Кучката

Досега представих за публикация само един епизод от дневниците на чичо Осуалд. Както някои от вас си спомнят, той се отнасяше до плътското общуване между моя чичо и една прокажена сирийка в Синайската пустиня. От публикацията минаха шест години, през които не се появи никой, който да ми създаде неприятности. Затова се осмелявам да отпечатам втори епизод от тези любопитни страници. Моят адвокат ме съветва да не го правя. Изтъква, че някои от участниците са все още живи и лесно могат да се разпознаят. Твърди, че ще бъда безмилостно съден. Добре, нека ме съдят. Аз се гордея с чичо Осуалд. Той е знаел как трябва да се живее. В предисловието към първия епизод написах, че в сравнение с дневниците на чичо ми мемоарите на Казанова се четат като енорийско списание и че за разлика от чичо ми големият любовник изглежда направо импотентен. Не се отричам от думите си и ако ми се даде време, ще докажа това на света.

Представям ви малкия епизод от том XXIII точно както е описан от чичо Осуалд.

Париж, сряда

Закуска в десет. Опитах меда. Доставен ми беше вчера рано сутринта от една севърска фабрикантка, притежаваща земи с цвят на канарче — jonquille. „От Сузи с благодарност“, гласеше бележката. Приятно е да те ценят. А и медът е интересен. Сузи Йолибоа, собственичка на малка ферма южно от Казабланка, обича пчелите. Кошерите й са разположени сред плантация с cannabis indica и пчелите събират нектар предимно от индийския коноп. Те (пчелите) се намират в състояние на непрекъсната еуфория и не са твърде работливи, затова се събира много малко мед. Намазах си трета филия. Медът е почти черен на цвят. Има остра миризма. Телефонът иззвъня. Опрях ухо на слушалката и зачаках. Когато ми се обаждат, никога не говоря пръв. В крайна сметка не аз търся някого, а мене ме търсят.

— Осуалд! Там ли си?

Познах гласа.

— Да, Анри. Добро утро.

— Виж какво, мисля, че се получи. Почти съм сигурен — получи се. Извинявай, че се задъхвам, но току-що преживях нещо зашеметяващо. Сега съм добре. Всичко е наред. Ще наминеш ли?

Анри говореше бързо и изглежда беше развълнуван.

— Да — казах аз, — ще намина.

Затворих и си налях още една чаша кафе. Нима Анри най-после беше успял? В такъв случай исках да съм при него, за да споделя радостта му.

Тук трябва да се отклоня и да ви разкажа как се запознах с Анри Биот. Преди около три години отидох с кола в Прованс да прекарам един летен уикенд с дама, към която проявявах интерес само защото притежаваше изключително здрав мускул на място, където другите жени изобщо нямат мускули. Близо час след като пристигнахме, аз тръгнах да се разходя по ливадите край реката и бях спрян от мургав човечец с черни косми по ръцете. Той леко се поклони и каза:

— Анри Биот.

— Осуалд Корнилиъс — представих се аз.

Анри Биот беше космат като козел. Брадичката и бузите му бяха покрити с черна четина, от ноздрите му се подаваха гъсти кичури.

— Мога ли да ви правя компания? — попита той, тръгна редом и веднага се впусна в разговор.

Само какво дар слово притежаваше! Типично френско, вълнуващо. Вървеше със смешни подскоци и размахваше ръце, сякаш искаше да се втурне към четирите посоки на света, а думите му излитаха със страхотна скорост, като фойерверки. Беше белгиец, химик по професия и каза, че работи в Париж. Занимаваше се с олфактология. Беше посветил живота си на тези изследвания.

— Тоест с въпросите на обонянието? — попитах аз.

— Да, да! Именно! — извика той. — Аз съм експерт по обонянието. Зная за миризмите повече от всеки друг на света.

— За хубавите или за лошите миризми? — опитах се аз да намаля темпото.

— За хубавите, чудесни и великолепни миризми! — обясни той. — Аз ги създавам. Мога да създам всяка миризма, която пожелая!

По-нататък Анри ми разказа, че се занимава с производството на парфюми за една от най-големите модни къщи в Париж. „Сигурно носът ми ви се вижда като обикновен нос!“ — рече той, докосвайки върха на косматия си хобот с обраслия си в косми пръст. Искаше ми се да му отговоря, че в ноздрите му растат повече косми, отколкото трева в прериите и да го посъветвам бръснарят да ги подстриже, но наместо това учтиво признах, че не виждам нищо особено в носа му.

— Правилно — съгласи се той. — Но всъщност носът ми е обонятелен орган с феноменална чувствителност. Стига ми да подуша два пъти и мога да установя наличието на капка мускус в галон мушкатово масло.

— Изумително.

— На Шанз-Елизе — продължи той, — който е широк булевард, носът ми може да идентифицира точно парфюма на всяка жена, минаваща по отсрещния тротоар.

— Докато по платното се движат коли?

— Докато по платното се движат много коли. По-нататък Анри спомена двата световноизвестни парфюма с марката на модна къща.

— Те са мое дело — скромно ме уведоми той. — Аз създадох букета. Донесоха цяло състояние на старата кучка, прославила се с тоя бизнес.

— Но не и на вас, така ли?

— На мене ли? Та аз съм окаян наемен работник на заплата! — възкликна той, разпери ръце и вдигна раменете си толкова високо, че докоснаха ушите му. — Някой ден обаче ще се махна и ще се посветя на мечтата си.

— Вие имате мечта?

— Имам великолепна, страхотна, вълнуваща мечта, скъпи господине!

— Тогава защо не сте й се посветили?

— Защото първо трябва да открия достатъчно широкомислещ и богат човек, за да ме субсидира.

„Аха — рекох си аз. — Такава била работата.“

— С име като вашето сигурно няма да ви е трудно.

— Не се намира лесно богаташ, какъвто търся — възрази ми той. — Трябва да е свикнал с големи рискове и да има силно изострен интерес към ексцентричното.

„Като мене, хитър мошенико“ — помислих си аз.

— А каква е мечтата, която лелеете? Правенето на парфюми ли?

— Скъпи приятелю! — възкликна той. — Парфюми може да прави всеки. Говоря за Парфюма с главна буква! За единствения парфюм, който е от значение!

— И какъв е той?

— Опасният парфюм естествено. А когато го създам, ще стана господар на света!

— Похвално — съгласих се аз.

— Не се шегувам, мосю Корнилиъс. Ще позволите ли да ви обясня какво имам предвид?

— Слушам ви.

— Простете ми, че ще седна — каза той и се запъти към една пейка. — През април имах сърдечна криза и трябва да се пазя.

— Съжалявам за случилото се.

— О, не се безпокойте. Всичко ще бъде наред, стига да се въздържам от големи усилия.

Беше приятен следобед, а пейката се намираше сред морава край реката. Седнахме. Дълбоката река бавно влачеше спокойните си води, а над повърхността й висяха неподвижно малки облаци мушици. На отсрещния бряг растяха върби, а отвъд тях се виждаше изумруденозелена, изпъстрена с жълтурчета ливада, на която пасеше крава. Кравата беше на бели и кафяви петна.

— Ще ви кажа какъв парфюм искам да създам — започна Анри. — Но същевременно на всяка цена трябва да ви обясня някои неща, иначе няма да ме разберете докрай. Затова имайте търпение.

Едната ръка на Анри лежеше върху скута му и толкова бе обрасла с косми, че приличаше на черен плъх. Той нежно я галеше с пръстите на другата си ръка.

— Нека първо разгледаме явлението, което се наблюдава, когато едно куче срещне разгонена женска — продължи той. — Сексуалният нагон на кучето е страхотен. То напълно престава да се владее. В главата му има само една мисъл: да се съеши тутакси и ако не му се попречи със сила, то успява. Знаете ли обаче кое предизвиква страхотното влечение на кучето?

— Миризмата — отговорих аз.

— Именно, мосю Корнилиъс. Миризливи молекули със специален състав навлизат в ноздрите на кучето и стимулират нервните окончания на обонятелния орган. Сигналите веднага постъпват в обонятелните луковици, а оттам се препращат към по-висшите мозъчни центрове. Причина за всичко е миризмата. Ако лишите кучето от обонятелни нерви, то ще изгуби интерес към съвкупяването. Същото важи и за много други млекопитаещи, но не и за човека. Миризмата няма нищо общо със сексуалния глад на мъжа. В това отношение той се стимулира от образи, от допир и от развита фантазия, но никога — от миризма.

— Ами парфюмите? — попитах аз.

— Глупости! — сряза ме той. — Скъпите аромати в шишенца, които аз правя, изобщо не действуват като афродизиак върху мъжа. Парфюмът никога не е имал такава функция. В древни времена жените са прикривали с него факта, че вонят. Днес, когато жените вече не вонят, те го използуват за нарцистични цели. Обичат да употребяват парфюм, за да вдъхват собствената си приятна миризма. Мъжете рядко му обръщат внимание, повярвайте ми.

— Вярвам ви.

— Парфюмът вълнува ли ви физически?

— Не, физически — не. Само естетически.

— Обичате миризмата на парфюм. И аз я обичам. Но има куп други миризми, които предпочитам: букета от хубаво вино, аромата на току-що откъсната круша или свежия полъх на морския вятър върху Бретанския бряг.

В средата на талвега подскочи пъстърва и тялото й проблесна на слънцето.

— Забравете всички чути глупости за мускуса, амбъра и тестикулните секрети на виверовите котки. В наше време парфюмите се правят от химикали. Ако искам да се получи мускусен дъх, използувам етиленов себакат. Фенилацетатната киселина замества виверовата миризма, а бензалдехидът осигурява мириса на горчиви бадеми. Само че, сър, вече не ме интересува да смесвам химикали за приятен аромат.

От няколко минути носът на Анри Биот леко течеше и черните косми в ноздрите му се намокриха. Той го забеляза, извади носна кърпа, издуха си носа и го избърса.

— Възнамерявам да създам парфюм, който да има същото наелектризиращо въздействие върху мъжа, каквото има миризмата на разгонената кучка върху кучето. Подушва се и край! Мъжът престава да се владее. Смъква панталоните и мигом обладава дамата.

— Доста забавно звучи — подхвърлих аз.

— Ще станем господари на света! — извика той.

— Да, но вие току-що казахте, че миризмата няма нищо общо със сексуалния нагон на мъжа.

— Няма, но е имала! Разполагам с доказателства, че след ледниковия период, когато първобитният човек е бил много по-близко до маймуната, отколкото е сега, той все още е изпитвал някои маймунски навици: нахвърлял се е върху всяка срещната женска, излъчваща въпросната миризма. По-късно, през палеолита и неолита, мъжът продължил да се възбужда от миризмата, но вече все по-слабо и по-слабо. По времето, когато се появили по-напредналите цивилизации — в Египет и Китай към десетхилядната година преди Христа, еволюцията била изиграла ролята си и заличила напълно способността на мъжа да се възбужда от миризмата. Отегчавам ли ви?

— Ни най-малко. Само че, кажете: означава ли това, че в органите на обоняние са настъпили физически промени?

— Съвсем не, иначе начинанието ни щеше да е обречено. Малкият механизъм, позволяващ на прадедите ни да различават тази специфична миризма, още съществува. Имам основания да смятам така. Вижте, нали знаете, че някои хора могат да си мърдат ушите?

— И аз мога — похвалих се аз и му го демонстрирах.

— Ясно е, че мускулът, движещ ушите, не е закърнял. Останал е от времето, когато хората са наостряли уши като кучета, за да чуват по-добре. Човек е загубил тази способност преди стотици хиляди години, но мускулът се е запазил. Същото се отнася и до обонянието. Механизмът за долавяне на тези скрити миризми съществува, но ние сме изгубили способността да го използуваме.

— Откъде сте сигурен, че съществува? — попитах аз.

— Знаете ли как действува системата на обонянието?

— Не.

— Тогава ще ви кажа, иначе не бих могъл да отговоря на въпроса ви. Моля, слушайте внимателно. Въздухът се вдишва през ноздрите и преминава през три спирални кости, служещи като прегради в горната част на носа. Там се затопля и се филтрира. След това затопленият въздух отива нагоре, покрай две цепнатини, където са органите на обонянието. Тези органи са парченца жълтеникава тъкан, всяко голямо колкото квадратен инч. Там се намират нервните влакна и окончанията на олфакторния нерв. Всяко нервно окончание се състои от олфакторна клетка, в която има събрани накуп тънички като косъм влакна. Тези влакна играят ролята на приематели. По-точната дума е „рецептори“. И ако рецепторите се раздразнят, или стимулират от излъчващи миризма молекули, те изпращат сигнали на мозъка. Така че, когато слизате в кухнята сутрин и в ноздрите ви попаднат молекули с миризмата на пържен бекон, те стимулират рецепторите ви, рецепторите изпращат сигнал по нерва до мозъка и мозъкът го тълкува според характера и интензитета на миризмата. Чак тогава вие извиквате: „Аха, днес има бекон за закуска!“

— Никога не закусвам с бекон — казах аз.

Той не ми обърна внимание, а продължи:

— Интересуват ни тъкмо тези рецептори, тези тънки влакънца. Сега сигурно ще ме попитате по кой начин рецепторите различават молекулите с определена миризма, да речем, с миризма на мента и на камфор.

— По кой начин? — попитах аз с интерес.

— Слушайте ме още по-внимателно, моля. В края на всеки рецептор има вдлъбнатинка, нещо като чашка, само че без да е кръгла. Това е „полето на рецептора“. Представете си сега хиляди тънки влакънца с вдлъбнатинки в края, които се поклащат като пипала на морски анемони и дебнат да уловят в чашките си някоя минаваща молекула. Така става, нали разбирате? Когато подушите определена миризма, съставните й молекули нахлуват в ноздрите ви и попадат в чашките, в полето на рецептора. Важно е да запомните следното: молекулите имат всякакви форми и размери. Съответно и вдлъбнатините са с различна форма. И всяка молекула си намира вдлъбнатината, която й приляга. Молекулите на ментовата миризма отиват само в своето рецепторно поле. Камфоровите молекули, съвсем различни по форма, също си имат рецепторно поле, и тъй нататък. Нещо като строителните конструкции за деца, където различни по форма части се пъхат в определени отвори.

— Да проверим дали съм ви разбрал — прекъснах го аз. — Искате да кажете, че мозъкът ми определя миризмата на мента просто защото молекула на тази миризма е попаднала в рецепторното си поле?

— Именно.

— Но възможно ли е да твърдите, че за всяка миризма на света има различно рецепторно поле?

— Не. Всъщност човек притежава само седем рецепторни полета.

— А защо са само седем?

— Защото с обонянието си различаваме само седем „чисти, първични миризми“. Другите миризми са съставни и се получават от сливането на първичните.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Вкусовите ни рецептори са още по-ограничени. Има само четири първични вкуса: сладко, кисело, солено и горчиво. Останалото е смесица.

— А кои са седемте чисти, първични миризми?

— Названията им са без значение. Да не разводняваме темата.

— Бих желал да ги науча.

— Добре — съгласи се той. — Миризмите са: на камфор, на люто, на мускус, на етер, на цветя, на мента и на гнило. Не ме гледайте така скептично, моля. Това не е мое откритие. Компетентни учени са работили по въпроса години наред. Изводите им са съвсем правилни, с едно изключение.

— И какво е то?

— Че има и осма чиста и първична миризма, за която те не знаят, както и осмо рецепторно поле за приемане на странните по форма молекули на тази миризма!

— Аха! Ясно ми е накъде клоните.

— Да. Осмата чиста, първична миризма е сексуалният стимулант, заставял преди хиляди години първобитния човек да се държи като куче. Молекулярната й структура е много особена.

— Значи знаете какво представлява?

— Разбира се, че зная.

— И твърдите, че сме запазили рецепторните си полета, където да се наместят тези молекули?

— Несъмнено.

— А тази загадъчна миризма навлиза ли изобщо през ноздрите ни в наше време?

— Да, и то често.

— Аз поглъщам ли я? Искам да кажа, усещат ли я хората?

— Не.

— Искате да кажете, че молекулите не попадат в рецепторното поле?

— Попадат, приятелю, попадат. Но няма последствия. До мозъка не достига сигнал. Линията на телефона е повредена. Както при мускула на ухото. Механизмът е запазен, но сме изгубили способността да го използваме.

— И какво предлагате да се направи?

— Ще възвърна активността на полето. В случая имаме работа с нерви, а не с мускули. Тези нерви не са мъртви, нито увредени, те просто са пасивни. Вероятно ще увелича интензитета на миризмата хиляда пъти и ще добавя катализатор.

— Продължавайте — подканих го аз.

— Стига толкова.

— Бих искал да чуя още.

— Простете, че ви го казвам, мосьо Корнилиъс, но според мене нямате достатъчно познания по органолептика, за да навлизам в подробности. Лекцията приключи.

Анри Биот доволен седеше на пейката край реката и галеше опакото на едната си ръка с пръстите на другата. Кичурите косми, стърчащи от ноздрите, го правеха да прилича на горски дух, но това беше само камуфлаж: Той остави у мен впечатлението, че е опасна и досадна малка твар, зверче с остър поглед и жило на опашката, криещо се зад камъните в очакване да мине някой. Крадешком го огледах. Устата ме заинтересува. Устните му имаха синкав оттенък, вероятно във връзка със състоянието на сърцето. Долната устна беше месеста и увиснала, издута в средата като портмоне. Лесно можеше да служи за прибиране на дребни монети. Кожата на устната изглеждаше силно подпухнала, сякаш напомпана с въздух, и непрекъснато влажна — не защото човекът се облизваше, а от изобилието на слюнка в устата.

И така мосьо Анри Биот седеше с хитра усмивчица на лицето и търпеливо чакаше да реагирам. Ясно разбрах, че пред мен стои напълно аморален човек, но и аз бях такъв. Само че той беше и порочен, а аз, макар че мога с чиста съвест да твърдя, че порочността не е една от моите добродетели, изпитвам неудържимо влечение към порочните хора. Порочната личност е озарена от собствен блясък. При това изглеждаше дяволски великолепно, че някой иска да върне сексуалните навици на цивилизования човек с милиони години назад.

Да, бях лапнал въдицата. И в този миг, точно там, седнал край реката в градината на дамата от Прованс, аз направих предложение на Анри. Предложих му да напусне досегашната си служба и да започне работа в малка лаборатория. Наемах се да заплащам всички разходи по начинанието и да му компенсирам заплатата. Договорихме се за срок от пет години, а ако излезеше нещо, щяхме да делим наполовина.

Анри бе обзет от въодушевление.

— Наистина ли? — извика той. — Да не се шегувате?

Протегнах ръка, той я сграбчи с двете си ръце и силно я разтърси. Все едно, че се ръкувах с тибетски бик.

— Човечеството ще зависи от нас! — каза той. — Ще бъдем земните богове! Той се хвърли, прегърна ме и ме целуна първо по едната, после по другата буза. Уф, тоя неприятен галски обичай! Долната устна на Анри, докоснала кожата ми, приличаше на мокро жабешко коремче.

— Да оставим ликуването за по-късно — казах аз и се избърсах с ленена кърпичка.

Същата вечер Анри Биот си намери оправдания и извинения пред домакинята си и замина за Париж. След седмица напусна работа и нае три стаи за лаборатория. Намираха се на третия етаж в една къща на левия бряг на Сена, на Рю дьо Касет, точно до булевард Распай. Анри изразходва доста от парите ми да оборудва мястото със сложна апаратура и дори закупи мъжко и женско шимпанзе, които държеше в голяма клетка. Намери си и помощничка — умна и относително представителна млада дама, на име Жанет. След това се залови за работа.

Трябва да ви е ясно, че това дребно начинание не беше от значение за мен. Имаше купища други неща, с които се забавлявах. Обикновено се отбивах при Анри два пъти месечно да видя какво става, но иначе не му се бърках. Съзнанието ми беше заето от друго. Не притежавах необходимото за такива изследвания търпение. И понеже в скоро време нямаше резултати, започнах да губя интерес. Не след дълго дори двойката свръхактивни в полово отношение шимпанзета престана да ме развлича.

Само веднъж изпитах удоволствие от посещението на лабораторията. Вече ви е станало ясно, че не съм в състояние да устоя дори на някоя относително представителна жена. Така че в един дъждовен следобед, беше четвъртък, докато Анри се занимаваше да закрепва електроди към обонятелните органи на жаба в едната стая, аз се озовах в положението да закрепвам нещо далеч по-подходящо към Жанет. Естествено не очаквах нищо необикновено вследствие на тази малка лудория, правех го по-скоро по навик. Но — небеса, колко се изненадах! Оказа се, че под бялата престилка на тази доста резервирана наглед изследователка се крие стегнато и податливо женско създание с неописуеми умения. От експериментите, които Жанет направи — най-напред с осцилатора си, а после с пуснатата на висока скорост центрофуга, направо ми секна дъхът. Всъщност от времето на турската акробатка, ходеща на въже в Анкара (вж. том XXI), не бях преживявал подобно нещо. Което за хиляден път доказва, че жените са непредсказуеми като океана. Докато не поемеш кормилото, никога не знаеш над плитчини или над дълбочини минава твоят кил.

Не си направих повече труда да посещавам лабораторията. Знаете принципите ми. Никога не общувам повторно с една жена. Не ми е известно как е с другите, но с мен жените задължително отхвърлят всичките си задръжки при първата среща, и един втори опит е все едно да изсвириш същата мелодия на същата стара цигулка. Кому е нужно? Не и на мен. Затова, когато тази сутрин на закуска чух по телефона гласа на Анри, който настойчиво ме призоваваше, почти бях забравил за неговото съществуване.

Промъкнах се с колата през автомобилния поток по проклетите парижки булеварди и стигнах до Рю дьо Касет. Паркирах и се качих с тесния асансьор до третия етаж. Вратата на лабораторията отвори Анри.

— Не мърдай! Стой тука! — извика той, хукна и подир малко се завърна с малък поднос, на който се виждаха две мазни наглед червени гумички.

— Запушалки за нос! — осведоми ме Анри. — Моля те, сложи си ги. Виж, че аз съм си сложил. За да не проникват молекулите. Хайде, внимавай да прилепнат. Ще трябва да дишаш през устата, много е важно!

Към тъпия долен край на всяка запушалка имаше закрепена къса синя връвчица, вероятно за да се измъкват по-лесно от ноздрите. Сложих си запушалките. Анри провери дали са добре и ги напъха навътре с палец. После с танцова стъпка влезе в лабораторията, размахвайки косматите си ръце.

— Влизай, скъпи ми Осуалд! — подкани ме той. — Влизай, влизай! Прощавай за вълнението, но това е велик ден за мене!

Поради запушалките гласът му звучеше като при тежка настинка. Той скочи към някакъв шкаф и бръкна вътре. Извади едно от ония квадратни шишенца от много дебело стъкло, в които се побира около унция парфюм. Взе го в шепи, сякаш бе птичка, и ми го донесе.

— Добре гледай! Това е най-скъпоценната течност в целия свят!

Силно ненавиждам подобни глупави преувеличения.

— Значи смяташ, че си успял? — попитах го аз.

— Имам доказателства, Осуалд! Сигурен съм!

— Разкажи ми какво стана.

— Няма да е лесно, но ще се опитам — каза той и внимателно сложи шишенцето на масата. — Бях оставил точно тази смес, която е под номер 1076, да се дестилира през нощта, защото на половин час се получава само капка дестилат — продължи той. — Капеше в запечатана колба, за да не се изпарява. Тези течности са извънредно летливи. И малко след осем и половина, когато дойдох тази сутрин, отидох, вдигнах капака на колба 1076 и леко помирисах течността. Съвсем леко. После я захлупих.

— А после?

— Божичко, Осуалд, беше страхотно! Съвсем престанах да се владея. За нищо на света не си представях, че съм способен да извърша такова нещо!

— Като например?

— Скъпи приятелю, напълно полудях! Превърнах се в див звяр, в животно! Не бях човек! Въздействието на вековната цивилизация просто се изпари. Станах създание от неолита!

— И какво направи?

— Не си спомням много ясно какво последва. Нещата се развиха бързо и със страшна сила! Обзет бях от възможно най-ужасната похот. Всичко друго се заличи от съзнанието ми. Имах нужда само от жена. Усещах, че ако веднага не намеря жена, ще се пръсна!

— Ощастливил си Жанет — казах аз и хвърлих поглед към съседната стая. — А къде е тя сега?

— Жанет напусна преди година — уведоми ме той. — Заместих я с блестяща млада химичка на име Симон Готие.

— Значи Симон е имала късмет.

— Не, не! — извика Анри. — Там е бедата. Симон още не беше дошла. Тъкмо днес взе, че закъсня. Започнах да полудявам. Хукнах по коридора, продължих по стълбището надолу. Бях като опасен звяр на лов за жена, за каквато и да е жена. И само Господ можеше да й помогне, ако я намерех!

— И кого намери?

— Слава Богу, никого. Защото изведнъж дойдох на себе си. Ефектът се прекрати. Свърши много бързо, намирах се на площадката на втория етаж. Стана ми студено. Но веднага схванах точно какво се беше случило. Тичешком се качих горе и влязох в стаята, здраво стиснал носа си с палец и показалец. Отправих се веднага към чекмеджето със запушалките за нос. Откакто започнах да работя върху въпроса, за всеки случай държах под ръка запушалки. Пъхнах ги в ноздрите и вече нищо не ме заплашваше.

— А не могат ли молекулите да проникнат в носа през устата? — попитах аз.

— Не стигат до рецепторното поле, затова човек не улавя миризмите с уста… После отидох при апарата и изключих отоплението, след което прехвърлих малкото количество, събрано в стъкленицата, в това солидно, добре запушено шише. В него има точно единайсет кубически сантиметра от номер 1076.

— След което ми позвъни.

— Не, не го сторих веднага. Защото тъкмо тогава дойде Симон. Само ме погледна, започна да пищи и избяга в съседната стая.

— Защо го е направила?

— Божичко, Осуалд, та аз стоях там гол-голеничък, без да го съзнавам. Изглежда си бях свалил дрехите.

— А после?

— Облякох се. След което отидох и разказах на Симон какво се беше случило. Когато узна истината, тя се развълнува не по-малко от мене. Не забравяй, че двамата работим по въпроса повече от година.

— Симон още ли е тук?

— Да. В съседната лаборатория?

Биваше си я историята, която ми разказа Анри. Взех квадратното шишенце и го вдигнах към светлината. През дебелото стъкло се виждаше около половин инч бледа, розово-сива течност, като сока на зряла дюля.

— Да не го изпуснеш — предупреди ме Анри. — По-добре го остави.

Оставих шишенцето.

— Следващата стъпка — продължи той — ще бъде да се извърши експеримент при точно определени, научни условия. Трябва да напръскам някоя жена с дадено количество и да подготвя приближаването на мъж до нея. Необходимо е да наблюдавам отблизо как протича операцията.

— Дърт мръсник — подхвърлих аз.

— Аз съм специалист по обонянието — нацупи се той.

— Защо да не изляза на улицата, както съм със запушалки? Ще напръскам първата срещната жена, а ти ще гледаш от прозореца. Голям смях ще падне!

— Ще падне смях, вярно, но няма да е научно обосновано. Трябва да извърша експеримента на закрито при задължителни условия.

— А на мен ще ми дадеш ролята на мъжа — предложих аз.

— Не, Осуалд.

— Как така? Настоявам да я получа!

— Чуй ме — започна Анри, — още не знаем какво ще се случи, ако наблизо има жена. Веществото е с много силно въздействие, сигурен съм в това. А ти, драги ми господине, не си точно млад, така да се каже. Може да стане много опасно. Може да се напрегнеш свръх предела на своите възможности.

Засегнах се и рекох:

— Възможностите ми нямат предел.

— Глупости — възрази Анри. — Не съм съгласен да поема рискове, затова ангажирах физически най-здравия и силен млад мъж, когото намерих.

— Вече си го направил?

— Естествено. Вълнувам се и нямам търпение. Искам да продължа нататък. Младежът всеки миг ще бъде тук.

— И какъв е той?

— Професионален боксьор.

— Велики Боже!

— Казва се Пиер Лакай. Ще му платя хиляда франка.

— А как го откри?

— Познавам много повече хора, отколкото си мислиш, Осуалд. Не съм отшелник.

— А знае ли човекът какво му предстои?

— Обясних му, че ще участвува в научен експеримент, свързан с психологията на пола. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— А жената? Коя жена ще използуваш?

— Симон, разбира се. Тя е пълноправен научен работник. Ще има дори по-голяма възможност от мене да наблюдава реакциите на мъжа.

— И още как — подхвърлих аз. — А тя съзнава ли какво може да й се случи?

— Напълно. Доста се изпотих, докато я придумам да се съгласи. Наложи се да изтъкна, че ще участвува в историческа демонстрация. Стотици години ще говорят за това.

— Глупости.

— Скъпи сър, през вековете при научните открития е имало велики епически моменти, които не са потънали в забрава. Като мига, когато на доктор Хорас Уелс от Хартфорд, щата Кънектикът, извадили зъб през 1844 година.

— И какво му е историческото на мига?

— Доктор Хорас бил зъболекар, който си правел опити с азотен оксид. Един ден имал ужасен зъбобол. Знаел, че зъбът трябва да бъде изваден, и повикал друг зъболекар да свърши работата. Най-напред обаче убедил колегата си да му сложи маска на лицето и да пусне упойващия газ. Загубил съзнание, зъбът бил изваден, а той се събудил жив и здрав. Това, Осуалд, е била първата операция в света, извършена с пълна упойка. Последиците са огромни. Ние ще направим същото.

В този момент се позвъни. Анри грабна чифт запушалки и отиде да отвори. На вратата стоеше боксьорът Пиер. Анри му позволи да влезе едва когато Пиер запуши плътно ноздрите си. Според мене човекът идваше с мисълта, че ще го снимат в порно, но сигурно историята със запушалките бързо разсея илюзиите му. Пиер Лакай беше категория петел — дребен, мустакат и жилав, с плоско лице и сплескан нос, около двайсет и две годишен, и не особено схватлив.

Анри ни запозна, а после ни въведе право в съседната лаборатория, където работеше Симон. Тя стоеше по бяла престилка до лабораторната маса и записваше нещо в тетрадка. Когато влязохме, тя ни погледна през дебелите стъкла на очилата. Очилата й бяха с бели пластмасови рамки.

— Симон, това е Пиер Лакай — представи Анри боксьора.

Симон го погледна и не каза нищо. Анри не си направи труда да представи и мене.

Симон беше стройна жена на трийсетина години с приятно, чисто лице, с пригладена назад коса, сплетена и събрана на кок. Всичко това, заедно с бялата престилка и бялата кожа на лицето, внушаваше чувство за асептичност. Тя изглеждаше така, сякаш е била стерилизирана в автоклав в течение на половин час, и сега трябва да бъде пипана с гумени ръкавици. Симон гледаше боксьора с огромните си кестеняви очи.

— Да започваме. Готов ли си? — попита Анри.

— Нямам представа какво трябва да стане, но съм готов — отговори боксьорът, като леко танцуваше на пръсти.

С тебешир на пода бяха отбелязани точки на различни разстояния от стола — от половин метър до шест метра.

Анри беше готов. Явно още преди моето идване беше обмислил всичко.

— Симон ще седне на този стол — каза той и посочи обикновения дървен стол в средата на лабораторията. — А ти, Пиер, ще застанеш върху отстоящата на шест метра черта, без да сваляш запушалките. Като начало ще пръсна малко от течността върху врата на дамата — продължи Анри, обяснявайки на боксьора. — Тогава ти ще си махнеш запушалките и бавно ще тръгнеш към Симон. Най-напред искам да установя точния обсег на действие, разстоянието до обекта в момента, когато молекулите стигнат рецепторното поле — обясни той вече на мене.

— С дрехи ли ще бъде отначало? — попитах аз за боксьора.

— Ще бъде точно в същия вид, в който е сега.

— А какво се очаква от дамата: да съдействува или да се противопоставя?

— Нито едното, нито другото. Просто ще бъде послушен инструмент в ръцете му.

Симон продължаваше да гледа боксьора. Забелязах я как бавно прокарва върха на езика си по устните.

— А парфюмът не влияе ли и върху жената? — попитах аз.

— Ни най-малко. Затова ще изпратя Симон да приготви спрея.

Младата жена тръгна за главната лаборатория и затвори вратата след себе си.

— Значи пръскате момичето с нещо и аз тръгвам към него — каза боксьорът. — После какво става?

— Ще почакаме и ще видим — рече Анри. — Ти не се безпокоиш, нали?

— Аз да се безпокоя? — учуди се боксьорът. — Заради една жена?

— Така те искам — каза Анри, който явно започна да изпитва силно вълнение. Подскачаше от единия до другия край на стаята, неколкократно провери дали столът е точно на отбелязаното с тебешир място. Също така махна от масата всичко чупливо — колби, стъкленици и епруветки — и ги нареди на висока полица. — Не разполагаме с идеалната обстановка за целта — каза той, — но трябва да се възползуваме максимално от положението.

След което Анри скри долната част на лицето си зад хирургическа маска и подаде такава маска и на мене.

— Нямаш ли вяра на запушалките? — попитах го аз.

— Нека вземем още една предпазна мярка — отговори той. — Сложи си маската.

Симон се върна, понесла малък неръждаем пистолет за спрей. Подаде го на Анри. Анри извади от джоба си хронометър.

— Моля, пригответе се — каза той. — Ти, Пиер, застани на шестте метра.

Пиер изпълни поръката. А младата жена седна на стола. Столът беше без странични облегалки. Симон седеше много сковано, изправила гръб. По бялата й престилка нямаше нито едно петънце. Ръцете и бяха сключени на скута, колената — събрани. Анри се разположи зад нея. Аз стоях настрани.

— Готови ли сте? — извика Анри.

— Момент — каза Симон.

Това беше първата дума, изречена от нея. Младата жена стана, махна си очилата и ги остави на високата полица, след което се върна на мястото си. Приглади бялата престилка върху бедрата си, после сключи ръце и отново ги положи на скута.

— Готови ли сте вече? — отново попита Анри.

— Давай! — обадих се аз. — Стреляй!

Анри насочи малкия пистолет към голото място точно под ухото на Симон. Натисна спусъка. Чу се леко свистене и от дулото на пистолета пръсна струя ситни капчици.

— Махни си запушалките! — извика Анри на боксьора, бързо се отдръпна от Симон и зае позиция редом с мене. Боксьорът улови връвчиците, висящи от ноздрите, и ги дръпна. Намазаните с вазелин запушалки плавно се измъкнаха.

— Давай, давай! — крещеше Анри на Пиер. — Движи се! Хвърли запушалките на пода и бавно се приближавай!

Боксьорът направи крачка напред.

— Не бързай! — извика му Анри. — Важно е да се приближаваш бавно. Да, така е по-добре! Не спирай, не спирай! Продължавай!

Анри беше полудял от вълнение, а да си призная и аз започнах да се вживявам. Погледнах Симон. Тя се беше свила на стола, само на няколко ярда от боксьора. Изглеждаше напрегната и не помръдваше. Наблюдаваше всяко негово движение и внезапно аз си припомних как бях видял един бял женски плъх в клетка с питон. Питонът щеше да погълне плъха и плъхът го знаеше, затова се беше свил, притискаше се към пода и не помръдваше — хипнотизиран, вкаменен, изцяло омагьосан от бавните движения на приближаващата се змия.

Боксьорът се примъкваше напред.

Когато той мина чертата, бележеща петия метър, Симон отпусна ръце и опря длани на бедрата си. После размисли и пъхна ръце горе-долу под задните си части, вкопчена в седалката от двете страни. Сякаш се приготвяше за предстоящо нападение.

Боксьорът тъкмо беше отминал чертата на втория метър, когато подуши миризмата. Замря на място. Очите му се изцъклиха и той се залюля, сякаш го бяха ударили по главата с дървен чук. Предположих, че сигурно ще се катурне, но той се задържа прав. Стоеше и леко се поклащаше, сякаш е пиян. Изведнъж започна да издава странни звуци през ноздрите си — като леко сумтене и грухтене. Заприлича ми на прасе, душещо около копанята. После, без всякакво предупреждение, той се хвърли върху Симон. Разкъса бялата й престилка, роклята под нея и бельото. След това настъпи адска суматоха.

Няма кой знае какъв смисъл да описвам точно какво се случи през следващите няколко минути. Без друго можете горе-долу да си го представите. Все пак обаче трябва да призная, че Анри май имаше право да избере за случая един извънредно здрав физически, млад мъж. Не ми е приятно да го кажа, но се съмнявам, че тялото ми, достигнало средна възраст, щеше да се справи с невероятно силовите гимнастически упражнения, които боксьорът се принуди да изпълнява. Аз не съм зяпач. Неприятни са ми такива неща. Но в случая стоях като омагьосан. Животинската кръвожадност на човека беше страшна. Той приличаше на див звяр. И точно в разгара на събитията Анри направи нещо интересно. Извади револвер, изтича до боксьора и извика:

— Махай се! Остави на мира момичето или ще те застрелям!

Боксьорът не му обърна внимание, затова Анри стреля точно над главата му и изкрещя:

— Не се шегувам, Пиер! Ще те убия, ако не спреш!

Боксьорът дори не го погледна.

Анри подскачаше из стаята, танцуваше и крещеше:

— Фантастично! Великолепно! Невероятно! Получи се! Успяхме, скъпи ми Осуалд! Успяхме!

Действието привърши толкова бързо, колкото и започна. Боксьорът изведнъж пусна младата жена, премигна няколко пъти и после каза:

— Къде, по дяволите, се намирам? Какво става?

Симон, която изглежда бе издържала на всичко, без да й се изпочупят костите, скочи, грабна дрехите си и избяга в съседната стая.

— Благодаря, мадмоазел! — каза й Анри, когато тя притича покрай него.

Интересното беше, че опияненият боксьор нямаше ни най-малка представа какво е правил. Стоеше гол, облян в пот, зяпаше из стаята и се мъчеше да проумее по какъв начин е изпаднал в такова положение.

— Какво направих? — попита той. — Къде е момичето?

— Беше страхотен! — извика Анри и му хвърли една хавлиена кърпа. — За нищо не се тревожи! Заслужи хилядата си франка.

Точно тогава вратата с размах се отвори и Симон, все така гола, се втурна в лабораторията.

— Напръскайте ме отново! О, мосю Анри, напръскайте ме само още веднъж!

Лицето й грееше, очите й ярко блестяха.

— Експериментът приключи — осведоми я Анри. — Вървете да се облечете.

Той здраво я хвана за раменете и насила я отпрати в другата стая. После заключи вратата.

Половин час по-късно Анри и аз седяхме и празнувахме успеха си в едно близко кафене. Пиехме кафе и коняк.

— Колко време продължи? — попитах го аз.

— Шест минути и трийсет и две секунди.

Отпивах от коняка и наблюдавах хората, минаващи по тротоара.

— А каква ще е следващата стъпка?

— Първо трябва да си попълня бележките, а после ще говорим за бъдещето — каза Анри.

— Знае ли някой формулата?

— Не.

— Ами Симон?

— И тя не я знае.

— Записал ли си я?

— Да, но така, че друг да не може да я разчете. Ще я запиша точно утре.

— Това да ти е първата работа. И аз искам копие. Как ще наречем веществото? Трябва ни име.

— Какво предлагаш?

— „Кучка“. Да го наречем „Кучка“ — казах аз.

Анри се усмихна и бавно кимна. Поръчах още коняк и подхвърлих:

— Страхотно средство против граждански вълнения. Много по-сполучливо от сълзотворен газ. Представи си каква сцена ще се разиграе, ако напръскаме с него разярена тълпа.

— Хубаво ще е — каза Анри. — Много хубаво.

— Още нещо можем да направим: ще вземаме баснословни суми за него от свръхбогати дебелани!

— Може — съгласи се Анри.

— Смяташ ли, че ще лекува липсата на мъжественост? — попитах аз.

— Разбира се. Импотентността ще изчезне завинаги.

— Ами старците на преклонна възраст?

— И тях ще лекува, макар че едновременно с това и ще ги убива.

— Ами разпадналите се бракове?

— Скъпи приятелю, възможностите са легион — каза Анри.

Точно в този миг в съзнанието ми бавно започна да покълва едно хрумване. Както знаете, проявявам силен интерес към политиката на Съединените американски щати. Винаги съм смятал, че там, в страната на могъщата и смесена нация, се решават съдбините на човечеството. А тъкмо сега начело стоеше президент, когото не можех да понасям. Зъл човек със зла политика. И нещо по-лошо: той нямаше чувство за хумор и изглеждаше отблъскващо. Защо тогава аз, Осуалд Корнилиъс, не вземех да го сваля?

Идеята ми допадна.

— Какво количество от „Кучката“ имаш сега в лабораторията? — попитах аз Анри.

— Точно десет кубически сантиметра.

— А колко е нужно за една доза?

— При теста използувахме един кубик.

— Толкова ми трябва. Един кубик. Ще го отнеса у дома. Заедно със запушалки.

— Не — възпротиви се Анри. — Да не си правим шеги на този етап. Много е опасно.

— Но това е моя собственост — казах аз. — Половината е моя. Не забравяй уговорката ни.

Накрая Анри се предаде. Но никак не му беше приятно. Върнахме се в лабораторията, сложихме си запушалки на ноздрите и Анри прехвърли точно един кубик от парфюма „Кучка“ в малко шишенце.

— Умолявам те да бъдеш дискретен! — каза той. — Това сигурно ще се окаже най-важното научно откритие на века и на него трябва да се гледа сериозно.

Тръгнах си от лабораторията и отидох право в работилницата на Марсел Бросоле, мой стар приятел. Марсел беше изобретател и производител на миниатюрни и прецизни научни приспособления. Често работеше за хирурзи, конструираше нови типове сърдечни клапи и пейсмейкъри, както и ония мънички еднопосочни клапи, намаляващи вътрешно черепното налягане при хидроцефалите.

— Искам да ми направиш капсула, която да побира точно един кубик течност — казах му аз. — Към капсулата да има прикрепен часовников механизъм, за да може в нужния момент тя да се пръсне и течността да се освободи. Целият механизъм трябва да е с ширина и дебелина до половин инч. Колкото по-малък е, толкова по-добре. Ще се справиш ли?

— От лесно по-лесно — каза Марсел. — Ще представлява малка пластмасова капсула с парченце бръснарско ножче, което да я среже, с пружинка, задвижваща ножчето и с най-обикновена будилникова система от миниатюрен дамски часовник. Трябва ли капсулата да може да се пълни?

— Да. Направи я така, че да мога сам да я напълня и запечатам. Ще я приготвиш ли до една седмица?

— Защо не? Много е просто — каза Марсел.

На следващата сутрин получих отчайващи вести. Симон, похотливата малка развратница, взела, че се напръскала с цялото останало количество от парфюма „Кучка“ — над девет кубически сантиметра — в мига, когато влязла в лабораторията! После се прокраднала зад Анри, който тъкмо сядал на бюрото да си попълва записките.

Няма нужда да ви казвам какво е станало по-нататък. Най-лошото от всичко е, че глупавото момиче забравило тежкото състояние, в което се намираше сърцето на Анри. По дяволите, беше му забранено дори да изкачва стълби! Така че, когато молекулите стигнали до него, клетникът бил обречен. Умрял след минута на бойното поле, както се казва. Край на историята.

Пъкленото женско изчадие е можело поне да почака, докато той запише формулата. Но не, и се оказа, че Анри не е оставил нищо записано. Напразно претърсих лабораторията, след като отнесох тялото му. Затова повече от всякога твърдо реших да използувам възможно най-целесъобразно единственият кубически сантиметър от „Кучката“, останал на света.

Седмица по-късно взех от Марсел Бросоле красиво малко приспособление. За часовников механизъм служеше най-миниатюрният часовник, който бях виждал и всичко, заедно с капсулата и другите части, беше събрано в алуминиева квадратна пластинка, с размери три осми от инча. Марсел ми показа как се пълни и запечатва капсулата и как се наглася механизмът. Благодарих му и си платих сметката.

Не след дълго отпътувах за Ню Йорк. Отседнах в Манхатън, в хотел „Пласа“. Пристигнах към три часа следобед. Изкъпах се във ваната, обръснах се и поръчах да ми донесат в стаята бутилка „Гленморанджи“ и малко лед. С приятното чувство на чист, облечен с халат човек, аз си налях от силното и изключително пивко малцово уиски, а после седнах в едно удобно, голямо кресло с утринния брой на „Ню Йорк Таймс“. От апартамента ми се виждаше „Сентрал Парк“, а през отворения прозорец чувах бученето от движещите се автомобили и клаксоните на такситата по „Сентрал Парк Саут“. Изведнъж очите ми се спряха върху едно заглавие с по-дребен шрифт на първа страница. То гласеше: „Довечера Президентът ще говори по телевизията.“ Продължих да чета.

Божичко, какъв късмет!

Бях се приготвил да чакам в Ню Йорк седмици наред, преди да ми се отдаде такъв шанс. Президентът на САЩ не се появява често сред куп жени по телевизията. Сега Президентът щеше да бъде мой, макар че умееше да се изплъзва изключително умело. Падаше често в клоаки, но винаги се измъкваше, макар и вонящ на лайна. И всеки път успяваше да увери нацията, че вонята иде от друг, а не от него. Затова бях убеден в следното: мъж, който изнасили жена пред очите на двайсет милиона зрители от цяла Америка, доста трудно би доказал, че не го е направил.

Продължих да чета.

Повече и не можеше да се желае! Госпожа Понсънби щеше да седи отдясно на Президента. Точно в девет и десет, когато Президентът вече доста е навлязъл в речта, а половината население на Съединените щати го гледа, една малка капсула, скрита умело някъде в пазвата на госпожа Понсънби, щеше да се спука и да изцърка половин сантилитър от „Кучката“ върху балната й рокля от златисто ламе. Представих си как Президентът, повдигнал глава, души безспирно с изхвръкнали от орбитите очи и разширени ноздри и пръхти като жребец. После изведнъж се обръща, сграбчва госпожа Понсънби, тръшва я на масата с вечерята и се хвърля отгоре й, а на всички страни хвърчат pie a la mode и ягодова торта.

Облегнах се и затворих очи, захласнат по приятната картина. Представих си заглавията на вестниците на другата сутрин: „Най-доброто изпълнение на Президента досега“, „Президентските тайни се разкриват пред нацията“, „Президентът поставя началото на порно телевизия“ и т.н.

Утре Президентът щеше да бъде дискредитиран, а аз без много шум щях да напусна Ню Йорк и да си замина за Париж. Само като си помислех, че утре щях да си тръгна!

Погледнах часовника. Беше почти четири. Облякох се, без да бързам. Слязох с асансьора в главното фоайе и закрачих към авеню „Медисън“. Някъде около шейсет и пета улица намерих изискана цветарница и купих корсаж от три огромни цъфнали орхидеи, скрепени заедно. Орхидеите бяха катлея, на бели и морави петна. Изглеждаха извънредно вулгарно. Както несъмнено изглеждаше и госпожа Елвайра Понсънби. Поръчах да ги опаковат в красива кутия, завързана със златен ширит. После се върнах пешком в „Пласа“ и отнесох кутията в апартамента си.

Заключих всички врати, водещи до коридора, да не би камериерката да влезе, за да оправя леглото. Извадих запушалките и внимателно ги намазах с вазелин. Напъхах ги със сила в ноздрите си, за да ги запушат плътно. Сложих си и хирургическа маска за двойна осигуровка, както беше направил Анри. Вече бях готов да предприема следващата стъпка.

С обикновен гутатор изсмуках от шишенцето скъпоценния кубически сантиметър от „Кучката“ и го прехвърлих в капсулата. Ръката, държаща гутатора, леко трепереше, но всичко мина добре. Запечатих капсулата. След това навих миниатюрния часовник и го сверих. В момента беше пет часът и три минути. Накрая нагласих стрелката за звънене в девет и десет — времето да се спука капсулата.

Трите огромни орхидеи бяха събрани в букет от цветаря, вързал стеблата им с широка един инч бяла панделка. Проста работа беше да махна панделката и да вържа с бял конец капсулата за стеблата. После отново увих панделката около тях, прикривайки малкото приспособление, и отново я вързах на фльонга. Добре се справих.

След това телефонирах в „Уолдорф“ и научих, че вечерята ще започне в осем часа, но гостите ще се съберат в балната зала към седем и половина, преди идването на Президента.

В седем без десет платих на таксито, спряло пред входа на „Уолдорф Тауърс“, и влязох в сградата. Прекосих малкото фоайе и сложих кутията с орхидеите на рецепцията. Наведох се колкото може по-близо към служителя и прошепнах, използувайки лек американски акцент:

— Трябва да предам този пакет на госпожа Елвайра Понсънби. Подарък от Президента е.

Служителят подозрително ме изгледа.

— Госпожа Понсънби ще представи Президента, преди той да държи реч в балната зала довечера. Президентът желае корсажът да й бъде предаден веднага.

— Оставете пакета тук, ще го изпратя в апартамента й — каза служителят.

— Не, не е възможно — възпротивих се аз. — Наредено ми е да го предам лично. Кой е номерът на нейния апартамент?

Това направи впечатление на човека.

— Госпожа Понсънби заема апартамент 501 — осведоми ме той.

Благодарих му и взех асансьора. Когато слязох на петия етаж и тръгнах по коридора, момчето, обслужващо асансьора, остави вратата отворена и ме наблюдаваше. Позвъних на стая 501.

Вратата отвори най-огромната жена, която съм виждал през живота си. Виждал съм жени великанки в цирковете, виждал съм състезателки по борба и по вдигане на тежести, виждал съм едри масайки в равнините под Килиманджаро, но за първи път виждах толкова висока, едра и дебела жена. При това напълно отблъскваща. Беше фризирана и натруфена за най-великия случай в живота си и в двете секунди, преди някой от двама ни да заговори, успях добре да я огледам: металносребристата синкава коса, всяко кичурче — прилепено на място, кафявите свински очички, дългият остър нос, който се пъха, където не му е мястото, извитите устни, издадената долна челюст, пудрата, гримът, аленочервеното червило и най-съсипващото от гледката — масивната, повдигната нагоре гръд, стърчаща като балкон пред тялото. Толкова напред стигаше, че беше чудо как жената не се прекатурва под тежестта й. Пред мен стоеше напомпана с въздух гигантска фигура, увита от глава до пети в звездите и райетата на американското знаме.

— Госпожа Елвайра Понсънби? — измънках аз.

— Аз съм госпожа Елвайра Понсънби — прогърмя гласът й. — Какво има? Много съм заета!

— Госпожо Понсънби — започнах аз. — Президентът ми нареди лично да ви предам това.

— Миличкият! — извика тя и тутакси се разтопи. — Страхотно е от негова страна!

Две масивни ръце се протегнаха и сграбчиха кутията. Не й попречих да я вземе.

— Имам инструкции да я отворите точно преди да отидете на банкета — продължих аз.

— Разбира се, че ще я отворя — каза тя. — Пред вас ли трябва да го направя?

— Ако не възразявате.

— Добре, влезте. Но не разполагам с много време.

Последвах я в гостната на апартамента.

— Поръчано ми е да ви предам, че трябва да приемете подаръка като президент от президент.

— Ха! Това ми харесва! Какъв страхотен човек! — изрева великанката, отвърза златния ширит и повдигна капака. — Познах! — извика тя. — Орхидеи! Каква прелест! Много по-внушителни са от мизерния корсаж, който нося!

Дотолкова ме заслепи звездната галактика върху нейната гръд, че не бях забелязал единствената орхидея, забодена отляво.

— Веднага трябва да си ги сложа! — извика тя. — Президентът ще очаква да уважа подаръка му!

— Несъмнено — съгласих се аз.

За да получите представа до каква степен стърчеше напред нейната гръд, ще ви кажа, че когато великанката се пресегна да махне своята орхидея, едва успя да стигне до цветето с докрай протегнати ръце. Известно време се мъчи със закопчалката, но понеже не виждаше какво става, не можа да се справи.

— Боя се да не скъсам страхотната бална рокля. Хайде, откопчайте я вие! — каза тя, обърна се и тикна слонския си бюст в лицето ми.

Поколебах се.

— По-бързо! Не разполагам с цяла нощ!

Заех се с орхидеята и най-после успях да я разкопчая.

— А сега да сложим подаръка — каза тя.

Оставих нейното цвете и внимателно извадих моите от кутията.

— Имат ли закопчалка? — попита тя.

— Струва ми се, че нямат.

Ето нещо, което съвсем бях забравил.

— Няма значение — каза тя. — Ще използуваме старата.

И тя махна безопасната от първата орхидея, след което, преди да успея да я спра, грабна от ръцете ми моите орхидеи и заби със сила иглата в бялата панделка, увита около стеблата им. Заби я почти там, където бях скрил капсулата с „Кучката“. Иглата се спря в нещо твърдо, през което не можеше да проникне. Великанката я натисна, но отново не проби метала.

— Какво по дяволите има вътре? — изгрухтя госпожа Понсънби.

— Позволете ми да я забода! — извиках аз, но беше твърде късно, защото мокрото петно от пробитата капсула с парфюма „Кучка“ вече се разстилаше върху бялата панделка и след една стотна от секундата миризмата стигна до мене. Усетих как нахлува в ноздрите ми, но всъщност не беше като обикновените миризми, понеже те не се възприемат като нещо плътно. Не можеш да ги пипнеш. Тази субстанция обаче имаше вкус. Беше твърда. Имах чувството, че в ноздрите ми под високо налягане се впръсква някаква огнена течност. Усещането беше крайно неприятно. Миризмата навлизаше все по-навътре и по-навътре, проникна далеч отвъд ноздрите, проби си път зад челото и стигна до мозъка. Изведнъж звездите и райетата върху роклята на госпожа Понсънби започнаха да трептят и да подскачат, после цялата стая се разлюля и аз усетих как кръвта тупти в главата ми. Имах чувството, че изпадам под въздействие на упойка.

Сигурно в този миг съм загубил съзнание, макар и за няколко секунди.

Когато дойдох на себе си, стоях гол в една розова стая, изпитвайки странно усещане в слабините. Погледнах надолу и видях, че любимият ми полов орган е три стъпки дълъг, със съответната дебелина. И продължаваше да расте. Удължаваше се и се удебеляваше със страхотна бързина. Същевременно тялото ми се смаляваше. Тялото ми се смаляваше все повече и повече. Невероятният ми член ставаше все по-голям и по-голям. Кълна се, че той продължи да расте, докато не погълна в себе си цялото ми тяло. Превърнах се в гигантски, дълъг седем стъпки перпендикулярен пенис, който бе красив като всички пениси.

Изпълних малък танц, за да отпразнувам прекрасното си ново състояние. По пътя си срещнах девойка в рокля, обсипана със звезди. Девойката беше едра, като всички девойки. Изпъчих се до края и започнах да рецитирам:

Девойката скочи и ме прегърна, доколкото бе възможно, а после извика:

Миг по-късно ние двамата се бяхме отдалечили на стотици хиляди мили в Космоса И летяхме през Вселената сред дъжд от червени и златни метеорити. Бях яхнал голия гръб, прилепен напред, и здраво стисках жената с крака.

— Бързо! — крещях аз и забивах дългите си шпори в хълбоците й. — По-бързо!

И тя летеше все по-бързо и по-бързо, изстреляна с въртеливо движение към края на небето. Слънчевите лъчи струяха по гривата й, опашката й разпръскваше сняг. Чувството за величие, което изпитвах, беше ненадминато. Бях недостижим, бях върхът. Бях Господаря на Вселената, запокитвах планетите, ловях звездите с ръка и ги запращах като топки за пинг-понг.

О, какъв екстаз, какво очарование! Велики Йерихон, Тир и Сидон! Стените се срутиха, небесната твърд се разпадна и от дима, пожара и взривовете в съзнанието ми като дъждовен ден бавно изплува гостната на „Уолдорф Тауърс“. Стаята беше в руини. Един ураган би нанесъл по-малко щети. Дрехите ми лежаха захвърлени на пода. Бързо започнах да се обличам. Справих се за около трийсет секунди. Когато тичах към вратата, чух глас, който сякаш идваше откъм една прекатурена маса в далечния край на стаята.

— Не зная кой сте вие, млади човече — каза гласът, — но със сигурност ми направихте голяма добрина!