Кръвта на братството

Четвърта глава

— По ръцете ми сякаш са плъзнали мравки — оплака се Лунета. — Това бъде страшно силно място.

Тобайъс Броган я погледна през рамо. На слабата светлина видя как се чеше ожесточено, а парцаливите й дрипи и множеството кръпки по тялото й се разтресоха. Сред безупречните редици на войниците с блестящи оръжия и ризници и кървавочервени пелерини приведената й над коня фигура изглеждаше като измъкната от боклука. Пълните й бузи се дръпнаха встрани и под тях зейна беззъба усмивка. Чу се как прокле нещо тихичко и отново се зачеса.

Броган изпита отвращение и извърна глава. Поглади тънките си мустачки и погледът му отново избяга към Магьосническата кула на хълма. Тъмносивите каменни стени бяха уловили първите слаби лъчи на зимното слънце, идващи откъм високите върхове на планината. Лицето му се разкриви още повече.

— Магия, бих казала, генерале мой — продължи Лунета. — Тук със сигурност бъде магия. Мощна магия. — Тя продължи да си мърмори под носа за това как я сърбяло цялото тяло.

— Млъквай, стара вещице! Всеки малоумник, който не притежава и частица от скверните ти таланти, би ти казал, че в Ейдиндрил бъка от магия.

Под плътните й вежди заблестяха оловносиви очи.

— Това не бъде като никое място, което си виждал досега — каза тя с глас, твърде тънък за телосложението й. — По-различно от всичко, което съм усещала през живота си. Така продължава и на югозапад. — Тя се задръгна още по-яростно и продължи да си мърмори нещо под носа.

Броган огледа смръщено тълпите забързани хора и хвърли по едно критично око на изящните дворци от двете страни на главната улица, наречена, както му бяха казали, Кралската. Тези дворци трябваше да внушават на минувачите респект към богатството, могъществото и духа на народите, които представляваха. Всяка постройка буквално крещеше да й бъде обърнато внимание с високите си колони, изящните орнаментирани фасади, величествените прозорци и покриви, декорираните антаблемани. Тобайъс Броган ги оприличи на надути каменни пуяци. Това бе най-безсмислената и натруфена показност, която бе виждал през живота си.

В далечината се открояваше величественият силует на Двореца на Изповедниците. Неговите колони и кули не можеха да се сравнят с никоя сграда на Кралската улица. Снегът наоколо сякаш се опитваше да потопи небогоугодното му съществуване в илюзията за чистота. Втренченият поглед на Броган потъна в глъбините на този храм на злото, на това светилище, в което магическата сила властва над страха от Бога. Кокалестите му пръсти тайничко погалиха кожената трофейна торбичка на колана му.

— Генерале мой — настоя Лунета и се наведе напред, — чухте ли ме?…

Броган се извърна и лъснатите му ботуши изскърцаха в коженото седло.

— Галтеро!

Изпод блестящ шлем, окичен с боядисани в цвета на пелерината конски косми, светнаха две ледени черни очи. Мъжът държеше с лекота поводите в облечената си с ръкавица длан и се поклащаше на седлото с нежната грация на планински лъв.

— Генерале?

— Ако сестра ми не може да си държи езика зад зъбите, когато й е заповядано — той я стрелна с гневен поглед, — запуши й устата.

Лунета хвърли неспокоен поглед към яздещия до нея широкоплещест мъж, облечен в излъскана до съвършенство ризница, и към добре поддържаните му оръжия. Понечи да изпротестира, но срещна ледените очи, бързо стисна устни и пак започна да се чеше.

— Простете, генерале мой Броган — измърмори тя и чинно сведе глава пред брат си.

Галтеро грубо се приближи до Лунета и мощният му сив ат блъсна червеникавокафявата й кобила.

— Млъквай, вещице!

Лицето й пламна от обидата, очите й за миг блеснаха заплашително, но веднага потънаха надолу. Тя бързо се сви в дрипите си.

— Не бъда вещица.

Веждата над леденото око се вдигна, жената се сниши още повече и млъкна.

Галтеро не беше лош човек. Фактът, че Лунета е сестра на генерал Броган, нямаше да има абсолютно никакво значение, ако му бъде заповядано да действа. Тя е вещица, жена, покварена от злото. Само при изричането на тази дума Галтеро — или който и да е друг от войниците — беше готов да я прониже в сърцето, без да се поколебае или съжали дори за миг.

Родството на Лунета с Броган можеше само да го накара да следи за изпълнението на задълженията си още по-строго. Тази жена бе едно непрекъснато напомняне, че Пазителят често избира за свои жертви най-благородните същества, цели се в най-изисканите семейства.

Седем години след раждането на Лунета Създателят балансира несправедливостта и на белия свят се появи Тобайъс. Той бе създаден да противодейства на стореното от Пазителя. Но за майка им бе твърде късно — тя вече бе попаднала в прегръдките на лудостта. От осемгодишен, когато лошото име на семейството докара баща му до безвременна смърт, а майка му вече изцяло бе потънала в лоното на лудостта, Тобайъс се нагърби с тежкото задължение да направлява дарбата на сестра си, за да не може Лунета да й стане подвластна. Тогава тя обичаше безумно брат си и той използва любовта й, за да я накара да се вслушва единствено в желанията на Създателя. Започна да й преподава морал и законност, както го учеха мъжете от кралския кръг. Лунета беше човек без собствена воля. Безпомощна душа, попаднала в плен на проклятие, с което не би могла да се справи или да избегне сама.

Тобайъс положи нечовешки усилия да измие от себе си позора в дома му да живее човек, роден с дарба. На това бе посветена по-голямата част от живота му. Накрая все пак върна достойното име на семейството си. Даде на всички да разберат. Превърна петното в предимство и стана най-възхваляваният сред възхваляваните.

Тобайъс Броган обичаше сестра си — обичаше я достатъчно, за да е способен, ако се наложи, да й пререже гърлото със собствените си ръце и да я освободи от пипалата на Пазителя, от мъчението на покварата й, в случай че тя излезе извън контрол. Лунета щеше да живее дотогава, докогато можеше да бъде полезна за изкореняването на злото и унищожаването на проклетниците. Засега все още успяваше да се преборва с бича, измъчващ душата й, и беше полезна.

Броган виждаше, че тя не е особено приятна гледка, увита в шарените си дрипи и парчета плат — единствените неща на този свят, които й доставяха удоволствие и радост и които наричаше нежно „красотички“. Но в същото време той разбираше, че Пазителят е надарил сестра му с рядък талант и сила, който Тобайъс бе обърнал в своя полза с неимоверни усилия.

Това бе недостатък в творението на Пазителя — недостатък във всичко, създадено от него: то можеше да бъде използвано като оръдие от благочестивите, стига да проявят достатъчно съобразителност. Създателят винаги осигуряваше оръжия за борба с богохулството. Човек трябваше просто да ги потърси и да има мъдростта и куража да ги използва. Ето кое впечатляваше Броган в Императорския орден — те бяха достатъчно проницателни, за да разберат това, и достатъчно находчиви, за да се сетят да използват магията като средство за дирене и изкореняване на богохулството. Орденът използваше вещици, на които явно се доверяваше и ценеше. Онова, което Броган не одобряваше, беше, че на войниците се позволява да се мотаят свободни и необезпокоявани, че имат право да дават всякакви предложения и идеи на командирите си. Броган търпеше и това, но обърнеха ли се срещу него — е, тогава Лунета винаги му беше подръка.

И въпреки това никак не му харесваше да е толкова близо до злото. То го отвращаваше, пък било и в облика на родната му сестра.

Развиделяваше се, а улиците вече бяха пълни с народ. Групички войници от всякакви националности сновяха около дворците на страните си. Други отряди — предимно от Д’Харанци — патрулираха около града. Повечето имаха притеснен вид, сякаш всеки миг очакваха нападение. Броган беше получил изрични уверения, че градът е под контрол. Но понеже той не беше човек, свикнал да се доверява на непроверена информация, предишната нощ изпрати съгледвачи, които потвърдиха, че в околностите на Ейдиндрил няма метежи и бунтове от страна на населението. Тобайъс Броган обичаше да се появява, когато най-малко го очакват. И да води със себе си по-многочислена армия, отколкото може да се предполага — в случай, че се наложи да поеме нещата в свои ръце. И този път се бе подготвил добре — в града го чакаха петстотин войници. А ако се окажеше, че назрява проблем, винаги можеше да призове основните си сили в Ейдиндрил. Армията му вече беше доказала, че е способна да смаже всяка съпротива.

Ако Д’Харанците не бяха негови съюзници, броят им би го смутил. Макар Броган с основание да вярваше във възможностите на войниците си, беше на мнение, че само горделивците се впускат в битки с равностоен, а още по-малко с по-силен противник. Създателят не се отнасяше благосклонно към такива хора.

С вдигане на ръка Тобайъс забави хода на колоната, за да не стъпчат конете им отряд Д’Харански пешаци. Стори му се непочтително от страна на войниците да се движат по главната градска улица в боен ред, подобен на неговия „летящ клин“, но може би Д’Харанците, натоварени със задачата да патрулират завладения град, се бяха превърнали в обикновени разбойници и джебчии, демонстриращи сила.

Стиснали оръжията си в ръце, те огледаха мрачно колоната кавалеристи, приближаваща към тях, като очевидно търсеха и най-малък знак за заплаха. На Броган му се стори доста необичайно, че се движат с извадени оръжия. Явно бяха предпазлив народ. Те не се забързаха, сякаш изобщо не им пукаше от бойната колона. Броган се усмихна — малцина биха се осмелили да се изпречат на пътя му. Оръжията на Д’Харанците, предимно мечове и бойни секири, не бяха нито с добър външен вид, нито декоративни и този факт сам по себе си придаваше на мъжете още по-внушителен вид. Това не бяха предмети, носени за украшение, а ефективни смъртоносни оръжия.

Превъзхождани числено с повече от двайсет пъти, бойците в тъмна кожа и ризници огледаха с безразличие лъскавите униформи на новодошлите. Външният блясък и подредеността често не означаваха нищо друго освен самонадеяност. И макар в конкретния случай да бяха следствие от здравата дисциплина, наложена от Броган, проява на изключително внимание към подробностите, Д’Харанците вероятно не го знаеха. Там, където Броган и хората му бяха по-добре известни, само бърз поглед към кървавочервените им пелерини беше достатъчен, за да накара и най-смелия мъж да пребледнее. Звънът на оръжието им стигаше, за да се впусне врагът в бяг.

Докато прекосяваха планините Ранг’Шада на път от Никобарезе за Ейдиндрил, Броган срещна една от многонационалните армии на Ордена, в която преобладаваха войници от Д’Хара, и остана впечатлен от техния генерал — Ригс, — който прояви изключително внимание и интерес към неговата кауза и се съгласи да си сътрудничат. Всъщност Броган толкова хареса Ригс, че му остави част от хората си, за да му помагат в завладяването на Средната земя. Орденът бе на път да постави на колене опустошената столица на Галеа — Ебинисия. Малко по-късно, с помощта на Създателя, успя.

Броган знаеше, че Д’Харанците не се отнасят с особено уважение към магията и това му харесваше. Но го отвращаваше фактът, че изпитват страх пред нея. Магията е пратеник на Пазителя в света на хората, изчадие на злото, което трябва да се унищожи. Онзи, от когото следва да се страхува човек, е Създателят.

Допреди миналата пролет, когато границата падна, Д’Хара беше отделена от Средната земя. Така бе от поколения. Затова тази страна и нейните хора до голяма степен бяха непознати за Броган. Те представляваха огромна нова територия, която чакаше да бъде просветлена и най-вероятно пречистена.

Мрачният Рал, владетелят на Д’Хара, унищожи границата, осигурявайки по този начин възможност на своите войски да нахлуят в Средната земя и да завземат Ейдиндрил, както и много други градове. Ако си беше свършил работата по-добре, вече можеше да е завладял цялата Средна земя, без да даде възможност на вражески армии да се вдигнат срещу него. Но той се увлече в преследване на магията и това го погуби. След смъртта му, причинена от претендент за трона — както Броган бе чул да говорят, — армията на Д’Хара се присъедини към Императорския орден.

За древната, отмираща религия, наречена магия, вече нямаше място под слънцето. Светът мина под управлението на Императорския орден. Оттук насетне единствено светлината на Създателя ще води хората. Молитвите на Тобайъс Броган бяха чути и той всеки ден благодареше на Създателя, че го е довел на този свят във време, в което има възможност да е във вихъра на събитията, да види краха на това изчадие магията и да поведе благочестивите люде към последната битка. Историята се ковеше пред очите му. Нещо повече — той беше част от нея.

Напоследък Създателят често навестяваше сънищата на Броган, за да му каже колко е доволен от усилията му. Не беше споделял това с никого от хората си — можеше да се изтълкува като проява на самонадеяност. Стигаше му вниманието на самия Създател. Разбира се, сподели го с Лунета. Думите му я изпълниха със страхопочитание. В края на краищата не се случваше често Създателят да говори директно с някое от чедата Си.

Броган пришпори коня, за да усили ход, и изпрати с поглед отряда, който потъна в една от страничните улички. Никой от Д’Харанските войници не се обърна да види дали някой ги е последвал или им е отправил предизвикателство. Само глупак би приел това за самодоволство. А Броган не беше глупак. Тълпата се разцепи на две, за да стори път на колоната, която продължи надолу по Кралската улица. Броган разпозна някои от униформите на войниците, патрулиращи пред различните дворци: Сандарианци, Джарианци, Келтонци. Но не и Галеанци. Орденът явно бе изпълнил успешно задачата си в престолния град Ебинисия.

Броган най-накрая откри и войници от неговата страна. С нетърпеливо движение на ръката той махна на една групичка да се приближи. С развети на гърбовете им кървавочервени пелерини, обозначаващи принадлежността им, момчетата се завтекоха към генерала, минавайки покрай въоръжени с мечове, копия и какво ли не още войници. Под звуците на копитата, отекващи по паважа, кавалеристите се насочиха към просторното стълбище пред двореца на Никобарезе. Постройката не изглеждаше по-различна от другите. Отпред се издигаха резбовани колони от рядък кафяв мрамор с бели нишки, който се добиваше изключително трудно в планините в източните части на Никобарезе. Разточителството подразни Броган.

Стражите пред двореца се стреснаха при вида на кавалерията. Ръцете им се вдигнаха в непохватен поздрав. Новодошлите ги изблъскаха назад и оформиха шпалир за своя генерал.

Щом стигна до горната площадка, заобиколена от каменни статуи на войници, яхнали буйни коне, Броган слезе от коня си. Хвърли юздите на един от пребледнелите стражи и се обърна с усмивка към града. Очите му се спряха на Двореца на Изповедниците. Днес Тобайъс Броган беше в добро настроение. Изключително рядко напоследък явление. Вдиша дълбоко утринния въздух: зората на новия ден.

Мъжът, който бе поел юздите, се поклони, щом Броган му обърна гръб.

— Да живее Кралят!

Броган намести пелерината си.

— Малко е късничко за това.

Мъжът се покашля, събирайки смелост.

— Сър?

— Кралят — каза Броган и поглади тънките си мустачки — се оказа по-различен, отколкото всички ние, верните му поданици, си мислехме. Изгоря на кладата, за да изкупи греховете си. А сега се погрижи за коня ми. — Махна на друг страж. — Ти! Върви да кажеш на готвачите, че съм гладен. Не искам да ме карат да чакам.

Стражът се отдръпна назад с поклони, а Броган вдигна очи към мъжа до него, който още не беше слязъл от коня си.

— Галтеро!

Онзи се приближи заедно с коня си, кървавочервената му пелерина не потрепна в застиналия въздух.

— Вземи половината от хората и ми я доведете. Ще закуся, а после ще произнеса присъдата й.

Кокалестите му пръсти небрежно се отпуснаха върху токата на колана. Скоро щеше да прибави в колекцията си трофея на трофеите. Усмихна се мрачно при тази мисъл и отдавнашният белег в крайчеца на устата му се очерта по-ясно. Усмивката не блесна в погледа му. Славата на моралното възмездие щеше да му принадлежи.

— Лунета!

Тя се бе втренчила в Двореца на Изповедниците, сгушена в шарените си дрипи, и тайничко се почесваше по ръцете.

— Лунета!

Тя трепна, най-после чула, че я викат.

— Да, генерале мой?

Той намести пелерината на раменете си и оправи пагоните си.

— Ела да закусиш с мен. Имаме да си поговорим. Ще ти разкажа съня, който сънувах снощи.

Очите й се разшириха от въодушевление.

— Друг сън ли, генерале мой? Да, с огромно удоволствие бих го чула. Това е такава чест за мен.

— Да, наистина. — Той прекрачи прага на огромните, обковани с месинг порти, и влезе в двореца на Никобарезе. Сестра му го последва. — Трябва да обсъдим някои неща. Искам да ме слушаш много внимателно, разбра ли, Лунета?

— Да, генерале мой. Винаги.

Той се спря пред един прозорец с тежки сини завеси. Извади ножа си и отряза от единия край доста голямо парче, включително и ивица от ръба, обрамчен със златисти мъниста. Лунета ближеше устните си и се поклащаше наляво-надясно, прехвърляйки центъра на тежестта си от единия крак на другия.

Броган се усмихна.

— Една красотичка за теб, Лунета.

Със сияещи очи тя грабна парчето плат и го притисна до себе си, после го допря до различни части на тялото си, търсеше най-подходящото място. Засмя се щастлива.

— Благодаря ти, генерале мой. Бъде прекрасна.

Той продължи нататък, а Лунета се затича да го настигне. Стените бяха отрупани с портрети на кралски особи, коридорът се губеше далеч пред тях. От двете му страни имаше врати с рамки от листа от ковано злато. В огледалата пробягваха червените отблясъци от веещата се зад гърба на Броган пелерина. На едно място в коридора ги посрещна прислужник с престилка в кафяво и бяло и с протегнати ръце им посочи пътя към трапезарията. Тръгна пред тях, но на всеки няколко крачки се обръщаше и се покланяше. Погледът му следеше внимателно за приближаваща опасност.

Тобайъс Броган не можеше да стресне никого с ръста си, но прислугата, стражите и отседналите в двореца благородници, които надникваха в коридора да видят за какво е цялата шумотевица, пребледняваха моментално, щом го видеха — самия генерал, човека, който стои начело на „Кръвта на братството“.

Само една негова дума бе достатъчна, за да бъде изправен на кладата всеки проклетник — бил той просяк или войник, благородник или дама. Дори крал.