Кръвно обещание

Глава 9

— Мислех, че си сън — казах аз.

Всички останаха прави — дампирите, наобиколили мороя в нещо като предпазен щит. Лицето на Ейб бе онова странно лице, което виждах, докато се люшках между съзнанието и безсъзнанието след битката в обора. Беше по-възрастен от мен, на години по-близо до Олена. Имаше черна коса, козя брадичка и тен на лицето, доколкото можеше да има един морой. Ако някога сте виждали загорели или мургави хора, които са болни и пребледнели, много приличаше на тях. В кожата му се съдържаше някакъв пигмент, но силната бледност надделяваше. Но най-смайващото от всичко бяха дрехите му. Носеше дълго, тъмно, очевидно много скъпо палто и тъмночервен кашмирен шал. Под него се виждаше златна верижка, в комплект със златна халка, която проблясваше на едното му ухо. Съдейки по тази пищна фасада, първоначалното ми заключение за този тип щеше да е, че е пират или сводник. Но миг по-късно промених мнението си. Нещо в него подсказваше, че не би се спрял пред нищо, за да наложи волята си.

— Сън, а? — рече мороят с почти незабележима усмивка. — Това не е нещо, което често чувам. Всъщност, не. — Явно размисли. — Обикновено се появявам в кошмарите на другите. — Не беше нито американец, нито руснак. Не можех да определя акцента му. Дали се опитваше да ме впечатли, или сплаши с лошата си репутация? Сидни не се страхуваше от него, но определено проявяваше завидна доза предпазливост.

— Е, предполагам, че вече знаеш коя съм — заключих. — Така че въпросът в момента е: ти какво правиш тук?

— Не. — Усмивката му стана малко по-студена. — Въпросът е ти какво правиш тук?

Посочих към къщата, опитвайки се да го давам непукистки.

— Присъствам на погребение.

— Не за това си дошла в Русия.

— Дойдох в Русия, за да кажа на семейство Беликови, че Дмитрий е мъртъв, след като, доколкото разбирам, никой не си е дал труда да го направи.

Това се превръщаше в доста удобно обяснение за присъствието ми тук, но докато Ейб ме изучаваше, по гърба ми пробягаха ледени тръпки, както когато Ева ме гледаше. Също като онази луда старица и той не ми вярваше и аз отново усетих опасния нюанс в иначе привидно приветливата му личност.

Ейб поклати глава и усмивката му изчезна напълно.

— Това също не е причината. Не ме лъжи, момиченце.

Усетих как настръхвам.

— А ти не ме разпитвай, старче. Не и ако не си готов да ми кажеш защо ти и приятелчетата ти сте рискували, изминавайки целия този път, за да вземете Сидни и мен.

Дампирите на Ейб се сковаха, като чуха обръщението „старче“, но за моя изненада, той отново се усмихна — макар че усмивката му не достигна до очите.

— Може би просто ти помагам.

— Не се връзва с това, което чух. Ти си този, който е наредил на алхимиците да изпратят Сидни тук с мен.

— О? — Той повдигна вежди. — Тя ли ти го каза? Ммм… лошо поведение от нейна страна. На началниците й няма да им хареса. Никак.

О, по дяволите. Бях говорила, без да мисля. Не исках Сидни да загази. Ако Ейб наистина беше някакъв „моройски кръстник“ — как го нарече тя? Змей? Змията? Не се съмнявах, че може да си поговори с другите алхимици, които да й стъжнят живота.

— Изтръгнах го насила от нея — излъгах аз. — Аз… аз я заплаших, докато пътувахме с влака. Не беше трудно. Тя и без това вече бе наплашена до смърт от мен.

— Не се съмнявам в това. Те всички са изплашени от нас и този страх е резултат от вековни традиции. Крият се зад кръстовете си, търсейки закрила от тях — въпреки подаръците, които получават чрез татуировките си. В много отношения те притежават същите характерни черти като вас, дампирите, с изключение на репродуктивните проблеми. — Докато говореше, гледаше към звездите, като някакъв древен философ, разсъждаващ за тайните на вселената. Държеше се така, сякаш всичко това е някаква шега, докато беше съвсем ясно, че има някакви планове за мен. Но аз не исках да бъда част от ничии планове — особено когато не знаех що за планове са.

— Да, да, сигурна съм, че цяла нощ бихме могли да си говорим за алхимиците и как вие ги контролирате — троснах се. — Но аз все още не зная какво искаш от мен.

— Нищо — отвърна той просто.

— Нищо? Направил си си целия този труд да ме свържеш със Сидни и да ме последваш тук за нищо?

Той сведе поглед от небето. В очите му блеснаха опасни искри.

— Ти не ме интересуваш. Имам свой бизнес, за който да се грижа. Дойдох заради други, които се интересуват от теб.

Сковах се. Най-после ме обзе истински страх. Мамка му. Значи наистина ме търсеха. Но кой? Лиса? Ейдриън? Татяна? Последното предположение ме изнерви още повече. Останалите биха ме търсили от загриженост за мен. Но Татяна… Татяна се боеше да не избягам с Ейдриън. Отново си помислих, че ако тя иска да ме намери, то е, за да се увери, че никога няма да се върна обратно. Ейб ми приличаше точно на такъв тип, който можеше да направи така, че някой да изчезне.

— И какво искат тези други? Искат да се върна у дома? — попитах, опитвайки се да изглеждам безстрашна. — Да не си мислиш, че може просто ей-така да се появиш тук и да ме завлечеш обратно в Щатите?

Тайнствената усмивка на Ейб се завърна.

— А ти мислиш ли, че мога просто да те завлека обратно?

— Ами — изрекох подигравателно, отново без да мисля, — ти не можеш. Но твоите момчета могат. Е, може би. А може и да ги надвия.

За пръв път Ейб се засмя високо — дълбок, гърлен смях, изпълнен с искрено веселие.

— Ти наистина оправдаваш репутацията си на безразсъдна и импулсивна личност. Очарователно. — Страхотно, няма що. Ейб навярно разполагаше с цяло досие за мен. Сигурно знаеше и какво обичам за закуска. — Ще се спазаря с теб. Ти ще ми кажеш защо си тук, а после ще ти кажа защо аз съм тук.

— Аз вече ти казах.

Като с магическа пръчка смехът и веселото му настроение изчезнаха. Пристъпи по-близо към мястото, където стоях, и видях как пазителите му се напрегнаха.

— А аз ти казах, че ме лъжеш. Имаш причина да си тук. И искам да зная каква е.

— Роуз? Може ли да дойдеш?

Гласът на Виктория, ясен и силен, се разнесе откъм къщата на Беликови. Обърнах се и я видях, че стои на прага. Внезапно изпитах желание да се махна от Ейб. Имаше нещо смъртоносно под тази крещяща и натруфена фасада и аз не желаех повече нито за миг да оставам с него. Скочих и заотстъпвах към къщата, като почти очаквах пазителите му да ме спрат и пленят, въпреки думите му, че не се интересува от мен. Двамата не помръднаха от местата си, но внимателно ме наблюдаваха. Странната усмивка на Ейб отново се върна на лицето му.

— Съжалявам, че не мога да остана повече и да си побъбрим — заявих.

— Няма нищо — великодушно отвърна той. — По-късно ще намерим време.

— Едва ли — отвърнах, а той се засмя. Побързах да последвам Виктория в къщата. Не се почувствах в безопасност, докато вратата не се затвори зад гърба ми. — Този тип никак не ми харесва.

— Ейб? — попита тя. — Мислех, че ти е приятел.

— Едва ли. Той е нещо като мафиот, нали?

— Предполагам — рече тя, сякаш не беше кой знае какво. — Но ти си тук благодарение на него.

— Да, зная, че е дошъл да ни вземе.

Виктория поклати глава.

— Не, имам предвид тук. Доколкото разбрах, докато си била в колата, постоянно си повтаряла Беликов, Беликов. Ейб решил, че ни познаваш. Затова те доведе в нашата къща.

Това беше смайващо. Сънувах Дмитрий, затова нищо чудно да съм произнесла фамилията му. Но нямах представа как се бях озовала тук. Реших, че са ме довели, защото Олена има медицински познания.

Тогава Виктория добави най-изумителното от всички неща досега.

— Когато разбра, че ние не те познаваме, смяташе да те отведе някъде другаде, но баба каза да останеш. Предполагам, че е сънувала, че идваш при нас.

— Какво? — Лудата, луда Ева, която ме мразеше? — Ева е сънувала мен?

Виктория кимна.

— Тя има тази дарба. Сигурна ли си, че не познаваш Ейб? Той е твърде голяма клечка, за да дойде тук без причина.

Олена приближи забързано към нас, преди да успея да отговоря. Улови ръката ми.

— Търсихме те. Къде се забави толкова? — Въпросът бе към Виктория.

— Ейб беше…

Олена поклати глава.

— Няма значение. Хайде, елате. Всички чакат.

— За какво? — Попитах, като се оставих да ме поведе през къщата към задния двор.

— Трябваше да ти кажа — заобяснява Виктория, докато вървеше забързано до нас. — Това е моментът, когато всички са насядали и си спомнят Дмитрий, като разказват истории за него.

— Никой не го е виждал отдавна. Не знаем какво се е случило с него напоследък — поясни Олена. — Ти трябва да ни разкажеш.

Трепнах. Аз? Стреснах се, особено когато излязохме навън и видях всички онези лица край огъня. Не познавах никого от тях. Как можех да им говоря за Дмитрий? Как можех да разкрия това, което бе най-съкровената част от душата и сърцето ми? Всичко се размаза пред очите ми и си помислих, че ще припадна. В първия миг, изглежда, никой не ме забеляза. Говореше Каролина с бебето на ръце. От време на време млъкваше, а останалите избухваха в смях. Виктория седна на едно одеяло, постлано върху земята, и ме придърпа до себе си. След малко и Сидни се настани до нас.

— Какво казва тя? — попитах шепнешком.

Виктория се заслуша няколко минути в сестра си, сетне се наведе към мен.

— Говори за времето, когато Дмитрий е бил много малък, как често молел нея и приятелките й да му разрешат да си поиграе с тях. Бил около шестгодишен, а те на осем и не искали да се мотае край тях. — Виктория спря, за да чуе останалата част от историята. — Накрая Каролина му казала, че може да играе с тях, ако се съгласи да се ожени за куклите й. И така Каролина казала на приятелките си да го облекат, подредили куклите в редица и церемонията започнала. Дмитрий се оженил поне десет пъти.

Не можах да сдържа смеха си, докато се опитвах да си представя как суровия, секси Дмитрий, когото познавах, се оставя на сестра си да го облече. Сигурно се е отнесъл към тази сватбена церемония с куклите също толкова сериозно и стоически, както приемаше и задълженията си на пазител.

След това говориха други хора и аз се опитвах да следя превода. Всички истории бяха за добротата на Дмитрий, за силния му характер. Дори и да не се е биел с неживите, Дмитрий винаги е помагал на нуждаещите се и по-слабите, винаги е постъпвал правилно, дори в ситуации, които са излагали живота му на риск. Това не бе изненада за мен. Дмитрий винаги постъпваше правилно.

Тъкмо заради това негово поведение го обичах толкова много. И аз приличах на него. Също се впусках да помагам на онези, които се нуждаеха, макар че понякога не би трябвало да го правя. Другите ме наричаха луда заради това, но Дмитрий разбираше. Той винаги ме разбираше и част от това, върху което работехме, беше как да обуздая импулсивното желание да се впусна в опасно начинание, да обмисля и преценя рисковете. Имах чувството, че никога никой на този свят нямаше да ме разбира така, както той ме разбираше.

Не бях осъзнала, че лицето ми е мокро от сълзи, докато не забелязах, че всички ме гледат. Отначало реших, че сигурно ме мислят за луда, задето плача, но сетне осъзнах, че някой ми бе задал въпрос.

— Те искат да им разкажеш за последните дни на Дмитрий — каза ми Виктория. — Кажи ни нещо. Какво е правил? Какъв е бил?

Избърсах лицето си с ръкава на ризата и се втренчих в огъня. И преди съм говорила пред други без колебания, но сега беше различно.

— Аз… аз не мога — казах на Виктория с напрегнат и тих глас. — Не мога да говоря за него.

Тя стисна ръката ми.

— Моля те. Те имат нужда да чуят за него. Трябва да знаят. Просто ни кажи каквото и да е. Какъв беше той?

— Той… ти е бил брат. Ти знаеш.

— Да — рече тя нежно. — Но ние искаме да знаем какво е твоето мнение за него.

Продължавах да се взирам в огъня, наблюдавах как пламъците танцуваха, изменяйки цвета си от оранжев в син.

— Той… той беше най-добрият мъж, когото някога съм познавала. — Млъкнах, за да се окопитя, а Виктория се възползва от паузата, за да преведе думите ми на руски. — И беше един от най-добрите пазители. Искам да кажа, че беше много по-млад в сравнение с мнозина от тях, но всички знаеха кой е. Познаваха репутацията му и мнозина търсеха съвет от него. Наричаха го бог. И винаги, когато имаше схватка… или опасност… той винаги беше в предната редица. Никога не е трепвал, не се е колебал. А преди два месеца, когато училището ни бе нападнато…

Тук се задавих. Близките му ми бяха казали, че знаят за атаката — че всички знаят за нея — и от лицата на тук присъстващите, разбрах, че беше истина. Не беше нужно да се разпростирам надълго и нашироко за онази нощ и преживения ужас.

— През онази нощ — продължих — Дмитрий се хвърли в битка със стригоите. Двамата бяхме заедно, когато разбрахме за нападението. Аз исках да остана и да му помогна, но той не ми позволи. Само ми каза да бягам и да предупредя останалите. А той остана, без да знае с колко стригои ще трябва да се бие, докато извикам помощ. Все още не зная с колко се е сражавал, но бяха цяла група. И той се е справил с всички съвсем сам.

Осмелих се да погледна лицата около мен. Всички бяха толкова тихи и неподвижни, че се зачудих дали дишат.

— Беше много трудно — казах им. Без да осъзнавам, гласът ми се бе превърнал в шепот. Наложи се да повторя по-високо. — Беше много трудно. Не исках да го оставям, но знаех, че трябва. Бе ме научил на толкова много неща, но най-главното беше, че ние трябва да защитаваме другите. Мой дълг беше да предупредя останалите, въпреки че отчаяно исках да остана с него. През цялото време сърцето ми повтаряше: „Върни се, върни се. Върви при него!“ Но знаех какво трябва да направя, а и освен това знаех, че част от него се опитва да ме защити и опази. И ако ролите ни бяха сменени… ами аз също щях да го заставя да побегне.

Въздъхнах изненадана, че бях изляла толкова много от стаеното в сърцето ми. Върнах се към битката.

— Дори и след като останалите пазители му се притекоха на помощ, Дмитрий продължи да се сражава неуморно и изби повече стригои, отколкото всички останали. — Всъщност после двамата с Кристиан избихме повечето. — Той… той беше невероятен.

Разказах им останалата част от историята, която бях разказала и на близките му. Само че този път поукрасих малко подробностите, като наблегнах колко неустрашим и безпощаден е бил. Докато говорех, думите ми причиняваха болка и все пак… изпитах облекчение да ги изрека. Толкова дълго бях пазила само за себе си спомените от онази нощ. Но накрая трябваше да им разкажа за пещерата. А това… това беше най-лошото.

— Попаднахме в капан, докато бягахме от пещерата на стригоите. Тя имаше два входа и ние нападнахме от двете страни. Някои от нашите се оказаха в капан, а и имаше повече стригои, отколкото първоначално смятахме. Загубихме хора… но щяхме да загубим повече, ако Дмитрий не беше там. Той отказа да напусне пещерата, докато всички не излязат. Не се боеше да рискува живота си. Знаеше, че трябва да спаси останалите…

Видях в очите му онази решителност. Планът беше да се оттеглим веднага след като всички излязат, но имах чувството, че щеше да остане, докато не убие всеки стригой, изпречил се на пътя му. Но все пак се подчини на заповедите и накрая започна да се оттегля, когато видя, че всички вече са в безопасност. В онези последни мигове, преди стригоят да го ухапе, очите на Дмитрий се срещнаха с моите. Погледът му бе пълен с толкова любов, че сякаш цялата пещера се изпълни със светлина. Изражението му ми казваше това, за което бяхме говорили по-рано: Можем да бъдем заедно, Роуз. Скоро. Почти успяхме. И нищо вече не може да ни раздели…

Все пак не споменах тази част. Когато разказах историята докрай, лицата на събралите се бяха мрачни, но в същото време изразяваха безкрайно благоговение и уважение. Зад останалите забелязах Ейб и пазителите му, които също слушаха. Неговото лице бе неразгадаемо. Сурово, но не сърдито, нито заплашително. Малки чашки започнаха да обикалят присъстващите и някой подаде една и на мен. Един дампир, когото не познавах, един от малкото мъже, които присъстваха, стана и вдигна чашата си във въздуха. Говори високо и почтително и чух няколко пъти да споменава името на Дмитрий. Когато свърши, отпи от чашата си. Всички го последваха, така че и аз не останах по-назад.

И едва не се задавих до смърт.

Беше все едно огън в течна форма. Беше ми потребна цялата ми сила, за да преглътна и да не опръскам тези около мен.

— К…какво е това? — попитах, докато кашлях.

Виктория се ухили.

— Водка.

Погледнах я над ръба на чашата.

— Не, не е. И преди съм пила водка.

— Но не руска водка.

Очевидно не бях. Насилих се да изпия останалото в знак на уважение към паметта на Дмитрий, макар да имах чувството, че ако той беше тук, нямаше да ми позволи. Мислех, че след като разкажа историята си, вече няма да съм в центъра на всеобщото внимание, но явно бях сгрешила. Всички ми задаваха въпроси. Искаха да узнаят повече за Дмитрий, повече за живота, който бе водил напоследък. Искаха да знаят всичко за нас като двойка. Изглежда, всички бяха разбрали, че двамата с Дмитрий бяхме влюбени — и явно нямаха нищо против. Разпитваха ме как сме се срещнали, колко дълго сме били заедно…

И през цялото време продължиха да ми пълнят чашата. Твърдо решена да не изглеждам като глупачка, продължих да пия, докато накрая вече успявах да преглътна водката, без да се задавя с течността или да я изплюя. Колкото повече пиех, толкова по-шумни и оживени ставаха историите ми. Крайниците ми започнаха да се преплитат и една част от мен осъзнаваше, че всичко това не е никак добра идея. Е, добре, всички части от мен го знаеха.

Накрая хората започнаха да се разотиват. Нямах представа кое време е, но мисля, че минаваше полунощ. А може и да беше по-късно. Аз също се изправих, като установих, че е доста по-трудно, отколкото очаквах. Целият свят се люлееше, а стомахът ми никак не бе в съгласие с мен. Някой ме хвана за ръката, за да не падна.

— По-леко — каза Сидни. — Не се напрягай. — Бавно и внимателно тя ме поведе към къщата.

— Господи — простенах. — Да не би да използват това чудо за ракетно гориво?

— Никой не те е карал да го пиеш.

— Хей, не ми чети лекция. Освен това трябваше да съм любезна.

— Разбира се — промърмори тя.

Влязохме вътре, но след това предстоеше почти невъзможната задача да се кача до стаята, в която ме бе настанила Олена. Всяка крачка беше истинско мъчение.

— Всички те знаят за мен и Дмитрий — изфъфлих, чудейки се дали бих казала всичко това, ако бях трезва. — Но аз никога не съм им казвала, че сме били заедно.

— И не беше нужно. Беше изписано на лицето ти.

— Държаха се все едно съм негова вдовица или нещо подобно.

— Може и да си. — Стигнахме до стаята ми и тя ми помогна да седна на леглото. — Тук наоколо малко хора се женят. Ако си с някого достатъчно дълго, се смята, че все едно сте женени.

Въздъхнах и с размътените си очи се втренчих в пространството.

— Той ми липсва толкова много.

— Съжалявам — промълви Сидни.

— Дали някога ще се почувствам по-добре?

Въпросът ми, изглежда, я изненада.

— Аз… не зная.

— Никога ли не си била влюбена?

Тя поклати глава.

— Не.

Не бях сигурна дали е късметлийка или не. Не бях сигурна дали всички светли и щастливи дни, които бях имала с Дмитрий, си струват огромната болка, която изпитах сега. След миг вече знаех истината.

— Разбира се, че си струват.

— Какво? — попита Сидни.

Осъзнах, че съм казала мислите си на глас.

— Нищо. Просто си говорех. Трябва да поспя.

— Имаш ли нужда от още нещо? Повръща ли ти се?

Опипах бунтуващия ми се стомах.

— Не, но благодаря.

— Добре. — И тя излезе от стаята по типичния си забързан начин, като пътьом изгаси всички лампи и затвори вратата.

Мислех си, че веднага ще заспя. Честно, исках го. Тази вечер сърцето ми се бе отворило толкова много за Дмитрий, че исках цялата тази болка да изчезне. Исках мрак и забвение. Вместо това, може би защото бях като лакомник, заслужаващ наказание, сърцето ми реши да довърши работата и да се разтвори докрай.

Отидох да посетя Лиса.