Кучката

15

— Какво? — попита Нико невярващо.

— Стъкло, парче хубаво шлифовано стъкло, поставено в платина за разкош. Менте — хубаво направено, ама менте!

— Не мога да повярвам — Нико усети, че го обзема луд пристъп на смях. — Просто не мога!

— Но се налага, брато, почни да свикваш.

Нико поклати глава невярващ. Значи мисис Дийн Костело го бе измамила. Чакай малко! Старата чанта никога не бе твърдяла, че пръстенът е истински. Не й беше искал сертификат, естествено. Вероятно истинският пръстен седеше заключен в някой банков трезор. Естествено е за подобно бижу. Богатите дами правят дубликати на скъпоценностите си. Превъзходни дубликати впрочем. Достатъчни, че да заблудят всеки, освен специалистите за жалост.

Нико започна да се притеснява.

— Хал, не знам какво да кажа. Нямах представа…

Хал се държа великодушно.

— Разбира се, че не си имал. Дори аз го взех за истински, а имам око и познавам оригинала от километри. Виж, беше ми приятно да направя нещо за теб — каза той и стана да си върви. — Предай поздрави на Бърни. Днес ли заминаваш?

Нико сви рамене.

— Не знам какво да правя.

— Знаеш ли какво ти трябва? Богата стара чанта — Хал се засмя. — Богата, стара и щедра — разгорещи се, говорейки за специалността си. — Чакам утре две сладурчета от Тексас. И милион да им поискаш, няма проблем. Но трябва да поработиш…

— Колко са стари?

— Е, не са в първа младост.

— Колко?

— Към шейсетте, а може и повече. Обаче не можеш да познаеш. Сега с тия операции, силиконови цици…

— Забрави.

— Както искаш, но в тази игра винаги се печели.

Да, печели се, а на него точно това му трябваше.

Когато Хал си отиде, Нико стана и се заразхожда нервно из стаята. Какво да прави? Трябваше да предупреди Бърни — това първо. Да му каже да спре да го прикрива и да се маха от Лас Вегас. И после какво? Как ще намери половин милион долара? Как изобщо бе загубил половин милион долара?

Хазарт.

Банковата му сметка почти се бе стопила, но това не го спря. Вдигна телефона и поиска да говори с банковия си менажер. Приложи целия си чар.

— Господин Греъм, имам малък проблем. Банката ми в Швейцария превежда пари, до утре всичко ще е готово. Междувременно дали ще можете да ми услужите с петстотин лири в брой и да ги запишете на сметката ми. Ще съм ви задължен…

Шест дузини рози пристигнаха в късния следобед. Преди Фонтен да се прибере, мисис Уолтърс ги беше подредила в подходящи вази.

— Божичко! — викна раздразнена Фонтен. — Къщата прилича на погребална зала! Поисках свежи цветя, но това вече е прекалено!

Икономката кимна и мълчаливо подаде придружителната картичка на работодателката си. Посланието беше кратко: „Благодаря ти. Нико.“

Благодаря за какво? За страхотното чукане? За това, че го изхвърли? За какво? Фонтен ядосано я накъса на дребни парченца и ги хвърли на килима, с което засегна леко мисис Уолтърс.

— Не искам да ме безпокоят — нареди тя. — Трябва да си почина.

— Адвокатът ви звъня три пъти, мисис Халед. Каза, че спешно трябва да ви види.

— Колко отегчително.

— И граф Рисполо се обади.

— Още по-отегчително.

— Какво да казвам, ако звънят отново?

— Кажи им, че почивам, да се обадят утре.

— А, пристигна и това — мисис Уолтърс й подаде малък пакет.

Фонтен го взе. „Бушрон“. Знак на почитанията на граф Рисполо?

— Събуди ме в осем — нареди тя и влезе в спалнята си.

Защо не взе Стийв Валънтайн? Стори й се доста апетитен. Преди това щеше да й хареса, сега мисълта за възбудено мъжко тяло я отегчаваше.

И този Нико… Майната му. Дори не искаше да се сеща за него. Мръсен женкар. Използва я, за да му пренесе стоката през границата. Спа с нея само за да си я вземе обратно. Разкъса опаковката на пакетчето и прочете картичката, която изпадна от него. Същата картичка, същото послание: „Благодаря ти. Нико.“ Загледа се в инкрустираното сърце. Беше прекрасно. Извади го и го задържа в дланта си. Нико… беше много специален любовник.

Дотук добре! Печелеше. Нищо особено, но все отнякъде трябваше да се започне.

Започна, като заложи хиляда лири, и успя да ги направи двайсет и пет хиляди. Добро начало. Нещата се развиваха в негова полза и ако късметът не го изоставеше, кой знае?

Харесваше атмосферата на британските игрални домове. Доста се различаваха от тези в Лас Вегас. Дами крупиета в рокли с презрамки, почтителни сервитьорки — атмосфера на изискан клуб. Нико запали пура и се премести от масата за двайсет и едно на рулетката. Таванът не беше толкова висок, колкото му се искаше, и не можеше да заложи повече от петстотин на черно. То излезе. Добре, но не достатъчно. Трябваше да се включи в покер с високи мизи и се огледа да види дали някой може да го уреди.

Управителят му препоръча друг клуб, където се играеше покер, табла и всичко останало. Нико взе такси и отиде дотам. Беше се опитал да звъни на Бърни, но не успя да се свърже, а сега искаше да се съсредоточи и да направи голям удар.

— Хм… — Фонтен стоеше на вратата и оглеждаше дискотеката си. — Не бива да очаквам чудеса от първата вечер, нали?

Поли кимна.

— Не изглежда зле, как мислиш?

Фонтен огледа Стийв.

— Походката му не е добра.

— Какво разбираш под добра походка?

— Като Джон Траволта, с въртеливи движения на таза, а погледнат отпред… знаеш какво имам предвид.

Поли едва сдържа смеха си. Стийв се приближи до тях. Беше облякъл евтин раиран костюм, риза и вратовръзка.

— Мисис Халед, маса за колко души?

— Видът ти не е подходящ, Стийв. Ти си шеф на дискотека, а не на сватбата на чичо си.

Това видимо го притесни.

— Не се притеснявай, трябваше да те предупредя. В Ийлинг очевидно са малко по-официални. Дай да видим…

Тя развърза вратовръзката и разкопча няколко копчета от ризата му.

— Сега е по-добре. Утре ще те заведа да купим нещо.

Сети се за Тони. Първата им среща беше пълен провал. Той притежаваше животински чар, беше секси, но само толкова, в леглото нищо освен груба способност. Тя обаче усети възможностите му и го обучи, за да го използва. Той възприемаше бързо и скоро новите му мокасини „Гучи“ станаха тесни за него.

Гледаше Стийв — млад, необработен материал, струваше ли си и него да превърне в чудовище?

Граф Паоло, комуто бе провървяло тази вечер да я придружава, изгледа кръвнишки Стийв.

Граф Паоло поръча задължителното шампанско и покани Фонтен да танцуват.

— Танцувай ти с него, Поли — заповяда Фонтен. — Поне се опитай да раздвижиш обстановката.

Късметът донесе още петдесет хиляди на Нико. Беше достатъчно разумен да спре, когато картите се обърнаха против него. Чувстваше се в приповдигнато настроение, прииска му се да се обади на Фонтен. Нелюбезна икономка, вероятно събудена от дълбок сън, съобщи, че мадам не е вкъщи. После той мерна ослепителна блондинка със сребриста рокля. Не беше млада, нито изискана като Фонтен, но пък изключително красива. Тя му се усмихна от другия край на залата, той отвърна с кимане, но после я забрави.

Когато излезе навън да изчака таксито, тя внезапно се появи.

— Ще ме закарате ли? — Гласът й бе дрезгав. — Опитвам се да избягам от един любвеобилен арабин и ако не изчезна моментално, ще си имам неприятности.

Нико многозначително вдигна вежди.

— Наистина ли?

— Моля?

— Качвайте се. Винаги съм готов да помогна на красива жена, изпаднала в беда.

— Знаех си, че така ще отговорите.

— Така ли?

— Приличате на Омар Шариф, защо и да не се държите като него?

— Не съм арабин, грък съм.

— Знам. Никога не бих се качила в колата на арабин.

— Как разбрахте, че съм грък?

Тя извади от чантата си пудриера и се огледа.

— Не знаех какъв точно сте, просто се вижда, че не сте арабин — щракна пудриерата. — Приятно ми е, казвам се Лин — и подаде официално ръка. — А вие сте?

— Нико Константин.

— Говорите като американец, мистър Константин.

— Да, от десет години живея в Лос Анджелис. Къде да ви оставя?

Лин направи физиономия.

— Бързате ли да се отървете от мен?

Нико се засмя.

— Съвсем не.

— Май чух да казвате на шофьора „Ламонт“.

— Там съм отседнал.

— Единственото хубаво нещо там са бърканите яйца, нали?

— Така ли?

— Ако още не знаете, трябва да ги опитате.

— По това време ресторантът ще е затворен.

— Но рум-сървисът работи.

Ванеса, Ленард и още няколко души пристигнаха в „Хобо“. Фонтен наблюдаваше реакциите на жените спрямо Стийв.

— Харесва ли ти? — попита тя Ванеса.

— Не е Тони.

— По дяволите Тони. Писна ми да слушам за него. Той не е единственото парче в града — Фонтен пресуши чашата си и поиска още.

— Готин е — помирително каза Ванеса.

— Готин! Господи! Едва ли „готин“ е това, от което имам нужда.

Вечерта премина бурно под въздействието на шампанското. Фонтен си позволи да се напие, от което се почувства леко и приятно. Граф Паоло я сграбчи в прегръдките си и й засвидетелства безумната си страст.

— Трябва да си легнем възможно най-скоро — шепнеше й запъхтяно той. — Тялото ми крещи за теб.

Потриваше се в нея, а тя предпочиташе вече да се е прибрал в Италия. Отиде да танцува с Ленард.

— Какво ще кажеш някой ден да обядваме заедно — само ти и аз? — предложи той.

Боже опази от благопристойни съпрузи на средна възраст, които я смятат за приличен улов!

В ранните часове на следния ден гостите се сбогуваха на тротоара. Рики послушно държеше вратата на ролса отворена, докато Фонтен, Поли и граф Паоло се качат.

— Остави първо мис Бранд — нареди Фонтен, — после ще закараме граф Рисполо.

— Да, мисис Халед.

Поли успя да му смигне многозначително, преди да слезе, а той отвърна на сигнала й.

Граф Паоло се жалваше на висок глас, докато го караха към хотела му.

— Мислех, че ще прекараме нощта заедно — нареждаше той. — Дойдох тук само за да те видя, а ти се държиш с мен като с лайно.

— Уморена съм — сдържано отвърна Фонтен. — Утре може би, обади ми се.

След като го оставиха пред хотела му, Фонтен нареди да карат към къщи.

Рики хвърли поглед на часовника си. Беше четири сутринта. По дяволите! Надяваше се да не го кара да идва в десет да я чака.

Когато пристигнаха, той изскочи да й отвори вратата. Тя не прикри прозявката си. Слънцето вече изгряваше. Погледът й се спря върху него.

— Ще се качиш ли за една чаша чай, Рики?

Количката на рум-сървиса с две чинии застинали бъркани яйца стоеше забравена в средата на стаята.

Лин беше прекрасна, съвършена и очарователна, сексът с нея бе много приятен. Но сега на Нико му се искаше да не го бе правил. Беше просто една непозната с красиво тяло, но на него му бяха омръзнали приключенията за по една нощ. Спомни си Фонтен, черните копринени чаршафи и как си говориха.

— Беше хубаво — каза Лин, докато се изправяше от леглото.

— Много, да — съгласи се той, надявайки се тя да се облече и да си тръгне.

— Падаш ли си по връзване?

— Моля?

— Връзване. Завързват те и те бият. Любимото забавление на арабите.

— Казах ти, че не съм арабин.

— Знам. Ти си грък, който говори с американски акцент — започна да се облича. — Освен това си тъпо копеле и ще е най-добре да се изплатиш на Фоницети, иначе няма да можеш да си познаеш физиономията. Ясно ли се изразих?

— Моля? — Нико се изправи шокиран в леглото.

Лин се опитваше да си закопчае ципа.

— Чу ме добре — тя потърси обувките си. — Имаш една седмица да върнеш парите — седем дни — и нито ден повече. Ясно? — взе чантата си и тръгна към вратата, където спря и се усмихна. — До последния цент, Нико, или ще ти отрежат ташаците.

Излезе и тихо затвори вратата след себе си.

— Не е ли забавно? — Фонтен наблюдаваше Рики с премрежен поглед.

Не знаеше дали да й отговори или е по-добре да си мълчи. Всъщност изобщо не знаеше какво да прави.

— Знаеш ли — дълбокомислено започна тя, — не изглеждаш никак зле. Защо не се сетих да те използвам за клуба?

— Захар, мисис Фонтен?

— Не, благодаря.

Тя стана, обърна се и го погледна през рамо.

— Донеси ми чая в спалнята, Рики. Твоя също.

За миг остана като треснат. После светкавично извади един поднос и сложи двете чаши отгоре.

— Рики, приятелю — промърмори на себе си, — май ти излезе късметът.

— Рииики — пияният й глас се изви от стълбището, — идваш ли?

Разбира се, че идва. Поли можеше да почака.