се занимаваше Кънингам, след като всички си отиваха. Нощната му работа се състоеше в обикаляне на автомобилното гробище, докато фаровете му осветяваха купищата старо желязо.

Второ, Уил се притесняваше от милометъра на Кристин, който навиваше обратно. Самият Кънингам му обърна внимание на това, като лукаво се усмихна. Сподели, че милометърът връща с около пет мили на всяка действително измината. Въпреки че от години се занимаваше със стари коли, Уил беше смаян. Самият той бе превъртал милометрите на безброй коли (да не говорим за натъпкването на трансмисиите със стърготини, за да се заглуши предсмъртния им вой и изсипването на кутии овесено брашно в безнадеждно прогнили радиатори, за да се запушат временно дупките им), но никога не бе виждал милометър, който навива обратно от само себе си. Когато каза на Арни, че това е невъзможно, момчето се усмихна някак особено и рече, че е ужасно хитър номер.

Уил си помисли: „Вярно, че е номер и то страхотен!“ Двете билярдни топки лениво се удариха и се изтърколиха в различни посоки.

„Страхотна кола, нали? Поправи я като на магия.“

Уил не вярваше в дядо Коледа и в добрата фея, но бе готов да приеме съществуването на свръхестествени явления, които практичният човек би могъл да използва. Негов приятел, който живееше в Лос Анджелис твърдеше, че видял призрака на жена си преди голямото земетресение през шейсет и седма. Уил му повярва (въпреки че щеше да изпита съмнение, ако приятелят му разказваше историята, за да извлече някаква полза). Друг негов приятел, строителен работник, на име Куинт Иънгърман, съзрял отдавна починалия си баща до болничното си легло, след като паднал от четвъртия етаж на строяща се сграда.

Както повечето хора, Уил бе слушал доста подобни истории. Но като здравомислещ човек нито им вярваше, нито се съмняваше в тях, освен ако разказвачът очевидно бе смахнат. Предпочиташе да ги класира в нещо като „открито досие“, защото никой не знаеше откъде идват хората когато се раждат, и къде отиват след смъртта си. Унитарианските проповедници, възкръсналите последователи на Исус, папите и всичките учени на света не биха могли да убедят Уил в противното. Някои хора откачаха на темата „свръхестествено“, но това не означаваше нищо. Уил Дарнъл предпочиташе да класира подобни истории в „откритото досие“, защото досега не се бе сблъсквал с нищо свръхестествено и необяснимо.

Но ето че за пръв път му се случваше.

Ноември: Репертън и симпатичните му приятели смазват колата на Кънингам. Когато я докараха в гаража, тя изглеждаше така, сякаш е попаднала под товарен влак. Дарнъл я поглежда и си казва: „От това вече не става кола!“

В края на месеца Уелч загива на магистралата.

Декември: Появява се Джънкинс, детектив от щатската полиция, започва да си пъха носа навсякъде и да слухти. Идва в гаража и разговаря с Кънингам; после се появява в деня, когато Арни отсъства и подпитва защо момчето лъже за щетите, които Репертън и останалите му приятели (между които покойният и непрежалим Питър „Мучи“ Уелч) са нанесли на плимута. „Защо се обръщате към мен? — пита го Дарнъл, докато се задъхва и кашля, обгърнат от дима на пурата си. — Разговаряйте с момчето, шибаният плимут е негов, не мой. Аз просто държа гаража, където работниците поправят таратайките си, за да нахранят семействата си.“

Джънкинс търпеливо слуша бърборенето му. Известно му е, че Уил Дарнъл се занимава с много други неща, освен с гаража на самообслужване и с автомобилното гробище. Уил знае, че това е известно на полицая и не се страхува.

Ченгето запалва цигара и казва: „Питам вас, защото вече разговарях с момчето и то не пожела да ми каже нищо. По едно време усетих, че е изплашено до смърт, но после се съвзе и млъкна като риба“.

Дарнъл се обажда: „С една дума, подозирате, че той прегазил Уелч?“

Джънкинс го прекъсва: „Не съм казал това. Родителите му твърдят, че е бил вкъщи по време на произшествието и съм сигурен, че не лъжат, за да го прикриват. Но Мучи Уелч е бил сред хората, които смазаха колата му, освен това съм убеден, че Арни омаловажава повредите. Не мога да разбера защо го прави, но това направо ме влудява.“

„Много съжалявам“ — казва Дарнъл, но по гласа му личи, че изобщо не му пука.

Ченгето отново го пита: „Много ли беше повредена колата, мистър Дарнъл? Моля ви да ми кажете.“

А Уил изрича първата и единствена лъжа по време на разпита: „Изобщо не ми направи впечатление.“

Беше му направило впечатление и още как! Знаеше защо Арни лъже и полицаят също би го разбрал, ако истината не бе толкова очевидна, че той съзнателно я отминаваше. Кънингам лъжеше, защото пораженията бяха ужасяващи, много по-страшни, отколкото ченгето можеше да си представи. Онези негодници не само бяха смазали колата, а направо я бяха унищожили. Арни лъжеше, защото никой не го е виждал да работи по колата, след като влекачът я докара в гаража, а сега Кристин бе като нова — дори изглеждаше по-добре от преди.

Кънингам излъга ченгето, защото истината беше невероятна.

— Невероятна — произнесе Дарнъл на глас и изпи останалото в чашата кафе. Хвърли поглед към телефона, посегна към него но отдръпна ръка. Трябваше да се обади, но първо ще подреди мислите си.

Единствено той (с изключение на Кънингам) разбираше колко невероятно бе възстановяването на колата. Джими беше малоумен, а другите клиенти идваха и си отиваха — не бяха от постоянните посетители. Въпреки това мнозина от тях коментираха фантастичната работа на Кънингам. Повечето използваха думата „невероятно“, неколцина изглеждаха разтревожени. Един от тях бе Джони Помбертън, който се занимаваше с търговия на употребявани камиони и в продължение на цяла седмица се опитваше да поправи някаква стара боклукчийска кола. Джони разбираше от автомеханика повече от когото и да е в Либъртивил, дори в цяла Пенсилвания. Той сподели с Уил без всякакви заобикалки, че не може да повярва на очите си като гледа Кристин. Каза още, че му прилича на черна магия и кисело се засмя. Дарнъл се престори, че не го разбира. След няколко секунди старецът поклати глава и си тръгна.

Уил седеше в канцеларията си и се взираше в гаража, който бе необичайно тих както винаги преди Коледа. Каза си (не за пръв път), че повечето хора биха приели като чиста монета всичко, което са видели (каквото и да е то). „Сигурно са прави — каза си шишкото. — Няма свръхестествени и анормални явления; щом нещо се е случило, то не може да се отрече.“

Дочу гласа на Джими Сайкс: „Като на магия“, след това този на Джънкинс: „Убеден съм, че лъже, но не знам защо“.

Отвори чекмеджето на бюрото си, което притисна огромния му търбух и извади бележника си. Разлисти го и откри записано с разкривения му почерк: „Кънингам. Шахматен турнир. «Шератън» — Филаделфия. 11 — 13 декември.“

Позвъни на „Справки“, взе номера на хотела и го набра. Сърцето му се разтупка, докато чакаше от рецепцията да вдигнат слушалката.

Като на магия…

— Ало? Хотел „Шератън“, Филаделфия.

— Здравейте — каза Уил. — Струва ми се, че във вашия хотел се провежда шахматен тур…

— Да, сър, на Северните щати — прекъсна го чиновникът. По гласа му личеше, че е много млад.

— Обаждам се от Либъртивил, Пенсилвания. При вас е отседнал ученик от местната гимназия, участник в турнира — казва се Арни Кънингам. Бих искал да говоря с него, ако е там.

— Един момент, сър. Сега ще проверя.

В слушалката се дочу изщракване.

Уил се облегна назад във въртящия се стол и зачака. Стори му се, че изминаха часове, въпреки че стрелката на секундарника обиколи само веднъж циферблата на стенния часовник. Каза си: „Положително не е в хотела. Ако е там, ще си изям…“

— Ало? — Гласът бе младежки, някак си войнствен и едновременно предпазлив, но безсъмнено принадлежеше на Кънингам. Уил безкрайно се изненада, но беше прекалено опитен, за да се издаде.

— Здрасти, Кънингам. Обажда се Дарнъл.

— Уил, ти ли си?

— Да.

— Какво има? Защо се обаждаш?

— За да разбера как върви турнира, момче.

— Вчера спечелих, а днес завърших наравно. Играх скапано — просто не можах да се съсредоточа. Какво има?

Да, безсъмнено беше гласът на Кънингам. Уил, за когото обаждането без предварително измислено обяснение бе равнозначно да излезе гол на улицата, побърза на каже:

— Имаш ли писалка, момче?

— Да.

— Тогава си запиши: на „Норт Броуд Стрийт“ има магазин за авточасти. Можеш ли да отидеш дотам и да провериш какви гуми предлагат?

— Регенерирани ли?

— Не, нови.

— Добре, ще отида. Утре съм свободен от дванайсет до три следобед.

— Чудесно. Потърси Рой Мъстингера и му кажи, че аз те изпращам.

— Кажи ми името по букви.

Уил му го продиктува, сетне момчето попита:

— Това ли е всичко?

— Да… Надявам се да изгубиш всички партии.

— Има да чакаш — отвърна Арни и се засмя. Уил се сбогува и затвори телефона.

Безсъмнено Кънингам се намираше във Филаделфия, на петстотин километра от Либъртивил.

Кому би дал резервните ключове от колата?

На приятелчето си Гилдър.

Точно така! Само че Гилдър беше в болницата.

На гаджето си.

Но Арни бе споменал, че момичето няма шофьорска книжка.

На някой друг.

Само че нямаше на кого. Кънингам беше близък единствено с Уил и въпреки това никога не му бе предложил резервните ключове.

Като магия…

По дяволите!

Уил се намести в стола си и извади нова пура. Когато я запали и постави грижливо отрязания й край в пепелника, той замислено се загледа в дима, който се виеше към тавана. Не му хрумна никакво обяснение. Кънингам беше във Филаделфия — заминал бе с училищния автобус, но колата му я нямаше. Джими Сайкс я беше видял да излиза от гаража, но не беше забелязал кой я кара. Уил се питаше какво означава всичко това.

Постепенно мисълта му се отклони. Спомни си за последната си година в гимназията, когато му бяха поверили главната роля в пиесата, поставена от абитуриентите. Играеше мисионера, тласнат към самоубийство от проститутката Сади Томпсън, чиято душа се опитваше да спаси.7

Изпълнението му пожъна огромен успех. Това бе единственият му звезден миг в гимназията, тъй като не беше спортист, нито добър ученик. Всъщност това бе най-прекрасното събитие от младостта му. Израснал бе в потискаща обстановка: баща му беше пияница, майка му — отрудена женица, а брат му — хаймана, загинал на фронта по време на Втората световна война.

Уил си спомни за единственото си гадже — невзрачна блондинка на име Уанда Хоскинс, чието бледо лице беше обсипано с безброй лунички, увеличаващи броя си от августовското слънце. Сигурно щеше да се ожени за нея, защото Уанда бе едно от четирите момичета, които Уил беше чукал (без да се броят проститутките). Тя беше и единствената му любов, но той се питаше дали изобщо има такова чувство — подобно на свръхестествените явления, за които бе чувал, но не бе виждал, можеше само да се съмнява в съществуването на любовта, без да го отрича. Но бащата на Уанда служеше в армията и когато момичето навърши петнайсет, година преди да влезе във възрастта, когато децата престават да се подчиняват на родителите си, преместиха баща й в Уичита и това бе краят.

Уил си спомни, че когато се целуваха през далечното лято на хиляда деветстотин трийсет и четвърта, червилото на Уанда ухаеше на пресни малини. По онова време той все още бе кльощав, амбициозен юноша. Всяка нощ при мисълта за ароматното червило на Уанда, ръката му намираше набъбналия му член… и още преди момичето да се съгласи да му се отдаде, телата им вече страстно се бяха сливали в сънищата на Уил. В съня му се бяха любили до забрава в тясното му, окъсано детско креватче.

Сега, припомнил си страстните часове с Уанда, Дарнъл престана да мисли и засънува как отново държи в прегръдките си момичето.

Три часа по-късно се събуди от неспокойната си дрямка. Сепна се изведнъж, защото вратата на гаража шумно се повдигна и осветлението се включи — не неоновото, а двеставатовата крушка, поставена над входа.

Той спусна на пода изтръпналите си крака. В плътта му се забиха хиляди иглички, които му помогнаха напълно да се събуди.

Кристин бавно влезе в клетката си.

Дарнъл реши, че все още сънува, и изгледа колата с безразличието на човек, насила изтръгнат от съня си. Седеше зад бюрото си, подпрял тлъстите си ръце върху надраскания регистър и тъпо се взираше в нея.

Двигателят форсира веднъж-два пъти, от ауспуха изригна синкав дим.

Сетне моторът изгасна.

Уил Дарнъл седеше неподвижно зад бюрото си.

Вратата му беше затворена, но както винаги вътрешният телефон между канцеларията и огромния гараж беше включен. Той бе помогнал на Уил да разбере за започването на боя между Репертън и Кънингам в онзи августовски ден. Сега се чуваше само цъкането на охлаждащ се двигател.

Никой не излезе от Кристин, пък и не би могъл, защото колата беше празна.

Причисляваше подобни случаи към „Окритото досие“, тъй като досега не се бе сблъсквал с нищо свръхестествено, но ето че сега му се случваше…

Беше видял Кристин да преминава през гаража и да влиза в клетката си. По-късно експертите, занимаващи се със случая щяха да кажат: „Свидетелят признава, че задрямал, след което заспал и засънувал онова, което твърди, че е видял вероятно не е нищо друго, освен продължение на съня му. Очевидно, някакъв външен стимул е предизвикал спонтанната поява на въображаеми образи…“

Да, можеха да твърдят това, точно както Уил можеше Да се люби насън с петнайсетгодишната Уанда Хоскинс, но истината бе, че Уил Дарнъл беше шейсет и една годишен здравомислещ човек, лишен от романтично въображение.

Действително беше видял плимута на Кънингам да преминава през пустия гараж и да влиза в обичайната си клетка. воланът се въртеше сам. Беше видял фаровете да изгасват и бе чул изключването на осемцилиндровия двигател.

Дарнъл се вдигна от стола си и му се стори, че внезапно се е озовал в състояние на безтегловност. Поколеба се, отиде до вратата на канцеларията, отново се поколеба и я отвори. Прекоси гаража между паркираните в редици коли и застана пред клетка 20. Стъпките му отекваха по цимента, сетне замряха в тишината.

Внимателно огледа колата. Боядисаното й в червено и бяло купе блестеше, по него не се виждаше дори петънце ръжда. Предното стъкло бе чисто, нямаше и драскотина от случайно отхвръкнало камъче.

Единственият звук, който нарушаваше тишината, бе от стичането на разтопения сняг от калниците. Уил докосна капака. Беше топъл.

Натисна дръжката на вратата на шофьора и тя се отвори. Лъхна го уханието на нова кожена тапицерия, същевременно му се стори, че долавя и друга, по-неприятна миризма. Той вдъхна дълбоко, но не можа да определи на какво му мирише. Кой знае защо си помисли за изгнила ряпа в кофата за смет и сбръчка нос от отвращение.

Приведе се и огледа таблото. Ключовете ги нямаше. Милометърът показваше 52 107,8.

Изведнъж стартерът се превъртя от само себе си от акумулатор на старт. Топлият двигател веднага включи и заработи равномерно.

Сърцето на Уил подскочи, той усети, че се задушава. Втурна се обратно към канцеларията си, докато се опитваше да си поеме дъх, отвори чекмеджето на бюрото и трескаво затърси аспиратора, който винаги държеше там. Пискливото му дишане напомняше вой на зимен вятър, промъкващ се под входна врата. Лицето му беше добило пръстен цвят. Пръстите му машинално се вкопчиха в гърлото му.

Двигателят на Кристин отново изгасна. Настъпи тишина, нарушавана единствено от цъкането на изстиващ метал.

Уил откри аспиратора, пъхна го дълбоко в гърлото си, натисна копчето и вдъхна дълбоко. Лека-полека изчезна чувството, че върху гърдите му е изсипана цяла количка със сгурия. Той се отпусна на въртящия се стол и с облекчение дочу познатото изскърцване на пружините. Сетне покри лицето си с ръце.

Нищо свръхестествено… досега.

Но ето че се бе сблъскал с необяснимото.

Никой не караше колата. Беше влязла в гаража без да бъде управлявана от шофьор, а от вътрешността и лъхаше на изгнила ряпа.

Въпреки че беше изплашен до смърт, Уил започна да крои планове как да се възползва от видяното.

4. ПРЕЛОМЪТ

Овъглените останки от камарото на Бъди Репертън бяха открити в сряда следобед от един от пазачите на парка. Някаква старица, която живеела със съпруга си в градчето Ъпър Скуонтик, се бе обадила на охраната. Старата дама страдала от артрит и понякога не можела да заспи от болка. Предишната нощ й се сторило, че вижда пламъци откъм южната врата на парка. По кое време? Старицата смяташе, че е било към десет и четвърт, защото гледала филма по телевизията, а той току-що бил започнал.

В четвъртък на първата страница на либъртивилскня „Кистоун“ се появи снимка на изгорялата кола, а заглавието над нея оповестяваше: „Трима загинали при автомобилна катастрофа в парка «Скуонтик хилс»“. Вестникът цитираше думите на щатски полицай, според когото „катастрофата станала в резултат на голямото количество алкохол, поето от водача — завързаната фраза означаваше, че в изгорялата кола били открити повече от половин дузина бутилки от долнопробното вино, смесено с плодов сок, продавано под търговското название «Тексаски шофьор».“

Новината потресе всички ученици от либъртивилската гимназия. Обикновено младежите много трудно приемат неприятния факт, че са смъртни. Смъртта на съучениците им ги разтърси още повече, защото произшествието се бе случило по време, когато всички бяха празнично настроени.

Арни Кънингам беше потиснат и изплашен от смъртта на трите момчета. Отначало бе загинал Мучи, а сега — Бъди, Ричи Трелони и Боби Стантън, глупавият първокурсник, когото Арни изобщо не познаваше. Но какво е правил тъпият „заек“ в компанията на тези хулигани? Нима не е знаел, че влиза в бърлогата на звяра, въоръжен с воден пистолет? Трудно му беше да приеме разпространявания из гимназията слух, че Бъди и приятелчетата му здравата се наквасили още по време на баскетболния мач, качили се в колата и продължили да пият, докато накрая ги постигнала зла участ.

Кой знае защо имаше чувството, че по някакъв начин е причинил смъртта им.

След скарването им Лий бе престанала да му говори. Арни не й се обади, отчасти от гордост, отчасти от срам. Искаше му се тя първо да го потърси, и нещата помежду им да бъдат както… преди.

„Преди какво? — прошепна някакъв вътрешен глас. — Ами преди тя да се задави и за малко да умре в колата ти. Преди да удариш онзи младеж, който спаси живота й.“

Но Лий искаше от него да продаде плимута. А това бе напълно невъзможно, нали? Нима би могъл да го стори, след като му бе струвала толкова време, усилия и… дори сълзи?

Така или иначе бе приключил с Лий и не искаше да мисли за нея. Денят му се стори безкраен, най-сетне се разнесе последният звънец. Той излезе на паркинга, или по-скоро изтича навън и побърза да се качи в Кристин.

Седна зад волана и задиша на пресекулки, докато наблюдаваше как първите снежинки бавно се спускат върху блестящия капак. Порови в джобовете си, извади ключовете и запали колата. Двигателят равномерно забръмча и той потегли; гумите изскърцаха върху отъпкания сняг. Каза си, че рано или късно трябва да постави вериги, но всъщност Кристин като че нямаше нужда от тях. Никога досега не беше карал кола с такава голяма тяга.

Завъртя копчето на радиото и го настрои на WDIL. Шеб Уоли пееше „Моравият човекоядец“. Забавните думи на песента най-сетне го накараха да се усмихне.

Винаги, когато седнеше зад волана на Кристин, животът му се струваше поносим, започваше да забравя проблемите си. Естествено, беше шокиран от новината за смъртта на Репертън, Трелони и на малкия лайнар; навярно бе съвсем естествено да се почувства виновен, тъй като ги ненавиждаше заради онова, което бяха сторили на него и на колата му. Но нали по време на катастрофата той беше във Филаделфия? Нямаше нищо общо с нея. Направо бе невъзможно.

Просто се чувстваше потиснат. Денис все още беше в болницата. Лий се държеше глупаво — сякаш на Кристин й бяха поникнали ръце и беше натикала парчето месо в гърлото й. А днес беше напуснал шахматния клуб.

Може би най-тревожна беше реакцията на председателя на клуба, мистър Слоусън, който дори не се опита да го разубеди. Заеквайки, Арни му заяви, че напоследък няма никакво време и му се налага да се откаже от всякакви развлечения. Мистър Слоусън кимна и отговори: „Добре, Арни. Но ако размислиш, не забравяй, че сме тук, в стая № 30.“ После го изгледа с безцветните си очи, които изглеждаха големи като яйца зад дебелите стъкла на очилата му. На Арни му се стори, че в тях се чете… укор.

Хич не му пука. Важното бе, че учителят дори не се бе опитал да го разубеди. Поне трябваше да опита, защото Арни бе най-добрият шахматист в либъртивилската гимназия и Слоусън го знаеше. Ако го бе помолил, Арни може би щеше да промени решението си. В действителност разполагаше с малко повече време, откакто Кристин беше… беше…

Какво?

… отново ремонтирана. Ако мистър Слоусън бе казал „Хей, Арни, не бързай, дай да помислим, ти действително си ни необходим…“, ако мистър Слоусън беше казал нещо подобно, Арни може би щеше да промени решението си. Но глупавият дъртак бе изрекъл само: „Ако размислиш, ние сме тук, в стая 30“ и бе надрънкал още куп глупости. Шибаният му лайнар — и той беше като всички останали. Не по вина на Арни либъртивилският шахматен клуб не се класира на полуфиналите — самият той беше спечелил четири партии и положително щеше да победи на финала, ако му бяха дали възможност. Виновни бяха онези лайнари Бари Колсън и Майк Хикс, които загубиха и двамата бяха шахматисти толкова, колкото Казабланка беше името на някаква безалкохолна напитка…

Арни извади парче дъвка, махна обвивката й и я смачка на топче, сетне го запрати право в торбата за смет, окачена под пепелника на Кристин. „Право в задника на малката курва“ — промърмори той и се ухили. Усмивката му беше невесела и някак си жестока. Очите му неспокойно се стрелкаха встрани, сякаш очакваше да се сблъска със свят, пълен с откачени шофьори, тъпи пешеходци и общо взето населен с идиоти.

Безцелно кръстосваше с колата из Либъртивил, обзет от мрачните си мисли, които му действаха странно успокояващо. Радиото непрекъснато свиреше, този път отдавна забравени инструментални мелодии: „Бунтовникът“, „Страхотен уикенд“, „Телевизионна звезда“ и „Ръмжене“ на великия Линк Рай. Гърбът го понаболяваше, но поносимо. За миг снегът се усили и го обгърна бяла пелена. Той включи фаровете, но след миг снегът престана, облаците се разсеяха и през тях надникна студеното зимно слънце.

Арни продължи да обикаля.

Внезапно се изтръгна от размислите си — точно когато му бе хрумнало, че Репертън напълно си го е заслужил, и с огромно учудване осъзна, че минава шест, а наоколо е паднал мрак. От лявата му страна проблеснаха зелените звездички върху неоновата реклама над пицарията на Джино. Спря колата и излезе навън. Понечи да прекоси улицата, но си спомни, че е забравил ключовете на таблото.

Отвори вратата и се наведе да ги вземе. Изведнъж го лъхна отвратителната воня, за която говореше Лий и която той се бе престорил, че не усеща.

Но сега тя изпълваше вътрешността на Кристин, сякаш се бе появила след излизането му — смрад на развалено месо, която накара очите му да се насълзят, а гърлото му да се свие. Сграбчи ключовете и разтреперан се изправи, сетне ужасено се втренчи в Кристин.

„Арни, усетих миризма. Отвратителна воня на гнило… сигурно знаеш какво имам предвид…“

„Не, нямам представа. Навярно си въобразяваш“.

Но в такъв случай и той си въобразяваше. Арни рязко се извърна и хукна към пицарията, сякаш го преследваше самият дявол.

Поръча си пица, въпреки че изобщо не беше гладен, смени няколко монети за телефона и влезе в кабинката до джубокса, от който се разнасяше някакво непознато модерно парче.

Първо позвъни вкъщи. Обади се баща му — гласът му бе странно безжизнен. Никога досега Арни не го беше чувал да говори така и безпокойството му нарасна. Гласът на Майкъл звучеше също като този на мистър Слоусън. Стори му се, че сънува кошмар. Край остъклената будка бавно се носеха непознати хора, подобно на отвързани балони, върху които някой бе нарисувал с флумастер човешки лица.

„Лайнари! — помисли си без всякаква връзка той. — Шайка скапани лайнари!“. Сетне неуверено поде:

— Ало, татко… Виж, хм… като че загубих представа за времето. Извинявай.

— Няма значение — монотонно изрече Майкъл и Арни почувства как тревогата му прерасна в страх. — От гаража ли се обаждаш?

— Не, от пицарията на Джино. Татко, какво ти е? Гласът ти звучи особено.

— Всичко е наред. Просто току-що изхвърлих изстиналата ти вечеря, майка ти отново плаче в спалнята, а ти си хапваш пица. Колкото до мен, аз се чувствам страхотно. Е радваш ли се на колата си, Арни?

Момчето се опита да проговори, но от гърлото му не се изтръгна нито звук. Едва след няколко секунди успя да продума:

— Татко, мисля, че не е честно.

— Изобщо не ме интересува какво смяташ за честно — промълви Майкъл. — Може би отначало поведението ти донякъде беше оправдано. Но от месец насам си се превърнал в човек, когото изобщо не разбирам. Освен това става нещо и не мога да проумея точно какво. Майка ти също усеща промяната в теб и това й причинява мъка. Знам, че отчасти и тя има вина, но това не облекчава болката й.

— Просто изгубих представа за времето! — извика Арни. — Престани да правиш от мухата слон.

— Навярно си обикалял из улиците с колата?

— Да, но…

— Забелязах, че в тези случаи забравяш колко е часът. Ще се прибереш ли вкъщи тази вечер?

— Да, ще си дойда рано — отвърна момчето и навлажни устните си с език. — Първо трябва да се отбия в гаража и да съобщи на Уил какво съм свършил от поръчката му във Филаделфия…

— Извини ме, но това също не ме интересува — с ледена учтивост изрече Майкъл. Гласът му бе много особен.

— О! — тихо възкликна момчето. В този момент действително се изплаши, побиха го тръпки.

— Арни?

— Какво?

— Ще ми обясниш ли какво става?

— Не те разбирам.

— Престани да се преструваш. Днес онзи детектив дойде в университета. Разговаря и с Реджина и тя е много разстроена. Не мисля, че полицаят я нервира нарочно, но…

— Е, какво искаше този път? — напрегнато попита момчето. — Какво искаше този мръсник? Ще го…

— Какво ще му направиш?

— Нищо. — Арни преглътна, стори му се, че в гърлото му е заседнала буца пръст. — Какво искаше?

— Питаше за Репертън и за другите две момчета. Да не мислиш, че се интересуваше от геополитическата ситуация в Бразилия?

— Но Репертън е загинал при катастрофа! — възкликна Арни. — За Бога, какво общо имате вие с мама?

— Нямам представа. — Майкъл Кънингам замълча, сетне попита:

— А ти?

— Откъде мога да знам за катастрофата! — изкрещя Арни. — Бях във Филаделфия и играх шах, не… не… — той се запъна и млъкна.

Баща му произнесе с гробовния си глас:

— Питам те за последен път — какво става?

Арни си спомни за миризмата, за отвратителната воня на гнило, видя как Лий се задавя, вкопчва пръсти в гърлото си, лицето й започва да посинява. Опитал се бе да я удари по гърба, защото така се постъпва с хора, задавили се от храна. Методът на Хаймлих все още е непознат, освен това тя трябваше да умре по този начин, но не в колата… а край шосето… в прегръдките му…

Затвори очи, зави му се свят, почувства, че му прилошава.

— Арни?

— Нищо не става — процеди той през стиснати зъби, без да отваря очи. — Просто прекалено много хора се заяждат с мен, защото най-сетне притежавам нещо и съм го постигнал със собствени усилия.

— Както искаш — произнесе баща му със същия безразличен тон, напомнящ гласа на мистър Слоусън. — Ако решиш да споделиш нещо, аз съм на твое разположение — винаги съм бил, въпреки че едва ли съм съумял да ти го докажа. И не забравяй да целунеш майка си когато се прибереш.

— Непременно. Слушай, Май…

Щрак.

Момчето стоеше в кабинката и с недоумение се взираше в слушалката. Не се чуваше дори сигнал, защото това бе скапана… шибана телефонна кабина.

Бръкна в джоба си изсипа всичките си пари върху металната поличка. Изрови монета от десет цента, за малко не я изпусна, после успя да я пъхне в процепа. Гадеше му се, като че бе слънчасал. Имаше чувството, че много умело са го измамили.

Набра по памет номера на Лий. Обади се майка й и моментално го позна. Мелодичният й и дори сексапилен глас, който сякаш подканваше: „Ела по-близо, непознати човече“ незабавно се промени, стана суров. Тонът й подсказваше, че що се отнася до нея, Арни е проиграл последния си шанс.

— Лий не желае да разговаря с теб, нито да те вижда.

— Моля ви, мисис Кабът, позволете ми само да…

— Смятам, че направи достатъчно — ледено произнесе Натали Кабът. — Онази вечер Лий се прибра много разстроена и оттогава почти непрекъснато плаче. Сигурна съм, че е преживяла нещо ужасно и се моля на Бога да не е това, което подозирам. Аз…

Арни усети, че го напушва истеричен смях. Лий за малко щеше да умре от задушаване, е майка й смяташе, че се е опитал да я изнасили.

— Мисис Кабът, непременно трябва да говоря с нея!

— Съжалявам, но е невъзможно.

Момчето трескаво се мъчеше да измисли някакъв аргумент, който би му помогнал да се „промъкне покрай дракона, охраняващ принцесата“. Чувстваше се като търговски пътник, опитващ се да се добере до господарката на дома. Не му хрумна нищо и си каза, че от него ще излезе скапан амбулантен търговец… Отново ще чуе изщракването, последвано от пълна тишина.

Внезапно усети, че слушалката премина в други ръце. Мисъс Кабът остро запротестира. Лий й отвърна нещо, но той не можеше да долови думите им. Сетне чу гласа на момичето:

— Арни?

— Здравей, Лий. Просто исках да ти кажа колко съжалявам за…

— Сигурна съм — отговори момичето. — Приемам извиненията ти. Но няма… не мога повече да излизам с теб. Освен ако всичко се промени.

— Не искай от мен прекалено много — прошепна момчето.

— Нямам… — внезапно гласът й стана по-остър и леко заглъхна, явно бе отдалечила слушалката.

— Мамо, престани да ми висиш на главата!

Мисис Кабът гневно промърмори нещо, настъпи тишина, след секунда Лий продължи:

— Нямам какво повече да ти кажа, Арни. Знам, че звучи налудничаво и все пак съм сигурна, че онзи ден Кристин се опита да ме убие. Казвам си, че е невъзможно, но случилото се не ми дава покой. Разбери, че изцяло си обсебен от…

— Лий, извини ме за грубостта, но говориш абсолютни тъпотии. Кристин е просто кола! Ако не разбираш, ще ти го произнеса по букви: „К-о-л-а“. Няма нищо…

— Да — прекъсна го момичето и по гласа му пролича, че всеки момент ще избухне в сълзи. — Действително те е обсебила и предполагам, че никой не може да ти помогне, ако самият ти не пожелаеш да се освободиш.

Изведнъж болката в гръбнака му се пробуди и запулсира, сетне постепенно обзе цялото му тяло. Железен обръч стегна главата му.

— Нима не съм права, Арни?

Той не отговори, не беше в състояние да отвори уста.

— Моля те, продай я — промълви Лий. — Прочетох във вестника за онзи Репертън и…

— Какво общо има това с мен? — прегракнало възкликна Арни. — Било е нещастен случай.

— Не знам какво е било и не искам да науча. Но вече не се боя за нас двамата, а за теб! Страхувам се за теб! По-добре да… не, непременно трябва да продадеш колата.

Момчето прошепна:

— Само не ме изоставяй, Лий.

Сега гласът й прозвуча още по-несигурно, навярно вече плачеше:

— Обещай ми, Арни. Обещай ми и го направи. После… после ще видим. Обещай ми, че ще се отървеш от проклетата кола — единствено за това те моля.

Арни притвори клепачи и си представи как Лий се прибира от училище, а на ъгъла със запален мотор стои Кристин. И я чака.

Побърза да отвори очи, сякаш бе видял призрак.

— Не мога да го направя.

— В такъв случай няма какво повече да говорим.

— Има! Има! Моля те…

— Не! Дочуване, Арни. Ще се видим в училище.

— Лий, почакай…

Щрак. Настъпи тишина.

Обзе го зашеметяващ гняв. Внезапно изпита непреодолимо желание да изтръгне слушалката заедно с кабела, да я размаха над главата си като аржентинско ласо и да разбие стъклата на телефонната кабина, превърнала се в килия на мъченията. Всички го бяха изоставили като плъхове, напускащи потъващия кораб.

Никой не може да ти помогне, ако ти сам не пожелаеш да се освободиш.

Ама че глупост! Всички приличаха на плъхове, бягащи от потъващия кораб. Нито един от тях, като се започне от онзи лайнар Слоусън с големите очила с рогови рамки и опулените очи, от смотания Майкъл, който е дотолкова под чехъл, че би било най-добре да връчи бръснач на гадната си съпруга и да я помоли да му отреже онази работа, от евтината курветина, дето кръстосала крака, седи в шикозната си къща — сигурно беше загазила, затова се задави от шибания хамбургер — и се стигне до елегантните автомобили, чиито багажници са пълни със стикове за голф. Искам да поиграя голф с тези проклети офицери, обзалагам се, че ще намеря къде да натикам малките бели топки, но когато изляза оттук, никой няма да ми заповядва какво да правя, всичко ще бъде както аз кажа кажа кажа кажа кажа…

Изведнъж Арни дойде на себе си. Беше изплашен до смърт, дишаше на пресекулки.

Господи, какво става? За миг се бе преобразил в непознат, който негодува срещу цялото човечество…

Не, не беше непознат, а Роланд Льобей.

Невъзможно!

Дочу гласа на Лий: „Нима не съм права, Арни?“

Изведнъж в обърканото му съзнание изникна странно видение. Дочу гласа на свещеника:

— Арнълд, взимаш ли тази жена за своя любяща…

Само че не се намираше в църква, а в паркинг за стари коли, украсен с пъстроцветни пластмасови флагчета, които плющяха под силния вятър. Наоколо бяха подредени сгъваеми столове. Това бе паркингът на Уил Дарнъл, а самият Уил стоеше до Арни — беше негов кум. Булката липсваше. На нейно място стоеше Кристин, блестяща под пролетното слънце, дори огромните й гуми сякаш сияеха.

Разнесе се гласът на баща му: „Кажи ми какво става?“

Свещеникът изрече:

— Кой дава тази жена на този мъж?

Роланд Льобей се надигна от сгъваемия си стол като призрачен кораб, изплувал от Хадес8.

Устните му бяха разтегнати в страховита усмивка. За пръв път Арни забеляза кои са хората, насядали около него: Бъди Репертън, Ричи Трелони, Мучи Уелч. Ричи беше овъглен, почти цялата му коса бе изгоряла. Кръвта, потекла от устата на Репертътн беше изцапала ризата му, като че бе повръщал. Но най-страшен беше Мучи Уелч — тялото му беше разкъсано като книжен плик. Всички се усмихваха.

— Аз — прегракнало изрече Роланд Льобей. Ухили се и покритият му с плесен език се подаде от вонящата дупка на мястото на устата му. — Аз я давам, а на него съм връчил разписка. Мръсницата е като асо пика, а сега цялата му принадлежи.

Внезапно Арни осъзна, че стои в телефонната кабина, тихичко стене и притиска слушалката към гърдите си. С нечовешко усилие прогони видението и се овладя.

Посегна към монетите на поличката и половината се разпиляха на пода. Пъхна една в процепа и запрелиства телефонния указател, докато откри номера на болницата. Ще потърси Денис. Денис винаги му е бил опора. Денис няма да му изневери. Денис ще му помогне…

Телефонистката се обади и Арни каза:

— Четирийсет и втора стая, ако обичате.

Момичето го свърза и се дочу сигнал. Телефонът продължи да звъни… да звъни… да звъни… Точно когато Арни се канеше да затвори, дочу делови женски глас:

— Втори етаж, крило В. Кого търсите?

— Гилдър. Денис Гилдър.

— В момента мистър Гилдър е във физиотерапията. Можете да му позвъните в осем часа.

Арни се канеше да й каже че въпросът е спешен, изключително спешен, но внезапно изпита непреодолимо желание да излезе от телефонната кабина. Обзе го чувство на клаустрофобия, гигантска ръка притисна гърдите му. Усети неприятната, потискаща миризма на собствената си пот.

— Сър?

— Благодаря, ще се обадя по-късно — изрече той. Окачи слушалката и излетя от кабинката, без да събере разпръснатите на пода монети. Неколцина посетители го изгледаха, сетне отново се заловиха с храната си.

— Пицата ви е готова — обади се момчето зад щанда.

Арни вдигна очи към стенния часовник на стената и откри, че е бил в кабинката повече от двайсет минути. Лицето му беше обляно от пот, подмишниците му воняха. Краката му се огъваха, трепереха — имаше чувството, че мускулите му са се размекнали и че всеки момент ще се стовари на пода.

Плати пицата и за малко не изпусна портфейла си, докато прибираше рестото.

— Добре ли сте? — попита го момчето. — Изглеждате малко пребледнял.

— Нищо ми няма — отговори Арни, въпреки чувството, че всеки момент ще повърне. Грабна пицата, опакована в бяла кутия, на капака на която бе написано с големи букви: „Пицария на Джино“ и се втурна навън в студената зимна вечер. Последните облаци се бяха разсеяли и звездите блещукаха като нащърбени диаманти. За миг застана неподвижно на тротоара и се загледа в тях, сетне в Кристин, която го очакваше като вярно куче.

Помисли си, че тя никога няма да спори с него и да се оплаква, никога няма да иска каквото и да било. Когато поиска може да седне в нея, да се отпусне на луксозната й тапицерия, да си отпочине, обгърнат от топлотата й. Тя никога няма да го предаде. Тя… Тя…

Тя го обичаше.

Арни бе сигурен в това. Знаеше също, че Льобей не би я продал никому другиму, нито за двеста и петдесет, нито за две хиляди долара. Кристин просто си седеше пред бараката на стареца и очакваше подходящия купувач. Онзи, който ще…

„Онзи, който ще я обича заради самата нея“ — прошепна въображаемият глас.

Точно така.

Арни стоеше на тротоара, забравил пицата, която вдигаше пара от мазната кутия. Погледна към Кристин и в душата му забушува странна смесица от чувства, сякаш в тялото му се бе развихрил тайфун, разместващ всичко което не бе успял да унищожи. О, той я обичаше и я ненавиждаше, мразеше я и милееше за нея, нуждаеше се от нея и същевременно изпитваше желание да избяга от нея, взаимно си принадлежаха и…

(Обявявам ви за мъж и жена, обвързани от този ден завинаги, докато смъртта ви раздели!)

Но нямаше нищо по-странно от ужаса, от смразяващия ужас, от осъзнаването, че… че…

(Как контузи гърба си през онази вечер, Арни? След като Репертън — покойният Кларън „Бъди“ Репертън и приятелчетата му смазаха Кристин? Как се контузи толкова зле, че сега непрекъснато трябва да носиш смрадливия медицински колан? Как се контузи?)

Отново видя случилото се и се спусна да тича, опитвайки се да забрави истината, да стигне до Кристин преди да е осъзнал какво става и да полудее напълно.

Тичаше към Кристин, сякаш се опитваше да остави зад себе си обърканите си чувства и ужасяващата истина. Тичаше към нея както наркоманът бърза да вземе спринцовката, когато тялото му се разтърсва от липсата на наркотик и не мисли за друго, освен за очакваното блаженство. Тичаше подобно на обречени хора, втурнали се към смъртта… Тичаше както младоженецът тича към невестата си.

Тичаше към Кристин, защото щом седнеше зад волана, забравяше всичко: родителите си, Лий, Денис и стореното в нощта, когато бе докарал напълно унищожения си плимут при Дарнъл. Когато всички си отидоха, той включи колата на скорост и я тикна, докато тя се затъркаля върху спуканите си гуми. Продължи да я бута, докато преминаха през вратата и се озоваха в автомобилното гробище, където ноемврийският вятър виеше сред жалките останки от коли с избити стъкла и пробити резервоари. Продължи да я тика, докато по гърба му потекоха струйки пот; сърцето му тупкаше като галопиращ кон, страхотна болка проряза гърба му. Тикаше я, напрегнал цялото си тяло, докато милометърът бавно се превърташе в обратна посока. На стотина метра от вратата болката в гърба му стана по-силна, но той продължи да бута колата; в плътта му сякаш се забиваха ножове, но той продължи да тика напред Кристин, която бавно се придвижваше върху спуканите си гуми. Усети, че ръцете му изтръпват, болките в гърба станаха нечовешки. В този момент…

Той стигна до Кристин разтреперан се хвърли на предната седалка. Кутията падна на пода. Взе и я сложи до себе си. Усети как го обзема спокойствие, което подейства като балсам на измъчената му душа. Докосна волана и проследи с пръст очертанията му. Сетне свали едната си ръкавица и бръкна в джоба си за ключовете. За ключовете на Льобей.

Все още си спомняше за случилото се през оная нощ, но то вече не му се струваше страшно. Сега, седнал зад волана на Кристин си помисли, че дори е било прекрасно.

Беше истинско чудо.

Спомни си как изведнъж му стана по-лесно да бута Кристин, защото гумите започнаха да се възстановяват като на магия, споиха се без да остане никаква следа, сетне се напомпаха. Счупеното стъкло започна да се съединява от само себе си с тихо кристално звънтене. Огънатата ламарина на купето постепенно се изправи.

Арни продължи да бута Кристин, докато тя се възстанови напълно, сетне седна зад волана и я подкара сред редиците стари автомобили. Милометърът продължаваше да навива обратно, като връщаше назад времето, докато заличи нощта, когато Репертън и компанията му смазаха Кристин.

Постепенно колата стана като нова.

Какво лошо има в това?

— Нищо — каза някой.

Арни се стресна и се огледа. Роланд Льобей седеше до него, носеше черен двуреден костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Върху ревера на сакото му бяха закачени накриво цяла редица медали. Арни бе сигурен, че са го погребали с тези дрехи, въпреки че не ги беше видял. Но сега Льобей изглеждаше по-млад и някак си опасен, човек, с когото не бива да се шегуваш.

— Запали я — промълви старецът. — Запали я и ще отидем на автоизлет.

— Добре — каза момчето и завъртя ключа. Кристин потегли, гумите й изскърцаха върху отъпкания сняг. През онази нощ я бе бутал, докато всички повреди бяха отстранени. Не, не бяха отстранени, а анулирани — това бе точното определение на случилото се. Сетне я беше върнал в клетката, като остави за себе си незначителните поправки.

Дочу гласа на Льобей:

— Да послушаме малко музика, а?

Арни пусна радиото — Дайън пееше „Дона-примадона“.

— Ще ядеш ли таз’пица, или що? — гласът на стареца като че започваме да се променя.

— Да. Искаш ли едно парче?

— Никога не съм се отказвал от хубаво парче — цинично заяви Льобей.

Момчето отвори кутията с една ръка и откъсна голямо парче.

— Запо…

Очите му се разшириха. Ръката му се разтрепери и топлият кашкавал от пицата потече на конци, които започнаха да се полюшват като паяжина, подухвана от есенния вятър.

Човекът, седнал до него вече не беше Льобей.

Това бе самият той.

Беше Арни Кънингам на около петдесет години, по-млад, отколкото Льобей през онзи августовски ден, когато той и Денис се запознаха с него, но с всяка минута се състаряваше. Другото „аз“ на Арни носеше пожълтяла тениска и изцапани с машинно масло джинси, едната дръжка на очилата му с рогови рамки беше счупена и омотана с прозрачна лепенка. Оредяващата му коса беше късо подстригана, а сивите му очи — помътнели и кръвясали. Стиснатата му уста говореше за горчивината от годините, прекарани в самота. Защото това същество, или призрак, беше самотно.

Нямаше никого, освен Кристин.

Приликата между възрастния Арни Кънингам и Роланд Льобей беше поразителна — все едно, че бяха баща и син.

— Е, ще караш ли, или ще ме зяпаш? — попита съществото и внезапно започна да се състарява пред смаяния поглед на Арни. Посивялата му коса побеля напълно, тялото му под тениската се съсухри. По лицето му пробягнаха бръчки, сетне се врязаха дълбоко сякаш прогорени от киселина. Очите му хлътнаха и очните ябълки пожълтяха. Носът му се издаде напред и Арни си каза, че съществото наподобява стар лешояд, но все пак поразително прилича на него.

— Какво ме зяпаш? — прегракнало изрече този седем… не, осемдесетгодишен Арни Кънингам, докато с всяка изминала секунда тялото му се гърчеше и съсухряше върху червената тапицирана седалка на Кристин. — Да не са ми поникнали крила, крила, крила, крила… — извика съществото с неуверен, писклив старчески глас. В този миг лицето му се покри с рани и с кожни тумори, а зад очилата с рогови рамки очите се покриха с млечнобели пердета, сякаш се спуснаха щори. Съществото се разлагаше пред очите му и от него лъхаше миризмата, която бе усетила Лий и самият той, но сега бе още по-неприятна — беше отвратителна, отблъскваща воня на разлагаща се плът, на собствената му разлагаща се плът.

Арни тихичко започна да вие, а от радиото продължаваше да гърми гласът на Литъл Ричард, който пееше „Тути Фрути“. Косата на съществото бързо започна да окапва на кичури, които се носеха из въздуха като паяжини, ключиците му изхвръкнаха като чудати моливи, през изсъхналата като пергамент кожа над разтегленото деколте на тениската. Устните му започнаха да се съсухрят и разкриха останки от зъби, полегнали в различни посоки като надгробни камъни. Съществото бе самият Арни — бепе мъртво и едновременно живо — също като Кристин.

— Да не са ми поникнали крила? — бърбореше то. — Да не са ми поникнали крила?

Арни закрещя.

5. ДЖЪНКИНС ОТНОВО СЕ ПОЯВЯВА

Час по-късно Арни вкара колата в гаража на Дарнъл. Пътникът до него — ако изобщо бе съществувал, отдавна бе изчезнал. Миризмата също я нямаше — безсъмнено е била само илюзия. Арни си каза, че ако непрекъснато се занимаваш с лайнари, всичко започва да ти мирише на лайна. Разбира се, това им доставя удоволствие.

Дарнъл седеше в остъклената си канцелария и ядеше мазен сандвич. Вдигна ръка за поздрав, но не стана от стола си. Арни натисна клаксона и паркира.

Помисли си, че обяснението на току-що случилото се е съвсем елементарно — просто бе изживял нещо като кошмар. Обаждането вкъщи, разговора с Лий и опита му да се свърже с Денис, при който сестрата му бе съобщила, че приятелят му е във физиотерапията — всичко това бе като приказката, където героят три пъти претърпява неуспех преди първи петли. Навярно за миг бе откачил. Пък и не беше чудно след неприятностите, които си имаше от август досега. В края на краищата всичко бе въпрос на перспектива, нали? През целия му живот го смятаха за особняк, а сега бе започнал да излиза от черупката си и да се превръща в нормален човек с нормални ежедневни грижи. Нищо чудно, че родителите и познатите му негодуват, когато някой започне да се променя

(за добро, или за зло)

съвсем естествено е околните да се чувстват неловко, защото са принудени да променят изграденото си мнение.

От разговора му с Лий пролича, че го смята за побъркан, което беше чиста глупост. Действително, от доста време беше под голямо напрежение, но това бе част от ежедневието. Ако мис Вирнат Нос Лий Кабът не го знае, то рано или късно ще бъде жестоко прецакана от най-големия изнасилвач на всички времена, Живота. Навярно ще й се наложи сутрин да взима секонал, за да издържи през деня, а вечер не ще може да заспи без сънотворно.

И все пак той безумно я желаеше — дори сега, докато мислеше за нея го обзе безименен копнеж, който разтърси тялото му като леден вятър и го накара да стисне още по-силно волана на Кристин. Нуждата му бе прекалено силна, прекалено елементарна, за да я назове, истината беше, че го е завладяла изцяло.

Но сега му нямаше нищо. Чувстваше, че… че е изгорил мостовете зад себе си.

Одеве, когато дойде на себе си, осъзна, че седи в Кристин, на тясна уличка далеч от Търговския център на Монроувил, което означаваше, че е изминал почти половината път до Калифорния. Слезе, огледа се и забеляза дупка в снежния насип, капакът на Кристин беше покрит с топящ се сняг. Очевидно е загубил съзнание, изпързалял се е през паркинга (който, въпреки Коледния сезон за щастие не бе препълнен) и се е забил в насипа. Имал е дяволски късмет, че не е катастрофирал. Дяволски късмет.

Дълго време седя неподвижно. Вслушваше се в радиото и наблюдаваше през предното стъкло лунния сърп, който плуваше на небето. Боби Хелм „Рокът на звънчетата“ — хита на сезона, както се изрази дисководещият и Арни се поусмихна, почувствал се малко по-добре. Не си спомняше точно какво е видял (или му се е сторило, че е видял), нито искаше да си спомни. Сигурен бе, че му се случваше за пръв и последен път.

Лайнарите го бяха накарали да вижда небивалици. Сигурно ще умрат от радост, ако разберат… но той няма да им достави това удоволствие.

Всичко ще се оправи — ще се сдобри с родителите си. Дори може да започне още тази вечер, като гледа телевизия заедно с тях, както в доброто старо време. Освен това бе твърдо решен да спечели обратно Лий. Няма страшно, ако тя не харесва колата. Възможно е дори след известно време да купи друг автомобил и да я излъже, че е дал в замяна Кристин. Ще държи Кристин тук, на паркинга в Монроувил, и Лий никога няма да разбере. Следователно, няма за какво да му се сърди. Освен това трябва веднъж завинаги да разреши въпроса с работата си при Уил. Това ще бъда последната му „командировка“, чувстваше, че прекалено дълго си е играл с огъня. Хич не му пука, че Уил ще го помисли за страхливец. Обвинение за контрабанда на цигари и алкохол едва ли ще се отрази благотворно на постъпването му в колежа. Не, не си струва риска.

Леко се усмихна. Действително се чувстваше по-добре, някак си пречистен. Докато пътуваше към гаража дори изяде пицата, въпреки че беше изстинала. Изпитваше вълчи глад. Стори му се малко странно, че едно парче липсва — всъщност дори се посмути — сетне пропъди неприятната мисъл. Навярно го е изял когато не беше на себе си, или го е изхвърлил през прозореца. Уф, доста страшничко беше, но с това вече е приключено. Отново се усмихна, този път малко по-весело.

Сега излезе от колата, затръшна вратата и се запъти към канцеларията на Уил да провери каква работа ще му възложи за тази вечер. Изведнъж си спомни, че утре е последният учебен ден преди Коледната ваканция и запристъпва още по-бодро.

В този момент вратичката, вградена в голямата порта се отвори, влезе някакъв човек. Беше Джънкинс. Отново се бе появил.

Видя, че Арни го гледа и вдигна ръка за поздрав.

— Здрасти, Арни.

Момчето извърна очи към Уил. Зад остъклената стена Шишкото сви рамене и продължи да яде сандвича си.

— Здравейте — отвърна Арни. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Нямам представа — усмихнато отвърна Джънкинс и се втренчи в Кристин, сякаш търсеше очукани места по нея. — Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Майната ви, защо ме тормозите? — възкликна момчето и почувства как главата отново започва да го цепи от напрежение и от гняв.

Руди Джънкинс се усмихна, очевидно не бе засегнат от грубостта му.

— Просто се отбих да те видя. Как си?

Подаде му ръка, но Арни се престори, че не я вижда. Без капчица смущение полицаят отпусна ръката си, заобиколи Кристин и отново я заоглежда. Арни го наблюдаваше, здраво стиснатите му устни бяха побелели. Усещаше нов прилив на гняв всеки път, когато ченгето докоснеше Кристин.

— Слушайте, може би ще е по-добре да си купите абонаментна карта за целия сезон… — промълви той.

Джънкинс се обърна и въпросително го изгледа.

— Пошегувах се — намусено произнесе момчето. Без да откъсва поглед от него Джънкинс заяви:

— Не намираш ли, че случилото се с Бъди Репертън и с другите две момчета е адски странно?

„Майната му! — помисли си Арни. — Нямам намерение да се занимавам с този лайнар!“

— Защо ме питате? Бях във Филаделфия на шахматен турнир.

— Известно ми е.

— Господи! Значи ме следите!

Джънкинс се приближи до него, сега лицето му бе напълно сериозно.

— Точно така и то с основание. Три от момчетата, които по мое мнение са съсипали колата ти, вече са мъртви, заедно с още едно, което по всяка вероятност случайно се е озовало в колата на Бъди. Съвпадението е прекалено голямо — нима ти е чудно, че те следя?

Забравил яда си, Арни го изгледа изненадано и смутено.

— Казаха, че е нещастен случаи, напили се и карали с прекалено висока скорост…

— Имало е и друга кола.

— Откъде знаете?

— Първо, върху снега имаше следи. За съжаление силният вятър ги беше почти заличил, така че не успяхме да направим качествени снимки. Но една от бариерите на входа на „Скуонтик Хилс“ беше счупена и върху останките открихме следи от червена боя. Камарото на Бъди беше синьо.

Той изпитателно изгледа Арни и продължи:

— Намерихме частици червена боя забити в кожата на Мучи Уелч. Представяш ли си? Забити! Знаеш ли с каква сила трябва да те блъсне кола, за да се забият частици боя в кожата ти?

— Предлагам ви да тръгнете по улиците и да броите червените коли — ледено произнесе Арни. — Обзалагам се, че ще откриете най-малко двайсет още преди да стигнете до „Бейсин Драйв“.

— Абсолютно си прав. Работата е там, че изпратихме нашите проби във вашингтонската лаборатория на ФБР, където разполагат с мостри на всички видове бои, използвани от заводите в Детройт. Днес получихме резултатите. Може би се досещаш какви са?

Сърцето на Арни биеше лудо, страхотна болка пулсираше в слепоочията му. За миг уморено затвори очи и отвърна:

— Щом сте тук, предполагам, че цветът е тъмночервен, като на Кристин.

— Младежо, получаваш награда! — възкликна Джънкинс, сетне запали цигара и се втренчи в момчето през дима. Вече не се преструваше на добродушен, изпитателният му поглед бе леден.

Арни се хвана за главата с пресилено раздразнение.

— Голяма работа, че цветът е бил тъмночервен. Кристин е боядисана по поръчка, но със същия цвят са боядисвали фордовете от хиляда деветстотин петдесет и девета до хиляда деветстотин шейсет и трета, шевролетите — от шейсет и втора до шейсет и четвърта, в средата на петдесетте се срещали рамблъри, боядисани в тъмночервено, Ремонтирах моя плимут повече от половин година и разполагам с много книги за коли — без тях не можеш да реставрираш стар автомобил. Знам, че тъмночервеният цвят е бил предпочитан за много марки коли, вие също го знаете, нали? — Той втренчено изгледа полицая.

Джънкинс не му отговори, а продължи да го фиксира с ледения си, изпитателен поглед. Никога досега не бяха гледали Арни по този начин, но значението на този поглед бе напълно ясно — всеки би го разбрал. Ченгето се съмняваше в него, направо го подозираше. Допреди няколко месеца — дори седмица, Арни щеше да почувства единствено страх, но сега направо се вбеси.

— Този път наистина прекалявате. Защо си съчинявате нелепи истории? По дяволите, какво имате против мен, мистър Джънкинс? Защо ме преследвате?

Полицаят се засмя и закрачи из гаража. Огромното помещение беше празно, с изключение на тях двамата и на Уил, който седнал в канцеларията си, довърши сандвича си и облиза мазните си пръсти, без да откъсва очи от тях.

Полицаят рязко се извърна към Арни.

— Питаш какво имам против теб? Как ти звучи обвинение в предумишлено убийство, Арни?

Арни се вкамени.

— Не се притеснявай — каза Джънкинс, и продължи да се разхожда. — Няма да ти разигравам сцени и да се правя на як полицай, нито да те заплашвам с разходка до участъка, само дето няма да е до участъка, а направо до Харисбърг. Все още нямам никакви доказателства срещу големия смелчага Арни Кънингам.

— Не разбирам за какво гово…

— Разбираш, и то отлично! — изкрещя Джънкинс и спря до някакъв огромен жълт камион — една от антиките на Джони Помбертън, която старецът безуспешно се опитваше да поправи. Втренчи се в Арни и продължи:

— Три от момчетата, съсипали колата ти, са мъртви. И в двата случая на местопроизшествието открихме следи от тъмночервена боя, което ни кара да вярваме, че колата на извършителя и на двете престъпления е била боядисана в същия цвят. А ти си седнал да ми се перчиш, да наместваш очилата си и да ме убеждаваш, че не разбирам за какво говоря.

— По време на катастрофата съм бил във Филаделфия — тихо промълви Арни. — Не го ли разбрахте?

Джънкинс нервно хвърли цигарата си на пода и отвърна:

— Момченце, това е най-лошото. Алибито ти е безупречно и все пак буди в мен огромни съмнения.

— Слушайте, мистър Джънкинс, предлагам да изчезнете от тук, или да ме арестувате. Във всеки случай работното ми време отдавна е започнало.

— Засега мога единствено да разговарям с теб — отговори полицаят. — Разбрах, че когато убиха Уелч, ти си бил вкъщи и си спал.

— Скапано алиби, прав сте. Повярвайте, ако знаех, че ще имам толкова неприятности, щях да поканя някой приятел да спи у дома.

— О, това обяснение звучеше напълно правдоподобно — отвърна Джънкинс. — Родителите ти не се съмняват в теб — разбрах го, докато разговарях с тях. Ако искаш да знаеш в истинските алибита има повече дупки, отколкото в костюм, подарен от Армията на спасението. Притеснявам се, когато изглеждат железни.

— Боже Господи! — почти изкрещя Арни. — Бях на шибан шахматен турнир! Член съм на шахматния клуб от четири години…

— От днес вече не си — прекъсна го полицаят и Арни отново млъкна. Джънкинс кимна.

— Да, разговарях с мистър Слоунс. Съобщи ми, че през първите три години не си пропуснал нито една сбирка, дори когато си боледувал от грип. Бил си най-добрият му играч. Но от началото на тази година си станал нередовен…

— Трябваше да ремонтирам колата. Освен това започнах да ходя с едно момиче…

— Мистър Слоусън ми каза още, че не си участвал в първите три турнира и бил безкрайно изненадан, когато името ти се появило в списъка на отбора за срещата мед. ду Северните щати. Предполагал, че си изгубил интереса към клуба.

— Нали ви казах, че…

— Да, бил си прекалено зает с колата и с момичето — нормално е за всички младежи на твоята възраст. Все пак ми се струва безкрайно странно, че си възвърнал интереса си към шахмата само за филаделфийския турнир, след което си напуснал клуба.

— Няма нищо странно — отвърна Арни. Стори му се, че чува гласа си отдалеч, ушите му бучаха от нахлулата в главата му кръв.

— Странно е, и още как. Все едно, че си знаел какво ще стане и си се осигурил с желязно алиби.

Бученето в главата на Арни бе започнало да звучи ритмично, като шума на прибой и беше придружено от тъпа болка. Момчето се питаше защо този противен човек с любопитните кафяви очи не си отиде и не го остави на мира. Нито едно от обвиненията не беше вярно — Арни не се бе постарал да си създаде алиби. Както всички беше изненадан, когато прочете за случилото се във вестника. Точно така, бе безкрайно изненадан. Не се бе случило нищо странно, полицаят явно страдаше от параноя и…

(Признай как контузи гърба си, Арни! Между другото, да не би да са ми пораснали крила? Да не би…)

Той затвори очи, за миг му се зави свят; видя пред себе си зеленикавото, ухилено лице, покрито с гниеща плът, а устните мълвяха: „Хайде, запали я. Запали я и ще отидем на автоизлет. А междувременно ще се погрижим за лайнарите, дето скапаха колата ни. Какво ще кажеш да премажем онези гадняри, момче? Да ги шибнем така, че онези резачи на трупове в общинската болница да изваждат с пинсети олющената боята, забита в кожата им. Хайде, намери готина музика по радиото и тръгваме. Ще…“

Арни сляпо посегна зад себе си и докосна гладката повърхност на Кристин, която неизменно му действаше успокоявашо. Замайването му премина. Той отвори очи.

— Всъшност има нещо ново, но е много субективно и не мога да го цитирам в доклада си — промълви Джънкинс. — Този път си съвсем различен, Арни. Станал си някак по-суров. Имам чувството, че си остарял с двайсет години.

Момчето с разсмя и с облекчение забеляза, че смехът му прозвуча съвсем естествено.

— Мистър Джънкинс, знаете ли, че ви хлопа дъската?

Полицаят остана напълно сериозен и заяви.

— Знам, но цялата история е откачена — не съм имал подобен случай в десетгодишната си практика като детектив. Последният път когато разговаряхме ми се стори, че се нуждаеш от помощта ми. Почувствах, че си… не знам как да се изразя: нещастен, объркан и изгарящ от желание да се измъкнеш от цялата каша. Но сега си се променил. Струва ми се, че разговарям с коренно различен човек, при това доста антипатичен.

— В такъв случай разговорът ни е приключен — заяви Арни и се запъти към канцеларията.

Полицаят извика след него:

— Искам да разбера какво се е случило. И ще науча, повярвай ми!

— Ако обичате, не идвайте повече тук — каза Арни. — Вие сте напълно луд.

Влезе в канцеларията, затвори вратата след себе си и забеляза, че ръцете му изобщо не треперят. В помещениято беше задимено от пурата на Дарнъл, миришеше на чесън и на зехтин. Той го прекоси без да проговори на шишкото, взе картата си и я перфорира. Погледна през остъклената стена и забеляза, че Джънкинс стои неподвижно, загледан в Кристин. Уил продължаваше да мълчи, гърдите му хриптяха. След няколко минути девективът си тръгна.

— Ченге, а? — лаконично изрече Дарнъл и шумно се оригна. Звукът напомняше стъргане на верижен трион.

— Да.

— Репертън?

— Да. Смята, че имам нещо общо със смъртта му.

— Въпреки че беше във Филаделфия?

Арни поклати глава.

— Струва ми се, че това изобщо не го интересува.

„В такъв случай не е глупав — помисли си Уил. — Разбира се, че историята на Арни звучи неправдоподобно, въпреки неоспоримите факти. Интуицията му подсказва, че става нещо нередно, ето защо е задълбал в случая по-вече, отколкото би направил всеки друг полицай. Само че може да разследва и милион години, без да научи цялата истина.“ Спомни си как колата без шофьор влиза в клетката си, подобно на автомобилче с пружина, как се запалва сама, без ключове — моторът изревава веднъж, сякаш го предупреждава, после затихва.

Докато си спомняше всичко това Дарнъл не смееше да погледне Арни в очите, въпреки че се смяташе за изпечен лъжец.

— Ако ченгетата те следят, не ми се иска да те пращам в Олбъни — промърмори той.

— Хич не ми пука дали ще замина, но разбери, че няма никаква опасност. Това е единственият полицай, който ме е разпитвал, а той е откачен. Интересува се само от двата случая при които виновните шофьори са избягали от местопроизшествието.

Едва сега Дарнъл се осмели да погледне момчето. Сивите очи на Арни бяха сериозни и загрижени, безцветните очи на шишкото наподобяваха очите на стар котарак, изкормил хиляди мишки.

— Ченгето се интересува от теб — бавно изрече той. — По-добре да изпратя Джими.

— Може би си възхитен от шофирането на Джими?

За миг Дарнъл се втренчи в него, сетне примирено въздъхна.

— Добре, ще отидеш ти. Но ако забележиш онова ченге, направо се връщай. И още нещо — спипат ли те със „стоката“, тя си е лично твоя. Ясно ли е?

— Да — отвърна Арни. — Искаш ли все пак да поработя тази вечер?

— В четирийсет и девета има един буик, модел ’77. Извади стартера и провери соленоида. Ако е наред, извади и него.

Арни кимна и излезе. Дарнъл замислено се загледа след него, сетне погледът му се прехвърли върху Кристин. Знаеше, че е опасно да изпраща момчето в Олбъни. Арни също го знаеше, но все пак настояваше да замине. Дарнъл бе сигурен, че ако полицаите го пипнат, хлапето няма да „изпее“ нищо. Доскоро смяташе, че хванат на тясно, Арни ще го издаде, но сега бе съвсем различно.

Разбрал го бе от разговора между полицая и момчето, подслушан по вътрешния телефон…

Джънкинс бе прав.

Сега момчето бе някак си по-закоравяло.

Дарнъл отново се втренчи в плимута. Хлапакът ще вземе крайслера на „командировката“ до Ню Йорк, а по време на отсъствието му Уил ще дебне Кристин. Ще я дебне и ще види какво ще се случи.

6. АРНИ В БЕДА

На другия ден следобед детективите от песилванската полиция Рудолф Джънкинс и Рик Мърсър пиеха кафе мрачна малка канцелария с олющени стени. Навън се сипеше отвратителна смесица от сняг и дъжд.

— Абсолютно съм сигурен, че ще бъде през този уикенд — каза Джънкинс. — През последните осем месеца същият крайслер прави курс на всеки четири-пет седмици.

— Слушай, опитай се да разбереш, че залавянето на Дарнъл и онази муха, дето ти е влязла в главата за колата на момчето, са две различни неща.

— Според мен е обратното — отвърна Джънкинс. — Момчето знае нещо. Ако го попритиснем може би ще го накараме да проговори.

— Нима смяташ, че е имал съучастник? Някой, който взел колата и убил момчетата, докато Кънингам е бил във Филаделфия?

Джънкинс поклати глава.

— Не, по дяволите! Хлапакът има само един добър приятел и той е в болницата. Не знам какво да мисля, но съм убеден, че колата е замесена… също и момчето.

Той остави пластмасовата чаша на бюрото и нареди на колегата си:

— Веднага щом клиентите напуснат гаража искам нашите лаборанти най-щателно да огледат колата; качете я на подемника, проверете дали ламарините са изчукани и пребоядисани и дали има кръв. Необходима ми е само капчица кръв, Рик.

— Май много-много не харесваш момчето? — попита Мъстър.

Джънкинс смутено се засмя.

— Знаеш ли, когато за пръв път го видях дори ми се стори симпатично, освен това ми домъчня за него. Имах чувството, че прикрива някого, който го държи в шах. Но този път хлапакът ми се стори направо отблъскващ.

Замисли се и после продължи:

— Също и колата. Тръпки ме побиваха като го гледах как я докосва всеки път, когато смятах, че съм го хванал натясно.

— Само не забравяй, че Дарнъл е човекът, когото трябва да заловим — напомни му Рик. — В Харисбърг никой не се интересува от твоето хлапе.

— Добре — отвърна Джънкинс. Взе чашата си и мрачно изгледа колегата си. — Дарнъл е средство за постигане на определена цел. Зарекъл съм се да заловя човека, убил момчетата, дори да ми струва живота.

— Възможно е през този уикенд Дарнъл да не изпрати никого на черен курс — опита се да го успокои Рик.

Но се оказа, че не е прав.

В съботната декемврийска утрин двама цивилни полицаи от щатския отдел по углавни престъпления, седнали в кабинката на пикапа, паркиран пред гаража на Дарнъл, видяха как черният крайслер излезе през голямата врата. Ръмеше лек дъждец; все още не бе достатъчно студено, за да го обърне в суграшица. Беше един от онези зимни дни, когато е невъзможно да се определи докъде свършва прихлупеното облачно небе и откъде започва мъглата. Габаритите на крайслера бяха запалени. Арни Кънингам беше предпазлив шофьор.

Единият от детективите взе портативната радиостанция и каза:

— Току що излезе с колата на Дарнъл. Имайте готовност.

Пикапът проследи крайслера до магистрала 1–76. Когато Арни влезе в платното, водещо на изток — към Харисбърг, полицаите се прехвърлиха в платното за Охайо и ра портуваха по радиостанцията. Ще напуснат магистралата на следващата изходна рампа и ще се върнат на поста си пред гаража на Дарнъл.

— О’кей — прозвуча гласът на Джънкинс. — Да започ ваме.

Двайсет минути по-късно, докато Арни спокойно пътуваше с осемдесет километра в час, трима полицаи, носещ съответните документи потропаха на вратата на Уилям Ъпшоу, който живееше в луксозното предградие на Сюикли. Ъпшоу им отвори по хавлия; телевизорът в хола работеше и от него се разнасяха крясъците на героите от излъчваните всяка събота сутрин анимационни филми.

— Кой е, скъпи? — обади се жена му от кухнята. Ъпшоу бегло прегледа подадените му документи и почувства, че му прилошава — бяха съдебни решения. Едно от тях постановяваше пълна конфискация на данъчните документи, отнасящи се до Уил Дарнъл (като частно лице) и Уил Дарнъл (корпорация).

— Кой е, скъпи? — повторно запита жена му и едно от децата любопитно надникна от хола.

Ъпшоу се опита да проговори, от гърлото му се изтръгна само хъркане. Ето че се бе случило. Мисълта за това го преследваше дори в съня му и ето че се бе случило. Не му бяха помогнали нито къщата в Сюикли, нито любовницата, скрита на сигурно място в хотел „Кралят на Прусия“. Нещастието бе дошло — прочете го по невъзмутимите лица на полицаите, облечени в евтини костюми. Най-страшното бе, че един от тях беше от ФБР — „Отдел за разследване на незаконната търговия с цигари, алкохол и огнестрелни оръжия“. Ченгето му показа и друга карта, според която бе агент на „Отдела за борба с наркотиците“ към ФБР.

— Разполагаме с информация, че имате канцелария и дома си — каза полицаят от ФБР. Изглеждаше млад — двайсет и шест-трийсетгодишен. Бил Ъпшоу се запита дали му се е налагало да си блъска главата върху проблема какво да прави с три деца и съпруга, влюбена в луксозните дрехи и предмети. Едва ли в противен случай лицето му щеше да е така гладко. Оставаш младолик единствено когато се посветиш на възвишени мисли: за закона и за реда за правдата за кривдата, за добрите и за лошите хора. Понечи да отговори, но отново от гърлото му се изтръгна само хриптене.

— Потвърждавате ли тази информация? — търпеливо попита полицаят.

— Да — изхърка Бил Ъпшоу.

— Притежавате и друг офис на „Франкстоун Роуд“ 100 в Монроувил?

— Да.

— Скъпи, кой е? — попита Амбър и излезе в коридора. Видя тримата мъже на вратата и притвори разкопчания си пеньоар. Героите от анимационното филмче продължаваха да се надвикват.

Внезапно, почти с облекчение, Ъпшоу си помисли: „Това е краят на всичко“.

Детето, излязло да провери кой им е дошъл на гости толкова рано, изведнъж избухна в сълзи и се втурна в хола, където се чувстваше в безопасност сред познатите филмови герои.

Когато съобщиха на Руди Джънкинс, че Ъпшоу е получил призовка и че уличаващите Дарнъл документи са конфискувани, заедно с шестимата щатски полицаи, той извърши набег (както навярно биха го нарекли едно време) в гаража на Дарнъл. Дори презпразничния сезон в съботните дни тук бе сравнително оживено (въпреки че не бе претъпкано с клиенти както през лятото) и когато заговори през рупопа, петнайсетина души любопитно извърнаха очи към него. Руди развеселено си помисли, че им е дал тема за разговор поне до следващата година. Извика:

— Пенсилванска щатска полиция!

Гласът му отекна в просторното помещение. Джънкинс откри, че дори в този миг очите му са приковани в червено-белия плимут, паркиран в двайсета клетка. Досега бе държал повече от дузина оръжия, с които е било извършено убийство — някои на местопрестъплението, дру ги — като свидетел пред съда, но кой знае защо го побиваха тръпки като гледаше тази кола.

Агентът от данъчната служба намръщено му правеше знаци да продължи. Джънкинс си помисли: „Нито един от вас няма представа за какво става дума. Нито един от вас.“ Въпреки това отново вдигна рупора.

— Гаражът се закрива! Повтарям — гаражът се закрива! Можете да вземете колите си, ако са в състояние да се движат, в противен случай ви приканвам да напуснете незабавно и без излишни въпроси. Гаражът е затворен!

Изключи рупора и щракването се разнесе из притихналото помещение.

Погледна към канцеларията и забеляза, че Уил Дарнъл говори по телефона, а от устата му стърчи угаснала пура, Джими Сайкс стоеше до автомата за кока кола, върху глупавото му лице бе изписано безкрайно удивление — приличаше на детето на Бил Ъпшоу преди да се разплаче.

— Прочетох ви правата. Разбирате ли всичко? — попита Рик Мърсър, който ръководеше операцията по арестуването на Дарнъл. Гаражът беше празен, с изключение на четиримата полицаи, правещи опис на колите, останали в помещението при затварянето му.

— Да — отговори Уил.

Лицето му бе невъзмутимо; само хрипливото дишане, забързаното повдигане на гърдите под разкопчаната бяла риза и начина, по който стискаше помпичката в ръката си издаваха тревогата му.

— Желаете ли да ни кажете нещо? — попита Мърсър.

— Ще говоря единствено в присъствието на адвоката ми.

— Адвокатът ти може да дойде направо в Харисбърг — намеси се Джънкинс.

Шишкото презрително го изгледа и не промълви нито дума. Междувременно униформени полицаи запечатаха всички врати на гаража с изключение на страничната, която щяха да използват по време на разследването.

— Това е най-смахната история, която съм чувал — най-сетне процеди Дарнъл.

— Ще ти се види още по-смахната — усмихна се Мърсър. — Ще отсъстваш доста дълго, Уил. Може би някой ден ще те назначат за шеф на авторемонтната работилница в затвора.

Шишкото се обърна към него и възкликна:

— Не плямпай много, Мърсър. Знам името ти, защото познавах баща ти. Беше най-неудачното ченге оттук до Ню Йорк.

Рик Мърсър пребледня и понечи да го удари.

— Престани, Рик — намеси се Джънкинс. Дарнъл продължи:

— Така да е, момчета. Забавлявайте се, докато можете, правете си шеги с авторемонтната работилница в затвора, но знайте, че след две седмици гаражът отново ще е отворен. Ако не го разбирате, сигурно сте по-тъпи, отколкото изглеждате.

Той се втренчи в тях, в умните му очи се четеше ирония, но същевременно бяха неспокойни, като на хванато в капан животно. Рязко поднесе аспиратора към устата си и вдъхна дълбоко.

— Разкарайте този мръсник оттук — извика Мърсър. Лицето му все още беше мъртвешки бледо.

След час, когато седяха в някакъв форд без отличителни знаци, Джънкинс, го попита:

— Как си?

Слънцето се бе престрашило да излезе иззад облаците и блестеше ослепително върху топящия се сняг и върху мокрите улици. Гаражът на Дарнъл тънеше в тишина. Зад запечатаните му врати бяха цялата документация на Дарнъл и плимутът на Кънингам.

— Не ми дава мира онова, което онзи тип каза за баща ми — бавно изрече Рик. — Разбираш ли, татко се самоуби, Руди. Застреля се в главата. Винаги съм смятал… когато бях в колежа четох… — - той вдигна рамене. — Много ченгета налапват дулото. Чувал ли си за Мелвин Първие, който залови Дилинджър? И все пак непрекъснато се питам…

Мърсър запали цигара и жадно вдъхна дима.

— Дарнъл блъфираше — промълви Джънкинс.

— Така си мислиш — отвърна Рик, свали прозореца и изхвърли цигарата си, сетне взе микрофона, прикрепен под таблото.

— Четиринайсети, тук двойка.

— Четиринайсети слуша.

— Какво става с нашия „пощенски гълъб“?

— Движи се по магистрала 84, току що напусна Порт Джървис.

Порт Джървис беше на границата между Пенсилвания и Ню Йорк.

— Всичко ли е готово в Ню Йорк?

— Да.

— Напомни им да го арестуват едва когато се озове североизточно от Мидълтаун и да вземат като доказателство квитанцията му за платена пътна такса.

— Прието.

Мърсър постави обратно микрофона и леко се усмихна.

— Щом влезе в щата Ню Йорк, случаят е от компетенцията, на ФБР, но все пак ние първи го спипахме. Прекрасно, нали?

Джънкинс остана безмълвен. В цялата история нямаше нищо прекрасно, дори му се струваше отвратителна — от Дарнъл, стиснал аспиратора си, до бащата на Мърсър, захапал дулото на пистолета. Кой знае защо бе обзет от чувство на неизбежност; струваше му се, че ужасите не са свършили, а едва сега започват. Все едно, че бе стигнал до средата на страшна история, която бе прекалено злокобна, за да стигне до края й. С тази разлика, че трябваше да я довърши сега.

Непрекъснато го измъчваше зловещо предчувствие, пред очите му се мяркаше един и същ странен образ: струваше му се, че при първата си среща с Арни Кънингам, бе разговарял с давещ се човек, а при втората удавянето беше факт и думите му бяха отправени към мъртвец.

Облаците над Западен Ню Йорк започнаха да се разкъсват и настроението на Арни внезапно се повиши. Винаги се чувстваше по-добре, когато се откъснеше от Либъртивил, от… от всичко. Дори това, че багажникът му бе пълен е контрабандна стока не можеше да помрачи настроението му. За щастие този път не пренасяше наркотици. От време на време в съзнанието му проблясваше една и съща мисъл, която той бързаше да прогони. Питаше се какво ще стане, ако изхвърли цигарите и продължи напред, като остави зад себе си цялата отвратителна бъркотия.

Естествено, нямаше да го направи. Невъзможно бе да изостави Кристин след като беше вложил толкова труд в нея.

Пусна радиото и затананика популярната мелодия. Студеното декемврийско слънце успя да проникне през облаците и Арни се усмихна.

Продължаваше да се усмихва, когато полицейската кола се изравни с неговата и от високоговорителя й се разнесе повелителен глас:

— Крайслер, спри! Незабавно спри!

Арни се огледа, усмивката му помръкна. Видя чифт черни очила. Очила на ченге. Обзе го ужас — никога не бе вярвал, че е в състояние да изпита толкова дълбоко, всепоглъщащо чувство — но не се страхуваше за себе си. Устата му пресъхна, мозъкът му трескаво заработи. Представи си как натиска педала на газта и се опитва да избяга; навярно щеше да го направи, ако караше Кристин. Спомни си думите на Уил Дарнъл, че ако го заловят със „стока“ трябва да поеме вината. Внезапно видя пред себе си Джънкинс с проницателните кафяви очи и разбра, че това е негово дело.

В този миг съжали, че Рудолф Джънкинс не е мъртъв.

— Спри, крайслер! Не говоря, за да се наслаждавам на гласа си. Спри веднага!

„Няма да призная нищо“ — помисли си Арни и отби колата в резервното платно. Усещаше болка в тестисите, стомахът го свиваше. В огледалцето за обратно виждане съгледа очите си, изцъклени от страх зад очилата. Не се боеше за себе си, а за Кристин, за онова, което можеха да й причинят.

В объркания от паниката му разум като в калейдоскоп се редуваха картини: молба за постъпване в колежа, с резолюция: „Отхвърлена. Кандидатът е осъждан за углавно престъпление“; стоманените решетки в затвора; съдия, който се взира в него с пребледняло от гняв лице; яки хомосексуалисти в двора на затвора, оглеждащи „новото попълнение“; Кристин е поставена върху конвейера и пътува към автомобилното гробище зад гаража…

Когато паркира колата (полицейската кола спря зад него, а друга, изскочила изневиделица, препречи пътя му), изведнъж му хрумна мисъл, която му подейства успокояващо: „Кристин е способна сама да се грижи за себе си“. Полицаите излязоха от колите и се запътиха към него. Единият държеше лист хартия — очевидно заповед за обиск. В този момент на Арни му хрумна още нещо, стори му се, че чува хрипливия глас на Роланд Д. Льобей: „А тя ще се погрижи за теб, момче. Довери й се напълно и тя ще се погрижи за теб!“

Изпревари полицая, който се канеше да отвори вратата му, дръпна я и излезе навън. Едно от ченгетата попита:

— Вие ли сте Арнълд Кънингам?

— Всъщност, да — нахакано отговори момчето. — Да не би да съм карал с превишена скорост?

— Не, синко — отвърна друг полицай. — Но въпреки това здравата си загазил.

Първото ченге се приближи — Арни имаше чувството, че ще му козирува като офицер от армията, и надуто произнесе:

— Разполагаме с надлежно оформен документ, който ни разрешава обискирането на крайслер „Империал“, модел 1966, в името на Щата Ню Йорк, и щата Пенсилвания. както и в името на Съединените щати. Второ…

— Е, кажи-речи направихте географско описание на цялото шибано крайбрежие — заядливо го прекъсна Арни. Усети тъпа болка в гръбнака и го притисна с две ръце. Очите на полицая се разшириха от учудване, когато чу старческия глас на младото момче, но все пак продължи да говори:

— Второ, контрабандна стока, открита при обиска подлежи на конфискация в името на…

— Чудесно! — възкликна Арни. Струваше му се, че сънува кошмар. Около него проблясваха сините лампи на полицейските автомобили. Шофьорите на отминаващите коли любопитно се взираха в тях, но момчето с облекчение установи, че хич не му пука.

— Дай ми ключовете — обърна се към него едно от ченгетата.

— Вземи си ги сам, лайнар такъв.

— Така няма да облекчиш положението си, малкия — смъмри го полицаят, но си личеше, че е шокиран и същевременно изплашен — за миг гласът на момчето бе станал по-дълбок и по-дрезгав, сякаш бе остаряло с четириисет години и се беше превърнало в здравеняк-грубиян. Този глас изобщо не подхождаше на кльощавия запъртък, който стоеше пред него.

Арни се наведе, извади ключовете и му ги подхвърли; трима полицаи незабавно се запътиха към колата и отвориха багажника. „Знаят за «стоката»“ — примирено си помисли той. За щастие това нямаше нищо общо с идиотските предположения на Джънкинс, който се бе зарекъл да открие убиеца на Бъди Репертън, и на Мучи Уелч. По-скоро бе отлично замислена и координирана акция за разкриване на контрабандната търговия на Уил Дарнъл.

Един от полицаите се обърна към него:

— Момче, искаш ли да отговориш на няколко въпроса, или да направиш самопризнание? Ако решиш да го сториш, ще ти прочета правата ти.

— Не — отвърна Арни. — Нямам какво да ви кажа.

— Много по-изгодно е за теб да си признаеш…

— Това, което правите в момента, се нарича упражняване на насилие — прекъсна го момчето и леко се усмихна. — Внимавайте, или ще се провалите пред съда.

Полицаят се изчерви и му се сопна:

— Твоя си работа, щом си решил да се инатиш.

Багажникът на крайслера зееше отворен. Бяха извадили гумата, крика и кутиите с резервните части. Един от полицаите се бе пъхнал вътре, отвън стърчаха само краката му в сиво-сини панталони. За миг Арни се опита да се самозалъже, че няма да открият двойното дъно, сетне си каза, че напразно се надява. Искрицата надежда бе проблеснала в ума на детето, което все още се криеше в него и което той искаше да унищожи, защото го правеше чувствителен и му причиняваше страдания. Сигурен бе, че полицаите ще намерят „стоката“ и се молеше това да стане по-бързо, за да приключат с неприятната сцена край пътя. Сякаш някакъв бог дочу молбата му и реши да я изпълни; ченгето, легнало в багажника, победоносно извика:

— Цигари!

— Добре — рече полицаят, който бе прочел заповедта за обиск. — Затвори багажника.

Сетне се обърна към Арни:

— Разбираш ли какви са правата ти?

— Да.

— Искаш ли да направиш самопризнание?

— Не.

— Качи се в колата, синко. Арестуван си…

„Арестуван съм“ — помисли си Арни и това му се стори толкова абсурдно, че едва не избухна в смях. Арестуван е! Вкарват го в полицейския автомобил, хората от отминаващите коли го зяпат…

Изпита чувство на отчаяние и на безнадеждност, сълзи рукнаха от очите му, напълниха гърлото му и го задушиха.

Гърдите му се повдигнаха веднъж, два пъти.

Полицаят, който го бе поканил да влезе в колата докосна рамото му, момчето рязко отблъсна ръката му. Чувстваше, че всичко ще бъде наред, ако успее да се затвори в черупката си, единствено съчувствието го вбесяваше.

— Не ме пипай!

— Както искаш, синко — промълви полицаят и отдръпна ръката си. Отвори задната врата на колата си и му помогна да се качи.

„Дали можеш да плачеш насън?“ — запита се момчето. Разбира се, нима не бе чел за хора, които се събуждат с обляно от сълзи лице. Но независимо дали сънува, или не, той няма да заплаче.

Ще си мисли за Кристин, не за родителите си, за Лий и Уил Дарнъл, нито за Слоусън — за всичките подли лайнари, които го бяха изоставили.

Да, ще си мисли за Кристин.

Затвори очи, закри с ръце измъченото си, изпито лице и се подчини на вътрешния си глас — както винаги мисълта за Кристин го накара да се почувства по-добре. След няколко минути свали ръцете си и се залови да обмисли положението си, докато разсеяно се взираше през прозореца на колата.

Майкъл Кънингам бавно и внимателно остави слушалката на вилката, сякаш всяко непредпазливо движение можеше да я накара да избухне и да обсипе кабинета му с черни, назъбени пластмасови парченца, подобно на шрапнел.

Седна обратна на въртящия се стол зад бюрото си, върху което стояха електрическа пишеща машина, пепелник с полуизтрит надпис на дъното „Университет Хорликс“ и ръкописът на третата му книга — изследване върху броненосците „Монитър“ и „Черимак“. Когато телефонът иззвъня, беше стигнал до средата на страницата. Натисна лостчето за освобождаване на хартията и с безчувствени пръсти измъкна листа, който бе приел формата на валяка. Постави го най-отгоре върху ръкописа, всяка страница от който представляваше джунгла от нанесени с молив поправки.

Навън студеният вятър виеше във водосточните тръби. Облачният, но топъл ден бе отстъпил място на студена и ясна декемврийска нощ, размекнатият сняг отново беше замръзнал… А синът му бе задържан в Олбъни по обвинение в контрабанда: „Не, мистър Кънингам, не е пренасял марихуана, а цигари — двеста стека «Уинстън» без печат за платен данък…“

От долния етаж долиташе бръмченето на шевната машина на Реджина. Той си каза, че сега трябва да стане, да отиде до вратата и да я отвори, да премине коридора, водещ към стълбището, да слезе по него, да влезе в трапезарията, а оттам — в стаичката, пълна със засадени в саксии растения, в която едно време се помещаваше пералнята, а сега беше стая за шев, да застане на прага, докато Реджина го погледне (навярно тя носи очилата с половинки стъкла, които използва при шиене), и да каже: „Реджина, Арни е арестуван от полицията“.

Надигна се от стола си, но последният сякаш усети, че Майкъл не е на себе си, се завъртя и едновременно се изтъркаля назад. Майкъл се вкопчи в ръба на бюрото, за да не падне. Отпусна се обратно на стола, сърцето му биеше до пръсване.

Изведнъж го обзе толкова силно отчаяние и мъка, че изстена и притисна длани към слепоочията си. В главата му отново нахлуха мисли, които го влудяваха като досадни комари. Само преди пет-шест месеца всичко беше наред, а сега синът му бе в затвора… Кога беше започнала промяната? Би ли могъл да й попречи? Всъщност как точно се бе случило това? Кога злото се бе промъкнало в дома им?

— Господи…

Майкъл се вкопчи още по-здраво в бюрото и се вслуша във воя на вятъра. Само преди месец заедно с Арни бяха поставили капаците против буря. Ех, че прекрасен ден бе това! Отначало Арни държеше стълбата и наблюдаваше дали баща му поставя правилно капаците, сетне си размениха местата и той непрекъснато крещеше на сина си да внимава; вятърът си играеше с косата му и навяваше изсъхнали кафяви листа в краката му. Да, действително беше прекрасно. Имаше и други хубави дни, дори след появата на отвратителната кола, която сякаш помрачи живота на сина му като неизлечима болест.

— Господи! — отново повтори той с прегракнал от мъка глас, който го накара да се засрами. Здраво стисна зъби… ако в този миг някой надникнеше в кабинета му навярно щеше да го сметне за побъркан. Изчака, докато напълно се овладя, сетне тежко стана и отиде да съобщи на Реджина за случилото се. Както винаги, тя ще реши какво да правят; както винаги ще вземе инициативата, отнемайки му жалкото успокоение, че е полезен и ще го остави сам с безграничната му мъка и с мисълта, че синът му се е превърнал в непознат човек.

7. ПРИБЛИЖАВАНЕТО НА БУРЯТА

Първата зимна буря връхлетя върху Либрътивил на Бъдни вечер, като премина през северните щати, описвайки широка и предсказуема траектория.

От сутринта слънцето грееше ярко, но водещите радиопрограми въодушевено предричаха страшна буря, и съветваха всички, които не се довършили коледните си покупки, да го сторят до обяд. Приканваха онези, запланували да прекарат празника при роднините си в далечен град да се откажат, ако не могат да стигнат дотам за четири-пет часа.

— Ако не искате да прекарате Коледа на магистралата между Бедфорд и Карлайн, тръгнете рано, или изобщо не тръгвайте — посъветва дисководещият на РМ 104 своите слушатели (повечето от които бяха толкова дрогирани, че едва ли възнамеряваха да пътуват където и да е), сетне продължи празничната програма с изпълнение на Брус Спрингстийн, наречено „Дядо Коледа пристигна в града“. В единайсет сутринта, когато Денис Гилдър най-сетне напусна либъртивилската общинска болница (според правилника й нямаше право да се движи с патерици, докато излезе от сградата; Илейн го изкара до изхода с инвалиден стол), небето бе започнало да се заоблачава, около слънцето имаше странен мъгляв ореол. Денис намести патериците под мишниците си и предпазливо прекоси паркинга. Родителите му го подкрепяха от двете страни, въпреки че паркингът беше посипан със сол и нямаше сняг, или лед. Преди да влезе в колата той спря и подложи лицето си под бръснещия вятър. За него напускането на болницата беше равнозначно на възкръсване. Имаше чувството, че никога няма да се насити на прекрасния свеж въздух.

Към един следобед комбито на семейство Кънингам достигна покрайнините на Лайгониър, градче на сто и петдесет километра източно от Либъртивил. Небето бе добило оловен цвят, а температурата спадна с шест градуса.

Арни беше настоял да не отменят традиционното пътуване при леля Вики и чичо Стив — сестрата на Реджина и съпругът й. С течение на времето двете семейства бяха свикнали да прекарват заедно Коледа: понякога Вики и Стив идваха у семейство Кънингам, няколко години подред, друг път Арни и родителите му пътуваха до Лайгониър. Сегашното посещение беше уговорено още в началото на декември. Отмениха го, след като „Арни изпадна в беда“, както се изразяваше Реджина, но отпреди седмица момчето започна да агитира родителите си да заминат. Накрая, след дълъг разговор със сестра си по телефона, Реджина се подчини на желанието на сина си. Направи го отчасти защото Вики беше олицетворение на спокойствие и разбиране, а най-вече заради това, че сестра й не проявяваше особено любопитство към случилото се. Последното беше жизнено важно за Реджина, въпреки че никога не би го признала. Откакто бяха арестували Арни непрекъснато се сблъскваше с хорското любопитство, прикривано под фалшиво съчувствие. Докато разговаряше със сестра си по телефона, тя най-сетне капитулира и се разрида. За пръв и последен път след арестуването на сина й тя си позволи подобен „лукс“. Арни вече си беше легнал. Майкъл, който напоследък пиеше прекалено много и се оправдаваше с „духа на празничния сезон“, бе отишъл до „О’Мали“ да изпие една-две бири с Пол Стрикланд — неудачник като него, не успял да се ориентира в сложната борба за власт във факултета. Вероятно няма да се задоволи с две, а ще изпие шест, или повече бири. По-късно, когато Реджина се качи в кабинета му, ще го намери седнал зад бюрото, втренчил поглед в мрака, очите му са сухи, но зачервени. Ако се опита да го заговори ще установи, че съпругът й бърбори несвързано, сякаш се е пренесъл в миналото. Тя подозираше, че Майкъл е изпаднал в умопомрачение. Самата Реджина не можеше да си позволи подобен лукс (както го наричаше в обидата и раздразнението си). Лежеше будна до зори и кроеше планове, които се свеждаха до едно: „как да преодолее кризата“. Съзнателно омаловажаваше сериозността на случилото се и предпочиташе да говори за него с мъгляви фрази като „неприятностите на Арни“ и „как да преодолеем кризата“.

Но по време на телефонния разговор с Вики, няколко дни след арестуването на Арни, желязното й самообладание за миг се пропука и тя бе „поплакала на рамото на сестрата“, от която я деляха десетки километри. Вики запази самообладание и се опита да я успокои, което накара Реджина да изпита угризение на съвестта задето години наред се бе подигравала на сестра си. Дъщерята на Вики беше напуснала колежа, за да се омъжи и превърне в обикновена домакиня; синът й се бе задоволил с професионално училище („За разлика от моя син“ — с тайно злорадство си казваше Реджина), съпругът й беше — представете си само! — застрахователен агент. А самата Вики — още по-смешно! — продаваше пластмасови домакински съдове. И все пак само пред сестра си тя се осмели да изрази огромното си разочарование, мъка и обида, както и това… че се чувства ужасно неловко след случилото се; хората говореха зад гърба й, а враговете й, които години наред бяха мечтали за провала й, доволно потриваха ръце. Да, в този тежък момент можеше да разчита на Вики както и досега, въпреки че не й беше правило впечатление. Ето защо реши, че ако ще празнуват Коледа през тази злощастна година, то по-добре да бъдат в непретенциозната къщичка на Вики и Стив в смешното, еснафско предградие, където повечето хора все още притежаваха американски коли и за които вечеря в закусвалните „Макдоналдс“ беше истинско събитие.

Естествено, Майкъл се подчини на решението й; тя не очакваше нищо повече, но не би позволила по-малко.

Трите дни, последвали новината, че „Арни си има неприятности“ поставиха на изпитание самоконтрола и огромното желание за оцеляване на Реджина Кънингам. Съпругът й едва ли разбираше, че тя се бори не само заради сина си, а в името на цялото семейство: неговите чувства изобщо не я интересуваха. През ум не й минаваше, че могат да се утешат взаимно. Когато Майк й съобщи новината, тя спокойно намести капака на шевната машина. Седна до телефона и се залови за работа. Нямаше и помен от сълзите, които по-късно щеше да пролее докато разговаря със сестра си. Тя мина покрай Майкъл без да му обърне внимание, сякаш той беше част от мебелировката. Съпругът й нерешително я последва, както бе правил през цялото време откакто бяха женени.

Реджина се обади на семейния адвокат Том Спраг, който, щом чу, че става дума за углавно престъпление, побърза да я препрати към свой колега на име Джим Уорбърг. Тя му позвъни, но й отговори само телефонният секретар, от когото не можеше да научи домашния телефон на адвоката. Реджина остави обратно слушалката и забарабани с пръсти по устните си, сетне отново се свърза със Спраг. Отначало той не искаше да й съобщи номера на колегата си, но накрая капитулира. Когато Реджина най-сетне го остави на мира, Спраг изглеждаше зашеметен, сякаш бе улучен от снаряд. Когато се развихреше, Реджина често предизвикваше подобна реакция.

Тя се обади на Уорбърг, който категорично отказа да се заеме със случая. Реджина отново „размаха томахавката“. В края на разговора им адвокатът не само прие да защитава Арни, но и незабавно да замине за Олбъни, за да уреди освобождаването му под гаранция. Уорбърг говореше тихо и объркано като човек, натъпкан с новокаин, а след това — прегазен от трактор; опита се да й каже, че познава отличен адвокат в Олбъни, който ще проучи положението, но събеседницата му беше непреклонна. Уорбърг замина с частен самолет и й се обади след четири часа.

Съобщи й, че Арни е обвинен в пренасяне на контрабандна стока и че на следващия ден ще бъде предаден на пенсилванската полиция. Служителите на двата щата организирали акция по залавянето му съвместно с три отдела от ФБР. Главната им цел не бил Арни, когото смятали за дребна риба, а Уил Дарнъл и хората, с които въртял търговия.

— Задържането по недоказано обвинение е незаконно — прекъсна го Реджина, като произнесе фразата, многократно повтаряна в криминалните филми по телевизията.

Уорбърг, който не можеше да се примири с факта, че се намира в Олбъни, след като бе възнамерявал да прекара спокойна вечер в дома си с книга в ръка, заядливо отговори:

— Идва ми да падна на колене и да благодаря на Бога за това. Нима не разбирате, че са го заловили с пълен багажник контрабандна стока. Ако ги разгневим, ще побързат да му лепнат обвинение! Мисис Кънингам, съветвам ви да вземете съпруга си и да дойдете в Олбъни. Незабавно!

— Но нали споменахте, че утре ще го екстрадират…

— О, да — всичко е уредено. Единственото ни утешение е, че делото ще се гледа в наш съд. Но не в това е проблемът.

— А в какво?

— Полицаите искат да разкрият мрежата на Дарнъл, но Арнолд мълчи. От вас се иска да го убедите, че е в негов интерес да си признае.

— Сигурен ли сте? — колебливо запита Реджина.

— Да, по дяловите! — извика адвокатът. — Тези момчета не искат да вкарат сина ви в затвора. Той е малолетен от добро семейство, без криминални прояви, за четирите години в гимназията няма нито едно провинение. Възможно е да се измъкне от цялата история без дори да се яви пред съда. Единственото условие е да признае.

Майкъл и Реджина заминаха за Олбъни. Поведоха Реджина по тесен коридор с облицовани с бели плочки стени, осветен от силни крушки, монтирани на тавана и защитени с телени мрежи. Вонеше на дезинфектант и на урина; Реджина се мъчеше да повярва, че тук е задържан синът й, нейният син, но й беше безкрайно трудно. Много по-лесно бе да си внуши, че халюцинира.

Когато видя Арни вече не беше в шок, който би й помогнал да посрещне суровата действителност и тя изпита вледеняващ страх. В този миг за пръв път й хрумна фразата „как да преодолеем това“ и тя се вкопчи в нея както удавник в спасителен пояс. Пред ней стоеше Арни, нейният син (разговорът помежду им не се провеждаше в затворническа килия — единственият компромис, направен от полицаите, за който Реджина им беше безкрайно благодарна), седнал в стаичката, обзаведена само с два стола и маса, прогорена от цигари.

Арни се втренчи в нея, лицето му беше изпито, като на скелет. Само преди седмица беше ходил на бръснар и се беше подстригал изненадващо късо (след като години наред носеше косата си дълга по подражание на Денис) и под безмилостната светлина на голата крушка главата му изглеждаше плешива, сякаш го бяха избръснали, за да го накарат да проговори.

— Арни… — промълви тя и тръгна към него и понечи да го докосне, но погледът му я възпря. Синът й извърна глава и стисна устни. Навряно друга, по-слаба жена би избухнала в сълзи, но Реджина не се смяташе за такава. Усети, как я обзема познатата студенина и си каза, че точно от това има нужда.

Вместо да прегърне сина си, което очевидно той не желаеше, тя седна на дървения стол и му обясни какво трябва да направи. Арни отказа. Тя му заповяда да направи самопризнания. Момчето отново отказа. Опитвайки се да го убеди, Реджина му изнесе цяла реч — той пак отказа. Отказа дори когато майка му започна да го моли. Накрая, уморена до смърт, с пулсиращи от болка слепоочия Реджина го запита защо го е направил. Арни не й отговори.

— Смятах те за умен! — изкрещя тя, обезумяла от безсилието си. От всичко на света най-много мразеше да не й се подчиняват, когато си беше наумила нещо. Всъщност това не й се бе случвало откакто напусна бащиния си дом. Вбесяваше я мисълта, че среща неочакван отпор от детето, сукало от гръдта й. Ето защо повторно изкрещя:

— Мислех те за умен, но всъщност не си! Ти си… един тъпанар! Нима не разбираш, че ще те вкарат в затвора? Нима искаш да попаднеш там заради Дарнъл? Кажи, това ли искаш? Да знаеш, че той ще ти се подиграва! Да, ще ти се подиграва!

За нея нямаше нищо по-страшно от това да ти се подиграват и очевидното безразличие на сина й я вбеси още повече.

Скочи от стола и отметна косата от челото си — машинален жест на човек, който се готви за сражение. Задъхваше се, лицето й беше почервеняло. Арни си помисли, че никога не е изглеждала толкова млада и едновременно толкова състарена. Той промълви:

— Не го правя заради Дарнъл. И няма да отида в затвора.

— Да не се смяташ за Господ? — нервно възкликна Реджина, но гневът й беше примесен с облекчение — поне бе проговорил. — Хванаха те с багажник, пълен с контрабандни цигари…

Арни я прекъсна:

— Не бяха в багажника, а в скривалището под него. Това беше колата на Уил, той ми нареди да пътувам с нея.

Майка му стреснато го изгледа.

— Искаш да кажеш, че не си знаел за цигарите?

Арни се втренчи в нея; по лицето му беше изписано изражение толкова чуждо за него, че тя не можеше да го възприеме — не можеше да приеме леденото му презрение. Внезапно й хрумна налудничавата мисъл: „Имам си златно момче!“

— Разбира се, че знаех — надменно изрече той. — Уил също. — Но все пак полицаите нямат доказателства, нали? Реджина смаяно го погледна и не промълви нито дума.

— Дори да скалъпят някакво обвинение, ще получа само условна присъда — продължи момчето.

Едва сега майка му успя да проговори:

— Арни, струва ми се, че си се побъркал. Може би баща ти…

— Нищо ми няма — прекъсна я той. — Въпреки, че не мога да кажа същото за теб — той я изгледа с ледените си очи. Реджина не издържа и избяга от стаичката. Втурна се към съпруга си, който седеше редом с Уорбър в малката, боядисана в зелено чакалня и му нареди:

— Иди при него! Дано го накараш да се осъзнае!

Без да дочака отговора му се втурна навън и подложи пламналото си чело под студения декемврийски вятър.

Майкъл се подчини, но не постигна нищо. Излезе от стаичката с пресъхнало гърло, изглеждаше състарен с десет години.

Когато отидоха в мотела Реджина предаде на адвоката разговора си с Арни и го попита дали синът й има право относно недоказаното обвинение.

Уорбърг замислено промълви:

— Да, това е една възможност за защита. Но щеше да изглежда по-правдоподобно, ако синът е първата брънка от веригата, което за съжаление той не е. Пратката е била предназначена за някой си Хенри Бък от Олбъни, търговец на употребявани коли. Той също е арестуван.

— Какво е съобщил на полицията? — намеси се Майкъл.

— Нямам представа. Свързах се с адвоката му, но той отказа да разговаря с мен — доста зловещ знак. Ако Бък проговори, ще стовари цялата вина върху Арни. Главата си залагам, че ще свидетелства срещу него и ще каже, че синът ви е знаел за двойното дъно в багажника.

Уорбърг ги изгледа и продължи:

— Мисис Кънингам, онова, което ви е казал синът ви, не е толкова гениално. Утре, преди да го прехвърлят в Пенсилвания ще разговарям с него. Надявам се да го накарам да разбера, че цялата вина ще падне върху него.

Когато комбито зави по улицата на Вики и Стив, първите снежинки започнаха да се спускат от небето. „Дали и в Либъртивил вали сняг?“ — запита се Арни и докосна кожения ключодържател в джоба си.

Кристин все още беше заключена в гаража на Дарнъл. Няма значение, поне не беше навън, на снега. Ще си я върне — когато му дойде времето.

Случилото се през уикенда му се струваше като кошмарен сън: родителите му, които му четат конско в стаичката и които сякаш са непознати, говорещи на чужд език; адвокатът Уорли — или нещо подобно — непрекъснато бърбори за някакъв „принцип на доминото“ и за необходимостта да го измъкне от затвора „преди цялата вина да се стовари върху тебе, момче!“

Но Арни се безпокоеше единствено за Кристин. С всеки изминал ден му ставаше все по-ясно, че Роланд Д. Льобей се е вселил в тялото му. Мисълта за това не го плашеше, дори му действаше успокояващо. И все пак трябваше да внимава и да се пази. Но от кого? Не от Джънкинс, който не разполагаше с доказателства, само хранеше известни подозрения относно Кристин и бе мно — го далече от истината.

Ала Дарнъл… той може да създаде проблеми, сериоз — ни проблеми…

Първата вечер в Олбъни, след като родителите му си отидоха Арни бе затворен в предварителния арест, където заспа учудващо лесно и бързо. И сънува — не кошмар, но странен и страшен сън, от който се събуди посреднощ, целият облян в пот.

Сънува, че Кристин се е смалила до размерите на човешка длан. Беше поставена върху миниатюрна писта, заобиколена от пейзаж, който му изглеждаше странно познат: ето улица, която досущ прилича на „Бейсин Драйв“, ето и друга — също като магистралата, на която беше убит Мучи Уелч. В далечината се виждат постройки от „Лего“ — точно копие на либъртивилската гимназия… други познати сгради… изрязани от картон дървета…

… и огромен Уил Дарнъл, надвесен над контролното табло, чрез което се определя скоростта на миниатюрния плимут. Задухът го измъчваше и дишането му наподобяваше воя на зимния вятър.

— Гледай да не проговориш, момче! — заяви Уил, който се извисяваше като великан над този миниатюрен свят. — Внимавай да не ме издадеш, защото аз контролирам всичко; погледни какво мога да направя…

Той завъртя надясно копчето, за контролиране на скоростта. Арни се опита да изкрещи:

— Не! Моля те, не го прави! Обичам я! Моля те, не я унищожавай!

На пистата мъничката Кристин обикаляше все по-бързо миниатюрния Либъртивил, задницата й поднесяше на завоите. Сега представляваше само мъгляв червено-бял силует, двигателят й бръмчеше като разярена оса.

— Моля те! — изкрещя Арни. — Мооооооооля те!

Уил най-сетне завъртя обратно копчето. Върху мрачното му лице беше изписано задоволство. Колата започна да забавя ход.

— Ако ти хрумнат тъпи идеи, просто си спомни къде е колата ти, момче. Дръж си езика зад зъбите и двамата ще се измъкнем безнаказано. Забърквал съм се и в по-големи каши…

Арни понечи да сграбчи количката, но Дарнъл го плесна през пръстите.

— Чия е стоката, момче?

— Уил, моля те…

— Хайде, кажи!

— Стоката е моя.

— Гледай да го запомниш, момче.

Когато Арни се събуди, последните думи все още отекваха в ушите му. През тази нощ повече не можа да заспи.

Твърде вероятно Уил да е… да е разбрал нещо повече за Кристин. Той виждаше почти всичко през остъклената стена на канцеларията си, но умееше да си затваря устата — докато настъпеше подходящия момент да проговори. Навярно знаеше онова, което Джънкинс дори не подозираше — че възстановяването на Кристин през ноември бе не само странно, но напълно невъзможно. Знаеше, че почти не е ремонтирана, поне не от Арни. Какво още би могъл да знае?

Внезапно го побиха тръпки, целият настръхна. Хрумна му, че Уил вероятно е бил в гаража в нощта, когато са загинали Репертън и другите момчета. Всъщност вероятността бе почти сто процентна. Джими Сайкс беше малоумен и Дарнъл предпочиташе да не го изпуска от очи.

„Внимавай да не ме издадеш! Няма да ме прецакаш, защото…“

Да предположим, че Уил е разбрал истината, но кой ще му повярва? Арни осъзна, че повече не може да се самозаблуждава и да се опитва да забрави ужасяващата мисъл… Кой ще повярва на Уил, ако спомене, че понякога Кристин се движи сама? Че не е била управлявана от никого през нощите, когато бяха убити Мучи Уелч и другите негодници? Нима полицаите ще му повярват? Глупости, навярно ще се пукнат от смях. Ами Джънкинс? Той надушваше нещо, но истината е толкова невероятна, че едва ли би я приел. Дори Уил да е издал тайната му пред полицая, това няма никакво значение.

Внезапно, обзет от ужас, Арни си спомни, че утре, най-късно в други ден ще пуснат Дарнъл под гаранция, а Кристин е затворена като заложница в гаража му. Какво ще стане, ако Уил реши да я изгори — правил го бе и друг път, ако се съдеше по хвалбите му — а когато от нея остане купчина желязо, ще я натика в пресата в автомобилното гробище и овъглената Кристин ще се превърне в метално кубче.

Ченгетата са запечатали гаража.

Няма значение. Дарнъл е стара лисица и вероятно е предвидил всичко. Ако поиска, ще проникне в гаража и ще подпали Кристин, въпреки че е по-вероятно да използва подставено лице — някой, който ще хвърли в колата от кубчетата сух спирт за подпалване на скари, сетне ще драсне клечка кибрит.

Арни си представи лумналите пламъци, стори му се, че подушва миризмата на изгоряла тапицерия.

Отпусна се върху тясното легло в килията. Устата му беше пресъхнала, сърцето му биеше лудо.

„Внимавай да не ме издадеш. Няма да ме прецакаш, защото…“

Но има и друг вариант — ако Уил се опита да причини зло на Кристин и вниманието му се отклони само за миг, тя сама ще се справи с него.

Но Арни не вярваше, че Уил ще допусне подобна грешка.

На следващия ден го екстрадираха в Пенсилвания и родителите му го освободиха срещу минимална гаранция. Предварителното дело беше през януари, говореше се, че съдебните заседатели ще преценят дали случаят ще бъде предаден в съда. Разкриването на мрежата на контрабандисти беше отразено на първите страници на всички пенсилвански вестници, въпреки че името на Арни не се споменаваше „по нареждане на властите поради това, че престъпникът е малолетен“.

Все пак всички в Либъртивил знаеха за кого става дума. Независимо от няколкото автокина, големи закусвални и алеи за боулинг Либъртивил си оставаше университетско градче, където хората се познаваха. Повечето колеги на семейство Кънингам знаеха кой е карал колата на Дарнъл и е бил заловен с голяма пратка контрабандни цигари. Това беше истински кошмар за Реджина.

След като платиха хиляда долара гаранция, Майкъл и Реджина отведоха Арни вкъщи. Момчето презрително си помисли, че всичко това му напомня на „монополи“: родителите му бяха изтеглили картата „освобождаване от затвора“.

— Защо се смееш, Арни? — попита майка му. Майкъл караше бавно и се взираше през гъстата снежна завеса, за да не пропусне къщата на Стив и Вики.

— Усмихвах ли се?

— Да — промълви тя и докосна косата му.

— Вече не си спомням за какво — студено заяви той майка му отдръпна ръката си.

Върнаха се вкъщи в събота и родителите му напълно го изолираха. Арни се питаше дали е от неудобството, защото не знаят как да разговарят с него, или го презират… а може би и двете. Всъщност изобщо не му пукаше. Чувстваше се уморен до смърт, съсипан, изцяло променен. Когато се прибраха, майка му изключи телефона, легна си и спа целия следобед. Баща му безцелно се мотаеше из работилницата, като пускаше и спираше електрическото ренде.

Арни седеше в хола и гледаше паралелно предаване на няколко футболни мача. Не знаеше и не се интересуваше кои отбори играят. Достатъчно му беше да наблюдава как играчите тичат по терена — отначало под яркото калифорнийско слънце, после — под пороен дъжд, който разкаля игрището и изтри линиите.

Около шест часа задряма.

И засънува.

През нощта, а и през следващата сънува, докато лежеше в кревата, си, където спеше от детинство, а брястът отвън хвърляше познатата му сянка (през зимата подобна на скелет, който през май като по чудо се обвиваше с плът). Сънищата му се различаваха от кошмара, в който огромният Уил се надвесваше над миниатюрната писта. Забравяше ги секунди след като се събудеше… може би така беше по-добре. Смътно си спомняше някаква призрачна фигура край пътя, безплътен пръст, който се размахва заканително, смътно чувство за освобождаване и… бягство? Да, бягство. Нищо, освен…

Арни почти мигновено забравяше сънищата си, но един фрагмент бе трайно запечатан в съзнанието му: той седи зад волана на Кристин и бавно кара сред воя на вятъра. Снегът вали толкова силно, че не вижда по-далеч от капака на колата. Всъщност вятърът не вие, а издава писък, зловеш звук, подобен на бучене. Сетне картината изчезва и бива заменена от друга. Вместо сняг той вижда телеграфен апарат, воят на вятъра прераства във воя на огромната тълпа, струпала се на тротоара на „Пето авеню“. Всички аплодират Арни и Кристин, защото са…

Избягали.

Всеки път, миг преди да забрави странния сън Арни си казваше: „Когато всичко свърши, със сигурност ще се махна от Либъртивил. Ще взема Кристин и ще замина за Мексико“. Представяше си горещото слънце и тишината и внезапно непознатата страна му се струваше по-реална от кошмарите му.

След като се събуди от последния от тези сънища, изведнъж му хрумна идеята да прекара Коледа с леля Вики и чичо Стив, също както едно време. Стори му се великолепна, направо гениална. Точно така, ще се измъкне от Либъртивил преди…

Преди Коледа, разбира се.

Ето защо се залови да убеждава родителите си, като положи особени усилия да склони Реджина. В сряда съпротивата й се сломи и тя се съгласи да заминат. Арни знаеше, че е разговаряла със сестра си, че Вики се е държала прекрасно, така че едва ли щеше да има проблеми.

Сега, на Бъдни вечер, той чувстваше, че всичко ще се оправи.

— Ето къщата, Майк! — извика Реджина. — Щеше да я отминеш както всеки път, когато идваме тук.

Съпругът й зави по алеята и измърмори, че я е видял с вечния си оправдателен тон, който неизменно съпътстваше разговора със съпругата му.

„Истинско магаре! — помисли си Арни. — Тя го ругае и го язди, а той цвили като магаре“.

— Отново се усмихваш — каза Реджина.

— Мислех си колко ви обичам и двамата — промълви момчето.

Баща му изненадано го изгледа, очевидно бе трогнат, очите на майка му се насълзиха. Бяха се хванали на лъжата. Ама че лайнари!

До три часа следобед на Бъдни вечер снегът само прехвърчаше, сетне заваля по-силно. Метеоролозите съобщаваха, че забавянето на бурята я прави още по-силна и по-опасна. Първоначалните прогнози за трийсетина сантиметра снежна покривка изглеждаха прекалено оптимистични — очакваше се снегът да натрупа минимум половин метър, а на откритите места да се образуват дълбоки преспи.

Лий Кабът седеше във всекидневната до коледна елхичка, чиито иглички започваха да падат (от цялото семейство единствено тя бе почитателка на традициите и я продължение на четири години успешно се преборваше с желанието на баща й да купи пластмасова елха и с това на майка й да започнат празничния сезон с печена гъска или петел, вместо с обичайната пуйка). Беше сама в цялата къща. Родителите й бяха отишли у семейство Стюарт да изпият по чашка по случай празника. Мистър Стюарт беше новия шеф на баща й и двамата много си допадаха. Мисис Кабът възлагаше големи надежди на приятелството между тях и насърчаваше съпруга си да го затвърди. През последните десет години шест пъти се бяха местили в различни градове, но мисис Кабът най-много харесваше Либъртивил. Искаше й се да останат тук за постоянно и приятелството между съпруга й и шефа му можеше да допринесе за това.

„Самотна и все още девствена“ — ни в клин ни в ръкав си помисли Лий. Скочи като ужилена и отиде в кухнята. Във фурната се печеше свински бут. „Трябва да го обърна в пет часа, ако нашите не се приберат“ — напомни си тя и отвори хладилника. Видя опаковка от шест кока-коли, поставена върху кутийката бира на баща й и мислено възкликна: „Не ме съблазнявай, Сатана!“ Не издържа и си отвори една кола. Няма значение, че е вредна за кожата, и без това сега си няма приятел. Голямо чудо, ако се изприщи.

Празната къща и действаше потискащо както никога досега; обикновено се чувстваше абсурдно пораснала, която оставаше сама. Но днес звуците от електрическите уреди в кухнята, воят на вятъра отвън, дори шумоленето на чехлите й по линолеума й се струваха зловещи. Ако събитията се бяха развили другояче, сега Арни щеше да бъде тук, до нея. Родителите й, особено майка й го харесваха. Поне отначало. Но навярно майка й ще се ужаси, ако разбере, че след всичко случило се Лий все още го обича. В действителност момичето почти непрекъснато мислеше за него. Питаше се защо се е променил, как понася раздялата им, дали е добре…

Вятърът нададе вой и за миг затихна — кой знае защо й напомни за форсирането и затихването на автомобилен двигател.

Внезапно й хрумна нелепата фраза: „Няма връщане от Завоя на смъртта“. Тя отиде до умивалника и изля колата си — идваше й да се разплаче, да повърне или и двете.

С изненада осъзна, че е изплашена до смърт.

Съвсем безпричинно.

Разбира се.

За щастие родителите й не бяха взели колата (коли, коли — все коли й бяха в ума). Поне нямаше да се тревожи как баща й ще кара на връщане, след като е изпил три-четири мартинита. Домът на семейство Стюарт бе само на три преки от тяхната къща. Родителите й бяха тръгнали пеша, навлечени с дебели дрехи, заливайки се от смях като деца, които отиват да правят снежен човек. Обратният път ще ги отрезви и ще им се отрази добре. Ще им се отрази добре. Ще им се отрази добре, стига да не…

Вятърът отново нададе вой. Изрева под стрехите, сетне отново затихна. Изведнъж Лий си представи как родителите й вървят по улицата сред снежната вихрушка, смеят се, уловили се един за друг, за да не паднат. Може би баща й пощипва съпругата си през грейката, както обича да прави, когато си пийне. Обикновено това ужасно дразнеше Лий, най-вече защото смяташе, че подобно пубертетско поведение не подхожда на един зрял мъж. Естествено, тя обичаше родителите си и раздразнението й беше част от любовта й към тях.

Двамата вървят сред гъстата снежна завеса, внезапно зад тях проблясват огромни зелени очи, които сякаш плуват в мрака… и които поразително приличат на зелените светлинки на таблото на Кристин, които бе видяла, докато се задушаваше. Постепенно се уголемяват и дебнат безпомощните й, леко замаяни от алкохола родители…

Лий въздъхна и се върна в хола. Отиде до телефона и протегна ръка към слушалката, после я отдръпна. Отиде до прозореца и се загледа навън.

Какво възнамеряваше да прави? Да се обади на родителите си и да им каже, че се страхува от старата и някак си противна кола на Арни? Че иска да се приберат вкъщи, защото се бои за тях и за себе си? Това ли се канеше да направи?

Страхотно, Лий, направо страхотно!

Почистеното от снегорина улично платно бавно се затрупваше със сняг. Едва сега започваше да вали силно и силният вятър помиташе улицата — облаци фин като пудра сняг политаха нагоре и се сливаха с оловносивото буреносно небе като понесени върху невидими криле призраци.

Лий отново усети страх, предчувстваше, че ще се случи нещо ужасно. Не, не предчувстваше, а бе сигурна. Остана поразена, когато научи за арестуването на Арни, но това бе нищо в сравнение с ужаса, изпитан няколко дни преди това, когато прочете във вестника за смъртта на Бъди Репертън и на двете момчета. Моментално й хрумна нелепата и страшна мисъл, че това е работа на Кристин.

Сега отново предчувстваше, че ще се случи нещастие и не можеше да се отърси от абсурдното усещане. Опита се да се успокои с мисълта, че по време на нещастието с момчетата Арни е бил във Филаделфия. Каза си, че няма да мисли за Кристин ще пусне радиоапарата и телевизора и ще наруши тишината в къщата, няма да мисли за колата, която мирише на гроб, колата която се бе опитала да я убие…

— По дяволите! — прошепна тя. — Струва ми се, че полудяваш, момичето ми.

Почувства, че цялата настръхва.

Отново отиде до телефона, взе указателя и както Арни преди две седмици, позвъни в либъртивилската общинска болница. Приятен женски глас я осведоми, че мистър Гилдър е изписан още сутринта. Лий благодари и затвори.

Няколко секунди остана неподвижна, вперила поглед в празния хол, в елхичката, в подаръците. Сетне намери номера на семейство Гилдър и го набра.

— Лий, каква приятна изненада! — радостно възкликна Денис.

Момичето стисна още по-здраво леденостудената слушалка и промълви:

— Денис, мога ли да дойда у вас? Трябва да поговорим.

— Точно днес ли?

В главата й нахлуха объркани мисли: месото във фурната, трябва да го обърне в пет часа, след малко родителите й ще се приберат, беше Бъдни вечер, снегът засипваше улиците, освен това… освен това беше сигурна, че тази вечер не трябва да излиза… ами ако срещу нея внезапно изскочи нещо… каквото и да е? Не, тази вечер е много опасно.

— Лий?

— Не, не днес — отвърна тя. — Трябва да си стоя вкъщи — родителите ми отидоха на гости и ме оставиха да наглеждам вечерята.

— Моите също — развеселено сподели Денис. — Със сестра ми играем „монополи“, но тя непрекъснато се опитва да ме измами.

Дочу се приглушеният глас на Ели:

— Не е вярно!

Лий си помисли, че при нормални обстоятелства навярно би се разсмяла. Но не и сега. Побърза да каже:

— Ще се видим след Коледа. Да речем във вторник, на двайсет и шести. Съгласен ли си?

— Разбира се. Навярно искаш да поговорим за Арни?

— Не — отговори тя и стисна слушалката така, че пръстите й изтръпнаха. С огромно усилие се овладя и продължи:

— Не, не за Арни. Става дума за Кристин.

8. БУРЯТА СЕ РАЗРАЗЯВА

До пет часа вечерта бурята обхвана цяла Пенсилвания. Снегът нахлу, понесен от силния вятър, който виеше задавено. Това не позволи на хората да се втурнат по магазините за последни покупки. Повечето уморени до смърт продавачи благословиха майката-природа, въпреки че нямаше да получат премиални. Докато вдигаха тост пред запалените камини в домовете си те се утешаваха с мисълта, че клиентите ще нахлуят веднага след празника.

Но днес природата изобщо не изглеждаше майчински настроена: рано падналият мрак скоро отстъпи място на бурна нощ. Тази вечер природата напомняше страшна езическа магьосница, която изобщо не се съобразява с Коледния празник. Тласкана от вятъра, страховитата вещица разкъса сърмената украса на търговската камара и я понесе към притъмнялото небе; запрати в снега фигурките от Коледната сцена, подредена пред полицейския участък — влъхвите, Светата майка и Младенецът бяха открити едва в края на януари, когато снегът започна да се топи.

В знак на пренебрежение към празника тя преобърна дванайсетметровата елха пред либъртивилската община и я запокити право през прозореца на данъчната служба. „Точно там й е мястото“ — казаха по-късно мнозина.

До седем часа снегорините вече не успяваха да се справят с натрупания сняг. В седем без петнайсет някакъв автобус си проправи път по „Мейн Стрийт“; следваха го няколко коли като кученца майка си. После улицата опустя, с изключение на няколко автомобила, затънали до калниците в преспите, образувани от минаващите снегорини. До сутринта повечето от тях щяха да са напълно погребани под снега. Вятърът люлееше светофара, окачен над кръстовището между „Мейн Стрийт“ и „Бейсин Драйв“. Дочу се пращане от късо съединение и светлините изгаснаха. Двама-трима души, слезли от последния автобус преминаваха улицата; те вдигнаха очи към прекъснатия кабел и забързано се отдалечиха.

До осем часа, когато мистър и мисис Кабът най-после благополучно се прибраха у дома (за безкрайно облекчение на Лий, което тя успя да прикрие), местните радиостанции предаваха призива на щатската полиция, гражданите да не пътуват през тази нощ.

До девет часа, когато Майкъл, Реджина и Арни Кънингам с чаши горещ пунш в ръка (ромовият пунщ бе коледният специалитет на чичо Стив) се настаниха пред телевизора в дома на роднините си, за да гледат Алистър Сим в „Коледна песен“, петнайсетметрова отсечка от пенсилванската магистрала беше отрязана поради натрупаните снежни преспи. До полунощ цялата магистрала стана непроходима.

В девет и половина, когато фаровете на Кристин внезапно проблеснаха в празния гараж на Дарнъл и разкъсаха мрака, Либъртивил беше изцяло откъснат от света. Улиците бяха пусти, с изключение на рядко минаващите снегорини.

В тихия гараж моторът на Кристин форсира и затихна.

Форсира и затихна.

Лостът на скоростите се премести сам.

Кристин бавно потегли.

Електронното устройство, прикрепено към сенника й изжужа, тихият звук бе заглушен от воя на вятъра. Но вратата го „чу“ и покорно се вдигна нагоре. Силен порив на вятъра навя сняг в гаража.

Кристин се плъзна навън, безшумно като призрак. Направи ляв завой и се отправи надолу по улицата; движеше се сред дълбокия сняг уверено, без нито веднъж да поднесе, въпреки че нямаше вериги. Сред мрака проблесна светофар, който мигаше на жълто. Кристин отново зави наляво, към „Джон Кенеди Драйв“.

Дон Вандерберг седеше в канцеларията на бащината му бензиностанция, вдигнал крака върху бюрото. Беше надървен, защото четеше една от порнографските книги на баща си — проникновена и предизвикваща дълбок размисъл творба, озаглавена „Палавата Пами“. До този момент Пами се беше чукала с всеки, освен с млекаря и с кучето; млекарят тъкмо се задаваше по алеята, а кучето лежеше пред нея, когато прозвуча звънец — сигнал, че навън има клиент.

Дон раздразнено откъсна поглед от книгата. Бе телефонирал на баща си в шест, преди четири часа, за да го помоли да затвори по-рано — очевидно през тази нощ приходите ще бъдат толкова мизерни, че не ще покрият сметката за електричеството, за светещата реклама. Баща му, разположен удобно пред камината, му нареди да затвори чак в полунощ. Дон гневно тресна телефона и си каза, че баща му е олицетворение на онзи противен старец Скрудж.

Истината бе, че искаше да затвори по-рано, защото се страхуваше да остава сам нощем. До неотдавна щеше да е обкръжен от голяма компания. Редом с него щеше да седи Бъди, който привличаше останалите с алкохола и с хероина, но най-вече с магнетизма си. А сега всички приятели на Дон бяха мъртви. Всички без изключение.

Само че понякога му се струваше, че не са. От време на време (когато бе сам, както през тази нощ) си казваше, че ще вдигне поглед и ще ги види пред себе си: Ричи Трелони и Мучи Уелч един до друг, а между тях се е настанил Бъди Репертън с бутилка „Тексаски шофьор“ в ръка, зад ухото му е затъкната цигара с марихуана. Тримата са мъртвешки бледи както всички призраци, очите им са изцъклени като на умрели риби. Бъди му протегна бутилката и прошепна: „Пийни си, глупако. Скоро ще бъдеш мъртъв като нас!“

Понякога тези образи изглеждаха толкова истински, че устата му пресъхваше и ръцете му се разтреперваха.

Дон знаеше причината. През онази нощ не трябваше да чупят колата на Стария Пицолики. Почти всеки участник в тази „невинна“ лудория беше постигнат от ужасна смърт. С изключение на него и на Сенди Галтън, само че Сенди се беше метнал на раздрънкания си мустанг и бе напуснал града. По време на безкрайните нощни смени на Дон му идваше да направи същото.

Клиентът отвън натисна клаксона на колата си. Дон захвърли книгата до мръсната машина за кредитни карти. Докато навличаше канадката си погледна през прозореца и се запита кой ли е този луд, дето кара в такава буря. Гъстият сняг му пречеше да различи колата, или човека зад волана; виждаха се само фаровете и силуетът на автомобила, който беше прекалено дълъг, за да е от новите модели.

Докато слагаше ръкавиците си Дон усети как възбуденият му член спада; каза си, че рано или късно баща му трябва да монтира колонки на самообслужване и тогава — край на тъпите нощни дежурства. Ако на разни откачени типове им е скимнало да пътуват в такава буря, спокойно могат сами да си налеят бензин.

Отвори вратата и силен порив на вятъра за малко не я изтръгна от пантите. Той с мъка успя да я задържи, за да не се удари в стената, в резултат на което едва не падна по гръб. Въпреки монотонния вой на вятъра (който се стараеше да пренебрегне), досега Дон не беше преценил силата на бурята. Задържа се на крака само защото веднага затъна в дълбоката пряспа, и гневно си помисли: „Шибаната кола сигурно е със снегоходки. Ако онзи тип ми даде кредитна карта, ще му пръсна черепа!“

Закрачи през снега и се приближи до първата редица „островчета“. Естествено, скапанякът беше паркирал от другата страна. Дон се опита да разгледа колата, но вятърът запрати сняг в лицето му и го заслепи — той побърза да спусне по-ниско качулката на канадката си.

Заобиколи автомобила и за миг беше окъпан от ярката светлина на двойните фарове, после с мъка се добра до лявата му страна. Под неоновото осветление колата изглеждаше боядисана в крещящ виненочервен цвят. Лицето на Дон вече бе премръзнало.

„Ако този тип поиска бензин за един долар и ме накара да проверя маслото, ще му кажа да си го начука!“ — помисли си той и вдигна глава, когато някой свали стъклото на колата.

— С какво мога да ви по… — гласът му пресекна, сетне той немощно изкрещя:

— По-о-о-о-омощ!

През отворения прозорец, на няколко сантиметра от лицето му се надвесваше разложен труп. Взираше се в него с празните си очни кухини, съсухрените му устни бяха разтеглени в ужасяваща гримаса и разкриваха няколко пожълтели, разкривени зъба. Бяла костелива ръка стискаше волана. Другата се протегна със зловещо тракане и го докосна.

Дон залитна назад, сърцето му препускаше като откачил се от композицията локомотив, ужасът го задуши, като че в гърлото му бе попаднал нажежен скален отломък.

— Напълни я — прошепна трупът и въпреки страха си Дон забеляза, че е облечен с плесенясала военна униформа. — Напълни я, лайнарино!

Мъртвецът се ухили, в устата му проблесна златна коронка.

— Пийни си, глупако — дрезгаво прошепна друг глас. Бъди Репертън се приведе от задната седалка и подаде на Дон бутилка „Тексаски шофьор“. От устата му се посипаха гърчещи се червеи. Сред остатъците от коса по главата му пъплеха бръмбари. — Едно питие ще ти дойде добре…

Дон нададе вой. Обърна се и хукна през снега с комични подскоци като герой от анимационен филм. Извика от ново. Дочул рева на мощния двигател, изкрещя отново хвърли поглед назад и видя, че до колонката стои колата на Арни Кънингам. В този миг тя потегли и снегът под задните й гуми се разхвърча. Призраците изчезнаха, но Дон се изплаши още повече, защото колата не беше управлявана от никого.

Той побягна към улицата. Достигна снежния насип, натрупан от снегорините, и се прехвърли през него. Пометен от силния вятър, тротоарът от другата страна беше чист, с изключение на заледените места. Дон се подхлъзна, краката му се огънаха и той падна по гръб.

След миг ярка светлина заля улицата. Момчето се изтъркаля встрани и вдигна поглед: очите му се заслепиха от огромните фарове на Кристин, която се вряза в снежния насип и го прегази като локомотив.

Подобно на древна Галия местността „Либъртивил Хайс“ беше разделена на три части. Най-близкият до града квартал, разположен на хълма, до средата на деветнайсети век бил наричан „Изгледа“ (за това напомняше табелката на пресечката между улиците „Роджърс“ и „Таклин“) и се славеше като единствения бедняшки район. Обитателите му живееха в блокове или в дървени къщурки. Въжета за простиране бяха опънати в мръсните задни дворове, които през последните дни бяха пълни с деца и с евтини играчки — в повечето случаи едните и другите бяха еднакво очукани. Някога тук живеели хора от средна ръка, но кварталът започнал на запада, след като през четирийсет и пета били закрити много работни места, свързани с военната индустрия. Отначало упадъкът бил незабележим и набрал скорост едва през шейсетте и седемдесетте години, но най-страшното тепърва предстоеше, въпреки че никой не се осмеляваше да го изрече на глас, за да не го цитират. Сега „чернилките“ се заселваха там. Мълвата се носеше из най-аристократичните квартали на града; наобиколили барбекютата с чаши в ръце, хората шепнеха: „Бог да ни е на помощ, негрите започват да окупират Либъртивил.“ Кварталът бил преименуван и сега се наричаше „Лоу Хайс“9.

При споменаването му някои с потръпване заявяваха, че им звучи като име на гето. Неколцина важни клечки повикаха редактора на местния „Кистоун“ и му съобщиха, че и употребата, и легализирането на тази дума чрез пресата не е особено желателна.

Редакторът, който не беше вчерашен, побърза да спази инструкциите.

„Хайс Авеню“ се откриваше от „Бейсин Драйв“ и се виеше нагоре по хълма. Преминаваше през центъра на „Лоу Хайс“ и през зелен пояс, сред който се намираше елегантният квартал, наречен само „Хайс10“. Всички тези наименования, в които е включена думата „хайс“ навярно биха объркали пришълеца, но местните жители нямаха проблеми. Кварталът „Лоу Хайс“ беше синоним на бедност и на нищета, а „Хайс“ — неговата пълна противоположност. Тук бяха разположени хубави стари къщи, повечето от които построени навътре от шосето, а най-елегантните бяха скрити зад високи тисови огради. Тук живееха важните клечки: собственикът на либъртивилския вестник, четирима лекари, богатата и смахната внучка на човека, изобретил барабанлията револвер, а почти всички останали бяха адвокати.

Когато излезеше от богаташкия квартал, „Хайс Авеню“ минаваше през местност, където дърветата растяха много нагъсто; гората се простираше от двете страни на пътя в продължение на пет-шест километра. На върха на хълма шосето се разклоняваше в задънената „Стансън Роуд“, завършваща на възвишението, откъдето се разкриваше изглед към града и към автокиното.

От другата страна на хълма се намираше буржоазен квартал (също наречен „Хайс“), чиито построени преди петдесетина години къщи притежаваха старинно очарование. След този квартал започваха голи полета, а „Хайс Авеню“ вече се наричаше Окръжен път 2.

В десет и половина на Бъдни вечер някакъв плимут, модел ’58 се изкачваше по „Хайс Авеню“. Фаровете му прорязваха нощния мрак и гъстата снежна завеса. Местните жители биха се обзаложили, че никакво превозно средство (с изключение на джип с предно предаване) не би могло да се изкачи по „Хайс Авеню“ през тази нощ. Но Кристин уверено се движеше с шейсет километра в час, фаровете й проблясваха, чистачките й се движеха ритмично, никой не седеше зад волана й. В дълбокия сняг не се виждаха следи от други коли. На места следите от гумите на Кристин бяха дълбоки близо трийсет сантиметра. Силният вятър бързо ги запълваше със сняг. От време на време предният калник и капакът се врязваха във висока пряспа и мек сняг се разхвърчаваше във всички посоки.

Кристин отмина пресечката със „Стантън Роуд“, достигна върха на хълма и се спусна от другата му страна. Премина през гъстата гора, където в мрака се виждаше единствено бялата линия по средата на шосето, после край къщите от предградието. През прозорците им проблясваха светлини, тук-таме се виждаха красиви коледни елхи. В една от тези къщи млад мъж, предрешен като дядо Коледа, привърши раздаването на подаръците и се настани на дивана до съпругата си, за да вдигнат тост в чест на празника. Случайно погледна навън и забеляза фаровете на преминаваща кола. Обърна се към жена си и шеговито заяви:

— Ако този приятел е успял да изкачи хълма, навярно дяволът му помага…

— Не ме интересува — прекъсна го тя. — По-добре ми кажи какъв подарък ще получа от дядо Коледа.

Младият мъж отново се усмихна.

— Ще измисля нещо…

По-нататък, където пътят отново ставаше равен, Уил Дарнъл седеше в хола на двуетажната си сглобяема къща, която бе купил преди трийсет години. Над долнището на пижамата си носеше протъркан халат, под който огромният му търбух се очертаваше като футболна топка. Гледаше по телевизията последните кадри от „Коледна Песен“, когато Ебенизъм Скрудж се превръща в олицетворение на добротата и щедростта. Мислено „пресяваше“ фактите, подреждаше парченцата от мозайката, която ставаше все по-занимателна. След арестуването на Арни Дарнъл се беше състарил с десет години. Бе заявил пред онова ченге, че само след две седмици отново ще отвори гаража, но вече не беше толкова сигурен. Напоследък непрекъснато имаше чувството, че гърлото му е пълно с тиня от употребата на проклетия респиратор.

Мислено разбърка картончетата: Арни, Уелч, Репертън… Кристин…

— Момче! — извика от прозореца си Скрудж, по нощница и нощна шапчица, истинска карикатура на Духа на настоящата Коледа. — Знаеш ли дали са продали рекламния пуяк, дето виси на витрината на птицепродавеца?

— Какво? Оня, големият колкото мен? — попита момчето.

— Да, да — идиотски ухилен отговори Скрудж, сякаш вместо да го спасят, трите призрака го бяха накарали да полудее. — Да, големият колкото теб!

Арни, Уелч, Репертън… Льобей?

Понякога му се струваше, че не полицейският обиск го кара непрекъснато да се чувства сломен и изплашен. Причината не бе и в арестуването на главния му счетоводител, нито че данъчните служители бяха по петите му и този път не се шегуваха. Не заради тях беше започнал внимателно да оглежда улицата всеки път, преди да излезе навън; не заради главния прокурор се озърташе неспокойно, когато вечер се прибираше вкъщи.

Непрекъснато си припомняше онова, което бе видял (или което му се бе привидяло) през онази нощ, като се опитваше да си внуши, че всичко е плод на фантазията му.

За пръв път в живота си не се доверяваше на сетивата си. След известно време навярно ще си внуши, че е заспал и е сънувал всичко.

Не беше виждал Арни от освобождаването му под гаранция, нито му се беше обаждал по телефона. Отначало възнамеряваше да използва онова, което знаеше за Кристин, за запушване на устата на хлапака, ако му хрумнеше да проговори. Бог му е свидетел, че Арни може да го вкара в затвора, ако реши да „пропее“ пред ченгетата. Едва след поредицата от арести Дарнъл осъзна колко много знае Арни и започна да се самообвинява (само по себе си обезпокояващ факт, защото никога досега не бе подлагал на съмнения действията си). Питаше се дали всичките му „сътрудници“ знаят толкова много. Спомни си за Репертън и за подобните на него негодници, които беше използвал години наред. Възможно ли е да е бил толкова глупав и непредпазлив?

След дълги размишления реши, че единствено Кънингам знае повече от необходимото, защото бе по-различен от останалите — като че разбираше всичко по интуиция. Не приличаше на връстниците си, които само се перчеха и се наливаха с алкохол. Странно, но Дарнъл изпитваше почти бащинско чувство към Арни, въпреки че без колебание би го изхвърлил, ако започнеше да си пъха носа където не трябва. „Да, не бих се поколебал“ — помисли си той, като че се оправдаваше пред себе си.

Загледа се в телевизора — филмът (чернобяло, надраскано копие) свършваше: Скрудж беше отишъл у семейство Крачит. Всички изглеждаха напълно откачени, но най-вече Скрудж. Очите му проблясваха маниакално, приличаше на някакъв клиент, който идваше в гаража преди двайсетина години. Наричаше се Евърет Дингъл. Един следобед се прибрал вкъщи и застрелял цялото си семейство.

Уил запали пура и си каза, че би дал мило и драго да прогони отвратителния вкус, предизвикан от респиратора. Напоследък дишането му беше по-затруднено от всякога. Проклети пури — определено му пречеха, но беше прекалено стар тепърва да се отучва.

Арни не беше проговорил — поне засега. Адвокатът му съобщи за арестуването на Хенри Бък. Последният беше шейсет и тригодишен и имаше внуци, би предал три пъти самия Христос срещу обещание да го освободят, или срещу условна присъда. Уил беше сигурен, че старецът ще „изпее“ всичко, което за щастие не беше много. Бък знаеше за бомбичките и за цигарите, но това бе само върхът на айсберга. Дарнъл се занимаваше и с контрабанда на алкохол, с продажба на крадени коли и на оръжие (включително няколко картечници, купени от откачени типове и от кръвожадни ловци, които искали „да проверят дали действително картечницата може да разкъса сърна“), както и на антики, изнесени от Нова Англия. През последните няколко години търгуваше и с кокаин. Едва сега осъзнаваше, че е било грешка. Колумбийците от Маями приличаха на отвратителни плъхове… Слава Богу, че не спипаха малкия с пратка кокаин.

Уил се страхуваше, че този път няма да му се размине — до голяма степен всичко зависеше от откачения хлапак и донякъде от шантавата му кола. Ситуацията бе много деликатна, също като къщичка от карти. Дарнъл се страхуваше да каже, или да предприеме нещо от страх да не сгреши. Освен това бе твърде възможно Кънингам да му се изсмее в лицето и да го нарече побъркан дъртак.

Стиснал пурата между зъбите си, шишкото стана и изгаси телевизора. Време е да си ляга, но преди това ще изпие един коняк. Въпреки умората си, напоследък заспиваше трудно.

Направи крачка към кухнята… и дочу клаксона отвън. Повелителното изсвирване заглуши дори воя на вятъра.

Дарнъл се вкамени и придърпа халата около огромния си търбух. Внезапно лицето му сякаш се подмлади — изглеждаше напрегнато и замислено.

Разнесоха се още три кратки, резки изсвирвания.

Уил извади пурата от устата си, обърна се и прекоси хола. Движеше се като в сън, обзе го чувство за нещо вече виждано; стори му се, че го заливат с вряла вода. Чувстваше странно примирение. Още преди да дръпне завесата и да погледне навън, знаеше, че това е Кристин. Страховете му се оправдаха — беше дошла да си уреди сметките с него, да му отмъсти.

Колата стоеше пред високия насип, направен от снегорините, и приличаше на призрак сред огромните парцали сняг. Мощните й фарове разпръскваха мрака. За миг на Уил му се стори, че зад волана й има някой, сетне забеляза, че е празна също както през онази нощ, когато я видя да се прибира в гаража. Уонк-уонк. Уонк-уонк. Все едно, че го викаше.

Сърцето му биеше лудо. Той пусна завесата и забърза към телефона. Ще се обади на Кънингам и ще му нареди да обуздае любимия си демон.

Изминал бе половината разстояние, когато моторът на колата изрева, все едно крещеше жена, която подозира измяна. Разнесе се силно скърцане. Уил се върна до прозореца и видя как Кристин се отдалечава на заден ход от високия снежен насип в края на алеята. Обсипаният със сняг капак беше леко огънат. Моторът отново форсира. Задните колела поднесоха в мекия сняг, после зацепиха. Колата се стрелна напред и отново се блъсна в насипа сред облак сняг, който вятърът разнесе както вентилатор разнася цигарен дим. „Никога не ще успее! — помисли си Уил. — Голямо чудо, ако премине насипа. Да не смята, че ще изляза навън да си поиграем!“

Задъхвайки се, той се върна до телефона, намери в указателя номера на семейство Кънингам и започна да го набира. Обърка цифрите, защото ръката му трепереше. Изруга, натисна вилката и отново започна да набира.

Отвън долетя ревът на двигателя. За трети път колата се вряза във високия насип. Вятърът нададе вой и сняг обсипа големия панорамен прозорец. Уил навлажни устните си с език и се опита да си поеме дъх. Чувстваше, че започва да се задушава.

Най-сетне успя да набере номера. Телефонът на другия край иззвъня веднъж, два, три пъти. Четири…

Моторът на Кристин изръмжа. Отново се разнесе приглушен звук, когато тя за пореден път блъсна насипа.

Шест иззвънявания… седем. У семейство Кънингам нямаше никого.

— По дяволите! — прошепна Уил и тресна слушалката.

Лицето му беше пребледняло, ноздрите му — разширени като на животно, надушило горски пожар. Захвърли на пода угасналата пура и забърза към прозореца, докато трескаво ровеше в джоба на халата си. Напипа помпичката и здраво я стисна, което го поуспокои.

Внезапно проблеснаха фарове, които почти го заслепиха. Той засенчи очи със свободната си ръка и видя как Кристин отново се врязва във снежния насип — малко по малко си проправяше път към алеята. Уил я наблюдаваше как се отдалечава на заден ход и от все сърце пожела на шосето да се появи снегорин и да помете дяволската кола.

Но вместо снегорин отново видя Кристин. Моторът й виеше, фаровете й осветяваха покритата със сняг морава. Засили се и се блъсна в насипа, разхвърча се сняг. Предницата й се повдигна и Уил си помисли, че ей-сега ще излезе на алеята. В този миг задницата й поднесе и тя отново се отдалечи на заден ход.

Дарнъл имаше чувството, че гърлото му вече не пропуска въздуха, от който се нуждаеха белите му дробове. Използва респиратора и си помисли, че трябва да извика полиция. Точно така! Полицаите ще дойдат и ще го избавят от плимута на Кънингам. Засега е в безопасност зад стените на дома си. Беше…

Кристин стремглаво се понесе напред, удари се в насипа и този път успя да го премине. Предницата й се върна и фаровете обляха със светлина къщата. След миг вече беше на алеята. Уил трескаво си помисли: „Няма страшно, не може да ми направи нищо.“

Колата не намали скорост, дори я увеличи, премина през двора и с рев се понесе към панорамния прозорец, до който стоеше Уил.

Задъхан, той отскочи назад и се спъна в креслото си. Кристин се вряза в стената. Прозорецът се счупи и отвън нахлу леден вятър. Счупени стъкла се разхвърчаха във всички посоки като смъртоносни стрели, през отвора влетяха снежинки и лудо затанцуваха над пода. За момент фаровете осветиха хола като мощни прожектори в телевизионно студио, сетне Кристин се отдалечи. Предната й броня се влачеше по земята, изкривеният й капак зееше, счупената решетка приличаше на разтегната в гримаса уста, пълна с остри никелирани зъби.

Паднал на колене, Уил се опитваше да си поеме дъх, гърдите му трескаво се повдигаха. Въпреки че съзнанието му бе замъглено от страх, той разбра, че само падането го бе спасило да бъде нарязан от разхвърчалите се стъкла. Изправи се на крака, коланът му се развърза и халатът се разтвори.

Силният вятър събори от масичката списанието „Телевизионен справочник“ и то полетя с разпилени страници към подножието на стълбата. Уил сграбчи телефона и завъртя нулата.

Кристин се понесе на заден ход към изравнения със земята насип. Сетне отново се стрелна към къщата и докато я приближаваше, изкривеният капак и огънатите ламарини започнаха да се изправят. Тя се вряза в дървената постройка точно под панорамния прозорец. Отново се разхвърчаха стъкла, дъските изстенаха. Первазът се пречупи и за миг предното стъкло на Кристин, напукано и замъглено, надникна през прозореца като огромно око на извънземно същество.

— Полиция! — изхърка в слушалката Уил. Проникващият през прозореца леден вятър развяваше халата му. Той забеляза, че стената под перваза е почти разбита и от нея като кости стърчат счупени летви. Невъзможно е Кристин да влезе при него, нали? Но защо е толкова сигурен?

— Извинете, сър, говорете по-високо — каза телефонистката. — Връзката е много лоша.

— Полиция — понечи да извика Уил, но този път от гърлото му не се изтръгна дори хъркане, само свистене.

Господи, задушаваше се, гърдите му бяха като заключен банков сейф. По дяволите, къде е помпичката?

— Сър? — колебливо повтори телефонистката. Ето я — паднала е на пода. Уил захвърли слушалката и сграбчи спасителния респиратор.

Кристин отново профуча по алеята и се вряза в къщата. Този път цялата стена рухна и във въздуха се разхвърчаха счупени летви. На Уил му се стори, че сънува кошмар. Внезапно смазаната предница на Кристин надниква в хола, тя беше вътре, долавяше се миризмата на изгорели газове и на загрят двигател.

Ауспухът й се закачи в нещо и тя се оттегли на заден ход от зейналата дупка сред трясъка на отковаващи се летви; изкривеният й капак беше покрит със сняг и гипс. Дарнъл изплашено си помисли, че след няколко секунди тя ще се върне и този път може би ще… ще…

Грабна помпичката и слепешката се втурна нагоре по стълбата. Преди да достигне горния етаж отново дочу форсирането на двигателя. Не издържа и се обърна да види какво става, като тежко се облягаше на перилата.

От тази височина гледката беше още по-кошмарна. Видя как Кристин се задава по покритата със сняг алея, как се повдига предницата й, подобна на раззиналата паст на кръвожаден, червено-бял алигатор. Сетне тя връхлетя върху къщата, този път с още по-голяма скорост. Изскърца цялата рамка на прозореца и в хола отново се посипаха тресчици. Фаровете й подскочиха, заслепиха го и след миг тя се озова вътре, в дома му, оставяйки след себе си огромна дупка в стената.

Понесени от студения вятър, в стаята влетяха парченца стъклен памук от изолацията, подобно на пухчета от глухарче.

Уил изкрещя, но викът му беше заглушен от воя на двигателя. Заглушителят, поставен от Арни — „Едно от малкото неща, които бе монтирал сам“ — несвързано си помисли Уил — висеше на перваза заедно с ауспуха.

Плимутът с рев премина през хола, събори креслото на Дарнъл и то остана да лежи в ъгъла като мъртво пони. Подът изскърца и Уил си каза: „Хайде, счупи се! Счупи се и проклетата кола ще пропадне в мазето. Да видим как ще се измъкне оттам!“ Внезапно си представи тигър, попаднал в трап, изкопан и замаскиран от хитри туземци.

Но подът не се продъни.

Кристин се понесе към него, гумите й оставяха мокри следи върху килима. Вряза се в стълбището и Уил полетя към стената. Помпичката изхвръкна от ръката му и се изтърколи надолу.

Колата се върна на заден ход, дъските на пода изстенаха под тежестта й. Задницата й блъсна телевизора и кинескопът избухна.

Кристин се засили и отново блъсна стълбата, върху капака й се посипаха счупени летви и гипс. Уил усети как дървената конструкция се разлюля и наклони. Кристин се намираше точно под него. Изкривеният й капак зееше и за миг той зърна осемцилиндровия й двигател, лъхна го топлината му. Когато колата отново се засили, шишкото се втурна нагоре по стълбата. Задъхваше се, пръстите му конвулсивно се вкопчваха в тлъстата му шия, изцъклените му очи заплашваха да изхвръкнат от орбитите.

Достигна горния етаж миг преди Кристин отново да се вреже в стълбата и да я превърне в развалина. Счупена летва попадна в двигателя й. Витлото я подхвана и във въздуха се понесоха едри стърготини и тресчици. Цялата къща вонеше на бензин и на изгорели газове. Ушите на Уил бучаха от рева на безмилостния мотор.

Тя отново се засили, гумите й разкъсаха килима. „По коридора! — помисли си Уил. — Тавана! Трябва да се добера до тавана! Там ще съм в безопасност. Да, на та… О, Боже! О, Боже… О, Боже мой…“

Болката дойде внезапно, сякаш ледена висулка прободе сърцето му. Лявата му ръка се парализира, той усети, че се задушава, въпреки че гърдите му продължаваха да се повдигат. Кракът му попадна в празното пространство и размахал ръце, с развят халат, Дарнъл полетя надолу.

Падна в подножието на стълбата и Кристин се нахвърли върху него: блъсна го, тръгна назад, отново го удари, пречупи като клечка за зъби масивната колона, поддържаща перилото, даде на заден ход и отново връхлетя върху жертвата си.

Носещите греди на пода заскърцаха и започнаха да се разцепват. Кристин спря в средата на хола и като че се заслуша. Две от гумите й бяха спукани, третата почти беше излязла от джантата; ламарината от лявата й страна бе нагъната, а боята — напълно олющена.

Изведнъж лостът на скоростите се премести. Колата премина на заден ход през хола и през зейналата дупка в стената. За миг поднесе, после колелата намериха опора и я изтеглиха навън. Обгърната от синкав дим, тя несигурно продължи да се движи по шосето, моторът й се задави, маслото пръскаше като фонтан.

Когато излезе на шосето, колата зави към Либъртивил. Лостът понечи да се включи на скорост, но изминаха няколко секунди, преди да зацепи. Кристин бавно се отдалечи. Зад нея светлината от разбития прозорец очертаваше върху размекнатия сняг фигура със странна форма.

Кристин се движеше бавно и се клатушкаше като стар пияница. Снегът продължаваше да вали на парцали, превръщани в плътна завеса от силния вятър.

Единият от фаровете, счупен при последния яростен удар, примигна и отново се запали. Спуканите гуми започнаха да се напомпват. Моторът престана да се дави и заработи равномерно.

Откъснатият капак започна да се регенерира от предното стъкло надолу — приличаше на шал, плетен от невидими куки; металът се появяваше — отначало бе синкав, после ставаше тъмночервен, сякаш се наливаше с кръв.

Пукнатините в предното стъкло започнаха да се сливат, след малко напълно изчезнаха и повърхността стана безупречно гладка. Постепенно се регенерираха и другите фарове, сега Кристин се движеше бързо и уверено в бурната нощ, светлините й прорязваха мрака. Милометърът й продължаваше да се върти обратно.

След четирийсет и пет минути тя се озова в Клетката си в гаража на покойния Уил Дарнъл. Вятърът стенеше сред колите в автомобилното гробище, които може би сънуваха кошмари и виждаха свои призраци, докато снегът се трупаше върху разкъсаните им седалки.

ТРЕТА ЧАСТКРИСТИН — ЮНОШЕСКИ ПЕСНИ ЗА СМЪРТТА

9. ЛИЙ ОТИВА НА ГОСТИ

Петнайсетина минути преди да дойде Лий грабнах патериците и се завлякох до най-близкия до антрето стол, за да съм сигурен, че ще ме чуе, когато й извикам да влезе. После взех „Ескуайър“ и се опитах да прочета статията, озаглавена „Следващият Виетнам“, върху която имах да пиша домашно. Напразно се опитвах да се съсредоточа. Бях нервен и изплашен — навярно до голяма степен това се дължеше на огромната ми радост, че отново ще видя Лий.

Бях съвсем сам вкъщи. След обаждането й на Бъдни вечер издебнах татко насаме и го попитах дали е възможно на двайсет и шести следобед да заведе някъде мама и Илейн.

— Защо не? — съгласи се той.

— Благодаря, татко.

— Няма нищо. Но запомни, че си ми длъжник.

— Татко!

Той лукаво ми намигна.

— Нали знаеш — услуга за услуга. Усмихнах се.

— Много си готин, няма що!

— Направо съм цар — съгласи се той и тъй като не е вчерашен ме попита дали разговорът ми с Лий има нещо общо с Арни.

— Ами… — несигурно промълвих аз и се почувствах гузен, сякаш баща ми четеше мислите ми. — Лий действително беше гадже на Арни, но мисля, че се разделиха.

— Май му се струпаха доста неприятности, а?

— Не успях да спазя обещанието, дадено пред теб и да бъда негова сянка.

— Едва ли би могъл, след като прекара толкова време в болницата. Бъди спокоен, ще се погрижа майка ти и Ели да отсъстват във вторник следобед. Моля те само за едно — внимавай!

Дълго размишлявах върху последните му думи. Едва ли се безпокоеше, че ще се опитам да изнасиля Лий, след като все още бях частично гипсиран. Може би усещаше, че нещо не е наред, че има опасност да се забъркам в страхотна каша, след като приятелят ми от детинство се бе променил до неузнаваемост и при това беше освободен от затвора под гаранция.

Аз също съзнавах, че нещо не е наред и се страхувах до смърт. Либъртивилският „Кистоун“ не излизаше на Коледа, но трите питсбъргски телевизионни канала и независимите компании разгласиха случилото се с Уил Дарнъл и показаха ужасяващи кадри от къщата му. Стената откъм шосето беше унищожена — едва ли имаше по-точна дума. Изглеждаше така, сякаш някакъв побъркан нацист е преминал с танка си през нея. Тази сутрин на първа страница на местния вестник се появи огромно заглавие: „Престъпна ръка може би е причинила смъртта на заподозрян в контрабанда мафиоз“. Отгоре на всичко поместваха и снимка на къщата с огромната дупка в стената. Подробностите за случилото се бяха на трета страница. Другото съобщение бе по-малко, тъй като Уил Дарнъл беше известна личност, при това „заподозрян от полицията мафиоз“, а Дон Вандерберг — някакъв хулиган, работещ на бензиностанция. Заглавието му гласеше: „Момче, обслужващо бензиностанцията прегазено на Бъдни вечер. Виновникът — избягал“. Следваше кратък текст, който завършваше с предположението на шефа на либъртивилската полиция, че избягалият шофьор е бил пиян, или дрогиран. Нито той, нито журналистите от „Кистоун“ свързваха двете произшествия, случили се на различни места по време на бушуващата буря, блокирала движението в Охайо и в Западна Пенсилвания. Но аз моментално и против волята си видях връзката помежду им. Освен това тази сутрин няколко пъти забелязах въпросителния поглед на баща ми. Имах чувството, че изгаря от желание да ме попита нешо — Бог знае какво щях да му отговоря: в сравнение с подозренията ми смъртта на Уил Дарнъл не беше толкова страшна. Но татко явно размисли и не ми зададе неудобни въпроси. Честно казано, изпитах огромно облекчение.

В два и две минути на вратата се позвъни.

Извиках: „Влез!“, не издържах и се изправих с помощта на патериците.

Вратата се отвори и Лий надникна в хола.

— Здравей, Денис.

— Заповядай, влез.

Тя колебливо прекрачи прага — изглеждаше адски красива в яркочервената си канадка и тъмносините панталони. Нетърпеливо отметна обточената с кожа качулка, дръпна ципа на канадката си и нареди:

— Сядай веднага! Изглеждаш като някакъв глупав щъркел, кацнал върху патерици.

— Много си мила, няма що! — възкликнах и несръчно се отпуснах на стола. Когато си целият гипсиран, всичко е много по-различно, отколкото във филмите; никога не успяваш да седнеш елегантно като Кари Грант, който се кани да изпие един коктейл в Риц в компанията на Ингрид Бергман. Пльосваш се на канапето и се смяташ за късметлия, ако възглавницата под теб не издаде звук, подобен на пръдня, като че внезапното сядане толкова те е стреснало, че си напълнил гащите. Този път имах късмет — сигурно знаеш, че съм луд за комплименти.

Лий ме изгледа.

— Как си, Денис?

— Вече се оправям. А ти?

— Имала съм и по-добри моменти — прошепна тя и прехапа устни. Навярно при нормални обстоятелства това би ми се сторило много сексапилно, но сега изобщо не ми направи впечатление. Побързах да кажа:

— Остави си палтото и ела да седнеш.

— Добре.

Погледите ни се срещнаха и това ми дойде прекалено много. Побързах да извърна очи и си напомних, че Арни е най-добрият ми приятел.

Лий закачи палтото си и се върна в хола.

— Къде са вашите?

Вдигнах рамене.

— Помолих татко да заведе мама и Илейн на разходка. Мислех, че предпочиташ да си поговорим насаме.

Лий застана до канапето и ме загледа. Отново бях поразен от красотата й — стройното й тяло се подчертаваше от тъмносиния панталон и светлосиния пуловер, подобни на скиорски екип. Завързаната й на опашка коса се спускаше върху лявото й рамо. Очите й имаха цвета на пуловера, или може би бяха малко по-тъмни. Навярно ще си кажете: „Голямо чудо — типична американска красавица“. Щеше да бъде такава, ако не бяха изпъкналите й скули, които й придаваха надменно изражение и подсказваха, че някой от далечните й прадеди е бил викинг.

Навярно съм се взирал прекалено дълго в нея, защото тя се изчерви. Отместих поглед.

— Денис, струва ми се, че се безпокоиш за Арни.

— Не се безпокоя, а направо се страхувам.

— Какво знаеш за колата? Споделил ли е нещо с теб?

— Почти нищо… Хей, искаш ли нещо за пиене? В хладилника има… — посегнах за патериците си.

— Не ставай — спря ме Лий. — Сама ще си взема. Да донеса ли и на теб?

— Ако обичаш.

Наблюдавах как се отправя към кухнята — стъпваше леко, като балерина, сянката й се открояваше върху стената. За миг почувствах странна тежест в стомаха, прилоша ми. Струва ми се, че тази болест се нарича „влюбване в момичето на най-добрия ти приятел“. Тя се обади от кухнята:

— Имате машина за лед. Ние също си купихме. Адски ми харесва.

— Понякога я прихващат и започва да бълва ледени кубчета, които хвърчат из цялата кухня. Напомня ми на Джими Кагни от „Бяла топлина“. Спомняш ли си как викаше: „Ето ви на вас, мръсни плъхове!“. В тези случаи майка ми направо се побърква…

Усетих, че говоря несвързано.

Лий се засмя. Дочух потракването на леда в чашите и след миг тя се появи.

— Благодаря — казах и взех поднесената ми напитка.

— Аз трябва да ти благодаря — промълви Лий и потъмнелите й очи се втренчиха в мен. — Слава Богу, че те има, мога да разчитам единствено на теб. Ако трябваше сама да се справя с това, щях да… Просто не знам какво щях да направя…

— Стегни се — прекъснах я. — Струва ми се, че преувеличаваш.

— Така ли мислиш? Чу ли за Дарнъл?

Кимнах.

— А за другия? За Дон Вандерберг?

Значи и тя свързваше двата случая. Отново кимнах и попитах:

— Лий, какво по-точно те безпокои в Кристин?

Тя дълго мълча. Питах се дали изобщо ще ми отговори, дали е в състояние да го стори. Забелязах, че се поколеба и се втренчи в чашата си, която стискаше с две ръце. Най-сетне прошепна:

— Струва ми се, че тя се опита да ме убие.

Очаквах всичко друго, но не и това. Изгледах я стреснато и попитах:

— Какво искаш да кажеш?

Тя заговори. Отначало колебливо, после — по-бързо, докато накрая думите й рукнаха като порой. Разказа ми историята, която вече знаете, затова няма да я повтарям.

Подчертавам, че се опитах да ви я предам точно както я чух от нея. Лий не преувеличаваше, когато твърдеше, че се страхува. Издаваха я пребледнялото й лице, заекването, начинът, по който непрекъснато разтриваше горната част на ръцете си, като че ли й беше студено, въпреки дебелия пуловер. Докато я слушах усетих, че се вцепенявам от страх.

Лий завърши разказа си като описа как загубила съзнание, но миг преди това й се сторило, че индикаторите на таблото се превръщат в дебнещи очи. Засмя се нервно, сякаш се боеше да не й се подиграя, но мен изобщо не ми беше до смях. Досетих се за онова, което Джордж Льобей ми разказа, докато седяхме пред бунгалото му в хотел „Рейнбоу“. Спомних си историята на Роланд Льобей, Вероника и Рита и в главата ми сякаш проблясна мълния, осъзнах ужасяващата истина. Сърцето ми лудо се разтупка. Дори да исках, за нищо на света не бих могъл да се разсмея.

Лий ми съобщи и за ултиматума, който дала на Арни — тя, или колата, разказа ми за гневната му реакция. Сподели, че оттогава отказвала да излезе с него.

— После го арестуваха — продължи тя. — Непрекъснато ме измъчваше мисълта за случилото се с Бъди Репертън и другите момчета, с Мучи Уелч…

— А сега с Вандерберг и с Дарнъл — прекъснах я аз.

— Да. Но това не е всичко.

Тя отпи от чашата си, сетне я допълни с трепереща ръка… металическата кутийка потракваше в ръба.

— Когато ти се обадих на Бъдни вечер, родителите ми бяха отишли на гости при татковия шеф. Внезапно станах нервна, мислех си за… о, не си спомням вече…

— Напротив, спомняш си.

Лий притисна ръка към челото си и го разтърка, сякаш да прогони главоболието си.

— Прав си — мислех си за Кристин. Страхувах се, че обикаля из улиците и иска да причини зло на родителите ми. Едва сега разбирам, че на Бъдни вечер е била доста заета, за да се занимава с тях.

Тя внезапно стовари чашата си върху масата, което ме накара да подскоча, и възкликна:

— Питам се, защо непрекъснато говоря за нея като за живо същество?

През онази нощ в болницата бях разбрал какво ще се случи, ако започна да я утешавам Арни се изпречваше между нас, чувствах се гузен, защото бяхме израснали заедно, защото той беше най-добрият ми приятел.

Но сега беше по-различно.

Подпрях се на патериците, изкуцуках до канапето и се отпуснах до нея. Възглавниците изстенаха — все едно, че пуснах газове.

Майка ми държи кутия с хартиени кърпички в чекмеджето на масичката до дивана. Извадих една, погледнах лицето на Лий и измъкнах цял сноп. Подадох й ги и тя промърмори някакви благодарности. Прегърнах я и я притиснах към себе си, въпреки че изпитвах ужасни угризения на съвестта.

За миг тя се вцепени, сетне отпусна глава на рамото ми — продължаваше да трепери. Седяхме неподвижно, сякаш се страхувахме, че ще експлодираме. Часовникът върху полицата над камината глухо тиктакаше. През еркерните прозорци нахлуваше ярка светлина. До обяд на Коледа бурята премина. Когато погледнеше яркосиньото безоблачно небе, човек не би повярвал, че само преди няколко часа е бушувала снежна виелица; за нея напомняха единствено високите преспи, подобни на огромни праисторически животни.

Най-сетне се осмелих да наруша мълчанието:

— Спомена, че си усетила някаква миризма. Сигурна ли си?

— Напълно! — възкликна тя.

После се измъкна от прегръдката ми и се облегна назад. Отдръпнах ръката си с чувство на разочарование и на облекчение.

— Действително я усетих… Отвратителна смрад на нещо гнило. Защо питаш? И ти ли си я подушил?

Поклатих глава.

— Тогава какво знаеш за колата? Сигурна съм, че знаеш нещо, изражението ти ми го подсказва.

Замислих се и внезапно в съзнанието ми изплува илюстрация от учебник, изобразяваща делението на атома. Беше представено малко карикатурно, което е доста необикновено за учебната литература. Но както казваше един приятел, неведоми са пътищата на образователната система. Всъщност този приятел беше Арни. На карикатурата се виждаха два атома, които се носеха един към друг и накрая се сблъскаха. Вместо смачкани коли (и линейки, които прибират мъртвите и ранени неутрони) се получаваше верижна реакция и критична маса.

Помислих си, че не напразно съм си спомнил тази карикатура. Лий разполагаше с информация, която досега ми беше неизвестна, аз също й „бях отворил очите“. И в двата случая теориите ни се базираха на предположения, на някакво вътрешно чувство и все пак разполагахме с достатъчно факти, за да се изплашим не на шега. Питах се какво биха сторили полицаите, ако разполагаха с нашите сведения. Отговорът беше лесен — нищо. Можеше ли да изправиш пред съда призрак? Или кола?

— Денис? Денис, чуваш ли ме?

— Размишлявам, не забелязваш ли, че главата ми е пламнала?

— Какво знаеш? — настоя тя.

Сблъскване. Критична маса. Верижна реакция. Б-у-у-у-м!

Казах си: „Ако приемем, че подозренията ни са основателни, непременно трябва да направим нещо, да уведомим някого…“

Спомних си кошмарния си сън: Кристин е в гаража на Льобей, двигателят й форсира и затихва, фаровете й светват, дочува се изскърцване на гуми…

Взех ръцете на Лий в своите и промълвих:

— Ето какво знам: Арни купи Кристин от някакъв дядка на име Роланд Д. Льобей, който вече е покойник. Един ден, на връщане от работа я съгледахме пред бараката му и…

— И ти го правиш — прекъсна ме Лий.

— Какво?

— Говориш за колата като за жена.

Кимнах и без да изпускам ръцете й продължих:

— Да, съзнавам го и ми е трудно да отвикна. Бедата е там, че от пръв поглед Арни се влюби в Кристин, искам да кажа — в колата. Тогава не го осъзнах, но сега ми се струва, че Льобей изгаряше от желание Арни да я купи. Сигурен съм, че в краен случай щеше дори да му я подари. Имам чувството, че Арни моментално обикна Кристин, а Льобей позна дългоочакваната си жертва.

Лий издърпа ръцете си от моите и отново заразтрива раменете си.

— Арни казваше, че е платил…

— Точно така. И все още плаща, ако изобщо го има на този свят.

— Не те разбирам.

— След малко ще ти обясня. Първо ще ти разкажа подробностите. През петдесетте Льобей бил женен, имал и дъщеричка. Момиченцето умряло в колата. Задавило се от хамбургер и се задушило.

Лий пребледня като платно, за миг кожата й стана полупрозрачна като помътняло стъкло. Изплашено възкликнах:

— Лий? Добре ли си?

— Да — отвърна тя и от привидно спокойния й глас ме побиха тръпки.

Лицето й остана мъртвешки бледо, устните й се разтегнаха в гримаса, която трябваше да мине за усмивка.

— Нищо ми няма.

Тя се изправи.

— Къде е тоалетната?

— В дъното на коридора. Лий, изглеждаш ужасно.

— Ще повърна — заяви тя със същия равнодушен глас и тръгна към вратата.

Вървеше със залитане, като курдисана кукла, цялата й грация беше изчезнала. Бавно излезе от хола, но се затича, когато се озова в коридора. Дочух шумното отваряне на вратата на банята, сетне задавените звуци от повръщане. Отпуснах глава върху облегалката на дивана и закрих очите си с ръце.

Когато се върна, Лий все още беше бледа, но лицето и бе възвърнало малко от цвета си. Беше се измила — по страните й все още блестяха капчици вода.

— Извинявай — промълвих.

— Няма нищо. Просто… бе прекалено неочаквано.

Тя леко се усмихна, после се втренчи в мен.

— Денис, ще потвърдиш ли достоверността на онова, което току-що ми каза? Вярно ли е?

— Абсолютно. Има и още нещо, но се питам дали искаш да го чуеш.

— Не — отвърна тя. — Но все пак ми го кажи.

— По-добре да забравим цялата тази история — промълвих аз, въпреки че бях точно на обратното мнение.

Лий впери в мен изпълнените си със страдание очи.

— Смятам, че ще е по-добре… Че нямаме право да се отказваме. Хайде, кажи ми другото.

— Жената на Льобей се самоубила малко след смъртта на дъщеричката си.

— И колата…

— … е била замесена.

— По какъв начин?

— Лий…

— Как?

Разказах й всичко от игла до конец — не само за Вероника и за Рита, а и за самия Роланд Льобей, като цитирах по памет думите на брат му. Описах й безграничната му ярост, нерадостното му детство, когато съучениците му се подигравали заради дрехите му и смешната му прическа, постъпването му в армията, където всички били с еднакви униформи и прически, работата му като армейски автомеханик, непрекъснатите му оплаквания от лайнарите, особено срещу онези, които ремонтирали скъпите си коли на държавни разноски, Втората световна война и брат му Дру, загинал на фронта, купените на старо шевролет и хъдзън. И всичко това неизменно придружавано от неукротимия му гняв.

— Пак тази отвратителна дума — промълви Лий.

— Коя?

— Лайнари.

Тя я произнесе неохотно и несъзнателно сбърчи нос от отвращение.

— Арни също я използва.

— Знам.

Спогледахме се и този път тя сграбчи ръцете ми.

— Много си студена — промълвих и иронично си помислих: „Поредният бисер от репертоара на мъдрия Денис Гилдър!“.

— Да, имам чувството, че никога няма да се сгрея.

Копнеех да я прегърна, но не го направих. Срамувах се да го направя, Арни все още се изпречваше между нас. Но най-страшното бе, че с всеки изминал ден започвах да се убеждавам, че той е мъртъв… Мъртъв или обсебен от някакъв зъл дух.

— Какво още ти разказа брат му?

— Нищо, което да обясни сегашното състояние на Арни.

Изведнъж някаква мисъл изплува в съзнанието ми като въздушен мехур, който се носи към повърхността на водата. Джордж Льобей беше казал: „Беше вманиачен и обзет от непрекъснат гняв, но не бе чудовище… Или поне така ми се струва.“ Унесен в спомените си той се канеше да сподели още нещо, но внезапно осъзна, че разговаря с непознат пред някакъв безличен мотел. Питах се какво ли искаше да каже.

Внезапно ми хрумна чудовищна идея. Опитах се да я запратя в най-отдадеченото ъгълче на съзнанието си, но ми беше извънредно трудно, все едно, че бутах тежко пиано. Тя непрекъснато се мъчеше да изскочи на бял свят.

Забелязах, че Лий загрижено ме наблюдава и се запитах доколко мрачните ми мисли са изписани на лицето ми.

— Записа ли си адреса на мистър Льобей? — попита тя.

— Не.

Припомних си погребението. Имах чувството, че оттогава са изминали години, не месеци.

— Предполагам, че в либъртивилската легионерска организация го имат. Те погребаха Льобей и се свързаха с брат му. Защо питаш?

Лий безмълвно поклати глава, отиде до прозореца и се загледа в двора, огрян от ослепителното слънце. Ни в клин, ни в ръкав, ми хрумна, че след няколко дни е Нова година.

Тя се обърна към мен — отново ме порази красотата й: естествена и непретенциозна, с изключение на изпъкналите, арогантни скули, които повече биха подхождали на жена, затъкнала нож в пояса си.

— Нали обеща да ми покажеш нещо, Денис?

Кимнах. Нямаше връщане назад. Верижната реакция беше започнала, не можех да я спра.

— Качи се на горния етаж. Стаята ми е втората вляво по коридора. Бръкни в третото чекмедже на гардероба. Ще се наложи да повдигнеш долните ми гащета, но те няма да те ухапят.

Лий се усмихна, съвсем леко, но все пак беше нещо.

— И какво криеш там? Марихуана?

Отвърнах на усмивката й и шеговито възкликнах:

— Ами! Отказах я още миналата година. Сега съм на по-силно, но за да си го набавя, трябва да продавам хероин на прогимназистите.

— Не се шегувай. Какво има там?

— Автограф на Арни, увековечен върху сваления ми гипс.

— Автографът му?

— Да, дори два броя.

Лий донесе парчетата гипс, постави ги на масичката и след пет минути отново седяхме на дивана и ги разглеждахме. При рязането краищата им се бяха поразръфали, част от изписаните имена — изчезнали. Предвидливо бях прибрал двете парче гипс — едното от левия, другото от десния крак. Двамата с Лий безмълвно се взирахме в тях:

Арни Кънингам — върху десния.

Арни Кънингам — върху левия.

Момичето озадачено ме изгледа и възкликна:

— Но това са парчета от…

— От сваления ми гипс.

— Навярно се шегуваш!

— Не. Арни се подписа пред очите ми и на двете места…

Най-сетне бях споделил ужасните си подозрения — почувствах как бремето се стоварва от плещите ми. Мисълта за двата подписа ме тормозеше от месеци насам.

— Но те са съвършено различни!

— Абсолютно си права. Но и Арни се е променил. За всичко е виновна проклетата кола.

Гневно посочих парчето гипс отляво.

— Това е неговият подпис С Арни сме израснали заедно и винаги сме били неразделни. Стотици пъти съм го виждал да се подписва: под домашните си, на ведомостта за заплата в пътната бригада и твърдя, че това не е подписът му. Ще ми направиш ли една услуга, Лий? Не точно сега, да речем утре?

— Каква?

Обясних й, тя кимна и изрече:

— Заради нас двамата.

— Моля?

— Ще го направя заради двама ни, защото чувствам, че нямаме право да останем пасивни.

— Така е. Ще ми отговориш ли на един личен въпрос?

Тя кимна, без да откъсва прекрасните си сини очи от моите.

— Спиш ли напоследък?

— Много зле. Измъчват ме кошмари. А ти?

— Същата история.

В този миг не издържах — сложих ръце на раменете й, притеглих я към себе си и я целунах. За миг тя се вцепени, стори ми се, че иска да се отдръпне. Сетне страстно отвърна на целувката ми. Хрумна ми, че може би е по-добре дето съм гипсиран от кръста надолу.

Когато се откъснахме един от друг, тя въпросително ме изгледа. Промълвих:

— Пропъжда кошмарите.

Страхувах се, че ще прозвучи тъпо и банално, като в сантиментален филм, но усетих, че искреното ми вълнение е затрогнало и развълнувало Лий.

— Против кошмарите — тържествено повтори момичето, сякаш произнасяше заклинание. Този път тя наклони глава към мен и устните ни отново се сляха. Имах чувството, че гипсовите парчета с името на Арни върху тях, обвинително се взират в нас, като слепи бели очи. Целувахме се, защото физическият контакт ни действаше успокоително, но имаше и още нещо — помежду ни се зараждаше ново чувство.

Дълго седяхме прегърнати и безмълвни — бяхме съвсем наясно какво се е случило. Действително целувката ни действаше успокояващо, но телата ни се стремяха едно към друго, защото бяхме млади и кръвта ни кипеше.

Ала зад тези целувки се криеше нещо друго. Двамата с Лий го знаехме, навярно и вие се досещате какво ме тревожеше. Срамувах се, че съм изменил на най-добрия си приятел. Пред очите ми като на филмова лента се нижеха спомени от осемнайсетте години, прекарани заедно с Арни: мравешката ферма, уроците по шахмат, филмите, които бяхме гледали заедно, нещата, на които ме бе научил, случаите, когато бях попречил да го убият. Но ето че накрая не успях да го опазя. Мислех си, че за последен път видях истинския Арни в Деня на благодарността, когато ми донесе в болницата сандвичи с пуешко месо и бира.

Доскоро с Лий нямахме основание да се страхуваме, че сме наскърбили Арни и но този начин сме си навлекли гнева на Кристин.

Но ето че днес го сторихме.

10. ИГРА НА ДЕТЕКТИВИ

През следващите три-четири седмици с Лий се правехме на детективи и междувременно започнахме да се влюбваме до уши.

На другия ден след разговора ни тя отиде в общината и срещу такса от петдесет цента получи фотокопия от два документа, които по принцип отиват в Харисбърг, но по едно копие се съхранява в либъртивилската община.

Когато Лий позвъни на вратата, нашите си бяха вкъщи. Ели използваше всяка възможност да надникне в хола. Беше запленена от Лий и дори ми стана смешно, когато само след седмица започна да връзва косата си на опашка като нея. Изпитвах огромно изкушение да я подразня за това, но устоях — може би започвах да пораствам (но не дотолкова, че да не задигна шоколадчето й, скрито зад кутиите с храна в хладилника).

С изключение на моментите, когато Ели надничаше в хола, през този ден, двайсет и седми декември, нашите ме оставиха насаме с Лий. Запознах я с тях, майка ми сервира кафе и си поговорихме. Илейн бърбореше най-много — описваше училището си и разпитваше Лий за нашето.

Отначало ми беше неприятно, после си казах, че трябва да съм й благодарен. Родителите ми са въплъщение на буржоазна учтивост (ако поведат майка ми на електрическия стол и тя се сблъска със свещеника, положително ще му се извини). Усещах, че харесват Лий, но бе очевидно (поне за мен), че са озадачени, дори се чувстват малко неловко и навярно се питат къде е мястото на Арни в цялата тази история.

Двамата с Лий се питахме същото. Накрая мама и татко постъпиха както всички родители в подобна ситуация: решиха да оставят младежите да се оправят сами и се заеха със собствените си дела. Пръв стана татко и се извини, че както винаги след Коледа работилницата му е в пълен безпорядък и незабавно трябва да започне да я подрежда. Мама заяви, че има да пише нещо. Ели лукаво ме изгледа и попита:

— Как мислиш, Денис, Исус имал ли е куче?

Двамата избухнахме в смях. Лий ни наблюдаваше с учтивата усмивка на човек, който не разбира за какво става дума.

Престанах да се смея и извиках:

— Изчезвай, Ели!

— Какво ще направиш, ако откажа? — заяде се тя, но очевидно ме дразнеше по навик, защото веднага стана и се запъти към вратата.

— Ще те накарам да ми изпереш бельото.

— Ще има да вземаш — надуто изрече Ели и величествено напусна стаята.

Смутено промълвих:

— Такава си е тя, мота сестричка.

— Страхотна е — усмихнато отвърна Лий.

— Ако живееш под един покрив с нея, положително ще промениш мнението си. Покажи какво си донесла.

Тя сложи едно от фотокопията върху стъклената масичка, където вчера бе подредила гипсовите парчета.

Беше удостоверение за повторна регистрация на употребявана кола плимут седан, модел ’58 (с четири врати), червено-бял на цвят. Издадено беше на първи ноември хиляда деветстотин седемдесет и осма година и беше подписано от Арнълд Кънингам. Следваше подпис на баща му.

Подпис на собственика: Арнолд Кънингам

Подпис на родителя или настойника: (ако собственикът е под 18 г.) Майкъл Кънингам

Попитах Лий:

— На какво ти напомня:

— На един от подписите върху гипсовите парчета.

— Правилно — ето на този. Арни „ми даде автограф“ малко след влизането ми в болницата след злополучния мач в Ридж Рок. Винаги се е подписвал така. Да видим другия документ.

Лий постави листа редом с първия. Беше удостоверение за регистрация на нова кола, плимут седан, модел ’58 (с четири врати), боядисан в червено и бяло. Издадено бе на първи ноември хиляда деветстотин петдесет и седма. Съвпадението ме стресна. Вдигнах поглед към Лий и изражението на лицето й ми подсказа, че също го е забелязала.

— Погледни подписа — промълви тя.

Вперих очи в документа.

Подпис на собственика: Роналд Д. Льобей

Подпис на родителя или настойника: (ако собственикът е под 18 г.) ……..

Това бе подписът на Арни, познат ми от Деня на благодарността, когато го бях накарал „да ми даде автограф“ втори път — не трябваше да си гений, или графолог, за да забележиш приликата. Имената бяха различни, почеркът — еднакъв.

Лий ми протегна ръка и аз я сграбчих.

В работилницата си в мазето баща ми прави играчки. Може да ви се стори странно, но това е неговото хоби. Нещо повече — подозирам, че някога е бил изправен пред дилемата да се запише в колеж, или да рискува и да се залови с изработването на играчки. Навярно се е изплашил и е избрал по-сигурната професия. Струваше ми се, че понякога в очите му проблясва съжаление като призрак, който няма покой, но може би това бе плод на въображението ми, което доскоро съвсем не беше толкова развинтено.

По-голяма част от играчките бяха за мен и за Ели, но почти винаги Арни намираше под елхата си или до тортата по случай рождения му ден и по някое „творение“ на татко. Същото се отнасяше и за Ейми Карудърс — най-добрата приятелка на Ели в детството й (която отдавна се бе преселила с родителите си в Невада, и за която сестра ми говореше със скръбен глас, както се говори за хора, умрели млади и от безсмислена смърт), както и за мнозина други наши приятели.

Когато пораснахме баща ми започна да подарява повечето играчки на Армията на спасението и всяка година, няколко дни преди Коледа мазето неизменно напомняше работилницата на добрия старец — препълнено бе с картонени кутии, в които бяха опаковани дървени влакчета, сглобяеми часовници, които действително работеха, плюшени животни и какво ли още не. Беше най-добър в изработването на дървени играчки (до избухването на войната във Виетнам бе направил батальони войничета, но през последните пет години лека-полека постепенно те бяха изместени от други играчки — и досега не съм сигурен дали го е направил съзнателно), но общо взето баща ми се справяше отлично и с другите видове. Седмица след Коледа работилницата изглеждаше пуста, само миризмата на дървени стърготини напомняше, че само преди няколко дни мазето е било препълнено с играчки.

През тази седмица баща ми почистваше помещението, смазваше машините и се подготвяше за следващата година. През януари и февруари мазето започваше да се пълни със странни предмети, които на пръв поглед изглеждаха като боклуци: кашон с измъкната от стара кушетка морска трева, която баща ми по-късно щеше да използва за пълнеж на някое плюшено мече (наричаше всяка от мечките Оуън или Олив. Когато бях във второ отделение вече бях притежавал шест мечета Оуън, а сестра ми — също толкова мечки Олив), парченца тел, копчета и плоски очи, разпилени върху тезгяха му като в някакъв кървав филм на ужасите. Тези предмети постепенно се превръщаха в различни играчки: дървени влакчета и балерини с подвижни крайници и с начервени с руж страни. Накрая се появяваха кашоните от магазина за спиртни напитки и играчките отново се опаковаха в тях.

През всяка от последните три години баща ми получаваше награди от Армията на спасението, но ги криеше в чекмеджето, сякаш се срамуваше от тях. И до ден-днешен не мога да проумея защо, но във всеки случай не беше от стеснение — изработването на играчки не е нещо, от което трябва да се срамуваш.

Същата вечер с мъка слязох в мазето, като се вкопчвах в перилата на стълбата с една ръка, а с другата се подпирах върху патерицата.

— Денис! — възкликна баща ми, едновременно изненадан и обезпокоен. — Искаш ли да ти помогна?

— Не, мога и сам.

Той остави метлата до купчинка жълтеникави стърготини и ме загледа как слизам, сетне промълви:

— В такъв случай, може да е по-добре да те бутна?

— Ха-ха! Много смешно.

Преодолях последното стъпало, с подскачане се добрах до креслото, което баща ми държи в ъгъла, редом със стария прожекционен апарат и се стоварих върху него.

— Как се чувстваш? — попита татко.

— Добре.

Той събра в лопатата част от стърготините, изсипа ги в кофата за смет и кихна.

— Имаш ли болки?

— Понякога.

— Внимавай, когато слизаш по стълбите. Ако майка ти бе видяла онова, което одеве направи…

Ухилих се:

— Навярно щеше да изпадне в истерия.

— Всъщност, къде е тя? — попита татко.

— Отидоха с Ели у семейство Ринеке. Дайна Ринеке е получила за Коледа пълна колекция от албумите на Шон Касиди. Ели ще се пукне от завист.

— Мислех, че Шон вече не е на мода.

— Навярно Ели се страхува, че модата ще се върне.

Баща ми отново се засмя, сетне мълчахме в продължение на няколко минути. Седях на креслото и го наблюдавах как мете. Знаех, че скоро ще изплюе камъчето и предчувствията ми се оправдаха. След малко той се обърна към мен:

— Лий не ходеше ли с Арни?

— Да.

Татко ме изгледа и отново взе метлата. Мислех, че ще ме попита дали постъпвам правилно, или ще каже, че да отмъкнеш момичето на най-добрия си приятел едва ли може да се нарече джентълменска постъпка, но думите му ме изненадаха:

— Напоследък Арни не идва у нас. Дали се срамува, че се е забъркал в онази къща?

Имах чувството, че нарочно говори така, за да опипа почвата.

— Нямам представа — отвърнах.

— Едва ли трябва да се безпокои. Сега, след смъртта на Дарнъл… — Той наклони лопатата към кофата и стърготините се изсипаха вътре с глух звук. — Съмнявам се, че изобщо ще заведат дело срещу него.

— Така ли мислиш?

— Да. Не могат да го обвинят в нищо. Навярно ще го глобят и съдията ще му дръпне едно конско, но всъщност никой не иска да създава неприятности на момче от добро семейство, на което предстои постъпване в колеж, след което ще заеме подобаващото му се място в обществото.

Той втренчи в мен проницателните си очи. Внезапно се почувствах неудобно.

— Сигурно имаш право.

— Само че Арни вече не е такъв, нали, Денис?

— Не, променил се е.

— Всъщност, откога не си го виждал?

— От Деня на благодарността.

— Как ти се стори тогава? Добре ли беше?

Бавно поклатих глава — изведнъж ми се прииска да се разплача и да му разкажа всичко. И преди бях изпитвал подобно желание, но не му се подчиних. Не споделих нищо и сега, но поради друга причина. Спомних си думите на Лий, че на Бъдни вечер се страхувала за родителите си. Нещо ми подсказваше, че ще е по-добре, ако по-малко хора знаят за… подозренията ни.

— Какво му е?

— Нямам представа.

— Лий знае ли нещо?

— Не, не е сигурна. Подозираме нещо, но…

— Искаш ли да го споделиш с мен?

— Да, но ми се струва, че е по-добре да мълча.

— Добре. Засега няма да настоявам — промълви татко и продължи да мете. Дращенето на твърдата метла върху циментовия под ми действаше почти хипнотично.

— Струва ми се, че трябва да разговаряш с Арни и то колкото е възможно по-скоро.

— Така е. Вече съм го решил.

Всъщност перспективата за този разговор изобщо не ме радваше.

Отново замълчахме. Баща ми приключи с метенето и се огледа.

— Без кашоните е по-добре, нали?

— Имаш право.

Той печално се усмихна и запали от любимите си „Уинстън“. Откакто изкара инфаркт почти се бе отказал от пушенето, но винаги носеше със себе си пакет цигари. От време на време запалваше по една — обикновено в моментите, когато беше напрегнат.

— Дрън-дрън. Изглежда адски пусто.

— Ами… като че ли си прав.

Взех патериците.

— Няма да ти откажа.

Той ме изгледа и се ухили.

— Досущ приличаш на Джон Силвър11. Липсва ти само папагалът.

— Е, ще ми помогнеш ли, или ще ми се присмиваш?

— Май е по-добре да направя първото.

Прегърнах го през врата и отново се почувствах малък.

В главата ми нахлу отдавна забравен спомен: татко ме занася на ръце в стаята ми на горния етаж, след като съм заспал по средата на шоуто на Ед Съливан. Дори миризмата на одеколона му беше същата.

Когато изкачихме стълбата той отново проговори:

— Може би ще си кажеш, че си пъхам носа в чужди работи, но съм длъжен да попитам дали Лий все още ходи с Арни.

— Не, татко.

— А с теб?

— Ами… Всъщност не знам. Струва ми се, че не.

— Искаш да кажеш — все още не.

— Може би.

Започнах да се чувствам неудобно и навярно ми личеше, но баща ми неумолимо продължи:

— Прав ли съм, ако кажа, че е скъсала с Арни заради промяната в него?

— Да.

— Той знае ли за вас двамата.

— Татко, между мен и Лий няма нищо. Поне засега.

Баща ми се изкашля и замисли. Пуснах го и се престорих на вглъбен в трудната задача да наместя патериците под мишниците си.

Най-сетне татко наруши мълчанието:

— Ще ти дам един безплатен съвет — не му позволявай да разбере, че между теб и Лий има нещо. Опитвате се да му помогнете, нали?

— Питам се дали не е късно, татко.

— Знаеш ли, видях го два-три пъти.

— Нима? — изненадах се аз. — Къде?

Баща ми сви рамене.

— На улицата. В центъра на града. На други места. Либъртивил не е толкова голям. Арни…

— Какво?

— Като че не ме позна. Освен това изглежда по-стар, особено след като кожата му се изчисти. Едно време си мислех, че прилича на баща си, но вече не съм толкова сигурен.

Той замълча, после внезапно попита:

— Хрумвало ли ти е, че приятелят ти изглежда на границата на лудостта.

— Да — отвърнах и съжалих, че не мога да споделя подозренията си, които навярно биха го накарали да се усъмни в здравия ми разум.

— Пази се — промълви той и въпреки че не спомена случилото се с Дарнъл, бях сигурен, че мисли за това. — Пази се, Денис.

На другия ден Лий ми се обади по телефона. Обясни, че изпращали баща й в командировка в Лос Анджелис, а той предложил всички да заминат и за няколко дни да избягат от студа и от снега.

— Мама полудя от радост — обясни тя. — Не ми хрумна никаква правдоподобна причина, за да остана тук. Но ще отсъствам само десет дни и ще се върна на осми януари за първия учебен ден.

— Звучи прекрасно — отвърнах. — Пожелавам ти приятно прекарване.

— Мислиш ли, че не бива да заминавам?

— Ако не отидеш, ще те изпратя при психиатър.

— Денис?

— Какво?

Тя понижи глас.

— Моля те, пази се. Аз… Напоследък често мисля за теб.

След това побърза да затвори. Думите й ме изненадаха приятно, но се почувствах гузен спрямо Арни. Усещането за вина беше намаляло, но не бе изчезнало. Баща ми бе попитал дали се опитваме да помогнем на Арни. Аз също си задавах този въпрос. Може би прекалено много се интересувах от живота му, въпреки че ме беше предупредил да не го шпионирам. А междувременно се опитвах да му отнема момичето. Питах се, как би постъпил, ако разбере за това.

Главата ми се цепеше от мъчителните размишления; казах си, че Лий заминава точно навреме — поне щеше да е в безопасност.

В петък, на двайсет и девети декември позвъних в либъртивилската организация на ветераните-легионери и поисках да ме свържат със секретаря Ричард Макендлес. Научих името му от портиера, който ми даде и телефона му. Оказа се, че номерът е на единственият в Либъртивил магазин за „луксозни мебели“, собственост на Дейвид Емерсън. Помолиха ме да изчакам, сетне чух гласа на Макендлес — дълбок, дрезгав глас, явно принадлежащ на жилав старец, прехвърлил шейсетте. Имах чувството, че генерал Патон и ветеранът, с когото разговарях, са се били рамо до рамо в Германия, докато разгонвали като мухи вражеските куршуми.

— На телефона Макендлес.

— Добър ден, господине. Казвам се Денис Гилдър. През август миналата година вашата организация устрои погребение с военни почести на човек, на име Роланд Д. Льобей и…

— Приятел ли ви е покойникът?

— Не, далечен познат, но…

— В такъв случай онова, което ще ви кажа няма да ви обиди — изрече старецът с дрезгавия си глас. — Льобей беше най-големият мръсник, когото познавах и ако зависеше от мен, не бих си помръднал пръста да го погреба. Знаете ли, той напусна организацията ни през седемдесетте, в противен случай щяхме да го изхвърлим. Не познавам по-проклет човек от него.

— Нима?

— Точно така. Непрекъснато гледаше да се заяде и не пропускаше възможност да предизвика побой. Не ставаше за игра на покер, нито за пиене. Първо, не можеше да се конкурираме с него, освен това непрекъснато се зъбеше. Ама че противно и откачено копеле беше този Льобей. Всъщност, кой си ти, младежо?

Хрумна ми налудничавата мисъл да цитирам Емили Дикинсън: „Аз съм никой. Кой си ти?“, но вместо това обясних:

— Мой приятел купи колата на Льобей малко преди смъртта му…

— По дяволите! Да не би да е онзи плимут, модел 57?

— Същият, но моделът е петдесет и осма.

— Да, да — петдесет и седма, или петдесет и осма, боядисан в червено и бяло. Струва ми се, не обичаше нищо друго, освен тази кола. Отнасяше се с нея като с любима жена. Знаеш ли, заради нея той напусна Легиона.

— Така ли? Какво се случи?

— О, по дяволите! Беше толкова отдавна, момче. Чувствам, че започвам да ти досаждам, но побеснявам винаги, когато си спомня за този мръсник, Льобей. Все още имам белези по ръцете, които дължа на него. По време на Втората световна война чичо Сам отне три години от живота ми, за което получих само медал. Участвал съм в безброй сражения, бил съм се почти на всички скапани островчета в Южния Тихи океан. Заедно с още петдесет войника отбихме атаката на японските камикадзе на Гуадал-канал — представи си — два милиона шибани японци, които ни нападат с мечовете си, направени от кутии за кафе. Но се отървах без драскотина. Няколко куршума изсвириха покрай ушите ми. Точно преди да разпръснем япончугите, човекът до мен беше изкормен в името на японския император. Важното е, че по онова време само веднъж видях собствената си кръв и то когато се порязах при бръснене. Тогава… — Макендлес се засмя. — Мама му стара, ето че отново се раздрънках. Жена ми твърди, че някой ден ще си отворя прекалено широко устата и ще пропадна през нея. Как ти беше името?

— Денис Гилдър.

— Добре, Денис. Откровеност за откровеност — какво искаш?

— Ами… приятелят ми купи колата на Льобей и я поправи… Стегна я като за изложба…

— Да, и Льобей правеше така — прекъсна ме старецът и устата ми пресъхна. — Признавам, че обичаше шибаната кола. За разлика от жена си, за която изобщо не му пукаше. Знаеш ли какво се случи с нея?

— Да.

— Проклетият й съпруг я докара дотам — мрачно заяви Макендлес. — След смъртта на дъщеричката им Льобей престана да й обръща внимание. Все ми се струваше, че никога не е обичал дори детето си. Прощавай, Денис, такъв съм си, непрекъснато дрънкам, не можеш да ми затвориш устата. Майка ми казваше: „Дики, езикът ти като че се разтяга във всички посоки.“ Та какво казваше, че искаш?

— С приятеля ми отидохме на погребението на Льобей, където се запознахме с брат му Джордж.

— Който ми се видя свестен човек — прекъсна ме старият легионер. — Май беше учител. От Охайо.

— Точно така. Разговарях с него и ми се стори доста симпатичен. Казах му, че ще държа матура върху Езра Паунд12…

— Езра кой?

— Паунд.

— По дяволите, това пък кой е? Беше ли на погребението?

— Не, сър. Паунд е бил поет.

— Какво?

— Поет. И също като Льобей е мъртъв.

— О!

В гласа на мистър Макендлес се промъкна подозрение.

— Всъщност, по-важно е това, че мистър Льобей — Джордж Льобей обеща да ми изпрати материали за Езра Паунд. Сега са ми жизнено необходими, но съм загубил адреса му. Предположих, че го пазите в картотеката на организацията.

— Разбира се, има го в архива. Знаеш ли, Денис, писна ми от секретарската длъжност. Мандатът ми изтича през юли и повече никога няма да се хвана на това хоро. Никога!

— Надявам се, че не съм ви затруднил.

— Е, нали сме за това. Дай ми адреса си, момче. Ще ти изпратя картичка с информацията.

Съобщих му данните и отново се извиних, че съм го обезпокоил на работното му място.

— Не се притеснявай. И без това в момента имаме почивка.

Попитах се какво ли работи грубиян като него в магазина на Дейвид Емерсън, където пазаруваше елитът на Либъртивил. Дали е продавач? Представих си как развежда из изложбения салон елегантна млада дама и бърбори: „Ето един адски готин диван, госпожо; погледнете проклетото канапе. Естествено, нямахме такива луксозни мебели на фронта, когато онези шибани, натъпкани с наркотици японци ни нападнаха със самоделните си мечове…“

Усмихнах се, но следващите му думи накараха усмивката ми да помръкне:

— Няколко пъти съм се качвал в колата на Льобей, но никога не съм я харесвал. Да пукна, ако знам защо, но от нея ме побиват тръпки. Повече не се качих на нея, след като жена му… Е, нали знаеш. Направо изпитвах ужас от шибаната кола.

— Вярвам ви — отвърнах. Стори ми се, че чувам гласа си отдалеч. — Слушайте, защо Льобей напусна легиона? Споменахте, че колата била замесена.

Той се засмя, очевидно поласкан от вниманието ми.

— Не вярвам да те интересува тази отдавна забравена история.

— Напротив. Нали ви казах, че приятелят ми купи тази кола.

— Тогава ще ти я разкажа. Имай предвид, че е доста страна. Понякога с момчетата си я припомняме, когато сме обърнали няколко чашки повече. Не само аз имам белези по ръцете. Като се замисля, ми хрумна, че цялата история беше направо зловеща.

— Разкажете ми какво се случи.

— С една дума, заедно с момчетата решихме да погодим номер на Льобей. Признавам, че постъпката ни беше доста детинска, но никой не обичаше кучия му син. Делеше се от нас, беше единак…

„Също като Арни“ — помислих си.

— … Освен това онази вечер всички си бяхме пийнали. Току-що бе завършило някакво събрание, на което Льобей се държа още по-гадно. Та както ти казвах, седяхме в бара и го наблюдавахме — явно се канеше да си тръгне. Докато обличаше палтото си продължаваше да спори с Пучи Андерсън за някакъв бейзболен мач. Знаехме, че винаги потегля с колата си по един и същ начин: докрай педала на газта, Плимутът полита като ракета, под колелата му се разхвърчава чакъл. Изведнъж на Сони Белерман му хрумна блестяща идея: четирима от нас се измъкват през задната врата и отиват на паркинга. Скриваме се зад ъгъла на сградата, докъдето плимутът винаги стига на заден ход, преди да „излети“. Знаеш ли, той винаги наричаше колата с някакво женско име, сякаш му беше съпруга. „Отваряйте си очите и се наведете — предупреждава ни Сони. — Не мърдайте, докато ви дам знак“. Нали разбираш, всички се бяхме наквасили. След десет минути се появява и Льобей — беше пиян като кютюк. Спря и затърси ключовете си. Сони прошепна: „Бъдете готови, но не се изправяйте“.

Льобей скача в колата и я подкарва на заден ход. Всичко се развива в наша полза, защото той спира за момент, за да запали цигара. През това време ние сграбчихме колата и я повдигнахме така, че когато мръсникът настъпи газта, задните колела да се завъртят във въздуха. Нали разбираш?

— Да.

— Действително беше детински номер. Често го прилагахме след училищните забави, веднъж дори блокирахме колата на треньора Пъфър.

— Очакваше ни огромно разочарование — продължи старецът. — Льобей запали цигарата си и пусна радиото. Ето още нещо, което ни вбесяваше — проклетникът не слушаше друго, освен рокендрол, сякаш беше хлапак, не дъртак пред пенсия. Навярно е включил на първа скорост, но не съм сигурен, защото се навеждах, за да не ме види. Спомням си, че Сони Белерман се смееше и точно преди да се разиграе трагедията, ни прошепна: „Вдигнахте ли я?“ А пък аз му отвърнах: „Оная работа ти е вдигната, Белерман“. Знаеш ли, единствено той пострада сериозно, навярно заради халката на пръста си. Но се заклевам в най-святото си, че колелата бяха във въздуха, на десетина сантиметра от земята.

— Какво се случи? — попитах, въпреки че вече се досещах.

— Льобей „излетя“ както винаги — ето какво се случи. Все едно, че всичките колела бяха на земята. Разхвърча се чакъл, бронята се измъкна от ръцете ни, като одра ивици кожа. Безименният пръст на Сони Белерман почти бе откъснат — халката му се закачи в бронята и пръстът му изскочи от ставата като тапа от бутилка. Дочухме сатанинския смях на Льобей — имах чувството, че е знаел какво сме намислили. Може би е отишъл до тоалетната, погледнал е през прозореца и ни е видял да се крием зад ъгъла. С това се приключи членството му в местната легионерска организация. Изпратихме му предупредително писмо и той напусна. Ще ти кажа и още нещо, за да разбереш колко непредсказуеми са хората: след смъртта на Льобей не друг, а самият Сони Белерман предложи да го погребем както подобава. Обърна се и ни каза: „Вярно, че беше мръсник, но все пак сме се били заедно на фронта. Защо да не му устроим свястно погребение?“ Така и направихме. Не знам защо, но все си мисля, че Сони е по-добър християнин от мен.

— Може би не сте повдигнали задните колела — обадих се аз, докато размишлявах какво се бе случило с момчетата, които унищожиха Кристин през ноември. Те бяха загубили много повече, отколкото няколко ивици от кожата на ръцете си.

— Абсолютно съм сигурен, че бяха във въздуха. Казах, че ни обсипа чакъл, но се завъртяха предните колела. До ден днешен не мога да си го обясня. Направо е зловещо. Гери Барлоу, който беше един от четиримата герои, продължава да твърди, че по някакъв начин Льобей е успял да монтира в колата си предно предаване, но това е невъзможно, нали?

— Смятам, че изобщо не може да се направи.

— Аз също мисля така — съгласи се старецът, сетне възкликна: — Майчице, пропилях цялата си почивка в бърборене. Е, момче, трябва да приключваме — бързам да си налея още една чаша кафе. Ще ти изпратя адреса, сигурен съм, че го имаше.

— Благодаря, мистър Макендлес.

— Няма защо, Денис. Пази се.

— Употребявай го, но не злоупотребявай с него, а!

Старецът се разсмя:

— Точно така говорехме в армията.

После затвори телефона.

Бавно оставих слушалката и се замислих за колата която се движи дори със задните колела във въздуха. Спомних си думите на Макендлес: „Беше някак си зловещо.“ Бе повече от зловещо — старецът все още носеше белезите като доказателство. Това ме подсети за разказа на Джордж Льобей. Той също имаше белег, оставен му от брат му. С течение на времето белегът се бе удължил.

11. СРЕЩУ НОВА ГОДИНА

Телефонирах на Арни в навечерието на Нова година. Дълго мислих, преди да му се обадя и общо взето го сторих с голяма неохота, но чувствах, че непременно трябва да го видя. Сигурен бях, че бъдещите ми действия ще зависят от срещата ми с него. Освен това исках отново да огледам Кристин. По време на закуската престорено небрежно подпитах баща ми и той ми съобщи, че всички коли, останали в гаража на Дарнъл са фотографирани от полицията и върнати на собствениците им.

Реджина вдигна слушалката и произнесе:

— Домът на семейство Кънингам.

— Здравей, Реджина, обажда се Денис.

— Денис!

По гласа й познах, че е едновременно поласкана и изненадана. За миг ми напомни старата Реджина, която ни поднасяше сандвичи с фъстъчено масло и парченца шунка.

— Как си? Чухме, че най-сетне са те изписали от болницата.

— Добре съм. А вие как сте?

Настъпи мълчание, сетне тя промълви:

— Нали знаеш какво се случи…

— Проблемите са сериозни, права сте.

— Струва ми се, че това са проблеми, на които е трябвало да обърнем внимание много по-рано — прекъсна ме тя. — Навярно просто са се трупали в един ъгъл и са ни очаквали.

Изкашлях се смутено, но не казах нищо.

— Искаш ли да говориш с Арни?

— Ако е удобно…

Реджина отново замлъкна, после прошепна:

— Спомням си как едно време двамата притичвахте от нас до вашата къща, за да посрещнете Новата година и с двете семейства. Затова ли се обаждаш, Денис?

— Всъщност — да. Знам, че е детинско, но…

— Не си прав! — рязко ме прекъсна тя. — Разбери, сега Арни най-много се нуждае от приятел, от теб. Той спи в момента. Напоследък непрекъснато е сънлив и спи прекалено много. Освен това, не е… не е…

— Какво, Реджина?

— Не е кандидатствал в нито един колеж! — избухна тя и моментално понижи глас, сякаш се страхувай, че Арни ще я чуе. — В нито един, представяш ли си? Училищният съветник мистър Викърс ми го съобщи по телефона. Арни има отличен успех и може да влезе почти във всеки колеж — поне така се надявах преди тази… неприятност.

Гласът й се задави от сълзи, после тя успя да се овладее.

— Поговори с него, Денис. Ако можеш, прекарайте заедно Новогодишната нощ. Изпийте по една-две бири и се опитай да разбереш какво е намислил.

Гласът й пресекна. Чувствах, че иска да каже още нещо, но не се осмелява.

Казах си, че никога не съм харесвал старата Реджина — властна тиранка, която въртеше съпруга и сина си на малкия си пръст и ги принуждаваше да се съобразяват с нея.

Но още по-малко харесвах тази разплакана, объркана жена. Побързах да кажа:

— Моля те, Реджина, успокой се.

— Страхувам се да разговарям с него — промълви тя. — Майкъл също. Ако заговорим на неприятна за него тема, Арни моментално се нахвърля върху нас. Отначало такава тема беше колата, сега — колежът. Моля те, Денис, направи каквото можеш.

Тя отново замълча, после неочаквано изплю камъчето:

— Страхувам се да не го загубим.

— Реджина…

— Ще отида да го повикам — прекъсна ме тя и остави слушалката на масичката. Очакването ми се стори безкрайно. Притиснах с брадичка слушалката към рамото си и гневно ударих гипса, все още покриващ горната част на крака ми. С мъка преодолявах изкушението да затворя телефона и да забравя цялата история.

В този момент Арни взе слушалката и предпазливо изрече „Ало?“. Изведнъж в главата ми проблясна мисълта: „Това не е приятелят ми!“

— Арни?

— Да не би да е великият Денис Гилдър, човекът с голямата уста?

Стори ми се, че този път разпознах приятеля си, но все пак не бях абсолютно сигурен. Гласът му ми се стори загрубял — като че бе прегракнал от крещене. Изпитах странно чувство: все едно разговарях с непознат, който чудесно имитираше гласа на приятеля ми.

— Мери си думите, нахалнико! — шеговито възкликнах аз, но ме побиха тръпки.

— Знаеш ли — поверително прошепна Арни — лицето ти и задника ми си приличат като две капки вода.

— И аз го забелязах, но ми се струва, че е точно обратното.

За миг настъпи тишина — бяхме приключили с „любезностите“. Попитах го:

— Какво ще правиш довечера?

— Нищо особено. Нямам среща с момиче, нито съм канен на гости. А ти?

— О, ще взема Роузан и ще отидем на дискотека. Ако искаш ела с нас — ще ми държиш патериците, докато танцувам.

Арни пресилено се засмя, а аз продължих:

— Мисля да намина покрай вас. Ако искаш, ще посрещнем заедно Новата година, както в добрите стари времена.

— Добре.

По тона му разбрах, че идеята му допада, но все още не можех да се отърся от впечатлението, че разговарям е непознат човек.

— Ще гледаме Гай Ломбардо и ще изкараме чудесно.

Онемях, не знаех какво да кажа. След миг предпазливо изрекох:

— Гай Ломбардо отдавна е покойник, Арни. Може би имаш предвид Дик Кларк?

— Така ли? — Приятелят ми изглеждаше озадачен. — О, вярно. Но Дик Кларк се държи, нали?

— Да — отвърнах машинално.

Стори ми се, че гласът му прозвуча някъде отдалеч. Внезапно дочух думите: „Няма по-хубава миризма на света, освен може би женската…“ Стиснах конвулсивно слушалката и едва се въздържах да не изкрещя. Не разговарях с Арни, а с мъртвия Роланд Д. Льобей.

— Как ще дойдеш до нас, Денис? Можеш ли да караш?

— Все още не. Ще помоля татко да ме докара.

Замълчах, престраших се и изрекох:

— Може би ти ще ме върнеш с колата си.

— Разбира се! — възбудено възкликна той. — Прекрасна идея, Денис. Направо страхотна. Ще прекараме чудесно, както едно време.

— Да — казах, после (заклевам се, че думите сами мй се изплъзнаха) добавих:

— Също като едно време с момчетата от гаража, нали?

— Точно така — засмя се Арни. — Дочуване, Денис.

— Дочуване — промърморих машинално.

Поставих обратно слушалката, втренчих се в телефона и зведнъж целият се разтреперих. Никога досега не бях изпитвал такъв страх. След една-две секунди разумът издигна защитните си прегради. Навярно една от причините за липса на убедителни доказателства за съществуването на свръхестествени явления е способността на разума да „прекроява“ видяното, за да ни предпази от полудяване. По-късно щях да се питам дали съм чул добре, дали Арни е разбрал думите ми, но миг след като затворих телефона бях абсолютно сигурен: Льобей, жив или мъртъв, се бе вселил в приятеля ми и постепенно започваше да го измества.

Новогодишната нощ беше студена, въздухът — кристално чист. В седем и четвърт баща ми ме докара пред дома на семейство Кънингам и ми помогна да се добера до задната врата — патериците не са подходящи за разходки по заледените улици.

Комбито на Реджина и Майкъл го нямаше, но Кристин стоеше на алеята — полираната й повърхност блестеше от скрежа. През тази седмица Арни успя да я освободи от гаража на Дарнъл. Щом я погледнех изпитвах натрапчив страх, подобен на мигрена. Не исках да се качвам в нея — нито тази вечер, нито когато и да било. Копнеех за моя обикновен дастър с найлонови калъфи на седалките и лепенката на бронята с тъпия надпис: „Служебна кола на мафията“.

Лампата на задната веранда светна, силуетът на приятеля ми се очерта на вратата. Стори ми се, че виждам непознат човек — раменете му бяха приведени, движеше се като старец. Казах си, че навярно си въобразявам и подозренията ми взимат надмощие, но знаех, че се самозалъгвам.

Арни отвори. Носеше стара фланелена риза и джинси — възкликна:

— Денис! Радвам се да те видя, скъпи приятелю!

— Здрасти, Арни!

— Добър вечер, мистър Гилдър.

— Здравей, Арни — баща ми вдигна ръка за поздрав. — Как я караш?

— Е, знаете, че си имах големи неприятности. Но всичко това ще се промени. Нова година, нов късмет — изриваш едни лайна и на тяхно място се появяват нови, нали?

— Нямам представа — промълви баща ми и смаяно го изгледа. — Денис, сигурен ли си, че не искаш да дойда да те взема?

Исках го повече от всичко на света, но забелязах, че Арни внимателно ме наблюдава. Продължаваше да се усмихва, но студените му очи ме дебнеха.

— Не, Арни ще ме докара, стига таратайката му да не се разпадне.

— Я не обиждай колата ми! — смъмри ме Арни. — Тя е много чувствителна.

— Така ли?

— Да.

Извърнах глава към Кристин и извиках:

— Извинявай!

— Така е по-добре.

За секунда тримата останахме неподвижни — ние с баща ми в подножието на стълбата, приятелят ми — на вратата. Очевидно не знаехме какво да кажем. Обзе ме паника — някой трябва да проговори, в противен случай не бихме могли да се преструваме, че всичко е по старому.

— Е, аз тръгвам — най-сетне рече баща ми. — А вие не прекалявайте. Арни, ако изпиеш повече от две бири, обади ми се да прибера Денис.

— Не се притеснявайте, мистър Гилдър.

— Арни е прав — ухилих се и усетих колко фалшива и неискрена е усмивката ми. — Прибери се вкъщи и гледай да се наспиш, татко. Ще се отрази добре на лицето ти.

— О-хо! — възкликна той. — Внимавай, защото онова, което наричаш лице все още е много чувствително!

Сетне се запъти обратно към колата си. Облегнат върху патериците си наблюдавах как мина зад Кристин. Почувствах се малко по-добре когато той седна в нашата кола и изчезна от погледа ми.

Преди да вляза, грижливо изтупах снега от патериците си. Кухнята на семейство Гилдър беше с теракотени плочки. От горчив опит знаех, че върху гладки повърхности патериците с мокър сняг по тях се превръщат в кънки.

— Справяш се великолепно! — възкликна Арни, докато ме наблюдаваше как прекосявам кухнята. Измъкна пакет пури от джоба на ризата си, взе една, захапа пластмасовия мундщук и я запали, наклонил глава встрани. Пламъчето от кибритената клечка освети лицето му и за миг ми се стори, че по кожата му се стича жълта боя.

— Това е едно от уменията, които час по-скоро искам да забравя — пошегувах се аз. — Откога пушиш?

— При Дарнъл се пристрастих към пурите, но не пуша пред майка ми — от миризмата й прилошава.

Но той не дърпаше от пурата като хлапак, наскоро придобил противния навик, а жадно вдъхваше дима като закоравял пушач. После попита:

— Искаш ли да направя пуканки?

— Да. Имаш ли бира?

— Естествено. В хладилника има шест и още два пъти по толкова в килера.

— Прекрасно. — Предпазливо седнах до кухненската маса и изпънах левия си крак. — Къде са вашите?

— Отидоха на новогодишно празненство у семейство Фазенбах. Кога ще ти свалят гипса?

— В края на януари — ако всичко върви нормално. — Размахах патериците и театрално се провикнах:

— Мъничкият Тим отново може да ходи! Бог да благослови всички нас!

Арни, който се беше запътил към печката с дълбок тиган, пакетче царевица и бутилка олио, избухна в смях и поклати глава.

— Същият стар Денис! Не са успели да те очукат, лайнар такъв!

— Не може да се каже, че често идваше да ме видиш в болницата, Арни.

— Нали ти устроих гала вечеря по случай Деня на благодарността. По дяволите, какво повече искаш?

Свих рамене, а той въздъхна и продължи:

— Понякога ми се струва, че си моят талисман, Денис.

— Я ни си занасяй, глупако!

— Говоря съвсем сериозно. Пържа се на бавен огън откакто ти строшиха кокалите и все още не ми се е разминало напълно. Питам се дали не съм заприличал на пържена риба.

Той се изсмя от сърце — не като хлапак, изпаднал в беда, а като зрял мъж — и то мъж, който отлично се забавлява. Постави тигана на печката и наля олио на дъното. Косата му, по-къса отколкото преди и сресана по-различно, падна на челото му. Той нетърпеливо отметна глава, изсипа царевицата в тигана и с трясък го захлупи. Отиде до хладилника, извади опаковка от шест бири, тръсна ги на масата пред мен, измъкна две кутийки и ги отвори. Подаде ми една и вдигна своята.

— Предлагам тост: смърт на всички лайнари по света!

Бавно оставих кутийката на масата и промълвих:

— Не мога да пия за това, човече.

В сивите му очи проблясна гняв, сетне той се успокои и попита:

— Е, за какво искаш да вдигнем тост, човече?

— Например за постъпването ни в колежа.

Арни намръщено ме изгледа, доброто му настроение се изпари.

— Трябваше да предположа, че Реджина ти е надрънкала куп глупости. Тя не се спира пред нищо, за да постигне онова, което си е наумила. Знаеш ли, Денис, сигурен съм, че ако се наложи, би целунала дори дявола по задника.

Оставих бирата си без да отпия от нея.

— Успокой се, не ме е целунала там. Просто спомена, че се притеснява, защото все още не си подал молба за нито един колеж.

— Това си е моя работа — заяви приятелят ми. Устните му се разтегнаха в презрителна гримаса, изведнъж ми се стори уродлив. — Ще правя каквото си искам.

— Значи се отказваш от колежа?

— Не, ще се запиша, но когато сам реша. Кажи го на майка ми, ако те пита. Със сигурност няма да е през тази година. Ако Реджина си въобразява, че ще отида в Пит или в Хорликс, ще се фукам с шапчицата на първокурсник и ще крещя по футболните мачове, много се лъже. Невъзможно е да постъпя в колеж след всичките неприятности, които ми се струпаха през тази година. Не, в никакъв случай.

— Но какво мислиш да правиш?

— Ще замина. Ще се метна на Кристин и ще запрашим далеч от този противен, скучен град.

Гласът му се извиси, стана истеричен, отново ме обзе ужас. Страхът ме правеше безпомощен, надявах се да не се издам. Защото в този миг не само чух гласа на Льобей, но видях лицето му, което се мяркаше зад това на Арни като някакво мъртво животинче в стъкленица с формалин.

— Да, имах страхотни неприятности — продължи той. — Отгоре на всичко онзи проклетник Джънкинс все още ме преследва. Бих го посъветвал да внимава, за да не му се случи нещо…

— Кой е Джънкинс?

— Няма значение — отвърна Арни. Олиото в тигана зацвърча, първото царевично зърно се пукна и се удари в капака. — Трябва да разбъркам пуканките. Ще вдигнем ли тост, или не? На мен ми е безразлично.

— Добре. Какво ще кажеш да пием за нас двамата?

Арни се усмихна, почувствах леко облекчение.

— Страхотен тост, Денис. За нас! Да бъдем много щастливи!

— Дай Боже! — възкликнах с прегракнал от вълнение глас.

Чукнахме се и отпихме направо от кутиите.

Той отиде до печката и разтърси тигана. Предпазливо опитах втора глътка бира — по онова време още не бях свикнал с вкуса й, нито се бях напивал с нея. Питието ми харесваше, а приятели, между които Лени Баронг твърдяха, че ако до смърт се напиеш с бира, седмици наред няма да се сетиш за алкохол. По-късно открих, че за съжаление това не е вярно.

Но Арни се наливаше така, сякаш от първи януари сухият режим отново влизаше в сила. Довърши първата бира още преди да станат пуканките, смачка празната кутия, намигна ми и заяви:

— Гледай как ще я вкарам право в задника на малкия мръсник, Денис.

Не разбрах какво иска да каже и леко се усмихнах, когато той запрати кутията към кофата за смет. Кутията се удари в стената и падна вътре.

Похвалих го:

— Печелиш две точки.

— Точно така. Подай ми още една бира.

Подчиних се и си помислих, че и без това родителите ми ще посрещат Нова година вкъщи — ако Арни се напие и заспи, че се обадя на татко да ме вземе. Хрумна ми, че е по-добре да изчакам — в нетрезво състояние приятелят ми може да изтърве нещо, което иначе не би споделил. И въпреки това изпитах ужас при мисълта, че ще трябва да се кача в Кристин.

Но бирата като че не му действаше. Приготви пуканките, изсипа ги в дълбока пластмасова купа, разтопи половин пакетче маргарин, прибави го към тях, посоли ги и предложи:

— Да отидем в хола и да погледаме телевизия.

Кимнах, взех патериците си и ги наместих под мишниците си — струваше ми се, че там вече са ми излезли мазоли — и се опитах да взема трите бири от масата.

— Не се притеснявай, аз ще ги донеса — каза Арни. — Хайде, тръгвай преди отново да си си счупил нещо.

Усмихна ми се и за миг видях пред себе си стария Арни, сърцето ми се сви от мъка.

По телевизията даваха някаква тъпа новогодишна програма. Дони и Мари Озмънд пееха; огромните им бели зъби проблясваха и им придаваха вид на ухилени акули. Оставихме телевизора да работи и поведохме оживен разговор. Разказах му за мъченията в кабинета по физиотерапия, за това, че тренирам с щанги, а след втората бира признах, че понякога се страхувам да не остана сакат.

Не се притеснявах, че не ще играя футбол в колежа, боях се единствено да не окуцея.

Арни ме слушаше внимателно и със съчувствие, от време на време кимаше.

Струва ми се, че се разбъбрих — крайно време е да ви кажа, че никога не съм имал по-странно преживяване. Не предполагах, че ме очакват много по-страшни събития, но нищо не би могло да бъде толкова необикновено… толкова нелогично. Сякаш гледах филм, който не е на фокус. В един миг пред мен стоеше старият Арни, после изчезваше и се заменяше от някакъв непознат. Беше добил неприятни навици, които не бях забелязал преди: нервно подрънкваше окачените на кожен медальон ключове от колата, кършеше пръсти, от време на време захапваше палеца си. Шокиран бях от думите, с които хвърли кутийката от бира в кофата. Изобщо не изглеждаше пиян, въпреки че когато довършвах втората си бира, той вече бе успял да изгълта пет.

Забелязах, че за сметка на новите, някои типични за него привички напълно бяха изчезнали: нервното подръпване на крайчеца на ухото, докато говори с някого, начинът, по който рязко протягаше крака и ги кръстосваше в глезените, навикът му да изразява доброто си настроение със съскане през свитите си устни, вместо направо да се засмее. Няколко пъти се усмихна, но в повечето случаи се кискаше пискливо като Льобей.

Концертът свърши в единайсет и Арни въртя копчето, докато попадна на канал, предаващ новогодишното празненство в някакъв хотел, като от време на време режисьорът включваше камерите, разположени на „Таймс Скуеър“, където вече се бе събрала огромна тълпа.

Направих последно усилие и го попитах:

— Действително ли няма да се запишеш в колеж?

— Не и тази година. С Кристин заминаваме за Калифорния веднага щом свърша училище. От сега копнея за златните плажове…

— Родителите ти знаят ли?

Той стреснато ме изгледа.

— Не, по дяволите! Да не вземеш да им кажеш? Мога да мина и без опяването им.

— Какво ще правиш в Калифорния?

Арни вдигна рамене.

— Ще си намеря работа като автомонтьор. Знаеш, че ме бива да поправям коли.

Но следващите му, небрежно подхвърлени думи ме накараха да зяпна.

— Надявам се да убедя Лий да замине с мен.

Задавих се от бирата и се закашлях, като изпръсках панталоните си. Той два пъти ме удари по гърба.

— Хей, човече, добре ли си?

— Да — изхърках аз. — Бирата ми влезе в кривото гърло. Арни, много се лъжеш, ако си въобразяваш, че тя ще те последва. Знаеш ли, че напоследък главното й занимание е попълване на молби за колежи? Решила е на всяка цена да продължи обучението си.

Арни присви очи. Ужасено си помислих, че бирата ми е развързала езика и съм казал повече от необходимото.

— Откъде знаеш толкова подробности за моето момиче?

Внезапно изпитах чувството, че се намирам сред огромно минно поле. Побързах да обясня:

— Лий не говори за нищо друго, Арни. Толкова се разпалва, че просто не можеш да я спреш.

— Прекалено свойски говориш за нея. Сигурен ли си, че не се опитваш да ме изместиш, Денис?

Наблюдаваше ме подозрително с присвити очи.

— Не би постъпил така с най-добрия си приятел, нали? Излъгах, без да ми мигне окото:

— Разбира се. Как можа да си го помислиш?

— Тогава откъде знаеш толкова подробности за нея?

— Виждаме се в училище и разговаряме за теб.

— Лий говори за мен?

— Да, понякога — предпазливо отвърнах аз. — Каза, че сте се скарали заради Кристин.

Разбрах, че съм улучил верния отговор. Арни се поуспокои и промълви:

— Вярно е, че се поскарахме, но ще й мине. В Калифорния също има добри колежи щом толкова й се иска да учи. Ще се оженим, Денис. Ще имаме деца и всичко, което сме си мечтали.

С мъка запазих невъзмутимото си изражение.

— Тя знае ли за намеренията ти?

Арни се засмя.

— Все още не, но скоро ще й ги съобщя. Обичам я и няма да допусна да ни разделят.

Изведнъж стана сериозен и попита:

— Какво ти каза за Кристин?

Този път имах чувството, че всеки момент ще настъпя някоя мина.

— Спомена, че не я обича. Знаеш ли, струва ми се, че малко те ревнува от нея.

Още един правилен отговор. Арни напълно се успокои.

— Да, прав си, но съм сигурен, че ще й мине. Трънлив е пътят на истинската любов, но Лий ще се осъзнае. Ако случайно я видиш, кажи й че ще й се обадя веднага след ваканцията.

Питах се дали да издам, че в момента Лий е в Калифорния, но реших, че не е необходимо. Питах се още какво би направил този непознат, мнителен Арни, ако разбере, че съм целунал момичето, за което възнамерява да се ожени, че я притисках в прегръдките си… че започвах да се влюбвам в нея.

— Погледни, Денис! — извика той и посочи към телевизора.

Камерите отново показваха „Таймс Скуеър“. Тълпата приличаше на огромно животно. Минаваше единайсет и половина — старата година си отиваше.

— Погледни тези лайнари!

Арни възбудено се изкикоти и изписка. Довърши бирата си и отиде за още една опаковка. Седях неподвижно и размишлявах за Уелч и за Репертън, за Трелони, Стантън, Вандерберг и за Дарнъл. За Арни и за огромната промяна в него; казвах си, че с Лий са се посдърпали, но все пак в края на учебната година ще се оженят, също както в сълзливите филми от петдесетте.

Бог ми е свидетел, че никога през живота си не съм бил толкова изплашен.

Посрещнахме Новата година. Арни измъкна отнякъде две кречетала и пистолет, от дулата на които изскачат конфети. Вдигнахме тост за новата хиляда деветстотин седемдесет и девета и разговаряхме на неутрални теми, като провала на „Филипс“ на плейофите и за шансовете на „Стийлърс“ да достигнат до финала за суперкупата.

Купата с пуканки почти се беше изпразнила, когате се престраших и зададох въпроса, от който най-много се страхувах:

— Арни, имаш ли представа кой е убил Дарнъл?

Той ме изгледа изпод око, после отново се втренчи в екрана на телевизора, където танцуваха двойки с обсипани с конфети коси. Отпи от бирата си и преспокойно заяви:

— Навярно хората, за които работеше. Предпочели са да запушат устата му, преди да ги издаде,

— Що за хора са това?

— Уил казваше, че италианската мафия е опасна, но още по-страшни са колумбийците…

— Кои са те?

— Колумбийците? — Арни цинично се засмя. — Каубоите, дето се занимават с кокаин. Уил твърдеше, че са готови да те убият, ако погледнеше накриво някоя от жените им — или ако й обърнеш прекалено голямо внимание. Навярно са били колумбийците — само те са способни на подобно кърваво отмъщение.

— А ти пренасял ли си кокаин?

Той вдигна рамене.

— Карах различна стока за Уил. Само два пъти съм прекарвал кокаин — слава Богу, че ме спипаха с цигари. Представяш ли си, заловиха ме на местопрестъплението. Лоша работа. Но ако ми се наложи да избирам, навярно пак бих го направил. Уил беше стар мръсник, но в известно отношение беше адски готин.

Очите му се замъглиха.

— Да, действително беше готин. Но знаеше прекалено много, затова го очистиха. Навярно рано или късно щеше да се разприказва. Сигурно са били колумбийците — те са напълно смахнати.

— Ще ми обясниш ли по-подробно? Е, не се сърди, навярно ще ми кажеш, че това не е моя работа.

Арни ме изгледа, ухили се и ми намигна.

— Такива са правилата на играта, приятел. Имаше един тип на име Хенри Бък. Предполагаше се, че ще ме изпорти пред полицията, а аз ще натопя Уил. От своя страна той ще накисне хората, които му предават бомбичките, наркотиците, цигарите и алкохола. Точно тях търсеше Джън… полицията. Особено колумбийците.

— Значи мислиш, че те са го убили?

Приятелят ми се втренчи в мен.

— Разбира се. Те или италианската мафия. Кой друг?

Поклатих глава.

— Нямам представа.

— Е, да изпием още по една бира, после ще те закарам до вас. Отдавна не съм прекарвал толкова приятна вечер, повярвай ми.

Думите му прозвучаха искрено, но Арни никога не би се изразил толкова високопарно. Побързах да отвърна:

— Аз също.

Не ми се пиеше повече, но все пак приех предложената ми бира. Исках да отложа неизбежния момент, когато ще се кача в Кристин. Днес следобед смятах това за жизнено необходимо — казвах си, че трябва да усетя „атмосферата на колата“. Но сега идеята ми се струваше направо налудничава. Освен това съзнавах, че на всяка цена трябва да запазя в тайна чувствата си към Лий.

Хей, Кристин, умееш ли да четеш мисли?

Усетих как в гърлото ми напира лудешки смях и побързах да отпия от бирата си.

— Случай — обърнах се към Арни. — Ако искаш, ще се обадя на татко да ме вземе. Сигурно още не си е легнал…

— Няма проблеми — прекъсна ме той. — Не се безпокой, изобщо не съм пиян.

— Просто си казвах, че…

— Обзалагам се, че изгаряш от нетърпение отново да караш автомобил.

— Прав си.

— Няма нищо по-хубаво от това да седнеш зад волана на собствената си кола — заяви той и ми намигна като стар развратник. — С изключение на чукането, може би.

Дойде време да си тръгвам. Арни изгаси телевизора, а аз изкуцуках до кухнята с патериците и облякох старата си канадка. Напразно се надявах родителите му да се върнат и да отложа за момент предстоящото изпитание. Възможно е дори Майкъл да подуши, че синът му е пил и да предложи да ме закара у дома. С потръпване си спомних онзи далечен летен ден, когато за пръв път седнах зад волана на Кристин, докато Арни се пазареше със стария мръсник.

Приятелят ми извади две бири от хладилника и обясни, че са „за из път“. Питах се дали да му кажа, че ако го хванат да кара пиян, докато е освободен под гаранция, полицаите моментално ще го тикнат в затвора. Реших, че е по-добре да си държа езика зад зъбите. Излязохме навън.

Нощта бе ясна и мразовита, студът щипеше лицата ни. Снежните преспи от двете страни на алеята проблясваха, сякаш отгоре им бяха изсипани хиляди брилянти. Стъклата на Кристин бяха заскрежени. Безмълвно се втренчих в нея и си спомних думите на Арни: „Виновна е мафията. Италианската мафия, или колумбийците“. Звучеше мелодраматично, но напълно възможно, дори правдоподобно. Но мафиозите застрелват жертвите си, блъсват ги през прозореца, или ги удушават. Говореше се, че Ал Капоне очистил някакъв нещастник с бейзболна бухалка, пълна с олово. Но да убиеш някого като проникнеш в къщата му през разбитата стена бе пълно безумие.

„Навярно са били колумбийците. Арни спомена, че са откачени“. Но дори луд не би постъпил така.

Лъскавата повърхност на Кристин проблясваше под светлината, идваща от къщата и от звездите. Стреснато си помислих: „Ами ако тя убива всичките си врагове? Ако е разбрала, че ние с Лий я подозираме? И още по-страшно, ако е усетила, че се срещаме зад гърба на Арни?“

Гласът на приятелят ми ме стресна и ме изтръгна от неприятните ми размишления:

— Искаш ли да ти помогна да слезеш?

— Ще се справя със стъпалата, но може би ще се наложи да ме подкрепиш по пътеката.

— Дадено, приятел.

Слязох по стълбата, като се придържах с едната ръка, а с другата стисках патериците. Наместих ги под мишниците си, когато се озовах на пътеката, направих няколко крачки и се подхлъзнах. Тъпа болка проряза левия ми крак, който все още беше частично гипсиран. Арни побърза да ме подкрепи.

— Благодаря. — Гласът ми трепереше, но този път имах оправдание.

Приближихме се до Кристин и той ме попита дали мога да се кача сам, сетне я заобиколи. Хванах дръжката на вратата и ме обзе всепоглъщащо чувство на ужас и отвращение. Дълбоко в душата си осъзнах, че подозренията ми са напълно основателни. Все едно, че докосвах живо същество, някакъв заспал звяр. Стори ми се, че вместо стомана пръстите ми напипват топла кожа. Страхувах се, че ако стисна дръжката по-силно, звярът ще се пробуди с рев.

Звяр?

Но какъв?

Какво бе това? Зъл демон? Обикновена кола, превърнала се в убежище на призрак? Въплъщение на Льобей, адски, прокълнат дом за душата му? Нямах представа — знаех само, че се страхувам до смърт. Имах чувството, че не ще ми стигнат сили да приведа в изпълнение плана си.

— Хей, какво ти е? — обади се Арни. — Можеш ли да се качиш сам?

— Мога — отвърнах прегракнало и забих палец в бутона на дръжката. Отворих вратата, обърнах се с гръб към седалката и се стоварих върху нея, като изпънах напред левия си крак. Хванах го с две ръце и го наместих в колата, сякаш качвах някаква мебел. Сърцето ми биеше до пръсване. Дръпнах вратата и я затворих.

Арни завъртя ключа и въпреки студа моторът моментално забоботи, сякаш бе предварително загрят. Лъхна ме воня — имах чувството, че идва отвсякъде, но най-вече от тапицерията — отвратителна миризма на смърт и на разложение.

Питам се как да ви разкажа какво ми се случи през петнайсетте минути, докато пътувахме към дома ми. Страхувам се, че думите ми ще ви прозвучат като бълнуване на душевноболен. Едва ли ще съм обективен — дори сега, след толкова време — още ме побиват тръпки, чувствам, че ми прилошава. Няма как да различа действителното от въображаемото, обективното от субективното, истината от ужасяващите халюцинации. В едно съм сигурен — не бях пиян. Когато се качих в Кристин замаяната ми от бирата глава моментално се избистри. Онова, което последва, бе пътуване в царството на прокълнатите.

Първо, ние се върнахме във времето.

Отначало вместо Арни караше Льобей. Беше полуразложен и вонеше на гроб, през окапалата му плът стърчаха костите му. Металните копчета на униформата му бяха позеленели и разядени от влагата, изпод яката му изпълзяха и се загърчиха червейчета. Дочух тихо бръмчене — отначало си помислих, че има късо съединение. Едва по-късно ми хрумна, че може би е бръмчене на мухи, виещи се над разложеното му тяло. Знаех, че през зимата няма мухи и все пак…

Понякога ми се струваше, че не сме сами в колата. Веднъж хвърлих поглед в огледалцето и забелязах жена, подобна на восъчен манекен, която се взираше в мен с блестящите си стъклени очи на препарирано животно. Косата и беше подстригана според модата на петдесетте. Страните й бяха силно червени — спомних си, че отравянето с въглероден окис създава илюзия, че жертвата е жива и лицето й е поруменяло. След малко отново погледнах в огледалцето и ми се стори, че виждам някакво момиченце на задната седалка; лицето му беше почерняло от задушаването, очите му бяха изцъклени. Стиснах здраво клепачи и когато ги отворих вместо момиченцето видях Бъди Репертън и Ричи Трелони. По лицето, шията и по ризата на Бъди имаше засъхнала кръв, Ричи беше целият обгорен, но очите му изгледаха живи и внимателно ме наблюдаваха.

Бъди бавно повдигна ръка и ми подаде бутилка „Тексаски шофьор“.

Отново затворих очи. Повече не посмях да надникна в огледалцето.

Спомням си, че радиото предаваше само рокендрол: Дайън и „Белмонтс“, Ърни Киоу, „Роял Тийнс“, Боби Райдъл („О, Боби, о… всичко е тъй славно в нашето училище забавно…“)

Спомням си още как в един миг ми се стори, че от огледалцето виси червено-бял пластмасов зар, сетне ми се мярнаха чифт бебешки обущенца, накрая нямаше нищо.

Но най-добре си спомням как се вкопчих в спасителната си мисъл, че тези лица, подобно на миризмата на разлагаща се плът и на плесенясала тапицерия са само плод на въображението ми, подобно на виденията на пушач на опиум.

Чувствах се като натъпкан с наркотици. Зная, че разговарях с Арни, но не помня за какво. Отговарях на въпросите му, като се стараех гласът ми да звучи нормално. Тези петнайсетина минути ми се сториха часове.

Вече споменах, че не мога обективно да опиша това пътуване. Ако събитията са се подчинявали на някаква логика, то вече не я намирам. Пътуването в студената, безлунна нощ напомняше разходка по главния булевард на ада. Не си спомням всичко, но паметта ми е съхранила подробности, които искам да забравя. Когато се отдалечихме от дома на Арни, попаднахме в някакъв налудничав, нереален свят, където всички чудовища бяха истински.

Казах, че се върнахме във времето, но вече не съм толкова сигурен. Сегашните улици си бяха на мястото, но приличаха на рисунки върху прозрачна хартия, наложени върху отдавна минало време, което протягаше мъртвешките си ръце към нас, опитваше се да ни сграбчи и завинаги да ни погълне. Арни спираше на някое кръстовище, въпреки че беше с предимство, на други минаваше на червено, без дори да намали скоростта. На „Мейн Стрийт“ забелязах бижутерийния магазин на Шипстад и театър „Странд“, разрушени през хиляда деветстотин седемдесет и втора на чието място сега се издигаше Пенсилванската търговска банка.

Паркираните от двете страни на улицата коли (тук-таме, където имаше новогодишно тържество те бяха спрели по-нагъсто) без изключение бяха модели, произведени преди хиляда деветстотин и шейсета: дълги буици с прозорци като корабни люкове, „Де Сото Файърлайт“ с широка синя лента по цялата му дължина, додж „Лансъл“, модел ’57, няколко форда „Феърлейн“ с характерните стопове, подобни на огромни двоеточия, понтиаци от стария модел с цяла решетка, рамблъри, плакарди, няколко студебейкъра с аеродинамични линии и един супернов „Едсън“.

Дочух гласа на Арни:

— Да, тази година ще бъде по-добра.

Погледнах го. Той поднесе кутийката бира към устните си, но преди да отпие лицето му се замени с това на Льобей — разлагащо се и страшно, като че излязло от комиксите на ужасите. Пръстите, стиснали кутията се превърнаха в кости на скелет, панталоните на съществото бяха почти прилепнали към седалката, сякаш в тях имаше само две пръчки.

— Така ли мислиш? — попитах го аз, като се стараех да не вдишвам отвратителната воня, от която ми се повдигаше.

— Да — отговори Льобей, само че не беше Льобей, а Арни. Когато спряхме на някакъв светофар, покрай нас се стрелна камаро, модел ’77.

Съществото, приело образа на приятеля ми промълви:

— Моля те само за едно, Денис — да ме поддържаш. Не позволявай на майка ми да те забърка в тази каша. Всичко ще бъде наред.

Изведнъж отново видях до себе си Льобей, безплътните му устни се разтеглиха в усмивка при мисълта, че всичко ще бъде наред. Усетих, че полудявам. Още миг и ще изкрещя.

Откъснах поглед от ужасното лице, което непрекъснато се променяше и видях онова, което разказваше Лий: индикаторите на таблото се бяха превърнали в блестящи зелени очи, които се взираха в мен.

Изведнъж кошмарът свърши. Спряхме в квартал, който не познавах, дори бих се заклел, че никога не съм виждал. Наоколо се издигаха къщи с тъмни прозорци, някои от които бяха недовършени. Изминахме половината квартал и мощните фарове на Кристин осветиха табела с надпис:

— Е, стигнахме — рече Арни. — Можеш ли да изкачиш стъпалата до вас?

Огледах със съмнение покритата със сняг улица и колебливо кимнах. Реших, че е по-добре да сляза тук, отколкото да остана в страшната кола. Усмихнах се престорено и отвърнах:

— Разбира се. Много ти благодаря.

— Няма защо — отвърна приятеля ми, довърши бирата си и Льобей запрати празната кутийка на задната седалка. — Още един паднал в бой воин.

Промълвих:

— Честита Нова година, Арни.

Напипах дръжката и отворих вратата. Ръцете ми трепереха, питах се как ще държа патериците.

Льобей ухилено ме изгледа и заяви:

— Гледай да не ми измениш, Денис. Знаеш какво се случи с лайнарите, които ме предадоха.

— Да — прошепнах. Знаех и още как! Сграбчих патериците и се облегнах на тях без да се притеснявам, че ще се подхлъзна върху леда. Щом излязох от колата светът наоколо се преобрази. Лампите в домовете светнаха — казах си, че просто не съм ги видял. Изведнъж се досетих, че родителите ми купили къща в този квартал през юни хиляда деветстотин петдесет и девета, година преди да се родя.

Все още живеехме там, но кварталът беше преименуван някъде през шейсетте.

Излязох от Кристин и се озовах пред собствения си дом на съвсем обикновената улица. Отново погледнах към Арни — очаквах отново да видя Льобей — таксиметровият шофьор, излязъл от ада и неговите окъсняли, отдавна мъртви пътници.

Но съзрях само приятеля си, облечен в ученическа куртка. Беше мъртвешки блед и изглеждаше безкрайно самотен, между коленете си стискаше кутийка бира.

— Лека нощ, човече.

— Лека нощ — отвърнах. — Внимавай, докато караш обратно. Не искаш полицаите да те арестуват, нали?

— Няма. И ти внимавай, Денис.

Затворих вратата на Кристин. Вече не изпитвах ужас, а огромна мъка — все едно, че приятелят ми беше погребан. Жив погребан. Наблюдавах как Кристин се отдалечаваше надолу, завива зад ъгъла и изчезва от погледа ми. Едва тогава се отправих по пътеката към дома си. Беше обилно посипана със сол — татко се бе погрижил да не се подхлъзна.

Почти бях стигнал до вратата, когато пред очите ми причерня, сякаш ме обгърна гъст дим. Спрях, наведох глава и се опитах да се овладея. В обърканото ми съзнание се мярна мисълта, че ако падна ще премръзна до смърт на пътеката, където някога с Арни играехме на дама.

Постепенно мракът пред очите ми се разсея. Усетих как някой ме хвана под ръка. Беше татко, по халат и чехли.

— Денис, добре ли си?

Питах се как може да съм добре, когато току-що съм се возил с един мъртвец.

— Нищо ми няма. За миг ми се зави свят. Да влизаме, че ще ти замръзне задникът.

Изкачихме се заедно по стълбата, татко ме държеше през кръста. Почувствах се по-добре от допира на ръката му.

— Мама будна ли е?

— Посрещнахме Новата година, после двете с Ели си легнаха. Пиян ли си, Денис?

— Не.

— Изглеждаш зле — заяви той и затвори вратата след нас.

Изсмях се истерично и отново ми причерня… Но този път само за няколко секунди. Когато се опомних видях, че баща ми разтреперано се взира в мен.

— Разкажи ми какво се случи.

— Татко…

— Денис, заповядвам ти!

— Не мога…

— Какво се случи с Арни, какво му се е случило?

Безмълвно поклатих глава. Не можех да му кажа — не само заради налудничавия характер на случилото се, нито от страх за себе си. Сега се страхувах за всички — за родителите ми и за Илейн, за родителите на Лий. Разсъждавах напълно трезво и бях изплашен до смърт.

„Гледай да не ми измениш, Денис. Знаеш какво се случва с лайнарите, които ме предадоха…“

Нима бях чул тези думи?

Или бяха плод на въображението ми?

Татко разтревожено ме наблюдаваше. Промълвих:

— Не мога.

— Добре — въздъхна той. — Засега няма да настоявам. Но искам да ми кажеш нещо и то веднага: мислиш ли, че по някакъв начин Арни е отговорен за смъртта на Дарнъл и на съучениците ви?

Спомних си ухиленото, покрито с разлагаща се плът лице на Льобей, празните панталони, под които се очертаваха само кости…

— Не — отвърнах и си помислих, че не го лъжа. — Не е Арни.

— Добре. Искаш ли да ти помогна по стълбата?

— Ще се справя сам. Лягай си татко.

— Точно това смятам да направя. Честита Нова година, Денис и не забравяй — винаги съм на твое разположение, ако решиш да споделиш нещо.

— Засега няма какво, татко.

— Знаеш ли, не ти вярвам — промълви той и се запъти към спалнята.

Легнах си без да изгася нощната лампа, но изобщо не можах да мигна. Това беше най-дългата нощ в живота ми — искаше ми се да отида в спалнята и да се сгуша между мама и татко, както в детството си. Веднъж дори се надигнах от кревата и посегнах към панталоните, после отново си легнах. Страхувах се за всички тях. Но имаше и нещо по-лошо — боях се, че полудявам.

Призори най-сетне задрямах и спах неспокойно в продължение на три-четири часа. Когато се събудих, разумът ми започна да „се лекува“ чрез самозалъгване. Но вече не можех да се вслушвам в тази приспивна песен — завинаги бях забравил думите й.

12. ДЖОРДЖ ЛЬОБЕЙ ОТНОВО СЕ ПОЯВЯВА

В петък, на пети януари получих картичка от Ричард Макендлес. На гърба й с химически молив беше написан адресът на Джордж Льобей — Парадайз Фокс, Охайо. През целия ден я носих в джоба си, от време на време я изваждах и разглеждах. Не исках да се обаждам на Джордж Льобей, нито да слушам за откачения му брат Роланд, не исках повече да се занимавам с тази налудничава история.

Вечерта родителите ми и Ели отидоха в монроувилския търговски център — сестра ми искаше да си купи ски с парите, събрани на Коледа. Половин час след излизането им се настаних до телефона и поставих картичката пред себе си. Позвъних на справки, откъдето научих, че Парадайз Фолс се избира с код 513. След кратък размисъл отново им се обадих и поисках телефона на Льобей. Надрасках го върху картичката, отново вдигнах слушалката. Набрах няколко цифри, после затворих телефона. Неочаквано се разгневих и си казах: „Майната му! Всяко нещо си има граници. Край, измивам си ръцете от цялата история. Хич не ми пука, ако Арни се отправи към ада с любимата си кола. Майната му на всичко!“

— Майната му! — прошепнах и побързах да се отдалеча от телефона преди да изпитам угризения на съвестта. Качих се на горния етаж, измих се и си легнах. Заспах дълбоко още преди Ели и родителите ми да се приберат и през цялата нощ не се събудих. Не подозирах, че ме очакват много безсънни нощи.

Докато съм спал някой, нещо — уби Рудолф Джънкинс от пенсилванската щатска полиция. На другата сутрин вестникът съобщаваше за случилото се с голямо заглавие: „Полицаят, разследвал организацията на Дарнъл, убит близо до Блеърсвил“.

Баща ми беше в банята, Ели с две приятелки седяха на верандата, кикотеха се и се правеха, че играят на монополи. Майка ми работеше върху един от разказите си в стаята за шев, която й служеше за кабинет.

Бях сам на масата. Почувствах се потресен и изплашен. Спомних си, че утре Лий се връща от Калифорния и че ако Арни (или Льобей) не промени решението си, тя няма да се отърве от него.

Блъснах встрани чинията с бъркани яйца — вече не бях гладен.

Снощи си мислех, че е възможно да забравя зловещата и необяснима история, свързана с Кристин. Сега се питах как съм могъл да бъда толкова наивен.

Когато бях у тях на Нова година Арни бе споменал името на Джънкинс. Нямах право да се самозалъгвам, че не съм го чул. Във вестника пишеше, че полицаят разследвал смъртта на Дарнъл, намекваше се, че зад убийството му стои някаква тайна престъпна организация.

„Италианската мафия — би казал Арни. — Или смахнатите колумбийци.“

Но аз имах друга теория.

Колата на Джънкинс била открита на безлюдно шосе, смазана до неузнаваемост.

(„Онзи мръсник Джънкинс все още ме преследва. Бих го посъветвал да внимава, за да не му се случи нещо…“)

Джънкинс останал в нея.

По време на убийството на Репертън и на приятелите му, Арни бил във Филаделфия на шахматен турнир. Когато Дарнъл бе убит, приятелят ми се намирал в Лайгониър заедно с родителите си. И в двата случая имаше желязно алиби. Бях сигурен, че разполага с такова и за времето, когато е настъпила смъртта на Джънкинс. Досега бяха загинали седем души, всички свързани по някакъв начин с Арни и с Кристин. Навярно този път полицаите ще се усъмнят, дори слепец би забелязал, че приятелят ми има мотив. Но вестникът не съобщаваше, че „анонимно лице помага на полицията в издирването“, както деликатно се изразяват англичаните.

Казах си, че полицаите не съобщават всичко на журналистите. Но инстинктът ми подсказваше, че те не подозират Арни във връзка с последното убийство, в което е бил замесен автомобил.

И този път беше успял да се измъкне. Питах се какво ли е видял Джънкинс зад себе си, докато е пътувал по шосето за Блеърсвил. Навярно червено-бяла кола — празна, или шофирана от мъртвец. Побиха ме тръпки, целият настръхнах. Седмина мъртъвци!

Трябва да се сложи край на това! Обикновено психопатът се пристрастява към убийствата. Ако Майкъл и Реджина не се съгласят с налудничавите планове на сина им, един от тях, или може би двамата, ще бъде следващата жертва.

Какво ще се случи, ако през първия учебен ден Арни предложи на Лий да се омъжи за него и тя му откаже? Представяте ли си какво ще завари пред дома си на връщане от училище?

Господи, колко се страхувах!

Мама надникна през вратата.

— Денис, защо не закусваш?

— Зачетох се във вестника. Не съм гладен, мамо.

— Трябва да се храниш добре, иначе няма да оздравееш. Искаш ли да ти приготвя овесена каша?

При мисълта за омразната каша стомахът веднага ме сви, но успях да се усмихна и поклатих глава.

— Не искам. Но на обяд ще си изям всичко.

— Обещаваш ли?

— Честна дума.

— Дени, какво ти е? Напоследък изглеждаш много уморен и изнервен.

— Нищо ми няма, мамо.

Усмихнах се още по-широко, за да й покажа колко съм добре; изведнъж я видях да слиза от колата си пред търговския център в Монроувил, а недалеч от нея е паркиран червено-бял автомобил, чийто мотор работи на бавни обороти. Мама, метнала чанта през рамо, минава пред Кристин, а тя внезапно се стрелва към нея.

— Сигурен ли си? Да не те боли кракът?

— Не.

— Изпи ли си витамините?

— Да.

— А шипковия чай?

Избухнах в смях. За миг мама като че се разгневи, после също се усмихна и промълви с ирландския си акцент (който звучи прекрасно, защото майка ми е половин ирландка):

— Ти си сладур, Дени Гилдър.

После се върна в „кабинета си“ и оттам отново се разнесе неравномерното тракане на пишещата й машина.

Взеха вестника и се загледах в снимката на преобърнатата кола на Джънкинс. Надписът отдолу гласеше: „Нова жертва на колата на смъртта“.

Помислих си: „Джънкис не се е интересувал кой продава бомбички и цигари на Уил Дарнъл. Бил е служител на щатската полиция, а тези ченгета разследват по няколко случая едновременно. Може би се е опитвал да открие убиеца на Мучи Уелч, или…“

Изкуцуках до кабинета на мама и почуках.

— Влез.

— Извинявай за безпокойството, мамо…

— Я не се занасяй, Денис!

— Ще ходиш ли до центъра?

— Може би. Защо питаш?

— Искам да ме закараш до библиотеката.

Изпитвах леко главоболие от взирането в апарата за прожекция на микрофилм, но бях открил онова, което търсех. Подозренията ми се оправдаха — не че се отличаваха с някаква особена проницателност.

Джънкинс се занимавал с издирването на шофьора, убил Мучи Уелч… и същевременно ръководел разследването, свързано със смъртта на Репертън, Трелони и Боби Стантън. Трябва да е бил най-тъпото ченге на света, за да не разбере, че Арни е замесен и в двата случая.

Облегнах се на стола, изключих апарата и притворих очи. Опитах се да се поставя на мястото на Джънкинс. Той подозира, че Арни има нещо общо с убийствата. Не ги е извършил, но по някакъв начин е замесен. Дали се е съмнявал в Кристин? Може би. Във филмите по телевизията детективите безпогрешно разпознават оръжието, с което е извършено убийството, пишещата машина, на която е напечатано писмото за откуп, както и марката на колите, чиито шофьори са избягали от местопроизшествието.

Полицаите навярно ще анализират частиците олющена боя…

След това Дарнъл бива арестуван. За Джънкинс това е добре дошло. Гаражът е запечатан, а колите в него — „арестувани“. Навярно той подозира, че…

Какво?

Напрегнах въображението си: аз съм полицай и вярвам единствено в логичните обяснения. И кого ще заподозра? След миг ми хрумна верният отговор.

Точно така, ще си кажа, че е имало съучастник. Никой нормален човек не би си помислил, че колата убива сама. И така…

След като запечатват гаража, Джънкинс довежда най-добрите техници и лаборанти. Оглеждат най-щателно Кристин и търсят някакви доказателства. На мястото на Джънкинс щях да съм абсолютно сигурен, че ще открият някакви следи. Да се блъснеш в човешко тяло или в бариерата на парка не е като да се удариш в пухена възглавница.

Какво намират вещите експерти?

Абсолютно нищо.

Не откриват нито една драскотина, никакви третирани с кит повърхности, нито капчица кръв. Не намират частици кафява боя от счупената бариера. С една дума — никакви доказателства, че Кристин е била използвана при което и да е от двете престъпления.

След убийството на Дарнъл — може би на следващия ден — Джънкинс е отишъл в гаража, за да огледа Кристин. На негово място положително щях да го направя. Да пробиеш стена не е шега работа; ако го е направила кола, то сигурно здравата е пострадала, невъзможно е да се поправи за една нощ. И какво открива там? Само Кристин, без нито една драскотина. Това ме наведе на друго предположение, което обясняваше защо Джънкинс не е наредил да следят колата. Може би е подозирал участието на Кристин, но накрая логиката надделяла и навярно непряко станала причина за смъртта му. Не е наредил да я следят защото, подобно на собственика си, тя имаше желязно алиби.

Дори да я беше огледал най-щателно след убийството на Дарнъл, Джънкинс би стигнал до логичното заключение, че Кристин няма нищо общо със случилото се, въпреки очебийните доказателства.

По повърхността й няма дори драскотина. Защо не? Просто Джънкинс не знае всичко. Спомних си за милометъра, който се върти обратно, за пукнатината в предното стъкло, която постепенно се бе смалила, а накрая — напълно изчезнала, като че колата се връщаше във времето. Спомних си още за хаотично сменяните части, което изглеждаше напълно лишено от здрав разум. Пред очите ми изплува кошмарното пътуване в новогодишната нощ: стари модели коли, които изглеждат чисто нови, театър „Странд“ все още стои на мястото си, полузастроеният квартал, довършен още преди двайсет години…

„Дребен недостатък“ — бе казал Арни по повод на ми — лометъра. Но Рудолф Джънкинс не е подозирал за него и затова загинал.

Всички знаем, че рано или късно старата кола се поврежда, независимо от доброто поддържане. Автомобилът, слязъл от конвейера прилича на новородено бебе и също като него с течение на времето остарява. Акумулаторът се изчерпва, блокът се пропуква, лагерите се изтъркват. Карбураторът се запушва, гумите непрекъснато се пукат, стават къси съединения, тапицерията започва да се разкъсва.

Ако всичко това се заснеме на филма и го превъртиш обратно…

— Желаете ли още нещо, сър — попита чиновникът, застанал зад гърба ми; едва се сдържах да не изкрещя.

Мама ме чакаше във фоайето. Докато пътувахме към нас, тя непрекъснато говореше за творбите си и за школата по дискотанци, в която наскоро се бе записала. Кимах и се стараех да отговарям на въпросите й, въпреки че мисълта ми беше заета с друго. Експертите от Харисбърг бяха пропуснали купата сено, докато търсели иглата. Не биха предположили, че някаква кола е способна да се връща във времето като превъртан отзад напред филм, не съществуваха призраци и демони, консервирани в машинно масло.

„Повярваш ли в първото, ще приемеш и останалото за чиста монета“ — помислих си и потръпнах.

— Искаш ли да пусна парното, Денис? — загрижено попита мама.

— Да, ако обичаш.

Казах си, че утре Лий се връща от Калифорния. Лий, чиято красота се подчертава от изпъкналите скули, чието младо и леко закръглено тяло все още не е деформирано от възрастта. Подобно на плимута, който през петдесет и седма бе слязъл от конвейера, тя все още беше в „гаранционен срок“. Спомних си и за Льобей, който беше мъртъв и същевременно жив и за безкрайната му злоба (питах се дали действително е бил толкова лош, или просто е изпитвал необходимост да трови живота на хората около себе си). Отново чух как Арни твърди, че непременно ще се ожени за Лий. Изведнъж с безмилостна яснота си представих първата им брачна нощ. Видях Лий в мрака на хотелската стая: тя отваря очи и вижда надвесен над нея разложен, ухилен мъртвец. Стори ми се, че чувам писъците й, докато Кристин (все още украсена с пъстроцветни балони и с надписи „младоженци“) чака като вярно куче пред вратата. Колата или вселилият се в нея демон, който я караше да оживява — знаеше, че Лий няма да живее дълго… и че тя, Кристин, винаги ще бъде на разположение.

Затворих очи, опитвайки се да прогоня кошмарните образи, но те станаха още по-натрапчиви.

Цялата история бе започнала с това, че Лий обикна Арни, който сега искаше да си я върне. Но нещастието не спираше дотук. Защото в момента Льобей се бе вселил в тялото на приятеля ми и на свой ред беше пожелал Лий.

Не, няма да я получи. Ще направя всичко възможно да му попреча.

Същата вечер се обадих на Джордж Льобей.

Гласът му ми се стори сприхав и уморен.

— Да, мистър Гилдър, помня ви отлично. Помня и това, че ви надрънках куп глупости, докато седяхме пред бунгалото в най-потискащия мотел на света. Какво мога да направя за вас?

Леденият му тон подсказваше, че се надява да не му досаждам.

Поколебах се. Как да му кажа, че брат му е „възкръснал“? Че дори смъртта не е сложила край на омразата му към лайнарите? Че се е вселил в тялото на най-добрия ми приятел, когото е набелязал безпогрешно, както Арни бе избрал Кристин?

— Мистър Гилдър? Чувате ли ме?

— Имам проблем, мистър Льобей, но не знам как да ви го обясня. Става дума за брат ви.

Гласът му неуловимо се промени, в него прозвуча желязна нотка.

— Какво общо имат вашите проблеми с Роли? Той е мъртъв.

— Там е работата, че не е.

Не успях да се овладея, гласът ми стана писклив и истеричен.

— Не разбирам за какво говорите — надуто и същевременно изплашено заяви той. — Шегата ви е нелепа и е проява на лош вкус.

— Не се шегувам. Позволете да ви разкажа какво се случи след смъртта на брат ви.

— Мистър Гилдър, имам да преглеждам цял куп домашни и да пиша есе, така че нямам време за празни…

Прекъснах го:

— Моля ви, мистър Льобей, моля ви дами помогнете — на мен и на моя приятел.

Настъпи дълго мълчание, после Льобей въздъхна.

— Разказвай, момче. — А след кратка пауза добави: — Да те вземат мътните!

Мислено благославях съвременната техника, която ми позволи да му разкажа цялата история по телефона; представях си как гласът ми преминава през компютъризирани превключвателни станции, под заснежени полета и достига до събеседника ми.

Разказах му за сбиването между Арни и Репертън, за изключването и за отмъщението на последния; съобщих му за смъртта на Мучи Уелч, за случилото се в парка „Скуонтик Хилс“ и по време на бурята; описах му счупеното предно стъкло, чиито пукнатини постепенно се бяха смалили и изчезнали, както и за милометъра, който се въртеше обратно. Обясних му, че радиото на Кристин хваща единствено станцията, излъчваща стари мелодии — последното накара Джордж Льобей изненадано да изръмжи. Казах му за имената върху гипса и как онова, написано от Арни в Деня на благодарността досущ прилича на подписа на Роланд върху фактурата за покупката на Кристин. Съобщих му как приятелят ми непрекъснато употребява думата „лайнар“ и че започнал да зализва косата си назад като певците от петдесетте. Разказах му всичко, с изключение на преживяванията си през новогодишната нощ. Не исках да ги скрия, но просто нямах сили да ги опиша. Цели четири години не ги споделих с никого, едва сега ги разкривам пред вас. Когато свърших, се възцари тишина.

— Мистър Льобей, чувате ли ме?

— Да, чувам — промълви той. — Мистър Гилдър, Денис, не искам да те засегна, но онова, което току-що ми разказа, е извън границите на нормалното и клони към…

— Лудост?

— Е, не чак дотам. Съдейки по думите ти, преди няколко месеца си получил сериозно нараняване по време на футболен мач. Дълго си бил в болницата и през повечето време си изпитвал силна болка. Навярно въображението ти…

Прекъснах го:

— Мистър Льобей, чувал ли сте брат ви да използва фразата за малкия мръсник?

— Какво?

— За малкия мръсник. Също както възкликваме: „Две точки“, когато запратим хартиена топка към кошчето за смет и го улучим. Само че брат ви е казвал: „Гледай как ще го вкарам отзад на малкия мръсник.“

— Откъде знаете? — възкликна Льобей и без да ми даде възможност да отговоря, продължи: — Сигурно си чул тази фраза когато сте се запознали…

— Не.

— Мистър Гилдър, вие сте лъжец.

Не му отговорих. Разтреперих се, краката ми се подкосиха — никога досега възрастен не ме бе наричал лъжец.

— Денис, съжалявам, че избухнах, но разбери, че брат ми е мъртъв. Беше неприятен, дори зъл човек, но вече е в гроба и всички тези морбидни фантасмагории…

Задъхано промълвих:

— Моля ви, кажете кого е имал предвид с думите „малък мръсник“?

Мълчание.

— Може би Чарли Чаплин?

Зададох въпроса без особена надежда за отговор, но след няколко секунди той с нежелание изрече:

— Така наричаше Хитлер. Съществува известна физическа прилика между диктатора и дребничкия скитник, пресъздаден от Чаплин. Последният дори направи филм, наречен „Великият диктатор“ — възможно е да не си го гледал, защото си много млад. Във всеки случай по време на войната всички наричаха Хитлер „малък мръсник“. Но това не означава нищо.

На свой ред замълчах.

— Не означава нищо! — изкрещя той. — Нищо! Само предположения и измислици, нищо повече! Набий си го в главата!

Тихо изрекох:

— Досега в нашето градче загинаха седем души. Това ли наричате „фантасмагории“? Иска ми се да видите двата подписа върху гипса — те са напълно реални. Позволете ми да ви изпратя парчетата, мистър Льобей. Разгледайте ги и ако сте честен ще признаете, че единият подпис е с почерка на брат ви.

— Възможно е да е подправен.

— Обърнете се към графолог — аз поемам разноските.

— Защо сам не го направиш?

— Защото не се нуждая от повече доказателства.

— Но какво искаш от мен? Да поощрявам развинтеното ти въображение? Няма го майсторът. Брат ми е мъртъв, а Кристин е най-обикновена кола.

Разбрах, че лъже. Чувстваше се дори по телефона.

— Ще ми обясните ли нещо, което споменахте, докато разговаряхме пред мотела?

— Какво по-точно? — враждебно попита той.

— Споменахте, че брат ви бил вманиачен и измъчван от неукротим гняв, но не бил чудовище. После променихме темата… но колкото повече мисля за това разбирам, че изобщо не сте се отклонил от нея, защото веднага след това казахте: „Но не, никога не им причини зло.“

— Моля те, Денис…

Изкрещях:

— За Бога, сега е моментът да ми кажете всичко! — гласът ми пресекна, изтрих с ръка потното си чело. — Разберете, че и на мен не ми е леко… Арни се е вманиачил по онова момиче — името му е Лий Кабът. Но според мен това вече не е приятелят ми, а брат ви, мъртвият ви брат… Хайде, кажете нещо, моля ви.

— Не разбирам какво искаш — с въздишка изрече той. — Да ровя из тези стари истории е равнозначно да събудя заспалия Сатана. Моля те, Денис, остави ме на мира. Не мога да ти помогна.

Исках да му напомня, че Сатаната вече е разбуден, но той и без това го знаеше.

— Умолявам ви, споделете подозренията си.

— Не сега. Ще ти се обадя по-късно.

— Мистър Льобей…

— Ще ти позвъня след малко. Трябва да се обадя на сестра ми Марша в Колорадо.

— Ако искате, аз мога да й…

— Не, тя ще откаже да разговаря с теб. С нея сме обсъждали този въпрос само веднъж. Сигурен ли си, че е абсолютно наложително? Разбираш ли, че разчовъркваш отдавна заздравели рани и те започват да кървят? Ето защо те питам: Сигурен ли си в твърденията си, или само предполагаш?

— Сигурен съм — прошепнах.

— Ще ти се обадя след малко — той затвори телефона.

Изминаха петнайсет минути. Подпирайки се на патериците обикалях стаята — не ме сдържаше на едно място. Поглеждах към заснежената улица, подобна на чернобяла графика, няколко пъти отидох до телефона, но не вдигнах слушалката — страхувах се да не би Льобей да се опитва да се свърже с мен по същото време, но още повече се страхувах, че изобщо няма да се обади. Вече губех надежда, когато телефонът иззвъня. Отскочих назад като ужилен, после сграбчих слушалката.

— Ало? — Ели се обаждаше от телефона на долния етаж. — Дона, ти ли си?

— Търся Денис Гилдър — изрече Льобей с гробовен глас.

— За мен е, Ели.

— Много важно! — наперено заяви тя и затвори.

— Ало, мистър Льобей? — сърцето ми биеше лудешки.

— Разговарях с Марша — бавно изрече той. — Каза ми да постъпя както намеря за добре. Но съм сигурен, че се изплаши. Разбираш ли, Денис, двамата с теб успяхме да изплашим една стара дама, която и на мравката път прави и няма нищо общо с тази история.

— Знаете, че е за добро.

— Сигурен ли си?

— Ако не бях, нямаше да потърся помощта ви. Е, какво решихте, мистър Льобей?

— Ще ти кажа онова, което те интересува, но трябва да го запазиш в тайна. Ако го споделиш с някого, ще отрека всичко. Ясно ли е?

— Да.

— Така да бъде — той тежко въздъхна. — По време на разговора ни през миналото лято аз те излъгах два пъти: премълчах какво се е случило в действителност и какво изпитвахме двамата с Марша. През всичките тези години предпочитахме да си затваряме очите. Ако не беше ти, до края на живота си щяхме да се самозалъгваме, че инцидентът на магистралата е бил просто нещастен случай.

— Имате предвид смъртта на племенницата ви? — промълвих и още по-силно стиснах слушалката.

— Да — печално произнесе той.

— Какво се е случило в действителност?

Вместо да отговори на въпроса ми, Льобей каза:

— Споменах ли ти, че мама често наричаше Роли „моето подхвърлено дете“?

— Не.

— Естествено. Казах ти само, че приятелят ти ще бъде по-щастлив, ако се отърве от колата. Нямах право да споделя подозренията, които ме измъчваха години наред.

Той замълча. Търпеливо чаках — знаех, че щом веднъж е решил, ще ми разкаже всичко. След секунда Льобей продължи:

— Майка ми твърдеше, че до шестте си месеца Роли бил много кротко бебе. Сетне, както казваше тя, дошло лошото дяволче. Откраднало доброто й момченце и й подхвърлило друго дете. Говореше уж на шега, но никога не го споменаваше пред Роли, а очите й… очите й бяха толкова тъжни, Денис. Смятам, че единствено по този начин си е обяснявала огромното озлобление на брат ми към цялото човечество.

— Спомням си как едно по-голямо от Роли момче — забравил съм името му — три-четири пъти наби брат ми. Започваше свадата като се подиграваше на дрехите му и го питаше дали долните му гащи са прани преди два, или три месеца. Брат ми се нахвърляше върху него, ругаеше го и го заплашваше, а побойникът му се присмиваше, държеше го на разстояние, защото имаше по-дълги ръце, а когато „забавлението“ му омръзнеше, с един удар просваше Роли на земята. Брат ми се свиваше в ъгъла, пушеше цигара и хлипаше, а кръвта и сополите засъхваха по лицето му. Ако в подобни моменти Дру или аз се приближехме до него, той скачаше и ни пребиваше до смърт.

— Една нощ къщата на побойника изгоря. Освен него загинаха баща му и братчето му, а сестра му получи тежки обгаряния. Говореше се, че пожарът започнал от печката в кухнята, но сирените на пожарните ме събудиха. Видях как Роли се изкатери по бръшляна и влезе през прозореца в общата ни стая. Лицето му беше изцапано със сажди, целият вонеше на бензин. Забеляза, че го зяпам с ококорени очи и прошепна: „Ще те убия, ако ме изпортиш, Джордж!“ До ден днешен се опитвам да си внуша, че просто не е искал да го издам задето е отишъл да гледа пожара.

Устата ми беше пресъхнала, имах чувството, че в сто. маха ми тежи оловна топка, тръпки разтърсваха тялото ми. Прегракнало попитах:

— Колко годишен беше брат ви по това време?

— Още не беше навършил тринайсет — отвърна той и престорено спокойният му глас ме ужаси. — Година по-късно станало сбиване на хокеен меч и някакъв тип на име Ранди Трогмортън разцепил главата на Роли със стика си и го проснал на земята. Заведохме го при стария доктор Фарнър (брат ми се беше свестил, но все още бе замаян), който му направи дванайсет шева. След седмица Ранди пропадна през леда в езерото и се удави. Навярно бе карал кънки в участък, където ледът е бил много тънък.

— Искате да кажете, че брат ви е убил и двамата? Да не би да намеквате, че е причинил и смъртта на собствената си дъщеря?

— Не, Денис. Действително Рита се задавила. Но си мисля, че може би Роли е позволил тя да умре.

— Нали споменахте, че я хванал за краката и я обърнал с главата надолу. Удрял я по гърба, опитвал се да я накара да повърне…

— Така ми каза Роли на погребението.

— Тогава защо…

— Само веднъж разговаряхме с Марша по този въпрос. По време на вечерята след погребението Роли ми каза: „Провесих я с главата надолу и се опитах да изкарам онзи кучи син, Джорджи. Но не успях — беше здраво заседнал.“ Вероника пък обяснила на Марша: „Роли провеси Рита с главата надолу и се опита да изкара залъка от гърлото й, но той беше здраво заседнал.“ Странно, но използваха едни и същи думи. Знаеш ли какво ми хрумна тогава?

— Не.

— Спомних си как Роли влезе през прозореца на спалнята и прошепна: „Джордж, ще те убия, ако ме изпортиш!“

— Но… защо? Защо…

— По-късно, в писмото си до Марша Вероника намекнала, че Роли не положил никакви усилия, за да спаси дъщеря им. Малко преди Рита напълно да се задуши, той я сложил в колата под предлог, че не трябва да лежи на слънце. Но Вероника смяташе, че е искал детето да умре в колата.

С огромно нежелание произнесох:

— Нещо като жертвоприношение?

Льобей мълчеше, явно се питаше какво да отговори.

Най-сетне каза:

— Не, не вярвам да го е направил съзнателно, нито че нарочно е причинил смъртта й. Ако го познаваше отблизо щеше да разбереш колко нелепо е да го обвиняваме в магьосничество и в контакт със зли духове. Той беше заклет прагматик и егоист. Предполагам, че някаква вътрешна сила му е диктувала какво да прави.

— А Вероника? И нея ли я убил?

— Нямам представа. Въпреки че не беше оставила писмо, заключението на полицията беше, че става дума за самоубийство. Твърде възможно е. Но бедната жена имаше неколцина приятели в града. Дали не е споменала пред тях (както пред Марша), че Роли лъже, когато описва нещастието с Рита. Може би брат ми е научил за това. Естествено, нямам никакви доказателства. Питам се само защо е решила да се самоубие по този начин и как е възможно жена, която не разбира нищо от коли да знае, че трябва да прикрепи маркуча към ауспуха и да го пъхне през прозореца. Опитвам се да забравя историята, но тя не ми дава покой.

Замислих се върху онова, което бе казал и другото, което се четеше между редовете. Какво, ако Роланд Льобей си е въобразил (без да си го признава), че плимутът е надарен със свръхестествена способност? Очаквал е появата на подходящ човек, на когото да го „завещае“. Сега…

— Денис, помогнах ли ти да отговориш на въпросите си?

— Донякъде — прошепнах аз.

— Какво ще правиш? — Не се ли досещате?

— Да унищожиш колата?

— Ще се опитам — отговорих престорено бодро и по-гледнах към проклетите патерици, облегнати на стената.

— Съзнаваш ли, че има опасност да убиеш приятеля си?

— Възможно е да го спася.

Джордж Льобей тихо промълви:

— Питам се дали не е прекалено късно.

13. ПРЕДАТЕЛСТВОТО

Целунах я. Тя обгърна с ръце шията ми, усетих хладната й длан на тила си. Вече бях напълно сигурен в чувствата си. Когато Лий се отдръпна с притворени очи и прошепна името ми разбрах, че и тя е взела решение.

Отново я целунах. Езиците ни се докоснаха. За миг тя още по-силно се вкопчи в мен — усетих страстта й, за която подсказваха изпъкналите й скули. Сетне задъхано ме отблъсна.

— Достатъчно. Ще ни арестуват за непристойно поведение на публично място.

Беше осемнайсети януари. Седяхме в моя дастър, в скутовете си държахме подноси с остатъци от печено пиле. Днешният ден беше знаменателен за мен — за пръв път отново управлявах кола. Едва тази сутрин свалиха гипса от левия ми крак и го замениха с шина. Лекарят ме предупреди да не стъпвам с цялата си тежест върху него, но очевидно бе доловен от сравнително бързото ми възстановяване. Той го отдаваше на новите постижения в медицина, майка ми смяташе, че се дължи на огромното ми желание да оздравея и на пилешката супа, а треньорът Пъфър твърдеше, че е от шипковия чай.

Но според мен главната причина беше Лий Кабът.

— Трябва да поговорим — рече тя.

— Точно сега ли?

— Да.

— Отново ли те тормози?

Тя кимна.

През двете седмици след телефонният ми разговор с Джордж Льобей, Арни полагаше неимоверни усилия да се сдобри с нея. Правеше го с ожесточение, което ни плашеше. Предадох й дословно разговора с Льобей (но скрих за кошмарното пътуване в новогодишната нощ) и й наредих, в никакъв случай да не му отказва веднага. Това положително ще го вбеси, а ние знаехме какво се случва с хората, разгневили Арни.

— Не ми е приятно — излиза, че съзнателно го лъжа — прошепна Лий.

— Вярно е — отвърнах по-рязко, отколкото възнамерявах. — И на мен не ми харесва, но не искам проклетата кола да причинява повече нещастия.

— Какво смяташ да правиш?

Мълчаливо поклатих глава.

Честно казано, започнах да се чувствам като Хамлет — непрекъснато отлагах и се колебаех, въпреки че знаех какво трябва да се направи.

Трябваше да унищожа Кристин. Двамата с Лий се заловихме да кроим планове. Първата идея беше нейна — саморъчно направени бомби. Ще напълним няколко бутилки с бензин, ще ги занесем призори пред дома на семейство Кънингам, ще запалим фитилите („А откъде ще се снабдим с фитил?“ — попитах аз, а Лий безцеремонно отговори, че и връзки за обувки ще свършат работа — отново се запитах какви са били прадедите й, от които бе наследила изпъкналите скули) и ще запратим бомбите през прозорците на Кристин.

Попитах я какво ще правим, ако прозорците и вратите са затворени.

Тя смаяно ме изгледа, сякаш бях олигофрен.

— Искаш да кажеш, че идеята за подпалване на Кристин ти допада, но се притесняваш, че ще счупиш прозорците?

— Не. Но кой ще се приближи, за да ги разбие с чук, Лий? Ти ли ще го направиш?

Тя ме загледа и безмълвно прехапа долната си уста.

След това ми хрумна да взривим колата с динамит. Лий обмисли идеята и неуверено поклати глава. Опитах се да я убедя — всичко е толкова просто, стига да се снабдим с динамит. От време на време ходех на гости на Брад Джефрис, шефа на пътностроителната бригада, в която двамата с Арни работехме през лятото. Знаех, че в склада му има достатъчно динамит, за да вдигне във въздуха цял стадион. Смятах, че ще успея незабелязано да взема ключовете от склада. Обикновено Брад здравата се наквасваше, докато гледаше „Пингвините“ по телевизията. Ще му измъкна ключа през третата третина на мача и ще му го върна някой друг ден, когато отново сме пред телевизора. Шансовете да му потрябват експлозиви посред зима и да забележи липсата на ключовете, бяха минимални. Щях да извърша измама, още едно предателство, но така щеше да се сложи край на всичко.

— Няма да стане — каза Лий.

— Защо? Динамитът е най-подходящ.

— Защото сега Арни паркира колата пред дома си. Нима искаш метални отломъци да се разхвърчат из улицата, или счупено стъкло да се забие в главата на някое дете?

Потръпнах — не бях помислил за това, но думите й ме накараха съвсем ясно да си представя ужасната гледка. Това ме подсети за още една пропусната подробност. Запалваш експлозива от цигарата си и го запращаш към обекта, набелязан за унищожение. Изглежда много лесно в телевизионните уестърни, но в истинския живот е съвсем различно. Има детонатор, допирни точки и какво ли още не. Все пак идеята толкова ми харесваше, че не исках да се откажа от нея.

— Ами ако го направим през нощта?

— Пак ще е доста рисковано. Ти също го съзнаваш — изписано е по лицето ти.

Настъпи продължително мълчание.

— Какво ще кажеш да я тикнем в пресата в двора на Дарнъл? — най-сетне попита Лий.

— Отново се изправяме пред проблема кой да я закара до там. Ти, аз, или Арни?

Спогледахме се безпомощно, сетне промълвих:

— Какво се случи днес?

— Молеше ме да излезем заедно довечера — този път искаше да играем боулинг.

Досега Арни й бе предлагал да отидат на кино, на ресторант, да гледат телевизия у семейство Кънингам, да учат заедно. Кристин неизменно щеше да бъде с тях като транспортно средство. Лий продължи:

— Чувствам, че започва да се ядосва, при това почти изчерпах правдоподобните оправдания. В най-скоро време трябва да предприемем нещо.

Мълчаливо кимнах, питах се какво да правим. Най-страшното бе, че все още не бяхме открили безопасен метод за унищожаване на Кристин. Другата пречка бе болният ми крак. Днес, въпреки изричното нареждане на лекаря да се движа само с патерици, се осмелих да се отпусна с цялата си тежест върху него — болката надмина очакванията ми.

Досега се самозалъгвахме и измисляхме оправдания за бездействието си, но всъщност причината беше в самите нас. В този ден с Лий най-сетне осъзнахме, че се обичаме. И въпреки че навярно ще ви се стори гадно, трябва да споделя още нещо (когато започнах да пиша тази история обещах пред себе си, че ще се откажа, ако се хвана в лъжа, или че не мога да пресъздам събитията напълно правдоподобно). Опасността придаваше особено очарование на чувствата ни. Арни беше най-добрият ми приятел, но изпитвах странно, подличко удоволствие при мисълта, че с Лий се срещаме зад гърба му. Усещах го всеки път, когато я прегръщах и докосвах твърдите й, закръглени гърди. Може би се питате какво толкова интересно има в тази игра на криеница? Един Бог знае! Важното беше, че за пръв път в живота си бях влюбен. Бях се увличал по много момичета, но сега здравата бях хлътнал. Това бе прекрасно, Лий беше прекрасна… И все пак мисълта, че изменям на най-добрия си приятел не ми даваше покой. Чувството за вина беше като змия, свила се в сърцето ми, но същевременно ми действаше като предизвикателство.

Опитвахме се да се самозалъгваме, че пазим връзката си в тайна, за да предпазим от опасност семействата си и самите нас.

Донякъде това отговаряше на истината. Но само донякъде. Прав ли съм, Лий?

В известен смисъл това беше най-страшното, което може да ни се случи. Общоизвестно е, че влюбеният е заслепен и със забавени реакции.

От разговора ми с Джордж Льобей бяха изминали дванайсет дълги дни. Спомнях си всяка негова дума и кошмарните му подозрения, но вече не настръхвах от тях.

Реагирах напълно спокойно, когато няколко пъти разговарях с Арни или го срещах по коридорите на гимназията. Имах странното усещане, че сме се върнали назад във времето, че е есен и че с него сме се разделили само защото напоследък е много зает с колата. Когато разговаряхме той беше изключително любезен, въпреки че студените му сиви очи ме дебнеха иззад очилата. Всеки ден очаквах да ми телефонират разплаканата Реджина или разстроеният Майкъл и да ми съобщят, че синът им окончателно се е отказал от постъпване в колеж.

Но това не се случи. От училищния наставник разбрах, че Арни проявил голям интерес към Пенсилванския университет, както и към университетите „Дру“ и „Пен“. Знаех, че това са предпочитаните от Лий учебни заведения, явно и той го бе научил.

Преди две нощи неволно подслушах разговор между майка ми и Ели, който се водеше в кухнята.

— Защо Арни вече не идва у нас, мамо? — попита сестра ми. — Да не са се скарали с Денис?

— Не, скъпа, не вярвам. Но когато приятелите порастват, понякога се разделят.

— Това никога няма да се случи с мен! — разпалено възкликна Ели с наивност, характерна за току-що навършените й петнайсет години.

Седях в съседната стая и се питах дали не халюцинирам, дали дългият престой в болницата не е помрачил разума ми, както беше намекнал Льобей. Или двамата с Арни действително бяхме възмъжали и постепенно се отчуждавахме, както често се случва са приятели от детинство. В предположенията ми имаше известна логика, особено що се отнася до Кристин, която ни бе разделила.

Теорията ми пренебрегваше фактите, но затова пък беше много удобна и ни позволяваше да живеем почти нормално: активно да участваме в различни училищни дейности, да зубрим за решаващите тестове през март и да се натискаме като луди, когато останем насаме.

Всичко това притъпи чувството ни за опасност, въпреки че бяхме безкрайно предпазливи — все едно, че бяхме прелюбодейци, вместо влюбени юноши.

Днес, когато ми свалиха гипса и отново можех да седна зад волана на моя дастър, вместо тъжно да го гледам, импулсивно се обадих на Лий и й предложих да отидем до прочутата закусвалня „Полковника“. Тя ентусиазирано посрещна предложението ми. Навярно разбирате, че за миг вниманието ни се отклони, че станахме непредпазливи. Седяхме на паркинга (двигателят работеше заради парното) и крояхме планове за унищожаването на чудовищната кола, сякаш бяхме деца, които си играят на стражари и апаши.

Така и не забелязахме когато Кристин спря зад нас.

— Арни се подготвя за истинска обсада — промълвих аз.

— Какво?

— Не ти ли прави впечатление в кои университети кандидатства?

— Не — озадачено изрече тя.

— Подал е молба в същите, от които се интересуваш и ти.

Тя втрещено ме изгледа. Отвърнах на погледа й, опитах се да се усмихна, но не успях. Помислих си, че трябва па подходим по-делово към плана за унищожаване на Кристин и отново да обсъдим евентуалните възможности.

— Вече казахме, че използването на саморъчни бомби и на динамит е рисковано, но…

Млъкнах, защото Лий задавено възкликна. Погледнах я и съзрях изненада и ужас, изписани на лицето й. Взираше се през предното стъкло с изблещени очи и отворена уста. Проследих погледа й и онова, което видях беше толкова невероятно, че за миг се парализирах.

Арни стоеше пред моя дастър.

Навярно е паркирал зад нас, без да ни забележи. Защо не?

Смрачаваше се, а изпръсканите с кал стари дастари си приличат като две капки вода. Влязъл в закусвалнята, взел печеното пиле, ала на излизане връхлетял точно върху колата ми и видял, че двамата с Лий седим прегърнати и нежно се гледаме в очите, както биха се изразили поетите. Обикновено, гадно съвпадение. Но нещо ми подсказваше, че Кристин отново е замесена, че нарочно го е довела тук.

Един безкраен миг седяхме като вцепенени. От гърлото на Лий се изтръгна тихо стенание. Арни стоеше в средата на малкия паркинг. Носеше ученическата си куртка, джинси и ботуши. Около врата му беше омотано плетено шалче. Вдигнатата яка на куртката обграждаше лицето му, върху което първоначалното изражение на недоверие се смени с омраза. Пликът на червени и бели райета с лика на усмихнатия полковник се изплъзна от пръстите му и падна върху утъпкания сняг.

— Денис — прошепна Лий. — О, Господи, Денис!

Арни се затича. Помислих си, че идва към нас с намерението да ме измъкне от колата и да ме убие. Представих си как подскачам из паркинга, докато Арни, чийто живот бях спасил неведнъж през осемнайсетте години, прекарани заедно, се нахвърля върху мен и ме пребива до смърт. Докато тичаше към нас забелязах, че устните му са разтеглени в грозна гримаса, каквато вече бях виждал… Приятелят ми бе изчезнал — към мен тичаше Джорд Льобей.

Той не спря пред колата ми, а я отмина. Обърнах се и видях Кристин.

Отворих вратата и се опитах да изляза навън, като се вкопчих в улея на покрива. Пръстите ми моментално се вкочаниха.

— Денис, недей! — изкрещя Лий. Успях да изляза в момента, когато Арни лудешки дръпна вратата на Кристин. Извиках:

— Арни, спри!

Той повдигна глава и ме погледна. Широко отворените му очи бяха празни и изцъклени. По брадичката му се стичаше слюнка. Решетката на Кристин проблесна — все едно, че ми се зъбеше.

Той сви ръцете си в юмруци, замахна към мен и изкрещя прегракнало:

— Лайнар такъв! Вземи я! Напълно си подхождате, защото и тя е боклук! Двамата сте гадни, мръсни лайнари! Наслаждавайте се на любовта си, защото няма да е задълго!

От закусвалнята занадничаха хора.

— Арни, трябва да поговорим…

Той скочи в колата и затръшна вратата. Двигателят изръмжа, фаровете светнаха — блестящите бели очи от съня ми, които ме приковаваха като буболечка под микроскоп. А над тях през стъклото надничаше страшното лице на Арни, лицето на грешен дявол. И досега го виждам в кошмарите си. След миг то изчезна и вместо него съзрях озъбен череп.

Лий изпищя пронизително. Беше се обърнала и през задното стъкло гледаше към Кристин — следователно онова, което виждах не беше плод на въображението ми.

Кристин изрева и се втурна напред, изпод задните й колела се разхвърча сняг. Разбрах, че не се прицелва в дастара, а в мен. Навярно Арни възнамеряваше да ме притисне между двете коли. Спаси ме болният ми крак, който се подви и аз паднах обратно в дастъра, като ударих бедрото си в кормилото и натиснах клаксона.

Лъхна ме леден въздух. Кристин премина на сантиметри от мен. Профуча към изхода на паркинга и без да намали скоростта, се устреми към „Джон Кенеди Драйв“. За миг задницата й поднесе, сетне тя изчезна.

Погледнах надолу и видях отпечатъците от гумите й върху снега. Разминала се бе на косъм с отворената врата на моята кола.

Лий ридаеше. Издърпах вътре левия си крак, затворих вратата и прегърнах момичето. То сляпо посегна към ръката ми, сграбчи я и прошепна:

— Но това не беше… не беше…

— Ш-т-т-т, Лий. Няма значение, опитай се да го забравиш.

— Не беше Арни, а някакъв мъртвец!

— Това е Льобей.

Чувствах необикновено спокойствие, вместо да треперя от разминаването ми със смъртта и от факта, че бях заловен с момичето на най-добрия си приятел.

— Това е Роланд Льобей, Лий — току-що се запозна с него.

Тя се вкопчи в мен и продължи да плаче — от шока, от страха и от ужаса, който беше изпитала. Изпитвах удоволствие от допира на тялото й, усещах тъпа, пулсираща болка в левия крак. Погледнах в огледалцето и видях празното място, където допреди малко стоеше Кристин. Сега, след като най-страшното се бе случило си мислех, че това е единствения логичен изход. Спокойствието, на което се наслаждавах през изминалите две седмици, радостта да бъда с Лий — сега всичко това ми се струваше неестествено, като странната война, последвала завладяването на Полша от Хитлер и нападението на Франция от Вермахта.

В този момент осъзнах, че има само един изход.

Лий вдигна към мен обляното си в сълзи лице.

— Какво ще правим сега, Денис?

— Ще сложим край на цялата отвратителна история.

— Какво смяташ да правиш?

Промълвих, повече на себе си, отколкото на нея:

— Арни се нуждае от алиби. Щом замине, ще трябва да сме нащрек. Кристин ще остане в гаража на Дарнъл. Ще се опитам да й устроя капан. Да я унищожа.

— Денис, не разбирам за какво говориш.

— Сега той ще напусне града. Нима не се досещаш — прави го винаги, когато Кристин се готви да убие някого. Той отново ще накара Арни да замине.

— Имаш предвид Льобей?

Кимнах. Лий потръпна и възкликна:

— Но как да го направим?

Внезапно ми хрумна нова идея.

14. ПОДГОТОВКАТА

Оставих Лий пред дома й и й казах да ми се обади, ако забележи Кристин наоколо.

— И какво ще направиш? Ще дойдеш с огнехвъргачка?

— Не, с базука — отвърнах и двамата истерично се разсмяхме.

— Защо не с атомна бомба? — възкликна тя и отново прихнахме, но всъщност през цялото време се страхувахме, страхувахме се до смърт. Сърцето ме болеше заради Арни, заради онова, което беше видял, което му бях причинил. Струва ми се, че и Лий чувстваше същото. Въпреки това продължихме да се смеем. Навярно знаете колко трудно се обуздава истерията — тя се вкопчва в теб и отказва да те пусне.

Когато се поуспокоихме, Лий попита:

— Какво да кажа на родителите си? Трябва да ги предупредя, Денис. Не мога да позволя да бъдат прегазени на улицата.

— Няма да им казваш нищо.

— Но…

— Първо, няма да ти повярват. Второ, обзалагам се, че нищо няма да се случи, докато Арни е в Либъртивил. Залагам си живота.

— Дори в буквалния смисъл, глупчо — прошепна тя.

— Знам. И не само моя, но този на родителите ми, на сестра ми.

— Как ще разберем дали е заминал?

— Остави това на мен. Утре ще „се разболееш“ и няма да отидеш на училище.

— Още отсега ми е зле — промълви тя. — Денис, какво ще се случи? Какво си намислил?

— Ще ти обясня довечера — отвърнах и я целунах. Устните й бяха ледени.

Когато се прибрах вкъщи, заварих Илейн да навлича канадката си и да мърмори проклятия по адрес на хората, които я изпращат за мляко и хляб в супермаркета, точно когато по телевизията започва любимият й сериал. Беше готова да наругае и мен, но се укроти, когато й предложих да я закарам до магазина и обратно. Изгледа ме недоверчиво, сякаш неочакваната ми доброжелателност означаваше, че съм хванал някаква болест — например рак. Навярно затова боязливо ме попита дали се чувствам добре. Усмихнах й се мило и й казах да се качва в колата, докато не съм размислил, въпреки че десният ми крак беше изтръпнал, а левият пулсираше от болка. Преди малко самоуверено бях заявил пред Лий, че Кристин няма да нападне някого, докато Арни е в Либъртивил, и разумът ми подсказваше, че съм прав… Но незнайно защо сърцето ми се свиваше, като си представех как Ели върви из пустите улици, а светложълтата й канадка се откроява в мрака. Виждах Кристин, паркирана на една от тихите улици, приклекнала в тъмнината като ловджийско куче.

Когато спряхме пред супермаркета, подадох на Ели един долар.

— Вземи по едно шоколадче и по една кола.

— Денис, пак те питам — добре ли си?

— Да. И те предупреждавам, че ще те спукам от бой, ако изхарчиш рестото на електронните игри.

Думите ми явно я успокоиха, че не съм на път да се побъркам. Влезе в магазина, а аз се отпуснах на седалката и се замислих за ужасната каша, в която двамата с Лий се бяхме забъркали. Най-страшното беше, че не можехме да споделим тайната си с никого — ето защо Кристин беше толкова самоуверена. Как да издебна татко насаме в работилницата и да му кажа, че „старата гаднярска кола на Кънингам“, както я наричаше Ели, се движи без шофьор? Или да позвъня в полицията и да съобщя, че някакъв мъртвец иска да убие мен и момичето ми?

Не, разбира се. Единственото ми предимство (освен фактът, че Кристин не можеше да нападне никого, докато Арни си осигури алиби), се състоеше в това, че колата се пазеше от свидетели: Мучи Уелч, Дон Вандерберг и Дарнъл бяха убити късно през нощта, докато са били сами; Бъди Репертън и двамата му приятели бяха загинали сред безлюдния парк.

Илейн излезе от супермаркета. Притискаше плик към започващите да се оформят гърди. Мълчаливо ми подаде колата и шоколадчето.

— Къде е рестото?

— Ама че си стиснат — заяви тя и пусна няколко цента в протегнатата ми длан.

— Вярно е, но въпреки това те обичам.

Отметнах качулката й, разроших косата й и я целунах по ухото. Ели ме изгледа изненадано и недоверчиво, после на лицето й грейна усмивка. Казах си, че сестричката ми не е толкова лоша, както понякога ми се струва. Тръпки ме побиваха като си представех, че Кристин може да я прегази на улицата само защото се влюбих в Лий Кабът след като Арни я изостави… Не, няма да го допусна!

Когато се прибрахме, бавно се качих на горния етаж, но преди това се обадих на мама. Тя попита как е кракът ми, а аз побързах да отвърна, че почти не ме боли. Но когато се качих горе, първо влязох в банята, където държим аптечката. Изгълтах няколко аспирина, защото ме измъчваха страхотни болки в краката, после отидох в спалнята на родителите ми, където е телефонът и с въздишка на облекчение се отпуснах в люлеещия се стол на мама.

Вдигнах слушалката и набрах първия номер от списъка ми.

— О, та това е Денис Гилдър, царят на пътното строителство! — сърдечно възкликна Брад Джефрис. — Радвам се да те чуя, момче. Кога пак ще гледаме заедно „Пингвините“?

— Не знам. Писна ми да наблюдавам как тези инвалиди се мъчат да играят хокей. Друг въпрос е, ако любимият ти отбор беше…

— Господи, защо ме наказваш да слушам глупостите на това момче, което дори не ми е син? — затюхка се Брад. — Ето още едно доказателство, че идва краят на света.

Помайтапихме се още няколко секунди, после му обясних от какво имам нужда. Брад се засмя.

— По дяволите, Денис, да не откриваш еднолична фирма?

Помислих си за Кристин и отвърнах:

— Нещо такова, но временно.

— Пазиш го в тайна, а?

— Засега. Познаваш ли някого, от когото да наема това, което търся?

— Само един човек ще ти свърши работа. Казва се Джони Помбертън и живее на „Ридж Роуд“. Разполага с повече употребявани коли от когото и да е в околността.

— Благодаря ти, Брад.

— Как е Арни?

— Сигурно е добре. Напоследък почти не се виждаме.

— Странно момче е той, Денис. Когато за пръв път го видях, си казах, че няма да издържи цяло лято в бригадата. Но той е адски упорит.

— Вярно е. Дори повече, отколкото предполагаш.

— Поздрави го от мен, когато го видиш.

— Непременно. А ти се пази, Брад.

— Професията ми го изисква, Дени. Заповядай някоя вечер да изпием по една-две бири.

— Дадено. Лека нощ.

— Лека нощ.

Затворих телефона и се поколебах преди да набера втория номер. Казах си, че трябва да го направя, защото този разговор ще ми помогне да приключа цялата глупава, тъжна история. Набрах по памет номера на семейство Кънингам — щях да затворя, ако чуех гласа на Арни. Имах късмет — обади се баща му.

— Ало, кой е? — Говореше бавно и някак си завалено. — Майкъл, обажда се Денис.

— Хей, здрасти!

По гласа му познах, че искрено се радва да ме чуе.

— Арни вкъщи ли е?

— Да. Прибра се и се качи направо в стаята си. Изглеждаше вбесен, но напоследък често му се случва. Да го повикам ли?

— Не, и без това исках да разговарям точно с теб. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се, с най-голямо удоволствие!

Изведнъж разбрах, защо говори завалено — беше полупиян.

— С Реджина сме ти толкова задължени задето убеди Арни да промени решението си относно колежа…

— Майкъл, повярвай, че нямам никакви заслуги.

— Така или иначе, чудото се случи — този месец той подаде молби в три университета. Реджина те смята за Господ. Между нас казано, тя се срамува, че се нахвърли върху теб, когато Арни за пръв път докара тук колата. Но нали си я знаеш — никога няма да ти се извини.

Естествено! Питах се обаче как би реагирала, ако разбере, че Арни — или демонът, вселил се в тялото му — се интересува от колежа колкото свиня от държавни бонове, че синът й просто преследва едно момиче. Цялата история ми се струваше ужасно перверзна — Льобей, Лий и Кристин, впримчени в отвратителен любовен триъгълник.

— Майкъл, искам да ми телефонираш, ако Арни реши да замине някъде. Особено през следващите два дни, или в края на седмицата. Можеш да се обадиш по всяко време на денонощието. Непременно трябва да разбера дали Арни заминава и то още преди да е тръгнал. Много е важно!

— Защо?

— Предпочитам да не навлизам в подробности. Прекалено е сложно и… може да ти прозвучи налудничаво.

Настъпи дълго мълчание. Накрая Майкъл прошепна:

— Нещо ми подсказва, че става дума за проклетата му кола.

Питах се дали само подозира, или знае нещо. Навярно вместо да замъгли съзнанието му, алкохолът изостряше сетивата му и го караше да се съмнява в Кристин. И до днес не съм сигурен какво е знаел. Струва ми се, че с изключение на Дарнъл, единствено той се досещаше за истината.

— Да.

— Знаех си — тъжно изрече той. — Знаех си. Какво става, Денис?

— Не мога да ти кажа нищо повече. Нали ще ми се обадиш, ако Арни реши да замине утре, или в други ден?

— Непременно.

— Благодаря.

Внезапно Майкъл промълви:

— Денис, мислиш ли, че синът ни ще се върне при нас? Казах си, че този плах, измъчен човек, заслужава да чуе истината.

— Не знам — отвърнах и прехапах долната си устна, за да не се разплача. — Струва ми се, че… нещата са отишли прекалено далеч.

— Но каква е причината? — изстена Майкъл. — Наркотици?

— Обещавам да ти кажа, когато му дойде времето. Извинявай, сега е невъзможно.

Разговорът с Джони Помбертън се оказа много по-лесен и изобщо не ме затрудни.

Той беше жизнен, бъбрив човек и страховете ми, че откаже да разговаря делово с хлапак като мен, се оказаха неснователни. Имах чувството, че би сключил сделка дори с дявола, който току-що е излязъл от пъкъла и все още вони на сяра, стига предложението да му се стори изгодно.

Непрекъснато повтаряше една и съща дума — „дадено“. Още не си обяснил какво искаш, а Джони Помбертън вече се съгласява с теб — това малко ме изнервяше. Бях съчинил правдоподобна история, но той дори не й обърна внимание, а назова цената, която се оказа доста приемлива.

— Предложението ви ме устройва — заявих аз.

— Дадено. Кога ще дойдеш?

— Какво ще кажете за девет и поло…

— Дадено. До утре.

— Още един въпрос, мистър Помбертън.

— Дадено. И ми викай Джони.

— Джони, питам се дали онова, което искам е снабдено с автоматични скорости?

Той избухна в смях. Кикотеше се толкова гръмко, че отдръпнах слушалката от ухото си. Смехът му сам по себе си беше достатъчно красноречив отговор.

— Ама че си шегаджия! За какво са ти притрябвали автоматични скорости? Не можеш да управляваш с обикновени?

— Мога, нали на такава кола съм се учил да карам.

— Значи няма никакви проблеми, нали?

— Надявам се — отвърнах и се запитах как ще натискам съединителя с левия си крак. Тази вечер се бях движил повече и изпитвах адски болки. Надявах се Арни да изчака няколко дни преди да напусне града, но знаех, че надеждите ми са напразни. Сигурен бях, че ще замине утре, най-късно в други ден. Кракът ми трябва да издържи.

— Лека нощ, мистър Помбертън. Ще се видим утре.

— Дадено. Благодаря, че ми се обади, момче. Имам за теб истинска красавица, положително ще ти хареса. Ама ако не ми викаш Джони, ще вдигна двойно цената.

— Дадено — промълвих и затворих телефона. Смехът на Джони дълго ехтя в ушите ми.

„Истинска красавица, положително ще ти хареса.“ Ето че отново се говореше за кола като за жена. Това започваше да ми омръзва и… да ме плаши.

Дойде ред и на последното обаждане. В телефонния указател имаше четирима абонати с името Сайкс. При втория опит попаднах на този, който ми трябваше — самият Джими вдигна слушалката. Казах, че съм приятел на Арни Кънингам и младежът направо се разтопи от любезност. Знаех, че го харесва, защото Арни никога не го дразнеше и не го тормозеше както правеше Бъди Репертън. Попита ме как е той, а аз най-безсрамно излъгах, че е много добре.

— Божичко, радвам се! — възкликна Джими. — Бая се поизпече на бавен огън, а? Знаех си аз, че тези бомбички и цигари няма да доведат до нищо добро…

— Всъщност аз ти се обаждам заради него. Спомняш ли си деня, когато арестуваха Уил и запечатаха гаража?

— Разбира се. — Джими въздъхна. — А сега горкият Уил е мъртъв, а аз съм безработен. Мама настоява да изкарам професионално училище, но съм сигурен, че няма да се справя с уроците. Мисля да се хвана като разсилен. Чичо ми Фред е разсилен в колежа и ми съобщи, че имало свободно място, защото колегата му напуснал и…

Побързах да го прекъсна:

— Арни ми каза, че когато запечатали гаража, там останал цял комплект гаечни ключове. Пъхнал ги на горната полица, зад натрупаните гуми, за да не му ги вземе някой.

— Дали още са там? — попита Джими.

— Сигурно.

— Ама че номер, а?

— Само ти можеш да оцениш какво означава загубата им. Такъв комплект струва стотина долара.

— Леле мале! Обзалагам се, че вече не са там. Някое от ченгетата положително ги е прибрало.

— Арни предполага, че не са ги намерили. Но се страхува да отиде в гаража заради неприятностите с полицията.

Това беше чиста лъжа, но бях сигурен, че Джими ще се хване и надеждите ми се оправдаха. Въпреки това се почувствах като мерзавец, задето мамех един слабоумен младеж.

— По дяволите! Ще отида да ги потърся. Тъй вярно, сър. Това ще е първата ми работа утре сутринта. Все още имам ключове от гаража.

Въздъхнах с облекчение. Бях съчинил историята с изгубените гаечни ключове, за да се добера до ключовете от гаража.

— Работата е там, Джими, че сам трябва да ги потърся — искам да изненадам Арни. Освен това само аз знам къде ги е оставил. Можеш да тършуваш цял ден и да не ги откриеш.

— Прав сте. Уил все ми се караше. Казваше, че не бих открил собствения си задник, дори да го търся с две ръце и с фенерче.

— О, сигурно се е шегувал. Е, ще ми позволиш ли да потърся инструментите?

— Ами… добре.

— Утре ще мина покрай вас и ще взема ключовете от гаража. Ще ти ги върна веднага, щом открия комплекта.

— Ами… не знам. Уил казваше да не давам ключовете на никого…

— Да, бил е прав, но сега гаражът е празен, с изключение на купища боклуци. Скоро съветът ще го обяви за продан и ако тогава взема инструментите, това ще е равнозначно на кражба.

— Така ли? Е, предполагам, че никой няма да разбере, че съм ви ги дал, щом веднага ще ми ги върнете.

Сетне каза нещо, което ме трогна до сълзи:

— Те са единствения ми спомен от Уил.

— Обещавам да ти ги върна.

— Е, готов съм на всичко, щом е за Арни…

Преди да си легна, използвах телефона на долния етаж и проведох последния разговор за деня. Слушалката вдигна на Лий и сънливо промърмори нещо.

— Лий, събуди се. Всичко ще свърши скоро — ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. Какво си намислил, Денис?

Подробно й обясних плана си, като смятах, че ще го разкритикува. Но когато свърших, тя само попита:

— Какво ще стане, ако не успеем?

— Ще ни погребат с почести. Искаш ли повече подробности?

— Не, спести ми ги.

— Не ми се искаше да те забърквам в това, но за да хванем Льобей стръвта трябва да е подходяща.

— Настоявам да участвам — заяви Лий. — Аз също съм замесена. Действително обичах Арни. А когато искрено обичаш някого… никога не се примиряваш, когато го загубиш. Как мислиш, Денис?

Спомних си за годините, прекарани рамо до рамо с Арни, дългите, горещи лета, когато четяхме, плувахме и се забавлявахме с различни игри. Спомних си за мравешките ферми и затова как многократно му бях спасявал кожата — знаете колко жестоки могат да бъдат младежите към човек, който е малко особен и се различава от тях. Признавам, че понякога ролята на негов защитник ми омръзваше. Питах се дали животът ми няма да е по-лесен, ако го зарежа и го оставя да се оправя сам. Но знаех, че не мога да го сторя. Той ме правеше по-щастлив. Двамата се допълвахме взаимно, чувствах се нещастен след раздялата ни.

— Права си — отвърнах и закрих очите си с ръка. — Аз също го обичах. Може би не е прекалено късно…

Искаше ми се да отправя молитва към небесата: „Мили Боже, помогни ми и този път да попреча да убият Арни. Моля те, помогни ми.“

— Знаеш ли, не мразя Арни, а онзи Льобей — тихо изрече Лий. — Как мислиш, Денис, действително ли го видяхме в колата?

— Да.

— Мразя него и онази мръсница Кристин. Дали скоро ще се отървем от тях?

— Надявам се.

— Дано да си прав. Обичам те, Денис.

— Аз също.

Не подозирах, че всичко ще свърши на следващия ден — петък, деветнайсети февруари.

15. АРНИ

Дългият кошмарен ден започна с посещение в дома на Джими Сайкс. Очаквах майка му да ми създаде проблеми, но страховете ми се оказаха напразни. Мисис Сайкс беше (ако изобщо това е възможна) още по-слабоумна от сина си. Предложи ми яйца с бекон (които отказах, защото стомахът ми се беше свил на топка) и се затюхка, докато й обяснявах защо ходя с патерици. Междувременно Джими отиде да търси ключовете. Докато разговарях с огромната като планина мисис Сайкс внезапно ме прониза ужасяваща мисъл: представих си, че Джими е загубил ключовете и целият ми план пропада.

Страховете ми се оправдаха когато след няколко минути той се върна с празни ръце и заяви:

— Божичко, не мога да ги намеря. Трябва да съм ги загубил! Ама че беля!

Мислено благослових мисис Сайкс, тежаща минимум сто и петдесет килограма и издокарана с избелял пеньоар, с коса, навита на розови ролки, която спокойно се обърна към синчето си:

— Провери ли в джобовете си, Джим?

По лицето му се изписа безкрайна изненада. Той провери в джобовете на зелените си дочени панталони, ухили се смутено и измъкна връзка ключове. Окачени бяха на ключодържател, какъвто можете да намерите в монроувилския търговски център, който представляваше гумено пържено яйце, цялото почерняло от смазка.

— Ето ви и вас, мръсници такива! — възкликна Джими.

— Внимавай как говориш, млади момко — сопна му се майка му. — Дай на Денис ключа от вратата на гаража и задръж цинизмите за себе си.

Върху ключовете нямаше етикетчета и накрая Джими ми даде цялата връзка. Каза, че единият бил за вратата откъм улицата, другият — за задната врата, водеща към автомобилното гробище, а третия — за канцеларията на Уил.

— Благодаря, Джими. Ще ти ги върна колкото е възможно по-скоро.

— Става. Поздравете Арни, когато го видите.

— Непременно.

— Сигурен ли си, че не искаш яйца с бекон, Денис? — попита мисис Сайкс. — Не се притеснявай, има достатъчно.

— Благодаря, но трябва да тръгвам.

Беше осем и четвърт, първият час започваше в девет. Лий ми съобщи, че Арни пристигал около девет без петнайсет. Не разполагах с много време. Наместих патериците под мишниците си и се изправих.

— Не стой като истукан, Джим, помогни му! — нареди мисис Сайкс.

Запретестирах, но едрата дама ме прекъсна:

— Нали не искаш да тупнеш по задник, докато отиваш към колата си, Денис? Може да си счупиш нещо друго.

Гръмогласно се изсмя, а Джими побърза да се подчини и буквално ме занесе на ръце до моя дастър.

Прихлупеното небе беше мръсносиво, метеоролозите предвещаваха нови снеговалежи следобед. Когато наближих гимназията, завих по алеята, водеща към паркинга за ученици и се устроих на предния ред. Знаех, че Арни винаги паркира в дъното. Трябваше да „хвърля стръвта“, но исках в този момент той да е по-далеч от Кристин. Когато бе вън от нея, влиянието на Льобей сякаш отслабваше.

Седях в колата, слушах радиото и се взирах във футболното игрище. Струваше ми се невероятно, че едно време с Арни сме си разменяли сандвичите на същите тези покрити със сняг скамейки. Още по-невероятно изглеждаше, че съм тичал и съм се въргалял по това игрище, „издокаран“ със защитна униформа, шлем и наколенки и наивно съм си въобразявал, че съм неуязвим… Дори безсмъртен.

Уви, вече не мислех така.

Пристигнаха нови коли, ученици излизаха от тях и се отправяха към гимназията, като оживено разговаряха и се смееха. Смъкнах се още по-ниско на седалката, защото не исках някой да ме познае. Училищният автобус спря наблизо и от него се изсипаха още младежи. Няколко посинели от студ момчета и момичета зъзнеха на мястото за пушене, където Бъди и Арни се бяха сбили през есента. Струваше ми се, че оттогава са изминали не месеци, а години.

Сърцето ми биеше до пръсване, бях напрегнат като струна. Дълбоко в душата си се надявах Арни да не се появи. В този миг Кристин се появи откъм „Скуул Стрийт“, зави по алеята и бавно се отправи към паркинга. От ауспуха й излизаха бели облачета дим. Арни беше зад волана, облечен в ученическата си куртка. Той дори не ме забеляза и спря на обичайното си място в дъното на паркинга.

Някакво предателско гласче ми прошепна: „Стой приведен и той дори няма да те забележи. Ще те отмине както всички останали“.

Не го послушах. Отворих вратата, измъкнах се с помощта на патериците и застанах върху утъпкания сняг.

Чувствах се като Фред Макмъри в онзи стар филм „Двойна застраховка“.

В гимназията удари първият звънец. Звукът бе приглушен от разстоянието: Арни закъсняваше, което никога не се бе случвало в миналото. Майка му обичаше да казва, че е „отвратително точен“. Може би Льобей е бил от хората, които редовно закъсняват…

Свел глава, той се отправи към училището, като се провираше между колите. Заобиколи някакъв автобус, за миг изчезна от погледа ми, после отново се появи. Вдигна поглед и ме видя.

Очите му се разшириха от изненада и той машинално понечи да изтича обратно към Кристин.

— Май си доста безпомощен, когато не си зад волана й? — присмехулно попитах аз.

Арни презрително ме изгледа и стисна устни, сякаш бе изял нещо вмирисано.

— Какво прави твоята путка, Денис?

Спомних си думите на Джордж Льобей, че брат му обичал да дразни хората и безпогрешно улучвал най-слабото им място.

Несигурно пристъпих към него, като се подпирах на патериците. Той не помръдна от мястото си, наблюдаваше ме и злобно се хилеше. Извиках:

— Сигурно ти е харесало, когато Репертън те наричаше „путколики“, та и до днес не можеш да забравиш тази дума.

Стори ми се, че нещо в очите му трепан, но той продължи да се усмихва и да ме фиксира с ледените си очи. Усетих, че се разтрепервам. Стана ми студено. Не бях сложил ръкавиците си и пръстите ми започнаха да се вкочанясват.

— Спомни си, че в прогимназията Томи Декинджър ти викаше „Уста с дъх на пръдня“.

Постепенно гласът ми се извиси, в него прозвучаха истерични нотки. Нямах намерение да се карам с Арни, но изведнъж се вбесих.

— Е, хубаво ли ти беше? А спомняш ли си как Лад Смайт те събори на улицата, а аз смъкнах шапката и му я натиках в гащите? Нима забрави годините, които прекарахме заедно, Арни? Льобей се появи наскоро, а аз съм бил до теб през целия ти живот.

Отново забелязах странния проблясък в очите му. Този път усмивката му помръкна, той се обърна и затърси с поглед Кристин, както се търси любим човек сред тълпата на перона, или на автогарата, както наркоманът жадно. се взира в своя „снабдител“.

Иронично подхвърлих:

— Не можеш без нея, а? Човече, здравата си хлътнал по шибаната кола.

— Не разбирам за какво говориш — дрезгаво изрече той. — Открадна момичето ми и това е факта — нищо не може да го промени. Мамил си ме зад гърба ми — и ти си лайнар като всички останали!

Впери поглед в мен, в широко отворените му очи се четеше мъка, но същевременно проблясваше гняв.

— Доверих ти се, а ти се оказа по-лош от Репертън и другите!

Пристъпи към мен и отчаяно изкрещя:

— Отне ми я, лайнар такъв!

Тръгнах към него, патерицата ми се подхлъзна върху утъпкания сняг. Приличахме на двама борци, които се проучват, преди да се се вкопчат един в друг.

— Не бих искал да открадна нещо, което не е твое — промълвих аз.

— Какво?

— Спомняш ли си нощта, когато Лий се задави в колата ти? Когато Кристин се опита да я убие? Спомняш ли си как й заяви, че нямаш нужда от нея, кака я прогони?

— Не е вярно! Това е гнусна лъжа!

— Питам се с кого от двама ви разговарям в момента?

— Няма значение.

Широко отворените му очи изглеждаха огромни зад очилата.

— Няма значение с кого разговаряш. Това е лъжа и при това подла! Пък и какво ли друго можех да очаквам от онази мръсница Лий?

Направих още една крачка към него и забелязах, че по бледото му лице са избили червени петна.

— Дори подписът ти вече не е същият, Арни.

— Млъкни, Денис!

— Баща ти се оплака, че все едно живее с непознат.

— Денис, предупреждавам те…

— Не си прави труда да ме предупреждаваш — смело заявих аз. — Знам какво ще се случи, Лий същото знае. Ще ни постигне съдбата на Бъди Репертън, на Уил Дарнъл и на всички останали. Защото Арни вече го няма. Хей, Льобей, къде си? Покажи се! Няма да се изплаша — виждал съм те и преди: на Нова година, вчера, пред закусвалнята… Знам, че си там, престани да се лигавиш и се покажи.

И той се подчини — надникна през лицето на Арни. Това ми се стори много по-страшно от всякакви черепи и скелети, с които са пълни комиксите на ужасите. Лицето на приятеля ми се промени. Устните му се извиха в презрителна усмивка. Видях младия Роли Льобей, чието единствено желание е да притежава нова кола — всичко друго ще дойде от само себе си. Брат му Джордж бе казал: „Не си го спомням много добре, но едно се е запечатало в паметта ми — неукротимият му гняв.“

Льобей тръгна към мен. Очите му бяха помътнели и диви, презрението беше като клеймо върху лицето му.

В този миг си спомних за белега на Джордж Льобей, който се простираше от лакътя до китката на ръката му. „Роли ме блъсна, после се върна и ме запрати върху оградата.“ Чух четиринайсетгодишният Роли да крещи: „Отсега нататък не ми се изпречвай на пътя, проклет сополанко, чуваш ли?“

Ужасено си помислих, че към мен се приближава Роланд Льобей, а той не бе човек, който обича да губи. Нещо повече — загубата го вбесяваше. Изкрещях:

— Изгони го, Арни! Прекалено дълго му позволи да прави, каквото си иска. Прогони го, убий го, не му позволявай да възкръсне…

Той замахна с крак и ритна дясната ми патерица. Опитах се да запазя равновесие, олюлях се, почти успях да се задържа на краката си. В този момент той ритна другата патерица. Проснах се върху утъпкания сняг. Чудовището пристъпи крачка напред, наведе се над мен и злобно изрече:

— Отдавна си го просиш. Сега ще го получиш!

— Добре, убий ме! — задъхано изкрещях. — Но си спомни за детството ни, за мравешките ферми. Чуваш ли ме, Арни? Този мръсник никога през живота си не е имал мравешка ферма. Никога не е имал приятел!

Лицето му се промени, размъти се. Струва ми се, че това е най-точното определение. Видях образа на Льобей — явно беше вбесен, защото му се налагаше да потуши някакъв вътрешен бунт. После отново се появи лицето на Арни — изпито, измъчено, смутено, но най-вече — безкрайно нещастно. То отново се смени с това на Льобей, който понечи да ме ритне, докато лежах на снега, опитвах се да сграбча патериците си и се чувствах безпомощен, безполезен и глупав. Сетне пак видях Арни, приятелят ми Арни. Той разсеяно приглади назад косата си с познатия ми до болка жест и промълви:

— О, Денис… съжалявам, толкова ми е мъчно.

— Прекалено късно е, човече.

Докопах едната патерица, после другата. Полека-лека се изправих, като на два пъти се подхлъзнах, преди да наместя патериците под мишниците си. Премръзналите пръсти отказваха да ми се подчиняват. Арни не благоволи да ми се притече на помощ. Облягаше се на микробуса. В изцъклените му очи се четеше страх.

— Не мога да се съпротивлявам — прошепна той. — Понякога ми се струва, че вече не съществувам. Помогни ми, Денис, помогни ми!

— Льобей там ли е?

— Винаги е в мен — изстена приятеля ми. — Освен когато…

— Когато?

— Когато Кристин… Когато тя… излиза, той я шофира. Само тогава…

Арни наведе глава и я завъртя, като че беше поставена на сачмени лагери. Косата му провисна надолу, от устата му потече слюнка и покапа върху обувките му. Внезапно той пронизително закрещя и заудря с юмруци по микробуса.

— Махай се! Махай се! Махаи-и-и-й се!

После в продължение на няколко секунди настъпи тишина. Само тялото му се разтърсваше, като че под дрехите му пълзяха стотици змии. Продължаваше бавно да върти главата си.

Помислих си, че ще победи и ще прогони стария мръсник. Но когато отново вдигна глава, пред мен пак стоеше Льобей.

— Ще се случи точно онова, което приятелят ти предрече — злобно заяви той. — Престани да се занимаваш с мен, момче. Може би ще се смиля и няма да те прегазя.

— Ела довечера в гаража на Дарнъл — извиках с прегракнал глас — гърлото ми беше пресъхнало. — Ще заложим любимите си момичета. Ще доведа Лий, а ти вземи Кристин.

— Аз ще избера времето и мястото — процеди той и се ухили.

Разтегнатите му в усмивка устни разкриха белите, здрави зъби на Арни, които едва след много години ще бъдат заменени от протези.

— Няма да знаеш кога и къде ще се срещнем. Ще разбереш, когато… му дойде времето.

— Все пак си помисли — престорено равнодушно промълвих аз. — Ако не дойдеш довечера в гаража, ние с Лий ще разкажем всичко в полицията.

Той презрително се изсмя.

— И какво ще постигнете? Най-много да ви изпратят в лудницата.

— Прав си, отначало няма да ни повярват. Но знай, че вече не вкарват в лудницата хора, които говорят за духове и за демони. Живеем във века на НЛО, на „Заклинателят“13 и на онази странна къща в Амитивил. Днес много хора вярват в свръхестественото.

Льобей продължи да се усмихва, но разбрах, че се колебае. За пръв път в очите му проблесна страх.

— Освен това, едва ли осъзнаваш колко много хора мислят, че има нещо нередно около Кристин.

Усмивката му помръкна — разбрах, че му е ясно и че го тревожи. Но навярно убиецът се пристрастява, може би след известно време вече не може да спре и тогава престава да брои жертвите си…

— Какъвто и странен, гаден живот да ти остава, ти се зависим от колата — продължих аз. — Знаел си го от самото начало, затова си запланувал да използваш Арни. Всъщност думата „запланувал“ не е точна, защото не си обмислил нищо предварително, а си се подчинил на интуицията си.

Той изръмжа и понечи да се отдалечи. — Извиках подире му:

— Помисли си добре какво ще правиш. Бащата на Арни подозира нещо, моят — също. Струва ми се, че полицаите ще обърнат внимание на човека, който им каже кой е убиецът на колегата им Джънкинс. Всички улики водят към Кристин, Кристин и единствено към Кристин. Знай, че рано или късно тя ще попадне в пресата в автомобилното гробище.

Льобей се беше обърнал, очите му блестяха от омраза и страх.

— Ще продължим да бием тревога и навярно мнозина ще ни се присмеят. Но не забравяй, че пазя двете парчета гипс с подписите на Арни върху тях. Само че единият не е негов, а твой. Ще ги занеса в полицията и няма да мирясам, докато графолог потвърди предположението ми. Тогава ще започнат да следят Арни, както и Кристин. Досещаш ли се какво ще се случи?

— Синко, хич не ми пука.

Но по очите му личеше, че се страхува. Продължих със спокоен глас:

— Да, непременно ще се случи. Хората не разсъждават рационално. Връщаме се, когато черна котка ни пресече пътя, не минаваме под разтворена стълба, вярваме в задгробния живот. Рано или късно, навярно много скоро, ако с Лий продължаваме да бием тревога, ще тикнат колата ти заедно с теб в пресата и ще я превърнат в консервена кутия. Готов съм да се обзаложа.

— Има да чакаш! — присмя се той.

— Запомни! Довечера ще бъда в гаража на Дарнъл. Щом си толкова кадърен, ще успееш да очистиш и двама ни с Лий. Естествено, това няма да те спаси, но ще ти даде време да избягаш. Все ми се струва, че не ще си толкова способен, приятелю. Прекалено дълго те оставихме да си разиграваш коня. Този път завинаги ще се отървем от теб.

Изкуцуках обратно до колата си и се качих в нея. Стараех се да се движа по-тромаво, за да създам у него впечатление, че съм безпомощен без патериците. Разбрах, че споменаването на двата различни подписа здравата го е изплашило, но реших да не преигравам. Преди да си тръгна ще нанеса решаващия удар, който положително ще го изкара от равновесие.

Хванах с две ръце левия си крак, наместих го в колата, дръпнах вратата и свалих стъклото. Изгледах Льобей право в очите и се ухилих.

— Лий е страхотна в леглото. Много жалко, че никога няма да го разбереш.

Той изрева като звяр и се затича към мен. Вдигнах стъклото и натиснах бутончето за заключване на вратата. Без да бързам запалих мотора, докато Льобей блъскаше с юмруци по стъклото. От озъбеното му лице ме побиха тръпки. Това вече не бе лицето на Арни. Приятелят ми беше изчезнал. Изпитвах безкрайна мъка, но продължавах да се усмихвам иронично. Бавно вдигнах ръка и му показах среден пръст през стъклото.

— Майната ти, Льобей! — извиках и рязко потеглих, като го оставих да стои на паркинга, разтърсван от безумната ярост, за която говореше брат му. Вярвах, че именно тя ще го накара довечера да дойде в гаража на Дарнъл.

Дано да не се лъжех.

16. ПЕТЮНИЯ

Изминах няколко пресечки, когато ми се наложи да спра — целият треперех и се задъхвах. Пуснах докрай парното, но и това не ми помогна. Обгърнах с ръце раменете си с надеждата да се сгрея. Имах чувството, че вместо кръв във вените ми тече ледена вода. Пред очите ми непрекъснато беше страшното, зловещо лице на Льобей. Арни бе казал: „Той е винаги в мен, винаги, освен когато…“ Какво? Когато шофира Кристин. Дори за Льобей е невъзможно да бъде на две места едновременно.

Най-сетне се поуспокоих и отново подкарах колата. Не съзнавах, че съм плакал, докато не надникнах в огледалцето и не видях мокрото си от сълзи лице.

Беше десет и петнайсет, когато спрях пред „автопарка“ на Джони Помбертън. Последният се оказа висок, широкоплещест мъж. Носеше зелени гумени ботуши и дебело яке на червени и черни карета. Върху плешивата си глава бе нахлупил стара шапка с омазнена козирка. Той вдигна очи към небето и промърмори:

— По радиото казват, че пак ще вали. Не бях сигурен дали ще дойдеш, момче, но за всеки случай ти я приготвих. Ето, погледни я — как ти се струва?

Измъкнах се от дастъра с помощта на патериците.

Солта, с която бе посипан паркингът неприятно скърцаше под гумените им накрайници, но поне знаех, че няма да се подхлъзна. Недалеч съзрях най-необикновеното превозно средство, каквото някога бях виждал. От него лъхаше странна, неприятна миризма.

Някога, много отдавна това е било камион, произвеждан от „Дженерал Мотърс“ — за това подсказваха инициалите ОМ върху сплесканата му муцуна, но сега представляваше странно возило, хибрид от най-различни коли. Не можеше да се отрече, че е огромно: решетката му се извиваше на близо два метра височина, надвисналата над нея кабина напомняше огромен шлем. Отзад, поставена върху четири двойни колела беше издължената, цилиндрична каросерия като цистерна. Само че никога досега не бях виждал боядисана в яркорозово цистерна. По дължината й с готически, високи близо шейсет сантиметра букви бе написано: „Петюния“.

— Шашнат съм — отвърнах. — Всъщност какво представлява тя?

Помбертън пъхна цигара в устата си, драсна клечка кибрит от нокътя на мазолестия си палец и отговори:

— Говносмукачка.

— Какво?

Едрият мъж се ухили и обясни:

— Осемдесет хиляди литра вместимост — нашата Петюния е истинска хала.

— Не ви разбирам.

Още веднъж погледнах камиона и внезапно се досетих каква е функцията му. В цялата ситуация имаше абсурдна, мрачна ирония, която Арни, старият Арни навярно би оценил.

Вчера бях попитал по телефона Помбертън дали има голям, тежък камион — явно това бе най-доброто, с което разполагаше. Четирите му боклукчийски коли обслужваха Либъртивил, а други две — Фили Хил. Джони обясни, че имал и „Грейдър“, но той се повредил точно преди Коледа. Сподели, че му било адски трудно да поддържа камионите си, откакто затворили гаража на Дарнъл.

Петюния действително беше цистерна — с нея изпомпваха септичните ями.

Обърнах се към Помбертън:

— Колко смятате, че тежи?

Той стъпка цигарата си на земята и попита:

— Празна, или пълна с лайна?

Преглътнах.

— Сега как е?

Джони Помбертън отхвърли назад главата си и се разсмя.

— Божичко, да не смяташ, че ще ти пробутам пълна с лайна цистерна? Петюния е чиста като бебе — саморъчно я измих с маркуч. Е, все още понамирисва, нали?

Миришеше и още как!

— Можеше и да е по-лошо — промълвих аз. Помбертън продължи:

— Родословното дърво на старата Петюния не ми е известно, но според сегашната си регистрация тя е девет тона БТ.

— Какво БТ?

— Брутно тегло. По магистралата е забранено да се карат превозни средства, по-тежки от десет тона. Предполагам, че без товар Петюния тежи към четири-пет тона. Има пет скорости, с двускоростен диференциал.

Той недоверчиво изгледа патериците ми и запали нова цигара.

— Е, ще се справиш ли?

— Разбира се — възкликнах с престорен оптимизъм. — Стига съединителят да не е много стегнат.

А на ум си казах, че още по-важно е, докога ще издържи кракът ми.

— Твоя си работа — не ти се бъркам. — Той лукаво ме изгледа. — Ако платиш в брой, ще ти направя десет процента отстъпка от цената — досещаш се, че не отчитам тези плащания в данъчната служба.

Отворих портфейла си и приготвих три двайсетачки и още толкова десетачки.

— Колко казахте, че е таксата за един ден?

— Примерно деветдесет долара.

Безмълвно му подадох парите — бях се приготвил да платя сто и двайсет.

— Какво ще правиш с колата си?

Господи, напълно я бях забравил!

— Имате ли нещо против да я оставя тук? Само за днес.

— Дадено. Може и за цяла седмица. Само че я сложи в задния двор и остави ключовете, за да я преместя, ако се наложи.

Закарах дастъра в задния двор, където от снега стърчаха различни автомобилни части, подобно на заровени в пясъка кости. Обратният път до Петюния ми отне цели десет минути. Щях да се движа по-бързо, ако стъпвах на левия си крак, но не смеех — пазех го за съединителя.

Приближих се до цистерната и сърцето ми се сви от страх. Не се съмнявах, че тя ще спре Кристин, при условие, че успея да я подкарам и че Льобей приеме предизвикателството ми. Никога досега не се бях качвал на такова чудовище, въпреки че през лятото Брад няколко пъти ми разреши да покарам булдозера в края на работния ден.

Помбертън стоеше с ръце, пъхнати в джобовете на работните си панталони и внимателно ме наблюдаваше. Пристъпих към камиона, хванах дръжката на вратата и се подхлъзнах. Той понечи да ми помогне.

— Ще се справя и сам.

— Дадено, момче.

Отново наместих патериците под мишниците си и запъхтяно отворих вратата. Хванах се с лявата ръка за дръжката от вътрешната й страна и, стъпил само на десния си крак, като щъркел, хвърлих патериците в кабината и ги последвах.

Забелязах, че ключовете са на таблото. Дръпнах вратата, леко натиснах съединителя — слава Богу, засега нямах силни болки — и завъртях ключа. Петюния изрева като разярен звяр.

Помбертън се приближи и извика:

— Малко е шумна, нали?

— Да — изкрещях в отговор.

— Сетих се за нещо, момче. Съмнявам се, че имаш категория „И“.

Буквата „И“ на шофьорската книжка означаваше, че си изкарал допълнителен изпит за управление на тежкотоварни камиони. А пък аз (за огромен ужас на майка ми) имах само разрешително за каране на мотоциклет.

Ухилих му се от високата кабина.

— Не се сетихте да проверите, защото изглеждам адски благонадежден, нали?

Той също се усмихна.

— Прав си.

Леко форсирах двигателя — от ауспуха се разнесоха два последователни гърмежа, като че някой стреляше с минохвъргачка.

Помбертън продължи:

— Имаш ли нещо против да ми обясниш за какво ти е камиона? Е, може да не ми отговаряш — знам, че не е моя работа.

— Ще го използвам за това, за което е предназначен.

— Какво?

— Ще изчистя едни лайна.

Докато се спусках по хълма, доста се изплаших — дори без товар, камионът беше много тежък. От високата кабина виждах покривите на другите коли. Когато минах през центъра на Либъртивил, се почувствах като кит в езеро със златни рибки, най-вече заради крещящорозовия цвят на цистерната, при вида на която минувачите се усмихваха. Започнах да усещам болки в левия крак, но нямах време да мисля за него, защото цялото ми внимание беше съсредоточено в шофирането на огромния камион сред натовареното движение — налагаше се да спирам почти на всеки светофар. Петюния не беше със сервоволан, което правеше задачата ми още по-трудна.

Завих по Уолнът и спрях на паркинга зад „Уестърн Ауто“. Предпазливо слязох от високата кабина, затворих вратата и подпирайки се на патериците, изкуцуках до задния двор на магазина.

Освободих от медальона ключовете на Джими и срещу долар и осемдесет цента получих по два дубликата от всеки. Сложих новите ключове в единия си джоб, а в другия — онези на Джими, отново закачени на медальона.

Излязох през предната врата на „Мейн Стрийт“ и се запътих към закусвалня „Либъртивил“, където имаше телефонни автомати. Забелязах, че небето още повече е притъмняло и е надвиснало над улиците. Помбертън беше прав — отново щеше да вали сняг.

Влязох в закусвалнята, поръчах си кафе и кифла, развалих монети за телефона и отидох в кабината. Несръчно затворих вратата зад себе си и се обадих на Лий. Тя вдигна слушалката още след първото позвъняване.

— Денис! Откъде се обаждаш?

— От закусвалня „Либъртивил“. Сама ли си?

— Да. Татко е на работа, а мама отиде да пазарува. Денис… за малко щях да й разкажа всичко. Представих си как спира пред супермаркета, пресича паркинга и… страхувам се, въпреки твърдението ти, че Кристин няма да предприеме нищо, докато Арни не напусне града. Разбирам, че си прав и все пак… Знаеш какво имам предвид, нали?

— Да — отвърнах и си спомних как вчера вечерта закарах Ели до магазина, въпреки че кракът много ме болеше.

— Денис, невъзможно е да се живее така — направо ще полудея. Нали не си се отказал от плана си?

— Не. Остави бележка на майка си. Пиши, че заминаваш за известно време — нищо повече. Когато не се прибереш за вечеря, родителите ти ще се разтревожат и ще се обадят у нас. Може би ще решат, че сме избягали и тайно сме се оженили.

— Прекрасна идея! — възкликна тя и се разсмя така истерично, че ме побиха тръпки. — Веднага идвам.

— Хей, още нещо. Потърси някакво болкоуспокояващо лекарство, или нещо подобно.

— Мисля, че имаме дарвон. Кракът ли те боли, Денис?

— Малко.

— Колко малко?

— Няма страшно, не се притеснявай.

— Да не лъжеш?

— Не. Ще си почивам, едва когато всичко свърши. Идвай по-бързо.

Лий се появи точно когато поръчвах втора чаша кафе.

Носеше обточена с кожа канадка и избелели джинси, натъпкани в стари ботуши. Видя ми се много сексапилна и привлече погледите на повечето мъже в заведението.

— Изглеждаш чудесно — промълвих и я целунах по слепоочието.

Тя ми подаде шишенце със сиворозови желатинови капсули.

— Но ти не си добре, Денис. Заповядай.

Сервитьорката, жена на средна възраст, с посивели коси, донесе кафето. Част от течността се бе изляла в чинийката. Чашата приличаше на островче сред кафяво езерце.

— Защо не сте на училище? — попита сервитьорката.

— Днес ни пуснаха по-рано — заявих аз. Тя недоверчиво ме изгледа.

— Кафе, ако обичате.

Лий седна и свали ръкавиците си. Сервитьорката презрително изсумтя и се отдалечи, а Лий се приведе към мен и прошепна:

— Ще бъде адски забавно, ако ни спипа отговорникът по дисциплината.

— Права си.

Забелязах, че въпреки поруменялото от студа лице, тя изглежда уморена — под очите й имаше сенки, като че не беше спала предишната нощ.

— Е, какво ще правим?

— Ще унищожим чудовището. Елате да ви покажа колесницата ви, мадам.

— Боже мой! — възкликна Лий и се втренчи в боядисаната в розово Петюния, която се извисяваше като великан на паркинга, а фолксвагенът и шевролетът от двете й страни приличаха на джуджета. — Какво е това?

— Говносмукачка — отвърнах и едва се сдържах да не прихна.

Лий озадачено ме изгледа и избухна в истеричен смях. Помислих си, че това ще й се отрази добре. Докато й разказвах за скандала с Арни, лицето й посърна и се състари силно стиснатите й устни побеляха.

— Петюния изглежда малко абсурдно, но…

— Меко казано! — извика Лий и продължи да се смее.

— … но ще свърши работа.

— Сигурно. И някак си подхожда за…

— И аз си помислих същото.

— Студено ми е, да тръгваме — рече Лий. Покатери се в кабината и сбърчи нос.

— Уф, че отвратително!

— Скоро ще свикнеш и няма да ти прави впечатление. Подадох й патериците, с мъка се изкачих и седнах зад волана. Допреди няколко минути имах чувството, че в ле — вия ми крак се забиват остри нокти, но сега болката беше попреминала от двата дарвона, които изпих в закусвалнята.

— Денис, ще издържиш ли?

— Трябва да издържа — казах аз и решително затворих вратата.

17. КРИСТИН

Наближаваше единайсет и половина, когато напуснахме паркинга зад магазин „Уестърн Ауто“. Първите снежинки вече падаха от притъмнялото небе. Оправихме се към дома на Джими Сайкс. Благодарение на дарвона сега сменях по-лесно скоростите.

Къщата беше тъмна и заключена. Може би мисис Сайкс е на работа, а Джими е отишъл да получи помощта за безработни. Лий изрови от чантата си поизмачкан плик, задраска адреса си и написа отгоре с красивия си, наклонен почерк: „За Джими Сайкс“. Сложи вътре ключовете, затвори го и го пусна в пощенската кутия на външната врата.

Седях в камиона, отпуснал крак от съединителя, за да си почина.

Лий се покатери в кабината и попита:

— А сега какво?

— Още един разговор.

Открих телефонна кабина близо до кръстовището между „Джон Драйв“ и „Кресънт Авеню“. Слязох, изчаках Лий да ми подаде патериците, сетне закуцуках към кабинката. Влязох и погледнах навън през мръсното стъкло — сред снежната вихрушка Петюния приличаше на огромен розов динозавър.

Набрах номера на университета „Хорликс“ и изчаках телефонистката да ме свърже със стаята на Майкъл. Арни казваше, че баща му е истински канцеларски плъх — никога не излиза през работно време, дори си носи обяд в книжен плик. Мислено благослових този му навик, когато на второто позвъняване той вдигна слушалката.

— Денис! Търсих те у вас. Майка ти каза…

Прекъснах го:

— Къде замина?

Ледена ръка сграбчи сърцето ми. Едва сега всичко ми се стори реално, започнах да си мисля, че блъфът ми ще успее.

— Откъде знаеш? — възкликна Майкъл. — Моля те, кажи ми…

— Нямам време, пък и едва ли бих могъл да ти отговоря. Къде замина Арни?

Той бавно изрече:

— Днес следобед двамата с Реджина отиват в университета „Пен“. Сутринта Арни й се обади и я помоли да го придружи. Каза… — Той се замисли. — Каза, че изведнъж се осъзнал. Когато отивал на училище внезапно го осенила мисълта, че веднъж за винаги трябва да реши, иначе ще изпусне срока за записване. Каза й още, че е избрал „Пен“ и че я моли да го придружи и да разговаря с деканите на историческия и на философския факултет.

В кабината беше студено. Ръцете ми започнаха да се вкочанясват. Лий неспокойно ме наблюдаваше от високата кабина на Петюния. Помислих си: „Колко хитро си уредил алибито си, Арни, все още си добър шахматист“. Той умело манипулираше майка си. Донякъде я съжалявах (но не съвсем), защото досега тя дърпаше конците и караше съпругът и синът й да подскачат като дървени кукли. Но днес, полуобезумяла от страх и от срам, Льобей я бе подмамил с единственото, за което тя копнееше — животът на семейството й да се върне в обичайното си русло.

Попитах Майкъл:

— А ти повярва ли на аргументите му?

— Не, разбира се. Реджина също щеше да види лъжата, ако беше в състояние да разсъждава трезво. Таксите за обучение са толкова високи, че „Пен“ ще приемат Арни дори през юли, стига да има пари и отлични оценки — а той притежава и двете. Знаеш ли, говореше като човек, който все още живее през петдесетте.

— Кога тръгват?

— Реджина ще го вземе направо от училище след шестия час — разрешили са му да излезе по-рано.

Това означаваше, че ще напуснат Либъртивил след по-малко от час и половина. Зададох му още един въпрос, въпреки че предварително знаех отговора.

— Няма да пътуват с Кристин, нали?

— Не, ще вземат комбито. Реджина полудя от щастие, Денис. Ако Арни е устроил клопка, то тя е гениално замислена: майка му би дала мило и драго, за да го види студент. Кажи ми какво става.

— Утре. Твърдо обещавам. Междувременно ще те помоля за още нещо — от него зависи животът на родителите ми, както и на родителите на Лий Кабът…

— Боже мой! — дрезгаво възкликна той. Гласът му прозвуча като на човек, който внезапно е получил прозрение. — Арни отсъстваше от града по време на всички убийства, с изключение на нощта, когато загина Мучи Уелч, но тогава беше… Реджина каза, че надникнала в стаята му и видяла, че спи дълбоко — сигурен съм, че не лъже… Денис, кой кара тази кола? Кой използва Кристин, за да извършва убийства?

Изкушавах се да обясня, но в кабината беше много студено, кракът отново започна да ме боли. Ако му кажех, Майкъл щеше да ме обсипе с други въпроси и в крайна сметка навярно нямаше да ми повярва.

— Слушай, Майкъл — бавно и натъртено произнесох аз. Хрумна ми, че приличам на Мистър Роджърс от телевизионните филмчета: „Голяма кола, произведена през петдесетте идва да ви изяде, Момченца и момиченца… Хайде сега, кажете «Кристин». Браво, знаех си, че можете!“ — Непременно трябва да се обадиш у нас и на родителите на Лий. Нека всички се съберат в дома на семейство Кабът. — Представих си солидната тухлена къща. — Струва ми се, че и ти трябва да отидеш там. Не излизайте никъде, преди ние с Лий да се върнем, или да ви се обадим. Кажи им, за нищо на света да не излизат след…

Пресметнах на ум: ако Арни и Реджина тръгнат от училището в два, след колко време той ще има желязно алиби, и продължих:

— След четири следобед. След този час никой от вас не бива да си показва носа на улицата. За нищо на света!

— Денис, не мога да…

— Налага се. Сигурен съм, че баща ми ще те послуша и двамата ще успеете да убедите мисис и мистър Кабът. И непременно се пази от Кристин…

— Но те тръгват направо от училището — прекъсна ме той. — Арни спомена, че ще остави колата си на паркинга…

Дори по телефона гласът му звучеше неубедително — много добре знаеше, че след случилото се през есента, синът му би оставил Кристин на обществен паркинг колкото би влязъл гол в час по математика.

— Добре, но ако случайно погледнеш през прозореца и я видиш пред вас, в никакъв случай не излизай. Ясно ли е?

— Да, но…

— Обещай ми, че първо ще се обадиш на баща ми.

— Обещавам, но…

— Благодаря ти, Майкъл.

Окачих слушалката. Ръцете и краката ми се бяха вкочанили, но челото ми беше мокро от пот. Излязох от телефонната кабина и бавно закуцуках към Петюния.

Когато се качих, Лий неспокойно попита:

— Какво ти каза? Обеща ли да се обади?

— Да. Сигурен съм, че баща ми ще съумее да ги убеди да се съберат у нас. Ако Кристин нападне някого довечера, само ние ще бъдем жертвите.

— Чудесна перспектива — прошепна тя.

Натиснах газта и Петюния с трясък се понесе напред. Бях подготвил сцената — според скромните ми възможности, разбира се — сега не ми оставаше друго, освен да чакам и да видя, какво ще се случи.

Отново преминахме през целия град, за да стигнем до гаража на Дарнъл. Минаваше един, когато спрях на паркинга пред дългата постройка с проядени от ръжда ламаринени стени. Улицата беше напълно безлюдна. Огромните колела на Петюния оставяха дълбоки следи в непочистения сняг. Най-сетне спряхме пред вратата. Табелките, заковани върху нея бяха същите, както в онази отдавна отминала августовска вечер, когато с Арни за пръв път докарахме Кристин тук. Нова бе само бележката, залепена върху мръсния прозорец, която гласеше: „Затворено до второ нареждане“. В дъното на паркинга стоеше стар, очукан мустанг, който през шейсетте се е славил като един от най-бързите автомобили. Сега дремеше мълчалив и замислен под снежния саван.

— Майчице, тръпки ме побиват… — прошепна Лий. Подадох й ключовете, които бях направил сутринта:

— Един от тях е за вратата.

Тя ги взе, слезе от камиона и тръгна към гаража. Напрегнато се взирах в огледалцето, но никой не ни обръщаше внимание. Навярно когато видят такъв огромен, набиващ се на очи камион, хората не го свързват с нещо незаконно.

Лий се опита да повдигне вратата, изправи се, отново я дръпна и се върна при мен.

— Ключът се превърта в бравата, но вратата заяжда. Струва ми се, че е замръзнала.

Помислих си: „Чудесно! Страхотно! Проблемите никнат като гъби!“

Навярно разочарованието ми се изписа по лицето ми, защото Лий промълви:

— Съжалявам, Денис.

— Не се притеснявай.

Отворих моята врата и по задник се плъзнах надолу.

— Внимавай — неспокойно каза тя, докато вървеше редом с мен и ме подкрепяше. — Гледай да не стъпваш на левия крак.

— Добре, майко — отвърнах и леко се усмихнах.

Застанах в профил пред вратата на гаража, за да се наведа на една страна и да не стоварвам цялата си тежест върху болния крак. Наведох се с мъка, левият ми крак стърчеше във въздуха, лявата ми ръка се подпираше на патериците, а с дясната хванах дръжката на вратата — навярно съм приличал на цирков акробат. Задърпах и почувствах как тя леко поддаде, но не се повдигна. Лий беше права: долната й част беше замръзнала — чувах прашенето на чупещ се лед.

— Лий, ела и дръж здраво.

Тя постави двете си ръце върху моите и с общи усилия отново се опитахме да повдигнем вратата. Дочу се по-силно пращене, но ледът отказваше да я „пусне“.

Левият ми крак пулсираше от болка, лицето ми беше обляно в пот. Задъхано изрекох:

— Почти я отворихме, Лий. Започвам да броя — когато стигна до три, дърпай с всичка сила. Ясно ли е?

— Да.

— Едно…, две…, три!

Изведнъж вратата се изтръгна от леда с учудваща, дори абсурдна лекота. Изхвърча нагоре като трансперант, а аз политнах назад, патериците изхвръкнаха от ръката ми. Левият ми крак се огъна и след миг се стоварих върху него. За щастие дълбокият сняг смекчи удара, но все пак имах чувството, че нож се забива в бедрото ми, дори слепоочията ми запулсираха от болка. Стиснах зъби и едва се въздържах да не изкрещя. След секунда Лий коленичи до мен в снега и ме прегърна през раменете.

— Денис? Много ли те заболя?

— Помогни ми да стана.

Когато най-сетне се изправих на крака и пъхнах патериците под мишниците си, двамата с Лий се задъхвахме като уморени бегачи. Левият ми крак бе като жива рана.

— Вече няма да можеш да натискаш съединителя…

— Ще мога. Помогни ми да стигна до камиона, Лий.

— Блед си като платно. Трябва да те заведа на лекар.

— Не!

— Денис…

— Лий, помогни ми!

Запристъпвахме бавно към Петюния — зад себе си оставяхме криволичещи следи в снега. Когато стигнахме до цистерната протегнах ръка, хванах се за кормилото и с огромно усилие се повдигнах, като ударих десния си крак в стъпалото. Накрая се наложи Лий да ме подпре отзад и да ме избута догоре. Най-сетне се озовах зад волана на Петюния, по тялото ми пълзяха ту горещи, ту студени тръпки. Ризата ми беше мокра от пот и от разтопения сняг. До този януарски ден на хиляда деветстотин седемдесет и девета не знаех, че силната болка те кара да се потиш обилно.

Натиснах съединителя с левия си крак — в плътта ми отново се заби нож. Отметнах глава и стиснах зъби, докато болката попремина.

— Денис, отивам да намеря телефон и да повикам лекар.

Лий беше пребледняла и изплашена.

— Навярно при падането отново си счупил крака си.

— Не знам — отвърнах. — Не се обаждай на никого, Лий. Ако не сложим край на това, ще загинат твоите, или моите родители. Льобей няма да спре дотук, защото си е наумил да отмъсти на всички лайнари по света. Ето защо и ние нямаме право да спрем.

— Но ти не можеш да караш! — възкликна тя и вдигна очи към мен.

Видях, че плаче. Докато ми помагаше да се кача в кабината, качулката на канадката й беше паднала, снежинките се сипеха върху тъмнорусата й коса. Наредих й:

— Иди в гаража и намери метла, или някаква дълга пръчка.

— За какво ти е! — възкликна тя и още по-силно се разплака.

— Донеси я и ще ти обясня.

Лий влезе в тъмня гараж и изчезна от погледа ми. Опипах левия си крак и потръпнах от ужас. Ако отново съм го счупил, навярно ще нося частична протеза до края на живота си. Но ако не спрем Кристин, не ни остава да живеем дълго. Каква радостна перспектива!

Лий донесе метла с дълга дръжка и попита:

— Това върши ли работа?

— Да, на първо време, докато влезем вътре. После ще потърсиш нещо по-подходящо.

Отвъртях дръжката (за щастие беше подвижна) и изхвърлих навън долната част на метлата. Стиснах пръчката в лявата си ръка (ето още една патерица) и притиснах съединителя с нея. За миг той се задържа, после отскочи — дръжката за малко не разби зъбите. Прекрасно, Гилдър! Но нямах друг изход.

Извиках на Лий да се качи.

— Денис, сигурен ли си, че ще можеш да караш?

— Абсолютно.

Тя мълчаливо ме изгледа, заобиколи цистерната, качи се в кабината и седна до мен. Затворих вратата, освободих съединителя с помощта на пръчката и включих на първа. Петюния потегли, но в този момент дръжката отново се изплъзна, цистерната заподскача и наполовина влезе в гаража, сетне двигателят се задави и спря.

— Лий, трябва ми нещо с по-широка основа. Тази пръчка непрекъснато се измъква.

— Ще потърся друго.

Огледах се наоколо. „Тръпки ме побиват“ — бе казала Лий и беше права. Единствените останали в гаража коли бяха „ветерани“, толкова „тежко ранени“, че собствениците им не си бяха направили труда да ги приберат. Останалите клетки бяха празни. Погледнах към клетка с номер двайсет и побързах да отместя очи.

Рафтовете също бяха почти празни, с изключение на няколко изтъркани гуми, подредени една върху друга като огромни черни гевреци. Единият подемник беше частично повдигнат и някаква джанта бе затисната под него.

Върху стената имаше схема за регулиране на предници, двете окръжности за фаровете проблясваха като кръвясали очи. Наоколо цареше полумрак. Вдигнах очи към тавана и видях четвъртитите нагреватели, които се гушеха в тъмнината като странни прилепи.

Имах чувството, че се намирам в гробище.

Междувременно Лий успя да отвори канцеларията на Уил. През прозореца я видях да се движи напред-назад. Спомних си, че през същия този прозорец Дарнъл наблюдаваше клиентите си — тези отрудени работници, които трябва да поддържат колите си в изправност, за да… и така нататък. Тя натисна някакъв ключ и неоновите лампи на тавана светнаха — от електрическата компания бяха пропуснали да спрат тока. Казах си, че ще накарам Лий отново да изключи осветлението, за да не привлечем вниманието на някого, но можехме да оставим отоплението да работи.

Лий отвори някаква врата и изчезна от погледа ми. Погледнах часовника си — беше един и половина.

След няколко минути тя отново се появи и дойде при мен. Носеше пръчка за миене на пода, в долния край на която беше прикрепена широка жълта гъба.

— Ще ти свърши ли работа?

— Идеално е. Качвай се, малката. Предстои ни много работа.

Лий се подчини, а аз натиснах съединителя с „новия си уред“ и възкликнах:

— Така е сто пъти по-добре. Къде го намери?

— В тоалетната — отвърна тя с гримаса на отвращение. — Там е направо гадно. Вони на пури, а в ъгъла видях цял куп мухлясали книги, от ония, дето ги продават по будките.

Ето какво бе оставил Дарнъл след себе си: празен гараж, куп порнографски книги и миризмата на отдавна изпушени пури. Потръпнах и си казах, че ако зависи от мен, бих сринал гаража до основи с булдозер и бих залял с асфалт празното място. Не можех да се отърся от чувството, че това е нещо като лобно място — мястото, където Льобей и Кристин бяха отнели разсъдъка и живота на най-добрия ми приятел.

Лий нервно се огледа и промълви:

— С най-голямо удоволствие ще се махна оттук.

— Не може да бъде. На мен адски ми харесва, дори смятам да се преместя тук.

Стиснах рамото й и я погледнах в очите, сетне прошепнах:

— Дори можем да се оженим…

Тя размаха юмрук:

— Можеш да получиш един по носа!

— Шегата настрана, Лий. Аз също нямам търпение да изляза навън.

После се заех с трудната задача да вкарам докрай цистерната в гаража. Открих, че почти нямам проблеми с натискането на съединителя, само дето пластмасовата пръчка се огъваше — но трябваше да се примиря, освен ако междувременно не намерехме нещо по-подходящо.

Изключих двигателя и се обърнах към Лий:

— Трябва да изгасиш осветлението. Може да привлече вниманието на някой минувач.

Тя покорно отиде да изпълни нарежданията ми, а аз направих широк завой и паркирах Петюния така, че задницата й почти се допираше до прозореца между гаража и канцеларията на Дарнъл. Сега тъпата й муцуна беше насочена право към отворената врата, откъдето бяхме влезли.

Когато Лий изключи осветлението, наоколо отново се възцари полумрак. Слабата светлина, идваща от вратата, не можеше да разсее заплашителните сенки.

Лий извика от канцеларията:

— Студено ми е. Ключовете за отоплението са надписани. Мога ли да го пусна да работи?

— Добре.

След миг дочух жуженето на нагревателите. Отпуснах се на седалката и отново опипах левия си крак. Крачолът ми беше плътно опънат върху бедрото — кучият му син се подуваше. И ме болеше. Господи, колко ме болеше!

Лий се върна и се качи в камиона, сетне се затюхка, колко зле изглеждам. Кой знае защо, внезапно си спомних деня, когато Арни докара Кристин тук, когато онзи грубиян крещеше на приятеля ми да разкара трошката си от алеята пред къщата му, а Арни ми каза, че този чичко е истински Робърт Дедфорд. Господи, как се бяхме смяли тогава! Затворих очи, за да спра напиращите сълзи.

Очакването ни се стори безкрайно, времето сякаш спря. Стана два без петнайсет, два… Навън снегът продължаваше да вали. Лий отиде и натисна копчето за вратата, която шумно се спусна надолу. В гаража стана по-тъмно.

Когато се върна, тя отбеляза:

— Знаеш ли, отстрани има някакво странно приспособление — виждаш ли го? Прилича на електронно устройство за отваряне на вратата на гаража, каквото имахме в Уестън.

Стреснато се изправих на седалката и се втренчих към мястото, което ми посочваше тя.

— О, Боже мой!

— Какво има?

— Ами че това е същото! Арни се хвалеше, че Кристин има приспособление, което автоматично й отваря вратата на гаража. Трябва да го счупиш, Лий. Използвай дръжката на метлата.

Тя отново излезе, застана точно под електронното око и го заудря с дръжката. Приличаше на жена, която се опитва да убие буболечка. Най-сетне усилията й бяха възнаградени — дочу се звук от счупване на пластмаса и стъкло.

Лий бавно закрачи обратно към Петюния, захвърли дръжката и се качи при мен.

— Денис, крайно време е да ми кажеш какво си намислил.

— Не те разбирам.

— Много добре разбираш.

Тя посочи към огромната врата, в горната част на която имаше пет квадратни прозорчета, пропускащи минимална светлина в помещението.

— Намислил си отново да я отвориш, когато се стъмни, нали?

Кимнах. Вратата беше дървена, но беше укрепена с напречни метални ивици, като на старомоден асансьор. Ще пусна Кристин вътре, но щом вратата се затвори, тя никога не ще успее да излезе. Поне така се надявах. Изтръпнах, като си помислих как за малко щяхме да пропуснем електронното устройство.

Точно така: отварям вратата, пускам Кристин вътре и отново спускам вратата. Сетне, с помощта на Петюния, разбивам проклетата кола на пух и прах.

— Разбрах какъв е планът ти — промълви Лий. — Но щом тя влезе в гаража, как ще затвориш вратата? Може би в канцеларията на Дарнъл има бутон, но не можах да го намеря.

— Доколкото знам, няма. Ето защо ти ще стоиш там.

Посочих бутона за ръчно отваряне, разположен отдясно на вратата, под останките от електронното приспособление, и продължих:

— Ще се притиснеш до стената така, че Кристин да не те види. Когато тя влезе в гаража (при положение че изобщо дойде) натискаш бутона и бързо се мушваш под спускащата се врата. Бам — капакът се затваря.

Лий мрачно промълви:

— Да, затваря се, но и ти оставаш вътре. Както казваше безсмъртният Уърдсуърт, това направо смърди.

— Казал го е Колридж, не Уърдсуърд. Няма друг начин, Лий. Ако останеш в гаража след затварянето на вратата, Кристин ще те прегази… Нямаше да ни помогне дори бутон в канцеларията на Дарнъл — нали видя, какво се е случило с къщата му?

Тя упорито стисна устни и настоя:

— Паркирай до изхода. Когато Кристин влезе, ще се подам навън и ще натисна бутона.

— Ако застана там, тя ще ме види. Ще види Петюния и никога няма да влезе.

— Това не ми харесва! — избухна Лий. — Не искам да те оставя сам. Ти ме измами.

В известен смисъл бях направил точно това. Сега едва ли бих постъпил така, но по това време още нямах осемнайсет — няма по-голям шовинист от осемнайсетгодишния младеж. Прегърнах я през раменете. За миг тя се скова, сетне се притисна до мен.

— Няма друг начин, Лий. Ако не беше кракът ми, ако ти можеше да караш камион с обикновени скорости…

Вдигнах рамене.

— Страхувам се за теб, Денис. Искаш ли да ти помогна.

— Но ти ми помагаш! Нима не разбираш, че си изложена на по-голяма опасност от мен — ще бъдеш навън, когато мръсницата влезе, а аз само ще си седя в кабината и ще я разбия на съставните й части.

— Надявам се всичко да върви според плана ти.

Тя отпусна глава на гърдите ми. Докоснах косата й.

Продължавахме да чакаме. Представих си как Арни излиза от гимназията, стиснал учебниците си под мишница. Реджина го чака отвън, в семейното комби и цялата сияе от щастие. Арни студено се усмихва и й разрешава да го прегърне. Арни, ти взе най-доброто решение, нямаш представа какво облекчение изпитвам, колко сме щастливи двамата с баща ти. Да, мамо. Искаш ли да караш, скъпи? Не, мамо, карай ти.

Колата им потегля сред падащия сняг. Реджина е на волана, той седи до нея, стиснал ръце в скута си, по бледото му, сериозно лице няма нито една пъпка.

Кристин стои мълчаливо на паркинга пред либъртивилската гимназия. Стои и чака снегът да се усили. Да падне мрак.

Около три часа Лий отиде в тоалетната, а аз изгълтах без вода още два дарвона. Кракът ми продължаваше да се подува, изпитвах адски болки.

След това изгубих ясна представа за времето — навярно съзнанието ми се замъгли от лекарството. Всичко бе като в сън: сгъстяващият се мрак в гаража, постепенно променящата се към сиво светлина, която струеше от високите прозорчета във вратата, бръмченето на нагревателите…

Струва ми, че с Лий се любихме… Не по нормалния начин, който бе невъзможен, заради подутия ми крак, но все пак много нежно. Смътно си спомням как дишането й се ускори, докато накрая тя почти се задъхваше, как ми шепнеше да внимавам, защото не иска да ме загуби, както е загубила Арни. Струва ми се, че изпитах безкрайно удоволствие, което за миг накара болката да изчезне. Нещо, което всички лекарства на света не биха могли да постигнат. Уви, то продължи само миг. После навярно съм задрямал.

Следващото, което си спомням със сигурност е, че усетих как Лий ме разтърсва и непрекъснато шепне името ми.

— А? Какво?

За момент не разбрах къде се намирам. Изпитвах страхотна болка в подутия си крак, главата ме блъскаше, очите ми сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Примигнах към Лий като някакъв голям, глупав бухал.

— Стъмни се — прошепна тя. — Денис, стори ми се, че чух нещо.

Отново примигнах и когато зрението ми се проясни, забелязах, че Лий изглежда измъчена и изплашена. Хвърлих поглед към вратата и установих, че е широко отворена.

— По дяволите, как…

— Аз я отворих — обясни Лий.

— Боже мой! — възкликнах, изправих се на седалката и потръпнах от болката в крака. — Не си постъпила много умно. Ако Кристин беше дошла…

— Но не дойде. Навън започна да се смрачава, снегът заваля по-силно. Слязох, отворих вратата и се върнах при теб. Казах си, че скоро ще се събудиш. Бълнуваше… а аз непрекъснато си повтарях: „Ще чакам, докато напълно се стъмни, просто ще чакам, докато навън се стъмни напълно“. Изведнъж осъзнах, че се самозаблуждавам, защото навън бе тъмно отпреди повече от половин час, а аз си въобразявах, че виждам някаква светлина — навярно така ми се искаше. А сега… Сега ми се стори, че чувам нещо.

Устните й потръпнаха и тя решително ги стисна.

Погледнах часовника си и видях, че е шест и петнайсет. Ако всичко е минало добре, сега родителите и сестра ми са заедно с Майкъл и с родителите на Лий. Втренчих се през предното стъкло на Петюния в тъмния правоъгълник на вратата, откъдето нахлуваше сняг, дочух воя на вятъра. Върху циментовия под вече се бе натрупала тънка снежна покривка.

— Било е само вятърът — казах неспокойно. — Навън бушува буря.

— Възможно е. Но…

Колебливо кимнах. Не ми се искаше Лий да напуска безопасната висока кабина на Петюния, но ако не слезеше сега, никога нямаше да го стори. Няма да я пусна и тя престорено неохотно ще ми се подчини. А когато Кристин се появи и ни види, моментално ще даде на заден ход и ще избяга.

За да изчака по-подходящ момент.

— Добре — прошепнах. — Помни, че трябва да застанеш в нишата, вдясно от вратата. Ако Кристин дойде, възможно е за момент да остане отвън.

„Все едно, че души въздуха като диво животно“ — казах си наум.

— Важното е да не се изплашиш и да стоиш неподвижно. Не й позволявай да те заблуди. Спокойно я изчакваш да влезе, след това натискаш бутона и изчезваш. Ясно ли е?

— Да — прошепна тя. — Денис, смяташ ли, че ще успеем?

— Разбира се, стига тя да дойде.

— И няма да те видя, докато всичко свърши?

— Така излиза.

Лий се наведе, прегърна ме и притисна устни към моите.

— Пази се, Денис. Но гледай да я унищожиш. Това е просто обикновена кола — унищожи я!

— Непременно.

Тя ме погледна право в очите.

— Направи го заради Арни. Освободи го.

Прегърнахме се за последен път, сетне Лий понечи да слезе. Блъсна с коляно чантичката си и тя падна на пода на кабината. Момичето спря, изгледа я и се замисли. Сетне се усмихна, взе чантичката и зарови из нея.

— Денис, спомняш ли си „Смъртта на Артур“?

— Донякъде.

Обикновено сливаха трите ни класа — моят, на Арни и на Лий, за часа по английска литература и едно от първите произведения, което изучавахме през тази година беше книгата на Малори. Но защо точно сега Лий си бе спомнила за нея?

Най-сетне тя откри онова, което търсеше — розово найлоново шалче, каквото носи всяко момиче, когато ръми дъжд — и го завърза на лявата ми ръка, направо върху канадката.

— По дяволите, това пък какво е? — попитах аз и леко се усмихнах.

— Бъди мой рицар — прошепна тя и също се усмихна, но очите й останаха сериозни. — Бъди мой рицар, Денис.

Взех пръчката за миене на пода, която беше открила в тоалетната на Уил и несръчно я вдигнах за поздрав.

— Съгласен съм. Наричай ме сър Мокър парцал.

— Подигравай се, но знай, че не бива.

— Добре. Щом толкова искаш, ще бъда твоят верен и храбър рицар.

Тя се засмя, почувствах, че леко се отпусна.

— Не забравяй за бутона, малката. Натисни го с всичка сила. Нали не искаме вратата да се затвори наполовина? Кристин не трябва да ни се изплъзне, ясно ли е?

— Да — отвърна Лий и слезе от цистерната.

Ако затворя очи, ще я видя каквато беше тогава — в мига, преди да започне ужасът: високо, красиво момиче, с коса с цвета на пресен мед, тесни бедра, дълги крака и поразителни изпъкнали скули, облечена в канадка и избелели джинси, грациозна като балерина. Все още виждам прекрасната гледка и все още я сънувам, защото докато ние залагахме капан на Кристин, тя ни беше хванала в своя. Нима си въобразявахме, че ще надхитрим това старо и безкрайно мъдро чудовище?

Сънищата ми приличат на забавени кадри от филм. Виждам полюшването на бедрата й, чувам потропването на ботушите и върху пропития с машинно масло циментов под, чувам дори шумоленето на хастара на канадката й. Лий върви бавно, с гордо вдигната глава — сега тя е животното, но не хищник. Моето момиче се движи с предпазливата грация на газела, приближаваща на залез слънце мястото за водопой. Това е походката на животно, което надушва опасност. Опитвам се да й изкрещя през стъклото: „Връщай се, веднага се връщай! Беше права, действително си чула нещо. Сега Кристин е навън, сгушена сред снега, с изгасени фарове. Лий, върни се веднага!“

Тя спря, ръцете й се свиха в юмруци, в този миг внезапно проблеснаха фарове, които разкъсваха мрака — все едно, че се отвориха огромни бели очи.

Лий се вцепени, беше напълно безпомощна, стоеше на около метър от вратата. Обърна се към светлината и по лицето й се изписа смаяно, объркано изражение.

Самият аз бях като ударен от гръм и пропуснах да се възползвам от ценните секунди. След миг фаровете ни осветиха, двигателят изрева и Кристин се понесе към нас от отсрещната страна на улицата, където се бе спотайвала с часове — може би още преди да падне мрак. Снегът образуваше върху предното й стъкло прозрачни мрежи, които почти мигновено се разтопяваха от размразителя. Тя се блъсна в тротоара пред входа и вместо да спре, продължи да набира скорост. Мощният й двигател яростно виеше.

— Лий! — изкрещях и с разтреперана ръка посегнах към ключовете на Петюния.

Лий се затича вдясно, към бутона на стената. Натисна го точно, когато Кристин профуча и влезе в гаража. Дочух трополенето на спускащата се тежка врата.

Колата се стрелна към Лий и се блъсна в рамката на вратата, откъдето се откъсна голямо парче дърво и се посипаха тресчици. Част от дясната й броня се изкърти — разнесе се звук, напомнящ безумния смях на пияница. Кристин направи завой, след нея по пода се сипеха искри. Този път няма да пропусне, ще връхлети право върху Лий, която бе хваната в капан в ъгъла. Възможно бе да изтича навън, но вратата се спускаше прекалено бавно и навярно Кристин щеше да я последва. Най-много да бъде отнесен покривът й, но знаех, че това няма да я спре.

Двигателят на Петюния изрева, пуснах фаровете. Ярките им лъчи осветиха спускащата се врата и Лий. Моето момиче се притискаше до стената, очите му бяха широко отворени от ужас. Под светлината на фаровете канадката й изглеждате електриковосиня. Някакво вътрешно гласче констатира, че на тази светлина кръвта й ще изглежда пурпурна.

Тя хвърли поглед към мен, сетне отново впери очи в Кристин.

Гумите на плимута изскърцаха зловещо и той се нахвърли върху Лий, като остави зад себе си димящи черни следи върху цимента. Имах достатъчно време да забележа, че Кристин беше пълна с хора.

Тя се стрелна към Лий и момичето отскочи нагоре като човече на пружина. Стори ми се, че възнамерява да прескочи плимута, сякаш вместо обикновени ботуши носи вълшебни обувки.

Но тя се улови за металните подпори на полицата, намираща се на около метър над нея. Тази полица заобикаляше четирите стени и когато за пръв път докарахме Кристин тук, беше претъпкана със стари и нови автомобилни гуми — тогава си спомних, че приличаше на добре заредена полица в библиотека. Сега беше почти празна. Хванала се за подпорите, Лий се залюля и вдигна нагоре краката си, като дете, което иска да се преметне. Муцуната на Кристин се заби точно под нея — ако Лий бе закъсняла само секунда, краката й щяха да бъдат смазани от коленете надолу. Част от никелираната броня на колата отхвръкна във въздуха. Две гуми се изтъркаляха от полицата и лудешки заподскачаха по пода като гигантски гумени гевреци.

Главата на Лий се отметна и се блъсна в стената. Кристин потегли назад, четирите й гуми оставяха черни, димяши следи върху циментовия под. Навярно се питате какво съм правил през цялото това време, но всъщност всичко се случи само за секунди. В мига, когато натиснах съединителя с пръчката и включих на първа, вратата на гаража най-сетне с трясък се затвори.

Лий продължаваше да се държи за подпорите, но главата й беше клюмнала на гърдите — очевидно бе замаяна от удара.

Отпуснах съединителя и някакъв спокоен глас ми прошепна: „Леко, човече, ако пак задавиш мотора, с нея е свършено.“

Петюния потегли. Форсирах двигателя и напълно отпуснах съединителя. Кристин отново се нахвърли върху Лий. Капакът й беше изкривен от първия удар, металът проблясваше под олющената боя. Счупената решетка приличаше на острите зъби на акула.

Блъснах Кристин, тя се завъртя, една от гумите се измъкна от джантата. Плимутът се удари в купчина ръждясали автомобилни части и с трясък се заби в стената. Настъпи тишина, нарушавана единствено от воя на двигателя му, който форсираше и затихваше. Цялата му лява предна част липсваше, но моторът все още работеше!

Ударих с всички сили спирачката на Петюния — за малко щях да смачкам Лий. Моторът на цистерната се задави и спря. Чуваше се само воят на Кристин.

Опитах се да го надвикам:

— Лий! Бягай, бягай!

Тя объркано ме изгледа, видях в косата й вадички кръв — действително изглеждаше пурпурна. Лий пусна подпорите, приземи се, олюля се и падна на едно коляно.

Кристин се понесе към нея. Момичето се изправи и със залитане се скри зад Петюния. Плимутът се блъсна в предницата на цистерната. Силният удар ме отхвърли встрани. Адска болка проряза левия ми крак.

— Ставай! — извиках на Лий, докато се опитвах да й отворя вратата. — Ставай!

Кристин се отдалечи на заден ход. Върна се, зави надясно и изчезна от погледа ми. Само веднъж я съгледах в огледалцето, прикрепено към страничното стъкло. После чувах единствено скърцането на гумите й.

Лий очевидно не беше на себе си. Олюляваше се, притиснала с ръце главата си. През пръстите й се процеждаше кръв. Застана нерешително пред Петюния, тръгна към нея и спря.

Знаех какво ще се случи — Кристин отново ще се засили и този път ще я смачка в стената.

Отчаяно натиснах съединителя с бърсалката и се опитах да запаля двигателя. Той се включи, задави се, отново изгасна. Усетих силната миризма на газолин — бях запушил карбуратора.

Кристин отново се появи в огледалцето и се устреми към Лий, която успя да отскочи назад. Плимутът се блъсна в стената. Предната дясна врата се отвори. Изкрещях от ужас и притиснах устата си със свободната си ръка. На предната седалка, като уродлива кукла в човешки ръст се отпускаше Майкъл Кънингам. Клюмналата върху гърдите му глава рязко се изви настрани, когато Кристин се засили и полетя към Лий. Забелязах, че лицето му е почервеняло — признак за отравяне с въглероден окис.

Не беше послушал съвета ми. Както подозирах, Кристин първо бе отишла в дома на семейство Кънингам. Майкъл се прибрал от работа и я заварил на алеята. Приближил се до нея и… Кристин го хванала. Един Бог знае как е успяла. Може би той за момент е седнал зад волана, както аз в онзи далечен есенен ден? Може би е искал да „усети атмосферата й“? Добре му се е отразила през последните минути от живота му. Може би Кристин сама е пуснала мотора и се е закарала в гаража? Може би… Може би Майкъл е открил, че не може да спре лудо форсиращия двигател, нито да излезе от колата? Извърнал глава и видял Льобей — „душата“ на плимута, да седи до него? В този миг навярно е припаднал.

Но това нямаше значение. В момента най-важното бе да спася Лий.

Тя също бе видяла страшната гледка. От гърлото й се изтръгна истеричен писък, който раздра изпълнения с изгорели газове въздух. За щастие се бе изтръгнала от замайването си.

Обърна се и побягна към канцеларията на Уил. От главата й течеше кръв, която напояваше яката на канадката й и капеше по земята. Изплашено си помислих, че кръвоизливът е прекалено силен.

Кристин се отдалечи на заден ход, оставяйки след себе си следи от разтопен каучук и счупени стъкла. Направи остър завой и се отправи към Лий. Вратата й се затвори от центробежната сила, но миг преди това видях как увисналата глава на Майкъл се отметна на другата страна.

За миг колата остана неподвижна, моторът й гърмеше. Навярно Льобей се наслаждаваше на мига преди да убие жертвата си. Това спаси Лий — ако веднага бе връхлетял върху нея, тя неминуемо щеше да загине. Забавянето ми даде възможност отново да завъртя ключа, като мърморех нещо на глас — навярно молитва, и този път двигателят на Петюния се запали. Отпуснах съединителя и натиснах газта в момента, когато Кристин отново се устреми напред. Този път улучих дясната й страна. Дочу се трясък, бронята на цистерната се блъсна в калника на плимута, който се наклони и се удари в стената. Разлетяха се счупени стъкла. Седнал зад волана, Льобей се обърна към мен и се ухили — в погледа му проблесна омраза.

Двигателят на Петюния отново изгасна.

Избълвах всички известни ми псувни, докато посягах към ключовете. Ако не беше проклетият ми крак, ако не бях паднал в снега, сега всичко щеше да е свършено. Щях Да хвана Кристин натясно в ъгъла и да я унищожа с тежката цистерна.

Докато се опитвах да запаля двигателя на Петюния (не смеех да натисна газта, за да не я задавя отново), Кристин потегли на заден ход — разнесе се оглушително стържене на метал, и се промъкна между цистерната и стената, като остави след себе си изкривено парче ламарина.

Най-сетне моторът на Петюния забоботи. Кристин се бе оттеглила в дъното на гаража. Фаровете й бяха счупени, предното й стъкло представляваше мрежа от пукнатини. Изкривеният и полуотворен капак сякаш ми се хилеше.

Радиото гърмеше — Рики Нелсън пееше „Чакам те в училище“.

Огледах се за Лий и видях, че стои в канцеларията на Уил и ни наблюдава. Русата й коса беше сплъстена от кръв, кръв се стичаше и по лявата страна на лицето й и попиваше в яката на канадката. Ни в клин, ни в ръкав, си помислих: „Прекалено силен кръвоизлив, дори за рана на главата.“

Внезапно очите й се разшириха и тя посочи зад гърба ми, устните й беззвучно мърдаха зад стъклото.

Кристин с рев се носеше през празния гараж. Изкривеният й капак се изправяше от само себе си и се спускаше встрани и надолу, за да покрие двигателя. Фаровете примигнаха и отново светнаха; калникът и дясната страна на купето — видях ги само за миг, но се кълна, че е вярно — се съединяваха: червен метал се появяваше отникъде, плъзваше се надолу и приемаше формата на купето. Пукнатините в предното стъкло запълзяха навътре и постепенно изчезнаха. Извадената от джантата гума беше като нова. Помислих си:

„Кристин изглежда като нова. Бог да ни е на помощ!“ Тя се насочи право към стената между гаража и канцеларията. Включих на заден ход с надеждата, че ще й препреча пътя, но Кристин се стрелна покрай мен. Петюния премина целия гараж и се удари в ръждясалите шкафчета за инструменти в дъното му. Те с трясък се стовариха на пода. Видях как Кристин се блъсна в остъклената стена. Най-страшното бе, че изобщо не намали скоростта.

Случилото се през следващите няколко минути завинаги се е запечатало в паметта ми. Лий забеляза приближаването на Кристин и бързо отскочи назад. Окървавената й коса беше прилепнала към главата й. Момичето се спъна от въртящия се стол на Уил и падна зад бюрото. След по-малко от секунда Кристин връхлетя върху стената. Огромният прозорец, през който Дарнъл следеше какво става в гаража, експлодира и счупените стъкла полетяха в канцеларията като смъртоносни копия. Предницата на Кристин се сплеска от удара, капакът се отвори, сетне отхвръкна и с трясък се стовари на пода. Подобно на металните шкафчета.

Предното стъкло се счупи, тялото на Майкъл Кънингам изхвръкна през назъбения отвор. Краката му се влачеха след него, главата му приличаше на странна футболна топка. Влетя през прозореца на Уил, стовари се върху бюрото като чувал с картофи, после падна на пода. Обувките му щръкнаха иззад стола.

Лий изпищя.

Падането я беше спасило да не бъде нарязана или убита от разхвърчалите се стъкла, но когато се изправи, лицето й беше изкривено от ужас, бе изпаднала в истерия. При падането ръцете на Майкъл бяха обгърнали раменете й — отдалеч изглеждаше, като че тя танцува с труп. Продължаваше да крещи истерично, кръвта по лицето й блестеше под неоновото осветление. Най-сетне успя да се освободи от Майкъл и се втурна към вратата.

— Лий, недей! — изкрещях и отново натиснах съединителя с бърсалката. Дръжката й се счупи и в ръката ми остана парче, дълго петнайсетина сантиметра.

— О, по дяволите!

Кристин се отдалечи на заден ход от счупения прозорец. След себе си оставяше локви вода, антифриз и масло.

Настъпих съединителя с подутия си крак (този път почти не почувствах болка), като придържах коляното с едната си ръка, а с другата стисках лоста за скоростите.

Лий отвори вратата на канцеларията и хукна навън.

Кристин обърна към нея смазаната си, озъбена муцуна.

Натиснах газта и връхлетях върху плимута — в този миг видях почернялото, подуто лице на дете, притиснато към задното стъкло на дяволската кола, излязло направо от ада. Изцъклените му очи сякаш ме молеха да спра.

Блъснах Кристин с всичка сила. Багажникът й зейна като огромна уста. Задницата й поднесе, тя се наклони и премина покрай Лий, която отскочи с разширени от ужас очи. Видях кръвта върху кожата, обточваща качулката й — приличаше на зловещи капчици роса.

Почувствах прилив на сили и си казах, че ще продължа да карам, дори ако се наложи после да ампутират целия ми крак.

Кристин се блъсна в стената и отскочи назад. Натиснах съединителя, включих на задна, изминах няколко метра и превключих на първа. Моторът на Кристин изрева, тя се опита да се промъкне покрай стената. Завъртях волана наляво, отново я ударих и почти я разполових. Вратите изскочиха от пантите. Льобей седеше зад волана. Виждах го черен, ту полуразложен труп, ту здравеняк на средна възраст, с прошарена коса. Взираше се в мен с дяволската си усмивка. С едната си ръка държеше волана, а другата — стиснал в юмрук, заплашително размахваше към мен.

Моторът на Кристин продължаваше да работи.

Отново превключих на заден ход. Имах усещането, че горят левия ми крак с нажежено желязо, болката стигна до лявата ми подмишница… Глупости! Беше навсякъде! Чувствах я

(Господи, Майкъл, защо не послуша съвета ми?)

във врата си, в челюстта си, в…

(Арни, толкова ми е мъчно. Иска ми се… Иска ми се…)

слепоочията ми. Кристин — или онова, което беше останало от нея — се заклатушка покрай стената на гаража, разпръсквайки купищата ръждясали инструменти, изтръгвайки подпорите на полиците, които падаха на лода с плющене, подобно на дяволско ръкопляскане.

Натиснах газта. Петюния изрева, а аз се вкопчих във волана като човек, който се опитва да се задържи върху побеснял мустанг. Врязах се в Кристин, тя отскочи към огромната врата, като шумно се разтърси.

От удара политнах към кормилото и то се вряза в корема ми, сетне задъхано паднах на седалката.

Виждах Лий, свита в далечния ъгъл, пръстите й се впиваха в лицето й и го превръщаха в зловеща маска.

Напук на всичко двигателят на Кристин продължаваше да работи. Тя бавно се повлече към Лий като животно, чиито задни крака са счупени от капан. Смаяно установях, че се регенерира в движение: гумите й постепенно се напомпваха, счупената й антена изщрака и се съедини, металът започна да се сраства.

Изкрещях през сълзи:

— Да не си посмяла да оживееш!

Левият крак вече не ми се подчиняваше. Сграбчих го с две ръце и го притиснах върху съединителя. Причерня ми от болка, стори ми се, че чувам прашенето на счупени кости.

Смених на първа и натиснах газта. В този миг за пръв и последен път чух пискливия глас на Льобей: в него звучеше злоба от това, че са го измамили, но най-вече безумен, неукротим гняв.

— Лайнар! Майната ти, нещастен лайнар! Остави ме на мира!

Искаше ми се да извикам: „А ти защо не остави на мира приятеля ми?“, но от гърлото ми се изтръгна само хриптене.

Забих се право в задницата на Кристин. Резервоарът се проби, а цялото купе се набръчка като акордеон. Проблясна пламъче. Закрих лицето си с ръце, но пламъчето изгасна. Кристин стоеше пред мен като победителка от състезание по разрушаване на коли. Моторът й се задави, изгърмя и затихна.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от басовото ръмжене на Петюния.

Лий се спусна към мен, плачеше и непрекъснато повтаряше името ми. Внезапно осъзнах, че розовото й шалче все още е завързано на ръката ми.

Втренчих се в него и очите ми се замъглиха. Усетих докосването на пръстите й, после ме обгърна мрак… припаднах.

Свестих се едва след петнайсетина минути. Усетих нещо влажно и приятно хладно върху челото си. Лий стоеше на стъпалото на Петюния и бършеше лицето ми с мокър парцал. Хванах го и се опитах да навлажня пресъхналите си устни, но отвратително го отблъснах — вонеше на машинно масло.

— Денис, не се тревожи — промълви тя. — Излязох навън… спрях един снегорин. Навярно съкратих с десет години живота на горкия човек… Кръвта… той каза… линейка… ще извика линейка. Денис, добре ли си?

— Нима изглеждам добре?

— Не. Лий избухна в сълзи.

— Тогава недей… — преглътнах, в гърлото ми сякаш бе заседнала буца пръст. — Не задавай глупави въпроси. И помни, че те обичам.

Тя несръчно ме прегърна.

— Човекът обеща да повика и полицията.

Но аз почти не й обърнах внимание. Очите ми бяха приковани в огромната купчина желязо — да, това беше най-точното определение, защото Кристин вече не прили — чаше на кола. Но защо не беше изгоряла? Съзрях един от тасовете, изтърколил се встрани от нея.

— Преди колко време беше това? — попитах преграк — нало.

— Преди около пет минути. После намерих парцала и го намокрих в онази кофа. Слава Богу, че всичко свърши!

Пинг! Пинг! Пинг!

Вдлъбнатините по таса изчезваха.

Изведнъж той подскочи и се намести на джантата, която се търкулна към колата като огромна монета.

Лий също го видя и се вцепени. Очите й се разшириха, сякаш щяха да изскочат от орбитите. Устните й оформиха думата „Не“, но от гърлото й не се изтръгна нито звук.

— Качвай се! — прошепнах, сякаш че се страхувах Кристин да не чуе. Кой знае — от нея можеше да се очаква всичко. — Седни до мен. Ще натискаш газта, а аз ще използвам десния си крак за съединителя.

— Не… — задъхано изрече тя. — Не… не… Останките от колата започнаха да потръпват — преди никога не бях виждал по-ужасяваща гледка: Кристин трепереше като смъртно ранено животно, което… все още не беше мъртво. Дочу се скърцане на метал, съединителните пръти потракваха в джазов ритъм. Пред смаяния ми поглед изкривеният болт се изправи и полетя към останките от Кристин.

— Качвай се! — извиках повторно.

— Денис, не мога! — Устните й безпомощно потръпваха. — Не мога повече… — това тяло беше на бащата на Арни. Не мога повече, моля те.

— Трябва!

Тя се втренчи в мен, хвърли изплашен поглед, към потръпващите останки от старата проститутка, която Льобей и Арни бяха разделяли, сетне понечи да заобиколи Петюния. Парче от никелираната броня отскочи и се заби в крака й. Тя изкрещя и се затича. Изкатери се в кабината и задъхано се отпусна до мен.

— К-какво трябва да правя?

Хванах се за покрива и надвиснал наполовина вън от цистерната, натиснах съединителя с десния си крак. Моторът на Петюния все още работеше. Извиках на Лий:

— Натискай газта до край и в никакъв случай не отпускай педала.

Хванал се за покрива на Петюния с лявата си ръка, с дясната стиснал волана, отпуснах съединителя, цистерната се понесе напред и връхлетя върху останките от Кристин, като ги разпръсна. Стори ми се, че отново чувам яростен вик.

Лий запуши ушите си.

— Не мога, Денис! Не мога да го направя! Тя… тя крещи!

— Трябва, Лий! — Беше отместила крака си от газта, отдалеч чувах воя на сирени. Разтърсих я за рамото, страхотна болка проряза крака ми. — Лий, нищо не се е променило. Трябва да го направиш!

— Но тя пищеше!

— Нямаме нито секунда за губене. Напрегни се още съвсем мъничко.

— Ще се опитам. — Тя отново настъпи педала на газта.

Смених на задна, Петюния се върна няколко метра, натиснах съединителя, включих на първа… Внезапно Лий изкрещя:

— Денис, недей! Недей! Погледни!

Майката с момиченцето, Вероника и Рита, стояха ръка за ръка пред смазаната муцуна на Кристин, лицата им бяха тържествени и тъжни. Извиках:

— Те не съществуват! А ако действително са възкръснали, време е да се върнат в света на мъртвите…

Пред очите ми отново причерня.

— Моля те, натискай газта!

Отпуснах съединителя и Петюния се понесе напред, като набираше скорост. Момичинцето и жената не се разсеяха, подобно на призраците във филмите. Те сякаш се разпръснаха във всички посоки, ярките цветове постепенно избледняха… Сетне те напълно изчезнаха.

Отново връхлетяхме върху Кристин и разпръснахме останките й из гаража.

— Те не съществуват — прошепна Лий. — Няма ги. Добре, Денис.

Гласът й прозвуча отдалеч, като от някакъв тъмен коридор. Включих на задна, сетне отново се понесохме напред. Не си спомням колко пъти съм се засилвал и съм връхлитал върху Кристин, но след всеки удар изпитвах все по-силни болки и очите ми все повече се замъгляваха.

Най-сетне се огледах с мътен поглед и забелязах, че въздухът навън сякаш е напоен с кръв. След миг осъзнах, че червената светлина на линейката се отразява върху снега. Някой блъскаше по вратата.

— Смяташ ли, че си я довършил? — попита Лий.

Хвърлих поглед към Кристин, която вече не приличаше на кола — беше се превърнала в купчина метал, парчета от тапицерия и строшени стъкла, които проблясваха под идващата отвън светлина.

— Надявам се — отвърнах. — Пусни ги да влязат, Лий.

Отново припаднах, когато тя отиде да отвори вратата.

Последвалите събития са объркани в съзнанието ми. Образи се мяркаха пред очите ми, сетне избледняваха или напълно изчезваха. Спомням си как от линейката изнесоха носилка и я разтвориха, а неоновото осветление в гаража проблясваше върху никелираните й части, спомням си как някой извика: „Отрежете крачола, за да може поне да го погледнем“, а друг глас, струва ми се, че бе на Лий, възкликна: „Моля ви, не му причинявайте болка…“. Спомням си още линейката (сигурно съм бил в линейката, защото от тавана висяха две бутилки за системи) и убождането от игла…

След това се случиха странни неща. Дълбоко в себе си съзнавах, че не сънувам — страхотната болка, която изпитвах, беше най-сигурното доказателство — но всичко изглеждаше като насън. Бях натъпкан с болкоуспокояващи, но очевидно и шокът оказваше въздействие. Намирах се в помещение, ужасно напомнящо болничната стая, където бях прекарал цялата есен, мама седеше до леглото ми и плачеше. След това се появиха баща ми и бащата на Лий. Изглеждаха толкова мрачни, че приличаха на Туидълдий и Туидълдъм, както би ги описал Франц Кафка. Баща ми се наведе над мен и изрече с гръмлив глас, който прозвуча някъде отдалеч: „Как попадна там Майкъл?“ Значи единственото, което ги интересуваше, бе как Майкъл е попаднал в гаража. Помислих си: „О, приятели мои, мога да ви разкажа цялата история, от която ще ви настръхнат косите!“

Мистър Кабат се обади: „Момче, в каква каша забърка дъщеря ми?“ Спомням си, че му отговорих: „Не е въпросът в какво съм я забъркал, а от какво ви отърва тя“, което ми се стори адски духовито.

Илейн се мярна за няколко минути, стори ми се, че крие зад гърба си някакво шоколадче. Лий също се появи, и ме помоли да вдигна ръката си, за да завърже около нея розовото си шалче. Но аз бях безпомощен — имах чувството, че ръката ми се е превърнала в оловна пръчка.

Когато дойде Арни, си казах, че действително сънувам.

„Благодаря ти, човече — промълви той и аз ужасено забелязах, че лявото стъкло на очилата му е счупено. По лицето му нямаше нито драскотина, но счупеното стъкло ме изплаши до смърт. — Благодаря ти. Направи ми добро. Сега се чувствам много по-добре. Сигурен съм, че всичко ще се оправи.“

Отвърнах му или поне така ми се стори: „Не се притеснявай, приятел.“ Но той вече беше изчезнал.

Едва в неделя, на двайсет и първи януари, започнах да идвам в съзнание. Забелязах, че левият ми крак отново е гипсиран и е вдигнат във въздуха. Някакъв непознат човек седеше до леглото ми и четеше криминален роман от Джон Макдоналд. Забеляза, че съм се събудил и остави книгата.

— Добре дошъл отново сред живите, Денис — тихо изрече той и грижливо отбеляза с кибритена клечка страницата, докъдето бе стигнал. Сложи книгата в скута си и я покри с ръце.

Попитах го дали е лекар. Със сигурност не беше доктор Ароуей, който ме лекуваше миналия път. Този човек беше с двайсет години по-млад и поне с двайсет и пет килограма по-лек.

— Наричам се Рик Мърсър и съм от щатската полиция. Ако искаш, можеш да ми казваш Рик.

Подаде ми ръка, несръчно се пресегнах и я докоснах, но нямах сили да се здрависам с него. Главата ме болеше, усещах силна жажда.

— Слушайте, нямам нищо против да отговоря на всичките ви въпроси, но преди това трябва да разговарям с лекар.

Преглътнах, той разтревожено ме изгледа, а аз продължих:

— Искам да знам дали ще остана инвалид за цял живот.

Мърсър се усмихна и промълви:

— Ако доктор Ароуей казва истината, след месец, месец и половина отново ще ходиш. Той твърди, че този път не си счупил крака си, а жестоко си го навехнал, затова се е подул като кренвирш. Казва още, че си се отървал много леко.

— Ами Арни? — попитах. — Какво се е случило с Арни?

Очите му помръкнаха.

— Какво се е случило с Арни? Кажете ми.

Той се поколеба.

— Струва ми се, че моментът не е подходящ.

— Моля ви, кажете ми. Той… мъртъв ли е?

Мърсър въздъхна:

— Да. Заедно с майка му катастрофирали на пенсилванската магистрала. Ако изобщо е било катастрофа.

Опитах се да проговоря, но от гърлото ми не се изтръгна нито звук. Посочих към книгата на нощното шкафче и си помислих, колко гадно е да се намираш в болнична стая и да знаеш точното място на всеки предмет. Полицаят ми наля чаша вода и постави сламката в нея. Отпих няколко глътки и се почувствах по-добре. Всъщност само гърлото ми вече не беше пресъхнало, всичко останало беше направо отвратително.

— За какво намеквате?

Мърсър обясни:

— Случило се е в петък вечерта, когато снеговалежът не беше толкова обилен. По радиото предупреждаваха пътуващите по магистралата да имат предвид намалената видимост. От силата на удара предполагаме, че комбито се е движило с около осемдесет километра в час. Внезапно прекосило средната линия и връхлетяло срещу идващия отсреща тежкотоварен камион, после избухнало.

Затворих очи и попитах:

— А Реджина?

— Загинала на място. Ако това те утешава, сигурно не са…

— … страдали — довърших вместо него. — О, мистър Мърсър, нямате представа колко страдаха.

Преглътнах сълзите си и продължих:

— Боже мой, и тримата страдаха безмерно.

— Шофьорът на камиона се отървал със счупена ръка. Той твърди, че в колата имало трима души, Денис.

— Трима?

— Да. Каза още, че му се сторило… Сторило му се, че се борят.

Мърсър ме изгледа.

— Колегите ми смятат, че Арни и майка му са качили някакъв стопаджия-престъпник, който избягал преди пристигането на полицията.

Помислих си, че говори така, защото не познава Реджина Кънингам. За нея качването на стопаджия би било равносилно да отиде на прием по джинси. Тя никога не се отклоняваше от железните си принципи.

Навярно е бил Льобей. Знаех, че не може да е на две места едновременно. Навярно е изоставил Кристин след фаталното развитие на събитията в гаража на Дарнъл и се е опитал отново да се всели в Арни. Бог знае какво е последвало. Но съм сигурен в едно — Арни се е съпротивлявал и са завършили наравно.

— Мъртъв — промълвих и този път не можах да сдържа сълзите си — бях прекалено слаб и нещастен. Все пак не можах да го опазя докрай и той загина. Спасих останалите, но не и най-добрия си приятел.

— Разкажи ми, какво се случи — каза Мърсър, остави книгата на нощното шкафче и се приведе напред. — Разкажи ми всичко, което знаеш, от игла до конец.

— Какво ви разказа Лий? Как е тя?

— Прекара тук една нощ, под наблюдение. Имаше сътресение на мозъка и рана на главата, за която бяха необходими цели дванайсет шева. За щастие по лицето й няма драскотина — щеше да е жалко — такова хубаво момиче.

— Лий е повече от хубава — тя е направо красавица — поправих го аз.

— Отказа да каже каквото и да било — полицаят с възхищение се усмихна. — Нито на мен, нито на баща си. Той, меко казано, направо побесня. Дъщеря му обаче настоява, че ти ще прецениш какво и кога да съобщиш.

Той замислено ме изгледа и продължи:

— Настояваше, че ти си човекът, сложил край на всичко.

Промърморих:

— Не може да се каже, че се справих особено блестящо…

Все още не можех да свикна с мисълта, че Арни е мъртъв. Беше невъзможно, нали? Изведнъж си спомних как на дванайсетгодишна възраст ни изпратиха на лагер във Върмонт. След няколко дни ми домъчня за вкъщи и му казах, че ще се обадя на родителите си да ме вземат. Арни ме заплаши: „Ако го направиш, ще разглася из цялото училище, че са те изгонили, защото са те хванали да лапаш фъшкии в палатката си“. Едно лято двамата се изкачихме чак до върха на високото дърво в нашия заден двор и написахме инициалите си на стъблото му. Арни често идваше да спи у дома, и двамата седяхме до късно и гледахме филми на ужасите, сгушени заедно на дивана под моята завивка. Ами всичките сандвичи с „чудо хляб“, с които тайно се угощавахме? Когато стана на четиринайсет, Арни дойде при мен за съвет — беше засрамен и изплашен от сексуалните си сънища… Но кой знае защо в съзнанието ми непрекъснато се натрапваше споменът за мравешките ферми. Невъзможно е да е мъртъв приятелят, научил ме да правя мравешки ферми… Понечих да го споделя с Мърсър, но се отказах — положително нямаше да ме разбере.

Помислих си: „Хей, Арни, кажи, че не е вярно. Боже мой, животът е пред нас! Дори не сме си устройвали двойна среща с момичето в автокиното“.

— Какво се случи? — отново попита Мърсър. — Разкажи ми, Денис.

— Няма да ми повярвате — прегракнало изрекох аз.

— Ще се изненадаш, ако разбереш какво знаем — прекъсна ме полицаят. — Моят приятел, на име Джънкинс, беше натоварен с разследването на този случай. Той загина недалеч оттук. Седмица преди да умре ми каза, че в Либъртивил става нещо, в което никой не би повярвал. След това го убиха. Ето защо съм лично заинтересуван да разнищя цялата история.

Предпазливо попитах:

— Не ви ли каза нещо повече?

— Съобщи ми, че се натъкнал на извършено преди години убийство — изрече Мърсър без да откъсва очи от моите. — Казваше, че това няма значение, защото извършителят бил мъртъв.

— Льобей — промърморих и си казах: „Ако Джънкинс се е добрал до този факт, никак не е чудно, че Кристин го е убила. Това би означавало, че е бил много близо до истината.“

— Да, и приятелят ми спомена това име — рече полицаят и се приведе към мен. — Ще ти кажа и още нещо, Денис — Джънкинс беше отличен шофьор. На младини, преди да се ожени, караше състезателни коли на Фили Плейнс и е спечелил доста награди. Катастрофирал е с полицейската кола, като е карал с повече от сто и шейсет километра в час. Преследвачът, сигурни сме, че е имало такъв — трябва да е бил дяволски шофьор.

— Точно такъв беше — отвърнах.

— Тук съм сам — продължи Мърсър. — От два часа чакам да се събудиш. Не водя стенограф, нямам магнетофон, нито скрит микрофон. В момента не се налага да даваш показания, но искам да знам какво се е случило. Защото често навестявам жената и децата на Руди. Разбираш ли?

Замислих се и мълчах близо пет минути. Той също не промълви нито дума. Накрая кимнах:

— Съгласен съм. Но съм сигурен, че няма да ми повярвате.

— Ще видим.

Заговорих, без да знам какво точно ще кажа.

— Разбирате ли, той беше неудачник. Във всяка гимназия има поне двама като него — това е нещо като закон. Те служат като отдушници за останалите. Само че понякога намират някого, в когото да се вкопчат и оцеляват. Арни имаше мен. После се появи Кристин.

Внимателно го изгледах. Ако бях съзрял искрица недоверие в сивите му очи, които толкова напомняха очите на Арни… щях да го посъветвам да напише в рапорта си каквото намери за добре и да съобщи на съпругата на Руди Джънкинс каквото поиска.

Но той кимна, без да откъсва поглед от лицето ми.

— Просто исках да го разберете — промълвих, сетне сълзите ме задавиха и не можах да изрека следващите думи: „Лий Кабът дойде по-късно.“

Отпих няколко глътни вода и с мъка преглътнах. Говорих в продължение на два часа.

Най-сетне млъкнах. Не завърших разказа си с разтърсващи думи, просто спрях да говоря, защото гърлото започваше да ме боли. Не попитах Мърсър дали ми вярва; не го попитах дали ще ме затвори в лудницата, или ще ми даде златен медал за най-голям лъжец. Сигурен бях, че не се съмнява в думите ми, защото те потвърждаваха онова, което вече му беше известно. Нямах представа какво мисли за историята на Кристин и на Льобей и дали вярва в способността на миналото да протяга ръце към настоящето. И до днес не съм сигурен какво е било мнението му по този въпрос.

Настъпи кратко мълчание. Мърсър се плесна по бедрата и скочи на крака.

— Е, няма повече да ти досаждам. Родителите ти навярно искат да те видят.

Той издави от портфейла си визитна картичка — върху нея бе написано името му и някакъв номер.

— Обикновено можеш да ме намериш на този телефон, или да предадеш съобщение. Кажи на Лий Кабът за какво сме разговаряли и я помоли да ми се обади.

— Непременно.

— Смяташ ли, че ще потвърди твоята версия?

— Да.

Той втренчено ме изгледа и промълви:

— Ще ти кажа едно, Денис — ако ме лъжеш, то ти си най-изпеченият мошеник на света.

След това си отиде. Видях го само още веднъж, на тройното погребение на семейство Кънингам. Всички вестници пишеха за трагичната им и странна смърт: бащата убит от кола на собствената си алея, майката и синът — загинали при катастрофа на магистралата.

Никъде не се споменаваше, че Кристин е била в гаража на Дарнъл.

Същата вечер цялото ми семейство дойде на посещение; чувствах се много по-добре, отчасти защото се бях изповядал пред Мърсър (който беше „заинтригуван слушател“, както би казал преподавателят ми по психология, човек, с когото лесно можеш да разговаряш), но най-вече заради следобедната визитация на доктор Ароуей. Той беше в лошо настроение и се заяде с мен: посъветва ме следващия път направо да отрежа крака си с верижен трион, за да спестя на всички време и неприятности. Но все пак, струва ми се с известно нежелание, ме осведоми, че не се е случило най-лошото. Предупреди, ме, че не съм подобрил шансовете си за участие в Бостънския маратон, сетне си отиде.

Ето защо имах повод да съм в отлично настроение, когато пристигнаха родителите ми и Ели. Всъщност и тя допринесе за това, защото непрестанно бърбореше за предстоящото важно събитие — нейната Първа среща. Някакъв пъпчив хлапак на име Брандън Хърлин я беше поканил да карат заедно кънки. Баща ми щеше да им бъде шофьор. Страхотно, нали?

Родителите ми се преструваха на весели, но мама непрекъснато хвърляше поглед към татко, сякаш го подсещаше да не забравя задължението си. Накрая тя побърза да изведе Илейн, а татко попита:

— Ще ми кажеш ли какво се случи? Лий е разказала на баща си някаква смахната история за коли, които се движат без шофьор, мъртви момиченца и какво ли още не. Горкият човек направо се е побъркал.

Кимнах. Бях смъртно уморен, но не исках родителите на Лий да й се карат, нито да смятат, че ги лъже, или се е побъркала. Длъжен бях да я защитя.

— Добре, ще ти разкажа всичко. Прати мама и Ели на разходка, а най-добре — на кино.

— Толкова ли е дълго?

— Да.

Той разтревожено ме изгледа и се съгласи. Разказах цялата история за втори път, а сега и вие я научихте.

Почивай в мир, Арни. Обичам те, човече.