Кръв

V

Дойчинов продължи, накуцвайки, към своята квартира, нейде при подуенския мост. Въпреки умората едно особено напрежение го тласкаше като пружина при всяка крачка. Нещо вътре в него остро звънтеше, разпокъсани мисли се стрелваха в съзнанието му и угасваха, без да задържи нито една.

— Свърши се… свърши се… свърши се… — машинално повтаряше той, вървейки. Един минувач се обърна и изгледа учудено стария човек, който си приказваше сам. — Свърши се… свърши се… — После изведнъж се спря насред улицата. Далеч с рев и трясък пожарната команда се прибираше. — Свърши ли?… Ах, глупак с глупак! — нахока се сам той. — Кое е свършило?… Та то сега почва!… Сега почва, разбираш ли? — изохка той.

— Е, та? — отвръщаше злобно някой в ушите му. — Нали това чакаше, нали за това цял живот работи, това приготвяше!… Ето го празника — огнен и кървав…

Той стигна замаян до едноетажната къщица с дворче. Това беше единственото му имущество, наследство от покойната съпруга — оная намръщена, болничава жена, за която се бе оженил и с която бе преживял двайсет и една години, за да изпълни честно думата, дадена някога през един далечен ден в глухото градче, където учителствуваха заедно. Осем години вече, откак нея я нямаше. Той остана в полуетажа, даваше под наем горните две стаички и живееше така, сам, осигурен с малката пенсия и къщицата.

Горе наемателите се бяха прибрали и навярно спяха. Той отключи долу, облече зимното си палто и седна във вестибюлчето. Отново пред очите му запрелитаха безредни образи и всичко се обърка: планината… облаците… усмихнатото лице на Янко с мъх на горната устна… един стражар, който крещи до пресипване… езици пламък… огромните, страшно разтворени очи на Вяра… Той скочи. Какво ли става сега там, у тях?… Защо я остави сама? „Сама?… Глупости!… — усмихна се криво той и седна. — Тя вече не е сама…“ Той бе забравил… Ами ако са открили и него?… Какво ще стане с нея?… Гореща вълна го заля цял. Той отново скочи.

— Ах, дявол го взел!… Сега за това ли трябва да се мисли?… Сега, когато всеки час земята се къпе в нова човешка кръв на десетки близки и далечни хора… Когато утре може би светът ще приеме нов образ, този, за който те бяха мечтали от толкова години…

Нощта се бе сгъстила. Тъмнината натискаше мозъка. Дойчинов запали лампите в двете стаи и бавно закрачи.

„Нов образ?… Светът?… Човечеството…“ Той изрече гласно тия думи и се учуди: като че не той, а някой друг безстрастно ги бе произнесъл. Колко чуждо звучаха сега те! Думи — съчетания на звуци, безцветни, кухи. Какво имаше зад тях?… „Човечество… L’humanite“ — произнесе той гордата чужда дума, която толкова години грееше пред него като сияние. Той се обърна безпомощно към стените наоколо. От напрашените полици и рафтове, от пода до тавана, го гледаха купища книги, изпълнили половината стая. Книги!… Книги!… Те бяха изяли, бяха сдъвкали с малките си черни зъбчета цялото му съществувание — и от онова свежо, плътно и силно нещо, което бе неговата младост някога, бяха направили тая сива каша, изляна и изсъхнала в плоски, еднакви, досущ еднакви калъпчета… Но защо сега всичко се разбъркваше?…

„Човечеството — освободено и радостно!“ — процитира машинално той някакъв стих. И изведнъж ядно смачка цигарата си и отиде на прага.

Горе проплака дете, заскърца люлка и отново затихна. Човечество?… Кое?… Тоя едър мъж, който вонеше на вино и псуваше: „Живи да ги изгорят!… Тяхната вяра кучешка!…“ Или тия кротки хора, които спяха тук, над него, и събираха лев по лев да отворят бакалница?… Или червеният инструктор с шия на бик?… Или двамата юноши, които лежаха сега в опожарената къща, разкъсани и обгорели?… Човечеството!… Вихров с жадната уста и с очи, които бягат като мишки?… Или студеното лице на Радев?… Или обезобразеният, изтърбушен стражар?… Старият човек горчиво сви устни и въздъхна.

Ами Вяра?… А Деян?… Другите?… И в същия миг една вихрушка го грабна, завъртя и раздруса всичко в съзнанието му. Но наистина, какво ставаше с него?… Де бяха предишното равновесие и яснота?… Сега той се усещаше разчленен на много отделни парчета, които се бяха разместили и не можеха отново да се сглобят. Какво беше това?… Позорно малодушие ли или обезверяване, напластявано от години и сега неочаквано озъбено насреща му?… Или някакво късно пробуждане на неговото старо, глупаво, сантиментално сърце?…

Той закрачи отново с пламнала глава, омаломощен и забъркан. Кучето, пуснало опашка, вървеше в стъпките му и го гледаше уплашено. Ала господарят му не го виждаше. Той взе стол и седна до прага. Минутите минаваха — бързи, задъхани, после по-бавни и по-бавни. Полека-лека тревогата му почна да се уталожва. Той облегна глава на вратата и разсеяно изви очи. Далеч на север две малки звезди блещукаха, изгубени в тъмното небе. Погледът му се застоя на тия немощни светлинки в безпределната тъмнина на пространството. И неочаквано до слуха му долетя някакъв смътен, едва доловим звук, някакви глуха, далечна въздишка.

Дойчинов потърка чело и напрегнато се вслуша. Да, да, тиха, беззвучна въздишка. После още една, още друга, много, безброй. Те идеха някъде из дъното на нощта — невидими, безплътни, като тънички лъчи, насочени към него. Все по-ясно той чуваше вече тия хиляди, милиони въздишки на заспалия град, на цялата тъмна земя, отделни човешки стенания, които спираха като във фокус до неговото сърце. Какво искаха, за какво молеха те?… Той кимна с глава: да, да!… Той бе разбрал, той знаеше отдавна вече!… То беше страшната, предвечна самотност на всяка отделно съществувание — на последния бедняк и на охолния щастливец, — безутешната човешка самотност, която прави хората, както бе казал някой, по-далечни един от друг, отколкото звездите. Тая чудовищна самотност, пред която онемяват всички други страдания, която блуждае в пустите смразени пространства на вселената и пищи оттам за малко обич и милосърдие…

От двора лъхна хлад. Той отмести стола навътре и едва сега съзря кучето. То се бе изправило на два крака и го гледаше с влажните си очи. Той се наведе, взе го и притисна до гърдите си неговото меко, топло телце.

От заранта ръмеше ситен, студен дъжд. С дигната яка Борис крачеше из разкаляната улица. Върху посърналото лице блестяха очите. Той подсвиркваше, прескачайки локвите, а в главата му се тълпяха тежки и тревожни мисли. Само два дни бяха минали от нещастието с печатницата, а събитията се трупаха всеки нов час. Цялата страна беше в изострено напрежение. Идеше нещо неминуемо, страшно, и в същото време — непреодолимо любопитно. Пълзяха слухове, смътни, фантастични, и се стопяваха, за да се явят отново около всяка нова случка. Арести, убийства, бомби изпълваха дните и загатваха за друго, неизвестно, но голямо и близко. Всичко имаше някакъв червеникав отблясък — кръв и огън бяха боядисали въздуха, хората и нещата. В тая гъста атмосфера нервите се опваха до скъсване, мисълта добиваше особена острота, готова веднага да се излее в дело.

Момъкът зави няколко улици зад „Мария Луиза“, спря за минута срещу една аптека и се огледа наоколо. Един мъж се бе прислонил от дъжда до срещния електрически кантон. Борис го изгледа подозрително, почака оня да отмине и влезе в аптеката. Вътре нямаше клиенти. Цвета Соколова кимна усмихнато на момъка и пое една рецепта, която той й подаде.

— Слушай, Соколова — шепнешком почна Борис. — Внимавай добре… изглежда, че те следят… Може да е за Деяновата жена, но може и за тебе… Стори ми се, че някой дебнеше преди малко…

Соколова сбра насмешливо вежди и отвърна:

— Само за това ли си дошел?… Можеше по телефона да ми обадиш…

— Никакви телефони вече — подслушват… Има предателство. Людскан ме натовари да те предупредя лично. Някой си Минчев, от студентската секция, бил провокатор…

— А-ах! Подлецът! — с искрящи очи избухна Соколова, смачка рецептата и я хвърли на земята.

— Чакай, чакай, момиче — засмя се Борис, — какво е крива моята рецепта? — И се наведе да я дигне. — Ти го познаваш, струва ми се?…

— Не той… онзи е подлец!…

— Кой?

— Людскан, разбира се, кой!…

Борис се огледа, наведе се намръщен и процеди:

— Ш-ш-т! Мълчи!… Не говори глупости! Людскан не е, нито ще бъде подлец!… Слушай…

— Подлец и провокатор е той!… — отново викна Соколова.

— По-тихо! — дигна ръка Борис. — И слушай: Янко и Кръстьо са издадени от него, никой чужд не знаеше печатницата. А струва ми се, че ти си го завела преди няколко дни там за книжата… Това — едно. Второ — вчера цялата ядка в Университета е арестувана. Трето — изглежда, че той всъщност не е никакъв студент и само за лице се е записал. Такива ни са сведенията… Четвърто — оня ден Павлина Радева е заминала за връзка с Дивия. Без да е натоварен, той тръгнал с нея… Ще видим какво ще излезе и от това. Сега разбра ли?…

Момичето се подпря на шкафа, бяло като стената. Всичко се люшна и завъртя пред очите й. Устните й мигом посиняха. На момъка му дожаля.

— Хайде, успокой се… не си виновна ти, мръсници има навсякъде… Случват се и по-страшни работи. Сега главното е да се обезвреди този негодяй и да се пазите всички. При първия знак ще трябва да се укриеш. Дай ми сега два аспирина и да си вървя, че оня приятел там — кимна той към улицата — като че пак се мярна.

Соколова дигна глава и го погледна с очи, които не виждаха. Устните й с усилие се раздвижиха.

— Кога се връща Павлина?… — продрано запита тя.

— Не знам… Чакай, Людскан като че спомена нещо за довечера… Хайде, довиждане и кураж, Цвето! — засмя се приветливо момъкът и излезе.

Тя не отвърна. Главата й шумеше. Нещата се мержелееха в мъгла, уличният шум идеше много отдалеч. После постепенно всичко започна да се възвръща. Капки потракваха по стъклата. В задната стая бучеше примус. Ден като всеки ден. Тя стисна зъби и бавно изправи снага. Така значи. Двоен удар. Нищо… Тъй е по-добре. Наведнъж. Но сега тежко на всички, които се изправят насреща й! Тя извърна очи и погледна наоколо си. Студен, остър и зъл, безпощадно зъл поглед.

Вечерта тя излезе от аптеката, увери се, че никой не я следи, и тръгна за гарата. Там тя се настани до един прозорец на бюфета. Сега всичко бе вече уталожено. Някъде назад се бе случило нещо голямо и страшно, един внезапен пожар, който я бе опустошил — но то беше отдавна, много отдавна. През тия няколко часа тя бе стигнала до предела на живота. И сега чакаше със спокойна, злорада решителност.

Тълпата от ломския влак се изсипа на перона. Накрая, между забързалите пътници, бавно, рамо до рамо, усмихнати един другиму, вървяха Минчев и Радева. Той беше в тренчкот; каскет и кожена чанта под ръка. Младата жена бе забила ръце в джобовете на сиво пътно палто, което очертаваше кръглите й рамене, и светлите коси грееха под малка шапчица. Соколова стана незабелязано и ги проследи до изхода. Той се наклони церемонно, целуна й ръка, пошепна нещо на ухото й, тя закачливо го плесна с ръкавицата си и отърча за трамвая. Дъждът все така ръмеше Минчев дочака следния трамвай и се качи в него. Дебнеща в сянката, Цветана скочи в ремаркето, прилепи се на предната платформа и заследи. Студентът слезе при Модерен театър, пое на запад по „Цар Симеон“, сетне зави по „Ломска“ и слезе до канала. На петдесет крачки зад него, плъзгайки се край тъмните стени, Соколова вървеше подире му. Той продължи край канала, мина моста на булевард „Ботев“ и тръгна веднага по реката, право на изток. В края тъмнееше безформено корпусът на грамадно здание. Сърцето на момичето заблъска лудешки. Тя затършува из чантичката си, вървейки. Той наближаваше зданието, пред което мърдаше стражар с пушка. Още няколко крачки… може би ще отмине… Още една… още една… Минчев спря при входа, запита нещо, стражарят тропна, отдаде чест, момъкът се застоя една минута, преди да влезе. Облегната на стената и задъхана, Соколова дигна ръка, в която лъсна малък пистолет. В същия миг някакви клещи стиснаха дясната й ръка и я извиха назад. До ухото й изсъска познат шепот:

— С-с-стига г-глупости! Веднага да си вървиш!… Искаш всички да ни пипнат тази нощ?… — Людскан, изникнал от тъмнината зад нея, прибра револвера и я командуваше.

— Веднага! Заобикаляй… оттатък… и върви утре в друга квартира!

Тя се бе опомнила вече, кипна и посегна към него.

— Дай ми оръжието!… Защо ме спря?… Дай револвера!… — яростно изсъска тя. — Аз ще го чакам, като излезе… Не бой се, жива няма да ме хванат!

— Ш-ш-ш! — дръпна я момъкът с железни ръце и я поведе назад. — Какво търсиш ти тук?… Тия работи не са за жени!… Само пречите… Ако не беше ти, сам щях да свърша с тая гад… — Помълча една минута и язвително добави: — Сега повярва ли?

Тя не отвърна нищо, наведе глава, почувствува се изведнъж изнемощяла, нозете й натежаха като куршум. Людскан й помогна и я поведе полека. При моста тя прилепи лице до мократа желязна греда и беззвучно се затресе в ридания. Той почака да мине тоя пристъп, отвори чантичката й и пъхна парче книга.

— Ето ти адрес за квартирата и новата връзка. Прочети и ги скъсай. От таз вечер всички сме нелегални…

И бързо прекоси към срещната страна.

Беше късно, когато той изкачи стъпалата на грамадно здание, което заемаше цял квартал в центъра на града. Тук имаше кантори, адвокатски писалища, магазини. Няколко входа водеха към различните крила. На един етаж висеше табела: „Холандско-българско дружество за електрически материали“. Тук беше тайната квартира на Богдан Радев. Прокуристът на фирмата, предан партиец, ерген, имаше на разположение за себе си цял апартамент и бе отстъпил две стаи на запасния капитан, който от известно време се криеше. Властта знаеше, че той е зад граница. Жена му живееше сама в малката къща на брата си, адвокат, емигрант отпреди две години. Те се срещаха често тук, а понявга и другаде, в сигурни квартири, дето той отиваше само нощем.

Радев захапа стъкленото си цигаре и нетърпеливо отсече:

— Е, та? Нали говорихме за това вече?… При първия случай ще свършиш с тоя сукин син. Какво има още?…

Людскан заекна повече от друг път, но спокойно и твърдо продължи:

— Има, другарю Радев. Той пристигна тая вечер от Вършец заедно с госпожата… с другарката Радева…

Момъкът бе полуспуснал клепачи и сините му очи гледаха право в очите на Радев. Мъжът премигна, неразбрал в първата минута. Сетне скочи озверял и дигна юмрук:

— Лъжеш!… Мер…

Людскан мигом хвана двете му ръце и процеди настръхнал:

— Другарю Радев, внимавай!… До днес никой не ми е казвал лъжец!…

Радев се отскубна от него, блъсна вратата на съседната стая и викна:

— Лина!…

На прага се изправи Радева, усмихната, в бледорозов пенюар и бухнали златни коси, нежна като пастелна рисунка. Бърза сянка мина по лицето й, като съзря Людскана, но веднага се овладя, кимна и продължи да се усмихва.

— Беше ли Минчев с тебе… там?… — със стиснато гърло рече Радев.

— Къде — там? — засмя се галено жената. — На тръгване се видяхме във влака, имал зет във Фердинанд, трябвало да уреждат сметки… А после каза, че и той щял да се връща днес, та ще ми кавалерствува… Какво има?

Радев преглътна и замълча. Лицето му посивя и се наряза от бръчки.

— Тази сутрин — обади се Людскан през зъби — Дивия е бил обграден към Петрохан…

Радев подскочи като ужилен:

— Отде знаеш?…

— Научих от апаратната. Двама са убити, един ранен и заловен, другите се измъкнали…

Павлина отвори уплашени очи, приближи до Радева и го хвана за ръката:

— Слава Богу, мило, че писмата са вече тук… Но не мога да разбера, какво общо има това с Минчев? — добави с усилие тя.

— Това, госпожа — предизвикателно отвърна Людскан, — че таз вечер направо от гарата господин Минчев отиде в Дирекцията на полицията.

Жената се притисна до Радев, побледняла и съвсем забъркана.

— Може ли… може ли да бъде?…

— Може, госпожа… Аз го видях с очите си… А пък имаше и други…

— Защо го остави, като си го видял? — викна Радев. — На решето бих го направил, скота му н’еден!…

— Попречиха ми… имаше хора… ще ти обясня друг път, другарю Радев…

Радев обърна сбърченото си лице към момъка.

— Добре. Станалото — станало. Няма време за хленч. Всички нелегални квартири да са готови. Хората да се предупредят. Ще наредиш да се раздаде от склад в оръжие на всички ядра. Утре заран ще влезеш във връзка с Чавдарова. Свободен си.

Когато Людскан излезе, Радев приближи жена си, стисна силно китката на ръката й и глухо рече:

— Какво значи всичко това, Лина?… Какво значи това, кажи!

Жената отстъпи крачка и повтори със своя пеещ глас:

— Какво значи това?… Кое, моля ти се?… Че Минчев ме е съпровождал във влака?… Ха-ха-ха! — разсмя се тя неочаквано. — Мило, мило мое, ревниво момче!… Нима ти наистина можеш да допуснеш макар и за минута, че подобни хлапетии могат да бъдат опасни за тебе?… Ти, ти, ти, глупаво, ревниво момче! — притисна се тя до него.

— Не това… не това… — смутен и ядосан отвърна Радев. — Но той е провокатор, предател, мръсник!…

Тя се дръпна и бързо отвърна:

— Та аз ли съм виновна за това?… Отде можех да зная?… Преди пет дни вие всички с възторг го приехте — днес вече го осъждате на смърт като предател!… Наистина аз почвам да не разбирам…

— Няма нищо за неразбиране, Лина — раздразнено прекъсна мъжът, — конспирация така не се прави… Този негодяй ни струва вече твърде много! Кой знае какво още има да пакости!…

Той се отпусна на стола, свали очилата си и потърка възпалените от умора очи. Младата жена се плъзна безшумно и седна на коленете му.

— Е, какво?… — пригали се тя до лицето му. — Нека пакости!… Какво от това?… Ти знаеш, че аз не се боя! Колкото по-зле, толкоз по-добре, нали?… От днес вече и аз съм като тебе — с примка на шията!…

Тя се притисна по-силно. Младата й гръд се залепи до сърцето му.

— Кажи, ти не ми се сърдиш, нали?… — продължаваше тя напевно и тънкият мирис на току-що изкъпано тяло влизаше в него като парлива наркоза.

Да се сърди?… Как ще се сърди на това голямо дете, което лежеше в ръцете му!… Да се сърди?… О, как беше уморен той и каква пълна, бездънна почивка беше това младо, свежо и сладко тяло!… Той дигна нежно главата й и се наклони: в нейните очи — близки, големи, сиви, дето пламтяха и угасваха безброй синкави и сребристи пламъчета, се топеше сега без остатък всичко — всичко, което беше извън нея.