Кръгът

КНИГА ВТОРА

Беше фантастично създание, призрачно, леко страховито, постоянно в движение. Който и да застанеше пред него, не можеше да откъсне очи. Мей беше като хипнотизирана от изумителния му силует, перки като остриета, млечнобяла кожа и сребристосиви очи. Със сигурност беше акула, формата й не оставяше място за съмнение, нито застрашителният й поглед, но беше от непознат вид, всеядна и сляпа. Стентън я беше донесъл от пътешествието си в Марианската падина с подводницата на Кръга. Акулата не беше единствената му находка – имаше и досега невиждани медузи, морски кончета, скатове и всички бяха почти прозрачни, неземни и на показ в няколко гигантски аквариума, които Стентън беше конструирал за една нощ.

Задачата на Мей беше да показва създанията на зрителите, да им дава пояснения, когато е нужно, и чрез обектива на шията си да им служи за прозорец към този нов свят и като цяло към света на Кръга. Всяка сутрин слагаше огърлицата си, която приличаше на тази на Стюарт, но беше по-лека, по-малка и падаше до нивото на сърцето й. Там образът беше най-стабилен и обширен. Показваше всичко, което тя вижда, често пъти дори повече. Качеството на видеото позволяваше на зрителите да увеличават образа, да го движат и замразяват. Аудиовръзката беше прецизно настроена, така че да предава в реално време всички нейни разговори. Всичко се записваше, но вторичните звуци от обкръжението й оставаха на заден план. Зрителите на практика можеха да огледат всяко помещение, в което тя се намираше – а с малко повече усилие дори да изолират и нечий чужд разговор.

Всеки момент се очакваше храненето на всички морски същества, но Мей и зрителите й се интересуваха най-вече от акулата. Още не я беше виждала да се храни, но се говореше, че е ненаситна и светкавично бърза. Макар и сляпа, откриваше храната мигновено, независимо от размера, независимо дали е жива или мъртва, и я храносмилаше с ужасяваща скорост. Пуснеха ли някоя херинга или сепия в аквариума, след секунди акулата отделяше всичко, което е останало от животното – под формата на дребнозърнеста субстанция, която се стелеше към дъното на аквариума като пепел. Всичко това беше още по-впечатляващо заради прозрачната кожа на акулата, през която ясно се виждаше храносмилателният процес.

В слушалката избълбука тих като капчица звук: „Храненето се отлага за 14:02“, каза глас. Часът беше 12:51.

Мей погледна надолу по коридора към останалите три аквариума, всеки следващ една идея по-малък от предишния. Държаха помещението в пълен мрак, за да откроят електриковосините аквариуми и призрачно белите същества, които плуваха вътре.

„Хайде да отидем при октопода“, каза гласът.

Главните аудио инструкции получаваше от екипа на „Допълнителни насоки“, от който говореха в ухото й през миниатюрен предавател и от време на време й даваха идеи – например да се отбие през „Машинната епоха“, за да покаже на зрителите си новия дрон със слънчево захранване, който може да пропътува неограничени разстояния през континенти и океани, стига да получава достатъчно светлина. По-рано днес беше завела зрителите си тъкмо там. По-голямата част от деня си прекарваше в подобни разходки из различните отдели и в представяне на новите продукти, изработени или поръчани от Кръга. Така всеки неин ден беше различен и за шестте седмици, откакто бе станала прозрачна, обходи всяко кътче на кампуса – от „Ветроходната епоха“ до „Старото царство“, където, до голяма степен на шега, работеха по проект за закрепяне на камера за всяка останала бяла мечка.

– Да видим октопода – каза Мей на зрителите си.

Отиде до цилиндричната стъклена конструкция, висока близо пет метра и с диаметър над три. Безгръбначното създание вътре, белезникаво като облак, но прорязано от синьо-зеленикави вени, опипваше наслуки обкръжението си и се луташе като полуслепец, който си търси очилата.

– Този индивид е роднина на октопода телескоп, но е единственият представител на рода си, някога залавян жив.

Създанието сякаш постоянно менеше формата си. В един миг изглеждаше като балон, който се раздува самоуверено и набъбва все повече, докато в следващия се смаляваше, въртеше и разтягаше, несигурно в собствения си, истински облик.

– Както виждате, много е трудно да се определи реалният му размер. Ту изглежда, все едно можеш да го побереш в шепа, ту изпълва почти целия аквариум.

Пипалата на октопода сякаш искаха да опознаят всичко: формата на стъклото, топографията на коралите по дъното, докосването на водата навсякъде около него.

– Направо е умилителен — каза Мей, когато октоподът се разпъна като мрежа през целия диаметър на стъкления цилиндър. Любопитството, което проявяваше, му придаваше някаква деликатност, чувственост, изпълнена с несигурност и желание.

– Стентън е открил първо него – обясни Мей, докато октоподът се издигаше от дъното бавно и наперено. – Появил се е иззад подводницата и се е стрелнал отпред, като че ли подканвал Стентън да го последва. Сами можете да си представите каква скорост може да развие. – Сега октоподът обикаляше аквариума, засилвайки се като чадър, който се отваря и затваря.

Мей погледна часа. 12:54. Оставаха още няколко минути. Задържа камерата върху октопода. Не се заблуждаваше, че всяка минута от всеки ден е еднакво вълнуваща за зрителите й. През трите й седмици на прозрачност вече бе имало немалко време без предаване, но в крайна сметка задачата й беше да предостави отворен прозорец към живота в Кръга – и възвишеното, и баналното. „Ето ни във фитнес клуба“, беше съобщила веднъж, когато за пръв път показа залата на зрителите. „Хората тичат и се потят и измислят начини как да огледат някого без да се издадат.“ Друг път просто отиваше да обядва, съвсем непринудено и без да коментира. Сядаше срещу другите кръгаджии, които се държаха все едно никой не ги гледа, или поне се опитваха. Повечето й колеги се радваха да са пред камерата, а скоро всички осъзнаха, че това се е превърнало в част от работата им в Кръга, в част от Кръга като цяло. Ако искаха компанията им да проповядва прозрачността и глобалните, безкрайни предимства на открития достъп, трябваше сами да прегърнат този идеал, завинаги и навсякъде, но най-вече в кампуса.

За щастие имаше достатъчно събития, които да бъдат показани и отпразнувани зад стените на Кръга. С настъпването на есента и последвалата я зима, неизбежната, върховна цел се приближаваше със светкавична скорост: из целия кампус прозираха знамения за почти постигнатата цялост на Кръга. Посланията бяха енигматични, предвидени да подклаждат любопитството и дискусиите. „Какво би означавала Цялостта?“ Всички в Кръга имаха задача да помислят над това, да дадат отговори, да пишат идеите си по стените, пръснати из кампуса и мрежата. „Всички по земята да имат профил в Кръга!“ беше едно от най-популярните мнения. „Кръгът да сложи край на световния глад“ гласеше друго. „Кръгът да ми помогне да намеря корените си“ казваше трето. „Никога повече да не изгубим данни – човешки, цифрови, емоционални или исторически.“ Този призив беше отправен от самия Бейли. Най-любим на всички беше: „Кръгът да ми помогне да открия себе си“.

Подобен развой на събитията до голяма степен беше заложен още в планирането на Кръга, но никога досега моментът не се бе оказвал толкова подходящ, а инерцията бе твърде силна, за да й се устои. Сега, когато 90 процента от политиците във Вашингтон бяха прозрачни, а останалите 10 вехнеха под съмненията на колеги и поддръжници, вездесъщият въпрос тегнеше над тях като изпепеляващо слънце: „Какво криете?“. Предвиждаше се до една година целият Кръг да е станал прозрачен, но за момента целта бе да се изчистят техническите дефекти и всички да свикнат с мисълта. Засега прозрачни бяха единствено Мей и Стюарт, макар че Мей до голяма степен беше засенчила експеримента на предшественика си. Тя беше млада и се движеше далеч по-бързо от него, а и даряваше зрителите с гласа си, който те обожаваха – сравняваха го с музика, оприличаваха го на „напев на флейта“ или „пленителен акустичен акорд“. А и самата тя се чувстваше окрилена от непрестанната сърдечност на милионите зрители, която всеки ден струеше през нея.

Разбира се, отне й време да свикне, като се започне от самата работа с устройството. Камерата беше лека като медальон и след броени дни вече едва я усещаше върху гърдите си. Бяха изпробвали различни начини да я закрепят на място, включително с велкро върху дрехата, но нищо не се оказа така ефективно и елементарно, като просто да я провесят от шията й. Друго нововъведение, което намираше за пленяващо, но понякога и разтърсващо, беше, че на малкото екранче на дясната си китка можеше да вижда това, което показва камерата. Тъкмо когато вече едва забелязваше датчика на лявата си ръка, камерата бе придала първостепенна важност на тази втора гривна на дясната й китка. Двете бяха с еднакъв размер и от същия материал, но новата имаше по-голямо екранче, за да побере видео образа, както и най-съществените данни от настолните й екрани. С гривна на всяка китка, прилепнала плътно към кожата й с матовото си, металическо докосване, Мей се чувстваше като Жената чудо и вече съзнаваше силата си (макар тази мисъл да беше твърде нелепа, че да я сподели с някого).

На лявата китка следеше пулса си, а на дясната – какво виждат зрителите й: живо предаване от камерата, което й позволяваше да коригира образа при необходимост. Също така знаеше точния брой на зрителите в даден момент, всичките си оценки и рейтинги, както и най-скорошните и най-популярни коментари от зрителите. В този момент заедно с нея пред октопода стояха още 441 762 души – над средния й брой зрители, но все пак по-малко, отколкото й се искаше да има, когато показва дълбоководните открития на Стентън. Останалите цифри, които виждаше, не бяха неочаквани. Средно имаше по 845 029 уникални посетители всеки ден и 2.1 милиона последователи в Зинг. Вече нямаше защо да се тревожи за позицията си в Топ2К. Прозрачността й и безмерната сила на публиката й гарантираха космическа конверсия и търговска стойност, благодарение на което винаги беше в челната десетка.

– Да видим морските кончета – каза Мей и се премести пред другия аквариум. Сред пастелните коралови букети и сините листа на водораслите се виждаха стотици, ако не хиляди създания, не по-големи от пръстче на дете, които се криеха и шаваха сред растителността. – Доста са свенливи тези рибки. Чакайте малко, всъщност риби ли са изобщо? – попита тя и погледна китката си, където някой вече беше изпратил отговор. „Абсолютно! Клас лъчеперки. Също като треската и рибата тон.“ – Благодаря ти, Сузана Уин от Грийнсбъро! – каза Мей и препрати информацията на последователите си в Зинг. – А сега, хайде да видим дали ще открием и таткото на всички тези дребосъци. Както може би знаете, при морските кончета мъжкото носи малките. Стотиците бебета, които виждате, се родиха веднага щом таткото пристигна тук. Къде ли е? – Мей се разходи около аквариума и скоро го откри. Беше голям колкото дланта й и стоеше на дъното, облегнал се на стъклото. – Май си мисли, че се е скрил, но не осъзнава, че сме от другата страна на стъклото и виждаме всичко.

Погледна китката си и леко коригира камерата, за да заснеме деликатното създание от най-добрия ъгъл. Кончето беше извило гръбче към нея и изглеждаше изтощено и засрамено. Мей долепи лицето си и камерата до стъклото, така че виждаше миниатюрните облачета в интелигентните му очи и изумителните лунички по фината му муцунка. Беше изключително неправдоподобно създание – ужасен плувец, с телце като китайски фенер и напълно беззащитно. На китката й се появи съобщение с изключително висок рейтинг: „Кроасанът на животинското царство!“. Мей го повтори на глас. Но въпреки крехкостта си, кончето някак се беше размножило, беше дало живот на десетки други като него, докато октоподът и акулата си бяха изучавали аквариумите и се бяха хранили. Кончето обаче като че ли не го беше грижа. Стоеше настрана от потомците си, все едно няма представа откъде са се взели и не го интересува какво ще се случи с тях.

Мей погледна часа – 13:02. Някой от „Допълнителни насоки“ проговори в ухото й: „Храненето е готово да започне“.

– Добре – погледна гривната си Мей, – виждам, че немалко от вас искат да се върнем при акулата, а и вече минава един, така че да вървим. – Докато се отдалечаваше от морското конче, то за миг извърна глава към нея, като че ли не искаше тя да си тръгва.

Мей се върна при първия и най-голям аквариум, където плуваше акулата на Стентън. Над него, на тясна червена стълба, стоеше млада жена с къдрава тъмна коса и подгънати бели джинси.

– Здравей, аз съм Мей.

Жената сякаш за малко да отговори „Зная“, но си спомни за камерата и бързо възприе отработен сценичен тон:

– Здравей, Мей, аз съм Джорджия и тъкмо ще храня акулата на господин Стентън.

В този момент, макар да беше сляпа и в аквариума все още да нямаше храна, акулата някак усети, че я чака пир. Започна да се върти като циклон и да се издига все по-близо до повърхността. Зрителите на Мей се бяха увеличили с още 42 000.

– Някой май е гладен – обади се Мей.

Акулата, която по-рано нямаше особено заплашителен вид, сега изглеждаше страховита и нащрек – самото въплъщение на хищническия инстинкт. Джорджия се опитваше да си даде вид на уверена и опитна, но Мей долови страха и тревогата в очите й.

– Готови ли сте там долу? – попита тя, без да изпуска от поглед акулата, която се стрелкаше към нея.

– Готови сме – отговори Мей.

– Добре, днес ще нахраня акулата с нещо ново. Както знаете, досега сме й давали всякакви неща, от сьомга до херинга и медуза. Всеки път изяждаше всичко с еднакъв ентусиазъм. Вчера опитахме със скат, който не очаквахме да й хареса, но тя не се поколеба и го изяде със задоволство. Затова днес отново ще експериментираме.

Мей забеляза, че кофата, която Джорджия държи, е прозрачна и пълна с нещо кафеникавосиньо, с много крака. Чу как създанието потраква по стените на кофата: омар. Не предполагаше, че акулите ядат омари, но защо не.

– Както виждате, нося обикновен океански омар, който не знаем дали акулата може да изяде – продължи Джорджия.

Може би просто се опитваше да направи шоу за публиката, но дори Мей се притесняваше, че омарът е над водата твърде дълго. „Пусни го“, помисли си Мей. „Моля те, пусни го!“

Но Джорджия продължаваше да го държи, вероятно в името на Мей и зрителите й. През това време акулата беше усетила омара, без съмнение беше определила формата и размерите му с каквито и сензори да разполагаше, и кръжеше все по-бързо – все още послушно, но на края на търпението си.

– Някои акули могат да преработят черупките на подобни ракообразни, но други не – обясни Джорджия и размаха омара над водата, така че едната му щипка лениво докосна повърхността. „Пусни го, моля ти се! Пусни го веднага!“, помисли си Мей.

– Така че сега ще пусна този приятел в...

Но преди да успее да довърши, акулата се издигна и изтръгна омара от ръката й. От гърлото на Джорджия се изтръгна тих писък и тя сграбчи пръстите на ръката си, сякаш да се увери, че всички са там. В това време акулата вече беше отново по средата на аквариума, стиснала плячката в челюстите си. Бялото месо на омара извираше от широката й уста.

– Закачи ли те? – попита Мей.

Джорджия поклати глава, едва сдържайки сълзите си.

– Почти. – Тя потърка ръката си, все едно бе изгорена.

Омарът беше погълнат и Мей стана свидетел на нещо ужасяващо, но същевременно удивително: омарът се преработваше в тялото на акулата със светкавична скорост и невероятна яснота. Мей видя как се превръща на десетки, след това на стотици парченца в устата на акулата, после ги проследи през хранопровода, стомаха, червата. За броени минути омарът се бе превърнал в гранулесто вещество, което излезе от акулата и се посипа като сняг към дъното на аквариума.

– Май все още е гладна – каза Джорджия. Отново стоеше на стълбата, но този път с друг прозрачен съд. Докато Мей наблюдаваше храносмилането на омара, другата жена беше донесла второ ястие.

– Наистина ли държиш това, което си мисля? – попита Мей.

– Това е зелена морска костенурка – обяви Джорджия и вдигна съда с влечугото.

Костенурката беше приблизително колкото торса й, обагрена в мозайка от зелено, синьо и кафяво – красиво животно, което не можеше да помръдне в тясното пространство. Джорджия отвори вратичката в единия край на съда, сякаш канеше костенурката да излезе, ако пожелае. Тя обаче реши да остане вътре.

– Малко вероятно е нашата акула да е срещала някоя от тези, като се има предвид различната им естествена среда – обясни Джорджия. – Тази костенурка не би имала причина да се навърта по местата, които обитава акулата на Стентън, а акулата от своя страна със сигурност не е виждала слънчевите местности, където живеят костенурките.

Мей искаше да я попита дали наистина се кани да даде костенурката на акулата. Очите на жертвата бяха съзрели хищника отдолу и в момента тя се изтласкваше към затворения край на съда с цялата мудна енергия, която можеше да впрегне. Дори и в името на науката, ако миловидната костенурка станеше храна на акулата, много от зрителите на Мей щяха да възнегодуват. От китката й вече бликаха съобщения. „Моля ви, не я убивайте. Прилича на дядо ми!“ Паралелно течеше и друг низ от съобщения, където се твърдеше, че акулата, която не беше кой знае колко по-едра от костенурката, няма да може да погълне и храносмели влечугото, защитено от непробиваемата си коруба. Тъкмо когато Мей отвори уста, за да се опита да спре храненето, в ухото й се чу: „Стискай зъби, Стентън иска да види какво ще стане“.

В аквариума акулата отново кръжеше безспир, все така стройна и хищна както преди. Омарът за нея беше като нищо и никаква залъгалка. Сега се издигаше към Джорджия, знаейки, че основното ястие предстои.

– Раз, два, три – каза Джорджия и започна да накланя съда, докато костенурката не се плъзна бавно към неоновата вода, която се въртеше под нея – акулата предизвикваше водовъртеж. Когато съдът застана вертикално и главата на костенурката се подаде навън, акулата не се сдържа. Издигна се, захапа главата на жертвата и я издърпа под водата. И също като омара, костенурката беше погълната за секунди, само че този път се наложи акулата да извърши метаморфоза, която не бе нужна за ракообразното. Тя като че ли откачи челюстта си, удвоявайки отвора на устата си, и с лекота погълна на една хапка цялото влечуго. Джорджия обясни, че когато ядат костенурки, много акули повръщат корубите им, след като са храносмелили месото им. Само че акулата на Стентън имаше други методи. Черупката сякаш се стопи в устата и стомаха й като бисквитка в слюнка. След няма и минута костенурката – цялата – се превърна в пепел. Излезе от тялото на акулата също като омара – на гранулки, които бавно се понесоха към дъното на аквариума и се сляха, неразличими, с посипалите се преди тях.

Мей наблюдаваше процеса, когато изведнъж забеляза нечия фигура, почти силует, от другата страна на стъклото, отвъд далечната стена на аквариума. Тялото му беше просто сянка, лицето – невидимо, но само за миг кожата на движещата се акула отрази светлината над нея и освети лика му.

Калден.

Мей не го беше виждала от цял месец, а откакто бе станала прозрачна, от него нямаше и дума. Ани пътува до Амстердам, след това до Китай, Япония, Женева и не й беше останало време да се фокусира тъкмо върху него, но двете си бяха разменили някое и друго съобщение на тази тема. Трябваше ли да се тревожат за този непознат?

Тогава обаче той изчезна.

А сега стоеше неподвижен, вперил поглед в нея.

Прииска й се да го повика, но се поколеба. Кой е този мъж? Ако извикаше името му и го заснемеше с камерата, щеше ли това да предизвика скандал? Той щеше ли да избяга? Мей още беше в шок от изпепеляването на костенурката, от безпощадната свирепост на акулата и не откри нито глас, нито сили да изрече името на Калден. Затова просто се втренчи в него, както той в нея, и през главата й премина мисълта, че ако успее да го заснеме, ще може да го покаже на Ани и това ще доведе до някаква яснота, ще бъде разкрита самоличността му. Но когато погледна китката си, видя само тъмен, безличен силует. Може би обективът не го засичаше, ъгълът беше различен. Когато се опита да проследи фигурата на екрана си, той отстъпи назад и се стопи в сенките.

През това време Джорджия беше обяснявала за акулата и феномена, на който бяха станали свидетели току-що, но Мей не бе чула и дума. Сега Джорджия стоеше на върха на стълбата и махаше с ръка, надявайки се това да е било достатъчно, тъй като вече нямаше с какво да нахрани акулата. Представлението беше приключило.

– Ами, дами и господа, това беше – каза Мей, благодарна за възможността да се измъкне и да проследи Калден. Каза довиждане, благодари на Джорджия и бързо се отправи по тъмния коридор.

Мярна силуета му, който излизаше през една далечна врата, и забърза ход, като се стараеше да не тресе камерата и да се сдържи да извика след него. Вратата водеше до новинарското студио, което беше достатъчно логично място за посещение след изминалите събития.

– Да надникнем какво се случва при новинарите – каза тя, знаейки, че всички в стаята ще я очакват след двайсетината крачки, който я деляха от вратата. Също така знаеше, че камерите в коридора над вратата ще са заснели Калден и че рано или късно ще може да разбере дали наистина е бил той. Всеки един миг в Кръга се заснемаше от една или друга камера, обикновено от три, и проследяването на нечии движения беше въпрос на няколко минути работа.

Докато приближаваше вратата, Мей си мислеше за ръцете на Калден върху тялото си. За ръцете му, които се протягат надолу и го притискат дълбоко в нея. Чу дълбокия ек на гласа му. Усети вкуса му, като на влажен, свеж плод. Ами ако успее да го открие? Не можеше да го заведе в тоалетната. Или пък можеше? Щеше да намери начин.

Отвори вратата към студиото – широко помещение, което Бейли беше проектирал по подобие на едновремешните вестникарски редакции: със стотина ниски кабинки, пръснати навсякъде телеграфни апарати, часовници и ретро аналогови телефони на всяко бюро, с редица бели копчета под циферблата, които примигваха неравномерно. Имаше стари принтери, факсове, пишещи и печатарски машини. Разбира се, всичко беше просто декор. Нито едно от устройствата не работеше. Новинарите, които в момента гледаха Мей, усмихваха се и поздравяваха нея и всичките й зрители, събираха голяма част от материалите си чрез Очите на промяната. До този момент вече имаше над сто милиона достъпни камери по цял свят, което правеше личния репортаж излишно скъп и опасен, да не говорим за разхода на енергия.

Докато вървеше през стаята, новинарите й помахваха неуверено, в случай че визитата е официална. Мей им връщаше поздрава, докато сканираше наоколо, съзнавайки колко разсеяна изглежда. Къде се дяна Калден? Имаше само един изход и тя се запъти нататък, като кимаше и махаше, докато не стигна до вратата в далечния край. Отвори я, примижа срещу ослепителната светлина и го видя. Пресичаше обширната зелена ливада покрай новата скулптура от онзи китайски дисидент – припомни си, че скоро ще трябва да я отрази, даже може би още днес. Точно в този момент той се обърна за секунда, сякаш да провери дали Мей все още го следва. Погледите им се засякоха и по лицето му пробяга едва забележима усмивка, преди отново да се извърне и бързо да свие покрай „Периода на Петте династии“.

„Накъде си тръгнала?“, попита гласът в ухото й.

– Извинявайте. Наникъде. Просто исках... няма значение.

Мей, разбира се, имаше право да ходи където иска – повечето зрители ценяха най-много тъкмо скитанията й, – но хората от „Допълнителни насоки“ от време на време все пак искаха да имат някаква представа. Както стоеше под слънчевата светлина с безброй други кръгаджии, телефонът й звънна. Погледна си китката, но повикването беше анонимно. Знаеше, че няма кой друг да е, освен Калден.

– Ало?

– Трябва да се видим – каза той.

– Моля?

– Зрителите ти не могат да ме чуят, чуват само теб. Инженерите в момента си блъскат главите къде е входящият звук. Ще го оправят след няколко минути. – Гласът му беше напрегнат и разтреперен. – Така че слушай. Това, което се случва в момента, трябва да престане. Говоря сериозно. Кръгът е почти затворен и повярвай ми, Мей, това не са добри новини нито за теб, нито за мен, нито за човечеството. Кога можем да се видим? Ако се налага да е в тоалетната, нямам нищо против...

Мей затвори.

„Извиняваме се“, каза някой в ухото й. „По някаква причина входящият звук не работеше. Действаме по въпроса. Кой беше?“

Мей знаеше, че не може да излъже. Не беше сигурна дали наистина никой не е чул Калден.

– Някаква откачалка – импровизира и веднага се почувства горда със себе си. – Дрънкаше някакви глупости за края на света.

Погледна си китката. Хората вече се чудеха какво е станало и как. Най-популярното съобщение беше: „Технически проблеми в централата на Кръга? Какво следва, Дядо Коледа да забрави подаръците ли?“.

„Кажи им истината, както винаги.“

– Ами, нямам представа какво се случи току-що – каза Мей. – Когато разбера, веднага ще ви кажа.

Беше разтърсена. Още стоеше на същото място и от време на време махаше на кръгаджиите, които се обръщаха да я погледнат. Знаеше, че зрителите й сигурно се чудят какво ще стане сега, къде ще отиде. Не искаше да чете коментарите, защото хората щяха да са озадачени, дори притеснени. В далечината видя някаква игра, която приличаше на крокет, и озарена от идея, бързо се запъти нататък.

Когато доближи четиримата играчи и видя, че двама са от Кръга, а другите двама – посетители от Русия, Мей каза:

– Така, както знаете, в Кръга невинаги играем на игри. Понякога ни се налага и да работим, както ни демонстрира тази групичка. Не бих искала да ги притеснявам, но мога да ви уверя, че заниманието им включва сериозно разрешаване на проблеми и сложни алгоритми и че усилията им ще доведат до подобряване на продуктите и услугите, които ви предоставяме. Хайде да ги погледаме.

Така щеше да си даде няколко минути да помисли. Често фокусираше камерата върху подобни неща – игри, демонстрации, речи – и тогава можеше да остави ума си да се порее, докато зрителите гледат. Нагласи образа на камерата, увери се, че броят на зрителите (432 028) е в рамките на нормалното и че няма важни коментари, след което си отпусна три минути, преди отново да поеме контрол над живото предаване. С широка усмивка на лицето – със сигурност се виждаше на три или четири външни камери – тя си пое дълбоко въздух. Това беше новото й умение: да изглежда напълно спокойна, дори весела пред околния свят, докато в главата й цари пълен хаос. Искаше й се да звънне на Ани. Но не можеше. Желаеше Калден. Да бъде насаме с Калден. Да се озове обратно в онази тоалетна кабинка, седнала отгоре му, докато той прониква в нея. Само че този човек не беше наред. Със сигурност беше някакъв шпионин. Някакъв анархист, проповедник на апокалипсиса. Какво имаше предвид с предупрежденията си за затварянето на Кръга? Та тя дори не знаеше какво означават. Никой не знаеше, макар че Мъдреците напоследък бяха започнали да им дават подсказки. Един ден из кампуса се бяха появили нови плочи с тайнствени надписи – „Мислете за Затварянето“, „Да завършим Кръга“, „Кръгът трябва да стане цял“ – и тези лозунги бяха постигнали желания ефект. Но никой не знаеше какво означават, а Мъдреците си мълчаха.

Мей погледна часа. Бяха минали деветдесет секунди. Можеше да остане още най-много минута или две. Трябваше ли да докладва за обаждането? Беше ли чул някой разговора с Калден? Ами ако го е чул? Може би е тест дали би докладвала съмнително обаждане. Може би е част от Затварянето – изпитание за лоялността й и проверка дали ще попречи на евентуален провокатор. „Мамка му“, помисли си тя. Искаше да говори с Ани, но нямаше как. Помисли за родителите си, които щяха да й дадат добър съвет, но и тяхната къща беше прозрачна и пълна с камери – условие за лечението на баща й. Може би трябваше да отиде до там и с тях да разговаря в тоалетната? Не. Всъщност не се бяха чували от няколко дни. Бяха я предупредили, че имат някакви технически проблеми и казаха, че ще се свържат с нея скоро, че я обичат, но не бяха отговорили на съобщенията й от последните два дни. А и тя не беше проверявала картината от къщата. Трябваше да го направи. Отбеляза си наум, за да не забрави. Може би трябваше да им се обади? Да се увери, че са добре и после някак да им намекне, че иска да говорят за нещо много лично и притеснително?

Не, не. Това е лудост. Беше получила странно обаждане от човек, за когото вече със сигурност знаеше, че е луд. „По дяволите“, каза си тя с надеждата, че никой не е усетил хаоса в главата й. Доставяше й голямо удоволствие да върши това, което вършеше, да бъде прозрачна, да бъде проводник, водач на зрителите си, но тази отговорност, тази ненужна интрига я осакатяваше. И когато почувстваше тази парализа, приклещена между твърде много вероятности и неизвестни, имаше само едно място, където да намери покой.

В 13:44 часа Мей влезе в „Ренесанса“, усети над себе си поздрава на бавно въртящата се Калдерова скулптура и взе асансьора до четвъртия етаж. Дори само издигането през сградата я утешаваше. Разходката надолу по коридора, откъдето се виждаше атриума далеч под нея, й носеше душевен покой. Тук, в O.K., се чувстваше у дома. Тук нямаше неизвестни.

Отначало се беше изненадала, когато я помолиха да продължи да работи поне по няколко часа в седмицата. Да, в O.K. й беше много приятно, но както предполагаше, прозрачността щеше да остави голяма част от досегашните й задачи в миналото.

– Е, тъкмо там е въпросът – обясни й Бейли. – Първо, така няма да загубиш връзка с базисната работа, която вършеше там. И второ, смятам, че зрителите и последователите ти ще го оценят, ако продължиш да вършиш тази съществена работа. Ще бъде трогателен акт на скромност, не мислиш ли?

Мей веднага усети властта в ръцете си – мигновено се бе превърнала в един от тримата най-гледани служители на Кръга, – но бе решена да не си позволява да се самозабрави. Затова всяка седмица намираше време да се върне в старата си стая, на старото си бюро, което не бяха дали на друг. Оттогава бяха настъпили някои промени – екраните вече бяха девет и служителите се насърчаваха да градят все по-дълбока, здрава връзка с клиентите си, – но на практика всичко си беше същото и Мей откри, че ритъмът на работата, която познаваше до мозъка на костите си, й действа като медитативна терапия и я спасява в моменти на стрес и нещастие.

И така, през една слънчева сряда от третата си седмица на прозрачност Мей реши да прекара час и половина в O.K., преди остатъкът от деня да я е завъртял във вихъра си. В три часа трябваше да направи обиколка на „Епохата на Наполеон“, където работеха по премахването на физическите пари – лесната проследимост на интернет валутата можеше да заличи огромен процент от престъпността за една нощ. След това, в четири, трябваше да запознае публиката си с новите общежития за музиканти – двайсет и два изцяло оборудвани апартамента, в които някои музиканти, особено тези, които не успяваха да се издържат от продажби на записи, можеха да живеят безплатно и редовно да свирят за Кръга. С това следобедът щеше да приключи. В пет трябваше да присъства на анонсирането на последния политик, избрал да стане прозрачен. Както за нея, така и за много от зрителите й беше мистерия защо продължават да превръщат тези анонси в церемония (вече даже си имаха име – „просветления“). Вече имаше десетки хиляди прозрачни държавници из цялата страна и по света и това движение беше не толкова новост, колкото неизбежност. Мнозина предричаха пълна парламентарна прозрачност до осемнайсет месеца – поне при демократичното управление, но с Очите на промяната скоро нямаше да има друго. След „просветлението“ в кампуса имаше импровизирано театрално надиграване, събитие за набиране на средства за пакистанско училище, след това дегустация на вино и накрая барбекю за целия кампус под звуците на перуански транс хор.

Мей влезе в старата си стая, където собствените й думи – „Тайните са лъжи“, „Споделянето е щедрост“, „Мълчанието е кражба“ – заемаха цяла една стена, изписани с големи стоманени букви. Беше пълно с новаци и всички вдигнаха очи, леко притеснени, но щастливи, че тя е сред тях. Мей им помаха и шеговито направи реверанс, после забеляза Джаред, облегнал се на вратата на кабинета си, и също му помаха.

След това, решена да си свърши работата без повече фанфари, Мей седна, влезе си в профила и пусна запитванията. Отговори на три със светкавична скорост и средна оценка 99. Четвъртата клиентка забеляза първа, че я обслужва Мей, Прозрачната Мей. „Следя те!“, написа Джанис, медиен купувач за вносител на спортни стоки от Ню Джърси. Изпадна в екстаз, когато видя на собствения си екран в реално време как Мей пише отговора на запитването, който получи точно до прозореца, където гледаше видеото. „Като огледало в огледало!! !“, добави Джанис.

След нея Мей се зае с редица клиенти, които не знаеха кой отговаря на запитванията им, и установи, че това не й се нрави. Една от тях, дистрибутор на тениски от Орландо на име Нанси, я покани да се присъедини към професионалната й мрежа и Мей прие. Джаред й беше обяснил за новата политика в O.K. – ако изпратиш анкета, бъди готов да получиш такава и отсреща. След като се присъедини към мрежата на Нанси, жената я помоли да отговори на кратък въпросник за предпочитанията си относно ежедневното облекло и Мей се съгласи. Отвори и се оказа, че не е съвсем кратък – съдържаше 120 въпроса. Но Мей участва с удоволствие, защото знаеше, че мнението й има значение, цени се и подобно взаимодействие с клиента ще породи лоялност у Нанси и всички, с които тя комуникира. След като приключи с въпросника, Нанси й изпрати безкрайните си благодарности и я покани да си избере някоя тениска от потребителската й страница. Мей каза, че ще си избере по-късно, но Нанси отговори, че няма търпение да види какъв ще е изборът й. Мей погледна часа. Обслужваше тази клиентка вече осем минути, което значително надхвърляше новото допустимо време на запитване – 2.5 минути.

Знаеше, че ще трябва да прехвърчи през следващите десетина, за да си върне добрия резултат. Влезе на страницата на Нанси, избра си тениска с анимирано куче в костюм на супер-герой и получи отговор, че това е страхотен избор. След това се зае със следващото запитване и тъкмо започна лек разговор по сценария, когато получи още едно съобщение от Нанси. „Извинявай, ако проявявам прекалена чувствителност, но след като те поканих в професионалната си мрежа, не получих покана от теб и дори да съм най-обикновено момиче от Орландо, реших да споделя, че това ме накара да се почувствам малоценна.“ Мей й писа, че не е имала подобно намерение, че нещата в Кръга просто са доста натоварени и й се е изплъзнало от ума. Веднага й изпрати покана. Завърши следващото запитване с 98 и тръгна да изпраща допълнителната анкета, когато отново получи съобщение от Нанси. „Видя ли какво ти писах в професионалната мрежа?“ Мей прегледа последните съобщения по екраните си, но не видя нищо от Нанси. „На стената в професионалната ти мрежа е!“ Мей си отвори страницата, която не посещаваше особено, и видя какво е писала Нанси: „Здравей, непозната Мей!“. Мей й написа: „Ти си здравей! И вече не сме непознати!“. За момент си помисли, че това ще е краят на разговора им, но имаше усещането, че Нанси не е приключила, затова остана за кратко на страницата. Оказа се права. „Толкова се радвам, че отговори! Чудех се дали няма да се засегнеш, че те наричам непозната. Не се сърдиш, нали?“ Мей я увери, че не се сърди, прати й целувка, прегръдка и десет усмивки една след друга и се върна към работата с надеждата, че Нанси вече ще е щастлива и доволна. Отметна още три запитвания, изпрати анкети и видя, че резултатът й е 99. Това предизвика порой от поздравителни съобщения в Зинг от зрителите, които се радваха, че Мей е все така отдадена на ежедневните задачи в Кръга и все още играе важната си роля на този свят. Много от тях също работеха на бюро, както й припомниха, и фактът, че тя доброволно и с очевидно удоволствие продължава да го прави, им даваше пример за подражание, носеше им вдъхновение. Чувството беше прекрасно и безценно. Зрителите й даваха сили. А това да ги обслужва, докато е прозрачна, беше най-хубавото от всичко. Както и очакваше. Стюарт беше споделил с нея, че когато те гледат хиляди, дори милиони хора, си най-добрата версия на себе си. Ставаш по-ведър, по-позитивен, по-учтив, по-щедър, по-любознателен. Но беше пропуснал да й каже, че и сама ще направи някои дребни, но важни промени в поведението си към по-добро.

Първия път, когато камерата повлия на действията й, беше, когато отиде до кухнята да си вземе нещо за ядене. Картината на китката й показа продуктите в хладилника, докато Мей си търсеше нещо за хапване. По принцип би грабнала охладеното брауни, но когато видя образа на ръката си, протягаща се към сладкиша – образа, който щяха да видят и всички останали, – се отказа. Затвори хладилника и вместо това си взе пакетче бадеми от купата на плота и излезе от кухнята. По-късно същия ден я заболя главата (предположи, че е от недостига на шоколад). Бръкна си в чантата, където винаги имаше няколко таблетки аспирин, но отново видя на екрана това, което виждат всички – ръката й, която претърсва чантата, дращи, – и мигновено се почувства отчаяна и жалка като някой зажаднял за хапчетата си наркоман.

Мина без хапчето. Всеки ден минаваше без неща, които не искаше да иска. Неща, от които нямаше нужда. Беше се отказала от газираните безалкохолни, от енергийните напитки и полуфабрикатите. На всички събития на Кръга вече се задоволяваше с едно-единствено питие и дори се опитваше да не го изпива докрай. Всичко извън рамките на умереното предизвикваше потоп от притеснени съобщения в Зинг и затова се стремеше да не прекрачва границата. В крайна сметка откри, че това я окрилява. Беше се отърсила от оковите на лошото поведение, на нещата, които не иска да върши, на храните и напитките, които не иска да приема, защото й вредят. Откакто беше прозрачна, бе станала по-благородна. Хората я смятаха за модел за подражание. Майките казваха, че дъщерите им й се възхищават и това я караше да се чувства по-отговорна – към другите в Кръга, техните клиенти и партньори, към младежите, които вдъхновяваше, – което я приземяваше и задаваше смисъл на дните й.

Спомни си за въпросника на Кръга и си сложи слушалките. Да, непрекъснато споделяше мнението си със зрителите и се чувстваше далеч по-влиятелна от преди, само че нещо в чистия ритъм на въпросите и отговорите в анкетата й липсваше. Отметна още едно клиентско запитване, след което кимна. Чу далечната камбанка. Кимна отново.

„Благодаря. Доволна ли си от нивото на сигурност по летищата?“

– Да – каза Мей.

„Благодаря. Би ли приветствала промени в процедурите за сигурност по летищата?“

– Да.

„Благодаря. Настоящите процедури за сигурност по летищата спират ли те да летиш по-често?“

– Да.

„Благодаря.“

Въпросите продължиха и Мей успя да отговори на деветдесет и четири, преди да си позволи пауза. Скоро долетя гласът, непроменен.

„Мей.“

Преднамерено не му обърна внимание.

„Мей.“

Името й, изречено от собствения й глас, имаше все същата власт над нея. Още не беше открила защо.

„Мей.“

Този път прозвуча като някоя по-чиста версия на самата нея.

„Мей.“

Мей си погледна гривната и видя ред съобщения, които питаха дали е добре. Знаеше, че трябва да отговори, за да не си помислят зрителите, че си е загубила ума. Това беше една от многото дребни промени, към които се беше наложило да привикне – сега имаше хиляди други, които виждаха това, което и тя, които имаха достъп до здравните й параметри, чуваха гласа й, виждаха лицето й (винаги имаше една или друга камера из кампуса, която я заснемаше, освен тази на шията й) – и когато нещо я изкараше от обичайната й жизнерадост, хората забелязваха.

„Мей.“

Искаше да го чуе отново, затова не каза нищо.

„Мей.“

Беше гласът на млада жена, който звучеше ведър, неудържим, способен на всичко.

„Мей.“

Беше една по-добра, несломима версия на самата нея.

„Мей.“

Чувстваше се все по-силна всеки път, когато го чуеше.

Остана в O.K. до пет следобед, когато показа на зрителите си най-новото „просветление“ на губернатора от Аризона и заедно с тях се наслади и на изненадващия анонс за приемането на прозрачност от страна на целия му екип – нещо, което се правеше от много държавници, за да са спокойни поддръжниците им, че абсолютно нищо не се извършва на тъмно, извън светлината на прозрачния лидер. На събитието срещна Рената, Дениз и Джосая – които навремето имаха някаква власт над нея, но сега вече бяха нейни последователи – и след церемонията вечеряха заедно в Стъклената столова. Нямаше голям смисъл човек да яде извън кампуса, тъй като Бейли беше въвел нова политика с надеждата да породи повече дискусии, споделяне и социализиране сред кръгаджиите. Храната вече беше не само безплатна, а и всеки ден се приготвяше от различен бележит готвач. Майсторите се радваха на публичността – хиляди служители на Кръга публикуваха усмивки, коментари и снимки – и инициативата мигновено придоби невероятна популярност. Всички заведения за хранене из кампуса се пръскаха по шевовете от хора и вероятно от нови идеи.

Сред оживлението тази вечер Мей седна да се храни, обзета от чувство за несигурност, докато думите и тайнствените намеци на Калден още ехтяха в главата й. Затова всички развлечения, които предлагаше вечерта, бяха добре дошли. Импровизираното театрално надиграване беше подобаващо ужасно, но и смешно, въпреки пълната некомпетентност на участниците; събитието за набиране на средства беше силно вдъхновяващо – успяха да наберат 2.3 милиона усмивки за училището; а на барбекюто Мей си позволи втора чаша вино, преди да се оттегли в общежитието.

Стаята беше нейна от шест седмици. Вече нямаше смисъл да кара обратно до апартамента, който не само беше скъп, а и когато последно отиде там след осемдневно отсъствие, завари мишки. Затова прекрати наема и стана един от стоте Заселници – кръгаджии, които се бяха настанили в кампуса за постоянно. Предимствата бяха очевидни, а списъкът с чакащите вече надхвърляше 1209 имена. Общежитията вече имаха капацитет за 288 души, но освен тях Кръгът беше закупил една сграда наблизо, бивша фабрика, която възнамеряваше да преобрази в още 500 нови помещения. Стаята на Мей беше обновена и напълно обзаведена със смарт устройства, стенни екрани и щори, като всичко беше с централно управление. Стаята се почистваше всеки ден, а хладилникът се зареждаше с обичайните продукти, които се следяха от „Домко“, както и с продукти в бета фаза. Можеше да има всичко, което поиска, стига да снабдява производителите с отзивите си.

Изми си лицето и зъбите и се настани в снежнобялото легло. Прозрачността беше по избор след десет вечерта и Мей обикновено се изключваше, след като си измиеше зъбите (което беше установила, че е интересно за публиката й, а и освен това вярваше, че би поощрило добрата устна хигиена сред по-младите). В 10:11 часа каза лека нощ на зрителите – бяха останали само 98 027, няколко хиляди от които отговориха на поздрава – преметна камерата през глава и я прибра в калъфчето. Можеше също да изключи Очите в стаята, но рядко го правеше. Знаеше, че видеоматериалът, който трупа, например за движенията си по време на сън, може някой ден да се окаже ценен, затова остави камерите да работят. Беше й отнело няколко седмици да свикне да спи с двата датчика на китките си – веднъж се одраска по лицето, друг път спука екрана на левия, – но инженерите на Кръга подобриха дизайна, заменяйки твърдите екрани с гъвкави и нечупливи. Мей вече чувстваше гривните като неразделна част от себе си.

Седна в леглото, защото знаеше, че обикновено й трябва поне час да се унесе в сън. Включи стенния екран, за да провери какво правят родителите й, но образите от всички камери бяха тъмни. Изпрати им съобщение по Зинг, макар да не очакваше отговор – наистина не получи. Писа и на Ани, но от нея също не дойде нищо. Разгледа стената си в Зинг, прочете няколко забавни коментара, след което прекара двайсетина минути в търсене на нова пола и тениска, защото беше свалила близо три килограма, откакто стана прозрачна. Някъде около осмия сайт за дрехи, който разгледа, усети как процепът дълбоко в нея отново се разтваря. Без конкретна причина реши да провери дали сайтът на Мърсър все още е недостъпен, и не остана изненадана. Потърси някой скорошен коментар за него или местонахождението му, но не откри нищо. Разрезът се уголемяваше бързо – бездънен мрак, зеещ под нея. В хладилника имаше от сакето, с което я беше почерпил Франсис, затова Мей стана от леглото, наля си щедра доза и я изпи. Влезе в портала на Очите на промяната и гледа видеопредавания от Шри Ланка и Бразилия, които й донесоха спокойствие, топлота. Спомни си, че няколко хиляди колежани, нарекли се Свидетелите на промяната, се бяха пръснали по планетата да инсталират камери из най-откъснатите кътчета на земята. Прекара известно време пред гледката на едно селце насред пустинята Намиб, където две жени приготвяха ядене, докато децата им си играеха на заден план, но след няколко минути усети, че процепът се разтваря още по-широко, подводните писъци стават все по-силни, съскането – непоносимо. Отново потърси Калден в системата с нови, абсурдни вариации на името, четиресет и пет минути сканира директориите на компанията лице по лице, но не намери никого, който да прилича на него. Изключи камерите, наля си още саке, изпи го, легна си и докато си мислеше за Калден и ръцете му, за фините му крака, за дългите му пръсти, Мей се заигра със зърната си с лявата ръка, докато с дясната отмести бельото си встрани и се опита да имитира движенията на език, на неговия език. Не се получи. Но сакето изсмукваше тревогите от ума й и в крайна сметка, малко преди дванайсет часа, успя да се унесе в подобие на сън.

– Добре, мили зрители – започна Мей. Беше ведро утро и тя се чувстваше в достатъчно добро настроение да изпробва един израз, който се надяваше да бъде прихванат не само в Кръга, а и навън. – Днес е ден като всички останали, защото е като никой друг ден!

След като го каза, си погледна гривната, но изглежда не беше направила кой знае какво впечатление. Въодушевлението й мигновено стихна, но мисълта за самия ден и неизброимите възможности, които той криеше, я окрили. Беше 9:34 часа, слънцето грееше ярко и благо, а кампусът жужеше. Ако хората в Кръга изобщо се нуждаеха от някакво потвърждение, че се намират в центъра на всичко, което има някакво значение, то този ден вече им го беше предоставил. Още в 8:31 часа група хеликоптери бяха разтърсили кампуса, докато превозваха лидери от всички водещи здравни застрахователни компании, световни здравни агенции, Центрове за контрол на заболяванията и всяка значима фармацевтична компания. Говореше се, че всички тези досега разединени, дори враждуващи звена най-сетне изцяло ще споделят информация и когато се координират, а всички събрани от тях здравни данни бъдат обменени благодарение почти изцяло на Кръга и ТиСи, вирусите ще бъдат спрени още в зародиш, заболяванията – проследени до корените. Цяла сутрин Мей наблюдава как изпълнителни директори и лекари крачат бодро из кампуса, на път към новопостроения „Хипокамп“[18]. Там щяха да прекарат целия ден в срещи – този път насаме, но обещаваха бъдещи публични форуми, – а по-късно щеше да има концерт на някакъв застаряващ изпълнител, за когото го беше грижа единствено Бейли. Беше пристигнал още предишната вечер, за да вечеря с Мъдреците.

Но дори по-важно за Мей беше, че един от всички хеликоптери превозваше Ани, която най-сетне си идваше у дома. Вече почти цял месец беше обикаляла из Европа, Китай и Япония да разплита някой и друг възел на държавно равнище и да се среща с различни лидери, приели прозрачността. Резултатите изглежда бяха добри, съдейки по броя усмивки, които Ани беше публикувала в Зинг след края на командировката. Опитите за по-съдържателни разговори с Мей обаче не бяха особено успешни. Ани я поздрави за прозрачността, или „възнесението“, както се изрази, но след това задачите я погълнаха. Беше твърде заета да пише съществени съобщения или да води телефонни разговори, с които може да се гордее, както сама каза. Бяха си разменяли по една-две думи всеки ден, но графикът й беше „бесен“, а и заради часовата разлика рядко можеха да се улучат в достатъчно адекватно състояние, че да си кажат нещо значимо.

Ани я беше уверила, че ще пристигне сутринта, направо от Пекин, и докато я чакаше, Мей трудно можеше да се концентрира върху друго. Проследи всички хеликоптери, които кацнаха, взирайки се в далечните покриви на сградите в търсене на русата й глава, но уви. И сега трябваше да прекара цял час в Протагоровия павилион – задача, която оценяваше като важна и на която по принцип би се отдала с голямо вълнение, но точно днес приемаше като непреодолим зид между себе си и най-добрата си приятелка.

На гранитна плоча пред Протагоровия павилион имаше свободен цитат от софиста патрон: „Човек е мярка за всички неща“.

– Но по-важното за нашите цели е – отвори вратата Мей, – че днес, с помощта на всички инструменти, с които разполагаме, човек може да измерва всички неща. Нали така, Тери?

Пред нея стоеше висок американец от корейски произход на име Тери Мин.

– Здрасти, Мей, и добро утро на всички последователи и зрители!

– Някой май е с нова прическа – подхвърли тя.

Покрай завръщането на Ани Мей беше в шеговито, закачливо настроение и Тери за момент се стъписа. Не беше подготвен за импровизация.

– Ъ-ъ, да... – измънка и прокара пръсти през косата си.

– Доста вироглаво!

– Вироглаво, да... Ще влезем ли?

– Защо да не влезем?

Дизайнерите на сградата се бяха постарали да използват органични форми, за да смекчат скованото математическо ежедневие на инженерите. Стените на атриума бяха обшити в сребрист метал и извивките им създаваха илюзията, че стоиш в дъното на огромен вълнист тунел.

– Е, какво ще ни покажеш днес, Тери?

– Ами, мислех да започнем с една обиколка, а след това да ви разкажа по-подробно какво вършим за образователния сектор.

Мей последва Тери из сградата, която в сравнение с познатите й части на кампуса си беше инженерна бърлога. Печелившият подход към публиката беше да редува обикновените с по-лъскавите части на Кръга – и двете трябваше да бъдат показани на света, а и хиляди от зрителите й със сигурност се интересуваха повече от „кухнята“, отколкото от лукса, но равновесието трябваше да е прецизно.

Разминаха се с Джоузеф и широката му усмивка и пътьом поздравиха най-различни технолози и инженери, всеки от които се опита набързо да обясни по какво работи. Мей си погледна гривната, за да види колко е часът, и мерна съобщение от д-р Вилялобос. Молеше я да мине през лекарския кабинет възможно най-скоро. „Нищо спешно, но трябва да е днес.“ Докато разглеждаха сградата, Мей й отговори, че ще отиде след трийсет минути.

– Дали не е време да видим образователния проект? – предложи тя.

– Отлична идея – съгласи се Тери.

Завиха по коридор, който водеше до обширно пространство, където над сто души работеха без прегради помежду си. Малко напомняше на фондова борса от средата на века.

– Както зрителите ти може би знаят – каза Тери, – Министерството на образованието ни отпусна добра субсидия...

– Не беше ли три милиарда долара? – прекъсна го Мей.

– Има-няма толкова – каза Тери, очевидно доволен от цифрата и от това, което тя показваше – във Вашингтон знаят, че в Кръга може да се измери всичко, включително и постиженията на учениците, при това по-добре, отколкото биха могли да се надяват. – Но това, което исках да кажа, е, че ни помолиха да разработим и приложим по-ефективна система за цялостна оценка на данните, които имаме за учениците в държавата. О, дайте ми момент да ви покажа нещо готино.

Спряха пред жена и момченце на около три години. Детето си играеше с лъскав сребрист часовник, закрепен около китката.

– Здравей, Мари – поздрави жената Тери. – Това е Мей, както, предполагам, знаеш.

– Разбира се, че зная – каза Мари с едва доловим френски акцент, – и Майкъл знае. Кажи здрасти, Майкъл!

Момченцето предпочете да й помаха.

– Мей, кажи нещо на Майкъл – подсказа й Тери.

– Как си, Майкъл?

– Така, сега, Майкъл, покажи й – каза Тери и шеговито побутна момченцето по рамото.

На миниатюрния си екран часовникът на Майкъл беше регистрирал трите думи, които Мей му каза. Под числото имаше брояч, който показваше 29 266.

– Проучванията сочат, че децата трябва да чуват по най-малко 30 000 думи на ден – обясни Мари. – Часовникът просто разпознава, категоризира и, най-важното, брои тези думи. Разработваме го най-вече за децата, които все още са си вкъщи, преди да тръгнат на училище. След това предполагаме, че тези неща се следят в класната стая.

– Какъв добър преход към следващото нещо, което искам да ви покажа – каза Тери.

Благодариха на Мари и Майкъл и се отправиха надолу по коридора до голямо помещение, украсено като класна стая, но модернизирана с десетки екрани, ергономични столове и кътове за групова работа.

– Аха, ето я и Джаки – възкликна Тери.

Джаки, изискана жена на трийсет и няколко години, се приближи към тях и стисна ръката на Мей. Беше облечена с рокля без ръкави, която подчертаваше широките й рамене и фините й като на манекен ръце. Дясната й китка беше гипсирана.

– Здравей, Мей, много се радвам, че успя да ни посетиш днес – каза Джаки. Тонът й беше мек и професионален, но с лека нотка на флирт. Тя застана пред камерата със сключени пред себе си ръце.

– Е, Джаки – каза Тери, който очевидно се наслаждаваше на близостта си до нея, – можеш ли да ни разкажеш малко за това, което вършите тук?

Мей видя съобщение на китката си и се намеси:

– Дали първо да не ни разкажеш откъде идваш? Преди да оглавиш този проект. Историята е много интересна.

– Благодаря за милите думи, Мей. Не съм сигурна колко е интересно, но преди да се присъединя към Кръга, се занимавах с дялов капитал, а преди това бях част от екипа, който създаде...

– Била си плувкиня – подсказа й Мей. – В Олимпийските игри!

– А, това ли – каза Джаки и вдигна ръка към усмихнатите си устни.

– Нали не греша, че си спечелила бронзов медал през двехилядната година?

– Да...

Внезапната свенливост на Джаки беше умилителна. Мей погледна гривната си, където вече се бяха насъбрали няколко хиляди усмивки.

– И също така, че тъкмо опитът ти като плувец на световно равнище е вдъхновил и проекта ти тук?

– Точно така – съгласи се Джаки, която вече се беше досетила накъде я тласка Мей. – Има толкова много неща, за които можем да си поговорим тук, в Протагоровия павилион, но едно, което ще бъде интересно за зрителите ти, е така нареченият ДетРанг. Ела насам за малко. Да погледнем голямата дъска. – Джаки я заведе до екран на стената, голям около шест квадратни метра. – През последните няколко месеца изпробваме една система в Айова и тъй като си тук, реших, че е добра възможност да я демонстрирам. Може би някой гимназист от Айова, който ни гледа в момента, би ни изпратил името и училището си?

– Чухте Джаки! Има ли наоколо някой гимназист от Айова?

Мей си погледна китката, където вече имаше единайсет съобщения. Показа ги на Джаки и тя кимна.

– Добре, значи ти трябва само името?

– Името и от кое училище е – потвърди Джаки.

Мей прочете едно от съобщенията:

– Нека пробваме с Дженифър Батсури, която ни пише, че учи в „Ачивмънт Академи“ в Сидър Рапидс.

– Добре – каза Джаки и се обърна към екрана, – да потърсим Дженифър Батсури от „Ачивмънт Академи“.

Името се появи заедно с училищна снимка. Момичето беше с индиански произход, на около шестнайсет години, носеше брекети и беше облечено в зелено-бежова униформа. До снимката й се въртяха два брояча и числата нарастваха все повече, докато накрая не спряха на 1396 и 179 827.

– Еха! Поздравления, Дженифър – каза Джаки и се обърна към Мей. – Попаднали сме на истинска отличничка! Класира се на 1396-о място от всички 179 827 гимназисти в Айова.

Мей погледна часа. Трябваше да забърза презентацията на Джаки.

– И то се изчислява... – подкани тя Джаки.

– Рангът на Дженифър се получава, като се сравнят оценките й от всички изпити, постиженията й в класа, относителната академична сила на гимназията й и още ред други фактори.

– Как ти се струва, Дженифър? – попита Мей. Провери си гривната, но Дженифър не отговаряше.

Настъпи кратък конфузен момент, в който Мей и Джаки изчакаха Дженифър да се включи, да изкаже радостта си, но момичето така и не писа. Трябваше да продължават нататък.

– А могат ли тези данни да се съпоставят с останалите ученици от страната, дори може би целия свят?

– Това е планът – каза Джаки. – Също както в Кръга знаем какъв ни е ПопРангът, например, скоро ще може да знаем къде стоят синовете и дъщерите ни спрямо другите ученици в Америка, след това и в сравнение с всички ученици по света.

– Това звучи доста полезно и би спестило доста съмнения и стрес.

– Така е! Замисли се как би се отразило това на очакванията на един родител за шанса на детето му да влезе в колеж. Всяка година се откриват дванайсет хиляди места за прием в Айви лигата[19]. Ако детето ти е сред топ дванайсетте хиляди в страната, тогава ще знаеш, че има отличен шанс да заеме едно от тези места.

– А колко често ще се обновяват данните в системата?

– Ами, ежедневно! Веднъж имаме ли пълно участие на всички училища и области, ще можем да поддържаме ежедневна класация според всеки един училищен тест. Всеки изпит ще се отразява мигновено. И разбира се, ще можем да разбиваме класацията на държавни и частни или пък по региони, а ранговете ще могат да се сливат, измерват и анализират с цел да открием различни тенденции според ред други фактори – социоикономически, расови, етнически и прочие.

В ухото си Мей чу: „Попитай как се застъпва с ДетТектор“.

– Джаки, разбирам, че този проект се засича по много интересен начин с ДетТектор.

Мей успя да изрече тези думи точно, преди да й призлее. Не искаше да вижда Франсис. Може би нямаше да е той? И други кръгаджии работеха по проекта. Погледна си гривната и реши бързо да опита да го открие в търсачката. Но той вече крачеше към нея.

– Ето го и Франсис Гаравента – каза Джаки, без да подозира ужаса на Мей, – който може да ни разкаже за връзката между ДетРанг и ДетТектор, а тя без съмнение е както революционна, така и наложителна.

Докато Франсис се приближаваше към тях, скромно хванал ръце зад гърба си, Мей и Джаки бяха вперили поглед в него. Мей усещаше как потта започва неудържимо да блика от мишниците й, но също долавяше и че Джаки таи повече от професионални чувства към Франсис. Този Франсис беше различен. Все още срамежлив, крехък, но усмивката му излъчваше самоувереност – като че ли наскоро е бил похвален и сега очакваше още.

– Здравей, Франсис – Джаки му подаде здравата си ръка, като кокетно извърна рамо към него. Нито камерата, нито Франсис прихванаха жеста, но за Мей беше дискретен колкото бомба.

– Здравейте, Джаки, Мей – каза Франсис. – Мога ли да ви отведа в моята бърлога?

Той се усмихна и без да изчака отговор, се обърна и ги поведе към съседната стая. Мей не беше виждала кабинета му и се чувстваше раздвоена дали да го споделя със зрителите си. Оказа се мрачна стая с десетки екрани, подредени по стените в плътна решетка.

– Както публиката ни може би знае, разработваме първата по рода си програма за безопасност на децата. В щатите, в които досега сме я тествали, настъпи почти деветдесетпроцентов спад на престъпността като цяло и стопроцентов спад на отвличанията на деца. На държавно равнище, оттогава се случиха само три отвличания, които прекратихме за броени минути благодарение на това, че успяхме да проследим похитените деца.

– Беше изумително – поклати глава Джаки, а гласът й прозвуча нисък и пропит с нещо като похот.

Франсис й се усмихна, без да съзнава намека й или без да показва, че го е доловил. На китката си Мей получаваше хиляди усмивки и стотици коментари. Родители от щати без ДетТектор обмисляха да се преместят. Сравняваха Франсис с Мойсей.

– А през това време – продължи Джаки – екипът в Протагоровия павилион се опитвахме да координираме всички данни на учениците: всички домашни работи, задания за четене, присъствия и оценки трябва да се съхраняват в унифицирана база данни. И сме почти готови. На една ръка разстояние сме от момента, в който за всеки ученик, готов да кандидатства в колеж, ще разполагаме с пълни сведения за всичко, което е научил. Всяка дума, която е прочел, която е проверил в речника, всяко изречение, което си е подчертал, всяко равенство, което си е записал, всеки отговор и всяка поправка. Времената, в които гадаем колко и какво знаят учениците, са на път да останат в миналото.

Гривната на Мей беше залята от съобщения. „Къде беше всичко това преди двайсет години?“, пишеше един зрител. „Децата ми щяха да са завършили Йейл!“

Дойде ред на Франсис. Гадеше й се при самата мисъл, че двамата с Джаки са репетирали всичко това.

– По-вълнуващата и невероятно проста част е – каза той като се усмихна на Джаки с професионален респект, – че можем да съхраним цялата тази информация в на практика микроскопичния чип, който на този етап се използва единствено за безопасност. Но защо да не дава възможност както за физическо, така и за образователно проследяване? Защо всичко да не е на едно място?

– Логично е! – каза Джаки.

– Е, дано и родителите смятат така. Семействата, които участват в проекта, ще имат постоянен достъп до всичко в реално време – местоположение, оценки, присъствия, каквото ги интересува. При това не чрез някакъв апарат, който детето може да изгуби. Информацията ще е в облака и в самото дете.

– Съвършенство! – възкликна Джаки.

– Надявам се наистина да е така – каза Франсис и заби поглед в обувките си, скрит зад мъгла от фалшива скромност, както Мей много добре знаеше. – А както ви е ясно – обърна се той към зрителите, – тук в Кръга все по-често говорим за завършването му и макар че самите ние все още не сме съвсем сигурни какво ще означава това, имам чувството, че е нещо подобно. Свързването на услуги и програми, които са на сантиметри едни от други. Сега просто свързваме тези две нишки и когато го направим, най-сетне ще знаем всичко за детето. Съвсем просто и, смея да кажа, съвсем завършено.

Мей стоеше отвън, в центъра на западната част на кампуса, и нарочно протакаше, докато Ани се върне. Беше 13:44, доста по-късно, отколкото я очакваше, и вече се притесняваше, че ще я изпусне. Имаше среща с д-р Вилялобос в два часа и сигурно щеше да прекара известно време при нея – имайки предвид предупреждението на лекарката, че става въпрос за нещо сериозно, макар и не пряко свързано със здравето й. Но мислите за Ани и лекарката бледнееха пред тези за Франсис, към когото изведнъж отново изпитваше някакво странно привличане.

Мей осъзнаваше какъв евтин номер й бяха изиграли. Франсис беше слаб, с нулев физически тонус, няколко диоптъра и силно изявен проблем с преждевременната еякулация, но въпреки това само похотливите погледи на Джаки й бяха достатъчни, за да пожелае отново да е насаме с него. Искаше да го вкара в стаята си още същата нощ. Мисълта беше абсурдна. Трябваше да си прочисти ума. Стори й се добър момент да разкрие на зрителите си новата скулптура.

– Добре, трябва да ви покажа нещо – каза тя. – Дело е на прочут китайски творец, който неведнъж си е имал проблеми с тамошните власти. – Точно в този момент Мей не можеше да си спомни името му. – Докато сме на тази тема, искам да благодаря на всички, които изпратиха намръщени личица на китайското правителство както заради гоненията срещу твореца, така и заради ограниченията, които са наложили върху свободата в интернет. Получили са над 180 милиона личица само от САЩ и, повярвайте ми, това ще се отрази на режима.

Мей продължаваше да не се сеща за името на скулптора и усещаше, че пропускът скоро ще бъде забелязан. Тогава отговорът се появи на китката й: „Как се казва човекът?“, попита някой. Друг му отговори.

Мей насочи камерата към скулптурата и неколцина кръгаджии, които стояха между нея и творбата, се дръпнаха встрани.

– Не, не, стойте си – викна им Мей. – Придавате перспектива, останете – помоли ги тя и хората се върнаха при скулптурата, до която изглеждаха нищожни.

Беше висока почти пет метра, изработена от тънък и идеално прозрачен вид плексиглас. Въпреки че голяма част от по-ранното творчество на скулптора беше концептуално, тази негова творба изглеждаше реалистична и недвусмислена: огромна ръка с размерите на автомобил се протягаше от – или по-скоро през – голям правоъгълник, който повечето хора тълкуваха като компютърен екран.

Името на скулптурата беше „Да протегнем ръка за доброто на човечеството“ и още с първото си представяне е била високо оценена заради откритостта си, така нетипична за автора, който обикновено влагаше далеч по-мрачен сарказъм в изкуството си, често по адрес на изгряващия Китай и съпътстващото възхода чувство за себестойност.

– За всички в Кръга скулптурата наистина е право в десетката – каза Мей. – Дори чух, че кръгаджии са плакали пред нея. И както виждате, хората обичат да я снимат. – Беше виждала много хора да позират пред гигантската ръка, все едно тя се пресяга към тях, за да ги вдигне, да ги възвиси.

Реши да интервюира двама души, които стояха близо до протегнатите пръсти.

– Здравей, как се казваш?

– Джино. Работя в „Машинната епоха“.

– Как тълкуваш тази скулптура?

– Ами, не съм специалист, но мисля, че е доста очевидно. Опитва се да ни каже, че имаме нужда от повече начини, чрез които да се пресегнем извън екрана, нали?

Мей закима, защото тъкмо това беше посланието според повечето хора в Кръга, но все пак й се искаше някой да го каже пред камерата за не толкова вещите в интерпретиране на изкуство. Опитите да се свържат с твореца след инсталацията на скулптурата бяха неуспешни. Бейли, поръчителят на произведението, беше споделил, че не е имал пръст („... знаете ме мен с игрите на думи“, вметна той) в избора на темата или осъществяването й. Въпреки това беше очарован от резултата и сърдечно му се искаше създателят да посети кампуса и да говори за произведението си, но човекът отговорил, че не може нито да дойде лично, нито дори да участва в телеконференция. Предпочитал да остави скулптурата да говори сама за себе си.

Мей се обърна към жената до Джино:

– А ти си?...

– Ринку, също от „Машинната епоха“.

– Съгласна ли си с Джино?

– Напълно. Много ме трогва. Според мен ни казва, че трябва да намерим повече начини да се свържем едни с други. Екранът е като бариера и ръката я превъзмогва...

Мей продължаваше да кима, докато си мислеше, че всеки момент ще трябва да я прекъсне, когато през прозрачната китка на гигантската ръка видя някого, който много приличаше на Ани. Беше млада руса жена с фигура, подобна на нейната, която ходеше забързано през двора. Ринку още говореше, набрала скорост.

– Тоест, как можем в Кръга да направим връзката с клиентите ни по-силна? За мен е удивително как този скулптор, който живее толкова далече и в толкова различен свят, е успял да изобрази така добре това, за което постоянно мислим тук, в Кръга! Как да работим по-добре, да постигаме повече, да се пресягаме по-надалеч? Как да си проврем ръката през екрана, за да сме по-близо до света и всички останали?

Мей наблюдаваше жената, която влезе в „Индустриалната революция“. Когато вратата се затвори и Ани или двойничката й изчезна от поглед, Мей се усмихна, благодари на Ринку и Джино и погледна часа. Беше 13:49 – трябваше да е в лекарския кабинет след единайсет минути.

– Ани!

Жената продължи да крачи. Мей не можеше да реши дали да се провикне с пълен глас, което обикновено не се харесваше на зрителите, или да се затича след нея, което пък щеше силно да разтресе камерата и също никак да не се хареса на зрителите. Реши да забърза крачка, докато придържа камерата към гърдите си. Фигурата зави и изчезна. Мей чу щракването на вратата към стълбището и се завтече нататък. Ако не беше убедена, че е невъзможно, щеше да реши, че Ани я избягва нарочно.

Когато излезе на стълбището, погледна нагоре, видя ръка, която със сигурност беше нейната, и отново се провикна:

– Ани!

Фигурата спря – наистина Ани. Обърна се, бавно слезе обратно по стълбите и когато видя Мей, се усмихна по типичния си, оттрениран уморен начин. Прегърнаха се, макар Мей да знаеше, че всяка прегръдка предоставя на зрителите й отчасти комична, а в дадени случаи и леко еротична гледка, когато тялото на отсрещния човек се спусне към обектива и го закрие.

Ани се отдръпна, погледна надолу към камерата и й се изплези.

– Запознайте се с Ани – каза Мей на зрителите. – Чували сте много за нея: член на Бандата на четирийсетимата, световен пътешественик, красив титан и близък приятел. Кажи здрасти, Ани!

– Здрасти!

– Е, как мина пътуването?

Ани се усмихна, но Мей усети по едва доловимата й гримаса, че ситуацията не й е особено приятна. Въпреки това успя да го прикрие зад радостна маска.

– Прекрасно!

– Искаш ли да споделиш нещо интересно? Как беше в Женева?

Усмивката й посърна.

– Е, знаеш, че не бива много да говорим за тези работи, защото повечето са...

Мей кимна, уверявайки я, че знае.

– Извинявай, имах предвид Женева като град. Хубаво ли беше?

– Разбира се – каза Ани. – Направо страхотно. Ходих на концерт на „Фон Трап“, имат нови дрехи. Пак от завеси, разбира се.

Мей погледна часа. Имаше още девет минути.

– Има ли нещо друго, което искаш да кажеш?

– Какво друго? Чакай да помисля... – каза Ани.

Тя наклони глава, сякаш изненадана и леко раздразнена, че тази изкуствена среща все още продължава. Но изведнъж нещо я обзе, като че ли чак сега наистина осъзна какво се случва – че, иска или не, е заклещена пред камерата и трябва да се въплъти в ролята си на говорител на компанията.

– А, да, има една много готина програма, за която загатваме от известно време насам, казва се „Минало перфектно“. Тъкмо се борех с някои последни пречки в Германия. В момента търсим подходящ доброволец от Кръга, който да я изпробва, и когато го намерим, той ще постави началото на съвсем нова епоха за Кръга и, с риск да прозвучи твърде драматично, за човечеството като цяло.

– Никак даже не звучи драматично! – възкликна Мей. Можеш ли да разкажеш нещо повече за нея?

– Разбира се, Мей. Благодаря, че попита – каза Ани и за миг сведе поглед, след което отново вдигна лице към Мей с професионална усмивка. – Мога да кажа, че основната идея е да впрегнем силата на Кръга и да разчертаем не само бъдещето, а и миналото. В момента дигитализираме всяка снимка, всеки кинопреглед, всяко аматьорско видео от всеки архив в страната и в Европа – или поне правим всичко по силите си. Задачата е херкулесовска, но веднъж наберем ли критична маса – а и с помощта на напредващите технологии за лицево разпознаване, – ще успеем, надявам се, да идентифицираме всеки човек от всяка снимка и всяко видео. Ако искаш да намериш всички снимки на прабаба си, ще можеш да претърсиш архива и – предполагам, не, обзалагам се – да научиш много повече за нея. Примерно, току-виж си я открила в тълпата на Световното изложение през 1912 година. Току-виж попаднеш на родителите си във видео на бейзболен мач от 1974-та. Надеждата ни е в крайна сметка да обогатим спомените си, както и световната история. А с помощта на ДНК и далеч по-добрия генеалогичен софтуер, до края на годината се надяваме всички да разполагат с бърз достъп до всяко налично късче информация за родословното си дърво, всяка снимка или видео, с едно-единствено търсене.

– И предполагам, че когато се включат и останалите, имам предвид от Кръга, бързо ще запълним дупките. – Мей се усмихна и показа на Ани с очи, че се справя отлично.

– Точно така, Мей – каза Ани. Гласът й пробождаше пространството помежду им. – Като всеки друг онлайн проект, по-голяма част от завършването ще бъде дело на дигиталното общество. Ние тук събираме своите милиони снимки и видеозаписи, но останалата част от света ще допринесе с още милиарди. Очакваме, че дори и при частично участие ще успеем лесно да запълним повечето дупки в историята. Ако търсиш всички, живели в дадена сграда в Полша около 1913 година, и ти липсва един, няма да отнеме дълго да триангулираш този последен човек, като засечеш останалите данни, с които ще разполагаме.

– Много вълнуващо!

– Така е – каза Ани и се облещи, за да подскаже на Мей да се ориентира към привършване.

– Но още си нямате опитно зайче? – попита Мей.

– За начало търсим човек, който има дълбоки корени на американска почва. Просто защото знаем, че оттук ще имаме по-пълен достъп до архивите, отколкото ако започнем в чужбина.

– И това е част от плана на Кръга да завърши всичко тази година? Затварянето все още ли се движи по график?

– Абсолютно. „Минало перфектно“ е на практика готов проект. А като се имат предвид и всички останали аспекти на Затварянето, спокойно го виждам като факт в началото на следващата година. Осем месеца и ще сме приключили. Но знае ли човек: както са тръгнали нещата, с помощта на толкова много кръгаджии по света, може и да завършим по-рано.

Мей се усмихна, кимна и с Ани отново споделиха дълъг, напрегнат момент, през който очите на Ани питаха колко още трябва да разтягат този полутеатрален диалог.

Слънцето отвън проби през облаците и светлината от прозореца падна върху лицето на Ани. Тогава Мей за първи път забеляза колко остаряла изглежда приятелката й. Лицето й беше изпито, кожата – бледа. Още нямаше двайсет и седем, а под очите й висяха торбички. На тази светлина изглеждаше състарена с пет години през последните два месеца.

Ани взе ръката на Мей в своята и впи нокти в дланта й, за да й привлече вниманието.

– Всъщност трябва да отида до тоалетната. Искаш ли с мен?

– Да. И на мен ми се ходи.

Макар прозрачността на Мей да беше пълна – не можеше да изключва видео и аудио предаването по никое време, – все пак имаше някои изключения, на които Бейли държеше. Едно от тях беше в случай на посещение на банята, или поне по времето, прекарано върху тоалетната. Видео връзката трябваше да остане включена, защото, казваше Бейли, камерата щеше да снима вратата и следователно нямаше да е от голямо значение. Звукът обаче трябваше да се изключи за доброто на Мей и публиката й.

Така Мей влезе в кабинката, Ани – в съседната, и аудио връзката беше изключена. По правилник Мей разполагаше с до три минути тишина. Повече от това би предизвикало тревога както у зрителите, така и у останалите в Кръга.

– Та, как си? – попита Мей.

Самата Ани беше скрита, но пръстите на краката й, с израснали нокти, които спешно се нуждаеха от професионално внимание, се виждаха под преградата между кабинките.

– Добре. Добре. Ти?

– И аз.

– Еми, така и се очаква! Направо разбиваш!

– Мислиш ли?

– О, я моля ти се! Не на мене с фалшивите скромности. Трябва да се пукаш от кеф.

– Добре. Пукам се от кеф.

– Извинявай, ама си същински метеор! Лудницата е пълна. Хората идват при мен, за да се доберат до теб! Направо... думи нямам.

Нещо се беше прокраднало в гласа й и Мей го оприличи на завист или нещо много сходно. Няколко възможни отговора преминаха през ума й, но нито един уместен. „Нямаше да успея без теб“ звучеше едновременно суетно и снизходително. В крайна сметка реши просто да смени темата.

– Извинявай, че ти задавах тъпи въпроси преди малко – каза Мей.

– Няма нищо. Но добре ме приклещи.

– Знам. Просто... видях те и исках да прекараме малко време заедно. И не знаех за какво друго да те питам. Наистина ли си добре? Изглеждаш изстискана.

– Благодаря ти, Мей. Винаги съм обичала да ми кажат, че изглеждам ужасно, след като съм се появила пред камера с хиляди зрители. Благодаря, много си мила.

– Просто се притеснявам за теб. Спиш ли изобщо?

– Не знам. Може би още не съм влязла в крачка. А и часовата разлика...

– Мога ли да направя нещо за теб? Хайде да излезем да хапнем.

– Да хапнем? С твоята камера и моя ужасен вид? Звучи прекрасно, но не, мерси.

– Позволи ми да направя нещо за теб.

– Не, не. Просто трябва да наваксам.

– Нещо интересно?

– Обичайното.

– Как минаха държавните работи? Доста неща ти струпаха на главата. Притеснявах се за теб.

Тонът на Ани изведнъж се вледени.

– Е, нямало е защо да се притесняваш. Не се занимавам с подобни неща от вчера.

– Нямах предвид, че съм се притеснявала затова.

– Ами, най-добре не се притеснявай за нищо.

– Знам, че можеш да се справиш.

– Благодаря ти, Мей! Вярата ти в мен ще бъде бризът под крилете ми.

Мей реши да пренебрегне сарказма.

– Та, кога ще може да се видим?

– Скоро. Ще измислим нещо.

– Довечера? Моля те!

– Няма да е довечера. Искам да си почина и да съм свежа за утре. Имам сума ти работи за вършене. Всички нови задачи около Завършването...

– На Кръга ли?

Последва дълга пауза, през която Мей беше сигурна, че Ани се наслаждава на мига. Тя знаеше нещо, за което Мей нямаше представа.

– Да. Бейли не ти ли е казал? – попита Ани. Някаква влудяваща мелодичност беше намерила място в гласа й.

– Не знам – каза Мей. Сърцето й гореше. – Може и да е споменал нещо.

– Ами, според тях вече сме много близо. Досега свалях някои от последните бариери. Мъдреците мислят, че ни остават само някои последни препятствия.

– Аха. Да, май чух нещо подобно – каза Мей и усети колко жалко звучи. Но наистина й завиждаше. Естествено, че й завиждаше. Защо да има същия достъп до информация като Ани? Знаеше, че няма такова право, но въпреки това го искаше; би трябвало да е достатъчно близо до кухнята на нещата, че да научава новини от Ани, която беше обикаляла по света три седмици. Тази неосведоменост я запрати в някакво позорно кътче на Кръга, някакво плебейско място, където беше просто говорител, който отвлича вниманието на хората.

– Сигурна ли си, че не мога да ти помогна с нещо? С някоя кална маска за торбичките под очите? – Мей се отврати от себе си, че го изрича, но в този миг й достави такова удоволствие, като че беше почесала някакъв досаден сърбеж.

Ани се прокашля.

– Много си мила. Но трябва да вървя.

– Сигурна ли си?

– Мей, не искам да прозвучи грубо, но в момента най-добре ще ми се отрази да си седна на бюрото и да си върша работата.

– Добре.

– Нищо лично към теб. Просто трябва да наваксам.

– Не, няма нищо, разбирам. Няма проблем. Така или иначе ще се видим утре. На срещата на Великите идеи.

– Какво?

– Има среща на Великите...

– Не, знам какво е. Но... ти ще ходиш?

– Да. Бейли смята, че трябва да съм там.

– И ще го излъчваш?

– Естествено. Проблем ли е?

– Не, не – каза Ани, очевидно за да си спечели време, докато осмисли новината. – Просто съм изненадана. На тези срещи се обсъжда поверителна интелектуална собственост. Може би иска да присъстваш само в началото. Не мога да го обясня...

Ани пусна водата и Мей видя, че се е изправила.

– Тръгваш ли?

– Да. Толкова закъснявам, че направо ми се повръща.

– Добре. Само не повръщай.

Ани бързо се отправи към вратата и изчезна.

Мей имаше четири минути да стигне до д-р Вилялобос. Изправи се, включи си звука и излезе от тоалетната.

Веднага след това се върна обратно, пак изключи звука, седна в същата кабинка и си даде една минута, за да се овладее. Зрителите щяха да си помислят, че има запек. Но не я интересуваше. Беше сигурна, че Ани вече плаче, където и да се намира. И Мей хлипаше и я проклинаше, всеки един рус сантиметър от нея и самодоволното й чувство на привилегированост. И какво като е в Кръга преди нея? Сега вече бяха наравно, но Ани отказваше да го приеме. Щеше да се наложи Мей да се погрижи за това.

Беше 14:02, когато пристигна.

– Здрасти, Мей – посрещна я д-р Вилялобос в приемната на клиниката. – Виждам, че сърдечният ти ритъм е нормален и предполагам, че след спринта ти дотук зрителите също виждат интересни данни. Заповядай, влез.

Като се замислеше, не беше изненада, че и лекарката стана любимка на зрителите. С щедрите си извивки, зноен поглед и мелодичен глас, беше абсолютен хит. Всички, но най-вече хетеросексуалните мъже, си мечтаеха тя да е и техен доктор. Макар в ТиСи да се появяваха и похотливи коментари, неприемливи за човек, който би искал да си запази работата или семейството, като цяло д-р Вилялобос предизвикваше благовъзпитани, но недвусмислено одобрителни отзиви. „Радвам се да видя хубавата докторка!“, писа един мъж, когато Мей влезе в кабинета. „Нека прегледът да започне сега!“, писа друг смелчага. Зад маската на професионализма си д-р Вилялобос несъмнено се радваше на вниманието. Днес носеше блуза с цип, която излагаше на показ част от обилната й гръд – погледната отдалеч изглеждаше съвсем прилично, но през така близкия обектив на Мей придобиваше доста пикантен вид.

– Жизнените ти показатели са много добри – каза тя.

Мей седеше на кушетката, а лекарката стоеше права пред нея. Мей хвърли поглед на гривната си – образът, който заснемаше камерата, със сигурност щеше да зарадва мъжката аудитория. Сякаш усетила, че картината може би става твърде провокативна, д-р Вилялобос се обърна към екрана на стената, където бяха индексирани няколкостотин показатели.

– Броят крачки може да бъде по-висок. Средно стигаш до 5300, а е добре да са най-малко 10 000, особено за човек на твоята възраст.

– Знам, просто напоследък е доста натоварено.

– Разбирам, но нека да ги увеличим малко, какво ще кажеш? Направи го заради мен. Така, тъй като говорим пред всичките ти зрители, бих искала да кажа няколко добри думи за програмата, в която се събират данните ти, Мей. Нарича се Обща здравна информация, или накратко – ОЗИ. Имах едно бивше гадже на име Ози. Ози, ако случайно ни слушаш в момента, да знаеш, че не е кръстена на теб!

Гривната на Мей щеше да се пръсне от съобщения. „Ози, глупак такъв!“

– Чрез ОЗИ разполагаме с реални, актуални данни за всички в Кръга. Ти и останалите новаци бяхте първите, които получихте новите гривни, но оттогава снабдихме и всички останали. И благодарение на това успяхме да съберем перфектни и пълни данни за всичките единайсет хиляди души тук. Представяш ли си? За първи път оценихме предимствата на програмата миналата седмица, когато из кампуса тръгна грип, но за броени минути разбрахме кой го е донесъл. Изпратихме жената да си почива вкъщи и никой не се зарази. Де да можехме и да предотвратим внасянето на бацили отвън... Ако никой не излизаше от кампуса и не му се полепяха всякакви мръсотии, всичко щеше да е идеално. Но вместо да ви надувам главата с това, нека по-добре да се съсредоточим върху теб, Мей.

– Стига новините да са добри... – каза Мей и се опита да се усмихне. Беше доста напрегната и й се искаше да се приключва по-скоро.

– Смятам, че са добри – каза лекарката. – Получих ги от твой зрител от Шотландия. От известно време ти следи жизнените показатели и когато ги засича с ДНК маркерите ти, открива, че начинът ти на хранене, най-вече нитратите, повишава предразположеността ти към рак.

– Божичко! Наистина ли? Затова ли ме повика?

– Чакай, чакай, не се притеснявай. Решението е лесно. Нямаш рак и сигурно никога няма да имаш. Но знаеш, че имаш маркер за рак на стомашно-чревния тракт, просто повишен риск. И този учен от Глазгоу, който е следил показателите ти, е видял, че ядеш салам и други меса с нитрати, което би могло да предизвика клетъчна мутация.

– Продължаваш да ме плашиш...

– Олеле, извинявай, не беше умишлено. Но слава богу, че е наблюдавал данните. Ние също ги наблюдаваме, разбира се, и все по-често успяваме да го правим през цялото време. Хубавото в това, да имаш толкова много приятели по цял свят, е, че един от тях, на осем хиляди километра оттук, може да ти помогне да предотвратиш нарастващия риск.

– Значи никакви нитрати повече.

– Да, най-добре без тях. Пратих ти по Зинг списък с храни, в които се съдържат, и зрителите ти също могат да го видят. Тези храни по принцип трябва да се приемат в умерени количества, но при повишен риск от рак или наличие на болестта в семейството, трябва напълно да се избягват. Надявам се, ще се погрижиш да предадеш и на родителите ти, в случай че не са си отваряли Зинг съобщенията.

– О, сигурна съм, че ги четат.

– Ами, това ни води до не толкова добрите новини. Не става въпрос за теб или здравето ти, а за майка ти и баща ти. Те са добре, но просто искам да ти покажа нещо.

Д-р Вилялобос изкара на екрана образите от камерите, които бяха инсталирали в къщата един месец след началото на лечението на татко й. Лекарският екип на Кръга проявяваше жив интерес към неговия случай и искаха да получават колкото се може повече данни.

– Виждаш ли нещо нередно? – попита докторката.

Мей огледа екрана. В решетката от шестнайсет образа дванайсет бяха черни.

– Само четири работят.

– Точно така.

Мей се вгледа в четирите картини, но не видя никого.

– Техниците ходили ли са на проверка?

– Няма нужда. Видяхме как се случи. Просто се пресегнаха и ги покриха с нещо. Някаква лепенка или просто плат. Знаеше ли за това?

– Не. Много съжалявам! Не е трябвало да го правят!

Мей инстинктивно погледна броя на зрителите: 1 298 001. Винаги рязко се повишаваше по време на посещенията й при д-р Вилялобос. Сега всички тези хора знаеха. Усети как лицето й пламна.

– Чували ли сте се наскоро? – попита докторката. – Според записите ни не сте. Но се чудех дали...

– Не сме говорили от няколко дни – каза Мей. Всъщност беше минала над една седмица. Беше опитвала да им се обади, но без успех. Беше им писала, но не отговаряха.

– Би ли се ангажирала с едно посещение? Както знаеш, трудно можем да предоставим добри медицински грижи, когато ни държат в неведение.

Мей пое към къщи, след като си тръгна от работа в пет часа – не го беше правила от седмици. Мислеше си за родителите си, какво ли ги е прихванало, и се притесняваше, че по някакъв начин Мърсър ги е заразил със собствената си лудост. Как не ги беше срам да си изключват камерите! След всичко, което беше направила, за да им помогне, след всички правила, които бяха пренебрегнали в Кръга, за да му осигурят лечение! Ами Ани, тя какво щеше да си каже?

„Да върви по дяволите“, помисли си Мей. Въздухът се сгорещяваше, докато оставяше Тихия океан все по-далеч зад себе си. Беше сложила камерата на таблото, в специалното гнездо, което бяха инсталирали за времето й в колата. „Проклета дебютантка.“ Моментът за вражда помежду им не беше никак удачен. Ани вероятно щеше да намери някакъв начин да извърти нещата в своя полза. Точно когато завистта й към Мей нарастваше – а със сигурност й завиждаше, беше очевидно, – Ани можеше да я посече с един удар. Мей и затънтеното й градче, родителите й, които си изкарваха хляба от паркинг, които не можеха да си държат камерите включени, които не можеха сами да се погрижат за здравето си... които приемаха великодушни подаръци, безценна здравна грижа, без пари, и после злоупотребяваха с нея. Подозираше какво си мисли Ани с русата си привилегирована главица: „На някои хора просто не можеш да им помогнеш“.

Родът на Ани водеше корените си още от „Мейфлауър“, прадедите й били едни от първите заселници на континента, а техните предци – собственици на просторни земи в Англия. Кръвта им сякаш беше синя от откриването на колелото до днес. Всъщност, ако нечий род беше открил самото колело, то това със сигурност беше нейният. Би било съвсем логично и никой нямаше да остане изненадан.

Мей беше разбрала за всичко това в Деня на благодарността, когато се бяха събрали у Ани с още двайсетина техни роднини – всички с фини носове, розова кожа и очи, скрити зад четирийсетина стъкла с диоптър. В скромен, непринуден разговор (семейството на Ани нито говореше много за произхода си, нито го взимаше особено на сериозно) беше станало ясно, че един техен далечен роднина е присъствал на първия в историята Ден на благодарността.

– О, божичко, на кого му пука? – каза майката на Ани, когато Мей заразпитва за повече подробности. – Някакъв случаен човек се качил на някакъв си кораб. Сигурно е дължал пари на кого ли не.

И просто продължиха с вечерята. По-късно, по настояване на Мей, Ани й беше показала стари, пожълтели документи, които разкриваха историята на семейството й – красива черна папка, пълна с родословни дървета, научни статии и снимки на внушителни старци с буйни бакенбарди, застанали на фона на грубо сковани бараки.

При други гостувания в дома им Ани и роднините й се отнасяха към потеклото си все така великодушно, непретенциозно, небрежно. Но на сватбата на сестра й, когато присъстваше и семейството на младоженеца, Мей видя нещо различно. Сложиха я на маса с други необвързани мъже и жени, повечето братовчеди на Ани, с изключение на лелята, до която трябваше да седне. Беше жилава жена на около четиридесет години, чиито черти доста напомняха на Ани, но някак не се бяха подредили така добре. Наскоро се беше развела с мъжа си – бил „под нивото“ й, както тя сама каза с известна надменност.

– А откъде се познавате вие с Ани? – Заговори я чак двайсетина минути след началото на вечерята.

– От колежа. Бяхме съквартирантки.

– Мислех, че е живяла с пакистанка.

– Само първата година.

– И ти си я спасила. Откъде си?

– От централната част на щата. Сентръл Вали. Малко градче, за което никой не е чувал. Близо е до Фрезно.

Мей продължаваше да шофира, докато спомените от тази вечер я пробождаха с незабравена болка в още отворената, смъдяща рана.

– Еха, Фрезно... – каза лелята с принудена усмивка. – Не бях чувала тази дума от много време, слава богу. – Тя отпи от джин-тоника си и присви очи срещу сватбеното тържество. – Важното е, че си се измъкнала. Знам, че в добрите колежи търсят хора като теб. Може би затова аз не влязох където исках. Да си от Ексетър очевидно не е достатъчно. Все пак са имали да запълват толкова много места с хора от Пакистан и Фрезно, нали?

Когато се прибра вкъщи, за пръв път след като бе станала прозрачна, Мей сякаш получи просветление и вярата й в човечеството се засили. Прекара спокойна вечер с родителите си – сготвиха, вечеряха и обсъдиха разликите в лечението на баща й преди и след подкрепата на Кръга. Зрителите видяха две от победите на лечението – баща й изглеждаше бодър и се придвижваше из къщата с лекота, – но наред с това щетите, които болестта му беше нанесла. Падна, когато тръгна да се качва по стълбите, и се почувства доста засрамен, но зрителите на Мей ги заляха със загрижени съобщения и хиляди усмивки от цял свят. Хората предлагаха нови комбинации лекарства, нови физиотерапевтични програми, нови лекари, експериментални лечения, източна медицина, Исус Христос. Представители на стотици църкви казаха, че ще го споменат в седмичната си молитва. Родителите й се чувстваха сигурни в ръцете на настоящите лекари и повечето зрители виждаха, че грижите, които получава баща й, са изключителни, затова ценни бяха не толкова медицинските съвети, а безбройните коментари, които имаха за цел просто да окуражат болния и семейството му. Мей се разплака, докато ги четеше – заля ги поток от чиста любов. Хората споделяха собствените си съдби – много от тях самите живееха със същото заболяване. Други страдаха от остеопороза, парализа на Бел, болест на Крон. Отначало Мей препращаше съобщенията до родителите си, но след няколко дни реши да сподели с обществото пощенския адрес и имейла им, за да могат майка й и баща й сами да черпят всеки ден от куража и вдъхновението на останалите.

Сега се прибираше за втори път и очакваше преживяването да бъде дори още по-окриляващо. След като изгладеше проблема с камерите (който беше сигурна, че ще се окаже просто недоразумение), смяташе да даде шанс на всички, които им бяха протегнали ръка, да видят родителите й отново, а на родителите си – възможността да благодарят на тези хора, изпратили хиляди усмивки и предложили помощта си.

Завари двамата, седнали в кухнята, да режат зеленчуци.

– Ехо, как сте? – поздрави тя и ги пришпори да се надигнат за тристранна прегръдка. Миришеха на лук.

– Някой е доста любвеобилен днес! – възкликна баща й.

– Ха-ха – Мей се облещи в опит да им подскаже да не намекват, че това не е обичайно за нея.

Двамата сякаш изведнъж си припомниха, че са пред камера и че дъщеря им вече е прозрачна, важна фигура, и моментално коригираха поведението си. Сготвиха лазаня – Мей добави няколко съставки, които екипът на „Допълнителни насоки“ я помоли да донесе, за да покаже на зрителите си. Когато вечерята стана готова и Мей реши, че е предоставила достатъчно ефирно време на продуктите, тримата седнаха на масата.

– Знаете ли, лекарите при нас са леко притеснени, че някои от камерите ви май не работят – подхвърли Мей небрежно.

– Вярно ли? – усмихна се баща й. – Може би трябва да сменим батериите – добави той и смигна шеговито на майка й.

– Ама и вие сте едни... – Мей знаеше, че трябва да постави въпроса много ясно, тъй като това беше от съществена важност както за здравето им, така и за системата за набиране на данни, която Кръгът се опитваше да въведе. – Как искате някой да ви осигури добри здравни грижи, като не им давате да следят как вървят нещата? Все едно да отидеш на лекар и да не му позволиш да ти измери пулса!

– Много добре казано – съгласи се баща й. – Хайде да ядем.

– Ще оправим камерите веднага – обади се майка й и така започна една много странна вечер, през която и двамата безусловно се съгласяваха с всички аргументи на Мей за прозрачността, кимаха енергично, докато тя им обясняваше колко е важно всички да се включат в инициативата и за естествените резултати от ваксините, които могат да помогнат само при пълно съдействие. Приеха всичко с охота, дори похвалиха дарбата й за убедителност и логическа мисъл. Благосклонното им съгласие й се стори твърде необичайно.

Започнаха да се хранят и Мей направи нещо, което не беше правила никога досега и което се надяваше родителите й да не опорочат, ако реагират, все едно е неестествено: вдигна тост.

– Вдигам тост във ваша чест! – каза тя. – А също така и в чест на хилядите хора, които ви подадоха ръка, откакто бях тук миналия път.

Родителите й се усмихнаха насила и си вдигнаха чашите. През следващите няколко минути тримата ядоха мълчаливо. Когато майка й внимателно сдъвка и преглътна първата си хапка, се усмихна и погледна право в обектива – въпреки че Мей няколко пъти й беше казвала да не го прави.

– Наистина получихме много съобщения – каза тя.

– Майка ти се зае да ги чете и успяваме да отметнем по малко всеки ден – обади се баща й. – Доста работа е, честно да ти кажа.

Майка й сложи длан върху ръката на Мей.

– Не че не го оценяваме, напротив. Трогнати сме. Но просто исках публично да помоля хората да ни извинят, че ни трябва толкова време да отговорим на всички.

– Хиляди са! – добави баща й, докато си побутваше салатата с вилицата.

Майка й отново се усмихна сковано.

– Пак да кажа, много ценим тази загриженост. Но дори да отделяме по една минутка на всеки отговор, това са хиляда минути. Замисли се: шестнайсет часа само за един прост отговор на съобщенията! О, божичко, прозвуча като неблагодарност...

Мей се зарадва, че майка й сама го каза, защото наистина беше така. Оплакваха се, че хората ги е грижа за тях. И тъкмо реши, че майка й ще се поправи и ще прикани зрителите да изпращат още добри пожелания, когато баща й се намеси и още повече влоши положението. Също като майка й, и той се взря право в обектива.

– Но наистина ви молим, отсега нататък просто пращайте пожеланията си по въздуха. Или ако се молите, просто се помолете за нас. Няма нужда да е в съобщение. Просто... – той затвори очи и силно стисна клепачи, – просто изпращайте положителната си енергия към нас в мислите си. Не са нужни имейли, Зинг съобщения и каквото и да е. Само хубави мисли. Пращайте ги по въздуха. Това ни е напълно достатъчно.

– Мисля, че по-скоро искаш да кажеш, че просто ще ви отнеме известно време да отговорите на всички пожелания – каза Мей в опит да удържи гнева си. – Но рано или късно ще успеете.

Баща й обаче не се поколеба:

– Ами, не, не исках да кажа това, Мей. Не мога да обещая такова нещо. Доста е натоварващо. А вече доста хора са ни ядосани, защото не сме им писали в определен срок. Пращат едно съобщение, после още десет същия ден. „Нещо лошо ли казах?“, „Извинявам се“, „Просто се опитвах да помогна“, „Майната ви“... Сами си водят ей такива невротични разговори. Затова не искам и да намеквам за някакъв мигновен кръговрат на съобщения, какъвто приятелите ти очевидно очакват.

– Татко. Спри. Звучиш отвратително.

Майка й се приведе напред:

– Мей, татко ти се опитва да каже, че животът ни така или иначе е достатъчно тежък и не можем да се обърнем от работа и оправяне на сметки, и уреждане на всичките здравни неща. Ако имаме по още шестнайсет часа задължения, тогава изпадаме в неспасяемо положение. Нали разбираш? Да повторя, казвам всичко това с цялото си уважение и благодарност към всички, които ни пратиха добрите си пожелания.

След вечеря родителите й искаха да гледат филм, което и направиха – „Първичен инстинкт“, по настояване на баща й. Беше го гледал повече пъти от който и да е друг филм и никога не пропускаше да отбележи къде най-много прозират хичкоковите препратки – макар и никога да не беше изказвал открито любовта си към Хичкок. Мей открай време подозираше, че постоянните и разнообразни сексуални сцени му доставят удоволствие.

Докато родителите й гледаха филма, Мей се опита да поддържа интереса на зрителите с редица съобщения в Зинг, с които проследи и коментира немалкото обидни за гей обществото сцени във филма. Получаваше отлични отзиви, но видя, че е станало 9:30 часа и прецени, че би било добре да потегля обратно към Кръга.

– Ами аз най-добре да тръгвам – обяви.

Стори й се, че долови нещо в очите на баща си – може би начинът, по който стрелна с поглед майка й, сякаш й казваше „най-сетне“, – но беше възможно и да си го въобразяваше. Облече си палтото и майка й дойде до вратата да я изпрати. Държеше пощенски плик.

– Мърсър помоли да ти дадем това.

Мей го взе – съвсем обикновен плик за бизнес кореспонденция, който дори не беше надписан. Целуна майка си по бузата и излезе навън, където въздухът още беше топъл. Запали колата и потегли към магистралата. Но писмото лежеше в скута й и любопитството у нея надделя. Отби от пътя и отвори плика.

Скъпа Мей,

Да, можеш и трябва да прочетеш това пред камерата. Очаквах да го направиш, затова се обръщам не само към теб, а и към „зрителите “ ти. Здравейте, зрители.

Мей почти го чу как си поема онзи дъх, който предвещаваше някоя от важните му речи.

Вече не мога да се виждам с теб, Мей. Не че приятелството ни някога е било стабилно или дори добро, но вече не мога да съм твой приятел, нито искам да съм част от експериментите ти. Ще ми е тъжно, че те губя, тъй като беше важна част от живота ми. Само че поехме по много различни еволюционни пътища и съвсем скоро ще сме твърде далеч един от друг, за да можем да комуникираме.

Ако си се видяла с вашите и майка ти ти е дала това писмо, значи също си видяла и ефекта на всичките си действия върху тях. Написах това, след като наминах през тях – и двамата бяха напълно изтощени, съсипани от потопа, който спусна върху главите им. Твърде много им идва, Мей. И не е правилно. Помогнах им да покрият някои от камерите. Дори купих плата. При това с удоволствие. Те не искат да им се пращат усмихнати личица, нацупени личица и съобщения в Зинг. Искат да са сами. И да не ги наблюдават. Наблюдението не би трябвало да е цената, която се налага да плащаме за каквато и да е проклета услуга.

Ако нещата продължат по този начин, ще има две общества — или поне така се надявам: това, което ти помагаш да бъде създадено, и неговата алтернатива. Ти и твоят вид ще си живеете, доброволно и щастливо, под постоянно наблюдение, вечно ще се следите един друг, ще се коментирате, ще гласувате за и против, ще харесвате и няма да харесвате, ще си пращате личица и в общи линии няма да правите нищо друго.

Гривната й вече беше пламнала от съобщения. „Мей, наистина ли някога си била толкова млада и глупава? Как си се намерила с такъв пропаднал тип?“ Този беше най-популярният коментар, но скоро го задмина друг: „Току-що му потърсих снимката. Случайно да има йети в рода си?“.

Мей продължи да чете.

Винаги ще си мисля за теб с добро, Мей. Също така се надявам – макар и да съзнавам колко малка е вероятността, – че някой ден, когато триумфализмът на вашия вид неудържимото ви чувство за предопределеност – прекипи и се срине, ти ще се осъзнаеш, ще прогледнеш и ще възвърнеш човешкото у себе си. Но, за бога, какви ги говоря? Нещата вече са извън контрол. Това, което наистина трябва да кажа е, че чакам деня, в който някое гласовито малцинство най-сетне ще се надигне и ще изрече на всеослушание, чe границата е прекрачена и че този инструмент, който е далеч по-коварен от което и да е друго човешко изобретение досега, трябва да бъде обуздан, контролиран, възпрян, но най-вече: че имаме нужда от правото на избор да не сме част от него. В момента живеем в тиранична държава, където не ни е позволено...

Мей провери колко страници остават. Имаше още четири листа, изписани от двете страни с, най-вероятно, все същия несвързан брътвеж. Хвърли купчината хартия на седалката до себе си. Горкият Мърсър. Винаги е бил самохвалко и никога не си е знаел публиката. Макар да знаеше, че просто използва родителите й за оръжие срещу нея, нещо в тази ситуация я притесняваше. Наистина ли им беше чак толкова неприятно? Беше на едва няколко преки, затова излезе от колата и тръгна обратно пеша. Ако наистина бяха толкова разстроени, можеше и щеше да поговори с тях открито.

Когато влезе в къщата, не ги видя на нито едно от двете най-обичайни места – кухнята или всекидневната – и надникна в трапезарията. Нямаше никого. Единственият знак за присъствието им беше чайникът с вряща вода на котлона. Опита да не се паникьосва, но образът на този чайник на фона на иначе зловещо тихата къща някак се изкриви в съзнанието й и предизвика мисли за грабежи, самоубийства, отвличания.

Затича се нагоре по стълбите, като вземаше по три стъпала наведнъж, и когато стигна на втория етаж и бързо сви вляво към спалнята им, ги видя – гледаха я с опулени, ужасени очи. Баща й седеше на леглото, а майка й беше коленичила на пода пред него, с пениса му в ръка. Подпряна на крака му стоеше малка туба с лубрикант. На мига и тримата осъзнаха какви ще са последиците.

Мей се извърна и насочи камерата към един скрин. Никой не каза и дума. Единственото, което й хрумна да направи, беше да се оттегли в банята, където фокусира обектива върху стената и изключи звука. Върна записа назад, за да види какво е заснела. Надяваше се камерата да се е залюляла около шията й и някак да е пропуснала срамната сцена.

Но не беше. Дори напротив – ъгълът на камерата разкриваше гледката дори по-ясно, отколкото я беше видяла самата тя. Спря записа. Обади се на ДН.

– Можем ли да направим нещо? – попита ги.

След броени минути говореше по телефона със самия Бейли. Радваше се да разговаря тъкмо с него, тъй като знаеше, че ако има човек, който би се съгласил с нея, то това ще е Бейли – мъж с безпогрешен морален компас. Нямаше как да позволи подобна секс сцена да се излъчи по целия свят, нали? Е, това вече се беше случило, но със сигурност можеха да изтрият няколко секунди, така че образът да не може да се засече от търсачката, да не остане завинаги в историята, нали?

– Мей, хайде, моля ти се – каза той. – Отлично знаеш, че не можем да го направим. Каква прозрачност би било това, ако триехме всяко нещо, което сметнем за срамно? Знаеш, че не трием. – Тонът му беше състрадателен, бащински и Мей знаеше, че ще се подчини на всичко, което Бейли каже. Той имаше най-добрата преценка, беше по-прозорлив от нея и от когото и да било и това личеше по свръхестественото му спокойствие. – За да можем да наречем този експеримент, а и целия Кръг, успешен, той трябва да е съвършен. Трябва да е неопетнен и цял. Знам, че тази случка ще е болезнена за няколко дни, но повярвай ми, съвсем скоро вече няма да представлява никакъв интерес за никого. Когато всичко е наяве, всяко приемливо нещо ще бъде прието. Затова просто трябва да сме силни. Трябва да бъдеш модел за подражание. Трябва да държиш фронта.

Мей тръгна обратно към Кръга, решена, че стигне ли веднъж кампуса, ще си стои там. Беше й дошло до гуша oт хаоса на семейството й, на Мърсър, на проклетия й роден град. А дори и не беше успяла да попита родителите си за камерите. Домът й беше лудница. В кампуса всичко беше познато. В кампуса нямаше търкания. Не се налагаше да обяснява на никого постъпките си, нито бъдещето на света. Всички в Кръга разбираха и нея, и планетата, и начина, по който трябваше – и скоро щяха – да се случат нещата.

Така или иначе й беше все по-трудно да напуска кампуса Навън имаше бездомни хора със съпътстващите ги зловонния, имаше машини, които не работят, подове и седалки, които не се чистят, и навсякъде цареше хаосът на един безреден свят Кръгът помагаше всичко това да бъде поправено и тя знаеше, че вече се работи по много от тези проблеми – броят на бездомните можеше да бъде намален или изцяло премахна), след като завършеха проекта за разпределяне на местата и домовете и държавните жилища като цяло (в „Епохата Нара“ вече бяха постигнали известни успехи) – но на този етап се чувстваше твърде дискомфортно сред лудницата извън пределите на Кръга. Сан Франциско, Оукланд, Сан Хосе или на практика който и да е град все повече й се струваше като изваден от Третия свят, с цялата тази ненужна мръсотия, ненужни конфликти, грешки и неефективност. Навсякъде из кварталите имаше хиляди проблеми, които можеха да бъдат разрешени с прост алгоритъм и чрез приложението на наличните технологии с помощта на членовете на дигиталното общество. Остави камерата си включена.

Измина разстоянието за по-малко от два часа и пристигна в Кръга сравнително рано – в полунощ. Пътуването я беше напрегнало и обтегнатите й нерви имаха нужда от почивка и от разсейване. Запъти се към O.K., където знаеше, че ще е от полза и усилията й ще бъдат оценени – мигновено и явно. Влезе в сградата, хвърли поглед на бавно въртящата се Калдерова скулптура, качи се с асансьора, измина пъргаво тясната пътека и стигна до старото си работно място.

Когато седна зад бюрото, видя две съобщения от родителите си. Още не спяха, потънали в отчаяние. И гняв. Мей се опита да им препрати позитивните коментари на зрителите, които беше прочела – съобщения, пропити с възхвала към възрастната двойка, която макар да се бореше със заболяването на баща й, все още можеше да е сексуално активна. Но те не се интересуваха. „Молим те, престани!“, пишеха те. „Умоляваме те!“

И те като Мърсър настояваха Мей да прекрати всякакъв контакт с тях, освен ако не е лице в лице. Опита се да им обясни, че вървят срещу естествения развой на живота. Но те не чуваха. Знаеше, че някой ден ще успее да ги убеди, че е въпрос на време – и за тях, и за всички останали, дори за Мърсър. Те, също като него, се бяха сдобили с компютър твърде късно, както и с мобилен телефон, както и с какво ли още не. Беше комично, направо тъжно и нямаше логична причина човек да отлага неоспоримото настояще, неизбежното бъдеще.

Затова тя щеше просто да изчака. Засега само си влезе в профила. В този час почти нямаше клиенти, които спешно да се нуждаят от внимание, но винаги имаше необслужени запитвания, които очакваха началото на работния ден, така че Мей реши да се заеме с прочистването им, преди да са дошли новаците. Току-виж успяла да се справи сама с цялата работа, да изуми всички, да ги посрещне с отметнати задължения, с празен списък от чакащи клиенти.

Имаше 188 висящи запитвания. Щеше да направи каквото може. Един клиент от Туин Фолс искаше справка за всички други сайтове на фирми, които са посетили хората, разгледали неговия. Мей с лекота набави нужната информация и му я изпрати, което мигновено я накара да се почувства по-спокойна. Следващите две бяха лесни и изискваха стандартен отговор от сценария. Изпрати анкети и получи оценка 100 и на двете. Един от клиентите на свой ред също й изпрати анкета и Мей отговори, като целият обмен се случи в рамките на деветдесет секунди. Следващите няколко запитвания бяха по-трудни, но успя да задържи оценката си на 100. Шестото беше още по-сложно, но след като го изпълни и получи 98, изпрати анкета и оценката беше повишена на 100. Клиентът – рекламодател на отоплителни и климатични системи от Мелбърн, Австралия – попита дали може да я добави в професионалната си мрежа и тя без колебание се съгласи. В този момент клиентът осъзна, че разговаря с Мей.

„ОНАЗИ Мей?“, писа й той. Казваше се Едуард.

„Не мога да го отрека.“

„За мен е чест! Колко е часът при вас? Тук тъкмо приключваме работния ден.“

Мей каза, че е късно. Той попита дали може да я добави в имейл листата си и тя пак прие. Последва скоростен порои от новини и информация за отоплителния бизнес в Мелбърн. Предложи й да я направи почетен член на Мелбърнския съюз на снабдителите на отоплителни и климатични системи (по-рано наречен Мелбърнско братство на снабдителите на отоплителни и климатични системи). Мей отговори, че за нея би било чест. След това той я добави като приятел в личния си профил в Кръга и я помоли за същото. Мей го направи.

„Трябва да се връщам към работата“, писа му тя. „Поздрави на всички в Мелбърн!“ Вече усещаше как целият стрес около родителите й и Мърсър се разсейва като мъгла. Зае се със следващото запитване, което беше изпратено от верига фризьорски салони за домашни любимци от Атланта. Получи 99, изпрати анкета, клиентът я върна с оценка 100, след това изпрати шест други анкети, на пет от които получи отговор. Пое още едно запитване, този път от Бенгалуру, и тъкмо персонализираше отговора от сценария, когато получи още едно съобщение от Едуард. „Видя ли молбата на дъщеря ми?“, питаше той. Мей провери екраните си за подобно съобщение. След малко той поясни, че дъщеря му е с различна фамилия и учи в Ню Мексико. Провеждаше кампания за привличане на общественото внимание към злощастното положение на бизоните в щата и молеше Мей да подпише петицията и да спомене кампанията във всички форуми, в които може. Мей отговори, че ще се опита и бързо изпрати съобщение за това в Зинг. „Благодаря ти!“, писа й Едуард, а няколко минути по-късно същото направи и дъщеря му Хелена: „Не мога да повярвам, че самата Мей Холанд подписа петицията ми! Благодаря!“. Мей отметна още три запитвания, с които рейтингът й спадна до 98, и макар да изпрати последващи анкети до тези трима клиенти, не постигна успех. Знаеше, че сега ще трябва да получи около двайсет и две максимални оценки, за да качи средния си резултат от 98 на 100. Погледна часа. 12:44. Имаше предостатъчно време. Получи още едно съобщение от Хелена, в което тя питаше за работни позиции в Кръга. Мей й даде обичайните си съвети и й изпрати имейл адреса на „Човешки ресурси“. „Можеш ли да кажеш някоя добра дума за мен?“, попита Хелена. Мей отговори, че ще направи всичко по силите си, имайки предвид, че не се познават. „Но вече знаеш доста за мен!“, писа Хелена и я препрати към личната си страница. Подкани Мей да прочете съчиненията й за опазване на дивата природа и специално това, с което са я приели в колежа – все още било актуално. Мей й писа, че ще се опита да ги прочете, когато й се отвори възможност. Дивата природа и Ню Мексико привикаха в съзнанието й Мърсър. Този самодоволен боклук. Къде беше онзи мъж, с когото прави любов на ръба на Гранд Каньон? Бяха толкова блажено безгрижни... Дойде да я вземе от колежа и караха през югоизточните щати без план, без маршрут, без никаква идея къде ще преспят следващата нощ. Минаха през Ню Мексико, където се вихреше буря, стигнаха Аризона, паркираха и откриха една скала, извисена над каньона без никакви прегради, и там той я съблече под обедното слънце, над хилядаметровата пропаст зад гърба й. Държеше я здраво и тя не се страхуваше, защото в онези дни беше силен. Беше млад, прозорлив. Сега беше стар и се държеше като още по-стар. Реши да погледне профилната страница, която му беше създала, и я намери празна. Прати запитване до техническия отдел и разбра, че от известно време Мърсър се опитвал да я изтрие. Изпрати му съобщение, но не получи отговор. Опита се да отвори бизнес сайта му, но и той беше закрит. Стоеше единствено съобщението, че в момента работи с клиенти единствено по аналогов канал. Получи още едно съобщение от Хелена: „Е, какво мислиш?“. Мей отговори, че все още не й се е удала възможност да прочете. Следващото съобщение беше от бащата, Едуард: „Наистина ще значи много за нас, ако препоръчаш Хелена за работа при вас в Кръга. Не че те притискаме, но знай, разчитаме на теб!“. Мей отново им писа, че ще направи каквото може. На втория си екран получи призив да се включи в кампанията на Кръга за борба с дребната шарка в Западна Африка. Подписа се, изпрати една усмивка, дари петдесет долара и написа съобщение в Зинг по темата. Видя, че Хелена и Едуард веднага препратиха съобщението нататък. „Включваме се, както можем!“, писа й Едуард. „Танто за танто?“ Беше 1:11, когато мракът се спусна над нея. В устата си усети киселинен вкус. Стисна клепачи и видя прореза, от който сега искреше светлина. Отвори очи. Отпи глътка вода, но това като че ли само засили паниката. Погледна си гривната: имаше само 23 010 зрители, но въпреки това не искаше да им показва очите си от страх, че могат да издадат смущението й. Отново ги затвори – реши, че би изглеждало съвсем естествено за минута-две след толкова много часове пред екрана. „Просто си отморявам очите“, написа. Но зад клепачите си отново видя цепнатината, този път по-ясна, по-пронизителна. Какъв беше този звук, който чуваше? Писък, притъпен под неизбродни води, проглушителен писък на милион удавени гласове. Отвори очи. Позвъни на родителите си. Не вдигаха. Писа им. Не отговаряха. Набра Ани. Не вдигаше. Писа й. Не отговаряше. Потърси я в търсачката на Кръга, но не беше в кампуса. Влезе в профила й, разлисти няколкостотин снимки, повечето от които от пътуването й из Европа и Китай, и когато усети, че очите й горят, отново ги затвори. И отново усети зейналия процеп, светлината, която се опитва да пробие, подводните писъци. Отвори очи. Имаше още едно съобщение от Едуард. „Мей? Там ли си? Наистина би било чудесно, ако знаем, че можеш да удариш едно рамо. Моля те, пиши.“ Мърсър наистина ли може да изчезне така? Беше решена да го открие. Потърси го в мрежата, затършува за някакви съобщения, които може би е изпратил до някого. Нищо. Обади му се, но номерът беше невалиден. Що за агресивна постъпка! Да си смениш телефона и да не оставиш нов! Какво изобщо беше видяла у него? Отвратителния му тлъст задник, ужасните космати петна по раменете му. Мамка му, къде се е дянал? Имаше нещо много грешно в това да не можеш да откриеш някого. Часът беше 1:32. „Мей? Едуард е. Можеш ли да успокоиш Хелена, че по някое време ще погледнеш страницата й? Вече е малко разстроена. И една поощрителна думичка стига. Знам, че си добър човек и никога не би й навредила нарочно – да обещаеш, че ще помогнеш и след това да я игнорираш. Поздрави! Едуард.“ Мей отвори страницата на Хелена, прочете едно от съчиненията, поздрави я, писа й, че е невероятно и изпрати съобщение до всички в Зинг, че Хелена от Мелбърн/Ню Мексико е глас, в който всеки трябва да се вслуша и че дарбата й трябва да бъде насърчена по всеки възможен начин. Но цепнатината все още зееше дълбоко в нея и трябваше някак да я затвори. Не знаеше какво друго да направи, освен да активира проучването на Кръга. Кимна и започна.

„Често ли използваш балсам за коса?“

– Да – каза Мей.

„Благодаря. Какво мислиш за органичните продукти за коса?“

Вече се чувстваше по-спокойна.

– Харесвам ги.

„Благодаря. Какво мислиш за неорганичните продукти за коса?“

– Не ги харесвам. – Ритъмът й допадаше.

„Благодаря. Ако предпочитаният от теб продукт за коса не е наличен в магазина или сайта, от който обичайно купуваш, би ли го заменила с подобна марка?“

– Не.

„Благодаря.“

Равномерното изпълнение на задачи й допадаше. Погледна си гривната и видя стотици нови усмивки. Има нещо толкова освежаващо, гласяха коментарите, в това да видиш звезда на Кръга да допринася така активно за събирането на данни. Получи съобщения от клиенти, с които беше работила още през дните си в O.K. Клиенти от Кълъмбъс, Йоханесбург и Бризбейн изпращаха благодарности и поздравления. Собственикът на маркетинг фирма от Охайо й благодари по Зинг за добрия пример, който дава, за охотата, с която работи. Мей си размени няколко съобщения с него, след като се поинтересува как върви бизнесът.

Отговори на още три запитвания и успя да получи различни допълнителни анкети и от тримата клиенти. Общият рейтинг на отдела беше 95, но се надяваше собственоръчно да помогне за повишаването му. Чувстваше се много добре, търсена, желана.

„Мей.“

Звукът на името й, изречено от собствения й обработен глас, беше разтърсващ. Като че ли не беше чувала гласа от месеци, но въздействието му върху нея беше все толкова могъщо. Знаеше, че може просто да кимне, но искаше да го чуе още веднъж, затова изчака.

„Мей.“

Чувстваше се у дома.

Логически погледнато, Мей съзнаваше, че в момента се намира в стаята на Франсис единствено защото всички останали важни фигури в живота й, поне на този етап, я бяха изоставили. След час и половина в O.K. отвори търсачката и го откри в едно от общежитията. След това видя, че е буден и онлайн. Броени минути по-късно я беше поканил на гости – толкова благодарен и щастлив, така й каза, че го е потърсила. „Съжалявам“, писа той, „и ще ти го кажа отново, когато се появиш пред вратата ми.“ Мей изключи камерата и тръгна.

Вратата се отвори.

– Толкова съжалявам – повтори той.

– Престани – скастри го тя, след което влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

– Искаш ли нещо за пиене? Вода? Имам и от една нова водка, която заварих, когато се прибрах днес. Можем да я пробваме.

– Не, благодаря – каза тя и седна на един нисък скрин до стената, където Франсис си беше подредил преносимите устройства.

– Чакай, не сядай там.

Мей се изправи.

– Не съм ти седнала на техниката.

– Не, не заради нея, заради скрина. Казаха ми, че е паянтов – усмихна се той. – Сигурна ли си, че не искаш нищо?

– Да. Много съм уморена. Просто не исках да оставам сама.

– Слушай, знам, че трябваше първо да те попитам. Знам го. Но се надявам някак си да можеш да ми влезеш в положението. Не можех да повярвам, че съм с теб. И някаква част от мен предполагаше, че ще е единственият път. Просто исках да си запазя спомен.

Мей беше наясно с властта, която имаше върху него и това й доставяше особена тръпка. Седна на леглото.

– Е, намери ли ги?

– Какво имаш предвид?

– Последния път, когато се видяхме, планираше да сканираш онези снимки от албума.

– А, да. Май наистина не сме си говорили оттогава. Да, сканирах ги. Беше лесна работа.

– Значи си разбрал кои са?

– Повечето имаха профил в Кръга и просто пуснах снимките през лицевото разпознаване. Отне ми около седем минути. За някои трябваше да използвам базата данни на федералните. Още нямаме пълен достъп, но виждаме всички снимки от шофьорските книжки. А това значи повечето възрастни в страната.

– И свърза ли се тях?

– Още не.

– Но знаеш къде живеят всички?

– Да, да. Щом разбрах как се казват, открих и всички адреси. Някои се бяха местили по няколко пъти, но успях да ги засека според годините, през които сметнах, че съм прекарал при тях. Всъщност си направих цял чертеж кога горе-долу съм бил на всяко място. Повечето са в Кентъки. Няколко в Мисури. Едни са в Тенеси.

– И какво, това ли беше всичко?

– Ами, не знам. Някои са починали, така че... Не знам. Може да мина с колата покрай някои къщи. Просто да запълня някоя и друга дупка. Не знам. А! – възкликна той изведнъж и лицето му светна. – Получих едно-две просветления. Тоест, повечето си бяха обикновени спомени за тези хора. Само че имаше едно семейство с по-голяма дъщеря, била е на около петнайсет, когато аз съм бил на дванайсет. Не си спомням кой знае какво, но знам, че с нея ми беше първата сексуална фантазия.

Тези думи, „сексуална фантазия“, оказаха мигновен ефект върху Мей. В миналото, когато някой ги изречеше – тя или мъжът, с когото е, – се започваше дискусия за фантазиите на всеки и понякога ги разиграваха. Това направиха и с Франсис, макар и за кратко. В неговата той трябваше да излезе от стаята и да почука на вратата, преструвайки се, че е изгубил се тийнейджър пред вратата на красива къща в предградията. Тя трябваше да играе Самотна домакиня и да го покани да влезе, облечена оскъдно и зажадняла за компания.

И така, Франсис почука на вратата и Мей го посрещна. Той каза, че се и изгубил, а тя му предложи бързо да свали тези стари дрехи и да облече нещо от съпруга й. Това толкова му хареса, че нещата бързо ескалираха и след секунди той вече беше гол, а тя – върху него. Полежа така под нея за около минута-две, остави я да се издига и спуска отгоре му, докато я гледаше с почудата на малко момченце в зоологическата градина. След това очите му се затвориха и изпадна в екстаз, като тихо изскимтя, преди да свърши със звучна въздишка.

Докато Франсис си миеше зъбите, Мей се настани под дебелото одеяло и се обърна към стената. Не изпитваше любов, но нещо подобно на доволство. Беше 3:11.

Франсис излезе от банята.

– Имам и втора фантазия – каза той, когато се мушна под завивката и положи лице близо зад тила на Мей.

– На косъм съм от съня – промърмори тя.

– Не, не е нищо напрягащо. Не се изисква движение. Устно е.

– Добре...

– Искам да ми дадеш оценка.

– Какво?

– Просто оценка. Както ти дават оценка в O.K.

– Искаш да кажеш от 1 до 100?

– Точно така.

– Какво да оценя, представянето ти ли?

– Да.

– Ох, моля ти се, не искам.

– Хайде де, колко му е.

– Франсис. Моля те. Не искам. Така ми разваляш удоволствието.

Той седна рязко в леглото с демонстративна въздишка.

– На мен пък ми се разваля като не знам.

– Какво не знаеш?

– Как съм се справил.

– Как си се справил? Справи се добре.

Франсис издаде силен звук на погнуса. Мей се обърна към него:

-Какво?!

– Добре? Това ли е, добре?

– Ох, божичко. Страхотно. Перфектно. Като казвам добре, имам предвид просто, че не можеш по-добре.

– Хубаво – каза той и се приближи към нея. – Защо тогава не го каза по-рано?

– Точно това си мисля, че казах.

– Мислиш, че „добре“ е същото като „перфектно“ и „не можеш по-добре“?

– Не, не мисля. Просто съм уморена. Трябваше да се изкажа по-точно.

По лицето му се протегна самодоволна усмивка.

– Знаеш ли, така просто ми доказа, че бях прав.

– За кое?

– Току-що спорихме за всичко това, за думите, които използва и какво точно значат. Не разбрахме значението им по един и същи начин и трябваше се обясняваме отново и отново. Но ако от самото начало просто ми беше казала едно число, щях веднага да го разбера. – Той я целуна по рамото.

– Добре. Разбирам – каза тя и затвори очи.

– Е?

Пак ги отвори и видя умолителната физиономия на Франсис.

– Е какво?

– Няма ли все пак да ми кажеш числото?

– Наистина ли искаш число?

– Мей! Разбира се, че искам!

– Добре тогава, сто – каза тя и се обърна към стената.

– Това ли е числото?

– Да. Получаваш безупречно сто.

Направо можеше да го усети как се е нахилил.

– Благодаря ти – каза той и я целуна по тила. – Лека.

Залата беше великолепна – на най-горния етаж на „Викторианската епоха“, с невероятна гледка и стъклен таван. Когато Мей влезе, повечето от Бандата на четирийсетимата я поздравиха, както и от групата иноватори, които оценяваха и одобряваха новите изобретения на Кръга.

– Здравей, Мей! – провикна се глас и тя го проследи до Еймън Бейли, който също тъкмо беше влязъл и се настаняваше на мястото си в другия край на продълговатата зала. Облечен в спортна блуза с вдигнат цип и навити над лактите ръкави, той помаха театрално – на нея и всичките й зрители. Мей очакваше публиката да е многобройна, тъй като от няколко дни всички в Кръга пишеха за това в Зинг. Погледна си гривната – настоящите зрители бяха 1 982 992. Невероятно, помисли си тя, а ще стават все повече. Седна по средата на масата, за да има добър изглед към Бейли и останалите от Бандата и за да следи коментарите и реакциите им.

След като се настани и вече беше твърде късно да се мести, Мей осъзна, че не знае къде е Ани. Потърси я сред четирийсетте лица зад отсрещния край на масата, но не я откри. Изви шия назад, като внимаваше да не отмести обектива от Бейли, и най-сетне я видя – стоеше край вратата зад два реда други кръгаджии, които искаха да имат възможността, ако се наложи, да се изнижат от залата незабелязани. Знаеше, че Ани я е видяла, макар по нищо да не личеше.

– Добре – каза Бейли и се усмихна широко на публиката. – Мисля да започваме, след като вече сме се събрали. – За част от секундата погледът му се спря върху Мей и камерата около врата й. Бяха я предупредили, че е много важно събитието да изглежда напълно естествено и че Мей и цялата публика са били поканени на съвсем обичайно събиране.

– Здравейте, банда – поздрави Бейли. – Шегата беше умишлена! – Четирийсетимата мъже и жени се усмихнаха. – Така. Преди няколко месеца всички се срещнахме с Оливия Сантос, много смел и прозорлив законодател, който издигна прозрачността до едно ново и, смея да кажа, окончателно ниво. Може би сте обърнали внимание, че към днешна дата над двайсет хиляди други лидери и законодатели по света вече са последвали примера й и са положили клетвата да служат на народа напълно прозрачно. И това изключително ни поощри.

Мей провери гледката от камерата си. Обективът фокусираше Бейли и екрана зад него. Вече получаваше от зрителите си коментари с благодарности към нея и Кръга за възможността да присъстват на подобно събитие. Един човек го сравни с проекта „Манхатън“. Друг спомена лабораторията на Едисън в Менло Парк през 1879 година.

Бейли продължи:

– Тази нова ера на прозрачността се застъпва с някои други мои идеи за демокрацията и ролята, която играят технологиите в това да я превърнат в нещо завършено. И неслучайно използвам тази дума, „завършено“, защото стремежите ни към прозрачността биха могли да доведат до една истинска форма на отговорно управление. Както видяхте, губернаторката на Аризона вече има зад себе си напълно прозрачен екип, което е следващата стъпка. В няколко случая, макар и с прозрачен управник, станахме свидетели на корупция зад кулисите. Управниците са били използвани за параван, който да крие тайните от поглед. Но вярвам, че това скоро ще се промени. Избраниците и целите им кабинети, които нямат какво да крият, ще станат напълно прозрачни до края на годината поне в тази държава – с Том сме се погрижили да получат значителна отстъпка от нужното оборудване и сървърен капацитет в името на тази кауза.

Четирийсетимата запляскаха сърдечно.

– Само че това е едва половината битка. Това е избраната половина от нещата. Ами другата половина – нашата половина на граждани? Половината, в която се очаква да се включим всички ние?

На екрана зад Бейли се появи снимка на празна изборна стаичка в пуст училищен физкултурен салон. Образът се разми и на негово място се появиха числа.

– Това е броят на избирателите при последните избори. Както виждате, на национално ниво това са били около 58 процента от хората с право на глас. Невероятно, не мислите ли? А когато погледнем изборната активност на щатските и местните избори, процентите рязко спадат: 32 на щатските, 22 на окръжните, 17 на повечето избори в малките градове. Що за нелепост е това – колкото по-близо е управникът до дома, толкова по-малко ни е грижа. Няма никаква логика, не мислите ли?

Мей погледна броя на зрителите си – бяха над два милиона. И към тях се присъединяваха по около хиляда на всяка секунда.

– Добре – продължи Бейли, – знаем, че има доста начини, по които технологиите (голяма част от които са създадени тук) са спомогнали за улесняването на изборния процес. Опитите ни да го направим по-достъпен и лек стават все по-успешни. По мое време можеше да се регистрираш като гласоподавател и когато отидеш да си подновиш шофьорската книжка. Удобно беше. След това някои щати позволиха това да може да става и онлайн. Чудесно. Но как се отразява това на изборната активност? Не особено силно. Тъкмо тук обаче нещата стават интересни. Ето колко души са гласували на последните национални избори.

Екранът зад него показа 140 милиона.

– И ето колко души са имали правото да гласуват.

Появи се числото 244 милиона.

– Същевременно обаче, ето ни и нас. Вижте колко американци са регистрирани в Кръга.

На екрана се изписа 241 милиона.

– Доста удивително, не мислите ли? В Кръга има регистрирани със сто милиона души повече, отколкото са гласували за президент. Какво ви говори това?

– Че сме страхотни! – провикна се един по-възрастен мъж от втория ред, със захабена тениска и прошарена коса, вързана на опашка. Из залата се разнесе смях.

– Е, разбира се – съгласи се Бейли, – но освен това? Говори, че Кръгът знае как да накара хората да се включат. Има много хора във Вашингтон, които са съгласни с това, които виждат у нас решението как да направят тази демокрация изцяло активна.

Зад Бейли се появи добре познатият образ на Чичо Сам. След това до него изникна и самият Бейли, облечен в същите одежди, застанал в същата поза. Аудиторията се разкиска.

– И ето че стигнахме до същината на днешната сесия, а именно: защо да не може профилът ви в Кръга автоматично да ви впише в регистъра на гласоподавателите?

Бейли плъзна поглед из залата, като отново за миг се спря на Мей и публиката й. Тя си погледна гривната. „Тръпки ме побиха!“, писа един от зрителите.

– Благодарение на ТиСи, за да може човек да си създаде профил, трябва да е реална личност с реален адрес, пълни лични данни, идентификационен номер и реална дата на раждане. Или с други думи, цялата информация, която правителството изисква при регистрация на гласоподавателите. Всъщност, както сами знаете, разполагаме с много повече данни от тези. Така че защо това да не е достатъчно за една регистрация? Или още по-добре, защо правителството – нашето или което и да е друго – направо да не зачита откриването на профил в ТиСи за успешна регистрация?

Четирийсетте глави в залата закимаха, някои в съгласие с тази разумна идея, други – като явен знак, че вече са обмисляли въпроса, предмет на дълго обсъждане.

Мей отново погледна гривната. Зрителите стремглаво се множаха, с по десет хиляди в секунда, и сега броят им надхвърляше 2 400 000. Беше получила 1248 съобщения. По-голяма част от тях бяха изпратени през последните деветдесет секунди. Бейли хвърли поглед на собствения си таблет, където без съмнение виждаше същите числа. С усмивка, той продължи:

– Няма причина! И много законодатели са съгласни с мен. Госпожа Сантос поне със сигурност. Освен това имам устното одобрение на 181 други членове на Конгреса, както и на 32 сенатори. Всички те се съгласиха да подкрепят приемането на закон, според който профилът в ТиСи да бъде автоматичен път към гласоподавателните регистри. Никак не е зле, а?

Разнесоха се кратки аплодисменти.

– А сега само си представете – прошепна Бейли с глас, пропит с надежда и вълнение, – че можем да се доближим до пълната активност на всички избори. Вече няма да се носи мърморене от задните редове с хората, които не са си направили труда да се включат. Вече няма да има кандидати, които са били избрани от една шепа от народа. Както знаем, тук в Кръга, пълното участие води до пълно знание. Тук знаем какво искат хората, защото ги питаме и защото те знаят, че отговорите им са нужни за пълната и точна представа за желанията на цялото ни общество в Кръга. Следователно, ако пренесем този модел на национално ниво, що се отнася до изборите, смятам, че ще можем много да се доближим до стопроцентовата активност. Сто процента демокрация!

Залата изригна в аплодисменти. Бейли се усмихна широко, а Стентън се изправи – за него очевидно срещата беше приключила. Но в главата на Мей беше започнала да се заформя една идея и тя плахо вдигна ръка.

– Да, Мей? – каза Бейли, все още озарен от триумфалната си усмивка.

– Ами, чудех се дали не бихме могли да направим още една крачка напред. Тоест... Всъщност не мисля, че...

– Не, не. Продължи, Мей, доизкажи се. Започна много добре. Харесват ми думите „още една крачка напред“. Така с построена тази компания.

Мей огледа лицата в залата, смесица от насърчителни и загрижени изражения. Погледът й попадна върху физиономията на Ани и тъй като тя беше строга, недоволна, тъй като сякаш очакваше или дори искаше Мей да се провали, да се изложи, Мей се взе в ръце, пое си дълбоко въздух и заговори:

– Добре, както каза, можем да се доближим до стопроцентова активност. Но се зачудих дали не можем да започнем отзад напред, от тази цел, използвайки всички стъпки, които вече споменахме. Всички инструменти, с които вече разполагаме.

Мей се огледа, готова да се откаже при първия скептичен поглед, но видя единствено любопитството и бавното, всеобщо кимане на група хора с богат опит в предварителното одобрение.

– Така... – подкани я Бейли.

– Просто исках да свържа логически някои точки, които ми направиха впечатление – продължи Мей. – Първо, всички сме на мнение, че искаме сто процента участие и че това е идеалът.

– Да – потвърди Бейли. – Определено е идеалистичният идеал.

– И за момента 83 процента от американците с право на глас имат профил в Кръга, нали?

– Точно така.

– И сме на път да осъществим възможността гласоподавателите да се регистрират, а може би и дори да гласуват, през мрежата на Кръга.

Главата на Бейли се люшна наляво-надясно в знак на известно съмнение, но въпреки това се усмихваше и погледът му беше поощрителен.

– За това вече не знам, но добре, продължавай.

– Тогава защо да не се изисква всеки гражданин над законовата възраст да има профил в Кръга?

Из стаята се надигна вълна от неспокойство най-вече от страна на по-възрастните кръгаджии.

– Нека довърши – чу се нечий глас. Мей се обърна и видя Стентън край вратата. Стоеше със скръстени ръце и очи, приковани в пода. За миг вдигна поглед към нея и рязко кимна.

– Да, знам, че първоначалната реакция ще бъде на съпротива. Как бихме могли да изискаме от някого да използва услугите ни? Но нека си спомним, че има какви ли не неща, които са задължителни за гражданите на тази държава – както и в повечето индустриализирани страни. Трябва ли да изпращаме децата си в училище? Да. Задължително е. Такъв е законът. Децата трябва да ходят на училище или да им осигурите някаква форма на домашно образование. Но при всяко положение е задължително. Също така е задължително да се регистрираш за военна служба, нали? Да си изхвърляш боклука по приемлив за обществото начин – не можеш да го оставиш на тротоара. Трябва да имаш шофьорска книжка, ако искаш да шофираш, а когато шофираш – да си слагаш колана.

Стентън отново се обади:

– Изисква се от хората да плащат данъци. И осигуровки. И да участват в съдебно жури, ако ги призоват.

– Точно така – пое Мей, – и да се пикае в затворени помещения, не по улиците. Мисълта ми е, че имаме десет хиляди закона. Изискваме толкова много неща от гражданите на Съединените щати. Защо тогава да не можем да изискаме и да гласуват? В десетки държави е така.

– И тук се е предлагало – каза един от по-възрастните членове на Бандата.

– Но не и от нас – контрира го Стентън.

– И тъкмо в това е въпросът – каза Мей и кимна на Стентън. – Досега никога не сме разполагали с необходимата технология. Тоест, във всеки друг момент в историята би излязло твърде скъпо да издириш всеки един човек и да го регистрираш, след което и да се погрижиш да гласува. Трябва да обикаляш от врата на врата. Да превозваш хората до изборните секции. Немислимо е. Дори в държавите, където гласуването е задължително, няма как да бъде наложено. Но днес това вече е по силите ни. Ако се засекат гласоподавателните регистри с имената в ТиСи, ще се пресеят всички онези, които не са подали гласа си. Регистрацията е автоматична и когато настъпи денят на изборите, можем да се погрижим всички да се включат.

– Как ще го направим? – каза женски глас. Мей осъзна, че е на Ани. Не беше директно заяждане, но и не прозвуча никак приятелски.

– О, боже – включи се Бейли, – по стотици начини. Това е лесната част. Напомняш им десет пъти в деня на изборите. Или профилът им не работи, докато не гласуват. Аз поне залагам на този вариант. Получаваш съобщение: „Здравей, Ани! Отдели пет минути да гласуваш“. – Когато изрече името й, се усети нотка на разочарование и предупреждение, с което Бейли искаше да я откаже от желанието да си отвори устата повторно. Лицето му се разведри, когато се обърна обратно към Мей. – Ами онези, които нямат профил в Кръга?

Мей се усмихна. Имаше отговор. Погледна си гривната. Зрителите й вече бяха 7 202 821. Кога станаха толкова?

– Е, всеки трябва да плаща данъци, нали? Колко хора вече го правят онлайн? Миналата година май бяха осемдесет процента. Защо да не прекратим дублирането на услуги и не слеем всичко в една унифицирана система? Използваш профила си в Кръга, за да си платиш сметките, да се регистрираш за изборите, да си плащаш паркинга, за какво ли не. Така ще спестим на всеки потребител стотици часове неудобство, а на държавата – милиарди.

– Стотици милиарди – поправи я Стентън.

– Абсолютно – съгласи се Мей. – Нашият интерфейс е безкрайно по-лесен за употреба от, да речем, уебсайтовете на автотранспортните служби из страната. Ами ако човек може да си поднови книжката през нас? Ако всяка държавна услуга бъде подпомогната чрез нашата мрежа? Хората ще оценят подобна възможност. Вместо да обикалят по сто различни сайта за сто различни държавни услуги, ще могат да свършат всичко наведнъж, през Кръга.

Ани отново си отвори устата. Мей веднага осъзна, че е грешка.

– Но защо тогава самата държава да не си създаде такава обединена услуга? Защо сме им ние?

Мей не можеше да прецени дали въпросът е реторичен, или Ани наистина смята коментара си за обоснован. При всяко положение голяма част от хората в залата се подхилваха. Държавата да си създаде система от нулата и да бъде конкурент на Кръга? Мей погледна Бейли, после Стентън. Стентън се усмихна, вдигна брадичка и реши да се заеме лично с тази намеса.

– Ами, Ани, подобен държавен проект за изграждане на такава платформа поначало би бил нелеп, скъп и, с една дума, невъзможен. Ние вече разполагаме с инфраструктурата, както и с 83 процента от електората. Това дава ли отговор на въпроса ти?

Ани кимна и в очите й се четеше страх, разкаяние, а може би дори и някакво бързо стапящо се неподчинение. Тонът на Стентън беше явно пренебрежителен и Мей се надяваше да омекне в хода на изказването.

– В момента във Вашингтон се опитват да спестят пари повече от всякога – поде отново той, но още по-презрително, – и никак не са склонни да строят огромни нови бюрократични машини от нулата. Сега правителството плаща по около десет долара за осъществяването на един глас. И когато гласуват двеста милиона души, президентските избори на всеки четири години излизат по двайсет милиарда. Само за да се обработят гласовете за едни избори, в един-единствен ден. А ако в сметката включим и всички щатски и местни избори, става дума за стотици милиарди, хвърлени на вятъра за елементарна обработка на гласовете. За бога, в някои щати още го правят на хартия! Ако предложим тази услуга безплатно, спестяваме на правителството милиарди долари и, още по-важното, резултатите ще се появяват мигновено. Прозираш ли смисъла на всичко това?

Ани кимна мрачно и Стентън сякаш наново я измери с очи. След това се обърна към Мей и я подкани да продължи.

– А ако е задължително да имаш ТиСи профил, за да си плащаш данъците или да имаш достъп до каквото и да е държавно обслужване – каза тя, – тогава ще сме много близо до стоте процента гражданска активност. И ще имаме достъп до всякакви данни, на всички, по всяко време. В малкото градче искат всички да гласуват за приемането на нова местна наредба. ТиСи знае адресите на всички и ще допусне до гласуване само жителите на този град. И когато всички гласуват, резултатите ще се знаят след броени минути. Или пък държавата ще поиска да чуе мнението на всички за някакъв нов данък – също толкова мигновени, ясни и достоверни данни.

– Това ще е краят на догадките – обади се Стентън, който вече стоеше край масата. – Ще елиминира лобистите. Избирателните пунктове. Дори може би и Конгреса. Ако можем да знаем каква е волята на народа по всяко време, без филтри, тълкувания и фалшификации, няма ли това да елиминира голям процент от Вашингтон?

Нощта беше студена, а вятърът – разкъсващ, но Мей дори не забеляза. Всичко й се струваше хубаво, чисто и както трябва да бъде. След като беше получила одобрението на Мъдреците, след като може би беше пренасочила цялата компания в нова посока, след като може би евентуално беше задала началото на ново равнище на пряка демокрация – дали благодарение на нейната идея Кръгът наистина щеше да усъвършенства демокрацията? Дали не беше формулирала решението на проблем, съществуващ от хиляда години?

След срещата се споделиха известни притеснения за това, че частна фирма иска да завземе обществена дейност като гласуването. Само че логиката зад предложението и потенциалните спестени суми взимаха превес. Ами ако тези двеста милиарда отидеха в училищата? Или в здравеопазването? С подобна сума можеха да бъдат облекчени или дори разрешени не един или два от проблемите на страната – сума, която щеше да се спестява не само на всеки четири години, а част от нея и ежегодно. Защо да не заменят всички свръхскъпи избори с мигновения им, на практика безплатен вариант?

Такова беше обещанието на Кръга. Такава беше уникалната позиция на Кръга. Такава беше темата на коментарите в Зинг. Мей ги четеше, докато се возеше във влака под залива заедно с Франсис, и двамата ухилени до уши и извън кожата си от щастие. Хората ги разпознаваха. Заставаха пред камерата на Мей, само и само да станат част от видеоканала й. Тя нямаше нищо против, дори едва ги забелязваше, тъй като новините, които четеше на дясната си гривна, бяха твърде хубави, че да откъсва поглед.

За миг провери лявата си гривна, която показваше ускорен пулс и сърдечен ритъм 130. Въпреки това се чувстваше страхотно. Когато стигнаха до центъра, взеха стълбите по три стъпала наведнъж, за да излязат от подлеза. Навън внезапно ги озари златистата светлина, обливаща „Маркет Стрийт“ и моста над залива, който проблясваше в далечината.

– Уау, виж, това е Мей!

Кой го каза? Мей се огледа и видя двама тийнейджъри с качулки и слушалки на главите.

– Само така, Мей! – поздрави я и вторият.

В очите им се четеше одобрение, възхищение. Не искаха да изглеждат като някакви досадници, затова бързо се оттеглиха надолу по стълбите.

– Това беше забавно! – каза Франсис, загледан след двамата.

Мей закрачи към водата. Сети се за Мърсър и го видя като сянка, която бързо се стапя в съзнанието й. Не беше говорила нито с него, нито с Ани, откакто направи изказването си на срещата, и изобщо не я беше грижа. Родителите й също не бяха обелили дума и може би изобщо не бяха гледали предаването, но и това не я засягаше. Интересуваше я единствено този момент, тази вечер с чистото, беззвездно небе.

– Не мога да повярвам колко беше спокойна – каза Франсис и я целуна – суха, професионална целувка по устните.

– Добре ли се справих? – попита го тя и макар да съзнаваше колко абсурдно звучи подобна несигурност след този безспорен успех, просто искаше да чуе още веднъж, че е свършила добра работа.

– Беше перфектна – увери я той. – Пълно сто.

Докато се приближаваха към водата, тя прегледа набързо последните най-популярни коментари в Зинг. Имаше едно, около което се вдигаше известна пара – как всичко това можело или щяло да доведе до тоталитаризъм. Стомахът й се сви.

– Е, хайде пък ти. Не можеш да се връзваш на всеки ненормалник – утеши я Франсис. – Тя пък какво разбира? Просто някаква си параноичка, дето я тресе страх да не й изпържат мозъка.

Мей се усмихна. Не беше сигурна точно какво иска да каже Франсис, но беше чувала и баща си да използва подобен израз и само като си го представи как го казва, й стана смешно.

– Хайде да се почерпим по едно – предложи Франсис и се отправиха към блещукащо заведение над водата с просторна открита тераса. Докато крачеха нататък, Мей забеляза, че доста млади, хубави момичета и момчета, излезли да пият навън, я разпознаха.

– Вижте Мей! – каза някой.

Един младеж, който дори не изглеждаше на достатъчно години, за да пие алкохол, обърна лице към обектива:

– Здрасти, мамо! Да знаеш, че съм си вкъщи и уча!

Една жена на около трийсет, която може би беше с него, а може и да не беше, се провикна към камерата:

– Ехо, скъпи, на литературния клуб съм с момичетата. Поздрави на децата!

Вечерта беше луда и ярка, и минаваше твърде бързо. Мей почти не помръдна от мястото си в крайбрежния бар – около нея гъмжеше от хора, които й подаваха питиета, потупваха я по гърба, по рамото. Цяла вечер просто се въртя с по няколко градуса около оста си, колкото да поздрави следващия фен. Всички искаха да се снимат с нея, да я попитат кога смята, че ще се случи всичко това. Кога ще разбием всички тези ненужни бариери, питаха хората. Сега, когато решението изглеждаше ясно и достатъчно лесно за изпълнение, никой не искаше да чака. Една жена, малко по-възрастна от Мей, леко заваляйки думите и с коктейл в ръка, го облече в думи най-добре, макар и несъзнателно:

– Как... – започна тя, като неволно лисна част от коктейла си на земята, макар погледът й да беше бистър, – как може да получим неизбежното по-скоро?

Мей и Франсис откриха по-спокойно местенце надолу по булевард „Ембаркадеро“, където тъкмо си поръчаха по още едно питие, когато към тях се присъедини мъж на петдесет и няколко години. Макар и неканен, той седна при тях с голямо питие, което беше обхванал с двете си ръце. За броени минути вече им беше разказал, че някога е бил студент по теология, живеел в Охайо и се канел да стане свещеник, когато открил компютрите. Зарязал всичко и се преместил в Пало Алто, но там, цели двайсет години, се чувствал далеч от духовното. До днес.

– Гледах речта ти днес – каза той. – Ти успя да свържеш всичко. Ти успя да намериш начин да спасиш всички души. Това правехме и в църквата – опитвахме се да достигнем до всички. Как да спасим всички? Това целят проповедниците от векове насам. – Човекът вече заваляше думите, но въпреки това отпи дълга глътка от питието. – Ти и твоите хора от Кръга... – при тези думи той нарисува хоризонтален кръг във въздуха и Мей си помисли за ореол, – вие ще спасите всичките души. Ще съберете всички на едно място, ще ги научите на едни и същи неща. Може да има само един морал, само едни правила! Представете си само! – Мъжът блъсна с разтворена длан по металната маса и си разклати чашата. – Сега всички смъртници ще прогледнат с очите на Господа! Знаете ли този откъс, „всичко е голо и разкрито пред очите на Този, на Когото има да отговаряме“, май така беше. Чели ли сте си Библията? – При вида на безизразните физиономии на Мей и Франсис мъжът се засмя ехидно и отново отпи напоително от чашата. – Сега всички сме Господ. Всеки един от нас скоро ще може да вижда и да съди всекиго. Ще виждаме това, което и Той. Ще изговаряме Неговата присъда. Ще сме проводници на гнева Му и на прошката Му. Постоянно, глобално. Цялата ни религия чакаше тъкмо това, когато всеки човек е пряк и незабавен вестоносец на волята Господна. Разбирате ли какво ви казвам?

Мей погледна Франсис, който едва успяваше да сдържи смеха си. Не успя и избухна, след него и Мей, и докато се кискаха неудържимо, се опитваха да се извинят на човека с вдигнати ръце, в търсене на прошката му. Мъжът не се трогна. Отдръпна се от масата, после се извърна обратно, за да си вземе питието, и когато отново беше цял, закриволичи надолу край брега.

Мей се събуди до Франсис. Беше седем сутринта. Заспаха в стаята й малко след два. Провери си телефона и видя 322 нови съобщения. Както го държеше под все още премрежения си поглед, той изведнъж зазвъня. Номерът беше скрит и тя знаеше, че няма кой друг да е, освен Калден. Остави го да се свърже с гласовата поща. Същата сутрин звъня още десетина пъти. Звъня, когато Франсис стана от леглото, целуна я и се прибра в собствената си стая. Звъня, докато Мей беше в банята, докато се обличаше. Когато се среса, нагласи гривните и провеси камерата през шията си, пак звъня. Тя го пренебрегна и вместо това си отвори съобщенията.

Имаше редица поздравителни съобщения от хора в Кръга и извън него, като най-вълнуващото беше от самия Бейли, който пишеше, че програмистите вече са започнали работа по идеите й. Работили през цялата нощ, окрилени от вдъхновение, и се надявали до края на седмицата да имат прототип на предложението й, което първо щеше да се приложи в рамките на Кръга, докато го усъвършенстват, след което щеше да бъде пуснато в употреба във всяка държава, където потребителите на Кръга са достатъчно на брой, че да бъде практична операцията.

„Ще наречем програмата ДЕМОРАЖ“, писа Бейли в Зинг. „Демокрация с вашия глас и вашия кураж. Очаквайте я скоро!“

Същата сутрин я поканиха в офиса на програмистите, където се срещна с двайсетина изтощени, но вдъхновени инженери и дизайнери, които очевидно вече бяха разработили бета-версията на Демораж. Когато Мей влезе, я посрещнаха с аплодисменти и стаята притъмня, с изключение на една лампа, която освети жена с дълга черна коса и изражение на едва удържано щастие.

– Здравей, Мей, здравейте, скъпи зрители – каза тя и направи лек поклон. – Казвам се Шарма и за мен е истинско щастие и огромна чест да съм с вас днес, когато ще демонстрираме прототипа на Демораж. Обикновено не действаме чак толкова бързо, нито пък прозрачно, но имайки предвид страстната вяра на Кръга в Демораж и увереността ни, че програмата ще бъде възприета бързо и по цял свят, не намерихме причина да отлагаме.

Екранът на стената се съживи. Появи се думата Демораж, изписана с разчупен шрифт и разположена на синьо-бял раиран флаг.

– Целта ни е да се погрижим всички, които работят в Кръга, да могат да споделят проблемите, които влияят на живота им – най-вече в кампуса, но и във външния свят. Така във всеки един ден, когато искаме да чуем мнението на служителите по какъвто и да е въпрос, кръгаджиите ще получават съобщение с молба да отговорят на съответните въпроси. Очакваме всичко да стане бързо и резултатите да са съществени. И тъй като наистина ценим приноса на всеки един, останалите системи за обмен на съобщения временно ще бъдат блокирани, докато не подадете отговорите си. Нека да ви покажа.

Под логото на Демораж на екрана се появи въпросът „Смятате ли, че трябва да има по-голям избор вегетариански ястия в обедното меню?“. От двете му страни имаше два бутона – с „ДА“ и „НЕ“.

Мей кимна:

– Много впечатляващо, браво на вас!

– Благодарим – каза Шарма. – А сега, ще ни направиш ли удоволствието също така и да гласуваш? – Тя покани Мей да даде отговора си на екрана.

– О! – каза Мей, отиде до екрана и докосна „ДА“.

Всички в стаята заръкопляскаха. На екрана се появи усмихнато личице, увенчано от думите: „Мнението ти е чуто!“. Въпросът изчезна и на негово място се появи надпис: „Резултатът на Демораж: 75% от отговорилите биха искали повече вегетариански ястия. Ще бъде предоставен по-голям избор вегетариански ястия.“

Шарма сияеше.

– Виждате ли? Резултатът, разбира се, е симулиран. Още не всички са в Демораж, но важното е, че видяхте как работи системата. Въпросът се появява, за момент всички спират да вършат каквото вършат, отговарят, и Кръгът мигновено може да предприеме нужните действия, тъй като знае какви са потребностите на хората. Невероятно, нали?

– Абсолютно! – съгласи се Мей.

– Представи си само какво ще стане на национално равнище... и на световно!

– Не ми е по силите да си представя...

– Но нали идеята беше твоя! – учуди се Шарма.

Мей не знаеше как да отговори. Тя ли беше измислила всичко това? Не беше сигурна. Просто тръгна по пътя на логиката: ефикасността и ползите от проучванията на Кръга, постоянният им стремеж към абсолютна наситеност, универсалната надежда за истинска, нефилтрирана и най-вече пълна демокрация. Сега всичко беше в ръцете на стотиците програмисти на Кръга – най-добрите в света. Мей изрече всичко това на глас – че просто е свързала няколко идеи, които са стоели на сантиметри една от друга. Шарма и екипът й засияха, здрависаха се с нея и всички се съгласиха, че направеното до момента тласка Кръга и може би цялото човечество по един съдбовен, нов път.

Мей напусна „Ренесанса“ и на вратата се сблъска с група млади кръгаджии, които я поздравиха, скупчиха се около нея, развълнувани и възбудени, и до един искаха да й кажат, че досега никога не са гласували, че са били абсолютно незаинтересовани от политика, че са се чувствали напълно откъснати от правителството си, едва ли не неми. Казаха й, чe докато гласът или името им върху някоя петиция преминат през местното управление, после през щатските управници и накрая през представителите във Вашингтон, все едно са хвърлили писмо в бутилка в безбрежното бурно море. Но сега се чувствали като част от всичко. Ако Демораж проработи, казаха те, след което се засмяха – по-точно, когато влезе в употреба, естествено, че ще проработи, – тогава най-сетне ще видим един напълно ангажиран народ, а когато това се случи, страната и светът ще чуят гласа на младите, чийто вроден идеализъм и прогресизъм ще завладеят планетата. Мей слуша подобни неща цял ден, докато блуждаеше из кампуса. Не можеше да се добере от една сграда до друга, без да я заговорят. „Намираме се на прага на истинска промяна“, казваха й. „Промяна, която се случва със скоростта, за която копнеят сърцата ни!“

Блокираният номер обаче не спря да звъни цялата сутрин. Мей знаеше, че е Калден и не искаше да има нищо общо с него. Един разговор, камо ли среща, щеше да бъде огромна крачка назад. До обяд Шарма и екипът й обявиха, че са готови за първата истинска проба на Демораж в рамките на кампуса. В 12:45 всички щяха да получат по пет въпроса и резултатите не само щяха да бъдат изчислени на мига, а и Мъдреците обещаваха, че волята на хората ще бъде изпълнена до края на деня.

Мей стоеше по средата на кампуса сред няколкостотин души, които си ядяха обяда и развълнувано говореха за предстоящата демонстрация. Това я наведе на мисълта за онази картина на Конституционния конвент – всички онези сковани мъже с напудрени перуки и сетрета, все богати бели мъже, които представляваха сънародниците си с осезаема неохота. Просто чиновници на една поначало грешна демокрация, в която се избират само богатите и техните гласове се чуват най-силно; където позициите в Конгреса се предават на когото сметнат за не по-малко заслужил от себе си.

Оттогава е имало ред подобрения в системата, кое от кое по-фундаментално, но Демораж щеше да засенчи всичко. Тя беше по-чиста, тя беше единственият шанс за пряка демокрация, който светът някога е имал.

Беше 12:30 и тъй като се чувстваше силна и уверена, Мей най-сетне се поддаде и вдигна телефона, знаейки, че е Калден.

– Ало?

– Мей – каза той с делови тон, – Калден е. Не ми казвай името на глас. Нагласил съм връзката така, че входящият звук да не се чува.

– Не!

– Мей, моля те. Въпрос на живот и смърт е.

Калден имаше някакво влияние върху нея, от което я беше срам. Караше я да се чувства слаба и податлива. Всеки друг аспект на живота й беше под неин контрол, но чуеше ли гласа му, се размекваше и отваряше към всякакви лоши решения. След една минута вече беше в тоалетната с изключен звук и телефонът й отново звънеше.

– Сигурна съм, че някой следи сигнала – каза тя.

– Никой не го следи. Осигурил съм ни време.

– Калден, какво искаш?

– Не го прави. Всичко това със задължителния профил и фактът, че хората го приемат добре – това е последната крачка към завършването на Кръга, а това не трябва да се случва!

– Какви ги говориш?! Точно това е цялата идея! Ако работиш тук от толкова отдавна, най-добре от всички трябва да знаеш, че това е била целта на Кръга от самото начало. Нали е кръг, за бога, трябва да се затвори. Трябва да е цял.

– Мей, през цялото това време лично за мен подобни нещо беше страх, а не цел. Веднъж стане ли задължително да имаш профил, веднъж започнат ли всички правителствени услуги да минават през Кръга, ще си помогнала за създаването на първия по рода си тираничен монопол. Добра идея ли ти се струва една частна компания да контролира притока на цялата информация? И когато на тях им е удобно, да изискват активно участие, което е задължително?

– Знаеш какво е казал Тай, нали?

Мей чу дълбока въздишка.

– Може би. Какво е казал?

– Че душата на Кръга е демокрацията. Че докато всички не разполагат с еднакъв достъп и този достъп не е безплатен, никой няма да е свободен. Пише го на няколко плочи из кампуса.

– Добре, Мей, Кръгът е хубаво нещо. И който е измислил ТиСи, е някакъв гений. Но сега трябва да се поставят граници. Или системата да бъде пречупена.

– Защо те е грижа толкова? Ако не ти харесва, защо просто не напуснеш? Знам, че си шпионин за друга компания. Или за Уилямсън. Или за някакъв побъркан политик анархист.

– Мей, това е краят. Знаеш, че ще повлияе на всички. Кога за последно си успяла пълноценно да разговаряш с родителите си? Нещата очевидно не са наред, а ти се намираш в уникална позиция, от която можеш да влияеш на исторически събития, които се случват тук. Това е краят. Това е моментът, в който историята се преобръща. Представи си, че си можела да направиш нещо, преди Хитлер да стане канцлер. Преди Сталин да окупира Източна Европа. На път сме да създадем още една гладна, много зла империя, Мей. Разбираш ли?

– А ти осъзнаваш ли, че звучиш като побъркан?

– Мей, знам, че след няколко дни има голяма среща с планктона – на която младежите ще си изложат идеите и ще се надяват Кръгът да ги погълне.

– Е?

– Трябва да достигнем до младите и точно на тази среща публиката ти ще е голяма и най-вече от младежи. Перфектно е. И мъдреците ще са там. Трябва да се възползваш от тази възможност и да предупредиш всички. Трябва да кажеш: „Нека се замислим какво означава затварянето на Кръга“.

– Завършването ли имаш предвид?

– Едно и също е. Какво ще означава то за личната воля, за свободата да се движиш, да правиш това, което искаш, да си свободен.

– Ти си луд. Направо не мога да повярвам, че... – Мей искаше да каже „спах с теб“, но само мисълта за това й се струваше безумна.

– Мей, не може една единица да притежава властта, с която разполагат тези хора.

– Затварям.

– Мей, премисли го. Ще се пишат песни за теб.

Мей затвори.

Докато стигне до Голямата зала, там вече гъмжеше от няколко хиляди кръгаджии. Останалата част от служителите трябваше да останат по работните си места за демонстрацията на Демораж в рамките на цялата компания – щеше да се гласува от компютри, таблети и дори ретинен интерфейс. На екрана в Голямата зала се виждаше огромна решетка oт камери, които показваха кръгаджиите в готовност на всеки ъгъл от всяка сграда. В едно от съобщенията си в Зинг Шарма беше пояснила, че след като получат въпросите, кръгаджиите няма да могат да правят нищо, докато не отговорят. „Тук демокрацията е задължителна!“, писа тя и за радост на Мей добави: „Споделянето е щедрост“. Мей щеше да гласува през гривната си и беше обещала на зрителите си да вземе предвид и тяхното мнение, ако са достатъчно бързи. Шарма сподели, че гласуването не би трябвало да отнеме повече oт шейсет секунди.

На екрана се появи логото на Демораж и първият въпрос излезе под него:

1. Смятате ли, че Кръгът трябва да предлага по-голямо разнообразие от вегетариански ястия?

Тълпата в Голямата зала се разсмя. Екипът на Шарма беше решил да започне с тестовия въпрос. Мей си провери гривната и видя, че няколкостотин зрители са изпратили усмивки, затова също избра тази опция и натисна бутона „изпрати“. Вдигна поглед към екрана, на който се виждаше как всички кръгаджии гласуват. В рамките на единайсет секунди целият кампус беше отговорил на въпроса и резултатът беше изчислен. Осемдесет и осем процента от хората искаха по-голям избор от вегетариански ястия.

Получи се съобщение от Бейли: „Речено – сторено!“.

Голямата зала се разтресе от аплодисменти.

Появи се следващият въпрос:

2. Смятате ли, че инициативата „Доведи дъщеря си на работа“ трябва да се провежда два пъти в годината, вместо само веднъж?

Резултатът беше наяве след 12 секунди. Четиресет и пет процента бяха отговорили с „ДА“. Бейли написа: „Май засега веднъж е достатъчно“.

Дотук демонстрацията беше абсолютен успех и Мей се радваше на поздравленията, които получаваше от всички наоколо и от зрителите си по цял свят. Появи се и третият въпрос и залата избухна в смях:

3. Джон, Пол или... Ринга?

Отговорът, който отне 16 секунди, предизвика експлозия от изненадани възгласи: победител беше Ринга с 64 процента. Джон и Пол бяха почти наравно с 20 и 16 процента.

Четвъртият въпрос започна със сериозна инструкция: Представете си, че от Белия дом искат да чуят нефилтрираното мнение на избирателите си. И че имате пряката и непосредствена възможност да повлияете на външната политика на САЩ. Този път помислете добре. Може да дойде ден – трябва да дойде ден, – когато от всички американци ще се очаква да изразяват мнението си по подобни въпроси.

Инструкцията изчезна и на нейно място се появи въпросът:

4. Разузнавателните служби са локализирали опасния терорист Мохамед Халил Ал Хамад в гъсто населен провинциален район на Пакистан. Да изпратим ли дрон да го убие, имайки предвид голямата вероятност от известен брой цивилни жертви?

Мей затаи дъх. Знаеше, че това е само демонстрация, но чувството за власт беше съвсем истинско. И съвсем на място. Защо мъдростта на триста милиона американци да няма тежест, когато взимането на подобно решение ще се отрази и на тях? Мей се замисли за плюсовете и минусите. Останалите в залата очевидно също приемаха въпроса със същата сериозност като нея. Колко живота щяха да бъдат спасени чрез убийството на Ал Хамад? Може би хиляди, а и светът щеше да се отърве от един зъл човек. Рискът си струваше. Гласува „за“. Крайният резултат излезе след минута и единайсет секунди: 71 процента от всички в Кръга одобряваха дронната атака. Над стаята слегна тишина.

Тогава се появи и последният въпрос:

5. Не е ли Мей Холанд просто страхотна?

Мей се засмя, всички в залата се разсмяха и тя се изчерви, мислейки си, че това е малко прекалено. Реши, че не може да гласува на този въпрос, защото би било абсурдно да посочи който и да е от двата отговора, затова просто се загледа в гривната си, но осъзна, че от известно време образът е замръзнал. Съвсем скоро въпросът на екранчето започна да примигва настоятелно. „Всички в Кръга трябва да гласуват“, изписа се на екрана, и Мей си спомни, че анкетата не може да завърши, преди всички в Кръга да дадат мнението си. Тъй като й се стори глупаво сама да се нарече страхотна, натисна нацупеното личице, предполагайки, че ще е единственото и ще си спечели един смях от хората.

Но когато след няколко секунди резултатите бяха изчислени, се оказа, че не е била единствената. Процентите бяха 97 към 3, което показваше, че огромната част от кръгаджиите я смятаха за страхотна. Когато числата се появиха на екрана, събралите се в залата избухнаха във възгласи и подсвирквания и докато се изнизваха от залата, хората я тупаха по гърба, щастливи, че експериментът е бил така поразително успешен. Мей също смяташе така. Знаеше, че Демораж работи и че потенциалът му е безграничен. И също така, че би трябвало да е щастлива за деветдесет и седемте процента от хората, които я намираха за страхотна. Но когато излезе навън и тръгна през кампуса, не можеше да си избие от ума мислите за онези три процента, които не я смятаха за страхотна. Направи бърза сметка. В момента имаше 12 318 служители на Кръга – тъкмо бяха погълнали един стартъп от Филаделфия, който специализираше в геймификация[20] на бизнеса с евтини жилища – и всеки един от тях беше гласувал, което означаваше, че 369 души са натиснали нацупеното личице, че 369 души я смятат за нещо различно от страхотна. Не, всъщност 368. И тя беше дала този отговор, мислейки си, че ще е единствената.

Почувства се вцепенена. Почувства се гола. Мина през фитнес залата, загледа телата, които се потяха, качваха се и слизаха от уредите, и се зачуди кой ли сред тях не я харесва. Триста шейсет и осем души я ненавиждаха. Беше съкрушена. Излезе от залата и потърси някое спокойно местенце, където да си събере мислите. Запъти се към покрива близо до стария си отдел, където Дан за първи път й беше разказал колко важна е общността за Кръга. Терасата беше на около осемстотин метра от мястото, на което се намираше в момента, но не беше сигурна дали ще успее да стигне до там. Нещо я пронизваше. Бяха я проболи. Кои са тези хора? Какво им е направила? Та те дори не я познаваха. А дали? Но що за членове на общността ще изпратят нацупено личице на човек като Мей, която работеше неуморно с тях, за тях, пред очите на всички?

Положи усилия да се овладее. Усмихваше се, когато се разминаваше с други кръгаджии. Приемаше поздравленията и благодарностите им, но всеки път се чудеше кои ли сред тях са двуличниците, кои ли са натиснали нацупеното личице и с всяко натискане са дърпали спусъка. Това е, осъзна тя. Чувстваше се покрита с дупки, сякаш всеки един от тях я беше прострелял. В гръб. Страхливци, които я бяха направили на решето. Едва си стоеше на краката.

И тогава, малко преди да стигне старата си сграда, видя Ани. От месеци не бяха провеждали нормален, непринуден разговор, но нещо в изражението й в този момент излъчваше ведрина, щастие.

– Ехо! – изстреля се напред тя и обви Мей в силна прегръдка.

Очите на Мей внезапно се насълзиха и тя ги подсуши. Почувства се много глупава, и въодушевена, и объркана. За един кратък миг всичките й войнствени чувства спрямо Ани се изпариха.

– Добре ли си? – попита Мей.

– Да. Да. Случват се толкова хубави неща. Чу ли за Минало перфектно?

В този момент Мей усети нещо в гласа й, което издаде, че говори най-вече на публиката. Реши да се включи в играта.

– Е, по-рано ми разказа за общата идея. Какво е новото около Минало перфектно, Ани?

Докато я гледаше в очите и се преструваше на силно заинтересувана от това, което Ани й разказва, мислите на Мей бяха другаде. Дали и Ани беше натиснала нацупеното личице? Просто за да й направи мръсно? И какъв ли резултат би получила Ани на подобна анкета? Можеше ли да получи над 97 процента? Някой изобщо може ли?

– О, майчице, толкова е много, Мей. Както знаеш, от години се работи по Минало перфектно. Може да се каже, че е любимият проект на Еймън Бейли. Какво ли ще стане, помислил си той, ако впрегнем мощта на интернет, заедно с тази на Кръга и милиардите му членове, и се опитаме да запълним дупките в личните си истории и историята като цяло?

Мей видя колко се старае приятелката й и не можеше да направи нищо друго, освен да се опита да отвърне на бляскавия й ентусиазъм.

– Еха, звучи наистина невероятно! Когато говорихме последно, още се търсеше доброволец, който първи да научи цялата истина за предците си. Откриха ли го?

– Ами, да, Мей, откриха го! Радвам се, че попита. Откриха доброволеца – мен!

– Аха. Значи, наистина още не са избрали, така ли?

– Не, сериозно – каза тя с понижен глас и изведнъж прозвуча като истинската Ани. Но след това отново грейна и качи една октава. – Това съм аз!

Мей беше свикнала да не говори, преди да помисли – прозрачността я научи да премерва всяка дума – и сега, вместо да каже: „Очаквах да е някой от новаците, някой без толкова опит. Или поне с големи амбиции да се изкачи в Поп-Ранга, или пък да спечели някоя и друга червена точка от Мъдреците“, Мей осъзна нещо: Ани беше, или смяташе, че е в положение, в което се нуждае от някакъв тласък, от предимство. И затова беше предложила помощта си.

– Предложила си се за доброволец?

– Да, да – каза Ани и я погледна в очите, но този поглед като че ли премина през нея. – Колкото повече слушах за проекта, толкова повече исках да съм първата. Както знаеш, но зрителите ти може би не, семейството ми е дошло на континента още с „Мейфлауър“ – при споменаването на кораба Ани завъртя драматично очи – и макар да има с какво да се гордеем в семейната история, все пак остават толкова много неща, които не знаем.

Мей зяпна. Ани съвсем се беше побъркала.

– И всички са съгласни? Родителите ти, да речем?

– Толкова се вълнуват! Винаги са се гордеели с предците си, а това, да могат да споделят подобно наследство с останалия свят, пък и пътьом да научат малко повече за историята на тази държава, много им допадна. Като заговорихме за родители, как са твоите?

Божичко, колко е странно всичко това, помисли си Мей. В този разговор имаше толкова много слоеве и докато умът й ги броеше, подреждаше и именуваше, лицето и устата й трябваше да поддържат огъня.

– Добре са – отговори тя, въпреки че и двете много добре знаеха, че Мей не се е чувала с тях от седмици. Бяха й пратили вест по един братовчед, че здравето им е добро и че са напуснали къщата. „Бягаме“, казваха те с една дума в краткото си съобщение, в което я молеха да не се притеснява за нищо.

Мей завърши разговора с Ани и бавно продължи пътя си през кампуса, замаяна. Знаеше, че Ани е доволна от начина, по който успя да съобщи голямата си новина, да покаже, че тя е господарят на положението и напълно да обърка Мей в рамките на една кратка среща. Ани е била избрана за централната фигура в Минало перфектно, а Мей дори не знаеше и следователно излезе кръгъл идиот. Със сигурност това й е била целта. И защо точно Ани? Нямаше никаква логика да изберат нея, при положение че щеше да е много по-лесно, ако бяха помолили Мей – тя вече беше прозрачна, така или иначе.

Мей осъзна, че Ани е помолила за това. Че се е молила на Мъдреците. И високото й положение е помогнало да я изберат. Значи Мей не беше толкова близо до тях, колкото си мислеше, Ани все още поддържаше определен статус. И отново произходът на Ани, надмощието, дадено й по рождение, разнообразните прастари предимства, на които тя се радваше, поставяха Мей на второ място. Все на второ място, все едно е малката сестричка, която никога не успява да блесне над по-голямата, завинаги по-голямата сестра. Мей се опитваше да запази самообладание, но съобщенията, които получаваше на гривната си, говореха, че зрителите усещат раздразнението й, липсата на фокус.

Трябваше да диша. Трябваше да помисли. Само че имаше твърде много в ума си. Нелепата стратегия на Ани. Абсурдната ситуация с Минало перфектно, за което трябваше да изберат Мей. Възможно ли беше да й нямат доверие, защото родителите й са кривнали от правия път? Да, и най-важното, те къде са? И защо саботират всичко, което Мей градеше? А тя пък защо градеше каквото и да е било, при положение че 368 кръгаджии не я харесваха? Триста шейсет и осем души, които очевидно съвсем активно я мразеха – дотолкова, че да натиснат копчето, да изпратят омразата си директно към нея, съзнавайки, че тя мигновено ще научи какви са чувствата им. Ами клетъчното изменение, за което се притесняваше онзи учен от Шотландия... раковото образувание, което може би растеше в нея заради грешка в диетата? Това наистина ли се случваше? По дяволите, помисли си Мей и гърлото й се стегна, наистина ли беше изпратила намръщено личице на тежковъоръжена, паравоенна групировка в Гватемала? Ами ако имаха свои хора и тук? Със сигурност имаше много гватемалци в Калифорния, които определено щяха да са повече от щастливи да се сдобият с трофей като Мей, да я накажат за оскърблението. Мамка му. Мамка му! Дълбоко в себе си усещаше болка, болка, която разтваряше черните си криле. И тази болка беше причинена най-вече от триста шейсет и осем души, които очевидно я мразеха толкова много, че им се искаше тя изобщо да не съществува. Едно е да изпратиш намръщено личице до Централна Америка, друго е до отсрещния край на кампуса. Кой би направил подобно нещо? Защо имаше толкова много ненавист на този свят? В този момент изведнъж я осени кратко, светотатствено просветление: не искаше да знае какво мислят те. Просветлението се разгърна в нещо по-голямо, в още по-светотатственото заключение, че мозъкът й съхранява твърде много неща. Че обемът информация, данни, мнения и параметри е твърде голям, че има твърде много хора, твърде много желания и възгледи, и болка на твърде много хора, и че когато постоянно се съпоставят, събират, добавят, трупат и накрая й се представят, сякаш така са по-подредени и по-лесни за овладяване... й идваше твърде много. Но не. Не, не, не е твърде много, поправи я разумът. Не. Просто си наранена от онези 368 души. Това беше истината. Беше наранена от триста шейсет и осемте гласа за смъртта й. Всеки един от тези хора предпочиташе тя да е мъртва. Само да можеше изобщо да не знае... Да се върне към живота си преди тези три процента, когато можеше да се разхожда из кампуса, да помахва, да се усмихва, да бъбри безгрижно, да яде, да споделя контакта с хората наоколо, без да знае какво се крие дълбоко в сърцата на три процента от тях. Да й се мръщят, да ръгат с пръсти онзи бутон, да я прострелят по такъв начин – това си беше един вид убийство. Гривната й примигваше от десетките загрижени съобщения. Благодарение на камерите из кампуса, зрителите можеха да видят как е застинала на едно място и лицето й се е разкривило в ужасена, гневна гримаса.

Трябваше да направи нещо. Върна се в O.K., помаха на Джаред и останалите в помещението и си влезе в профила.

След броени минути беше помогнала на бижутер от Прага, като разгледа уебсайта му, установи, че произведенията му са интересни и много красиви и изрази мнението си както на глас, така и в Зинг, което доведе до космическа конверсия и търговска стойност – 52 098 евро за десет минути. Помогна на екофирма за мебели на едро от Северна Каролина, наречена „Дизайн за живота“: след като отговори на анкетата им, я помолиха да попълни и клиентски въпросник, който бил изключително важен в нейния случай, предвид възрастта и приходите й – имали нужда от повече информация за предпочитанията на клиенти с нейните демографски данни. Мей го попълни и също така коментира няколко снимки, които й изпрати Шерили Фронто, жената от фирмата, с която контактуваше. Снимките бяха на сина й и първата му тренировка по тибол[21]. Когато изпрати коментарите си, Мей получи съобщение от Шерили, която й благодари и я покани някой път да отиде до Чапъл Хил, лично да се запознае с Тайлър и да хапне истинско барбекю. Мей прие поканата с радост, че си има приятел на отсрещния бряг, и премина към следващото запитване на Джери Улрич от Гранд Рапидс, Мичиган, който имаше компания за хладилни камиони. Той искаше Мей да предаде рекламно съобщение за услугите на компанията до всичките си контакти, защото се опитваше да стъпи на пазара в Калифорния и нейната помощ щеше да е безценна. Мей му писа, че ще разкаже на всички, които познава, започвайки със своите 14 611 002 последователи. Джери отговори, че е трогнат от това представяне и че приема всякакви бизнес предложения и коментари от всички тези 14 611 002 души – 1556 от които веднага го поздравиха и казаха, че също ще разпространят мълвата. Докато се радваше на потопа от съобщения, Джери я попита как би могла племенницата му, която тази пролет завършваше Източния мичигански университет, да получи работа в Кръга. Отдавна мечтаела да работи там – дали според Мей би било добре да се премести по-близо, на запад, или може да се надява на покана за интервю само на база биографията си? Мей го препрати към „Човешки ресурси“ и му даде няколко съвета от личен опит. Добави племенницата в списъка си с контакти и си написа бележка да следи напредъка й, ако наистина кандидатстваше за работа. Друг клиент, Хектор Кастила от Орландо, Флорида, й спомена за влечението си към наблюдението на птици и й изпрати някои от снимките си, които Мей похвали и добави в личния си фото облак. Хектор я помоли да ги оцени, защото така може би някой от фото групата, към която се опитваше да се присъедини, щеше да го забележи. Тя изпълни молбата му и Хектор изпадна в екстаз – броени минути след намесата на Мей някой от фото групата му писал, че е останал дълбоко впечатлен как истински служител в Кръга познава работата му. Хектор й благодари от сърце и я покани на груповата изложба, в която щял да участва идната зима в Маями Бийч и Мей отговори, че ако през януари се озове някъде наблизо, със сигурност ще я посети. Хектор може би не прецени добре нивото й на проявен интерес и я свърза с братовчедка си Наталия, която държеше къща за гости на едва четиресет минути от Маями и със сигурност щеше да предложи на Мей нещо изгодно, ако се стигнеше дотам – приятелите й, разбира се, също бяха добре дошли. Наталия дори й изпрати ценоразпис и наблегна, че ще е по-евтино, ако реши да отседне през седмицата. Няколко минути по-късно изпрати второ, дълго съобщение с линкове, статии и снимки на Маями и околностите, като подчерта и разнообразието от възможни занимания през зимата – спортен риболов, джет ски, танци. Мей продължи със запитванията под писъците от добре познатата цепнатина – нарастващата черна пропаст, но чрез работата сякаш я заглушаваше, убиваше... докато не забеляза, че часът е станал 10:32.

Беше прекарала над четири часа в O.K. Запъти се към общежитията – чувстваше се далеч по-добре и по-спокойна – и откри Франсис в леглото, където работеше на таблета си и монтираше собствения си лик в любимите си филми.

– Виж! – той и показа сцена от екшън, в който вместо Брус Уилис, главният герой се играеше от Франсис Гаравента. Софтуерът е почти безупречен, сподели Франсис, и може да се използва и от дете. Кръгът тъкмо го бил закупил от тримата му създатели от Копенхаген.

– Предполагам, че ще видиш повече утре – каза той и Мей си спомни за срещата с планктона. – Ще е забавно. Понякога идеите дори са добри! А като говорим за добри идеи...

Франсис я придърпа към себе си и я целуна, прихвана я през ханша и за миг Мей си помисли, че този път сексуалното преживяване ще е истинско, но точно когато си сваляше блузата, тя видя, че Франсис рязко стисна очи и потрепна, следователно нещата вече бяха приключили. След като се преоблече и си изми зъбите, той я помоли да го оцени и тя му даде сто.

Мей отвори очи. Беше 4:17 сутринта. Франсис спеше тихо с гръб към нея. Затвори очи, но единственото, за което можеше да мисли, бяха онези 368 души, които – вече беше очевидно – биха предпочели тя изобщо да не се е раждала. Трябваше да се върне обратно в O.K. Изправи се в леглото.

– Какво има? – разбуди се Франсис.

Мей се обърна и видя, че се е втренчил в нея.

– Нищо. Просто... онази работа с гласуването.

– Не може да ти пука точно пък за това! Само няколкостотин души бяха.

Той се протегна към гърба й от другата страна на леглото и се опита да я утеши, но постигна само нещо като забърсване през кръста й.

– Но кои са те? – попита го тя. – Сега трябва да се разхождам из кампуса, без да знам кой предпочита да съм мъртва.

Франсис също се изправи.

– Защо просто не провериш?

– Какво да проверя?

– Кой е натиснал този отговор. Къде си мислиш, че си, в осемнайсети век ли? Това е Кръгът! Можеш да видиш кой ти се е намръщил.

– Информацията е прозрачна, така ли?

В мига, в който думите излязоха от устата й, Мей се почувства глупаво.

– Искаш ли да погледна? – предложи Франсис и след секунди прелистваше с пръст на таблета. – Ето го и списъка. Напълно достъпен – точно там е работата с Демораж. – Докато четеше списъка, присви очи. – Да, този хич не ме изненадва.

– Какво? – каза Мей и сърцето й подскочи. – Кой?!

– Господин Португалия.

– Алистър?

Главата й пламна.

– Тъпак – каза Франсис. – Както и да е, майната му. Искаш ли целия списък?

Той обърна таблета към нея, но преди сама да разбере какво прави, Мей се отдръпна със здраво стиснати очи. Отиде в ъгъла на стаята, скрила лице в шепите си.

– Чакай, чакай – сепна се Франсис, – не е някакво бясно животно, спокойно. Просто списък с имена.

– Спри – простена Мей.

– Повечето сигурно дори не са искали да го кажат на сериозно. Даже лично знам, че някои от тях всъщност те харесват!

– Стига. Спри.

– Добре, добре. Искаш ли да го затворя?

– Да, моля те.

Франсис се подчини. Мей влезе в банята и затвори вратата.

– Мей? – обади се той от другата страна.

Тя пусна душа и се съблече.

– Може ли да вляза?

Под биещата струя, Мей се почувства по-добре. Пресегна се и запали лампата. Усмихна се и си помисли, че реакцията й към списъка беше глупава. И разбира се, че гласуването ще е публично. При истинската демокрация, по-чистата демокрация, хората не се страхуват да подадат гласа си и, още по-важното, не се страхуват да носят отговорност за гласа си. Сега зависеше единствено от нея да разбере кои са били тези, които са й се намръщили, и да ги спечели на своя страна. Е, може би не веднага. Трябваше й време да се подготви, но когато узнаеше – трябваше да знае, беше нейно задължение, – работата й по спечелването на тези 368 гласа щеше да е проста и откровена. Мей кимаше и се усмихна, когато осъзна, че е сама под душа, но си кима. Само че не можеше да се удържи. Цялата тази елегантност, идеологическата чистота на Кръга, на истинската прозрачност й носеха покоя и топлината на логиката и реда.

Събралата се група беше прекрасна пъстра компания от младежи с расти и лунички, със сини и зелени, и кафяви очи. Всички седяха отпред със сияещи лица. Всеки имаше по четири минути да представи идеята си пред комисията кръгаджии, сред които Бейли, Стентън (и двамата бяха в залата и оживено разговаряха с други членове на Бандата) и Тай, който се включи през видео връзка. Седеше в някаква празна бяла стая, облечен с обичайния възголям анорак, и се взираше в камерата и залата пред себе си с изражение, което не показваше нито отегчение, нито видим интерес. Младите презентатори искаха да впечатлят не толкова другите двама Мъдреци или старшите кръгаджии, а тъкмо него. Донякъде бяха като негови деца: мотивирани от успеха му, младостта му, умението му да превръща идеите в реалност, но и да остава себе си – напълно отвеян, но същевременно изключително продуктивен. И те искаха да са като него, но търсеха също и парите, които бяха част от сделката.

Това беше събитието, за което говореше Калден – където според него щеше да има максимален брой зрители и на което настояваше Мей да каже на всички, че Кръгът не бива да се затваря, че Завършването ще доведе до нещо като Армагедон. Не се бяха чували от онзи разговор в тоалетните, и слава богу, помисли си тя. Сега повече от всякога беше сигурна, че е някакъв хакер шпионин, някой от бъдеща конкурентна компания, който се опитва да обърне Мей и още кой знае кого срещу Кръга, да го взриви отвътре.

Отърси се от всички мисли за него. Знаеше, че тази среща ще е плодотворна. Десетки от служителите в Кръга са били наети точно така: дошли в кампуса като кандидати, представили идеята си, идеята се купила на мига и в резултат на това кандидатът бил назначен на работа. Мей знаеше, че Джаред е постъпил в Кръга така, както и Джина. Това беше един от по-сензационните начини да се озовеш тук: представяш идея, тя се възприема, награждават те с позиция и възможност за акции в компанията и виждаш с очите си как идеята ти се реализира за нула време.

Мей обясни всичко това на зрителите си, докато залата се запълваше. Присъстваха около петдесет кръгаджии от различни отдели, Мъдреците, Бандата на четирийсетимата и няколко асистенти. Всички седяха срещу редицата чакащи реда си кандидати, някои от които все още тийнейджъри.

– Много ще е вълнуващо! – каза Мей на зрителите си. – Както знаете, за пръв път излъчваме на живо подобна среща... – За малко да добави „с планктона“, но за щастие се усети навреме и се спря. Погледна гривната. Имаше 2.1 милиона зрители, макар че очакваше броят бързо да се покачи.

Първият кандидат, Файзал, не изглеждаше на повече от двайсет. Кожата му сияеше като лакирано дърво, а предложението му беше съвсем просто: вместо да се водят безкрайни мини-битки за това дали разходите на даден човек могат да се следят, или не, защо да не се сключи сделка с този човек? Ако толкова желаните потребители се съгласят да използват Кръгови пари за всичките си покупки и да споделят пазарните си навици и предпочитания с Кръга, тогава биха могли да получат различни намаления, точки и отстъпки в края на всеки месец – като безплатни въздушни мили, ако използваш една и съща кредитна карта.

Мей знаеше, че тя лично веднага би се записала за подобен план и предположи, че покрай нея същото щяха да направят още милиони други.

– Много интересно – каза Стентън. След време Мей щеше да научи, че кажеше ли той „много интересно“, значи е готов да купи идеята и да наеме създателя й.

Второто предложение беше на афроамериканка на около двайсет и две години. Казваше се Белинда и идеята й, както тя сама каза, би могла да заличи расовото профилиране от страна на полицията и органите за сигурност на летищата. Мей започна да кима: точно това обичаше най-много у поколението си – способността да вижда приложенията на Кръга в защита на социалната справедливост и да се заема с тези проблеми с хирургическа прецизност. Белинда изкара на екрана видео на оживена градска улица, по която няколко хиляди души се разминаваха под камерата, без дори да знаят, че ги снимат.

– Всеки ден полицията спира шофьори, защото „карат в чернокожо състояние“. Всеки ден спират млади афроамериканци на улицата, натискат ги срещу някоя стена, претърсват ги, ограбват им правата и честта.

За момент Мей се замисли за Мърсър и й се прииска и той да слушаше това. Да, понякога приложенията на интернет наистина можеха да са малко малоумни и комерсиални, но за всяко едно от тях имаше по три проактивни приложения, които впрягаха силата на технологиите, за да направят човечеството по-добро.

Белинда продължи:

– Подобни практики единствено засилват ненавистта между цветнокожите и полицията. Виждате ли тази тълпа? Състои се най-вече от млади цветнокожи мъже, нали? Ако покрай тази пресечка мине някоя патрулка, всички ще са заподозрени, нека не си кривим душата. Но не бива да е така.

В този момент сред тълпата на екрана трима мъже започнаха да мигат в червено или оранжево. Продължаваха да се движат, да се държат нормално, но сега бяха оцветени и се открояваха от масата.

– Тримата мъже, които виждате, са рецидивисти. Оранжевият цвят сигнализира за дребни криминални прояви – дребни кражби, притежание на наркотици, престъпления без насилие и жертви. – Двама от мъжете бяха оцветени в оранжево. По-близо до камерата обаче се движеше безобидно изглеждащ мъж на около петдесет, който примигваше в червено от глава до пети. – Третият мъж е бил осъждан за сериозни престъпления като въоръжен грабеж, опит за изнасилване и повторни нападения.

Мей се обърна и видя увлеченото изражение на Стентън, който слушаше с леко отворена уста.

Белинда продължи:

– В момента виждаме това, което би видял всеки полицай, екипиран с КримРадар – проста програма, която може да се използва с всяко ретинно устройство. Полицаят не трябва да прави нищо. Просто сканира тълпата и веднага вижда всички хора с някаква присъда. Представете си, че сте полицай в Ню Йорк. Изведнъж този град с осем милиона души става безкрайно по-лесно контролируем, когато знаеш накъде да насочиш усилията си.

Стентън проговори:

– Как знаеш? Чрез някакъв чип ли?

– Възможно е – отговори Белинда. – Може да е чип, ако успеем да го наложим. Иначе, още по-лесно, биха могли да им слагат гривни. Гривните на глезена се слагат вече от десетилетия. Модифицираме гривната така, че да се разпознава от ретинното устройство, и получаваме и опция за проследяване. Разбира се – добави тя, като погледна към Мей с топла усмивка, – може да се приложи и технологията на Франсис, и да работим с чипове. Но това, предполагам, ще срещне известни законови препятствия.

– Може би да, може би не – каза Стентън и се облегна назад.

– Е, очевидно това би бил идеалният вариант. Ще е вечен. С чипа винаги ще знаеш кои са били престъпниците, за разлика от гривната, която все пак подлежи на известно фалшифициране или премахване. Освен това има хора, които ще настояват, че след определен период е редно гривните да се свалят, криминалните прояви – да се заличат.

– Тази перспектива никак не ми допада – каза Стентън. – Право на обществото е да знае кой е извършил престъпление. Съвсем логично е. Тъкмо така властите се справят със сексуалните престъпници от години насам: проявиш ли се като сексуален престъпник, влизаш в регистъра. Адресът ти става обществено достояние, трябва да се разходиш из квартала, да се представиш като такъв, какъвто си и така нататък, защото хората имат правото да знаят кой живее сред тях.

Белинда кимаше.

– Да, абсолютно. Точно така. По този начин на практика маркираме провинилите се и от онзи момент нататък, ако си полицай, вместо да караш по улицата и да спираш всеки, който има тъмна кожа или носи развлечени панталони, просто ще използваш ретинната апликация и ще виждаш престъпниците в ярки цветове – жълто, оранжево и червено, според сериозността на престъпленията им.

Стентън вече се бе привел напред.

– Хайде да доведем нещата с една крачка по-далеч. Разузнавателните агенции веднага могат да създадат мрежа с всички контакти на престъпника, всички съизвършители. Отнема секунди. Чудя се дали не може да има вариации в оцветяването, за да се вземат предвид и известните на властите съучастници, дори и те лично все още да не са били арестувани или осъдени. Както знаем, много от престъпните босове никога не са били осъждани за нищо.

Белинда кимаше въодушевено:

– Така е, абсолютно! И в тези случаи ще използваш някакво мобилно устройство, за да маркираш индивида, тъй като няма да разполагаш с удобството на присъда, която да е подсигурила задължителния чип или гривна.

– Да, да – каза Стентън, – има различни варианти. И много хубави неща за обсъждане. Заинтригуван съм.

Белинда засия, седна и стрелна следващия кандидат, Гарет, с престорена равнодушна усмивка. Той се изправи и примигна притеснено. Беше висок мъж със светлорижава коса. Получил пълното внимание на всички в залата, той се ухили срамежливо и малко накриво.

– Ами, за добро или зло, моята идея е подобна на тази на Белинда. Когато осъзнахме, че работим по сходни проекти, решихме отчасти да се съюзим. Главната допирателна е, че и двамата се интересуваме от безопасността. Смятам, че моят план би могъл да заличи престъпността квартал по квартал, район по район.

Той застана до екрана и показа изображение на малък квартал между четири главни улици с двайсет и пет къщи. Ярки зелени линии бележеха местоположението на къщите и така зрителите виждаха интериора. Мей си помисли, че този вид преглед напомня на топлинна карта.

– Идеята се базира на съседския охранителен модел, при който групи съседи се грижат за безопасността едни на други и докладват на властите при проява на ненормално поведение. „Квартална стража“ (така съм я кръстил, но разбира се подлежи на промяна) разчита на силата на монтираните камери и като цяло на Кръга и прави извършването на престъпление, каквото и да е престъпление, изключително трудно при пълна активност на въпросния квартал.

Гарет натисна някакво копче и къщите се изпълниха с фигури, по две, три или четири във всяка сграда, всички в син цвят. Движеха се из дигиталните си кухни, спални и дворове.

– Ето, както виждате, това са жителите в квартала. Оцветени са в синьо, защото всички са регистрирани в Квартална стража с отпечатъци, ретина, телефонен номер и дори телесен профил.

– Това би виждал и всеки от тях, така ли? – попита Стентън.

– Да. Това е домашният изглед.

– Впечатляващо – отбеляза Стентън. – Вече съм заинтригуван.

– И така, виждате, че всичко е спокойно в квартала. Всеки, който е там, има право да е там. Но нека сега да видим какво става, когато се появи непознат човек.

На екрана изникна фигура, оцветена в червено, и се запъти към входната врата на една от къщите. Гарет се обърна към публиката и повдигна вежди.

– Системата не разпознава този човек, затова го показва в червено. Всеки нов индивид, който влезе в рамките на квартала, автоматично задейства програмата. Всички съседи ще получат съобщение на домашните и мобилните си устройства, че в квартала има посетител. Обикновено не е голяма работа. Просто нечий приятел или чичо е дошъл на гости. Все пак обаче другите знаят, че има нов човек и къде точно е той.

Стентън се беше облегнал назад, сякаш знае останалата част от историята и иска малко да забърза нещата:

– Следователно, предполагам, че има начин да бъде неутрализиран.

– Разбира се. Хората, при които е дошъл на гости, могат да изпратят съобщение до системата, да потвърдят, че е познат, да го идентифицират: „Това е чичо Джордж“. Могат да го направят и предварително. Така чичото ще пристигне в синьо.

В този момент чичо Джордж от червено се оцвети в синьо и влезе в къщата.

– И всичко в квартала отново е наред – каза Гарет.

– Освен ако не дойде истински злодей – подтикна го Стентън.

– Да, в редките случаи, когато човекът наистина е някой със зли намерения... – Сега на екрана ще се появи червена фигура, която се промъква около къщата и наднича през прозорците. – Тогава целият квартал ще разбере. Ще знаят къде е и ще могат да стоят далеч от него или да се обадят в полицията, или да се опитат да го спрат, или каквото решат, че е правилно.

– Много добре. Чудесно – каза Стентън.

Гарет засия.

– Благодаря. А покрай идеята на Белинда се замислих, че всички бивши престъпници, които живеят в квартала, ще се виждат в оранжево и червено на всички екрани. Или пък в друг цвят, за да знаеш, че са жители на квартала, но че имат някакви провинения, нещо такова.

Стентън кимна:

– Хората имат право да знаят.

– Абсолютно – съгласи се Гарет.

– Както изглежда, това решава проблема на Очите – каза Стентън, – а той е, че макар да има камери навсякъде, не всички гледат всичко. Ако се извърши престъпление в три часа сутринта, кой ще гледа точно камера 982?

– Така е – потвърди Гарет. – Сега обаче камерите ще са само част от цялата схема. Цветовото маркиране ти показва различния в тълпата и така можеш да се съсредоточиш само върху него. Разбира се, уловката се крие във въпроса дали тази система би нарушила някакви лични права и закони.

– Не смятам, че това ще е проблем – възрази Стентън. – Имаш правото да знаеш кой живее на улицата ти. Каква е разликата между програмата и това да трябва да се представиш на всичките си съседи? Това е просто една по-напреднала и пълна версия на израза „добрите огради означават добри съседи“. Смятам, че тази програма би могла да елиминира на практика всички престъпления, извършени от непознати, в която и да е общност.

Мей си погледна гривната. Не можеше да преброи всички, но стотици зрители вече искаха продуктите на Белинда и Гарет, веднага. „Къде?“ „Кога?“ „Колко?“

В този момент се чу и гласът на Бейли:

– Единственият въпрос, останал без отговор, е какво можем да направим, ако престъплението се извърши от някого в самия квартал? Или в къщата?

Белинда и Гарет се обърнаха към добре облечена жена с много къса черна коса и стилни очила.

– Май е мой ред – каза тя, изправи се и заглади черната си пола. – Казвам се Финеган и идеята ми е свързана с насилие над деца в дома. Аз самата станах жертва на насилие, когато бях малка – поясни тя и направи пауза от една секунда, за да прикове вниманието. – Това престъпление, сравнено с всички останали, като че ли е най-трудно да бъде предотвратено, имайки предвид, че престъпниците несъмнено са част от семейството, нали така? Само че осъзнах, че нужните инструменти вече са налице. Първо, повечето хора вече имат устройства под една или друга форма, които следят нивото им на гняв и сигнализират, когато той се покачи опасно. Ако комбинираме този инструмент със стандартни сензори за движение, можем да разберем мигновено, когато се случва нещо лошо или дори когато е на път да се случи. Нека ви дам пример. Да вземем един такъв сензор, инсталиран в кухнята. Често се използват във фабрики или кухни в ресторантите, за да следят дали готвачът или работникът извършват дадена задача по стандартния начин. Имам сведения, че и Кръгът ги използва, за да подсигури регулярност в много отдели.

– Да, така е – потвърди Бейли и предизвика далечен смях някъде от стаята.

Стентън поясни:

– Държим патента на тази технология. Знаеше ли?

Финеган се изчерви и като че ли за миг се почуди дали да не излъже. Можеше ли да каже, че е знаела?

– Не бях запозната с тази подробност – призна тя, – но се радвам, че вече съм наясно.

Стентън сякаш се впечатли от самообладанието й.

– Както знаете – продължи Финеган, – всяко необичайно движение или нестандартен ред на изпълнение на действията на работното място дава сигнал на компютъра и или получаваш съобщение, което ти напомня какво си забравил да извършиш, или вписва грешката в регистрите, за да бъде прегледана от ръководството. Затова си помислих, защо да не използваме същите сензори и в дома, особено в рисковите домакинства, за да следим всякакви прояви на извъннормено поведение?

– Като димен детектор за хора – обади се Стентън.

– Точно така. Димният детектор се задейства при най-малкото покачване на въглероден диоксид във въздуха. Е, говорим за същото нещо. Инсталирала съм такъв сензор тук, в тази зала, и искам да ви покажа какво вижда той.

На екрана зад нея се появи силует с размерите и формата на самата нея – синя сянка, която повтаряше движенията й.

– Ето, това съм аз. Сега наблюдавайте как се движа. Ако се разходя наоколо, сензорите ще отчетат поведението ми като в рамките на нормата.

Силуетът зад нея остана син.

– Ако нарежа един домат – каза Финеган и имитира рязане на въображаемия домат, – резултатът ще е същият. В нормата съм.

Синята й сянка повтори движението.

– Но вижте какво ще стане, ако направя опит за насилие.

Финеган рязко вдигна ръце и ги спусна пред себе си, все едно удря дете. Фигурата на екрана веднага се оцвети в оранжево и запищя пронизителна аларма.

Звукът беше като пулсиращ, ритмичен писък. Според Мей беше твърде силен за демонстрация и погледна към Стентън, който се беше облещил.

– Изключи я! – каза той, едва сдържайки гнева си.

Финеган не го чу и продължи, като че ли алармата трябва да е допустима част от представянето.

– Това е алармата, която...

– Изключи я! – изрева Стентън и този път Финеган го чу. Тя се хвърли върху таблета си и затърси правилния бутон.

Стентън оглеждаше тавана.

– Откъде идва този звук? Как може да е толкова силен?

Пищенето продължи. Половината хора в публиката бяха закрили ушите си с ръце.

– Изключи я или всички просто си тръгваме! – заплаши Стентън и се изправи със свити от ярост устни.

Финеган най-сетне откри бутона и алармата заглъхна.

– Това беше грешка – сгълча я той. – Не можеш да наказваш хората, на които искаш да продадеш нещо. Ясно ли ти е?

Очите на Финеган трептяха от ужас и започнаха да се пълнят със сълзи.

– Да, ясно ми е.

– Можеше просто да кажеш, че се включва аларма. Не беше нужно наистина да я включваш. Това е бизнес урокът ми за днес.

– Благодаря, сър – каза тя, преплела побелели ръце пред себе си. – Мога ли да продължа?

– Не знам – каза Стентън, все още бесен.

– Да, Финеган – обади се Бейли. – Просто давай по-пъргаво.

– Добре – каза тя с разтреперен глас. – Същината е, че сензорите ще се инсталират във всяка стая и ще бъдат програмирани да разпознават кое е в рамките на нормалното и кое – не. Ако се случи нещо извън нормата, ще се задейства алармата и в идеалния случай това само по себе си ще прекъсне или поне забави случващото се в стаята. През това време органите на реда вече ще са осведомени. Може да бъде настроено така, че да се алармират и съседите, имайки предвид, че те се намират най-близо и вероятно биха могли да се отзоват на помощ своевременно.

– Да. Схващам – каза Стентън. – Да вървим нататък. – Имаше предвид нататък със следващия презентатор, но Финеган продължи да говори със завидна решителност:

– Разбира се, ако комбинираме всички тези технологии, бързо ще можем да подсигурим поведенчески норми във всякакви среди. Да вземем затворите или училищата. Аз, например, посещавах училище с четири хиляди ученици, от които само двайсет създаваха проблеми. Представям си какво щеше да бъде, ако учителите имаха ретинен интерфейс и можеха да видят маркираните в червено ученици от един километър – това щеше да предотврати повечето инциденти. Също така, сензорите могат да насочат вниманието към всякакви прояви на антисоциално поведение.

Вече по-спокоен, Стентън отново се беше облегнал на стола си, прекарал палци през гайките на панталона.

– Мисля, че ставаме свидетели на толкова много престъпност и насилие, защото трябва да следим толкова много неща. Твърде много места, твърде много хора. Ако можем да се съсредоточим върху изолираните от масата нарушители на реда и ако можем да ги маркираме и следим, ще спестим безкрайно много време и излишни усилия.

– Точно така, сър – промълви Финеган.

Стентън поомекна и си погледна таблета, където вероятно виждаше това, което и Мей видя на китката си: Финеган и програмата й вече бяха изключително популярни. Повечето съобщения бяха от жертви на различни престъпления – жени и деца, претърпели тормоз у дома, които казваха очевидното: „Де да имаше такива технологии преди десет-петнайсет години... Но важното е, че поне сега вече няма да се случват подобни неща“. Съобщенията бяха все в този смисъл.

Когато се върна обратно на бюрото си, Мей откри написана на ръка бележка от Ани. „Може ли да се видим? Пиши ми „сега“, когато ти е удобно, и ще се видим в тоалетните.“

Десет минути по-късно Мей седеше в обичайната си кабинка и чу Ани да влиза в съседната. Изпитваше облекчение, че Ани я търси, и силно вълнение, че отново е толкова близо до нея. Сега можеше да поправи всичко помежду им, решена беше да го направи.

– Сами ли сме? – попита Ани.

– Звукът е изключен за три минути. Какво има?

– Нищо. Тази история с Минало перфектно. Малко по малко започнаха да ми снасят резултатите и още отсега нещата не изглеждат добре. А утре ще го обявят публично и предполагам, че ще стане още по-зле.

– Чакай малко, какво са открили? Мислех, че започват от Средновековието или там някъде...

– Да. Само че още оттогава двата рода в семейството ми са били злодеи. Дори не знаех, че британците са държали роби от Ирландия... Ти?

– Не. Нямах представа. Искаш да кажеш бели, ирландски роби, така ли?

– Хиляди. Предците ми са били нещо като робовладелци. Нахлували са в Ирландия, връщали са се с робите и са ги продавали по цял свят. Ужасна работа.

– Ани...

– Знам, че със сигурност е истина, защото се засича по хиляда начина, само че кажи ми, приличам ли ти на потомка на робовладелци?

– Ани, успокой се малко. Нещо, което се е случило преди шестстотин години, няма нищо общо с теб. Сигурна съм, че всеки човек има кусури в родословието си. Не го приемай толкова лично.

– Хубаво, но ако не друго, то със сигурност е срамно, не мислиш ли? Значи, че е част от мен. Или поне за всички, които познавам, за следващите хора, които видя, това ще е част от мен. Ще виждат мен и ще говорят на мен, но и това вече ще е част от мен. Вече имам един нов слой и не мисля, че е честно. Представи си, все едно да знам, че баща ти е бил от Ку Клукс Клан...

– Ани, преувеличаваш. Никой, ама никой няма и за секунда да те погледне накриво, защото някой си древен твой роднина е имал роби от Ирландия. Пълна лудост е, при това е станало толкова отдавна, че никой няма и да му хрумне да ти го приписва на теб. Знаеш ги хората какви са. Никой не помни такива неща така или иначе. А пък да те държат отговорна? Абсурд!

– Освен това дори са убивали роби. Имало е някакъв бунт и някой от предците ми бил извършил масово клане на хиляда мъже, жени и деца. Толкова е ужасно. Просто...

– Ани! Трябва да се успокоиш. Първо, времето ни изтече, звукът ще се включи след секунда. И второ, просто е безумно да се притесняваш за това. Та това са били на практика пещерни хора. На всички прадедите ни са били задници!

Ани се изсмя със звучно грухтене.

– Обещай ми повече да не се притесняваш за това.

– Мхм.

– Ани, забрави го. Обещай ми.

– Хубаво.

– Обещаваш ли?

– Обещавам. Ще се опитам.

– Добре. Времето свърши.

Когато на следващия ден се разгласиха новините за предците на Ани, Мей с радост установи, че поне частично е била права. Естествено, имаше известен брой непродуктивни коментари, но като цяло реакцията на хората беше колективно свиване на раменете. Никой не го беше грижа особено много как всичко това се свързва с Ани. Вместо това се пробуди едно ново и може би полезно внимание към отдавна забравения момент от историята, когато британците са пътували до Ирландия и са се връщали с човешка разменна монета.

Ани сякаш приемаше нещата съвсем леко. Коментарите й в Зинг бяха положителни и дори качи на страницата си кратко изявление, в което изразяваше изненадата си от злощастната роля, която е изиграло част от далечното й родословие в този мрачен исторически момент. Накрая се опитваше да придаде на изказването си някаква перспектива и лековатост, за да е сигурна, че разкритията за нейния род няма да разубедят и други да разузнаят личната си история с Минало перфектно. „На всички прадедите ни са били задници!“, казваше тя и Мей, която гледаше записа на гривната си, се изсмя.

Но както можеше да се очаква, Мърсър не се смееше. Мей не беше чула и дума от него през изминалия месец, но в петък (единствения ден, в който работеха пощите) получи писмо. Не искаше да го чете, тъй като знаеше, че ще е злобно, хапливо и осъдително. Но вече й беше писал такова писмо, нали? Отвори го с увереността, че няма начин да е по-зле от предишното.

Грешка. Този път дори не беше успял да изпише „Скъпа“ пред името й.

Мей,

Знам, казах, че няма да ти пиша повече. Но сега, когато Ани е на ръба да се срине, се надявам това да ти е дало причина да поспреш. Моля те, кажи й, че трябва да прекрати участието си в този експеримент, който, уверявам и двете ви, няма да завърши добре. Не сме създадени да знаем всичко, Мей. Замисляла ли си се някога, че умовете ни може би са деликатно балансирани между познатото и непознатото? Че душите ни се нуждаят от загадките на нощта и яснотата на деня? Вие там създавате един свят на вечен ден, в който според мен ще изгорим живи. Няма да има време за размисли, за сън, за разхлада. Замисляли ли сте се някога вие там в Кръга, че хората имаме някакви граници? Та погледни ни само! Миниатюрни сме. Главите ни са миниатюрни, с размерите на пъпеши. А вие искате тези глави да поберат всичко, което някога е видял светът ни? Няма как да стане.

Гривната й щеше да се подпали.

„Защо изобщо се занимаваш?“

„Вече умрях от скука...“

„Така само храниш йетито. Не храни йетито!“

Сърцето й биеше лудо и знаеше, че не трябва да чете нататък. Но не можеше да спре.

Случайно бях на гости у родителите си, когато провеждахте онази срещичка за идеи с компютърните нацисти. И двамата настояха да ви гледаме — толкова се гордеят с теб, въпреки че събитието беше толкова ужасяващо. Все пак се радват, че станах свидетел на подобен спектакъл (по същия начин, по който се радвам и че съм гледал „Триумф на волята “[22]).

Това ми даде последния тласък, от който се нуждаех, за да направя крачката, която така или иначе планирах.

Местя се на север, в най-дълбоката и безинтересна гора, която успея да открия. Знам, че камерите ви картографират тези зони, както направихте с Амазонка, Антарктида, Сахара и прочие. Но поне ще имам някаква преднина. И когато дойдат камерите, ще продължа да се местя на север.

Мей, трябва да призная, че ти и твоите хора победихте. Всичко кажи-речи приключи, вече го осъзнавам. Но преди онази среща все още таях някаква надежда, че тази лудост е заразила само вашата компания, само хилядите промити мозъци, които работят за вас и милионите, които боготворят Кръга като златен телец. Таях надежда, че съществуват хора, които ще се надигнат срещу вас. Или че новото поколение ще може да прозре колко абсурдно, потисническо и извън контрол е всичко това.

Мей си погледна гривната. Вече имаше четири нови анти-Мърсър онлайн клуба. Някой предложи да му заличи банковата сметка. „Само дайте знак.“

Но сега зная, че дори и някой да ви посече, дори още утре да настъпи краят на Кръга, на негово място вероятно би се появило нещо още по-ужасно. По света има още хиляда други Мъдреци, хора с коя от коя по-радикални идеи за незаконното притежание на лично пространство. Всеки път, когато реша, че няма как да стане по-лошо, виждам как идеите на някой деветнайсетгодишен придават на Кръга утопичен ореол на някакъв съюз за защита на гражданските свободи. Вие, хора, нямате страх (и вече знам, че вие сте повечето хора). Никаква степен на наблюдение не може да предизвика и капка тревога или съпротива.

Едно е да искаш да измерваш себе си, Мей – ти и твоите гривни. Приемам, че искате да си следите собствените движения, да записвате всичко, което правите, да събирате данни за себе си в името на... на каквото и да се опитвате да постигнете. Но това не ви е достатъчно, нали? Не ви стигат само вашите данни, искате и моите. Не се чувствате цели без тях. Това е болест.

Затова си тръгвам. В момента, в който четеш това, вече ще съм извън мрежата и предполагам, че и други ще се присъединят към мен. Всъщност знам, че ще има и други. Ще живеем под земята и в пустинята, и в горите. Ще сме като бежанци или отшелници, или някаква злощастна, но необходима комбинация между двете. Защото сме точно такива.

Предполагам, че се формира нещо като втора голяма схизма, че ще съществуват две човечества, разделени, но паралелни. Ще има такива, които живеят под купола на наблюдението, който ти помагаш да бъде издигнат, и такива, които живеят, или се опитват да живеят, извън него. Страх ме е до смърт за всички ни.

Мърсър

Беше прочела писмото пред камерата и знаеше, че зрителите й го смятат за също толкова налудничаво и смехотворно, колкото и самата тя. Коментарите се рояха, някои особено сполучливи: „Сега йетито ще се завърне в естествената си среда!“ и „Прав ти път, йети!“ Мей толкова се забавляваше покрай цялата история, че потърси Франсис, който докато се срещнат, вече беше видял текста, качен в пет-шест сайта. Един зрител от Мисури вече беше прочел писмото пред камера, нахлузил старовремска бяла перука и на фона на пародийно патриотична музика. Видео записът беше гледан три милиона пъти. Мей се смя и двата пъти, когато го изгледа, но все пак установи, че й е жал за Мърсър. Беше упорит, но в никакъв случай глупав. Имаше някаква надежда за него. Имаше някакъв шанс да го убедят.

На следващия ден Ани отново й беше оставила бележка и пак планираха да се срещнат в съседните тоалетни кабинки. Мей само се надяваше, че след втория залп на големи разкрития Ани е намерила начин да възприеме положението по-леко. Видя връхчето на обувката й под преградата между кабинките и изключи звука.

Ани се обади с прегракнал глас:

– Разбра, че стана още по-зле, нали?

– Чух нещо такова, да. Плакала ли си? Ани...

– Мей, не мисля, че мога да се справя с това. Едно е да знаеш какви са били предците ти от онези времена. Нещо в мен ми казваше, добре, родата ми е дошла в Северна Америка, започнали са на чисто, оставили са всичко това зад гърба си. Но мамка му, Мей, да знаеш, че са били робовладелци и тук! Това е просто безумно. От какви хора произхождам? Сигурно и аз нося същата болест.

– Ани, не може да разсъждаваш така.

– Разбира се, че мога. За нищо друго не мога да мисля...

– Добре. Хубаво. Но първо се успокой. И второ, не го приемай лично. Трябва да се разграничиш. Трябва да гледаш на нещата малко по-абстрактно.

– И постоянно ми изпращат злобарски съобщения. Само тази сутрин получих шест, в които ме наричаха „господарке“. Половината цветнокожи, които съм наемала на работа през годините, сега ме гледат с подозрение. Все едно ми е генетично заложено да държа роби! И сега просто не мога понеса, че Вики работи за мен. Утре ще я освободя.

– Ани, осъзнаваш ли колко идиотски звучи всичко това? И освен това сигурна ли си изобщо, че прадедите ти тук са имали черни роби? Че и тук не са били ирландци?

Ани въздъхна тежко.

– Не. Не. От ирландци са минали на африканци. Яко, а? Моите хора не са успели да се въздържат и да не притежават други хора. А чу ли, че също така са се били на страната на Конфедерацията в Гражданската война?

– Да, прочетох, но има милиони хора, чиито предци са се били за Юга. Страната е била във война, разцепена наполовина.

– Е, моите хора са били от онази, другата половина. Можеш ли изобщо да си представиш какъв хаос всява всичко това в семейството ми?

– Те така или иначе никога не са взимали много на сериозно цялата работа със семейното наследство, нали?

– Не и докато са смятали, че сме със синя кръв! Не и докато са смятали, че сме хора от „Мейфлауър“ с безупречно родословие! Сега обаче взимат проклетите неща адски на сериозно. Майка ми не е излизала от къщата от два дни. Не искам и да знам какво ще е следващото нещо, което ще излезе наяве.

Разкритието два дни по-късно беше още по-ужасно. Мей не знаеше предварително какво е, но знаеше, че Ани знае и че е изпратила много странно съобщение до целия свят. „Всъщност вече не съм сигурна дали трябва да знаем всичко.“ Когато се срещнаха в кабинките, Мей още не можеше да повярва, че пръстите на Ани наистина са изписали това изречение. Кръгът не можеше да го изтрие, разбира се, но някой – Мей се надяваше да е Ани – го беше поправил на: „Не трябва да знаем всичко – преди да сме подготвили достатъчно памет. Не искаме да загубим нещо, нали така?“

– Естествено, че аз съм го писала – каза Ани. – Първото поне със сигурност.

Мей се беше надявала да се окаже някаква ужасна грешка в системата.

– Как си могла да изпратиш подобно нещо?

– Това е моето мнение, Мей. Нямаш си представа...

– Знам, че нямам! А ти каква представа имаш? Знаеш ли в какво се забъркваш? Как може точно ти да прегръщаш подобни идеи? Ти си олицетворението на свободния ни достъп до миналото – и сега изведнъж казваш... Какво казваш всъщност?

– Ох, мамка му, не знам. Просто знам, че бях дотук. Трябва да го прекратя.

– Какво да прекратиш?

– Минало перфектно. И всичко от тоя род.

– Знаеш, че не можеш.

– Смятам да опитам.

– Значи вече здравата си го загазила...

– Така е. Само че Мъдреците ми дължат услуга. Просто не мога да се справя с това. Така или иначе, цитирам, ме освобождават от някои от задълженията ми. Все тая. Не ми пука. Но ако не прекратят проекта, ще изпадна в кома. Едва си стоя на краката, едва дишам.

За момент поседяха мълчаливо. Мей се зачуди дали да не си тръгне. Ани изпускаше от контрол ключова част от съществото си. Беше лабилна, способна на прибързани, безвъзвратни постъпки. Дори разговорът с нея беше риск.

Мей чу как Ани рязко си пое дъх.

– Ани, дишай.

– Току-що ти казах, че не мога. Не съм спала от два дни.

– В крайна сметка, какво се е случило? – попита Мей.

– Ох, по дяволите, всичко. И нищо. Намерили са някакви странни работи за родителите ми. Много странни работи.

– Кога ще е публично?

– Утре.

– Добре, може да не е толкова страшно, колкото си мислиш.

– Много по-лошо е, отколкото можеш да си представиш.

– Кажи ми. Обзалагам се, че всичко ще е наред.

– Няма да е наред, Мей. Нищо не е наред. Първо разбрах, че майка ми и баща ми са имали нещо като отворен брак. Още дори не съм говорила с тях за това. Само че има снимки и видеозаписи на двамата с какви ли не други хора. Нещо като серийна изневяра и от двете страни. Това наред ли ти се струва?

– А защо си сигурна, че са били връзки? Може просто да са се разхождали? Плюс това говорим за осемдесетте, все пак.

– По-скоро деветдесетте. И повярвай ми, сигурно е.

– Е какво, сексуални снимки ли има?

– Не, но има целувки. И една, на която баща ми е хванал някаква жена през кръста, а другата му ръка й е на цицата. И други такива перверзни. И майка ми с някакъв брадат тип в цяла поредица голи снимки. Очевидно онзи е умрял, пазил си е колекцията от снимки, някой ги е купил на гаражна разпродажба, сканирал ги е и ги е качил в облака. И когато са правили глобалното лицево разпознаване – хопала! – ето я мама, гола, с някакъв моторист. И на някои снимки просто си стоят, ей така, голи, все едно позират за абитуриентската снимка.

– Съжалявам...

– И кой изобщо е снимал, за бога? Трети човек ли е имало в стаята? Кой? Услужливият съсед?

– Не си ли ги питала?

– Не. Защото това дотук е по-хубавата част от историята. Точно се канех да ги приклещя, когато изникна следващото нещо. И то е толкова по-гадно, че дори не ми пука за изневерите. Снимките са нищо в сравнение с видеото, което са намерили.

– Какво видео?

– Ами, това е един от малкото случаи, в които двамата са заедно – или поне нощно време. И записът е от някакъв кей. Имало е охранителна камера, предполагам, защото са държали разни стоки в складовете край водата. И затова има запис как родителите ми се мотаят по кея посред нощ.

– Секс запис ли искаш да кажеш?

– Не, къде-къде по-лошо. Ох, мамка му, толкова по-лошо. Мей, адски извратено е. Родителите ми си организират такива излизания от време на време – излизат с други двойки и пиянстват. Разказвали са ми. Пушат марихуана, пият, танцуват, посрещат изгрева. И така на всяка годишнина. Понякога в града, понякога отиват някъде, в Мексико например. Като дива нощ, която да ги държи млади, да им освежава брака и такива разни.

– Така?...

– Значи, знам, че е станало на годишнината им. Аз съм била на шест годинки.

– И?

– Едно е да не съм била родена... Ох, по дяволите! Както и да е. Не знам какво са правили преди това, но изведнъж се появяват пред охранителната камера в един часа сутринта. Пият вино от бутилката, провесват си краката над водата и за известно време всичко изглежда съвсем невинно и скучно. Но по-късно в кадър влиза и някакъв мъж. Нещо като бездомник, който се лашка напред-назад. Двамата го гледат как се разхожда наоколо. Мисля, че им казва нещо, те като че ли се засмиват и се връщат обратно към виното. После известно време не се случва нищо и бездомникът излиза от кадър. И после, след около десет минути, пак се връща и пада от кея във водата.

Мей ахна, после усети, че така само влошава нещата.

– А те виждат ли го как пада?

Ани хлипаше.

– Точно там е проблемът. Съвсем ясно го виждат. Става на един метър от тях. На записа се вижда как се изправят, навеждат се напред, викат към водата. Личи си, че са уплашени. После се оглеждат наоколо, все едно търсят телефон или нещо подобно.

– И намират ли?

– Не знам. Май не. Така и не излизат от кадър. И точно това е шибаният проблем. Виждат човека да пада във водата и просто си стоят. Не тичат да повикат помощ, не се обаждат в полицията, нищо. Не скачат във водата да го спасят. След няколко минути шашкане просто си сядат обратно и майка ми си обляга главата на рамото на баща ми, и така остават още десетина минути, след което стават и си тръгват.

– Може би са били в шок.

– Мей, казвам ти, че просто стават и си тръгват. Така и не са се обадили в полицията. Няма подобен запис. Не са съобщили и толкова. Само че откриват тялото на другия ден и се оказва, че човекът дори не е бил бездомник. Може би малко му е хлопала дъската, но е живеел с родителите си и е работел в някакъв ресторант, миел чинии. А родителите ми просто са стояли и са го гледали как се дави.

Ани вече се давеше в сълзи.

– Казала ли си им, че знаеш?

– Не. Не мога да говоря с тях. В момента съм адски отвратена от тях.

– Но още не е разкрито, така ли?

Ани си погледна часовника.

– Скоро ще бъде. След по-малко от дванайсет часа.

– А Бейли какво каза?

– Че нищо не може да направи. Знаеш го какъв е.

– Може би аз мога да направя нещо – каза Мей без никаква представа какво би било то. Ани не даде признак да вярва, че е Мей е способна да забави или да спре надвисналата буря.

– Толкова е извратено. Олеле, мамичката му стара... – изруга Ани, сякаш току-що осъзнала нещо. – Сега нямам родители!

Когато времето им свърши, Ани се върна в кабинета си, където каза, че ще си полегне, а Мей се върна на старото си бюро. Трябваше да помисли. Застана на вратата, където веднъж забеляза Калден да я гледа, и тя самата се загледа в новаците, чиято откровена работа и кимащи глави й подействаха успокоително. Тихото им жужене на одобрение и неодобрение събуди у нея чувство за ред и праведност. От време на време някой вдигаше глава и й се усмихваше или помахваше невинно към камерата и публиката, преди да се върне обратно към работата. Обля я вълна на гордост – с тях, с Кръга, с това, че е привлякъл такива чисти души. Те бяха отворени към света. Те бяха верни. Те не криеха, не скатаваха, не спотайваха.

Близо до нея седеше един новак на не повече от двайсет и две с буйна коса, която се издигаше от главата му като пушек. Работеше с такава концентрация, че не беше забелязал Мей, която стоеше зад него. Пръстите му пишеха по клавиатурата с бясна скорост, но плавно и тихо, докато едновременно отговаряше на клиентски запитвания и на въпроси от проучването. „Не, не, усмивка, не ми харесва“, казваше той и кимаше без усилие в пъргав такт., Да, да, не, Канкун, дълбоководно гмуркане, скъпи курорти, двудневна почивка, януари, януари, горе-долу, три, две, усмивка, усмивка, може би, да, „Прада“, „Конвърс“, не, не ми харесва, не ми харесва, усмивка, Париж.“

Както го гледаше, решението на проблема на Ани изведнъж й се стори очевидно. Просто имаше нужда от подкрепа! Имаше нужда да знае, че не е сама. В този момент всичко си дойде на мястото. Разбира се, че решението се намира в самия Кръг. Имаше милиони хора по света, които без съмнение биха застанали зад Ани и биха изказали подкрепата си по безброй неочаквани и сърдечни начини. Страданието е страдание само тогава, когато се случва в тишина и самота. Болката, изживяна публично пред милиони очи, изпълнени с любов, вече не е болка, а взаимност.

Мей отстъпи от вратата и се запъти към терасата на покрива. Имаше дълг – не само към Ани, приятелката си, а и към зрителите си. След като видя честността и откритостта, с която работеха новаците и онзи младеж с буйната коса, се почувства като лицемер. Докато изкачваше стълбите, се опита да оцени възможностите си и себе си. Преди броени минути прикри истината съвсем съзнателно – тъкмо обратното на откритост и честност. Скри звука от света, което беше равносилно на лъжа спрямо милионите, които си мислеха, че тя е винаги коректна, прозрачна.

Мей се загледа в кампуса под себе си. Зрителите й се чудеха какво точно гледа, защо мълчи.

– Исках всички вие да видите това, което виждам и аз – каза тя.

Ани искаше да се крие, да страда сама, да прикрива истината. И Мей беше решила да уважи желанието й, да й бъде вярна. Но не можеше ли лоялността към един човек да потъпче лоялността към милиони? Не беше ли тъкмо този начин на мислене, предпочитанието за личната, временна облага пред по-висшата кауза, заради който се бяха случвали многобройни ужаси в човешката история? Отново решението като че ли беше пред очите й, навсякъде около нея. Трябваше да помогне на Ани и да пречисти собствената си прозрачност, като можеше да постигне и двете с едно смело действие. Погледна часа. Имаше два часа до презентацията на „Копой“. Постоя на терасата, докато организира мислите си в ясно изказване. След това се отправи към тоалетните, към местопрестъплението, и преди да влезе, зърна отражението си в огледалото и вече знаеше какво трябва да каже. Пое си дълбоко въздух.

– Здравейте, мили зрители. Искам да направя изказване, макар и да е болезнено. Но смятам, че така е редно. Точно преди един час, както знаят повечето от вас, влязох в тази тоалетна, привидно за да се облекча във втората кабинка, ето тук. – Мей извърна обектива към редицата кабинки. – Но когато влязох вътре, седнах, изключих звука и проведох личен разговор с моя близка приятелка, Ани Алертън.

На китката й вече примигваха няколкостотин съобщения, като най-харесваното от всички до момента вече я оправдаваше: „Мей, приказките в тоалетната са позволени! Не се притеснявай. Вярваме в теб!“.

– До всички вас, които изпращате милите си думи – благодаря ви. Но по-важното в признанието ми е какво си говорихме с Ани. Мнозина от вас знаят, че Ани е част от един експеримент, програма за проследяване на родословието докъдето ни позволяват технологиите. Ани е открила някои неприятни факти в дълбините на историята си. Някои от предците й са извършвали сериозни злодеяния, заради които Ани не се чувства никак добре. За нещастие, утре ще бъде разкрит още един неприятен факт, но този път не толкова отдавнашен и вероятно по-болезнен.

Мей погледна гривната си и видя, че активните зрители почти са се удвоили през последната минута до 3 202 984. Знаеше, че много хора докато работят държат включено предаването от камерата й на екраните си, но рядко гледат активно. Сега беше явно, че предстоящото й изявление е приковало вниманието на милиони. Има нужда от съчувствието на тези милиони, помисли си тя, за да омекоти утрешния удар. Ани го заслужаваше.

– Затова, приятели, смятам, че трябва да впрегнем мощта на Кръга. Трябва да впрегнем съчувствието на всички хора по света, които вече познават и харесват Ани, или които могат да й съчувстват. Надявам се, че ще можете да й изпратите добрите си пожелания, собствените си разкази за някои мрачни истини от семейната история и да помогнете на Ани да почувства, че не е сама. Кажете й, че сте на нейна страна. Че все така я харесвате и че престъпленията на някой далечен роднина нямат връзка с нея, че това не променя мнението ви за нея.

Мей завърши изказването си, като съобщи имейл адреса и Зинг профила на Ани. Реакцията беше мигновена. От 88 198 последователите на Ани се покачиха на 243 087 – а докато изказването на Мей се разгласи, броят им вероятно щеше да надхвърли милион до края на деня. Съобщенията се сипеха едно след друго, като най-популярното до момента беше: „Миналото си е минало, а Ани си е Ани“. Не беше от най-смислените, но Мей все пак оцени жеста. Друго съобщение, което разпалваше страстите, гласеше: „Не искам да съм черната станция, но смятам, че в ДНК може да се пренася и злото, и лично аз бих се притеснявала за Ани. Ще й се наложи да положи двойни усилия да убеди хора като мен, афроамериканка, чиито предци са били поробвани, че върви по пътя на правдата“.

Този коментар беше получил 98 201 усмивки и почти толкова намусени личица – 80 198. Но като цяло, разглеждайки останалите коментари, Мей откри любов – каквато винаги имаше, когато хората бъдат помолени да изразят чувствата си, и разбиране, и желание миналото да остане минало.

Докато Мей проследяваше реакцията на хората, следеше и часа и знаеше, че й остава само един час до първата й презентация в Голямата зала на „Просвещението“. Чувстваше се подготвена, особено след историята с Ани, която й даваше кураж и повече от всякога й носеше чувството, че зад гърба си има легиони. Също така знаеше, че самата технология и общността на Кръга ще решат доколко е била успешна демонстрацията. Докато се подготвяше, Мей следеше гривната си за някаква следа от Ани. Очакваше до този момент вече да е получила някаква реакция, поне нещо като благодарност, при положение че без съмнение е била зарината под лавина от благопожелания.

Само че нямаше нищо.

Изпрати й поредица съобщения в Зинг, но не получи отговор. Провери къде се намира в момента и откри червената й пулсираща точка в офиса. За момент Мей се замисли дали да не отиде да я види, но реши да не го прави. Трябваше да се съсредоточи, а и може би беше по-добре да я остави да поеме всичко сама. До следобед със сигурност щеше да е синтезирала топлината на милионите, които ги е грижа за нея, и щеше да е готова да й благодари подобаващо, да й каже, че сега, от тази нова перспектива, вече може да постави в контекст престъпленията на роднините си и да продължи напред към разрешимото бъдеще, а не да върви назад към хаоса и непоправимото минало.

– Днес постъпи много смело – похвали я Бейли. – Смело и правилно.

Намираха се зад кулисите на Голямата зала. Мей беше облечена с черна пола и червена копринена блуза, и двете нови. Гримьорката се суетеше около нея, пудреше й носа и челото, нанасяше вазелин по устните. Няколко минути я деляха от първата й голяма презентация.

– По принцип бих искал да поговорим защо изобщо си решила да прикриеш нещо – продължи той, – но честността ти беше истинска и знам, че вече си се поучила сама. Много сме щастливи, че си сред нас, Мей.

– Благодаря ти, Еймън.

– Готова ли си?

– Мисля, че да.

– Давай, Мей, дай ни повод за гордост!

Когато стъпи на сцената под светлината на единствения, ярък прожектор, Мей се почувства уверена, че наистина може да им даде такъв повод. Още преди да стигне до плексигласовия подиум, аплодисментите изригнаха толкова внезапно и гръмко, че Мей едва се задържа на краката си. Отправи се към мястото си, но тътенът стана още по-оглушителен. Публиката се изправи на крака – първо предните редове, а след тях и останалите. Коства й значителни усилия да заглуши шума, за да започне да говори.

– Здравейте на всички, аз съм Мей Холанд – каза тя и аплодисментите отново се надигнаха. Мей не сдържа смеха си и това предизвика по-силно ръкопляскане. Любовта на публиката се усещаше като истинска и напълно завладяваща. Честността е всичко, помисли си тя. Истината сама по себе си е награда. От това би излязло хубава плоча, реши тя и си представи думите, изсечени в камъка. Всичко това беше твърде хубаво... Мей погледна кръгаджиите, остави ги да ръкопляскат и усети как нова сила да се влива в нея. Беше силата, натрупала се след дълго даване – тя им даваше всичко от себе си, даваше им неподправената истина, пълната прозрачност, а те й даваха доверието си, бурната си любов.

– Добре, добре – каза най-сетне тя, вдигна ръце във въздуха и подкани публиката да седне обратно по местата си. – Днес ще ви демонстрираме върховния търсещ инструмент. Може би вече сте чували някой и друг слух за „Копой“, така че нека сега да го изпробваме заедно, пред целия Кръг, тук и по света. Мислите ли, че сте готови?

Публиката заликува в отговор.

– Това, което предстои да видите, ще е напълно спонтанно и нережисирано. Дори и аз не знам кого ще потърсим днес. Човекът ще бъде избран на случаен принцип измежду имена в базата данни с бегълци от цял свят.

На екрана се завъртя огромен дигитален образ на планетата.

– Както знаете, голяма част от заниманията ни тук в Кръга са да търсим различни начини как да приложим социалните медии, за да създадем един по-безопасен и здравомислещ свят. Това вече е постигнато по безброй начини, разбира се. Сензорът ни за оръжия например наскоро влезе в обращение – програмата регистрира внасянето на всякакво огнестрелно оръжие във всякакъв тип сграда и задейства сигнал, който алармира всички в нея, както и местната полиция. Вече е в бета-тест в два квартала на Кливланд от пет седмици и резултатът е 57-процентов спад в престъпленията с огнестрелно оръжие. Не е никак зле, не мислите ли?

Мей направи пауза за аплодисменти. Чувстваше се напълно комфортно и знаеше, че това, което предстои да представи, ще промени света – мигновено и завинаги.

„Дотук – отлично“, каза глас в ухото й – Стентън. Беше я предупредил, че днес ще е част от екипа на „Допълнителни насоки“. „Копой“ представляваше специален интерес за Стентън и той държеше да присъства лично и да напътства презентацията.

Мей си пое дъх.

– Но един от най-странните аспекти на света ни е това как бегълците от правосъдието изобщо могат да се скрият някъде в един така взаимосвързан свят. Отне ни десет години да открием Осама бин Ладен. Д. Б. Купър, небезизвестният крадец, който скача от самолета с куфар, пълен с пари, все още е в неизвестност, десетилетия след бягството си. Време е да сложим край на подобни неща. И вярвам, че сега това ще стане факт.

Зад нея се появи силует. Очертанията показваха горната половина на човешко тяло, зад което се виждаха линии – типична снимка на арестант.

– След броени секунди компютърът ще избере на случаен принцип някой беглец. Не знам кой. Никой не знае. Но който и да е, със сигурност си е заслужил славата на заплаха за глобалната ни общност и „Копой“ ще го открие в рамките на двайсет минути. Готови ли сте?

Залата се изпълни с шепот, последван от колебливо ръкопляскане.

– Добре тогава – каза Мей. – Да изберем беглеца.

Пиксел по пиксел силуетът бавно се превърна в истински човек и когато процесът приключи и лицето беше завършено, Мей установи с лек шок, че избраникът е жена. Изражението й беше кораво, мижеше срещу камерата. Нещо у нея, може би малките очи и правата като черта уста, напомниха на Мей за фотографиите на Доротея Ланг – за онези изнурени от слънцето и прашните бури лица. Но когато под снимката се появиха данните й, Мей видя, че жената е британка и все още е сред живите. Прегледа информацията на екрана и насочи вниманието на публиката към най-важните точки.

– Така, това е Фиона Хайбридж. На четиресет и четири години. Родена в Манчестър, Англия. Осъдена е за тройно убийство през 2002 година. Заключила трите си деца в килера и заминала за Испания за един месец. И трите деца умрели от глад. Били са на под пет годинки. Изпратена е в затвор в Англия, но успяла да избяга с помощта на един от пазачите, когото вероятно е прелъстила. От десет години насам никой не я е виждал и от полицията на практика са загубили надежда, че някога ще я открият. Аз обаче смятам, че ще успеем, защото разполагаме с нужните инструменти и с възможностите на Кръга.

„Чудесно“, обади се Стентън в ухото й. „Сега да се концентрираме върху Великобритания.“

– Както знаете, вчера предупредихме всичките три милиарда потребители на Кръга, че днес ще направим живото-променящ анонс. В момента на живо ни гледат ето толкова хора... – Мей се обърна към екрана, където броячът се завъртя и спря на числото 1 109 001 887. – Добре, имаме над един милиард зрители. Хайде да видим колко от тях са във Великобритания. – На екрана се завъртя втори брояч, който показа 14 028 981. – Така, имаме информация, че личните й документи са невалидни от години, така че Фиона вероятно все още е някъде из страната. Смятате ли, че четиринайсет милиона британци и един милиард участници по света могат да открият Фиона Хайбридж за двайсет минути?

Публиката изрева, но Мей лично не беше сигурна дали ще се получи. Нямаше да е крайно изненадана, ако не успееха – или ако им отнемеше трийсет минути или дори час.

Но все пак винаги се случваше нещо неочаквано, нещо чудотворно, когато се впрегнеше цялата сила на всички потребители на Кръга. Беше сигурна, че до края на обедната почивка щяха да са я открили.

– Така, готови ли са всички? Да видим часовника! – В ъгъла на екрана се появи огромен цифров часовник, който показваше минутите, секундите и стотните. – Ще ви покажа някои от групите, които работят заедно по този проект. Дайте Университета на Източна Англия. – Появи се видеообраз на стотици студенти в огромна аудитория. Всички заликуваха. – Сега да видим хората в Лийдс. – На екрана изплува образ на площад, преливащ от хора, сгушили се един в друг в студеното, ветровито време. – На наше разположение са десетки групи из цялата страна като допълнение към силата на мрежата като цяло. Готови ли сте? – Тълпата в Манчестър и студентите в университета на Източна Англия вдигнаха ръце и заликуваха. – Чудесно! Три, две, едно... Старт!

До снимката на Фиона Хайбридж течаха няколко колони с коментари, най-популярните от които заставаха отгоре. Най-харесваният до момента, изпратен от мъж на име Саймън Хенсли от Брайтън, гласеше: „Сигурни ли сме, че искаме да намерим тази вещица? Прилича на плашилото от „Магьосникът от Оз!“‘

Из аудиторията се разнесе смях.

– Добре, време е да се заемем с нещата сериозно – каза Мей.

В друга колона на екрана потребителите изпращаха свои снимки на хора, които приличаха на Фиона – за три минути вече имаше 201 и повечето от тях доста се доближаваха до истината. Участниците в експеримента гласуваха кои от снимките най-вероятно показват търсената и след четири минути кандидатките бяха сведени до пет. Една от жените се намираше в Бенд, Орегон. Друга – в Банф, Канада. Трета – в Глазгоу. Тогава се случи нещо магическо, нещо, което беше възможно само когато целият Кръг се е устремил към една и съща цел: хората осъзнаха, че две от снимките са заснети в един и същи град – Кармартън, Уелс. И двете вероятно показваха една съща жена, която изглеждаше точно като Фиона Хайбридж.

След още деветдесет секунди някой идентифицира жената. Живеела под името Фатима Хиленски – име, което хората единодушно приеха за обещаващ индикатор. Дали някой, който се опитва да изчезне, би си сменил името напълно или би се чувствал по-добре със старите си инициали, с име като това – достатъчно различно, че да обезкуражи преследвачите си, но и достатъчно близко, за да може да използва почти същия си подпис.

Седемдесет и деветима от зрителите живееха в Кармартън или региона, а трима от тях писаха, че я виждат на практика всеки ден. Това беше доста обещаващо, но скоро един коментар от жена на име Гретчен Карапчек светкавично се изстреля на първа позиция със стотици гласове от останалите зрители. Тя пишеше от мобилния си телефон, че работи с жената от снимката в обществена пералня в покрайнините на Суонзи. Всички подканиха Гретчен да намери жената на мига и да я снима. Гретчен веднага включи камерата на телефона си и въпреки че все още имаше милиони хора, които следваха други следи, голяма част от зрителите бяха убедени, че жената, която търсят, е при Гретчен. Мей и повечето хора бяха приковали поглед в образа от камерата на Гретчен, която се движеше между огромни машини, от които излизаше пара, между колеги, които я гледаха с интерес, докато се придвижваше през огромното помещение и приближаваше – слаба, приведена напред жена, която захранваше с чаршаф два огромни въртящи се валяка.

Мей погледна часовника. Бяха изминали шест минути и трийсет и три секунди. Беше сигурна, че това е Фиона Хайбридж. Имаше нещо специфично във формата на главата й, нещо в начина, по който се движеше... и сега, когато вдигна поглед и видя камерата на Гретчен, която се плъзгаше към нея, по лицето й ясно се изписа осъзнаването, че се случва нещо много сериозно. Това не беше изражение на пълна изненада или смущение. Беше погледът на животно, което са хванали на местопрестъплението, докато рови в кофата за боклук. Дивашко изражение на гузна съвест и признание.

За миг Мей затаи дъх и й се стори, че жената ще се предаде, ще проговори пред камерата, ще признае престъпленията си и ще се примири, че са я открили.

Вместо това обаче онази побягна.

За един дълъг момент камерата стоеше неподвижно и заснемаше Фиона Хайбридж – вече нямаше съмнение, че е тя, – която бягаше стремглаво през помещението към стълбите.

– След нея! – провикна се най-после Мей и Гретчен се затича с камерата пред себе си.

Мей се разтревожи, че всичките им усилия могат да отидат на вятъра – намерена бегълка, но много бързо загубена отново заради непохватна колежка. Камерата се тресеше лудо нагоре по бетонните стълби и напред по дългия коридор, докато не стигна врата, през чието малко квадратно прозорче се виждаше бялото небе отвън.

Когато вратата се отвори, Мей с облекчение видя, че Фиона Хайбридж стои приклещена към стената от десетина души, повечето от които бяха прицелили телефоните си към нея. Нямаше никаква възможност за бягство. Изражението й беше диво, ужасено, непокорно. Сякаш търсеше пролуки в тълпата, някоя дупчица, през която да се изплъзне. „Натясно си, детеубийце!“, каза някой и Фиона Хайбридж се свлече към земята, скрила лице в дланите си.

За броени секунди повечето заснети видеокадри се излъчваха на екрана в Голямата зала и публиката виждаше мозайка с лика на Фиона Хайбридж от десет различни ъгъла, всеки един от които потвърждаваше вината й.

– Линчувайте я! – провикна се някой от тълпата.

„Трябва да остане невредима!“, просъска Стентън в ухото на Мей.

– Не я докосвайте, моля ви – обърна се тя към хората. – Някой звънял ли е в полицията?

След няколко секунди се чуха сирени и когато Мей видя двете коли, които се задаваха от паркинга, отново погледна часовника. След като четиримата полицаи стигнаха до Фиона Хайбридж и й сложиха белезници, часовникът на екрана в Голямата зала показваше 10 минути и 26 секунди.

– Ами май това беше – каза тя и спря часовника.

Публиката избухна в овации, а хората, които бяха участвали в залавянето на Фиона Хайбридж, получиха поздравления от цял свят.

„Нека спрем видеовръзката“, каза Стентън. „Да й оставим малко достойнство.“

Мей повтори нареждането на техническия отдел. Образите от ареста прекъснаха и екранът остана черен.

– Е – обърна се Мей към публиката, – оказа се доста по-лесно, отколкото дори и аз очаквах. А даже не използвахме всички инструменти, които светът ни има на разположение.

– Хайде да хванем още някого! – чу се някъде из публиката.

Мей се усмихна:

– Ами, по принцип, бихме могли... – поколеба се тя и хвърли поглед към Бейли, който стоеше зад кулисите. Той сви рамене.

– По-добре да не е беглец – обади се Стентън в ухото й. – Да пробваме с някой обикновен цивилен.

По лицето на Мей се изписа усмивка.

– Добре тогава – каза тя, бързо откри файла, който търсеше, и го препрати до екрана зад себе си. Беше снимка на Мърсър, заснета преди три години, точно след като се бяха разделили, но още бяха близки. На кадъра стояха заедно в началото на крайбрежна еко пътека, която се готвеха да изминат.

До този момент не й беше хрумвало да използва Кръга, за да открие Мърсър, но сега идеята й се стори като най-логичното нещо. Как иначе да му докаже обсега и силата на мрежата и на хората в нея? Скептичното му отношение щеше да се стопи.

– Втората ни мишена днес не е беглец от закона, но може да се каже, че е беглец от приятелството.

Тя се усмихна на смеха, който предизвика.

– Това е Мърсър Медейрос. Не съм го виждала от няколко месеца и много ще се радвам, ако това се случи сега. Приликата между него и Фиона Хайбридж е в това, че и той не иска да бъде открит. Така че хайде да видим дали няма да успеем да си подобрим предишния рекорд. Готови ли са всички? Да пуснем часовника!

За деветдесет секунди се получиха стотици съобщения от хора, които го познават – от училище, от гимназията, колежа, работата. Появиха се дори няколко снимки, на които се виждаше и Мей, за огромно удоволствие на публиката. След това обаче, за неин ужас, настъпи затишие за четири минути и половина, през които никой не успя да даде смислена информация за настоящото му местонахождение. Друга негова бивша приятелка писа, че също много би искала да знае къде се намира той в момента, тъй като имал да й връща цял водолазен екип. За известно време това остана най-релевантното съобщение, докато Джаспър от Орегон не писа по Зинг и мигновено не се озова на челната позиция.

„Виждал съм го в магазина до нас. Чакайте да проверя.“

Друг зрител на име Адам Франкенталер се свърза със съседите си и бързо се достигна до заключението, че всички са виждали Мърсър – в магазина за алкохол, в бакалията, в библиотеката. След това обаче последва още една изпепеляваща пауза, която продължи почти две минути. Никой не можеше да разбере къде живее Мърсър. Хронометърът показваше 7:31.

– Добре тогава, ето къде се намесват могъщите инструменти – каза Мей. – Да проверим сайтовете за имоти и архивите им на последните наематели. Да проверим данните по кредитна карта, телефон, членска карта в библиотеката, всичко, за което може би се е абонирал. О, чакайте малко – спря се тя. На екрана се бяха появили два адреса, все в същия малък град в Орегон. – Откъде получихме тези адреси? – попита тя, но отговорът нямаше никакво значение. Нещата вече се развиваха твърде бързо.

През следващите няколко минути на двата адреса започнаха да се появяват автомобили, чиито пътници заснемаха пристигането си. Единият адрес се намираше над дрогерия за хомеопатични лекарства, зад която започваха обширни иглолистни гори. На една от камерите се видя ръка, която се пресегна и почука на вратата, след това обективът надникна през прозореца. Отначало никой не отвори, но след малко вратата се открехна и камерата се наведе надолу, където стоеше малко момченце на около пет години, което изглеждаше ужасено от тълпата пред къщата.

– Тук ли е Мърсър Медейрос? – попита глас зад кадър.

Момченцето се извърна и изчезна обратно в тъмната къща.

– Татко!

За момент Мей се паникьоса, че това момченце е на Мърсър – всичко се случваше твърде бързо, за да може да пресметне нещата правилно. Вече имаше син, така ли? Не, осъзна тя, няма как това да му е роден син. Може би се е нанесъл при някоя жена, която вече си е имала деца?

Но когато на вратата се очерта силует, тя видя, че не е Мърсър. Беше мъж с козя брадичка на около четиресет години, облечен с тениска и анцуг. Задънена улица. Бяха изминали малко над осем минути.

Откриха втория адрес. Беше в гората, високо по планинския склон. Главният видео образ зад Мей превключи на този изглед от кола, която бързо се изкачваше по лъкатушещия път към голяма, сива дървена барака.

Този път операторът беше по-ловък. Някой снимаше усмихната млада жена, която почука на вратата, докато веждите й пакостливо подскачаха:

– Мърсър? – каза тя срещу вратата. – Мърсър, там ли си? – Свойският й глас внезапно смути Мей, – Полилеи ли си сглобяваш?

Стомахът на Мей се преобърна. Предусещаше, че Мърсър никак няма да одобри този въпрос и снизходителния му тон. Искаше й се лицето му да се появи на вратата колкото се може по-скоро, за да може да разговаря с него лично. Но никой не отваряше.

– Мърсър! – каза младата жена. – Знаем, че си вътре. Виждаме ти колата.

Камерата се обърна встрани и Мей с трепет видя, че там наистина стои паркиран пикапът на Мърсър. След това камерата се обърна назад и показа група от десетина души, голяма част от които приличаха на местни – повечето носеха спортни шапки и поне един имаше камуфлажен екип. Докато изгледът се върне към вратата, тълпата беше започнала да скандира:

– Мърсър! Мърсър! Мърсър!

Мей погледна часовника – девет минути и двайсет и четири секунди. Щяха да подобрят рекорда си с Фиона Хайбридж с поне една минута, но първо Мърсър трябваше да се появи на вратата.

– Заобиколете отзад! – каза младата жена и на екрана в залата се видя образ от друга камера, която надзърташе към верандата и през прозорците. Вътре не се виждаше никой. Имаше въдици, куп рога, книги и купчини с листове хартия, струпани около прашни дивани и столове. На полицата над камината Мей видя позната снимка на Мърсър с братята и родителите му на път към парка Йосемити. Спомняше си снимката добре и беше сигурна кои са хората на нея, защото винаги й се беше струвало и странно, и същевременно прекрасно как шестнайсетгодишният Мърсър беше облегнал глава на рамото на майка си и в очите му се четеше непринудена любов.

– Мърсър! Мърсър! Мърсър! – скандираше тълпата.

Мей си помисли, че е напълно възможно в момента Мърсър да е на поход или, като някакъв пещерен човек, да е тръгнал да си събира дърва и да не се върне с часове. Беше готова да се обърне към публиката, да обяви търсенето за успешно и да прекрати демонстрацията – в крайна сметка без капка съмнение го бяха открили, – когато се чу пронизителен глас:

– Ето го! При колата!

И двете камери се раздвижиха и разтресоха, когато операторите се втурнаха от верандата към тойотата. Една фигура се вмъкваше в пикапа и Мей позна Мърсър, върху който вече връхлитаха камерите. Но когато се приближиха достатъчно, че той да може да чуе гласа й, Мърсър вече се движеше на задна скорост по алеята.

Млад мъж тичаше до колата и успя да закачи нещо на стъклото при пътническата седалка. Мърсър излезе на главния път и се засили напред. Зад него настана хаос от тичане и смях, докато всички участници се съберат пред къщата и се качат по колите си, за да тръгнат след него.

Получи се съобщение от един от преследвачите, че е сложил камера на прозореца на колата на Мърсър, която веднага активира и на екрана в залата се появи ясният образ на Мърсър, който шофираше.

Мей знаеше, че звукопредавателят на камерата е еднопосочен и че не може да говори с Мърсър, но знаеше, че трябва да намери начин. Той все още нямаше как да знае, че тъкмо тя стои зад всичко. Трябваше да го увери, че това не е някаква зловеща ловна експедиция. Че е просто тя, приятелката му, Мей, която демонстрира нова програма и всичко, което иска от него, е да си поговорят за секунда и заедно да се посмеят на случилото се.

Но докато отвъд прозореца му се нижеха горите в мъглявина от кафяво, бяло и зелено, устата на Мърсър се беше превърнала в ужасяваща резка от гняв и страх. Постоянно поднасяше на завоите, караше безразсъдно и се носеше към планината с бясна скорост. Мей се притесняваше дали останалите ще успеят да го догонят, но знаеше, че разполагат с камерата, която предлагаше толкова ясна, едва ли не филмова картина с пленителни кадри. Приличаше на своя любим Стийв Маккуин, който караше бясно, но държеше под пълен контрол мятащия се пикап. Хрумна й, че могат да направят шоу с живо предаване, в което хората просто се снимат как шофират през живописни местности на висока скорост. „Карай, каза тя“ – така можеха да го кръстят. Фантазията й изведнъж бе прекъсната от гласа на Мърсър, изпълнен с жлъч:

– По дяволите! – извика той. – Вървете по дяволите!

Гледаше в камерата. Беше я открил. Ъгълът на гледката изведнъж започна да се снижава. Мърсър сваляше прозореца. Мей се зачуди дали камерата ще издържи, дали лепилото й ще спре автоматичния прозорец, но отговорът дойде секунди по-късно, когато камерата бе изстъргана от стъклото и обективът се завъртя лудо, докато падаше. Видя се гора, след това асфалт и накрая, когато се установи на пътя – небе.

Часовникът показваше 11:51.

В продължение на няколко дълги минути Мърсър не се виждаше на камерите на преследвачите. Мей предполагаше, че ще се появи всеки момент, че някоя от колите зад него ще успее да го догони, но и четирите очевидно изоставаха. Всяка се движеше по различен път и от аудиовръзката стана ясно, че никой няма представа къде е Мърсър.

– Добре – каза Мей, знаейки, че ще удиви публиката. – Пуснете дроновете! – изрева тя шеговито като някой злодей от филмите.

Отне болезнено дълго време, около три минути, докато всички единайсет налични частни дрона в околността се издигнат във въздуха, управлявани от собствениците си. Всички се запътиха към планината, където се предполагаше, че е и Мърсър. Благодарение на вградената им навигация нямаше опасност да се сблъскат и след като комбинираха силите си със сателитния образ, успяха открият гълъбовосиния пикап за шейсет и седем секунди. Часовникът показваше 15:04.

Камерите на дроновете се появиха на екрана в залата, където образуваха невероятна решетка от образи. Добрата подредба на дроновете създаваше калейдоскопичен изглед към колата, която се движеше стремглаво по планинския път измежду дебелите стволове на боровете. Няколко от по-малките машини успяха да се снишат за по-добър изглед, но останалите бяха твърде големи, за да маневрират между дърветата и останаха да снимат отгоре. Един от малките дронове беше доближил пикапа и сякаш се закрепяше за прозореца от страната на Мърсър. Той усети натрапчивото присъствие на дрона и се обърна към него с преобразено от неподправен ужас лице. Мей никога не го беше виждала в такова състояние.

– Някой може ли да ми осигури аудиовръзка с дрона върху колата? – попита Мей. Знаеше, че ако говори през колонките на дрона, Мърсър ще може да я чуе, да разбере, че е тя. Получи сигнал, че аудиовръзката е осъществена.

– Мърсър! Аз съм, Мей! Чуваш ли ме?

По лицето му се изписа едва доловим знак, че я е разпознал. Той присви очи и отново погледна дрона невярващо.

– Мърсър, спри колата. Просто съм аз! Мей! – каза тя и след малко добави почти през смях: – Само исках да ти кажа здрасти.

Публиката избухна в смях. Реакцията им сгря душата на Мей и тя като че ли очакваше и Мърсър да се засмее, да спре, да поклати глава с възхищение пред прекрасната сила на инструментите, които бяха на нейно разположение. Искаше й се той да каже: „Добре, хванахте ме. Предавам се. Победихте“.

Но Мърсър не се усмихна и не спря. Дори вече не гледаше дрона. Като че ли имаше нов план и вниманието му беше приковано към него.

– Мърсър! – каза отново Мей с шеговит заповеднически тон. – Мърсър, веднага спри превозното средство и се предай. Заобиколен си... – тя се спря и понижи драматично глас – от приятели!

Както и очакваше, сред публиката се разнесе гръмък смях и овации.

Мърсър обаче все така не спираше. Не беше поглеждал дрона от няколко минути. Мей погледна часовника: 19 минути и 57 секунди. Не можеше да реши има ли изобщо някакво значение дали той ще спре, дали ще обърне внимание на камерите. Бяха го открили, в крайна сметка, нали? Сигурно даже си бяха подобрили рекорда от Фиона Хайбридж, когато го хванаха как тича към пикапа. В този момент вече бяха потвърдили идентичността му. За момент й мина през ума да отпратят дроновете и да спрат камерите, защото Мърсър беше в едно от онези свои настроения и нямаше да им съдейства – а и така или иначе вече бяха доказали това, което искаха.

Но нещо в неспособността му да се предаде, да признае, че е победен или поне да се съгласи колко невероятна е мощта на технологиите, с които разполагаше тя... Мей знаеше, че не може да се откаже, преди да е изтръгнала от него някаква форма на признание. Каква ли можеше да е тя? Нямаше представа, но знаеше, че ще я познае, когато я види.

Изведнъж пейзажът се промени. Вече нямаше гъста гора, стрелкаща се покрай колата. Сега всичко беше открито и синьо и се виждаха върхове на дървета и бели облаци.

Мей погледна изгледа от друга камера на някой от по-високо летящите дронове. Мърсър караше по мост, тесен мост, който свързваше планината с друга планина на стотици метри над дефилето отдолу.

– Можем ли да увеличим още звука на микрофона? – попита тя.

Появи се иконка, която показваше, че звукът досега е бил усилен едва наполовина, а сега беше на максимум.

– Мърсър! – каза тя с възможно най-зловещия глас, който можеше да докара.

Той рязко се извърна към дрона, шокиран от силата на звука. Да не би по-рано просто да не я е чувал?

– Мърсър! Аз съм, Мей! – повтори тя с надежда, че досега не е знаел за ролята й във всичко това.

Мърсър обаче не се усмихна. Само поклати глава, бавно, сякаш с дълбоко разочарование.

Сега Мей виждаше още два дрона от пътническата страна. Изведнъж от един от тях изгърмя нов, мъжки глас:

– Мърсър, нещастнико! Спри да караш, шибаняк такъв!

Мърсър се извърна към дрона и когато отново погледна пътя, по лицето му беше изписана истинска паника.

Мей забеляза, че две от камерите, разположени на моста, са се добавили към решетката на екрана зад нея. След секунди се включи и трета, която предлагаше изглед към дефилето далече под моста.

От третия дрон долетя нов глас, този път на жена, която се смееше:

– Мърсър, подчини ни се! Подчини се на волята ни! Бъди наш приятел!

Мърсър зави с пикапа към дрона, сякаш искаше да го удари, но машината автоматично пренастрои траекторията си и изимитира движението в синхрон с колата.

– Не можеш да избягаш, Мърсър! – продължи женският глас. – Никога. Всичко свърши. А сега се предай! Бъди ни приятел!

Последната подкана прозвуча с детско мрънкащо гласче и жената, която го беше изрекла през електронния говорител, се засмя на странния носов начин, по който думите й излязоха от безликия черен дрон.

Публиката ликуваше, коментарите се сипеха и мнозина зрители казваха, че това е най-великото видеоизживяване в живота им.

И докато овациите ставаха все по-гръмки, Мей видя как нещо се прокрадва по лицето на Мърсър, нещо като твърда решителност, нещо като абсолютен покой. Дясната му ръка завъртя волана и пикапът изведнъж изчезна от полезрението на дроновете, поне временно, и когато машините отново го фокусираха, Мърсър вече се движеше напреки през шосето, с пълна скорост към бетонната мантинела, която сякаш нямаше шанс да го удържи. Пикапът премина през нея и се хвърли над дефилето и за част от секундата сякаш полетя над планината, която се простираше с километри около него. След това се спусна надолу и излезе от кадър.

Погледът на Мей инстинктивно се стрелна към камерата, която снимаше дефилето, и видя съвсем ясно миниатюрния обект, който падна от моста и се приземи като тенекиена играчка върху скалите отдолу. Макар да знаеше, че този обект беше пикапът на Мърсър, и някъде много дълбоко в ума си да съзнаваше, че никой не би могъл да оцелее след такъв полет, Мей погледна другите камери на дроновете, които още се носеха горе, в очакване да види Мърсър на моста, приведен над бездната долу. Но на моста нямаше никого.

– Добре ли се чувстваш днес? – попита я Бейли.

Бяха сами в библиотеката му, ако се изключат зрителите. От смъртта на Мърсър преди точно една седмица броят им беше останал постоянен – близо 28 милиона.

– Да, благодаря – отговори Мей, като внимателно премерваше думите си. Представи си как президентът, независимо от ситуацията, винаги трябва да намери средината между суровите емоции и тихото достойнство, отиграната сдържаност. Напоследък се възприемаше точно като президент. Имаха много общо помежду си – отговорността към толкова много други хора, силата да влияят на световни събития. Към новата й позиция вървяха и нови, достойни за президентското ниво кризи. Смъртта на Мърсър. Сривът на Ани. Мей се замисли за семейство Кенеди. – Не съм сигурна, че съзнавам случилото се изцяло.

– Съвсем възможно е, трябва да мине време – каза Бейли. – Скръбта няма точно разписание, колкото и на нас да ни се иска. Но не бива да виниш себе си. Надявам се, че не го правиш.

– Ами, трудно е да не го правя – призна Мей и сбърчи лице. Тези думи не бяха думите на президент и Бейли мигновено се хвана за тях.

– Мей, опитваше се да помогнеш на един душевно разстроен, асоциален млад мъж. Ти и останалите участници му протегнахте ръка, за да се опитате да го върнете в прегръдките на човечеството, но той ви отблъсна. Смятам за очевидно, че ти, ако не друго, беше последната му надежда.

– Благодаря ти за думите.

– Все едно си лекар и идваш да помогнеш на болен пациент, но при вида на доктора пациентът скача през прозореца. Едва ли можеш да бъдеш винена.

– Благодаря.

– А родителите ти? Те как са?

– Добре са. Благодаря.

– Сигурно е било приятно да се видите на службата.

– Да – отговори Мей, въпреки че едва й бяха проговорили и оттогава не се бяха чували.

– Знам, че между вас все още има известна дистанция, но с времето ще се стопи. Дистанцията винаги се стапя.

Мей се чувстваше искрено благодарна на Бейли за силата и спокойствието му. В този момент той беше най-близкият й приятел и същевременно нещо като баща. Обичаше собствените си родители, но те не бяха така мъдри, така силни. Беше благодарна на Бейли, и на Стентън, и най-вече на Франсис, който не се отдели от нея през изминалите дни.

– Съкрушен съм от случилото се – продължи Бейли. – Но същевременно и ме е яд. Знам, че е неуместно и че съм чувствителен на тази тема, но истината си е истина: нямаше никакъв шанс нещата да се развият по този начин, ако Мърсър беше в самоуправляващо се превозно средство. Програмирането щеше да го предотврати. Средства като това, което той караше, трябва да се забранят, честно казано.

– Така е – съгласи се Мей. – Проклетият му пикап...

– И не че ми е за парите, но имаш ли представа колко ще струва да се поправи този мост? И колко вече е струвало да се почисти цялото мазало отдолу? Ако беше в самоуправляващо се превозно средство, нямаше да има възможност за самоунищожение. Колата щеше да се изключи. Но... извинявай. Не е редно да ти надувам главата с нещо такова в този момент на скръб.

– Няма нищо.

– И какво е правил сам-самичък в онази барака? Естествено е да изпадне в депресия и да се докара до състояние на лудост и параноя. Когато участниците пристигнаха, човекът вече беше отвъд спасението. Седял си е там сам, недостижим от хилядите, дори милиони други хора, които са щели да му помогнат по всякакъв възможен начин, стига само да са знаели.

Мей погледна нагоре към тавана с витражи, към всички тези ангели, и си помисли колко много щеше да се хареса на Мърсър да го смятат за мъченик.

– Толкова много хора го обичаха – промълви тя.

– Наистина, толкова много. Видя ли коментарите в негова памет? Хората са искали да помогнат. Опитали са се. И ти си опитала. И със сигурност щеше да има още хиляди желаещи, стига той да беше позволил. Ако отблъскваш човечеството, всички инструменти на твое разположение, цялата помощ, която ти се предлага, то тогава няма как последствията да не са лоши. Отблъскваш технологията, която не позволява на колите да се хвърлят от мостове, и се хвърляш от мост – физически. Отблъскваш помощта и любовта на милиардите състрадателни души по света и се хвърляш от мост – емоционално. Нали? – Бейли направи пауза, сякаш да позволи и на двама им да оценят сполучливата метафора, която беше съчинил. – Отблъскваш групите, хората, слушателите по света, които искат да общуват с теб, да ти съчувстват, да споделят проблемите ти... тогава катастрофата е неизбежна. Мей, това беше един откровено депресиран и изолиран млад мъж, който не беше способен да оцелее в свят като този, свят, който се движи напред към общността, единството. Ще ми се да го познавах. Е, чувствам, че сякаш малко го опознах след събитията през онзи ден. Но не достатъчно, разбира се.

Разстроен, Бейли издаде дълбок гърлен звук.

– Знаеш ли, преди няколко години ми дойде идеята да се опитам да опозная всеки човек на тази земя. Всеки един, дори и само мъничко. Дори просто да му стисна ръката и да кажа здравей. И когато ме осени тази идея, наистина смятах, че мога да го направя. Усещаш ли притегателната сила на подобно начинание?

– Да, напълно – каза Мей.

– Само че на този свят има около седем милиарда души! Направих бърза сметка и изводът, до който стигнах, е следният: ако отделя по три секунди на всеки човек, това ще са двайсет души в минута. Хиляда и двеста в час! Звучи добре, а? Но дори и с тази скорост след цяла една година ще съм се запознал с едва 10 512 000 души. Би ми отнело 665 години да се запозная с всеки човек! Доста депресиращо, не мислиш ли?

– Наистина – отговори Мей. И тя беше правила подобни калкулации. Достатъчно ли е, помисли си тя, да бъдеш видян от една част от тези хора? И това е нещо.

– Следователно трябва да се задоволим с хората, които вече познаваме и можем да познаваме – продължи Бейли с тежка въздишка. – И с това да знаем всъщност колко много хора има на този свят. Толкова са много, а ние трябва да избираме сред тях. В случая с Мърсър изгубихме един от многото хора на света, което ни напомня, че животът хем е ценен, хем е и в изобилие. Не съм ли прав?

– Напълно.

Мислите на Мей също бяха тръгнали в тази посока. След смъртта на Мърсър и срива на Ани, когато се беше почувствала толкова самотна, усети как пропастта у нея отново зейва, по-голяма и по-черна от всякога. Но тогава на помощ й се бяха притекли зрители от целия свят, изпратиха й подкрепата и усмивките си – получи милиони, десетки милиони – и Мей вече знаеше какво е тази цепнатина и как да я слепи обратно. Представляваше незнанието. Незнанието кой я обича и за колко дълго. Представляваше лудостта, до която водеше незнанието. Незнанието кой е Калден, какво си мисли Мърсър, какво си мисли Ани, какви са плановете й. Мърсър подлежеше на спасяване – и можеше да бъде спасен, – ако беше споделил мислите си, ако беше допуснал до себе си Мей и останалата част от света. Незнанието беше семенцето на лудостта, самотата, подозрението, страха. Само че имаше начини всичко това да бъде разрешено. Откритостта й я беше направила достъпна за света, беше я направила по-добър човек, беше я доближила – надяваше се тя – до перфектността. Сега светът щеше да я последва. Пълната прозрачност щеше да донесе пълен достъп и повече нямаше да има незнание. Мей се усмихна при мисълта колко просто беше всъщност всичко, колко чисто. Бейли също се усмихна.

– Говорейки за хора, за които ни е грижа и не искаме да изгубим – каза той, – зная, че вчера си ходила да видиш Ани. Как е тя? Има ли промяна в състоянието й?

– Не. Но знаеш що за човек е Ани. Силна е.

– Така е. И е много важна за всички ни тук. Също като теб. Винаги ще сме до теб и до Ани. Знам, че и двете го знаете, но исках отново да го кажа. Никога няма да останете без Кръга. Ясно ти е, нали?

Мей се опитваше да не се разплаче.

– Да.

– Добре тогава – усмихна се той отново. – Трябва да вървим. Стентън ни чака, а и мисля, че на всички ни – добави той, имайки предвид зрителите – ще дойде добре малко отвличане на вниманието. Готова ли си?

Докато се придвижваха по тъмния коридор към новия аквариум, който излъчваше ярка синя светлина, Мей видя новия гледач да се качва по стълбата. Стентън беше наел друг морски биолог заради известни разминавания във философските им виждания с Джорджия. Тя се беше противопоставила на експерименталното хранене на Стентън и беше отказала да направи това, което се канеше да направи заместникът й, висок мъж с бръсната глава – да събере всички създания от Марианската падина в един съд, за да се получи нещо по-близко до истинската среда, в която ги беше открил Стентън. Идеята беше толкова логична, че Мей даже се радваше, че са освободили Джорджия. Та кой не би искал животните да са в близка до естествената си среда? Джорджия беше твърде плаха и й липсваше далновидност, а такъв човек нямаше място около аквариумите, Стентън или изобщо в Кръга.

– Ето го и него – каза Бейли, когато наближиха. Стентън пристъпи напред, Бейли му стисна ръката, след което Стентън се обърна към Мей:

– Мей, толкова се радвам да те видя отново – каза той и взе двете й длани в своите. Беше в приповдигнато настроение, но крайчетата на устните му за миг се извиха надолу в знак на почит към загубата й. Мей се усмихна свенливо и вдигна очи. Искаше да му покаже, че е добре, че е готова. Стентън кимна, отстъпи назад и погледна аквариума. Беше поръчал да се изработи далеч по-голям съд за случая, пълен с изумително разнообразие от живи корали и водорасли, чиито цветове се сливаха хармонично под ярката светлина на аквариума. Имаше лилави актинии, зелени и жълти мехурести корали и някакви странни, бели, сферични морски гъби. Водата беше спокойна, но някакво леко течение полюшваше лилавата растителност, която се подаваше измежду каменните корали.

– Красота. Същинска красота – промълви Бейли.

Бейли, Стентън и Мей постояха пред аквариума, за да могат зрителите добре да се насладят на живописната подводна картина.

– И скоро ще е напълно завършена – добави Стентън.

В този момент Мей усети нечие присъствие наблизо, нечий дъх върху тила си, който премина от ляво надясно.

– А, ето го и него – каза Бейли. – Мей, не мисля, че до този момент си се срещала с Тай, нали?

Тя се обърна и видя Калден, който стоеше между Бейли и Стентън, усмихваше й се и й подаваше ръка. Беше с вълнена шапка и възголям анорак с качулка. Но без съмнение беше Калден. Преди да успее да се овладее, Мей ахна стъписано.

Той се усмихна още по-широко и тя веднага се досети, че за зрителите и Мъдреците тази реакция би била съвсем естествена в присъствието на Тай. Погледна надолу и видя, че вече се здрависва с него. Не можеше да си поеме дъх.

Вдигна поглед и видя ухилените изражения на Бейли и Стентън. И двамата предполагаха, че е останала безмълвна пред създателя на всичко това, тайнствения младеж зад Кръга. Погледът й се върна върху Калден в търсене на някакво обяснение, но усмивката му не се промени. Изражението му остана напълно непроницаемо.

– Приятно ми е да се запознаем, Мей – смотолеви той привидно свенливо, но Мей виждаше, че знае какво прави. Знаеше какво очаква публиката от него.

– И на мен – отговори тя.

Умът й щеше да се пръсне – какво се случваше, по дяволите? Отново се взря в лицето му и видя, че под шапката се подават няколко сребристи косъма. Само тя знаеше, че съществуват. Всъщност дали Бейли и Стентън знаеха, че така рязко се е състарил? И че се представя за друг, на име Калден? Реши, че няма как да не знаят. Разбира се, че знаеха. Затова все говореше през видеовръзка – кадри, заснети кой знае кога. Увековечаваха всичко, за да помогнат на Калден да изчезне.

Мей осъзна, че още държи ръката му и бързо я пусна.

– Трябваше да се случи по-рано – каза той. – Извинявам се. – Сега той се обърна право към камерата й и заговори на зрителите с напълно естествен тон. – Работя по разни нови проекти, много готини работи, и заради това не бях толкова общителен, колкото би трябвало.

Зрителите й незабавно се увеличиха от малко над трийсет милиона до трийсет и два и броят им не спираше да се покачва стремглаво.

– Отдавна не сме се събирали и тримата на едно място! – възкликна Бейли. Сърцето на Мей щеше да изскочи. Беше спала с Тай! Какво означава това? Наистина ли Тай, не Калден, я предупреждаваше за последиците от Завършването? Как е възможно? А това какво означава?

– Е, какво сте ни подготвили? – попита Калден и погледна водата. – Мисля, че се досещам, но нямам търпение да разбера.

– Ами... – обади се Бейли и потри ръце. Обърна се към Мей и тя насочи камерата към него. – За да не изпадне в технически подробности, приятелят ми Стентън ме помоли аз да обясня. Както всички знаете, той донесе няколко невероятни създания от неизследваните дълбини на Марианската падина. Вече сте виждали някои от тях – октопода, морското конче и потомството му и, разбира се, изумителната акула.

Беше се разчуло, че тримата Мъдреци са се събрали на едно място и пред камера и зрителите на Мей вече бяха четиресет милиона. Тя видя на екрана си, че е успяла да ги заснеме в драматична поза, извърнали глави към аквариума, чиято синкава светлина озаряваше лицата им, а в очите им се отразяваше необичайният живот вътре. Броят на зрителите вече се беше покачил до петдесет и един милиона. Мей засече погледа на Стентън, който й направи едва забележим знак да насочи обектива обратно към аквариума. Мей го направи и се съсредоточи върху Калден, по чието лице отчаяно се опитваше да открие някаква следа от признание. Той обаче се взираше във водата и изражението му не издаваше нищо. Бейли продължи:

– До този момент трите ни звезди живееха в отделни аквариуми, докато се аклиматизират към новия си живот тук, в Кръга. Но тази раздяла, разбира се, е неестествена. Редно е да са заедно, както са били намерени. Затова предстои да видим как те отново ще бъдат събрани, за да могат да си съжителстват и да пресъздадат една по-реална картина на живота в океанските дълбини.

От другата страна на аквариума гледачът се изкачваше по червената стълба с голям найлонов плик в ръка, натежал от вода и миниатюрни пасажери. Мей се опитваше да успокои дишането си, но не можеше. Повдигаше й се. Искаше да избяга някъде много надалеч. Да избяга заедно с Ани. Къде е Ани?

Забеляза, че Стентън се взира в нея със загрижен, но същевременно строг поглед и я приканваше да се стегне. Тя се опита да диша нормално, да се съсредоточи върху случващото се. По-късно, след всичко това, каза си тя, щеше да има време да разреши тази бъркотия с Калден и Тай. Ще има време. Пулсът й се поуспокои.

– Ето го и Виктор – продължи Бейли, – който пренася най-фините ни гости, морското конче и многобройното му поколение. Както виждате, в момента се намират в найлонов плик, също както бихте носили новата си златна рибка от магазина към къщи. Оказва се, че това е най-добрият начин за пренасяне на толкова нежни създания. Няма твърди повърхности, в които да се ударят, а и найлонът е далеч по-лек от плексигласа или който и да е друг твърд материал.

Гледачът вече беше на върха на стълбата и след бързото утвърдително кимване на Стентън внимателно спусна плика до повърхността на водата. Морските кончета, както винаги пасивни, се бяха скупчили близо до дъното и не даваха признак да съзнават каквото и да е – че са в плик, че ги местят, че изобщо са живи. Едва помръдваха и по никакъв начин не се противяха.

Мей погледна брояча на гривната си – зрителите й бяха шейсет и два милиона. Бейли даде знак, че ще изчакат малко, докато температурата на водата в плика и в аквариума се изравни, и Мей се възползва от възможността отново да погледне към Калден. Опита се да засече погледа му, но очите му бяха приковани към аквариума. Взираше се във водата и се усмихваше благо на морските кончета, сякаш гледа собствените си деца.

От другата страна на аквариума Виктор отново се катереше по червената стълба

– Колко вълнуващо! – възкликна Бейли. – В момента виждаме как пренасят октопода към аквариума. Нужен му е по-голям контейнер, макар в никакъв случай пропорционален на размерите му – може да се побере и в консервна кутия, ако иска, няма нито гръбнак, нито кости. Безкрайно мек и адаптивен е.

Скоро и двата плика, с морските кончета и октопода, се полюшваха нежно върху неоновата повърхност. Октоподът сякаш донякъде осъзнаваше, че под себе си има далеч по-голям дом и се притискаше към дъното на временното си убежище.

Мей видя как Виктор посочи морските кончета и кимна на Бейли и Стентън.

– Така – продължи Бейли, – май е време да пуснем малките ни приятели в новата им среда. Предчувствам, че ще видим нещо много красиво. Давай, когато си готов – каза той на Виктор.

И когато Виктор ги пусна, наистина беше красиво. Прозрачни, но все пак с лек жълтеникав оттенък, сякаш съвсем леко позлатени, те се заспускаха бавно към дъното като дъжд от златни въпросителни.

– Невероятно! – възкликна Бейли. – Погледнете ги само!

Последен от плика плахо се изхлузи таткото. За разлика от децата си, които се бяха пръснали без посока, той целенасочено се придвижи до дъното на аквариума и чевръсто се скри сред коралите и водораслите. След броени секунди беше невидим.

– Еха, какъв срамежливко! – каза Бейли.

Бебетата продължаваха да се носят насам-натам по средата на аквариума без особено желание да стигнат до конкретно място.

– Готови ли сме? – попита Бейли и вдигна поглед към Виктор. – Чудесно, всичко върви по план, готови сме и за октопода.

Виктор разтвори втория плик и октоподът мигновено се протегна като приветстваща ръка. Също както беше постъпил и в стария си, самостоятелен дом, той опипа нежно контурите на стъклото, опозна коралите и водораслите – искаше да знае всичко, да докосне всичко.

– Вижте го само... Пленително – каза Бейли, възхитен. – Какво превъзходно създание. Сигурно има нещо като мозък в този огромен балон, нали? – Бейли се обърна към Стентън за отговор, но Стентън предпочете да приеме въпроса за реторичен. Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в едва забележима усмивка, но очите му не се откъснаха от гледката пред него.

Октоподът се разперваше все повече, отпускаше се, прелиташе от единия край на аквариума до другия и едва докосваше морските кончета и другите форми на живот наоколо – искаше да разгледа и да опознае всичко в аквариума. Докато октоподът опознаваше средата си, Мей забеляза раздвижване при стълбата.

– А сега Виктор и помощникът му носят истинската атракция – каза Бейли, вперил поглед в първия гледач, този път придружен и от втори, който също беше облечен в бяло и управляваше нещо като мотокар. Товарът беше голяма плексигласова кутия, в която акулата мяташе опашка наляво-надясно, но като че ли беше по-спокойна от миналия път, когато Мей я видя.

Виктор застана на върха на стълбата и даде знак, когато кутията беше на повърхността на водата. Мей очакваше октоподът и морските кончета да хукнат да се крият, но акулата изведнъж напълно застина.

– Я виж ти... – изуми се Бейли.

Броят на зрителите отново рязко се повиши – вече бяха седемдесет и пет милиона и нарастваха стремглаво, с по половин милион на всеки няколко секунди.

Долу във водата октоподът сякаш не забелязваше присъствието на акулата и не съзнаваше възможността тя да се присъедини към тях в аквариума. Акулата стоеше напълно неподвижна и като че ли по този начин противодействаше на способностите на останалите обитатели да я усетят. През това време Виктор беше слязъл от стълбата и вече се връщаше с голяма кофа в ръце.

– В този момент, както виждате, Виктор на първо време ще пусне във водата от любимата храна на акулата. Така ще я разсеем и ще задоволим глада й, докато останалите жители на аквариума се аклиматизират. Виктор я е хранил цял ден днес, така че би трябвало вече да е сита. Но тази риба тон, която ще получи сега, спокойно може да й бъде и за закуска, и за обяд, и за вечеря, в случай че е още гладна.

Виктор пусна шест големи риби във водата, всяка по поне пет килограма, които бързо се втурнаха да разследват обкръжението си.

– Не е нужно да чакаме тези приятели да свикват с обстановката – продължи Бейли. – Ще станат храна съвсем скоро, тъй че щастието им не е толкова важно, колкото това на акулата. Вижте ги само...

Рибите се стрелкаха във водата и внезапната им поява пропъди октопода и морските кончета в коралите и водораслите на дъното на аквариума. Скоро обаче се поуспокоиха и започнаха кротко да плуват насам-натам. Таткото морско конче все още се криеше някъде дълбоко, но безбройните му деца се виждаха тук-таме, оплели опашки около листата на водораслите и пипалцата на разнообразните анемонии. Гледката беше толкова идилична, че Мей за миг потъна в нея.

– Ето това е красота – каза Бейли, докато плакнеше очи в коралите и различните растения в лимоненожълто, лазурносиньо и виненочервено. – Погледнете тези щастливи създания. Какво мирно царство. Чак жал да му стане на човек, че ще го променим... – При тези думи Мей стрелна с очи Бейли, който също изглеждаше изненадан от това, което току-що сам беше казал, съзнавайки, че никак не е в духа на настоящото им начинание. Двамата със Стентън си размениха бързи погледи и Бейли опита да се поправи: – Но в момента се опитваме да пресъздадем реалистичен, холистичен вид на този свят. И това означава да включим всички обитатели на екосистемата. Ето го и знака на Виктор, че е време да поканим и акулата да се присъедини.

Мей погледна към Виктор, който се бореше с вратичката на дъното на контейнера. Акулата все още стоеше неподвижна, демонстрирайки невероятен самоконтрол. След малко започна бавно да се плъзга надолу към водата. Тогава Мей за момент се почувства объркана. Знаеше, че това е естественият развой на събитията – акулата да се присъедини към останалите създания, с които поделяше средата си. Знаеше, че е правилно и неизбежно. Но за момент й се стори също толкова естествено, колкото да видиш как самолет пада от небето. Ужасът идва след това.

– И така, ето го и последния член на това подводно семейство – каза Бейли. – Когато акулата е на свобода, за първи път в историята ще видим как наистина изглежда животът на дъното на падината и как си съжителстват създания като тези. Готови ли сме?

Бейли погледна Стентън, който стоеше мълчаливо до него. Стентън кимна рязко, като че ли не бе смятал за нужно Бейли да разчита на него за финалния сигнал.

Виктор пусна акулата и тя, сякаш досега наблюдавала плячката си през плексигласа в мислена подготовка за пира, знаейки къде точно се намира всяка порция, се стрелна надолу, грабна в челюстите си най-едрата риба тон и я погълна на два залъка. Докато рибата съвсем видимо се придвижваше през храносмилателния й тракт, акулата набързо изгълта още две една след друга. Четвъртата все още беше в челюстите й, когато зърнестите останки от първата започнаха да се сипят като сняг към дъното на аквариума.

Мей се вгледа във водата, но октоподът и потомството на морското конче се бяха изпокрили. Забеляза някакво помръдване през шуплите на корала и й се стори, че различава пипалце. Макар да беше сигурна, че акулата не би могла да представлява опасност за тях – Стентън все пак ги беше открил в непосредствена близост, – те се криеха, сякаш добре познават и нея, и намеренията й. Мей погледна нагоре и видя как акулата обикаля в кръг из вече опустелия аквариум. В течение на тези няколко секунди, през които се беше оглеждала за октопода и морските кончета, останалите две риби бяха преминали през акулата и вече се стелеха като прах.

Бейли се засмя нервно.

– Е, вече се чудя... – понечи да каже той, но се спря.

Мей вдигна поглед и видя присвитите, непреклонни очи на Стентън. Процесът нямаше да бъде прекратен. Тя погледна към Калден, или Тай, който не беше откъсвал очи от аквариума. Наблюдаваше случващото се съвсем спокойно, сякаш вече го беше виждал и знаеше всеки развой.

– Добре – поде отново Бейли. – Нашата акула май е страхотна гладница и бих се притеснил за останалите обитатели на малкия ни воден свят, ако не бях сигурен, че са в безопасност. Само че съм сигурен. Стоя до един от най-великите изследователи на подводния свят, който добре знае какво прави.

Мей наблюдаваше Бейли, докато говореше, а той гледаше Стентън и търсеше с очи някакъв намек, някакъв знак, че биха могли да прекратят всичко, или поне някакво обяснение, успокоение. Но Стентън просто се взираше в акулата с възхищение.

Бързо, свирепо раздвиждване върна погледа на Мей към аквариума. Муцуната на акулата беше дълбоко в коралите и атакуваше с брутална сила.

– О, не! – промълви Бейли.

Съвсем скоро коралът поддаде и се разцепи, акулата се стрелна напред и след миг излезе в отвореното пространство, теглейки октопода, сякаш да покаже по-добре на всички – на Мей, зрителите й и Мъдреците – как разкъсва животното на парчета.

– О, боже... – простена тихо Бейли.

Умишлено или не, октоподът опита да се противопостави на участта си. Акулата отхапа едното му пипало, след това сякаш отгриза част от главата му, но няколко секунди по-късно жертвата все още беше жива и сякаш дори невредима. Но не задълго.

– О, не... О, не – повтаряше Бейли.

Акулата се извърна и бясно започна да къса пипалата му едно по едно, докато от октопода не остана само мъртва, млечнобяла, парцалива пихтия. Акулата налапа останките на два пъти и от октопода не остана и следа.

От Бейли се изтръгна нещо като вопъл и без да помества раменете си, Мей извърна очи към него – стоеше с гръб към аквариума, скрил лице в ръцете си. Стентън обаче се беше втренчил в акулата със смесица от възхищение и гордост, като родител, който за първи път вижда детето си да върши нещо наистина впечатляващо, на което се е надявал и е очаквал, но то, за щастие, се случваше по-скоро.

Над аквариума Виктор стоеше нерешително и се опитваше да улови погледа на Стентън. И той, също като Мей, очевидно се питаше дали не трябва някак да разделят акулата и морското конче, преди и то да бъде погубено. Но когато и тя го погледна, Стентън продължаваше да гледа с непроменено изражение.

След още няколко секунди и ред безмилостни удари акулата беше раздробила още една коралова арка и заловила морското конче, което беше беззащитно и бе погълнато на две хапки: първо фината му главица, след това извитото му, подобно на папиемаше, телце.

Тогава, като машина в действие, акулата започна да прострелва водата с паст, докато не погълна всички хиляди бебета, всички водорасли, корали и анемонии. Изяде абсолютно всичко и бързо изхвърли остатъците, застилайки дъното на пустия аквариум с тънък слой бяла пепел.

– Е – обади се Тай, – тъкмо нещо подобно си представях.

Изглеждаше спокоен, дори бодър, докато се здрависваше със Стентън, след това с Бейли, и докато още държеше неговата ръка в дясната своя, в лявата си хвана тази на Мей, все едно тримата се канеха да затанцуват. Мей усети нещо в дланта си и веднага стисна пръсти около него. После той се отдръпна и си тръгна.

– Най-добре и аз да вървя – прошепна Бейли. Обърна се, зашеметен, и се стопи в затъмнения коридор.

Останала сама в аквариума, акулата кръжеше все така лакомо, без да спира и за миг. Мей се зачуди колко ли време се очаква да стои, за да могат зрителите й да я гледат. Реши, че докато Стентън е тук, и тя ще остане. А той постоя дълго време. Не можеше да се насити на акулата и неспокойното й кръжене.

– До нови срещи – каза той най-сетне. Кимна на Мей, след това и на зрителите й, които вече надхвърляха сто милиона, голяма част от тях ужасени, но още по-голяма – възхитени и жадни за още.

В тоалетната кабинка, с обектив, фокусиран върху вратата, Мей плъзна бележката на Тай близо до лицето си, извън полезрението на зрителите. Той настояваше да се видят насаме и даваше точни насоки къде да се случи това. Инструктираше я, когато е готова, да излезе от тоалетната, но после да се обърне и да каже: „Не, връщам се“. Все едно призована от някаква спешна нужда. В този момент той щеше да прекъсне предаването й и да спре образа от всички камери наоколо за трийсет минути. Това щеше да предизвика немалка врява, но се налагаше. Животът й, твърдеше той, зависел от това – както и животът на Ани, и на родителите й. „Всичко и всички висим на косъм.“

Това щеше да е последната й грешка. Знаеше, че е грешка да се среща с него, особено скришом. Но нещо в случилото се с акулата я беше разколебало и направило податлива към грешни решения. Да можеше някой друг да ги взима вместо нея – някак си да изкорени колебанието, вероятността от провал. Само че трябваше да разбере защо Тай е разиграл всичко това, нали? Може би всичко е тест? Тогава би имало някакъв смисъл. Ако я готвеха за велики дела, нямаше ли да я подложат на някакво изпитание? Знаеше, че биха.

Затова последва инструкциите. Излезе от тоалетната, съобщи на зрителите си, че се връща, и когато връзката прекъсна, тръгна по пътя, който бяха извървели заедно с Калден през онази странна вечер, когато за първи път я беше завел в помещението дълбоко под земята, където съхраняваха и охлаждаха с вода Стюарт. Когато пристигна, завари Калден – или Тай – с гръб към червената кутия. Беше свалил вълнената шапка, разкривайки побелелите си коси, но все още носеше прословутия си анорак и тази комбинация между двамата мъже в едно тяло я отврати. Когато той понечи да се приближи към нея, тя извика:

– Не!

Той спря.

– Не мърдай.

– Не съм опасен, Мей.

– Не знам нищо за теб.

– Съжалявам, че не ти казах кой съм. Но не съм те и лъгал.

– Каза ми, че се казваш Калден! Това не е ли лъжа?

– Освен това, не съм те лъгал.

– Освен това? Освен че ме излъга за самоличността си?

– Знаеш прекрасно, че нямам голям избор.

– И изобщо що за име е Калден? От някой сайт за новородени ли го изкопа?

– Да, харесва ли ти?

Той се усмихна страховито. Мей усещаше, че не бива да е тук, че трябва веднага да си тръгне.

– Мисля, че трябва да си вървя – пристъпи към стълбите тя. – Имам чувството, че всичко това е един ужасен номер.

– Мей, замисли се за момент. Ето, виж ми шофьорската книжка.

Той й подаде картата си. На снимката стоеше гладко обръснат, тъмнокос мъж с очила, приличащ по-скоро на онзи Тай, когото тя помнеше от всички видеозаписи, стари снимки и портрета пред библиотеката на Бейли. Името му гласеше Тайсън Матю Господинов.

– Погледни ме. Никаква прилика ли не откриваш?

Той за миг отиде до вътрешната пещера, която й беше показал, и се върна с чифт очила.

– Ето, виждаш ли? Сега приликата е очевидна, нали? – И сякаш в отговор на следващия й въпрос, продължи: – Винаги съм изглеждал по най-обикновен начин. После махнах очилата, разкарах анорака. Промених изцяло външния си вид, дори начина, по който се движа. Но най-драстичната промяна е, че косата ми побеля. Защо мислиш, че се случи това?

– Нямам представа – отговори Мей.

Тай разпери ръце към всичко наоколо, към обширния кампус някъде далеч над тях.

– Заради всичко това. Заради проклетата акула, която изяжда целия свят.

– Бейли и Стентън знаят ли, че се разхождаш насам-натам под друго име?

– Естествено. Дори се очаква от мен да съм тук. На практика не ми е позволено да напускам кампуса. Стига да съм тук, те са доволни.

– Ами Ани, тя знае ли?

– Не.

– Значи аз съм...

– Да, третият човек, който знае.

– Но защо ми казваш?

– Защото имаш страхотно влияние тук и защото трябва да помогнеш. Ти си единственият човек, който може да забави всичко това.

– Кое да забавя? Компанията, която ти си създал ли?

– ей, не съм искал да се случи нищо подобно. И всичко се развива твърде бързо. Тази идея за Завършването е далеч отвъд целите ми, когато започнах всичко, и далеч отвъд редното. Трябва да възстановим някакъв баланс!

– Първо, не съм съгласна. И второ, не мога да ти помогна.

– Мей, Кръгът не бива да бъде завършен!

– Какви ги говориш? Как може да го казваш точно сега? Ако наистина си Тай, значи по-голямата част от всичко това е твоя идея.

– Не. Не. Опитвах се да направя мрежата по-цивилизована. По-елегантна. Заличих анонимността. Комбинирах хиляди парченца в една унифицирана система. Но не си представях един свят, в който профилът в Кръга е задължителен, в който цялото управление, целият живот минава през една-единствена мрежа...

– Тръгвам си – прекъсна го Мей и се обърна. – И не виждам причина да не го направиш и ти. Зарежи всичко. Ако не вярваш, просто напусни. Иди в гората.

– На Мърсър не му се получи много добре, не мислиш ли?

– Майната ти.

– Извинявай. Съжалявам. Но точно заради него те потърсих днес. Не осъзнаваш ли, че той е само едно от последствията от всичко това? Ще има и други като него. Много. Толкова много, които няма да искат да бъдат намерени, но ще бъдат. Толкова много хора, които не искат да са част от това. Точно това е новото: преди имаше възможност човек да откаже. Но вече не е така. Завършването на Кръга е краят. Затваряме го около всички – тоталитарен кошмар.

– И искаш да кажеш, че аз съм виновна, така ли?

– Не, не. Изобщо не казвам това. Ти си посланикът. Ти си лицето. Благото приятелско лице. А Завършването... ще е възможно благодарение на двама ви с твоя приятел Франсис. Твоята идея за задължителен профил и неговият чип. Дет-Тектор? Отвратително е, Мей. Не го ли осъзнаваш? Всички деца имат имплантиран чип още от бебета – за тяхна безопасност. Да, това спасява животи. Но после какво, махат ги като станеш на осемнайсет ли? Не. В интерес на образованието и безопасността, всичко, което постигнат, ще бъде записвано, следено, анализирано – завинаги. Когато станат на възраст да гласуват, да се включат, членството им е задължително. И тъкмо там се затваря Кръгът. Всички ще бъдат следени от люлката до гроба, без право на отказ.

– В момента наистина звучиш точно като Мърсър. Тази параноя...

– Само че знам повече от Мърсър. Не смяташ ли, че щом някой като мен, който е измислил по-голяма част от всичко това, го е страх, и теб би трябвало да те е страх?

– Не. Мисля, че си си загубил нюха.

– Мей, повечето неща, които съм създал, бяха просто на шега, ей така, от някакво перверзно любопитство дали ще проработят, или не, дали хората ще ги използват. Все едно да издигнеш гилотина на централния площад. Не очакваш да се нареди опашка от хиляда човека, които чакат да си подложат шията, нали?

– Така ли виждаш нещата наистина?

– Не, извинявай, лош пример. Но част от това, което направихме... наистина беше само за да видим дали някой реално ще го използва, дали ще се приеме. И когато това се случи, направо не можех да повярвам. Но вече беше твърде късно. И Бейли, и Стентън, и първичното публично предлагане... След това нещата започнаха да се движат толкова бързо, че имаше пари за всяка безумна идея. Мей, моля те само да си представиш как ще се развият нещата.

– Знам как ще се развият.

– Мей, затвори очи!

– Не искам.

– Мей, моля те! Затвори очи!

Тя ги затвори.

– Искам само да свържеш тези няколко точки и ще видиш това, което и аз. Представи си: Кръгът от години поглъща всичките си конкуренти, нали така? Това само прави компанията по-силна. Деветдесет процента от търсенията по целия свят вече минават през Кръга. А без конкуренция този процент може само да се покачва. Скоро ще е почти 100. И двамата отлично знаем, че ако можеш да контролираш движението на информация, можеш да контролираш всичко. Можеш да контролираш почти изцяло това, което всеки вижда и знае. Ако искаш да погребеш някаква информация завинаги, ще го направиш за не повече от две секунди. Ако искаш да съсипеш някого, това са пет минути работа. Как може който и да е да се опълчи срещу Кръга, ако тук контролират цялата информация и целия достъп до нея? Искат всеки да има профил в Кръга и почти са успели да го наложат със закон. Тогава какво следва? Какво ще стане, когато контролират всички търсения и имат неограничен достъп до всички данни на всеки един човек? Когато знаят за всяка крачка, която направиш? Ако всички парични преводи, здравни и ДНК данни, всяка частица от живота ти, хубава или лоша, всяка изречена дума минава по един-единствен канал?

– Има хиляди защитни механизми срешу подобно развитие на нещата! Просто не е възможно. Замисли се, че правителствата ще...

– Правителствата, които са прозрачни ли? Законодателите, които дължат репутацията си на Кръга ли? Които ще бъдат унищожени в мига, в който си отворят устата? Какво си мислиш, че се случи с Уилямсън? Спомняш ли си я? Заплашва монопола на Кръга и – каква изненада! – федералните откриват изобличаващи работи в компютъра й. Това съвпадение ли е, според теб? Тя беше сигурно стотният човек, на когото Стентън причинява подобно нещо. Мей, затвори ли се Кръгът, това е. И ти помагаш за Завършването. Тази история с демокрацията, Демораж или както там го нарекохте – божичко... Под претекста, че всеки глас ще бъде чут, дават властта в ръцете на тълпата. Създавате безфилтърно общество, в което тайните са престъпление. Гениално е, Мей. Ти си гениална. Ти си човекът, за когото Стентън и Бейли са си мечтали от самото начало.

– Но Бейли...

– Бейли вярва, че животът ще е по-добър, дори перфектен, когато хората имат свободен достъп до всички и всичко. Наистина вярва, че отговорите на всеки житейски въпрос се крият в другите хора. Че откритостта, пълната и непрекъсната връзка между хората по света ще помогне на този свят. Че това сме чакали – момента, когато всеки един е свързан с останалите. Това е истинският рай за него, Мей! Не осъзнаваш ли колко крайна е тази позиция? Идеята му е радикална и в друго време би се приела като нестандартно хрумване на ексцентричен професор: цялата информация, лична или не, трябва да е достъпна за всички. Знанието е собственост и никой не може да го притежава. Инфокомунизъм. Добре, има правото на такова мнение. Само че в комбинация с безскрупулна капиталистическа амбиция...

– Значи Стентън е проблемът.

– Стентън професионализира идеализма ни, монетизира утопията ни. Той е този, който видя връзката между работата ни и политиката, между политиката и контрола. Публично-частното води до частно-частно и скоро Кръгът ще осъществява повечето или дори всички държавни услуги, с невероятна ефективност в частния сектор и неутолим апетит. Всички стават жители на Кръга.

– И защо това да е толкова лошо? Ако всички имат равен достъп до услугите и информацията, тогава най-сетне ще можем да се наречем равни. Никакъв вид информация не трябва да струва нищо. Нищо не трябва да ни пречи да знаем всичко, да имаме достъп до всичко...

– Но ако всички се следят...

– Няма да има престъпност! Няма да има убийства, отвличания, изнасилвания. Нито едно дете повече няма да стане жертва. Няма да има лица в неизвестност. Не мислиш ли, че това само по себе си...

– Мей, не видя ли какво се случи с приятеля ти Мърсър? Гониха го до пределите на света и сега вече го няма.

– Но това са основите на историята. Не си ли разговарял с Бейли за това? При всеки голям обрат в човечеството има размирици. И някои хора биват изоставени, а други сами избират да бъдат изоставени.

– Значи смяташ, че всички трябва да бъдат следени, наблюдавани, така ли?

– Смятам, че всичко и всеки трябва да може да бъде видян. А за тази цел трябва да бъдем наблюдавани. Двете са неразделни.

– Но кой ще иска да бъде гледан постоянно?

– Аз искам. Искам да бъда видяна. Искам доказателство, че съм съществувала.

– Мей...

– Това се отнася и за повечето хора. Повечето биха дали всичко, което знаят, всеки, когото познават – биха го разменили, за да знаят, че са били видени, зачетени, дори може би и запомнени. Всички знаем, че един ден ще умрем. И че светът е твърде голям, за да сме от някакво значение. Затова всичко, което имаме, е надеждата да ни видят, да ни чуят, макар и само за миг.

– Но Мей... Видяхме всяко създание в онзи аквариум, нали? Видяхме как бяха погълнати от чудовище, което ги превърна в пепел. Не осъзнаваш ли, че всичко, което се случи в аквариума с онова чудовище – това чудовище, – ще се случи отново?

– Добре, какво по-точно искаш от мен?

– Когато имаш максимален брой зрители, искам да прочетеш това изявление.

Той й подаде лист хартия, на който беше изписал с разкривени главни букви списък с твърдения под заглавието „Човешките права в Дигиталната епоха“. Мей плъзна поглед по написаното и се зачете: „Всички трябва да имаме правото на анонимност.“ „Не всяка човешка дейност е измерима.“ „Непрестанното събиране на данни за количественото определяне на качеството на всяко начинание оказва катастрофално влияние върху истинското познание.“ „Границата между обществено и частно трябва да остане неприкосновена.“ В края на списъка откри едно изречение, изписано в червено: „Всички трябва да имаме правото да изчезнем“.

– Значи искаш да прочета всичко това на зрителите си?

– Да – каза Калден с нездрав поглед.

– И после какво?

– Измислил съм поредица от стъпки, които ще започнем да предприемаме заедно, за да разрушим всичко това. Знам всичко, което някога се е случвало тук, Мей, и има толкова много неща, които биха убедили всеки, независимо колко е сляп, че Кръгът трябва да бъде разтурен. Знам, че мога да го направя. Аз съм единственият, който може, но се нуждая от твоята помощ.

– И после какво?

– После аз и ти ще отидем някъде. Имам толкова много идеи. Ще изчезнем. Можем да обиколим Тибет. Да прекосим Монголската степ на велосипеди. Да обиколим света с лодка, която сме си построили сами.

Мей си представи всичко това. Представи си разпадането на Кръга, разпродаден насред назрял скандал, тринайсет хиляди души, останали без работа, кампусът – превзет, надробен, превърнат в колеж или мол, или нещо още по-ужасно. Най-накрая се опита да си представи и живота на лодка с този мъж, на околосветска обиколка, необвързани с нищо, но видя онази двойка на шлепа, която беше срещнала преди месеци в залива. Навътре в морето, сами под брезента, с виното от картонени чашки в ръка, даваха имена на тюлените и си спомняха за островни пожари.

В този миг Мей осъзна какво трябва да направи.

– Калден, сигурен ли си, че никой не ни чува?

– Разбира се.

– Добре, чудесно. Да, сега виждам всичко съвсем ясно.