Критична точка

IV

— Е, колко време ще спечелите, докторе?

Рекър отговори, без да откъсва поглед от екрана:

— Предполагам, че остатъка от нощта и част от утрото, когато реката още не е изсъхнала. По часовник до изгрева остават двадесет часа.

— Впрочем, постарайте се да не пренебрегвате особеностите на характера на Аминадабарли. Той ще започне да ви уважава за това, а и аз още повече.

— Ще направя каквото мога — обеща Рекър. — Но сега е най-добре той да не се появява още няколко часа. Прехвърлям Ник през реката… Ако предположите, че той ми е като дете, няма много да сгрешите. Нямам нищо против да поговорим, докато нещата вървят гладко, но в случай че прекъсна на средата на думата, не се учудвайте. Вие говорихте ли с децата?

— Да, и те са направо юнаци. Какво щастие, че с нея е това момче дромианче. Мисля си, че Изи би се предала, ако не се чувстваше отговорна за него. Той изглежда е признал ръководната й роля, следователно с децата всичко е наред. А, казах ли ви какво е открил мистър Сакииро? На батискафа са останали отворени няколко външни люка за илюминаторите. Мрежата електролитни устройства без съмнение е била подложена на корозия от газовете на външната атмосфера. Той смята да изпрати там вашите възпитаници за извършване на ремонта.

— Знам вече. И аз сам не съм измислил нищо друго. Но затова трябва отначало да ги намеря, а те от своя страна трябва да отидат при скафа, ако го открият. Засега ме успокоява това, че механизмите работят без проблеми и снабдяват децата с всичко необходимо.

— Така е, но Изи няма да издържи дълго при тази сила на тежестта.

Рекър се намръщи.

— Но може да пострада от нещо друго. Синтезаторите на батискафа произвеждат храна, годна за хората.

— И какво от това? Нима обмяната на веществата при тях е различна от нашата? И те дишат кислород и аз самият съм виждал да ядат наша храна тук на кораба.

— Сигурно сте прав, но е необходимо да се уточни. Потребностите от витамини при тях са по-големи, въпреки че се хранят подобно на нас с въглехидрати, мазнини и белтъчини. Момчето може да получи авитаминоза, ако се задържи дълго там.

Рекър подсвирна и лицето му се намръщи. Отначало Рич помисли, че нещо се е случило на Тенебра, но на екрана, както и преди малко, се виждаше само реката. Тя беше широка поне миля. Дипломатът мълчаливо загледа как роботът се придвижва напред и достига отсрещния бряг.

Дъждът продължаваше. Факелът на Ник угасна и трябваше да включат прожектора — така можеха да забелязват навреме бавно падащите капки и да ги избягват. След като бе около десет минути в нормалната атмосфера, Ник започна да се съвзема. Веднага щом дойде на себе си, той избра по-дебел клон, запали го и пътешествието продължи както преди да преминат реката, но сега нямаше защо да се боят, че Бързия може да ги настигне.

В кабината за управление дойде смяната. Рекър съвсем не искаше да напуска поста си — долу обстановката продължаваше да бъде прекалено сложна, но разбираше, че няма това право. Човек не е приспособен да бъде буден и същевременно бодър през цялата тенебрийска нощ, която продължаваше две земни денонощия. Затова той разказа на пристигналия човек какви събития са се разиграли, какво трябва да последва и с нежелание си тръгна.

— Не мисля, че веднага ще успея да заспя — каза Рекър на Рич. — Какво ще кажете, ако отидем в радиокабината и поговорим с Изи?

— Сега тя спи — отговори бащата на момичето. — Затова дойдох при вас да видя какво става. Впрочем един поглед в повече няма да ни попречи. — Той замълча за миг и след това добави: — Аз обичам да гледам, когато се събужда.

Рекър не каза нищо.

Дежурният в кабината съобщи, че няма произшествия, след което двамата мъже седнаха пред екрана. Нямаха настроение за разговори. Рекър почти беше задрямал, когато се чу гласът на Изи:

— Батискафът се движи. Ние се намираме на дъното и в илюминатора се виждат скали и някакви смешни неща, които приличат на растения, и ние бавно преминаваме край тях. Понякога сякаш подскачаме и се поклащаме. Когато докосваме дъното, чувам драскане и скърцане.

— Ясно, за сега няма основания за особени тревоги.

Рекър изключи микрофона и се обърна към Рич.

— Мисля, че скоро моите приятели ще достигнат батискафа. Признавам си, че не съм напълно сигурен какво ще съумеят да направят. И преди да даваме задачи на Ник, трябва да изчакаме неговите съобщения.

Дипломатите напуснаха радиокабината. Дежурният свързочник смутено погледна Рекър.

— Вярвате ли, че ще успеем?

— Вие имате предвид намерението ни да възложим на Ник и приятелите му ремонта? Нали? Не е чак толкова абсурдно, аз шестнадесет години ги уча на разни неща и знам техните възможности. Те са разумни същества като хората. И, разбира се, ще могат да съединят няколко проводника.

По лицето на дежурния премина съмнение.

— Ако се съединят тези проводници, които е нужно — измърмори той. — А как ще изолират връзките?

— Те приготвят лепило от черупките на разни животни. Аз ги научих на това. Трябва само да проверим дали веществото е изолатор, но дори това не ме интересува особено много.

Дежурният кимна в знак на съгласие. Двамата съзерцаваха мълчаливо екрана.

Дългата нощ още не беше свършила. Рекър изкара поредната си смяна в пункта за управление на робота и помогна на Ник и Фейджин да стигнат до мястото, за което смятаха, че е най-близо до лагера на групата им.

Алтаир изгря и обстановката започна да се прояснява. Ник позна местността и каза, че след три часа са при съплеменниците му. Дойде смяната и Рекър уведоми за положението. И като капак на всичко от радиокабината дойде съобщение, че батискафът изглежда е спрял. Рекър побърза към кабината.

Дипломатите бяха там и когато биологът се озова в кабината, Изи нещо разказваше.

— … откакто отново се преместихме. Вън продължава да е така тъмно, както и преди, но люлеенето не е тъй силно, изглежда тук течението е станало слабо. Ако правилно следя времето, Алтаир е изгрял и тогава водата се изпарява.

Момичето замълча и тогава Рекър я запита:

— Доколкото разбрах, нито ти, нито Мино не сте забелязали по време на дрейфа същества, които да живеят във водата?

— Имаше само растения или нещо, прилично на тях.

— А сега как е?

— Същото.

— Това означава, че не сте стигнали още до океана. Ник твърди, че там има животни. Ние готвим тук едно приспособление, което ще ви позволи да говорите направо с Ник и ще можеш да го насочваш. Повече няма да е нужно да преразказвам съобщенията ти.

— Колко ще бъде хубаво! Знаете ли, щом ви видях в пункта за управление на робота, поисках да говоря сама с Ник. А как ще говоря с него? Има ли външни микрофони и високоговорители?

— О, да, мистър Сакииро ще ти обясни как да ги включиш. А по моя канал ще говориш, докато Ник не дойде до вас.

— Добре. Ние ще се обадим отново, щом водата спадне. Мине е гладен и аз също искам да хапна нещо.

Рекър се отпусна на креслото и подремна няколко минути. Но усети глад и също реши да се нахрани. И тогава наистина му се приспа. Но вече бяха съобщили, че инженерът е поставил телекамера в пункта за управление, и той побърза да отида там. Трябваше да минат много часове, преди да намери време за сън.

… В лагера всички се бяха събрали и Ник разправяше на приятелите си за преживените приключения. Рекър слушаше внимателно, това се налагаше, понеже аборигените възприемаха света по-различно от хората. Но сега в разказа нямаше нищо ново.

После започнаха да говорят приятелите на Ник, които се бяха занимавали с картографиране на местността, и това отне няколко часа.

Прекалено много време…

Тази топография можеше да излезе през носа на учениците на Рекър и дори да прекъсне търсенето на батискафа или най-малкото да го забави. Но щастливата случайност им помогна да предотвратят това.

Докато разглеждаха картите, Бети неволно погледна околните хълмове и забеляза една фигура, която се мярна за миг в храстите. Тя веднага си помисли, че това може да бъде само някой воин на Бързия, и незабелязано за другите съобщи това на Ник. Опасността се оказа голяма — Бързия бе съумял да се прехвърли с хората си през реката и да стигне дотук.

Пресметливостта и решителността на Ник биха зарадвали Рекър, но и той в този момент не знаеше нищо. Младият момък се боеше да не изплаши разузнавача и започна да действа сам, без подсказването на Учителя. Неприятелският воин бе хванат жив. Наистина преди да счупи надве копията си, той поиска Фейджин да му гарантира безопасността и живота. Не бяха глупави тези пещерни диваци! Рекър с помощта на робота убеди пленника, че тук нищо не го заплашва, и веднага се появи нова идея. Той реши да привлече и племето на Бързия за търсенето на батискафа.

Монологът на Рекър се оказа прекалено дълъг и труден и за двете страни. Нали учениците му не знаеха нищо за батискафа и не беше лесно на тях и още повече на разузнавача на Бързия да се обясни какво представлява космически кораб. Като примитивна аналогия му послужи скърцащата количка. Нужно бе да намери такива думи, които Ник да разбере и да преведе на езика на тенебрийците.

— Тук, някъде наблизо, се намира „количка“ с мои събратя. Тя е долетяла от горе и не може сега да се върне обратно. В нея нещо се е счупило, както и при вас става, например с върховете на копията. Трябва да я открием и да я поправим. Как? Това ще кажа после.

Рекър успя да убеди разузнавача, че като награда ще научи племето на много полезни неща, като например добиването на огън, а после ще летят и други „колички“, които ще носят най-различни интересни и полезни вещи.

Рекър започна подробен инструктаж на „командата“ си. Раздели ги на три групи, показа къде трябва да търсят и те се разпръснаха. В лагера останаха Ник и Бети да пазят стадото.

Той позволи на Изи да включи светлината. Макар нощта да бе далеко, прожекторите в тази сумрачна мъгла бяха добър маяк.

Започнаха дълги часове на очакване. Трите двойки се разпръснаха в различни посоки и връзка с тях нямаше и не можеше да има. След време се разбра, че една от двойките, Джон и Нанси, скоро бе видяла неясна светлина, но това бил кратер на действащ вулкан. Те се опитали да преспят край него, но когато огромна маса се отчупила и рухнала в огнената бездна, предпочели благоразумно да се оттеглят.

Скоро отново забелязали светлина. Този път било обикновен огън, около който нямало никой. Но само след минута прозвучали познатите гласове на Оливър и Дороти. Те също били забелязали вулкана, но нощта ги заварила по средата на пътя. А на този хълм се скрили, защото видели факлата на Джон и сметнали, че това са пещерните жители. Двете двойки се разположили край огъня, като до този момент не били изпълнили основната си задача…

— Изи! Ела при мен! Тук нещо шавна! — провикна се Мино.

— Идвам, Мино. — Екранът се пресече от момичето. — Сигурно е някакво животно, като тези, които Ник гледа в стадото си.

Последва дълга пауза, преди да се чуе гласът на Изи, но този път доста отдалече.

— Нищо не виждам, само храсти.

— Той беше тук преди миг. Съвсем същият като Ник. Ето там, до онзи храст стоеше — пропищя Мино.

— Какво пък, ще почакаме. Той може бе ще се върне.

Рич погледна накриво Рекър и поклати сърдито глава.

— Ето от какво се страхувах. Те сега ще загубят желание за сън и почивка. И всеки храст ще им се струва…

Прекъсна го внезапен вик, толкова пронизителен, че те не можаха веднага да съобразят кой вика така.