Кулата на слона

3

Предпазливо той бутна вратата ос слонова кост и тя безшумно се отвори навътре. Стоейки на преливащият в различни светлини праг, Конан гледаше като вълк в странно обкръжение, готов да се бие или да избяга веднага. Пред погледа му се разкриваше голяма стая с куполо-образен златен таван; стените бяха от зелен нефрит, подът от слонова кост, покрит донякъде с черни килими. Дим и екзотична миризма на благовония се издигаха от мангал, поставен на златен триножник, а зад него в някакво мраморно ложе седеше идол. Конан гледаше поразен: съществото имаше тялото на човек — голо и зелено, но главата му бе като видение от кошмар на луд. Прекалено голяма за човешко тяло, в нея нямаше нищо човешко. Конан виждаше широките, разширяващи се навън уши и извитият хобот, от двете страни на който имаше бели бивни, завършващи с кръгли златни топки. Очите бяха затворени, сякаш нещото спеше.

Това, значи, бе причината за наименованието — Кула на Слона. Защото главата на нещото беше същата като на животните, описани му от скитника-шемит. Това бе Богът на Яра; къде другаде можеше да бъде камъка, освен скрит в идола, след като името му беше Сърцето на Слона?

Конан се приближи, с очи приковани в неподвижния идол, но в този момент очите му неочаквано се отвориха! Цимериецът замръзна на място. Това не бе предмет — това бе живо същество и Конан бе затворен в стаята заедно с него!

Това, че той не избухна в ярост да убива, можеше да се обясни само с всепоглъщащия го ужас, ужас, който го бе парализирал в позата, която бе заел. Един цивилизован човек в неговата ситуация би потърсил съмнително успокоение чрез заключението, че се е побъркал; на Конан обаче не мина мисълта, че може да се усъмни в сетивата си. Той знаеше, че стои очи в очи в демон от света на Древните и тази увереност го бе лишила от всичко, на което бе способен с изключение на това да вижда.

Хоботът на ужасното нещо бе вдигнат като че ли душеше нещо, а очите като топази гледаха без да виждат и Конан осъзна, че чудовището е сляпо. С тази мисъл замръзналите му нерви се отпуснаха и той започна тихо да се прокрадва към вратата. Но създанието го бе чуло. Чувствителният хобот се протегна към него и Конан отново замръзна, когато съществото заговори с един странен, заекващ глас, който не променяше нито височината, нито тембъра си. Цимериецът разбра, че тези челюсти никога не са били предназначени за произнасяне на човешка реч.

— Кой е тук? Върна се за да ме измъчваш отново ли, Яра? Никога ли няма да свършиш? О, Яг-Коша, няма ли край на агонията?

Сълзи потелоха от невиждащите очи и погледът на Конан се отклони към крайниците, които лежаха проснати на мраморното ложе. И той разбра, че чудовището няма да стане и да го нападне. Той разпозна белезите от разпъване и живите рани от изгаряне, и колкото и да бе загрубял, той стоеше поразен пред гледката на обезформените израстъци, които, казваше му разумът, някога са били крайници, така стройни, както неговите. И изведнъж, целият му страх и отвращение го напуснаха, за да се сменят от едно чувство на съжаление. Какво е било това същество по-рано Конан не можеше да знае, но свидетелствата за неговото страдание бяха така ужасни и така покъртителни, че някаква странна и болезнена тъга обхвана Конан, без той да знае защо. Той просто чувствуваше, че е свидетел на една космическа трагедия и той се сви от срам, като че ли вината на цяла раса бе стоварена на раменете му.

— Не съм Яра — каза той. — Аз съм само крадец. Няма да ти причиня нищо лошо.

— Приближи се за да мога да те докосна — каза на пресекулки съществото и Конан без страх се приближи, забравил за меча в ръката си. Чувствителният хобот се протегна и опипа лицето и раменете му, по същия начин, по който пипнешком се ориентира слепеца, а докосването му бе леко като ръката на момиче.

— Ти не си расата дяволи, към която принадлежи Яра — въздъхна създанието. — Строгата, чиста пламенност на пустоша те е белязала. Познавам твоя народ отдавна, от времената в далечното минало, когато вие се наричахте другояче и един друг свят издигаше високите си кули към звездите. По пръстите ти има кръб.

— От един паяк в стаята на върха и един лъв в градината — прошепна Конан.

— Убил си също и човек тази нощ. — отговори съществото — А има и смърт в кулата над нас, чувствам… знам.

— Да — прошепна Конан — Принцът на всички крадци лежи там мъртъв, ухапан от една твар.

— Така… значи така! — странният нечовешки глас се повиши като в песнопение. — Убийство в таверната и убийство на покрива — знам, чувствувам. И третото ще направи магията, за която Яра даже не си е помислял — о, магията на избавлението, зелени Богове на Яг!

И отново потекоха сълзи, докато измъченото тяло се полюшваше в спазъма на сменящите се емоции. Конан наблюдаваше озадачен.

Конвулсиите престанаха; нежните, невиждащи очи се обърнаха към Конан и хобота направи приканващо движение.

— О, човеко, изслушай ме. — каза странното създание — За теб аз съм неприятен и чудовищен, нали? Не, не отговаряй, знам. Но и ти би ми изглеждал странен, ако можех да те видя. Има много светове освен тази Земя и животът има много форми. Аз не съм нито бог, нито демон, а съм от плът и кръв като тебе, макар и състава да е различен, а и да сме отлети в различни калъпи. Аз съм нного стар, О, човеко, от земите на пустоша; много, много отдавна аз пристигнах на тази планета заедно с други от моя свят, от света на зелената планета Яг, която се върти в една далечните покрайнини на тази Вселена. Ние прелетяхме през пространството на могъщи криле, които ни пренасяха през космоса по-бързо от светлината, защото бяхме воювали с кралете на Яг, бяхме победени и бяхме прокудени. Но никога не можехме да се върнем, защото на Земята крилете паднаха от раменете ни. Тук ние заживяхме встрани от земния живот. Водихме войни със странните и ужасни форми на живот, които тогава бродеха по света и накрая от нас започнаха да се плашат, така че бяхме оставени на мира в мрачните джунгли на Изтока, където живеехме.

Видяхме как маймуните стават човеци, които построиха сияйните градове на Валузия, Камелия, Комория и други след тях. Видяхме как те падат под ударите на езичниците атланти, пикти и лемурийци. Видяхме как океанът се надига и поглъща Атлантида и Лемурия, островите на пиктите и градовете на цивилизацията. Видяхме как оцелелите от царствата изграждат своята империя на каменната епоха и падат в руините, сплели се в кръвопролитни войни. Видяхме пиктите да се превръщат в диваци, а атлантите да стават отново маймуни. Видяхме нови диваци да се насочват на юг в победоносни вълни идващи от Арктическия кръг, за да изградят една нова цивилизация, с нови кралства, наричани Немедия, Кот и Акуилония и други като тях.

Видяхме твоя народ да се надига под ново име от джунглите на маймуните, в които атлантите се бяха превърнали. Видяхме наследниците на лемурийците, които бяха оцелели след катаклизма да се насочват назапад като хиркани. И видяхме тази раса на дяволи, наследници на древната цивилизация, която е била и преди атлантите, отново да изграждат култура и мощ — в това проклето кралство Замора.

Видяхме всичко това, нито помагайки, нито пречейки на неотменимия космически закон и един по един умирахме, защото ние от Яг не сме безсмъртни, макар нашия живит да е като живота на планетите и съзвездията. Накрая останах сам, мечтаейки за старите времена, когато в разрушените храмове на загубения из джунглата Хитай, бях боготворен от една древна жълтокожа раса. Тогава се появи Яра, който знаеше неща от времената на варваризма, още преди потъването на Атлантида.

Най-напред той лежеше в краката ми и попиваше мъдрост. Но не бе доволен от онова, което го учех, защото това бе бяла магия, а той търсеше познанието на злото, за да може да поробва крале и да засища зловещите си амбиции. Не исках да му разкрия нищо от ужасните тайни, до които бях получил достъп, без да ги търся, в течение на хилядолетия.

Но неговата мъдрост се оказа по-дълбока, отколкото мислех; с коварство, научено в тъмните гробници на мрачната Стигия, той ме измами да му разкрия тайна, която нямах намерение да издавам и обръщайки собствената ми сила срещу мен, той ме направи свой роб.

Той ме изведе от затънтените джунгли на Хитай, където сиви маймуни танцуваха под свирките на жълтите жреци и където олтарите пред мен се огъваха от дарове в плодове и вино. Вече не бях Бог за един мил народ от джунглата — бях роб на дявол в чивешко тяло.

Отново невиждащите очи пророниха сълзи.

— Той ме затвори в тази кула, която по негова заповед му издигнах за една нощ. Чрез изтезания с разпъване и огън той се превърна в мой господар, както и чрез странни, неземни мъчения, които не би могъл да разбереш. В агонията си аз отдавна бих си отнел живота, ако можех. Но той ме държеше жив — обезобразен, ослепен и прекършен — за да изпълнявам онова, което желае. И в продължение на триста години аз правя това, което той желае, правя го от това мраморно ложе, почерняйки душата си с космически грехове и опетнявайки мъдростта си с престъпления, просто защото нямам друг избор. Но не е успял да изтръгне от мен всичките ми древни секрети и последния ми дар за него ще бъде магията на Кръвта и Брилянта. Защото чувствувам, че наближава края. Ти си ръката на Съдбата. Моля те, вземи камъка, който ще намериш на онзи олтар.

Конан се обърна към посочения му олтар от злато и слонова кост и взе един голям кръгъл скъпоценен камък, чист ярко-червен кристал и разбра, че това е Сърцето на Слона.

— А сега, великата магия, могъщата магия, такава каквато Земята не е виждала по-рано и няма да види в бъдеще дори и след милион милиона хилядолетия. Ще я извърша със собствената си кръв, кръв — родена на великата гръд на Яг, който спи някъде далече в безкрая на Пространството.

Вземи меча си, човеко, и извади сърцето ми, а след това го стисни така, че кръвта да прокапе по червения камък. След това, слез по стълбището и влез в стаята от абанос, където Яра спи обвит в злите сънища на Лотуса. Произнеси името му и той ще се събуди. След това постави камъка пред него и кажи: „Яг-коша ти изпраща един последен дар и една последна магия“.

След това бързо напусни кулата и не се бой, пътят ти ще е чист. Животът на този човек не е живот на Яг, нито пък човешката смърт е като смъртта на Яг. Нека се освободя от тази клетка на смазана, сляпа плът и аз пак ще бъда Йога на Яг, коронясан и сияен, с криле за да полетя, и крака за да танцувам, и очи за да виждам, и ръце за да пипам.

Неуверено Конан се приближи и Яг-коша или Йога, сякаш усещайки неувереността му, показа къде трябва да бъде нанесен удара. Конан стисна зъби и заби меча си дълбоко. Кръв обля меча и ръката му и чудовището конвулсивно потръпна, след което се отпусна в покой. Сигурен, че животът си е отишъл или поне живота, както той го разбираше, Конан се захвана с ужасната си задача и доста бързо извади нещо, което чувствуваше, че е сърцето на странното същество, макар то да се различаваше по един любопитен начин от всичко подобно, което бе виждал преди. Държейки все още пулсиращия орган над блестящия камък, той го стисна с двете си ръце и струя кръв потече върху камъка. За негова изненада, тя не се стече, а попи в брилянта, както водата попива в гъба.

Държейки предпазливо скъпоценния камък, той излезе от фантастичното помещение и се озова отново на сребърното стълбище. Не се обърна назад; той инстинктивно чувствуваше, че някаква трансформация става в тялото на мраморното ложе, а и допълнително усещаше, че това е нещо, което не е предназначено за човешките очи.

Той затвори вратата от слонова кост зад себе си и без колебание се спусна по сребърните стъпала. Не му мина мисълта да не се подчини на дадените му инструкции. Спря пред една абаносова врата, в центъра на която имаше хилещ се сребърен череп и я отвори. Стаята пред него бече от абанос и черен мрамор, и той видя висока, слаба фигура, полегнала на диван, застлан с черна коприна. Пред него лежеше Яра, жреца и магьосника, чийто очи беха отворени и разширени от изпаренията на жълтия лотус, очи, виждащи надалече, като че ли приковани в незнайни бездни и черни пропасти, зад пределите на човешкото знание.

— Яра! — каза Конан както съдия, произнасящ присъда. — Събуди се!

Очите незабавно се проясниха и станаха студени и жестоки като на лешояд. Високата, облечена в коприна фигура се изправи и се извиси заплашително над цимериеца.

— Куче! — гласът му бе като съскане на кобра. — Какво правиш тук?

Конан постави брилянта върху широката абаносова маса.

— Онзи, който изпраща този камък ми заповяда да кажа: „Яг-коша ти изпраща един последен дар и една последна магия“.

Яра отскочи и тъмното му лице посивя. Брилянтът вече не беше кристално прозрачен; в мрачните му дълбини пулсираха и странни димни кълбета с променящ се цвят минават по повърхността му. Като привлечен от някаква хипнотична сила, Яра се наведе над масата и хвана камъка в ръце, гледайки в забулените му вътрешности, сякаш това бе магнит, който изтегля треперещата му душа от тялото. И докато гледаше, на Конан се стори, че зрението му изневерява. Защото когато Яра бе станал от дивана, жрецът му се бе видял гигантски висок, а сега той виждаше, че главата на Яра не би могла да стигне и до раменете му. Той примигна изумен и за първи път тази нощ се усъмни в сетивата си. И тогава, със шок, Конан осъзна, че жрецът се смалява пред погледа му.

Сякаш отстрани той наблюдаваше така както човек наблюдава представление; потопен в в усещането на някаква завладяваща нереалност цимериецът вече не бе уверен в това кой е самият той; разбираше само, че е свидетел на външните прояви на невероятни сили, далече надхвърлящи способността му га ги разбере.

Сега Яра вече бе колкото дете, малко по-късно като бебе той пълзеше по масата, все още държейки брилянта. Едва сега магьосникът бе разбрал съдбата си и скочи, пускайки брилянта. Но продължаваше да се смалява и Конан видя една нищожно малка фигурка да тича в диво объркване по абаносовата маса, размахвайки малките си ръце и крещейки с глас като писукането на насекомо.

Вече се бе смалил толкова, че брилянтът се възвисяваше над него като хълм и Конан го видя да закрива очите си с ръце сякаш да се запази от блясъка, и как залита като човек, загубил разсъдъка си. Конан усети, че някаква незрима, магнетична сила притегля Яра към камъка. Три пъти той го обиколи в стесняващи се кръгове и три пъти се опита да се извърне и да избяга настрани по масата и изведнъж, с писък, който леко отекна в ушите на наблюдателя, жрецът хвърли ръце във въздуха и се затича направо към ярко блестящата сфера.

Навеждайки се близо до камъка, Конан видя как Яра се изкачва по нянакъв невъзможен начин по гладката, извиваща се повърхност; все едно че човек се качваше по стъклена планина. И ето, жрецът се намираше на върха, продължавайки да държи ръцете си във въздуха, извиквайки имената на нечисти сили, които само боговете познават. Изведнъж, той потъна в самото сърце на брилянта, както човек потъва в морето и Конан видя как димните вълни се затвориха над главата му. Малко след това Конан го видя в аленото сърце на брилянта, който отново бе възвърнал кристалната си прозрачност, така както чoвек вижда нещо отдалече — смален от разстоянието. А в сърцето се появи зелена, блестяща, крилата фигура с тяло на човек и глава на слон — вече не сляпа и не осакатена. Яра отново хвърли ръце във въздуха и побягна, сякаш бягаше луд, а по петите му се хвърли отмъстителя. Неочаквано, като пукване на мехур, великолепният брилянт изчезна и огнено избухване с всички цветове на дъгата и абаносовата маса се оказа празна, така празна, досещаше се някак Конан, както бе празно мраморното ложе в стаята над него, където бе лежало тялото на това странно транс-космическо същество, нарекло се Яг-коша и Йога.

Цимериецът се извърна и побягна от стята, надолу по сребърните стъпала. Толкова бе замаян той, че даже не помисли да избяга обратно по пътя, по който бе влязъл. Надолу по извиващия се, сенчест сребърен кладенец тичаше той и накрая се озова в едно голямо помещение в основата на блестящата кула. Там той се спря за момент — бе влязъл в стаята на войниците. Той зърна сребърните им ризници, покритите със скъпоценни камъни дръжки на мечовете им. Тя седяха отпуснати покрай масата с пера, печално поклащащи се над шлемовете на главите им, които бяха паднали между зарове, а на изцапания с разлято вино под, се търкаляха паднали чаши. И той разбра, че те са мъртви. Бе дадено обещание и то бе думата бе спазена; дали магия или вълшебство или махване на огромни зелени крила бяха укротили пируващите, Конан не знаеше, но пътят пред него бе чист. Една сребърна врата стоеше отворена и през нея надничаше дрезгавата светлина на зората.

Цимериецът излезе в зелената градина и когато утринният бриз го полъхна със студения аромат на екзотични растения, той трепна като човек, който се събужда. Обърна се назад неуверено за да изгледа загадъчната кула, която току-шо бе напуснал. Дали беше омагьосан? И докато гледаше, той видя как блестящата кула, поклащайки се на аления фон на зората с инкрустирания си перваз на върха, светещ в проясняващото се небе, се сгромолясва, разпадайки се на искрящи парчета.