18.

Осородни войници имаше на всяка пресечка, сякаш Империята вече бе превзела Соларно, без да уведоми никого за това. В откритите таверни разговорите се въртяха около тях като мухи около загниващ плод, но така и не спираха задълго върху неудобната тема.

Че, Таки и Неро бяха излезли да се поразходят из пазарището с надеждата да придобият представа за реалния мащаб на нашествието, а Далре водното конче и двама други ги следваха отдалеч като дискретна охрана, в случай че стане напечено. Уви, числеността на натрапниците не се поддаваше на точна преценка — осите се бяха пръснали в групички от по двама-трима, но изглеждаше невъзможно да идеш където и да било, без да усетиш раираното им в черно и жълто присъствие.

Преди малко Неро ги беше оставил, за да хвърли поглед от въздуха, а те седнаха в една таверна да чуят какво си говорят местните. Изглежда, всички смятаха, че една или друга от политическите партии е поканила осите или че дори ги ползва като наемници. Само по този начин соларнийците можеха да си обяснят неочаквания приток на чужденци в града. Идеята, че осите действат на своя глава и според собствения си дневен ред, изглежда, не срещаше поддръжници.

— Проблемът е — каза Таки, — че нещата рано или късно ще се развият точно така. Някоя от партиите ще реши да сключи сделка с тях и това ще е началото на края. Осите ще имат грижата партията да набере сила, а въпросната партия все повече ще разчита на тяхното съдействие.

— Не ми се вярва осите да чакат толкова дълго — възрази Че. — Бас държа, че скоро ще направят оферта на онази партия, която им се стори най-лековерна. Дали това ще е твоята, как мислиш?

— Аз нямам партия — напомни й Таки. — Не се занимавам с политика. На мен ми дай да летя, друго не искам. — После обаче се замисли върху въпроса на Че. — Но като нищо може да е партията на Дестиавелите, Сатенената. Или онези идиоти от Кристалната. В момента Кристалните държат Дворна Тъмнинна и сигурно биха поели всякакви рискове, за да останат там по-дълго. Защото се говори, че скоро ще има нова Дворна и тогава те ще изхвърчат.

— А другите градове около Езгнано? — попита Че. — Те няма ли да се намесят?

Таки се ококори ужасено.

— Онази глутница от пирати и лакеи да се намеси в политиката на Соларно?! Ако Принцеп, Часме и другите се появят тук да протестират срещу осите, местните ще откачат. Току-виж взели да предлагат щерките си за съпруги на осородните с все семейния бизнес. Не, това си е соларнийски проблем.

— Тогава трябва да говорим с Джениса.

— Домина Джениса не си пада по осите — каза Таки. — Не ги харесва как изглеждат, а при нея това значи много. Имай предвид, че тя рядко греши в първоначалната си преценка, а и като на повечето домини не й е приятно разни нови мутри да идват в града и да променят облика му. Всъщност единствените, на които случващото се би допаднало, са тъпанарите от Нефритената партия, и то защото са го закършили толкова напоследък, че са пред изчезване. А и открай време са отворени за всякакви щури идеи като забрана на робството и прочие. Идеите им едва ли ще допаднат на твоите оси.

Че понечи да отговори, но бързо захлопна уста, защото видя двама осородни войници да идват към тях. Вниманието им определено беше насочено или към нея, или към Таки. Тя посегна да охлаби меча в ножницата си, а Таки се дръпна на крачка от масата, осигурявайки си пространство за излитане.

Осородният, който вървеше наперено на крачка пред колегата си, беше по-нисък и по-слаб от обичайното за своята раса, затова пък от поведението му лъхаше нахалство и самоувереност, които компенсираха липсата на осанка. Кирасата му беше от кожени ленти, а не от метални като на повечето имперски войници. В кестенявата му коса нямаше посребрели нишки, но мъжът определено беше по-възрастен, отколкото Че бе сметнала в началото. По шията и брадичката му се проточваше стар белег от изгаряне. Осородният спря пред масата и кимна на Таки, без да обръща никакво внимание на Далре и другите двама от Дестиавел, които се бяха надигнали заплашително при появата му.

— Вие ли сте бела Те Скола Таки-Амре от Дестиавелите? — попита той, като се препъна само веднъж в изобилието от непознати имена.

— И какво, ако съм? — отвърна с подозрение Таки.

— Аз съм лейтенант Аксрад от авиационния корпус — каза той. — Разпитах за вас, за да ви намеря и да ви поздравя за пилотските ви умения.

Таки също стана и го измери с поглед.

— И какво знаете вие за пилотските ми умения, сир Аксрад?

Аксрад се усмихна любезно.

— Знам, защото лично си изпатих от тях вчера над Езгнано, бела Таки-Амре. Вие свалихте неколцина от другарите ми, а моето летало повредихте така, че трябваше да се оттегля от въздушния ни дуел.

Таки стрелна с поглед Че, после се обърна отново към новодошлия, преоценявайки ситуацията.

— Вие сте пилот? — Спомни си единственото имперско летало, което й се беше изплъзнало. Успяла бе да стреля веднъж по него, преди да потегли към къщи. — В този женски град човек трябва да премисли добре, преди да претендира за пилотски умения.

— Наясно съм — каза Аксрад. — Макар да се смятам за най-добрия имперски пилот в този регион, признавам, че вашите умения са достойни за възхищение, бела Таки-Амре. Знам, че е твърде вероятно отново да се срещнем във въздуха, но държа да отбележа, че нямам нищо против самата вас и че ако съдбата реши аз да пропадна във водите на езерото, за мен ще е чест да загубя от толкова достоен противник.

Че следеше внимателно размяната на реплики в очакване на уловката, на заплахата, която думите на осородния неминуемо трябваше да съдържат, но сега разбра, че такава няма. Беше си просто нормален разговор в един свят, който беше чужд за нея. Погледна към другия осороден войник. Мъжът пристъпяше отегчено от крак на крак и явно се чувстваше точно толкова встрани от разговора, колкото се чувстваше и тя.

— Е, сир Аксрад — каза бавно Таки. — Вие, изглежда, разбирате обичаите ни по-добре от мнозина. Редно е да призная, че и вие летяхте добре. Кажете ми, има ли и други във вашия… как беше, авиационен корпус… които да мислят като вас?

— Не са много, но не съм и единственият. За моя народ битката е начин на живот, а успехът се измерва с превъзходство. Ние сме войнствена раса и не сме лишени от чувство за чест както на бойното поле, така и във въздуха, макар да съзнавам, че част от сънародниците ми не показват нужното благородство на духа. Затова и реших да ви намеря — като малка компенсация, която да поправи неприятното впечатление.

„Стои толкова вдървено и е толкова смутен“, помисли си Че, сетне със закъснение осъзна, че зад високопарните му думи се крие обикновен страх. Той беше новодошъл, който се надява да го приемат в местен клуб с отколешни традиции и се бои, че молбата му ще бъде отхвърлена. Човекът искаше да го признаят.

Таки размаха крилца и кацна на масата, така че да го гледа в очите.

— Изненадахте ме, сир Аксрад. Струва ми се, че има за какво да си поговорим. Бихте ли поседнали с мен? — И посочи една отдалечена маса.

Че отвори уста да възрази, но Таки я стрелна предупредително с поглед, сякаш да й каже, че това е въпрос, в който новата й приятелка не бива да се меси, нито да подслушва дори.

— Нека още сега ви предупредя, че уважението ми към вас по никакъв начин не касае верността ми към Империята — заяви Аксрад.

— Друго не бих и очаквала — каза Таки, след което двамата тръгнаха към другата маса, където да разговарят на спокойствие.

Че хвърли поглед към другия осороден войник, оставен да виси на улицата, докато началникът му се забавлява, и изпита нещо като съпричастие към участта му. А после Неро се върна и увисна за миг във въздуха, забелязал новия сътрапезник на Таки.

— Явно е нещо като пилот — обясни му Че, когато Неро кацна до нея. — Е, ти какво видя?

— Достатъчно, за да се досетя за една малка местна тайна на осите — каза почти шепнешком мухородният. — Плъзнали са из целия град, но са се разделили на клетки и всяка група се отчита пред определен войник. Който не е задължително офицер, забележи — най-често е обикновен редник. Според мен в Соларно има десетина осородни с мисловна връзка помежду си, които се движат в рамките на определен периметър, за да не губят контакт. Чувал съм, че макар и много рядко, това Изкуство се среща сред осите. На практика означава, че макар и разпръснати, ще могат да действат организирано.

Че кимна, вперила поглед в гърба на Аксрад. Новините ставаха все по-тревожни.



Вместо в долнопробните сенки на „Прекършеното крило“ сега срещата се провеждаше сред великолепието на елегантна гостна, чийто висок таван с дълбоки куполи се поддържаше от неестествено тънки колони с изящна позлата, а по всички стени се виеше изображение на сцена с морски създания, които се гонеха игриво в невъзможни комбинации — риби, водни бръмбари, насекомоидни нимфи и други подобни. Слушателите на Че също бяха различни. Вместо половин дузина авиатори, които поглъщат жадно думите й, тук имаше двайсетина от първенците на Соларно, всичките паякородни, някои с червените шалчета на Сатенената партия, други с шарфовете в зелено и златно на опозиционните Нефрити, а един възрастен мъж носеше цикламена шамия през челото, която се диплеше по раменете му като знак за принадлежност към друга група, за която Че не знаеше нищо, дори името й.

Нито далеч по-елегантната обстановка, нито престижната публика промениха с нещо речта на Че, която повтори дума по дума казаното пред пилотите — „това е Империята“.

За разлика от пилотите, днешните й слушатели не бяха от най-внимателните. Докато Че обясняваше разпалено мащаба на имперската заплаха, те си приказваха тихо, прелистваха книги, взети от библиотечните рафтове в дъното на стаята, или просто зяпаха през прозорците. Дори слугите, които сновяха насам-натам из стаята и предлагаха явно неизчерпаеми запаси от храна и напитки, като че ли обръщаха повече внимание на думите й. Сред присъстващите несъмнено имаше и такива, които вземаха пари от осите, така че новината за срещата и казаното на нея скоро щеше да стигне до ушите на имперските агенти в Соларно. Но Че вече на два пъти се бяха опитали да я убият, затова едва ли имаше смисъл да крие антиимперската си дейност. Уви, решението да излезе на светло засега не оправдаваше надеждите й, защото соларнийските аристократи, всичките членове на Дворна Светлинна и събрали се тук уж именно с цел да я чуят, изглежда, не проявяваха никакъв интерес към думите й. Дори Джениса от Дестиавелите, която беше организирала срещата след дълъг разговор с Таки, изобщо не я слушаше, а обменяше клюки с жената до себе си.

Че стигна до края на своето изложение, претупвайки набързо последния аргумент като актьор, който е усетил отегчението на публиката, и попита смутено:

— Някакви… въпроси?

— И сте видели всичко това с очите си? — попита елегантен мъж от задните редове. — Въпросните армии, войници и машини?

— Видях предостатъчно. Дори участвах в битка срещу тях. Битка, която осите спечелиха.

— Но защо им е да идват тук? Защо ще си правят толкова труд? — изтъкна една жена. — Откъде да знаем, че не са в града просто като наемници? Не чух нито едно доказателство, което да подкрепя едната или другата теза.

— Империята на осите не отдава войниците си като наемници — настоя Че. — Осородните по улиците на Соларно открито носят имперските цветове. Тук са като авангард, като предмостие на бъдещото нашествие. И по всичко личи, че вече са успели да ви разединят.

— Скъпо момиче, ние си бяхме разединени и преди да дойдат осите — отбеляза Джениса, което предизвика учтив смях сред гостите й. — Мисля, че тези осородни могат да са ни от полза. В края на краищата те доста успешно съумяха да поляризират общественото мнение в града.

— Моля ви да ми повярвате — каза Че. — Не можете да използвате осите, не и по този начин. Няма как да ги вкарате в калъпа на вашата… — едва не каза „дребна провинциална политика“, което щеше да е вярно, но недипломатично, — … на вашите партии и фракции. Те са по-силни от вас и ако поискат, могат да стоварят тук повече войници, отколкото са гражданите на Соларно. Те не търсят съюзници и не сключват сделки. Външната им политика има една-единствена цел — завоеванието.

— Дотук добре, но не виждам кой ще е толкова луд да прекара цяла армия през Ръбатата пустиня и после през планината само за да превземе Соларно — каза един мъж. — Мисля, че вдигате твърде много шум около тази работа.

— Но армията вече се придвижва насам — настоя Че. — И в момента осите прекарват войници над планината с въздушни кораби.

— Мисля, че пропускаме един много важен аргумент — повиши глас една представителка на Нефритената партия, като размаха лениво ръка да привлече вниманието. — Изприказваха се тонове приказки за тази работа с Империята, а още никой не е повдигнал въпроса как да използваме това срещу Кристалните!

Че сгърби отчаяно рамене.

— В крайна сметка — продължи същата жена — тези осородни типове може да не сред най-желаните съюзници, но Кристалните разтвориха обятията си за тях. Бас ловя, че не един и двама представители са загубили местата си заради това. Ако Сатенената ни подкрепи, можем да предизвикаме избори за Дворна и да изхвърлим за нула време Кристалните от Тъмнинна.

— Една Дворна Тъмнинна, управлявана от Нефритите? — изсумтя пренебрежително някой.

— Не, разбира се — отвърна жената. — Казвам само, че бихме могли да ви подкрепим в замяна на някои отстъпки, които лесно бихме могли да договорим…

— Ами ако Кристалната партия не пожелае да се оттегли доброволно? — попита Че. — Ами ако потърсят помощ от осите, за да се задържат на власт?

Това предизвика всеобщо подхилкване.

— Леле, ама вие, чужденците, наистина обичате драматизма — каза един мъж. — Ние няма да пратим колегите от Кристалната в заточение или нещо такова. Просто ще ги пратим в опозиция за година-две. Вие просто не разбирате как работи нашата система.

Че се предаде. Те бяха прави, разбира се, ала липсата на разбиране беше двустранна. Едно беше ясно — ако искаше да намери помощ в Соларно, не трябваше да я търси сред градските първенци.



До вечерта се разчу, че Кристалната партия очевидно — а може би и доста отдавна — е поканила осородните в града уж с цел да заздрави реда в Соларно и да сложи край на бунтовете и шумните манифестации, които толкова често смущавали живота на гражданството.

Само че такива новини не се отразяваха добре на реда и стабилността. Слуховете плъзнаха като горски пожар из таверните и шоколадените къщи, а въпросното гражданство не се свенеше да изказва мнението си на висок глас. Редовите привърженици на Сатенената и Нефритената партия си шушукаха гневно и като никога не бързаха да се хванат за косите. Докато осите бяха само нежелани чужденци, които се мотаят по улиците на града им, местните се задоволяваха с това да не им обръщат внимание. Сега, когато присъствието им беше получило официалното си обяснение, соларнийците изведнъж се сдобиха с крайни становища по въпроса. Привържениците на Кристалната партия изчакваха колебливо, смутени от хладната арогантност и откритото презрение на новите си съюзници, докато другите две големи партии — и половин дузина по-малки, с които до вчера никой не се беше съобразявал — даваха все по-енергично глас на своето възмущение.

Функционерите на Кристалната партия приеха това като нормална реакция на политически активното соларнийско гражданство. Осите обаче бяха на друго мнение.

Отряд от шестима осородни войници стана обект на заплахи и обиди от страна на група местни, които размахваха тесните си мечове и ги наричаха мръсни чуждоземни наемници, които трябвало да си вървят там, откъдето са дошли.

Осите, които лесно се ядосваха и в най-спокойна обстановка, засипаха тълпата с енергийни жила и убиха няколко мъже и жени. Когато се отърсиха от шока, останалите нападнаха войниците, те пък се оттеглиха на един покрив и продължиха да обстрелват с жила соларнийците. В крайна сметка трима осородни и десетима местни загинаха, преди тълпата да се пръсне.

За осите това беше голяма победа, но водачите на Кристалната партия привикаха още същия ден капитан Хавел да му дирят отговорност.

— Това трябва да спре — чу той. — Бъдете така добър да контролирате хората си.

Капитан Хавел изобщо не беше сигурен, че въпросните хора са негови. На теория той още беше рекефският офицер, който отговаряше за Соларно, но северно от планините имаше един армейски полковник, който беше дал заповеди на войниците си, начертал им беше основната тактика на действие, макар самият той никога да не беше стъпвал в Соларно, а и очевидно не искаше да стъпи, докато не дойде моментът да се обяви за негов губернатор. Писал беше на Хавел и изрично беше подчертал последното.

Хавел живееше в Соларно от години и през цялото това време се бе радвал на доходоносен, спокоен и изпълнен с декадентски наслади живот. Решен беше да запази на всяка цена тези си привилегии, които биха се изпарили безследно, ако Империята се впуснеше в открито нашествие и стовареше тежкия си юмрук върху града. Погрижи се изричните му нареждания да стигнат до имперските войници в града, макар да си даваше сметка, че сънародниците му винаги приемат обидите на нож за разлика от темпераментните соларнийци, които се замеряха с епитети на лягане и на ставане, а после бързо забравяха обидите. Сблъсък на култури, който бързо можеше да се изроди в нещо много неприятно.

До вечерта нито една сграда не беше опожарена, а жертвите набъбнаха само с петима, което си беше истински късмет според Хавел. Щяха да минат много десетници, преди соларнийците да свикнат с новата сила на местната сцена, а междувременно онзи армейски полковник на север щеше все така да придвижва войските си към града. Въздушните кораби сигурно правеха поредния си курс към Соларно, натъпкани с имперски войници.

Хавел усещаше как контролът върху ситуацията бързо се изплъзва от ръцете му. Осъзна, че трябва да говори с Одиса — тя бързо щеше да се ориентира в положението. Местните соларнийци може да бяха луди глави с гореща кръв, но градът в крайна сметка се управляваше от паякородните. Одиса щеше да измисли начин как да потушат пожара, преди да се е разраснал неспасяемо.

Срещна се с нея в частната стая на „Шамандурата“ — закусвалня с хубав изглед към водите на езерото. Поръча бутилка от най-хубавото вино и по една порция от сладководните скариди, с които заведението беше прочуто. Усещането за лукс и добруване бързо го успокои, внуши му, че се движи с една крачка пред разрушителната вълна, която заплашваше да се стовари отгоре му.

Нахвърли се алчно върху скаридите, докато Одиса само ровеше из чинията си и го наблюдаваше с развеселена усмивка.

— Изчерпих се откъм идеи — призна Хавел. — Положението се влошава.

— Но нали точно това трябваше да се очаква? — изтъкна Одиса. — Нима имперският план за Соларно не цели именно такова развитие?

— Да не мислиш, че си правят труда да ми казват нещо? — възнегодува горчиво Хавел. — Всъщност планът изобщо не беше такъв, поне доколкото на мен ми е известно. Сроковете поне със сигурност не бяха такива. Всичко е заради онзи ужасен полковник северно от Тоек, който няма търпение да стовари хората си тук. Ще стане така, че с глупавите си действия ще обедини целия град срещу нас. Всички езерни градове дори. Никога не съм вярвал, че това е възможно, но той определено върви в тази посока.

Одиса сви рамене.

— Е, значи нещата се случват малко по-бързо от планираното.

— Не е толкова просто — възрази Хавел. — Положих неистови усилия да подготвя почвата, а сега всичко ще отиде на вятъра. Поведението му е обида към мен и към Рекеф. Можех да анексирам Соларно без чужда помощ и без всичкия този шум. — „И можех да натрупам цяло състояние междувременно.“ — А сега армията ще оплячкоса половината град, защото онзи полковник не желае да дръпне юздите на хората си. Стотици имперски войници ще загинат. Това е… непростимо прахосничество. Ти си паякородна, значи си свикнала да мислиш, преди да действаш. Сигурен съм, че разбираш какво имам предвид.

— Май започвам да разбирам — каза тя. — Искаш от мен да пратя съобщение на полковника?

— Което да изрази недвусмислено мнението на Рекеф за действията му. Кажи му каквото е нужно, за да ми се разкара от главата — удари го на молба Хавел. — Този тип си няма понятие колко деликатна е ситуацията тук. Той е един тъпоглав военен без усет за политика. Интересува го само губернаторският пост, но с какво ще му помогне това, когато новите му поданици го подгонят с тояги по улиците?

— А защо просто не се примириш с неизбежното? — попита Одиса. — Не виждам как би могъл да промениш нещо на този етап.

— О, ще го променя, нямай грижа — увери я Хавел. — От много време съм в този град. Знам как работи. Знам какво да направя, така че гърнето да къкри, без да изкипи. Ще видиш. Ако онзи глупак в пустинята спре да се меси, аз много бързо ще успокоя страстите в Соларно. — Въздъхна издълбоко. След като го беше изрекъл, твърдението взе, че прозвуча изпълнимо и в собствените му уши. — Мога дори да използвам хората, които вече са тук по негова заповед, и да ги превърна в свястна полиция, която да даде рамо на безполезната соларнийска стража. И скоро ще започнат да гледат на нас с добро око, гарантирам ти. Като на безценен актив. Неусетно ще се промъкнем в сърцата им. Този град може да си има нобилитет и управленски органи, но реално го управлява тълпата, а Дворните и магнатите са на нейната милост. Ние ще контролираме тълпата. Дори бихме могли да създадем наша си партия в Соларно.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Одиса, когато Хавел свърши и отпи глътка вино. — Прав си, а замисълът ти се родее с мисленето на паякородните. Почти. Ние, разбира се, бихме добавили още няколко врътки и пируети, без значение дали има нужда от тях, или не.

— Аз предпочитам по-простичките неща, за да не забравя нещо — каза Хавел.

— А ако полковникът се запъне?

— Ако се запъне, да върви да си прави нашествието някъде другаде, защото Соларно е мой — заяви Хавел. — Рекеф със сигурност може да вкара в правия път един свръхамбициозен армейски офицер.

— Би трябвало.

Последва пауза, в която и двамата отпиваха замислено. Накрая Одиса каза:

— Мисля, че си прав.

— За кое по-точно?

— Мисля, че би могъл да успокоиш ситуацията в града, преди да е станала неспасяема.

Хавел кимна енергично.

— Мога, и още как. Ти само ми осигури една десетница, без полковникът да ми диша във врата, и ще си върна контрола над нещата.

Одиса го изгледа внимателно и забеляза капчиците пот, които избиваха една след друга по челото му.

— Да, мисля, че би могъл. Ти си доста умен като за оса.

— Това ще го приема за… комплимент — изсумтя той.

— Но има нещо, което не си включил в сметките си и за което е редно да те предупредя.

— Какво… за какво говориш?

— Ако има и друг освен полковника, който иска война?

Той я зяпна с отворена уста, от която не излизаха думи.

— Врътки и пируети, капитане, преплитащи се нишки. Теб наистина те бива в танца, като за осороден, но не можеш да се мериш с паяците.

Ръката му трепна по рефлекс, но от дланта му не излетя жило. Миг по-късно капитанът се срина на пода.

Одиса стана и приглади туниката си — стар навик, останал от първото й убийство. Понякога си мислеше, че в Рекеф не са успели да я научат на нищо, което да не владее по рождение. Сега щеше да даде на мухородния кръчмар достатъчно пари, за да забрави, че я е виждал. Наблизо я чакаха двама мъже, и те със слаба памет, които да захвърлят трупа на място, където лесно ще бъде открит. След това щеше да надене рекефската си шапка и да хукне към имперския лагер в оазиса оттатък Тоек, за да уведоми полковника, чиито амбиции подклаждаше усърдно от известно време, че висшият рекефски офицер в Соларно е бил убит от местните, следователно той трябва само да протегне ръка, за да превземе града и да седне на губернаторския стол.

Загрузка...